Крайбрежие

21

През нощта къщата на Омер се наводни. Дъждовете бяха наквасили обилно залива, който при идването на прилива отново поддаде и тъй като къщата на Омер беше най-близо, тя пострада първа.

— Сега вече дори не си правят труда да местят мебелите — обясни ми Тоанет. — Шарлот само отваря всички врати и чака водата да изтече отзад. Бих ги приютила при себе си, но тук е тясно. Пък и момичето им ме изкарва извън нерви. Прекалено стара съм, за да се разправям с момичета.

Мерседес беше станала съвсем непоносима. Вече не се задоволяваше с Гислен и Ксавие и сега прекарваше свободното си време в „Ша Ноар“ в Ла Усиниер, където си беше спечелила цяла свита ухажори усиниерци. Ксавие обвиняваше Аристид за властното му поведение. Шарлот, която бе търсила помощ къде ли не, не знаеше какво да прави. Тоанет предвещаваше бедствие.

— Мерседес си играе с огъня — заяви тя. — Ксавие Бастоне е добро момче, но дълбоко в себе си е същият инат като дядо си. Тя ще го загуби накрая — и доколкото познавам моята Мерседес, точно тогава ще проумее, че той е бил единственият, когото е искала.

Ако бе очаквала отсъствието й да предизвика някаква реакция, Мерседес със сигурност беше разочарована. Гислен и Ксавие продължаваха да се следят взаимно от срещуположните страни на солния канал, сякаш бяха любовници. От време на време ставаха малки инциденти, за които се обвиняваха един друг — срязано платно на „Сесилия“, кофа земни червеи, които по загадъчен начин бяха намерили пътя до един от ботушите на Гислен, — но никой не можеше да докаже нищо. Малкият Дамиен съвсем изчезна от Ле Салан и сега прекарваше по-голямата част от времето на крайбрежната алея в търсене на някого, с когото да се сбие.

Аз също се отдръпнах от останалите. Някога тук имаше живот дори извън сезона, чувстваше се някакъв потенциал. Сега село Ле Салан бе по-мъртво и по-инертно от всякога. Болеше ме, като го гледах. Затова ходех в Лез Имортел със скицник и моливи, но пръстите ми бяха непохватни и не можех да рисувам. Чаках: какво, кого — не знаех.

Флин не ми каза какво да очаквам. Смяташе, че е по-добре да не знам. Така щях да се държа по-естествено. След разговора ни той изчезна за няколко дни и макар да знаех, че крои нещо, отказваше да сподели с мен, докато накрая не го проследих.

— Няма да ти хареса — този ден Флин сякаш кипеше от енергия, очите му имаха цвят на барут — сиви, лъскави и взривоопасни. Зад гърба му вратата на бункера бе леко притворена и аз забелязах нещо увито в чаршаф, нещо обемисто. До стената стоеше лопата, черна от калта в плитчините. Той проследи погледа ми и затвори вратата с ритник. — Толкова си подозрителна, Мадо. Казах ти, работя над твоето чудо.

— Как да се уверя, че си започнал?

— Ще се увериш.

Отново погледнах към вратата на бункера.

— Нищо не си откраднал, нали?

— Разбира се, че не. Там няма нищо особено, само някои дреболии и отломки, които намерих при отлива.

— Пак крадеш — казах аз с неодобрение.

Флин се усмихна.

— Никога няма да забравиш онези омари, нали? Какво е една дребна кражба между приятели?

— Някой ден ще те хванат — предупредих го аз, като едва сдържах усмивката си — и като те застрелят, ще си получиш заслуженото.

Той само се изсмя, но на следващата сутрин намерих пред задната врата голям пакет, увит в хартия за подаръци и вързан с червена панделка.

Вътре имаше един-единствен омар.

Скоро след това започна всичко, в една студена и ветровита вечер. В такива бурни вечери Дебелия Жан често беше неспокоен. Ставаше от леглото, проверяваше дали капаците на прозорците са затворени или сядаше да пие кафе в кухнята, заслушан в морето. Чудех се какво толкова очаква да чуе.

Тази нощ го слушах да се суети по-дълго от друг път, защото и аз не можех да спя. Вятърът отново духаше от юг и се чуваше как драска по вратите, как пищи край прозорците като орда плъхове. Около полунощ задрямах и сънувах на пресекулки майка си, като забравях съня почти веднага след като се събудех, но помнех, че имаше нещо общо с шума от дишането й, докато лежахме една до друга в някоя от многото евтини стаи под наем, дишане, което понякога спираше за половин минута или повече, преди с хриптене да се съживи отново…

В един станах и направих кафе. През капаците на прозорците виждах червената светлина на фара в далечния край на Ла Жьоте, а по-нататък — огнено оранжев хоризонт, прорязан от топлинна мълния. Морето ревеше гърлено, вятърът не беше силен като при буря, но достатъчен, за да кара жиците на привързаните лодки да свирят и от време на време да засипва прозорците с пясък. Докато слушах, ми се стори, че чух един-единствен звън на камбана — бум!, — който прозвуча жално в общия хор на вятъра. Може би е плод на въображението ми, казах си, илюзия на нощта, но тогава го чух втори път, после трети, да отеква над вълните и вятъра с все по-голяма яснота.

Потръпнах. Започваше се.

Звънът на камбаната ставаше все по-силен: долиташе с вятъра откъм Поент. Звучеше призрачно, естествено глухо — камбана на потънала църква, предвещаваща нещастие. Когато погледнах към скалистия силует на Поент, ми се стори, че виждам нещо, някакво подскачащо синкаво сияние от морето. То подскочи право нагоре над земята, веднъж, дваж, удари се в облаците и с надуто самохвалство разцъфна в блед пламък.

Изведнъж осъзнах, че Дебелия Жан е станал от леглото и стои зад мен. Беше напълно облечен, дори с моряшка куртка и ботуши.

— Всичко е наред — казах аз. — Няма за какво да се тревожим. Това е буря, нищо повече.

Баща ми не отговори нищо. Стоеше сковано до мен — дървена фигура, като играчките, които в миналото майстореше за мен от изрезките в работилницата му. Нищо в поведението му не показваше, че ме е чул. Въпреки това усетих, че в него бушува някакво силно чувство, което ме хвана за гърлото, както котка забива нокти в парче найлон. Ръцете му трепереха.

— Всичко ще бъде наред — повторих глупаво аз.

— Ла Маринет — каза баща ми.

Гласът му отекна ръждясал и занемарен. Известно време сричките се гонеха в съзнанието ми и не можех да ги сглобя.

— Ла Маринет — отново изрече Дебелия Жан, този път по-настойчиво, като сложи ръка върху моята. Сините му очи сякаш молеха.

— Това е просто църковната камбана — успокоих го аз. — И аз я чувам. Вятърът донася звука от Ла Усиниер, това е всичко.

Дебелия Жан нетърпеливо поклати глава.

— Ла… Маринет — каза той.

Флин — сигурна бях, че това е негово дело — беше избрал подходящия символ в подходящото време. Но реакцията на баща ми на камбанния звук ме накара да изтръпна. Той стоеше изпънат като куче на каишка, стиснал с ръка моята до посиняване. Лицето му беше бяло като платно.

— Моля те, кажи какво има! — попитах аз, като внимателно освободих ръката си. — Какво ти е?

Но Дебелия Жан пак беше онемял. Само очите му говореха, помътнели от безпокойство, като очи на светец, прекарал твърде дълго време в отшелничество и накрая изгубил разсъдъка си.

— Ще изляза да видя какво става — казах. — Ще се върна след малко.

И като го оставих да стои до прозореца, аз навлякох непромокаемото си яке и излязох в навъсената нощ.

22

Шумът на вълните беше оглушителен, но звънът на камбаната продължаваше да отеква над него, тежък, безнадежден звън, от който сякаш земята потръпваше. Когато се приближих, иззад дюната се стрелна нов лъч светлина. Той се изкатери по небето, озари всичко наоколо, после също толкова бързо угасна. Виждах светлини в прозорците, отварящи се капаци, силуети, едва различими в палтата и вълнените шапки, застанали с любопитство по вратите и надвесени над оградите. Вече успях да разпозная масивната фигура на Омер под крайпътния знак, придружен от някакъв суетящ се човек в халат, който можеше да бъде само Шарлот. Ето я и Мерседес, застанала на прозореца по нощница. Ето ги и Гислен и Ален Геноле, и Матиас недалеч зад тях. Групичка от деца — сред тях Лоло и Дамиен. Лоло беше с червена шапка и подскачаше въодушевено в тънкия светъл процеп на отворената врата. Сянката му танцуваше лудо. Тъничкият му глас достигна до мен през бумтенето на камбаната.

— Какво става там, по дяволите? — това беше Анжело, нахлупил рибарския си каскет и загърнат до ушите в плащ. В едната си ръка държеше фенерче и за кратко освети лицето ми, сякаш да провери за непознати. Видимо се успокои, когато ме позна.

— О, ти ли си, Мадо? Ходи ли до Поент? Какво става там?

— Не знам — вятърът отнасяше гласа ми и го правеше тих и неуверен. — Видях светлините.

— Е, че как да не ги видиш? — Геноле вече бяха стигнали дюната, и двамата носеха рибарски фенери и пушки. — Ако някой кучи син си прави шеги… — Ален махна красноречиво с пушката си. — Не бих се учудил, ако Бастоне имат пръст в това представление. Още сега отивам на Поент да видя какво става, но ще оставя момчето да пази. Сигурно ме мислят за вчерашен, щом си въобразяват, че мога да се хвана на такъв номер.

— Който и да стои зад това, не са Бастоне — заяви Анжело и махна с ръка. — Виждам Аристид ей там с Ксавие подръка. И той като че ли бърза за някъде.

Това несъмнено беше старецът: бързаше по „Рю дьо л’Осеан“ колкото сила имаше, като се подпираше на бастуна си от едната страна и на ръката на внука си от другата. Дългата му коса се ветрееше неудържимо под рибарския каскет.

— Геноле! — изрева той, щом се приближи на достатъчно разстояние, за да го чуем. — Трябваше да се сетя, че вие, проклетници, стоите зад това! На какво си играете, по дяволите, че будите всички по това време на нощта?

Матиас се разсмя.

— Не ми хвърляй прах в очите — каза той. — Гузен негонен бяга. Само не казвай, че не знаеш нищо за това! Иначе как щеше да дотърчиш толкова бързо?

— Жена ми я няма — отговори Аристид. — Чух как се хлопна вратата. Да ходи по брега в това време — на нейната възраст! Ще се погуби! — той вдигна бастуна си и закрещя с глас, прегракнал от гняв: — Не можахте ли да й спестите това? Не ти ли стига, че синът ти… твоят син… — Аристид се хвърли към Матиас с вдигнат бастун и за малко да падне, ако Ксавие не го беше подпрял. Гислен вдигна пушката. Аристид изрева: — Хайде, давай! Стреляй, мислиш, че ме е страх! Стреляй в еднокракия старец, хайде, друго не може да се очаква от един Геноле. Давай, ще застана по-близо, ако искаш, че току-виж не си улучил — Санта Марина, няма ли да спре този проклет звън? — той направи неуверена крачка напред, но Ксавие го удържа.

— Баща ми казва, че това е Ла Маринет — обадих се аз. За миг Геноле и Бастоне ме погледнаха. После Аристид поклати глава.

— Не е — каза той. — Само някой ни баламосва. Никой не е чувал звъна на Ла Маринет от…

Някакъв инстинкт ме накара да погледна назад, към дюната. На фона на разгневеното небе стоеше човек. Познах баща си. Аристид също го видя и не успя да каже каквото си бе наумил, само изсумтя и прехапа устни.

— Татко — кротко заговорих аз, — защо не се прибереш у дома?

Но Дебелия Жан не помръдваше. Прегърнах го с една ръка и усетих, че трепери.

— Вижте, всички са уморени — каза Ален с по-тих глас. Хайде просто да отидем и да видим какво става, а? Утре трябва да ставам рано — после се обърна към сина си неочаквано безцеремонно: — А ти прибери проклетата пушка, за бога. Да не мислиш, че се намираш в Дивия запад?

— Това е само каменна сол — започна Гислен.

— Казах: прибери я!

Гислен свали пушката намусен. От Поент се надигнаха още две мълнии, които разпиляха сини пламъци в неспокойния въздух. Почувствах как при шума от тях Дебелия Жан се сви.

— Огньовете на свети Елм — обяви Анжело. Аристид го погледна недоверчиво. Тръгнахме към Поент Гризнос. Към нас се присъединиха Омер и Шарлот Просаж, после Илер със своята тояга, Тоанет и още няколко души. Бум-бум — звънеше потъналата камбана, синият огън съскаше и гласовете ехтяха с въодушевление, което лесно можеше да премине в гняв, страх или нещо по-лошо. Огледах се за Флин, но никъде не се виждаше. Почувствах как в мен се надига тревога: надявах се, че знае какво прави.

Помогнах на Дебелия Жан да изкачи дюната, докато Ксавие подтичваше напред с фенера, а Аристид вървеше след нас, като влачеше дървения си крак и се облягаше на бастуна си. Останалите бързо ни настигаха, като стъпваха с неравни крачки по пясъка. Видях Мерседес с разпусната дълга коса и закопчано палто, облечено върху бялата й нощница, и разбрах защо Ксавие беше избързал напред.

— Дезире — промърмори Аристид.

— Няма страшно — казах аз. — Нищо няма да й се случи.

Но старецът не слушаше.

— Веднъж и аз я чух, знаете ли — говореше той по-скоро на себе си. — Ла Маринет. През лятото на черната година, в деня, когато Оливие се удави. Тогава се залъгвах, че е шум от корпуса на кораба, който дрънчи и бумти, докато морето го отнася. По-късно разбрах. През деня бях чул точно звъна на Ла Маринет. Предвещаваше нещастие, както винаги. А Ален Геноле… — гласът му рязко се промени: — Ален му беше приятел, нали знаете. Двамата бяха връстници. Понякога ходеха заедно за риба, макар че ние не одобрявахме това.

Аристид започваше да се уморява, тежко се облягаше на бастуна си, докато заобикаляхме голямата дюна. Оттатък бяха скалите на Поент Гризнос, останалата стена от разрушения параклис на Света Марина, която стърчеше към небето като мегалит.

— Той трябваше да дойде — продължи Аристид със заядлив тон. — Бяха се уговорили да се срещнат в дванайсет часа, за да пренесат каквото е оцеляло от стария кораб. Ако беше дошъл, можеше да спаси сина ми. Ако беше дошъл. Само че през това време той беше на дюните със своето момиче. Евелин Гайяр, дъщерята на Жорж Гайяр от Ла Усиниер. Загубил бил представа за времето. Загубил представа за времето! — повтори той с почти ликуващ тон. — Забавлявал се е до припадък, и то с това момиче от Ла Усиниер, докато приятелят му, моят син…

Когато стигнахме до върха на дюната, Аристид се беше задъхал. Група саланци бяха вече там, лицата им — озарени от светлината на фенерите. Огньовете на свети Елм — ако наистина бяха такива — вече не се виждаха. Камбаната също беше спряла да бие.

— Това е знак — извика някой, може би Матиас Геноле.

— Това е номер — промърмори Аристид.

Докато се взирахме в небето, прииждаха още хора. Предположих, че половината село вече се е събрало, а скоро щеше да стане още по-многолюдно.

Вятърът брулеше лицата ни, като ги засипваше със сол и пясък. Едно дете се разплака. Чух как зад гърба ми някой се моли. Тоанет викаше нещо за света Марина — молитва или предупреждение.

— Къде е жена ми? — крещеше Аристид над всеобщия шум. — Какво е станало с Дезире?

— Светицата — изписка Тоанет. — Светицата! Гледайте!

Ние погледнахме. И наистина, тя беше там, застанала над нас в малката си ниша, вдълбана високо в стената на църквата. Примитивна фигура, едва различима на мъждивата светлина, с остри черти, озарени от огнен блясък. Движенията на фенерите я съживяваха и кацнала на тази неестествена височина, тя се наместваше, сякаш се готвеше да полети. Фестивалните й одежди се издуваха около нея, а на главата й блестеше позлатената корона на света Марина. Под нея стояха благоговейно двете стари монахини, сестра Терез и сестра Екстаз. Забелязах, че на голата стена от рухналата църква, точно зад тях, имаше нещо надраскано или нарисувано: нещо като графити.

— Как, по дяволите, се е покачила там? — това беше Ален, който гледаше стъписан клатушкащата се Светица, сякаш не вярваше на очите си.

— А тия две свраки какво търсят тук? — изръмжа Аристид, озъбен на монахините. Но после млъкна. На тревата до сестрите се виждаше силует в нощница, коленичил и сключил ръце в молитва.

— Дезире!

Аристид се втурна колкото сила имаше към коленичилата фигура, която, като го видя да приближава, се обърна и го погледна с разширени от възторг очи. Изнуреното й лице сияеше.

— О, Аристид, тя се върна! — каза Дезире. — Това е чудо!

Старецът трепереше. Отвори уста, но в първите няколко секунди от нея не излезе нищо. Той подаде ръка на жена си и гневно занарежда:

— Ще пукнеш от студ, откачена стара кранто! Как ти хрумна да дойдеш чак дотук без палто, а? Сега ще трябва да ти дам моето! — и като съблече рибарското си яке, Аристид го наметна на раменете й.

Дезире не възрази, дори сякаш не забеляза.

— Чух Светицата — каза тя, като продължаваше да се усмихва. — Тя заговори — о, Аристид, тя ми заговори!

Малко по малко тълпата се събираше в подножието на стената.

— Боже мой! — възкликна Капюсин и сключи пръсти, за да се предпази от нещастие. — Това там Светицата ли е?

Анжело кимна.

— Макар че един господ знае как се е озовала там.

— Света Марина! — изплака някой от дюната. Тоанет падна на колене. Сред тълпата се разнесе въздишка — а-а-ах! Вълните се удряха в брега като удари на сърце.

— Тя е болна — каза Аристид, като се мъчеше да изправи Дезире на крака. — Помогнете ми.

— О, не — отговори Дезире. — Не съм болна. Вече не.

— Хей! Вие двете! — провикна се Аристид към кармелитките, които продължаваха да стоят под нишата на Светицата. — Ще ми помогнете ли да я вдигна или не?

Монахините го гледаха и не помръдваха.

— Получихме откровение свише — каза сестра Терез.

— В църквата. Като Жана д’Арк.

— Не-не, не като Жана д’Арк, тя е чула гласове, ma soeur, не е получила видения, и виж накрая докъде са я докарали.

Полагах усилия да чуя какво казват въпреки шума на вятъра.

— Марин дьо ла Мер, цялата в бяло, с…

— … корона и фенер, и…

— … воал на лицето.

— Воал ли?

Мисля, че започвах да разбирам. Сестрите кимнаха.

— И ни заговори, малка ми Мадо.

— Заговори. На нас.

— Сигурни ли сте, че е била тя? — не можах да се удържа да не задам този въпрос.

Кармелитките ме погледнаха, сякаш бях малоумна.

— Ами, разбира се, тя беше, малка Мадо. Кой…

— … друг да бъде? Каза, че тази вечер ще се върне, да…

— и…

— … ето я тук.

— … Там горе — последното казаха в хор с блеснали птичи очи.

Дезире Бастоне слушаше в захлас отстрани. Дебелия Жан, който също слушаше вцепенен, погледна нагоре и очите му се изпълниха със звезди.

Аристид нетърпеливо поклати глава.

— Видения. Гласове. Не си струва за такова нещо да станеш в студена нощ от топлото легло. Хайде, Дезире.

Но Дезире поклати глава.

— Тя им е говорила, Аристид. Казала им е да дойдат. Дойдоха — ти спеше, — почукаха на вратата, показаха ми надписа на църковната стена…

— Знаех си, че те стоят зад това! — избухна Аристид. — Дъртите му свраки…

— Не мисля, че е редно да ни наричаш свраки — обади се сестра Екстаз. — Тези птици носят лош късмет.

— Ние дойдохме тук — продължи Дезире. — И Светицата ни заговори.

Зад нас се източиха вратове. Множество очи примижаха от брулещия вятър. Множество ръце със сключени пръсти се вдигнаха, за да предотвратят нещастие. Долових тишината от затаения дъх на тълпата.

— Какво ви каза? — попита Омер накрая.

— Не беше много благопристойно — отвърна сестра Терез.

— Не-не — съгласи се сестра Екстаз. — Никак не подхождаше на светица.

— Защото е саланка — отсече Дезире, — а не някаква префърцунена усиниерка — тя се усмихна и хвана ръката на Аристид. — Жалко, че и ти не беше тук, Аристид. Щеше да я чуеш как говори. Толкова време мина, откак синът ни се удави: трийсет години са много време. Оттогава само горчивина и ядове. Не ми даваше да плача, не ми даваше да се моля, пропъди другия ни син с крясъците и кавгите си…

— Млъкни — прекъсна я Аристид с каменно лице. Дезире поклати глава.

— Не и този път. Ти се караш на кого ли не. Даже на Мадо крещиш, защото казва, че животът трябва да продължи, вместо да спре дотук. Искаш да стоиш и да гледаш как всичко потъва заедно с Оливие. Ти. Аз. Ксавие. Искаш всички да изчезнат. Всичко да свърши.

Аристид я погледна.

— Дезире, моля те…

— Това е чудо, Аристид — продължи тя. — Сякаш самият той ми говореше. Да можеше само да чуеш.

На фона на розовата светлина Дезире вдигна очи към Светицата и в този миг видях как нещо леко се посипа върху нея от високата тъмна ниша: нещо подобно на ароматен сняг. Дезире Бастоне стоеше на колене навръх Поент Гризнос, обсипана с цветчета мимоза.

Тогава всички погледи се устремиха към нишата на Светицата. За секунда ми се стори, че нещо се раздвижи — може би танцуваща сянка от светлината на фенерите.

— Там има някой! — извика Аристид, издърпа пушката от ръцете на внука си, прицели се и изпразни двете цеви в нишата на Светицата. Разнесе се силен пукот, оглушителен във внезапно настъпилата тишина.

— Какво друго може да се очаква от Аристид, освен да стреля по чудо? — отбеляза Тоанет. — Ако можеше, щеше да стреляш и по Девата от Лурд, малоумнико!

Аристид гледаше засрамено.

— Бях сигурен, че видях някого там.

Накрая Дезире се изправи с ръце, пълни с цветя.

— Вярвам ти.

Стъписването трая няколко минути. После Ксавие, Дезире, Аристид и монахините се озоваха в центъра на тълпата, като всеки от тях се мъчеше да обуздае пороя от въпроси, с които го засипваха. Хората искаха да видят чудните цветя, да чуят думите на Светицата, да разгледат надписа на стената на църквата. Погледнах оттатък Поент и за миг ми се стори, че видях нещо да се люлее сред вълните далеч в ниското и в шума на затихващия прилив като че ли чух плясък, сякаш нещо се удари във водата. Но можеше да бъде всичко. Фигурата в нишата — ако изобщо имаше такава — беше изчезнала.

23

Питиетата в бара на Анжело — отворен извънредно по този изключителен повод — до голяма степен ни успокоиха. Страховете и подозренията бяха забравени, ликьорът дьовиноаз се лееше свободно и половин час по-късно тълпата изпадна в настроение, близко до карнавалното. Децата, доволни, че имат извинение да останат будни толкова до късно, играеха на флипер в ъгъла на бара. На сутринта няма да ходят на училище, а това само по себе си беше повод за празненство. Ксавие поглеждаше срамежливо към Мерседес и за пръв път му отвръщаха със същото. Между питиетата Тоанет весело се заяждаше с всеки, който й беше подръка. Монахините най-после бяха убедили Дезире да си легне, но Аристид седеше в бара необичайно мълчалив. Флин дойде с последните от тълпата, нахлупил на главата си черна плетена шапка, която скриваше косата му. Той ми намигна едва забележимо, после дискретно се настани на една маса зад мен. Дебелия Жан седеше до мен на чаша дьовиноаз, пушеше „Житан“ и непрестанно се усмихваше. Макар да ме беше страх, че странната церемония може да му е причинила болка по някакъв начин, аз осъзнах, че за пръв път след моето завръщане баща ми беше щастлив.

Той седя до мен около час, после си тръгна толкова тихо, че за малко да не забележа. Не се опитах да го последвам: не исках да наруша деликатното равновесие помежду ни. Но през прозореца го видях да върви към къщи, като само огънчето на цигарата му едва проблясваше над дюната.

Разговорите продължиха. Матиас, седнал на най-голямата маса в компанията на най-влиятелните саланци, беше твърдо убеден, че появата на света Марина наистина е чудо.

— Какво друго може да бъде? — попита той, докато отпиваше от третата си чашка дьовиноаз. — Историята е пълна с примери за свръхестествена намеса в обикновения живот. Защо и сега да не е така?

Случката вече се разказваше в толкова варианти, колкото свидетели имаше. Някои твърдяха, че са видели с очите си как Светицата е долетяла в нишата си в църковната стена. Други бяха чули призрачна музика. Тоанет, заела почетно място между Матиас и Аристид и изключително доволна от вниманието, което й обръщаха, отпиваше от питието си и обясняваше как първа забелязала знаците на църковната стена. Няма съмнение, че е чудо, казваше тя. Кой може да е намерил Светицата? Кой може да я е пренесъл чак до Гризнос? Кой може да я е качил в нишата? Не е човек, това е сигурно. Просто не може да бъде.

— Пък и камбаната — обади се Омер. — Всички я чухме. Какво друго може да бъде освен Ла Маринет? А и знаците по стената…

Всички бяха съгласни, че със сигурност това е намеса на някаква свръхестествена сила. Но какво искаше да ни подскаже тя? Дезире бе изтълкувала това като послание от сина си. Аристид не говореше, но седеше необичайно замислен над питието си. Тоанет каза, че това означава, че късметът ни ще се върне. Матиас се надяваше на по-добър улов. Капюсин си тръгна, като прибра и Лоло, но също изглеждаше потисната и аз се зачудих дали не мисли за дъщеря си на континента. Опитах се да срещна погледа на Флин, но той като че ли се радваше, че може да не участва в разговора. Аз последвах примера му и зачаках.

— Нещо не си особено духовит, Руже — каза Ален. — Надявах се поне ти да ни кажеш как Светицата е прелетяла сама до Гризнос.

Флин сви рамене.

— Откъде да знам? Ако можех да правя чудеса, щях отдавна да съм се махнал от този остров и да пия шампанско в Париж.

Отливът беше започнал, вятърът — отслабнал. Облаците се разсейваха, а небето зад тях беше сурово червено от наближаващия изгрев. Някой предложи да се върнем до стената на църквата и да разгледаме всичко на дневна светлина. Малка група изяви желание, останалите се прибраха по домовете, като се клатушкаха по неравния път.

След по-обстоен оглед на знаците върху стената нещата не се изясниха. Камъните бяха сякаш обгорени, но никой не успя да различи букви, само някакви примитивни рисунки и числа.

— Прилича на… нещо като чертеж — каза Омер Ла Патат. — Тук може да са записани някакви размери.

— Може да имат религиозен смисъл — предположи Тоанет. — Трябва да попитате сестрите.

Но монахините си бяха тръгнали с Дезире, а никой не искаше да пропусне нещо, докато тича да ги търси.

— Може би Руже знае — обади се Ален. — Нали той е най-образованият тук?

Няколко души кимнаха в знак на съгласие.

— Да, да повикаме Руже. Хайде, сторете път.

Флин не бързаше. Той огледа черните драскулки от всеки ъгъл. Присви очи, определи посоката на вятъра, отиде до ръба на скалата и погледна към морето, после се върна и отново докосна знаците с върховете на пръстите си. Ако не знаех, щях да повярвам, че ги вижда за пръв път през живота си. Всички го наблюдаваха с възхищение и очакване. Зад него се съмваше. Най-после Флин вдигна глава.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Омер, неспособен да потиска повече нетърпението си. — От Светицата ли е?

Флин кимна и макар лицето му да беше сериозно, виждах, че вътре в себе си се усмихва.

24

Аристид, Матиас, Ален, Омер, Тоанет, Ксавие и аз слушахме мълчаливо, докато Флин обясняваше. После Аристид избухна:

— Арка? Казваш, че иска да построим арка?

Флин сви рамене.

— Не точно. Това е изкуствен риф, плаваща стена. Както искате го наречете, но виждате ли как действа? Пясъкът тук — той посочи далечината към Ла Жьоте — вместо да се изтегля от брега, ще се връща в Ла Гулю. Това е запушалка, ако щете, която ще попречи на Ле Салан да изтече в морето.

Последва ново продължително, стъписано мълчание.

— И ти мислиш, че Светицата е оставила това? — каза Ален.

— Че кой друг? — невинно попита Флин.

Матиас се намеси:

— Тя е нашата Светица — бавно произнесе той. — Помолихме я да ни спаси. Това сигурно е нейният начин да ни отвърне.

Още няколко души кимнаха. Звучеше разумно. Очевидно изчезването на Светицата бе изтълкувано неправилно: трябвало й е време, за да проучи нещата.

Омер погледна Флин.

— Но ние нямаме с какво да вдигнем стена — възрази той. — Виж колко ми струваше само да докарам камък за вятърната мелница. Струваше ми цяло състояние.

Флин поклати глава.

— Изобщо не ни трябва камък — каза. — Трябва да е нещо леко, което да плава. А и това не е крайбрежна стена. Крайбрежната стена може само да спре ерозията, и то за известно време. Но това е много по-добро. Една плаваща преграда, ако е правилно разположена, сама се подсигурява. С течение на времето.

Аристид поклати глава.

— Изобщо няма да върши работа. Поне в близките десет години.

Но Матиас изглеждаше заинтригуван.

— Мисля, че може да стане — бавно каза той. — Но какво ще правиш с материалите? Не можеш да направиш преграда от плюнка и хартия, Руже. Дори ти не можеш.

Флин се замисли за момент.

— Гуми — каза той. — Автомобилни гуми. Те не потъват, нали? Можеш да ги вземеш без пари от всеки автосервиз. На някои места дори ти плащат, за да ги махнеш. Превозваш ги, омотаваш ги с вериги…

— Превозваш ги? — прекъсна го Аристид. — С какво? За това, което предлагаш, ще ти трябват стотици, може би хиляди гуми. Какво…

— Ей го „Брисман 1“ — предложи Омер Ла Патат. — Може би ще ни разрешат да го наемем.

— Да плащаме на усиниерец! — избухна Аристид. — Ето това ще бъде чудо!

Ален го изгледа продължително, като мълчеше.

— Дезире беше права — каза той накрая. — Вече изгубихме твърде много. Твърде много от всичко.

Аристид се завъртя на бастуна си и застана с гръб, но се виждаше, че продължава да слуша.

— Не можем да си върнем всичко изгубено — продължи Ален с тих глас. — Но можем да се погрижим да не губим повече. Да наваксаме изгубеното време — докато говореше, той гледаше към Ксавие. — Трябва да се борим с морето, не помежду си. Длъжни сме да помислим за семействата си. Мъртвите са си мъртви, но всичко се връща. Ако му позволим да се върне.

Аристид го погледна, без да каже нищо. Омер, Ксавие, Тоанет и останалите ги наблюдаваха в очакване. Ако Геноле и Бастоне приемеха идеята, тогава всички щяха да последват примера им. Матиас вдигна поглед, непроницаем над генералските му мустаци. Флин се усмихна. Аз затаих дъх.

После Аристид кимна едва забележимо — на острова това се счита за демонстрация на уважение. Матиас кимна в отговор. Двамата си стиснаха ръцете.

Отпразнувахме решението им под каменния взор на Марин дьо ла Мер, светицата покровителка на всичко изгубено в морето.

25

Когато се прибрах у дома, вече беше сутрин. Дебелия Жан не се виждаше никъде, а капаците на прозорците бяха още затворени, затова предположих, че си е легнал, и реших да последвам примера му. Събудих се в два и половина от тропане по вратата и тръгнах сънена към кухнята, за да отворя.

Беше Флин.

— Ставай и се приготвяй — шеговито ме пришпори той. — Трудното едва сега започва. Готова ли си?

Бързо се погледнах. Бях боса, полуоблечена в снощните влажни и смачкани дрехи, косата ми, цялата в засъхнала сол, бе сплъстена като метла. Той обаче изглеждаше по-весел от всякога, с коса, грижливо вързана на опашка ниско на тила.

— Няма защо да гледаш толкова самодоволно — отбелязах аз.

— Защо не? — отвърна Флин усмихнат. — Мисля, че мина добре. Изпратих Тоанет да събира волни пожертвувания, освен това пренасочих малко щайги от фабриката за пакетиране на риба за изграждане на модулите за плаващия риф. Ален ще се свърже с гаража. Реших, че може би ще успееш да намериш тел и вериги за котвите. Омер ще забърка бетона. Останало му е малко от вятърната мелница. Ако времето се задържи такова, мисля, че ще успеем да приключим до края на месеца — той забеляза изражението на лицето ми и млъкна. — Виж ти — каза предпазливо, — нещо ми подсказва, че някой се кани да ми откъсне главата. Какво има? Кафе ли искаш?

— Бива си те — отговорих му аз. Очите му се разшириха от учудване.

— Сега пък какво?

— Можеше поне да ме предупредиш. Ти и твоите чудеса! Ами ако нещо се беше объркало? Ами ако Дебелия Жан…

— Всъщност мислех, че ще останеш доволна — каза Флин.

— Това е нелепо. Преди да се опомним, на Поент ще гъмжи от хора — всички ще идват да видят къде е станало чудото.

— Ще бъде добре за бизнеса, ако стане така — отбеляза Флин.

Не му обърнах внимание.

— Беше жестоко. Как само повярваха — горката Дезире, Аристид, дори баща ми. Как лесно паднаха в капана, всички до един. Отчаяни, суеверни хора. Наистина успя да ги убедиш, а? И ти беше забавно.

— Е, какво от това? Свърши работа, нали? — той изглеждаше по-скоро обиден. — Нали това е проблемът? Няма нищо общо със саланци или с достойнството им. Проблемът е, че аз направих това, което ти не можа. Аз, чужденецът. И те ме послушаха.

Предполагам, че това беше вярно. Фактът, че го каза, никак не ми хареса.

— Забелязах, че миналата нощ нямаше никакви възражения — отбеляза Флин.

— Тогава още не знаех какво си намислил. Камбанния звън…

— Ла Маринет — той се усмихна. — Добре се получи, струва ми се. Касетофон и стари тонколони.

— А Светицата? — не ми беше приятно да засилвам допълнително самодоволството му, но бях любопитна.

— Намерих я в деня, когато те заварих в Ла Буш. Смятах да кажа на Дебелия Жан, помниш ли? Ти реши, че съм откраднал нещо.

Помнех. Театралността на декора — поетичността — вероятно му беше допаднала. Фестивалът на Светицата, фенерите, химните, слабостта на саланците към живописното.

— Взех церемониалните одежди и короната от църковната канцелария в Ла Усиниер. Отец Албан за малко да ме хване, но аз успях да се измъкна навреме. Монахините бяха лесни.

Разбира се, лесни бяха. Цял живот бяха чакали това.

— Как качи статуята чак там?

Той сви рамене.

— Поправих крика на баща ти. Докарах го на мокрия пясък при отлив и я качих горе. Когато започна приливът, вече изглеждаше невъзможно. Мигновено чудо. Само добавяш вода.

Като се замислих, беше очевидно, наистина. Колкото до останалото, малко цветя, малко светлини за ефект, алпинистки котки, забити отзад в стената на църквата, неговото кану, закотвено наблизо за осигуряване на бързо бягство. Всичко изглеждаше толкова просто, когато човек знаеше истината. Толкова просто, че чак беше обидно.

— Единственият труден момент беше, когато Аристид ме забеляза на стената — каза Флин усмихнат. — Каменната сол не причинява сериозни наранявания, но щипе. Добре, че повечето не попадна в целта.

Не отвърнах на усмивката му. Той вече изглеждаше прекалено доволен от себе си.

Разбира се, не можеше да ни баламосва по отношение на крайния резултат. Това вече беше доста сложна работа. Трябваше да се направят правилни изчисления по сложни математически формули въз основа на скоростта на падане на песъчинките, ъгъла на брега и фазовото ускорение на вълните. За повечето неща се бе наложило да импровизира. Но това беше най-доброто, което можеше да се направи за толкова кратък срок.

— Нищо не обещавам — предупреди ме Флин. — Това е временна мярка. Не е постоянно решение.

— Но ако свърши работа?

— В най-лошия случай ще забави за известно време процеса на разрушаване.

— А в най-добрия?

— Брисман събира пясък от Ла Жьоте. Защо и ние да не го направим?

— Пясък от Ла Жьоте — повторих аз.

— Със сигурност ще стигне за един-два пясъчни замъка. Може би повече.

— Повече — лакомо отвърнах аз. — Повече.

26

За човек от континента сигурно е трудно да разбере. В края на краищата пясъкът обикновено не служи като метафора за постоянство. Написаното в пясъка се заличава. Пясъчните замъци, изграждани с любов, с един замах рухват на земята. Пясъкът е упорит и непостоянен. Той изтърква скалите и поглъща стени под дюните си. Никога не остава неизменен. На Льо Дьовен пясъкът и солта са всичко. Храната ни расте осолена в почвата, от пашата по дюните овцете и козите ни имат крехка, солена плът. Тук пясъкът изгражда тухлите и хоросана. От пясък са огнищата и пещите ни. Островът е променял очертанията си хиляди пъти. Той се мени зигзагообразно при Нид’Пул, като всяка година губи части от себе си. Пясъкът ги възстановява, измива се от Ла Жьоте, обикаля острова като опашка на русалка и незабележимо се мести от едната страна към другата, пени се бавно като пресечено мляко, мята се, въздиша, претъркулва се. Каквото и да се промени, винаги ще има пясък.

Казвам това, за да могат хората от континента да разберат въодушевлението, което изпитвах през тези няколко седмици, а и след това. През първата седмица крояхме планове. След това работихме, и още, и още. Ставахме в пет сутринта и приключвахме късно вечерта. Когато времето беше хубаво, работехме до късна нощ, когато имаше силен вятър или дъжд, пренасяхме работата на закрито — в хангара за лодки, във вятърната мелница на Омер, в изоставен склад за картофи, — само и само да не губим време.

Омер отиде с Ален в Ла Усиниер, за да наемат „Брисман 1“, като обясниха, че им трябва за доставка на строителни материали. Клод Брисман се оказа услужлив: сезонът беше свършил и освен за спешни случаи фериботът се използваше само веднъж в седмицата за превозване на хранителни стоки и продукция от рибената фабрика. Аристид знаеше един склад за автомобилни гуми по пътя за Порник и уреди транспорт до „Брисман 1“, като използва същата фирма за превоз, която обикновено извозваше консервите скумрия от фабриката. Решено бе отец Албан да се заеме със счетоводството — той беше единственият човек, срещу когото нито Бастоне, нито Геноле имаха възражения. Впрочем, каза Аристид, дори хората от континента ще се замислят, преди да измамят свещеник.

Финансирането дойде от най-неочаквани източници. Тоанет извади трийсет златни луидора, скрити в чорап под дюшека — пари, за които дори семейството й не знаеше. Аристид Бастоне дари две хиляди франка от спестяванията си. За да не остане по-назад, Матиас Геноле предложи две хиляди и петстотин франка. Останалите дадоха по-скромни суми: двеста франка от Омер плюс пет чувала цимент, петстотин от Илер, още петстотин от Капюсин. Анжело не даде пари, но обеща безплатна бира за всички работници, докато трае строежът. Това осигури допълнителна работна ръка, макар че на Омер няколко пъти трябваше да се напомня да прекарва повече време в работа, отколкото в бара.

Обадих се на хазяйката си в Париж и й казах, че няма да се върна. Тя се съгласи да закара мебелите ми на склад и да ми изпрати някои неща, от които имах нужда — дрехи, книги и материали за рисуване, — по влака до Нант. Изтеглих остатъка от спестяванията си и закрих сметката. Нямаше да се нуждая от банкова сметка в Ле Салан.

Преградата, както обясни Флин, трябваше да се изгражда на части. Всяка част се състоеше от сто и петдесет автомобилни гуми, наредени и привързани една за друга с авиационни кабели, поръчани от континента. Трябваше да има общо дванайсет такива модула, сглобени на сушата, а после при отлив наредени край Ла Жьоте. Късове бетон, подобни на тези, които се използват за закотвяне на лодките, трябваше да се потопят в морето като котви, привързани с допълнителен кабел за модулите. Само с един крик — този на баща ми — за пренасяне на тежките материали работата вървеше трудно и няколко пъти трябваше да спираме, тъй като не успявахме да доставим навреме необходимите материали, но всеки правеше каквото може.

Тоанет носеше топли напитки на работниците на Поент. Шарлот правеше сандвичи. Капюсин навлече комбинезон и плетена шапка и се присъедини към групата за бъркане на цимент, като засрами някои от мъжете. Мерседес прекарваше часове наред на дюната, като уж служеше за вестоносец, а всъщност като че ли проявяваше по-голям интерес към работещите мъже. Аз управлявах крика. Омер подреждаше гуми, докато Гислен Геноле ги наместваше в гнезда от щайги. По време на отлив голяма група от деца, жени и стари хора копаеха дълбоки дупки за бетонните котви, а ние използвахме трактора с ремаркето, за да пренесем котвите до Ла Жьоте, като отбелязвахме местата с шамандури. Лодката на Бастоне „Сесилия“ излизаше в морето при прилив, за да следи движението на модулите. А през цялото това време Флин обикаляше между нас с листа хартия в ръце, като измерваше разстояния, пресмяташе ъгли и скорост на вятъра, мръщеше се на теченията, които минаваха напречно и завиваха към Ла Гулю. Светицата ни надзираваше от своята ниша на Поент Гризнос, а камъкът под нея белееше от петна восък. Земята отдолу бе осеяна с дарове — сол, цветя, чаши вино. Аристид и Матиас се дебнеха един друг в състояние на временно примирие, като всеки се стараеше да задмине другия в стремежа си да бъде полезен. Със своя дървен крак старият Бастоне не можеше да върши никаква тежка работа и затова пришпорваше нещастния си внук — превъзхождан числено от двамата Геноле — да се труди все повече и повече.

С напредването на работата забелязах, че състоянието на баща ми се подобрява с всеки изминал ден. Той вече не прекарваше толкова време в Ла Буш, вместо това наблюдаваше останалите, като рядко помагаше активно в работата. Често го виждах — масивен силует на върха на дюната, безжизнено неподвижен. У дома се усмихваше по-често, а няколко пъти се случваше дори да ми отговаря едносрично. Долавях промяна дори в природата на мълчанието му, погледът му вече не беше така празен. Понякога вечер стоеше до късно, слушаше радио или ме гледаше как драскам бегли рисунки в скицника си. Веднъж или два пъти ми се стори, че забелязвам известен безпорядък сред рисунките си, сякаш някой ги беше разглеждал. След това започнах да оставям скицника на лесно място, за да го прелиства когато пожелае, макар че той никога не го правеше в мое присъствие. Това е начало, казвах си аз. Дори у Дебелия Жан нещо вече като че ли се готвеше да изплува на повърхността.

И, разбира се, Флин. Случи се, преди да го осъзная, скришом, малко по малко — постепенна ерозия на защитните ми сили, която ме завари стъписана и неподготвена. Започнах да се улавям, че го наблюдавам, без да знам защо, че изучавам израженията на лицето му, сякаш се готвя да му правя портрет, че го търся в тълпата. Почти не бяхме говорили от онази сутрин след чудото, но нещо като че ли се бе променило между нас. Поне аз мислех така. За това имаше ред причини. Сега забелязвах неща, които ми убягваха по-рано. Бяхме обединени от общата задача. Потяхме се един до друг, докато подреждахме гуми, прогизвахме до кости от надигащия се прилив, докато се мъчехме да наместим модулите. Пиехме заедно при Анжело. И имахме обща тайна. Тя ни свързваше. Правеше ни заговорници, почти приятели.

Когато се наложеше, Флин беше добър слушател, а също неизчерпаем извор на забавни анекдоти и небивали истории, легенди от Англия, Индия и Мароко. Много от тях бяха измислени, но той беше пътувал, познаваше различни места и хора, ястия и обичаи, реки и птици. Чрез него аз също пътувах по света. Но винаги чувствах, че има някакво скришно място, до което нямам достъп. Не знаех защо това ме смущава. Ако Флин ме попиташе какво точно искам от него, вероятно бих се затруднила да му отговоря.

Домът, който си бе направил в стария бункер, беше удобен, но импровизиран. Голямо вътрешно помещение, почистено и варосано, с прозорец към морето, столове, маса, легло, всичко измайсторено от крайбрежни отломки. Общото впечатление беше странно, но някак приятно като самия стопанин — по маджуна на прозорците бяха налепени мидени черупки, столовете бяха направени от автомобилни гуми, покрити с корабно платно. От тавана висеше хамак, приспособен от някогашна рибарска мрежа. Отвън боботеше генератор.

— Не мога да повярвам, че си направил къща от това място — отбелязах аз, когато го видях. — Преди беше куб от бетон, пълен с пясък.

— Е, не можех да остана завинаги у Капюсин — каза той. — Хората започнаха да говорят — Флин замислено подреждаше с крак мидени черупки на бетонния под. — Бива ме за изгнаник, нали? С всички домашни удобства.

Стори ми се, че в думите му долових тъжна нотка.

— Изгнаник? За такъв ли се смяташ?

Флин се разсмя.

— Забрави.

Не забравих, но знаех, че не мога да го накарам да говори, ако не иска. Мълчанието му обаче не попречи на въображението ми да заработи. Дали не бе дошъл на Льо Дьовен, за да избяга от проблеми със закона? Възможно беше: хора като Флин винаги плават твърде близо до вятъра, а и аз често се питах как изобщо се е озовал на Льо Дьовен, малък остров, неотбелязан дори на картата.

— Флин — престраших се аз накрая.

— Да?

— Къде си роден?

— На място като Ле Салан — отговори той безгрижно. — Малко селце по крайбрежието на Кери. Място с плаж и нищо повече.

Значи все пак не беше англичанин. Зачудих се какви други погрешни заключения съм си направила за него.

— Никога ли няма да се върнеш там? — беше ми трудно да проумея как може да не го е грижа къде е родното му място, виждах в него съмишленик, който трябваше да споделя и влечението ми към дома.

— Да се върна? Господи, не! За какво да се връщам?

Аз го погледнах.

— За какво дойде тук?

— Да търся пиратско съкровище — отвърна Флин със загадъчен глас. — Милиони франкове, цяло състояние в дублони. Щом го откопая, ще се махна — фют! — начаса. И после — здравей, Лас Вегас! — той се усмихна широко. И въпреки това пак ми се стори, че долових онази нотка на тъга, почти съжаление, в гласа му.

Отново се огледах из стаята и за пръв път осъзнах, че въпреки приветливия й вид там не се вижда нито една лична вещ, нито една снимка, книга, писмо. Той можеше да си тръгне още утре, казах си аз, без да остави и намек за това кой е бил и накъде е тръгнал.

27

Следващите две седмици донесоха по-силни приливи и по-буйни ветрове. Три дни работа отиде напразно заради лошото време. Луната узря от сърп до резен. Пълнолунието на равноденствие води след себе си бурите. Знаехме го и мълчаливо бързахме да изпреварим луната.

След посещението ми в Лез Имортел Брисман бе станал необичайно мълчалив. Въпреки това долавях любопитството му, предпазливостта му. Седмица след разговора ни той ми изпрати малка бележка с цветя и покана за престой в хотела без ограничения във времето, ако положението в Ле Салан стане прекалено нетърпимо. По всичко личеше, че не знае нищо за работата ни и мисли, че аз прекарвам времето си в ремонтиране на къщата, за да я направя по-обитаема за Дебелия Жан. Хвалеше ме за предаността ми, като същевременно изказваше голямата си болка и съжаление за недоверието ми към него. Накрая се надяваше, че нося подаръка му и изразяваше желание колкото може по-скоро да ме види облечена с него. Всъщност червената рокля стоеше неразгъната в дъното на гардероба ми. Не бях се осмелила дори да я пробвам. Освен това сега, когато работата по преградата вървеше към края си, имаше още много неща за вършене.

Флин се беше отдал изцяло на проекта. Колкото и усърдно да работехме, той винаги беше в центъра на събитията, преместваше тежести, провеждаше изпитания, изучаваше диаграми, хокаше недисциплинирани работници. Никога не падаше духом, дори седмица по-рано, когато приливите започнаха да се усилват, Флин не загуби самообладание. Можеше спокойно да мине за саланец, който се бори с морето за своето късче земя.

— Впрочем, защо го правиш? — попитах го една вечер, когато отново остана до късно в хангара да подсилва съединителните звена на завършените модули. — Преди казваше, че е безсмислено.

Бяхме сами в хангара. Примигващата светлина на единствената неонова лампа беше недостатъчна за целта. Миризмата на масло и гума беше непоносима.

Флин ме погледна с присвити очи над модула, който проверяваше.

— Това оплакване ли е?

— Разбира се, че не. Просто се чудех какво те е накарало да промениш мнението си.

Флин сви рамене и отметна косата от очите си. Неоновата светлина го обля, като оцвети косата му в неестествено червено и направи лицето му дори по-бледо от обикновено.

— Ти ми даде идея, това е всичко.

— Аз ли?

Той кимна. Почувствах се нелепо щастлива от мисълта, че съм изиграла ролята на катализатор.

— Разбрах, че с малко помощ Дебелия Жан и останалите ще могат да изкарат в Ле Салан още дълго време — каза Флин, като стисна с клещи краищата на един авиационен кабел. — Просто реших да им дам начален тласък.

На тях. Забелязах, че никога не казва „ние“, макар че тук го приемаха с по-голяма готовност, отколкото мен.

— А ти? — внезапно попитах аз. — Ще останеш ли?

— За известно време — да.

— А после?

— Кой знае?

За миг го погледнах втренчено, като се мъчех да си обясня безразличието му. Места, хора — нищо като че ли не му правеше особено впечатление, сякаш можеше да премине през живота като камък през вода, чист и ненакърнен. Той слезе от модула, избърса клещите и ги прибра в кутията с инструменти.

— Изглеждаш уморен.

— От светлината е — Флин отново отметна косата си, като остави петно от масло по лицето си. Аз го избърсах.

— Когато се запознахме, останах с впечатление, че си някакъв безделник. Не бях права.

— Много мило от твоя страна, че го казваш.

— Освен това още не съм ти благодарила за всичко, което си направил за баща ми.

Той започваше да се чувства неудобно.

— Това е нищо. Той ми позволи да живея в бункера. Бях му задължен.

В гласа му долових категорична нотка, която подсказваше, че по-нататъшни благодарности са нежелателни. И въпреки това по някаква причина не исках да го пусна да си върви.

— Ти не говориш много за семейството си — казах аз, като издърпах единия край на брезента върху завършения модул.

— Това е, защото не мисля често за него.

Мълчание. Запитах се дали родителите му не са починали, дали не страда за тях, дали няма друга причина. Веднъж беше споменал, че има брат, с небрежна неприязън, която ми напомни за моето отношение към Адриен. Значи не беше привързан към тях. Може би така му харесва, казах си аз, да бъде необвързан, да не се чувства отговорен. Да бъде остров.

— Защо го правиш? — попитах го отново. — Защо реши да ни помогнеш?

Флин отново сви рамене — изглеждаше нетърпелив.

— Кой знае? Работа като всяка друга, трябваше да се свърши. Защото бях наблизо, предполагам. Защото можех.

Защото можех. По-късно това изречение щеше да изплува в паметта ми и да ме преследва, но тогава го възприех просто като знак за привързаността му към Ле Салан и внезапно изпитах влечение към него, към привидното му безразличие, към липсата на темперамент, към педантизма, с който прибираше инструментите в кутията дори когато беше уморен до смърт. Руже, който никога не взема страна, бе взел нашата.

28

Довършихме модулите в хангара и се приготвихме да ги поставим на мястото им. Бетонните котви бяха вече при Ла Жьоте заедно с шест от завършените модули и сега оставаше само да закараме другите с ремаркето на плитчините, после с лодка до набелязаното място, за да ги привържем с вериги към котвите. След това трябваше да експериментираме, да скъсяваме и удължаваме кабели, да наместваме модулите. Щеше да отнеме време, докато намерим най-доброто положение. После обаче, както каза Флин, плаващият риф ще се намести сам съобразно посоката на вятъра, а ние само ще чакаме да разберем дали експериментът е бил успешен.

Близо седмица нивото на водата беше твърде високо, за да стигнем до Ла Жьоте, а вятърът — твърде силен, за да можем да работим. Той блъскаше по дюната, като вдигаше облаци пясък във въздуха. Чупеше капаци и резета. Докарваше прилива почти до улиците в Ле Салан и бъркаше бясно вълните на Поент Гризнос до пяна. Дори „Брисман 1“ не излизаше в морето и ние започнахме да се питаме дали времето ще утихне поне за кратко, колкото да довършим полусглобената преграда.

— Рано започна — песимистично обяви Ален. — Пълнолунието е след осем дни. Дотогава времето няма да се оправи. Вече не.

Флин поклати глава.

— Стига ни само един ясен ден, за да завършим — каза той. — Да довлечем останалото при отлив. Всичко е готово и чака. После рифът ще се погрижи сам за себе си.

— Но отливите няма да свършат работа — възрази Ален. — По това време на годината водата не се отдръпва достатъчно. И морският вятър не помага. Веднага връща водата обратно.

— Ще се справим — стоически заяви Омер. — Няма да се отказваме сега, когато сме толкова близо до завършека.

— Краят се вижда — съгласи се Ксавие. — Това са само довършителни неща.

Матиас гледаше цинично.

— Твоята „Сесилия“ няма да издържи — отсече той. — Нали видя какво стана с „Елеанор“ и „Кориган“. Тези лодки просто не са пригодени за такова море. Трябва да почакаме да се успокои.

И ние чакахме, седнали мрачно в бара на Анжело като опечалени на погребение. Някои от старците играеха карти. Капюсин седеше в ъгъла с Тоанет и с престорен интерес четеше списание. Някой пусна един франк в джубокса. Анжело донесе бира, на която малцина от нас обърнаха внимание. С ужас следяхме като омагьосани прогнозите за времето: нарисуваните бури се гонеха по картата на Франция, а момичето весело препоръчваше да бъдем предпазливи. Недалеч, на Л’ил дьо Сен, приливите вече бяха изравнили няколко къщи със земята. Отвън хоризонтът ревеше и святкаше. Беше нощ: началото на отлива. Вятърът миришеше на пушек.

Флин се отдалечи от прозореца, където стоеше дотогава.

— Започна се — каза той. — Утре може да бъде прекалено късно.

Ален го погледна.

— Нали не искаш да кажеш, че трябва да го направим тази нощ?

Матиас посегна към чашата си с дьовиноаз и се засмя с неудоволствие.

— Не видя ли какво е времето вън, а, Руже?

Флин сви рамене и нищо не каза.

— Е, тази нощ не можете да ме изкарате навън — продължи старецът. — На Ла Жьоте е тъмно, наближава буря и отливът ще трае кратко. Добър начин сте избрали да се убиете. Да не мислите, че Светицата ще ви спаси?

— Мисля, че Светицата вече си свърши работата — каза Флин. — Оттук нататък сме ние. И аз мисля, че ако изобщо искаме да довършим, това трябва да стане сега. Ако скоро не подсилим първите модули, ще загубим всякакъв шанс.

Ален поклати глава.

— Само луд човек може да излезе навън по това време.

Аристид се подсмихна злобно от своя ъгъл.

— Тук ви е удобно, а? Вие, Геноле, сте все едни и същи. Стоите си в бара и кроите планове, докато животът отвън си тече. Аз ще дойда — отсече той и с мъка се изправи. — Ще държа лампата, ако не мога да направя друго.

Матиас тутакси скочи на крака.

— Ще дойдеш с мен — нареди той на Ален. — Няма да допусна един Бастоне да разправя, че ние, Геноле, се боим от малко работа и вода. Приготвяй се, и бързо! Да беше само тук моята „Кориган“, щяхме да свършим за нула време, но какво да се прави! Защо…

— До моята „Пеош“ твоята „Кориган“ приличаше на крайбрежен кит — подразни го Аристид. — Спомням си, когато…

— Тръгваме ли? — прекъсна го Капюсин, като се изправи. — Аз пък си спомням, че някога вие двамата ставахте и за друго, освен за приказки!

Аристид я погледна и се изчерви до корените на мустаците си.

— Ей, Ла Пюс, това не е работа за теб — отговори той сърдито. — Аз и момчето ми…

— Това е работа за всички — каза Капюсин и навлече якето си.

Сигурно представлявахме странна гледка, докато вървяхме през плитчините към Ла Жьоте. Аз докарах крика на гъсенични вериги, единствената му светлина се отрази в плитчините и по доброволците в ботуши и рибарски куртки затанцуваха сенки. Приближих се досами водата, като влачех след себе си ремаркето, на което се мъдреше „Сесилия“. Плоскодънната лодка за стриди се движеше с лекота в плитки води и лесно се товареше от пясъка. Използвахме крика, за да качим един модул на лодката. Тя затъна във водата под тежестта му, но издържа. Имаше по един човек от всяка страна, който да придържа товара. Други доброволци помогнаха да довлечем и да бутнем „Сесилия“ в по-дълбоки води. Бавно, с помощта на дългите весла и малкия двигател лодката за стриди пое към Ла Жьоте. Повторихме този бавен, мъчителен процес четири пъти и докато свършим, приливът наближи.

След това не видях много. Моята работа беше да докарам частите от плаващия риф, после да върна крика и ремаркето на брега. Оттам нататък можех само да се взирам в светлинката, в силуета на „Сесилия“ над синкавите пръстеновидни очертания на брега и да се вслушвам в гласовете сред шума на вълните и вятъра.

Приливът беше близо. Без лодката аз не можех да се присъединя към останалите, но ги наблюдавах с бинокъл от дюната. Знаех, че времето изтича. На Льо Дьовен приливът идва бързо — може би не толкова, колкото под връх Свети Мишел, където вълните се движат по-бързо от галопиращ кон, но със сигурност може да изпревари бягащ човек. Лесно е да се озовеш под вълните, а точно между Поент и Ла Жьоте теченията са бързи и опасни.

Прехапах устни. Много се бавеха. На Ла Жьоте бяха шест човека: Бастоне, Геноле и Флин. Твърде много за лодка с размерите на „Сесилия“. Сега едва ли стигаха дъното с краката си. Виждах движещи се светлини по пясъчните ивици, на опасно разстояние от брега. Уговореният сигнал — две присветвания. Всичко вървеше по план. Но много се бавеха.

По-късно Аристид ми разказа. Веригата, закачена на единия от модулите, попаднала под лодката, като спряла витлото. Морето се надигало. Това, което било толкова просто при отлив, сега станало почти невъзможно. Ален и Флин се борели със закачената верига, като използвали недовършената преграда вместо лост. Аристид седял на носа на „Сесилия“ и наблюдавал.

— Руже! — извикал той, когато Флин се показал над водата след поредния неуспешен опит да освободи веригата. Флин го погледнал въпросително. Бил без яке и шапка, за да се движи по-лесно. — Не може така. Не и в това време.

Ален погледнал нагоре и една вълна го блъснала право в лицето. Той се закашлял, изругал и се гмурнал.

— Можете да се заклещите там — упорствал Аристид. — Вятърът ще блъсне „Сесилия“ в скалите и вие…

Флин само поел въздух и отново се гмурнал. Ален се качил в лодката.

— Ще трябва скоро да се връщаме, иначе ще хвърляме котва върху скалите — извикал Ксавие през вятъра.

— Къде е Гислен? — попитал Ален и се изтръскал като куче.

— Ей там! Всички са вече в лодката освен Руже.

Вълните се надигали. Приливът тръгнал иззад Ла Жьоте и на светлината на фенерите всички видели как напречното течение към Гризнос набира инерция с покачването на водата. Плитчините се превръщали в открито море, а бурята приближавала. Дори аз го усещах. Въздухът беше зареден с електричество. „Сесилия“ се разтърсила — един непривързан модул се блъснал в нея, — Матиас изругал и седнал с цялата си тежест. Ален оглеждал тъмната вода за Флин и за малко не паднал от лодката.

— Не става — тревожно казал той. — Ако не вържем последните два кабела, тази преграда ще се разкъса на парчета.

— Руже! — провикнал се Аристид. — Руже, добре ли си?

— Витлото е свободно — извикал Гислен от кърмата. — Значи Руже все пак го е освободил.

— Тогава къде е, по дяволите? — изревал Аристид.

— Вижте, след малко трябва да тръгваме — настоявал Ксавие. — После ще бъде много трудно да се върнем. Дядо, наистина трябва да тръгваме!

— Не. Ще почакаме.

— Но, дядо…

— Казах: ще почакаме! — Аристид погледнал Ален. — Не искам никой да разправя, че Бастоне е изоставил приятел в беда.

Ален устоял на погледа му около секунда, после се обърнал да намотае едно въже в краката си.

— Руже! — извикал Гислен с цяло гърло.

След миг Флин се показал на повърхността, но от другата страна на „Сесилия“. Ксавие го забелязал пръв.

— Ето го! — изкрещял той. — Издърпайте го!

Флин се нуждаел от помощ. След като успял да освободи веригата изпод лодката, сега модулът трябвало да се намести. Някой трябвало да държи модулите достатъчно дълго, за да бъдат закрепени отново едни за други. Опасна работа: при по-силна вълна човек лесно можел да се заклещи между тях. Освен това цялата преграда сега била под водата: в такова черно и бурно море задачата била най-малкото рискована.

Ален свалил рибарската си куртка.

— Аз ще се заема — предложил той. Гислен пожелал да отиде на негово място, но баща му го спрял. — Не. Нека аз — казал и потопил крака във водата. Останалите в лодката източили вратове, за да виждат какво става, но освободената от веригата „Сесилия“ започнала да се отдалечава от плаващия риф.

Приливът набирал сила: останала само тънка ивица кал, в която да се хвърли котва. После щяло да има само скали, а с вятър откъм гърба доброволците щели да се озоват между тях и надвисналата буря. На брега аз чувах призрачни писъци от борда на „Сесилия“, виждах тревожна светлинка и после през бинокъла забелязах как издърпаха от водата два силуета. От такова разстояние не можех да преценя дали всичко е наред. След писъците не последва сигнал.

От брега на Ла Гулю наблюдавах нетърпеливо приближаването на „Сесилия“. В небето зад нея блесна гръмотевица. Луната, на която оставаха само няколко дни до пълнолуние, се скри зад стена от облаци.

— Няма да успеят — отбеляза Капюсин, като гледаше стопяващите се плитчини.

— Не се движат към Гризнос — каза Омер. — Познавам Аристид. Винаги казва, че ако попаднеш в прилив, трябва да тръгнеш към Ла Гулю. По-далеч е, но теченията не са толкова силни и е по-безопасно да се хвърли котва.

Омер беше прав. След половин час „Сесилия“ заобиколи Поент с клатушкане, но все още достатъчно стабилна, и насочи нос към Ла Гулю. Ние се втурнахме след нея, без да знаем дали рифът е завършен или изоставен на произвола на съдбата.

— Вижте! Ето я!

„Сесилия“ влезе в залива. Зад нея вълните надигаха бели хребети и отразяваха зловещото небе. Вътре в залива беше относително спокойно. Червената светлина на фара озари за кратко хората в лодката. Сред шума на вятъра долавяхме гласове, които викаха и пееха.

Странен и неестествен звук в студената нощ, обещаваща буря съвсем близо зад тях. Светлината от фенера на Аристид осветяваше шестимата души в лодката и сега, когато наближиха, ние виждахме поотделно всяко лице, озарено като от лагерен огън. Там бяха Ален и Гислен в дългите си палта, и Ксавие, изправен на кърмата, а до него Аристид Бастоне и Матиас Геноле. Картината беше драматична като платната на Джон Мартин може би, с това апокалиптично надвиснало небе: двама старци с дълги коси и офицерски мустаци, обърнати в профил, мрачно и победоносно загледани в брега. Едва по-късно осъзнах, че това бе първият път, в който виждах Матиас и Аристид седнали един до друг по този начин, извили гласове в обща песен. За един час враговете бяха станали ако не приятели, то поне нещо като съюзници.

Нагазих във водата да посрещна „Сесилия“. Няколко души скочиха долу, за да издърпат лодката на брега. Флин беше сред тях. Той ме прегърна грубо, докато влачех „Сесилия“ за носа. Въпреки умората очите му сияеха. Обвих ръце около него, разтреперана от студената вода.

Флин се разсмя.

— Какво е това?

— Ти го направи преди малко — гласът ми трепереше.

— Разбира се.

Беше леденостуден и миришеше на мокра вълна. Облекчението ме направи слаба, прегърнах го неудържимо и за малко и двамата да паднем. Косата му се залепи за лицето ми. Устата му имаше солен вкус и беше топла.

Край лодката Гислен обясняваше на всеки, готов да слуша, как Ален и Руже се гмуркали един след друг под модула, за да закачат последните кабели. На скалите чакаха много хора от селото — сред тях познах Анжело, Шарлот, Тоанет, Дезире и баща си. Групичка деца с фенерчета започнаха да се веселят. Някой хвърли пиратка, която се плъзна зрелищно по скалите към водата. Анжело извика:

— Дьовиноаз за всички доброволци! Да вдигнем тост за света Марина!

Останалите подеха самотния му вик.

— Да живее Ле Салан!

— Долу Ла Усиниер!

— Три пъти „ура“ за Руже!

Това беше Омер, който ме избута и отиде до носа на лодката. Двамата с Ален вдигнаха Флин над водата. Гислен и Ксавие се присъединиха към тях. Флин седеше на раменете им и се усмихваше.

— Ето го инженера! — извика Аристид.

— Още дори не знаем дали преградата ще свърши работа — каза Флин през смях. Някой извика весело и дръзко към небето. Сякаш в отговор на това плисна дъжд.

29

Настъпи време на несигурност както за мен, така и за останалите. Изтощени от седмиците напрегната работа, ние се отдадохме на мъчителна почивка, твърде уморени, за да работим, твърде неспокойни, за да празнуваме. Занизаха се тревожни седмици. Ние чакахме, както чайки на вълните чакат приливът да се смени с отлив.

Ален говореше за инвестиции в нова лодка. Загубата на „Кориган“ бе сложила край на риболова за Геноле и макар че те приемаха мъжки затрудненията си, всички в селото знаеха, че са силно задлъжнели. Само Гислен изглеждаше оптимист, няколко пъти го виждах в Ла Усиниер край „Ша Ноар“, облечен в различни крещящи тениски. Но дори да проявяваше интерес, Мерседес с нищо не го показваше.

Никой не споменаваше за плаващия риф. Засега той издържаше на приливите, като си търсеше мястото, както Флин беше предрекъл, но всички чувстваха, че не бива да говорят за това, за да не пропъдят късмета си. Малцина се надяваха. Все пак наводненията в Ла Буш бяха престанали, водата в Ле Салан слезе ниско към заблатената местност, ноемврийските приливи идваха и си отиваха, без да причиняват щети нито в Ла Буш, нито в Ла Гулю.

Никой не изказваше надеждите си на глас. На страничния наблюдател село Ле Салан вероятно би се сторило непроменено. Но Капюсин получи картичка от дъщеря си на континента, Анжело започна да пребоядисва бара, Омер и Шарлот спасиха зимните си картофи, а Дезире Бастоне отиде в Ла Усиниер и проведе близо едночасов телефонен разговор със сина си Филип в Марсилия.

Никое от тези събития не беше особено значимо. Поне недотам да ни подскаже, че най-после късметът се е завърнал в Ле Салан. Но нещо витаеше във въздуха, предчувствие за добра възможност, начало на някаква промяна.

Дебелия Жан също се промени. За пръв път след пристигането ми започна да проявява интерес към отдавна забравената си работилница и един ден, когато се прибрах, го заварих по комбинезон да слуша радио и да се рови в кутията с ръждясали инструменти. Друг път го видях да почиства празната стая. Веднъж отидохме заедно на гроба на Малкия Жан — водата беше вече доста спаднала — и посипахме нов чакъл около камъка. Дебелия Жан беше донесъл няколко луковици минзухар и ги засадихме. За миг се почувствах почти както в миналото, когато помагах на баща си в работилницата, а Адриен ходеше в Ла Усиниер с майка ми и ние оставахме сами. Това беше нашето време, откраднато и поради това ценно, и тогава се случваше да оставим работилницата и да отидем за риба в Ла Гулю или да пускаме корабчета по солния канал, сякаш аз бях синът, който баща ми бе мечтал да има.

Само Флин изглеждаше напълно непроменен. Той продължаваше рутинните си занимания, сякаш преградата нямаше нищо общо с него. И все пак, мислех си аз, той бе рискувал живота си в онази нощ край Ла Жьоте. Изобщо не го разбирах. У него имаше нещо противоречиво въпреки привидната простота в характера, тайно кътче, в което никога не ме допускаше. То беше опасно като сянка в дълбока вода. Въпреки това като всяка дълбочина ме привличаше.

Нашият прилив се обърна на двайсет и първи декември, в осем и трийсет сутринта. Чух внезапно свистене, когато вятърът се промени, последният и най-силен декемврийски прилив най-после отстъпи пред рифа в Ла Жьоте. Бях отишла сама в Ла Гулю, както правех всеки ден, за да огледам за някакви признаци за промяна. На бледата утринна светлина зелените като водорасли камъни лежаха непокрити и плитчините едва се очертаваха на отлива. Няколко от дървените колчета, които отбелязваха старите развъдници на стриди, останали непокътнати през зимните бури, стърчаха от водата с провиснали въжета. Когато се приближих, видях ясно ватерлинията, в която плуваха довлечени от прилива отломки: парче връв, кошче за омари, разкъсана гуменка. В една локва до краката ми зеленееше самотна мида.

Беше жива. Необичайно. Приливите в Ла Гулю рядко окуражаваха морските твари да се настаняват тук. Понякога идваха морски таралежи. Изхвърлени медузи се въргаляха на брега като найлонови торби. Наведох се да разгледам камъните под краката си. Целите в тиня, те образуваха широка ивица, по която беше опасно да се върви. Но днес забелязах нещо ново. Нещо по-твърдо от наноса в плитчините, по-светло и лъскаво, от което камъните блестяха покрити със слюден прах.

Пясък.

О, едва ли стигаше да покрие дланта ми. Но беше пясък: светлият пясък на Ла Жьоте, който блести от яркия пръстен на залива. Бих го разпознала навсякъде.

Казах си, че не е кой знае какво: тъничък слой, донесен от прилива, нищо повече. Това не означаваше нищо.

Това означаваше всичко.

Събрах колкото можах в дланта си — щипка, точно колкото да я стисна с пръсти — и се втурнах нагоре по скалистата пътека към стария бункер. Флин беше единственият човек, който би разбрал значението на тези няколко песъчинки. Флин, който беше на моя страна. Заварих го полуоблечен да пие кафе, чантата му стоеше приготвена до вратата. Когато влязох задъхана, той ми се стори уморен и необичайно умърлушен.

— Успяхме! Виж! — аз протегнах разтворената си длан.

Той гледа дълго време, после сви рамене и започна да нахлузва ботушите си.

— Щипка пясък — каза с безизразен тон. — Може и да го видиш, ако ти влезе в очите.

Въодушевлението ми угасна също така внезапно, както се бе породило.

— Но това показва, че действа — отвърнах аз. — Твоето чудо. Започна се.

Флин не се усмихна.

— Аз не правя чудеса.

— Пясъкът доказва обратното — упорствах аз. — Ти обърна прилива. Спаси Ле Салан.

Флин избухна в злобен смях.

— За бога, Мадо! За нищо друго ли не мислиш? Наистина ли това е всичко, което някога си искала? Да бъдеш част от този… този жалък кръг от неудачници и дегенерати, без пари, без живот, които остаряват, оцеляват, молят се на морето и с всяка година измират все повече и повече? Може би според теб трябва да благодаря, че съм се забил на това място, че това е някаква привилегия… — Флин млъкна, гневът му рязко утихна и той погледна през мен към прозореца. Злобният поглед бе изчезнал така безследно, сякаш никога не го беше имало.

Стоях изтръпнала, сякаш ме беше ударил. И все пак винаги бях усещала това у него — напрежението, заплахата всеки миг да избухне.

— Мислех, че тук ти харесва — казах аз. — При тези неудачници и дегенерати.

Той сви рамене — сега изглеждаше засрамен.

— Така е — отвърна. — Може би повече, отколкото трябва.

Последва мълчание, през което Флин продължаваше да гледа към прозореца и изгревът се отразяваше в тъмносивите му очи. После погледна мен, разтвори пръстите ми и разглади пясъка в дланта ми.

— Песъчинките са малки — отбеляза накрая. — Има много утайка.

— Е?

— Ами, лек е. Няма да се слегне. Плажът има нужда от твърда основа — скали, камъни, такива неща, — за да го задържи. Иначе просто ще се измие. Всичкият.

— Разбирам.

Той забеляза изражението на лицето ми.

— Това означава много за теб, нали?

Нищо не казах.

— Един плаж няма да превърне това село в Ла Усиниер.

— Знам.

Флин въздъхна.

— Добре. Ще опитам.

Той сложи ръце на раменете ми. За миг усетих как чувството за неизбежност се нагнетява като статично електричество. Затворих очи, долових уханието му на мащерка и стара вълна, примесено с аромата на дюните сутрин. Малко тежък, като мириса на пространството между крайбрежните колиби в Ла Усиниер, където се криех и чаках баща си. Тогава видях лицето на Адриен, която ме гледаше и се усмихваше с широката си начервена уста, и побързах да отворя очи. Но Флин вече се беше обърнал.

— Трябва да тръгвам — той взе чантата и започна да облича палтото си.

— Защо? Хрумна ли ти нещо? — още усещах следите от ръцете му върху раменете си. Бяха топли и нещо дълбоко в мен като че ли отвърна на тази топлина, като цветя, обърнати към слънцето.

— Може би. Трябва да помисля — Флин бързо тръгна към вратата.

— Какво има? Защо се разбърза?

— Трябва да отида на пристанището. Искам да поръчам нещо от Порник, преди фериботът да е тръгнал — той спря и ме удостои с небрежната си слънчева усмивка. — Ще се видим по-късно, а, Мадо? Трябва да бягам.

Последвах го навън озадачена. Резките промени в настроението му, мятането от една крайност в друга с бързината, с която се мени времето през есента, не бяха нови за мен. Но нещо го беше смутило, нещо друго, освен внезапното ми нахлуване. Надали щеше да ми каже какво е било.

Изведнъж, точно когато Флин затвори вратата, някакво движение привлече вниманието ми, мярнах крайчеца на бяла риза зад дюните. Човек на пътеката. Тялото на Флин почти веднага го скри от погледа ми, а когато той отстъпи встрани, фигурата беше изчезнала. Въпреки това, макар че бях я зърнала само за секунда, и то в гръб, ми се стори, че познах човека по походката, масивния силует и килнатия на една страна рибарски каскет.

Нещо не се връзваше: тази пътека не водеше наникъде, освен към дюните. Но по-късно, когато минах по същата пътека, открих следи от еспадрили по твърдия пясък и бях сигурна, че не съм се излъгала. Брисман беше минал оттук преди мен.

30

Веднага щом стигнах в селото, разбрах, че нещо се е случило. Витаеше във въздуха — едва доловимо напрежение, повей от чуждо място. Бях тичала по целия път от Ла Гулю с моята шепа пясък, като я стисках така силно, че се беше отпечатала като татуировка на дланта ми. И когато заобиколих голямата дюна в посока към изоставената работилница на Дебелия Жан, почувствах как нещо ледено се впива в сърцето ми.

Пред къщата стояха петима души — трима възрастни и две деца. Всичките бяха мургави, мъжът носеше арабска роба под тежкото зимно палто. Децата — и двете момчета, мургави, но с избелели от слънцето коси — изглеждаха на около осем и шест години. Докато ги наблюдавах, мъжът отвори вратата, влезе и жените го последваха.

Едната беше дребна и незабележима, с жълт бурнус на главата. Тя вървеше след двете деца и бърбореше на език, който не разбирах.

Втората жена беше сестра ми.

— Адриен?

Последния път, когато я видях, беше на деветнайсет, наскоро омъжена, слаба и хубава с онази надменна, циганска красота като на Мерседес Просаж. И сега беше същата, макар да ми се стори, че годините я бяха направили по-сурова, предпазлива, резервирана. Дългата й коса беше изправена и къносана. Мургавите й китки бяха окичени със златни гривни. Като чу гласа ми, тя се обърна.

— Мадо! Колко си пораснала! Как разбра, че сме пристигнали? — прегръдката й беше кратка, с аромат на пачули. Марен ме целуна по двете бузи. Приличаше на чичо си като по-млад, но с по-нежна брадичка и по-строен, без капка от неустоимия опасен чар на Клод.

— Нямах представа.

— Е, знаеш какъв е баща ни. Не говори много.

Тя взе на ръце по-малкото от момчетата и ми го подаде. Детето се мъчеше да се отскубне.

— Не си виждала моите малки мъже, нали, Мадо? Това е Франк. А този… този е Лоик. Кажи „здравей“ на леля Мадо, Лоик.

Момчетата ме гледаха втренчено с еднакви мургави и безизразни лица, но не казаха нищо. Дребната жена с бурнус, която ми заприлича на бавачка, забърбори неудържимо на арабски. Нито Марен, нито Адриен я представиха и тя като че ли се стъписа от поздрава ми.

— Направила си това-онова по къщата — каза Адриен, като огледа наоколо. — Миналия път, когато идвахме, беше в окаяно състояние. Направо се разпадаше.

— Миналия път? — доколкото ми беше известно, тя и Марен не се бяха връщали нито веднъж.

Но Адриен вече отваряше вратата към кухнята. Дебелия Жан стоеше на прозореца и гледаше навън. Зад него се виждаха останки от закуската — хляб, студено кафе, отворено бурканче със сладко, — които с укор очакваха завръщането ми.

Децата го изгледаха с любопитство. Франк прошепна нещо на Лоик на арабски и двете момчета се изкикотиха. Адриен се приближи към него.

— Папа?

Дебелия Жан бавно се обърна. Клепачите му увиснаха.

— Адриен — каза той. — Радвам се да те видя.

После се усмихна и си наля чаша студено кафе от каната на масата. Адриен не се изненада от поздрава му, разбира се. Защо да го прави? Тя и Марен го прегърнаха почтително. Двете момчета се отдръпнаха и се закикотиха. Бавачката кимна и се усмихна със сведени очи. Дебелия Жан махна с ръка за още кафе и аз направих, доволна, че имам извинение да се заема с друго. Ръцете ми тромаво се суетяха с водата, захарта. Чашите се изплъзваха от ръцете ми като риби.

Зад гърба ми Адриен говореше за децата си на висок момичешки глас. Момчетата си играеха на килима край огъня.

— Кръстихме ги на вас, папа — обясни Адриен. — На теб и на Малкия Жан. Кръщелните им имена са Жан-Франк и Жан-Лоик, но засега ги съкращаваме, докато пораснат достатъчно, за да използват пълните си имена. Виждаш ли, изобщо не сме забравили, че сме саланци.

— Хе.

Дори тази половин дума беше цяло чудо. Колко пъти от завръщането ми насам Дебелия Жан беше говорил с мен? Обърнах се с каната кафе в ръце, но баща ми гледаше улисан момчетата, които се търкаляха и се боричкаха на килима. Франк забеляза, че го гледат, и се изплези. Адриен се разсмя снизходително:

— Малка маймунка!

Баща ми се подсмихна.

Налях кафе на всички. Момчетата ядяха парчета сладкиш и ме гледаха с големите си кафяви очи. Бяха почти еднакви, като се изключи разликата във възрастта, с дълги светло кестеняви бретони, тънки крака и кръгли кореми под ярките си вълнени дрехи. Адриен говореше за тях с нежност, но забелязах, че всеки път, когато трябваше да се направи нещо — да се измият лепкавите им усти, да се избършат носовете им или да се съберат парчетата от някоя счупена чиния, — тя се обръщаше към бавачката.

— Толкова отдавна исках да се върна у дома — въздъхна Адриен и отпи от кафето си. — Но работата, папа, и децата… като че ли все нямаше удобен момент. Пък и там на никого не можеш да имаш доверие, знаеш ли? За тях европейците са наивници. Кражби, корупция, вандализъм — какво ли не. Не можеш да се обърнеш за една секунда.

Дебелия Жан слушаше. Пиеше кафето си, почти захлупил чашата с голямата си ръка. Той махна с ръка за още едно парче сладкиш. Отрязах го и му го подадох през масата. Не ми благодари. И все пак докато Адриен говореше, баща ми кимаше от време на време, като току издаваше типичното за острова възклицание „хе“. За него това беше истинско красноречие. После Марен заговори за работата си в Танжер, за търговията с антични керамични плочи, които понастоящем бяха хит в Париж, за възможностите за износ, за данъците, за изключително евтината работна ръка, за кръга от френски емигранти, към които и те принадлежат, за безскрупулните си конкуренти, за луксозните клубове, които посещават. Историята на техния живот се разгърна пред нас като топ искряща коприна. Плувни басейни, просяци, бани с водорасли, вечерни партии бридж, улични търговци, мръсни цехове. Прислужници за всяка домакинска работа. Майка ми щеше да бъде във възторг.

— И те се радват да работят, папа. Такъв е стандартът на живот там. Толкова нисък, толкова жалък. Ние им плащаме много повече, отколкото могат да спечелят при своите. Повечето от тях наистина са ни благодарни.

Погледнах нисичката бавачка, която усърдно бършеше лицето на Франк с влажна кърпа. Запитах се дали има свое семейство в Мароко, дали тъгува по дома. Франк се дърпаше и се оплакваше на арабски.

— Разбира се, имахме и проблеми — продължи Адриен. Пожар в складове, запален от недоволен конкурент. Загуби от милиони франкове. Дребни кражби и измами от недобросъвестни служители. Расистки надписи по стените на къщата им. Фундаменталистите завземат властта, казваше тя, искат да вгорчат живота на чужденците. Пък и трябва да мислят за децата… Преживели са много хубави моменти. Но сега е време да помислят за преместване другаде.

— Искам момчетата ми да получат най-доброто образование, папа — заяви Адриен. — Искам да знаят кои са. Струва си да се жертвам за това. Да можеше само маман да види… — тя млъкна, за да ме погледне. — Знаеш я каква беше — каза. — Никой не можеше да й казва какво да прави. Дори не позволяваше да й дадеш пари. Беше прекалено упорита.

Погледнах сестра си, без да се усмихвам. Спомних си колко се гордееше майка ми с работата си на чистачка, как ми разказваше за ризите от „Хермес“, които гладеше, и за костюмите от Шанел, които прибираше от химическо чистене, как когато намираше пари, паднали зад възглавниците на дивана, винаги ги оставяше в пепелника, защото да ги вземе би означавало да открадне.

— Ние й помагахме с каквото можем — продължи Адриен, като погледна Дебелия Жан. — Знаеш това, нали, папа? Толкова се тревожехме за теб, сам-самичък тук, папа.

Той направи заповеден жест: още кафе. Аз налях.

— Известно време ще останем в Нант. Докато се уредим. Марен има чичо там, братовчед на Клод, Аман. Той също се занимава с търговия на антики, вносител е. Ще ни помогне да се уредим, докато намерим нещо по-постоянно.

Марен кимна.

— Поне ще знаем, че децата са в добро училище. Малкият Жан-Франк почти не говори френски. Пък и двамата трябва да се научат да четат и пишат.

— А малкото бебе? — спомних си, че тя беше бременна, когато майка ми почина. И въпреки това изобщо не личеше да е раждала наскоро. Адриен открай време беше много слаба, но сега дори повече. Забелязах крехките костеливи китки и ръце, малките сенки под скулите й.

Марен ме погледна, сякаш ме обвиняваше.

— Адриен направи спонтанен аборт в третия месец — каза той носово. — Не говорим за това.

Изрече го така, сякаш аз лично бях допринесла за това.

— Съжалявам — промърморих.

Адриен се усмихна със свити устни.

— Няма нищо — каза тя. — Само една майка може да разбере — сестра ми протегна тънка мургава ръка и погали главата на едно от момчетата. — Не знам какво щях да правя без моите ангелчета.

Момчетата се изкикотиха и зашушукаха нещо на арабски. Дебелия Жан не можеше да им се нагледа.

— Можем да ги доведем пак през празниците — предложи Адриен с по-бодър глас. — Можем да дойдем на хубава дълга почивка.

31

Останаха два часа. Адриен огледа къщата от горе до долу. Марен се разходи из изоставения двор, а Дебелия Жан запали „Житан“, остана да пие кафе и да гледа момчетата със светнали пеперудено сини очи.

Тези момчета. Не биваше да се учудвам. Той винаги бе мечтал за синове и пристигането на Адриен, майка на двама синове, внезапно унищожи началото на уютното ни съжителство. Дебелия Жан следеше децата с втренчен поглед, като от време на време разрошваше дългите им коси, отдалечаваше ги от огъня, когато играта им се преместваше прекалено близо до него, събираше разпилените им вълнени дрехи и ги сгъваше на един стол. Чувствах се неспокойно, неловко, седях срещу бавачката и нямах какво да правя. Шепата пясък, изсипана в джоба ми, сърбеше, нетърпелива да излезе навън. Бих предпочела да се върна обратно в Ла Гулю или на дюните, където можех да се усамотя, но погледът на баща ми ме хипнотизираше. Този поглед трябваше да бъде предназначен за мен.

Не можех повече да мълча.

— Тази сутрин ходих в Ла Гулю.

Никаква реакция. Франк и Лоик се боричкаха и се търкаляха като кутрета по пода. Бавачката се усмихна свенливо, но очевидно не разбра нито дума.

— Реших, че приливът може да е довлякъл нещо.

Дебелия Жан надигна чашата си и за миг лицето му се изгуби в нея. Чу се тихо сърбане. Остави празната чаша пред себе си и ми я посочи с жест, който означаваше „още“.

Не му обърнах внимание.

— Виждаш ли това? — аз извадих ръка от джоба си и я разтворих пред него. Пясъкът лепнеше по дланта ми.

Дебелия Жан настойчиво посочи чашата си.

— Знаеш ли какво означава това? — чух се да повишавам рязко тон. — Интересува ли те?

Отново същият жест. Франк и Лоик ме наблюдаваха със зяпнала уста, забравили за играта си. Дебелия Жан гледаше през мен, безизразен и неподвижен като великденска статуя.

Изведнъж изпитах гняв. Всичко се беше объркало: първо Флин, после Адриен, а сега и Дебелия Жан. Тръснах каната на масата пред него, като разлях кафе по покривката.

— Искаш ли? — сопнах му се аз. — Сам си налей! Или ако искаш да го направя вместо теб, така кажи. Знам, че можеш. Хайде. Кажи ми!

Мълчание. Дебелия Жан пак се загледа през прозореца, без да ми обръща внимание, без да обръща внимание на никого. Сякаш се бе върнал към предишното си състояние и целият ни напредък беше отишъл напразно. Срамежливата бавачка гледаше в коленете си. Отвън чувах гласа на Адриен, звънлив от смях или въодушевление. Започнах да прибирам закуската от масата, като струпвах с трясък чиниите в мивката. Излях в нея останалото кафе, като се надявах да чуя възражение, но такова нямаше. Мълчаливо измих чиниите и ги избърсах. Очите ми пареха. Докато бършех масата, сред трохите имаше пясък.

32

Сестра ми и семейството й останаха още две седмици, като се настаниха в Лез Имортел. Дойдоха за обяд на Коледа, след това се отбиваха почти всяка сутрин за около час и после отново се връщаха в Ла Усиниер. На Нова година Франк и Лоик си тръгнаха с нови велосипеди за три хиляди франка всеки, които баща ми бе поръчал специално от континента.

На трапа на „Брисман 1“, докато Дебелия Жан помагаше на бавачката да качи куфарите на борда, Адриен най-после ме отведе настрана. Очаквах го, чудех се колко време ще й трябва да стигне до основната тема.

— Става дума за татко — довери ми тя. — Не споменах нищо пред момчетата, но много се безпокоя.

— Наистина ли? — опитах се да прикрия сарказма в гласа си.

Адриен ме погледна натъжена.

— Знам, че не ми вярваш, но аз съм много привързана към татко — каза тя. — Тревожа се, че живее толкова изолиран, толкова зависим от един-единствен човек. Не мисли, че е добре за него.

— Всъщност — отвърнах аз — той се подобри.

Адриен се усмихна.

— Не казвам, че не си дала всичко от себе си. Но ти не си медицинска сестра и не си подготвена да се справяш с проблемите му. Винаги съм смятала, че му трябва помощ.

— Каква помощ? — повиших тон аз. — Като онази, която ще получава в Лез Имортел? Така ли ти каза Клод Брисман?

Сестра ми изглеждаше обидена.

— Мадо, не се дръж така. Знам, че още се сърдиш за погребението на мама. Чувствам се отвратително, че не можах да дойда. Но състоянието ми…

Не обърнах внимание на думите й.

— Брисман ли ви каза да се върнете? — попитах аз. — Той ли ви каза, че не правя нищо?

— Исках папа да види момчетата.

— Момчетата?

— Да. Да му покажа, че животът продължава. Не е добре за него да живее тук, когато може да бъде със семейството си. Егоистично — и опасно — от твоя страна е да го окуражаваш да живее така.

Втренчих се в нея, стъписана и покрусена. Наистина ли бях егоистка? Наистина ли бях толкова погълната от плановете и идеите си, че бях забравила за нуждите на баща си? Възможно ли беше Дебелия Жан да няма нужда нито от плаващия риф, нито от плажа, нито от другите неща, които бях направила за него? И единственото, което някога е искал всъщност, да са внуците, които Адриен му бе довела?

— Това е неговият дом — казах аз накрая. — И аз съм част от семейството му.

— Не бъди наивна — отвърна сестра ми и за миг стана съвсем като предишната Адриен, присмехулната по-голяма сестра, седнала на терасата на кафенето в Ла Усиниер, която се смееше на момчешката ми къса коса и старите ми дрехи. — Може би си мислиш, че е романтично да живееш на такова забравено от бога място. Но това е последното, от което горкият папа се нуждае. Погледни къщата — едва се крепи. Няма дори нормална баня. Ами ако се разболее? Никой не може да му помогне, освен онзи стар ветеринар, забравих му името. Ами ако се наложи да влезе в болница?

— Не го принуждавам насила да стои там — казах аз и се намразих заради отбранителния си тон. — Просто се грижа за него, нищо повече.

Адриен сви рамене. Спокойно би могла да изкаже мисълта си на глас: „Както се грижеше и за мама.“ Почувствах се така, сякаш бях наранена физически, главата ме заболя.

— Аз поне опитах — казах. — Какво направи ти за тях? Живееше в своята кула от слонова кост. Откъде знаеш какво ни е било през всичките тези години?

Не знам защо майка ми все повтаряше, че аз съм тази, която прилича повече на Дебелия Жан. Адриен само ми се усмихна по онзи непроницаем начин, невъзмутима като фотографска снимка и също толкова мълчалива. Самодоволното й мълчание винаги ме изкарваше вън от кожата ми. Гневът ме полазваше като армия мравки.

— Колко пъти дойде да ни видиш? Колко пъти обеща да се обадиш? С тази твоя несъществуваща бременност… Обадих ти се, Адриен, казах ти, че мама умира…

Но сестра ми ме гледаше пребледняла, на лицето й не бе останала и капка руменина.

— Несъществуваща бременност?

Зашеметеният й поглед ме накара да млъкна. Почувствах как лицето ми пламва.

— Виж, Адриен, съжалявам, но…

— Съжаляваш? — гласът й беше леден. — Откъде можеш да знаеш как съм се чувствала? Загубих бебето си — внучето на татко — и ти си мислиш, че можеш просто да кажеш „съжалявам“?

Опитах се да докосна ръката й, но тя я отдръпна с нервен, истеричен жест, който по някакъв начин ми напомни за мама. Погледна ме злобно с очи като кинжали.

— Да ти кажа ли защо не идвахме, Мадо? Да ти кажа ли защо отседнахме в Лез Имортел вместо в къщата на татко, където можехме да го виждаме всеки ден? — сега гласът й беше като хвърчило, лек, колеблив, зареян във високите регистри.

Поклатих глава.

— Моля те, Адриен…

— Заради теб, Мадо! Защото ти беше там! — тя почти плачеше, задъхана от гняв, макар да ми се стори, че долавях и нотка на самодоволство: също като майка ми Адриен имаше слабост към истеричните сцени. — С вечното си заяждане! С вечния си тормоз! — тя шумно изхълца. — Ти изтормози мама, все искаше да я накараш да се премести от Париж, от мястото, което обичаше, а сега правиш същото с горкия татко! Вманиачена си в този остров, Мадо, това е, и просто не можеш да разбереш, че другите хора не искат същото като теб! — Адриен избърса лицето си с ръкав. — И ако не се върнем повече тук, Мадо, няма да е защото не искам да видя татко, а защото не понасям да бъда близо до теб!

Фериботът изсвири. В тишината, която настъпи след това, чух тихо шумолене зад гърба си и се обърнах. Беше Дебелия Жан, застанал мълчаливо на трапа. Аз протегнах ръце.

— Татко…

Но той вече се беше обърнал.

33

Януари донесе още пясък в Ла Гулю. Към средата на месеца вече лесно се забелязваше: тъничък бял слой върху скалите, не чак толкова, че да стигне за плаж, но все пак пясък, сипаничав пясък с петънца утайка, които при отлив изсъхваха и ставаха на прах.

Флин удържа на обещанието си. С помощта на Дамиен и Лоло той донесе чували със ситен чакъл от дюните и го изсипа върху обраслите с мъх камъни в подножието на скалата. В тази сива кал бяха засадени туфи груба амофила, за да предпазват пясъка от измиване и между слоевете чакъл бяха разстлани водорасли, прикрепени с колове и парчета разкъсана рибарска мрежа. Наблюдавах напредъка с любопитство и резервирана надежда. С това струпване на чакъл, пръст, водорасли и парчета рибарска мрежа Ла Гулю приличаше още по-малко на плаж, отколкото преди.

— Това са само основите — увери ме Флин. — Не искаш твоят пясък да се измие, нали?

По време на престоя на Адриен той беше странно стеснителен, обади се само веднъж или дваж, вместо да наминава почти всеки ден. Липсваше ми — особено като се имаше предвид поведението на Дебелия Жан — и започвах да разбирам до каква степен присъствието му бе повлияло на всички ни през последните няколко седмици, до каква степен ни беше съживило.

Разказах му за спречкването си с Адриен. Той ме изслуша без обичайното си лекомислие, с навъсени вежди.

— Знам, че ми е сестра — казах аз, — и знам, че не й е било леко, но…

— Човек не избира роднините си — отбеляза Флин. Той бе виждал Адриен само веднъж, бегло, по време на престоя й тук, и помня, че беше необичайно мълчалив. — Не е казано, че ти и тя трябва да се погаждате само защото сте сестри.

Аз се усмихнах. Да можех само да обясня това на майка си.

— Дебелия Жан е искал да има син — казах аз и откъснах стръкче трева от дюната. — Не е бил подготвен за две дъщери.

Предполагах, че сега Адриен го беше овъзмездила за това. Всичките ми усилия — късата коса, момчешките дрехи, часовете в работилницата на баща ми, докато седях и го наблюдавах, риболовът, откраднатите моменти заедно — всичко изчезна, обезсмисли се. Вероятно Флин бе отгатнал нещо по лицето ми, защото спря да работи и ме погледна със странно изражение.

— Ти не съществуваш, за да оправдаваш очакванията на Дебелия Жан или на когото и да било другиго. Ако той не вижда, че това, което има, струва хиляди пъти повече от някаква фантазия… — той млъкна и сви рамене. — Нямаш какво да доказваш — добави необичайно рязко. — За него е късмет, че те има.

Брисман беше казал същото. Но сестра ми ме обвиняваше в егоизъм, в това, че използвам баща си. Отново се запитах дали е права, дали присъствието ми не причинява повече зло, отколкото добро. Ами ако той искаше единствено да бъде край Адриен и да вижда момчетата всеки ден?

— Ти имаш брат, нали?

— Полубрат. Златното момче — Флин закрепяше парче рибарска мрежа, което се беше освободило. Опитах се да е и представя, че е нечий брат.

— Не го харесваш много.

— Той трябваше да бъде единствено дете.

Замислих се за себе си и за Адриен. Тя трябваше да бъде единствена дъщеря. Всичко, което се опитвах да правя, сестра ми вече беше правила, при това по-добре.

Флин оглеждаше ново поникналата амофила на дюната. На всеки друг лицето му би се сторило безизразно, но аз забелязвах напрежението около устата му. Потиснах желанието си да го попитам какво е станало с брат му, с майка му. Каквото и да беше, със сигурност го бе наранило. Може би почти толкова, колкото Адриен беше наранила мен. Почувствах как ме полазиха тръпки — нещо по-дълбоко от нежност. Протегнах се и докоснах косата му.

— Значи имаме нещо общо — отбелязах аз небрежно. — Нещастни семейства.

— Нищо подобно — каза Флин, като ме погледна с внезапната си безгрижна и сияеща усмивка. — Ти се върна. Аз избягах.

В Ле Салан малко хора проявиха особен интерес към разрастването на плажа. Когато зимата наближи края си, те се заеха да забелязват други неща: как променилото се течение връщаше кефала, дори по-многоброен отпреди, как мрежите бяха по-често пълни, отколкото празни, как омарите, морските паяци и дебелите сънливи раци се настаняваха на завет в залива и буквално се биеха да влязат в кошовете. Зимните приливи не причиниха наводнения и дори полето на Омер започна да се възстановява след близо три години под водата.

Геноле най-после пуснаха в ход плана си за купуване на нова лодка. „Елеанор 2“ беше построена на континента, в една корабостроителница край Порник, и в продължение на седмици не чувахме от тях нищо друго, освен отчети за това как върви работата. Това щеше да бъде островна лодка като предишната, бърза и с висок кил, с две мачти и четириъгълното платно, характерно за островите. Ален не ни каза колко ще струва, но с промяната на теченията беше оптимист, че лодката скоро ще се изплати. Гислен като че ли бе по-малко ентусиазиран — той постоянно се заглеждаше по реклами на моторници и „Зодиаци“, — но се радваше от перспективата да спечели пари. Аз се надявах тази нова лодка да не предизвика носталгични асоциации у баща ми въпреки името си, тайно се молех Геноле да изберат друго име. Дебелия Жан обаче не изглеждаше развълнуван от разказите за напредъка в работата по „Елеанор 2“ и аз започнах да си мисля, че съм прекалено чувствителна по въпроса.

Плаващият риф се сдоби със свое име — Бушу12 — и два фара, по един от всяка страна, за да показват положението му нощем.

Бастоне, които още бяха в примирие с Геноле, но си пазеха гърба, се радваха на рекордно голям улов. Аристид победоносно обяви, че миналата седмица Ксавие уловил шестнайсет омара и ги продал на един усиниерец — братовчед на кмета и собственик на „Ла Маре“, морски ресторант край плажа — за петдесет франка парчето.

— През юли ще очакват голям наплив от туристи — каза ми той с мрачно задоволство. — Скоро този ресторант ще гъмжи от хора. Собственикът мисли, че по време на сезона ще продава по пет-шест омара на вечер, та иска да ги купи сега, да ги сложи в своя рибарник и да чака, докато цените скочат — Аристид се подсмихна. — Е, не пречи и ние да направим същото. Момчето ми ще построи наш рибарник там, в залива. По-евтино е, отколкото да купуваш аквариуми, а зад подходящи мрежи омарите няма да избягат. Можем да ги държим вътре живи, дори най-малките — така няма да се налага да ги изхвърляме, — а когато му дойде времето, ще ги продадем на висока цена. Ще ги вържем, за да не се бият. Приливът ще докарва храната им право от морето. Добра идея, а? — старецът потри ръце. — Ние, саланци, все още можем да научим усиниерците на това-онова.

— Със сигурност можете — отбелязах аз учудено. — Много предприемчиво от ваша страна, мосю Бастоне.

— Нали? Хе! — Аристид изглеждаше поласкан. — Реших, че е крайно време да помислим сами за себе си. Да натрупаме малко пари за момчето. Не можем да очакваме, че младеж като него ще живее без пари, особено след като мисли да се задоми.

Сетих се за Мерседес и се усмихнах.

— И това не е единственото — каза Аристид. — Няма да познаеш кой ще ми бъде съдружник, когато лодката му стане готова — аз го погледнах в очакване. — Матиас Геноле — той се усмихна на изненадата ми и старческите му сини очи грейнаха. — Реших, че това ще бъде някакво начало — каза Аристид, извади цигара и я запали. — Обзалагам се, че малцина на острова са предполагали, че ще видят Бастоне и Геноле да работят заедно. Но това е бизнес. Ще работим заедно — две лодки, пет човека, — ще ловим кефал, стриди и омари. Ще направим цяло състояние. Като работим сами, само се надпреварваме и даваме добър повод на усиниерци да се смеят за наша сметка — Аристид дръпна от цигарата и се облегна назад, като намести дървения си крак в по-удобно положение. — Изненадах те, а? — попита той.

Повече от това. Да изостави враждата между семействата, наследена от поколения, и така радикално да промени начина си на работа — шест месеца по-рано не бих повярвала, че е възможно.

Ако не друго, това окончателно ме убеди, че Бастоне нямаха нищо общо със загубата на „Елеанор“. Тоанет беше изказала подобно предположение, Флин бе потвърдил подозренията ми и оттогава в съзнанието ми се бе загнездила несигурност. Но сега вече можех окончателно да я отхвърля. Направих го с удоволствие и с дълбоко чувство на облекчение. Каквото и да беше причинило изчезването на „Елеанор“, Аристид нямаше нищо общо. Изведнъж изпитах симпатия към този груб стар човек и го потупах дружески по рамото.

— Това заслужава чашка дьовиноаз — казах му. — Аз черпя.

Аристид смачка цигарата си в пепелника.

— Няма да откажа.

Идването на сестра ми за Коледа предизвика известно въодушевление. Не само заради момчетата, които спечелиха възхищението на всички от Поент Гризнос до Лез Имортел, но най-вече защото това обнадежди онези, които още чакаха. Докато моето завръщане възбуди подозрения, нейното — предвид времето, което бе избрала, момчетата и обещанието за по-добро бъдеще — предизвика единствено одобрение. Дори бракът й с усиниерец се възприемаше добре: Марен Брисман беше богат — или поне чичо му беше, и поради липсата на други роднини се предполагаше, че Марен ще наследи всичко. Всички смятаха, че Адриен се е наредила много добре.

— Няма да сбъркаш, ако последваш примера й — посъветва ме Капюсин, докато хапвахме сладкиши в караваната й. — Няма да е зле да се омъжиш. От това живее островът, от сватби и деца, не само от риболов и търговия.

Аз свих рамене. Макар че повече не се бях чувала със сестра си, след разговора на трапа на „Брисман 1“ изпитвах неудобство, непрекъснато се питах за своите и за нейните мотиви. Наистина ли използвах баща си като извинение да се скрия от света? Дали начинът на живот на Адриен беше най-правилният?

— Ти си добро момиче — каза Капюсин, като се намести удобно на стола си. — Вече достатъчно помогна на баща си. И на Ле Салан. Сега е време да направиш нещо за себе си — тя се изправи и ме изгледа критично. — Ти си хубаво момиче, Мадо. Виждала съм как те гледа Гислен Геноле, а и някои други… — опитах се да я прекъсна, но тя плесна ръце с престорен гняв. — Вече не се зъбиш на хората както преди — продължи Капюсин. — Не обикаляш с вирнат нос, сякаш очакваш някой да те предизвика. Хората вече не те наричат Кокошката.

Това беше вярно, дори аз го бях забелязала.

— Освен това пак си започнала да рисуваш. Нали?

Погледнах останките от охреножълто под ноктите си и изпитах нелепо чувство на вина. В края на краищата не правех кой знае какво — малко рисунки и скици, недовършени платна в стаята ми. Флин се оказа неочаквано подходящ за рисуване. Открих, че съм запомнила чертите му по-добре, отколкото на останалите. Разбира се, това беше естествено: аз прекарвах доста време в компанията му.

Капюсин се усмихна.

— Е, отразява ти се добре — заяви тя. — Помисли малко за себе си за разнообразие. Престани да носиш целия свят на плещите си. Приливът се обръща без твоето разрешение.

34

Към февруари промените в Ла Гулю започнаха да се забелязват от всички. Отклоненото течение при Ла Жьоте продължаваше да донася пясък от там — незабележим процес, който само децата и аз следяхме с известен интерес. Сега тънък слой пясък покриваше голяма част от чакъла, който Флин беше донесъл от дюните, а амофилата и заешката опашка, които бе посадил, добре предпазваха пясъка от издухване или отмиване. Една сутрин отидох до Ла Гулю и заварих Лоло и Дамиен Геноле да се мъчат да направят пясъчен замък. Не беше лесно: пясъчният слой бе твърде тънък, а отдолу имаше само кал, но с малко изобретателност можеха да успеят. Те бяха направили нещо като бент от плавей и сега събираха оттам мокър пясък, като го прекарваха през канал, изкопан в калта.

Лоло ми се усмихна.

— Ще си имаме истински плаж — каза той. — Ще докараме пясък от дюните и всичко останало. Руже каза така.

Усмихнах се.

— Ще ви хареса, нали? Да имаме плаж?

Децата кимнаха.

— Няма къде да си играем освен тук — каза Лоло. — Дори солният канал вече не става заради новия развъдник на омари.

Дамиен ритна едно камъче.

— Идеята не е на баща ми. На ония Бастоне е — той ме изгледа предизвикателно изпод тъмните си мигли. — Баща ми може да е забравил какво причиниха на семейството ни, но аз не съм.

Лоло направи гримаса.

— Изобщо не те е грижа — каза той. — Просто ревнуваш, защото Ксавие излиза с Мерседес.

— Не излиза!

Разбира се, не беше официално. Мерседес все още прекарваше много време в Ла Усиниер, където, както се изразяваше, беше животът. Но някои бяха виждали Ксавие с нея в киното и в „Ша Ноар“, а Аристид определено беше по-весел от обичайното и говореше свободно за инвестиции и за бъдещето.

Мрачните Геноле също бяха необичайно ентусиазирани. В края на месеца дългоочакваната „Елеанор 2“ беше най-после завършена и готова за транспортиране. Ален, Матиас и Гислен отидоха в Порник с ферибот да я приберат, като планираха да се върнат на нея в Ле Салан. Аз отидох с тях, за да се разходя и да си взема някои неща, предимно материали за рисуване и дрехи, които хазяйката ми беше изпратила от Париж. Казвах си, че съм любопитна да видя новата лодка, но всъщност в Ле Салан се чувствах доста потисната. След заминаването на Адриен Дебелия Жан се беше затворил в себе си както в началото; времето беше лошо и дори перспективата за натрупване на пясък в Ла Гулю вече не бе толкова вълнуваща. Имах нужда от промяна на обстановката.

Ален беше избрал корабостроителницата край Порник, защото беше най-близко до Льо Дьовен. Познаваше бегло собственика: той беше далечен роднина на Жожо льо Гоелан, макар че като човек от континента не беше посветен във враждата между усиниерци и саланци. Работилницата се намираше край морето, близо до малък яхтклуб, и когато влязохме, аз останах поразена от незабравимата носталгична миризма на работеща корабостроителница: боя, дървени стърготини, резлив мирис на изгорена пластмаса, заварка и дъски, потопени в химикали. Това беше семейна работилница, далеч не толкова малка, колкото тази на Дебелия Жан, но недотам внушителна, че Ален да изпадне във възторг. След като двамата с Матиас излязоха, за да обсъдят със собственика плащането, Гислен и аз останахме в работилницата да разгледаме сухия док и нещата, които се правеха там. „Елеанор 2“ веднага се забелязваше — единствената дървена лодка в редицата от моторници с пластмасови корпуси, които Гислен оглеждаше със завист. Беше малко по-голяма от първата „Елеанор“, но Ален беше поръчал да я построят в същия стил, и макар да виждах, че този строител няма грижливите майсторски ръце на баща ми, лодката беше хубава. Огледах я от всички страни, докато Гислен се разхождаше край водата. И тъкмо се наведох да погледна под „Елеанор 2“, за да видя кила, когато той дотърча обратно задъхан със сияещо лице.

— Ей там! — каза той, като сочеше към главния склад. Там имаше обезопасен хангар със складирани вътре части, както и машини за повдигане и заваряване. Гислен ме задърпа за ръката. — Ела да видиш!

Когато заобиколих хангара, видях, че строят нещо голямо. Не бе дори наполовина завършено, но беше най-голямото нещо в работилницата. Въздухът беше изпълнен с острата миризма на масло и метал.

— Какво мислиш, че е това? — попитах аз. — Ферибот? Траулер?

Беше дълго около двайсет метра, с две палуби, заобиколени от скели. Тъп нос, квадратна кърма — когато бях дете, Дебелия Жан наричаше такива кораби „метални свине“ и ги презираше от душа. Малкият ферибот, с който бяхме стигнали до Порник, беше същата метална свиня, четвъртита, грозна и много функционална.

— Това е ферибот — Гислен ми се усмихна, доволен от себе си. — Искаш ли да знаеш откъде разбрах? Виж от другата страна.

Другата страна не беше завършена: сглобяваха големи листове метал, за да оформят външния корпус, но много от тях липсваха като части от незавършен и много елементарен пъзел. Листовете бяха тъмносиви на цвят, но на един от тях някой беше написал с жълт тебешир името на металната свиня: „Брисман 2“. За миг погледнах надписа втренчено, без да обеля и дума.

— Е? — нетърпеливо възкликна Гислен. — Какво мислиш?

— Мисля си, че ако може да си го позволи, бизнесът на Брисман върви по-добре, отколкото сме си представяли — казах аз. — Още един ферибот в Ла Усиниер? Там трудно се намира място и за един.

Така беше: малкото пристанище край Лез Имортел вече беше претъпкано, а „Брисман 1“ се движеше два пъти дневно.

— Може би иска да замени първия — предположи Гислен.

— Защо да го прави? Той още върви.

Брисман, който не беше натрупал състоянието си от пилеене на пари, никога не би изпратил за скрап движещ се кораб. Не, щом беше поръчал нов ферибот, значи възнамеряваше да използва и двата.

Гислен като че ли се интересуваше само от финансовите подробности.

— Чудя се колко ли струва — каза той. — Всички знаят, ме старецът е червив с пари. Вече притежава половината остров.

Това беше съвсем леко преувеличение.

Но аз не го слушах. Докато Гислен се простираше надълго и нашироко за милионите на Брисман и затова как той, Гислен, би натрупал същото състояние, стига да имаше възможност (повечето от плановете му задължително включваха Америка и бързи коли), аз мислех върху „Брисман 2“. За какво му е на Клод Брисман друг ферибот? — питах се аз. И къде смята да го използва?

35

Върнах се сама, като минах през Нант, за да прибера багажа си. Дали защото отдавна не бях обръщала внимание на Ла Усиниер, когато се огледах, ми се стори, че там става нещо необичайно. Не можех да разбера точно какво е, но мястото ми се стори непознато, странно различно от обичайния си облик. Улиците блестяха с друга светлина. Въздухът миришеше другояче, някак повече на сол, като Ла Гулю при отлив. Докато вървях, хората ме гледаха, някои кимаха едва забележимо, други отвръщаха погледи, сякаш бяха твърде увлечени в разговорите си.

Зимата на острова винаги е мъртъв сезон. Много от младите хора се преместват на континента, за да търсят работа, и се връщат чак през юни. Но тази година Ла Усиниер изглеждаше различно, спеше някак нездрав зимен сън, близък до смърт. Повечето магазини на улицата бяха заключени и със спуснати капаци на прозорците. „Рю дез Имортел“ бе пуста. Имаше отлив и плитчините бяха побелели от чайки. В ден като днешния беше нормално да има поне десетина рибари, които се ровят за миди, край водата стоеше една-единствена самотна фигура с дълга въдица и безцелно подритваше топка водорасли.

Беше Жожо льо Гоелан. Прехвърлих се през стената и тръгнах по песъчливия бряг. Откъм плитчините духаше силен вятър, който залепяше косата на лицето ми и ме караше да треперя. Земята беше осеяна с камъни и се вървеше мъчително. Прииска ми се и аз като Жожо да имам на краката си ботуши вместо еспадрили с тънки подметки.

По-нататък виждах Лез Имортел, бял куб над крайбрежната стена на няколкостотин метра от мен. Зад него — стройната ивица на плажа. По-навътре в морето — скали. Не помнех преди да е имало толкова скали, а от мястото, където стоях, плажът изглеждаше по-различен, по-малък и далечен, смален от ъгъла, от който го гледах, така че едва приличаше на плаж, а вълноломът се издаваше значително пред пясъка.

— Здравей, Жожо.

Той се обърна по посока на гласа, в ръката си държеше мрежа. В краката му стоеше дървен кош за събиране на улова, в който имаше единствено шепа бурени и земни червеи.

— А, ти ли си — той ми се усмихна зъбато, стиснал в устните си влажна угарка.

— Кълве ли?

— Да, предполагам. Какво правиш толкова далеч, хе? Червеи ли копаеш?

— Просто исках да се поразходя. Тук е хубаво, нали?

— Хе!

Чувствах как ме наблюдава, докато вървях през плитчините към Лез Имортел. Вятърът беше приятен, брегът осеян с камъчета. Когато наближих плажа, открих, че е станал по-каменист, отколкото го помнех, а на някои места можех да видя оголени участъци от камъни, където пясъкът бе отнесен, разкривайки основите на стара дига. Лез Имортел бе изгубил пясък.

Това стана съвсем очевидно, когато открих линията на прилива: видях как дървените колове на крайбрежните колиби са се оголили и стърчат като развалени зъби. Колко пясък липсваше? Не можех да определя.

— Е, здравей отново!

Гласът дойде откъм гърба ми. Въпреки масивното му телосложение стъпките му по пясъка бяха почти безшумни. Обърнах се с надеждата, че не е видял как подскочих.

— Мосю Брисман.

Брисман изпъшка и размаха пръст в укор.

— Клод, моля те — той се усмихна, явно доволен от това, че ме вижда. — Наслаждаваш се на гледката?

Този негов чар. Установих, че му отвръщам, без дори да искам.

— Много е хубаво. Твоите съселяни сигурно са доволни.

Брисман въздъхна.

— Доколкото могат да бъдат доволни от нещо със сигурност. Тъжното е, че всички остаряваме. Здравето на Жоржет Лион става все по-крехко. И все пак можеше да бъде и по-зле. В края на краищата тя е почти на осемдесет — той със замах сложи ръка на раменете ми. — Как е Дебелия Жан?

Знаех, че трябва да внимавам.

— Добре е. Няма да повярваш колко се е подобрил.

— Сестра ти не казва така.

Направих опит да се усмихна.

— Адриен не живее тук. Не виждам как би могла да знае.

Брисман кимна съчувствено.

— Разбира се. Толкова е лесно да съдиш, нали? Но ако човек не иска да остане тук завинаги…

Не захапах въдицата. Погледнах към пустата крайбрежна алея.

— Нещата като че ли не вървят добре, не мислите ли?

— Е, сега е мъртъв сезон. Трябва да призная, че напоследък предпочитам мъртвите сезони, започвам да остарявам за туристическия бизнес. След една-две години ще трябва да помисля за пенсиониране — той се усмихна благосклонно. — А ти? Напоследък чувам това-онова за Ле Салан.

Свих рамене.

— Оправяме се.

Очите му светнаха.

— Аз обаче чувам, че правиш много повече. Захванала си се да променяш Ле Салан. Развъдник на омари в стария солен канал. Още нещо подобно — и ще започна да си мисля, че искаш да ми отнемеш търговията — той се подсмихна. — Сестра ти изглежда чудесно — отбеляза. — Животът далеч от острова й се е отразил добре.

Мълчание. В другия край на плажа няколко чайки с писъци се вдигнаха от линията на прилива.

— И Марен, и малките! Дебелия Жан сигурно е бил много щастлив да види внуците си след толкова години.

Мълчание.

— Понякога се питам какъв ли дядо щях да бъда аз — той изпусна оглушителна въздишка. — Но така и нямах щастието да бъда баща.

Тези приказки за Адриен и децата й ме караха да се чувствам неудобно и знаех, че Брисман го усеща.

— Чух, че строиш нов ферибот — рязко смених темата аз.

В първия миг видях истинско учудване на лицето му.

— Наистина ли? Кой ти каза?

— Някой от селото — отговорих аз: не исках да разказвам за посещението си в корабостроителницата. — Вярно ли е?

Брисман запали „Житан“.

— Мислих по въпроса — каза той. — Идеята ми допада. Но не е много приложима, нали? И сега няма достатъчно място — беше се опомнил напълно от изненадата, сивите му очи блестяха присмехулно. — Не бих окуражавал подобни слухове — посъветва ме. — Само ще предизвикат разочарование.

Скоро след това си тръгна, като сърдечно ме покани да идвам по-често да го навестявам. Зачудих се дали си бях въобразила онзи кратък миг на неудобство, на искрено учудване. Ако строеше ферибот, защо го пазеше в тайна? И защо му трябваше да го строи, след като самият той каза, че няма място за него?

На половината път към Ле Салан осъзнах, че нито той, пито Жожо споменаха за ерозията на плажа. В края на краищата може би е естествено, казах си. Може би всяка зима ставаше така.

А може би не. Може би ние бяхме я предизвикали.

При тази мисъл ми прилоша, обзе ме безпокойство. Нищо не беше сигурно: часовете, посветени на проучвания, опитите ми с плавките, дните, през които следях Лез Имортел — те не означаваха нищо. Дори Бушу, разсъждавах аз трескаво, може да няма нищо общо. Не е достатъчно само малко аматьорско инженерство, за да се промени очертанията на крайбрежната линия. С малко завист не може да се открадне един плаж.

36

Флин отхвърли подозренията ми.

— От прилива е, от какво друго? — попита той, докато вървяхме по брега от Поент Гризнос. Вятърът духаше право от запад, точно както обичах, изминавайки по пътя си хиляди километри открито море. Още докато слизахме по крайбрежната пътека, забелязах светлия искрящ пясък на малката скалиста издатина, трийсет метра дълга и може би пет широка.

— Тук има много нов пясък — извиках аз през вятъра.

Флин се наведе да огледа парче плавей, заклещено между две скали.

— Е? Това е хубаво, нали?

Но когато слязох от пътеката и се спуснах надолу към брега, се изненадах от това колко лесно поддава сухият пясък под краката ми, сякаш не беше само тъничък слой, едва покрил камъните, а дебел пласт. Зарових ръка в него и установих, че пластът е три-четири сантиметра — може би не кой знае какво за нормален плаж, но при нашите обстоятелства беше истинско чудо. Освен това беше заравнен от бреговата линия до дюната като леха с разсад. Някой беше се потрудил добре.

— Какъв е проблемът? — попита Флин, като забеляза учудването ми. — Просто стана по-бързо, отколкото очаквахме, нищо повече. Нали точно това искаше?

Разбира се, че това исках. Но исках и да знам как е станало.

— Много си подозрителна — каза Флин. — Трябва да се поотпуснеш. Да живееш за мига. Да вдъхваш мириса на морето.

Той се разсмя, махна с парчето плавей и заприлича на странен магьосник с развяна рижа коса и черно палто. Почувствах прилив на симпатия към него и преди да се опомня, вече се смеех.

— Погледни — извика Флин над шума на вятъра и ме дръпна за ръкава, така че застанах с лице към залива право срещу светлия ясен хоризонт. — Хиляди мили океан, нищо друго, оттук чак до Америка. И ние го победихме, Мадо. Не е ли чудесно? Не заслужава ли да го отпразнуваме?

Ентусиазмът му беше заразителен. Аз кимнах задъхана от смях и от вятъра. Ръката му беше на рамото ми, палтото му се удряше в бедрото ми. Мирисът на море, този мирис на озон, примесен със солена влага, беше неустоим. Веселият вятър изпълваше дробовете ми така, че ми се прииска да закрещя. Вместо това импулсивно се обърнах към Флин и го целунах: дълга, задушаваща целувка с вкус на сол, в която устните ми бяха прилепнали към неговите като миди. Още се смеех, макар да не знаех защо. За миг сякаш се бях изгубила, бях станала някой друг. Устата ми пареше, кожата ми бе настръхнала и грапава. Косата ми — като наелектризирана. Хрумна ми, че сигурно така се чувства човек, поразен от гръм.

Между нас се втурна вълна, която ме намокри до коленете и аз отскочих назад, задъхана от стъписване и студ. Флин ме гледаше с любопитство, без да забелязва подгизналите си ботуши. За пръв път от месеци се чувствах неудобно в негово присъствие, сякаш между нас се беше отворила пропаст, която откриваше нещо неизвестно за мен до този момент.

После той внезапно се обърна.

Сякаш ми бе ударил плесница. Обля ме гореща вълна на смущение, която ме зашемети. Как можех да бъда такава глупачка? Да разчета реакцията му така погрешно!

— Извинявай — казах и опитах да се засмея, макар че лицето ми гореше. — Не знам какво ми стана изведнъж.

Флин ме погледна. Светлината в очите му беше угаснала.

— Всичко е наред — отвърна той с безизразен тон. — Няма нищо. Просто ще го забравим, нали?

Аз кимнах, прииска ми се да се смаля и да изчезна. Флин като че ли се отпусна. Прегърна ме за кратко с една ръка, както правеше баща ми понякога, когато му доставях удоволствие.

— Добре — каза той. И разговорът премина към по-безопасни теми.

С наближаването на пролетта започнах да ходя на плажа всеки ден, за да оглеждам за някакви промени. Особено се притесних в началото на март: вятърът пак духаше от юг и обещаваше силни приливи. Но силните приливи не причиниха особени щети на Ле Салан. Заливчето Ла Буш устоя, повечето лодки бяха прибрани на сигурно място и дори в Ла Гулю като че ли нищо не се промени, като се изключат грозните туфи черни водорасли, донесени от прилива, които Омер събираше всяка сутрин, за да ги използва на полето. Бушу беше стабилен. По време на едно затишие между приливите Флин отиде до Ла Жьоте с лодката си и обяви, че преградата не е пострадала сериозно. Късметът беше на наша страна.

Малко по малко в Ле Салан се възцари нов оптимизъм. Не беше само от подобреното ни финансово положение или от слуховете, които се носеха за Ла Усиниер. Имаше и нещо друго. То личеше по походките на децата, които вече не се тътреха унило към училище, по щръкналата наперено нова шапка на Тоанет, розовото червило и разпуснатата коса на Шарлот. Мерседес вече не прекарваше толкова много време в Ла Усиниер. Кракът на Аристид вече не го мъчеше както преди в дъждовните нощи. Аз продължих да разчиствам работилницата на Дебелия Жан, освободих стария хангар, отделих настрана всички полезни материали, откопах корпусите на лодките, полузаровени в пясъка. И във всички къщи на Ле Салан проветряваха спалните, прекопаваха градините, ремонтираха празните стаи, за да ги подготвят за дългоочаквани гости. Никой не говореше за тях — в селото рядко се споменаваха имената на дезертьорите, дори по-рядко от тези на умрелите, — но въпреки това всички вадеха снимки от чекмеджетата, препрочитаха писма, запаметяваха телефонни номера. Дъщерята на Капюсин, Кло, се канеше да идва за Великден. Дезире и Аристид бяха получили картичка от по-малкия си син. Тези промени не идваха само от Бушу. Сякаш пролетта беше дошла по-рано и бе донесла нов живот в изоставените прашни дворове и солените скални пукнатини.

Баща ми също се зарази от обновлението. За пръв път забелязах това един ден, когато се върнах от Ла Гулю и намерих купчина керемиди до вратата. Зад тях имаше и строителни блокове, и чували с цимент.

— Баща ти смята да строи нещо — каза ми Ален, когато го срещнах в селото. — Баня, струва ми се, или някаква пристройка.

Новината не ме изненада, в миналото Дебелия Жан вечно кроеше някакви планове за строеж. Едва когато Флин се появи с крик и нова доставка цимент, тухли и строителни блокове, започнах да се интересувам.

— Какво е това? — попитах аз.

— Работа — отговори Флин. — Баща ти иска да направя това-онова.

Изглеждаше странно несловоохотлив на тази тема, каза само, че ще има нова баня на мястото на старата в задната част на хангара. Може би още някаква пристройка. Дебелия Жан го беше помолил да построи нещо по негов план.

— Това е хубаво, нали? — попита Флин, като видя изражението на лицето ми. — Значи си е намерил занимание.

Учудих се. След месец-два беше Великден и се говореше, че ще идва Адриен с момчетата, тъкмо за великденската им ваканция. Може би това беше начин да я привлече тук. Озадачаваха ме и разходите — за материали, наем на техника, труд. По нищо не личеше, че Дебелия Жан има скрити пари.

— Колко ще струва това? — попитах аз.

Флин ми каза. Цената беше приемлива, но по-висока, отколкото баща ми можеше да си позволи.

— Аз ще платя — казах.

Той поклати глава.

— Няма нужда. Всичко е уредено. Впрочем — добави — ти нямаш пари.

Това не беше вярно: все още имах някакви спестявания. Но Флин бе непреклонен. Материалите били вече платени. Работата, каза той, е безплатна.

Строителните материали заеха по-голямата част от задния двор. Флин се извини за това, но каза, че няма къде другаде да ги сложи, пък и ще останат само седмица-две. Наложи се да изоставя работата си за известно време, затова тръгнах със скицник в ръка към Ла Усиниер. Когато пристигнах, заварих Лез Имортел ограден със скели — може би имаше проблем с влагата поради силните приливи.

Приливът скоро щеше да започне; аз слязох на пустия плаж и седнах да наблюдавам, като опрях гръб в крайбрежната стена. Седях така няколко минути, като оставих ръката ми с молива да се движи свободно, почти произволно, по листа, и изведнъж забелязах табела, забита в скалата високо над мен — бяла дървена дъска с черен надпис, който гласеше:

Станах и се загледах в думите стъписана. Разбира се, и преди имаше случаи на кражба на пясък, някой и друг чувал оттук-оттам, обикновено за строеж или за градината. Дори Брисман си затваряше очите. Защо му беше сега да слага предупредителни табели? Спомних си последния път, когато бях тук: плажът беше изгубил много пясък. Толкова много, че не можеше да мине за обикновена кражба. Крайбрежните колиби, оцелели през зимата, стърчаха на дървените си основи на метър или повече над земята. През август пясъкът опираше в стените им. Бързо започнах да скицирам: колибите на дървени крака, извитата линия на прилива, редът камъни зад вълнолома, наближаващия прилив със своя авангард от облаци.

Бях толкова погълната от работата си, че трябваше да мине известно време, докато забележа присъствието на сестра Екстаз и сестра Терез, седнали точно над мен на крайбрежната стена. Този път не ядяха сладолед, но сестра Екстаз държеше кесия с бонбони, която от време на време подаваше на сестра Терез. Двете монахини се зарадваха, че ме виждат.

— Я, това е Мадо на Дебелия Жан, ma soeur…

— … малката Мадо със своя скицник. Дошла си да погледаш морето, а? Да помиришеш южния вятър? — попита сестра Терез.

— Първия път той направи така, че да имаме плаж. Южният вятър — заяви сестра Екстаз. — Така казва Клод Брисман.

— Хитър човек е Клод Брисман — винаги се забавлявах от начина, по който гласът на едната отекваше като ехо в гласа на другата, единият неволно преливаше в другия като чуруликане на птици. — Много, много хитър.

— Прекалено хитър, бих казала — отбелязах аз с усмивка.

Монахините се засмяха.

— Или недостатъчно — отвърна сестра Терез. Двете слязоха от върха на стената и тръгнаха към мен, като вдигнаха полите си, щом наближиха пясъка.

— Наблюдавате ли някого?

— Тук няма никого, Мадо, няма жива душа.

— Кой би излязъл в такова време? Така казвахме и на баща ти…

— Той все гледаше морето, нали знаеш…

— Но тя повече не се върна.

Старите монахини се настаниха на един плосък камък близо до мен и ме погледнаха втренчено с птичите си очи. Аз ги погледнах в отговор. Бях стъписана. Знаех, че дълбоко в себе си баща ми е склонен към романтика — имената на лодките му го доказваха, — но мисълта, че може да е стоял тук, загледан в хоризонта, и да е чакал майка ми да се върне, беше неочаквана и странно трогателна.

— Все пак, ma soeur — каза сестра Екстаз, като си взе бонбон, — малката Мадо се върна, нали?

— И нещата като че ли се нареждат за Ле Салан. Благодарение на Светицата, разбира се.

— Ах, да. Светицата — монахините се изкикотиха.

— За нас обаче не е така — каза сестра Екстаз, като погледна скелите около Лез Имортел. — Тук нямаме такъв късмет.

Приливът наближаваше стремително. На Льо Дьовен винаги е така — бяга по плитчините измамно бавно. Не един рибар е бил принуден да изостави улова си, да се хвърли във водата, за да заплува към брега, и да падне в капана на тази тиха вода. Виждах как течението — оттук ми се струваше силно — коварно си проправя път към плажа. Това беше обичайно за остров, изграден върху пясъчни наноси: най-малката промяна можеше да отклони течение, да превърне за една зима закътан залив в оголен нос, само за няколко години да направи от плитчините тресавище, плаж, а после и дюни.

— За какво е това? — попитах аз монахините, като посочих табелата.

— О, идея на мосю Брисман. Той мисли…

— … че някой краде пясък.

— Краде пясък? — сетих се за новия пясъчен слой в Ла Гулю.

— С лодка може би или с трактор — сестра Терез се усмихна щастливо от своя камък. — Обявил е награда.

— Но това е нелепо — казах аз и се засмях. — Сигурно знае, че никой не може да пренесе такова количество пясък. Това е от приливите. От приливите и теченията. Нищо повече.

Сестра Екстаз беше заровила глава в кесията с бонбони. Като видя, че я гледам, ми я подаде.

— Е, Брисман не мисли, че е нелепо — ведро отвърна тя. — Брисман мисли, че някой му краде плажа.

Сестра Терез кимна.

— Защо не? — изчурулика тя. — Ставало е и преди.

37

Март ни поднесе силни приливи, но ясно време. Работата вървеше. Омер беше изкарал много добра печалба от зимните си зеленчуци и кроеше по-амбициозни планове за догодина. След някои обновления в бара си Анжело пак отвори и се радваше на небивала клиентела дори от усиниерци, партньорите Геноле и Бастоне продаваха успешно своите омари. Ксавие беше започнал да ремонтира малко изоставено бунгало край Ла Буш и няколко пъти го видяхме хванат за ръка с Мерседес Просаж. Дори Тоанет печелеше добре от посетителите на нишата на Светицата край Гризнос, станала популярна сред по-възрастните усиниерци след наводненията.

Въпреки това не всички промени бяха за добро. Задругата Геноле—Бастоне претърпя загуби, когато Ксавие беше нападнат по пътя от Ла Усиниер, докато се връщаше с парите от поредната продажба на омари. Трима мъже с мотори го спрели точно пред селото, счупили му очилата и носа и избягали с печалбата. Ксавие не могъл да види никого от нападателите си, защото били с каски.

— Трийсет омара по петдесет франка парчето! — хленчеше Матиас на Аристид. — И внукът ти ги загуби!

Аристид се ядоса.

— Твоят внук щеше ли да се справи по-добре?

— Моят внук поне щеше да им отвърне — каза Матиас.

— Те бяха трима — промърмори Ксавие, още по-срамежлив от обикновено, със странен заешки поглед без очила.

— Е, и? — отвърна му Матиас. — Можеше да избягаш, нали?

— От мотоциклет?

— Сигурно са били усиниерци — мирно отбеляза Омер, почувствал, че спорът се разгаря. — Ксавие, казаха ли ти нещо? Нещо, което да ни помогне да ги намерим?

Ксавие поклати глава.

— Ами моторите? Тях ще познаеш, нали?

Момчето сви рамене.

— Може би.

— Може би?

Накрая Ксавие, Гислен, Аристид и Матиас отидоха в Ла Усиниер, за да говорят с Пиер Лакроа, единствения полицай на острова, защото никой не вярваше на другия, че ще разкаже историята както трябва. Полицаят проявил съчувствие, но не и оптимизъм.

— На острова има много мотоциклети — казал той, като доброжелателно потупал Ксавие по рамото. — Може дори да са дошли за един ден от континента, с „Брисман 1“.

Аристид поклатил глава.

— Усиниерци са — упорито отсякъл той. — Знаели са, че момчето носи пари.

— Всеки в Ле Салан би могъл да го знае — казал Лакроа.

— Да, но тогава щеше да познае моторите.

— Съжалявам — тонът му красноречиво показал, че това е краят на разговора.

Аристид погледнал Лакроа.

— Един от моторите е бил червена „Хонда“ — казал той.

— Такива се срещат често — отвърнал Лакроа, без да го погледне.

— Твоят син Жоел нямаше ли червена „Хонда“?

Възцарило се опасно мълчание.

— Бастоне, да не искаш да кажеш, че синът ми… че моят син… — лицето на Лакроа пламнало. — Това е злобна клевета — казал накрая. — Ако не беше стар, Бастоне, и ако не беше изгубил сина си…

Аристид скочил от стола си с бастуна в ръка.

— Моят син няма нищо общо!

— Нито пък моят!

Те се гледали втренчено, Аристид пребледнял, Лакроа почервенял, и двамата треперели от гняв. Ксавие подпрял стареца, за да не падне.

— Дядо, няма смисъл…

— Остави ме, хе!

Гислен кротко го хванал за другата ръка.

— Моля ви, мосю Бастоне, трябва да тръгваме.

Аристид го изгледал злобно. Гислен издържал на погледа му. Последвало дълго, яростно мълчание.

— Е — казал Аристид накрая, — отдавна Геноле не ме е наричал „мосю“. Младото поколение може да не е толкова пропаднало, колкото си мислех.

Те си тръгнали от Ла Усиниер с цялото достойнство, на което били способни. Жоел Лакроа ги гледал от вратата на „Ша Ноар“ с цигара между зъбите и подигравателна усмивчица. Червената „Хонда“ била паркирана отвън. Аристид, Матиас, Гислен и Ксавие минали покрай нея, без да се оглеждат, но всички чули как Жоел казал на момичето, което стояло до него:

— Ето ги пак ония саланци! Сигурно са намислили нещо. Досега трябваше да са си научили урока.

Ксавие обърнал глава към входа на кафенето, но Матиас го сграбчил за ръката и изсъскал в ухото му:

— Да не си посмял, синко! Някой ден ще им го върнем, ще видят тогава.

Ксавие погледнал зашеметен Матиас. Дали защото съперникът на дядо му го нарекъл „синко“, или заради изражението на лицето на стареца, но той спрял и се опомнил. Никой вече не се съмнявал, че Жоел стои зад нападението и грабежа, но сега със сигурност не му било времето да се разправят. Те бавно тръгнали към Ле Салан и докато стигнат, станало чудо: за пръв път от поколения насам между Бастоне и Геноле се възцарило пълно съгласие.

Този път те решили да обявят война.

Към края на седмицата селото беше разбунено от всевъзможни слухове и подозрения: дори децата знаеха историята и тя се предаваше от уста на уста, противоречива и поукрасена, докато достигна епични мащаби. Всички бяха съгласни за едно: чашата беше преляла.

— Досега загърбвахме старите разправии — каза Матиас на дружеска партия белот в бара на Анжело. — Бяхме доволни, че можем да търгуваме с тях. Но те прекалиха — винаги става така, когато имаш вземане-даване с усиниерци.

Омер кимна.

— Време е да им отвърнем — съгласи се той. — Да им дадем да разберат.

— Лесно е да се каже — отбеляза Тоанет, която печелеше, иззад купчината с банкноти и монети. — Но накрая все си оставаме с приказките. Все едно да плюеш срещу вятъра…

— Уф! — изпъшка Матиас. — Този път няма да е така. Този път прекалиха.