Крилете на Масклин

9.

Гърдър, Ангало и Пион седяха в сянката на един храст. Тъмният облак над главите им бе голям горе-долу колкото нея.

— Без Нещото едва ли ще се върнем вкъщи някога… — отрони Гърдър.

— Значи трябва да измъкнем Масклин.

— Ама то това ще трае довека!

— Тъй ли? Ами в противен случай и ние ще си стоим тука точно дотогава! — Ангало бе намерил едно камъче с форма, която му се стори доста подходяща, за да го върже за една клонка с ивици, които отпори от палтото си. Никога през живота си не бе виждал каменна брадва, ала имаше съвсем определеното усещане, че с камък, вързан за пръчка, могат да се направят ред полезни неща.

— Ще ми се да престанеш да се мотлявиш с това нещо там — обади се Гърдър. — Е та какъв бил великият план? Ние — срещу цяла Флоридия?

— Не е задължително. Ти поне няма нужда да идваш.

— Я се успокой пък и ти, Велики Спасителю. Един баламурник ни стига.

— Нещо не те чувам да предлагаш по-добри идеи. — Брадвата на Ангало изсвистя веднъж-дваж из въздуха.

— Щото нямам.

Мъничка червена светлинка взе да мига върху Нещото.

След малко отгоре му се отвори квадратна дупчица. Чу се лекичко „вжжжжт!“ и навън се подаде пръчка с миниатюрна леща отгоре й. Тя взе бавно да се върти.

После Нещото проговори.

— Къде сме? Къде е това място?

Лещата се килна настрани. Последва пауза — Нещото внимателно огледа сведеното над него човешко лице.

— И какво търсим тук? — добави то.

— Ами не знам точно — отвърна Масклин. — Ние сме в някаква стая в една голяма сграда. Човеците нищо не ми направиха. Мисля, че единият се опита да говори с мен.

— Намираме се в нещо като стъклена кутия.

— Дори и мъничко легълце ми постлаха — похвали се Масклин. — А пък ей-онова там според мене е нещо като клозет, ама виж сега с Кораба какво стана?

— Предполагам, че идва насам — спокойно обясни Нещото.

— Предполагаш, а? Предполагаш, тъй ли?! Значи не знаеш, така ли да те разбирам?!

— Много неща могат да се объркат. Ако не са се объркали, корабът скоро ще е тук.

— А пък ако са се объркали, значи съм заседнал тука за цял живот! — кипна Масклин. — Заради тебе дойдох, нали разбираш.

— Да. Знам, благодаря ти.

Масклин се поуспокои.

— Доста мило се държат… — Той се позамисли и добави: — Или поне аз така мисля… Трудно е да се каже.

Погледна през прозрачната стена. За последните няколко минути сума ти човеци се бяха изредили да го оглеждат. Не знаеше почетен гост ли е, затворник ли е, или пък нещо средно между двете.

— Тогава ми се струваше, че това е единствената надежда…

— Наблюдавам комуникациите.

— Ти все това си правиш.

— Много се приказва за тебе. Всякакви експерти са се засилили да те гледат.

— Какви експерти? Експерти по номите ли?!

— Експерти по общуване с извънземни същества. Човеците досега не са срещали нито едно, но експерти по общуване с тях имат.

— По-добре ще е да вземе да излезе нещо от цялата тая работа — рече трезво Масклин. — Сега човеците наистина знаят, че номите съществуват…

— Но не и какво са номите. Те си мислят, че току-що си пристигнал.

— Е, че то си е така.

— Ама не тука. А на Земята. Те си мислят, че току-що кацаш от звездите!

— Но ние сме тука от хиляди години! Че ние тука живеем!!!

— За човеците е много по-лесно да повярват в малките човечета от небето, отколкото в малките човечета от Земята. Повече им харесва да си мислят за малки зелени човечета, отколкото за тукашни таласъмчета.

Масклин набърчи чело.

— Нищо не разбрах!

— Не се притеснявай, няма значение. — Нещото взе да върти лещата си насам-натам, за да огледа по-добре стаята.

— Много хубаво, много научно — рече то.

После фокусира лещата върху един бял пластмасов поднос до Масклин.

— Това пък какво е?

— А, ами плодове, ядки, мръвки, такива ми ти работи — обясни Масклин. — Май искат да разберат какво ям. Според мен тия човеци са доста умни. Посочих си устата и те веднага разбраха, че съм гладен!

— А! — рече Нещото — Заведете ме при вашия казан.

— Моля?!

— Ще ти обясня. Нали ти казах, че наблюдавам комуникациите.

— Че ти друго правиш ли?

— Та значи, има един виц. Това ще рече смешна случка или история, известна сред човеците. Става въпрос за някакъв извънземен кораб, който кацнал на тая планета. Значи излизат отвътре някакви странни същества и отиват при бензинова помпа или при кошче за боклук, например, или автомат за цигари… абе нещо такова и казват: „Заведете ме при вашия вожд.“ Предполагам, че защото нямат представа как изглеждат човеците. Заместих вожд с казан, защото искам да си направя шега.

Нещото млъкна.

— О… — Масклин се позамисли. — Та значи, тоя… тоя виц е за ония зелени човечета, дето ми ги спомена?

— Много е ве… Чакай малко, чакай!

— Какво?! — подскочи Масклин.

— Чувам кораба!

Масклин напрегна слух с всички сили.

— Аз пък нищо не чувам. Ама нищичко.

— То не е звук, радио е.

— Къде е? Нещо, къде е?! Винаги си казвал, че Корабът е там горе, ама къде точно?

Останалите три жабчета се провираха през мъха, бягайки от палещото следобедно слънце.

Ниско долу на изток в небето се мержелееше бял перест облак.

Много щеше да е хубаво да си помислим, че трите жабчета са знаели някоя легенда за него. Много ще е хубаво да си представим, че те са смятали слънцето и луната за далечни цветя — дневното жълто, а нощното — бяло. Много ще е хубаво да си помислим, че са знаели легенди за тези цветя и са вярвали, че когато умре някоя добра жаба, душата й се възнася към големите небесни цветя…

Да, ама тук си говорим не за друго, ами за жаби. Та, слънцето те наричали „мип-мип“ и луната — „мип-мип“. Те всичко наричали „мип-мип“. А пък когато речникът ти се състои само от една дума, е малко мъчничко да измисляш легенди за каквото и да било. И да ги разказваш — също.

Жабчето-водач обаче смътно осъзнаваше, че на луната нещо й има.

Ставаше все по-ярка.

— И сме оставили Кораба на луната? Ама защо?

— Така са решили твоите прадеди. Предполагали, че за да могат да го наглеждат.

Лицето на Масклин бавно грейна — като облак по изгрев.

— Знаеш ли — поде той развълнувано, — едно време, още преди да стане всичко това, като живеехме в оная дупка, аз много обичах да си седя навън и да гледам луната. Може би моята кръв е знаела, че там горе…

— Не, това, дето си го усещал тогава, вероятно е било примитивно суеверно чувство.

Масклин се спихна като балон.

— О, извинявай…

— А сега млъкни, ако обичаш. Корабът се чувства много объркан и иска да му кажа какво да прави. Току-що се е събудил, след петнайсет хиляди години.

Масклин кимна с разбиране.

— Абе то и аз сутрин ни приемам, ни предавам…

На Луната звук не съществува — но това едва ли има значение, защото и без това няма кой да слуша и звукът би си отишъл зян. Но виж, светлина съществува.

Фин лунен прах се издигаше на талази, високо над древните равнини на древния тъмен полумесец, и се събираше в разпенени облаци, които се издигаха толкова високо, че хващаха слънчевите лъчи и блестяха.

Долу нещо бавно се изравяше от лунната почва.

— И сме го оставили в ДУПКА?

Светлинните вълнички се плискаха по Нещото ту напред, ту назад.

— Само не ми казвай, че заради това все в дупки сте живели! Другите номи не живеят в дупки!

— Не живеят, вярно — съгласи се Масклин. — Трябва да престана да мисля само за…

Изведнъж той млъкна. Втренчи се през стъклената стена. Оттатък някакъв човек се мъчеше да привлече вниманието му към редичка от знаци, изписани върху черна дъска.

— Трябва да го спреш! — стреснато изрече той. — Веднага! Спри Кораба! Ние всичко сме разбрали грешно! Нещо, не можем да си тръгнем! Корабът не е само наш! Не можем да вземем Кораба!

Тримата се мотаеха около космодрума на Совалките и гледаха небето. Слънцето увисна на хоризонта и изведнъж луната блесна като коледна играчка.

— Това е само Корабът! Той трябва да е! — Сияйна усмивка озари лицето на Ангало. — Това е той. Иде!

— Изобщо не вярвах, че ще стане… — прошепна Гърдър.

Ангало тупна Пион по гърба и посочи нагоре.

— Виждаш ли, мойто момче? Ей това Нещо е Кораб! Нашият Кораб!

Гърдър се почеса по брадичката и кимна замислено към Пион.

— Да — рече той. — Точно така. Нашият.

— Масклин разправяше, че бил пълен с какво ли не! — размечта се Ангало. — А пък Космос имало цели камари! Той Космосът с това бил известен — че го имало в невероятни количества. Масклин каза, че Корабът летял по-бързо от светлината, ама то сигурно не е вярно — че инак как ще виждат, ако си в него? Палиш лампата, пък светлината остава назад и не може да догони стаята… Ама доста бърз бил, все пак…

Гърдър погледна отново небето. Нещо, заровено дълбоко навътре в ума му, драпаше да се измъкне навън. Усещането беше странно, някак сивкаво.

— Нашият кораб — повтори той. — Онзи, с който номите са долетели тук.

— Да, точно така — Ангало го слушаше с половин ухо.

— И който ще ни отведе оттук.

— Да, точно така каза Масклин. И…

— Всички номи. До един — гласът на Гърдър беше равен и тежък като оловна плочка.

— Че как! Що пък не? Предполагам, че бързо ще схвана как да го закарам до Кариерата, и ще ги качим всичките! И Пион идва с нас, естествено.

— Ами неговите хора?

— О, ами да идват и те — въодушеви се Ангало. — Че даже и за гъските им може да има място!

— Ами другите?

Лягало го погледна изненадано.

— Кои други?

— Шубраче каза, че имало много други номски племена. Навсякъде.

Ангало пребледня.

— Ох, те ли… Е, ами за тях не знам… Но Корабът ни трябва! Нали знаеш как е, откакто напуснахме Магазина…

— Но ако ние вземем кораба и отлетим с него — ТЕ какво ще правят?!

Масклин току-що бе задал точно същия въпрос.

— 01001101010101110101010010110101110010 — отвърна Нещото.

— Кво?!

Нещото явно го хванаха нервите.

— Ако изгубя концентрация, никакъв кораб няма да дойде за никого! В момента изпращам по петнайсет хиляди инструкции в секунда!

Масклин нищо не каза.

— Това са ужасно много инструкции! — добави Нещото.

— Корабът принадлежи по право на всички номи на света…

— 010011001010010010…

— Ох, я млъквай най-сетне и ми кажи кога пристига тоя кораб!

— 0101011001… КОЕ ПО-ТОЧНО ИСКАШ ДА НАПРАВЯ? …01001100…

— Кво?!

— Мога да млъкна най-сетне; мога и да ти кажа кога пристига корабът; ама и двете едновременно не мога да направя!

— Моля те, би ли ми казал кога пристига Корабът — изрече търпеливо Масклин, — а след това, ако обичаш, би ли млъкнал най-сетне?

— След четири минути.

— След четири минути?!!!

— Може и да съм сбъркал с три секунди — добави Нещото, — ама го изчислих на четири минути. Само че вече са три минути и трийсет и осем секунди. Всяка секунда ще станат три минути и трийсет и седем…

— Ама аз какво се моткам тука! Ама той идва след мъничко! — затюхка се Масклин, временно забравил дълга си пред всички номи на света. — Ама как да изляза? Затворен съм с капак!

— Първо да млъкна най-сетне ли искаш, или първо да те измъкна оттук и тогава да млъкна най-сетне?

— Моля те!!!

— Човеците виждали ли са те в движение?

— Какво искаш да кажеш?

— Имат ли представа колко бързо бягаш?

— Знам ли — вдигна рамене Масклин. — Предполагам че нямат.

— Тогава се приготви за старт. Ама първо си запуши ушите.

Масклин реши, че ще е най-добре да го послуша. Нещото понякога нарочно те докарваше до бяс, ала това не значеше, че съветите му трябва да се пренебрегват.

Светлинките по него за миг образуваха звезда.

И то почна да вие. Звукът ставаше все по-висок и накрая толкова изтъня, че Масклин вече не го чуваше. В главата му като че взеха да се надигат някакви гадни мехури.

Той отвори уста и тъкмо да се разкрещи на Нещото — стените се пръснаха. В един миг имаше стъкло, в следващия — стъклени парченца, разбъркали като пъзел, в който всяка част изведнъж бе решила да се бори за повече лично пространство. Капакът се хлъзна надолу и едва не го тресна по главата.

— Грабвай ме сега и бягай! — нареди му Нещото, още преди парченцата да са се пръснали по масата.

Човеците в стаята взеха да се извръщат, за да видят какво става — бавно и тромаво, както си им беше обичаят.

Масклин сграбчи Нещото и хукна по полираната повърхност.

— Надолу! — възкликна той. — Много сме нависоко! Как да слезем долу?! — огледа се отчаяно. На другия край на масата имаше някаква машина, цялата в лампички и шайбички. Беше наблюдавал как я използва един от човеците.

— Жици! Все ще има някоя жица!

Той се защура насам-натам, успя лесно да избегне гигантската ръка, която се опита да го сграбчи, и хукна по масата като погнат заек.

— Ще трябва да те хвърля долу — задъха се той. — Не мога да те смъкна!

— Добре, няма нищо!

Масклин се плъзна по масата и спря на самия й ръб. Да, жици наистина имаше. Спускаха се чак до пода. Той се метна на една от тях, залюля се лудешки и после отчасти се хлъзна надолу, отчасти се изсипа.

Човеците се клатушкаха към него от всички посоки. Той вдигна Нещото, притисна го до себе си и се стрелна из навалицата. Натъкна се на крак — в кафява обувка и тъмносин чорап. Даде на „зиг“. Натресе се право на два крака в черни обувки и черни чорапи, дето тъкмо се гласяха да настъпят онзи първия.

Даде на „заг“.

Крака, крака, крака. Ръце всуе се протягаха надолу — Масклин бе просто едно подскачащо размазано петънце, което лъкатушеше сред гората от крака. Като нищо можеха да го размажат.

Някъде зави сирена. Острият й писък звучеше на Масклин плътно и жалейно.

— Давай към вратата — предложи Нещото.

— Ама през нея постоянно влизат човеци! — прошушна Масклин.

— Ами че нека си влизат. Ние нали излизаме.

Масклин тъкмо стигна до вратата, и тя се отвори. Открехна се на няколко инча. Зад нея имаше още крака.

Време за мислене нямаше. Масклин притича отгоре по обувката, скочи от нея и продължи да тича.

— Накъде?! Накъде?!

— Навънка.

— Това накъде е?

— Накъдето хванеш.

— Дълбоко съм ти благодарен.

По целия коридор хлопаха врати. Човеците прииждаха. Проблемът не беше да не те хванат — един човек трябва си е напрегнал докрай зрението, че да види ном, търчащ с пълна скорост, пък да го хване — и дума не може да става. Проблемът беше просто да не те стъпчат по случайност.

— Ама защо тука си нямат миши дупки? Всяка уважаваща себе си сграда трябва да има миши дупки! — възнегодува Масклин.

Един ботуш тежко тупна само на някакъв си инч от него. Масклин отскочи.

Коридорът се пълнеше с човеци. Зави и втора сирена.

— Ама защо е тая суматоха? Не може да е заради мен. Толкоз суетня заради един-единствен ном — не върви!

— Заради кораба трябва да е. Забелязали са го.

Една обувка без малко да удостои Масклин с награда за най-размазан ном в цяла Флорида. Или по-точно той без малко не се навря под нея.

Повечето обувки не си носят имената изписани върху тях, ама тази си го носеше. Казваше се Храбър Уличен Скиталец с Подметка от Истинска Гума с Грайфери. Чорапът над нея изглеждаше досущ като „Стилен мъж“, мирисонепропусклив, гарантирано 85% полипфупфупс кетлон. Най-скъпият чорап в света.

Масклин погледна и по-нагоре. Над възвисяващите сини панталони и облаците на пуловера се мержелееше брада.

Беше Внукът Ричард (39).

Тъкмо си помислиш, че никой не бди над номите — и хоп, вселената се юрва да ти докаже, че много бъркаш.

Масклин се метна нагоре и се вкопчи в крачола тъкмо когато кракът се размърда. Там беше най-безопасно. Човеците рядко стъпваха върху други човеци.

Кракът направи крачка и отново тупна долу. Масклин се залюля напред-назад и се опита да издрапа нагоре по грубия плат. На един сантиметър по-нататък имаше шев. Масклин се протегна и се залови за него. Друго си беше да се захванеш за бод.

Внукът Ричард (39) се намираше сред човешко гъмжило, което се носеше в една и съща посока. Двама-трима човеци се тряснаха в него. Масклин насмалко да отхвърчи. Той изрита долу ботушите си и се опита да се вкопчи в плата и с пръстите на краката.

Петата на Внука Ричард тресна земята. Разнесе се провлачено „туппп!“. Масклин се добра до някакъв джоб, захвана се доста добре за него и се изкатери по-нагоре. Някакъв грапав етикет му улесни пътя до колана. В Магазина Масклин бе успял да посвикне с етикетите, ама тоя си беше бая големичък дори и за голям етикет. Целият беше в разни букви и бе занитен за панталоните, все едно Внукът Ричард да бе някаква машина.

— Гросбъргърс Хеглърс, име номер едно сред джинсите — прочете той. — По-нататък се разправя надълго и нашироко колко били хубави. И има нарисувани разни крави и други работи. Според тебе какво така се е олепил с етикети целия?

— Ами сигурно, ако ги няма етикетите, няма да може да познае коя дреха каква му се пада.

— Ей, как се сети! Да бе, иначе току-виж си турил обувките на главата!

Масклин се вкопчи в пуловера и пак се загледа в етикета.

— Тука пише, че тия дънки са спечелили златен медал на Чикагското изложение през 1910 година — рече той. — Ехе, ама добре са се запазили!

Човеците се лееха навън от сградата.

По пуловера беше къде-къде по-лесно да се изкатериш. Масклин го покори за нула време. Косата на Внука Ричард беше доста длъжка, и това също се оказа от полза, като стана време да му се изкачи на рамото.

Над главата му бързо премина каса на врата, а после се ширна наситеносиньо небе.

— Колко остава, Нещо? — прошушна Масклин. Ухото на Внука Ричард бе само на няколко инча от него.

— Четирийсет и три секунди.

Човеците се разсипаха по бетона. От сградата изтичаха още човеци. Мъкнеха някакви машинарии. Постоянно се блъскаха един в друг, защото до един бяха вперили погледи в небето.

Други пък се бяха скупчили около някакъв човек с крайно угрижен вид.

— Какво става, а, Нещо?

— Онзи човек в средата е най-важният човек тук. Дошъл е да присъства на изстрелването на совалката и сега всички останали му казват, че било редно той да посрещне кораба.

— Ей, че нахалство! Да не би да е ТЕХЕН!

— Че не е, не е, обаче те си мислят, че идва, за да говори с тях.

— Че защо пък ще си мислят такива работи?

— Защото си мислят, че са най-важните същества на тази планета.

— Брей!

— Да се смаеш, а?

— Ами че номите са по-важни, това всеки го знае! — наду се Масклин. — Или поне… всеки ном го знае. — Той се позамисли над това и тръсна глава. — Та значи, той е вождът на човеците? Сигурно е ужасно мъдър или такъв някакъв…

— Едва ли. Тия около него тъкмо се опитват да му обяснят какво е планета.

— Че той не знае ли?!

— Много човеци не го знаят. А господин вицепрезидент е от тях. 001010011000.

— Пак ли си приказваш с Кораба?

— Да. Шест секунди.

— Значи, той наистина идва…

— ДА.