Крилете на Масклин

2.

Да се промъкнеш през някоя цепнатина в тръбата, по която човеците се товареха в самолета, не беше нищо в сравнение с това да свикнеш някак с положението от другата страна.

Подът в бараките на Кариерата представляваше чисто и просто или голи дъски, или утъпкана земя. В сградата на летището подът пък беше направен от квадратни лъскави камъни. Но тук…

Гърдър се хвърли по очи и зарови нос в него.

— Килим! — почти изплака той. — О, килим! Мислех си, че едва ли някога ще те видя пак!

— О, я ставай! — сръга го Ангало. Чак на него му стана неудобно — самият Абат да се държи по тоя начин пред някого, дето колкото и добър приятел да им беше, все пак не беше роден в Магазина.

Гърдър неловко се изправи.

— Извинявайте — измърмори той и взе да се изтупва. — Не знам какво ме прихвана. Просто в мен се събудиха спомени, това е. Истински килим! От месеци не съм виждал такова нещо!

Той шумно се изсекна.

— Нали си спомняш какви красиви килими имаше в Магазина! Ама красиви! Пък какви шарки имаха…

Масклин погледна нагоре по тръбата. Приличаше му на коридорите в Магазина, само дето светлината беше по-ярка.

— Давайте да мърдаме оттук — подбутна ги той. — Много е открито. Къде отидоха всичките ония човеци, а, Нещо?

— След малко пристигат.

— Откъде го знае пък това? — почти се обиди Гърдър.

— Слуша какво си говорят другите машини — обясни Ангало.

— На този самолет също има много компютри — обади се Нещото.

— Е, ами много хубаво — колебливо се обади Масклин.

— Поне ще има с кого да си приказваш.

— Ама те са доста тъпички — Нещото успя да изрази презрение, без да разполага с каквито и да било изразни средства.

След няколко метра коридорът преминаваше в нещо по-различно. Масклин виждаше завеса и нещо, което много приличаше на ръба на стол.

— Добре, Ангало — рече той. — Ти водиш. Знам, че ти се иска.

Изминали бяха две минути.

Тримата стояха под една седалка.

Масклин никога не се бе замислял как ли изглеждат самолетите отвътре. Беше прекарвал дни наред там, върху оная скала, да ги гледа как излитат. Разбира се, беше се сетил, че вътре има човеци. Човеците бяха навсякъде. Ала никога не се беше замислял какво ли е вътре. Ако някъде съществуваше нещо, дето да изглежда като направено от много навънчета, то това беше тъкмо самолет в полет.

Ала на Гърдър вече му бе дошло твърде много. Ронеше сълзи.

— Електрическо осветление! — изхълца той. — И пак килими! И големи меки седалки! Че и салфетки им постлали отгоре! И никъде ни помен от кал! Даже и табели си има!

— Е, по-леко, де — безпомощно го потупа Ангало по рамото. — Знам, хубаво си беше в Магазина. — Той погледна Масклин. — Трябва да признаеш, че беше доста неочаквано. Аз се надявах тука да има…, ами, жици разни, тръби, интересни лостове, такива ми ти работи. Пък то — Мебелният отдел на „Арнолд Брос“, едва ли не!

— Не трябва да оставаме тук — огледа се Масклин. — Само след мъничко ще гъмжи от човеци. Спомнете си какво ни каза Нещото.

Помогнаха на Гърдър да стане и се понесоха в тръс под редовете от седалки, влачейки го по средата.

Само че това тук не прилича на Магазина поне в едно много важно отношение — осъзна Масклин. Почти нямаше къде да се скриеш. В Магазина все се намираше закътано място да се спотаиш, да се промъкнеш…

До тях вече долиташе далечна шумотевица. Най-накрая откриха някаква ниша зад една завеса. В тази част на самолета нямаше седалки. Масклин пропълзя вътре, като тикаше пред себе си Нещото.

Сега шумотевицата вече не беше далечна. Много близка беше. Той извърна глава и на по-малко от педя от себе си забеляза човешки крак.

Отзад, в металната стена на нишата, имаше друга дупка, през която минаваха дебели жици. Беше тъкмо толкова голяма, че през нея да минат един Ангало и един Масклин. (И достатъчно голяма, че да мине и един паникьосан Гърдър, при условие че другите двама са го хванали за ръцете и дърпат ли дърпат.) Не че беше много просторно, но поне не се виждаха.

Да, ама и те нищо не виждаха. Лежаха наблъскани в мрака като сардели и се опитваха да се настанят що-годе удобно върху жиците.

След малко Гърдър се обади:

— Май ми помина…

Масклин кимна.

Отвсякъде прииждаха какви ли не шумове. Някъде надалеч нещо издрънча, после пак и пак. Долетя и жалейното гъгнене на човешки гласове. После ги разтресе. Яко.

— Ей, Нещо? — прошепна Масклин.

— Да?

— Какво става?

— След малко самолетът ще се понесе по въздуха.

— О, така ли?

— Знаете ли какво означава това?

— Ами… не.

— Ще лети. Да се понесе значи, че нещо ще го носи. Пък въздух си е именно въздух. Значи ще го носи въздухът.

Масклин чуваше как диша Ангало.

Той се намести възможно най-удобно между металната стена и един дебел наръч жици, и се взря в тъмното.

Мълчаха. След малко последва лек трус. После усетиха, че се движат.

Нищо друго не се случи. И продължи да не се случва.

Най-накрая Гърдър се обади. Гласът му трепереше от ужас.

— Много ли е късно вече да слезем, ако…

Внезапен далечен тътен довърши изречението наместо него. Глухо трополене разклати всичко наоколо — леко, ала стабилно.

Последва тежка пауза. Сигурно така се чувства топката в момента, когато тъкмо са я хвърлили нагоре, и започва да пада надолу. Изведнъж нещо ги подхвана и тримата и ги струпа в боричкаща се купчинка. Подът упорито се опитваше да стане стена.

Номите се вкопчиха един в друг, спогледаха се и писнаха в един глас.

След малко млъкнаха. Май нямаше кой знае какъв смисъл да продължават с пищенето. Пък и въздухът им беше свършил.

Подът лека-полека взе да се държи като нормален под и заряза амбициите си да става стена.

Масклин избута крака на Ангало от врата си.

— Мисля, че летим — обади се той.

— Че то такова ли било? — едвам успя да избъбре Ангало. — Като го гледаш от Земята, някак си по-изящно изглежда.

— Някой нещо да е пострадал?

Гърдър се стегна и се изправи.

— Цял съм в синини — оплака се той. После се изтупа. А сетне, тъй като номската природа е неспособна да се промени, добави: — Да ни се намира нещо за ядене?

За ядене не бяха се сетили.

Масклин втренчи поглед зад гърба на Гърдър, в тунела, пълен с жици.

— То може и да не ни потрябва — несигурно каза той. — Нещо, колко време ще пътуваме до Флорида?

— Капитанът тъкмо съобщи, че ще пътуваме шест часа и четирийсет и пет минути — обясни Нещото.2

— Заплашва ни гладна смърт! — стресна се Гърдър.

— Може пък и да се намира нещо за ловуване? — озърна се Ангало с надежда.

— Едва ли — побърза да попари надеждите му Масклин. — Не ми изглежда тук да живеят мишки.

— Човеците имат ядене — обади се Гърдър. — На тях ядене винаги им се намира.

— Знаех си, че ще го кажеш — подметна Ангало.

— Просто няма как да е иначе. Здравият разум ми го подсказва.

— Чудя се, дали не можем да погледнем навън през някой прозорец? — запита се Ангало. — Ще ми се да видя с каква скорост пътуваме. И как всичките дървета и разните му там работи профучават под нас, и…

— Вижте какво — побърза да се намеси Масклин, преди нещата да са станали неконтролируеми. — Дайте да поизчакаме? Да се поуспокоим и тримата. Починете си сега малко. А после може и ядене да потърсим.

Отново кротнаха. Тук поне беше сухо и топло. Едно време, като живееше в оная дупка край насипа, на Масклин твърде често му се бе случвало да е мокър и премръзнал, че да отхвърли каквато и да било възможност да поспи на сухо и топло.

Той задряма…

Носещи се по въздуха.

Родени във въздуха?!

Може би в самолетите също живееха стотици номи — също така, както бяха живели и в Магазина. Може пък да си живееха някъде под покрития с килим под и ето, самолетът ги разнася по всички онези места, които Масклин бе виждал на единствената карта, дето изобщо успяха да намерят. Тя беше в някакво тефтерче, а изписаните по нея имена на далечни краища му звучаха като магия — Африка, Австралия, Китай, Екватор, Произведено в Хонконг, Исландия…

И може би тукашните номи никога не поглеждаха през прозорците. А току-виж, изобщо не знаеха, че летят.

Почуди се дали пък Грима не е искала да му каже точно това, като му разправяше всички онези работи за жабчетата и за цветята. Беше ги прочела в някаква книга. Можеш цял живот да си живееш на някое мъничко-мъничко място и да си мислиш, че то е целият свят. Да, ама тогава той беше много ядосан и изобщо не му се щеше да я слуша.

Е, да — но сега вече се бе измъкнал от цветето, нямаше грешка!

Жабчето доведе и други млади жабчета на онова място сред листака — на ръба на техния свят-цвят.

Те се вторачиха в клона. Не, там нямаше само едно-единствено цвете — имаше ги с дузини, макар че точно това жабите не можеха да си го помислят. Жабите могат да броят само до едно.

Та значи, цветята бяха много.

И те дълго, дълго ги гледаха ококорено. Кокоренето е едно от малкото неща, за които жабите наистина си ги бива.

В мисленето обаче хич ги няма. Много ще е хубаво да кажем, че мъничките жабчета мислили дълго и упорито — за новото цвете, за живота в старото, за необходимостта да изследваш света, за възможността той да е по-голям от една локва с венчелистчета по края…

Да, ама те си мислеха следното:

… мип-мип… мип-мип… мип-мип…

Ала онова, което ЧУВСТВАХА, не можеше да се побере в цветето. Твърде голямо беше.

Бавно, внимателно и без сами да разбират защо, те едно по едно тупнаха върху клона.

Нещото избипка учтиво.

— Може би ще ви е интересно да разберете — осведоми ги то, — че току-що счупихме космическата бариера.

Масклин изгледа другите двама. До гуша му беше дошло вече.

— Добре. Я сега си признайте. Кой я счупи?

— Не ме гледай така! — нацупи се Ангало. — Нищичко не съм пипнал!

Масклин се прокрадва до ръба на дупката и надникна навън.

Там навън имаше чифт човешки крака. Крака на женски човек — поне такива изглеждаха. Обикновено те бяха обути с по-неудобните обувки.

Доста неща можеш да научиш за човеците, като им гледаш обувките. То и без това номите най-често нямаха възможност да погледнат по-нагоре. Останалата част от човека обикновено им изглеждаше като чифт ноздри нейде във високото, плюс още едно-друго.

Масклин взе да души.

— Тук някъде има ядене — съобщи той.

— Какво ядене? — поинтересува се Ангало.

— Каквото ще да е! — избута го Гърдър. — Каквото ще да е — аз смятам да го ям!

— Дръпнете се назад! — Масклин тикна Нещото в ръцете на Ангало. — Аз ще отида! Ангало, не му позволявай да мърда оттук!

Той се стрелна навън, притича покрай завесата и се плъзна край нея. Само след секунди вече се бе придвижил до ръба й. Иззад завесата се подаде оченце, а над него — наежена вежда.

Стаята представляваше нещо като място, където раздаваха храна. Женските човеци вадеха от една дупка в стената табли с ядене и ги разнасяха насам-натам.

Номското обоняние е по-остро и от лисичото. Масклин едвам се сдържаше да не му потекат лигите. Трябваше да си признае — да ловуваш и да отглеждаш растения си беше много хубаво нещо, но такова ядене изобщо не можеше да се мери с храната, която си намираш покрай човеците.

Един от женските човеци постави последната табла върху количка и взе да я бута. Мина край Масклин. Колелата бяха големи почти колкото него.

Докато количката скърцаше край Масклин, той изскокна от скривалището си, метна се върху нея и се промуши между шишетата. Знаеше си, че е глупаво да го прави. Но все пак по биваше, отколкото да седиш заседнал в някаква си дупка заедно с двама идиоти.

Обувки, обувки, обувки. Едни — черни, други — кафяви… Едни с връзки, други без връзки… В два-три чифта нямаше крака — човеците си ги бяха събули.

Количката си вървеше. Масклин погледна нагоре.

Тела, тела, тела. А отгоре им — глави, глави, глави. Отпреде им — лица. Лица, ли…

Масклин се метна обратно сред бутилките.

Отсреща го гледаше Внукът Ричард.

Да, това беше същото онова лице от вестника. Не можеше да бъде друго. Всичко си беше на мястото — и късата брадица, и усмихнатата уста, и многото зъби вътре. И косата, дето по-скоро изглеждаше като лъскави кълчища, отколкото да бе нормална коса, израсла по нормалния начин.

Внукът Ричард (39).

Лицето се взря в него за миг, после отмести поглед.

Няма как да ме е видял, рече си Масклин. Тук добре съм се скрил.

Какво ли ще направи Гърдър, като му кажа?

Ще пощурее, какво ще направи.

Май е по-добре засега да си трая. Ей, ама това е страхотна идея. И без това си имаме достатъчно ядове.

39. Или имаше още 38 Внуци Ричардовци — пък то сигурно не беше така — или пък това бе вестникарският начин да се каже, че е на 39 години. Почти на половината години на Магазина. А номите от Магазина разправят, че Магазинът бил стар като света. То знам, че не е вярно и не може и да бъде, ама…

Чудя се — какво ли е да живееш почти цяла вечност?

Той се окопа по-дълбочко сред нещата на таблата. Повечето бяха шишета, но имаше и две-три торби, пълни с някакви буци на бучки — малко по-дребни от юмрука на Масклин. Взе да мушка с ножа си хартията; най-накрая успя да пробие достатъчно голяма дупка и измъкна една от тях навън.

Излезе осолен фъстък. Все беше някакво начало.

Той сграбчи пакета — и точно тогава надолу се протегна ръка.

Беше толкова близо, че можеше да я пипне.

Беше толкова близо, че и тя можеше да го пипне.

Видя как червените нокти се плъзнаха край него, сключиха се бавно около друг пакет с фъстъци и се оттеглиха.

Чак по-късно на Масклин му просветна, че жената, която раздаваше яденето, нямаше как да го види. Тя просто е протегнала ръка към таблата, за да вземе нещо, за което е знаела предварително, че се намира там — а това почти със сигурност не включваше Масклин.

Да, така реши той по-късно. Но в онзи миг, когато въпросната човешка ръка почти го забърса по главата, нещата изглеждаха доста по-инакви. Той изхвърча с плонж от количката, удари се в килима, претърколи се и се навря под най-близката седалка.

Дори не изчака дъх да си поеме. Опитът го бе научил, че спреш ли да си поемеш дъх — сгащват те. Той запрепуска от седалка към седалка. Блъскаше се в гигантски крака, в захвърлени на пода обувки, в изпуснати вестници и чанти. Когато пресичаше пътеката покрай дупката с яденето, и ном да го беше гледал, пак щеше да види само размазано петно. Не спря дори когато най-после стигна до дупката. Просто се метна и префуча през нея. Даже и не докосна стените.

— Фъстък ли? — рече Ангало. — Един, за тримата? Че то и по хапка няма да се падне на ном!

— Какво предлагаш тогава? — кисело се обади Масклин. — Да не искаш например да отидеш при оная жена, дето раздава яденето, и да й кажеш: „Ей, там долу има три прегладнели мъничета?“

Ангало се вторачи в него. Масклин вече дишаше спокойно, но лицето му все още пламтеше.

— Че знаеш ли, може пък да си струва да опитаме…

— Какво!

— Е, ами ако ти си човек, би ли очаквал да видиш номи в самолет?

— Естествено, че и през ум няма да ми мине…

— На бас тогава, че ако ги видиш, ще се шашнеш! А?

— Да не би да предлагаш да се покажем пред някой човек нарочно? — подозрително запита Гърдър. — Нали знаеш, никога не сме правили нищо подобно…

— Аз току-що едва не го направих — обади се Масклин. — И хич не съм се разбързал да го повтарям!

— Искаш да кажеш, че, разбира се, предпочитаме да си гризнем сега тоя фъстък и после да умрем от гладна смърт? А?

Гърдър се взря с копнеж в парченцето фъстък, което държеше. Разбира се, в Магазина бяха яли фъстъци — най-вече покрай Коледния Панаир. Тогава отдел „Хранителни стоки“ преливаше от разни храни, които обикновено не се появяваха през другите сезони. Фъстъците бяха чудесен завършек на един обяд. Вероятно бяха и чудесно начало на един обяд. Онова, което със сигурност не бяха, беше самият обяд.

— И какъв е планът? — неохотно измърмори той.

Едната от човечките, които раздаваха храната, тъкмо вземаше табли от един рафт, когато нещо се размърда и я накара да вдигне очи. Главата й бавно се извърна встрани.

Нещо мъничко и черничко се беше навело към дясното й ухо.

То навря палчета в ушенцата си, разпери пръсти и се изплези.

— Ппппппръц! — рече Гърдър.

Подносът се изхлузи из ръцете на човечката и тресна о пода. Човечката издаде протяжен звук — като писклива сирена, и се дръпна назад, покрила уста с шепи. Най-накрая се извъртя — много бавно, като дърво, което се гласи да падне — и се шмугна между завесите.

Когато се върна — водеше още един човек с нея — мъникът беше изчезнал.

Повечето ядене — също.

— Не помня откога не съм ял пушена сьомга. — Усмивката на Гърдър преливаше от щастие.

— Мммммммпфпф! — отвърна му Ангало.

— Ама виж се как ядеш! — свирепо го сряза Гърдър. — Бива ли така — тикаш всичкото в устата си, и после, каквото остане, го кършиш! Че какво ще кажат хората?

— Т’ня’а’ора — измърмори Ангало. — С’м’ти и ’асклин.

Масклин отвори една кутийка с мляко. Беше съвсем мъничка, като за номи правена.

— Е, тъй по̀ бива, а? — ухили се Гърдър. — Нормална храна. И се добива по нормален начин — вади се от разни кутии и хартии. Няма какво да я чистиш от калта като оная в Кариерата. Пък и я какво е топло и хубаво тук вътре. Само така трябва да се пътува. Някой да иска… — Той колебливо побутна нещо. Не му беше ясно какво е. — … такова?

Другите двама поклатиха глави. Онова в чинийката беше едно такова лъскаво, розово, на бучки, отгоре му беше бучната черешка, и незнайно защо, ама намязваше на нещо, дето няма да го ядеш, дори и да ти го тръснат в чинията след седмица пълен глад.

— Какво е на вкус? — попита Масклин, след като Гърдър се престраши да сдъвче една хапка.

— Розово едно такова — отвърна Гърдър.3

— Някой да иска фъстък за десерт? — предложи Ангало. — Никой? Ами я да го разкарам тогава.

— Да не си посмял! — скара му се Масклин. И двамата го погледнаха. — Извинявай. Искам да кажа, че не е редно. Не е хубаво да се хвърля храна, и то свястна.

— Грехота е — превзето рече Гърдър.

— Хмммм. За грехота не знам, ама че е тъпо, тъпо е. По-добре го прибери в торбата, че знаеш ли кога ще ти потрябва.

Ангало се протегна, после се прозя.

— Ех, как добре ще ми дойде сега една баня…

— Никъде не виждам вода — огледа се Масклин. — Сигурно все някъде има мивка или тоалетна, ама хич не ми идва наум къде бихме могли да ги потърсим.

— Та като каза тоалетна… — подхвана Ангало.

— В другия край на тръбата, моля — любезно рече Гърдър.

— И внимавай с жиците — обади се и Нещото. Ангало кимна озадачено и се запромъква в мрака.

Гърдър се прозя и се изпъна.

— Тия човечки, дето раздават яденето, няма ли да тръгнат да ни търсят?

— Едва ли — отвърна Масклин. — Едно време, като живеехме Навънка, преди да дойдем в Магазина, човеците понякога са ни виждали, дума да няма. Ама сигурно не са вярвали на очите си. Щото ако бяха виждали някога истински ном, нямаше да правят ония смахнати градински чучела.

Гърдър бръкна из гънките на расото си и измъкна оттам картинката с Внука Ричард. Дори на мътната светлина в тръбата Масклин се убеди, че това е човекът от онази седалка. Онзи нямаше бразди по лицето като този — картинката твърде дълго бе стояла сгъната — нито пък беше направен от малки точици, ама като не броим това…

— Мислиш ли, че е някъде наблизо? — замечтано рече Гърдър.

— Може би, може би… — На Масклин изведнъж му стана чоглаво. — Ама виж какво, Гърдър… Ангало може и да прекалява, но може и да е прав… Може пък Внукът Ричард да си е просто човек като другите, нали разбираш. Може пък човеците наистина да са построили Магазина само за човеци. А вашите прадеди да са се настанили в него, защото… Е, ами защото вътре е било сухо и топло. И…

— Изобщо не те слушам, да знаеш! — сопна му се Гърдър. — Изобщо нямам намерение да те слушам как ми разправяш, че не сме нищо повече от мишките и плъховете! Ние сме нещо много важно!

— Нещото съвсем ясно твърди, че сме дошли тук отнякъде, Гърдър — меко възрази Масклин.

Абатът сгъна снимката.

— Може и да сме. Пък може и да не сме. Все тая.

— Ангало смята, че ако е вярно, изобщо не е все тая.

— Не виждам защо! Истината не е само една — сви рамене Гърдър. — Аз мога да река: ти — това си просто сума ти прах, разни сокове, кокали и космалаци, всичкото това събрано накуп — и ще бъда прав. Но мога да река и така: ти си нещо, което съществува вътре в главата ти, а като умреш, изчезва — и пак ще бъда прав. Питай и Нещото, ако щеш.

Шарените светлинки замигаха по повърхността на Нещото.

Масклин изглеждаше потресен.

— Никога не съм го питал за това!

— А защо? Това ще е първото нещо, за което ще го питам аз — натърти Гърдър.

— А пък то сигурно ще ти каже нещо като „Изчисленията невъзможни“ или „Лошо зададени параметри“ — изсумтя Масклин. — То все така казва, като не ще да си признае, че не знае нещо. Ей, Нещо?

Нещото не отговори. Шарките му се смениха.

— Нещо? — повтори Масклин.

— Наблюдавам комуникациите.

— Често го прави, като му доскучае — продължи Масклин. — Седи си и си слуша разни невидими съобщения, дето витаят из въздуха. Нещо, обърни ми малко внимание, ако обичаш. Важно е. Ние искаме да…

Светлинките се размърдаха. Повечето от тях почервеняха.

— Нещо! Ние…

Нещото прещрака. То така се прокашляше.

— Забелязан е ном в пилотската кабина.

— Виж сега какво, Нещо, такова, ние… КАКВО?!

— Повтарям: забелязан е ном в пилотската кабина.

Масклин метна разярен поглед наоколо.

— Ангало?!

— Изключително вероятно е — заключи Нещото.