Крилете на Масклин

3.

Гласовете на Масклин и Гърдър се блъскаха нагоре-надолу из тръбата, докато двамата се промъкваха през жиците.

— Тъкмо се бях замислил, че нещо много се забави! — Не трябваше да го пускаш самичък! Нали го знаеш какъв е! Дай му на него някоя машина да подкара!

— Кой, аз ли не трябвало да го пускам?!

— Той просто няма никакво чувство за… Ами сега накъде?

Ангало бе споменал, че си е представял как вътре в самолета е пълно с оплетени жици и тръби. Почти беше познал. Едвам се провираха през света на кръстосаните кабели, който се намираше под тукашния под.

— Стар съм вече аз за такива работи! В живота на всеки ном идва един момент, когато е крайно време да престане да пълзи из вътрешността на разни ужасни летящи машини!

— Че колко пъти ти се е случвало досега?!

— И един път ми стига!

— Наближаваме — обади се Нещото.

— Ето, виж какви работи стават, като им се покажем! Това е нашата Присъда! — издекламира Гърдър.

— Ама чия? — мрачно се обади Масклин и го побутна да върви.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами като е присъда, все някой трябва да ни е осъдил, нали? Та, кой?

— Аз не го казах буквално!

Масклин се спря.

— А сега накъде, Нещо?

— Току-що съобщиха на човечките, раздаващи храна, че на борда е забелязано странно същество — каза Нещото. — Ние се намираме точно там. Има много компютри.

— И те си приказват с тебе, а?

— Малко. Те са като децата. Повече слушат аз какво им говоря — самодоволно обясни Нещото. — Не са кой знае колко умни.

— И сега какво ще правим? — попита Гърдър.

— Ами ще… — Масклин се подвоуми. Думите „го избавим от беда“ изскочиха отнякъде и се наместиха по-нататък в изречението. Бяха хубави, силни думи. Копнееше да ги каже. Бедата беше там, че след тях се тътреше и една много по-простичка, много по-гадничка думичка — и тя беше „Как?“

— Според мен няма да се опитат да му направят нищо лошо — каза той. Надяваше се наистина да е така. — Сигурно ще го приберат някъде. Трябва да намерим такова място, че да можем да погледнем какво става. — Той безпомощно се взря в кабелите и в сложните метални джаджи, опнали се пред тях.

— Тогава по-добре ме остави аз да водя — каза Гърдър, все едно, че се разбираше от само себе си.

— Защо?

— Тебе много те бива да се ориентираш навън — побутна го встрани абатът, — обаче ние от Магазина пък чудесно се оправяме вътре. — Той потри ръце. — Ха така! — Сграбчи един кабел и се плъзна в някаква дупка, която Масклин въобще не беше забелязал.

— Като малък ги правех тия работи — обясни абатът. — Какви ли не номера правехме!

— Да, да? — На Масклин му стана интересно.

— Май че е оттука. Внимавай с тия жици. О, да… Лазехме нагоре-надолу по асансьорните шахти, влизахме и излизахме от телефонното табло, както си искаме…

— А пък разправяше, че сегашните младежи губели твърде много време в търчане насам-натам, и само пакости ги бивало да вършат!

— А? Аха, да. Е, това тяхното си е чисто своеволие. — Тонът на Гърдър стана сух. — Ние едно време имахме волен дух! Я да пробваме оттука.

Промъкнаха се между две топли метални стени. Отпреде им грейна светлина.

Масклин и Гърдър се метнаха по корем и запълзяха напред.

Стаята беше с доста странна форма. Не беше много по-голяма от кабината на камиона. И, също като нея, тя представляваше просто онова място, от което човеците управляват машинариите.

А машинариите бяха много.

Те покриваха и пода, и стените: лампички, шайбички, копчета, лостове.

Ако Доркас беше тук, никога не бихме могли да го изкараме от тая стая — помисли си Масклин. Ангало е тук някъде. Него трябва да го изкараме на всяка цена.

На пода бяха коленичили двама човеци. До тях стоеше права и една от човечките, дето раздаваха ядене. Всичките усилено мучаха и ръмжаха.

— Човешки език — промърмори Масклин. — Ще ми се да можехме да ги разбираме…

— Ами добре — обади се Нещото. — Слушайте сега.

— Ама ти разбираш човешки?

— Естествено. Че това е просто номски на по-бавни обороти.

— Какво? Какво?! Ама ти никога не си ни го казвал! Как си могъл да не ни го кажеш!

— Не съм ви казал милиарди неща. От кое бихте искали да започна?

— Например от това да ми кажеш за какво си говорят в момента — каза Масклин. — Моля те!

— Единият от човеците току-що каза: „Сигурно ще да е била някоя мишка.“ Пък другият му рече: „Покажи ми мишка с дрехи и тогава и аз ще призная, че е било мишка.“ А пък жената каза: „Изобщо не беше мишка, ви казвам. Пръцна ми в лицето (удивителна).“

— Не те е срам! — Масклин изгледа Гърдър накриво. — Така да ни излагаш!

— Не съм правил нищо такова! — защити се Гърдър. — Аз само й казах ппппррръц! Ей-така!

— Единият от човеците току-що каза: „Поглеждам аз и онова ми се блещи насреща от прозореца.“

— Ангало е, няма кой друг да е — кимна Гърдър.

— А пък другият коленичил човек сега каза: „Е, каквото ще да е, ама сега е зад онова дърво и няма къде да ходи.“

— Вижте го, маха част от стената! — прехапа устни Масклин. — О, не! Олеле, бърка вътре!

Човекът измуча.

— Човекът каза: „Ухапа ме! Ухапа ме, таласъмът му с таласъм“ — преведе Нещото със спокоен глас.

— Ами да. Той Ангало си е такъв — кимна Гърдър. — Цял бащичко. Да го притиснеш така, че вече да няма накъде, пак ще се бие до последно.

— Ама те не знаят с кого си имат работа! — разпали се Масклин. — Видели са го, ама той им е избягал! И сега се карат — те просто не могат да повярват в номите! Ако го измъкнем, преди да са го хванали, сигурно все пак ще почнат да мислят, че е било мишка или нещо такова!

— Предполагам, че можем да заобиколим — вътре по стената, и да излезем там — взе да разсъждава Гърдър. — Но ще ни отнеме много време.

Масклин огледа отчаяно кабината. Освен тримата човеци, които се опитваха да хванат Ангало, отпред имаше още двама. Това трябва да са шофьорите — помисли си.

— Не се сещам за нищо, ама за нищо — призна си той. — Ей, Нещо, ти да се сещаш за нещо?

— Мога да се сетя за практически неограничен брой неща.

— Искам да кажа — можеш ли да ни помогнеш да избавим Ангало?

— Да, мога.

— Ами по-добре ни помогни тогава!

— Добре.

Миг по-късно се разнесе плътният дрънчащ вой на алармени звънци. Засветкаха лампички. Шофьорите се разкрещяха, приведоха се напред и защракаха с разни копчета.

— Какво става? — зачуди се Масклин.

— Възможно е човеците да са се смаяли от факта, че тази машина вече не е под тяхно управление — обясни Нещото.

— Така ли? Ами кой кара тогава?

Светлинките се разбягаха по повърхността на Нещото в гладки вълнички.

— Аз.

Едно от жабчетата падна от клона и безшумно се гмурна в балдахина от листа, далече-далече надолу. Тъй като животните, които са много мънички и много лекички, могат да падат дълго време, без да им стане нищо, по всяка вероятност то е оцеляло долу в горския свят и е изживяло второто най-интересно приключение, което някога се е случвало на някое жабче.

Останалите продължиха да пълзят напред.

Масклин подбутваше Гърдър по претъпкания с жици метален канал. Над главите им се носеха човешко ръмжене и трополене на човешки крака.

— Според мен май не им харесва много тая работа — сподели Гърдър.

— Но те нямат никакво време да търсят нещо, дето и без това сигурно е било мишка!

— Каква ти мишка! Нали е Ангало!

— Да, ама после ще решат, че е било мишка. Май човеците не обичат да научават неща, които могат и да ги разтревожат.

— Че те и номите са същите! — рече Гърдър.

Масклин погледна Нещото. Пак бе го стиснал под мишница.

— Наистина ли ти караш Конкорда?

— Да.

— Пък аз си мислех, че за да караш някоя машина, трябва да въртиш кормила, да сменяш скорости, такива ми ти работи…

— Всичко това тук го правят машини. Човеците само натискат копчетата и въртят шайбите, и така нареждат на машините какво да правят.

— Ами ти какво правиш?

— Командвам — отвърна Нещото.

Масклин се вслуша в приглушения шум на моторите.

— Мъчно ли е?

— Само по себе си — не. Човеците обаче се опитват да се месят.

— Ами тогава ще е по-добре да намерим Ангало по възможно най-бързия начин — рече Гърдър. — Давай.

Инч по инч, те се запромъкваха по друг тунел сред гъмжилото от кабели.

— Трябва да са ни благодарни, че позволихме на нашето Нещо да върши тяхната работа — рече Гърдър с благоговение.

— Всъщност не мисля, че споделят мнението ти — промърмори Масклин.

— Летим на височина 55 000 фута с 1 352 мили в час — съобщи Нещото.

Не последва никакъв коментар.

Нещото добави:

— Това е много нависоко и много бързо.

— Ами хубаво — Масклин бе загрял, че се очаква да кажат нещо по случая.

— Ама много, много бързо.

Двамата номи се промъкнаха през един тесен процеп между метални пластини.

— Всъщност, по-бързо и от куршум!

— Да не повярваш — обади се Масклин с невероятно спокоен глас.

— Два пъти по-бързо от скоростта на звука в тази атмосфера! — не спираше Нещото.

— Еййй!

— Чудя се дали не мога да ви го обясня по друг начин. — В тона на Нещото успя да се промъкне леко раздразнение. — Може да стигнем от Магазина до Кариерата за петнайсет секунди!

— Ами тогава хубаво, че не ни се е случило на пътя, докато пътувахме натам — обади се Масклин.

— О, я стига си го дразнил — скара му се Гърдър. — То просто иска да каже, че е добро момче… добро Нещо — поправи се той.

— Изобщо не се и опитвам — рече Нещото. Май доста бързаше да го прекъсне. — Просто исках да изтъкна, че тази машина е изключително сложна, и за да я управляваш се изисква голяма сръчност.

— Ами тогава май ще е по-добре да не приказваш толкова!

Светлинните вълнички потекоха към Масклин.

— Това беше гадно от твоя страна — упрекна го Гърдър.

— Ами виж какво, цяла година вече върша все онова, което Нещото ми нарежда, пък то и едно „благодаря“ не се сети да каже! — избухна Масклин. — Абе… колко са все пак петдесет и пет хиляди фута?

— Десет мили. Разстоянието от Магазина до Кариерата и обратно.

Гърдър се сепна и спря.

— Горе?! Толкова високо горе?!

— Ей, не започвай пък ти сега — побърза да го прекъсне Масклин. — Не ни ли стигат ядовете с Ангало! И престани да подпираш тая стена!

Гърдър бе станал бял-беленичък.

— Сигурно сме се вдигнали чак сред онези белите, рунтавите работи… облаците…

— О, не — обади се Нещото.

— Е, това поне мъничко ме успокоява…

— Облаците са много по-надолу от нас.

— Олеле!

Масклин сграбчи абата за ръката.

— Ей, ами Ангало! Сещаш ли се?

Гърдър бавно кимна и запристъпва напред със затворени очи като се подпираше, на каквото напипа.

— Ей, няма какво да си губим акъла — рече Масклин. — Нищо че сме толкоз нависоко. — Той погледна надолу. Металът под него си изглеждаше стабилен и твърд. За да погледнеш през него долу към земята, ти трябваше въображение.

— Уф! — каза той. — Хайде, Гърдър. Дай ръка.

— Точно под носа ти е!

— Извинявай. Няма как да я видя със затворени очи.

Запромъкваха се предпазливо изгора-надолу из жиците. Това май трая вечно. Най-накрая Гърдър се обади:

— Така няма да стане. Не виждам достатъчно голяма дупка, за да се промъкнем. Ако имаше такава, Ангало вече да я е намерил.

— Ами тогава ще трябва да намерим начин да се напъхаме в кабината и да го измъкнем оттам.

— С всичките ония човеци вътре?!

— Те са твърде заети, че да ни забележат. Нали така, Нещо?

— Точно така.

Има едно място, толкова високо горе, че там „долу“ няма.

Малко по-надолу от въпросното място една бяла стрела се носеше по ръба на небето, надбягваше нощта, изпреварваше слънцето, и за няколко часа прекоси океана — някогашният край на света…

Масклин се спусна внимателно на пода и се промъкна напред. Човеците не го и погледнаха.

Надявам се, че Нещото наистина знае как се кара тоя самолет — помисли си той.

Приплъзна се към онова табло, зад което, ако имаха късмет, се криеше Ангало.

Така хич не беше добре. Не беше свикнал да се показва по този начин. Разбира се, едно време, когато ловуваше сам, сигурно е било и по-зле. Ако нещо го бе издебнало, хич нямаше и да разбере. Че какво представляваше той тогава — една хапка! Само че никой не би могъл да каже какво ще правят човеците с един ном, ако го хванат…

Той се стрелна в благодатната сянка.

— Ангало! — изсъска.

След малко иззад жиците се дочу глас:

— Кой ме вика?

Масклин отпусна рамене.

— Ха да видим от колко пъти ще познаеш — каза той с нормален глас.

Ангало тупна на пода.

— Тия ме преследваха! — изстреля той. — Пък едното от тях си пъхна ръката и…

— Знам, знам. Хайде да се махаме, докато не са се разтърсили пак.

— Какво става? — извика Ангало, докато тичаха през осветеното пространство.

— Нещото кара самолета.

— Как?! Че то няма ръце! Ни скорост може да смени, ни…

— Очевидно то командва компютрите, пък те вършат всичко. Давай, де!!!

— Погледнах през прозореца — избълбука Ангало. — Отвсякъде само небе. И нищо друго!

— Не ми го припомняй!

— Нека само да погледна още веднъж…

— Виж какво, Гърдър чака и ако не искаме пак да си натресем някоя беля…

— Ама то това е по-хубаво от който и да е камион…

Дочу се сподавено хълцане.

Номите вдигнаха очи.

Единият от човеците ги гледаше. Беше зяпнал, а физиономията му беше също като на някой, който би срещнал страхотни затруднения, ако му се наложи да обяснява какво точно вижда в момента. Особено пък на себе си.

Човекът тъкмо се изправяше на крака.

Ангало и Масклин се спогледаха.

— Беж!!!

Гърдър се беше стаил подозрително в една сенчица до вратата. Ония двамата префучаха край него. Ръцете и краката им подскачаха нагоре-надолу като същински бутала. Той подбра полите на расото си и хукна след тях.

— Какво става? Какво става?

— Един човек ни преследва!

— Не ме оставяйте самичък, ей! Ама недейте така!

Масклин търчеше най-отпред. Втурнаха се по пътеката, между редиците от човеци, които изобщо не обърнаха внимание на трите размазани петънца, носещи се между седалките.

— Не трябваше да… се зазяпваме… така! — изпухтя Масклин.

— Може… вече никога да нямаме… тая възможност! — задъха се Ангало.

— Прав си!

Подът лекичко се разтресе.

— Нещо! Какви ги вършиш?

— Отвличам им вниманието.

— Недей! Всички — оттук!

Масклин се стрелна между две седалки, заобиколи чифт огромни обувки и се просна по корем на килима. Останалите се метнаха зад него.

Масклин придърпа Нещото до лицето си.

— Пусни ги да си карат самолета! — прошушна му той.

— Надявах се да ми позволите да го приземя.

Макар гласът на Нещото винаги да звучеше равно и безизразно, на Масклин му се стори, че този път долавя в него копнеж.

— Знаеш ли как се приземява подобно нещо?

— Много би ми харесало да се науча…

— Тогава им го връщай веднага!

Самолетът лекичко се наклони. Шарките по повърхността на Нещото се смениха. Масклин въздъхна.

— А сега може ли всеки да опита да се държи разумно поне за пет минутки?

— Извинявай, Масклин — Ангало се опита да си придаде вид, че съжалява, но нещо не му се удаваше.

Масклин забеляза, че на лицето му се е изписала опулената, леко налудничава усмивка на ном, почти намерил се в собствената си представа за рая. — Просто… Знаеш ли, че там под нас е синьо? Все едно отдолу изобщо няма никаква земя! И…

— Ако Нещото пак се опита да вземе някой и друг урок по летене, току-виж сме проверили от първа ръка дали е вярно — мрачно отрони Масклин. — Тъй че по-добре да си седим и да си траем. Бива ли, а?

Известно време седяха под седалката и мълчаха.

После Гърдър се обади:

— Тоя човек има дупка на чорапа.

— И какво от това? — сви рамене Ангало.

— А, де да знам. Никога не ми е хрумвало, че и човеците могат да имат дупки на чорапите, това е.

— Имаш ли чорапи, те и дупките си идват по реда — мъдро отбеляза Масклин.

— Ама това са хубави чорапи, все пак — отбеляза Ангало.

Масклин взе да ги оглежда. На него му изглеждаха чорапи като чорапи. Едно време в Магазина номите ги използваха за спални чували.

— Откъде разбра? — попита най-накрая той.

— Ами виж, те са марка „Стилен мъж“, мирисонепропускливи — обясни Ангало. — Гарантирано 85% полипутекстлон. В Магазина ги продаваха. Струват много по-скъпо от другите. Ей на, виж им етикета!

Гърдър въздъхна тежко.

— Хубав Магазин си беше…

— А пък тия обувки — посочи Ангало огромните бели неща малко по-нататък, сякаш лодки, изтеглени на брега, — нали ги виждаш? „Храбри Улични Скиталци“ с подметка от истинска гума! Много са скъпи.

— Аз пък открай време хич не ги харесвам тия — обади се Гърдър. — Много са контешки. На мене ми дай Мъжки половинки, с връзки. Чудничко се спи в тях.

— Тия Скиталци също ги продаваха в Магазина, нали? — предпазливо попита Масклин.

— О, да. В Луксозния отдел.

— Хм.

Масклин се надигна и се запъти към голямата кожена чанта, провиснала от седалката. Другите двама го видяха как се закатери по нея. Той внимателно се издърпа нагоре, надигна се на ръце и накрая успя — само за миг — да надникне над облегалката. После се плъзна обратно надолу.

— Тъй, тъй. — В гласа му бликаше налудничава жизнерадост. — Тая чанта и тя е от Магазина, нали?

Гърдър и Ангало я изгледаха под око.

— Аз в отдел „Пътнически стоки“ много-много не съм се навъртал — сподели Ангало, — ама сега, като ми го каза, май съм виждал там такова нещо. „Специален Сак“ от телешки бокс.

— За Изискания Бизнесмен? — добави Гърдър. — Да. Май че е това.

— Да сте се замисляли как ще слезем, случайно? — продължи Масклин.

— Ами както се качихме — предложи Ангало. Не че се беше замислял.

— Мъчничко ще е май. Човеците, изглежда, имат други идеи по въпроса — поклати глава Масклин. — Всъщност, току-виж тръгнали да ни търсят. Ако и да ни мислят за мишки. Аз на тяхно място нямаше да се примиря разни мишки или каквото ще да е да ми щъкат из самолета. Нали ги знаете мишките как гризат жици… Ако се намираш на десет мили над земята, ще да е доста опасно някоя мишка да ти се изпишка в компютъра. Смятам, че човеците ще вземат цялата тая работа много насериозно. Тъй че ще трябва да слезем заедно с тия човеци тук.

— Ама те ще ни смажат! — потрепери Ангало.

— Абе мислех си, не бихме ли могли… ами, да се наврем в тая чанта ли, що ли… — почеса се Масклин по главата.

— Дрън-дрън! — отсече Гърдър. Масклин пое дълбоко въздух.

— Ами, вижте какво, тя е на Внука Ричард… Проверих — добави той веднага, щом им съзря физиономиите. — И преди това го бях забелязал. Горе на седалката седи точно той. Внукът Ричард (39). Точно в този момент е ей-там горе. Чете си някакъв вестник. Там, горе. Той. Същият.

Гърдър пламна и ръчна Масклин с пръст.

— И ти очакваш да ти повярвам — смръщи вежди той, — че Ричард Арнолд, Внукът на Арнолд Брос (създаден в 1905) има дупки на чорапите?

— Свещени дупки по свещените чорапи — изтърси Ангало. — Извинявай, извинявай. Само исках да вдигна малко настроението. Няма що да ме зяпаш с тоя кръвнишки поглед.

— Изкачи се и виж самичък — предложи Масклин. — Аз ще ти помогна. Внимавай обаче.

Изтикаха Гърдър нагоре.

Той се спусна долу притихнал.

— Е? — попита го Ангало.

— А пък на чантата му си пише „Р.А.“ със златни букви — добави Масклин. Правеше разни знаци на Ангало като бесен. Гърдър изглеждаше, като да бе видял призрак.

— Да, правеха ги тия работи едно време — побърза да каже Ангало. — Златен монограм, само за пет и деветдесет и пет отгоре. Така пишеше на табелата.

— Кажи нещо, Гърдър — настоя Масклин. — Не стой така като пън.

— За мен това е изключително тържествен момент… — зашепна Гърдър.

— Мисля, че ще мога да порна някой шев на дъното и да се промъкнем вътре — рече Масклин.

— Аз съм недостоен… — прошепна Гърдър.

— Сигурно си — весело се обади Ангало. — Ама няма да те издадем.

— А пък той, Внукът Ричард, ще ни помага, нали разбираш. — Масклин се надяваше, че Гърдър ще успее да преглътне всичко това. — Е, той няма да го знае, ама ще ни помага. Значи, всичко е наред. Може би така е било писано да стане.

Не че някой някъде го е писал, съзнателно си добави той наум. Ей тъй, било е писано и туй то. Гърдър се замисли дълбоко.

— Е, добре — въздъхна той накрая. — Ама чантата няма да порим! Можем да влезем вътре през ципа.

Точно така и сториха. Ципът се позапъна — те, циповете, все така си правят — ала не мина много време, и те успяха да го отворят достатъчно, че да могат да се промушат вътре.

— Ами ако рече да погледне вътре — сепна се Ангало, — тогава какво ще правим?

— Ами нищо — отвърна Масклин. — Ще му се усмихнем, предполагам.

Трите жабчета вече се бяха отдалечили доста по клона. Онова, което преди им изглеждаше като дълго, гладко, сивкавозелено парче дърво, отблизо се оказа някаква бърканица от корава кора, оплетени корени и туфи мъх. Тресеше ги непоносим страх — нали бяха прекарали целия си живот в свят, обграден с венчелистчета.

Ала продължаваха да пъплят напред. Нали не знаеха какво значи думата „отстъпление“!

Нито пък която и да било друга дума.