Краят на вечността

9. Интермедия

По-късно Харлан си припомняше последвалия период като истинска идилия. Стотици събития се случиха през тези биоседмици и те така се смесиха в съзнанието му, че след време, когато се опитваше да си ги припомни, те като че просто надхвърляха рамките на дните, в които бяха станали. Разбира се, единственото идилично нещо бяха часовете, прекарани с Нойс, и те хвърляха блясък върху всичките му спомени.

Епизод първи: Завърнал се в 482-ия, той спокойно опаковаше личните си вещи: дрехите, филмите и преди всичко томовете на праисторическите списания, които Харлан разгръщаше винаги с любов и особено внимание. Той с нетърпение очакваше да ги види отново в постоянното си седалище в 575-ия.

Хамалите едва пренесоха и последния том в товарната капсула и се появи Финдж.

— Както виждам, напускате ни — каза той, като избираше възможно най-баналните думи.

Усмивката му бе широка, но той старателно държеше устата си затворена, така че от зъбите му не се виждаше почти нищо. Ръцете му бяха кръстосани зад гърба и той пристъпяше, полюшвайки пълното си тяло върху краката си, които приличаха на две топки.

Харлан и не погледна началника си.

— Да, сър — измърмори монотонно той.

— В своя доклад до Старши Компютър Туисъл ще отбележа, че сте изпълнили Наблюдателските си задачи в 482-ия особено съвестно.

Харлан не можеше да се насили да отрони дори и една сърдита дума на благодарност. Той мълчеше. Финдж продължи, внезапно снишавайки глас:

— Засега няма да донеса за опита ви за насилие върху мен.

И въпреки че усмивката не изчезна от лицето му, а погледът му остана мек, цялото му държане издаваше някакво злорадо задоволство.

Харлан рязко вдигна очи към него и отсечено отвърна:

— Както искате, Компютър.

Епизод втори: Той отново се установи в 575-ия. Почти веднага след пристигането си срещна Туисъл. Почувствува се щастлив, когато отново видя дребното тяло и набръчканото му лице на гном. Дори удобно закрепеният между двата пожълтели от тютюна пръста бял димящ цилиндър, който Туисъл бързо поднасяше към устните си, бе приятен за Харлан.

— Компютър! — обади му се Техникът.

В този момент Туисъл излизаше от кабинета си. Няколко секунди той гледа към Харлан с празен поглед, без да го познае. Умората му бе изписана по измършавялото лице, а очите му просто се притваряха от безсъние.

— А, Техник Харлан! — каза той. — Приключихте задачите си в 482-ия, а?

— Да, сър.

Поведението на Туисъл се стори странно на Харлан. Компютърът погледна часовника си, който, както всички часовници във Вечността, показваше биовремето и датата, и каза:

— Работите се развиват чудесно, момчето ми. Чудесно. Сега вече е близко, съвсем близко.

Харлан почувствува как сърцето му подскочи. Само при миналата си среща с Туисъл той не би разбрал скритото значение на тази забележка. Сега обаче смяташе, че го разбира. Туисъл бе явно уморен, иначе едва ли би направил толкова прозрачен намек. А може би Компютърът смяташе, че думите му са толкова неразгадаеми, че се чувствуваше съвсем спокоен зад тях.

— Как е моят Ученик? — запита Харлан, като се стараеше да придаде на гласа си възможно най-непринуден тон, за да не се забележи, че въпросът му има някаква връзка с коментара на Туисъл.

— Отлично, отлично — отвърна последният почти механично, а мислите му очевидно не бяха вече там.

Той припряно всмукна от догарящата цигара, леко кимна за сбогом и забърза по пътя си.

Епизод трети: Ученикът.

Той изглеждаше възмъжал. Начинът, по който подаде ръката си, дори думите му издаваха зрелост.

— Радвам се, че се върнахте, Харлан.

А може би просто Харлан бе свикнал да вижда в лицето на Купър само своя Ученик, а сега вече го гледаше с други очи и му се струваше, че неговият възпитаник е и гигантски инструмент в ръцете на Вечните. И естествено, това не можеше да не го издигне в очите на Харлан.

Но в никой случай не биваше да се издава. Те седяха в стаята на Техника, където заобикалящите го млечно-бели порцеланови повърхности сгряваха душата му и той се чувствуваше щастлив далеч от натруфената пищност на 482-ия. Колкото и да се опитваше да свърже в съзнанието си необуздания бароков стил със спомените си за Нойс, паметта му го асоциираше само с Финдж. А Нойс той свързваше с атлазен розов сумрак и колкото и странно да е — с аскетичната строгост на Скритите Векове.

Харлан заговори припряно, като че бързаше да скрие опасните си мисли дори от самия себе си:

— Е, Купър, с какво ти дадоха да се занимаваш в мое отсъствие?

Купър се засмя, поглади стеснително увисналите си мустаци с един пръст и каза:

— С повече математика. Само математика!

— Така ли? Но навярно вече висша математика?

— Да, най-висша.

— Как върви, а?

— Засега сносно. Знаете ли, просто ми се удава. Въобще математиката ми е приятна. Но те вече прекаляват и превръщат удоволствието едва ли не в бреме.

Харлан кимна и изпита известно задоволство.

— Матрици на Темпоралните Полета и тем подобни, нали?

Но Купър, като се изчерви леко, се обърна към томовете, натрупани върху рафтовете, и отклони въпроса.

— Хайде да се върнем към праисторическата епоха — каза той. — Имам няколко въпроса към вас.

— Слушам те.

— Градският живот в 23-ти Век. И особено — в Лос Анджелос.

— Защо именно там?

— Интересен град е. Не сте ли на това мнение?

— Защо не? Интересен е. Но в такъв случай трябва да се върнем в 21-ви Век, защото тогава е бил най-големият му разцвет.

— О, моля ви, нека бъде 23-ти Век. Да опитаме.

— Добре, защо не? — съгласи се Харлан.

Лицето му остана непроницаемо, но ако имаше начин да се олющи този слой непроницаемост, всеки веднага би забелязал, че то е станало зловещо. Грандиозната му интуитивна догадка вече не бе само догадка. Всичко я потвърждаваше.

Епизод четвърти: издирване. По-точно — двойно издирване.

Първо, това, което пряко го засягаше — Нойс и съдбата й. Всеки ден с жадни очи той изчиташе докладите, струпани върху бюрото на Туисъл. Те се отнасяха до различните предполагаеми или запланирани Промени на Реалностите. Копия от всички проекти автоматически минаваха през Туисъл като член на Съвета на Времето и Харлан бе сигурен, че от вниманието му няма да убегне нищо. Първо, той поиска да се запознае с предложенията за предстоящата Промяна в 482-ия. След това започна да търси проекти за други Промени, Промени от какъвто и да било характер, които да имат някакъв дефект, недостатък, минимално отклонение от съвършенството, неща, забележими само за неговото тренирано око на талантлив Техник.

Строго казано, той нямаше право да се рови из тези доклади, но през последните дни Туисъл рядко стъпваше в кабинета си, а никой друг не се осмеляваше да се меси в действията на личния Техник на Старши Компютъра.

Това бе една част от издирването. Другата се извърши в библиотечния филиал, разположен в 575-ия Век.

За първи път той се осмели да излезе извън рамките на тези отдели от библиотеката, които винаги досега всецяло бяха поглъщали вниманието му. В миналото той често бе наобикалял отдела, свързан с праисторията, който бе много беден, и затова Харлан си набавяше по-голяма част от източниците и справочниците от далечното минало на 3-тото хилядолетие, което, разбира се, бе съвсем естествено. Той беше претършувал още по-щателно полиците, предназначени за трудове върху Промените в Реалността; теория, техника и история; отлична колекция, която, благодарение на Туисъл, бе най-богатата във Вечността (разбира се, извън централната библиотека) и която Харлан бе изучил най-старателно.

Сега той с любопитство бродеше сред рафтовете, където бяха наредени друг вид филмокниги. За първи път той се зае с изучаването на произведенията, които описваха самия 575-ти Век; географията, която почти не се менеше от една до друга Реалност, историята, която се различаваше малко повече, и социологията, която претърпяваше най-големи промени. Това не бяха книги или доклади върху Столетието, писани от Вечните — Наблюдатели или Компютри (с тях той бе запознат), а трудове, създадени от самите обитатели на времето.

Сред тях бяха художествените произведения на 575-ия и те му напомниха бурните дискусии за влиянието на Промените върху произведенията на изкуството. Щеше ли да се промени даден шедьовър, или не? И ако се променеше, как точно? А какво влияние са оказвали предишните Промени върху художествените творби?

Апропо, възможно ли е изобщо несубективно виждане в изкуството? И може ли то да се сведе до количествени показатели, поддаващи се на обработка от изчислителните машини?

Главният опонент на Туисъл по тези въпроси бе Компютър Август Сеннър. Ожесточените нападки на Старши Компютъра по адрес на неговия колега и възгледите му бяха събудили любопитството на Харлан; той бе прочел някои от трудовете на Сеннър и бе останал поразен.

За голямо удивление на Техника Сеннър открито задаваше въпроса, дали не би могло в новата Реалност да се появи личност, аналогична на човека, взет от предишната Реалност във Вечността. След това той анализираше възможността Вечният да срещне своя Аналог във Времето, като се спираше поотделно на случаите, когато Вечният знае и когато не знае за това, и разсъждаваше върху резултатите във всеки отделен случай. (Тук той твърде много се доближаваше до онова, което за всеки Вечен бе предмет на най-големи страхове; Харлан потръпна неспокойно и прескочи няколко пасажа.) И, разбира се, той обстойно разглеждаше въпроса за съдбата на литературата и изкуството при различните класификации и видове Промени.

Но Туисъл не приемаше тези аргументи.

— Щом ценностите на изкуството не могат да се сведат до количествени показатели, за да се пресметнат от изчислителните машини — крещеше той на Харлан, — какъв е смисълът на цялата тази дискусия?

И Харлан знаеше, че възгледите на Туисъл се споделяха от болшинството членове на Съвета на Времето.

И все пак, сега той стоеше пред полиците, заети от романите на Ерик Линколлю, за когото обикновено се говореше като за най-изтъкнатия писател на 575-ия Век, и мислеше по този въпрос с известно смущение. Той преброи петнайсет тома „Пълни събрани съчинения“, без съмнение взети от различните Реалности. Харлан бе сигурен, че всеки от тях се различаваше с нещо от останалите. Единият например бе забележимо по-малък от другите. Той си помисли, че навярно най-малко сто Социолози са получили званията си, като са анализирали разликите в различните томове на „Пълни събрани съчинения“ от гледна точка на социологичната структура на всяка Реалност.

Харлан премина в другото крило на библиотеката, където бе уредена сбирка на приборите и инструментите от различните Реалности на 575-ия. Той знаеше, че много от тях бяха изхвърлени от употреба във Времето и че можеха да се видят само в музеите на Вечността, където се съхраняваха като образци на човешката находчивост. Вечните се чувствуваха призвани да предпазват човека от последиците на прекалено изобретателното му техническо въображение. Непрестанният възход на науката и техниката създаваше най-много грижи на Вечните. Не минаваше биогодина, без някъде във Времето ядрената технология да се доближи твърде много до критичната точка и да изисква незабавна намеса от страна на Вечността.

Харлан се върна при книгите и сега се спря пред полиците, където бяха подредени учебници по математика и историята на развитието й. Пръстите му се плъзгаха по различните заглавия и след известен размисъл той извади от рафтовете половин дузина книги и се разписа за тях.

Епизод пети: Нойс.

Това бе най-важната част от интермедията, единствената й идилична част.

В свободното си време, след като Купър си отидеше, когато му се разрешаваше да яде в самота, да чете в самота, да спи в самота, да очаква настъпването на следващия ден пак в самота — той се отправяше към капсулата.

Сега Харлан се радваше от цялото си сърце на преимуществото, което му осигуряваше общественото положение на Техник. Той беше така благодарен на всички, че го избягваха, както не беше и мечтал, че някога би могъл да бъде.

Никой не оспорваше правата му да влиза в капсулата по всяко време, нито пък се интересуваше дали Техникът я насочваше към бъдещето или към миналото. Не го сподиряха любопитни погледи, ничия доброжелателна ръка не предлагаше помощта си, не му досаждаха с празни приказки словоохотливи уста.

Той беше свободен да отиде навсякъде и по всяко време.

— Променил си се, Ендрю — каза Нойс. — О, Небеса, ако знаеш само колко си се променил!

Той я гледаше и се усмихваше.

— В какво отношение, Нойс?

— Та ти се усмихваш. Това например е една от промените. Но наистина ли никога не си виждал в огледалото усмивката си?

— Просто се боя. Непрекъснато си мисля: „Не е възможно такова щастие. Болен съм. Бълнувам. Затворен съм в някаква лудница, живея в един непрекъснат сън, без да го съзнавам.“

Нойс се наведе над него и го ощипа.

— Усети ли нещо? — запита тя игриво.

Той привлече главата й до себе си и като че потъна в меката й черна коса.

Когато накрая се отделиха един от друг, тя каза задъхано:

— И в това отношение също си се променил. Научил си се.

— Имам добра учителка… — започна Харлан и рязко спря, боейки се да не би Нойс да почувствува в думите му някакъв неприятен намек за многобройните му предшественици, които вероятно я бяха направили такава превъзходна учителка.

Но ведрият й смях съвсем не изглеждаше обезпокоен от подобна мисъл. Те току-що се бяха нахранили и облечена в копринените дрехи, които той й бе донесъл, тя излъчваше спокойствие и топла нежност.

Нойс проследи погледа му и с леко движение оправи полата на тънката си дреха, плътно и нежно обгърнала бедрото й.

— По-добре да не го беше правил, Ендрю — каза тя. — Наистина щеше да е по-добре.

— Няма опасност — безгрижно отвърна той.

— Опасност има. Не ставай дете. Вярно, аз мога да мина с това, което има тук, докато… докато уредиш другото.

— Но защо да не носиш собствените си дрехи и украшения?

— Защото не си заслужава само за тях да отиваш до дома ми във Времето и да се оставиш да бъдеш заловен. А представи си, че извършат Промяната точно докато ти си там, какво ще стане тогава?

Той смутено избягна отговора.

— Няма да ме засегне… — започна Харлан малко колебливо, но само след миг гласът му доби увереност. — Освен това ръчният ми генератор винаги ме държи в биовремето, така че, както сама виждаш, Промяната не би могла да ме докосне.

— Нищо не виждам — с въздишка отвърна Нойс — и ми се струва, че никога няма да разбера всичко това.

— Съвсем не е сложно.

И Харлан отново обясняваше разпалено, надълго и нашироко, а Нойс слушаше и очите й блестяха, но оставаше неясно дали от истински интерес, просто от забавление, или може би и от двете по малко.

Всичко това бе нещо ново в живота на Харлан. До себе си той имаше човек, на когото да говори, с когото да споделя делата, мислите и постъпките си. Тя сякаш бе станала неразделна част от самия него, но все пак беше запазила достатъчна самостоятелност, така че, за да контактува с нея, Харлан трябваше да използва жива реч, а не само мисъл. Това негово второ „аз“ имаше самостоятелен ход на мислите, неочаквани отговори и постъпки. „Странно… — мислеше си Харлан. — Как е възможно човек да наблюдава толкова пъти такова социално явление като брака, а винаги да му се изплъзва нещо така важно? Как би могъл да предвиди например, че по-късно той щеше да свързва идилията на този период най-малко със страстните интермедии?“

Нойс се сгуши до него и запита с нежен глас:

— Как върви математиката?

— Искаш ли да надзърнеш в нея? — предложи веднага Харлан.

— Да не би винаги да я носиш със себе си?

— Пътуванията с капсулите отнемат доста време. Защо да не го използвам рационално?

Като освободи внимателно ръката си, Харлан извади от джоба си малък филмоскоп, постави филма в него и с влюбена усмивка погледна как тя поднасяше уреда към очите си.

— Никога не съм виждала толкова завъртулки — тръсна Нойс глава и му подаде филмоскопа. — Така бих искала да разбирам вашия Единен Междувременен Език.

— Всъщност — отвърна Харлан — повечето от тези „завъртулки“ не са букви в Междувременния, а просто математически уравнения.

— Но ти разбираш всичко, нали?

На Харлан му беше много неприятно да направи нещо, което би разпръснало искреното възхищение в очите й, но бе принуден да признае:

— За съжаление, не всичко, което бих желал. И все пак понаучих достатъчно математика, за да схвана това, което искам. Не е нужно да знаеш всичко, за да видиш една дупка в стената, през която можеш да провреш товарна капсула.

Той подхвърли филмоскопа във въздуха, хвана го с бързо движение на ръката си и го постави върху една малка масичка.

Нойс го проследи с жаден поглед и изведнъж една мисъл проблесна в съзнанието на Харлан.

— О, порази ме, Време! — възкликна той. — Та ти не можеш да четеш Междувременен!

— Не. Разбира се, че не мога.

— Значи, не можеш да ползваш и библиотеката на Сектора. Това изобщо не ми беше дошло наум. Необходими са ти собствените филми от 482-ия.

— Не, не ми са нужни — бързо отвърна Нойс. — Глупаво е да се рискува…

— Ще ги имаш! — решително каза той.

Харлан за последен път стоеше на нематериалната граница, която отделяше Вечността от дома на Нойс в 482-ия. Той бе смятал миналото му идване тук да бъде последно. Сега Промяната всеки момент можеше да настъпи. Уважението, което Харлан би трябвало да изпитва към чувствата на всеки и най-вече към тези на своята любима, го бяха накарали да скрие от нея този факт.

И все пак той съвсем лесно се реши на това непредвидено пътуване. Отчасти постъпката му бе продиктувана от стремежа да блесне пред очите на Нойс, да й донесе филмокнигите от самата уста на лъва; отчасти — от горещото желание (каква беше фразата, която използваха в Първобитното общество?) „да опърли брадата на испанския крал“, ако, естествено, той би могъл да отнесе тази поговорка към гладко избръснатия Финдж.

Освен това той щеше да има възможността още веднъж да вкуси от тайнствено-притегателната атмосфера на един обречен дом.

Харлан вече бе изпитвал това усещане, когато внимателно бе влизал вътре през запасното време, предвиждано в пространствено-хронологичните указания. Беше го почувствувал, докато бе бродил из стаите, събирайки дрехи, малки objets d’art3 странни кутийки и инструментчета от тоалетната масичка на Нойс.

Там цареше зловещата тишина на една обречена Реалност, която съвсем не се изразяваше само във физическо отсъствие на всякакви шумове. Харлан не можеше да предскаже какво щеше да се извърши с този дом в една нова Реалност. Би могъл да се превърне в къщичка извън града или в апартамент на някоя оживена улица в столицата. Можеше изобщо да изчезне, а прекрасният парк, който сега го опасваше, да се смени с буен шубрак. А нищо чудно и да си остане почти същият. И… (неспокойна мисъл прекоси съзнанието на Харлан) в него би могла да живее нова Нойс. Аналогът на сегашната. Разбира се, мястото й можеше да бъде заето и от някой друг.

За Харлан този дом бе вече сянка, един преждевременно появил се призрак, който беше започнал скитанията си преди действителната си кончина. И понеже къщата, именно такава, каквато бе сега, беше особено скъпа за него, Харлан чувствуваше, че му е мъчно да се раздели с нея, и я оплакваше като жив човек. Пет пъти ходи той в този дом, но само веднъж някакъв звук наруши тишината по време на обиколката му. Тогава той беше в килера и се радваше, че благодарение на усъвършенствуваната техника в дадената Реалност и Столетие слугите не бяха на мода и че поради това имаше един проблем по-малко. По-късно той си спомняше, че това се случи тъкмо когато бе вече престанал да се рови из консервите и бе решил, че са достатъчно за един път и че Нойс щеше да бъде доволна да разнообрази обилната, но безвкусна храна в пустия Сектор със своите любими ястия. Той дори гласно се бе изсмял при мисълта, че доскоро бе смятал тези нейни блюда за декадентски.

И изведнъж, още докато се смееше, Харлан чу отчетлив, рязък шум. Вкамени се.

Звукът бе дошъл някъде откъм гърба му и докато стоеше попарен, като не се решаваше да помръдне, първо му мина през ума, че може да е крадец, но след това му хрумна, че имаше вероятност опасността да е много по-голяма — може би беше някой Вечен, изпратен на разследвания.

Абсурдно бе да е крадец. Целият период, определен от пространствено-хронологичното указание, включително и запасното време, което то предвиждаше, беше най-старателно проверен и избран всред други подобни интервали във Времето, точно защото при него липсваха всякакви усложняващи обстоятелства. От друга страна, той сам бе извършил една микропромяна (а може би даже и нещо повече), като бе отвлякъл Нойс.

Чувствувайки, че сърцето му ще изскочи от гърдите, той се насили да се обърне. Стори му се, че вратата току-що се е затворила зад гърба му и че той бе погледнал натам, когато й оставаше само един милиметър, за да се слее със стената.

Харлан подтисна импулса си да отвори тази врата и да претърси дома. Като събра деликатесите на Нойс, той моментално се завърна във Вечността и цели два дни изчаква евентуалните последствия, преди да се осмели отново да се отправи към далечното бъдеще. Не последва нищо и накрая той съвсем забрави за инцидента.

Но сега, когато за последен път насочи капсулата във Времето, Харлан отново си припомни произшествието. А може би мисълта за предстоящата Промяна не му даваше покой. Когато по-късно си припомняше този момент, струваше му се, че едно от тези две обстоятелства е станало причина за грешката, която допусна при определяне точните координати в Пространството и Времето. Не можеше да намери друго обяснение.

Грешката не стана очевидна веднага. Според предвижданията си Харлан се озова право в библиотеката на Нойс.

Сега той самият бе проникнат от дух на упадък, така че съвсем не изпита отвращение от причудливата изработка на касетките, където стояха филмокнигите. Буквите на заглавията се сливаха в заплетени фигури, които привличаха окото, но затова пък много трудно можеха да бъдат разчетени. Триумф на естетиката над практичността и удобството.

Харлан взе напосоки няколко касетки от полиците и се учуди. Заглавието на една от тях бе „СОЦИАЛНА И ИКОНОМИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА НАШИТЕ ВРЕМЕНА“.

Кой знае защо, Харлан никога не беше обръщал внимание на тази страна от същността на Нойс. Тя безспорно не беше глупава и все пак никога не би му хрумнало, че биха могли да я интересуват толкова сериозни проблеми. Той изпита спонтанното желание да хвърли поглед върху „СОЦИАЛНА И ИКОНОМИЧЕСКА ИСТОРИЯ“, но се въздържа. Винаги, когато пожелаеше, можеше да намери този труд в библиотеката на 482-ия Сектор. Несъмнено Финдж още преди месеци бе извадил всичко ценно от библиотеките на тази Реалност за летописите на Вечността.

Харлан постави филма настрана, прокара пръст по другите заглавия и избра няколко романчета и леки четива. Взе и два джобни филмоскопа и внимателно постави всичко в раницата си. Точно в този момент той още веднъж чу някакъв шум в къщата. Този път беше сигурен, че не се заблуждава. Това, което чу, не беше кратък звук с неопределен характер. Беше смях, човешки смях. В къщата имаше друг човек.

Харлан даже и не забеляза кога изпусна раницата. Първата му зашеметяваща мисъл бе, че е попаднал в капан!