Крайбрежие

52

Затичах се по скалистата пътека. Мислите дрънчаха в главата ми като семки в тиква. Нямаше логика. Флин — син на Брисман? Невъзможно. Сигурно Дамиен не беше чул добре. И въпреки това нещо в мен крещеше, че е вярно: предчувствието ми за опасност, най-после задействано, звънеше предупредително по-силно от Ла Маринет.

То ми подсказваше, че е имало улики, които бих могла да забележа, стига да исках: тайната среща, прегръдката, враждебността на Марен, двойствената преданост на Флин. Дори прозвището му — Руже, Рижавия, напомняше за Лисицата Брисман. По стара островна традиция те носят еднакви имена.

Но Дамиен беше само момче в края на краищата: момче, измъчвано от юношеска любов. Трудно можеше да мине за благонадежден информатор. Не, трябваше да науча повече, преди да осъдя Флин. И знаех къде да отида.

Фоайето на Лез Имортел беше пусто, като се изключи присъствието на Жоел Лакроа, седнал и качил крака в каубойски ботуши върху бюрото на рецепцията, с цигара в уста. Когато ме видя, сякаш се смути.

— Хе, Мадо — той се усмихна с половин уста и загаси цигарата си в пепелника. — Стая ли търсиш?

— Чух, че приятелят ми е тук — казах аз.

— Англичанинът? Да, тук е — Жоел запали нова цигара с претенциозен жест и изпусна дима в дълга ленива струйка като във филмите. — Лекарят каза, че не бива да се мести. Искаш да го видиш ли?

Аз кимнах.

— Е, не може. Мосю Брисман каза никой да не влиза, а това, хубавице, включва и теб — той ми намигна и се приближи. — Лекарят дойде със специална лодка преди около час. Каза, че това било опарване от някаква португалска медуза. Гадно.

Значи мрачната прогноза на Аристид се оказа погрешна. Обля ме вълна на неохотно облекчение.

— Значи не е кубомедуза?

Жоел поклати глава, както ми се стори, със съжаление.

— Не. Но пак е гадно.

— Колко гадно?

— Уф. Какво разбират тия доктори, хе? — той дръпна от цигарата си. — Лошото е, че е лежал в безсъзнание на слънце часове наред. Слънчевият удар може да е много кофти, ако не внимаваш. Откъде човек от континента да знае такива работи? — от тона на Жоел се предполагаше, че на него, Жоел, е изключено да му се случи нещо подобно.

— Ами медузата?

— Глупакът взел, та я извадил от водата — той поклати глава, сякаш не можеше да повярва. — Можеш ли да си представиш? Лекарят казва, че действието на отровата трае двайсет и четири часа — Жоел се усмихна. — Тъй че ако приятелят ти утре сутринта е още тук, хе… — той отново ми намигна и направи крачка напред.

Аз отстъпих встрани.

— В такъв случай трябва да видя Марен Брисман. Той тук ли е?

— Хе, ама какво ти става? — Жоел погледна обезсърчен. — Не ме ли харесваш?

— Харесвам те от разстояние, Жоел. Приеми го като отношения между рибари. Борба за територия. Не преминавай границата.

Жоел изсумтя.

— Мислиш се за Санта Марина — промърмори той. — Марен излезе преди час. Със сестра ти.

— Къде отидоха?

— Един господ ги знае.

Намерих Марен и Адриен в „Ша Ноар“. Дотогава се бе стъмнило и кафенето беше изпълнено с дим и шум. Сестра ми седеше на бара, Марен играеше карти на маса, пълна с усиниерци. Той се изненада, като ме видя.

— Мадо! Не те виждаме често тук. Нещо случило ли се е? — Марен ме погледна с присвити очи. — Не е станало нещо с Дебелия Жан, нали?

— Не, с Флин.

— О! — той като че ли се стресна. — Не е мъртъв, нали?

— Не, разбира се.

Марен сви рамене.

— Би било прекалено хубаво, за да е вярно.

— Престани да си играеш с мен, Марен — рязко отвърнах аз. — Знам за него и за чичо ти. За съвместната ви работа.

— А-ха — Марен се усмихна. Личеше си, че не му е съвсем неприятно. — Добре. Да отидем някъде, където е по-спокойно. Това е семеен въпрос, нали? — той хвърли картите си на масата и стана. — Така или иначе губех. Нямам късмета на твоя приятел.

Излязохме на крайбрежната алея, където беше по-хладно и нямаше толкова хора. Адриен ни последва. Аз седнах на стената и се обърнах към тях с разтуптяно сърце, но гласът ми прозвуча спокойно:

— Разкажете ми за Флин — казах. — Или, по-точно, разкажете ми за Жан-Клод.

53

— Трябваше да бъда аз, нали знаеш — зад усмивката лицето на Марен беше недоволно. — Аз бях единственият роднина на стареца. Бях му повече от син. Поне повече, отколкото истинският му син някога е бил. Всичко трябваше да бъде мое. Лез Имортел. Бизнесът. Всичко.

Години наред Брисман го карал да се надява. Веднъж му давал заем, друг път подарък. Държал Марен под око, точно както правеше и с мен, за да не се лишава от възможности, да планира бъдещето. Никога не споменавал за избягалата си жена, за изгубения си син. Дал на Марен да разбере, че се е отказал от тях, че те са се преместили в Англия, че момчето не знае френски и че не е повече Брисман от който и да било англичанин на онзи голям остров, където ядат ростбиф и носят бомбета.

Но, разбира се, излъгал. Лисицата Брисман никога не губи надежда. Той продължил да поддържа връзка с майката на Жан-Клод, да изпраща пари за образование, да играе двойна игра години наред, докато чакал и дебнел подходящия момент. Още от началото възнамерявал, когато му дойде времето, да предаде бизнеса си на Жан-Клод. Но синът му не проявявал интерес: с готовност приемал парите, изпращани от Брисман, но с по-малък ентусиазъм приел предложението му да влезе в бизнеса. Брисман чакал търпеливо, като оставил момчето да улегне и се опитвал да не мисли за отминаващото време. Но сега Жан-Клод бил около трийсетгодишен, а плановете — ако изобщо имал такива, — продължавали да бъдат неясни. Брисман започнал да си мисли, че синът му никога няма да се върне.

— Вече беше на път да се откаже — самодоволно каза Марен. — Клод може да е вманиачен на тема семейство, но никога не би оставил парите си на някого, който не ги е заслужил. Затова даде да се разбере, че ако Жан-Клод иска да види и малка част от наследството му, ще трябва да дойде тук.

Разбира се, Брисман не разказал за тревогите си на Марен и Адриен. През този несигурен период той повече от всякога имал нужда да държи Марен близо до себе си. Марен бил неговата застраховка, резервният вариант, в случай че Жан-Клод не се появи. А и Марен бил ценен заради контактите си, в края на краищата той бил женен за дъщерята на Дебелия Жан.

— Той искаше да държи по-тясна връзка с Ле Салан. Много искаше да купи къщата на Дебелия Жан заедно със земята, която върви с нея. Но Дебелия Жан отказваше да продава. Между тях имаше някаква разправия — така и не разбрах защо. Или може би проблемът беше просто в ината на Дебелия Жан.

Въпреки това при наличието на Адриен и Марен — неизбежни наследници на имота, когато му дойде времето — единственото, от което Брисман се нуждаел, било подходящ момент. Той бил щедър към младата двойка, помогнал им със значителна сума да започнат свой бизнес.

Виждах, че Адриен става все по-неспокойна, докато слуша разказа на Марен.

— Почакай малко. Нима искаш да кажеш, че чичо ти те е подкупил, за да се ожениш за мен?

— Не говори глупости — каза Марен с видимо неудобство. — Той просто се възползва от възможността, това е всичко. Искам да кажа, че така или иначе щях да се оженя за теб. Дори без парите.

Цените на имотите в проспериращото село Ла Усиниер били прекалено високи. В Ле Салан още било евтино. За Брисман би било неоценимо предимство да притежава имот там. Къщата на Дебелия Жан с парчето земя, стигащо чак до Ла Гулю, представлявало особен интерес за човек, достатъчно предприемчив, за да го разработи. И затова Брисман се държал добре с Марен и Адриен. Изпращал подаръци на момчетата. Марен и Адриен очаквали в приятно доволство бъдещия дял от наследството и живеели далеч над възможностите си години наред.

Тогава се появил Флин.

— Дългоочакваният син — злъчно процеди Марен. — След трийсет години отсъствие, почти чужденец, но съвсем завъртя главата на стареца. Човек би си помислил, че ходи по вода.

Изведнъж Марен отново станал само племенник. Сега, когато синът се върнал, бизнесът в Танжер вече не интересувал Клод, а заемите и инвестициите, на които Марен и Адриен разчитали, рязко секнали.

— Той не ни обясни каква е причината. Казваше, че Лез Имортел има нужда от ремонт. Че трябват нови укрепления, за да се предпази плажът. Смяна на съоръженията. А в края на краищата това беше и в наш интерес, защото ние щяхме да наследим Лез Имортел.

Дотогава изобщо не се споменавало за Жан-Клод. Вродената предпазливост на Брисман заговорила още в началото и той не бил склонен да разкрие картите си, преди да се увери, че блудният син наистина е негова плът и кръв. Предварителните разследвания като че ли потвърдили това. След заминаването си от Льо Дьовен майката на Жан-Клод се завърнала в старата си родина Ирландия. Омъжила се повторно, създала ново семейство. Казала на Брисман, че Жан-Клод от няколко години не живее с нея и че тя рядко поддържа контакт с него, но винаги му препраща чековете, които получава от баща му. Това донякъде потвърдило историята на Флин. По-важното било, че имало писма, писани от Брисман, снимки на напусналата го съпруга с Жан-Клод, свидетелства за раждане. И накрая, имало истории, които само Жан-Клод и майка му знаели. Марен препоръчал тест за бащинство. Но дълбоко в сърцето си Брисман вече знаел, че няма нужда от потвърждение. Флин имал очите на майка си.

Той накарал Флин да му помогне за проблема с ерозията, като намекнал, че ако се представи добре в Лез Имортел, ще получи за награда партньорство в бизнеса. Това било начин за Брисман да го държи под око и да го провери.

— Чичо ми не е будала — каза Марен с кисело задоволство. — Дори Жан-Клод да е този, за когото се представя, съвсем ясно е защо се е върнал. Иска пари. Защо иначе ще чака толкова години, преди да се появи?

Като всички дьовиняни, Брисман познавал добре тази ситуация. Дезертьорите се посрещат с разтворени обятия, но със затворени портфейли, защото се знае, че каквото се връща, не винаги остава.

— Той му намери работа. Каза, че ако ще наследява бизнеса, най-добре да започне от дъното — Марен се засмя. — Единственото нещо, което ме радва в цялата тази работа, е мисълта за лицето на оня негодник, когато чичо ми му е казал, че трябва да заслужи името си.

Последвала разправия. При спомена за това Марен се оживи.

— Старецът ми разказа всичко. Беше побеснял. Жан-Клод разбра, че е стигнал твърде далеч, и се опита да го успокои, но вече беше късно. Чичо ми му каза, че ако не заслужи мястото си тук, няма да види и стотинка, и го изпрати в Ле Салан.

Но избухването било овладяно и от двете страни. Жан-Клод дал на баща си време да се успокои, докато самият той работел, за да спечели благоволението му. Постепенно Брисман започнал да осъзнава някои от предимствата да има шпионин в Ле Салан.

— Жан-Клод научаваше всичко. Кой е на път да се разори, чий бизнес върви зле, кой с чия жена се среща, кой е задлъжнял. Той има дарбата да се сближава с хората. Те му вярват.

След няколко месеца Брисман знаел всяка тайна в селото. Благодарение на крайбрежните укрепления в Лез Имортел бизнесът в Ле Салан бил в пълен застой. Риболовът замрял. Няколко души вече му дължали пари. Той можел да ги съсипе, когато пожелае.

Сред тези хора бил и Дебелия Жан. Флин от самото начало го осиновил и станал негов приятел по множество незабележими начини, като служел за свръзка между него и Брисман и така му дал възможност да вземе пари назаем, когато неговите спестявания започнали да се изчерпват. Брисман посрещнал плана с ентусиазъм. Ако Дебелия Жан можел да бъде купен, то след година-две селото Ле Салан — или каквото е останало от него — щяло да бъде изцяло негово.

— Тогава ти се върна — каза Адриен.

Това променило всичко. Дебелия Жан, дотогава лесен и податлив, престанал да им сътрудничи. Моята намеса била прекалено агресивна. Тънката паяжина на Флин била унищожена.

— Тогава Жан-Клод смени тактиката — обясни Адриен с дяволита усмивка. — Вместо да се занимава с татко, той се съсредоточи върху теб. За да напипа слабите ти места. Ласкаеше те…

— Не е вярно — бързо отвърнах аз. — Той ми помагаше. Помагаше на всички ни.

— Помагал е на себе си — поясни Марен. — Той каза на Брисман за плаващия риф веднага щом в Ла Гулю започна да се появява пясък. Помисли, Мадо — каза той, като видя изражението ми. — Не си си въобразила, че го прави заради теб, нали?

Аз го гледах зашеметена.

— Но Лез Имортел… Той от самото начало знаеше какво ще причини на Клод.

Марен сви рамене.

— То може да се поправи — каза. — А и малко натиск върху Лез Имортел беше точно това, от което Руже имаше нужда, за да накара чичо ми да развърже кесията — Марен ме погледна с горчива усмивка. — Поздравления, Мадо. Твоят приятел най-после заслужи името си. Сега е Брисман, с дебела чекова книжка за доказателство и петдесетпроцентов дял в „Брисман и Син“. И всичко това благодарение на теб.

54

Лез Имортел тънеше в мрак. Във фоайето блестеше слаба светлина, но вратата беше заключена и чак след като натисках звънеца почти без прекъсване в продължение на пет минути, дойде някой да отключи. Брисман се появи по риза с навити ръкави и с цигара „Житан“ в ъгълчето на устата. За миг очите му се разшириха, като ме видя през стъклото, после извади връзка ключове от джоба си и отключи вратата.

— Мадо.

В гласа му прозвуча умора, изтощение личеше и в цялото му тяло: в тъжните челюсти, в провисналите мустаци, в полузатворените очи. Раменете под безформената рибарска риза бяха посърнали и той изглеждаше по-примитивен и недодялано масивен отвсякога — статуя от стар гранит.

— Не съм сигурен, че моментът е подходящ, хе?

— Разбирам — гневът се търкулна върху мен като нажежен камък, но аз го отблъснах. — Сигурно сте съсипан.

Стори ми се, че за миг видях нещо в очите му да трепва.

— Медузите ли имаш предвид? Лошо за бизнеса, хе. Сякаш бизнесът може да се влоши повече.

— Е, очевидно медузите са проблем — казах. — Но аз имах предвид злополуката със сина ви.

Брисман ме изгледа скръбно няколко секунди, после изпусна една от оглушителните си въздишки.

— Голяма небрежност от негова страна — отбеляза той. — Глупава грешка. Никой истински островитянин не би я допуснал — Брисман се усмихна. — Но ти казах, че един ден ще се върне, нали, хе? Чаках дълго, но ето че най-после се върна. Знаех си. На моята възраст човек има нужда от син до себе си. От някого, на когото да се опре. Който да управлява бизнеса, след като аз си отида.

Сега ми се стори, че виждам приликата: нещо в усмивката, в позата, в маниерите, в очите.

— Сигурно сте много горд — отбелязах аз, като почувствах, че ми прилошава.

Брисман вдигна вежди.

— Приятно ми е да мисля, че в него има нещо от мен, да.

— Но защо се преструвахте? Защо трябваше да го криете от останалите? Защо той ни помогна — защо вие ни помогнахте, след като той през цялото време е бил на ваша страна?

— Мадо, Мадо — Брисман мъчително поклати глава. — Защо трябва да питаш за страни? Война ли водим, а? Трябва ли всеки да носи етикет?

— „Добър в кражбата“? — присмях се аз.

— Това ме обижда, Мадо — позата му потвърждаваше думите — наведен гръб, полуобърнат към мен, ръце дълбоко в джобовете. — Повярвай ми, аз само искам доброто на Ле Салан. Винаги съм го искал. Виж какво донесе „кражбата“ досега — растеж, търговия, предприемчивост, хе! Мислиш ли, че щяха да ми позволят да им дам всичко това? Подозрителност, Мадо. Подозрителност и гордост. Това убива Ле Салан. Заклещили са се в скалите, остаряват, толкова ги е страх да се променят, че по-скоро биха оставили морето да ги погълне, отколкото да вземат разумно решение, да покажат малко предприемчивост — той разпери ръце. — Какво прахосничество! Знаеха, че няма смисъл, и въпреки това никой не искаше да продава. По-скоро биха оставили морето да ги залее, отколкото да проявят благоразумие.

— Сега дори говориш като него — казах аз.

— Уморен съм, Мадлен. Твърде уморен, за да се подлагам на такъв разпит — изведнъж той отново стана стар, цялата му енергия го напусна. Челюстите му увиснаха. — Аз те харесвам. Синът ми те харесва. Винаги сме се старали да ти е добре. Сега се прибери и си почини — учтиво ме посъветва Брисман. — Чака ни дълъг ден.

55

Значи това бях търсила, без дори да го осъзнавам. Брисман и отдавна изгубеният му син. Работили тайно заедно от двете страни на острова, планирали… какво? Спомних си сантименталните приказки на Брисман за това, че остарява. Но възможно ли беше Флин да го е убедил някак да промени намеренията си? Възможно ли беше наистина и двамата да работят за нас? Не. Знаех го.

Дълбоко в себе си, където няма нищо скрито, аз разбирах, че през цялото време съм знаела.

Тичах през целия път до бункера. Чувствах в себе си някакво отчуждение, което долавях смътно: и преди се бях чувствала така, в деня, когато майка ми почина. Сякаш бе заработил фин механизъм, предназначен само за такива кризисни моменти, който ме отдалечаваше от всичко, освен от конкретната задача за момента. По-късно щях да платя за това: със скръб, може би и сълзи. Но сега се владеех. Предателството на Флин беше нещо, случило се в чужд сън, сърцето ми бе обхванато от призрачно спокойствие, сякаш вълна бе заляла надпис на пясъка.

Замислих се за Дебелия Жан и за новото студио. Спомних си за всички саланци, които бяха взели заеми, за да платят за ремонтите в домовете си, за новите си начинания, всички малки инвестиции, които бяхме направили за бъдещето. Зад прясно боядисаните стени, новите градини, сергиите, лъскавите тезгяхи на магазините, обновените рибарски лодки, пълните складове, новите летни рокли, ярките капаци на прозорците, цветните лехи, чашите за коктейл, местата за барбекю, аквариумите за омари, кошовете и стреличките скришом блестяха парите на Брисман, влиянието на Брисман.

А и „Брисман 2“, почти завършен преди шест месеца. Сигурно беше вече готов, готов да влезе в ход — делът на Жан-Клод в предприятието на Брисман. Сега виждах мястото на Флин в плана, огромния му принос за победата на Брисман. Клод, Марен, Руже. Ла Усиниер, Ле Салан, континентът. Тук цареше съвършена симетрия — заемите, плаващият риф, интересът на Брисман към наводнената земя. Бях разгадала част от плановете му и по-рано, сега единственото, което ми трябваше, за да завърша уравнението, беше предателството на Флин.

На мое място демонстративната ми майка веднага би разпространила новината, но в мен имаше твърде много от Дебелия Жан, за да постъпя така. Ние си приличаме повече, отколкото предполагах: и двамата разпалваме гнева си тайно. Сърцата ни са трънливи и многослойни като артишоки. Няма да извадя нищо на повърхността, обещах си. Първо ще науча истината. Ще я изследвам хладнокръвно и аналитично. Ще поставя диагноза.

Но трябваше да говоря с някого. Не с Капюсин, при която обикновено отивах най-напред. Тя беше прекалено доверчива, прекалено блага. Подозрителността не беше в природата й. Освен това обожаваше Руже, а аз не исках да я тревожа без нужда — поне докато не определя мащабите на предателството му. Той ни излъга, да. Но мотивите му все още бяха неясни. Той можеше по чудо да се окаже невинен. Аз го исках, разбира се. Но откровената част от мен — онази, наследена от Дебелия Жан — неуморно ме убеждаваше в обратното. По-късно, казах си. По-късно ще има време за това.

Тоанет? Възрастта й я бе направила изключително мъдра, тя следеше враждите в Ле Салан с лениво безразличие и отдавна бе престанала да се учудва. Всъщност възможно беше дори да е разгадала самоличността на Руже, но да е замълчала, за да наблюдава отстрани и да се забавлява.

Аристид? Матиас? Една дума за това пред когото и да било от рибарските семейства в Ле Салан — и до сутринта всички в Ле Салан ще знаят истината. Опитах се да си представя реакциите им. Омер? Анжело? Също толкова невъзможно. Но аз имах нужда да споделя с някого. Дори само за да се уверя, че не полудявам.

През отворения прозорец долитаха нощните звуци на дюната. От Ла Гулю се вдигаше мирис на сол, на изстиваща земя, на милиони малки неща, които оживяваха под звездите. Сега Дебелия Жан седеше в кухнята с чаша кафе до лакътя и гледаше през прозореца, както винаги, в мълчаливо предчувствие…

Разбира се. Можех да кажа на баща си. Ако той не можеше да пази тайна, тогава кой?

Когато влязох, той вдигна глава. Лицето му изглеждаше подпухнало и изопнато, тялото му се поклащаше тежко на малкия кухненски стол като фигурка от тесто. Изпитах внезапен прилив на обич и съжаление към него, към горкия Дебел Жан с тъжните очи и мълчанието си.

Този път всичко е наред, казах си. Този път имах нужда да ме изслуша.

Целунах го и седнах срещу него на масата. Отдавна не бях правила това и ми се стори, че забелязах по лицето му да пробягва сянка на изненада. Осъзнах, че след пристигането на сестра ми почти не бях говорила с баща си. В края на краищата той почти не говореше с мен.

— Извинявай, татко — казах аз. — Ти не си виновен за нищо, нали така?

Налях кафе и на двама ни — подсладих неговото автоматично, както го обичаше — и се облегнах назад на стола си. Може би беше оставил прозореца отворен, защото под лампата кръжаха пеперуди и караха светлината да примигва. От далечината се носеше мирис на море и аз разбрах, че започва приливът.

Не знам какво казах на глас. В дните, когато седяхме в задния двор, понякога си говорехме без думи, сякаш по телепатия, или поне на мен така ми се струваше. Леко движение на главата, усмивка, липса на усмивка. Всички онези неща, които могат да бъдат така красноречиви, ако някой си направи труда да разчете знаците. В детските ми години неговото мълчание бе загадка за мен, нещо почти божествено. Аз гадаех по знаците му като по вътрешности на риба. Оставянето на чаша от кафе или салфетка можеше да означава удоволствие или неудоволствие, няколко разпилени трохи хляб можеха да променят целия ми ден.

Сега това вече го нямаше. Обичах го, мразех го. Но изобщо не бях го забелязвала. Сега го виждах — тъжен стар човек, седнал на маса. Какви глупаци ни прави любовта! Какви диваци!

Грешката ми беше в това, че вярвах, че трябва да се спечели. Да се заслужи. Това беше островът в мен, разбира се: представата, че всичко си има цена, за всичко трябва да се плаща. Но заслугите нямат нищо общо. Иначе бихме обичали само светци. И аз бях допускала тази грешка много пъти. С Дебелия Жан. С майка си. С Флин. Може би дори с Адриен. Най-вече със себе си, като полагах такива неимоверни усилия, за да заслужа да бъда обичана, да заслужа мястото си под слънцето, своята шепа земя, че бях пропуснала да забележа най-важното.

Сложих ръка върху неговата. Кожата му бе гладка и износена като стар плавей.

Любовта на майка ми беше изобилна, моята винаги бе навъсена, скрита. Това пак е островът, Дебелия Жан в мен. Окопаваме се като червеи. Откритостта ни тревожи. Представих си как баща ми стои на скалите, загледан в морето. Толкова часове в очакване света Марина да изпълни обещанието си. Дебелия Жан така и не бе повярвал, че Малкия Жан си е отишъл завинаги. Тялото, извадено от „Елеанор“ в Ла Гулю, изгладено и обезличено като одран тюлен, можеше да бъде на всеки. Обетът му за мълчание не беше ли договор с морето, нещо като дар — гласът в замяна на брат му? Или просто се бе превърнало в навик, някакъв каприз до момента, в който речта бе станала трудна, а в периоди на стрес дори невъзможна?

Очите му гледаха в моите. Устните му се мърдаха беззвучно.

— Какво? Какво казваш?

Стори ми се, че чух: ръждясал съскащ звук, част от дума. Малкия Жан. Изразителните му ръце се свиха в юмруци, смутени от непослушния език.

— Малкия Жан?

Той беше почервенял от усилие, мъчеше се да ми обясни, но нищо повече не излезе. Само устните му мърдаха. Посочи стените, прозореца. Ръцете му потрепваха сковано, като имитираха движението на прилива. Той жестикулираше с неочаквана точност, пъхаше ръце в джобовете си, отпускаше рамене. Брисман. После описа две линии във въздуха, една под друга, настойчиво. Големият Брисман, малкият Брисман. После махна към Ла Гулю.

Обвих ръце около него.

— Всичко е наред. Не бива да казваш нищо. Всичко е наред — той стоеше като дървена статуя в прегръдките ми, жестока карикатура на себе си, направена от небрежен скулптор. Устните му мърдаха върху рамото ми с огромно и неразбираемо безпокойство, дъхът му — кисел от цигари и кафе. Докато го държах, още чувствах как големите му ръце пърхат от двете страни на тялото, странно деликатни, сякаш се опитваше да каже нещо твърде голямо, за да бъде изразено с думи.

— Всичко е наред — повторих аз. — Няма нужда да казваш нищо. Не е важно.

Той отново започна да жестикулира: Брисман. Малкия Жан. Отново махна към Ла Гулю. Лодка? „Елеанор“? Очите му умоляваха. Дебелия Жан ме дърпаше за ръкава, още по-упорито повтаряше жеста. Никога досега не го бях виждала в такова вълнение. Брисман. Малкия Жан. Ла Гулю. „Елеанор“.

— Напиши го, щом е толкова важно — предложих аз накрая. — Ще ти донеса молив.

Порових се в едно чекмедже в кухнята и най-после намерих малък червен молив и парче хартия. Баща ми погледна, но не ги взе. Аз ги побутнах към него през масата.

Дебелия Жан поклати глава.

— Хайде. Моля те. Напиши го.

Той погледна парчето хартия. Малкият молив изглеждаше смешно нищожен между дебелите му пръсти. Баща ми започна да пише с прилежание, несръчно, без следа от онази ловкост, с която някога шиеше платна или майстореше играчки. Знаех какво е написал преди още да го погледна. Това бе единственото, което някога го бях виждала да пише. Собственото си име, Жан-Франсоа Прасто, с едър, неравен почерк. Дори бях забравила, че пълното му име е Жан-Франсоа. За мен той винаги беше Дебелия Жан, за мен и за всички останали. Никога не беше проявявал интерес към четенето, предпочиташе списания за риболов с цветни картинки, никога не пишеше — спомнях си писмата ми от Париж, останали без отговор. Винаги бях смятала, че баща ми просто не се интересува от тези неща. Сега разбрах, че той просто не ги умее.

Запитах се колко още тайни е съумял да запази от мен. Чудех се дали майка ми знаеше. Той седеше неподвижен с ръце, увиснали от двете страни на тялото, сякаш усилието при написването на името му бе изсмукала цялата му останала енергия. Разбрах, че с опитите да разговаря с мен е свършено. Поражение — или безразличие — бе разгладило чертите му в невъзмутимост, присъща на Буда. Той отново погледна към Ла Гулю.

— Всичко е наред — повторих аз и целунах хладното му чело. — Ти не си виновен.

Отвън дългоочакваният дъжд най-после бе започнал. След секунди дюната зад нас се изпълни с хиляди гласове, които съскаха и шушукаха през малките дупчици в пясъка чак до Ла Буш. Магарешките бодили блестяха с корони от дъжд. В далечината на хоризонта нощта опъна единственото си черно платно.

56

Летните нощи никога не са съвсем непрогледни и небето вече бе започнало да се прояснява, когато тръгнах бавно към Ла Гулю. Поех през дюната, където пухкавите стръкчета заешка опашка се удряха в краката ми, и се качих на покрива на бункера, за да наблюдавам прилива. На Бушу двете светлинки примигваха — едната зелена, другата червена, — за да показват положението на плаващия риф.

Изглеждаше толкова сигурен. Здраво закотвен, заедно с цялото село Ле Салан. Но сега всичко беше различно. Той вече не беше наш. Дадох си сметка, че никога не е бил. Парите на Брисман бяха създали нашата мечта, парите на Брисман, идеите на Брисман — лъжите на Брисман.

Но защо го бяха направили?

За да завземат Ле Салан. Брисман ми го беше намекнал. Земята тук все още е евтина, ако се разработи както трябва, може да донесе печалба. Само обитателите са пречка, упорито привързани към земя, която не могат нито да използват, нито да оценят, решени да живеят тук без капка мисъл и амбиция, като черупчестите животинки, които събират.

Но острата като бръснач черупка, която така ценят гастрономите и която лежи заровена до три метра дълбочина в мокрия пясък, лесно може да бъде подхваната от прилива, докато животинката подава глава, подмамено от аромата от открито море. Единственото, което бяха направили Брисман с парите си, беше да обърнат прилива и да зачакат, докато излезем от скривалищата си. Като омарите в развъдника на Геноле и Бастоне, ние дебелеехме и си живеехме, без изобщо да подозираме с каква цел сме били пощадени.

На Льо Дьовен дългът е свещен. Да платиш дълговете си е въпрос на чест. Да не го направиш е немислимо. Плажът беше погълнал всичките ни спестявания, кесиите с монети, скрити под подовите дъски и консервените кутии с банкноти, прибрани за черни дни. Заслепени от успеха си, ние бяхме взели надеждите за чиста монета. Бяхме започнали да вярваме в късмета си. В края на краищата годината беше добра.

Отново си спомних „металната свиня“ в корабостроителницата във Фромантин и как Капюсин ме попита за какво му е на Брисман да купува наводнена земя. Може би не му трябваха парцели за строеж, досетих се аз изведнъж. Може би тъкмо наводнената земя беше това, към което се стремеше.

Наводнена земя. Но за какво му е? Каква полза би могъл да има от нея?

Тогава осъзнах.

Пристанище за фериботи.

Ако Ле Салан беше наводнено — още по-добре, ако се окажеше отрязано от Ла Усиниер през Ла Буш, — тогава проходът можеше да се разшири, за да може по него да минават фериботи и да влизат в док. Събаряш къщите и наводняваш всичко. Така се получава достатъчно място за два ферибота, а може и повече. Ако поиска, Брисман би могъл да обслужва всички острови по крайбрежието, като същевременно осигурява стабилен приток от туристи към Льо Дьовен. Транспортът от и до пристанището би допринесъл за това Ла Усиниер да работи и като курорт.

Отново погледнах към Ла Бушу, чиито светлинки кротко примигваха над водата. Брисман го притежава, казах си аз. Дванайсет модула от употребявани автомобилни гуми и авиационни кабели, закрепени с бетонни тежести в океанското легло. Някога ми се струваха толкова солидни, а сега бях поразена от тяхната уязвимост. Как можахме да се доверим на нещо така несигурно? Разбира се, тогава вярвахме, че Флин е на наша страна. Мислехме се за толкова умни. Бяхме откраднали своето парче от Лез Имортел изпод носа на Брисман. А през цялото това време Брисман затвърждаваше позициите си, наблюдаваше ни, изваждаше ни от черупките ни, печелеше доверието ни, вдигаше залозите, така че когато изиграе картите си…

Изведнъж се почувствах много уморена. Главата ме болеше. Някъде над Ла Гулю се разнесе звук — тънко свистене на вятъра между скалите, промяна в тоналността на въздуха, — един-едничък ясен звук, който можеше да бъде и звън на потънала камбана, после, в цезурата между вълните — феерично затишие.

Подобно на всички вдъхновени идеи, планът на Брисман изглеждаше много прост, след като вече знаех къде да търся. Сега виждах как просперитетът ни се бе превърнал в средство за нашето унищожаване. Как бяхме манипулирани, убедени да повярваме в независимостта си, докато вървяхме право към капана. Това ли се бе опитал да ми каже Дебелия Жан? Това ли беше тайната, зазидана зад тъжните летни очи?

Въздухът беше топъл, вятърът духаше от запад, ухаеше на сол и цветя. Отдолу виждах как пясъчната ивица блести и лъже окото, че слънцето изгрява; по-нататък морето образуваше тъмносива ивица, малко по-светла от небето. „Елеанор 2“ вече беше излязла, „Сесилия“ я следваше отдалеч. Изглеждаха като джуджета на фона на облаците над тях и далечината ги правеше неподвижни.

Спомних си за друга нощ, преди много време: нощта, когато слагахме плаващия риф. Тогава нашият план ни се струваше невъзможно грандиозен, вдъхновяващ със своята мащабност. Да откраднем плажа. Да променим бреговата линия, като богове. Но планът на Брисман — идеята, скрита зад всичко това — засенчваше моите скромни амбиции.

Да открадне Ле Салан.

Единственото, което му оставаше сега, беше да сложи последното парченце от пъзела и всичко ставаше негово.

57

— Сещам се за какво си дошла толкова рано — каза Тоанет.

Минавах покрай къщата й на път за селото. Мъглата над морето се беше разстлала като свитък, тласкана от прилива, само около слънцето беше останала малка прозрачна част, която после можеше да премине в дъжд. Тоанет, облечена в дебела пелерина и с ръкавици, хранеше козата си с огризки от зеленчуци. Козата дръзко се нахвърли върху ръкава на куртката ми и аз я отблъснах с раздразнение.

Тоанет се подсмихна.

— Слънчев удар, момичето ми, сега само това е тревожното — и той може да бъде сериозен за тази негова северна кръв, но не и смъртоносен, не. Не и смъртоносен — тя се усмихна. — Почакай ден-два и той ще се върне по-безгрижен отпреди. Това успокои ли те, момиче? За това ли дойде да ме питаш?

Отне ми известно време да разбера какво имаше предвид. Всъщност аз бях така погълната от мислите си, че болестта на Флин беше отстъпила на заден план — сега, когато знаех, че е в безопасност — и се бе превърнала в тъпа болка някъде дълбоко в главата ми. Когато Тоанет заговори за това така неочаквано, почувствах как лицето ми пламва.

— Всъщност исках да видя какво прави Мерседес.

— Давам й работа — каза старицата, като погледна към къщата. — На пълно работно време. Пък и непрекъснато трябва да се оправям с неканените гости — малкият Дамиен Геноле обикаля по всяко време на деня и нощта, и Ксавие Бастоне не иска да се махне, и майка й идва да крещи като ненормална. Кълна се, че ако кракът на тази жена пак стъпи тук… Ама какво ти е? — тя ме погледна проницателно. — Не изглеждаш добре. Да не се разболяваш?

Поклатих глава.

— Тази нощ не спах добре.

— И аз не мога да кажа, че спах спокойно. Но казват, че червенокосите са по-късметлии от нас. Не се тревожи. Няма да се учудя, ако се прибере още тази вечер.

— Хей! Мадо!

Викът дойде иззад гърба ми. Обърнах се, благодарна за това, че ни прекъснаха. Бяха Габи и Летисия с покупките си за деня. Летисия ми махна повелително от върха на дюната.

— Видя ли големия кораб? — изчурулика тя.

Аз поклатих отрицателно глава. Летисия посочи неопределено към Ла Жьоте.

— Зен! Иди да видиш!

После се втурна към плажа, като повлече Габи след себе си.

— Поздрави Мерседес от мен — казах на Тоанет. — Кажи й, че мисля за нея.

— Хе — стори ми се, че старицата ме гледа с подозрение. — Може да дойда с теб. Да видя големия кораб, хе!

— Добре.

От селото се виждаше съвсем ясно: дълъг нисък силует, едва видим в бялата мъгла на Поент Гризнос. Прекалено малък за танкер, нетипичен за пътнически кораб, можеше да бъде някакъв вид товарен кораб, само че ние познавахме всички, които минаваха оттук, а той не беше от тях.

— Може да е закъсал — предположи Тоанет и ме погледна. — Или да чака отлива.

Аристид и Ксавие чистеха мрежите си в залива и аз ги попитах за мнението им.

— Може да е свързано с медузите — заяви Аристид, като вадеше голям рак от един кош. — Тука е, откакто сме излезли. Малко по-нататък от Нид’Пул, голяма работа, хе, с машини и всякакви такива неща. От правителството, или поне така разправя Жожо льо Гоелан.

Ксавие сви рамене.

— Не е ли малко голям за няколко медузи? Не е краят на света.

Аристид го изгледа мрачно.

— Няколко медузи, а? И представа си нямаш. Последния път, когато се случи такова нещо… — той преглътна забележката си и се върна към своята мрежа.

Ксавие се изсмя нервно.

— Поне Руже ще се оправи — отбеляза той. — Жожо ми каза тази сутрин. Изпратих му бутилка дьовиноаз.

— А пък аз ти казах да не бъбриш с Жожо льо Гоелан — сгълча го Аристид.

— Не съм бъбрил с него.

— По-добре си гледай работата. Ако правеше само това, може би още щеше да имаш някакъв шанс с момичето на Просаж.

Ксавие извърна поглед и се изчерви зад очилата си. Тоанет вдигна очи към небето.

— Остави момчето на мира, Аристид — каза тя с предупредителен тон.

— Е — изсумтя Аристид, — мислех, че синът на моя син има повече ум в главата.

Ксавие не му обърна внимание.

— Говорила си с нея, нали? — попита ме той тихо, точно когато се обърнах да си ходя. Аз кимнах. — Как изглежда?

— Какво те засяга как изглежда, хе? — сопна се Аристид. — Тя те направи на кръгъл идиот, няма две мнения. А колкото до баба й…

Тоанет се изплези на Аристид така неочаквано, че ме накара да се усмихна.

Ксавие обърна гръб и на двамата, свенливостта му бе отстъпила място на безпокойството.

— Добре ли е? Иска ли да ме види? Тоанет не ми казва.

— Тя е объркана — отвърнах аз. — Не знае какво иска. Дай й време.

Аристид подсмръкна.

— Нищо не й давай! — отсече той. — Тя пропиля шанса си, хе. Ще има и други момичета, по-добри от нея. По-прилични.

Ксавие не каза нищо, но аз видях изражението му. Тоанет се наежи.

— По-прилични? От моята Мерседес!

Аз бързо сложих ръка на раменете й.

— Ела. Няма смисъл.

— Няма да го оставя, докато не си вземе думите назад!

— Моля те, Тоанет. Хайде — аз отново погледнах към кораба, странно заплашителен на бледия хоризонт. — Кои са онези там? — промърморих по-скоро на себе си. — Какво търсят там?

Тази сутрин всички в селото като че ли се чувстваха неловко. Когато отидох в магазина на Просаж за хляб, видях, че зад тезгяха няма никой и чух викове от задната стаичка. Взех си каквото ми трябваше, като оставих парите до касата. Зад гърба ми Омер и Шарлот продължиха да се карат, гласовете им витаеха като призраци в застиналия въздух. Майката на Гислен и Дамиен миеше кошчета за омари край развъдника, вързала парче плат около главата си. При Анжело нямаше никого, освен Матиас, седнал сам на чаша кафе с дьовиноаз. Навън не се мяркаха много туристи, може би заради мъглата. Въздухът беше тежък, миришеше на дим и приближаващ дъжд. На никого като че ли не му се говореше.

На връщане към къщи с покупките в ръка задминах Ален. И той като жена си изглеждаше затворен в себе си, с безцветно лице. Зъбите му стискаха фас „Житан“. Кимнах за поздрав.

— Днес не кълве ли?

Ален поклати глава.

— Търся сина си — каза той. — И когато го намеря, кълна се, ще съжалява.

Изглежда, Дамиен не се беше прибрал цяла нощ. Гневът и тревогата бяха прокарали дълбоки бръчки между междите и около устата на Ален.

— Не може да е стигнал далеч — успокоих го аз. — Колко далеч може да избяга на остров?

— Достатъчно — отговори Ален с беззвучен глас. — Взел е „Елеанор 2“.

Оставили я на котва в Ла Гулю, обясни той. Ален имал намерение на сутринта да отиде до Ла Жьоте с Гислен, за да огледат за медузи.

— Мислех, че и момчето ще иска да дойде — горчиво каза той. — Да се поразсее.

Но когато слезли на плажа, от „Елеанор 2“ нямало и помен. Никъде не се виждала, а малката плоскодънна лодка, която използвали при силен прилив, била на котва до шамандурите.

— Какво си въобразява? — питаше Ален. — Тази лодка е прекалено голяма, за да я управлява сам. Ще я разбие. И накъде я е подкарал, по дяволите, в ден като днешния?

Осъзнах, че може би съм видяла „Елеанор 2“ от покрива на бункера рано сутринта. Колко часа беше? Три? Четири? „Сесилия“ също беше излязла, макар и само да огледа кошовете с омари в залива. Още тогава имаше мъгла и Бастоне бяха решили да не рискуват да налетят на пясъчните плитчини.

Когато му казах, Ален пребледня.

— На какво си играе това момче, а? — изстена той. — Ох, само да го намеря… нали не мислиш, че е направил някоя глупост, а? Като например да стигне до континента!

Разбира се, че не. „Брисман 1“ пътува цели три часа от Фромантин до тук, а и от острова до континента има няколко доста коварни места.

— Не знам. Защо да го прави?

Ален ме погледна с неудобство.

— Казах му някои истини. Нали знаеш какви са момчетата — той разглеждаше втренчено кокалчето на палеца си. — Може да съм прекалил малко. А той си взе и някои неща от къщи.

— А-ха.

Това ми се стори сериозно.

— Откъде да знам, че е такъв глупак? — избухна Ален. — Казвам ти, само да ми падне… — той млъкна, уморен и стар. — Ако нещо му се случи, Мадо, ако стане нещо с Дамиен… Ще ми кажеш, ако го видиш, нали? — Ален неочаквано ме погледна като обезумял от безпокойство. — Той ти се доверява. Кажи му, че няма да му се карам. Просто искам да е жив и здрав.

— Ще му кажа — обещах аз. — Сигурна съм, че не е стигнал далеч.

58

Към обяд мъглата се поразсея. Небето се оцвети в каменно сиво, вятърът се усили и приливът отново се смени с отлив. Бавно тръгнах към Ла Гулю, изпълнена с повече тревога, отколкото бях показала при оптимистичното си сбогуване с Ален. След случая с медузата ми се струваше, че всичко е на път да се разпадне, дори времето и приливите заговорничат срещу нас. Сякаш Флин беше добра фея, която си бе отишла заедно с късмета ни.

Когато стигнах Ла Гулю, плажът беше почти пуст. В първия миг това ме изненада, после си спомних предупреждението за медузи и видях нещо бяло на брега, твърде плътно, за да бъде пяна. Мрежите бяха паднали и приливът беше изхвърлил десетки медузи на брега, които помътняваха, преди да умрат. По-късно трябваше да организираме почистване на плажа. Като знаех колко опасни са тези създания, реших, че колкото по-скоро го направим, толкова по-добре.

Точно над линията на прилива забелязах човек, загледан във водата от същото място, на което бе стоял Дамиен предишната вечер. Можеше да бъде всеки: избеляла рибарска куртка, лице, скрито под широката периферия на шапката. Във всички случаи островитянин. Но аз разбрах кой е.

— Здравей, Жан-Клод. Или да те наричаме Брисман 2?

Сигурно ме беше чул да приближавам, защото бе готов с отговора.

— Мадо. Марен ми каза, че знаеш — той вдигна парче плавей от брега и побутна с него една от умиращите медузи. Забелязах, че под куртката ръката му е бинтована. — Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Никой няма да остане без покрив над главата. Повярвай ми, всички в Ле Салан ще живеят по-добре отпреди. Наистина ли мислиш, че бих допуснал да ти се случи нещо лошо?

— Не знам какво да очаквам от теб — отвърнах аз хладно. — Не знам дори как да те наричам.

Стори ми се, че това го засегна.

— Можеш да ме наричаш Флин — каза той. — Това е фамилното име на майка ми. Нищо не се е променило, Мадо.

В гласа му имаше достатъчно нежност, за да ме накара да заплача. Затворих очи и оставих хладът пак да ме обгърне, доволна от това, че не се опита да ме докосне.

— Всичко се промени! — чух се да повишавам тон и бях безсилна да се овладея. — Ти ни излъга! Излъга мен!

Лицето му стана сурово. Стори ми се, че му е зле, беше блед и изпит. На лявата му буза имаше ивица изгоряла кожа. Ъгълчетата на устните му бяха леко увиснали.

— Аз ти казвах това, което искаше да чуеш. Правех каквото поискаш. Доскоро това ти харесваше.

— Но ти не го правеше за нас, нали? — не можех да повярвам, че се опитва да оправдае предателството си. — Ти се грижеше за Брисман номер едно. И той ти плати за това, нали? Партньорство в бизнеса със съответната банкова сметка.

Флин с неочаквана злоба ритна едно от бледите създания на пясъка.

— Нямаш представа какво е — каза той. — Откъде би могла да знаеш? Никога не си искала нищо, освен това място. Никога не си страдала, че живееш в чужда къща, където на никого не му пука за теб, че нямаш пари, хубава работа, бъдеще. Аз исках нещо повече. Ако исках да живея така, щях да си остана в Кери — Флин погледна разкъсаната медуза и отново я ритна. — Отвратителни твари — изведнъж вдигна глава и аз прочетох предизвикателство в погледа му. — Кажи ми истината, Мадо. Никога ли не си се питала какво щеше да бъде, ако нещата стояха другояче? Никога ли не си се изкушавала поне малко?

Аз не обърнах внимание на въпроса му.

— Защо точно Ле Салан? Защо не си остана тихо и кротко в Ла Усиниер да си гледаш работата?

Устата му се изкриви.

— Брисман не е лесен. Той обича да държи нещата в свои ръце. Не ме посрещна с разтворени обятия, нали знаеш. Трябваше му време. Да състави план. Да го разработи. Можеше да ме държи на разстояние с години. Никак нямаше да му бъде зле.

— И ти ни остави да се грижим за теб, докато спечелиш благоволението му с наша помощ.

— Аз си платих! — сега гласът му звучеше гневно. — Работих. На никого не дължа нищо — той рязко махна със здравата си ръка, като подплаши няколко чайки и те се разпищяха из въздуха. — Не знаеш какво е — повтори Флин по-тихо. — Прекарах половината си живот в бедност. Майка ми…

— Но Брисман ти е изпращал пари — възразих аз.

— Пари за… — той прехапа устни и не довърши изречението. — Не бяха достатъчно — каза накрая с равен глас. — Съвсем не бяха достатъчно — Флин отвърна на презрителния ми поглед с предизвикателна гримаса.

Мълчание, надвиснало като облаци.

— Е — казах аз равнодушно, — кога ще стане? Кога ще махнете Бушу?

Това го завари неподготвен.

— Кой ти каза, че ще го направим?

Аз свих рамене.

— Очевидно е. Всички дължат пари на Брисман. Всички разчитат да спечелят много от този сезон. Имат да му връщат куп пари. Но без рифа хората ще бъдат принудени да продадат къщите си на смешна цена, за да изплатят дълговете си, и година по-късно Брисман ще може да използва земята. После само ще чака приливите да се усилят и ще започне да строи новото пристанище за фериботи. Отгатнах ли?

— Почти — призна той.

— Негодник! — възкликнах аз. — Твоя ли беше идеята или негова?

— Моя. Е, всъщност, наша — Флин сви рамене. — Щом можеш да откраднеш плаж, защо не цяло село? Защо не цял остров? Брисман и без това вече притежава половината. Останалото държи в ръцете си. Прави ме свой партньор. И сега… — той забеляза изражението ми и се намръщи. — Не ме гледай така, Мадо. Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Има възможност за всеки, който поиска да се възползва.

— Каква възможност?

Флин се обърна и ме погледна с блеснали очи.

— О, Мадо, наистина ли ни мислиш за чудовища? Брисман има нужда от работници. Помисли само какво може да донесе едно пристанище на острова. Работа. Пари. Живот. Ще има работа за всички в Ле Салан. По-добра от тази, която имат сега.

— Срещу определена цена, предполагам — и двамата знаехме как разсъждава Брисман.

— Е, и? — стори ми се, че най-после долових в гласа му желание да се защити. — Какъв е проблемът? Какво лошо има? Добри пари, добра сделка. Тук няма никаква организация, всеки тегли в различна посока. Има земя, която не се използва, защото никой не е достатъчно предприемчив или богат, за да я разработи. Брисман може да промени това. Всички го знаете, само че от гордост и инат не го признавате.

Аз го гледах втренчено. Той като че ли искрено вярваше в нещата, които казваше. За секунда почти ме убеди. Картината беше привлекателна: създаване на ред от хаоса. Това е евтин трик, небрежен чар: като краткото проблясване на слънцето във водата, което отвлича вниманието — само за миг — от скалите отпред.

— Ами старите хора? — възкликнах аз, най-после намерила слабото място в разсъжденията му. — Какво ще правят онези, които не могат или не искат да работят за вас?

Флин сви рамене.

— Винаги могат да отидат в Лез Имортел.

— Няма да се съгласят. Те са саланци. Знам, че няма да отидат там.

— Мислиш ли, че ще имат избор? Е, и без това скоро ще разберем — добави той с по-кротък тон. — Тази вечер ще има събрание при Анжело.

— По-скоро — по-добре, докато бреговите инспектори са още тук.

Флин ме погледна с одобрение.

— О, значи си забелязала кораба.

— Така ще ви бъде по-лесно да махнете Бушу — презрително отвърнах аз. — Както ми каза веднъж, това е незаконно. Няма планове. Предизвикало е щети. Достатъчно е само да пошушнете на когото трябва, а после да седнете със скръстени ръце и да чакате бюрократите да ви свършат мръсната работа.

Трябваше да призная, че хрумването беше много изобретателно. Саланци се страхуват от бюрократи с власт. Там, където динамитът не върши работа, може да се използва писалка и хартия.

— Нямахме намерение да го правим веднага, но щяхме да намерим повод да ги повикаме по-нататък — каза Флин. — Предупреждението за медузи е достатъчно подходящо. Жалко само, че аз станах жертвата — той се намръщи и посочи бинтованата си ръка.

— Ти ще дойдеш ли тази вечер? — попитах, без да обръщам внимание на последните му думи.

Флин се усмихна.

— Не мисля. Може би ще се върна на континента и ще ръководя бизнеса от другата страна. Едва ли ще има място за мен в Ле Салан, след като всички чуят какво има да им каже Брисман.

За миг бях почти убедена, че ще ме помоли да тръгна с него. Сърцето ми се преметна като умираща риба, но Флин вече се беше обърнал. Изпитах смътно чувство на облекчение от това, че не ме помоли: накрая поне беше искрен, без повече преструвки.

Мълчанието се разстла между нас, огромно като океан. Далеч зад плитчините се чуваше съскането на вълните. Изненадах се, че се чувствам толкова малка, куха като изсъхнал плавей, лека като пяна. Облаците бяха опънали ярка лента около слънцето. Като примижах на тази измамна светлина, ми се стори, че видях лодка в далечината зад Ла Жьоте. Сетих се за „Елеанор 2“ и се загледах по-внимателно, но там вече нямаше нищо.

— Всичко ще се нареди, ще видиш — каза Флин. Гласът му ме върна отново в действителността. — За теб винаги ще има работа. Брисман мисли да отвори галерия в Ла Усиниер или дори на континента и ти да работиш там. Ще се погрижа да ти намери хубава къща. Ще ти бъде много по-добре, отколкото в Ле Салан.

— Какво те засяга? — процедих аз. — При теб нали всичко е наред?

Тогава той ме погледна и лицето му стана безизразно.

— Да — каза накрая с твърд, безгрижен глас. — При мен всичко е наред.

59

Отидох на събранието късно. В девет часа в бара вече се вдигаше глъчка и гъмжеше от хора. Още от „Рю дьо л’Осеан“ чувах викове, тропот и удари по масите. Когато надникнах през прозореца, видях Брисман да стои на бара с чаша дьовиноаз в ръка и с вид на снизходителен учител пред група буйни ученици.

Флин не беше там. Не очаквах да бъде — присъствието му несъмнено би превърнало и без това хаотичното събиране в бунт или побой, — но аз почувствах странна болка от липсата му. Пропъдих я, ядосана на себе си.

Липсваха и други познати лица: Геноле и Просаж — вероятно тръгнали да търсят Дамиен, — Ксавие, Дебелия Жан. Иначе повечето хора от Ле Салан присъстваха, дори жените и децата. Хората седяха нагъсто край масите, вратата зееше отворена, за да има място за още хора. Нищо чудно, че Анжело изглеждаше смаян: тази вечер поръчките щяха да достигнат рекордни количества.

Отвън приливът почти бе стигнал връхната си точка, опърпан сигнално червен облак закриваше хоризонта.

Вятърът също леко се беше променил, кривнал на юг, както става често преди буря. Във въздуха дебнеше хлад.

Въпреки това аз останах на прозореца, като се мъчех да различа гласовете на говорещите — не ми се влизаше вътре. Виждах Аристид, седнал наблизо с Дезире, която го държеше за ръка, до тях забелязах Филип Бастоне със семейството му, дори Летисия и кучето Петрол. Макар че не видях Аристид да говори направо с Филип, ми се стори, че позата му не е агресивна както обикновено, някак по-отпусната, сякаш изпод тялото му беше измъкната важна подпора. След новината за Мерседес самоувереността на стареца бе значително намаляла и въпреки сприхавите забележки той изглеждаше объркан и жалък.

Изведнъж чух шум откъм залива зад мен. Обърнах се и видях Ксавие Бастоне и Гислен Геноле да крачат забързани по пътеката от дюната със сериозни физиономии. Те не ме видяха, но веднага тръгнаха към солния канал, сега пълен с морска вода от прилива, където „Сесилия“ стоеше на котва.

— Нали няма да излизате в морето тази вечер? — провикнах се аз, като видях, че Ксавие започва да вади котвите.

Гислен ме погледна мрачно.

— Видели са лодка оттатък Ла Жьоте — бързо ми каза той. — Не можем да бъдем сигурни при тази мъгла, но трябва да отидем и да проверим.

— Не казвай на дядо — помоли ме Ксавие, докато се бореше с двигателя на „Сесилия“. — Ще полудее, ако научи, че излизам с Гислен в такава нощ. Все разправя, че безотговорността на Геноле е убила баща ми. Но ако Дамиен е там и не може да се върне…

— Ами Ален? — попитах аз. — Не може ли поне той да дойде с вас?

Гислен сви рамене.

— Той тръгна за Ла Усиниер с Матиас. Нямаме време. Трябва да изкараме „Сесилия“, преди вятърът да се е засилил.

Аз кимнах.

— Късмет! И внимавайте.

Ксавие ми се усмихна срамежливо.

— Ален и Матиас са вече в Усиниер. Някой трябва да отиде там и да им съобщи новината. Да им каже, че отиваме да помогнем.

Двигателят изръмжа и заработи. Докато Гислен стоеше на носа на „Сесилия“, Ксавие подкара малката лодка от солния канал към Ла Гулю, а оттам към открито море.

60

Аристид още седеше в бара и тъй като предпочитах да не му обяснявам за изчезването на Ксавие и „Сесилия“, реших лично да отида в Ла Усиниер, за да предам съобщението.

Когато пристигнах, беше почти тъмно. И студено: вятърът, който в ниското на Ле Салан духаше умерено, в най-южната част на острова пищеше в жиците и бясно развяваше флаговете. Небето беше гневно, бледата ивица над плажа вече до половината се губеше в яркопурпурните облаци, вълните бяха сложили бели нашивки, птиците бяха накацали по тях в очакване. Жожо льо Гоелан слизаше от крайбрежната алея с табела в ръце, на която пишеше, че поради лошото време вечерният рейс на „Брисман 1“ до Фромантин е отменен. Двама туристи с мрачни физиономии вървяха след него, като влачеха куфарите си и протестираха.

На алеята не се виждаше нито Ален, нито Матиас. Аз застанах до крайбрежната стена, присвих очи и огледах Лез Имортел, като потрепервах от студ и съжалявах, че не съм си взела палтото. Изведнъж от кафенето зад мен се надигнаха гласове, сякаш някой беше отворил вратата.

— Я, това е Мадо, ma soeur, хе, дошла е да ни навести.

— На малката Мадо като че ли й е студено, хе, май че направо замръзва.

Това бяха двете стари монахини, сестра Екстаз и сестра Терез, които излизаха от „Ша Ноар“ с чаши кафе с дьовиноаз.

— Защо не влезеш вътре, Мадо? Да пийнеш нещо топло?

Аз поклатих отрицателно глава.

— Благодаря. Добре съм си.

— Пак този лош южен вятър — отбеляза сестра Терез. — Брисман казва, че той е донесъл медузите. Появяват се на всеки…

— … трийсет години, като епидемия, ma soeur, когато приливите тръгнат от Гълфстрийма. Лоша работа.

— Помня последния път — каза сестра Терез. — Той чакаше ли, чакаше в Лез Имортел, наблюдаваше приливите и отливите…

— … но тя никога не се върна, нали, ma soeur — двете монахини поклатиха глави. — Не, никога не се върна. Никога, никога. Изобщо.

— Коя е тази „тя“, за която говорите? — попитах аз.

— Онова момиче, разбира се — монахините ме погледнаха. — Той беше влюбен в нея. И двамата бяха, братята.

Братята? Гледах монахините стъписана.

— Имате предвид баща ми и Малкия Жан?

— Лятото на черната година — сестрите кимнаха и се усмихнаха. — Помним го отлично. Тогава бяхме млади…

— … по-млади от сега във всеки случай…

— Тя каза, че заминава. Даде ни писмо.

— Кой? — попитах съвсем объркана. Сестрите спряха черните си очи върху мен.

— Момичето, разбира се — нетърпеливо отговори сестра Екстаз. — Елеанор.

Това име така ме изненада, че отначало дори не чух звъна на камбаната: той отекваше монотонно в пристанището, отскачайки от водата като камък. Няколко души излязоха на групичка от „Ша Ноар“, за да видят какво става. Някой ме блъсна, разля питие. Когато отново се обърнах след кратката суматоха, сестра Терез и сестра Екстаз бяха изчезнали.

— Какво е намислил отец Албан, та удря камбаната по това време? — мързеливо попита Жоел с цигара, увиснала между устните. — Сега няма служба, нали?

— Не мисля — каза Рене Лоайон.

— Може да има пожар — обади се Люка Пинос, братовчедът на кмета.

Повечето хора решиха, че пожарът е най-вероятното предположение: на малък остров като Льо Дьовен няма служби за спешни случаи, така да се каже, и църковната камбана често е най-бързият начин за вдигане на тревога. Някой извика „Пожар!“ и всички се засуетиха, още подпийнали хора започнаха да се блъскат на вратата, но както забеляза Люка, в небето нямаше червено сияние и не миришеше на дим.

— През петдесет и пета бихме камбаната, когато старата църква беше ударена от гръм — обяви старият Мишел Дийодоне.

— Случило се е нещо оттатък Лез Имортел — каза Рене Лоайон, който стоеше на върха на крайбрежната стена. — Виждам нещо на скалите.

Беше лодка. Лесно я забелязахме, след като вече знаехме къде да погледнем — на сто метра навътре в морето, заседнала на същите скали, в които се бе заклещила „Елеанор“ миналата година. Дъхът ми секна. От такова разстояние, без да се вижда платното, не можеше да се каже дали е някоя от саланските лодки.

— Голяма е — авторитетно заяви Жоел. — Сигурно стои там от часове. Няма защо да се паникьосвате сега — той стъпка цигарата си с ботуш.

Жожо льо Гоелан не беше сигурен.

— Трябва да осветим там — предложи той. — Може да има какво да се спаси. Ще докарам трактора.

Хората вече се трупаха по крайбрежната стена. Църковната камбана приключи работата си и замлъкна. Тракторът на Жожо несигурно си запроправя път по неравния плаж към водата, мощната му светлина се стелеше по водата.

— Сега я виждам — каза Рене. — Цяла е, но не за дълго.

Мишел Дийодоне кимна.

— Приливът е прекалено висок, за да стигнем до нея дори с „Мари Жозеф“. А и в такава буря… — той красноречиво разпери ръце. — Жалко за собственика, с лодката е свършено.

— О, Боже! — беше Пол Лакроа, майката на Жоел, застанала над нас на крайбрежната алея. — Има човек във водата!

Всички лица се обърнаха към нея. Светлината от трактора беше твърде ярка: сред отраженията й се виждаше само тъмният корпус на пострадалата лодка.

— Загасете светлината! — провикна се кметът Пинос, пристигнал току-що с отец Албан.

Отне ни секунди, докато очите ни свикнат с тъмнината. Сега морето изглеждаше черно, лодката — сянка от индиго. Като напрягахме зрението си, ние се опитвахме да различим по-светло петно сред вълните.

— Виждам ръка! Човек във водата!

На известно разстояние от мен, някъде вляво, изпищя глас, който едва разпознах. Обърнах се и видях майката на Дамиен с лице, станало неузнаваемо от тревога под дебел островен шал. Ален стоеше на стената с бинокъл, но от южния вятър, който духаше в лицето му, и нарастващата височина на вълните не вярвах да вижда по-добре от нас. Матиас стоеше до него, загледан безпомощно във водата.

Майката на Дамиен ме видя и се затича през пясъка към мен, като шапката й се ветрееше.

— Това е „Елеанор 2“! — тя се притисна към мен задъхана. — Знам, че е тя! Дамиен!

Аз се опитах да я успокоя.

— Не знаете дали е така — отвърнах аз колкото може по-спокойно. Но тя не можеше да се успокои. Започна да издава пронизителни пискливи звуци, полуридания, полудуми. Успях няколко пъти да различа името на сина й, но нищо повече. Осъзнах, че не съм споменала факта, че Ксавие и Гислен са взели „Сесилия“, но ако кажех за това сега, само щях да влоша нещата.

— Ако там има някой, трябва да се помъчим да го стигнем, нали? — беше кметът Пинос, почти пиян, но все пак се опитваше ловко да овладее ситуацията.

Жожо льо Гоелан поклати глава.

— Не с моята „Мари Жозеф“ — неумолимо отсече той.

Но Ален вече тичаше по пътеката под алеята към пристанището.

— Само се опитай да ме спреш! — провикна се той.

„Мари Жозеф“ със сигурност беше единственият плавателен съд, достатъчно стабилна да маневрира близо до заклещената лодка, но дори с нея спасителната операция бе почти невъзможна в такова време.

— Там няма никой! — извика Жожо възмутен и хукна по плажа след Ален. — Не можеш да я изкараш сам!

— Тогава върви с него! — пришпорих го аз. — Ако момчето е там…

— Ако е така, с него е свършено — промърмори Жоел. — Няма смисъл, и ние ще го последваме.

— Тогава аз отивам! — и се заизкачвах по стъпалата към „Рю дез Имортел“, като прескачах по едно. На скалите имаше лодка: саланец беше в опасност. Въпреки тревогата сърцето ми пееше. Обхвана ме свирепа радост — ето какво е да бъдеш островитянин, ето какво е да се чувстваш на мястото си: никое друго място не изисква от теб такава преданост, такава непоклатима, отзивчива любов.

До мен тичаха хора. Видях отец Албан и Матиас Геноле: бяха недалеч, зад тях тичаше Омер с най-бързата скорост, на която беше способен. Марен и Адриен надничаха през осветения прозорец на „Ла Маре“. Тълпи от усиниерци гледаха със смущение и недоверие как тичаме. Не им обръщах внимание. Тичах към пристанището.

Ален беше вече там. Много хора стояха на кея и го зяпаха, но малцина бяха склонни да се качат заедно с него на „Мари Жозеф“. Матиас крещеше от улицата, зад гърба му се чуваха още гласове. Мъж в избеляла рибарска куртка, застанал с гръб към мен, се суетеше с платната на „Мари Жозеф“. Когато Омер ни настигна задъхан, мъжът се обърна и аз познах Флин.

Нямаше време да реагирам. Той срещна погледа ми, после обърна глава почти с безразличие. Ален вече се настаняваше на щурвала. Омер се бореше с непознатия за него двигател. Застанал на пристана, отец Албан опитваше да успокои майката на Дамиен, която дойде малко след останалите. Ален ми хвърли бърз поглед, сякаш преценяваше дали мога да помогна, после кимна.

— Благодаря ти.

Хората продължаваха да се тълпят около нас, някои се опитваха да помогнат с каквото могат. Хвърляха видимо хаотично най-различни неща на борда на „Мари Жозеф“: абордажна кука, навито въже, кофа, електрическо фенерче. Някой пъхна в ръцете ми манерка с бренди; друг даде на Ален чифт ръкавици. Когато се оттласнахме от кея, Жожо льо Гоелан ми хвърли куртката си.

— Гледай да не я намокриш, хе? — каза той сърдито.

Излизането от пристанището бе коварно лесно. Въпреки че лодката малко се олюляваше, пристанището беше на завет и ние с известно усилие я прокарахме по тесния централен канал към открито море. Около нас над водата стърчаха шамандури и малки гумени лодки и аз се наведох от носа, за да ги избутам от пътя ни, докато минавахме.

После морето ни връхлетя. За краткото време, което ни беше необходимо, за да се организираме, вятърът се беше вдигнал и сега стенеше в автомобилните гуми и разпиляваше пръски, твърди като чакъл. „Мари Жозеф“ беше добра товарна гемия, но не беше направена за лошо време. Газеше ниско като кораб за стриди и вълните се разбиваха в носа й. Ален изруга.

— Виждате ли я? — извика той към Омер.

— Виждам нещо — изкрещя последният срещу вятъра. — Но все още не знам дали е „Елеанор 2“.

— Обърнете я! — изрева Ален. Едва чувах гласа му. Пръските вода ме заслепяваха. — Трябва да застанем с носа към вятъра.

Виждах какво има предвид. Плаването срещу вятъра беше сложна работа, но вълните бяха достатъчно високи, за да ни метнат през борда, ако им се оставим. Движехме се влудяващо бавно, като яхвахме някоя вълна само за да ни захлупи следващата. „Елеанор 2“ — ако това наистина беше тя — едва се виждаше благодарение на бесните гребенчета пяна около нея. От човека, който уж бяхме видели във водата, сега нямаше и следа.

Двайсет минути по-късно аз вече не знаех дали сме изминали и няколко десетки метра: нощно време разстоянията залъгват, а и морето привличаше цялото ни внимание. Смътно долавях присъствието на Флин в дъното на лодката, където изгребваше вода, но нямаше време да мисля за това, нито да си спомням за последния път, когато заедно с него бяхме попаднали в подобна ситуация.

Още виждах светлините на Лез Имортел, струваше ми се, че в далечината чувам гласове. Ален освети морето с фенерчето си. Водата изглеждаше сиво-кафява на слабата светлина, но най-после забелязах пострадалата лодка, сега по-близо и разпознаваема. Разцепена почти на две върху хребета на една скала.

— Това е тя! — вятърът открадна тревогата от гласа на Ален и той прозвуча тънък и далечен, като писък в тръстиката. — Лягай долу! — към Флин, който се бе подал толкова напред, че почти висеше от носа на „Мари Жозеф“. За секунда мярнах нещо във водата, нещо бледо, което не беше пяна. Видях го за миг, после то сякаш се търкулна във вълната.

— Виждам човек! — изкрещя Флин.

Ален се втурна към носа, като остави на Омер да управлява лодката. Аз грабнах въже и понечих да го хвърля, но злостен повей на вятъра го върна обратно в лицето ми — мокро — и то ме удари бясно през очите. Паднах назад със затворени очи, които се пълнеха със сълзи. Когато успях отново да ги отворя, забелязах, че светът наоколо е странно нефокусиран, като в мъгла различавах ту Флин, ту Ален, които се държаха един за друг в отчаян трапец, докато под тях морето съскаше и се мяташе. И двамата бяха мокри до кости. Ален бе преметнал въжето през глезена си, за да се задържи на борда, Флин, който държеше въжена примка, се беше изтеглил напред, забил единия си крак в стомаха на Ален, а другия притиснал в борда на „Мари Жозеф“ и разперил широко ръце в порива на вятъра. За миг видях нещо бяло. Флин се гмурна, за да го хване, и не улучи. Зад нас Омер се бореше да удържи носа на лодката срещу вятъра. „Мари Жозеф“ се мяташе като болна, Ален залитна, вълна заля него и Флин и блъсна лодката на една страна. Върху главите на всички се изля студена вода. За секунда се уплаших, че двамата са паднали зад борда. Носът на „Мари Жозеф“ затъна, като се подаваше едва на сантиметър над повърхността. Аз правех каквото можех, за да изгреба водата, докато изведнъж в полезрението ми попаднаха скалите, поразително близки. После се чу ужасяващ звук от корпуса на лодката — стъргане и пукане, силно като гръмотевица. Нервите ни се изопнаха в очакване, но се оказа, че „Елеанор 2“ е поддала, като гръбнакът й най-после се бе пречупил и разпаднал на две части върху кадифените скали. Въпреки това ние далеч не бяхме в безопасност, защото ни носеше към плаващите отломки. Усетих как нещо издрънча в корпуса на лодката. Нещо като че ли се бе закачило отдолу — и после една вълна ни подхвана и „Мари Жозеф“ отскочи от скалата тъкмо навреме, като Омер използваше абордажната кука, за да ни освободи от плаващите късове. Вдигнах глава. Ален все още удържаше позицията си на носа, но Флин го нямаше. Само след миг обаче го видях да изплува отново изпод стена от вода с въже в ръцете. Нещо се мярна за кратко в полезрението ми, докато той и Ален го дърпаха. Нещо бяло.

Колкото и да ми се искаше да разбера какво става, аз трябваше да продължа да изгребвам вода: „Мари Жозеф“ беше толкова пълна, колкото можеше да поеме. Чух викове и вдигнах глава, но гърбът на Ален не ми даваше видимост. Изгребвах вода още поне пет минути, докато се отдалечихме от онези ужасни скали. Стори ми се, че откъм Лез Имортел долетя далечен, призрачен смях.

— Кой е? — изкрещях аз. Вятърът открадна гласа ми на излизане от устата. Ален не се обърна. Флин се бореше с парче брезент в дъното на лодката. Този брезент ми пречеше да видя каквото и да било.

— Флин! — разбрах, че ме е чул, погледна ме бързо, после се обърна. Нещо в лицето му ми подсказа, че новините не са добри. — Дамиен ли е? — изкрещях отново. — Жив ли е?

Флин ме отблъсна назад с ръка, още частично омотана в увисналия бинт.

— Няма смисъл — извика той едва чуто над шума на вятъра. — Свършено е.

С прилив откъм кърмата ние бързо заплавахме към пристанището; вече ми се струваше, че вълните започват да затихват. Омер погледна въпросително Ален, Ален му отвърна със слисани и неразбиращи очи. Флин сведе глава, взе кофа и започна да изгребва вода, макар че вече не беше толкова необходимо.

Сграбчих го за ръката и го накарах да ме погледне.

— За Бога, Флин, кажи ми! Дамиен ли е?

Тримата мъже обърнаха едновременно глави към брезента, после към мен. Изражението на Флин беше многозначително, загадъчно. Той сведе поглед към ръцете си, разранени от мокрите въжета.

— Мадо — каза ми накрая, — баща ти е.

61

Помня всичко като на картина, безмилостно платно на Ван Гог с разярени пурпурни небеса и замазани лица сред тишина. Помня, че лодката се мяташе ритмично като сърце. Помня как вдигнах ръце към лицето си и видях кожата — бледа и подгизнала от морската вода. Струва ми се, че припаднах.

Дебелия Жан лежеше до половината покрит с брезент. За пръв път наистина виждах масивната му фигура, мъртвата и тромаво отпусната тежест. Обувките му бяха паднали някъде и краката му изглеждаха малки в сравнение с останалата част от тялото, почти фини. Когато слушаме за смъртта, често ни казват, че смъртта прилича на сън, на покой. Дебелия Жан приличаше на животно, паднало в капан. На допир плътта му беше гумена като на прасе в кланица: устата отворена в озъбена гримаса, раздалечила устните му и разкрила жълти зъби, сякаш в последния момент пред лицето на смъртта той най-после се бе сдобил с глас. Не чувствах онова вцепенение, за което говорят повечето опечалени, това милосърдно усещане за нереалност. Вместо това бях изпълнена с непреодолим гняв.

Как беше посмял да направи това? След всичко, което бяхме преживели заедно, как се бе осмелил? Аз му имах доверие, бях му се разкрила, бях се опитала да направя така, че да започнем отначало. Така ли се отнасяше той с мен? Така ли се отнасяше със себе си?

Някой ме улови за ръката: аз удрях с юмруци безжизненото тяло на баща си. Сякаш удрях по месо.

— Мадо, моля те — това беше Флин. Гневът ми отново избухна: без да се замисля, аз се завъртях и го ударих в устата. Той отскочи. Залитнах назад и паднах на палубата. За малко зърнах звездата Сириус иззад плаващите облаци. Звездите се удвоиха, утроиха и накрая изпълниха небето.

По-късно научих, че са намерили Дамиен да се крие в хангара за стоки на „Брисман 1“, премръзнал и огладнял, но здрав и читав. По всяка вероятност той се бе опитал да избяга на континента с ферибота, чийто рейс беше отменен.

Гислен и Ксавие така и не стигнали до Лез Имортел. Часове наред опитвали, но накрая се принудили да върнат „Сесилия“ в Ла Гулю и се прибрали в селото точно когато доброволците от Ла Усиниер се завръщали по домовете.

Мерседес продължила да чака. Тя срещнала Аристид в селото и двамата вдигнали хубав скандал, в който забравили за всякакви задръжки. Срещата й с Ксавие и Гислен била по-сдържана. И двамата били уморени, но странно въодушевени. Усилията им в морето се оказали безплодни, но станало ясно, че между тях се е възцарило ново разбирателство. Доскоро заклети врагове, сега те били почти приятели, както някога. Аристид нахокал внука си за това, че взел „Сесилия“, но за пръв път Ксавие не му обърнал никакво внимание. Вместо това повикал Мерседес настрана с усмивка, много различна от обичайното му срамежливо поведение, и макар да било твърде рано да се говори за помирение между тях, Тоанет тайно се надявала на благоприятен изход.

На „Мари Жозеф“ аз се разболях от хрема, която за една нощ се превърна в пневмония. Може би затова не помня почти нищо от случилото се: една-две размазани картини и нищо повече. Тялото на баща ми, преместено върху одеяло, разпънато на кея. Резервираните Геноле, които се прегръщат с ожесточена и невъздържана страст. Отец Албан, застанал в търпеливо очакване с расо, вдигнато над рибарските му ботуши. Флин.

Едва след седмица започнах ясно да осъзнавам какво става около мен. Дотогава всичко беше в мъгла, в неестествено ярки цветове, без звук. Дробовете ми бяха пълни с бетон, от треската ме болеше цялото тяло.

Веднага ме преместиха в Лез Имортел, където още беше лекарят за спешна помощ от континента. Постепенно, когато треската премина, аз се опомних в стая с бели стени, с цветя, с подаръци, оставени като дарове до вратата от непрекъснатия поток от посетители. Отначало не обръщах внимание. Чувствах се толкова болна и слаба, че полагах усилие дори да държа очите си отворени. Дишането също изискваше сериозни усилия. Дори споменът за смъртта на баща ми отстъпваше на телесната болка.

Адриен така се паникьоса от перспективата да се грижи за мен, че избяга с Марен на континента веднага щом времето омекна. Лекарят обяви, че състоянието ми се подобрява, и остави Капюсин да ме наглежда, а Илер със строго лице ми слагаше инжекции с антибиотик. Тоанет правеше билкови отвари и ме насилваше да ги пия. По думите на Капюсин отец Албан бе седял до леглото ми няколко нощи подред. Брисман стоеше на разстояние. Никой не беше виждал Флин.

Може би така беше по-добре: към края на седмицата всички бяха научили за ролята му в събитията и враждебността на Ле Салан към него бе невиждана. Странно, но на Брисман се сърдеха по-малко: той е усиниерец, казваха всички. Какво може да се очаква от него? Но Руже беше един от нас. Само Геноле се осмелиха да го защитят — в края на краищата той беше отишъл на „Елеанор 2“, когато никой друг не желаеше, — а Тоанет изобщо не искаше да вземе нещата на сериозно, но много саланци мрачно говореха за отмъщение. Капюсин беше сигурна, че Флин се е върнал обратно на континента, и печално клатеше глава по повод последните събития.

Нашествието на медузи беше овладяно с мрежи, опънати на пясъчните плитчини, за да попречат на други медузи да влязат в залива, и лодка на бреговата охрана, с която бяха събрани останалите. Официалното обяснение беше, че бурите са ги донесли с Гълфстрийма може би чак от Австралия, но селските слухове предпочитаха да тълкуват това като предупреждение от Светицата.

— Винаги съм казвал, че тази година ще бъде черна — твърдеше Аристид с мрачно задоволство. — Виждате ли какво става, като не ме слушате?

Въпреки яда си на Брисман старецът изглеждаше примирен. Сватбите струват пари, казваше той, и щом глупавият му внук продължаваше да упорства… Аристид клатеше глава.

— Е, аз няма да живея вечно. Иска ми се момчето все пак да наследи нещо повече от плаващ пясък и плесен. Може пък късметът ни пак да се обърне.

Не всички мислеха така. Геноле яростно се опълчиха срещу проекта на Брисман — доколкото им беше възможно. За петчленното семейство, сред които един ученик и един осемдесет и пет годишен старец, парите винаги не достигаха. Сега Геноле бяха в криза. Никой не знаеше колко точно пари са заели, но повечето хора смятаха, че е над сто хиляди. Загубата на „Елеанор 2“ беше последният удар за тях. След онова събрание Ален говори разпалено, като каза, че не е честно, че общността носи отговорност, че заради изчезването на Дамиен той не е могъл да участва в обсъждането, но повечето му възражения останаха без внимание. Крехкото ни чувство за единение бе накърнено, отново всеки саланец беше сам за себе си.

Разбира се, Матиас Геноле отказа да отиде в Лез Имортел. Ален подкрепи решението му. Разнесе се слух, че двамата ще напускат острова. Враждата между Геноле и Бастоне се възроди: Аристид, който се чувстваше слаб при перспективата най-големият му съперник в риболова да замине от острова, очевидно бе направил всичко възможно да настрои всички в Ле Салан срещу Геноле.

— Всичко ще развалят с техния инат, хе! Ще пропилеят единствения ни шанс. Това е егоизъм, нищо друго, и аз няма да позволя егоизмът на Геноле да съсипе бъдещето на момчето ми. Сега трябва да спасяваме каквото можем, иначе ще се разорим!

Мнозина трябваше да признаят, че има право. Но гневът на Ален, след като научи какво е казал Аристид, беше опустошителен.

— Значи така било? — изръмжа той. — Значи така се грижим ние в Ле Салан за интересите си? Ами моите момчета? Ами баща ми, който се е бил във войната? Сега ще ни изоставите, така ли? И за какво? За пари! Заради печалбата на един усиниерец мошеник?

Само преди година това твърдение би било пресилено. Но сега ние бяхме опознали вкуса на парите. Бяхме вкусили от тях. Последва мълчание, в което се виждаха пламнали лица. Но малцина се трогнаха. Какво беше едно семейство, когато цялата общност загиваше? В края на краищата по-добре пристанището на Брисман, отколкото нищо.

Баща ми беше погребан, докато аз лежах болна в Лез Имортел. Труповете не се съхраняват дълго през лятото, а островитяните не са добре запознати с погребалните ритуали и балсамиране на континента. Имахме си свещеник, нали? Отец Албан отслужи опелото извън Ла Буш, облечен в неизменното си расо и обут в рибарски ботуши.

Надгробният камък беше буца розово-сив гранит от Поент Гризнос. Бяха използвали моя трактор с ремарке, за да го докарат. По-късно, след като пясъкът се слегне, ще му издълбая надпис — Аристид може да го направи вместо мен, ако го помоля.

— Защо го е направил? — открих, че гневът ми от онази вечер на „Мари Жозеф“ не беше утихнал. — Защо е взел „Елеанор 2“?

— Кой знае? — отвърна Матиас и запали „Житан“. — Аз знам само, че когато най-после стигнахме до нея, намерихме вътре някакви странни неща…

— Момичето е още болно, глупако! — прекъсна го Капюсин и с едно щракване с пръст събори цигарата от устата му.

— Какви неща? — упорито попитах аз, като седнах в леглото.

— Въжета. Куки. И половин сандък с динамит.

— Какво?

Старецът сви рамене и въздъхна.

— Предполагам, че изобщо не е знаел какво върши. Иска ми се само да не беше избрал „Елеанор“ за това.

„Елеанор“. Помъчих се да си спомня какво точно ми бяха казали монахините в онази ветровита вечер.

— Той я е познавал — казах аз. — И двамата с Малкия Жан са я обичали. Тази Елеанор.

Матиас неодобрително поклати глава.

— Не вярвай на ония свраки. Те разправят какво ли не — той ме погледна и ми се стори, че се е изчервил малко. — Монахини, хе! Те са най-големите клюкарки. Пък и онази история, каквато и да е била, стана преди много време. Как може да има нещо общо с това как е загинал Дебелия Жан?

Може би не как, а защо. Не преставах да мисля за това, за връзката със самоубийството на брат му отпреди трийсет години на „Елеанор“. Дали баща ми не беше направил същото? И защо бе взел със себе си динамит?

Толкова дълго размишлявах над това, че Капюсин се уплаши да не се отрази зле на възстановяването ми. Може би беше говорила за това с отец Албан, защото старият суховат свещеник дойде да ме види два дни по-късно, по-мрачен от всякога.

— Свърши се, Мадо — каза той. — Баща ти почива в мир. Сега трябва да оставиш душата му в покой.

Сега вече се чувствах значително по-добре, макар че все още бях много уморена. Облегната на възглавниците, аз виждах ясното августовско небе зад гърба му. Хубав ден за риболов.

— Отец Албан, коя е Елеанор? Познавахте ли я?

Той се поколеба.

— Познавах я, но не мога да говоря за нея с теб.

— От Лез Имортел ли беше? От монахините ли?

— Повярвай ми, Мадо, по-добре е да я забравим.

— Но след като той е кръстил лодка на нея… — опитвах се да обясня колко важно е било това за баща ми, как никога след това не е кръщавал лодките си на живи хора, дори на майка ми. Със сигурност неслучайно бе избрал точно тази лодка. И какво обяснение можеше да има за нещата, които Матиас беше намерил вътре?

Но отец Албан беше по-малко разговорлив от обикновено.

— Няма никакво обяснение — каза той. — Остави Дебелия Жан да почива в мир.

62

Прекарах в Лез Имортел почти цяла седмица. Илер ми препоръча още седмица почивка, но аз ставах все по-нетърпелива. Небето зад високия прозорец ме мамеше, от него към леглото ми се спускаха златни прашинки. Месецът беше почти към края си: след няколко дни щеше да настъпи пълнолуние и отново щеше да дойде време за фестивала на света Марина на Поент. Чувствах се така, сякаш всички тези познати неща се случваха за последен път, че всяка секунда е последно сбогуване, което не бива да пропускам. Приготвих се да си отида у дома.

Капюсин се противопостави, но аз безцеремонно отхвърлих аргументите й. Твърде дълго отсъствах. Трябваше все някога да се върна в Ле Салан. Дори не бях виждала гроба на баща си.

Ла Пюс отстъпи пред такава решителност.

— Можеш известно време да поживееш в караваната ми — предложи тя. — Няма да те пусна сама в онази празна къща.

— Всичко ще бъде наред — обещах й аз. — Няма да се върна там. Но имам нужда да остана за малко сама.

Същия ден не отидох в къщата на Дебелия Жан. С учудване установих, че не съм любопитна да я видя и нямам никакво желание да влизам в нея. Вместо това отидох на дюните над Ла Гулю, за да огледам какво е останало от моя свят.

Повечето от туристите си бяха отишли. Морето беше като коприна, небето — ярко и синьо като от детска рисунка. Ле Салан се печеше мълчаливо на късното августовско слънце, както бе правило в продължение на толкова години. Саксиите с цветя на прозорците и градините, напоследък занемарени, бяха повехнали и мъртви, забравените смокинови дървета раждаха дребни, злобни плодчета, кучетата лаеха пред къщите със спуснати капаци, стръкчетата заешка опашка бяха бели и крехки. Хората също се бяха променили. Омер сега прекарваше часове наред в бара на Анжело, играеше карти и обръщаше чашки дьовиноаз. Шарлот Просаж, която бе станала толкова мила след идването на децата през лятото, сега отново криеше лицето си под кафяви забрадки. Дамиен беше навъсен и заядлив. За двайсет и четири часа след завръщането си успях да установя, че Брисман не просто бяха разорили Ле Салан: те бяха го заличили напълно.

Малцина ме заговаряха — за тях беше достатъчно, че са изразили загрижеността си с подаръци и картички. Сега, когато отново бях здрава, чувствах някаква инертност сред тях, връщане към старото време. Поздравите отново се сведоха до едва забележимо кимване. Разговорите замряха. Отначало си помислих, че може би ме избягват: в края на краищата сестра ми беше омъжена за Брисман. Но не след дълго започнах да разбирам. Видях го в начина, по който гледаха морето, като постоянно наблюдаваха с периферното си зрение плаващия риф в залива, нашия Бушу, нашия личен дамоклев меч. Те дори не осъзнаваха, че го правят. Но го наблюдаваха — всички, дори децата, — пребледнели и тихи на фона на летните емоции. Още по-силно страдахме, защото трябваше да се жертваме. Колкото по-голяма е жертвата, толкова по-скъпа ни се струва. Някога го обичахме, сега го мразехме, но въпреки това не можехме дори да си помислим, че ще го изгубим. Заемът на Омер бе изложил на риск имота на Тоанет, макар че не беше негов и нямаше право да го залага. Аристид бе ипотекирал къщата си далеч над нейната стойност. Ален губеше сина си — може би и двамата си синове, защото бизнесът му беше в упадък, Просаж вече бяха изгубили дъщеря си. Ксавие и Мерседес смятаха да напуснат завинаги Льо Дьовен и да се установят на място като Порник или Фромантин, където бебето можеше да се роди без скандал.

Аристид беше съсипан от новината, но твърде горд, за да си го признае. Порник не е далеч, повтаряше той на всеки, готов да го слуша. На три часа път с ферибот, който ходи там два пъти седмично. На това не му се вика далеч, нали?

Около смъртта на Дебелия Жан все още се носеха слухове. Аз ги чувах от втора ръка, от Капюсин — селският протокол изискваше след подобно нещо да бъда оставена на мира, — но догадките нямаха край. Мнозина вярваха, че това е самоубийство.

Имаше известни основания за това. Дебелия Жан открай време беше нестабилен и може би предателството на Брисман го беше извадило от равновесие. А и годишнината от смъртта на Малкия Жан, и фестивалът на света Марина наближаваха… Историята се повтаря, говореха всички приглушено. Всичко се връща.

Но други не бяха толкова убедени. Наличието на динамит на борда на „Елеанор 2“ не бе останало незабелязано. Ален смяташе, че Дебелия Жан е искал да разруши вълнолома при Лез Имортел, но е загубил контрол над лодката и се е ударил в скалите.

— Той се пожертва — неуморно повтаряше Ален. — Беше разбрал преди всички нас, че това е единственият начин да спре Брисман.

Това звучеше не по-малко пресилено от всички останали обяснения. Злополука, самоубийство, геройство… Никой обаче не знаеше истината: Дебелия Жан не бе казал на никого за плановете си, затова разполагахме само с догадки. И в смъртта, както и в живота, баща ми умееше да пази тайна.

Отидох до Ла Гулю на сутринта след връщането си в селото. Лоло седеше с Дамиен на брега, и двамата мълчаливи и неподвижни като скали. Те сякаш очакваха нещо. Приливът се сменяше с отлив, като чертаеше пътя си с тъмни запетайки на мокрия пясък. Дамиен имаше нова синина на бузата. Когато споменах за нея, той сви рамене.

— Паднах — каза, без да си прави труда да ме убеждава. Лоло ме погледна.

— Дамиен беше прав — мрачно каза той. — Изобщо не ни трябваше този плаж. Заради него всичко се обърка. Преди си бяхме по-добре — последното беше казано не със злоба, а с дълбока тревога, която ме смути още повече. — Тогава просто не знаехме.

Дамиен кимна.

— Щяхме да оцелеем. Ако морето се вдигнеше, щяхме просто да построим къщите си по-нависоко.

— Или да се преместим.

Аз кимнах. Изведнъж преместването престана да ми се струва толкова страшна алтернатива.

— В края на краищата това е само едно село, нали?

— Разбира се, има и други места.

Запитах се дали Капюсин знае какво мисли внукът й. Дамиен, Ксавие, Мерседес, Лоло… Така до следващата година в Ле Салан нямаше да остане нито едно младо лице.

Двете момчета гледаха към Бушу. Сега той не се виждаше, но след пет часа или повече щеше да бъде ясно различим, когато отливът откриеше развъдниците за омари.

— И да го вземат, какво? — в гласа на Лоло се долавяше писклива нотка.

Дамиен кимна.

— Да си вземат пясъка. На нас не ни трябва.

— Не. Не ни трябва усиниерски пясък.

Останах поразена, когато открих, че почти съм съгласна с тях.

Въпреки това след завръщането си установих, че саланци прекарват повече време на плажа, отколкото преди. Не се къпеха, не правеха слънчеви бани — само туристите го правят, — дори не разговаряха както по-рано през лятото. Този път в Ла Гулю нямаше нито барбекю, нито фойерверки, нито почерпки с дьовиноаз. Вместо това всички се промъкваха крадешком, рано сутрин или при започване на отлива, сядаха и гледаха как пясъкът се стича през пръстите им, като избягваха чуждите погледи.

Пясъкът ни омагьосваше. Сега гледахме на него по друг начин — не като златен прах, а като останка от вековете: кости, черупки, микроскопични частици фосилна материя, стъклен прах, разтрошен камък, отломки от отдавна отминали времена. В пясъка имаше хора: любовници, деца, предатели, герои. Имаше керемиди от отдавна рухнали къщи. Имаше воини и рибари, нацистки самолети, строшени глинени съдове и разбити на късчета божества. Имаше бунт, имаше и поражение. Имаше всичко и всичко там се беше сляло в едно.

Сега го виждахме: виждахме колко безполезно е било всичко — войната ни с приливите, враждата с усиниерците. Виждахме в какво ще се превърне.

63

Оставаха два дни до фестивала на света Марина, когато най-после се реших да посетя гроба на баща си. Отсъствието ми от погребението беше неизбежно, но сега се бях върнала и от мен се очакваше да отида.

Усиниерците имат свое гробище в спретнатия, обрасъл с трева църковен двор, с пазач, който поддържа гробовете. В Ла Буш ние правим всичко сами. Налага се. В сравнение с техните надгробни камъни нашите изглеждат езически примитивни, монолитни. И ние се грижим за тях с любов. Един от най-старите гробове принадлежи на млада двойка, на камъка пише простичко: „Геноле—Бастоне, 1861—1887“. Някой още слага цветя върху него, макар че със сигурност никой не е достатъчно стар, за да помни хората, погребани в него.

Бяха погребали баща ми до Малкия Жан. Надгробните им камъни си приличат като близнаци по големина и цвят, макар че времето е сложило отпечатъка си върху камъка на Малкия Жан — повърхността му е обрасла с лишеи. Когато се приближих, видях, че около двата гроба е посипан чист чакъл и че някой вече беше подготвил пръстта за засяване.

Бях донесла малко лавандула, за да я засадя около камъка, и градинска лопатка, с която да копая. Изглежда, отец Албан бе направил същото: ръцете му бяха изцапани с пръст, а пред двата камъка имаше прясно засадено червено мушкато.

Старият свещеник като че ли се изненада, когато ме видя, сякаш го бях заловила на местопрестъплението. Той няколко пъти отри ръце една в друга.

— Радвам се, че изглеждаш така добре — каза. — Ще те оставя да се сбогуваш на спокойствие.

— Не си отивайте — аз пристъпих напред. — Отче Албан, приятно ми е, че сте тук. Исках…

— Съжалявам — той поклати глава. — Знам какво искаш от мен. Мислиш, че знам нещо за смъртта на баща ти. Но нищо не мога да ти кажа. Остави нещата така.

— Защо? — попитах аз. — Трябва да разбера! Баща ми си отиде по някаква причина и мисля, че вие я знаете!

Отец Албан ме погледна строго.

— Баща ти се удави в морето, Мадо. Излезе с „Елеанор 2“ и падна през борда. Точно като брат си.

— Но вие знаете нещо — тихо казах аз. — Нали?

— Имам… подозрения. Точно като теб.

— Какви подозрения?

Отец Албан въздъхна.

— Откажи се, Мадлен. Нищо не мога да ти кажа. Каквото и да знам, то е обвързано с тайната на изповедта и аз не мога да говоря — стори ми се обаче, че долових нещо в гласа му, някаква странна интонация, сякаш в думите му имаше нещо друго, което той се мъчеше да ми подскаже.

— Но някой друг сигурно може — отвърнах аз, като го хванах за ръка. — Това ли искате да ми кажете?

— Аз не мога да ти помогна, Мадлен — въобразявах ли си или наистина наблегна на думата „аз“? — А сега ще си вървя — каза старият свещеник и внимателно освободи ръката си от моята. — Трябва да подредя старите регистри. За раждане и смърт, нали знаеш. Отдавна го отлагам. Но това е мое задължение. Много ми тежи — ето я отново: онази особена интонация.

— Документи? — попитах аз.

— Регистри. Някога имах писар. После монахините ми помагаха. Сега няма кой.

— Аз мога да ви помогна — не си въобразявах: той наистина се опитваше да ми каже нещо. — Отче Албан, нека ви помогна.

Той се усмихна особено любезно.

— Колко мило, че ми го предлагаш, Мадлен. Това много ще ме облекчи.

64

Островитяните не се доверяват на документи. Затова сме възложили на свещеника да пази тайните ни за странни раждания и жестока смърт, да се грижи за родословното дърво на всеки от селото. Информацията е общодостъпна, разбира се, поне на теория. Но тайната на изповедта лежи върху нея като печат и я погребва под праха. Тук никога не е имало компютър и никога няма да има. Вместо това има дебели книги, гъсто изписани с червеникавокафяво мастило и папки с цвят на плесен, съдържащи документи, станали трошливи от времето.

Подписите, разпрострени или сгушени в ъгъла на тези страници, съдържат цели истории: тук неграмотна майка е залепила розово листенце върху свидетелството за раждане на детето й, там мъжка ръка се е запънала на мястото за подпис върху смъртния акт на жена си. Бракове, мъртви раждания, смърт. Ето двама братя, убити от немците за превозване на черноборсаджийски стоки от континента, ето цяло семейство, починало от инфлуенца, на друга страница момиче — Просаж — е родила бебе от „баща неизвестен“. Отсреща друго момиче, четиринайсетгодишно, още дете, е починало при раждането на бебе с малформации, което не е оживяло.

Безкрайните истории не ми бяха скучни: странно, но дори ми действаха ободряващо. Да продължаваме да живеем сега ми се струваше странно героично, след като знаех, че накрая всички ще свършим така. Местните имена — Просаж, Бастоне, Геноле, Прасто, Брисман — маршируваха през страниците като войници. Почти забравих за какво бях дошла.

Отец Албан ме остави сама. Може би нямаше доверие на себе си. За известно време съвсем се изгубих сред историите на Льо Дьовен, докато светлината започна да отслабва и аз си спомних за какво съм дошла. Отне ми още един час да намеря това, което търся.

Все още не бях напълно сигурна какво е то и си губех времето да разглеждам родословното си дърво — подписът на майка ми, на който се натъкнах случайно на една от страниците редом до прилежния неграмотен подпис на Дебелия Жан, изпълни очите ми със сълзи. После — раждането на Дебелия Жан и на Малкия Жан, на една и съща страница с няколко години разстояние. Смъртта на Дебелия Жан и на брат му — „изгубени в морето“. Бавно преглеждах страниците, изписани толкова гъсто, че почти не се четеше написаното. Започнах да се питам дали не съм разбрала отец Албан погрешно и дали изобщо тук има нещо интересно за мен.

И тогава изведнъж го открих. Запис на брака между Клод Сен-Жозеф Брисман и Елеанор Маргарет Флин — два подписа с пурпурно мастило: краткото „Брисман“ последвано от пищното „Елеанор“ с голяма завъртулка на „л“, която се точеше почти до безкрайност и се вплиташе като бръшлян в имената отгоре и отдолу.

Елеанор. Произнесох го на глас, с вълнение.

Бях я намерила.

— Тя я намери, ma soeur.

— Знаех, че ще успее, ако се заеме с това.

Двете монахини стояха на вратата усмихнати като румени кукли. На слабата светлина те изглеждаха почти млади, очите им блестяха.

— Ти приличаш малко на нея, нали прилича, ma soeur. Тя прилича на…

— … Елеанор.

По-нататък беше лесно. От Елеанор започваше всичко и с „Елеанор“ свършваше. Възстановихме историята монахините и аз — в стаята с регистрите на църквата, запалили свещи, за да осветим старите документи, когато денят избледня.

Вече се бях досетила за част от историята. Сестрите знаеха останалото. Може би отец Албан беше загатнал нещо още тогава, когато монахините му помагаха с регистрите.

Това е островна история, по-зловеща от много други, но ние така сме свикнали да живеем сред скалите, че сме станали непоклатими като тях — поне някои от нас. Тя започва с двама братя, неразделни като раци — Жан-Марен и Жан-Франсоа Прасто. И, разбира се, с момиче, огнено и темпераментно. И страстно — личеше си по начина, по който подписът й се виеше и разпростираше на страницата, — непоправимо романтично.

— Тя не беше тукашна — обясни сестра Терез. — Мосю Брисман я доведе след едно от пътуванията си в чужбина. Тя нямаше родители, нямаше приятели, нито пари. Беше с десет години по-млада от него, почти дете…

— … но голяма хубавица — довърши сестра Екстаз. — Хубава и неспокойна, опасна комбинация…

— … но мосю Брисман беше толкова зает да печели пари, че след сватбата изобщо престана да я забелязва.

Той искал деца: всички островитяни искат. Но тя искала нещо повече. Не завързала приятелства с жените усиниерки — била прекалено млада и странна за техния вкус — и по цял ден седяла сама в Лез Имортел, гледала морето и четяла книги.

— О, тя обичаше историите — каза сестра Екстаз. — Четеше и ни разказваше…

— … за рицари и дами…

— … за принцове и дракони.

Там я видели братята. Дошли да вземат някакви материали за работилницата, в която строели лодки с баща си, а тя седяла там. Живеела на Льо Дьовен само от три месеца.

Малкия Жан бил импулсивен и се влюбил в нея от пръв поглед. Започнал да я посещава в Ла Усиниер, да сяда до нея на пейката и да й говори. Дебелия Жан я гледал безизразно, отначало с вял интерес, после с любопитство, може би малко ревност и накрая с отчаяна любов.

— Тя знаеше какво прави — каза сестра Терез. — Отначало си играеше — тя обичаше игрите. Малкия Жан беше още момче, след време щеше да я забрави. Но Дебелия Жан…

Баща ми, мълчалив човек с дълбока чувствителност, не бил като брат си. Тя го усетила и това я привлякло към него. Двамата се срещали тайно на дюните или в Ла Гулю. Дебелия Жан я научил да плава с лодка, тя му разказвала истории. Влиянието й се усещало в лодките, които той строял в задния си двор — в онези причудливи имена от книги и стихотворения, които никога не бил чел.

Но Брисман започнал да става подозрителен. Вината за това била най-вече на Малкия Жан: обожанието му не останало незабелязано в Ла Усиниер и макар че бил млад, бил много по-близко до възрастта на Елеанор, отколкото съпругът й. На Елеанор било забранено да ходи сама в Ле Салан и Клод се погрижил в Лез Имортел винаги да бъде в компанията на монахиня, която да я наглежда. Освен това Елеанор била бременна и Клод преливал от щастие.

Момчето се родило малко преждевременно. Тя го кръстила на Клод — островната традиция го изисква, — но с типичната си своенравност вписала в свидетелството за раждане още едно, тайно име, което никой не трябвало да вижда.

Никой не направил връзката. Дори баща ми — за него било непостижимо да разшифрова този сложен, витиеват почерк и в продължение на няколко месеца непокорството на Елеанор се изгубило в грижите за детето.

Но сега, когато имал син, Брисман станал още по-взискателен. Синовете са важно нещо на Льо Дьовен, много по-важно, отколкото на континента, където здравите деца са нещо обичайно. Сега си представях как се е чувствал. Как се е гордеел със сина си. Представях си как братята са го наблюдавали с презрение, вина, завист и копнеж. Винаги бях смятала, че баща ми мрази Клод Брисман за нещо, което Брисман му е причинил. Едва сега разбирах, че онези, които мразим най-много, са хората, към които ние самите сме прегрешили.

А Елеанор? Известно време тя искрено се стараела да се грижи изцяло за бебето. Но била нещастна. И тя като майка ми не могла да понесе живота на острова. Жените я гледали с подозрение и завист, мъжете не се осмелявали да я заговорят.

— Тя четеше и препрочиташе онези свои книги — каза ми сестра Терез, — но нищо не помагаше. Отслабна, изгуби живеца си. Беше като дивите цветя, които не бива да береш, защото във вазата повяхват и избледняват. Понякога говореше с нас…

— … но ние бяхме много стари за нея, дори тогава. Тя имаше нужда от живот.

Двете сестри кимнаха с блеснали проницателни очи.

— Един ден ни даде писмо, да го занесем в Ле Салан. Беше много, много неспокойна…

— … смееше се до припадък…

— … и на другия ден — фют! Тя и бебето изчезнаха.

— Никой не разбра как и защо…

— … макар че ние се досещаме, нали, ma soeur, нямаме право да изповядваме, обаче…

— … хората пак ни казват това-онова.

Кога ли е научил Малкия Жан? Дали е разбрал случайно, или тя сама му е казала, или пък го е видял; както аз го виждах трийсет години по-късно, записано в свидетелството за раждане на детето със собствения й едър и витиеват почерк?

Сестрите ме гледаха в очакване, и двете се усмихваха. Погледнах в свидетелството за раждане, разгърнато на масата пред мен, видях пурпурното мастило, името, изписано с едър почерк, с много завъртулки…

Жан-Клод Дезире Сен Жан-Франсоа Брисман.

Момчето беше син на Дебелия Жан.

65

Познавам чувството за вина. Познавам го много добре. Това е баща ми в мен, горчивата ядка, която съм наследила. То парализира, сковава. Когато Малкия Жан и лодката са потънали в Ла Гулю, той се е чувствал точно така. Парализиран. Запечатан. Винаги мълчалив, сега не можел да се насити на мълчанието. Сигурно приживе Малкия Жан му е създавал доста главоболия, но мъртъв той станал пречка, която никога не можела да бъде премахната.

Когато баща ми намерил сили да потърси Елеанор, тя вече била заминала, оставяйки му писмо, което той открил отворено и адресирано до него в джоба на малкия си брат.

Намерих го след това, когато претърсих старата къща на баща ми. От писмото успях да подредя липсващите парченца: смъртта на баща ми, самоубийството на Малкия Жан, Флин.

Нямам претенции, че съм разбрала всичко докрай. Баща ми не даде достатъчно ясно обяснение. Не знам защо изобщо очаквах това от него: приживе никога не се обясняваше. Но сестрите и аз дълго обсъждахме случилото се и мисля, че поне съм се доближила до истината.

Флин беше катализаторът, разбира се. Без да го знае, той беше задействал машината. Синът на баща ми, синът, чието съществуване Дебелия Жан никога не би признал, чащото да го направи би означавало да признае отговорността си за самоубийството на малкия си брат. Сега разбирах реакцията на баща ми, след като бе научил кой е Флин. Всичко се връща: черната година с черна година, Елеанор с „Елеанор“ — кръгът се затваря и горчивата поетичност на този завършек вероятно бе допаднала на романтичната му душа.

Може би Ален е прав и баща ми не е искал да умре, казвах си аз. Може би това е бил жест на отчаяние, опит за възмездие, начинът на баща ми да върне изгубеното. В края на краищата човекът, отговорен за всичко това, беше синът му.

Заедно с монахините прибрахме документите и регистрите на мястото им. Бях благодарна за присъствието им, за непрестанното бърборене, което ми пречеше да надникна в своята част от историята.

Беше нощ и аз вървях бавно към Ле Салан, заслушана в песните на щурците в храстите и загледана в звездите. От време на време в краката ми болно проблясваше светулка. Чувствах се така, сякаш бях дарила кръв. Гневът ми беше изчезнал. Мъката — също. Дори ужасът от наученото ми се струваше зловещо нереален, далечен като историите, които четях като дете. Нещо в мен се беше скъсало и за пръв път в живота си чувствах, че може би ще успея да напусна Льо Дьовен без онова смразяващо усещане за носене по течението, за безтегловност, сякаш съм отломка от далечен прилив. Най-после знаех накъде отивам.

Домът на баща ми тънеше в тишина. Въпреки това имах странното чувство, че не съм сама. Беше нещо във въздуха — мирис на застоял дим от свещ, непознато ехо. Не се страхувах. Чувствах се като у дома, сякаш баща ми просто беше излязъл на нощен риболов, сякаш майка ми беше още там, може би в спалнята, зачетена в някой от старите си романи с мека подвързия.

За миг се поколебах пред вратата на баща си, след това я отворих. Стаята изглеждаше така, както я беше оставил, може би малко по-прибрана от обикновено, дрехите — сгънати, а леглото — оправено. Изпитах болка при вида на старата рибарска куртка, която Дебелия Жан бе окачил на гвоздей зад вратата, но иначе бях вътрешно спокойна. Този път знаех какво да търся.

Той държеше тайните си в кутия от обувки, както правят много други хора, привързана с парче риболовна корда, скрита в дъното на гардероба. Не бяха много: когато я разтърсих, предположих, че едва ли е пълна повече от половината. Няколко снимки — сватбата на родителите ми, тя в бяло, той — в местна носия. Под плоската черна шапка с периферия лицето му изглеждаше мъчително младо. Няколко снимки на Адриен и мен, няколко на Малкия Жан на различна възраст. Повечето други хартии бяха рисунки.

Той рисуваше на бакалска хартия, най-често с въглен и дебел черен молив и времето и гънките на хартията бяха размазали контурите, но въпреки това виждах, че Дебелия Жан е притежавал голям талант. Контурите бяха оскъдни, което донякъде приличаше на начина му на говорене, но всяка линия, всеки щрих беше изразителен. Ето тук палецът му бе оставил дебела сянка около контура на челюстта, там очи гледаха странно втренчено иззад маска от въглен.

Всичките бяха портрети на една и съща жена. Знаех името й: бях видяла елегантния й почерк в църковния регистър. Сега и аз забелязвах красотата й, предизвикателните скули, вирнатата глава, извивката на устата.

Това бяха неговите любовни писма, сега го осъзнах, тези рисунки. Моят мълчалив неграмотен баща някога беше използвал красив начин на изразяване. Измежду две парчета бакалска хартия падна сухо цвете: розово карамфилче, пожълтяло от годините. Имаше и парче лента, някога синя или зелена на цвят. Имаше и писмо.

Това беше единственият писмен документ. Една страница, която се разкъсваше по гънките от дълго сгъване и разгъване. Веднага познах почерка й, витиеватите букви и пурпурното мастило.

Грижливо сгънах писмото и го прибрах обратно в кутията от обувки. Ето го, казах си. Последното потвърждение, ако изобщо е необходимо. Как това писмо бе попаднало в ръцете на Малкия Жан — не знаех, но предположих, че за впечатлителния и чувствителен младеж предателството на по-големия му брат е било страшен шок. Дали е било самоубийство или драматичен жест, завършил зле? Никой не би могъл да знае, освен може би отец Албан.

Знаех, че Дебелия Жан се е сетил да отиде при него. Усиниерец и свещеник, той единствен бил достатъчно далеч от центъра на събитията, за да може да прочете писмото на Елеанор. Старият свещеник приел това за изповед и запазил тайната.

Дебелия Жан не споделил с никого другиго. След заминаването на Елеанор той се затворил в себе си, прекарвал часове наред в Лез Имортел, загледан в морето и все по-мълчалив. За известно време като че ли бракът с майка ми го съживил, но промяната била краткотрайна. Различно тесто, както бе казала Елеанор. Различни светове.

Сложих капака на кутията и я занесох в градината. Когато затворих вратата зад себе си, внезапно се изпълних с дълбока увереност: никога повече нямаше да стъпя в къщата на Дебелия Жан.

— Мадо! — той чакаше при портата, почти невидим в черните си дънки и пуловер. — Сигурен бях, че ще дойдеш, ако чакам достатъчно дълго.

Ръцете ми стиснаха кутията за обувки.

— Какво искаш?

— Съжалявам за баща ти — лицето му беше в сянка и очите му не се виждаха. Почувствах как нещо в мен се сви в юмрук.

— За баща ми? — рязко казах аз. Видях го да трепва от грубия ми глас.

— Мадо, моля те.

— Не се приближавай — Флин беше протегнал ръка към моята. Макар че бях с яке, си представих как докосването му изгаря дебелия плат и изпитах болезнен ужас от желанието, което се надигна като змия в стомаха ми. — Не ме докосвай! — извиках аз и рязко се дръпнах. — Какво искаш? Защо се върна?

Ръката ми го плесна по лицето. Той сложи ръка на устата си и ме погледна спокойно.

— Знам, че си ядосана — каза.

— Ядосана?

Обикновено не съм много приказлива. Но този път гневът ми даде дар слово. Цял оркестър от гласове. Разказах му всичко: за Ле Салан, Лез Имортел, Брисман, Елеанор, баща ми, за самия него. Накрая спрях задъхана и тръснах кутията за обувки в ръцете му. Той не посегна да я поеме и тя падна на земята: всичките тъжни тайни от живота на баща ми се разпиляха. Наведох се да ги събера с треперещи ръце.

Гласът му беше безизразен.

— Син на Дебелия Жан? Негов син?

— Елеанор не ти ли е казала? Не беше ли това причината да стоиш близо до нас?

— Нямах представа — той присви очи и аз видях, че прехвърля нещо в ума си. — Няма значение — каза накрая.

— Нищо не се променя — той говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Рязко се обърна и ме погледна. — Мадо — изрече припряно, — нищо не се променя.

— Какво имаш предвид? — прииска ми се отново да го ударя. — Разбира се, че се променя. Всичко се променя. Ти си ми брат — аз почувствах, че очите ми парят, гърлото ми беше грапаво и горчиво. — Брат — повторих, като продължавах да стискам в юмруци хартиите на Дебелия Жан и изведнъж избухнах в дрезгав смях, който завърши с дълга мъчителна кашлица.

Последва мълчание. След това Флин започна тихо да се смее в тъмното.

— Сега пък какво?

Той още се смееше. Звукът не би трябвало да е неприятен, но беше.

— Ах, Мадо — каза накрая. — Трябваше да стане много лесно. Много фино. Най-големият номер, който някой някога е правил. Обстоятелствата бяха благоприятни: старецът, парите, плажът, отчаяната нужда да намери някого, който да го наследи — Флин поклати глава. — Всичко се нареждаше. Трябваше само малко време. Повече, отколкото очаквах, но единственото, което се искаше от мен, беше да оставя нещата да се развиват сами. Да прекарам една година на място като Ле Салан не ми се стори прекалено висока цена — той ме удостои с една от своите опасни слънчеви усмивки. — И тогава се появи ти.

— Аз?

— Ти и твоите големи идеи. Твоите островни имена. Твоите невъзможни планове. Упорита, наивна, абсолютно неподкупна — той докосна леко тила ми и аз почувствах, че ме удря статично електричество.

Отблъснах го.

— Сега ще кажеш, че си направил всичко заради мен.

Флин се усмихна.

— За кого мислиш, че го направих? — още усещах дъха му на челото си. Затворих очи, но лицето му сякаш се беше отпечатало на ретините ми. — О, Мадо. Да знаеш само колко се мъчих да те държа настрана. Но ти си като това място: бавно, неусетно те засмуква. И преди да се опомниш, вече си обвързан.

Отворих очи.

— Не можеш — казах аз.

— Прекалено късно е — той въздъхна. — Би било чудесно, ако наистина бях Жан-Клод Брисман — каза мрачно. — Да имам пари, земя, да правя каквото си искам.

— Все още можеш да бъдеш — отвърнах аз. — Брисман никога няма да разбере.

— Но аз не съм Жан-Клод.

— Какво искаш да кажеш? Ето, пише го в свидетелството за раждане.

Флин поклати глава. Очите му бяха неразгадаеми, почти черни. В тях танцуваха огънчета.

— Мадо, човекът, на когото е това свидетелство, не съм аз.

66

Докато разказваше историята си, тя ми звучеше странно познато — класическа островна история — и напук на себе си аз го слушах с нарастващо вълнение. Това беше неговата тайна, мястото, до което никога не ме беше допускал и чиито врати сега бяха широко отворени. История за двама братя.

Те се бяха родили на хиляди мили един от друг и с по-малко от две години разлика. Макар да бяха само полубратя, те приличаха на майка си и в резултат на това имаха поразителна прилика помежду си, но във всичко друго се различаваха. Майка им нямаше вкус по отношение на мъжете и често променяше мнението си. Затова Джон и Ричард бяха израснали с много бащи.

Но бащата на Джон беше заможен. Макар че живееше в чужбина, той продължаваше да издържа момчето и майка му и да им пише, без нито веднъж да ги навести. В резултат на това братята бяха започнали да го възприемат като непознат благодетел, към когото могат да се обърнат в случай на нужда.

— Това не беше вярно — каза Флин. — Научих го по най-мъчителния начин в деня, в който тръгнах на училище.

Две години по-рано Джон бил изпратен в езиково училище, където учел латински и играел крикет, а Ричард тръгнал в местното училище, място, където различията — особено в ума — не се толерирали и били подлагани на безмилостни и жестоки преследвания.

— Майка ни изобщо не му беше казвала за мен. Страхуваше се, че ако му каже за другите си мъже, той ще спре да изпраща пари.

Затова името на Ричард изобщо не се споменавало и Елеанор всячески се стараела Брисман да остане с впечатлението, че тя и Джон живеят сами.

Флин продължи:

— Когато имаше пари, те бяха само за златното момче. Училищни екскурзии, униформи, спортни принадлежности. Никой не обясняваше защо. Джон имаше сметка в пощенската банка. Джон имаше колело. Единствените мои неща бяха тези, които Джон вече не искаше, защото са му омръзнали или са счупени, или не се е сетил за какво да използва. На никого не му хрумваше, че може да искам нещо свое.

За миг се сетих за себе си и Адриен. Почти неволно кимнах.

След училище Джон постъпил в университет. Брисман се съгласил да финансира следването му при условие, че той избере специалност, която ще бъде полезна за бизнеса, но Джон нямал способности за инженер или икономист, а мразел да му казват какво да прави. Всъщност на Джон изобщо не му се работело, защото дълго време му угаждали във всичко, напуснал университета на втората година, като заживял от сметката си в банката и започнал да движи с неблагонадеждни и вечно разорени приятели.

Елеанор криела това, доколкото могла, но Джон вече изобщо не я слушал, изкарвал пари по лесния начин, като продавал откраднати касетофони и контрабандни цигари и след няколко чашки започвал да се хвали с богатия си баща.

— Това продължаваше до безкрайност. Разправяше как един ден ще има работа, как старецът ще го уреди, но не се тревожеше, смяташе, че има време. Аз тайно се надявах, че Брисман ще умре, преди Джон да е взел решението си. Него не го биваше в нищо и мисълта да се премести във Франция, да изостави приятелите си и лесния живот му се струваше непосилна… — Флин злобно се изсмя. — Колкото до мен, аз работех по докове и строежи, а мястото на Жан-Клод беше празно. Златното момче като че ли за никъде не бързаше.

Сторило му се, че това е идеална възможност. Флин разполагал с достатъчно доказателства във формата на документи и семейни истории от миналото на брат си, както и с убедителна прилика с Джон. Напуснал работата си в строителната компания и използвал скромните си спестявания за билет до Льо Дьовен.

Отначало планът му бил просто да измъкне от Брисман колкото пари може и след това да избяга.

— Златна кредитна карта или може би тръст — това ми се струваше добре за начало. Не е необичаен подарък от баща за сина си. Но островитяните не са такива.

Прав беше: островитяните нямат тръстове. Брисман искаше по-сериозни ангажименти. Имаше нужда от помощ. Първо с Лез Имортел. После с Ла Гулю. А след това с Ле Салан.

— Ле Салан обърка нещата — каза Флин с известно съжаление. — Чрез него можех да постигна всичко. Първо плажът, после селото, а накрая целият остров. Можех да имам всичко. Брисман беше готов да се предаде. Той щеше да ми повери целия бизнес. Щях да успея.

— Но сега вече не.

Той се усмихна и докосна бузата ми с върховете на пръстите си.

— Не, Мадо, сега вече не.

В далечината чувах съскането на наближаващия прилив. Още по-нататък — писъци на чайки, сякаш някой беше разрушил гнездото им. Но звуците бяха далечни, заглушени от силното пулсиране на кръвта във вените ми. Мъчех се да проумея историята на Флин, но тя вече ми се изплъзваше. Слепоочията ме боляха. В гърлото ми имаше някаква преграда, която затрудняваше дишането. Всичко бе сякаш засенчено от една-единствена огромна реалност.

Флин не беше мой брат.

— Какво е това? — отдръпнах се, преди още да осъзная, че съм го чула. Предупредителен звук. Някакво дълбоко ехо, едва доловимо над шума на морето.

Флин ме погледна.

— Кое?

— Ш-шт! — доближих пръст до устните си. — Слушай.

Тогава се чу отново, като тих звън в неподвижния вечерен въздух: пулсирането на потънала камбана някъде близо до тъпанчетата ми.

— Нищо не чувам — той нетърпеливо понечи да сложи ръка на раменете ми. Аз скочих и го отблъснах, този път по-силно.

— Наистина ли не чуваш? Не я ли позна?

— Не ме интересува.

— Флин, това е Ла Маринет.

67

Ето как свършва всичко, точно както започна. Камбаната — не легендарната Маринет, а както се оказа църковната камбана на Ла Усиниер — биеше тревога за втори път този месец и гласът й ясно разпращаше посланието си над водата. Нощем камбаните звънят различно от денем: сега в звъна й се долавяше мрачна припряност и аз отговорих на него инстинктивно. Флин се опита да ме спре, но аз не бях в настроение да търпя ничия намеса. Предчувствах нещастие, може би дори по-лошо от загубата на „Елеанор 2“, и се втурнах по дюната към Ле Салан, преди Флин да е разбрал какво правя.

Разбира се, селото беше единственото място, където той не можеше да ме последва: той спря на края на дюната и ме проследи с поглед. Барът на Анжело беше отворен и отвън се бяха събрали група клиенти, разтревожени от звъна на камбаната. Видях сред тях Омер, Капюсин и Бастоне.

— Това е тревога, хе — каза Омер с плътен глас. Вече беше изпил достатъчно дьовиноаз, за да говори значително по-бавно. — Тревога в Ла Усиниер.

Аристид поклати глава.

— Значи не е наша работа, нали? Остави усиниерците насаме с проблема им за разнообразие. Нали островът не потъва?

— Някой трябва да разбере все пак — неловко предложи Анжело.

— Някой да отиде до там с велосипед, хе — каза Омер.

Няколко души се съгласиха с него, но никой не изяви желание да отиде. Изказаха се няколко предположения за естеството на тревогата, които варираха от ново предупреждение за медузи до циклон, отнесъл Лез Имортел. Повечето от присъстващите предпочетоха второто, а Анжело предложи да пийнат по още едно.

Тогава Илер се показа от завоя на „Рю дьо л’Осеан“, като махаше с ръце и крещеше. Това беше доста необичайно, защото ветеринарят беше резервиран човек, беше полуоблечен, в бързината очевидно беше нахлузил куртката си върху пижамата и на краката си имаше само избелели еспадрили на босо. За Илер, обикновено грижливо облечен дори в най-големите жеги, това беше извън нормалното. Той крещеше за някакво радио.

Когато пристигна, Анжело вече му беше сипал питие и Илер бързо го гаврътна с мрачно задоволство.

— На всички ни трябва по едно — каза той нервно, — ако това, което чух, е истина.

Илер често слушаше радио. Обичаше международните новини в десет вечерта и ги слушаше преди лягане, макар че островитяните рядко слушат новини. На Льо Дьовен вестниците рядко пристигат в деня на излизането си и само кметът Пинос твърди, че се интересува от политика или от положението по света, но при неговия пост това беше оправдано.

— Е, този път чух нещо — каза Илер — и не е никак хубаво.

Аристид кимна.

— Нищо ново — отбеляза той. — Нали ви казах, че това е черна година. Очаква се.

— Черна година! Хе! — Илер изсумтя и посегна към втората чашка дьовиноаз. — Както изглежда, ще става още по-черна.

Предполагам, че и вие сте чели за това. Разбит петролен танкер за минута излял стотици галони петрол край бреговете на Британия. Едно от ония неща, които ангажират интереса на публиката за няколко дни, може би за седмица. Телевизиите показват кадри на мъртви морски птици, на възмутени студенти, които протестират срещу замърсяването, на няколко доброволци от градовете, които удовлетворяват социалните си чувства, като почистват един-два плажа. Туризмът страда известно време, макар че бреговата охрана обикновено взема мерки да почисти най-посещаваните места. Разбира се, риболовът страда по-дълго.

Стридите са чувствителни: дори най-слабото замърсяване може да ги изтреби. Същото важи за раците и омарите, за кефала още повече. Аристид си спомня как през 1945 кефалът е плувал с корема нагоре, целият в машинно масло, всички помним замърсяването през седемдесетте — много, много по-далеч отколкото този път, — когато трябваше да остъргваме черни сажди от скалите на Поент Гризнос.

Когато Илер свърши разказа си, много други хора пристигнаха в бара на Анжело с противоречива или противоположна информация. И ние изпаднахме в състояние, близко до паника. Корабът беше на по-малко от седемдесет километра от нас — не, може би петдесет, — караше суров дизел, най-лошото възможно нещо, дирята вече беше дълга километри и изцяло извън контрол. Някои от нас отидоха в Ла Усиниер да говорят с Пинос, който може би имаше повече информация. Повечето останаха, за да научат още подробности от телевизията. Някои извадиха стари карти от джобовете си и започнаха да размишляват за възможното движение на разлива.

— Ако е тук — мрачно каза Илер, като посочи една точка в картата на Аристид, — тогава не виждам как ще го избегнем. Това е Гълфстриймът.

— Не се знае дали разливът е стигнал до Гълфстрийм — възрази Анжело. — Може да го хванат, преди да стигне. А може и да обиколи, да мине край Ноармутие и да ни пропусне.

Аристид не беше убеден.

— Попадне ли в Нид’Пул — каза, — може да потъне право надолу и да ни трови половин век.

— Е, ти го правиш от по-дълго — отбеляза Матиас Геноле, — а пък още сме живи.

Това беше посрещнато с нервен смях. Анжело поднесе по още едно. После от вътрешността на бара някой извика за тишина и ние видяхме групичка клиенти, скупчени около телевизора.

— Ш-шт! Говорят за това.

Има някои новини, които могат да се възприемат единствено в мълчание. Ние слушахме новината като деца, с широко отворени очи, докато от екрана говореха за злополуката. Дори Аристид мълчеше. Стояхме като вкаменени, залепнали за телевизора, вперили погледи в малкото червено кръстче, отбелязващо мястото на катастрофата.

— Близо ли е? — тревожно попита Шарлот.

— Близо е — отвърна Омер тихо, пребледнял като платно.

— Проклети новини — избухна Аристид. — Тия на континента не могат ли да покажат нормална карта, хе? На тази глупава диаграма се вижда, че е на двайсет километра от нас! Няма ли подробности?

— Какво ще стане, ако стигне до тук? — прошепна Шарлот.

Матиас се опита да отговори равнодушно:

— Ще измислим нещо. Ще се обединим. И преди сме го правили.

— Не по такъв повод! — извика Аристид.

Омер промърмори нещо под носа си.

— Какво казваш? — попита Матиас.

— Казах, че ми се иска Руже да беше още тук.

Всички се спогледахме. Никой не възрази на думите му.

68

Същата вечер, окуражени от дьовиноаз, започнахме да правим каквото можем. Доброволци стояха на смени пред телевизорите и радиото, за да научават всяка нова информация за катастрофата. Илер, който имаше телефон, беше назначен за официална свръзка с континента. Работата му беше да се обажда до бреговата охрана, както и до пристанищата, за да бъдем готови. В Ла Гулю бяха разположени постове за наблюдение, които се сменяха на всеки три часа. Ако има нещо, което трябва да се види, каза мрачно Аристид, щеше да се появи първо там. Нещо повече, устието на канала беше драгирано и отрязано от открито море с помощта на камъни от Ла Гризнос и цимент, останал от Бушу.

— Поне солния канал можем да опазим — каза Матиас. Аристид за пръв път се съгласи без възражения.

Към полунощ се появи Ксавие Бастоне — очевидно двамата с Гислен бяха излизали със „Сесилия“ — и донесе новината, че корабът на бреговата охрана все още стои оттатък Ла Жьоте. Изглежда, че катастрофиралият танкер е бил застрашен, но властите едва през последните дни са съобщили за това. Ксавие каза, че изгледите не са оптимистични. Има южен вятър, който ако се задържи, ще докара петрола право към нас. А ако това стане, само чудо може да ни спаси.

Сутринта на фестивала на света Марина ни завари паднали духом. Работата на входа на солния канал напредваше, но не достатъчно бързо. Дори с подходящите материали подръка, каза Матиас, ще ни трябва поне седмица, за да укрепим преградата. В десет часа сутринта до селото достигнаха слухове за черно петно, забелязано на няколко километра от Ла Жьоте, и ние седяхме разтревожени и уплашени. Пясъчните плитчини вече бяха почернели и макар замърсяването да не беше стигнало брега, със сигурност щеше да го стигне за двайсет и четири часа.

Въпреки всичко, каза Тоанет, не бива да пренебрегваме Светицата в деня на празника й, затова в селото вече течаха обичайните приготовления: пребоядисването на малката ниша, цветята на Поент, огън, запален до руините на църквата.

Дори с бинокъл още не се виждаше какво представлява черното петно, но Аристид каза, че е много голямо, а с прилива тази вечер и вятъра от юг много скоро ще се излее на Ла Гулю. Следващият прилив трябваше да започне към десет вечерта и още от следобед няколко души от селото гледаха от Поент Гризнос с цветя, дарове и изображения на Светицата в ръце. Тоанет, Дезире и много от старите бяха склонни да вярват, че единственото решение на проблема е молитвата.

— И преди е правила чудеса — обяви Тоанет. — Винаги има надежда.

По-късно следобед черният прилив се виждаше с просто око. Петното прозираше изпод вълните, търкаляше се откъм пясъчните ивици, правеше по-тъмни сенките на скалите. Още не се виждаше гориво във водата, дори тънък слой, но както каза Омер, това може да е особен вид гориво, лош вид, дори по-лош, отколкото в миналото. Вместо да плува на повърхността, то трепкаше, потъваше, спускаше се до дъното, като тровеше всичко. Техниката може да прави ужасни неща, нали? Всички клатеха глави, но никой не знаеше със сигурност. Ние не разбирахме от тези неща, затова до началото на вечерта легендите за черния прилив бяха се разраснали до заплашителни размери. Ще се появят двуглави риби, твърдеше Аристид, и отровни раци. Дори само да ги докоснеш, ще се заразиш. Птиците ще полудеят, лодките ще бъдат повлечени към дъното от тежестта на натрупаната утайка. Кой знае, може дори точно черният прилив да е докарал медузите. Но въпреки всичко — може би заради него — Ле Салан си стоеше здраво и читаво.

Черният прилив ни донесе най-малко това. Отново имахме посока, обща цел. Духът на Ле Салан — твърдата ядка в сърцето на всеки от нас, която бях открила на страниците на регистрите — отново се завръщаше. Аз го чувствах. Старите вражди отново бяха забравени. Ксавие и Мерседес изоставиха плановете за заминаване — поне засега — и насочиха цялото си внимание към това как да помогнат. Филип Бастоне, който чакаше в Ла Усиниер следващия ферибот, се завърна в Ле Салан заедно с Габи, Летисия, бебето и кучето Петрол и въпреки протестите на Аристид твърдо реши да остане и да помогне. Дезире ги настани в къщата и този път Аристид не възрази.

С падането на нощта и наближаването на прилива все повече хора се събираха на Гризнос. Отец Албан имаше работа в Ла Усиниер, където трябваше да се отслужи специална литургия в църквата, но старите монахини бяха тук, бодри и наблюдателни както винаги. Запалиха огньовете, червени, оранжеви и жълти фенери осветиха подножието на разрушената църква и саланци отново, странно трогателни в островните си шапки и неделни дрехи, се наредиха на опашка в краката на света Марина, за да се помолят на висок глас заедно с морето.

Тук бяха Бастоне с Филип и Летисия, Геноле, Просаж. Капюсин беше дошла с Лоло, Мерседес държеше Ксавие за ръка, като с другата малко срамежливо прикриваше корема си. Тоанет пееше „Санта Марина“ със старческия си глас, а Дезире, застанала между Филип и Габи в краката на Светицата, изглеждаше румена и доволна като на сватба.

— Дори ако Светицата реши да не се намесва — важно каза тя, — стига ми, че децата ми са с мен.

Аз стоях встрани от останалите, в подножието на дюната, слушах и размишлявах за миналогодишния фестивал. Нощта беше спокойна и щурците свиреха силно в топлите треви. Твърдият пясък беше студен под краката ми. От Ла Гулю се носеше съскането на наближаващия прилив. Света Марина гледаше надолу в каменно уединение, чертите й се оживяваха от подскачащите пламъци. Видях как саланци се приближават към брега един по един.

Мерседес беше първа. Тя хвърли букетче цветя във водата.

— Света Марина. Благослови бебето ми. Благослови родителите ми и ги пази.

— Санта Марина. Благослови дъщеря ми. Нека бъде щастлива с приятеля си и да идва да ни вижда от време на време.

— Марин дьо ла Мер, благослови Ле Салан. Благослови бреговете ни.

— Благослови съпруга и синовете ми.

— Благослови баща ми.

— Благослови жена ми.

Постепенно осъзнах, че става нещо необичайно. Саланци се държаха за ръце в светлината на огньовете: Омер с ръка около кръста на Шарлот, Гислен, хванал за ръка Ксавие, Капюсин и Лоло, Аристид и Филип, Дамиен и Ален. Хората се усмихваха въпреки тревогата си, вместо мрачно сведените глави от преди година аз виждах блеснали очи и горди лица. Забрадките бяха свалени, косите разпуснати, лицата озарени от нещо друго освен пламъците, танцуващи фигури хвърляха шепи цветя, ленти и кесийки с билки във вълните. Тоанет отново запя и този път повече хора й пригласяха, гласовете постепенно се сливаха в един общ глас: гласът на Ле Салан.

Открих, че ако се заслушам внимателно, почти мога да доловя гласа на Дебелия Жан сред тях, както и този на майка ми, и на Малкия Жан. Изведнъж ми се прииска да се присъединя към тях, да пристъпя напред в светлината и да се помоля на Светицата. Но вместо това зашепнах молитвата си от дюната, много тихо, почти на себе си…

— Мадо?

Той може да се движи абсолютно безшумно, когато поиска. Това е островитянинът в него — ако изобщо има такъв зад всичките преструвки. Обърнах се рязко и сърцето ми подскочи.

— Господи, Флин, какво правиш тук?

Той стоеше зад мен на пътеката, невидим за участниците в малката церемония. Носеше тъмно яке и можеше да се слее с мрака, ако не беше лунната светлина в косата му.

— Къде беше? — просъсках аз и нервно погледнах към групата саланци, но преди да успее да ми отговори, от Поент Гризнос се разнесе силен вик, последван след секунда-две от друг, този път от Ла Гулю: — Ай! Приливът!

Пеенето пред олтара спря. Последва миг на суматоха: някои саланци изтичаха към ръба на Поент, но на колебливата светлина на фенерите не се виждаше кой знае какво. Нещо се движеше по вълните, тъмна плаваща маса, но никой не можеше да каже със сигурност какво е това. Ален грабна един фенер и побягна, Гислен направи същото. Не след дълго върволица от фенери и фенерчета заподскача през дюната към Ла Гулю и черния прилив.

Флин и аз стояхме объркани. Тълпата мина точно покрай нас с викове и въпроси, озарена от люлеещи се фенери, но никой като че ли не ни забеляза. Всеки искаше да стигне пръв до Ла Гулю. По пътя през селото някои грабнаха гребла и мрежи, сякаш бяха готови тутакси да започнат операция по почистване на залива.

— Какво става? — попитах Флин, докато тълпата ни влачеше със себе си.

Той поклати глава.

— Ела да видим.

Стигнахме до бункера, който беше добър наблюдателен пункт. Под нас в Ла Гулю гъмжеше от светлини. Виждах няколко души, застанали в плитчините с фенери в ръце като ред светулки. Около тях се движеха черни контури, десетки, плаващи по повърхността или търкалящи се под вълните. Отдалеч чувах викове и — смях ли беше това? Черните очертания бяха прекалено неясни на слабата светлина, за да ги разпозная, но за миг ми се стори, че мярнах някаква форма, твърде геометрична, за да бъде естествена.

— Гледай — каза Флин.

Под нас гласовете ставаха все по-силни: още повече хора се бяха събрали край водата, някои даже бяха нагазили до под мишниците. Светлината от фенерите подскачаше по водата, по-нататък плитчините бяха неестествено, крещящо зелени.

— Продължавай да гледаш — каза Флин.

Определено беше смях: виждах хора, които се плискаха в плитчините на Ла Гулю.

— Какво става? — попитах аз. — Черният прилив ли е?

— Може и така да се каже.

Видях Омер и Ален да търкалят някакви тъмни предмети към брега. Други се присъединиха към тях. Предметите бяха с диаметър около един метър и правилна форма. Отдалеч ми се стори, че приличат на автомобилни гуми.

— Точно така — тихо каза Флин. — Това е Бушу.

— Какво? — почувствах се така, сякаш нещо в мен се беше скъсало. — Бушу?

Той кимна. Лицето му беше странно озарено от светлината на фенерите по брега.

— Мадо. Само това можеше да се направи.

— Но защо? Всичките ни усилия…

— Сега трябва да спрем течението към Ла Гулю. Да се отървем от плаващия риф и да изместим теченията. Така ако горивото стигне до Льо Дьовен, може да подмине Ле Салан. Това поне ви дава някакъв шанс.

Той беше излязъл по време на отлива. Беше използвал ножовка, за да пререже авиационните кабели, които свързваха отделните модули. Работа за половин час: приливът бе довършил останалото.

— Сигурен ли си, че това ще помогне? — попитах аз накрая. — В безопасност ли сме?

Флин сви рамене.

— Не знам.

— Не знаеш?

— Ех, Мадо, какво очакваш? — сега ми се стори отчаян. — Не мога да ви дам всичко! — той поклати глава. — Сега поне можете да се защитите. Ле Салан няма да загине.

— Ами Брисман? — глупаво попитах аз.

— Той е прекалено зает със своята част от острова, за да обръща внимание какво става тук. Последното, което чух, е, че си блъска главата как да премести сто тона вълнолом за двайсет и четири часа — Флин се усмихна. — Изглежда, че може би все пак идеята на Дебелия Жан е била добра.

За миг думите му ми се видяха непонятни. Бях толкова погълната от мислите си за черния прилив, че съвсем бях забравила за плановете на Брисман. Внезапно изпитах див прилив на радост.

— Ако Брисман също махне укрепленията си, всичко може да спре — казах аз. — Приливите и отливите ще се върнат към първоначалното си състояние.

Флин се разсмя.

— Малко барбекю на плажа. Трима туристи в задната стая. Три франка на човек за екскурзия до олтара на Светицата. Ще си броите стотинките. Няма пари, няма развитие, няма бъдеще, няма богатство — нищо няма.

Поклатих глава.

— Грешиш — казах му аз. — Ще има Ле Салан.

Той отново се разсмя, този път по-гръмогласно.

— Точно така. Ле Салан.

69

Знам, че не може да остане в Ле Салан. Глупаво е от моя страна да очаквам такова нещо. Оплел се е в твърде много лъжи и заблуди. Твърде много хора го мразят. Освен това в сърцето си той е човек от континента. Мечтае за градове и светлини. Колкото и да му се иска, не виждам как би могъл да остане. По същата причина и аз няма да замина; това е Дебелия Жан в мен, островът в мен. Баща ми обичаше Елеанор, но накрая не замина с нея. Островът намира начин да те задържи. Този път това е черният прилив. Сега разливът е на десет километра от нас, откъм Ноармутие. Никой не знае дали ще ни връхлети или ще отмине — дори бреговата охрана. Вече има поражения по крайбрежието на Ванде; телевизията показва картини от възможното ни бъдеще в отчайващо безвкусни жълто-кафяви тонове. Никой не може да предскаже със сигурност какво ще стане с нас; на теория разливът трябва да се движи по Гълфстрийма, но сега всичко е въпрос на километри, а и може да поеме по друг път.

Ноармутие ще пострада почти със сигурност. За Л’ил д’Ийо още не се знае. Буйните течения, които ни отделят, вече се бият за надмощие. Някъде — може би само на едно място — горивото ще стигне брега. Но Ле Салан не губи надежда. Всъщност ние се трудим по-усърдно отвсякога. Сега каналът е обезопасен, развъдникът е на сигурно място. Аристид, чийто дървен крак не позволява да участва по-активно в работата, гледа телевизия и слуша новини, докато Филип помага на Ксавие. Шарлот и Мерседес работят в бара на Анжело, като приготвят храна за доброволците. Омер, Геноле и Бастоне прекарват повечето време в Лез Имортел. Брисман е наел всички, усиниерци и саланци, готови да му помогнат в събарянето на вълнолома, освен това е променил завещанието си в полза на Марен. Дамиен, Лоло, Илер, Анжело и Капюсин още разчистват Ла Гулю. Имаме намерение да съберем старите автомобилни гуми, за да направим защитни бариери, които да ни предпазят от горивото, ако стигне до бреговете. Вече сме събрали необходимото оборудване за почистване при евентуално замърсяване. Флин се занимава с това.

Да, засега той е тук. Някои хора все още се държат хладно към него, но Геноле и Просаж го приеха от сърце въпреки всичко, а вчера Аристид игра с него шах, така че може би все пак има надежда. Със сигурност сега няма време за безполезни обвинения. Той се труди усилено наравно с нас — дори повече, — а на Льо Дьовен сега това е най-важното. Не знам защо е още тук. Въпреки това изпитвам странно спокойствие, че го виждам всеки ден на обичайното му място в Ла Гулю да рови с пръчка из нещата, които морето донася, да събира безкрайните автомобилни гуми и да ги носи на дюните. Още не е изгладил всички остри ръбове — може би никога няма да успее, — но ми се струва, че е станал по-мек, по-гладък, отчасти приет отново, почти един от нас. Дори започнах да го харесвам — малко.

Понякога се събуждам и гледам през прозореца към небето. По това време на годината то никога не е съвсем тъмно. Понякога с Флин се измъкваме, за да погледаме Ла Гулю, където морето лъщи със странния фосфоресциращ блясък, характерен за Лазурния бряг, и да поседим на дюната. Там растат вечнозелени храсти и късни розови карамфили, и стръкчета заешка опашка, които проблясват и се полюшват на бледата светлина на звездите. Далеч над водата понякога виждаме светлините на континента: предупредителен фар на запад, блещукаща светлинка на юг. Флин обича да спи на плажа. Обича тихото бръмчене на насекомите от скалите над главата му и амофилата, която шепне. Понякога оставаме навън цяла нощ.