Крайбрежие

39

Дойде Великден и „Брисман 1“ отново започна да се движи два пъти седмично. Това беше добре дошло за Ле Салан, защото след всички строителни работи и ремонти бяхме останали без материали, а никой не искаше да се разкрие, като поръча материали от Ла Усиниер. Аристид и Ксавие бяха приети добре във Фромантин, раздадоха обявите си и оставиха координати в местните туристически агенции. След седмица-две отидоха отново на континента, като този път стигнаха чак до Нант и раздадоха два пъти повече обяви. Ние, останалите, чакахме с тревога новините, като довършвахме последните работи по ремонта и се оглеждахме за шпиони от Ла Усиниер. Защото шпиони имаше. Жожо льо Гоелан беше забелязан да се навърта край Ла Гулю с бинокъл на врата, чуваше се рев на мотоциклети край селото, а Жоел Лакроа свикна да обикаля вечерно време из дюните, докато накрая някой не стреля по него с двуцевка, заредена със сол. Беше предприето разследване по случая, но както каза Ален на Пиер Лакроа с изражение на дълбока загриженост, много хора на острова имат пушки, така че е невъзможно да се хване злосторникът, дори ако приемем, че е от Ле Салан.

— Със същия успех може да е някой от континента — съгласи се Аристид. — Или дори от Ла Усиниер.

Лакроа присви недоволно устни.

— Внимавай, Бастоне — предупреди той.

— Кой, аз ли? — попита изненадан Аристид. — Едва ли мислиш, че аз имам нещо общо със стрелбата по сина ти.

Това повече не се повтори. Може би Лакроа беше говорил със сина си или пък усиниерци бяха твърде заети с приготовления за новия сезон, но в Ла Усиниер цареше странно спокойствие за това време на годината. Дори бандата с мотори се изгуби някъде.

— И това е добре, хе! — каза Тоанет, която държеше пушка, заредена със сол, до входната врата, точно до купчината дърва. — Само да припарят тия хулигани, ще изпразня двете цеви в задниците им.

Сега за пълния триумф на Аристид липсваше само едно: официално обявяване на годежа между внука му и Мерседес. Имахме основания да го очакваме: двамата бяха постоянно заедно, Ксавие занемял от възхищение, а любимата му хладнокръвно предизвикателна, издокарана в прилепнали дрехи, които привличаха погледите. Това само по себе си беше достатъчно, за да накара хората в селото да говорят. По-важното обаче беше, че Омер одобряваше двойката. Макар да беше ревнив родител, той не криеше симпатиите си. Момчето има бъдеще, заявяваше той самодоволно. Саланец по душа, човек на място. Уважава по-старите. И има достатъчно пари, за да подхване нещо свое. Аристид вече беше дал на Ксавие някаква сума — слуховете тук се разминаваха, но се говореше, че старецът е скътал достатъчно пари, — за да започне нещо сам, а и момчето бе доста напреднало в ремонта на изоставеното бунгало, което преди беше най-проста колиба, и скоро можеше да се премести там.

— Време е да се задоми, хе! — казваше Аристид. — Ние не ставаме по-млади, а аз искам да видя правнуците си, преди да умра. Само Ксавие ми остана след горкия Оливие. На него разчитам да запази името ми.

Мерседес беше хубаво момиче, саланка. Омер и Бастоне бяха приятели от години. А и Ксавие е луд по нея, казваше Аристид със сладострастна искрица в очите, така че внуци ще има.

— Надявам се на десетина — казваше той доволно и махваше с ръце, сякаш описваше контурите на ваза. Широк ханш — хубава кръв; Аристид познаваше добре потеклото си като всеки жител на острова. Дьовинянинът, казваше той, трябва да си избира жена, както избира расова кобила. Ако пък е и хубава, още по-добре.

— Десетина — повтори старецът щастлив, като потри ръце. — Може и повече.

Въпреки всичко обаче бяхме малко умърлушени. Война не се води само с приказки, а нашите противници в Ла Усиниер изглеждаха прекалено спокойни, прекалено незаинтересовани. Няколко души бяха видели Клод Брисман край Ла Гулю заедно с Жожо льо Гоелан и кмета Пинос. Ако видяното го безпокоеше, със сигурност не го показваше. Той продължаваше да бъде все така безгрижен, да посреща всички новодошли с обичайната блага, бащинска усмивка. Освен това до нас също достигаха различни слухове. По всичко личеше, че бизнесът в Ла Усиниер не процъфтява.

— Чух, че в Лез Имортел има отменени резервации — каза Омер. — По стените избива влага.

Към края на седмицата любопитството ми към Лез Имортел надделя. Намерих си извинение да отида до там — исках да поръчам материали за рисуване от континента, но най-вече да проверя слуховете, вече неимоверно раздути, за щетите в хотела.

Разбира се, слуховете бяха преувеличени. И все пак Лез Имортел изглеждаше по-зле, отколкото при последното ми идване. Самият хотел като че ли беше същият, ако се изключи скелето от едната страна, но пясъчният слой беше изтънял още повече и плажът се спускаше стръмно надолу към камъните.

Знаех как е станало. Виждах цялата поредица от събития, довели дотук, работата ни в Ле Салан, съчетанието от инертност и арогантност у усиниерците, което им пречеше да проумеят истината, макар че тя беше пред очите им. Мащабите — дързостта — на заблудата не ни позволяваше да разберем истината. Дори Брисман, въпреки наблюденията си, все още не виждаше това, което беше под носа му.

Веднъж започнала, разрухата щеше да настъпи бързо и окончателно. Вълните щяха да отнесат останалия пясък надалеч, като оголят скалите и камъните, докато не остане нищо освен полегатия наклон на старата дига. Няколко поредни години щяха да я довършат. Стигаха едно-две лета, ако вятърът беше благосклонен.

Огледах се за Жожо, Брисман или някой друг, който да ме осведоми за новините, но наоколо не се виждаше никой. „Рю дез Имортел“ беше почти пуста. Видях двама туристи да си купуват сладолед от една количка, където отегчено момиче дъвчеше дъвка под избелял чадър.

Когато се приближих към крайбрежната стена, забелязах самотна групичка подранили туристи на оскъдния плаж, семейство, ако се съдеше по първото впечатление, с малко бебе и куче, сгушени и треперещи под разлюлян от вятъра чадър. Април е капризен месец на островите, а този ден от морето духаше силен вятър, който пропъждаше топлината от въздуха. Малко момиче на около осем години с гъсти къдрици и кръгли теменужени очи се катереше по скалите в далечния край на плажа. То забеляза, че я гледам и ми махна.

— На почивка ли сте тук? — провикна се момичето.

Поклатих отрицателно глава.

— Не. Аз живея тук.

— А ходите ли на почивка? В града ли ходите на почивка, докато ние почиваме тук? Плувате ли в морето в неделя и ходите ли на басейн?

— Летисия — смъмри я баща й, като се обърна да види какво става. — Не нахалствай и не задавай въпроси.

Летисия ме измери с поглед. Аз й намигнах. Тя нямаше нужда от специална покана: за секунди се покатери по пътеката, излезе на крайбрежната алея и предпазливо седна до мен на стената, като подпъхна единия крак под себе си.

— Имате ли плаж близо до вкъщи? По-голям ли е от този? Винаги ли ходите на плаж, когато ви се прииска? Можете ли да построите пясъчен замък на Коледа?

Аз се усмихнах.

— Ако искаш.

— Зен13!

Научих, че Габи е майка й. Филип е баща й. Петрол е кучето. Винаги му прилошава на кораб. Летисия имаше голям брат Тим в университета в Рен. Имаше още един брат, Стефан, но той беше още бебе. Тя леко се нацупи.

— Нищо не прави. Понякога спи. Толкова е скучен. Аз ще ходя на плаж всеки ден — обяви Летисия с грейнало лице. — Ще копая, докато намеря глина. После ще си направя разни неща от нея. Така правихме миналата година в Ница — обясни тя. — Беше зен. Супер зен.

— Летисия! — провикна се далечен глас от плажа. — Летисия, какво ти казах?

Летисия въздъхна театрално.

— Уф! Мама не обича да се катеря толкова нависоко. По-добре да се връщам.

Тя слезе от крайбрежната стена, без да обръща внимание на счупените стъкла под краката си.

— Довиждане!

Само след миг я видях край водата да хвърля водорасли на чайките.

Махнах й с ръка и продължих разходката си по крайбрежната алея. От последното ми идване насам малко от затворените магазини на „Рю дез Имортел“ работеха, но освен Летисия и семейството й наоколо не се мяркаха потенциални клиенти. Сестра Терез и сестра Екстаз, строго облечени в черните си одежди, седяха на пейка с изглед към морето. Моторът на Жоел Лакроа беше паркиран небрежно отсреща, но собственикът му не се виждаше. Махнах на двете монахини и отидох да седна при тях.

— Ето я пак малката Мадо — каза едната от сестрите: днес и двете бяха с бели шапки и почти не ги различавах.

— Днес няма ли да рисуваш?

Поклатих глава.

— Много е ветровито.

— Лош вятър за Лез Имортел, хе! — каза сестра Терез, като си клатеше краката.

— Не толкова лош за Ле Салан — добави сестра Екстаз.

— Напоследък чуваме…

— … това-онова. Ще се изненадаш, ако разбереш…

— … какво се говори тук.

— Мислят си, че сме като горките стари усиниерци, много грохнали и изкуфели, за да разберем какво става. И ние наистина сме стари, ma soeur, стари като хълмовете, все едно тук има…

— … хълмове, ама няма, само дюни…

— … макар и не толкова пясъчни, колкото преди, ma soeur, не толкова.

Мълчание, през което двете монахини ме гледаха втренчено като птици изпод белите си шапки.

— Чух, че Брисман отменил резервациите тази година — започнах аз предпазливо. — Вярно ли е?

Сестрите кимнаха в унисон.

— Не всички резервации. Но няколко…

— Да, няколко. Беше много, много ядосан. Имаше наводнение, нали, ma soeur, може би точно след…

— … пролетните приливи. Наводниха се избите и фасадата. Архитектът казва, че има влага в стената от…

— … морския вятър. Ще трябва да се ремонтира идната зима. Дотогава…

— … ще дават на туристите само задните стаи — няма изглед към морето, няма плаж. Много…

— … много жалко.

Съгласих се с известно неудобство.

— И все пак ако Светицата рече…

— О, да. Ако Светицата рече…

Оставих ги да махат след мен, още по-птицеподобни в далечината, шапките им кацнали като две чайки на търпеливата вълна.

Когато пресякох улицата, забелязах Жоел Лакроа да ме наблюдава от вратата на „Ша Ноар“. Пушеше цигара, заслонил огънчето с длан като рибар. Очите ни се срещнаха и той ми кимна леко — хе, — но не каза нищо. Точно зад гърба му в цигарената мъгла различих силуета на момиче — дълга черна коса, червена рокля, крака, стъпили тромаво в сандали на високи токчета, — чиито контури ми се сториха смътно познати. Но докато гледах, Жоел отстъпи от вратата и момичето го последва. Тогава ми се стори, че има нещо крадливо в начина, по който се обърна, като скри момичето от погледа ми.

Едва по-късно, докато вървях към Ле Салан, си спомних защо момичето ми се бе сторило познато.

Това беше — почти със сигурност — Мерседес Просаж.