Крайбрежие

42

Сестра ми и семейството й се появиха три дни по-късно. Хангарът (който сега се наричаше „студио“) беше почти готов и Дебелия Жан седеше на пейка в двора, надзиравайки довършителните работи. Флин оглеждаше вътре инсталацията. Двамата усиниерци, които работеха с него, вече си бяха отишли.

Дворът, който сега беше отделен от студиото с жив плет, беше разполовен на две. Едната половина служеше за градина и Дебелия Жан беше сложил в нея няколко пейки, маса и саксии с цветя. Останалата част все още беше заета със строителни материали. Зачудих се колко време ще мине, докато Дебелия Жан реши да разчисти изцяло бившата си работилница.

Това не биваше да ме смущава толкова. Но аз не можех да се сдържа: задният двор беше нашето място, единственото, до което майка ми и Адриен нямаха достъп. Там витаеха призраци. Аз, седнала с кръстосани крака под дървеното магаре; Дебелия Жан, който оформя парче дърво на струга; Дебелия Жан, който си тананика заедно с радиото, докато работи; Дебелия Жан и аз, докато си разделяме сандвич и той ми разказва една от редките си истории; Дебелия Жан, който ме пита с дълга четка в ръка: „Как да я наречем? «Одил» или «Одет»?“ Дебелия Жан, който се смее на опитите ми да шия платно; Дебелия Жан, който отстъпва назад и оглежда доволен направеното… Никой друг не бе споделял тези неща с него: нито Адриен, нито майка ми. Те изобщо не се разбираха. Майка ми непрекъснато му опяваше за нещата, които той оставяше недовършени — захвърлени проекти, етажерки за заковаване, улук за поправяне. Накрая тя гледаше на него като на някаква горчива шега, строител, който започва нещо, но никога не го довършва, майстор на лодки, който прави само по една лодка на година, мързеливец, който се лута по цял ден в лабиринт от безпорядък, а после се появява, като очаква да намери яденето си на масата. Адриен се срамуваше от изцапаните му с боя дрехи и липсата на обноски и избягваше да ходи с него в Ла Усиниер, за да не ги виждат заедно. Аз бях единствената, която го наблюдаваше как работи. Само аз се гордеех с него. Моят призрак доверчиво сновеше из двора, сигурен в това, че поне тук и двамата можем да си позволим да бъдем такива, каквито не сме никъде другаде.

Сутринта, когато сестра ми пристигна, аз бях в двора, рисувах портрет на баща ми с гваш. Беше една от онези безоблачни летни утрини, когато всичко е още зелено и влажно, а баща ми се разтапяше и предвкусваше радостта, докато пушеше и пиеше кафе на слънце, нахлупил рибарския си каскет на очите.

Изведнъж се чу шум от кола на пътя зад къщата и аз вече знаех със смразяваща увереност кой е това.

Сестра ми беше с бяла блуза и ефирна копринена пола, които ме караха да се чувствам недодялана и зле облечена. Тя ме целуна по бузата, докато момчетата, облечени еднакво в къси панталони и тениски, се отдръпнаха шепнешком, ококорили тъмни очи. Марен вървеше последен с бавачката. Баща ми остана на мястото си, но очите му грееха.

Флин стоеше на вратата на хангара, все още по комбинезон. Надявах се да остане — по някаква причина мисълта, че работи съвсем наблизо, ме разведряваше малко, но при вида на Адриен и семейството й той застина неподвижно, като почти инстинктивно се сгуши в сянката на вратата. Махнах с ръка едва забележимо, сякаш да го задържа, но дотогава той вече беше излязъл в двора и като подмина вратата, прескочи зида и излезе на пътя. Махна ми в отговор, без да се обръща, изкачи се до върха на дюната, после се затича леко по пътеката към Ла Гулю. Марен проследи с поглед отдалечаващия се силует.

— Какво прави той тук? — попита. Погледнах го, изненадана от резкия му тон.

— Работи при нас. Защо, познаваш ли го?

— Виждал съм го в Ла Усиниер. Чичо ми… — той млъкна, устните му се свиха в стегната тънка линия. — Не, не го познавам — каза накрая и се обърна.

Те останаха с нас за обяд. Бях сготвила агнешка яхния и Дебелия Жан яде с обичайния си мълчалив ентусиазъм, като гонеше всяка голяма лъжица сос с парче хляб. Адриен пощипваше изискано от храната, но яде малко.

— Толкова е хубаво да се върнеш пак у дома — каза тя и се усмихна ослепително на Дебелия Жан. — Момчетата ми очакваха пътуването с такова нетърпение. Бяха полудели от въодушевление от Великден насам.

Погледнах момчетата. Никое от двете не изглеждаше особено въодушевено. Лоик си играеше с парче хляб, като го трошеше в чинията си. Франк гледаше през прозореца.

— А ти си направил такава чудна лятна къща за тях, папа — продължи Адриен. — Ще прекарат чудесно.

Адриен и Марен обаче, както скоро научихме, щяха да отседнат в Лез Имортел. Момчетата можеха да останат в студиото с бавачката, но Марен имаше работа с чичо си и не знаеше колко време ще отнеме. Дебелия Жан като че ли не се трогна от новината и продължи да се храни по своя бавен, замислен начин, втренчил поглед в момчетата. Франк прошепна нещо на брат си на арабски и двамата се закискаха.

— Изненадах се, като видях тук онзи червенокос англичанин — каза Марен на Дебелия Жан, докато си наливаше вино. — Той приятел ли ви е?

— Защо, какво е направил? — намесих се аз, подразнена от киселия му тон.

Марен сви рамене и не каза нищо. Дебелия Жан сякаш изобщо не го беше чул.

— Все пак е свършил добра работа по лятната къща — безгрижно отбеляза Адриен. — Как само ще се забавляваме тук!

Довършихме обяда си в мълчание.

43

След пристигането на момчетата Дебелия Жан беше в стихията си. Седеше в двора и мълчаливо наблюдаваше игрите им или им показваше как да си направят лодки от останали парчета дърво и корабно платно, или ходеше с тях на дюните, където играеха на криеница във високата трева. Адриен и Марен се отбиваха от време на време, но рядко се заседяваха: работата на Марен, казваха, се е оказала по-сложна, отколкото са очаквали, и вероятно ще отнеме време.

Междувременно Ле Салан навлезе в летния си цикъл. Работата в селото беше почти завършена — почистени градини, в които от песъкливата почва стърчаха ружа, лавандула и розмарин, новобоядисани врати и капаци на прозорците, преметени улици и оплевени тротоари, къщи, светнали с охрените си керемидени покриви и прясно варосани бели стени. Празните стаи и приспособените набързо пристройки се пълнеха. Група туристи се бяха настанили на къмпинга край Ла Усиниер, но се разхождаха из Ле Салан заради дюните и пейзажа. Филип Бастоне и младото му семейство се върнаха за лятото и идваха в Ла Гулю почти всеки ден. Макар че Аристид още се държеше на дистанция, Дезире се срещаше там с тях и често я виждах да седи под сянката на голям чадър, докато Летисия се плискаше жизнерадостно в скалистите плитчини.

На земята зад малката си къщурка Тоанет беше направила неофициален къмпинг на половината от цената в Ла Усиниер и там вече беше опънала палатка млада двойка от Париж. Условията бяха примитивни — Тоанет имаше външна тоалетна и перално помещение плюс маркуч с кран за прясна вода — но пък имаше прясна храна от фермата на Омер, имаше бар на Анжело и, разбира се, плаж, все още с тънък слой пясък, но увеличаващ се при всеки прилив. След като камъните бяха покрити, слоят беше гладък и равен. Скалите отвъд линията на прилива осигуряваха сянка и завет. Имаше плитки заливчета и големи локви, които караха децата да пищят от възторг. Открих, че Летисия лесно се сприятелява със саланските деца. Отначало съществуваше известно подозрение — те рядко бяха виждали туристи и бяха предпазливи — но очарователният й подход към непознати скоро стопи тяхната резервираност. След една седмица стана обичайно да ги виждаме как тичат боси из Ле Салан, как ровят с пръчки в солния канал, как се търкалят и лудуват в дюните и Петрол ги преследва като обезумял. Кръглоликият сериозен Лоло беше особено запленен от нея и ме разсмиваше с това, че бе възприел градския й говор и имитираше произношението й.

Моите племенници не се присъединяваха към тях. Въпреки усилията на баща ми да ги държи близо до себе си, те прекарваха повечето време в Ла Усиниер. Там имаше детска площадка до киното и момчетата обичаха да играят на нея. Лесно се отегчават, казваше Адриен с извинителен тон. В Танжер са свикнали на много повече забавления.

Единственото друго дете, което като че ли не проявяваше интерес към плажа, беше Дамиен. Най-голям сред саланските момчета, той беше и най-резервиран: неведнъж го виждах сам да пуши цигара и да обикаля край скалите. Когато го попитах дали се е скарал с Лоло, той само сви рамене и поклати глава. Детски работи, заяви лаконично. Понякога просто имал нужда да бъде сам.

Донякъде му повярвах. Той бе наследил мрачния и обидчив нрав на баща си. Тъй като не беше общителен по природа, вероятно Дамиен смяташе за оскърбителен факта, че Лоло, доскоро най-преданият му приятел, го беше сменил така бързо, и то с Летисия, момиче от континента, едва осемгодишно. С известна изненада забелязах, че Дамиен все повече придобива маниери на възрастен, като имитира небрежната отпусната походка и вдигнатата яка на Жоел Лакроа и усиниерските му приятелчета. Шарлот отбеляза, че малкият Дамиен като че ли има повече пари, отколкото е редно за момче на неговата възраст. В селото се носеха слухове, че бандата има нов член, който се вози отзад на моторите. Още момче, както казваха.

Подозренията ми се потвърдиха, когато същата седмица го видях в Ла Усиниер пред кафене „Ша Ноар“. Бях отишла да посрещна „Брисман 1“ с малко нови картини за галерията във Фромантин и го забелязах да стои с Жоел и някакви други усиниерци и да пуши на слънце край алеята. Имаше и момичета: дългокраки млади създания с къси поли. Отново разпознах Мерседес сред тях.

Тя привлече вниманието ми, докато подминавах групичката, и щом забеляза, че я гледам, леко вирна глава. Пушеше — у дома никога не го правеше — и ми се стори, че изглежда доста бледа въпреки аленото си червило, тъмните й очи бяха уморени и зацапани. Засмя се — твърде хладно, — когато отминах, и с упорство дръпна от цигарата си. Дамиен неловко извърна глава. Аз не ги заговорих.

В Ла Усиниер цареше спокойствие. Не мъртвило, както злобно предричаха някои саланци, а дрямка. Кафенетата и баровете бяха отворени, но повечето наполовина празни, на плажа в Лез Имортел имаше десетина души. Сестра Екстаз и сестра Терез седяха на слънце пред хотела. Те ми махнаха от стълбите.

— Я, Мадо!

— Какво търсиш тук?

Седнах до тях и им показах папката си с рисунки. Сестрите кимнаха с одобрение.

— Трябва да се опиташ да продадеш малко на мосю Брисман, Мадо.

— Ще ни бъде приятно да имаме нещо хубаво за гледане, нали, ma soeur? Прекалено дълго сме гледали едни и същи стари…

— …мъченици — сестра Терез прокара пръсти по една от рисунките. Беше пейзаж от Поент Гризнос с разрушената църква на фона на късно вечерно небе.

— Очи на художник — каза тя и се усмихна. — Имаш дарбата на баща си.

— Предай му много поздрави от нас, Мадо.

— И говори с мосю Брисман. Той има среща сега, но…

— … винаги ще намери топла дума за теб.

Обмислих думите им. Може би бяха прави, но не ми допадаше идеята да имам вземане-даване с Клод Брисман. След последната ни среща аз го избягвах: вече знаех, че се е интересувал от това колко дълго ще остана и не исках да ме подлага на разпит. Струваше ми се, че той знае повече за събитията в Ле Салан, отколкото ние си мислехме, и макар досега да не беше хванал никого да краде пясък от Лез Имортел, знаеше много добре какво става. Плажът в Ла Гулю не можеше да остане тайна за усиниерци и аз знаех, че е само въпрос на време някой да разкаже за плаващия ни риф. Когато това станеше, аз исках да бъда колкото се може по-далеч от Брисман.

Понечих да тръгна, когато забелязах малък предмет на земята пред мен. Беше червено коралово мънисто като онези, които баща ми окачаше на лодките си. Много хора от острова носеха такива. Някой явно беше изгубил своето.

— Имаш остър поглед — отбеляза сестра Екстаз, когато го вдигнах от земята.

— Задръж го, малка ми Мадо — каза сестра Терез. — Носи го — ще ти донесе късмет.

Казах довиждане на сестрите и станах да вървя („Брисман 1“ беше изсвирил предупредителния си сигнал, а аз не исках да го изпусна), когато чух шум от блъскаща се врата и неочаквано високи гласове от фоайето на Лез Имортел. Не можех да различа думите, но ясно долавях гневния им тон. И все по-силните викове, сякаш някой си тръгваше ядосан. Гласовете бяха няколко, гърлените тонове на Брисман се преливаха в нечии други. После от фоайето почти над главите ни изскочиха мъж и жена с еднакви изражения на зашеметяващ гняв. Сестрите се отместиха, за да им направят път, после се събраха отново като завеси с усмивки на лицата.

— Как върви работата? — попитах Адриен.

Но нито тя, нито Марен ме удостоиха с отговор.

44

Лятото опъна платна. Времето се задържа хубаво, както обикновено по това време на островите, топло и слънчево, но морският бриз от запад удържаше температурите поносими. Седмина от нас бяха приютили туристи, сред които четири семейства, в свободните си стаи и пригодените за целта пристройки. Тоанет имаше цял къмпинг с хора. Това правеше трийсет и осем човека дотук, а с всеки рейс на „Брисман 1“ идваха още.

Шарлот Просаж придоби навика да прави паеля веднъж седмично, като използваше раци и лангусти от новия рибарник. Приготвяше огромна тенджера и я занасяше при Анжело, който продаваше паелята на порции в опаковки от фолио. Туристите харесаха тази идея и скоро се наложи Капюсин да й помага. Тя предложи да направят разписание, според което двете да приготвят по едно ястие седмично. Не след дълго вече ядяхме паеля в неделя, печен калкан по дьовенски (печен калкан в тесто, бяло вино и нарязани на едро картофи с козе сирене) във вторник и рибена чорба в четвъртък. Останалите хора в селото направо престанаха да готвят.

В деня на лятното слънцестоене Аристид най-после обяви годежа между внука си и Мерседес Просаж и за да го отпразнува, изкара „Сесилия“ на обиколка около Бушу. Шарлот пя химн, докато Мерседес седеше на носа в бяла рокля и се оплакваше шепнешком от мириса на водорасли и от пръските, които я окъпваха при всяко подскачане на „Сесилия“.

„Елеанор 2“ надхвърли очакванията ни. Ален и Матиас бяха доволни, дори Гислен прие новината за годежа на Мерседес изненадващо благосклонно и започна да крои сложни и невероятни планове за себе си, повечето от които включваха участие на „Елеанор 2“ в регати нагоре и надолу по крайбрежието и натрупване на богатство от награди.

Тоанет осъществи една от мечтите си, като започна да продава от дома си десетки малки кесийки със сол (ароматизирани с дива лавандула и розмарин).

— Толкова е просто — казваше тя с блеснали черни очи. — Тези туристи са готови да купят какво ли не. Диви билки, вързани с панделка. Дори морска кал — старицата поклати глава, сякаш не можеше да се начуди. — Трябва само да я сипеш в малки бурканчета и да напишеш на етикета „таласотерапевтичен морски продукт“. Майка ми години наред си мажеше лицето с нея. Това е стара местна тайна за разкрасяване.

Омер Ла Патат намери купувач от континента за излишните си зеленчуци на много по-висока цена от тази, която му предлагаха досега в Ла Усиниер. Той задели част от отводнената си земя за засаждане на есенни цветя, след като години наред бе смятал, че да се отглежда нещо толкова ненужно е загуба на време.

Мерседес често се губеше в Ла Усиниер часове наред под предлог, че ходи във фризьорския салон.

— Колкото време прекарваш там — каза й Тоанет, — скоро ще започнеш да пикаеш парфюм. Шанел номер пет — тя се изкикоти.

Мерседес обидено отметна коса.

— Толкова си груба, бабо.

Аристид упорито продължаваше да пренебрегва присъствието на сина си в Ла Усиниер, като влагаше още по-голям — и някак отчаян — ентусиазъм в плановете си за Ксавие и Мерседес.

Дезире беше натъжена, но не и изненадана.

— Не ме интересува — каза ми за пореден път тя, седнала под чадъра с Габи и бебето. — Толкова дълго живяхме със спомена за смъртта на Оливие. Сега имам нужда от компанията на живите.

Очите й се стрелнаха към върха на скалата, където Аристид седеше и наблюдаваше рибарските лодки, които влизаха в залива. Забелязах, че бинокълът му е обърнат не към морето, а към брега, където Летисия и Лоло строяха крепост от пясък.

— Седи тук всеки ден — каза Дезире. — Вече съвсем не ми говори — тя вдигна бебето и оправи шапката му за слънце. — Мисля да ида да се разходя край водата — добави безгрижно, — да подишам малко въздух.

Продължаваха да пристигат туристи. Английско семейство с трите им деца. Възрастна двойка с кучето си. Елегантна стара дама от Париж, винаги облечена в розово и бяло. Няколко семейства с деца на къмпинг.

Никога не бяхме виждали толкова деца. Цялото село кънтеше от тях, от виковете, смеха им, звънлив и пъстър като плажните им играчки, те бяха облечени в лимоненожълто, тюркоазносиньо и искрящо розово, ухаеха на плажен крем и кокосово масло, на захарен памук и живот.

Не всички посетители бяха туристи. С известно учудване забелязах, че нашите момчета — сред тях Дамиен и Лоло — постепенно се бяха сдобили с неочакван статут и дори приемаха подкупи от младите усиниерци в замяна на достъп до плажа.

— Предприемчиви младежи — отбеляза Капюсин, когато й заговорих за това. — Няма нищо лошо в това да завъртиш малко бизнес. Особено когато можеш да измъкнеш пари от усиниерец — тя се изкикоти ведро. — Хубаво е, че най-после и ние имаме нещо, което те да искат, а? Защо да не си плащат за това?

Известно време търговията на черно процъфтяваше. Дамиен Геноле получаваше цигари с филтър, които пушеше с, както подозирах, тайно отвращение, но Лоло мъдро прибираше подкупи само под формата на пари в брой. Сподели ми, че спестява за мотопед.

— С мотопед можеш да изкарваш пари от какво ли не — сериозно каза той. — Временна работа, поръчки, всякакви неща. Никога няма да закъсаш, винаги имаш транспорт.

Поразително е каква промяна могат да внесат десетина деца. Изведнъж Ле Салан оживя. Старците вече не бяха мнозинство.

— Харесва ми — обяви Тоанет, когато й споменах за това. — Чувствам се млада.

Тя не беше единствената. Веднъж заварих сприхавия Аристид на скалите да учи две малки момчета как се връзват възли. Ален, обикновено толкова строг със семейството си, изведе Летисия с лодката си на риболов. Дезире тайно пъхаше бонбони в припрените несръчни ръчички. Всички се радваха на летните туристи, разбира се. Но децата задоволяваха друга, по-първична потребност. Ние непрекъснато ги подкупвахме и глезехме. Строгите старици бяха омекнали. Строгите старци преоткриваха момчешките развлечения.

Флин бе техен любимец. Той привличаше и нашите деца, разбира се, може би защото никога не правеше опити да им се хареса. Но за летните туристи беше вълшебник, около него винаги гъмжеше от деца, които говореха с него, гледаха как майстори фигурки от дърво или как се рови в отпадъците по плажа. Те го преследваха безмилостно, но това като че ли не му пречеше. Носеха му свои трофеи от Ла Гулю и му разказваха един за друг. Безсрамно се домогваха до вниманието му. Флин приемаше възхищението им с веселото безразличие, което проявяваше към всички.

След пристигането на туристите обаче ми се струваше, че зад маската на доброто си настроение той все повече се затваря в себе си. Въпреки това винаги намираше време за мен и ние прекарвахме часове наред в разговори на покрива на бункера или долу на брега. Бях му благодарна: сега, когато Ле Салан беше на път да се възстанови, аз започвах да се чувствам странно безполезна, като майка, която вижда как децата й растат сами далеч от нея. Разбира се, това беше абсурдно — Ле Салан се променяше и едва ли имаше човек, който да се радва повече от мен — и все пак няколко пъти се улавях на мисълта, че почти копнея за нещо, което да смути нашето спокойствие.

Флин се разсмя, когато му казах за това.

— Ти не си родена да живееш на остров — весело отсече той. — Ти имаш нужда да водиш постоянна борба за оцеляване.

Това беше язвителна забележка, но тогава ме накара да се засмея.

— Не е вярно! Аз обичам спокойния живот!

Флин се усмихна.

— Не може да има спокойствие, когато ти си наблизо.

По-късно се замислих за това, което беше казал. Възможно ли беше да е прав? Наистина ли се нуждаех от предчувствие за опасност, от криза? Дали точно това не ме беше привлякло към Льо Дьовен? И към самия Флин?

Същата нощ по време на отлива бях неспокойна и отидох на Ла Гулю, за да избистря мислите си. Луната беше щедър полумесец, чувах глухото съскане на вълните по тъмния песъчлив бряг и усещах умерения вятър, който променяше посоката си. Когато погледнах назад от ръба на Ла Гулю, видях бункера — тъмен квадрат на фона на звездното небе — и за миг бях почти сигурна, че виждам някакъв силует да се отделя от квадрата и да се движи към дюните. По начина му на движение познах, че това е Флин.

Може би отива на риболов, казах си, макар че не носеше фенер. Знаех, че понякога ходеше да краде омари от развъдниците на Геноле, за да се издържа. Тази работа се вършеше по-добре на тъмно.

След онзи кратък миг повече не го видях и тъй като започваше да ми става студено, бавно тръгнах назад към къщи. В далечината още се чуваха песни и викове от селото, виждах жълта светлина на пътя пред бара на Анжело и малко по-нататък. Долу на пътеката стояха две фигури, почти невидими от сянката на дюната. Едната беше масивна и широкоплещеста, небрежно пъхнала ръце в джобовете на рибарската си куртка, другата по-източена. Внезапен сноп светлина от кафенето едва докосна косата на втория човек и тя сякаш пламна.

Видях ги само за миг. Неясни приглушени гласове, протегната ръка, прегръдка. После изчезнаха — Брисман към селото, като сянката му се разтягаше неимоверно върху дюната, а Флин — обратно по пътеката с дълги, плавни крачки, право към мен. Нямах време да го избегна: той ме настигна, преди да се усетя, лицето му меко блестеше на лунната светлина. Радвах се, че моето е в сянка.

— Късничко си излязла — безгрижно каза той. Очевидно нямаше представа, че съм го видяла с Брисман.

— И ти — отвърнах аз. Мислите ми се лутаха: вече се съмнявах в това, което бях видяла — или мислех, че съм видяла. Трябваше да помисля за значението му.

Флин се усмихна.

— Белот — каза. — Печелех, но реших за разнообразие да си тръгна. Спечелих дванайсет бутилки вино от Омер. Когато изтрезнее и й каже, Шарлот ще го убие — той разроши косата ми. — Приятни сънища, Мадо.

И след това тръгна, като си свиркаше през зъби, натам, откъдето бе дошъл.

Оказа се много трудно да заговоря Флин за срещата му с Брисман. Казвах си, че може да са се видели съвсем случайно: село Ле Салан не беше затворено за усиниерци, а Омер, Матиас, Аристид и Ален потвърдиха, че в онази вечер Флин наистина беше играл белот при Анжело. Не ме беше излъгал. Впрочем, както Капюсин често казваше, Флин не е саланец. Не заема ничия страна. Може би Брисман просто го бе помолил да свърши нещо. И все пак подозрението остана: песъчинка в мидена черупка, леко неудобство.

Мислите ми непрекъснато се връщаха към фоайето в Лез Имортел и шумната среща на Брисман с Марен и Адриен, към кораловото мънисто, което бях намерила на стълбите пред хотела. Много хора на острова носят такива, и баща ми често носеше, както и много от рибарите.

Запитах се дали Флин още носи своята огърлица.

45

В края на юли започнах все повече да се тревожа за баща си. В отсъствието на сестра ми Дебелия Жан изглеждаше още по-разсеян от обикновено и по-необщителен. Бях свикнала с това, но сега в мълчанието му имаше нещо ново. Някаква неопределеност. Студиото беше завършено, отпадъците от строителните работи отдавна бяха почистени. Вече нямаше причини Дебелия Жан да седи отвън и да наблюдава. И за мое учудване той отново изпадна в обичайната си апатия, сега дори по-лоша от преди, седеше загледан през прозореца или пиеше кафе в кухнята, докато чакаше момчетата да се върнат.

Тези момчета. Те бяха единствената причина баща ми да излиза от това състояние на унес и безразличие. Той живееше само когато те бяха тук и това ме изпълваше с гняв и съжаление. Аз виждах лицата им, скришното им гримасничене, чувах шепота им, подигравките им по негов адрес. Старецът с дебелото шкембе, така го наричаха зад гърба му. Тайно му се плезеха, имитираха провлачената му походка, тътреха крака и издаваха напред малките си кръгли коремчета с маймунска злоба. Пред очите му бяха послушни и весели, със сведени погледи, с ръце, протегнати за пари или бонбони. Някои от подаръците бяха доста скъпи. Нови спортни екипи — червен за Франк, син за Лоик, — облечени веднъж и после захвърлени небрежно в задната градина сред магарешките бодили. Множество играчки — топки, кошове и стрелички, електронни игри, които по всяка вероятност баща ми поръчваше от континента: никое от селските деца не можеше да си позволи такива неща. Лоик щеше да има рожден ден през август и баща ми заговори за лодка. Отново с нарастваща тревога се запитах откъде идват парите за всичко това.

Отчасти за да разсея тревогата, аз рисувах по-бързо и с повече ентусиазъм от когато и да било. За пръв път бях толкова близо до източника си на вдъхновение. Рисувах Ле Салан и саланци: красивата Мерседес със своите къси поли, Шарлот Просаж, която прибира прането на фона на синьо-черно надвиснало небе, младежи, голи до кръста, работещи на солниците, заобиколени от конуси искрящо бяла сол, като сред пейзаж от чужда планета, Ален Геноле, седнал на носа на своята „Елеанор 2“ като келтски вожд, Омер със сериозното си смешно лице, Флин със своята чанта край морския бряг или в малката лодка с едно платно, или вдигнал кошчета с омари над водата, с коса, вързана отзад с парче корабно платно, с ръка над очите, за да ги предпази от слънцето…

Имам набито око за детайли. Майка ми винаги го е казвала. Рисувах повече по памет — никой нямаше достатъчно време, за да ми позира — и подреждах изпънатите платна до стената на стаята си да съхнат, преди да ги сложа в рамки. Когато идваше от Ла Усиниер, Адриен ме наблюдаваше с нарастващ интерес, който — чувствах — не беше напълно благосклонен.

— Използваш много повече цвят отпреди — отбеляза тя. — Някои от тези картини изглеждат доста пъстри.

Вярно беше. По-ранните ми картини изглеждаха мрачни в сравнение с тези, цветовете в тях често се ограничаваха с нюансите на сивото и кафявото, типични за островната зима. Но сега лятото беше обсебило картините ми, както бе направило с цялото село, изпълвайки ги с прашното розово на карамфилите, с хромовожълтото на зановеца, прещипа и мимозата, с нажеженото бяло на солта и пясъка, оранжевото на риболовните плавки, яркосиньото небе и червените платна на островните лодки. Тази пъстрота също беше някак неприветлива, но това ми допадаше. Чувствах, че никога не съм работила по-добре.

Флин каза същото с едва забележимо одобрително кимване, което ме изпълни с гордост.

— Добре се справяш. Скоро ще можеш да се издържаш от това.

Той седеше с профил към мен, облегнал гръб на стената на бункера, лицето му полускрито от провисналата периферия на шапката. По горещия камък над главата му пробяга малък гущер. Опитвах се да уловя изражението му — извивката на устата, сянката, която се спускаше полегато по скулата. Зад нас от лятно синята дюна се чуваше свирене на щурци. Флин забеляза, че го рисувам, и се сепна.

— Мръдна — оплаках се аз.

— Аз съм суеверен. Ние, ирландците, вярваме, че рисунките открадват част от душата.

Аз се усмихнах.

— Поласкана съм, че ме мислиш за толкова добра.

— Достатъчно си добра, за да отвориш своя галерия. В Нант може би или в Париж. Тук се погубваш.

Далеч от Льо Дьовен?

— Не мисля така.

Флин сви рамене.

— Нещата се менят. Всичко може да се случи. А и не можеш да се криеш тук вечно.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Бях облечена в червената рокля, която Брисман ми беше подарил: усещах коприната почти безтегловна върху кожата си. Чувствах се странно след толкова месеци в панталони и рибарски ризи, сякаш бях се върнала в Париж. Босите ми стъпала бяха прашни от дюната.

— О, разбираш. Ти си талантлива, умна, красива… — той млъкна и за миг ми се стори не по-малко стъписан от мен. — Ами, такава си — отсече накрая с едва доловима отбранителна нотка.

В далечината под нас Ла Гулю кипеше от живот: десетки малки лодки трепкаха над водата. Познах ги по платната: „Сесилия“, „Папа Шико“, „Елеанор 2“, „Мари Жозеф“ на Жожо. Отвъд тях — голямата синя окръжност на залива.

— Не носиш огърлицата си от мъниста — забелязах изведнъж.

Флин механично докосна врата си.

— Не — отвърна небрежно. — Аз сам се грижа за късмета си — той отново погледна към залива. — Оттук изглежда толкова малък, нали?

Аз не отговорих. Нещо в мен се беше свило като юмрук и ме караше да се задушавам. Пъхнах ръка в джоба си. Мънистото, което бях намерила в Лез Имортел, беше още там: не по-голямо от черешова костилка. Флин сложи ръка пред лицето си, сви пръсти и закри Ла Гулю.

— Тези малки селца — каза той тихо. — Трийсет къщи и плаж. Мислиш си, че можеш да им устоиш. Проявяваш предпазливост. Хитрост. Но все едно си пъхнал пръст в гърлото на бутилка — колкото повече дърпаш, толкова повече се заклещва. Преди да се опомниш, вече си паднал в капана. Започва се от дреболии. Мислиш си, че не е важно. И после един ден осъзнаваш, че дреболиите са всичко.

— Не разбирам — казах му и се наместих по-близо. Сега мирисът на дюната беше по-силен: на карамфили и копър, и кайсиевият аромат на зановец, огрян от слънцето. Лицето на Флин все още беше наполовина скрито от смешната му шапка с провиснала периферия, прииска ми се да я отместя назад и да видя очите му, да докосна лъчистите бръчки над носа му. В джоба на роклята пръстите ми отново стиснаха мънистото, после се отпуснаха. Флин ме смяташе за красива. Мисълта за това беше стряскаща, като взрив от фойерверки.

Флин поклати глава.

— Задържах се твърде дълго тук — тихо каза той. — Мадо, нали не очакваш, че ще остана завинаги?

Може би очаквах: въпреки неспокойния му дух изобщо не си представях, че може да си тръгне. Освен това сезонът беше в разгара си, в Ле Салан за пръв път цареше такова оживление.

— На това ли му викаш оживление? — възкликна Флин. — И преди съм ходил на такива места край морето — живял съм на такива места. През зимата — мъртвило, през лятото — шепа хора — той въздъхна. — Малки селца. Малки хора. Потискащо е.

Сега цялото му лице потъна в сянка, виждах само устата. Бях очарована от формата й, плътността й, от дебелината на горната устна, от малките весели бръчици в ъгълчетата. Стъписването още ме заслепяваше като слънчеви петна върху ретините: Флин ме смяташе за красива. В сравнение с това думите, които изричаше, ми се струваха несъществени: пищни безсмислици, целящи да ме отклонят от по-важната истина. Протегнах се леко, решително и обхванах лицето му с ръце.

За миг усетих, че се колебае. Но кожата му пареше като пясъка под краката ми, очите му имаха цвят на морска утайка и аз се почувствах някак различна, сякаш подаръкът на Брисман съдържаше в себе си част от неговия чар, като за кратко ме превръщаше в друг човек.

Запуших възражението на Флин с уста. Той имаше вкус на праскови, вълна, метал и вино. Изведнъж сякаш всичките ми сетива се изостриха — долових уханието на море и дюни, писъците на чайките и шума на водата, и далечните гласове от плажа, и тихото шумолене на растяща трева, и светлината. Те ме омагьосаха. Аз се въртях — твърде силно, за да може оста вътре в мен да издържи, чувствах, че всеки момент ще се възпламеня като ракета и ще изпиша името си със звезди по слисаното небе.

Вероятно беше непохватно. Може би, но за мен стана леко, без усилие. Червената рокля се свлече от раменете ми сякаш от само себе си. Ризата на Флин я последва — отдолу кожата му беше светла, почти с цвета на пясъка — и той отвръщаше на целувките ми така, както човек пие вода след дълго лутане в пустинята, жадно, без да спре да си поеме дъх до мига, в който съзнанието започне да поддава. Никой от двамата не пророни и дума, докато не утолихме жаждата си, и накрая се опомнихме целите в пясък и пот, с полюшвана от вятъра суха трева над главите, а нагорещената бяла стена на бункера и искрящото море трепкаха като мираж.

Все още преплетени един в друг, ние се взирахме в тях, потънали в дълго, наелектризирано мълчание. Това променяше всичко. Знаех го, но ми се искаше да удължа мига колкото може повече, легнала с глава върху корема на Флин и ръка, преметната небрежно през раменете му. Исках да му задам хиляди въпроси, но знаех, че ако ги изрека, това би означавало да призная промяната, да се изправя срещу факта, че вече не сме просто приятели, а нещо далеч по-опасно. Чувствах, че той очаква от мен да разсея напрежението, може би да му подам репликата, над нас се виеха чайки, които пищяха и протестираха.

Никой не проговори.

46

В средата на месеца приливите донесоха горещи бури, но тъй като те се ограничаваха само с екстравагантни демонстрации на разсеяни светкавици и няколко силни нощни дъждове, търговията не пострада. Отпразнувахме успеха си с фойерверки, уредени от Флин и платени от Аристид в съдружие с кмета Пинос. Не беше като грандиозните спектакли, които могат да се видят по крайбрежието, но в Ле Салан със сигурност за пръв път се случваше подобно нещо и всички дойдоха да гледат. Три гигантски огнени колела, достижими единствено с лодка и проектирани да блестят над водата, се въртяха над Бушу. На дюната имаше бенгалски огньове. Фойерверките украсяваха небето с гирлянди от пищни огнени цветя. Цялата илюминация продължи не повече от няколко минути, но децата бяха запленени. Лоло не беше виждал фойерверки никога досега и докато Летисия и другите деца от континента бяха по-малко заинтригувани, всеки се съгласи, че това са най-хубавите фойерверки, които някога е имало на острова. Капюсин и Шарлот изпекоха празнични сладкиши, които да раздадат на публиката, малко дьовиноазри, рула, пържени понички с мед и палачинки, напоени обилно със солено масло.

Флин, който беше планирал и осъществил малката илюминация почти съвсем сам, се прибра рано. Аз не го спрях: след последната ни среща в бункера почти не говорех с него. Както обикновено, всеки ден, когато минавах край бункера, проверявах за признаци на живот — дим от камината, пране, проснато да съхне на покрива — и чувствах леко отслабване на напрежението под ребрата ми, като виждах, че той все още е там. Но когато го срещах при Анжело или да лови риба в солния канал, или да гледа морето от покрива си, откривах, че почти нямам сили да отвръщам на поздрава му. Ако и да беше наранен или учуден от това, добре го прикриваше. Животът — поне за него — течеше нормално.

Баща ми отсъстваше от празненството. Адриен дойде с момчетата си, макар че те изглеждаха отегчени и разочаровани от забавленията и сладкишите, които радваха другите деца. Видях ги по-късно до един от големите огньове. С тях беше Дамиен, който изглеждаше неудовлетворен и сърдит: от Лоло разбрах, че между тях е имало някакво спречкване.

— Заради Мерседес — довери ми се Лоло отчаян. — Готов е на всичко, за да я накара го забележи. Само това го интересува.

Дамиен със сигурност се беше променил. Вродената му враждебност като че ли бе взела връх и сега той съвсем се беше отчуждил от стария си приятел. Ален също имаше проблеми с него. Той сам призна със смесица от досада и резервирана гордост:

— Винаги сме били такива, нали знаеш — каза ми веднъж. — Всички Геноле. Глави, пълни с камъни — въпреки това личеше, че е разтревожен. — Нищо не мога да направя с това момче. Не говори с мен. Някога двамата с брат си бяха неразделни, но дори Гислен не може да измъкне дума от него, нито да го накара да се усмихне. Ама и аз бях същият на неговата възраст. Ще го израсте.

Ален смяташе, че може би нов мотопед би разсеял Дамиен от тежките мисли.

— Ще го накара да стои настрана от ония усиниерци — добави той. — Ще го задържи в селото. Ще му даде нова тема за размисли.

Надявах се да е така. Винаги бях харесвала Дамиен въпреки неговата резервираност. Малко ми напомняше мен самата на тази възраст — подозрителна, надменна, навъсена. А на петнайсет първата любов е като лятна светкавица: ослепителна, ожесточена и бързо отминаваща.

Мерседес също будеше тревога. След обявяването на годежа тя беше станала по-чувствителна отвсякога, прекарваше часове затворена в стаята си, отказваше да яде, като ту подмамваше, ту отпъждаше своя злополучен годеник, така че Ксавие вече не знаеше какво да направи, за да й угоди.

Аристид отдаваше това на нервите й. Но имаше нещо повече: струваше ми се, че момичето освен изнервено прилича на болно, пушеше повече от обикновено и беше готово да избухне в сълзи по най-малкия повод. Тоанет ни разкри, че Мерседес и Шарлот са се скарали заради една булчинска рокля и вече не си говорят.

— Роклята е на Дезире Бастоне — обясни Тоанет. — Стара дантелена рокля с рязана талия, много хубава. Ксавие искаше Мерседес да я облече.

Дезире пазила роклята грижливо прибрана между чаршафи, ароматизирани с лавандула, още от своята сватба. Майката на Ксавие също я носила в деня, когато се омъжила за Оливие. Но Мерседес категорично отказала да я облече и когато Шарлот скромно настояла, дъщеря й вдигнала невиждан скандал.

Зли езици твърдяха, че Мерседес отказала роклята само защото била прекалено дебела, за да се напъха в нея, но това по никакъв начин не помогна за възстановяването на спокойствието в дома на Просаж.

През това време Флин и аз бяхме установили помежду си нещо като рутина. Не говорехме за промяната в отношенията си, сякаш признаването й би ни изложило на риск повече, отколкото всеки от нас искаше. В резултат на това нашата интимност се характеризираше с измамно безгрижие, като при ваканционен флирт. Ние съществувахме сред паяжина от невидими нишки, които никой от нас не се осмеляваше да престъпи. Разговаряхме, любехме се, плувахме заедно в Ла Гулю, ходехме за риба и изпичахме улова на малкото барбекю, което Флин беше направил в една кухина зад дюната. Съобразявахме се с границите, които сами си бяхме начертали. Понякога се питах дали моят страх е предизвикал налагането на тези ограничения, или неговият. Но Флин вече не говореше за заминаване.

Никой вече не чуваше слухове за Клод Брисман. Бяха го виждали с Пинос и Жожо льо Гоелан — веднъж в Ла Гулю и веднъж в селото. Капюсин каза, че се навъртали около нейната каравана, а Ален ги беше видял край бункера. Но доколкото знаехме, Брисман все още беше твърде зает с влагата в стените на Лез Имортел, за да планира нещо ново. Със сигурност никой не споменаваше за новия ферибот и повечето хора бяха склонни да вярват, че слухът за „Брисман 2“ е бил нечия шега — може би на Гислен.

— Брисман знае, че е загубил играта — каза Аристид победоносно. — Крайно време е и усиниерците да се почувстват победени. Късметът им изневери и те го знаят.

Тоанет кимна.

— Сега никой не може да ни спре. Светицата е на наша страна.

Но оптимизмът ни се оказа преждевременен. Само няколко дни по-късно аз се върнах в селото с малко скумрия за обяд на Дебелия Жан и заварих Брисман да ме чака под чадъра в двора. Пак беше с рибарския си каскет, но този път за случая бе сложил бяло ленено сако и вратовръзка. Краката му както обикновено бяха обути в избелели еспадрили. Между пръстите си държеше цигара „Житан“.

Баща ми седеше срещу него с бутилка „Мюскаде“ до лакътя. Три празни чаши стояха в очакване.

— Ето я и Мадо — Брисман с усилие стана от стола си. — Надявах се скоро да се присъединиш към нас.

— Какво правите тук? — учудването направи тона ми рязък и той ме погледна наранен.

— Дойдох да те видя, разбира се — зад печалното му изражение се криеше нещо присмехулно. — Обичам да бъда в течение на нещата.

— И аз така чух.

Брисман наля още вино в чашата си, след това напълни една за мен.

— На вас, саланци, доста ви е провървяло напоследък, а? Сигурно сте много доволни.

Аз запазих неутрален тон:

— Не се оплакваме.

Брисман се усмихна и гангстерските му мустаци се наежиха.

— Човек като теб може да ми потрябва в хотела. Млад и енергичен. Трябва да си помислиш за това.

— Като мен? Какво мога да правя аз?

— Ще се изненадаш, като разбереш — тонът му беше насърчителен. — Един художник-дизайнер — точно сега може да ми бъде от голяма полза. Можем да направим това-онова. Мисля, че ще ти се стори изгодно.

— Така ми е добре.

— Може би. Но обстоятелствата се променят, нали? Малко независимост може да ти дойде добре. Помисли за бъдещето — той се усмихна широко и побутна чашата към мен. — Ето. Пийни вино.

— Не, благодаря — аз посочих плика с рибата. — Трябва да я сложа да се пече. Става късно.

— Скумрия, а? — каза Брисман и стана. — Знам чудна рецепта за нея, с розмарин и сол. Ще ти помогна, така ще можем да си поприказваме.

Той ме последва в кухнята. Беше по-сръчен, отколкото предполагаше телосложението му, въртеше и изкормваше рибата с бързи ловки движения.

— Как върви бизнесът? — попитах аз, като запалих фурната.

— Не е зле — отвърна Брисман усмихнат. — Всъщност баща ти и аз тъкмо празнувахме.

— Какво празнувахте?

Брисман ме удостои с голяма ослепителна усмивка.

— Поливахме една сделка.

Бяха използвали момчетата, разбира се. Знаех, че баща ми би направил всичко, за да бъде близо до тях. Марен и Адриен се бяха възползвали от привързаността му, бяха заговорили за инвестиции и подтикнали Дебелия Жан да вземе назаем повече, отколкото можеше да върне. Запитах се каква част от земята им беше отстъпил.

Брисман чакаше търпеливо да кажа нещо. Долавях щедрия и хладен смях, с който бе изпълнено очакването му, погледа на сивите му очи, предпазлив като на котка. Без да ме пита, той започна да приготвя марината за рибата от олио, балсамов оцет, сол и стръкчета розмарин, откъснати от храстите пред вратата.

— Мадлен, би трябвало да сме приятели, знаеш ли — видът му трябваше да изразява печал — отпуснати челюсти и тъжно увиснали мустаци, — но в гласа му се долавяше смях. — Наистина, ние не сме много различни. И двамата сме борбени. И двамата сме предприемчиви. Не би трябвало да имаш такива предразсъдъци към мен. Сигурен съм, че заедно ще успеем. А аз съвсем искрено искам да ти помогна, знаеш. Винаги съм го правил.

Не го погледнах, осолих рибата и я увих във фолио, после я пъхнах в горещата фурна.

— Забрави маринатата.

— Аз не я готвя така, мосю Брисман.

Той въздъхна.

— Жалко. Щеше да ти хареса.

— За колко? — попитах аз накрая. — За колко ви я даде?

Брисман изпъшка.

— За колко ми я е дал? — повтори той с укор. — Никой нищо не ми е давал. Защо да го прави?

Документите бяха изготвени на континента. Баща ми се отнасяше почти с благоговение към непонятните хартии с подписи и печати. Юридическата терминология го объркваше. Макар че Брисман не навлезе в подробности, аз предположих, че се е договорил да вземе земя като гаранция за заем. Както обикновено. Това беше просто вариант на старата практика: краткосрочни заеми, които по-късно се изплащат с имот.

В края на краищата, както би казала Адриен, земята беше безполезна за баща ми. Няколко километра дюни между Ла Буш и Ла Гулю, изоставен заден двор — безполезен, поне доскоро.

Както подозирах през цялото време, студиото не беше платено от спестявания. Ремонтът на къщата, подаръците за момчетата, новите велосипеди, компютърните игри, сейлбордовете…

— Вие сте платили за всичко. Заели сте му парите.

Брисман сви рамене.

— Разбира се. Кой друг? — той заля листа маруля с оцет и сложи саликорния, месеста островна трева, използвана често за туршии, после я сипа в дървена купа, а аз започнах да режа домати. — Тук е хубаво да се сложи арпаджик — отбеляза той със същия добродушен тон. — Нищо друго не извлича така аромата от узрелия домат. Кажи ми, къде го държиш?

Не му обърнах внимание.

— А, ето го, при зеленчуците. Много е хубав, едър е. Виждам, че във фермата на Омер работите вървят добре. Това е златна година за всички в Ле Салан, нали? Риба, зеленчуци, туристи.

— Справяме се добре.

— Колко скромно. Хе. Това е почти чудо — той наряза арпаджика с бързи заучени движения. Миризмата беше остра, като от морето. — И всичко благодарение на хубавия плаж, който откраднахте. Ти и хитрият ти приятел Руже.

Внимателно оставих ножа на масата. Ръката ми леко трепереше.

— Внимавай. Нали не искаш да се порежеш?

— Не знам за какво говорите.

— Говоря за това, че трябва да внимаваш повече с ножа, Мадо — той се подсмихна. — Или искаш да ми кажеш, че не знаеш нищо за плажа?

— Плажовете се местят. Пясъкът се мести.

— Да, мести се, и понякога дори го прави по своя воля. Но не и този път, а? — Брисман разпери широко ръце. — О, не си мисли, че ти се сърдя. Аз съм изпълнен с възхищение от това, което направи. Ти извади Ле Салан от морето. Направи селото преуспяващо. Единственото, което правя аз, Мадо, е да защитавам интересите си, като се грижа да получавам своя дял. Наречи го компенсация, ако щеш. Ти ми я дължиш.

— Вие сте този, който предизвика наводненията — отвърнах му аз ядосана. — Никой не ви дължи нищо.

— О, не е така — Брисман поклати глава. — Откъде мислиш, че идват парите, а? Парите за бара на Анжело, за вятърната мелница на Омер, за къщата на Ксавие? Откъде според теб се е взел капиталът? Кой е положил основите на всичко това? — той махна към прозореца, като побра в мръсната си шепа Ла Гулю, селото, небето, искрящото море.

— Може и да е било така — казах аз. — Но това вече свърши. Ние се оправяме сами. Ле Салан вече няма нужда от вашите пари.

— Шшт — с пресилена съсредоточеност Брисман изля малко от маринатата върху доматите. Станаха изкусително ароматни. Представих си как щеше да ухае върху горещата риба, как оцетът с розмарин щеше да се изпари, зехтинът да зацвърти. — Ще се изненадаш, като видиш как се променя всичко, когато нещата опрат до печелене на пари — каза той. — Защо да се задоволяваме с двама туристи в задната стая, когато с малко повече капитал можем да направим от гаража лятна стая или да построим ред бунгала на някое празно място? Ти си вкусила успеха, Мадо. Наистина ли мислиш, че хората се задоволяват така бързо?

Известно време размишлявах над това в мълчание.

— Може и да сте прав — казах накрая. — Но аз все още не разбирам какво ще спечелите вие от това. Не можете да построите нещо голямо върху земята на баща ми.

— Мадлен — раменете на Брисман красноречиво увиснаха, всяка част от тялото му изразяваше укор. — Защо винаги търсиш скрит мотив? Защо просто не приемеш, че искам да помогна? — той разпери умоляващо ръце. — Между нашите две села има толкова малко доверие. Толкова силна вражда. Дори ти беше въвлечена в нея. Какво съм направил, за да заслужа такава мнителност? Давам пари в аванс на баща ти в замяна на земя, която не му е нужна — подозрения. Предлагам ти работа в Лез Имортел — подозрения. Опитвам се да прокарам мост между двете общности в името на семейството си — още повече подозрения. Хе! — той драматично махна с ръце. — Кажи ми. В какво ме подозираш сега?

Не му отговорих. Чарът му, пуснат изцяло в ход, беше силен и неустоим. Въпреки това знаех, че имам право да го подозирам. Брисман кроеше някакъв план — спомних си за „Брисман 2“, който бях видяла почти завършен преди шест месеца, сега готов да бъде пуснат на вода, и отново се запитах какъв ли е планът му. Той въздъхна тежко и разхлаби яката на ризата си.

— Аз съм стар човек, Мадо. И самотен. Имах жена. Малък син. Пожертвах и двамата заради амбициите си. Признавам, че някога слагах парите над всичко друго. Но парите остаряват. Губят блясъка си. Сега аз искам неща, които не могат да се купят с пари. Семейство. Приятели. Покой.

— Покой!

— Аз съм на шестдесет и четири години, Мадлен. Спя лошо. Прекалявам с пиенето. Машината започва да засича. Питам се дали си е струвало, дали парите са ме направили щастлив. Все по-често си задавам тези въпроси — той погледна фурната. Таймерът беше на нула. — Мадлен, мисля, че рибата ти се е опекла.

Сложи ръкавици и извади скумрията от фурната. Разгъна фолиото и изля останалата марината върху рибата. Замириса точно както си представях, сладко, горещо и вкусно.

— Ще те оставя да хапнеш на спокойствие, хе — той въздъхна театрално. — Обикновено се храня в хотела, знаеш ли? Мога да избера която маса си харесам, което ястие пожелая. Но апетитът ми — Брисман се потупа по стомаха, — апетитът ми не е какъвто беше някога. Може би видът на всички онези празни маси…

Не знам защо го поканих. Може би защото никой дьовинянин не отказва гостоприемството си. Може би защото думите му ме бяха трогнали.

— Защо не хапнете с нас? — предложих аз импулсивно. — Храната ще стигне за всички.

Но Брисман внезапно избухна в смях и коремът му се разтресе. Почувствах как бузите ми пламват от мисълта, че съм била манипулирана да покажа съчувствие, от което никой не се нуждае, и че жестът ми го е развеселил.

— Благодаря ти, Мадо — каза той накрая, като избърса сълзите в очите с крайчеца на кърпата си. — Каква мила покана! Но аз трябва да тръгвам. Днес имам да пека и друга риба.

47

На следващата сутрин, когато минах покрай бункера, от Флин нямаше и помен. Капаците на прозореца бяха затворени, генераторът беше изключен и липсваха обичайните следи от присъствието му. Не видях нито чинии от закуската в мивката, нито завивка на леглото, нито дрехи. Когато влязох вътре — в Ле Салан малко хора заключват вратите си, — не заварих нищо, освен непроветрената миризма на празна къща. Но което беше по-лошо, малката лодка, която Флин държеше в горния край на солния канал, липсваше.

— Може да е отишъл за риба — предположи Капюсин, когато минах да я навестя в караваната й.

Ален се съгласи с нея, като каза, че видял лодката на Флин да излиза в морето рано сутринта. Анжело също не изглеждаше разтревожен. Но Аристид изрази безпокойство:

— Стават нещастия — мрачно заяви той. — Спомнете си Оливие.

— Хе! — възкликна Ален. — На Оливие никога не му е вървяло.

Анжело кимна.

— Руже по-скоро ще предизвика проблем, отколкото да се забърка в него. Винаги ще падне на краката си, каквото и да стане.

Но денят минаваше, а Флин го нямаше никакъв. Започнах да се безпокоя. Със сигурност би ми казал, ако беше решил да отсъства по-дълго. Когато не се появи до късния следобед, аз отидох в Ла Усиниер, където „Брисман 1“ тъкмо се готвеше да отплава. Опашка от туристи чакаше на сянка под навеса на „Ша Ноар“, до трапа бяха наредени куфари и раници. Машинално огледах опашката за червенокос мъж.

Разбира се, Флин не беше сред заминаващите туристи. Но тъкмо понечих да тръгна по крайбрежната алея, когато забелязах познат силует. Дългата коса на момичето закриваше лицето й, но не можех да не позная тесните дънки и яркооранжевия потник с гол гръб. В краката й като куче се беше сгушила обемиста раница.

— Мерседес?

Като чу гласа ми, тя се обърна. Лицето й беше бледо, без следа от грим. Стори ми се, че беше плакала.

— Остави ме на мира — каза Мерседес и застана с лице към „Брисман 1“.

Разтревожих се.

— Мерседес, добре ли си?

Без да ме погледне, тя поклати глава.

— Това няма нищо общо с теб, Кокошке. Не се меси — аз не помръднах, стоях мълчаливо до нея и чаках. Мерседес тръсна косата си. — Винаги си ме мразила. Би трябвало да се радваш да ми видиш гърба. Остави ме на мира, чу ли? — зад пердето от коса лицето й беше нещастно и размазано.

Сложих ръка на тънкото й рамо.

— Никога не съм те мразила. Ела с мен, ще те черпя едно кафе и ще поговорим. А после, ако пак искаш да заминеш…

Мерседес изхлипа ядно иззад косата си.

— Не искам да заминавам!

Взех раницата й.

— Тогава ела с мен.

— Не в „Ша Ноар“ — побърза да каже тя, когато тръгнах към кафенето. — Някъде другаде. Не тук.

Намерих малка закусвалня зад Кло дю Фар и поръчах кафе и понички за двете ни. Мерседес още ми се струваше сприхава и готова всеки миг да заплаче, но враждебността й бе изчезнала.

— Защо искаше да се измъкнеш така? — попитах аз накрая. — Сигурна съм, че родителите ти се тревожат за теб.

— Няма да се върна у дома — заинати се тя.

— Защо? Да не би да е заради глупавата булчинска рокля?

Мерседес ме изгледа стъписана. После — неохотно — се усмихна.

— Да, оттам започна.

— Но не можеш да избягаш от къщи, защото роклята не ти стои добре — казах аз, като едва сдържах смеха си.

Мерседес поклати глава.

— Не е за това — отвърна тя.

— Защо тогава?

— Защото съм бременна.

С малко утешителни думи и още кафе успях да изкопча историята от нея. Мерседес представляваше странна смесица от надменност и момичешка наивност, като изглеждаше ту прекалено зряла, ту прекалено неопитна за годините си. Предположих, че тъкмо това е привлякло Жоел Лакроа — тази женствена демонстрация на самоувереност. Но въпреки късите си поли и сексуална дързост в душата си тя продължаваше да бъде момиче от острова, трогателно, опасно невежо.

Очевидно за предпазни мерки беше разчитала на Светицата.

— Впрочем — каза тя — не мислех, че може да стане от първия път.

Явно е станало само веднъж, помислих си. Той й беше внушил, че сама си е виновна. Преди това бе имало само целувки, тайни разходки с мотора, сладостно усещане за бунт.

— Отначало беше толкова мил с мен — каза Мерседес. — Всички други очакваха да се омъжа за Ксавие и да стана жена на рибар, да надебелея и да ходя със забрадка на главата като майка ми — тя избърса очи с ъгълчето на кърпата си. — Сега всичко рухна. Казах му, че можем да заминем, в Париж, да речем. Да си наемем апартамент. Да си потърся някаква работа. А той само… — Мерседес вяло отметна косата си. — Той само се изсмя.

По съвет на отец Албан тя разказала всичко на родителите си. За голямо учудване тъкмо тихата суетлива Шарлот се вбесила най-много, Омер Ла Патат само седял на масата като човек, изпаднал в шок. Шарлот казала, че трябва да съобщят на Ксавие: имали уговорка, която вече не можела да се спази. Докато ми разказваше за това, Мерседес плачеше тихо и отчаяно.

— Не искам да ходя на континента. Но сега се налага. След това, което се случи, никой тук няма да ме иска.

— Омер може да поговори с бащата на Жоел — предложих аз.

Тя поклати глава.

— Не ми трябва Жоел. Никога не съм го искала — Мерседес избърса сълзите с опакото на дланта си. — И няма да се прибера у дома — каза през плач. — Ако се върна, ще ме накарат да се видя с Ксавие. А аз не мога, по-скоро бих умряла.

В далечината отекна свирката на ферибота. „Брисман 1“ потегляше.

— Е, ще останеш поне до утре — бодро отбелязах аз. — Ела да ти потърсим място, където да пренощуваш.

48

Намерих Тоанет Просаж в градината да вади глави див чесън от песъкливата почва. Тя се изправи и ми кимна дружелюбно не изпод обичайната си бяла шапчица, а изпод шапка с широка периферия, привързана накриво на главата й с червена лента. Една коза пощипваше трева на торфения покрив на къщурката й.

— Е, за какво си дошла тази сутрин?

— Трябва ли да имам някакви користни подбуди? — аз извадих голяма кесия със сладки, която бях купила в Ла Усиниер, и й я подадох. — Реших, че може да ти се хапват шоколадови кифлички.

Тоанет взе кесията и лакомо прегледа съдържанието й.

— Ти си добро момиче — заяви тя. — Това е подкуп, разбира се. Хайде, казвай, имаш моето благоволение. Поне докато изям това.

Усмихнах се, когато я видях да захапва първата кифличка, и докато ядеше, й разказах за Мерседес.

— Реших, че може да поживее при теб известно време — казах аз. — Докато нещата се уталожат.

Тоанет се замисли над една кифличка, поръсена с канелена захар. Черните й очи блестяха проницателно изпод периферията на шапката.

— Само главоболия с тази моя внучка! — промърмори тя с въздишка. — Още когато се роди, разбрах, че няма да ни е лесно. Тези кифлички са много вкусни — добави старицата и с наслада захапа канелената.

— Всичките са за теб — казах й аз.

— Хе.

— Омер не ти е казал за Мерседес, нали? — предположих аз.

— Заради парите, хе!

— Може би.

Тоанет живееше скромно, но се носеха слухове за скрито богатство. Старицата не правеше нищо, за да ги потвърди или отхвърли и мълчанието й се приемаше от повечето хора за потвърждение. Омер обичаше майка си от сърце, но тайно се чудеше на дълголетието й. Тоанет знаеше това и се готвеше да живее вечно.

Тя се подсмихна лукаво.

— Мисли си, че ще го лиша от наследство, ако стане скандал, а? Горкият Омер. Казвам ти, че това момиче прилича повече на мен, отколкото на майка си или баща си. И аз тровех живота на своите родители.

— Не си се променила много.

— Хе! — тя отново надникна в книжната кесия. — Кифлички с ядки. Винаги съм обичала кифлички с ядки. Добре, че всичките ми зъби са си на мястото, нали? По-вкусни са с мед обаче. Или с малко козе сиренце.

— Ще ти донеса.

Тоанет ме изгледа за кратко с цинично добродушие.

— Тъкмо ще доведеш и момичето. Сигурно ще ми скъса нервите. На моята възраст човек има нужда от колкото може повече почивка. Младите не го разбират. Само за своите грижи мислят.

Този намек за старческа немощ не ме заблуди. Представих си, че десет минути след пристигането си Мерседес ще чисти, ще готви и ще подрежда къщата. По всяка вероятност щеше да й се отрази добре.

Тоанет отгатна мислите ми.

— Бързо ще й намеря занимание — обяви тя с повелителен тон. — А ако онова момче се навърта наоколо — хе! — и като махна с кифличка в ръка, заприлича на най-древната фея на света. — Ще го науча аз него. Ще му покажа какво е да си има работа със саланка.

Оставих Мерседес при баба й. Минаваше един часа и слънцето грееше най-безмилостно. Ле Салан блестеше като от стъкло, пусто, със спуснати капаци, с оскъдна сянка в подножието на белите варосани стени. Искаше ми се да легна на сянка под чадъра, може би с продълговата чаша с питие, но момчетата сигурно бяха вкъщи — поне до отварянето на детската площадка, — а след посещението на Брисман не бях сигурна как ще се чувствам край баща си. Затова тръгнах към дюните. Над Ла Гулю щеше да бъде по-прохладно, а по това време на деня и безлюдно. Приливът беше във връхната си точка, морето искреше с чист блясък. Вятърът щеше да проветри мислите ми.

Не се удържах и по пътя надзърнах в бункера. Беше празно като миналия път. Но в Ла Гулю не беше съвсем безлюдно. Самотна фигура стоеше край водата с цигара в зъбите.

Не отвърна на поздрава ми и когато застанах до него, той извърна лице, но не достатъчно бързо, за да скрие зачервените си очи. Новината за Мерседес се беше разнесла.

— Иска ми се всички да умрат — каза Дамиен с тих глас. — Иска ми се морето да придойде и да залее целия остров. Да измие всичко. Нито един човек да не остане.

Той взе един камък изпод краката си и го метна с всичка сила в приближаващите вълни.

— Сега може да мислиш така… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Не биваше изобщо да правят онази преграда. Трябваше да оставят морето както си е. Мислеха се за толкова умни. Печелят пари. Смеят се на усиниерците. Всички са толкова заети да мислят за пари, че не виждат какво става под носа им — той ритна пясъка с върха на ботуша си. — Лакроа изобщо нямаше да я погледне, ако не беше всичко това, нали? До края на лятото щеше да си е отишъл. Нямаше да има какво да го държи тук. Обаче му хрумна, че може да изкара пари от нас — аз сложих ръка на рамото му, но той се отърси. — Правеше се, че ми е приятел. И двамата се правеха. Използваха ме, за да си предават бележки. За да шпионирам из селото. Мислех си, че ако направя нещо за нея, тя…

— Дамиен. Ти не си виновен. Не си могъл да знаеш.

— Но аз… — изведнъж Дамиен млъкна и взе друг камък. — О, какво знаеш ти? Ти даже не си чиста саланка. Ще се оправиш, каквото и да стане. Сестра ти е роднина на Брисман, нали?

— Не виждам какво общо…

— Остави ме на мира, разбра ли? Не е твоя работа.

— Моя е — аз хванах ръката му. — Дамиен, мислех, че сме приятели.

— И аз си мислех същото за Жоел — сърдито отвърна Дамиен. — Руже се опита да ме предупреди. Трябваше да го послушам, нали? — той взе още един камък и го хвърли във вълните. — Казвах си, че баща ми е виновен. Имам предвид цялата тая работа с омарите и останалото. Да се съюзи с Бастоне. След всичко, което са направили на семейството. Да се прави, че всичко е наред само заради някакви омари.

— А сега и Мерседес — тихо добавих аз.

Дамиен кимна.

— Щом Просаж надушиха парите на стария Бастоне — те още са затънали до уши в дългове, — направо му я напъхаха в ръцете. Преди тя изобщо не поглеждаше Ксавие. Боже, та те са израснали заедно!

— Ами крадците с моторите? — попитах аз. — Твоя работа ли беше? Ти ли им каза за парите? За да си го върнеш на Бастоне?

Дамиен кимна отчаяно.

— Ксавие не биваше да пострада. Мислех, че направо ще им даде парите. Но като стана така, Жоел каза, че мога да вляза в бандата. Нямах нищо за губене.

Нищо чудно, че изглеждаше толкова нещастен.

— И през цялото това време си мълчал? На никого ли не каза?

— Само на Руже. Понякога човек може да говори с него за някои неща.

— Той какво ти каза?

— Да не крия нищо от баща си и Бастоне. Каза, че ако си мълча, ще стане по-лошо. Аз му казах, че е луд: баща ми щеше да ме спука от бой, ако знаеше и половината.

Усмихнах се.

— Мисля, че е бил прав, знаеш ли?

Дамиен унило сви рамене.

— Може би. Сега е вече късно.

Оставих го на плажа и се върнах по същия път, по който бях дошла. Когато погледнах назад, самотната фигура риташе пясък в морето с ожесточена енергия, сякаш така можеше да върне целия плаж обратно на Ла Жьоте, където му беше мястото.

49

Когато се прибрах, заварих Адриен с Марен и момчетата, които тъкмо привършваха късния си обяд. Щом влязох, те вдигнаха глави. Дебелия Жан не ме погледна, остана с глава, надвесена ниско над чинията, да дояжда салатата си с бавни, методични движения.

Направих кафе, чувствайки се като натрапник. Докато го пиех, цареше мълчание, сякаш присъствието ми беше убило разговора. Така ли щеше да бъде отсега занапред? Сестра ми и семейството й, Дебелия Жан с момчетата и аз, страничният човек, неканеният гост, когото никой не се осмеляваше да изгони? Чувствах как сестра ми ме наблюдава с присвити островно сини очи. От време на време някое от момчетата прошепваше нещо, твърде тихо, за да мога да чуя.

— Чичо Клод каза, че е говорил с теб — най-после се обади Марен.

— Радвам се, че го направи — отговорих аз. — Може би и вие смятахте да ми го кажете някой ден?

Адриен хвърли поглед към Дебелия Жан.

— Татко е свободен сам да решава какво да прави със земята си.

— Отдавна обсъждахме този въпрос с баща ти — каза Марен. — Дебелия Жан знаеше, че няма средства да разработи имота. Реши, че ще бъде по-добре да остави това на нас.

— На „нас“?

— На Клод и на мен. Двамата ще ставаме съдружници.

Погледнах баща си, който видимо беше погълнат от това да обира зехтина от дъното на купата за салата.

— Ти знаеше ли, татко?

Мълчание. Дебелия Жан с нищо не показа, че ме е чул.

— Само го притесняваш, Мадо — промърмори Адриен.

— Ами аз? На никого ли не му хрумна да попита мен? Или може би това е имал предвид Брисман, като ми каза, че иска да бъда на негова страна? Това ли е искал? Да се увери, че ще си затворя очите, когато му продадете земята за жълти стотинки?

Марен ме погледна многозначително.

— Може би е по-добре да говорим някой друг…

— Затова ли доведохте момчетата? — гневът пърхаше в мен като птица в клетка. — С тях ли го подкупихте? Дебелия Жан и Малкия Жан, възкръснал от мъртвите? — погледнах баща си, но той се беше затворил в себе си и гледаше кротко в пространството пред себе си, сякаш в стаята нямаше никого.

Адриен ме погледна с упрек.

— О, Мадо! Нали го видя с момчетата? Те са терапия за него. Виж колко добре му се отразява.

— А земята е неизползваема — каза Марен. — Всички решихме, че е по-добре да се заемем с къщата, да направим от нея истинска семейна лятна вила, за да може всички да я използваме.

— Помисли колко хубаво ще бъде за Франк и Лоик — добави Адриен. — Чудна вила край морето.

— И солидна инвестиция — каза Марен — за по-късно, когато… знаеш.

— Наследство — обясни Адриен. — За децата.

— Но това не е вила — възразих аз и почувствах, че ми прилошава.

Сестра ми се наведе към мен с грейнало лице.

— Ние вярваме, че ще стане, Мадо — каза тя. — Всъщност помолихме татко да замине с нас през септември. Искаме да живее с нас през цялата година.

50

Тръгнах, както бях дошла, с малкия куфар и папката с рисунки, но този път не завих към селото. Вместо това поех по другата пътека — онази, която водеше към бункера над Ла Гулю.

Флин още го нямаше. Влязох вътре, легнах на старото походно легло и внезапно се почувствах много самотна, много далеч от дома. В този миг бях готова да дам почти всичко, за да се озова отново в парижкия си апартамент с бръснарницата отпред и шума от булевард „Сен Мишел“, който изпълва горещия сив въздух. Може би Флин беше прав, казах си. Може би беше време да помисля за преместване.

Сега съвсем ясно виждах как са манипулирали баща ми. Но той беше направил своя избор и аз нямаше да го спра. Щом искаше да живее с Адриен, негова воля. Къщата в Ле Салан щеше да се превърне във вила. Аз можех да идвам когато пожелая, разбира се, и Адриен с престорено учудване щеше да пита защо не идвам по-често. Тя и Марен щяха да прекарват всичките си отпуски тук. Може би и извън туристическия сезон. Изведнъж си представих себе си и Адриен като деца, как се караме за някаква плюшена играчка, как я късаме и разпиляваме пълнежа й, докато се бием за това кой да я притежава. Не, казах си. Не ми трябва къщата.

Облегнах папката си до стената, пъхнах куфара под леглото, после отново излязох на дюната. Вече беше почти три часа, слънцето печеше по-умерено, а водата се оттегляше. В далечината трепкаше самотно платно на фона на слънчевия блясък, далеч зад безопасния пръстен на Ла Жьоте. Не можех да различа формата му с особена точност и не ми минаваше през ум кой би навлязъл толкова навътре в такова време. Започнах да слизам надолу в Ла Гулю, като току поглеждах в далечината. Няколко птици се извиха над мен и запищяха. От ярката светлина ми беше трудно да разгледам далечното платно: във всеки случай, не беше на никого от селото. Никой саланец не би управлявал така несръчно, като колебливо променя курса, изпуска вятъра и накрая попада в течение с увиснало платно, докато течението отнася лодката.

Когато се приближих към ръба на скалите, видях Аристид да наблюдава от обичайното си място. Лоло седеше до него с хладилна чанта, пълна с плодове за продан и бинокъл на врата.

— Кой е онзи ей там? Както е тръгнал, ще заседне на Ла Жьоте.

Старецът кимна. На лицето му се изписа неодобрение и безпокойство. Не за некадърния моряк — на островите трябва да се научиш да се грижиш за себе си и да молиш за помощ е срамно, — а за хубавата лодка, оставена на течението. Хората идват и си отиват. Имуществото остава.

— Мислите ли, че е някой от Ла Усиниер?

— Не. Даже усиниерците знаят, че не бива да се плава толкова надалеч. Някой турист е сигурно, с повече пари, отколкото акъл. Или течението го е повлякло. От такова разстояние не се вижда добре.

Погледнах надолу към пренаселения плаж. Габи и Летисия бяха там. Летисия седеше на едно от старите укрепления отстрани на скалите.

— Искаш ли парче пъпеш? — предложи ми Лоло, като гледаше с копнеж към Летисия. — Останали са ми две.

— Добре — усмихнах се аз. — Ще взема и двете.

— Зен!

Пъпешът беше сладък и приятен за пресъхналото ми гърло. Далеч от Адриен апетитът ми се възвръщаше и аз ядях бавно, седнала в сянката на криволичещата скалиста пътека. Стори ми се, че оттук непознатото платно се вижда малко по-добре, макар че можеше просто да е игра на светлината.

— Сигурен съм, че съм виждал тази лодка — каза Лоло, като примижа зад бинокъла си. — От години плава тук.

— Дай да видя — помолих аз, като направих няколко крачки към него. Лоло ми подаде бинокъла и аз погледнах през него към далечното платно.

Беше червено, правоъгълно, без никакви надписи. Самата лодка — дълга и тясна, малко по-голяма от кану — стоеше ниско на водата, сякаш беше пробита. Сърцето ми изведнъж подскочи.

— Позна ли я? — нетърпеливо попита Лоло.

Аз кимнах.

— Така мисля. Прилича на лодката на Флин.

— Сигурна ли си? Можем да питаме Аристид. Той познава всички лодки. Ще ни каже.

Старецът мълчаливо погледна през бинокъла.

— Той е, хе — обяви накрая. — Много е далеч и се върти, но мога да се обзаложа.

— Какво ще търси чак там? — попита Лоло. — Точно при Ла Жьоте. Дали не е заседнал?

— Не — отсече Аристид. — Как ще заседне? И все пак — той се изправи — май че нещо е станало.

Разпознаването на лодката променяше нещата. Руже не беше някакъв непознат турист, който плава пиян с лодка под наем, а един от нас, почти саланец. След няколко минути на скалите се събра малка група, която наблюдаваше лодката с нарастващо безпокойство. Саланец в беда? Трябваше да се направи нещо.

Аристид искаше веднага да изкара „Сесилия“, но Ален го изпревари с „Елеанор 2“. Той не беше единственият. Слухът за това, че на Ла Гулю става нещо, стигна до бара на Анжело и след десет минути на брега се събраха пет-шест човека доброволци, въоръжени с куки, тояги и дълги въжета. Анжело също беше там — продаваше дьовиноаз по петнайсет франка на питие — заедно с Омер, Тоанет, Капюсин и Геноле. По-нататък на плажа седяха туристи, гледаха и разсъждаваха. От скалите морето изглеждаше сребристозелено и гладко, едва помръдваше.

Спасителната операция отне почти два часа. Стори ми се по-дълга. Отиването до Ла Жьоте отнема време дори с моторница, а малкото кану на Руже беше по-нататък, прекалено близо до плитчините около пясъчните ивици и по-големите лодки трудно можеха да го стигнат. Ален трябваше да маневрира с „Елеанор 2“, докато заобиколи пясъчните ивици, а после Гислен да отклони лодката на Флин с помощта на куки и прътове, за да я задържи на безопасно разстояние от корпуса на „Елеанор“ и след това заедно да издърпат освободената лодка в открито море. Аристид, който също настоя да дойде, седеше на руля, като от време на време изказваше песимизма си.

Извън залива вятърът беше силен, приливът бе във връхната си точка и аз трябваше да стоя до Ален на кърмата на „Елеанор 2“, за да удържам люлеенето, докато малката лодка подскачаше и се клатеше. Засега Флин не се виждаше никъде — нито в лодката, нито във водата.

Радвах се, че никой не коментира присъствието ми. Аз бях тази, която разпозна платното. Това ми даваше право в техните очи да бъда тук. Ален реши, че от носа на „Елеанор 2“ има най-добър изглед. Непрекъснато правеше забележки, докато Гислен маневрираше към лодката на Флин. Той беше привързал чифт стари автомобилни гуми от едната страна на „Елеанор 2“, за да предпази корпуса от възможно нараняване.

Аристид беше в обичайното си мрачно настроение.

— Знаех си, че нещо се е случило — каза той за пети път. — Имах предчувствие точно като в нощта, когато бурята отнесе моята „Пеош а Лабур“. Някакво чувство на обреченост.

— По-скоро нещо като газове — промърмори Ален.

Аристид не му обърна внимание.

— Просто имахме прекалено голям късмет. Това е — каза. — Било ни е писано. Защо иначе ще се случи, и то точно на Руже? На най-големия късметлия?

— Може нищо да не е станало — отвърна Ален.

Аристид разпери ръце.

— Аз плавам от шейсет години и съм виждал такива неща двайсет пъти, че и повече. Човек излезе сам в морето, заплесне се, застане с гръб към гика, вятърът се обърне — и довиждане! — той допря пръст до гърлото си в красноречив жест.

— Не знаеш какво е станало — инатеше се Ален.

— Знам каквото знам — отговори Аристид. — Така стана с Ернест Пинос през четирийсет и девета. Събори го право през борда. Умря, преди да падне във водата.

Най-после „Елеанор“ се изравни с малката лодка и Ксавие скочи в нея. Флин лежеше неподвижно на дъното. Ксавие реши, че лежи така от часове, защото част от лицето му беше изгоряла. С известно усилие той повдигна Флин под мишниците, като се мъчеше да го приближи към люлеещата се „Елеанор“, докато Ален държеше лодката. Платното на малкото кану се ветрееше безполезно около тях, охлабените въжета хвърчаха опасно във всички посоки. Макар да не знаеше какво е, Ксавие усети, че не бива да пипа нещото, наподобяващо разкъсана найлонова торба, увило се около ръката на Флин и провесило пипала във водата.

След няколко опита най-после успяха да задържат лодката стабилна.

— Казах ви, хе! — обяви Аристид. — Дойде ли ти времето, и червено мънисто за късмет не може да те спаси.

— Той не е мъртъв — казах аз с глас, който не беше мой.

— Не — обади се задъхан Ален, докато издърпваше неподвижното тяло на Флин от наводненото кану на „Елеанор 2“. — Поне засега.

Сложихме го да легне на кърмата и Ксавие вдигна предупредителен флаг. С несигурни ръце аз се занимавах с платната на „Елеанор“, докато най-после събрах кураж да погледна Флин, без да треперя. Той гореше. Очите му се отваряха на пресекулки, но не отговаряше на думите ми. През прозрачното нещо, залепнало за кожата му, аз виждах червени инфектирани линии, които пълзяха нагоре по ръката му. Опитвах се да овладея треперенето на гласа си, но въпреки това той ми се струваше писклив, опасно близък до истерия.

— Ален, трябва да махнем това нещо от него!

— Трябва да отидем при Илер — отсече Ален. — Само да закараме лодката до брега колкото може по-бързо. Ще го пазим от слънцето. Повярвай ми, нищо повече не можем да направим.

Това беше добър съвет и ние го послушахме. Аристид държеше парче платно над лицето на Флин, докато Ален и аз насочвахме „Елеанор“ към Ла Гулю. Въпреки че бързахме и западният вятър духаше в гърбовете ни, плавахме почти час. Междувременно на брега се бяха събрали още хора, готови да помогнат — с манерки, въжета, одеяла. Вече се носеха какви ли не слухове. Някой изтича да повика Илер.

Никой не можеше да каже със сигурност какво е нещото, увито около ръката на Флин. Аристид смяташе, че е кубомедуза, дошла с течението Гълфстрийм от топлите морета. Матиас, който беше дошъл с Анжело, презрително отхвърли предположението:

— Не е — отсече той. — Сляп ли си? Това е португалска галера. Помниш ли кога се бяха появили край Ла Жьоте? Май че беше през петдесет и първа, стотици обикаляха по ръба на Нид’Пул. Някои даже бяха стигнали до Ла Гулю и ние трябваше да ги махаме от брега с гребла.

— Кубомедуза — упорито отвърна Аристид, като клатеше глава. — Готов съм да се обзаложа.

Матиас се хвана за думите му, като предложи залог от сто франка. Няколко души също се включиха.

Каквото и да бе нещото, не беше лесно да се махне. Пипалата — ако тези рехави ленти, подобни на палмови листа, наистина бяха пипала — бяха прилепнали към голата кожа навсякъде, където имаха допир с нея. Залепнали плътно, те не позволяваха да бъдат свалени от край до край.

— Сигурно му е заприличало на парче найлон, хе, което плува във водата — разсъждаваше на глас Тоанет. — Навел се е да го прибере…

— Има късмет, че не е плувал, хе. Иначе щеше да се полепи по цялото му тяло. Тези пипала трябва да имат поне два-три метра дължина.

— Кубомедуза — повтори Аристид с мрачно задоволство. — Тези следи са от отравяне на кръвта. Виждал съм ги и преди.

— Португалска галера — възпротиви се Матиас. — Кога си виждал кубомедуза толкова на север, а?

— С цигари. Така се махат пиявици — каза Омер Ла Патат.

— Може би с малко дьовиноаз — предложи Анжело.

Капюсин се сети за оцет.

Аристид беше фаталист и каза, че ако това наистина е кубомедуза, с Руже е свършено. За тази отрова няма антидот. Даваше му максимум дванайсет часа живот. После дойде Илер с Шарлот, която носеше бутилка оцет.

— Оцет — отбеляза Капюсин. — Казах ви, че ще свърши работа.

— Пуснете ме да мина — избоботи Илер. Беше по-сериозен от обикновено, като криеше тревогата си зад маската на възмущение. — Хората си мислят, че нямам друга работа, хе. Аз трябва да се грижа за козите на Тоанет и конете от Ла Усиниер. Защо не внимават повече? Да не мислят, че ми е приятно да се занимавам с такива неща?

Малката група с безпокойство наблюдаваше как Илер сваля полепналите пипала с пинцета и оцет.

— Кубомедуза — промърмори под носа си Аристид.

— Глава, пълна с камъни — отвърна Матиас.

Откараха Флин в Лез Имортел. Илер настоя, че така е най-разумно, защото има легла и медицинско обслужване. Единственото, което Илер можеше да направи, беше на място да му сложи инжекция адреналин, а на този етап се въздържаше да прави прогнози. От кабинета си позвъни на континента, първо за лекар — във Фромантин имаше бързоходен катер за спешни случаи, — а после и на бреговата охрана, за да издаде предупреждение за медузи. Засега в Ла Гулю нямаше забелязана нито една, но на новия плаж вече бяха взети мерки, плувната зона беше оградена с въже и шамандури, опънаха и мрежа, за да предпазва от всякакви опасни морски обитатели. По-късно Ален и Гислен щяха да отидат до Ла Жьоте, за да проверят и там. Такива проверки се правят често след есенните бури.

Аз обикалях около малката група с чувството, че съм излишна, тъй като нямаше какво повече да направя. Капюсин предложи да отиде с Руже до Лез Имортел. Някой предложи да повика отец Албан.

— Толкова ли е зле?

Илер, който не беше запознат с нито един от двата предполагаеми вида медузи, не можа да каже нищо определено. Лоло сви рамене.

— Аристид казва, че утре така или иначе ще знаем.

51

Аз не вярвам в поличби. В това отношение не съм типичен жител на острова. И все пак тази вечер въздухът бе изпълнен с тях; носеха се по вълните като чайки. Някъде там в тъмното започваше приливът. Чувствах как водата се обръща. Опитвах се да си представя, че Флин умира; Флин — мъртъв. Това беше немислимо. Той бе един от нас — островитяните, — част от Ле Салан. Ние го бяхме променили и той беше променил нас.

С настъпването на вечерта отидох при олтара на света Марина на Поент, осеян с петна от восък и гуано. Някой беше сложил отгоре при даровете пластмасова глава на кукла. Главата й беше много розова, косата — руса. Вече имаше запалени свещи. Аз пъхнах ръка в джоба си и извадих червеното коралово мънисто. Повъртях го за кратко в дланта си, после го сложих на олтара. Света Марина гледаше надолу, каменното й лице бе по-загадъчно отвсякога. Усмивка ли имаше на грубите й черти? Вдигнатата й ръка благославяше ли ме?

Санта Марина, вземи обратно плажа, ако това искаш. Вземи каквото пожелаеш. Но не това. Моля те. Не това.

Нещо — птица може би — изпищя на дюните. Заприлича ми на смях.

Тоанет Просаж ме завари да седя там. Тя докосна ръката ми и аз вдигнах глава: зад нея видях още хора, които вървяха към мен. Някои носеха фенери. Познах Бастоне, Геноле, Омер, Анжело, Капюсин. Зад тях видях отец Албан със своя пасторал и сестра Терез със сестра Екстаз, чиито бели шапки изпъкваха на фона на залязващото слънце.

— Не ме интересува какво разправя Аристид — каза ми Тоанет. — Света Марина е на този свят по-дълго от всички ни и не можем да знаем какви други чудеса прави. Тя ни даде плажа, нали?

Аз кимнах — не знаех какво ще стане, ако заговоря. Зад Тоанет селяните пристигаха в редица, някои носеха цветя. Видях Лоло да ги следва от разстояние, а няколко туристи ни гледаха от селото с любопитство.

— Никога не съм казвал, че искам да умре — възрази Аристид. — Но ако това се случи, ще получи заслужено място в Ла Буш. Ще му намеря място до собствения си син.

— Не искам да чувам никакви приказки за умиране и погребения — каза Тоанет. — Светицата няма да го допусне. Тя е Марин дьо ла Мер и светицата покровителка на Ле Салан. Няма да ни остави.

— Хе, ама Руже не е саланец — изтъкна Матиас. — Света Марина е покровителка на островите. Може да не я е грижа за хората от континента.

Омер поклати глава.

— Светицата може да ни е дала плажа, но Руже направи Бушу.

Аристид изсумтя.

— Ще видите — каза той. — Лошият късмет никога не стои далеч от Ле Салан. Случилото се го доказва. Медуза в залива след толкова години. Не ми казвайте, че ще се отрази добре на търговията.

— На търговията? — Тоанет беше възмутена. — Само това ли те интересува? Мислиш ли, че Светицата се интересува от това?

— Може би не — отвърна Матиас, — но пак е лоша поличба. Последният път се случи през черната година.

— Черната година — повтори мрачно Аристид. — И късметът се мени като приливите и отливите.

— Нашият късмет не се е обърнал! — възпротиви се Тоанет. — Ние в Ле Салан сами ковем късмета си. Това нищо не доказва.

Отец Албан неодобрително поклати глава.

— Не знам защо изобщо ме накарахте да дойда тук — каза той. — Ако искате да се молите, идете в църква, която още не е рухнала. Ако ли не — хе! Всичко това е суеверие. Не би трябвало да го поощрявам.

— Кажи само молитва — помоли го Тоанет. — Само „Санта Марина“.

— Добре, добре. После се прибирам вкъщи, а вие останете, ако не ви е мил животът. Май ще вали.

— Не ме интересува какво говориш — промърмори Аристид. — Търговията е важна. И ако тя е нашата светица, би трябвало да го разбере. Такъв бил късметът на Ле Салан.

— Мосю Бастоне!

— Добре, хе, добре.

Сведохме глави като деца. Латинският на острова е разговорен латински, дори по стандартите на църквата, но всички опити да се внесат поправки в молитвата са завършвали с неуспех. В старите думи има магия, нещо, което би се изгубило при превод. Отец Албан отдавна се бе отказал да обяснява, че силата е не в самите думи, а в чувството зад тях. Тази идея е неразбираема за повечето саланци, дори малко богохулна. Тук, на островите, католицизмът е натурализиран, върнат към предхристиянските му корени. Магии, символи, заклинания, ритуали — те имат най-голяма сила тук, в тези общности, където рядко се четат книги — дори Библията. Устната традиция е жива, към всеки преразказ се добавят детайли, но чудесата ни допадат повече от числата и правилата. Отец Албан знае това и го толерира, защото знае, че без него църквата може скоро да стане съвсем излишна.

Той си тръгна веднага щом молитвата свърши. Когато излезе от малкия светъл кръг на фенерите, само стъпките на рибарските му ботуши продължиха да шумолят по пясъка. Тоанет пееше с писклив старчески глас: аз улових няколко думи, но те бяха на стар островен диалект, който, също като латинския, бе непонятен за мен.

Двете монахини още не си бяха тръгнали и застанали от двете страни на дървения олтар, наглеждаха молещите се. Селяните кротко чакаха на опашка. Няколко души, сред които Аристид, свалиха мънистата за късмет от вратовете си и ги сложиха на олтара под мрачния многозначителен поглед на Светицата.

Като ги оставих на молитвите им, аз тръгнах надолу към Ла Гулю, ширнала се просторна и червена от слънчевия залез. В далечината, съвсем досами водата, почти изгубен в блясъка от плитчините, стоеше силует. Аз тръгнах към него, като се наслаждавах на хладния мокър пясък под краката си и тихото плискане на отслабващия прилив. Беше Дамиен.

Той ме погледна с очи, изпълнени с червените пламъци на слънцето. Зад него тъмна ивица в небето предвещаваше дъжд.

— Виждаш ли? — каза Дамиен. — Всичко се разпада. Всичко е свършено.

Потреперих. В далечината зад нас се носеше призрачно ехо от песента на Тоанет.

— Не мисля, че ще стане толкова зле — отговорих аз.

— Така ли? — той сви рамене. — Баща ми ходи до Ла Жьоте с лодката. Казва, че видял още от онези неща. Сигурно бурите са ги донесли с Гълфстрийм. Баба ми казва, че това е поличба. Идват лоши времена.

— Никога не съм знаела, че си суеверен.

— Не съм. Но всички прибягват до суеверия, когато не им остава нищо друго. Така се правят, че не ги е страх. С песни, молитви и гирлянди на Светицата. Сякаш нещо от тях ще помогне на Ру… Руж… — гласът му секна и той с ново ожесточение се загледа във водата.

— Ще се оправи — казах му аз. — Винаги се оправя.

— Не ме интересува — неочаквано отвърна Дамиен, без да повишава тон. — Той започна всичко това. И да умре, не ме интересува.

— Не говориш сериозно!

Дамиен сякаш говореше с хоризонта.

— Мислех, че ми е приятел. Мислех, че е различен от Жоел, Брисман и останалите. А той бил само по-добър лъжец.

— Какво искаш да кажеш? — настоятелно попитах аз. — Какво е направил?

— Мислех, че той и Брисман се мразят — отвърна Дамиен. — Поне така изглеждаше. Но те са приятели, Мадо. Той и всичките Брисман. Работят заедно. Вчера, когато се случи нещастието, той е правил нещо за тях. Затова е отишъл толкова надалеч. Чух Брисман да го казва!

— Работи за Брисман? Какво прави за него?

— Някакви изчисления за Бушу — каза Дамиен. — През цялото време се е занимавал с това. Брисман му е плащал да ни баламосва. Чух го да говори с Марен пред „Ша Ноар“.

— Но, Дамиен — възразих аз, — всичко, което направи за Ле Салан…

— Какво толкова направи, а? — гласът на Дамиен бе станал дрезгав, изведнъж зазвуча много момчешки. — Построи онова нещо в залива — той махна в далечината към Бушу, където се виждаха само две предупредителни светлинки, които примигваха като коледна гирлянда. — За какво? За кого? Не за мен, това е сигурно. Не за баща ми, който е затънал до уши в дългове и още се надява да забогатее. Мисли си, че от няколко рибки се става богат — каква глупост! Не за Гросел или Бастоне, или Просаж. Не за Мерседес!

— Това не е честно. Плажът не е виновен за всичко. Нито пък Флин.

Слънцето беше залязло. Небето приличаше на рана, изсветляла по ръбовете.

— А това е другият момент — каза Дамиен и ме погледна. — Името му не е Флин. Не е и Руже. Той се казва Жан-Клод. Като баща си.