Крайбрежие

1

Завърнах се след десетгодишно отсъствие в един горещ ден в края на август, в навечерието на първите силни летни приливи. Докато стоях на палубата на стария ферибот „Брисман-1“ и гледах как наближаваме брега на Ла Усиниер, ми се струваше, че никога не съм заминавала. Нищо не се беше променило — резливият мирис на въздуха, палубата под краката ми, писъците на чайки в горещото синьо небе. Десет години — почти половината ми живот — бяха заличени с един замах като надпис в пясъка. Или поне донякъде.

Почти не носех багаж и това засилваше илюзията. Но аз винаги съм пътувала с малко багаж. И аз, и майка ми никога не сме притежавали много неща, които да ни задържат. А и в края на краищата аз бях тази, която плащаше наема за парижкия ни апартамент, като работех до късно вечер в долнопробно кафене, за да допълвам приходите от картините, които майка ми толкова мразеше, докато тя се бореше с емфиземата и като че ли не знаеше, че умира.

Разбира се, и аз бих искала да се завърна богата, преуспяла. Да покажа на баща си колко добре сме се справили без него. Но оскъдните спестявания на майка ми отдавна се стопиха, а моите — няколко хиляди франка във формата на кредит, папка с непродадени картини — бяха малко повече от онова, което бяхме взели със себе си в деня на заминаването ни. Не че това имаше значение. Нямах намерение да оставам. Колкото и силна да бе илюзията за спрялото време, аз вече имах друг живот. Бях се променила. Вече не бях остров.

На палубата на „Брисман-1“, където стоях малко встрани от останалите, никой не ми обръщаше внимание. Беше разгарът на сезона и на борда вече имаше доста туристи. Някои дори бяха облечени като мен, с брезентови панталони и рибарска vareuse, безформена дреха, нещо средно между риза и куртка — гражданите усърдно се стараеха да не я разглеждат. Туристи с раници, куфари, кучета и деца стояха скупчени на палубата между щайги с плодове и кашони с бакалски стоки, сандъци с пилета, чували с пощенски пратки, кутии. Глъчката беше непоносима. Отдолу долиташе съскането на морето около корпуса на ферибота и писъците на чайките. Сърцето ми биеше с ритъма на вълните.

Когато „Брисман-1“ наближи кея, погледът ми се стрелна оттатък водата, към крайбрежната алея. Като дете обичах това място; често си играех на плажа, криех се зад дебелите търбуси на старите крайбрежни колиби, докато баща ми вършеше някаква работа на пристанището. Познах избелелите чадъри на терасата на малкото кафене, където често седеше сестра ми; лавката за хотдог; магазинчето за сувенири. Може би сега беше по-оживено, отколкото го помнех. На кея стояха в рехава редица рибари с кошове, пълни с раци и омари, и продаваха улова си. Чувах музика, която се носеше от крайбрежната алея; долу на плажа играеха деца и дори сега, по време на силния прилив, той изглеждаше по-гладък и приветлив, отколкото си го спомнях. По всичко личеше, че нещата се развиват добре за Ла Усиниер.

Оставих погледа си да блуждае по „Рю дез Имортел“, главната улица, успоредна на крайбрежната алея. Виждах трима души, седнали един до друг там, където някога беше любимото ми място: на крайморската стена под алеята, над плажа. Спомних си как седях там като дете, загледана в далечния сив силует на континента, и се питах какво ли има там. Присвих очи, за да виждам по-ясно; дори от такова разстояние бях сигурна, че два от силуетите са на монахини.

Когато фериботът се приближи към брега, аз ги познах: сестра Екстаз и сестра Терез, кармелитки доброволки от болницата в Лез Имортел, остарели още отпреди да се родя. Изпитах странно облекчение от това, че ги намирах тук. Монахините ядяха сладолед, вдигнали полите на одеждите си до коленете и провесили боси крака през парапета. Мъжът, седнал до тях, можеше да бъде всеки — широкополата шапка засенчваше лицето му.

„Брисман-1“ наближи кея. Свалиха трапа и аз зачаках туристите да слязат. Кеят беше също толкова претъпкан, колкото и фериботът; там стояха търговци, които продаваха напитки и сладкиши; един шофьор на такси предлагаше услугите си; деца с колички за багаж се стремяха да привлекат вниманието на туристите. Беше оживено дори за август.

— Да занеса ли багажа ви, мадмоазел? — едно момче с кръгло лице, около четиринайсетгодишно, с избеляла червена фланелка, ме задърпа за ръкава. — Да занеса ли багажа ви в хотела?

— Мога да се оправя и сама, благодаря.

Показах му малкия си куфар.

Момчето ме изгледа втренчено, сякаш искаше да запомни лицето ми. После сви рамене и се запъти да търси по-богат улов.

На крайбрежната алея гъмжеше от народ. Едни туристи заминаваха, други пристигаха; сред тях се суетяха усиниерци. Поклатих глава, за да откажа плетен ключодържател, предложен ми от един старец; беше Жожо льо Гоелан, който някога ни вземаше на летни разходки с лодка и макар че никога не го бях смятала за приятел — в края на краищата той беше усиниерец, — заболя ме, че не ме позна.

— Тук ли ще отседнете? Туристка ли сте? — пак ме заговори момчето с кръглото лице, този път придружено от приятел, черноок младеж с кожено яке, който пушеше цигара с повече дързост, отколкото удоволствие. И двамата носеха куфари.

— Не съм туристка. Родена съм в Ле Салан.

— В Ле Салан?

— Да. Баща ми е Жан Прасто. Той е строител на лодки. Тоест, беше.

— Дебелия Жан Прасто!

Момчетата ме изгледаха с нескрито любопитство. Може би щяха да кажат още нещо, но точно в този момент към нас се присъединиха още трима тийнейджъри. Най-големият се обърна към кръглоликото момче с авторитетен вид.

— Какво търсите пак тука, а, саланци? — попита той. — Нали знаете, че крайбрежната алея принадлежи на усиниерци? Не е ваша работа да носите багаж в Лез Имортел!

— Кой казва? — възрази момчето с кръглото лице. — Крайбрежната алея не е ваша! Това не са вашите туристи!

— Лоло е прав — намеси се черноокият младеж. — Ние дойдохме първи!

Саланците застанаха по-близо един до друг. Усиниерците ги превъзхождаха, но аз почувствах, че двамата са готови по-скоро да се бият, отколкото да оставят куфарите. За миг се видях на тяхната възраст, спомних си как чаках татко, без да обръщам внимание на смеха на хубавичките усиниерски момичета, седнали на терасата на кафенето, докато накрая ставаше непоносимо и аз се втурвах към скривалището си зад крайбрежните колиби, където бях в безопасност.

— Те дойдоха първи — казах на тримата усиниерци. — А сега да ви няма!

Тийнейджърите ме изгледаха с негодувание, после тръгнаха с мърморене към кея. Лоло ми хвърли красноречив поглед на благодарност. Приятелят му само сви рамене.

— Ще повървя с вас — добавих. — Отивате в Лез Имортел, нали?

Голямата бяла сграда се намираше само няколкостотин метра по-нататък по крайбрежната алея. Някога там се помещаваше болница.

— Сега е хотел — обясни Лоло. — Собственост е на мосю Брисман.

— А, познавам го.

Клод Брисман, нисък и набит усиниерец с грижливо поддържани мустаци, който ухаеше на одеколон и носеше еспадрили като селянин, с глас, плътен и богат като хубаво вино. Лисицата Брисман — така го наричаха в селото. Късметлията Брисман. Години наред си мислех, че е вдовец, макар да се носеха слухове, че някъде на континента има жена и дете. Открай време го харесвах, нищо че беше усиниерец; беше весел, бъбрив, джобовете му се издуваха от бонбони. Баща ми го мразеше. Като напук сестра ми Адриен се омъжи за племенника му.

— Вече всичко е наред — бяхме стигнали до края на алеята. През двойните стъклени врати виждах фоайето на Лез Имортел — бюро, ваза с цветя, едър човек, седнал край отворения прозорец с цигара в ръка. В първия миг ми хрумна да вляза, но после размислих. — Мисля, че оттук можете да се оправите. Влизайте.

На влизане черноокото момче не каза и дума, а Лоло направи гримаса, сякаш да се извини за приятеля си.

— Не се обиждайте на Дамиен — каза той тихо. — Все гледа да се сбие.

Усмихнах се. И аз бях същата. Сестра ми — с четири години по-голяма от мен — с хубавите си дрехи и добре поддържана коса се вписваше лесно във всяка компания; на откритата тераса на кафенето тя винаги се смееше най-силно.

Пресякох оживената улица до мястото, където седяха двете старици кармелитки. Не знаех дали ще ме познаят — невзрачно момиче от Ле Салан, което не бяха виждали от петнайсетгодишно, — но като малка аз много ги харесвах. Не се изненадах, когато се приближих и видях, че те почти не са се променили: светлооки, но мургави и жилави като изсъхнали водорасли на плажа. Вместо характерната за островите бяла колосана шапка сестра Терез беше с тъмна кърпа на главата; иначе не знам дали бих могла да ги различа. Мъжът до тях, който носеше гердан от корали и шапка с увиснала периферия, ми бе непознат. На възраст беше около трийсетте, с приятно лице, без да е красив; можеше да мине за турист, ако не бе откритата фамилиарност, с която ми кимна мълчешком — типичния поздрав за жителите на островите.

В първия миг сестра Екстаз и сестра Терез ме изгледаха втренчено, после на лицата им цъфнаха еднакви ослепителни усмивки.

— Ами че това е момичето на Дебелия Жан!

В резултат на дългото си приятелство далеч от манастира двете сестри бяха придобили еднакви маниери. Гласовете им също си приличаха — те говореха бързо и дрезгаво като свраки. Между монахините съществуваше някакво особено съзаклятничество, като между близначки: те довършваха изреченията една на друга и подсилваха взаимно думите си с окуражителни жестове. Странно беше, че никога не се обръщаха една към друга по име, а винаги използваха „ma soeur“4, макар че, доколкото знаех, не бяха роднини.

— Това е Мадо, ma soeur, малката Мадлен Прасто. Колко е пораснала! Как само минава времето…

— Много бързо, особено тук, на островите. Като че ли няма и…

— … година, откакто дойдохме тук, а сега сме…

— … стари и грохнали, ma soeur, стари и грохнали. Все пак се радваме да те видим отново, малка Мадо. Винаги си била различна. Толкова различна от…

— … сестра си — те произнесоха в хор последните думи. Черните им очи грейнаха.

— Толкова хубаво е да се завърнеш.

Преди да кажа това, не знаех колко е хубаво.

— Тук почти нищо не се е променило, нали, ma soeur?

— Не, тук нищо не се променя. Само…

— …остарява, това е всичко. Като нас — двете монахини кимнаха делово и продължиха да ядат сладоледите си.

— Виждам, че Лез Имортел вече е хотел — отбелязах аз.

— Така е — каза сестра Екстаз и кимна. — Поне по-голямата част. Ние и няколко старци още живеем на горния етаж.

— Ние сме гости с дълъг престой, така казва Брисман.

— Но не сме много. Жоржет Лион, Раул Лакроа и Бет Планкпен. Когато остаряха и не можеха вече да се оправят сами, той купи къщите им.

— Купи ги на безценица и ги ремонтира, за да ги дава лятно време на туристи.

Монахините се спогледаха.

— Брисман ги държи тук само заради благотворителните помощи от манастира. Обича да поддържа добри отношения с църквата. Знае къде стои кацата с меда.

Те потънаха в мълчалив размисъл, заети в усърдно ядене на сладоледите си.

— А това е Руже5, малка ми Мадо — каза сестра Терез и посочи непознатия, който до този момент слушаше разговора с усмивка на лицето.

— Руже е англичанин и…

— … ни отклонява от правия път със сладоледи и ласкателства. На нашата възраст, представи си!

Англичанинът поклати глава.

— Не ги слушайте — посъветва ме той. — Аз ги глезя само защото иначе ще разкрият всичките ми тайни — говореше с приятен, макар и силен акцент.

Сестрите се изкискаха дрезгаво.

— Тайни, а? За нас няма нищо скрито, нали, ma soeur? Може да сме…

— … стари, но ушите ни чуват добре.

— Хората не ни обръщат внимание…

— … защото сме…

— … монахини.

Човекът, когото сестрите наричаха Руже, ме погледна и се усмихна. Имаше умно, своенравно лице, което грееше от усмивката му. Усещах как очите му отбелязват всяка подробност от външния ми вид, не враждебно, а с любопитство и очакване.

— Руже?

На остров Льо Дьовен повечето имена са всъщност прякори. Само чужденците и хората от континента се наричат другояче.

Той свали шапката си с иронична елегантност.

— Ричард Флин, философ, строител, скулптор, заварчик, рибар, общ работник, метеоролог… — мъжът махна неопределено с ръка към пясъците край Лез Имортел. — И, което е най-важно, вечен ученик и морски пътешественик.

Сестра Екстаз посрещна думите му с одобрително хихикане, което подсказваше, че това е стара шега.

— За нас с теб — размирник — добави тя.

Флин се засмя. Косата му имаше приблизително същия цвят като гердана на врата му. „Червена коса — лоша кръв“ — казваше майка ми, макар че този цвят на косата е необичаен за островите и обикновено се смята за добър знак, белег за късмет. Това обясняваше прякора му. Прякорът предполага своеобразен статут на Льо Дьовен, който не подхожда на чужденец. За да се сдобиеш с прякор на острова, трябва време.

— Тук ли живеете?

Струваше ми се малко вероятно. Долавях у него някакво безпокойство, нещо скрито и взривоопасно, което всеки момент може да избухне.

Той сви рамене.

— Тук не е по-лошо, отколкото другаде.

Това малко ме изненада. Сякаш за него навсякъде беше едно и също. Опитах се да си представя, че не ме интересува къде е моят дом, че не чувствам тази непрестанна притегателна сила, която измъчва душата ми. Каква ужасна свобода. И все пак тук му бяха дали име. Аз цял живот съм била чисто и просто момичето на Дебелия Жан, също като сестра ми.

— И така — англичанинът се усмихна, — с какво се занимавате?

— Художничка съм. Искам да кажа, че продавам свои картини.

— Какво рисувате?

За миг си спомних малкия апартамент в Париж и стаята, която използвах за ателие. Тясна стаичка, твърде малка, за да служи като стая за гости — за майка ми дори това беше компромис, направен неохотно, — в която стативът, папките и платната ми стояха подпрени до стената. Можеш да нарисуваш всичко, казваше майка ми. Имаш дарба. Защо тогава рисуваш все едно и също? От липса на въображение? Или за да ме дразниш?

— Най-вече острови.

Флин ме погледна, но не каза нищо повече. Очите му бяха със същия тъмносив цвят като контурите на облаците на хоризонта. С любопитство открих, че ми е трудно да гледам в тях, сякаш те можеха да надзърнат в мислите ми.

Сестра Екстаз изяде сладоледа си.

— А как е майка ти, малка ми Мадо? С теб ли пристигна?

Аз се поколебах. Флин продължаваше да ме гледа.

— Тя почина — казах накрая. — В Париж. Сестра ми не дойде — когато споменах за Адриен, долових злобни нотки в гласа си.

Монахините се прекръстиха.

— Много тъжно, малка ми Мадо. Много, много тъжно — сестра Терез стисна ръката ми с повехнали пръсти. Сестра Екстаз ме потупа по коляното. — Ще отслужите ли панихида в Ле Салан? — попита сестра Терез. — Заради баща си?

— Не — още чувам резкия си глас. — Всичко свърши. Пък и тя винаги е казвала, че няма да се върне повече. Дори след смъртта си.

— Жалко. Щеше да бъде добре за всички.

Сестра Екстаз ме стрелна с поглед изпод шапката си.

— Сигурно не й е било лесно да живее тук. Островите…

— Знам.

„Брисман 1“ отново потегляше. За миг се почувствах напълно изгубена, сякаш и моят живот бе свършил. При мисълта за това изведнъж ме полазиха тръпки.

— Баща ми не направи нищо, за да облекчи живота й — казах аз, докато се взирах в отплуващия ферибот. — Е, сега поне е свободен. Нали това искаше. Да го оставят на мира.

2

— Прасто. Това е тукашно име.

Таксиметровият шофьор — усиниерец, когото не познавах — сякаш ме обвиняваше, все едно бях споменала името без разрешение.

— Да, тукашно е. Родена съм тук.

— Хм — шофьорът отново ме погледна, сякаш се опитваше да разпознае чертите ми. — Сигурно имате роднини на острова, а?

Кимнах.

— Баща ми живее тук. В Ле Салан.

— А-ха.

Шофьорът сви рамене, сякаш споменаването на Ле Салан бе сложило край на любопитството му. Представих си Дебелия Жан в неговата работилница и себе си — как стоя и го наблюдавам. Изпитах гузна гордост при спомена за златните ръце на баща ми. Съсредоточих се върху тила на шофьора, докато споменът ме напусна.

— Ле Салан, значи.

В таксито миришеше на мухъл и аз се чувствах все по-напрегната. Докато се движехме по познатия път от Ла Усиниер, стомахът ми се беше свил на топка. Сега си спомнях всичко твърде добре, твърде ясно: зелената кръпка от храсти, скалата, крайчецът на ламаринен покрив иззад полегатия склон на дюната ме изпълваха със спомени.

— Знаете ли къде трябва да отидете?

Пътят беше лош, при поредния завой задните колела на таксито затънаха в пясък. Шофьорът изруга и настървено форсира двигателя, за да ги освободи.

— Да. „Рю дьо л’Осеан“. В далечния край.

— Сигурна ли сте? Там има само дюни.

— Да. Сигурна съм.

Някакъв инстинкт ме подтикна да сляза малко преди селото; прииска ми се да пристигна пеша, като истинска саланка. Таксиметровият шофьор взе парите ми и ме остави, без да ме погледне, изпод колелата се разхвърча пясък, ауспухът се задави. Когато наоколо отново се възцари тишина, обзе ме тревожно чувство и аз изпитах нов прилив на вина, когато установих, че това чувство е радост.

Бях обещала на майка си никога да не се връщам.

В това беше моята вина; за миг се почувствах нищожна, малка прашинка под огромното небе. Дори присъствието ми тук бе предателство към нея, към хубавите години, които бяхме прекарали заедно, към живота, който си бяхме изградили далеч от Льо Дьовен.

Никой не ни писа, след като заминахме. Когато прекосихме границата на Ла Жьоте, ние се превърнахме в отломки, ненужни, забравени. Майка ми често повтаряше това през студените нощи в малкия парижки апартамент, докато се вслушвахме в непознатите звуци на уличното движение отвън, а през овехтелите щори проникваха светлините от бирарията, примигващи в червено и синьо. Не дължахме нищо на Льо Дьовен. Адриен постъпи правилно: омъжи се сполучливо, роди деца, премести се в Танжер със съпруга си Марен, който търгуваше с антики. Имаше две момченца, които бяхме виждали само на снимки. Рядко се обаждаше. Майка ми съзираше в това доказателство за всеотдайността на Адриен като съпруга и майка и ми я даваше за пример. Сестра ми се беше наредила добре и аз трябваше да се гордея с нея, не да й завиждам.

Но аз бях упорита: макар че се бях измъкнала, така и не съумях да се възползвам докрай от блестящите възможности, които светът отвъд острова ми предлагаше.

Можех да получа каквото пожелая: добра работа, богат съпруг, сигурност. Вместо това прекарах две години в училище по изкуствата, после още две в безцелно пътуване, по-нататък работих като сервитьорка, чистачка, хващах се на каква ли не случайна работа и продавах картините си по улиците, за да избегна плащането на такси в галериите. Докато носех Льо Дьовен в себе си подобно на спомен за извършено престъпление и утежнявах вината си с фалшиви обещания, през цялото това време дълбоко в себе си знаех, че лъжа.

— Всичко се връща.

Това е веруюто на пристанищните скитници. Произнесох го на глас, сякаш в отговор на безмълвно обвинение. В края на краищата нямах намерение да се задържам тук. Бях предплатила за един месец наема на апартамента си, малкото неща, които притежавах, бяха останали там неприбрани в очакване на завръщането ми. Но сега във фантазиите си бях твърде склонна да пренебрегна това: селцето Ле Салан — непроменено, дружелюбно — ме приветстваше, а и баща ми…

Затичах се тромаво по разбития път към къщите: към дома.

3

Селото беше пусто. Капаците на повечето прозорци бяха затворени — предпазна мярка срещу жегата — и къщите изглеждаха занемарени и изоставени като бунгала на плажа след туристическия сезон. Някои ми се виждаха небоядисвани още от времето, когато заминах; стените, в миналото варосвани всяка пролет, сега бяха станали безцветни от жулещия пясък. На един перваз от сандъче с изсъхнала пръст подаваше глава самотно мушкато. Някои къщи представляваха чисто и просто бараки от голи греди с ламаринени покриви. Сега си спомних, че ги имаше и преди, макар да не присъстваха в нито една от картините ми. Няколко плоскодънни лодки бяха изтеглени по канала на солницата, който водеше към селото от Ла Гулю, и приливът ги беше изтласкал в кафявата тиня. Две рибарски лодки стояха на котва по-навътре в морето. Веднага ги познах: „Елеанор“ на семейство Геноле, която баща ми беше построил заедно с брат си години преди да се родя, а по-нататък — „Сесилия“, която принадлежеше на съперниците на Геноле в риболова — Бастоне. От мачтата на някоя от лодките долиташе монотонно дрънчене — дрън-дрън-дрън — сякаш някакъв предмет, полюшван от вятъра, се удряше в нещо метално.

Наоколо нямаше почти никакви хора. За миг зърнах лице, което надничаше иззад капак на прозорец, чух затръшване на врата и гласове. Един старец седеше под чадър пред бара на Анжело и пиеше дьовиноаз, местен ликьор с аромат на билки. Веднага го познах — беше Матиас Геноле, с живи сини очи на фона на захабено и потъмняло като плавей лице, — но когато го поздравих, в погледа му не долових и следа от любопитство. Само проблясък на разпознаване, едва забележимо кимване, което в Ле Салан минава за любезност, после безразличие.

В обувките ми имаше пясък. Пясък се беше натрупал и край стените на някои от къщите, сякаш дюните се бяха вдигнали да превземат селото. Разбира се, и летните бури си бяха казали думата. Една от стените на старата къща, където живееше Жан Гросел, бе рухнала, по някои от покривите липсваха керемиди, а оттатък „Рю дьо л’Осеан“, където се намираха фермата и магазинчето на Омер Просаж и жена му Шарлот, земята изглеждаше подгизнала, в големите локви застояла вода се оглеждаше небето. Край пътя имаше тръби, по които водата се изливаше в ров, който на свой ред се изливаше в солния канал. До къщата работеше нещо като помпа, вероятно за да ускори процеса, и се чуваше боботене на генератор. Зад фермата усърдно се въртяха крилата на малка вятърна мелница.

В края на главната улица спрях до кладенеца при ковчега на Марин дьо ла Мер. Там имаше ръчна помпа, ръждясала, но още работеща, и аз изпомпах малко вода, за да си измия лицето. С почти забравен ритуален жест плиснах вода в каменната кана до ковчега и тогава забелязах, че малката ниша на Светицата е прясно боядисана, а на камъните са оставени свещи, панделки, броеници и цветя. Самата Светица стоеше сред тези дарове невъзмутимо, с непроницаемо лице.

— Казват, че ако целунеш краката й и плюеш три пъти, нещо изгубено ще се върне при теб.

Обърнах се така рязко, че за малко да падна. Зад мен стоеше едра, румена, засмяна жена с ръце на хълбоците, леко наклонила глава на една страна. На ушите й висяха лъскави позлатени халки, косата й блестеше със същия разкошен оттенък.

— Капюсин!

Беше поостаряла (когато заминах, тя наближаваше четирийсет), но тутакси я познах: Капюсин, по прякор Ла Пюс6, живееше в очукана розова каравана накрай дюните заедно с немирната си челяд. Никога не се бе омъжвала — с мъже се живее много изморително, детето ми, — но аз помнех музиката, която долиташе вечер откъм дюните, и плахите мъже, които упорито се правеха, че не забелязват малката каравана с набрани перденца и приветлива светлина на вратата. Майка ми не я харесваше, но Капюсин винаги се държеше мило с мен, черпеше ме с пияни вишни и ми разказваше всевъзможни скандални клюки. От всички на острова тя се смееше най-неприлично, всъщност беше единственият възрастен сред познатите ми, който се смееше на глас.

— Моят Лоло те е видял в Ла Усиниер. Каза, че се връщаш! — Капюсин се усмихна. — Ако това стане, ще започна да целувам Светицата по-често!

— Радвам се да те видя, Капюсин — усмихнах се аз. — Вече започвах да си мисля, че селото е опустяло.

— Ах, да — тя сви рамене. — Сезонът беше лош. Напоследък все така се случва — за миг лицето й помръкна. — Чух за майка ти, Мадо, съжалявам.

— Откъде разбра?

— Хе! Това е остров. Новини и клюки — с какво друго разполагаме тук?

Поколебах се, почувствах как сърцето ми се разтуптя.

— А… баща ми?

За миг усмивката й трепна.

— Както винаги — отговори Капюсин небрежно. После възвърна веселото си присъствие на духа и обви ръка около раменете ми. — Ела да пийнем по чашка дьовиноаз, Мадо. Можеш да отседнеш при мен. Имам едно свободно легло, откакто англичанинът си тръгна.

Вероятно на лицето ми се бе изписало стъписване, защото тя избухна в своя щедър и непристоен смях.

— Да не си помислиш нещо! Вече съм почтена жена — е, почти — тъмните й очи блестяха весело. — Но Руже ще ти хареса. Той дойде при нас през май и какво оживление предизвика! Не бяхме виждали такова нещо от времето, когато Аристид Бастоне улови риба с две глави. Този англичанин! — тя се подсмихна на себе си и поклати глава.

— Последния месец май ли?

Това означаваше, че е тук само от три месеца. За три месеца се беше сдобил с прякор.

— Хе! — Капюсин запали „Житан“ и всмука дима с удоволствие. — Един ден се появи без пукната стотинка в джоба, но вече кроеше планове за сделки. Намери си работа при Омер и Шарлот, само че тяхното момиче започна да се задява с него. Настаних го в караваната, докато си намери място за живеене. Изглежда, че освен всичко останало се беше сдушил със стария Брисман от Ла Усиниер — тя ме изгледа с любопитство. — Адриен се омъжи за племенника му, нали? Как я карат?

— Живеят в Танжер. Не ми се обаждат често.

— Танжер, а? Е, тя винаги е казвала, че…

— Та, говореше за приятеля си — прекъснах я аз. Щом помислех за сестра си, тонът ми ставаше рязък и злобен. — С какво се занимава?

— Има много идеи. Строи разни неща — Капюсин махна неопределено през рамо към „Рю дьо л’Осеан“. — Вятърната мелница на Омер например. Той я поправи.

Бяхме заобиколили дюната и сега виждах розовата каравана — същата, каквато я помнех, само малко по-очукана и потънала по-надълбоко в пясъка. Знаех, че по-нататък е къщата на баща ми, макар гъстият храсталак да я скриваше от поглед. Капюсин забеляза, че гледам натам.

— О, не бързай — отсече тя, хвана ме за ръка и ме поведе към падината, където стоеше караваната. — Имаме много да наваксваме. Дай на баща си малко време. Остави слуховете да се разнесат.

В Льо Дьовен слуховете са вид разменна монета. От това живее островът — от вражди между рибари съперници, незаконни деца, легендарни истории на самохвалковци, слухове и невероятни разкрития. Можех да си представя колко ценна съм сега в очите на Капюсин; в настоящия момент аз бях скъпа придобивка.

— Защо? — попитах, като продължавах да се взирам отвъд храстите. — Защо да не отида при него веднага?

Капюсин ме погледна загадъчно.

— Доста време мина, нали? Той е свикнал да бъде сам — тя бутна вратата на караваната, която се оказа отключена. — Влизай, миличка, ще ти разкажа всичко.

Караваната й ми се стори странно, по домашному уютна с тесния си, боядисан в розово интериор, дрехи, проснати върху всяка възможна повърхност, мирис на цигари и евтин парфюм. Въпреки очевидната си сладникава немарливост тя предразполагаше към споделяне на тайни.

Хората като че ли се разкриват пред Капюсин така, както никога не го правят пред отец Албан, едничкия свещеник на острова. Изглежда, будоарът, дори толкова стар и запуснат като този, допада на хората повече, отколкото изповедалнята. С възрастта Капюсин не беше станала по-уважавана жена, но въпреки това в селото винаги са гледали с добро око на нея. Подобно на монахините, тя знае твърде много тайни.

Говорихме си на кафе и сладки. Капюсин като че ли имаше неизчерпаем запас от малките захарни курабийки, наричани дьовиноазри, като между тях често палеше по някоя цигара „Житан“, пиеше кафе и похапваше от пияните вишни, които вадеше от огромна кутия с формата на сърце.

— Навестявам го по два-три пъти седмично — каза ми тя, като сипа още кафе в кукленски миниатюрните чашки. — Понякога му нося сладкиш или завъртам малко дрехи в пералнята.

Капюсин следеше реакцията ми и й стана приятно, когато й благодарих.

— Знаеш, хората говорят какво ли не — продължи тя. — Но няма нищо повече. Онова време отдавна отмина.

— Той е добре, нали?

— Знаеш какъв е. Не споделя много.

— Винаги е бил такъв.

— Да. Който го познава, разбира. Но той не се погажда с непознати. Не че ти… — побърза да се поправи Капюсин. — Не обича промените, това е всичко. Има си навици. Всеки петък вечер ходи при Анджело, пие дьовиноаз с Омер, като по часовник. Не говори много, разбира се, но е съвсем добре с главата.

Лудостта е същинска чума за островитяните. Някои семейства я носят в себе си като лош ген подобно на случаите на хемофилия, които се срещат в такива затворени общности. От много любов между братовчеди, казват усиниерците. Майка ми твърдеше, че затова Дебелия Жан е взел момиче от континента.

Капюсин поклати глава.

— А и не е лесно през това време на годината. Дай му малко въздух.

Разбира се. Денят на Светицата. Като дете двамата с баща ми често участвахме в подготовката за годишната церемония, като пребоядисвахме нишата й — в коралов цвят с традиционните звездички. Ние, саланците, сме суеверни хора, налага ни се да бъдем, макар че в Ла Усиниер подобни вярвания и традиции се считат за малко смешни. Разбира се, Ла Усиниер е на завет зад Ла Жьоте. Ла Усиниер не зависи от волята на приливите и отливите. Тук, в Ле Салан, морето е по-близо до дома и трябва да бъде укротено.

— Естествено — заговори Капюсин и прекъсна мислите ми, — Дебелия Жан плати по-голяма дан на морето от много други. А в деня на Светицата — горе-долу по това време се е случило — е… Трябва да бъдеш снизходителна, Мадо.

Кимнах. Знаех историята, макар да беше стара, още отпреди родителите ми да се оженят. Двама братя, близки помежду си като близнаци, дори с еднакви имена, по стар островен обичай. Но малкият Жан се удавил на двайсет и три години — много глупаво, докато бил с момиче, макар че, изглежда, успели да убедят отец Албан, че е станало по време на риболов. Трийсет години по-късно Дебелия Жан още се чувстваше виновен.

— Значи нищо не се е променило — това не беше въпрос.

— Мила моя! Никога няма да се промени.

Бях виждала надгробния камък — парче островен гранит, в Ла Буш, саланското гробище оттатък Ла Гулю.

Жан-Марен Прасто

1949—1972

На любимия брат

Баща ми бе издълбал сам надписа, дълбок един пръст, в масивния камък. Беше му отнело шест месеца.

— И така, Мадо — каза Капюсин и захапа нова курабийка. — Засега ще останеш при мен, само докато мине празникът на света Марина. Нали не бързаш да си ходиш веднага? Можеш ли да поостанеш ден-два?

— Кимнах — нямах желание да й казвам нищо повече.

— Тук има повече място, отколкото ти се струва — отбеляза Пюс оптимистично, като посочи една завеса, която отделяше леглата от останалата част на караваната. — Ще ти бъде удобно, а и моят Лоло е добро момче, няма през две минути да наднича зад завесата — тя взе една пияна вишна от видимо безграничния си запас. — Трябваше вече да се е прибрал. Нямам представа къде ходи по цял ден. Все се шляе с момчето на Геноле.

Както разбрах, Лоло е внук на Капюсин: дъщеря й Клотилд го беше оставила при нея, докато си намери работа на континента.

— Всичко се връща, така разправят. Ех! Моята Кло май хич не бърза да се връща. Много добре си живее там — очите й едва забележимо помръкнаха. — Не, няма смисъл да целувам Светицата заради нея. Тя все обещава да се върне за почивните дни, но винаги си намира някакво извинение. За десет години може би… — като видя изражението ми, Капюсин се сепна. — Извинявай, Мадо. Нямах предвид теб.

— Няма нищо — допих кафето си и станах. — Благодаря ти за предложението.

— Нали няма сега да отидеш там? Не може още днес!

— Защо?

— Там няма да ти хареса — предупреди ме тя. — Къщата не е в много добро състояние.

— Ще се оправя.

— Тогава нека дойда с теб. Или поне да потърся Руже.

— Защо? — започвах да изпитвам досада. — Какво общо има той?

Капюсин като че ли премълчаваше нещо.

— Той е приятел, нищо повече. Баща ти е свикнал с него.

— Не, наистина няма нужда. Благодаря. По-добре да отида сама.

Тя ме изгледа намръщена с ръце на хълбоците, розовата й наметка се беше свлякла от раменете.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди ме Капюсин. — Нещата се променят. Ти вече имаш свой дом на континента.

— Не се тревожи. Ще се оправя.

— Говоря сериозно — тя ме сгълча с поглед. — Не си въобразявай разни неща за това място, момиче. Не можеш да избягаш от проблемите, като се скриеш тук.

— Започваш да говориш като майка ми.

Капюсин направи гримаса.

— Караш ме да се чувствам стара.

Знаех какво си мисли. Че търся сигурност. Че по някаква причина се страхувам от живота там, на континента. Но не беше вярно. Няма нищо сигурно в това да живееш на остров. Всичко се движи, променя се. Нищо не стои на котва. Но в момента това нямаше значение. Засега се бях завърнала у дома. У дома, мястото, където всичко се връща, където водата донася писма в бутилки, детски корабчета, къшеи хляб. Накрая всичко се връща на този пуст злопаметен бряг, сдъвкано, потънало в пясъка на бавно приближаващите към селото дюни, забравено, изоставено. До днес.

4

Майка ми беше от континента. Това ме прави островитянка само наполовина. Тя беше родом от Нант, романтичка, влюбила се в Льо Дьовен почти толкова бързо, колкото и в красивото мрачно лице на баща ми.

Оказа се неподготвена за живота в Ле Салан. Обичаше да разказва, да пее, беше от жените, които плачат, крещят, смеят се, излагат всичко на показ. Баща ми открай време нямаше какво да каже. Беше неспособен да води непринуден разговор. Повечето му реплики бяха едносрични, той поздравяваше хората с кимане. Ако изобщо проявяваше топлота, тя беше насочена към рибарските лодки, които строеше и продаваше в двора зад къщата ни. Лятно време работеше на открито, а през зимата прибираше инструментите си в хангара и аз обичах да седя наблизо, да гледам как придава форма на дървото, като накисва дъските, за да ги направи еластични, вае изящните контури на носа и кила, шие платната. Те винаги бяха бели или червени — цветовете на острова. Някъде на носа слагаше коралово мънисто. Полираше и лакираше всички лодки, никога не използваше боя, освен за имената, които изписваше по бордовете към кила с черно и бяло. Баща ми имаше предпочитания към романтичните имена, „Хубавата Изолда“, „Мъдрата Елоиз“ или „Бланш дьо Коеткен“, имена от стари книги, макар че, доколкото ми беше известно, той изобщо не четеше. Работата бе неговото общуване — той прекарваше повече време със своите „госпожици“, отколкото с когото и да било другиго, плъзгаше ръце по гладките им топли хълбоци с увереността на любовник, но никога не кръсти нито една лодка на някоя от нас, дори на майка ми, макар да съм сигурна, че това би й харесало. Ако го беше направил, може би тя нямаше да си тръгне.

След като минах завоя на дюната, видях, че задният двор е пуст. Вратите на хангара бяха затворени и ако се съдеше по височината на стръковете трева, израснали пред тях, като че ли не бяха отваряни с месеци. Край портата стояха два корпуса на лодки, полузаровени в пясък. Тракторът и ремаркето бяха покрити с набръчкан найлон и изглеждаха в изправно състояние, но крикът, който баща ми някога използваше, за да качва лодките на ремаркето, беше ръждясал и занемарен.

Къщата не изглеждаше по-добре. И в миналото не беше особено чиста и подредена, пълна с разпилени останки от проекти на баща ми, започнати и после изоставени. Но сега изглеждаше полуразрушена. Варта по стените се беше обезцветила, един прозорец нямаше стъкло и бе закован с дъски, боята по вратите и капаците на прозорците беше напукана и се лющеше. Видях кабел, който се точеше по пясъка към навеса, където бръмчеше генератор: това бе единственият признак на живот.

Пощенската кутия стоеше пълна. Извадих купчината писма и брошури, които стърчаха от процепа, и ги отнесох в безлюдната кухня. Вратата беше отключена. До мивката беше струпан куп мръсни чинии. Студено кафе на печката. Мирис на болест. Нещата на майка ми — бюфет, ракла, квадратен гоблен — още стояха по местата си, но сега всичко тънеше в прах, а по бетонния под имаше пясък.

И все пак се виждаше, че някой тук се е занимавал с ремонт. В едно сандъче в ъгъла на стаята имаше части от тръба, тел и дървени трупчета, освен това забелязах, че нагревателят за вода, който Дебелия Жан все се канеше да поправи, беше заменен с някакво приспособление от мед, свързано с бутилка пропан-бутан. Висящите проводници бяха грижливо прибрани под една плоча, личаха и следи от работа по камината, която винаги пушеше. Тези признаци на дейност странно контрастираха със запуснатия вид на останалата част от къщата, сякаш Дебелия Жан е бил така погълнат от другата си работа, че не е имал време да избърше праха или да изпере дрехите. Като се замислех, това беше типично за него. Единственото, което ме изненада, беше, че сякаш този път бе успял да завърши проектите си.

Оставих писмата на масата в кухнята. С раздразнение установих, че цялата треперя. Твърде много чувства се бореха да излязат на свобода. Положих усилие да се успокоя. Прегледах пощата — кутията сигурно не беше отваряна от шест месеца или година — и намерих в купчината последното си писмо до него, неотворено. Разглеждах го дълго, препрочитах парижкия адрес на обратната страна, припомнях си. Бях го носила в джоба няколко седмици, преди да се реша да го пусна, а после се почувствах замаяна и странно свободна. Приятелят ми Люк от кафенето ме попита какво чакам. „Какъв е проблемът? Искаш да го видиш, нали? Искаш да помогнеш?“

Не беше толкова просто. Бях лелеяла надеждите си, както мида лелее перла в черупката си, трупа пласт по пласт, докато невзрачната песъчинка се превърне в нещо красиво и бляскаво. Десет години Дебелия Жан не ми беше писал. Аз му изпращах рисунки, снимки, ученически бележници, писма, без нито веднъж да получа отговор. И въпреки това продължавах да му ги изпращам, година след година, като писма в бутилка. Разбира се, не казвах на майка си. Знаех точно какво ще отговори.

Оставих писмото с леко трепереща ръка. После го пъхнах в джоба си. В края на краищата, може би така беше по-добре. Имах време още веднъж да размисля. Да претегля вариантите.

Както ми се бе сторило в началото, вкъщи нямаше никой. Внушавах си, че не бива да се чувствам като крадец, докато отварях вратата към някогашната си стая, а после и към тази на Адриен. Почти всичко стоеше непокътнато. Нещата ни бяха още там: моите модели на лодки, плакатите от филми на сестра ми и бурканчетата й с козметични продукти. Стаята на Адриен беше най-просторната, най-светлата. Моята гледаше на север и зимно време на стената се появяваше петно влага. По-нататък бе спалнята на родителите ми.

Бутнах вратата и потънах в полумрак: капаците бяха затворени. Миризмата на запуснатост ме обгърна. Леглото беше неоправено и под смачкания чаршаф прозираше раиран дюшек. От едната му страна имаше препълнен пепелник, на пода се въргаляше купчина мръсни дрехи, в ниша до леглото стоеше гипсова статуетка на света Марина, имаше някакъв кашон с дреболии. Вътре забелязах снимка — веднага я познах, макар че бе останала без рамка. Майка ми я беше направила на седмия ми рожден ден и на нея бяхме и тримата — Дебелия Жан, Адриен и аз, — застанали усмихнати зад голяма торта във формата на риба.

Моето лице беше изрязано от снимката — несръчно, с ножици, — така че на нея се виждаха само Дебелия Жан и Адриен, опряла безгрижно ръка на неговата. Баща ми й се усмихваше през празното пространство, където някога стоях аз.

Изведнъж чух шум отвън. Бързо пъхнах снимката в джоба си и спрях да се ослушам със свито гърло. Нещо премина тихо покрай прозореца на спалнята, толкова безшумно, че едва го чух от блъскането на сърцето си: някой, който беше бос или обут в еспадрили.

Без да губя време, се втурнах в кухнята. Нервно пригладих косата си, като се чудех какво ще каже — какво ще кажа аз, — дали изобщо ще ме познае. За десет години се бях променила, детската ми закръгленост беше изчезнала, късата някога коса сега стигаше до раменете ми. Не съм хубавица като майка си, макар някои хора да са казвали, че си приличаме. Много съм висока, нямам нейните грациозни движения и косата ми е невзрачно кестенява. Но очите ми са нейните: с гъсти вежди и в любопитен студен нюанс на сиво-зеленото, който някои намират за грозен. Изведнъж ми се прииска да бях положила повече грижи за външния си вид. Можех поне да облека рокля.

Вратата се отвори. Някой стоеше на прага в дебело рибарско яке с хартиен плик в ръце. Веднага го познах, макар че косата му бе скрита под плетена шапка, бързите му ловки движения нямаха нищо общо с непохватната мечешка походка на баща ми. Мина покрай мен, за да влезе навътре в кухнята, и преди да се опомня, затвори вратата след себе си.

Англичанинът. Руже. Флин.

— Реших, че може да имате нужда от някои неща — каза той, след като остави плика на кухненската маса. После забеляза изражението ми. — Случило ли се е нещо?

— Не очаквах да видя вас — успях да изрека накрая. — Стреснахте ме.

Сърцето ми още биеше силно. Стисках снимката в джоба си, обливаха ме ту горещи, ту студени вълни и не знаех каква част от това е изписана на лицето ми.

— Притеснявате се, нали? — Флин разгъна плика на масата и започна да вади съдържанието му. — Тук има хляб, мляко, сирене, яйца, кафе, неща за закуска. Не се тревожете за парите, всичко е записано на неговата сметка.

Той прибра хляба в ленената торба, окачена на вратата.

— Благодаря — не можех да не забележа колко непринудено се държи в дома на баща ми, как без колебание отваря шкафове, за да прибере храната. — Надявам се, че не съм ви затруднила.

— Нищо подобно — Флин се усмихна. — Живея на две минути от тук, в стария бункер. Понякога наминавам.

Бункерът се намираше на дюните над Ла Гулю. Както и ивицата земя, на която се издигаше, официално той принадлежеше на баща ми. Помнех го добре: германски бункер, останал от войната, грозен ръждив бетонен квадрат, погълнат до половината от пясъците. Години наред вярвах, че е обитаван от духове.

— Не би ми хрумнало, че някой може да живее там.

— Аз го оправих — весело отвърна Флин, докато прибираше млякото в хладилника. — Най-трудното беше да го почистя от целия пясък. Разбира се, още не съм свършил с ремонта, трябва да изкопая кладенец и да прокарам нормален водопровод, но е удобен, здрав е и не ми струваше нищо, освен време и разходи за някои неща, които не можах да намеря или да направя сам.

Помислих си за Дебелия Жан с вечните му планове. Нищо чудно, че харесваше този човек. Капюсин беше казала, че строи нещо. Че поправя развалени неща. Сега разбрах кой е ремонтирал нещата в дома на баща ми. Изведнъж сърцето ми се сви.

— Знаете ли, може би няма да го видите тази вечер — каза ми Флин. — През последните няколко дни не го свърта на едно място. Почти никой не го е виждал.

— Благодаря — обърнах глава, за да избегна погледа му. — Познавам баща си.

Вярно беше. След процесията в нощта на света Марина Дебелия Жан винаги се изгубваше, ходеше до Ла Буш и палеше свещи на гроба на Малкия Жан. Този ежегоден ритуал беше свещен. Нищо не можеше да го осуети.

— Сигурно още не знае, че сте се върнали — продължи Флин. — Когато научи, ще си помисли, че Светицата е отвърнала на всичките му молитви.

— Не ме покровителствайте — казах аз. — Дебелия Жан не би целунал Светицата заради когото и да било.

Последва дълго, неудобно мълчание. Запитах се какво знае англичанинът за баща ми, какво е споделял с него той, и почувствах опасно парене в очите. Толкова е типично за Дебелия Жан, помислих си, да се сприятели с този чужденец по някаква приумица, докато…

— Вижте, знам, че това не ме засяга — каза Флин накрая. — Но ако бях на ваше място, нямаше да ходя на фестивала довечера. Много е изморително — той се усмихна и за миг долових небрежния му чар, за което му завидях. — Струва ми се, че имате нужда от почивка. Защо не се настаните, не легнете да поспите и не изчакате до сутринта?

Беше проява на любезност. Знаех това. Дори за миг се изкуших да му се доверя. Но това не беше в природата ми: аз съм намусена като баща си, така казваше майка ми, и думите не излизат лесно от устата ми. За пръв път се запитах дали не съм допуснала ужасна грешка, като съм се върнала у дома. Отново докоснах снимката в джоба си като талисман.

— Ще се оправя — отговорих му аз.

5

Фестивалът на света Марин дьо ла Мер се провежда веднъж годишно в нощта на августовското пълнолуние. В тази нощ Светицата се пренася от мястото си в селото до руините на църквата на Поент Гризнос. Това е трудна задача — Светицата е три фута висока и доста тежка, защото е направена от масивен базалт — и са необходими четирима мъже, за да я пренесат до морския бряг. Там селяните се изреждат да минават край нея един по един, някои по стар обичай се спират да целунат нозете й с надеждата, че нещо изгубено — или по-вероятно някой — може да се върне. Децата я украсяват с цветя. Хората хвърлят дребни дарове — храна, цветя, кесийки каменна сол, завързани с панделка, дори пари — в прииждащия прилив. От двете й страни запалват мангали с кедрови и борови трески. Понякога има фойерверки, които пукат дръзко над равнодушното море.

Изчаках да се стъмни и тогава излязох от къщата. Вятърът, винаги най-силен в тази част на острова, сега духаше откъм юг и биеше тъпаните на своя мъртвешки танц по прозорците и вратите. Зачудих се дали ще има буря. Южният вятър е лош вятър, казват островитяните. В нощта на света Марина това не е добър знак.

Когато поех към Поент Гризнос, плътно загърната в палтото си, вече виждах светлината от мангалите край водата. Някога там се е издигала църква. Рухнала е преди около сто години, морето я е поглъщало хапка по хапка, докато е останала само една руина — част от северната стена; на фона на изтърканите от времето камъни още се вижда нишата, където някога е било мястото на Светицата. На малката кула над нишата някога е висяла камбана — Ла Маринет, единствената камбана на църквата „Света Марина“, — но отдавна я няма. Една легенда разказва, че паднала в морето, други разправят, че Ла Маринет била открадната и претопена за отпадъци от безскрупулен усиниерец, който бил прокълнат от света Марина и полудял от призрачния камбанен звън. Понякога този звън още се чува: само във ветровити нощи, като предвестник за нещастие. Циниците обясняват глухия звън със свистенето на южния вятър между скалите и пукнатините на Поент Гризнос, но саланци знаят истината: това е Ла Маринет, която продължава да звъни като предупреждение, която още ги наблюдава от морското дъно.

Когато наближих Поент, започнах да различавам силуетите на осветената стена на старата църква. Бяха много, най-малко трийсет, повече от половината село. Отец Албан, островният свещеник, стоеше край водата с потир и пасторал в ръце. На светлината от огньовете изглеждаше побелял и изпит. Когато минах, ме поздрави сдържано и без следа от учудване. Усетих, че мирише на риба: расото му беше грижливо затъкнато в непромокаеми рибарски ботуши.

Традиционната церемония представлява странна гледка, макар че жителите на Ле Салан изобщо не си дават сметка колко живописни са отстрани. Те не са като мен и майка ми: повечето са ниски и набити, с дребни келтски черти, чернокоси, синеоки. Поразителната им хубост обаче бързо повяхва и на стари години заприличват на готически гагуили, облечени в черно, точно като предците си, а жените носят бели шапки. Като че ли три четвърти от населението неизменно е на възраст над шейсет и пет години.

Огледах лицата бързо, с надежда. Вечно опечалени старици, дългокоси старци с рибарски гети, черни палта или моряшки куртки и ботуши, двама млади мъже в рибарски дрехи, освежени от ярки ризи. Баща ми не беше сред тях.

Празничната атмосфера, която помнех от детството си, тази година като че ли липсваше, около ковчега имаше малко цветя и почти не се забелязваха обичайните дарове. Стори ми се, че селяните гледат мрачно, като хора под обсада. Цареше атмосфера на напрегнато очакване.

Накрая се появи — светлинка от лампа откъм дюните оттатък Поент Гризнос и жалните звуци на свирачите на биниу. Процесията в чест на света Марина беше тръгнала. Биниу е традиционен инструмент, когато се свири добре на него, звучи като гайда. Сега звуците му напомняха котешки писъци, пронизителни тонове, които прорязваха монотонното свистене на вятъра.

Вече виждах поставката, на която стоеше Светицата, четирима мъже — по един от всеки край — се мъчеха да я удържат, докато вървяха по неравната земя. Когато процесията наближи, успях да различа някои детайли: купчината червени и бели цветя в краката на света Марина, церемониалните й одежди, хартиените фенери, пресният варак върху стария камък. Отзад вървяха саланските деца, поруменели от жулещия вятър, с треперещи от изтощение и нерви гласчета. Познах внука на Капюсин, кръглоликия Лоло, и приятеля му Дамиен, двамата подтичваха леко по пясъка, като държаха в ръце хартиени фенери единият зелен, другият червен.

Процесията заобиколи последната дюна. В този момент вятърът подхвана единия от фенерите, той избухна в пламъци и на ярката светлина видях баща си.

Беше един от четиримата, които носеха Светицата, и за кратко успях да го разгледам добре, без той да ме види. Светлината от пламъците беше благоприятна, от нея лицето му изглеждаше непроменено, а чертите бяха станали необичайно оживени. Беше по-едър, отколкото го помнех, напълнял с възрастта, големите му ръце се напрягаха да задържат поставката равна. Лицето му бе силно съсредоточено. Другите носачи бяха по-млади мъже. Забелязах Ален Геноле и сина му Гислен, и двамата рибари, привикнали с тежка работа. Когато процесията спря пред групата посрещачи, с изненада установих, че последният от носачите е Флин.

— Санта Марина! — една жена от тълпата пред мен пристъпи и припряно допря устни до нозете на Светицата. Познах я: беше Шарлот Просаж, която държеше бакалницата, закръглена жена с птиче лице и тревожен поглед. Останалите стояха на почтително разстояние, като някои стискаха амулети или снимки.

— Санта Марина! Върни ни работата. Зимните приливи все наводняват полето. Миналия път ми трябваха три месеца, за да го отводня. Ти си нашата Светица. Погрижи се за нас — гласът й някак съумяваше да съчетае едновременно смирение и сдържано презрение. Погледът й непрекъснато се стрелкаше насам-натам.

Веднага щом молитвата на Шарлот свърши, мястото й заеха други: мъжът й Омер, по прякор Ла Патат7 заради смешното си безформено лице, Илер, саланският ветеринар с плешива глава и кръгли очила. Всички мърмореха със същия припрян и леко обвинителен тон. Не можех да си пробия път, без да предизвикам разправии. Лицето на Дебелия Жан отново беше засенчено от множеството надничащи глави.

— Марин дьо ла Мер, дръж морето далеч от вратата ми. Докарай скумрията в мрежите ми. Дръж настрана оня крадец Геноле от моите развъдници за стриди.

— Света Марина, донеси ни добър улов. Пази сина ми, когато излиза в морето.

— Света Марина, искам червени бикини и слънчеви очила „Рей-Бан“. Искам да лежа на шезлонг до басейн. Искам на Лазурния бряг и на плажа в Кан. Искам коктейли, сладоледи и пържени картофки. Всичко освен риба. Моля те. Където и да е, само не тук.

Момичето, което се молеше за слънчеви очила „Рей-Бан“, ме погледна крадешком, преди да отстъпи встрани. Сега я познах: беше Мерседес, дъщерята на Шарлот и Омер, която нямаше осем годинки, когато си заминах от острова, а сега бе висока и дългокрака, с бухнала коса и хубави пълни устни. Очите ни се срещнаха, аз се усмихнах, но момичето само ме изгледа с неприязън и си проправи път край мен в тълпата. Друг зае мястото й — стара жена с кърпа на главата, смирено надвесена над избеляла снимка.

Процесията тръгна отново към морето, където краката на Светицата трябваше да се потопят във водата, за да се осветят. Настигнах края на шествието точно когато Дебелия Жан се извърна. Видях го в профил, с плувнало в пот лице, зърнах нещо като медальон на врата му и пак не успях да уловя погледа му. Една секунда — и вече беше късно, сега носачите пристъпяха по каменистия склон надолу към водата и отец Албан протягаше ръка, за да предпази Светицата да не падне. Свирачите надаваха оглушителен вой, втори фенер се подпали, после трети и вятърът разпиля черни пеперуди в небето.

Най-после стигнаха морето. Отец Албан отстъпи встрани и четиримата носачи влязоха със Светицата във водата. На Поент няма пясък, само камъни по дъното, а водата блестеше измамно ярко от светлината, която отскачаше от повърхността й. Морето беше почти придошло. През писъка на биниу ми се струваше, че чувам първите звуци на вятъра, свистящ в пукнатините, глухия звън на южняка, който скоро щеше да прерасне в тътен почти като от потънала камбана…

— Ла Маринет! — беше старата жена със забрадката, Дезире Бастоне, с очи, потъмнели от ужас. Тънките й неспокойни пръсти още играеха по снимката, на която усмихнатото лице на момче отразяваше светлината от фенерите.

— Не, не е — обади се Аристид, мъжът й, глава на едноименния рибарски род, старец на седемдесет, че и повече години с големи генералски мустаци и дълга побеляла коса под плоска шапка. Беше изгубил единия си крак години преди да се родя по време на същия онзи риболов, убил големия му син. Когато го подминах, той ме изгледа рязко. — Стига с тези приказки за лош късмет, Дезире — добави тихо към съпругата си. — И прибери това.

Дезире извърна очи и сключи пръсти около снимката. Иззад гърбовете им със срамежливо любопитство ме погледна младеж на деветнайсет-двайсет години с очила с малки метални рамки. Като че ли се готвеше да ми каже нещо, когато Аристид се обърна рязко и младежът се завтече да го настигне с безшумни стъпки на боси крака по камъните.

Сега носачите стояха дълбоко във водата, която стигаше до гърдите им, с лице към брега и държаха краката на Светицата потопени в морето. Вълните се удряха в подставката и събаряха цветята, които течението отнасяше. Ален и Гислен Геноле стояха отпред, Флин и баща ми — отзад, като се бореха с напора на вълните. Дори през август тук беше студено: ледените пръски щипеха лицето ми, а вятърът се процеждаше през вълненото ми палто така, че цялата треперех. Но поне бях суха.

Когато всички селяни заеха местата си, отец Албан вдигна пасторала си за последна благословия. В този миг Дебелия Жан вдигна глава към свещеника и погледите ни се срещнаха.

За миг баща ми и аз сякаш пропаднахме в бездна от тишина. Той ме гледаше иззад стъпалата на Светицата с полуотворена уста и съсредоточена бръчка между веждите. Медальонът на гърдите му аленееше от светлината на фенерите.

В гърлото ми заседна нещо, някакво препятствие, което ми пречеше да дишам. Чувствах ръцете си като чужди. Направих крачка към него.

— Татко? Това съм аз. Мадо.

Тишината покри всичко като с пепел.

С крайчеца на окото си като че ли видях Флин да прави някакво движение. Изведнъж зад тях се надигна вълна и Дебелия Жан, който още ме гледаше, се олюля, загуби равновесие, протегна ръка, за да се задържи… и събори света Марина от поставката право в дълбокото на Поент Гризнос.

За секунда тя като че ли по чудо заплува в разяреното море, пурпурната й копринена пола се изду около нея. После изчезна.

Дебелия Жан стоеше безпомощно, загледан в нищото. Отец Албан посегна да улови падналата Светица, но напразно. Аристид се изсмя учудено. Зад гърба му очилатият младеж направи крачка към водата, после спря. Никой не помръдна. После саланци нададоха вой, който се сля с воя на вятъра. Баща ми остана на мястото си още миг — светлините на фенерите изпълняваха абсурден празничен танц по лицето му, застинало без каквото и да било друго движение, — после се втурна навън от морето, като се подхлъзваше на камъните, изправяше се, бореше се с тежките си подгизнали дрехи. Никой не помръдна, за да му помогне. Никой не пророни дума. Хората отстъпиха встрани, за да му сторят път, като извръщаха очи.

— Татко! — извиках аз, когато ме наближи, но той продължи да бяга, без да поглежда назад. Щом стигна върха на Поент Гризнос, ми се стори, че чух да издава звук, протяжен, дрезгав, стенещ звук; но може би беше вятърът.

6

По традиция след церемонията на носа всички отиват и бара на Анжело, за да се почерпят в чест на Светицата. Тази година отидоха по-малко от половината богомолци. Отец Албан се прибра право у дома в Ла Усиниер, без дори да благослови виното, децата — а и повечето майки — отидоха да си легнат и обичайното оживление видимо липсваше.

Разбира се, основната причина беше загубата на Света Марина. Без нея молитвите щяха да останат без отговор, приливите и отливите щяха да вилнеят необуздани. Омер Ла Патат предложи веднага да я потърсят, но приливът беше започнал, а скалите бяха твърде неравни, така че операцията по издирването бе отложена за сутринта.

Колкото до мен, аз се запътих право към къщата и зачаках Дебелия Жан да се прибере. Той не се прибра. Накрая към полунощ отидох при Анжело, където заварих Капюсин да се възстановява от тревогите на чаша кафе и дьовиноазри.

Когато ме видя, тя стана и на лицето й се изписа загриженост.

— Няма го — казах аз и седнах до нея. — Не се е прибирал.

— Няма да се прибере. Не и сега — отговори Капюсин. — След случилото се… пък и като те видя, точно тази вечер… — тя млъкна и поклати глава. — Предупредих те, Мадо. Не можеше да избереш по-лош момент.

Хората ме гледаха, усещах любопитството им и някакъв хлад, който ме караше да се чувствам скована и чужда.

— Мислех, че всеки е добре дошъл на празника на света Марина. Не трябва ли да е така?

Капюсин ме погледна.

— Не ме баламосвай, момиче — отсече тя. — Знам защо си избрала днешния ден — Пюс запали цигара и издуха дима през ноздрите си. — Винаги си била инат. Никога не можеш да избереш лесното, нали? Все се хвърляш с главата напред, искаш да промениш всичко наведнъж — тя ми се усмихна уморено. — Дай шанс на баща си, Мадо.

— Шанс? — това беше Аристид Бастоне с Дезире подръка. — След тази нощ, след всичко, което се случи на Поент, какъв шанс имаме ние?

Вдигнах глава. Старецът стоеше зад нас, подпрян на бастуна си с цялата си тежест, с поглед като кремък. Младежът с очилата стоеше малко встрани със смутен вид, косата падаше на очите му. Сега го познах: беше Ксавие, внукът на Аристид. Някога той бе самотно момче, което предпочиташе книгите пред игрите. Макар че ни деляха малко години, почти не бяхме си говорили.

Аристид продължаваше да ме гледа.

— За какво се върна, а? — попита той. — Тук вече нямаш нищо. Дойде да прогониш Дебелия Жан, така ли? Да му вземеш къщата? Парите?

— Не отговаряй — каза Капюсин. — Той е пиян.

Аристид не показа, че я е чул.

— Все същата си! — продължи старецът. — Идваш само когато ти потрябва нещо!

— Дядо — намеси се Ксавие, като сложи ръка на рамото му. Но Аристид го отблъсна. Макар че беше по-нисък с една глава от внука си, гневът му го превръщаше в гигант: очите му горяха зловещо като на пророк.

Жена му, която стоеше до него, ме погледна с безпокойство.

— Извинете — тихо каза тя. — Света Марина… нашият син…

— Мълчи! — изсъска Аристид и се обърна на бастуна си така рязко, че ако Дезире не стоеше наблизо, можеше да падне. — Мислиш ли, че нея я е грижа за това, а? Мислиш ни, че някого го е грижа?

Той тръгна към вратата, без да се обърне, като повлече дървения си крак по бетонния под, и роднините му го последваха. Изпратиха ги с мълчание.

Капюсин сви рамене.

— Не му обръщай внимание, Мадо. Просто е прекалил с чашките дьовиноаз. Наводнението, Светицата, а сега и твоето завръщане…

— Не разбирам.

— Няма нищо за разбиране — обади се Матиас Геноле. — Той е Бастоне. Главата му е пълна с камъни.

Това беше по-малко окуражително, отколкото може би изглеждаше: Геноле се мразеха с Бастоне от поколения.

— Горкият Аристид! Във всичко вижда някакъв заговор.

Обърнах се и видях дребна старица във вдовишки черни дрехи, седнала на висок стол зад мен. Тоанет Просаж, майка на Омер и най-възрастната жителка на селото.

— Ако питаш Аристид, хората все се опитват да го изместят, да му вземат спестяванията — хе! — тя се изсмя дрезгаво. — Сякаш не знаем, че ги профука всичките за ремонта на къщата си. Пресвета Марина, дори синът му да се върне след толкова години, нищо няма да намери, освен стара лодка и парче мокра земя, която дори Брисман няма да купи.

Матиас изсумтя.

— Този лешояд!

Напипах писмото в джоба си.

— Брисман?

— Разбира се — каза Тоанет. — Кой друг може да поиска такава земя?

Според Тоанет Брисман кроеше планове за Ле Салан. Планове колкото страховити, толкова и неясни. Разпознах в това традиционната неприязън на саланци към успелите усиниерци.

— Той може да оправи Ле Салан — хоп! и готово — продължи старицата, като щракна с пръсти. — Има пари и машини. Ще отводни земята, ще вдигне бентове при Ла Гулю — може да свърши всичко за шест месеца. Няма повече наводнения. Хе-хе! Естествено, за всяко нещо си има цена. Той не е направил пари от услуги на хората.

— Може би си струва да видите какво предлага.

Матиас ме погледна с горчивина.

— Какво, да се продадем на един усиниерец?

— Оставете я на мира — намеси се Капюсин. — Момичето не ви мисли злото.

— Да, но ако може да спре наводненията…

Матиас махна категорично с глава.

— Не можеш да укротиш морето — каза той. — То прави каквото си иска. Ако Светицата иска да се удавим, така и ще стане.

Научих, че е имало няколко лоши години. Въпреки закрилата на света Марина с всяка зима приливите ставали все по-заплашителни. Тази година дори „Рю дьо л’Осеан“ била наводнена, за пръв път от войната насам. Лятото също било необичайно лошо. Водата в залива придошла и половината село се намерило три фута под морската вода. Още се възстановявали от щетите.

— Така ще свършим като старото село — каза Матиас Геноле. — Накрая всичко потънало, дори църквата — той напълни лулата си и натъпка тютюна с мръсен палец. — Честна дума. И църквата. Ако Светицата не може да ни помогне, кой тогава?

— Това се казва черна година — заяви Тоанет Просаж. — Хиляда деветстотин и осемнайсета. През тази година сестра ми Мари-Лор умряла от инфлуенца, същата зима, в която съм се родила аз — тя размаха жилавия си палец във въздуха. — Та аз съм дете на черната година, никой не очаквал, че ще оцелея. Само че аз оцелях! Ако искаме и сега да оцелеем, трябва да направим нещо, не да се кълвем като чайки — старицата изгледа втренчено Матиас.

— Лесно е да се каже, Тоанет, но ако Светицата не ни закриля…

— Не ти говоря за това, Матиас Геноле, и ти знаеш добре.

Матиас сви рамене.

— Не аз започнах разправията — каза той. — Ако Аристид Бастоне поне веднъж си беше признал, че е сгрешил…

Тоанет се обърна към мен с блеснали от злоба очи.

— Виждаш ли го какъв е? Големи хора — стари хора, а се държат като деца. Нищо чудно, че на Светицата не й харесва.

Матиас се наежи.

— Моите момчета ли изпуснаха Светицата? — Капюсин го стрелна с поглед. Той се смути. — Извинявай — каза. — Никой не обвинява Дебелия Жан. Ако има нещо, Аристид е виновен. Не позволи на внука си да носи Светицата, защото не можело да има двама Геноле и един Бастоне. Разбира се, той не можеше да участва. С този дървен крак… — Матиас въздъхна. — И преди ви казах. Годината ще бъде лоша. Нали чухте как бие Ла Маринет?

— Не беше Ла Маринет — отвърна Капюсин и машинално кръстоса пръстите на лявата си ръка срещу лош късмет. Забелязах Матиас да прави същото.

— Казах ви, че ще стане така, вече трийсет години…

Матиас отново кръстоса пръсти.

— Седемдесет и втора. Тя беше лошата година.

Знаех за това. Тогава бяха загинали трима души от селото, сред които и братът на баща ми. Матиас отпи от чашката си с дьовиноаз.

— Тогава Аристид си беше помислил, че е намерил Ла Маринет, нали знаете. Онази пролет, когато загуби крака си. После се оказа, че е стара мина, останала от първата война. Каква лоша шега, нали?

Съгласих се с него. Слушах го съвсем учтиво, макар че бях чувала тази история много пъти в детството си. Нищо не се е променило, казах си почти с отчаяние. Дори историите бяха стари и износени като обитателите на селото, прехвърляни многократно като зърна на броеница. Почувствах как в мен се надигат жалост и нетърпение и въздъхнах дълбоко. Матиас продължи, без да ми обръща внимание, сякаш случката, за която разказваше, беше станала вчера.

— Онова нещо беше заровено в пясъка. Звънеше, като го уцелиш с камък. Всички деца се изреждаха да го замерят с пръчки и камъни, за да звъни. След няколко часа приливът го измъкна от пясъка и то избухна ей-така, от само себе си, на около сто метра от там, където сега е Ла Жьоте. Изби всичката риба чак до Ле Салан. Хе! — Матиас смукна от лулата си с мрачно удоволствие. — Дезире наготви цял казан рибена чорба, понеже не искаше всичката тази риба да отиде на вятъра. Изтрови половината село — той ме погледна със зачервени от умора очи. — Не разбрах чудо ли беше, какво ли.

Тоанет кимна в знак на съгласие.

— Каквото и да беше, обърна ни късмета. Синът на Аристид, Оливие, загина същата година, и… е, знаеш — погледна ме така, сякаш беше произнесла името.

— Малкият Жан.

Тя отново кимна.

— Ех! Тези братя! Да можеше да ги чуеш в онези дни! — каза старицата. — Бяха бъбриви като свраки. Не можеха да се наприказват!

Матиас отпи глътка дьовиноаз.

— Лошата година взе душата на Дебелия Жан, както взе къщите край Ла Гулю. Имаше големи приливи и отливи, но не по-големи от друга година — той въздъхна с мъчително задоволство и махна към мен с лулата си. — Предупреждавам те, момиче. Не се заседявай тук. Защото още една година като тази…

Тоанет стана и погледна през прозореца към небето. Оттатък Поент мъждукаше мътнооранжевият хоризонт, озаряван от далечни мълнии.

— Чакат ни лоши времена — отбеляза тя без видима тревога. — Точно като през седемдесет и втора.

7.

От дима, който излизаше от върха му, заключих, че Флин си приготвя закуска.

От цялото село Ле Салан тъкмо Ла Гулю бе пострадала най-много през годините. Островът беше лошо засегнат от ерозия и пътеката, която помнех от детството си, се бе свлякла в морето и на липсващото място беше останал кален каменист склон. Редът стари крайбрежни колиби, които помнех, бе изчезнал; само една беше оцеляла и сега стоеше като дългокрако насекомо на скалите. Тесният залив се беше разширил, макар да личеше, че са се опитвали да го укрепят — откъм западната страна още се виеше груба стена от камъни, замазани с хоросан, но с времето и тя беше поддала, оставяйки залива на волята на приливите. Започвах да разбирам песимизма на Матиас Геноле: при по-силен прилив и вятър отзад водата можеше да се изкачи по склона, да прелее отвъд дигата и да наводни пътя. Но при Ла Гулю забелязах нещо далеч по-показателно. Купищата водорасли, които обикновено се задържаха на брега дори през лятото, сега бяха изчезнали, оставяйки след себе си ивица голи камъни, по които нямаше дори тиня. Това ме озадачи. Нима ветровете се бяха променили? По стара традиция всичко неизменно се връщаше в Ла Гулю. Днес тук нямаше нищо: нито водорасли, нито стари отломки, нито дори късче плавей. Чайките като че ли също го бяха забелязали: те пищяха гневно една на друга, кръжаха във въздуха, но никога не кацаха за дълго, за да се нахранят. В далечината пръстенът на Ла Жьоте образуваше бледи къдрици на тъмната водна повърхност. Баща ми не се виждаше никъде по брега. Може би е отишъл в Ла Буш, казах си: гробището беше малко по-далеч от селото, оттатък Ла Гулю. Бях ходила там няколко пъти, но не много често — на Льо Дьовен умрелите са грижа на мъжете.

Постепенно долових нечие присъствие наблизо. Може би по движението на чайките: със сигурност човекът не вдигаше шум. Обърнах се и видях Флин на няколко крачки зад мен, загледан в същата посока към морето. Носеше две кошчета за ловене на омари, а на рамото му висеше брезентова чанта. Кошчетата бяха пълни и на двете беше изписано с червено „Б“ — Бастоне.

Кражбата е единственото престъпление, на което тук се гледа сериозно. Да крадеш от чуждия улов е също толкова лошо, колкото да спиш с чужда жена.

Флин ме удостои с усмивка, в която нямаше и следа от разкаяние.

— Не е за вярване какви неща донася морето — весело отбеляза той и махна с едното кошче към Поент. — Реших да дойда по-рано и да огледам, преди половината село да е дошло да търси Светицата.

— Светицата ли?

Флин поклати глава.

— Боя се, че на Поент няма и следа от нея. Сигурно отливът я е отнесъл. Тук теченията са толкова силни, че вече може да е на половината път към Ла Гулю.

Нищо не казах. Един прилив не е достатъчен, за да се отвърже кошче с омари. Когато бях малка, Геноле и Бастоне се дебнеха едни други край дюните с пушки, заредени с каменна сол, с надеждата да хванат някого от враговете си как краде от улова им.

— Голям късметлия сте — отбелязах аз.

Очите му светнаха.

— Не се оплаквам.

След секунда вниманието му вече беше другаде: той разрови с босия си крак мъничките перли див чесън, които растяха в пясъка. Когато събра достатъчно, Флин се наведе и ги прибра в един от джобовете си. Долових острия им аромат, който се разнесе из соления въздух. Спомних си как някога и аз ги събирах за рибената яхния на майка ми.

— Преди години тук имаше пътека — казах аз и погледнах към залива. — По нея слизах към плитчините. Вече я няма.

Флин кимна.

— Тоанет Просаж помни как тук е имало цяла улица с къщи и кей, и малък плаж, и какво ли още не. Всичко се е свлякло във водата още преди много години.

— Плаж? — реших, че е възможно. Някога при отлив до пясъчните ивици на Ла Жьоте можеше да се стигне пеша от Ла Гулю, подобни на жълти китове, с течение на времето те бяха мигрирали заедно с променливите течения. Погледнах към самотната крайбрежна колиба, която стърчеше никому ненужна над скалите.

— На острова нищо не е в безопасност.

Отново хвърлих поглед към двете кошчета. Флин беше вързал омарите, за да не се бият.

— През нощта „Елеанор“ на Геноле се е откъснала от котвата — продължи той. — Те мислят, че това е работа на Бастоне. Но може и да е от вятъра.

Разбрах, че Ален Геноле, синът му Гислен и баща му Матиас са станали призори да търсят следи от изчезналата „Елеанор“. Тя беше солидна плоскодънна рибарска лодка, възможно бе отливът да я е отнесъл и сега да стои непокътната някъде в плитчините. Звучеше прекалено оптимистично, но си струваше да се провери.

— Баща ми знае ли? — попитах аз.

Флин сви рамене. По изражението на лицето му виждах, че вече смята „Елеанор“ за изгубена.

— Може и да не е чул. Снощи не се е прибирал, нали?

Вероятно учудването се бе изписало на лицето ми, защото той се усмихна.

— Аз спя много леко — каза. — Чух го да отива към Ла Буш.

Ла Буш. Значи предположението ми беше вярно.

Тишина, смущавана единствено от писъците на чайките. Чувствах, че Флин очаква да му отговоря, и отново се запитах какво му е разказвал Дебелия Жан за себе си. Спомних си за пощенската кутия, пълна с непрегледана поща, за повредената снимка от рождения ми ден.

— Той е особен човек — казах аз накрая. — Трябва да се научите да гледате на нещата като него. Трябва да се потрудите, за да го разберете.

— Дълго време сте отсъствали.

— Познавам баща си.

Последва мълчание, през което Флин си играеше с огърлицата от корали на врата си.

— Не сте ходили там още, нали?

— Не. Това място не е от любимите ми. Защо?

— Елате — каза той, като остави кошчетата с омари и ми подаде ръка. — Има нещо, което си струва да видите.

Ла Буш винаги изненадва посетителите, които идват тук за пръв път. Може би заради размерите си: безкрайни пътеки и алеи с надгробни камъни, всичките с имена на саланци, стотици, може би хиляди Бастоне, Геноле, Просаж, дори нашите Прасто, наредени един до друг като уморени летовници на плаж, забравили всякакви различия помежду си.

Второто учудващо нещо е големината на самите камъни: гиганти от островен гранит, поръбени и лъснати от вятъра, застанали непоклатимо, закотвени в непокорната пръст единствено благодарение на тежестта си. За разлика от живите си съселяни, мъртвите саланци са общителни хора: когато пясъците се местят, те си ходят на гости от гроб на гроб, необременени от семейните вражди. За да ги накараме да кротуват, ние ги затискаме с колкото може по-тежки камъни. Камъкът на Малкия Жан е масивен къс розово-зелен островен гранит, който покрива гроба изцяло, сякаш Малкия Жан не е бил заровен достатъчно дълбоко.

Докато вървяхме към старото гробище, Флин упорито не отговаряше на въпросите ми. Следвах го неохотно, като внимателно стъпвах по каменистата земя. Вече виждах първия ред стари надгробни камъни, които стърчаха над контура на дюната. Ла Буш открай време беше мястото за уединение на баща ми. Дори сега изпитвах смътно чувство за вина, сякаш разбулвах нечия тайна.

— Елате с мен до върха на дюната — каза Флин, доловил колебанието ми. — Оттам ще виждате по-добре.

Дълго време просто стоях на пясъчния хребет, загледана надолу към Ла Буш.

— Откога е така? — попитах накрая.

— От пролетните бури насам.

Някой се беше опитал да опази гробовете. Покрай най-близката до залива пътека бяха наредени торби пясък, а около някои камъни имаше натрупана пръст, но се виждаше, че щетите са прекалено големи и такива дребни поправки не могат да свършат работа. Надгробните камъни бяха изтръгнати от местата си като болни зъби, едни стояха все още изправени, други — килнати встрани под нездрави ъгли в плитки локви вода там, където морето беше преляло от ниския бряг. Тук-таме над повърхността се подаваше саксия с мъртви цветя, на петдесет метра или повече разстояние нямаше друго освен камъни и гладкото бледо отражение на небето.

Стоях дълго време в мълчание, наблюдавах.

— Той идва тук всеки ден седмици наред — обясни Флин. — Казах му, че е безполезно. Но той не ми повярва.

Сега забелязах гроба на Малкия Жан, недалеч от наводнената пътека. Баща ми го беше украсил с червени цветя и коралови мъниста в чест на света Марина. Малките подаръчета изглеждаха странно жалки на своя каменен остров.

Сигурно баща ми го бе приел зле. Той беше дълбоко суеверен и дори звънът на Ла Маринет не би го ужасил повече от това.

Пристъпих към пътеката.

— Недейте — предупреди ме Флин.

Не му обърнах внимание. Баща ми стоеше с гръб към мен, така погълнат от това, което правеше, че не ме чу, докато не застанах достатъчно близо до него, за да го докосна. Флин не помръдваше от мястото си, неподвижен, почти невидим зад тревите на дюната, с изключение на ярко рижата коса.

— Татко? — обадих се аз и баща ми се обърна.

На дневната светлина ясно видях колко е остарял Дебелия Жан. Сега ми се струваше по-дребен, отколкото миналата нощ, сгушен в дрехите си, с набола сива старческа брада на едрото лице. Ръкавите му бяха изцапани с кал, сякаш беше копал, кал имаше и по целите му рибарски ботуши. В устата му висеше цигара „Житан“.

Направих крачка напред. Баща ми ме гледаше мълчаливо, сините му очи, поръбени от слънчева светлина, блестяха. Той не реагира на присъствието ми, по същия начин можеше да следи поплавък на въдица във водата или да пресмята на око разстоянието между лодката и кея, за да не падне на слизане.

— Татко — отново казах аз, като чувствах усмивката на лицето си чужда и скована. Прибрах косата си назад, за да види лицето ми. — Аз съм.

Дебелия Жан отново с нищо не показа, че изобщо ме е чул. Видях как пръстите му се плъзнаха към медальона на врата. Не, не медальон. Кутийка. От онези, в които се носят амулети.

— Аз ти писах. Реших, че може би… ако имаш нужда… — гласът ми също сякаш не беше моят. Дебелия Жан ме гледаше с безизразно лице. Тишината връхлетя всичко наоколо като ято черни пеперуди.

— Можеше поне да опиташ да кажеш нещо — продължих аз.

Тишина. Плясък на криле.

— Е?

Мълчание. Зад гърба му, на дюната, Флин стоеше неподвижен.

— Е? — повторих аз. Сега пеперудите бяха обсебили гласа ми и го караха да трепти. Не можех да дишам. — Върнах се. Няма ли да кажеш нещо?

За миг ми се стори, че забелязах искрица в очите му. Но можеше и да ми се е сторило. Във всеки случай след секунда вече я нямаше. Преди да се опомня, баща ми се обърна и тръгна към дюните, без да пророни дума.

8

Не биваше да се надявам. Тъй както не се надявах, тъй както се примирих с пренебрежението му още преди години. И въпреки това ме заболя: след смъртта на майка ми и заминаването на Адриен със сигурност имах право да очаквам някакъв отговор.

Нещата можеха да стоят другояче, ако бях момче. Дебелия Жан, както повечето мъже на острова, искаше синове — синове, които да строят лодки, които да поддържат семейните гробове. Дъщерите, при всички разходи, които трябваше да се правят по тях, не представляваха интерес за Дебелия Жан Прасто. Една дъщеря му стигаше, втората, дошла на бял свят четири години по-късно, окончателно уби малкото, което бе останало от интимността между родителите ми. Израснах в опити да изкупя вината си за разочарованието, което бях предизвикала, като носех косата си късо подстригана, за да му доставя удоволствие, избягвах компанията на другите момичета, за да спечеля одобрението му. Донякъде това имаше резултат: случваше се да ме вземе със себе си на риболов в плитчините или на лов за стриди с кошници. За мен това бяха скъпоценни мигове, откраднати в редките случаи, когато Адриен и майка ми ходеха заедно в Ла Усиниер, и в часове на уединение аз скришом си ги припомнях и им се наслаждавах.

Тогава той говореше с мен, дори когато вече не говореше с майка ми. Показваше ми гнездата на чайките и ивиците пясък оттатък Ла Жьоте, където години наред се връщаха тюлените. Понякога намирахме неща, изхвърлени от морето на плажа, и ги отнасяхме у дома. Много рядко се случваше да ми разказва истории и притчи от островите. Всичко се връща. Това бяха любимите му думи.

— Съжалявам.

Беше Флин. Вероятно се бе приближил безшумно зад мен, докато стоях унесена край гроба на Малкия Жан.

Кимнах. Гърлото ми беше прегракнало, сякаш бях крещяла.

— Всъщност той не разговаря с никого — продължи Флин. — Общува най-вече със знаци. Мисля, че откакто съм тук, не съм го чувал да говори повече от десетина пъти, а и тогава думите му са били най-често „Хм“ или „Ха“.

Едно червено цвете плуваше във водата точно до пътеката. Гледах го и чувствах, че ми прилошава.

— Значи говори с вас — казах аз.

— Понякога.

Чувствах присъствието му до себе си, смутената му готовност да предложи утеха и за миг ми се прииска единствено да я приема. Знаех, че мога се обърна към него — той беше висок точно толкова, че да сложа глава на рамото му, — щеше да ухае на озон и море, и на сурова вълна от пуловера. Отдолу — знаех — имаше топлина.

— Мадо, съжалявам…

Погледнах през него, безизразно, с омраза към съчувствието му, с още по-голяма омраза към слабостта си.

— Старият кучи син! Още играе своите игри — поех въздух дълбоко, колебливо. — Нищо не се променя.

Флин ме погледна предпазливо.

— Добре ли сте?

— Добре съм.

Той ме заведе до къщата, като по пътя прибра кошчетата с омари и чантата си. Говорех малко, Флин продължаваше да мърмори утешителни думи. Аз не го слушах, но изпитвах смътна благодарност. От време на време докосвах писмото в джоба си.

— Къде ще отидете сега? — попита Флин, когато тръгнахме по пътеката към Ле Салан.

Разказах му за малкия апартамент в Париж. За бръснарницата отпред. За кафенето, където сядахме в летните вечери. За булевардите с липи.

— Звучи добре. Може би един ден и аз ще отида там.

Погледнах го.

— Мислех, че тук ви харесва.

— Може би, но нямам намерение да оставам. Никой не е забогатял, като се е заровил в пясъка.

— Богатство? Към това ли се стремите?

— Разбира се. Не е ли това мечтата на всеки?

Последва мълчание. Вървяхме заедно, той безшумно, а аз с тихо шумолене, предизвикано от стъпките на ботушите ми по мидените черупки, с които беше осеяна дюната.

— Никога ли не ви е мъчно за дома? — попитах аз накрая.

— За бога, не! — той направи гримаса. — Мадо, там нямаше бъдеще. Нищо нямаше. Нито работа, нито пари, нито живот. Всичко, което имахме, винаги отиваше за брат ми. Измъкнах се веднага щом ми се отвори възможност.

— За брат ви?

— Да. Джон. Златното момче — усмивката му беше ледена, горчива, каквато вероятно беше и моята, когато мислех за Адриен. — Роднини. На кого са му притрябвали, а?

Запитах се дали и Дебелия Жан не си мисли същото, дали това не беше причината да ме изключи от живота си.

— Не мога просто да го оставя сам — тихо казах аз.

— Разбира се, че можете. По всичко личи, че той не иска…

— Какво значение има дали иска? Видяхте работилницата, нали? Видяхте къщата. С какви пари живее? И какво ще стане с него, когато свършат?

В Ле Салан няма банка. Банката, казват хората на острова, ти заема чадър, когато е слънчево, а после си го взима, когато завали. Затова парите тук стоят в кутии от обувки и под кухненските мивки. Повечето заеми се правят с уговорки на четири очи. Не можех да си представя, че Дебелия Жан ще вземе пари назаем, нито си представях имане, скрито под дъските на пода.

— Той ще се оправи — отбеляза Флин. — Има приятели. Те ще се погрижат за него.

Опитах се да си представя как Омер Ла Патат се грижи за баща ми, или Матиас, или пък Аристид. Вместо това си спомних лицето на Дебелия Жан в деня, когато си тръгнахме, онзи празен поглед, който можеше да изразява както отчаяние, така и безразличие, а може би и нещо съвсем друго, едва доловимото признателно кимване, когато се обърна. Трябваше да се строят лодки. Нямаше време за сбогувания. Извиках през прозореца на таксито: „Ще пиша. Обещавам!“ Майка ми се бореше с куфарите, лицето й — помръкнало от сянката на неизречените думи.

Наближавахме къщата. Вече виждах над дюните червените керемиди на покрива. От комина излизаше тъничка струйка дим. Флин вървеше до мен с наведена глава, без да говори, косата скриваше изражението на лицето му.

Изведнъж спря. В къщата имаше някой: стоеше на прозореца в кухнята. Не можех да различа чертите на лицето му, но масивният силует не можеше да се сбърка: едра мечешка фигура, лице, долепено до стъклото на прозореца.

— Дебелия Жан? — прошепнах аз.

Флин поклати глава, очите му гледаха предпазливо.

— Брисман.

8

Не се беше променил. Беше остарял. Побелял. Наедрял в кръста, но все така обут в еспадрили и с рибарска шапка на главата, както в детските ми години, дебелите му пръсти — отрупани с пръстени, ризата — с петна от пот под мишниците, макар че навън бе хладно. Когато влязох, той стоеше до прозореца с голяма чаша, от която се вдигаше пара. Силният аромат на кафе с арманяк беше и изпълнил стаята.

— А, това била малката Мадо! — гласът му отекна звучно с богати, звънливи тонове. Усмивката му беше открита и заразителна. Мустаците, макар и посивели, сега изглеждаха по-пищни от всякога, като на водевилен комедиант или на комунистически диктатор. Той направи три бързи крачки напред и ме обгърна с луничавите си ръце.

— Мадо, толкова, толкова се радвам да те видя! — прегръдката му, както и всичко останало в него, беше щедра. — Направих кафе. Надявам се да нямаш нищо против. Пък и ние сме роднини, нали? — аз кимнах, полузадушена в прегръдките му. — Как е Адриен? А децата? Племенникът ми не пише много често.

— Сестра ми също.

Той се засмя на думите ми — смях, богат като аромата на кафето.

— Младост, ех! А ти — ти! Дай да те видя. Пораснала си! Караш ме да се чувствам стогодишен старец, но си струва. Приятно ми е да видя личицето ти, Мадо. Хубавото ти личице.

Почти бях забравила това — неговия чар. Умееше да те завари неподготвен, да те обезоръжи. Зад пищната външност прозираше и ум, очите му бяха проницателни, тъмносиви, почти черни. Да, в детските си години го харесвах. Харесвах го и сега.

— Селото още е наводнено, нали? Лоша работа — той въздъхна оглушително. — Сигурно сега ти се струва много различно отпреди. Но не за всички е така, нали? Остров. Младите хора търсят повече забавления, отколкото един беден стар остров може да им предложи.

Усещах присъствието на Флин, който продължаваше да стои пред вратата със своите кошчета с омари. Сякаш не му се влизаше, макар че същевременно долавях любопитството му, както и нежелание да ме остави насаме с Брисман.

— Влезте — предложих му аз. — Ще пийнем кафе.

Флин поклати глава.

— Ще се видим по-късно.

— Остави го — Брисман, който само веднъж погледна към англичанина, отново се обърна към мен и дружески сложи ръка на раменете ми. — Той не е важен. Искам да ми разкажеш всичко за себе си.

— Мосю Брисман…

— Клод. Моля те, Мадо — безкрайното му дружелюбие беше малко тромаво, като на гигантски Дядо Коледа. — Но защо не ми съобщи, че смяташ да се връщаш? Почти се бях отчаял, че няма да си дойдеш.

— Не можах да дойда по-рано. Майка ми беше болна.

За миг ме обзеха спомени: миризмата на стаята й, съскането на аспиратора, нотката в гласа й, когато споменах за идеята си да се върна, дори само за кратко.

— Знам — той ми сипа кафе. — Съжалявам. А сега и тази история с Дебелия Жан — Брисман се настани на един стол, който изскърца под тежестта му, и потупа мястото до себе си. — Радвам се, че дойде, малка ми Мадо — каза той простичко. — Радвам се, че ми се довери.

Първите години след заминаването ни от Льо Дьовен бяха най-трудните. За късмет бяхме силни. Но романтичната природа на майка ми се претопи в напрегната, боязлива практичност, която се оказа много полезна. Тъй като не ставаше за каквато и да било квалифицирана работа, майка ми си намери място като чистачка срещу скромно заплащане. Въпреки това бяхме бедни.

Дебелия Жан не ни изпращаше пари. Майка ми гледаше на това с горчиво задоволство, като се чувстваше реабилитирана. В училище — голям парижки лицей — моите износени дрехи ме отчуждаваха допълнително от останалите.

Но Брисман ни помогна по свой начин. Бяхме станали роднини в края на краищата, макар да не носехме едно и също име. Той не ни изпращаше пари, но за Коледа получавахме колети с дрехи и книги, а по-късно и бои, когато научи за моя интерес към рисуването. В училище бях намерила убежище в къта по изкуствата, който ми напомняше донякъде за работилницата на баща ми с тихото суетене и миризмата на пресни стърготини. Започнах да чакам часовете по изкуство. Имах дарба. Рисувах с цветни моливи плажове, рибарски лодки и ниски варосани къщурки с надвиснали над тях мрачни небеса. Разбира се, майка ми не харесваше картините ми. По-късно те станаха основният ни източник на препитание, но това не я накара да ги харесва повече. Тя подозираше, макар и никога да не го е казвала, че по този начин нарушавам съгласието помежду ни.

В годините, когато учех в колеж, Брисман продължи да пише. Не на майка ми — тя се беше вкопчила в Париж с цялото му великолепие и натруфеност и нямаше желание да си спомня за Льо Дьовен, — а на мен. Писмата му не бяха дълги, но това бе всичко, с което разполагах, затова жадно поглъщах и най-малката дреболия в тях. Понякога се улавях на мисълта, че бих искала той, а не Дебелия Жан, да бъде мой баща.

После, преди дванайсет месеца, дойде първият намек за това, че в Ле Салан нищо не върви както трябва. Започна с бегло споменаване на Дебелия Жан — как дълго време не се е мяркал, — последваха други неща. Ексцентричният нрав на баща ми, който познавах още от дете, ставаше все по-явен. Носеха се слухове, че е много болен, но отказва да отиде на лекар. Брисман беше разтревожен.

Не отговарях на тези писма. Майка ми вече бе започнала да поглъща цялото ми внимание. Емфиземата й, която се влияеше зле от замърсения въздух в града, се беше влошила и лекарят я посъветва да замине. Някъде край морето, предложи той, където въздухът е по-здравословен. Но майка ми не искаше да чуе. Тя обожаваше Париж. Обичаше магазините, кината, кафенетата. Ни най-малко не завиждаше на богатите жени, чиито домове чистеше, косвено преживяваше удоволствието им от красивите дрехи, мебели, разкошен живот. Чувствах, че тъкмо такъв живот иска за мен.

Писмата на Брисман продължиха да пристигат. Той продължаваше да се тревожи. Беше писал на Адриен, но не бе получил отговор. Не се учудвах: когато майка ми влезе в болница, аз се обадих, но Марен ми каза, че Адриен пак е бременна и не може да пътува в това състояние. Майка ми почина след четири дни и Адриен ми каза разплакана по телефона, че лекарят й е забранил всякакво натоварване. След двете момчета тя отчаяно копнееше за момиче и чувстваше, че майка ни би я разбрала.

Изпих кафето си бавно, с наслада. Брисман чакаше търпеливо, сложил огромна ръка на рамото ми.

— Знам, Мадо. Много ти е тежко.

Избърсах очите си.

— Трябваше да го предвидя.

— Трябваше да дойдеш при мен — той се огледа: забелязах как съзерцава мръсния под, купчината мръсни чинии, неотворените писма, разрухата.

— Исках да го видя с очите си.

— Разбирам — Брисман кимна. — Той ти е баща. Семейството е всичко.

Стана — изведнъж сякаш изпълни стаята — и пъхна ръце в джобовете.

— Знаеш ли, аз имах син. Жена ми го отведе, когато беше на три месеца. Трийсет години чаках, надявах се, знаех, че един ден ще се върне у дома.

Аз кимнах. Бях чувала тази история. В Ле Салан, разбира се, смятаха, че вината за това е на Брисман.

Той поклати глава: внезапно, отърсен от всякакво театралничене, ми се стори стар.

— Глупаво, нали? Как само се залъгваме. Как се нараняваме едни други — Брисман ме погледна. — Дебелия Жан те обича, Мадо. Обича те по свой начин.

Помислих си за снимката от рождения ми ден, за това как ръката на баща ми лежеше на рамото на Адриен.

— Не искам да се чувстваш притисната до стената — каза Брисман.

— Знам. Няма нищо.

— Там е хубаво, Мадо. Лез Имортел. Болнични грижи, лекар от континента, просторни стаи, пък и може да вижда приятелите си когато пожелае. Мога да уредя всичко.

Поколебах се. Сестра Терез и сестра Екстаз вече ми бяха казали за пожизнените грижи на Брисман за стари хора. Стори ми се скъпо и направо му го казах.

Той рязко махна с глава.

— Ще се справя. От продажбата на земята ще покрия всички разходи. Може и да останат пари. Разбирам как се чувстваш, Мадо. Но някой трябва да прояви благоразумие.

Обещах да си помисля. Това беше нещо, за което Брисман бе загатвал и преди в писмата си, макар и не така открито. Предложението изглеждаше добро: за разлика от майка ми, Дебелия Жан изобщо не вярваше в здравното осигуряване, а аз не можех да си позволя да прибавя неговите финансови затруднения към своите. Сигурно бе, че имаше нужда от грижи. Освен това аз имах свой живот в Париж, към който можех — към който трябваше — да се върна. Каквито и да бяха досегашните ми мечти, Ле Салан ме върна в сивата реалност. Твърде много неща се бяха променили.

10

На излизане от къщата срещнах Ален Геноле и сина му Гислен, които идваха от селото по другия път. Бяха задъхани и изглеждаха по-въодушевени от обичайното за резервирания си островен нрав. Двамата много си приличаха, имаха типичните за тукашните жители остри черти, но докато бащата носеше традиционната моряшка риза, Гислен беше облечен в отровножълта фланелка, която светеше като неон на мургавата му кожа. Когато ме видя, той се усмихна и бързо се затича по голямата дюна.

— Мадам Жан — каза запъхтян, като спря да си поеме дъх. — Налага се да заемем трактора с ремаркето от задния ви двор. Спешно е.

Отначало бях сигурна, че не ме е познал. Това беше Гислен Геноле, с две години по-голям от мен, бяхме играли заедно като деца. Наистина ли ме нарече мадам Жан?

Ален ми кимна за поздрав. Той също беше разтревожен, но явно не смяташе, че работата е толкова спешна, та да се налага да тича.

— „Елеанор“ — извика той през дюната. — Видели са я в Ла Усиниер, точно до Лез Имортел. Отиваме да я докараме, но ни трябва тракторът на баща ви. Той вкъщи ли си е?

Поклатих глава.

— Не знам къде е.

Гислен изглеждаше обезпокоен.

— Не можем да чакаме — каза той. — Трябва да го вземем веднага. Може би вие… ако му обясните за какво е…

— Разбира се, че можете да го вземете — бързо реших аз. — Ще дойда с вас.

При тези думи Ален, който ни беше настигнал, ме погледна колебливо.

— Не мисля, че…

— Баща ми е построил тази лодка — казах твърдо. — Няколко години преди да се родя. Никога няма да ми прости, ако не помогна. Знаете колко е привързан към нея.

Дебелия Жан не беше просто привързан към нея, както добре си спомнях. „Елеанор“ бе първата от неговите „госпожици“, не най-красивата, но може би най-скъпата на сърцето му. Мисълта, че може да се изгуби, ме изпълваше със смут.

Ален сви рамене. Лодката беше неговата прехрана, чисто и просто. Нямаше място за чувства, когато ставаше дума за пари. Докато Гислен тичаше за трактора, аз ясно осъзнавах чувството на облекчение, което изпитвах, сякаш това затруднение беше нещо като амнистия.

— Сигурна ли сте, че ви се занимава с това? — попита Ален, докато синът му прикачваше ремаркето към стария трактор. — Няма да е много забавно.

Почувствах се обидена от небрежната му забележка.

— Искам да помогна.

— Щом искате.

„Елеанор“ беше заседнала в скалите на около петстотин метра от Ла Усиниер. Тласкана от прилива, беше се заклещила и макар че морето бе все още относително спокойно, вятърът духаше силно и при всяка вълна блъскаше наранения корпус в скалата. Малка група саланци, сред които Аристид, внукът му Ксавие, Матиас, Капюсин и Лоло, наблюдаваха от брега. Жадно се вглеждах в лицата, но баща ми не беше сред тях. Видях Флин с рибарските му ботуши и вълнен пуловер, преметнал брезентовата си чанта през рамо. Скоро към тях се присъедини приятелят на Лоло Дамиен: сега, когато го видях застанал до Ален и Гислен, забелязах, че и той има чертите на Геноле.

— Отдръпни се, Дамиен — каза Ален, щом го видя да се приближава. — Не искам да ми се мотаеш в краката.

Дамиен го изгледа намръщен и седна на една скала. Когато го погледнах пак, той беше запалил цигара и пушеше, презрително обърнал гръб. Ален, който не откъсваше поглед от „Елеанор“, сякаш не го забелязваше.

Седнах до момчето. В началото не ми обръщаше внимание. После любопитството му надделя и то ме погледна.

— Чух, че живееш в Париж — каза тихо. — Как изглежда?

— Като всеки друг град — отговорих му аз. — Голям, шумен, пренаселен.

За миг ми се стори посърнал. После се оживи:

— Като европейските градове може би. Американските са различни. Брат ми си купи американска фланелка. Сега е с нея.

Аз се усмихнах, отвръщайки очи от неоновия торс на Гислен.

— В Америка ядат само хамбургери — намеси се Ален, без да сваля поглед от своята „Елеанор“ — и всички момичета са дебели.

Момчето се възмути.

— Откъде знаеш? Никога не си ходил там.

— Ти също.

На близкия вълнолом край малкия пристан няколко усиниерци също наблюдаваха повредената лодка. Жожо льо Гоелан, стар усиниерец с моряшки маниери и циничен поглед, ни махна с ръка.

— Идвате да погледате, а? — извика той усмихнат.

— Махай се, Жожо — отсече Ален. — Хората имат работа.

Жожо се засмя.

— Никаква работа няма да свършите, ако се опитвате да я стигнете от тук — каза той. — Наближава приливът, а има и вятър от морето. Няма да се учудя, ако загазите.

— Не му обръщай внимание — посъветва го Капюсин. — Приказва така още откакто дойдохме.

Жожо изглеждаше засегнат.

— Мога да я докарам до брега — предложи той. — Ще я издърпам от скалите с моята „Мари Жозеф“. Лесно ще докарате трактора по пясъка. Лесно ще я натоварите.

— За колко? — попита Ален с подозрение.

— Е, да сметнем: лодката, труда, входа… Кажи го хиляда.

— Вход ли? — разгорещи се Ален. — За къде?

Жожо се ухили самодоволно.

— За Лез Имортел, разбира се. Това е частен плаж. Нареждане на мосю Брисман.

— Частен плаж! — Ален погледна към „Елеанор“ и се намръщи. — Откога?

Жожо грижливо си запали фас от цигара „Житан“.

— Само за гости на хотела — каза той. — Не може разни нехранимайковци да замърсяват плажа.

Това беше лъжа и всички го знаеха. Виждах как Ален преценява възможността да издърпа „Елеанор“ на ръка.

Изгледах Жожо.

— Познавам мосю Брисман — казах му аз — и не мисля, че ще тръгне да събира такса за вход на плажа.

Жожо се подсмихна.

— Защо не идеш да го питаш? — предложи той. — Да видим какво ще ти каже. Имаш време, „Елеанор“ няма скоро да помръдне.

Ален отново погледна своята „Елеанор“.

— Ще се справим ли? — промърмори той на Гислен.

Гислен сви рамене.

— Ще можем ли, Руже?

Флин, който по време на препирнята бе тръгнал със своята чанта към вълнолома, сега се върна без нея. Погледна лодката и поклати глава.

— Не мисля — каза той. — Не и без „Мари Жозеф“. По-добре да направим както казва преди идването на прилива.

„Елеанор“ беше тежка лодка, предназначена за лов на стриди, с нисък кил за по-лесен достъп до плитчините и оловно покритие отдолу. От напора на наближаващия прилив скоро щеше да стане невъзможно да се повдигне от скалите. Да чакаме отлива, тоест да стоим десет часа и повече, би означавало да я повредим още повече. Самодоволната усмивка на Жожо се разшири.

— Мисля, че можем да се справим — казах аз. — Трябва да обърнем носа натам, срещу вятъра. Щом я докараме на плиткото, ще използваме ремаркето.

Ален погледна към мен, после към другите саланци. Виждах, че се опитва да пресметне силата ни, да прецени колко ръце са необходими за тази работа. Погледнах назад, като се надявах да видя лицето на Дебелия Жан между останалите, но от него нямаше и следа.

— Аз ще участвам — каза Капюсин.

— И аз — обади се Дамиен.

Ален се намръщи.

— Вие, момчета, стойте настрана — каза той. — Не искам никой от вас да пострада.

Отново погледна мен, а после и останалите. Матиас беше твърде стар, за да участва в такава опасна операция, но с Флин, Гислен, Капюсин и мен можеше да успее. Аристид стоеше настрана и се мръщеше, но забелязах, че Ксавие гледаше към нас с копнеж. Жожо чакаше ухилен до уши.

— Е, какво ще кажете?

Старият моряк очевидно се забавляваше от това, че Ален обмисля моето предложение. Евтино като женски приказки. Това е една от островните поговорки.

— Да опитаме — казах аз. — Какво можем да загубим?

Ален още се колебаеше.

— Права е — нетърпеливо отсече Гислен. — Какво, да не остаряваш? Мадо има повече хъс от теб!

— Добре — реши се накрая Ален. — Ще опитаме.

Видях, че Флин ме наблюдава.

— Мисля, че вече си имате обожател — той се усмихна и леко скочи на мокрия пясък.

Погледнах го с неодобрение.

— Значи сте продали улова — отбелязах аз.

— О, я стига! — отговори Флин. — Само не ми казвайте, че нямаше да направите същото, ако бяхте на моето място.

— Със сигурност нямаше да го направя. Това е кражба.

— Да, наистина — усмивката му беше заразителна.

— Наистина — отвърнах аз натъртено и двамата мълчаливо тръгнахме по хлъзгавите скали към „Елеанор“.

Беше почти вечер и от прилива водата ни стигаше почти до кръста, когато окончателно признахме поражението си, а дотогава цената на Жожо бе скочила с още хиляда франка. Бяхме премръзнали, изтръпнали, уморени. Флин беше изгубил самодоволството си, а аз за малко да остана затисната между „Елеанор“ и една скала, докато се мъчехме да помръднем лодката. Неочаквано силна вълна, подгонена от прилива, завъртя носа рязко по посока на вятъра и корпусът на „Елеанор“ се удари болезнено в рамото ми, събори ме встрани и черна вълна ме блъсна в лицето. Усетих скалата зад гърба си и ме обзе паника — бях сигурна, че ще се заклещя или даже по-лошо. Страхът, както и облекчението от това, че се измъкнах, ме озлобиха. Нахвърлих се върху Флин, който стоеше точно зад мен.

— Трябваше да държиш носа! Какво стана, по дяволите!

Флин беше пуснал въжетата, с които бяхме прихванали лодката. На угасващата светлина чертите на лицето му едва се открояваха. Беше полуобърнат с гръб към мен и чух как изруга, доста свободно за чужденец.

Последва протяжен скърцащ звук — корпусът на „Елеанор“ отново се завъртя към скалите, след това изтрака, когато лодката отново се заклещи. Откъм вълнолома се разнесе подигравателният смях на усиниерци.

Ален мрачно се провикна към Жожо:

— Добре. Печелиш. Докарай „Мари Жозеф“ — погледнах го, а той поклати глава. — Не става. Сега вече нищо не можем да направим. По-добре да приключваме, а?

Жожо се ухили. Той ни наблюдаваше през цялото време, като пушеше цигара от цигара, без да пророни и дума. С отвращение тръгнах към брега. Останалите ме последваха, като се движеха с усилие в мокрите си дрехи. Флин вървеше най-близо с наведена глава и скръстени ръце.

— За малко да я измъкнем — казах му аз. — Можеше да стане. Само да бяхме удържали проклетия нос!

Флин промърмори нещо под носа си.

— Какво беше това?

Той въздъхна.

— Може би като спреш да ми се зъбиш, ще отидеш да докараш трактора. При Лез Имортел ще им трябва.

— Не вярвам, че ще им трябва веднага.

— Не си го изкарвай на мен. Ако си спомняш, аз казах още в началото…

— А, да. Даде ми възможност, нали?

От разочарованието гласът ми звучеше дрезгаво. Ален ме чу и вдигна глава, после отмести поглед. Виждах, че се чувства засрамен, задето ме е послушал. Групичката зяпачи от Ла Усиниер избухна в подигравателни ръкопляскания. Саланци бяха мрачни. Аристид, който наблюдаваше от вълнолома, ме изгледа с неодобрение. Ксавие, останал при дядо си по време на опита за спасяване на „Елеанор“, ми се усмихна смутено иззад металните рамки на очилата си.

— Дано да мислиш, че си е струвало — каза Аристид с рязък тон.

— Можеше да стане — отговорих му аз.

— Понеже докато доказваше, че си умна и силна колкото останалите, Геноле едва не загуби лодката си.

— Поне опитах — казах с раздразнение.

Старецът сви рамене.

— Защо да помагаме на Геноле? — и като се облегна на бастуна си, той тръгна обратно по вълнолома, а Ксавие мълчаливо го последва.

Минаха още два часа, докато изкарат „Елеанор“ на брега, още половин час, за да я качим от мокрия пясък на ремаркето. Междувременно приливът наближаваше връхната си точка и падаше нощта. Жожо пушеше своите цигари и дъвчеше тютюна, който падаше от фасовете, като току плюеше на пясъка пред краката си. По настояване на Ален аз наблюдавах бавния процес по изтеглянето на лодката отвисоко и чаках ожулената ми ръка да възвърне осезанието си.

Най-после свършиха работата и всички си направиха почивка. Флин седна на мокрия пясък и опря гръб в колелото на трактора. Капюсин и Ален запалиха по една „Житан“. В този край на острова континентът се виждаше ясно, окъпан в оранжев блясък. От време на време примигваше фар, изпращайки надалеч простичкото си послание. Студеното небе беше пурпурно, млечнобяло на хоризонта, с едва проблясващи звезди между облаците. Вятърът откъм морето пореше сякаш с нож мокрите ми дрехи, като ме караше да треперя. Ръцете на Флин бяха в кръв. Дори на оскъдната светлина се виждаше точно къде мокрите въжета са се врязали в дланите му. Малко съжалявах, че му се бях разкрещяла. Бях забравила, че не носи ръкавици.

Гислен дойде и застана до мен. Усещах дъха му близо до врата си.

— Добре ли си? Лодката здравата те цапардоса.

— Добре съм.

— Премръзнала си. Трепериш. Мога ли да…

— Остави. Добре съм.

Може би не трябваше да му отговарям толкова рязко. Той беше добронамерен. Но в гласа му имаше нещо — някакъв страховит стремеж да ме закриля. Някои мъже се отнасят по този начин към мен. От сянката до колелото на трактора като че ли дочух Флин тихичко, подигравателно да се кикоти. Забелязах, че никой не пита как е.

Бях толкова сигурна, че накрая Дебелия Жан ще се появи. Сега, когато беше вече късно, се запитах защо не е дошъл. В края на краищата не можеше да не е чул за „Елеанор“. Избърсах очи, чувствах се потисната.

Гислен продължаваше да ме гледа над огънчето от цигарата си. В полумрака неоновата му фланелка излъчваше болнаво сияние.

— Сигурна ли си, че си добре?

Усмихнах се едва забележимо.

— Съжалявам. Трябваше да измъкнем „Елеанор“. Да имаше малко повече хора! — потрих ръце, за да ги стопля. — Мисля, че Ксавие щеше да помогне, ако Аристид не беше тук. Личеше си, че иска.

Гислен въздъхна.

— Някога с Ксавие се погаждахме много добре. Естествено, той е Бастоне. Но тогава това нямаше голямо значение. Сега обаче Аристид не го изпуска от поглед и…

— Отвратителен старец. Какво иска?

— Мисля, че го е страх — каза Гислен. — Само Ксавие му остана. Иска той да се установи на острова и да се ожени за Мерседес Просаж.

— Мерседес? Тя е хубаво момиче.

— Свястна е.

Беше тъмно и не можеше да се види, но по тона на Гислен личеше, че се е изчервил.

Гледахме как небето почернява. Гислен допуши цигарата си, докато Ален и Матиас оглеждаха щетите по „Елеанор“. Беше по-лошо, отколкото си мислехме. Скалите бяха обелили дъното. Рулят беше на трески, а двигателят липсваше. Червеното мънисто за късмет, което баща ми слагаше на всяка от лодките си, висеше на счупения нос. Мъжете я изтеглиха на пътя и аз тръгнах след тях. Чувствах се изцедена и болна. Докато вървях, забелязах, че старият вълнолом в далечния край на плажа е укрепен с каменни блокове, така че образуваше широка дига, която стигаше чак до Ла Жьоте.

— Това е ново, нали? — попитах аз.

Гислен кимна.

— Брисман го направи. Заради силните приливи през последните две години. Измиват пясъка. Тези камъни го предпазват донякъде.

— Такова нещо ви трябва в Ле Салан — отбелязах аз, като си спомних щетите в Ла Гулю.

Жожо се усмихна.

— Върви при Брисман. Сигурен съм, че ще знае какво да направи.

— Да не мислиш, че ще го молим? — промърмори Гислен.

— Вие, саланците, сте упорито племе — каза Жожо. — По-скоро ще оставите цялото село да отиде под водата, отколкото да платите за строителни работи.

Ален го погледна. Усмивката на Жожо веднага се разшири и оголи едрите му зъби.

— Откога разправям на баща ти, че ви трябва застраховка. Никога няма да ме послуша — той погледна към „Елеанор“. — И без това й е време вече да отива за отпадъци. Купете си нещо ново. Модерно.

— Добра си е — каза Ален, без да се хваща на въдицата. — Тези стари лодки са вечни. Изглежда по-лошо, отколкото е наистина. Трябват й няколко кръпки, нов двигател…

Жожо се разсмя.

— Такива сте вие, саланците — отвърна той. — Главите ви са пълни с камъни. Твоя работа, закърпи я. Ще ти струва десет пъти повече, отколкото когато сте я купили. И какво ще правите? Знаеш ли колко изкарвам аз за един ден по време на сезона само от превоз?

Гислен го изгледа злобно.

— Може ти да си взел двигателя — сопна му се той, — та да го продадеш при някоя от екскурзиите до континента. Винаги си въртял търговия. Никой нищо не те пита.

Жожо се озъби.

— Както виждам, вие, Геноле, още не сте се научили да си затваряте устата. Дядо ти беше същият. Кажи ми, какво стана, когато се съдихте с Бастоне? Колко спечелихте от това, а? А колко ви струваше, сметнахте ли? А на баща ти? А на брат ти?

Гислен наведе глава засрамен. Всички в Ле Салан знаят, че съдебният процес между Геноле и Бастоне продължи двайсет години и разори и двата рода. Причината — почти забравен спор за плитчините за стриди край Ла Жьоте — стана история дълго преди края на процеса, защото движещите се пясъчни ивици погълнаха спорната територия, но враждата не стихна, а продължи да се предава от поколение на поколение, сякаш за да компенсира щетите в пропиляното наследство на двете семейства.

— Двигателят ви сигурно е отишъл към другия край на залива — каза Жожо и махна небрежно към Ла Жьоте. — Или е там, или ще го намерите в Ла Гулю, ако се поровите по-надълбоко — той изплю късче мокър тютюн на пясъка. — Чух, че миналата нощ сте загубили и Светицата. Май сте много завеяни, а?

Ален с мъка запазваше хладнокръвие.

— Лесно ти е да се смееш, Жожо — каза. — Само че, както казват, късметът се обръща, даже тук. Ако нямахте този плаж…

Матиас кимна.

— Така е — избоботи той. Дьовинският акцент на стареца беше толкова силен, че дори аз трудно разбирах думите му. — Този плаж ви е късметът. Не го забравяйте. Можеше да е наш.

Жожо се запревива от смях.

— Ваш! — кикотеше се той. — Ако беше ваш, щяхте да сте го съсипали още преди години, тъй както съсипвате всичко останало.

Матиас направи крачка напред, старческите му ръце трепереха. Ален предупредително хвана баща си за рамото.

— Стига толкова. Уморен съм. Пък и утре ни чака работа.

Но нещо от казаните думи заседна в съзнанието ми. Беше свързано с Ла Гулю и Ла Буш, и уханието на див чесън по дюните. „Можеше да е наш.“ Помъчих се да определя какво е, но ми беше много студено, бях уморена и не можех да разсъждавам трезво. А и Ален беше прав: нищо не се бе променило. Утре пак ме чакаше работа.

11

Прибрах се в къщата и заварих баща ми в леглото. Донякъде изпитах облекчение: не бях в състояние да започвам разговор, който, както можех да предположа, ще премине в настървен спор. Оставих мокрите си дрехи до камината да съхнат, изпих чаша вода и влязох в стаята си. Когато светнах нощната лампа, забелязах, че до леглото ми е сложено малко бурканче с диви цветя — розови карамфили, син магарешки бодил и стръкчета заешка опашка8. Това беше абсурдно трогателен жест от страна на резервирания ми баща и аз прекарах известно време будна, мъчейки се да го проумея, докато накрая сънят ме обори и миг по-късно вече беше сутрин.

Когато се събудих, видях, че Дебелия Жан е излязъл. Винаги ставаше рано, лятно време се будеше в четири и тръгваше на дълга разходка край брега. Облякох се, закусих и последвах примера му.

Към девет часа, когато стигнах Ла Гулю, там вече гъмжеше от саланци. В първия миг се запитах защо, после си спомних за изчезналата света Марина, забравена за кратко предишния ден заради загубата на „Елеанор“. Тази сутрин търсенето на изгубената Светица беше подновено веднага след отлива, но засега от нея нямаше и следа.

Изглежда, половината село се беше включило в търсенето. Всичките четирима Геноле бяха тук, преглеждаха плитчините след отлива, а група зяпачи се бяха струпали на каменистата брегова ивица под пътеката. Баща ми беше влязъл далеч зад линията на отлива, въоръжен с дълго дървено гребло, бавно и методично претърсваше морското дъно, като от време на време спираше, за да премести камък или топка водорасли.

В единия край на бреговата ивица видях Аристид и Ксавие, които наблюдаваха търсенето отстрани, без да вземат участие. Зад тях Мерседес се печеше на слънце и четеше списание, докато Шарлот гледаше с обичайното си тревожно изражение. Забелязах, че Ксавие избягва да гледа към мнозина от присъстващите, но най-усърдно извръщаше очи от Мерседес.

Аристид изглеждаше мрачно ободрен, сякаш някой беше получил лоши новини в негово присъствие.

— Лош късмет за „Елеанор“, а? Ален казва, че в Ла Усиниер му искат шест хиляди франка за ремонт.

— Шест хиляди?

Това беше повече, отколкото струваше самата лодка и със сигурност превишаваше възможностите на Геноле.

— Хе! — Аристид се усмихна горчиво. — Дори Руже казва, че не си струва да се поправя.

Погледнах над главата му към хоризонта: между облаците се процеждаше жълт сноп светлина, който осветяваше голите плитчини с нездрав блясък. На входа на залива няколко рибари бяха опънали мрежите си и грижливо ги чистеха от водораслите. Бяха издърпали „Елеанор“ по-нататък на брега и тя се полюшваше в калта с оголени ребра като мъртъв кит.

Зад мен Мерседес елегантно се търкулна на една страна.

— Доколкото разбрах — произнесе с ясен глас, — щеше да бъде по-добре, ако тя не се беше намесила.

— Мерседес! — промърмори майка й. — Как можеш да говориш така!

Момичето сви рамене.

— Вярно е, нали? Ако не бяха загубили толкова време…

— Млъкни веднага! — Шарлот се обърна към мен разтревожена. — Съжалявам. Много е опърничава.

Ксавие изглеждаше смутен.

— Лош късмет — каза ми той тихо. — Хубава лодка беше.

— Така е. Баща ми я е строил — аз погледнах към плитчините, където още се трудеше Дебелия Жан. Сигурно беше на километър разстояние от мен: дребният му приведен силует едва се виждаше в леката мъгла. — Откога са тук?

— Може би от два часа. Още откакто започна отливът — Ксавие сви рамене, като отбягваше погледа ми. — Кой знае къде е стигнала вече.

Геноле очевидно се чувстваха отговорни. Загубата на тяхната „Елеанор“ беше отложила търсенето, а напречните течения от Ла Жьоте бяха свършили останалото. Според Ален света Марина се е заровила някъде по дъното на залива и само чудо може да я върне.

— Ла Буш, „Елеанор“, а сега и това — обади се Аристид, който още ме гледаше с изражение на опасна добронамереност. — Кажете ми, казахте ли вече на баща си за Брисман? Или това е поредната ви изненада?

Аз го погледнах стъписана.

— За Брисман?

Старецът се усмихна хладно.

— Чудех се кога ли ще дойде да души наоколо. Място в Лез Имортел в замяна на земя? Това ли ви предложи?

Ксавие погледна към мен, после към Мерседес и Шарлот. И двете слушаха внимателно. Мерседес беше изоставила всички опити да се преструва, че чете, и ме наблюдаваше над ръба на списанието с полуотворена уста.

Устоях на погледа на стареца. Не исках да го лъжа.

— Каквато и работа да имам с Брисман, тя засяга само мен. Няма да я обсъждам с вас.

Аристид сви рамене.

— Значи съм бил прав — каза той с горчиво задоволство. — Вие играете на страната на усиниерците.

— Няма нищо общо с отношенията между саланци и усиниерци — отвърнах аз.

— Не, само с това кое е добро за Дебелия Жан. Нали всички така казват, а? Че се тревожат само за нашето добро!

Винаги съм била избухлива. Бавно избухвам, но ако търпя дълго и ме засегнат силно, може да стане страшно. Сега чувствах как гневът се надига в мен.

— Какво знаете вие? — сопнах се аз. — Никой не се е върнал да се погрижи за вас, нали?

Аристид се вцепени.

— Това няма нищо общо — каза той.

Но аз не можех да се спра.

— Заяждате се с мен още откакто пристигнах. Изобщо не можете да разберете, че обичам баща си. Вие не обичате никого!

Аристид трепна, сякаш го бях ударила и в този миг го видях такъв, какъвто е: не злобно заядливо същество, а уморен стар човек, огорчен и уплашен. Внезапно изпитах съжаление и ми стана мъчно за него — за себе си. Ето, завърнах се у дома, изпълнена с добри намерения, помислих си аз отчаяно. Защо всичко се провали така бързо?

Но Аристид все още не се беше предал: гледаше ме предизвикателно, макар да знаеше, че съм го победила.

— Защо иначе ще се връщаш? — промърмори той тихо. — За какво му е на когото и да било да се връща, освен ако не иска нещо?

— Засрами се, Аристид, стара сврако! — това беше Тоанет, която се бе приближила тихо по пътеката зад нас. Под периферията на шапката лицето й едва се виждаше, но аз срещнах очите й, лъскави като на птица, блестящи. — На твоите години да слушаш хорските приказки! Би трябвало да си поумнял.

Аристид се обърна стъписан. Тоанет — по собствените й думи — беше близо стогодишна, в сравнение с нея той, седемдесетгодишният, беше младеж. Видях как на лицето му неохотно се изписа почтителност, сякаш го беше срам.

— Тоанет, Брисман е ходил в къщата им…

— Че защо да не отиде? — старицата пристъпи напред. — Момичето му е роднина. Какво? Да не очакваш от нея да се интересува от старите вражди? Не ти ли стига, че в Ле Салан от петдесет години хората враждуват?

— Само казвам…

— Нищо недей да казваш — очите на Тоанет светнаха като фишеци. — И само още веднъж да чуя, че пускаш такива грозни клюки…

Аристид гледаше сърдито.

— Това е остров, Тоанет. Не може да не се носят слухове. Няма да е моя вината, ако Дебелия Жан научи.

Тоанет погледна към далечните плитчини, после към мен. Лицето й беше угрижено и тогава разбрах, че е вече късно. Отровата на Аристид вече беше пуснала семена. Запитах се кой ли му е казал за посещението на Брисман, откъде е разбрал толкова много неща.

— Не се тревожи. Аз ще поговоря с него. Той ще ме послуша — Тоанет взе ръката ми в своите: дланите й бяха сухи и кафяви като плавей. — Ела с мен — каза изведнъж и ме задърпа след себе си по пътеката. — С нищо няма да помогнеш, като стоиш тук. Ела с мен у дома.

У дома представляваше къщурка с една стая в далечния край на селото. Беше стара дори по островните понятия, с каменни стени и нисък покрив от обрасли с мъх керемиди, наредени върху греди, почернели от дим. Вратата и прозорците бяха миниатюрни, почти с детски размери, а тоалетната представляваше паянтова барака отстрани на къщата, зад купчината с дърва. Когато наближихме, видях самотна коза да пасе тревата, израсла на покрива.

— Значи си отишла и си уредила всичко, а? — каза Тоанет, като бутна входната врата.

Наложи се да наведа глава, за да не се ударя в гредата.

— Нищо не съм уреждала.

Тоанет свали бялата си шапка и ме погледна втренчено.

— Не си играй с мен, момиче — каза тя. — Знам всичко за Брисман и неговите планове. Опита се да направи същото и с мен, знаеш ли? Място в Лез Имортел в замяна на къщата ми. Дори обеща да поеме разноските за погребението. Разноските за погребението! — старицата се изкиска. — Казах му, че смятам да живея вечно! — тя се обърна към мен с предишния сериозен поглед. — Знам го какъв е. Може да свали гащите на монахиня, ако има на кого да ги продаде. А той има планове за Ле Салан. И в тези планове не влиза никой от нас. Бях чувала това и преди при Анжело.

— Ако наистина има планове, не си представям какви могат да бъдат — отговорих аз. — Той винаги е бил добър с мен, Тоанет. По-добър от повечето саланци.

— Този Аристид! — старата жена се намръщи. — Не го съди прекалено строго, Мадо.

— Защо?

Тя ме побутна с костелив пръст.

— Баща ти не е единственият тук, който е страдал. Аристид загуби двама синове, единия в морето, другия от инат. Това го озлоби.

По-големият му син Оливие загинал по време на риболов през 1972 година. По-малкият, Филип, прекарал следващите десет години от живота си в дом, където никой не смеел да обели дума за Оливие.

— Разбира се, той тръгна по лош път — Тоанет поклати глава. — Събра се с едно момиче от Ла Усиниер. Можеш да си представиш как го прие Аристид.

Тя била на шестнайсет. Когато разбрала, че е бременна, Филип се паникьосал и двамата избягали на континента, като оставили Аристид и Дезире да се разправят с разгневените й родители. Оттогава в дома на Бастоне било забранено да се споменава името на Филип. След няколко години вдовицата на Оливие починала от менингит и оставила сина си Ксавие на грижите на баба му и дядо му.

— Сега Ксавие е единствената им надежда — обясни Тоанет, повтаряйки като ехо думите на Гислен. — Каквото поиска Ксавие, получава го. Каквото поиска, стига само да остане тук.

Представих си бледото безизразно лице на момчето, неспокойните му очи зад очилата. Ако Ксавие се ожени, беше казал Гислен, със сигурност ще остане. Тоанет сякаш прочете мислите ми.

— Да, може да се каже, че бяха го обещали на Мерседес още в детските им години — продължи тя. — Но моята внучка е своенравна. Има свои планове.

Спомних си Мерседес, намусеното й изражение, нотката в гласа на Гислен, когато заговори за нея.

— Пък и тя никога няма да се омъжи за бедняк — каза Тоанет. — Откакто Геноле загубиха лодката си, момчето им загуби шанса си да я спечели.

Помислих върху това.

— Да не искате да кажете, че Бастоне са блъснали „Елеанор“ в скалите?

— Нищо не казвам. Аз не разпространявам слухове. Но каквото и да е станало с нея, ти най-малко от всички трябва да се намесваш.

Отново се сетих за баща си.

— Той обичаше тази лодка — упорито отсякох аз.

Тоанет ме погледна.

— Може и така да е. Но точно с „Елеанор“ Малкия Жан излезе на последното си плаване, „Елеанор“ намериха изоставена в морето в деня, когато той се изгуби, и оттогава всеки път, когато баща ти я погледне, сигурно вижда брат си да го вика за помощ. Повярвай ми, без нея ще му е по-добре.

Тоанет се усмихна и взе ръката ми в малките си пръсти, сухи и леки като мъртви листа.

— Не се тревожи за баща си, Мадо — каза тя. — Той ще се оправи. Аз ще поговоря с него.

12

Прибрах се в къщата след половин час, за да открия, че Дебелия Жан си е дошъл преди мен. Вратата беше открехната и още щом се приближих, разбрах, че нещо не е наред. От кухнята ме лъхна силна миризма на алкохол и когато влязох, под стъпалата ми издрънчаха късчета стъкло от счупена бутилка дьовиноаз. Това бе само началото.

Той беше счупил всеки глинен и стъклен предмет, който бе успял да намери. Всички чаши, чинии, бутилки бяха потрошени. Бретонските чинии на майка ми, сервизът за чай, малката редица чашки за ликьор от бюфета. Вратата към стаята ми беше отворена: кашоните ми с дрехи и книги бяха разпилени. Бурканчето до леглото ми беше разбито, цветята — стъпкани сред строшеното стъкло. Тишината бе призрачна, в нея още отекваше силата на гнева му.

Това не беше съвсем ново за мен. Пристъпите на баща ми бяха редки, но страшни; след тях винаги идваше ред на гробно мълчание, което траеше с дни, понякога със седмици. Майка ми казваше, че тъкмо периодите на мълчание са я измъчвали най-много: дългите интервали на безжизненост, когато като че ли се е изключвал от всичко, освен от своите ритуали — ходенето до Ла Буш, запоите в бара на Анжело, самотните разходки край морския бряг.

Изведнъж изпитах слабост в краката и седнах на леглото. Какво беше предизвикало този нов изблик? Загубата на Светицата? Загубата на „Елеанор“? Нещо друго?

Спомних си това, което Тоанет ми каза за Малкия Жан и „Елеанор“. Никога не бях го чувала. Помъчих се да си представя какво е изпитал баща ми, когато е научил новината. Може би мъка от загубата на най-старото си творение? Облекчение от това, че Малкия Жан най-после ще почива в мир? Сега разбирах защо не беше участвал в спасяването на лодката. Той искаше тя да се загуби, а аз, глупачката, се бях опитала да я спася.

Взех една книга — от старите, които бях оставила тук — и разгладих корицата й. Гневът му като че ли се беше излял най-вече върху книгите: имаше такива с откъснати страници, други бяха смачкани. Аз единствена от семейството обичах книгите: майка ми и Адриен предпочитаха списания и телевизия. Не можех да се отърся от мисълта, че този вандализъм е насочен пряко срещу мен.

Едва няколко минути по-късно се сетих да надзърна в стаята на Адриен. Разбира се, тя беше непокътната. Дебелия Жан като че ли изобщо не беше влизал вътре. Сложих ръка в джоба и напипах снимката от рождения ден. Беше още там. Адриен се усмихваше на мястото, където някога бях аз, дългата коса скриваше част от лицето й. Сега си спомних как на рождения ми ден и тя винаги получаваше подарък. Тази година това бе роклята, която носеше на снимката — бяла тясна рокля без талия с червена бродерия. Аз получих първата си въдица. Харесвах я, разбира се, но понякога се питах защо никой не се е сетил да купи рокля и на мен.

Дълго време лежах в леглото на Адриен, закрила лице с избелялото розово покривало, докато миризмата на дьовиноаз изпълваше ноздрите ми. После станах. Видях се в огледалото на гардероба й: бледа, с подпухнали очи, с разрошена коса. Дълго се оглеждах. Излязох от къщата, като стъпвах внимателно по парчетата натрошено стъкло. Каквото и да става с Дебелия Жан, казах си — каквото и да става с Ле Салан, — не съм аз човекът, който може да помогне. Той го беше показал съвсем красноречиво. Тук свършваше отговорността ми.

Тръгнах за Ла Усиниер с по-голямо облекчение, отколкото можех да си призная. Все пак опитах, повтарях си аз. Наистина опитах. Ако бях получила поне някаква подкрепа… Но мълчанието на баща ми, неприкритата враждебност на Аристид, дори двусмислената любезност на Тоанет ми показаха, че съм сама. Дори Капюсин, след като научеше за намеренията ми, най-вероятно щеше да вземе страната на баща ми. Тя открай време беше привързана към Дебелия Жан. Не, Брисман беше прав. Някой трябваше да прояви благоразумие. А саланци, които отчаяно се държаха за суеверията си и старите си обичаи, докато морето с всяка година вземаше все повече жертви, нямаше да разберат. Трябваше това да бъде Брисман. И ако аз не можех да вразумя Дебелия Жан, вероятно докторите на Брисман щяха да успеят.

Поех по дългия обиколен път към Лез Имортел покрай Ла Буш, където приливът събираше сили да тръгне към брега с далечно бучене. Оттатък Ла Буш, на най-тясното място на острова, можеш да видиш едновременно прилива от двете му страни. Един ден провлакът, който съединява двете части на Льо Дьовен, ще се прекъсне и завинаги ще отдели Ле Салан от Ла Усиниер. И когато това стане, казах си, ще дойде краят на саланци.

Бях така унесена в мислите си, че за малко да не забележа Дамиен Геноле, седнал почти неподвижно на скалата над мен с цигара в ръка. Момчето беше с коженото си яке, закопчано догоре, и с рибарски ботуши. Рибарската му чанта и въдица бяха оставени на скалата до него.

— Извинявай — каза той, като видя, че подскочих от изненада. — Не исках да те стряскам.

— Няма нищо. Не очаквах да видя никого тук.

— Тук ми харесва — отбеляза Дамиен. — Тихо е. Хората не ме закачат — той погледна морето и синьо-зелените води се отразиха в очите му. — Харесва ми да гледам как приливът тръгва към брега. Като войска на поход.

Дръпна от цигарата си, като я закриваше с длан, за да я предпази от вятъра. Не гледаше към мен, а се взираше някъде над главата ми в белите къдрици край бреговете на Ла Жьоте и в сивотата отвъд, чак до континента. Изражението му беше странно, едновременно детско и учудващо зряло.

— Съвсем скоро всички нас няма да ни има, нали? — каза Дамиен тихо. — Всички саланци. Ще изчезнем и по-добре, ще се отървем — той отново доближи цигарата до устата си и за миг лицето му се озари. — Онези усиниерци добре са се сетили — отсече момчето решително. — Заливаме всичко с бетон и започваме отначало. Лично аз чакам с нетърпение.

Бях изминала половината път до Лез Имортел, когато срещнах Флин, който вървеше в обратна посока. Не очаквах да срещна когото и да било — пътеката край брега беше тясна и рядко някой минаваше по нея, — но той сякаш не се изненада, че ме вижда. А и тази сутрин поведението му се беше променило, веселото безгрижие бе заменено с делова предпазливост, очите му като че ли бяха угаснали. Запитах се дали не се дължи на станалото миналата вечер с „Елеанор“ и почувствах как сърцето ми се свива.

— Още няма помен от Светицата, а? — бодрият ми тон прозвуча фалшиво дори на мен самата.

— Отиваш в Ла Усиниер — това не беше въпрос, макар по всичко да личеше, че Флин очаква отговор. — При Брисман — добави той със същия неутрален тон.

— Като че ли всички се интересуват от това какво правя — отбелязах аз.

— Трябва да се интересуват.

— Какво означава това? — ясно долових рязката нотка в гласа си.

— Нищо.

Флин понечи да тръгне, като отстъпи встрани, за да ми направи път, загледан вече в друга посока. Изведнъж ми се стори много важно да го спра. Той поне можеше да разбере гледната ми точка.

— Моля те. Ти си му приятел — започнах аз. Знаех, че разбира за кого говоря.

Флин спря за малко.

— Е, и?

— Ами, може би ще успееш да говориш с него. Да го убедиш по някакъв начин.

— Какво? — попита той. — Да го убедя да си тръгне?

— Необходими са му особени грижи. Трябва да го накарам да разбере. Някой трябва да прояви благоразумие — спомних си къщата, разпилените парчета стъкло, разкъсаните книги. — Той може да се самонарани — казах накрая.

Флин ме погледна и аз се учудих на строгостта в очите му.

— Звучи ми разумно — каза тихо. — Но ти и аз знаем за какво става дума, нали? — той се усмихна недружелюбно. — Става дума за теб. Всичките ти приказки за отговорност накрая се свеждат до едно. До твоята изгода.

Опитах се да му кажа, че не е така. Но думите, които звучаха така естествено в устата на Брисман, от моята излизаха фалшиви и неубедителни. Виждах, че и Флин мисли така: че го правя за себе си, за собствената си безопасност или може би дори за да отмъстя на Дебелия Жан за всичките години мълчание. Опитах се да му кажа, че не е така. Бях сигурна в това.

Но Флин вече не проявяваше интерес. Сви рамене, кимна и се отдалечи по пътеката бързо и мълчаливо като крадец, а аз гледах след него с нарастващ гняв и смущение. Кой изобщо беше той, по дяволите? Кое му даваше право да ме съди?

Когато пристигнах в Лез Имортел, установих, че вместо да се разсее, гневът ми бе нараснал. Вече не се чувствах способна да говоря с Брисман — донякъде се страхувах от това, че първата мила дума към мен ще отприщи порой от сълзи, които сдържах още от деня на пристигането си. Вместо това тръгнах да се разхождам по вълнолома, като се наслаждавах на тихия шум на водата и гледката на малките увеселителни корабчета, които сновяха из залива. Беше още рано за туристите: само неколцина лежаха по плажа под крайбрежната алея, където на белия пясък се мъдреше ред прясно боядисани колиби.

От другата страна на улицата забелязах млад мъж, който ме наблюдаваше от седалката на лъскав японски мотоциклет. Дълга коса над очите, небрежно увиснала цигара между пръстите, тесни джинси, кожено яке и рокерски ботуши. Трябваше ми известно време, за да го позная. Жоел Лакроа, красивият и доста разглезен син на единствения полицай на острова. Той остави мотора си до бордюра и пресече улицата, за да дойде при мен.

— Не сте от тук, нали? — попита, като дръпна от цигарата си.

Беше ясно, че не ме помни. Пък и защо да ме помни в края на краищата? Последния път, когато говорих с него, бяхме ученици и той беше с две години по-голям от мен.

Жоел ме огледа с интерес и се усмихна.

— Мога да ви разведа наоколо, ако искате — предложи той. — Да разгледате това-онова, каквото има, де. Не е много.

— Някой друг път, благодаря.

Жоел хвърли цигарата си на улицата.

— Къде сте отседнали? В Лез Имортел? Или имате роднини тук?

По някаква причина — може би заради оценяващия му поглед — нямах желание да му казвам коя съм. Кимнах.

— Отседнах в Ле Салан.

— Сигурно ви харесва примитивният живот, а? Там, на запад, при козите и солните тресавища? Много хора там имат по шест пръста на всяка ръка, знаете ли? Бракове между роднини — той завъртя очи, после ме погледна по-внимателно и макар и със закъснение, ме позна. — Познавам те — каза накрая. — Ти си момичето на Прасто. Моник… Мари…

— Мадо — отговорих аз.

— Чух, че си се върнала. Не те познах.

— Как ще ме познаеш? Никога не сме били приятели, нали?

Жоел самодоволно отметна косата си.

— Значи си се върнала в Ле Салан? Какви ли не хора има! — безразличието ми охлади интереса му. Той отново запали цигара, като използваше сребърна запалка „Харли Дейвидсън“, голяма почти колкото пакет „Житан“. — На мен ми дай живот в градовете. Един ден ще яхна мотора и ще отпраша, хе-хе. Където и да е, само не тук. Не си мисли, че ще кисна в Льо Дьовен до края на живота си — Жоел прибра запалката в джоба си и тръгна с важна крачка през улицата към хондата, като ме остави сама пред колибите.

Бях свалила обувките си и пясъкът под краката ми вече беше топъл. Отново усетих плътността му. На едно място още личаха следи от трактор, останали от миналата нощ. Спомних си как колелата на ремаркето затънаха, докато се мъчехме да изкараме пострадалата „Елеанор“ на пътя, как поддадоха под натиска на общата ни тежест, спомних си и аромата на див чесън на дюните…

Спрях. Този аромат. Тогава също мислех за него. По някаква причина го свързвах с Флин и с нещо, което Матиас Геноле бе казал в пристъп на ярост, с треперещи ръце, разгневен от забележка на Жожо льо Гоелан — нещо за някакъв плаж. Това беше. „Можеше да бъде наш.“ Защо? Късметът се обръща, каза той. Но защо спомена плажа? Нещо все още ми убягваше, нещо свързано с ухание на мащерка и див чесън и сол от дюните. Няма значение, не беше важно. Стигнах до самата вода, която се готвеше да придойде, но още чакаше, леко се плискаше и образуваше ручейчета в пясъка, процеждаше се през пукнатините под скалите. Отляво, недалеч от кея, се виждаше дигата, подсилена с каменни блокове, така че да образува широк вълнолом, който се простираше на сто метра разстояние. Две деца вече се катереха по него, аз чувах виковете им, толкова сходни с писъците на чайките в ясния въздух. Опитах да си представя какво би направил един плаж с Ле Салан, каква търговия би донесъл, какво оживление. Този плаж ви е късметът, беше казал Матиас. Лисицата Брисман за пореден път бе оправдал прозвището си.

Камъните на вълнолома бяха още гладки и незамърсени от миди и водорасли. Откъм близката страна той беше висок около два метра; от далечната бе много по-нисък. Там се беше събрал пясък, довлечен от течението. Чувах двете деца, които играеха там, като се замеряха с шепи водорасли и възторжено пищяха. Погледнах отново към колибите. Единствената оцеляла колиба в Ла Гулю се издигаше високо над земята: представих си дългите й крака като на насекомо, стъпили на скалата. Колибите край Лез Имортел стояха здраво на земята, почти нямаше процеп отдолу, в който да се пъхнеш.

Плажът се е сдобил с пясък, казах си аз.

Изведнъж разбрах: ароматът на див чесън се усили и чух Флин да казва как Тоанет си спомня, че е имало и кей, и плаж, и всичко останало в Ла Гулю. Представих си колибата на брега и се замислих къде се е дянал всичкият пясък.

Децата още се замеряха с водорасли. В далечния край на вълнолома имаше много водорасли, не толкова, колкото се събираха някога в Ла Гулю, но при Лез Имортел някой сигурно ги чистеше всеки ден. Когато се приближих, видях, че сред кафявите и зелените водорасли има нещо тъмночервено и това червено ми напомни нещо. Разрових ги с крак, за да махна горния слой.

И тогава го познах. Беше лошо пострадало от прилива, коприната се бе разръфала, а бродерията беше разкъсана и цялото беше овъргаляно в мокър пясък. Но не можеше да се сбърка. Церемониалната пола на света Марина, изгубена в нощта на фестивала и изхвърлена на брега не в Лакомницата, както очаквахме, а тук, в Лез Имортел, късметът на Ла Усиниер. Изхвърлена от прилива.

Приливът.

Изведнъж почувствах, че треперя, но не от студ. Обвинявахме южния вятър за всичките си нещастия, но всъщност приливите и отливите се бяха променили; същите, които някога подгонваха рибата към Лакомницата и които сега й бяха взели всичко, приливите, които връхлитаха през малкия залив право в селото, а преди Поент Гризнос ни пазеше от тях.

Дълго гледах парчето коприна и не смеех дори да си поема дъх. Толкова много асоциации, толкова много образи. Гледах крайбрежните колиби, пясъка, стария вълнолом. Кога е бил построен за пръв път? Кога са изчезнали плажът и кеят в Ла Гулю? А и тази нова конструкция бе построена върху старата толкова скоро, че дори мидите и раците още не бяха се настанили.

Едно води към друго: дребни причинно-следствени връзки, дребни промени. Приливите и теченията се променят бързо на остров, толкова малък и песъчлив като Льо Дьовен, и последиците от всяка подобна промяна могат да бъдат опустошителни. Силните приливи измиват пясъка, беше казал Гислен в нощта, когато спасявахме „Елеанор“. Брисман пазеше инвестициите си.

Той беше мил с мен, загрижен за последиците от наводнението. Освен това проявяваше интерес към земята на Дебелия Жан. Беше предлагал и на Тоанет да купи къщата й. С колко други бе разговарял за същото?

Приливите и отливите се променят, без да питат. На острова това е аксиома. Но морето не е напълно произволна сила. Понякога тя може да бъде предсказана — дори до известна степен овладяна. Саланци обаче са забележително незаинтересовани по отношение на причината и следствието в околния им свят. За тях изучаването на приливите и отливите е загуба на време. Може би затова толкова години не бяха забелязали. Погледнах отново парчето окъсана коприна, част от церемониалните одежди на света Марина. Толкова малък ключ ме доведе до такова мащабно заключение. Но сега, след като бях направила връзката, мисълта за това ме обсеби. Възможно ли беше предпазните мерки на Брисман да са повлияли по някакъв начин на приливите в Ле Салан? И ако е така, дали той бе разбрал?

13

Първата ми мисъл беше веднага да отида при Брисман. След това обаче размислих и реших да не го правя. Представих си стъписания му поглед, присмехулната искрица в очите, чух щедрите изблици на смях, докато се опитвам да му обясня подозренията си. А и той беше добър с мен, почти като баща. Мразех се за това, че го подозирам.

Но убеждението, че укрепителните съоръжения в Ла Усиниер са предизвикали наводненията в Ле Салан, бе твърде силно, за да го пренебрегна. Уравнението беше просто като две и две и толкова ясно, като го видиш в действие.

Капюсин и Тоанет изглеждаха незаинтересовани от откритието ми. През нощта водата пак беше придошла и настроението при Анжело бе още по-мрачно отпреди. Саланци давеха новата си скръб в навъсено мълчание.

— Виж, ако беше намерила самата Светица… — усмихна се Тоанет и оголи редките си зъби. — Тя е късметът на Ле Салан, не някакъв плаж отпреди трийсет години. Пък и нали не казваш, че света Марина е изминала целия път до Лез Имортел? Ето това щеше да е чудо.

Естествено, от Светицата все още нямаше и следа нито на Поент, нито дори в Ла Гулю. Най-вероятно се е заровила, казваше Тоанет, потънала е в тинята край Гризнос и след двайсетина години някое дете ще я намери, докато се гмурка за миди — така де, ако изобщо я намери.

Общото убеждение в селото беше, че Светицата е изоставила Ле Салан. Най-суеверните говореха, че ни чака черна година, дори най-младите хора в селото бяха отчаяни от загубата.

— Фестивалът на света Марина беше единственото, което ни събираше всички заедно — обясни Капюсин, докато си наливаше щедро дьовиноаз в чашата с кафе. — Само тогава гледахме да се спогодим. Сега всички ще се разделят. И нищо не можем да направим.

Тя махна към прозореца, но нямаше нужда да поглеждам навън, за да разбера какво има предвид. Нито времето, нито риболовът бяха добри. Силните августовски приливи наближаваха своя край, но септември щеше да доведе след себе си още по-лоши, а октомврийското равноденствие щеше да донесе бури над Атлантическия океан и над острова. „Рю дьо л’Осеан“ представляваше кална каша. Заедно с „Елеанор“ няколко други плоскодънни лодки бяха изхвърлени в морето, макар да ги бяха издърпали високо над линията на прилива. Най-лошото беше, че скумрията сякаш съвсем изчезна и риболовът замря. Положението се утежняваше допълнително от факта, че рибарите в Ла Усиниер се радваха на небивал късмет.

— Това е проклятие — заяви Аристид от съседната маса. — Тези проклети усиниерци! Всичко превзеха. Пристанището, града, та сега и рибата. Скоро ще останат само няколко скали, за които да се хванем.

Той намести дървения си крак в по-удобна поза и отпи голяма глътка дьовиноаз.

— Всичко им е наред в Ла Усиниер — обади се Омер от другия край на масата. — Дъщеря ми Мерседес разправя, че товарят риба с камиони. Някои хора имат късмет във всичко.

— Късмет ли? — това беше Матиас Геноле, седнал сам с мрачна физиономия на бара. — Късметът няма нищо общо. Пари имат те: много пари и здрави укрепления. И ние щяхме да се оправим, ако ги имахме.

— Пак старата песен — презрително отсече Аристид. — Приказваш като стара баба — и ме стрелна с поглед: той не криеше, че според него в бара на Анжело не бива да влизат жени. — Наистина на кого му е притрябвал късмет? Ако ти трябват пари, винаги можеш да заемеш от приятелчетата си в Ла Усиниер.

Двамата открай време се обиждаха така: всеки престорено обвиняваше другия, че се е съюзил с враговете. Матиас стана. Дългите му мустаци трепереха.

— Да не мислиш, че ще взема пари от Брисман, а? Да не мислиш, че ще се продам и на него!

— Ти пръв спомена за укрепления, не аз!

Двамата старци се бяха изправили и се гледаха страшно като библейски пророци съперници. Омер, който дотогава слушаше, се намеси:

— Млъкнете и двамата — добродушният му глас беше необичайно строг. — Не само вие имате проблеми.

Аристид леко се смути: въпреки опитите на Омер да я укрепи с торби пясък къщата на Просаж бе една от най-пострадалите при наводненията.

— Вярно е — обади се Тоанет. — Стари козли такива, няма да спрете да се карате, дори селото да потъне.

Аристид отново седна с престорено равнодушие.

— Кажи го на Геноле — отсече той сухо. — Той разправя как ще продава земята, не аз.

Не беше моя работа да се меся. Но не можах да се сдържа. Откритието при Лез Имортел така бе обсебило съзнанието ми, че исках всички други да научат. Мислех, че това е послание за надежда, ясно доказателство за това, че сами можем да изковем късмета си.

— Не виждам защо да се грижиш за опазването на Ле Салан означава да се продадеш — казах аз колкото може по-любезно.

Аристид ме погледна презрително.

— Ето, пак започва — обяви той на висок глас и удари с бастун по крака на масата. — Кълве и кълве! Знаех си, че няма да изтрае дълго!

Бях твърдо решена да не избухвам пред него.

— Всеки ще си помисли, че не ви интересува какво става тук — отвърнах аз, — стига само усиниерци да не се месят.

— Хе! — старецът извърна глава. — Теб какво те засяга? Ти си добре, имаш си Брисман, който се грижи за теб.

Споменаването на Брисман ме накара да се почувствам неудобно. Бях сигурна, че той не знае за последиците от укрепленията при Лез Имортел и въпреки това не ми се искаше да говоря за тях пред Аристид, който веднага щеше да си помисли най-лошото.

— Превърнали сте Брисман в някакъв демон — казах аз. — Може би е време да погледнете на нещата в перспектива. Да приемете помощта му, вместо да се карате с него.

— Той не може да ни помогне — отвърна Аристид, без да ме погледне. — Никой не може.

— Не ви разбирам! — възкликнах аз. — Какво се е случило с Ле Салан? Всичко е съсипано, пътят е наводнен, лодките са отнесени в морето, къщите се рушат. Защо никой не прави нищо? Защо само си седите и гледате отстрани?

Аристид отговори през рамо:

— Какво трябва да направим, а? Да обърнем прилива като цар Канут?

— Винаги може да се направи нещо — казах аз. — Какво ще кажете за укрепления по брега като тези в Ла Усиниер? За торби пясък, като няма друго, за да се предпази пътят?

— Безполезно — отсече старецът и нетърпеливо придърпа дървения си крак. — Не можеш да заповядваш на морето. Все едно да плюеш срещу вятъра.

Вятърът духаше приятно в лицето ми, докато вървях обезсърчена по „Рю дьо л’Осеан“. Какъв беше смисълът да се опитвам да помогна? Какъв смисъл имаше каквото и да било, след като Ле Салан не искаше да се промени?

Този упорит стоицизъм е най-характерната черта на саланци, черта, породена не от самоувереност, а от фатализъм, дори суеверие. Какво каза той? „Все едно да плюеш срещу вятъра.“ Взех един камък от пътя и го хвърлих колкото може по-надалеч срещу вятъра: той падна в една амофила9 и се изгуби. За миг помислих за майка си: как цялата й топлота и добри намерения се бяха изпарили, оставяйки след себе си безразличие, тревога и горчиви мисли. Тя също обичаше острова. Някога.

Но аз бях наследила ината на баща си. Тя често говореше за това през тихите ни вечери заедно в малкия парижки апартамент. Казваше, че Адриен повече прилича на нея: любящо, дружелюбно момиче. Аз бях трудно дете, затворена в себе си, намусена. Ех, ако на Адриен не й се беше наложило да се премести в Танжер…

Аз не реагирах на тези жалби. Нямаше смисъл дори да опитвам. Отдавна бях престанала да изтъквам очевидното — че Адриен почти не пише, че не се обажда, че нито веднъж не я е поканила на гости. Адриен не беше принудена да заминава където и да било, просто сякаш тя и Марен бяха решили да се отдалечат колкото може повече от Льо Дьовен. Но за майка ми мълчанието й само доказваше нейната всеотдайност към новото й семейство. Малкото писма, които получавахме, бяха немногословни, единствената полароидна снимка на децата й заемаше почетно място над камината. Новият живот на Адриен в Танжер — романтично превърнат във вълшебна приказка за царкини и замъци — беше нирвана, за която и двете можехме само да копнеем и към която може би един ден щяхме да бъдем призвани.

Отърсих се от неприятните мисли. Останах насаме с откритието си, подплатено единствено с парче коприна за доказателство. Но се нуждаех от още доказателства — както за себе си, така и за другите, — доказателства, с които да мога да отида при Клод Брисман и по възможност да получа помощта му. Разбира се, мислех си, ако му покажа какво е причинил неволно с действията си — ако докажа, че носи отговорност за това, — тогава ще му се наложи да предприеме нещо.

Първо отидох в къщата. Там цареше същият тревожен безпорядък и за миг почти изгубих самообладание. За мен винаги имаше свободна стая в Лез Имортел, така беше казал Брисман. Трябваше само да поискам. Представях си чисто легло, бели чаршафи, топла вода. Спомних си малкия апартамент в Париж с паркет на пода и успокояващ мирис на боя и лак. Спомних си кафенето отсреща и мидите с пържени картофи в петък вечер, а понякога и кино след това. Какво правя още тук? — запитах се аз. Защо си причинявам всичко това?

Взех една от книгите си и разгладих смачканите страници. Приказка в картинки, ярко илюстрирана, за една принцеса, превърната в птица от зла магьосница, и един ловец… Като дете имах богато въображение, вътрешният ми живот компенсираше монотонното ежедневие на острова. Предполагах, че баща ми прави същото. Но сега вече не бях сигурна дали искам да знам какво се крие зад мълчанието му.

Взех още няколко книги — не ми беше приятно да ги гледам така небрежно разпилени по земята, примесени с парчета стъкло. Дрехите ми бяха по-маловажни — бях донесла съвсем малко и имах намерение да си купя други в Ла Усиниер, — но аз ги събрах и ги пъхнах в пералнята. Малкото листа хартия, материалите за рисуване, останали от детските ми години — кутия с напукани акварелни бои, четка, — прибрах в кашона до леглото. Тогава видях нещо до единия му крак: нещо лъскаво, скрито в гънката на килима, който покриваше каменния под. Твърде лъскаво, за да бъде стъкло, с матов блясък от светлината, която се процеждаше между капаците на прозореца. Взех го.

Беше медальонът на баща ми, същият, който бях забелязала преди на врата му, малко нащърбен и със скъсана верижка, която висеше от халката. Казах си, че може би го е изгубил, докато е вилнял из къщата, вероятно при опит да разхлаби яката си е скъсал верижката и не е забелязал как медальонът се е изхлузил изпод ризата му. Разгледах го внимателно. Беше посребрен, голям колкото петфранкова монета и отстрани имаше издатина за по-удобно отваряне и затваряне. Женско бижу, бих казала. По някаква причина се сетих за Капюсин. Амулет.

Отворих го, като изпитвах чувство на вина, сякаш шпионирах тайна любовна връзка на баща си, и нещо падна в ръката ми: пухкава къдрица. Беше кестенява, каквато бе някога неговата коса, и първото, което ми хрумна, беше, че е на брат му. Дебелия Жан нямаше склонност към романтика, никога — поне доколкото си спомнях — не се сещаше за рождения ден на майка ми или за годишнината от сватбата им и мисълта, че може досега да носи медальон с кичур от косата й, ми се стори толкова невероятна, че ме накара да се усмихна неловко. После разтворих по-широко медальона и видях снимката.

Беше изрязана от по-голяма: детско личице, широко усмихнато с оголени едри зъби в малката рамка, с щръкнала напред къса коса и големи кръгли очи… Гледах и не можех да повярвам, изучавах я обстойно, сякаш така можех да превърна собствения си образ в този на някой друг, по-достоен. Но това със сигурност бях аз: моята снимка от портрета от рождения ми ден, едната ми ръка стиснала ножа за тортата, другата протегната извън рамката към рамото на баща ми. Извадих оригиналната снимка от джоба си, където беше започнала да се окъсва от продължително мачкане. Сега лицето на Адриен ми се стори намусено, завистливо, главата й капризно обърната настрана като на дете, несвикнало да бъде пренебрегвано…

Изпитах прилив на чувства, от които бузите ми пламнаха, а сърцето ми затуптя бясно. В края на краищата мен беше избрал, моята снимка бе носил на врата си заедно с кичур от бебешката ми коса. Не на майка ми. Не на Адриен. Моята. Въобразявах си, че ме е забравил, а през цялото това време съм била единствената, за която е мислил, която е носил тайно със себе си като щастлив талисман. Какво значение имаше, че не бе отговорил на писмата ми? Какво значение имаше, че мълчеше?

Станах, стиснала в ръка медальона, забравила всичките си съмнения. Сега знаех точно какво да правя.

Изчаках падането на нощта. Приливът почти бе достигнал връхната си точка — подходящо време за това, което бях намислила. Обух ботушите си, сложих моряшка риза, излязох и тръгнах по ветровитите дюни. Точно срещу Ла Гулю се виждаше мъждивата светлина на континента, фарът отправяше червеното си предупреждение, като примигваше през няколко секунди; навсякъде другаде морето блестеше с онова светло сияние, характерно за Лазурния бряг, като от време на време грейваше по-ярко, когато облаците разчистваха по-голяма част от луната.

На покрива на бункера забелязах Флин, който гледаше към залива: силуетът му се открояваше ясно на фона на небето. Наблюдавах го минута-две, като се мъчех да отгатна какво прави, но беше твърде далеч. Забързах към Ла Гулю, където приливът скоро щеше да премине в отлив.

В чантата, която носех през рамо, бях взела няколко пластмасови оранжеви плавки, които рибарите на острова използват за мрежите си при лов на скумрия. Като дете се бях научила да плувам с помощта на пояс, направен от такива плавки, освен това често ги използвахме за маркиране на кошовете за омари и раци, които пускахме от Ла Гулю и после събирахме от скалите при отлив, или ги нижехме като гигантски мъниста. Тогава това беше игра, но достатъчно сериозна: всеки рибар би дал по един франк за намерена плавка и често това бяха единствените джобни пари, които имахме. Играта и плавките щяха да ми послужат тази нощ.

Като застанах на скалите под носа, аз ги хвърлих в морето — трийсет общо, — като гледах да се целя отвъд линията на вълните в откритото течение. Някога, не много отдавна, поне половината плавки се връщаха обратно в залива със следващия прилив. А сега… но тъкмо в това се състоеше експериментът.

Останах да ги наблюдавам няколко минути. Беше топло въпреки силния вятър — последният дъх на лятото — и когато облаците над главата ми се разсеяха, видях широкия Млечен път в небето. Внезапно обзета от невъзмутимо спокойствие, аз зачаках под огромното, щедро обсипано със звезди небе началото на отлива.

14

По светлината от прозореца в кухнята познах, че Дебелия Жан се е върнал. Виждах силуета му — с цигара в устата, прегърбен, масивен като скала на фона на жълтата светлина. Обзе ме безпокойство. Дали ще ми проговори? Дали пак ще буйства?

Когато влязох, той не се обърна. Не очаквах да го направи. Вместо това остана неподвижен сред безпорядъка, който беше причинил, с чаша кафе в едната ръка и цигара „Житан“ между пожълтелите си пръсти.

— Изпуснал си този медальон — казах аз, като сложих медальона на масата до него.

Стори ми се, че долових промяна в стойката му, но той не ме погледна. Невъзмутим и неподвижен като статуята на света Марина, баща ми сякаш не можеше да помръдне.

— Утре ще се заема с подреждането — казах. — Ще трябва малко да се потрудя, но скоро пак ще ти бъде удобно.

Отговор отново не последва. Вместо гняв изпитах внезапен и силен пристъп на съжаление към него, към мрачното му мълчание, към уморените му очи.

— Всичко е наред — добавих. — Ще се оправиш.

Приближих се към него и обвих ръце около врата му; лъхна ме старият мирис на сол, пот, боя и лак и двамата седяхме така около минута, докато цигарата изгоря до малък фас и падна от ръката му на каменния под сред пищен фойерверк от искри.

На другата сутрин станах рано и излязох да търся плавките си. Не се виждаха нито в Ла Гулю, нито по-навътре в залива към Ле Салан. Не очаквах да ги намеря. Бяха настанали гладни времена за Лакомницата.

Пристигнах в Ла Усиниер преди шест, небето беше ясно и бледо и наоколо се мяркаха само няколко души — предимно рибари. Стори ми се, че видях Жожо льо Гоелан да се рови в плитчините и два силуета далеч зад линията на прилива с големи квадратни мрежи, каквито усиниерците използват за скариди. С изключение на тях мястото беше пусто.

Намерих първата от оранжевите си плавки под вълнолома. Взех я и тръгнах по-нататък, като спирах тук-таме, за да обърна камък или топка водорасли. Когато стигнах укреплението на вълнолома, вече бях събрала още десетина плавки, а забелязах още три между скалите на една ръка разстояние от мен.

Общо шестнайсет. Добър улов.

— Това игра ли е?

Обърнах се прекалено рязко, чантата ми падна на мокрия пясък и съдържанието й се изсипа. Флин разгледа плавките с любопитство. Косата му се вееше на вятъра като предупредителен флаг.

— Е, така ли е?

Спомних си вчерашното му безразличие. Днес изглеждаше спокоен, доволен от себе си, от напрегнатия му поглед нямаше и следа.

Не му отговорих веднага. Вместо това се наведох да събера плавките и после много бавно ги прибрах в чантата. Шестнайсет от трийсет. Малко повече от половината. Но все пак беше достатъчно, за да потвърди това, което вече знаех.

— Не ми приличаш на чистачите по плажа — каза Флин, който продължаваше да ме наблюдава. — Намери ли нещо интересно?

Запитах се как ме възприема. Като градско момиче на почивка? Като натрапник? Като заплаха?

Седнах в подножието на крайбрежната стена и му разказах какво съм открила с помощта на рисунки в пясъка. Треперех — сутрешният вятър беше студен, — но умът ми бе бистър. Доказателството беше налице, толкова лесно забележимо, стига само да се огледаш. Сега Брисман трябваше да обърне внимание на предположенията ми. Трябваше да ме изслуша.

Флин прие всичко с влудяващо спокойствие. Зачудих се откъде ми бе хрумнало да избера точно него, за да му съобщя новината си — някакъв чужденец, външен човек. Естествено, че не го интересуваше. За него всички места бяха еднакви.

— Това не те ли засяга? Изобщо ли не те интересува какво става тук?

Флин ме погледна с любопитство.

— Това е коренна промяна за теб, нали? Миналия път, доколкото си спомням, смяташе да си измиеш ръцете и да пратиш по дяволите всички в Ле Салан. Включително баща си.

Почувствах как лицето ми пламва.

— Не е вярно — възразих аз. — Опитвам се да помогна.

— Знам. Но си губиш времето.

— Брисман ще ми помогне — упорствах аз. — Ще му се наложи.

Той се усмихна тъжно.

— Така ли мислиш?

— Ако не го направи, тогава сами ще измислим нещо. Много хора в селото ще искат да помогнат. Сега имам доказателство.

Флин въздъхна.

— Не можеш да докажеш нищо на тези хора — търпеливо обясни той. — Твоята логика е непонятна за тях. Те по-скоро ще седят да се молят и да се оплакват, докато водата ги залее презглава. Наистина ли мислиш, че някой от тях ще загърби препирните и ще помогне на селото? Мислиш ли, че ще те послушат, ако им го предложиш?

Гледах го втренчено. Беше прав, разбира се. И аз виждах, че е така.

— Мога да опитам — казах аз. — Все някой трябва да опита.

Флин се усмихна.

— Знаеш ли как те наричат в селото? Кокошката. Все кълвеш, все чоплиш нещо.

Кокошката. За миг загубих ума и дума, твърде ядосана, за да мога да говоря. Ядосана на себе си за загрижеността. На него за пораженческото му безгрижие. На тях за глупавото им животинско безразличие.

— Погледни откъм добрата страна — хитро отбеляза Флин. — Сега поне си имаш прякор.

15

Не биваше изобщо да говоря с него, мислех си аз. Не му вярвах, не го харесвах, защо очаквах да разбере? Докато вървях през пустия плаж към бялата сграда, чувствах как ме обливат ту горещи, ту студени вълни. Глупаво беше от моя страна да търся одобрението му, защото беше чужденец, човек от континента, който намираше решения на технически проблеми. Исках да го впечатля със заключенията си, да му покажа, че не съм интригантката, за каквато ме смята. А той само ми се изсмя. Пясъкът шумолеше под краката ми, докато изкачвах стъпалата към крайбрежната алея, пясък имаше и под ноктите ми. Изобщо не трябваше да говоря с Флин, повтарях си ядосана. Трябваше да имам доверие на Брисман.

Намерих го във фоайето на Лез Имортел да прелиства някаква тетрадка. Изглеждаше доволен от това, че ме вижда и за миг изпитах такова облекчение, че едва се удържах да не заплача. Ръцете му ме погълнаха, обгърна ме мирис на одеколон, гласът му забоботи весело:

— Мадо! Тъкмо си мислех за теб. Купих ти подарък — бях захвърлила чантата с плавките на теракотовия под.

Дишах с усилие в гигантската му прегръдка.

— Почакай малко. Сега ще ти го донеса. Мисля, че ще ти бъде по мярка.

За минута останах сама във фоайето, след като Брисман се скри в една от задните стаи. След малко се появи с нещо, увито в опаковъчна хартия.

— Хайде, шери10, отвори го. Червеното е любимият ти цвят, а? Сигурен бях.

Майка ми винаги бе смятала, че за разлика от нея и Адриен аз просто не се интересувам от красиви неща. Оставях я да се заблуждава с презрителните ми забележки и видимата незаинтересованост от външния ми вид, но истината беше, че ненавиждах сестра си с нейните прически, козметика за разкрасяване и кикотещи се приятелки, защото знаех, че е безсмислено да искам същото. По-добре беше да се преструвам, че не искам подобни неща. По-добре беше да не обръщам внимание.

Опаковъчната хартия шумолеше ефирно под пръстите ми. В първия миг не можах да кажа нищо.

— Не ти харесва — отбеляза Брисман и мустаците му увиснаха като на тъжно куче.

От изненада бях изгубила ума и дума.

— Харесва ми — успях да произнеса накрая. — Красива е.

Беше улучил размера ми с абсолютна точност. А роклята беше прекрасна: яркочервен крепдешин, който сияеше на ясното утринно слънце. Представих си как вървя с нея из Париж, може би със сандали на високи токове и разпусната коса…

Брисман изглеждаше нелепо щастлив.

— Помислих, че може да те разсее от проблемите. Да те разведри — погледът му падна върху чантата с плавките в краката ми. — Какво е това, Мадо? Събираш боклуци по плажа?

Поклатих глава.

— Правя проучване.

Не ми беше трудно да разкажа на Флин за откритието си. Но много по-трудно ми беше да говоря с Брисман, макар че той ме слушаше без следа от насмешка, като току кимаше заинтересовано, докато аз излагах откритието си с помощта на много жестове.

— Това тук е Ле Салан. Виждате ли посоката на основните течения от Ла Жьоте? Това е преобладаващият вятър от запад. А това е Гълфстрийм. Знаем, че Ла Жьоте предпазва източната страна на острова, но пясъчната ивица тук — при тази дума почуках с пръст — отклонява ето това течение, което минава покрай Поент Гризнос и се влива тук, в Ла Гулю.

Брисман кимна мълчаливо, за да ме окуражи.

— Или поне преди беше така. Но сега се е променило. Вместо да свърши тук, то минава покрай Ла Гулю и свършва тук.

— Да, в Лез Имортел.

— Затова „Елеанор“ не влезе в залива и се озова от другата страна на острова. Затова и скумрията се е преместила!

Той отново кимна.

— Но това не е всичко — продължих аз. — Защо нещата се променят тъкмо сега? Какво се е променило? — Брисман като че ли се замисли. Погледът му се стрелна към морето и очите му отразиха слънчевата светлина. — Вижте — аз посочих към новите укрепления оттатък плажа. От мястото, където седяхме, те се виждаха съвсем ясно, чипият нос на дигата стърчеше на изток с вълноломи от двете страни.

— Виждате ли как е станало? Направили сте дигата достатъчно дълга, за да се образува спокойно място тук. Вълноломът предпазва пясъка от измиване. А дигата предпазва плажа и премества течението съвсем малко по-нататък, при което то донася пясък от Ла Жьоте — от нашата част на острова — към Лез Имортел.

Брисман отново кимна. Реших, че не е разбрал докрай какво му казвам.

— Е, не виждате ли какво е станало? — отново попитах аз. — Трябва да направим нещо. Това трябва да спре, преди щетите да са станали непоправими.

— Да спре? — той вдигна вежди.

— Ами, да. Ле Салан… наводненията…

Брисман сложи съчувствено ръце на раменете ми.

— Малка моя Мадо, знам, че се опитваш да помогнеш. Но плажът Лез Имортел трябва да бъде защитен. Тъкмо затова сложихме вълнолома. Сега не мога да го махна само защото някакви си течения са се преместили. Не знаем дали иначе нямаше пак да се преместят — той махна с масивната си ръка. — Представи си двойка сиамски близнаци. Понякога се налага да бъдат разделени, за да може поне единият да оцелее — Брисман ме погледна право в очите, за да се увери, че съм разбрала какво казва. — И понякога трябва да се направи труден избор.

Погледнах го, внезапно вцепенена. Какво ми говореше той? Че Ле Салан трябва да се жертва, за да може Ла Усиниер да оцелее? Че това, което става, е неизбежно?

Спомних си за всичките години, през които беше поддържал контакт с нас, за бъбривите писма, колетите с книги, подаръците. За да бъде в течение, да не се лишава от допълнителните възможности. За да пази инвестицията си.

— Знаехте, нали? — бавно произнесох аз. — От самото начало сте знаели, че това ще се случи. И не сте казали и дума.

Позата му — с приведени рамене и ръце в джобовете — съумяваше да предаде дълбоката му обида от това жестоко обвинение.

— Малка ми Мадо, как можеш да говориш така? Това е нещастие, няма спор. Но стават такива неща. И ако ми позволиш, ще ти кажа, че това само засилва тревогата ми за баща ти и твърдото ми убеждение, че в края на краищата другаде ще се чувства по-добре.

Погледнах го.

— Казахте, че баща ми е болен — произнесох аз с ясен глас. — Какво точно му има? — за миг забелязах у него колебание. — Болно сърце? Черен дроб? Бели дробове?

— Мадо, не знам подробностите, а и честно казано…

— Рак ли има? Или цироза?

— Както ти казах, Мадо, не знам подробности — сега беше по-малко дружелюбен, долавях напрежение в челюстта му. — Но мога да се обадя на моя лекар когато пожелаеш и той ще изкаже обективното си професионално мнение.

„На моя лекар“. Сведох поглед към подаръка на Брисман в своя пашкул от опаковъчна хартия. Слънцето жадно обгръщаше огнената коприна. Прав е, казах си, червеното е любимият ми цвят. Знаех, че мога да оставя всичко в неговите ръце. Да се върна в Париж — новият сезон в галериите тъкмо започваше — и да работя върху новото си портфолио. Този път градски пейзажи, може би малко портрети. След десет години като че ли бях готова да сменя темата.

Но знаех, че няма да го направя. Нещата се бяха променили, островът се беше променил, а с него и част от мен. Носталгията, която изпитвах към Ле Салан през цялото време, докато бях далеч, бе прераснала в нещо по-дълбоко, в нещо по-силно. А колкото до завръщането ми у дома — илюзиите, сантименталността, разочарованието, радостта, — сега разбирах, че то още не се е случило. До този момент все още не се бях завърнала у дома.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — Брисман беше приел мълчанието ми за съгласие. — Можеш да се преместиш в Лез Имортел, докато уредим нещата. Страх ме е, като си помисля как живееш в онази къща с Дебелия Жан. Ще ти дам най-хубавия си апартамент. За сметка на заведението.

Дори сега, когато бях убедена, че крие истината от мен, почувствах необяснима благодарност. Пропъдих я.

— Не, благодаря — чух се да казвам. — Ще си остана у дома.

16

Седмицата, която последва, пак донесе лошо време. Солниците зад селото се наводниха, като унищожиха плодовете на двегодишен труд. Търсенето на Светицата трябваше да бъде отложено заради силните приливи, макар че само шепа оптимисти все още се надяваха, че ще я намерят. Изчезна втора рибарска лодка, „Кориган“ на Матиас Геноле, най-старата плаваща лодка в селото. От силните ветрове заседна в скалите точно срещу Гризнос и Матиас и Ален не можаха да я измъкнат. Дори Аристид отбеляза, че това е голяма загуба.

— Беше на сто години — оплакваше лодката Капюсин. — Спомням си я как излизаше в морето още когато бях момиче. С красиви червени платна. Разбира се, по онова време и Аристид имаше „Пеош а Лабур“ и си спомням как двете излизаха заедно всеки ден, как се състезаваха коя ще изпревари другата. Това беше преди да умре синът му Оливие, разбира се, и преди Аристид да загуби единия си крак. После „Пеош“ стоя в солния канал, докато започна да се руши, и една зима приливът я отнесе, а той не си мръдна пръста, за да я спаси — тя сви пухкавите си рамене. — Нямаше да го познаеш в онези дни, Мадо. Тогава беше друг човек, като по-млад. Така и не се възстанови след смъртта на Оливие. Сега изобщо не го споменава.

Станало по глупава случайност. Винаги става така. По време на отлив Оливие и Аристид оглеждали някакъв рибарски кораб, който се разбил при Ла Жьоте, неочаквано корабът се изместил и Оливие се озовал залостен вътре под ватерлинията. Аристид се опитал да го издърпа с „Ла Пеош“, но се плъзнал между лодката си и кораба и заклещил единия си крак. Викал за помощ, но никой не го чул. Три часа по-късно го прибрал случайно минаващ рибар, но дотогава отливът се обърнал на прилив и Оливие се удавил.

— Аристид чул всичко — продължи Капюсин, като наля в кафето си малко касисов ликьор. — Каза, че чувал как Оливие вика за помощ, как вика и плаче, докато водата придошла.

Така и не намерили тялото. Отливът отнесъл кораба в Нид’Пул, преди да успеят да го претърсят, и той се отдалечил твърде бързо. Илер, местният ветеринар, ампутирал крака на Аристид (в Ле Салан няма лекар, а Аристид отказал да се довери на усиниерец), но той се кълне, че и сега го чувства и че нощем го сърби и го боли. Обяснява това с факта, че Оливие е останал непогребан. Но пък погребали крака по настояване на Аристид и гробът още може да се види в далечния край на Ла Буш. На мястото стърчи дървена табела, на която някой е написал: „Тук почива кракът на стария Бастоне — марширува напред към славата!“ Отдолу някой е посадил растения, които на пръв поглед приличат на цветя, но по-отблизо се вижда, че е ред картофи. Капюсин подозира, че е работа на Геноле.

— После другият му син Филип избяга — продължи тя. — И Аристид хвърли всички сили в съдебния процес срещу Геноле, а Дезире, като не й останаха свои деца, се грижеше за Ксавие. Горкият стар Аристид вече не беше същият. Дори след като му казах, че за мен няма значение дали кракът му е ампутиран или не — Капюсин се подсмихна с уморена похотливост. — Още кафе с касисов ликьор?

Аз поклатих отрицателно глава. Чувах как Лоло и Дамиен крещят сред дюните около караваната.

— Някога той беше хубав мъж — припомняше си Капюсин. — Сигурно всички са били хубави тогава, всичките ми момчета. Цигара? — тя ловко запали и всмука дима с доволно ръмжене. — Не? Трябва да опиташ, знаеш ли? Успокоява.

Усмихнах се.

— Не мисля.

— Твоя воля — Капюсин сви закръглените си рамене и те изопнаха коприната на халата й. — Аз се нуждая от своите дребни пороци — тя махна с глава към кутията пияни вишни до прозореца. — Ще ми подадеш ли едно бонбонче, мила?

Кутията беше нова, във формата на сърце, все още наполовина пълна.

— От един обожател — обясни Капюсин и пъхна бонбона в устата си. — Още ме бива, дори на моята възраст. Вземи си.

— Не, мисля, че ти си повече по тия неща — отговорих й аз.

— Мила моя, аз съм повече по много неща — каза Капюсин и завъртя очи.

Засмях се.

— Както виждам, не се тревожиш особено от наводненията.

— Уф! — тя отново сви рамене. — Винаги мога да се преместя, ако ми се наложи. Малко ще бъде трудно да помръдна тая стара кранта след толкова години, но ще се справя — Капюсин поклати глава. — Не, аз нямам за какво да се тревожа. Колкото до останалите…

— Знам — вече й бях разказала за промените в Лез Имортел.

— Но това е нещо толкова дребно! — възрази тя. — Още не разбирам как няколко метра вълнолом могат да променят така нещата.

— О, не е необходимо много — отвърнах й аз. — Стига само да изместиш течението с няколко метра. Изглежда съвсем незначително. И въпреки това може да предизвика промени по целия остров. Събориш ли една плочка от доминото, останалите падат. И Брисман го знае. Може дори да го е планирал.

Казах й за сравнението му със сиамските близнаци. Капюсин кимна и докато слушаше, изяде още няколко бонбона.

— Мила моя, от проклетите усиниерци мога да очаквам всичко — каза тя успокоително. — Мм! Трябва да опиташ от бонбоните. Имам още много — аз поклатих нетърпеливо глава. — Но за какво му е наводнена земя? — продължи Капюсин. — Няма да му бъде по-полезна, отколкото на нас.

През тази дълга седмица въпреки предупрежденията на Флин аз вече направих няколко опита да говоря със саланци. Барът на Анжело ми се струваше най-доброто място за пускане на слухове, затова често ходех там с надеждата да възбудя интерес сред рибарите. Но винаги имаше игри на карти, турнири по шах, футболни мачове по сателитната телевизия, които бяха по-важни, и когато упорствах да говоря с хората, срещах равнодушни погледи, любезни кимвания, присмехулни забележки, които ме караха да забравям за добрите си намерения и да се чувствам смешна и ядосана. Когато влизах, настъпваше мълчание. Виждах обърнати гърбове. Сведени погледи. Почти долавях шепота им — като на момчета при влизане на строга учителка. „Ето я Кокошката. Бързо. Намерете си занимание.“

Враждебността на Аристид към мен не беше намаляла. Тъкмо той ме беше нарекъл Кокошката и усилията ми да посветя саланци в движенията на приливите и отливите само допълнително го озлобиха. Сега винаги, когато му се изпречех на пътя, Аристид ме посрещаше с мрачен сарказъм.

— Ето я и Кокошката. Сигурно идваш с поредната идея за спасяване на селото, а? Идваш да ни отведеш в Обетованата земя? Да направиш всички ни милионери?

Или:

— Хе, ето я Кокошката. Какъв е днешният план? Да обърнеш прилива на отлив? Да спреш дъжда? Да възкресиш мъртвите?

Капюсин ми каза, че неговата язвителност се дължи отчасти на видимия неуспех на внука му с Мерседес Просаж въпреки тежките загуби на съперника му. Скованата свенливост на Ксавие в присъствието на момичето се бе оказала дори по-опустошителна от разоряването на Геноле, а навикът на Аристид да следи Мерседес непрекъснато и да се мръщи, когато заговори друг мъж освен Ксавие, не улесняваше нещата. В резултат на това Мерседес се държеше по-злобно и високомерно от когато и да било и макар че често я виждах да седи край солния канал, когато пристигаха лодките, тя като че ли не обръщаше внимание на никого от младите си обожатели, а просто пилеше ноктите си или четеше списание, издокарана във всевъзможни оскъдни дрешки.

Гислен и Ксавие не бяха единствените, които въздишаха по нея. С известно учудване забелязах, че и Дамиен прекарва необичайно много време край залива, седнал с цигара в ръка и с вдигната яка, за да се предпази от вятъра. Без него Лоло играеше сам на дюните и изглеждаше отчаян. Мерседес, разбира се, изобщо не забелязваше увлечението на Дамиен или ако забелязваше, с нищо не го показваше. Когато виждах децата да се връщат от училище с малкия микробус от Ла Усиниер, Дамиен често седеше сам и мълчеше дори с приятелите си. Няколко пъти забелязвах синини по лицето му.

— Мисля, че усиниерските деца доста тормозят нашите в училище — споменах същата вечер на Ален в бара на Анжело. Но Ален не ми обърна внимание. След загубата на бащината му „Кориган“ той бе станал кисел и необщителен, готов да избухне при най-безобидното подмятане.

— Момчето трябва да се научи — отбеляза лаконично. — Винаги е имало боричкания сред децата. Той просто трябва да свикне, нищо повече, като всички нас.

Казах, че според мен това е прекалено строго отношение към тринайсет годишно момче.

— Почти на четиринайсет е — поправи ме Ален. — Така стоят нещата. Усиниерци срещу саланци. Като кошница с раци. Винаги е било така. Баща ми трябваше да ме бие, за да ходя на училище, толкова ме беше страх. Само че оцелях, нали?

— Може би не е достатъчно само да оцелееш — отвърнах аз. — Може би трябва да им отвръщаме.

Ален се подсмихна с неудоволствие. Зад него Аристид вдигна глава и размаха ръце като крила. Почувствах как лицето ми пламва, но не му обърнах внимание.

— Знаеш какво правят усиниерци. Нали видя укрепленията при Лез Имортел. Ако и в Ла Гулю имаше нещо такова, тогава може би…

— Хе! Пак старата песен! — сопна се Аристид. — Даже Руже казва, че нищо няма да стане!

— Да, пак старата песен! — вече кипях от гняв и няколко души се обърнаха от резкия ми тон. — Можехме да бъдем в безопасност, ако бяхме направили като усиниерците. Още можем да се спасим, ако направим нещо веднага, преди да е станало късно.

— Да направим нещо? Какво да направим? И кой ще плати за това?

— Всички ние. Можем да се обединим. Да извадим всичките си спестявания.

— Глупости! Не може да стане! — старецът се беше изправил и ме гледаше над главата на Ален с озверели очи.

— Брисман го е направил — отговорих аз.

— Брисман, та Брисман! — той тропна с бастуна по земята. — Брисман е богат! И е късметлия! — Аристид избухна в дрезгав смях, подобен на кашлица. — Всеки на острова го знае!

— Брисман сам кове късмета си — невъзмутимо заявих аз. — И ние можем да направим същото. Знаете, Аристид. Онзи плаж… можеше да бъде наш. Само ако намерим начин да обърнем стореното…

За миг погледите ни се срещнаха и ми се стори, че между нас премина нещо: нещо подобно на разбирателство. После той отново извърна глава.

— Мечтай си — отсече старецът: в гласа му се бе върнала предишната дрезгавина. — Ние сме саланци. За какво, по дяволите, ни е плаж?

17

Обезсърчена и ядосана, аз съсредоточих цялата си енергия в довършване на работата по къщата. Бях се обадила на хазяйката си в Париж, за да предупредя, че ще остана още няколко седмици, изтеглих известна сума от спестяванията си и дълго време чистих, пребоядисвах и подреждах. Дебелия Жан като че ли бе поомекнал, макар че почти не говореше, гледаше ме в мълчание как работя, понякога миеше чиниите или държеше стълбата, докато запълвах местата на липсващите керемиди с нови. Понякога търпеше шума на радиото, рядко приказките ми.

Трябваше наново да се уча да тълкувам разновидностите на мълчанието му, да разгадавам жестовете му. Като дете можех да го правя, сега си припомнях някогашното умение като почти забравен музикален инструмент. Дребните жестове, неразбираеми за околните, но изпълнени със смисъл. Гърлените звуци, изразяващи удоволствие или умора. Редките усмивки.

Осъзнах, че това, което съм взела за враждебност или неприязън, всъщност е било дълбока и тиха депресия. Сякаш баща ми просто се бе отдръпнал от обичайното ежедневие, затъвайки като потопена лодка все по-дълбоко и дълбоко в безразличието, докато беше станало почти невъзможно да го издърпам. Нищо от това, което правех за него, не можеше да проникне отвъд това безразличие, а запоите му при Анжело като че ли само усложняваха нещата.

— Накрая ще дойде на себе си — каза Тоанет, когато споделих тревогата си. — Той става такъв понякога — за месец, шест месеца, по-дълго. Иска ми се само и други хора да можеха да го направят.

Бях я намерила в градината — събираше охлюви от купчината с дърва в голяма тенджера; от всички саланци тя като че ли единствена се радваше на лошото време.

— Това му е хубавото на дъжда — заяви Тоанет и се наведе толкова ниско, че гръбнакът й изпука. — Изкарва охлювите навън — тя с мъка се наведе зад купчината с дърва, хвана един охлюв и го пусна в тенджерата със сумтене. — Ха! Хванах го малкия мошеник — и ми показа тенджерата да видя. — Най-хубавият дивеч на света. Само пълзят, чакат да ги хванеш. Посоляваш ги за кратко, за да изкараш слузта. После ги слагаш в тенджерата с малко арпаджик и червено вино. Нямат грешка. Знаеш ли какво — сети се старицата изведнъж, като ми подаде тенджерата — занеси малко на баща си. Ще го изкарат от черупката му, хе-хе! — тя се изкиска доволно на шегата си.

Де да беше толкова лесно. Ла Буш бе основната причина, сигурна бях: Дебелия Жан продължаваше да ходи там всеки ден, макар че водата не намаляваше. Понякога оставаше до падането на нощта, като копаеше умърлушено около наводнените гробове или най-често просто стоеше над залива и гледаше как водата ту приижда, ту се оттегля. Ла Буш е ключът, повтарях си аз. Ако има начин да стигна до сърцето на баща си, тъкмо с негова помощ ще успея.

18

Мокрият август зрелищно се смени с бушуващ септември и макар че вятърът отново задуха на запад, положението в Ле Салан не се подобри. Аристид настина лошо, докато събираше миди в плитчините на Ла Гулю. Тоанет Просаж също се разболя, но отказа помощта на Илер.

— Няма да позволя на този ветеринар да ми казва какво да правя — гневно хриптеше старицата. — Да си гледа козите и конете. Аз още не съм чак толкова отчаяна.

Омер уж се шегуваше с това, но личеше, че е разтревожен. Бронхитът след деветдесетгодишна възраст може да бъде много сериозна болест. А лошото време още предстоеше. Всички го знаеха и нервите им бяха опънати.

Ясно беше, че Ла Буш е най-малкият ни проблем.

— Мястото винаги е било лошо — казваше Анжело, който беше от Фромантин и следователно нямаше погребани роднини в Ла Буш. — Какво можете да направите, а?

Само старите хора страдаха истински за наводненото гробище: сред тях беше Дезире Бастоне, жената на Аристид, която посещаваше мемориала на сина си с трогателна точност всяка неделя след службата. Макар да разбираха чувствата на Дезире, повечето хора смятаха, че живите заслужават повече внимание от мъртвите.

Тъкмо Дезире обаче бе тази, която задвижи следващата поредица от събития. От пристигането си досега бях разменила с нея само няколко думи за поздрав, тя се държеше учтиво, като бързаше да се отдалечи, но аз си обяснявах неразговорливостта й по-скоро със страх да не разочарова Аристид, отколкото с истинско нежелание да говори с мен.

Този път тя беше сама, вървеше пеша по пътя от Ла Усиниер, облечена в обичайното си черно. Усмихнах й се, когато мина покрай мен и тя ме поздрави стъписана, после, като се огледа на всички страни, ми се усмихна в отговор. Малкото й лице се раздвижи под черната шапка. И ръката си държеше букет от жълти цветя.

— Мимози — каза тя, като ме видя да ги разглеждам. — Бяха любимите на Оливие. Винаги му ги подарявахме за рождения ден — весели малки цветя с такъв приятен аромат — Дезире се усмихна неловко. — Аристид казва, че това са безсмислици, разбира се, пък и са толкова скъпи — сега не им е сезонът. Но си помислих…

— Отивате в Ла Буш.

Дезире кимна.

— Сега щеше да бъде на петдесет и шест.

На петдесет и шест: можеше да бъде баща. Прочетох я в очите й, някак ясни и неизказано тъжни — мисълта за внуците, които би могла да има.

— Смятам да купя паметна плоча — продължи тя. — За църквата в Ла Усиниер. „На любимия син, изгубен в морето“. Ще мога да слагам на нея цветя, казва отец Албан, когато отида в Лез Имортел — Дезире се усмихна топло и болезнено. — Баща ви е щастлив човек, Мадо, каквото и да казва Аристид. Щастлив е, че се върнахте.

Това беше най-дългото изказване, което бях чувала досега от Дезире Бастоне. Бях толкова поразена, че не можех да обеля и дума и докато мислех какво да отговоря, тя ме подмина със своя букет мимози в ръка.

Заварих Ксавие край солния канал да мие празни кошчета за омари. Изглеждаше по-блед от обикновено, а очилата му придаваха вид на учен, загубил нишката на разсъжденията си.

— Баба ти не изглежда добре — казах му аз. — Трябва да й кажеш другия път като реши да ходи в Ла Усиниер, да ми се обади. Не бива да изминава пеша такова разстояние на нейната възраст.

Ксавие ме погледна с неудобство.

— Настинала е, това е всичко — отвърна той. — Толкова време стои в Ла Буш. Мисли си, че ако се моли достатъчно, ще стане чудо — момчето сви рамене. — Според мен ако Светицата можеше да прави чудеса, отдавна да ни е помогнала.

От другата страна на залива забелязах Гислен и брат му да се суетят около останките от „Елеанор“. Както можеше да се предположи, Мерседес седеше наблизо и пилеше ноктите си, облечена в крещящо розова фланелка с надпис „GET IT HERE“11. Докато говореше, Ксавие не откъсваше поглед от нея.

— Предложиха ми работа в Ла Усиниер — каза той. — Пакетиране на риба. Парите са добри.

— Така ли?

Ксавие кимна.

— Не мога да остана тук вечно — обясни той. — Трябва да отида там, където са парите. Всички знаят, че с Ле Салан е свършено. По-добре да взема каквото ми предлагат, преди някой да ме е изпреварил.

Оттатък залива чух Гислен да се смее — прекалено силно — на нещо, което Дамиен беше казал. От носа на „Елеанор“ небрежно висеше голяма връзка кефали.

— Купува рибата от Жожо льо Гоелан — тихо отбеляза Ксавие. — Казва, че я лови в Ла Гулю. Сякаш нея я е грижа колко риба е уловил.

Мерседес може би усети, че говорим за нея, защото извади огледалце и си сложи червило.

— Да можеше дядо ми да се вразуми — продължи той. — Тази къща все още струва нещо. И лодката. Де да не беше такъв инат — за нищо на света не ще да търгува с усиниерци!

Ксавие ме погледна неловко, сякаш осъзнал, че се е издал.

— Той е стар човек — отвърнах аз. — Не обича промените.

Момчето поклати глава.

— Опитва се да отводни Ла Буш — каза, като понижи тон. — Мисли си, че никой не знае.

И Ксавие ми обясни, че дядо му се разболял, докато копал ровове около мемориала на сина си. Старецът изкопал ров с дължина десет метра покрай пътеката и после се свлякъл на земята. Дебелия Жан го намерил и повикал Ксавие.

— Този стар глупак! — възкликна момчето с топлота. — Наистина си е мислил, че може да промени нещо.

Вероятно учудването се бе изписало на лицето ми, защото Ксавие се разсмя.

— Той не е толкова суров, колкото изглежда — каза. — Пък и знае колко е привързана Дезире към Ла Буш.

Това ме изненада. Винаги бях смятала, че Аристид е патриарх, който никога не се съобразява с чувствата на останалите.

Ксавие продължи:

— Ако беше сам, щеше да отиде в Лез Имортел още преди години, когато можеше да получи прилична сума за къщата. Но той не би причинил това на баба ми. Чувства се отговорен за нея.

Мислих за това, докато вървях обратно към къщи. Аристид — грижовен съпруг? Аристид — сантиментален? Запитах се дали и баща ми не е бил такъв, дали под мрачната му пасивност някога също не е горял пламък.

19

През последните няколко дни намирах Флин за по-отзивчив, по-близък до човека, когото бях видяла за пръв път в Ла Усиниер с двете монахини. Може би беше така заради Дебелия Жан: след решението ми да отхвърля предложението на Брисман за настаняване на баща ми в Лез Имортел чувствах, че враждебността на хората в Ле Салан към мен се уталожва въпреки подигравките на Аристид. Осъзнах, че Флин е наистина привързан към баща ми, и се чувствах малко засрамена от грешната си преценка за него. Той беше свършил много работа в замяна на това, че ползва бункера, дори сега продължаваше да идва през няколко дни, да носи риба, която е уловил (или откраднал) или някой и друг зеленчук, или да свърши нещо, което е обещал на Дебелия Жан. Започнах да се питам как баща ми изобщо се е оправял без Флин.

— О, сигурно си е бил съвсем добре — каза ми англичанинът. — Той е по-жилав, отколкото си мислиш, и много упорит — бях го намерила вечерта в бункера, докато работеше над водоснабдяването. — Пясъкът под скалата филтрира водата — обясни той. — Капилярното действие я изкарва на повърхността. От мен се иска само да я изпомпам през тази тръба.

Идеята беше направо гениална. Следи от работата на Флин можеха да се видят из цялото село: по старата вятърна мелница, която беше ремонтирана, за да отводнява полето, по генератора в къщата на Дебелия Жан, по десетки повредени или счупени неща, които бяха поправени, полирани, смазани, пригодени, ремонтирани и влезли отново в употреба с помощта само на сръчност и малко резервни части.

Предадох му разговора си с Ксавие и го попитах дали не може да се направи нещо подобно, за да се отводни Ла Буш.

— Може и да се отводни — отговори Флин, като размишляваше над предложението ми. — Но не може да се поддържа сухо. Гробището се наводнява при всеки силен прилив.

Замислих се. Беше прав: Ла Буш имаше нужда от нещо повече от отводнителна система. Трябваше ни нещо като вълнолома в Ла Усиниер, здрава бариера от камъни, която да предпазва входа в Ла Гулю и да пречи на приливите да наводняват брега. Изказах идеята си на Флин.

— Щом усиниерци могат да построят дига — обясних аз, — значи и ние можем. Можем да използваме камъни от Ла Гулю. Така ще обезопасим Ла Буш.

Флин сви рамене.

— Може би. Ако предположим, че можеш да намериш отнякъде пари. И да убедиш достатъчно хора да помогнат. И да го направиш точно както трябва. Няколко метра в погрешна посока — и цялата работа ще бъде загуба на време. Не можеш просто да струпаш стотици камъни в края на Поент и да очакваш, че ще стане. Трябва ти инженер.

Не се обезкуражих.

— Но все пак може да се направи, нали? — упорствах аз.

— Вероятно не — той погледна механизма на помпата и го нагласи. — От това само ще изместиш проблема другаде. А и така няма да спреш ерозията.

— Не, но може да се спаси Ла Буш.

Флин се развесели.

— Едно старо гробище? Какъв е смисълът?

Напомних му за Дебелия Жан.

— Всичко това му се отрази зле — казах аз. — Светицата, Ла Буш, „Елеанор“…

И, разбира се, добавих наум, моето пристигане и реакциите, които предизвика.

— Той обвинява мен — заключих накрая.

— Не. Не те обвинява.

— Изпусна Светицата заради мен. А сега и Ла Буш…

— За бога, Мадо! Винаги ли трябва да поемаш отговорност за всичко? Не можеш ли просто да оставиш нещата да се развиват сами? — гласът на Флин стана сух и дрезгав. — Той не обвинява теб, Мадо. Обвинява себе си.

20

Разочарована от това, че не успях да убедя Флин, аз тръгнах право към Ла Буш. Отливът беше започнал, но въпреки това много гробове бяха под водата и по пътеката имаше големи локви. Близо до брега щетите бяха още по-големи: кална морска вода се стичаше по ръба на укрепения бряг.

Виждах, че това е уязвимото място: ивица, не по-дълга от десет-петнайсет метра. Когато приливът се втурнеше в заливчето, водата излизаше на брега точно както и в Ле Салан и след това се настаняваше в солните плитчини по-нататък. Ако бреговата линия се повдигнеше само малко, водата щеше да успее да се върне.

Някой вече се бе опитал да го направи с помощта на торби пясък, натрупани по брега. По всяка вероятност баща ми или Аристид. Но ясно се виждаше, че само торби пясък не са достатъчни: трябваха стотици, за да осигурят необходимата защита. Отново си помислих за бариера от камъни не в Ла Гулю, а тук. Временна мярка може би, но поне щеше да привлече вниманието, да покаже на саланци какви са възможностите…

Сетих се за трактора на баща ми и за ремаркето в запустелия заден двор. Имаше и крик, стига само да работеше: беше предназначен за повдигане на лодки с цел оглеждане или поправяне на дъното им. Беше тромав, но знаех, че може да издържи тежестта на всякакви рибарски лодки, дори на такива като „Мари Жозеф“ на Жожо. Реших, че като използвам крика, ще успея да докарам малко камъни в залива, за да направя някаква преграда, която после да се подсили с пръст и да се укрепи с по-малки камъни и насмолен брезент. Може да свърши работа, казах си. При всички случаи си струваше да се опита.

Трябваха ми почти два часа, за да докарам трактора и крика в Ла Буш. Когато свърших, вече беше следобед, но слънцето светеше призрачно иззад пелена от облаци, а вятърът отново бе променил посоката си рязко на юг. Бях с рибарски ботуши и моряшка куртка, с плетена шапка и ръкавици, но въпреки това ми беше студено, а вятърът бе влажен, не валеше, но от надигащия се прилив долитаха пръски. Погледнах разположението на слънцето: предположих, че имам четири-пет часа на разположение. Малко време за това, което трябваше да се свърши.

Работех максимално бързо. Вече бях набелязала няколко големи камъка, но те не бяха толкова подвижни, колкото си мислех, затова се налагаше да ги откопая от дюната. Водата прииждаше около тях и аз използвах трактора, за да ги издърпам от земята. Крикът се движеше непоносимо бавно, като наместваше камъните с късото си ръждиво рамо. Трябваше да ги местя по няколко пъти, докато улуча правилната позиция, като всеки път намотавах големите вериги около камъка и се връщах при крика, после свалях рамото, докато камъкът опре в ръба на бреговата линия така, че да мога да сваля веригите. Скоро подгизнах до кости въпреки рибарските ботуши и куртката, но почти не забелязвах това. Виждах как нивото на водата се покачва, при пострадалото укрепено място на брега вече беше опасно високо и вятърът леко браздеше водната повърхност. Но камъните бяха на мястото си, покрити с парче насмолен брезент, и единственото, което ми оставаше да направя, беше да подсиля преградата с по-малки камъни и пръст, за да закрепя цялото съоръжение за земята.

Точно в този момент крикът се развали. Не знам дали от рамото, което беше претоварено свръх възможностите си, или от нещо в двигателя, или може би от плитката вода, през която го бях прекарала, но той се закова на място и отказа да помръдне. Изгубих време да търся причината за повредата, после, когато видях, че е невъзможно да я открия, започнах да пренасям камъните на ръка, като избирах най-големите, които можех да повдигна, и ги замазвах с лопати пръст. Приливът се надигаше неудържимо, насърчаван от южния вятър. Отдалеч чувах как големите вълни заливат плитчините. Продължих да копая, като пренасях пръстта до брега с трактора и ремаркето. Използвах всичкия брезент, който бях донесла, като го закрепих с още камъни, за да не се измие пръстта.

Бях подсигурила по-малко от четвърт от необходимото разстояние. Въпреки това импровизираната ми преграда удържаше водата. Само крикът да не се беше развалил.

Вече се смрачаваше, макар че облаците се бяха поразсеяли. Небето към Ле Салан беше червено-черно и зловещо. Спрях за малко, за да разкърша гърба си, който ме болеше, и видях, че някой стои над мен на дюната — силуетът му се открояваше на фона на небето.

Дебелия Жан. Не можех да видя лицето му, но по позата му отгатнах, че гледа към мен. Това продължи само секунда, после, когато тръгнах към него, газейки тромаво през калната вода, той просто се обърна и изчезна зад хребета на дюната. Последвах го, но твърде бавно заради умората и разбрах, че докато стигна, той вече ще си е отишъл.

Отдолу виждах как течението напредва към залива. Приливът още не бе достигнал връхната си точка, но от мястото, където стоях, вече забелязвах слаби места в преградата си, откъдето водата щеше да се процеди през пръстта и камъните и да направи пробив. Тракторът вече беше до половината във вода: още малко и двигателят щеше да се намокри. Изругах и се втурнах обратно към брега, запалих трактора, той запъна два пъти, но накрая потегли шумно и възмутено, обгърнат в облак маслени изпарения, и излезе на безопасно място.

По дяволите прилива. По дяволите късмета. Гневно хвърлих камък във водата. Той падна близо до брега с присмехулен плясък. Издърпах останките от една мъртва азалия и също я хвърлих във водата. Почувствах как изведнъж в мен заплашително се надига ярост, готова да избухне, и след миг започнах да хвърлям каквото ми падне — камъни, парчета дърво и отломки. Лопатата, която бях използвала, още стоеше в ремаркето, аз я грабнах и започнах бясно да копая подгизналата пръст, като разпръсквах наоколо силен порой от вода и кал. Очите ми сълзяха обилно, гърлото ми беше пресъхнало. За миг сякаш се забравих.

— Мадо! Спри. Мадо!

Дори да бях го чула, не се обърнах, докато не усетих ръката му върху рамото си. Дланите ми бяха протрити под ръкавиците. Дъхът ми пареше. Лицето ми бе цялото в кал. Той стоеше зад мен, нагазил до глезените във водата. От обичайното му иронично изражение нямаше и следа: сега изглеждаше ядосан и загрижен.

— За бога, Мадо. Никога ли не се отказваш?

— Флин! — аз го гледах безизразно. — Какво правиш тук?

— Търсех Дебелия Жан — той се намръщи. — Намерих нещо в Ла Гулю. Нещо, което според мен може да го заинтересува.

— Още някой кош с омари? — язвително предположих аз, като си припомнях първия ми ден в Ла Гулю.

Флин пое дълбоко дъх.

— Ти си луда точно колкото него — каза. — Ще се убиеш тук!

— Някой трябва да направи нещо — отвърнах аз и взех лопатата, която бях захвърлила. — Някой трябва да им покаже.

— На кого? Какво? — Флин се опитваше да бъде спокоен, но не му се удаваше: в очите му блестеше опасна искрица.

— Да им покаже как да се борят — озъбих му се аз. — Как да се обединят.

— Да се обединят? — гласът му изразяваше презрение. — Не опита ли вече веднъж? Какво постигна?

— Знаеш, че нищо не постигнах — казах аз. — Само ако се беше намесил… теб щяха да послушат.

Той с мъка понижи тон:

— Ти май не разбираш. Аз не искам да се намесвам. През по-голямата част от живота си съм съжалявал за това, че съм се месил в едно или друго. Човек прави нещо, а то води до друго, после до трето…

— Щом Брисман е успял да укрепи Лез Имортел — упорито процедих през зъби, — значи и ние можем да направим същото. Можем да вдигнем наново старата крайбрежна стена, да укрепим скалите в Ла Гулю…

— Разбира се — иронично подхвърли Флин. — Трябват ти само двеста тона камъни, булдозер, строителен инженер и… а, да, около половин милион франка.

За миг се стъписах.

— Толкова много?

— Най-малко толкова.

— Ти като че ли разбираш доста от такива работи.

— Ами, да. Обръщам внимание на тези неща. Видях как укрепиха Лез Имортел. Да ти кажа, не беше лесно. А Брисман строеше върху основи, положени преди трийсет години. Ти искаш да започнеш от нулата.

— Можеше да измислиш нещо, стига да искаше — упорствах аз, като същевременно треперех от студ. — Ти разбираш как се правят тези неща. Можеше да намериш начин.

— Не, не можех — отвърна Флин. — А и да можех, какъв е смисълът? Ла Усиниер има нужда от този плаж. Там се върти търговия. Защо да нарушаваме равновесието?

— Брисман вече го е направил! — ожесточено отсякох аз. — Знаел е, че краде от нашия пясък. От пясъка на Ла Жьоте, който трябваше да ни пази.

Флин се взираше в хоризонта, сякаш там имаше какво да се види.

— Никога не се отказваш, нали?

Простичко отговорих:

— Не.

Той не ме погледна. Ниските облаци зад гърба му бяха с почти същия жълтеникав цвят като косата му. Соленият мирис на прилива дразнеше очите ми.

— И няма да спреш, докато не постигнеш някакъв резултат?

— Не.

Мълчание.

— Струва ли си наистина? — каза Флин накрая.

— За мен — да.

— Сериозно. Само след едно поколение всички в селото ще изчезнат. Погледни ги, за бога. Всеки, който е имал поне капка здрав разум, е заминал още преди години. Няма ли да е по-добре просто да оставим природата да следва своя ход?

Аз само го погледнах и не казах нищо.

— През цялото време измират селища — гласът му бе тих и убедителен. — Знаеш това. Това е част от живота. Може би дори е добре за хората. Ще ги принуди сами да се погрижат за себе си. Да си изградят нов живот. Погледни ги, кръстосват се помежду си до смърт. Имат нужда от нова кръв. Хванали са се за това място, а тук няма нищо.

Аз упорствах:

— Не е вярно. Те имат право. А и много от тях са стари. Твърде стари, за да започнат отначало на друго място. Помисли за Матиас Геноле или Аристид Бастоне, или Тоанет Просаж. Те не познават друго освен острова. Никога няма да се преместят на континента, дори децата им да го направят.

Той сви рамене.

— Островът не свършва с Ле Салан.

— Какво? Искаш да бъдат второразредни жители на Ла Усиниер? Да наемат жилище от Клод Брисман? А откъде ще вземат пари? Никоя от тези къщи не е застрахована, знаеш го. И всичките са твърде близо до морето.

— Винаги могат да отидат в Лез Имортел — любезно ми напомни Флин.

— Не! — предполагам, че мислех за баща си. — Това е неприемливо. Тук е техният дом. Не е много хубаво, не е и лесно, но така стоят нещата. Тук е домът ни. И ние няма да си тръгнем.

Зачаках. Наситеният мирис на надигаща се морска вода ме обгърна. Чувах плисъка на вълните, който се сливаше с бученето на кръвта в главата ми, във вените ми. Гледах Флин в очакване да заговори и изведнъж се почувствах много спокойна.

Най-после той ме погледна и кимна.

— Упорита си. Като баща си.

— Аз съм саланка — казах и се усмихнах. — Главата ми е пълна с камъни.

Последва нова, по-дълга пауза.

— Дори да измисля нещо, нали знаеш — може да не стане. Да ремонтираш вятърна мелница е едно, но това е съвсем друго. Няма никакви гаранции. Ще трябва да ги накараме да се обединят. Ще се наложи всички в Ле Салан да работят колкото сили имат. Ще ни трябва чудо.

На нас. От това бузите ми пламнаха и сърцето ми заблъска неудържимо.

— Значи може да се направи? — задъхано, нелепо. — Значи има начин да се спрат наводненията?

— Трябва да помисля за това. Но има начин да ги накараме да се обединят.

Той пак ме гледаше по онзи странен начин, сякаш думите ми го забавляваха. Но сега имаше още нещо — втренчен, съсредоточен поглед, сякаш ме виждаше за пръв път. Не бях сигурна, че ми харесва.

— Знаеш ли — каза Флин накрая, — не е сигурно, че някой ще ти благодари за това. Дори да успееш, може да не го приемат. Вече имаш лоша репутация.

Знаех го.

— Не ме интересува.

— Освен това ще нарушим закона — продължи той. — Трябва да искаш разрешение, да подаваш документи, да представяш планове. Очевидно това няма да е възможно.

— Казах ти. Не ме интересува.

— Ще ни трябва чудо — повтори Флин, но виждах, че едва сдържа смеха си. Очите му, така спокойни само преди миг, сега искряха и проблясваха.

— Е?

Тогава той избухна в смях и аз осъзнах, че макар саланците често да се усмихват, да се подсмиват и дори да се давят от кикот, малцина от тях се смеят с глас. Този смях ми звучеше екзотично, странно, като звук от далечно място.

— Добре — каза Флин.