Крилете на Масклин

7.

Масклин лежеше, полупримижал, и слушаше как Гърдър тихичко си приказва с Нещото.

— Аз вярвах в Магазина — нареждаше той. — А то какво излезе — че бил само нещо си там, построено от човеците! Мислех си, че и Внукът Ричард е много специална личност, пък то… бил някакъв си човек, дето пее, докато се мокри!

— Докато взема душ.

— А пък сега какво? В света имало хиляди номи! Хиляди! И всичките вярват в едно, в друго, в какво ли не! Оня тъпак, Чутурата, вярва, че космическите совалки правели небето! Знаеш ли какво си помислих като го чух това? Помислих си, че ако той беше пристигнал в моя свят, а не обратното, щеше мене да помисли за толкова тъп, колкото аз помислих него! А аз съм си точно толкова тъп! Ей, Нещо?

— Тактично си мълчах.

— Ангало вярва в разни идиотски машинарии, а пък Масклин… ох, знам ли го пък него в какво вярва. В Космоса, например. А пък в други неща не вярва. И я го гледай колко е добре! Аз се опитвам да вярвам във важни неща, а тия важни неща и пет минути не изтрайват! Има ли справедливост?

— И тук мога да ти предложа единствено тактично и разбиращо мълчание.

— Просто исках животът ми да има смисъл.

— Много похвална цел.

— Искам да кажа — къде е истината?

Последва пауза. После Нещото заговори.

— Спомням си как разговаряхте с Масклин откъде са произлезли номите. Ти искаше нещо да ме питаш. Сега мога да ти отговоря. Аз съм направен. Знам, че това е истината. Знам че аз съм нещо, направено от метал и пластмаса. Ала съм и нещо, което живее вътре в метала и пластмасата. За мен е невъзможно да не бъда абсолютно убеден в това. И то е страхотна утеха. Що се отнася до номите, разполагам с данни, които сочат, че са произлезли от друг свят и са дошли тук преди хиляди години. Това може да е вярно. А може и да не е. Не съм аз онзи, който да прецени.

— В Магазина си знаех къде съм — продължи Гърдър, говорейки донякъде на себе си. — Дори и в Кариерата не беше чак толкоз зле. Имах си хубава работа. Имах някакво значение за хората. И как да се върна сега, като знам, че всичко онова, в което вярвах — Магазинът, Арнолд Брос. Внукът Ричард, било просто… просто нечия си представа?

— Не мога да ти дам съвет. Извинявай!

Масклин реши, че ще е много дипломатично да се събуди тъкмо сега. Изсумтя силно, за да е сигурен, че Гърдър го е чул.

Абатът се бе зачервил като рак.

— Не можах да заспя — избъбри той.

Масклин се изправи.

— Ей, Нещо, колко време остана?

— Двайсет и седем минути.

— Защо не ме събуди?!

— Исках да си отпочинете добре.

— Ама имаме да бием още толкова много път! Няма да успеем да те качим! Ей, ставайте бе! — Масклин леко срита Ангало. — Хайде, че какво търчане ни чака… Пион къде отиде пък сега? А, ето те и тебе. Гърдър, хайде!

Те се втурнаха през храсталака. В далечината се носеше плътният жален вой на сирена.

— Ама ти наистина добре го даваш, Масклин! — възхити се Ангало.

— По-бързо! Давайте по-бързо!

Сега вече бяха доста близо и Масклин можеше да огледа совалката. Височка си беше. Обаче по ниските й части май нищо не им вършеше работа.

— Надявам се, че добре си планирал нещата, Нещо — рече той задъхано, докато четиримата се провираха из шубрака. — Защото хич не се сещам как ще те качим там горе.

— Не се притеснявай. Вече почти стигнахме.

— Какви ги говориш? Я гледай колко е далече!

— Какво смята да прави? Летящ скок ли? — обади се Ангало.

— Сложи ме на земята.

Масклин послушно остави черната кутийка долу. Нещото протегна няколко сензора — известно време те се клатиха бавно, а после се насочиха към совалката.

— Ама ти на какво си играеш? — ядоса се Масклин. — Губим време!

Гърдър се засмя, макар смехът му да не звучеше много радостно.

— Знам го аз какво прави. Изпраща се на совалката. Нали тъй, Нещо?

— Прехвърлям инструкции в компютъра на комуникационния спътник.

Номите нищо не казаха.

— Или, да го кажа другояче…, ами да — аз превръщам компютъра на спътника в част от мен. Макар и не особено интелигентна част.

— Наистина ли?! — смая се Ангало.

— Естествено.

— Уха! Е, няма ли опасност да загубиш онова, дето го изпращаш?

— Не, то си стои в мене.

— Хем го изпращаш там, хем си го държиш вътре в тебе?

— Да.

Ангало погледна Масклин.

— Ти нещо да си разбрал?

— Аз разбрах — намеси се Гърдър. — Нещото казва, че не е просто машина, ами нещо като… нещо като сбор от електрически мисли, които живеят вътре в машината. Аз така смятам.

Светлинките мигаха по Нещото.

— Много време ли ти трябва? — обади се Масклин.

— Да. Моля ви, не ми отнемайте жизненоважни комуникационни сили в този момент.

— Май иска да ни каже да престанем да му приказваме — обясни Гърдър. — Той сега се съсредоточава.

— То — поправи го Ангало. — Не той, а то. И за какво ни накара да търчим като гламави дотука? Да висим сега и да чакаме!

— Вероятно трябва да се намира достатъчно близо до… до каквото ще да е там — довърши Масклин.

— Колко време ще продължи тая работа? — попита Ангало. — Откакто оставаха двайсет и седем минути, май минаха векове…

— Или поне двайсет и седем минути — довърши Гърдър.

— Ъхъ. Че и повече може да са.

Пион дръпна Масклин за ръкава. С другата ръка сочеше надвисналия над тях бял силует. Издрънка дълго-дълго изречение на флоридийски или, ако Нещото беше право — на почти оригинален номски.

— Без Нещото не мога да ти разбирам — усмихна се стеснително Масклин. — Извинявай.

— Гъсошки не може приказва — поясни Ангало.

По лицето на момчето плъзна паника. Този път закрещя много по-силно и задърпа Масклин много по-упорито.

— Според мен не му се иска да е близо до совалката, когато излита — предположи Ангало. — Сигурно го е страх от шума. Шум гаден, не харесва шум, тъй, тъй? — обърна се той към момчето.

Пион яростно закима.

— На летището не беше чак пък толкоз зле — вдигна рамене Ангало. — Тряс-прас, голяма работа. Ама несвикналите хора сигурно ги е страх.

— Не мисля, че хората на Шубраче са чак пък толкоз несвикнали — намръщи чело Масклин и погледна към бялата кула. Уж беше доста далече, но нищо чудно в някои отношения да бе твърде близо.

Ама твърде близо.

— Мислиш ли, че тук е достатъчно безопасно? Искам да кажа, като тръгне да излита…

— О, я стига — сряза го Ангало. — Ако не беше достатъчно безопасно, щеше ли Нещото да ни пусне да дойдем тук?

— Тъй де, тъй — съгласи се Масклин. — Точно така. Много си прав. Тъпо е да се задълбаваме по въпроса, няма спор.

Арон се врътна и търти да бяга.

Останалите трима извърнаха очи към совалката.

Светлините изписваха сложни фигури по повърхността на Нещото.

Отнякъде зави и втора сирена. Въздухът трептеше от мощ — все едно най-животворната пролет на света всеки момент щеше да се пукне.

Когато Масклин си отвори устата, другите двама чуха от нея да излизат собствените им мисли.

— Как смятате — поде той, много бавно. — Бива ли го Нещото да прецени доколко може да се приближи ном до излитаща совалка? Искам да кажа, с какъв опит разполага по въпроса, вие какво ще кажете?

Спогледаха се.

— Абе, да вземем да се дръпнем малко ли, що ли… — внимателно рече Гърдър.

Те се обърнаха и взеха да се отдалечават.

А после всеки от тях нямаше как да не забележи, че другите двама май вървят все по-бързо и по-бързо…

… и все по-бързо и по-бързо…

… и в един прекрасен миг се предадоха до един. Плюха си на петите и се юрнаха през тръни и шубраци, блъскаха се в камънаците, а лактите им подскачаха нагоре-надолу като същински бутала. Гърдър, който обикновено се задъхваше при всяка скорост, малко по-голяма от тази на кротка разходка, пухтеше край тях като балон.

— Да… имате… някаква… представа… колко… колко… близо… — Ангало пухтеше.

Шумът отначало приличаше на съскане — все едно целият свят се готвеше да си поеме дълбоко дъх. А после премина в…

… не, това не беше звук. Беше по-скоро невидим парен чук, който ги млатеше едновременно и по двете уши.