14. По-старото престъпление

— Но защо го направи? Защо?

Туисъл безпомощно премести погледа си от скалата към Техника; очите му като огледало отразяваха недоумението и безсилието, които бяха прозвучали в гласа му.

Харлан вдигна глава.

— Нойс! — лаконично отвърна той.

— Жената, която скри във Вечността? — запита Туисъл.

Харлан горчиво се усмихна и не каза нищо в отговор.

— Но какво общо има тя с всичко това? — все още не можеше да схване Туисъл. — Велико Време, наистина не мога да те разбера, моето момче.

— Какво има тук за разбиране? — избухна Харлан, изгарящ от мъка. — Защо се преструвате, че не знаете? Притежавах една жена. Бях щастлив; щастлива бе и тя. Никому не пречехме. В новата Реалност нея дори я няма. Кому можехме да причиним нещо лошо?

Туисъл напразно се опита да го прекъсне.

— Но Вечността има свои закони, нали? — крещеше Харлан. — Знам ги наизуст. За съюзите е нужно специално разрешение; за съюзите са необходими предварителни прогнози; съюзите изискват определено обществено положение; съюзите са нещо рисковано. Какво смятахте да направите с Нойс след завършването на проекта? Да я поставите в някоя ракета, която знаете, че ще катастрофира? Или може би щяхте да й предложите нещо още по-удобно — да бъде обща любовница на достойни Компютри? Сега вече, мисля, няма да се затормозявате с каквито и да е планове.

Той завърши някак отчаяно и Туисъл бързо се приближи до видеофона. Очевидно предавателят бе включен отново. Компютърът повтори сигнала за повикване няколко пъти, докато получи отговор.

— Говори Туисъл — каза той. — Да не се допуска никой тук. Никой. Абсолютно никой. Ясно ли е?… Тогава изпълнявайте. Отнася се и за членовете на Съвета на Времето. Най-вече — за тях.

Той отново се обърна към Харлан и каза замислено:

— Те ще изпълнят заповедта ми, защото съм най-старият член на Съвета и още защото ме смятат за чудат и налудничав. Подчиняват ми се, защото съм чудат и налудничав.

Той помълча един миг, като размисляше нещо.

— И ти ли мислиш, че съм налудничав? — запита той и внезапно спря погледа си върху Харлан. В този момент той приличаше в лице на сбръчкана маймуна.

„Велико Време, та той е обезумял — помисли си Харлан. — Внезапният удар го е лишил от разум.“

Той несъзнателно се вцепени от страх при мисълта, че е затворен с един умопомрачен, и отстъпи крачка назад. Но веднага се съвзе. Умопомрачен или не, човекът едва се държеше на краката си и неминуемо скоро щеше да настъпи краят на всичко, дори и на безумието му.

Скоро? Но защо не веднага? Какво още забавяше кончината на Вечността?

— Ти не отговори на въпроса ми — продължи Туисъл с тих, но настойчив глас. (Сега той не държеше цигара между пръстите си, но сякаш не забелязваше това.) — И ти ли смяташ, че не съм в ред? Сигурно. Изглеждам ти твърде странен, за да се отпуснеш да си поприказваш откровено с мен. Ако ме считаше за приятел, а не за капризен старик, чудат и своенравен, ти без всякакви заобикалки щеше да споделиш съмненията си с мен. И тогава нямаше да прибегнеш до тази стъпка.

Харлан се намръщи. Туисъл явно смяташе, че обезумелият е той, Харлан.

— Бях принуден да постъпя така — сърдито каза Техникът. — И умът ми си е съвсем на място.

— Но нали ти казах, че девойката е в безопасност.

— Бях глупак, че ви повярвах дори и за миг. Само един глупак може да помисли, че Съветът ще прояви справедливост към един Техник.

— А кой ти каза, че Съветът изобщо е уведомен за тази работа?

— Финдж знаеше всичко и той е изпратил донесение по моя въпрос в Съвета.

— А ти откъде имаш сведения за това?

— Изтръгнах признание от самия Финдж, като опрях в гърдите му невронен бич. Той му помогна да забрави разликата в нашите звания.

— И това ли извърши със същия невронен бич?

Туисъл посочи скалата на Векометъра с неговата топчица разтопен метал, която му придаваше сходство с изкривено в гримаса лице.

— Да.

— Много работа е свършил този бич — с горчив сарказъм каза Туисъл.

След това с рязък тон той запита:

— Знаеш ли защо Финдж не се е занимал сам с въпроса, а е изпратил донесение в Съвета?

— Защото ме мразеше и искаше на всяка цена да бъда лишен от звание. Нужна му бе Нойс.

— Колко си наивен! — възкликна Туисъл. — Ако наистина това бе причината, той лесно можеше да си уреди съюз с нея. Един Техник нямаше да е в състояние да му попречи. Този човек ненавиждаше мен, моето момче. (В ръцете му все още не се бе появила цигара и без нея той изглеждаше малко необичайно, а оцветеният от тютюна пръст, който постави на гърдите си, изговаряйки последното местоимение, изглеждаше гол до неприличие.)

— Вас?

— Съществува такова нещо като политика на Вечността, моето момче. Не всеки Компютър може да стане член на Съвета. Финдж искаше да получи този пост. Той е амбициозен и държеше на всяка цена да постигне целта си. Но аз му попречих, тъй като го смятах за емоционално неуравновесен. Да ме съхрани Времето, чак сега разбирам колко прав съм бил… Слушай, моето момче. Той знаеше, че си мое протеже. Бе свидетел, че от обикновен Наблюдател аз те издигнах в първокласен Техник. Известно му бе, че ти постоянно работиш с мен. Какъв по-удачен начин да си отмъсти и да унищожи авторитета ми? Ако успееше да докаже, че моят любимец е извършил страшно престъпление спрямо Вечността, това незабавно щеше да се отрази и върху мен. То би могло да ме принуди да подам оставката си в Съвета и как мислиш, кой би заел тогава моето място?

Той доближи ръка до устните си и като не откри там цигарата, погледна с озадачен поглед празното място между палеца и показалеца си.

„Не е така спокоен, както се опитва да се покаже — помисли си Харлан. — Не е възможно да не се вълнува в такъв момент. Но защо приказва всички тези глупости именно сега? Сега, когато настъпва краят на Вечността?“

И отново изгаряща болка прониза сърцето му:

„Но защо, защо не свършва всичко? Хайде!“

— Когато последния път те пуснах да отидеш при Финдж — продължи Туисъл, — просто предчувствувах някаква беда, но в мемоара на Малансон се твърдеше, че не си бил тук през последния месец, а друга причина за отсъствието ти не се появяваше. За щастие обаче Финдж се престара.

— В какво отношение? — уморено запита Харлан.

Всъщност това изобщо не го интересуваше, но Туисъл не млъкваше и бе по-лесно да взима някакво участие в разговора, отколкото да се опита да се изключи.

— Финдж бе озаглавил доноса си: „За непрофесионалното поведение на Техник Ендрю Харлан“ — възбудено говореше Туисъл. — Видите ли, това е той, Финдж — всеотдайният Вечен; хладнокръвен, безпристрастен, невъзмутим. Той оставяше членовете на Съвета да се нахвърлят върху мен в спонтанен пристъп на негодувание. Но за свое нещастие той не знаеше колко важна бе всъщност твоята роля. Не можеше да допусне, че всяко донесение, отнасящо се до теб, незабавно ще бъде предадено лично на мен, за да не би по някакъв начин да бъде разгадана тайната на първостепенното му значение.

— И вие не сте ми казали нищо?

— А как бих могъл? Боях се да направя каквото и да било, което можеше да те разстрои точно преди решителния момент на проекта. Дадох ти безброй възможности да споделиш затрудненията си с мен.

Безброй възможности? Харлан недоверчиво изкриви уста, но веднага си припомни умореното лице на Туисъл върху екрана на видеофона, припомни си, че Компютърът го бе попитал дали нямаше нещо да му казва. Това беше вчера. Само вчера.

Харлан поклати глава, но отвърна поглед встрани.

— Веднага разбрах — продължи Туисъл с мек глас, — че той умишлено те бе тласнал към тази необмислена постъпка.

Харлан вдигна глава.

— Вие знаете?

— Учудваш ли се? Знаех, че Финдж ме дебне. Знаех го много отдавна. Аз съм стар човек, моето момче. Разбирам ги тези неща. Има си начини за проследяване на по-съмнителните Компютри. Съществуват предохранителни устройства, заимствувани от Времето, които не могат да се намерят дори в нашите музеи. Някои от тях са известни само на Съвета.

Харлан горчиво си помисли за бариерата на Времето в 100000-ия Век.

— От донесението на Финдж и от информацията, която бях получил от други източници, не беше трудно да се възстанови истината.

— Но сигурно Финдж е подозирал, че го следите.

— Възможно е. Това не би ме учудило.

Харлан си припомни своите първи стъпки при Финдж, когато Туисъл внезапно бе проявил специален интерес към младия Наблюдател. Финдж не знаеше нищо за Малансоновия проект и затова особеното внимание на Старши Компютъра към Харлан го мобилизира. „Срещали ли сте се някога преди със Старши Компютър Туисъл?“ — бе го попитал той веднъж. Като се връщаше мислено в миналото, Харлан си припомни настоятелния тон на остро безпокойство, с който бе зададен този въпрос. Може би още тогава у Финдж се бяха зародили известни съмнения, че Харлан вероятно е изпратен от Туисъл специално за да го шпионира. Това бе източникът на враждата и ненавистта му.

— Така че, ако беше дошъл при мен… — продължаваше Туисъл.

— Да дойда при вас? — извика Харлан. — А Съветът?

— Единствен аз от целия Съвет зная за станалото.

— И вие не сте им казали нищо? — опита се да бъде саркастичен Харлан.

— Нищо.

Харлан почувствува, че го тресе. Дрехите му го задушаваха. Нима този кошмар нямаше да има край?

Глупаво, безсмислено бърборене. Защо? В името на какво?

Защо не изчезна Вечността? Защо не настъпваше покоят на небитието? Велико време, а може би той се бе излъгал?

— Не ми ли вярваш? — запита Туисъл.

— А защо трябва да ви вярвам? — отново избухна Харлан. — Та те се бяха събрали, за да ме видят, нали? Днес сутринта — на закуската? Защо биха го направили, ако не заради донесението? Те дойдоха да зърнат странния субект, който бе нарушил законите на Вечността, но който не можеше да бъде докоснат, преди да е изтекъл следващият ден. Само още двайсет и четири часа — и проектът щеше да бъде завършен. Те дойдоха да злорадстват в очакване на утрешния ден.

— Дълбоко се лъжеш, моето момче. Те искаха да те видят от чисто човешко любопитство. Членовете на Съвета също са хора. Те не можеха да присъствуват при отлитането на капсулата, защото в мемоара на Малансон не е записано, че са били там. Те не можеха да поговорят с Купър, тъй като в мемоара не се споменаваше нищо и за това. И все пак те искаха да получат нещо. Да ме съхрани Времето, наистина ли не разбираш, моето момче, че бе съвсем естествено да полюбопитствуват поне малко? И понеже за тях ти си най-достъпната част на проекта, те те извикаха, за да те разгледат отблизо.

— Не ви вярвам.

— Но това е самата истина.

— Така ли? — запита Харлан с недоверие, но все пак малко поразколебано. — А защо през време на закуската членът на Съвета Сенър разсъждаваше за човека, който среща себе си. Той очевидно знаеше за противозаконните ми пътувания до 482-ия и за това, че аз едва не срещнах там самия себе си. Той ми се подиграваше и изтънчено се забавляваше за моя сметка.

— Сенър? — учуди се Туисъл. — Думите на Сенър са те обезпокоили? Ако само знаеше каква жалка фигура е той! Родното му място е 803-ия Век, една от малкото цивилизации, където, съобразно с особените естетически критерии на епохата, човешкото тяло умишлено се обезобразява, като още в юношеска възраст се обезкосмява.

А знаеш ли какво означава това за продължението на рода? Не може да не знаеш. Уродството разделя хората от техните предшественици и потомци. Сред Вечните почти няма да срещнеш човек, чието родно място е 803-ия; те твърде много се различават от нас, останалите. Затова избраниците всред тях са единици. От създаването на Вечността до днес Сенър единствен е получил място в Съвета.

Не виждаш ли, че това се е отразило върху психиката му? А ти знаеш какво нещо е нестабилността. Минавало ли ти е някога през ум, че някой член на Съвета може да се чувствува несигурен? Сенър е принуден да изслушва многократно обсъжданията на въпроса за изкореняването на собствената му Реалност поради съществуващите там обичаи, в резултат на които той така рязко се откроява между нас. А това би означавало, че той ще остане едва ли не единственият такъв урод в цялото поколение. Така и ще стане някой ден.

Сенър намира утеха във философията. В стремежа си да компенсира своеобразната си малоценност, той винаги приказва най-много от всички и умишлено застъпва непопулярни или невъзприети становища. Парадоксът за човека, който среща сам себе си, е любимата му тема. Вече ти казах, че той я привеждаше като доказателство, с което предричаше провала на проекта и днес сутринта той се опитваше да дразни нас, останалите членове на Съвета, а не теб. Тирадата му нямаше нищо общо с теб. Нищо!

Туисъл се бе разгорещил. Увлечен в своя монолог, той като че забрави къде се намира, забрави за надвисналата катастрофа и отново се превърна в добре познатото на Харлан гномче с бързи жестикулации и неспокойни движения. Той дори извади цигара от кесията в ръкава си, но така и не я запали.

Туисъл внезапно замълча, обърна се рязко към Харлан и внимателно го изгледа отново, като че след всичко, което беше казал сам той, едва сега до съзнанието му бе проникнал смисълът на последните думи на Техника.

— Какво искаш да кажеш с това, че едва не си срещнал себе си? — остро запита Туисъл.

Харлан му разказа накратко какво му се бе случило.

— Нима вие не знаехте това? — запита той удивено.

— Не.

Последвалата няколкосекундна пауза бе така необходима за изгарящия в треска Харлан, както глътката вода — за умиращия от жажда.

— И какво от това, ако действително си срещнал сам себе си? — запита Туисъл.

— Не беше така.

— Случайни отклонения винаги са възможни — продължи Туисъл, без да обръща внимание на възражението му. — Като се вземе предвид, че числото на допустимите Реалности е безгранично, не може да става и дума за някакъв детерминизъм. Да предположим, че в Реалността на Малансон, в предшествуващия цикъл…

— Но нима циклите се повтарят безконечно? — запита Харлан спонтанно, все още запазил малка част от способността си да се удивлява.

— А ти какво смяташе, само два пъти ли? Може би мислиш, че двойката е някакво магическо число? Става въпрос за неограничен брой цикли, които могат да се осъществят в определен промеждутък от биовреме. Също както например може безброй пъти да се завърти моливът по една и съща окръжност, но площта, която тя затваря, остава винаги определена. В предшествуващите цикли ти не си се срещнал със себе си. Но точно този път, по силата на статистическата неопределеност на нещата, това е станало възможно. Наложило се е Реалността да бъде променена, за да се предотврати тази среща, и в новата, вече променена Реалност ти изпрати Купър не в 24-ия, а…

— Но защо са всички тези думи? — изкрещя Харлан извън себе си. — Какво целите? Всичко е свършено. Всичко. Сега ме оставете сам със себе си. Оставете ме сам!

— Исках да осъзнаеш, че си сгрешил. Искам да разбереш, че не си постъпил правилно.

— Не е вярно. А дори и така да е, връщане няма.

— Лъжеш се, има. Чуй още какво ще ти кажа — продължи да го увещава Туисъл, като почти припяваше, гърчейки се от любезност. — Ще ти върнат момичето. Обещах ти и пак потвърждавам думата си. Няма да й се случи нищо лошо — нито на нея, нито на теб. Аз лично ти обещавам това и съм готов да ти дам всякакви гаранции.

Харлан го погледна с широко разтворени очи.

— Но вече е твърде късно. Излишно е.

Не е твърде късно, не. Нещата не са непоправими. С твоя помощ ние все още можем да успеем. Трябва да ми помогнеш. Трябва да осъзнаеш своята грешка — това се опитвам да ти обясня. Нужно е сам да пожелаеш да „върнеш“ всичко, което си направил.

Харлан облиза пресъхналите си устни със сух език и си помисли: „Побъркал се е. Съзнанието му не може да се примири с действителността… или нима Съветът наистина знае нещо повече?

Знаеше ли? Наистина ли знаеше? Възможно ли бе това да е някакво средство, с което да се анулира присъдата за Промените? Възможно ли беше да се спре Времето, или да се върне назад неговият ход?“

— Заключихте ме в стаята с пулта — каза той, — където смятахте, че ме оставяте безпомощен, докато всичко свърши.

— Ти каза, че се опасяваш да не би да не можеш да издържиш напрежението; да не би да не можеш да изпълниш докрай своята роля.

— Та това бе заплаха.

— Аз го приех буквално. Прости ми. Но сега трябва да ми помогнеш.

И така, пак се върнаха там, откъдето бяха започнали. Необходима бе помощта на Харлан. Луд ли бе Туисъл? Или лудият бе той, Харлан? Имаше ли някакъв смисъл в безумието? Или изобщо — в нещо?

Съветът се нуждаеше от неговата помощ. И какво ли нямаше да му обещаят те сега? Нойс. Звание Компютър. Щяха да му обещаят каквото пожелаеше. Но какво щеше да получи, когато направеше това, което се искаше от него? Не, нямаше да позволи да го излъжат втори път.

— Не! — решително каза той.

— Ще ти върнат Нойс.

— Искате да кажете, че членовете на Съвета ще се съгласят да нарушат законите на Вечността, след като опасността отшуми? Не го вярвам.

„Но възможно ли бе да има начин за избягване на опасността? — питаше едно трезвомислещо кътче от съзнанието му. — За какво бе нужно всичко това?“

— Съветът няма да узнае нищо.

— А вие, ще искате ли вие да нарушите наредбите? Вие сте идеалният Вечен. Щом опасността отмине и вие ще се подчините на законите. Не бихте могъл да постъпите другояче.

В горната си част скулите на Туисъл се покриха с червени петна. Мъдростта и властността се изпариха от старческото му лице. Остана само необяснима печал.

— Ще изпълня обещанието си и ще наруша закона поради причина, която не може да ти мине и през ум — каза той замислено. — Не зная колко време остава до края на Вечността. Може би часове; може би месеци. Но аз загубих толкова време в безплодни усилия да те вразумя, че си струва да довърша разказа си. Искам само да ме изслушаш — умолявам те.

Харлан се поколеба. След това, решил, че е безсмислено да спори, уморено каза:

— Говорете.



— Неведнъж и до мен са достигали слухове — започна разказа си Туисъл, — че съм се родил старец, че съм набрал мъдрост от един Микрокибермозък, че дори в съня си не се разделям с анализатора си, който поставям в специален джоб на пижамата си, че мозъкът ми е от малки силови релета, образувани от безброй паралелни съединения, и че всяка частица от кръвта ми е микроскопична пространствено-хронологична инструкция, която плава в смазочно масло за сметачни машини.

Всички тези слухове достигат в крайна сметка до мен и, откровено казано, аз дори малко се гордея с тях. Може би дори дълбоко в себе си и аз сам започвам да им вярвам. Глупаво е човек на такава зряла възраст да мисли, че в подобни измишльотини може да има известна доза истина, но какво да правиш, това улеснява живота, поне малко.

Учудваш се? Учудваш се, че аз се стремя да облекча живота си? Аз, Старши Компютър Туисъл, старейшината в Съвета на Времето?

Замислял ли си се някога защо пуша? Може би именно за това. Във всеки случай все трябва да има някаква причина, нали. Вечните не пушат, а и болшинството от Временните също. Често разсъждавам по този въпрос. Понякога ми се струва, че това е просто жалък бунт срещу Вечността, безсилно отмъщение за провала на един голям бунт…

Не, не, с мен всичко е наред. Някоя и друга сълза няма с нищо да ми навредят. Не се преструвам, вярвай ми. Само отдавна не съм си припомнял тези неща. Не ми е приятно да се сещам за тях.

Както и при теб, всичко започна с една жена. Това не е просто съвпадение. Ако се позамислиш малко повече, ще разбереш, че е почти неизбежно. Всички ние, Вечните, които заменяме естествените човешки удоволствия на семейния живот с едно ролце перфолента, сме податливи на тази зараза. Това е една от причините Вечността да вземе такива строги предохранителни мерки. И очевидно именно затова Вечните са понякога така изобретателни в преодоляването на всички препятствия по пътя към забранената цел.

Не съм забравил тази жена. Може би е глупаво от моя страна, може би. Не помня нищо друго от това биовреме. Бившите ми колеги са вече само имена в архивите на Вечността; Промените, които ръководех — всички, с изключение на една, — са само точки в бобините на паметта на Кибермозъка. Но нея си спомням много добре. Впрочем ти сигурно можеш да разбереш това. Дълги години чаках да ми разрешат съюз, но молбата ми бе удовлетворена едва когато получих звание Младши Компютър. Момичето бе от същия век, от 575-ия. До получаване на разрешението аз, както беше редно, не бях видял и очите й. Тя бе интелигентна и мила. Не бе красива, нито дори хубавичка, но и аз даже като млад (а аз съм бил млад, независимо от всички измислици) не се отличавах с особено приятна външност. Ние си допадахме по темперамент и ако не бях Вечен, щях да бъда горд да я назова своя съпруга. Колко пъти й повтарях тези думи. Мисля, че това й бе приятно. Освен това беше и самата истина. Малцина Вечни, които се срещат с жените си само в строго съответствие със старателно изчислените Прогнози, случват като мен.

В тази Реалност й било писано да умре млада, а естествено никой от нейните Аналози не бе подходящ за съюз. В началото гледах на това философски. В края на краищата именно краткостта на живота й правеше съюза ни възможен, без той да окаже някакво отрицателно въздействие върху Реалността.

Сега със срам си спомням, че на времето се радвах, че й е съдено да живее малко. Това бе само в началото. В самото начало.

Прекарвах с нея всичкото време, което ми се отпускаше от пространствено-хронологичната инструкция. Използвах всяка минута; забравях за храна и сън, когато се наложеше, безсрамно пренебрегвах задълженията си, щом можех. Даже в най-смелите си мечти не бях си представял, че е възможно една жена да бъде толкова мила и чаровна. Влюбих се в нея. Казвам го без заобикалки. Опитът ми в любовта е много малък, а познанията, които придобиваш от Наблюдения във Времето, нямат голяма стойност. Но доколкото все пак разбирах от тези неща, мисля, че действително бях влюбен.

От просто удовлетворение на чувствените и физиологични желания нашата връзка прерасна в нещо по-голямо и всеобхватно. Неизбежната й смърт престана да бъде удобство и се превърна в надвиснала над главата ми катастрофа. Направих Прогноза за съдбата й. Не се обърнах към Проектантите в съответните специализирани отдели. Пресметнах всичко сам. Сигурно това те учудва. То бе наказуема простъпка, но не беше нищо в сравнение с престъпленията, които извърших след това.

Да, да, аз, Лейбан Туисъл, Старши Компютър, многократно престъпих законите на Вечността.

Три пъти идваше и отминаваше моментът в биовремето, когато и най-малката намеса от моя страна би могла да измени личната й съдба. Естествено аз знаех, че нито една Промяна, извикана от съображения с чисто интимен характер, не можеше да бъде одобрена за смъртта й. Това до голяма степен бе и причината за понататъшните ми действия.

Тя забременя. Трябваше да предприема нещо, но отново не го направих. Аз сам бях изготвил Прогнозата за съдбата й, като взех под внимание нашата връзка, и знаех, че вероятността за забременяване е много голяма. Може би ти е известно, а може би не, че жените от Времето понякога забременяват от Вечни. Всичко се случва. Но тъй като Вечните не бива да имат деца, нежелателните последствия се ликвидират безболезнено и безопасно. Има много начини за това.

Според моята Прогноза тя щеше да почине, преди да роди; затова и не взех необходимите мерки. Тя бе щастлива, че ще стане майка, и аз не исках да я разочаровам. Когато ми разказваше с умиление, че усеща в себе си трепета на новия живот, аз само я гледах и се опитвах да се усмихна.

Но след това се случи нещо неочаквано. Тя роди преждевременно…

Не се учудвам, че ме гледаш така. Аз имах дете, истинско дете, мое собствено. Едва ли някой от Вечните може да каже подобно нещо за себе си. Това бе повече от обикновена простъпка. То беше сериозно престъпление, но все още не бе нищо.

Не очаквах подобно събитие. Раждането на дете и всички проблеми, свързани с това, бяха нещо, в което жизненият ми опит бе съвсем незначителен.

В ужас се хвърлих към Прогнозата за съдбата й и открих, че не бях отчел едно малко вероятно разклонение — роденото дете. Професионален Плановик на Съдби веднага би го забелязал, но аз се бях надценил и грешката бе фатална.

Какво можех да направя?

Невъзможно беше да убия детето. Оставаха две седмици до смъртта на майка му. Реших: нека то живее с нея, докато изтече този срок. Две седмици подарено щастие не е твърде голяма отсрочка.

Прогнозата излезе вярна. Майката наистина умря. Времето и причината за смъртта й бяха добре известни. Стоях с нея в стаята й през цялото време, което ми разрешаваше пространствено-хронологичното указание, и мъката ми бе още по-дълбока, защото от година и повече знаех, че този трагичен момент неминуемо щеше да настъпи, а бях останал невъзмутим до самия край. На ръце държех нашия син, мой и неин.

Запазих живота му. Защо извика така? Нима ще ме заклеймиш?

Ти не знаеш какво означава да държиш в ръцете си един малък атом от собствения си живот. Може вместо нерви да имам Кибермозък и вместо кръв — перфоленти, но това поне аз знам.

Да, запазих живота му, с което извърших още едно престъпление. Дадох детето във възпитателен дом и при всяка възможност го навестявах (в строга хронологична последователност през определени промеждутъци от биовреме), плащах необходимите такси и следях как растеше момчето.

Така изминаха две години. Аз често проверявах Прогнозата за Съдбата на своя син (това нарушение бе станало вече навик за мен) и всеки път с удоволствие се убеждавах, че с точност до 0,00001 не съществуваше вероятност от някакви вредни въздействия върху текущата Реалност. Момченцето проходи и дори вече неясно изговаряше няколко думи. Никой не го научи да ме нарича „татко“. Нямам представа какви догадки може да са си правели хората от Времето, завеждащи този дом. Те взимаха парите ми и нищо не разпитваха.

След като изтекоха тези две години, в Съвета на Времето бе внесен проект за Промяна на Реалността, който засягаше и една малка част от 575-ия. По това време аз току-що бях получил званието Асистент Компютър и на мен възложиха да оглавявам детайлната разработка на проекта. Това бе всъщност и първата Промяна, която ми се предоставяше да изготвя самостоятелно.

Аз, разбира се, се гордеех с оказаното доверие, но и се страхувах. В настоящата Реалност моят син бе неканен гост. В новата — той едва ли щеше да има Аналози. Мисълта за това, че му предстои да премине в небитието, ме огорчаваше дълбоко.

Разработих проекта за Промяната и дори самонадеяно повярвах, че е безупречен. Първата ми по-голяма изява. Но аз се поддадох на изкушението. Направих го, без много да му мисля, защото вече имах доста практика в това отношение. Бях станал закоравял престъпник, най-редовен закононарушител. Предварително уверен в резултата, направих нова Прогноза за Съдбата на сина си.

А следващите двайсет и четири часа прекарах в своя кабинет, надвесен над резултатите, без храна и сън, с отчаяна надежда да открия някаква грешка.

Грешка обаче нямаше.

На другата сутрин трябваше да внеса в Съвета предложенията си за Промяната. Не го направих. Като използвах съвсем приблизителни методи (в края на краищата Реалността нямаше да просъществува още кой знае колко), аз изработих пространствено-хронологично указание за себе си и влязох в една точка на Времето, отделена от момента на раждането на детето с повече от трийсет години.

Той бе трийсет и четири годишен; на възрастта, която бях самият аз по онова време. Представих се за далечен негов роднина по майчина линия. Той не знаеше нищо за баща си, не можеше да си спомни, че в детството му го бях посещавал често.

По професия бе авиационен инженер. В 575-ия съществуваха шест разновидности на въздушните съобщения (и в сегашната Реалност е все още така) и моят син бе уважаван и преуспяващ член на своето общество. Той беше женен за едно момиче, предано влюбено в него, но бяха бездетни. В новата Реалност, където моят син не трябваше да съществува, Аналогът на това момиче никога нямаше да се омъжи. Всичко това аз знаех отдавна. Бях сигурен, че Реалността няма да пострада. В противен случай едва ли бих дръзнал да оставя момчето между живите. Все още не бях завършен негодник.

Прекарах целия ден със сина си. Говорихме общи неща, аз се усмихвах любезно и когато изтече времето, което указанието ми отпускаше, сухо се сбогувах. Но под маската на равнодушието аз жадно попивах всяко негово действие, всяка негова дума и се стараех да ги запазя завинаги в паметта си. Исках да прекарам поне двайсет и четири часа в една Реалност, която на следващия ден (по биовремето) вече нямаше да съществува.

Как копнеех да посетя и моята съпруга още един последен път в този отрязък от Столетието, когато още е била жива, но вече бях използвал и последната секунда, която ми отпускаше указанието. Дори не се осмелих да я зърна отдалече.

Завърнах се във Вечността и там прекарах още една мъчителна нощ в страшна душевна борба — не исках, не можех да се примиря с горчивата истина. На следващата сутрин аз предадох на Съвета изчисленията, заедно с препоръките ми за Промяната.



Гласът на Туисъл бе преминал в шепот и сега съвсем замлъкна. Той седеше сгърбен, загледан в една точка на пода между коленете си, и само преплетените пръсти на ръцете му бавно се свиваха и разпущаха.

Без да дочака продължението, Харлан се поизкашля. Беше му станало жал за стареца, въпреки многобройните престъпления, които последният бе извършил.

— Това ли е всичко? — запита Техникът.

— Не, най-лошото… най-ужасното… — прошепна Туисъл. — Оказа се, че в новата Реалност моят син имаше свой Аналог. На четиригодишна възраст той се бе парализирал. Четирийсет и две години прикован на легло при обстоятелства, непозволяващи да се приложи към неговия случай нервнорегенерационната апаратура, открита в 900-ия Век. Бях безсилен да сложа край на мъките му по един безболезнен начин.

Тази нова Реалност още съществува. Моят син все още си е там, в същия отрязък на Столетието. Аз му причиних всичко това. Сам бях разработил проекта за Промяната, ползвайки собствения си Кибермозък, сам бях дал заповед за извършването й. Много пъти нарушавах закона заради него или заради майка му, но винаги ще ми се струва, че оставайки верен на клетвата си към Вечността, аз бях извършил най-голямото и всъщност може би единствено престъпление.

Нямаше място за коментар и Харлан мълчеше.

— Сега поне разбираш защо ти съчувствувам искрено и искам да ти върнат момичето — продължи Туисъл. — Това не би навредило на Вечността и в известен смисъл би се явило като изкупление за моето престъпление.

И Харлан повярва. Изведнъж повярва!

Той падна на колене и притисна слепоочията си с юмруци. Сведе глава и бавно започна да полюшва тялото си в такт с разкъсващото отчаяние, което пулсираше във всички фибри на тялото му.

Подобно на библейския Самсон с един удар той бе погубил Вечността и се беше лишил от Нойс. А можеше да спаси всички Вечни и да запази любимата.

Загрузка...