Крос

1.

— Бременна съм, Алекс.

Все още си спомням съвсем ясно онази нощ. Дори и след цялото това време, след изминалите години, след всичко, което се случи — ужасните убийци, разкритите и неразкритите престъпления.

Стоях в тъмната стая, обвил ръце около кръста на Мария, отпуснала брадичка на рамото си. Тогава бях на тридесет и една и никога през живота си не се бях чувствал толкова щастлив.

Нищо не можеше да се сравни с това, което споделяхме всички ние — Мария, Деймън, Джени и аз.

Беше есента на 1993-та, но сега ми се струва, че оттогава е минала цяла вечност.

Преваляше два часът през нощта и бебето ни Джени беше болно от ужасен грип. Бедното, сладко момиченце не можеше да заспи, както през по-голяма част от последните нощи. Мария я люлееше нежно в ръцете си и тихичко тананикаше: „Ти си толкова красива“, а аз бях обгърнал жена си с ръце и също я люлеех.

Бях станал първи, но не можах да приспя Джени, независимо от всички трикове, които приложих. След около час Мария дойде и взе бебето. И двамата трябваше да ставаме рано. Работех по случай на убийство.

— Ти си бременна? — промълвих, все още заровил глава в рамото на Мария.

— Неподходящ момент, нали, Алекс? Започнаха да ти се привиждат още болести, биберони, мръсни памперси и безсънни нощи?

— Е, последната част не ми се нрави особено. Да стоя буден до късно… Но аз обичам нашия живот, Мария. И се радвам, че ще имаме още едно бебе.

Продължих да прегръщам жена си и включих музиката на бейбифона, който висеше от люлката на Джанеле. Танцувахме под звуците на „Някой ме следи“.

А Мария ме дари с онази своя полусвенлива, полудяволита усмивка, в която се бях влюбил в мига, в който я зърнах… Бяхме се срещнали в залата за бърза помощ на „Сан Антонио“. Тя бе довела един младеж — член на някаква банда, който бе прострелян. Беше отдадена изцяло на работата си като социален работник. Държеше се прекалено закрилнически с ранения, особено пред мен — детектива от отдел „Убийства“. Личеше си, че не вярва особено на полицията. Нито пък аз, ако трябва да бъда честен.

Притиснах Мария към гърдите си и прошепнах:

— Щастлив съм. И ти го знаеш. Радвам се, че си бременна. Хайде да празнуваме. Ще донеса шампанско.

— Обичаш да си големият, важен татко, а? — закачливо ме погледна тя.

— Да! Макар и да не зная защо. Просто ми харесва.

— Падаш си по плачещи бебета посред нощ?

— Това отминава — кимнах и се обърнах към бебето: — Нали, Джанеле? Млада госпожице, на вас говоря!

Мария надигна глава от плачещото мъниче и ми подари сладка целувка. Устните й бяха меки и подканващи, винаги секси. Обичах да ме целува — по всяко време и навсякъде.

Тя най-после се измъкна от прегръдката ми.

— Върни се в леглото, Алекс. Няма смисъл и двамата да будуваме. Наспи се и заради мен.

Чак тогава забелязах още нещо в стаята и не можах да сдържа смеха си.

— Какво ти е толкова смешно? — учуди се Мария.

Посочих й трите ябълки — всяка нахапана от детски зъбки. Стояха до три плюшени динозавъра — различни по цвят. Детските дяволии на малкия Деймън не ни изненадваха. Нашето малко момче бе поиграло в стаята на сестра си.

Вече бях стигнал до вратата, когато Мария отново се усмихна дяволито и ми смигна. После прошепна нещо, което няма да забравя:

— Обичам те, Алекс. Никой няма да те обича като мен.

2.

В Балтимор, на около шестдесет и пет километра северно от Вашингтон, двама двайсетгодишни нахакани дългокоси младежи с вид на професионални убийци отминаха с пренебрежение табелата „Само за членове“ и с наперена походка влязоха в сградата на частния клуб „Свети Франциск“ на Саут Хай Стрийт, недалеч от пристанището. И двамата бяха въоръжени до зъби, но се хилеха като клоуни.

Тази вечер в салона на клуба бяха събрани двадесет и седем главатари на мафиотски групи, заедно с бодигардовете си. Играеха карти, пиеха грапа и еспресо и гледаха по телевизията как „Булетс“ губят от „Никс“. Внезапно всички млъкнаха и впериха очи в новодошлите.

Никой не влизаше в „Свети Франциск от Асизи“ неканен, камо ли въоръжен.

Единият от натрапниците, на име Майкъл Съливан, поздрави групата с небрежен жест. „Каква смешна шибана компанийка“, помисли си той. Какво си въобразяваха всички тези наперени гангстерчета, които преживяха зад масите. Приятелят му, или compare, както се наричаха помежду си, Джими Бомбето Галати, обходи с поглед помещението изпод периферията на овехтялата си мека черна шапка. Приличаше на Скуиги от „Лавър енд Шърли“1. Обстановката бе типична за обикновен клуб — прави столове, маси за карти, импровизиран бар с дървен плот и буренца с бира.

— Къде е комитетът по посрещането? Ами духовият оркестър? — попита с насмешка Съливан. Той живееше заради сблъсъците — без значение дали са словесни, или юмручни. Двамата с Джими Бомбето скачаха срещу всички останали още от времето, когато бяха петнадесетгодишни и избягаха от домовете си в Бруклин.

— Кой, по дяволите, си ти? — изръмжа здравеняк от охраната, надигайки се застрашително иззад една от масите. Беше висок около метър и деветдесет, с лъскава черна коса и тежеше около сто килограма.

— Той е Касапина от Слиго. Не го ли знаеш? — попита Джими Бомбето. — Ние сме от Ню Йорк сити. Някога чувал ли си за Ню Йорк сити?

3.

Бодигардът го изгледа сащисан, но преди да реагира, един възрастен мъж в черен костюм и бяла риза, закопчана до горе, вдигна ръка помирително, сякаш беше самият папа, и заговори бавно, с подчертан акцент:

— На какво дължим тази чест? Разбира се, че сме чували за Касапина. Но защо сте дошли в Балтимор? Какво можем да направим за вас?

— Просто минавахме оттук — отвърна небрежно Майкъл Съливан. — Трябва да свършим малко работа за господин Маджоне във Вашингтон. Вие, господа, чували ли сте за него?

Всички кимнаха едновременно. Явно ставаше дума за сериозен бизнес. Доминик Маджоне контролираше фамилията в Ню Йорк, която владееше почти цялото Източно крайбрежие чак до Атланта.

Нямаше гангстер, който да не знае кой е Доминик Маджоне. Касапина бе един от най-безмилостните му убийци. Говореше се, че използвал касапски ножове, скалпели и дървени чукове, за да ликвидира жертвите си. Репортер от „Нюсдей“ бе писал по повод на едно от зверствата му: „Нито едно човешко същество не би могло да направи това“. Касапина всяваше страх не само в средите на мафията, но и сред полицаите. Затова за гангстерите в клуба бе изненада, че жестокият убиец е толкова млад и повече прилича на филмова звезда с дългата си руса коса и поразителните сини очи.

— Е, къде ви е уважението? Май не забелязвам нищо подобно в тази стая! — ехидно се захили Джими Бомбето. На него като на Касапина също му се носеше славата, че реже ръце и крака.

Охранителят, който се бе изправил, направи рязко движение, но в ръката на Касапина проблесна нож, тя се стрелна напред като мълния и отряза върха на носа и половината му ухо. Онзи изрева, покри с длани окървавено си лице и отскочи назад, но изгуби равновесие и се просна тежко на дървения под.

Касапина беше бърз и очевидно изключително ловък с ножа. Приличаше на някогашните страшилища от Сицилия. Един стар наемен убиец от Южен Бруклин го беше научил на всички хватки с ножа. Рязането на крайници и чупенето на кости му се удаваха с безкрайна лекота. Смяташе ги за своя запазена марка, символ на жестокостта си.

Джими Бомбето беше въоръжен с 45-калибров полуавтоматичен пистолет. Познат като Джими Закрилника, той винаги пазеше гърба на Касапина.

Майкъл Съливан закрачи бавно из стаята. Ритна две маси за карти, спря телевизора и издърпа щепсела на кафе машината. Всички замръзнаха в предчувствие, че някой от тях ще умре. Но защо Доминик Маджоне им бе изпратил откачения си убиец?

— Явно очаквате от мен малко шоу — заговори тихо Касапина. — Виждам го в очите ви. Надушвам го. Е, по дяволите, не бих искал да ви разочаровам.

Той коленичи и внезапно заби нож в ранения охранител, който се гърчеше на пода. Преряза гърлото му, после започна да кълца лицето и гърдите му, докато мъжът не застина.

После Съливан направи нещо много странно. Изправи се и се поклони над трупа на дебеловратия. Сякаш за него всичко това бе едно голямо шоу, просто представление, нищо повече.

Накрая се обърна и невъзмутимо се отправи към вратата. Явно не се страхуваше от никого.

— Приятно ми беше да се запознаем, господа! — подхвърли през рамо. — Следващия път покажете малко повече уважение. Заради господин Маджоне, ако не заради нас двамата с Джими Бомбето.

Приятелят му се ухили и леко докосна ръба на шапката си.

— Да, той наистина няма грешка — рече подигравателно. — Но да ви призная, с електрическия трион е още по-добър!

4.

През по-голямата част от пътуването по междущатската магистрала I-95 до Вашингтон, където следващия ден трябваше да свършат една важна работа, Касапина и Джими Бомбето се превиваха от смях и се надпреварваха да коментират изумените гангстери от частния клуб „Свети Франциск от Асизи“. Г-н Маджоне им бе наредил да спрат в Балтимор и да направят впечатление. Донът подозираше, че двама от местните мафиотски босове крадат от печалбата. Касапина смяташе, че е изпълнил поръчението.

Това беше част от нарастващата му репутация: не само че бе страховит убиец, но на него можеше и напълно да се разчита.

Двамата навлязоха в столицата, като триумфално обиколиха с понтиака си монумента на Вашингтон и други важни префърцунени сгради.

— „Моята родина е непобедима“2 — изпя Джими Бомбето с престорено тържествен глас.

Съливан се изхили.

— Ама и ти нямаш грешка, Джеймс! Къде, по дяволите научи това?

— В енорийското училище „Свети Патрик“ в Бруклин. Там, където се научих да чета, да пиша, да смятам и където се запознах с едно откачено копеле на име Майкъл Шон Съливан.

Двадесет минути по-късно двамата паркираха раздрънкания понтиак и се присъединиха към младоците, които се шляеха по Ем Стрийт в Джорджтаун. Минаха покрай групичка отегчени или надрусани хлапаци. „Е, кой се справя по-добре в живота, ние или те?“, помисли си с гордост Съливан.

— Някога смятал ли си да ходиш в колеж? — попита Бомбето.

— Не можех да си позволя да си губя времето. На осемнадесет вече печелех по седемдесет и пет хилядарки — отвърна Касапина. — Освен това си обичам работата!

Спряха пред заведението на Чарли Малоун — местна кръчма, много популярна сред колежанчетата във Вашингтон, макар че Съливан така и не успя да проумее защо. Нито той, нито Джими Бомбето бяха завършили гимназия, но щом се озоваха в бара, на бърза ръка завърза разговор с две колежанки, не повече от двадесетина годишни. Касапина четеше много, запомняше по-голяма част от прочетеното и затова можеше да говори на всякакви теми. Репертоарът му тази вечер включваше последните убийства на американски войници в Сомалия, два нови хитови филма и дори романтична поезия — Блейк и Кийтс, което, изглежда, особено се хареса на младите дами.

И всичко това в допълнение на чара му, защото Майкъл Съливан беше хубавец и го знаеше. Бе слаб и строен, висок метър и осемдесет, с дълга руса коса и ослепителна усмивка, която можеше да омае всеки.

Затова не бе някаква изненада, когато двадесетгодишната Мариан Райли от Бъркитсвил започна предизвикателно да му хвърля влюбени погледи и да го докосва по особен момичешки начин.

Съливан се наведе по-близо към момичето, което ухаеше на диви цветя.

— „Мариан, Мариан“ — имаше такава песен… Май беше балада, знаеш ли я?

— Било е, преди да се родя — отвърна закачливо тя, но после му смигна.

Имаше великолепни зелени очи, чувствени червени устни и малка панделка в косите. Съливан веднага разбра, че е дяволита кокетка, което напълно го устройваше. Той също обичаше игричките.

— Разбирам. За жалост господата Кийтс, Блейк и Байрон също са от времето, отпреди да се родиш — подкачи я той и я озари с ослепителната си усмивка.

После улови ръката й и нежно я целуна. Дръпна я от високото столче на бара и я завъртя под звуците на „Ролинг Стоун“, които се лееха от музикалния автомат.

Малко по-късно момичето попита:

— Накъде отиваме? Къде си мислите, че отиваме, господине?

— Не много далеч, госпожице — отвърна Майкъл Съливан.

— Не много далеч ли? — повтори Мариан. — Какво означава това?

— Ще видиш. Не се тревожи. Довери ми се.

Тя се засмя, целуна го по бузата и пак се усмихна.

— Нима някоя може да устои на убийствените ти очи?

5.

Всъщност Мариан и не мислеше да устоява на този готин тип от Ню Йорк. Чувстваше се в безопасност в бара на Ем Стрийт. Какво лошо можеше да й се случи тук?

— Не обичам да съм център на внимание — прошушна й той, докато я водеше към задната част на бара.

— Мислиш, че си известен като Том Круз ли? — усмихна се момичето. А с тази твоя усмивка винаги ли получаваш, каквото поискаш? — изгледа го предизвикателно.

— Не знам, но понякога върши работа — отвърна скромно той.

После дръзко я целуна в полутъмния коридор в дъното на бара. Целувката беше точно толкова хубава, колкото момичето се бе надявало — много нежна и сладка. И определено доста по-романтична, отколкото бе очаквала. Съливан прецени, че е по-добре да спре дотук, вместо да се опита да й пусне ръка, което може би щеше да й хареса.

— Леле! — Тя пое дълбоко дъх и артистично размаха ръка пред лицето си.

— Малко е горещо тук, нали? — констатира Съливан. — Не смяташ ли, че е пренаселено?

— Извинявай… но няма да тръгна с теб — усмихна се дяволито тя. — Та ние дори не се познаваме.

— Разбирам — кимна той. — Никога не съм си и мислил, че ще го направиш. И през ум не ми е минавало.

— Разбира се — отвърна момичето. — Ти си истински джентълмен.

Той отново я целуна, но този път по-настойчиво. Хареса й, че не се отказва толкова лесно. Макар да нямаше значение, защото и без това нямаше да отиде никъде с него. Никога досега не го бе правила — е, поне не беше прекрачвала определени граници.

— Целуваш се страхотно — промълви откровено. — Признавам го.

— И ти не си зле — увери я той. — Всъщност си невероятна! Това беше най-хубавата целувка в живота ми.

Съливан натисна с тяло една врата и внезапно двамата се озоваха залитайки в мъжката тоалетна. Тогава изневиделица се появи Джими Бомбето и застана отпред. Той винаги пазеше гърба на Касапина, когато беше зает с нещо подобно.

— Не, не, не! — възпротиви се Мариан, но не можа да сдържи смеха си, породен от ситуацията. Бяха в мъжката тоалетна! Това наистина беше забавно. Мръснишко, но забавно. От този тип лудории, които вършеха колежаните.

— Ти май наистина си мислиш, че всичко ти е позволено? — попита го закачливо.

— Да. Винаги правя това, което искам, Мариан — отвърна Касапина неочаквано сериозно.

Изведнъж острието на скалпела блесна в ръката му и той го опря до гърлото й. Всичко се промени за част от секундата.

— Ако отрониш дори една дума, тя ще бъде последната ти на тази земя, кълна се в майка си — рече той.

6.

— По този скалпел вече има кръв, виждаш ли? — прошепна й зловещо с намерението да я изплаши до смърт.

И явно успя. После докосна издутината на джинсите си:

— Е, от това острие не боли толкова много. Но от това — доста! — Размаха заплашително оръжието пред очите й. — Ще обезобразя хубавичкото ти лице. Не се шегувам, госпожичке.

Притисна скалпела към гърлото на Мариан Райли и свали ципа на джинсите си. Повдигна полата й и смъкна сините й гащички.

— Не искам да те нараня. Вярваш ми, нали? — изрече ниско.

— Не зная… — едва промълви момичето, бледо като платно.

— Имаш думата ми, Мариан.

След това бавно проникна в нея, сякаш да не я нарани. Знаеше, че не бива да се бави много, но искаше да се наслади на тясната й женственост. По дяволите, след тази нощ никога вече няма да я видя!, помисли си със съжаление.

Тя поне беше достатъчно умна да не крещи и да не се опитва да се съпротивлява с нокти и колене. Когато си свърши работата, Съливан й показа няколко снимки, които винаги носеше в себе си. Трябваше да е сигурен, че е разбрала положението си.

— Сам съм ги правил. Виж ги добре, Мариан. А сега ме чуй — не бива да казваш нищо за случилото се тази вечер, на никого! Но най-вече на полицията. Разбра ли!

Тя кимна, без да вдига очи.

— Искам да го кажеш на глас, малката. И да ме погледнеш, колкото и да ти е трудно.

— Разбрах — едва отрони момичето. — Няма да кажа на никого.

— Погледни ме! — настоя Касапина.

Очите й срещнаха неговите. Промяната в тях бе изумителна. Издаваха страх и омраза, което той обожаваше. Причината се коренеше в детството му в Бруклин, в историята между баща и син, която предпочиташе да запази за себе си.

— Добро момиче. Странно е да го кажа, но те харесвам. Което означава, че ми допадаш. Довиждане, Мариан.

Преди да излезе, той пребърка чантичката й и извади портмонето.

— Застраховка, за всеки случай — обясни. — Не казвай на никого.

После отвори вратата и си тръгна. Мариан Райли се свлече на пода. Трепереше цялата. Никога нямаше да забрави случилото се. И особено онези ужасни снимки.

7.

— Кой е станал толкова рано тази сутрин? Мили Боже, виж ти! Да не би това да е Деймън Крос? А това не е ли Джанеле Крос? — проехтя гласът на Мама Нана.

Тя бе пристигнала точно в шест и половина, за да се грижи за децата, както правеше всеки работен ден. Когато нахлу през кухненската врата, аз хранех с лъжица Деймън, а Мария държеше Джени изправена и я потупваше по гръбчето, за да се оригне. Бебето се разплака отново, бедното ми болно малко момиченце.

— Кой е буден ли? Тези, дето ставаха и посред нощ — осведомих Нана, докато се мъчех да пъхна препълнената с овесена каша лъжица през стиснатите устни на сина си.

— Деймън може да се храни сам — изпухтя Нана и остави торбата си на кухненския плот.

Нещо ми подсказваше, че е донесла топли бисквити и — наистина ли бе възможно? — домашно направен конфитюр от праскови. Включително и обичайните книги за деня — „Боровинки за Сал“, „Подаръкът на влъхвите“, „Лека нощ, луна“.

— Нана казва, че можеш да се храниш сам, приятел. Да не би нарочно да го криеш от мен? — обърнах се към сина си.

— Деймън, вземи лъжицата! — нареди тя.

И той, разбира се, се подчини. Никой не се осмеляваше да противоречи на Мама Нана.

— Проклятие — промърморих и си взех една бисквитка. Слава Богу, беше още топла. След миг усетих божествения вкус и отроних с пълна уста: — Благословена да си, стара жено!

— Напоследък Алекс не слуша какво му се говори, Нана — обади се Мария. — Прекалено е зает с разследванията си на убийства. Обясних му, че Деймън може да се храни сам. Е, поне когато не „храни“ стените и тавана.

— Напротив, винаги си се храни сам — възрази Нана. — Освен ако не държи да остане гладен. Искаш ли да стоиш гладен, Деймън? Не, разбира се, че не, бебче!

Мария започна да събира служебните си книжа. Бе работила в кухнята до късно през нощта. Тя беше социален работник в общината и бе затрупана с всевъзможни тежки случаи. Грабна виолетовия си шал от закачалката до задната врата, заедно с любимата си шапка и изпрати въздушна целувка на децата:

— Обичам те, Деймън! Обичам те, Джени! Дори след безсънните нощи. — И целуна няколко пъти Джени по двете бузки. После прегърна Нана и също я целуна. — Обичам и теб.

Старата жена засия, сякаш току-що я бяха запознали със самата Дева Мария.

— Аз също те обичам, Мария. Ти си истинско чудо.

— Мен ме няма — обадих се откъм кухненската врата.

— О, ние вече го знаем — махна с ръка Нана.

Преди да тръгна на работа, трябваше да целуна и прегърна всички поред. На този, който смята, че заетите и вечно бързащи семейства нямат време за любов и забавления, може да му се стори сладникаво и дразнещо сантиментално, ала в нашия живот определено имаше по много и от двете.

— Довиждане, ние ви обичаме — изрекохме в един глас двамата с Мария, докато излизахме заедно навън.

8.

Както всяка сутрин, закарах Мария до работата й в Потомак Гардънс. Беше само на около петнадесет минути път от Четвърта улица, но все пак можехме да останем насаме поне за малко.

Черното порше, в което се возехме, беше последното доказателство за парите, които бях спечелил през трите години частна практика като психиатър, преди да премина на щатна работа към полицейското управление във Вашингтон. Мария караше „Тойота Корола“, която не харесвах особено, но тя си я обичаше.

Тази сутрин, докато се движехме по Джи Стрийт, ми се стори умислена.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя се засмя и ми смигна дяволито.

— Да, само съм малко уморена. Просто си мислех за един случай, който консултирах вчера като услуга на Мария Пугач. Става дума за една студентка от университета „Джордж Вашингтон“. Била е изнасилена в мъжката тоалетна на един бар на Ем Стрийт.

Намръщих се и поклатих глава.

— От студент ли?

— Тя твърди, че не, но не иска да каже нищо повече.

— Значи познава изнасилвача — заключих мрачно. Може би е някой неин преподавател.

— Не, Алекс. Момичето се кълне, че не е никой от познатите й.

— Вярваш ли й?

— Мисля, че да. Разбира се, аз съм прекалено доверчива и наивна. Но тя ми се струва мило и добро дете.

Не исках да се меся в работите на Мария. И тя не го правеше спрямо мен. Е, поне се опитвахме.

— Искаш ли да ти помогна с нещо? — попитах.

Жена ми поклати глава:

— Имаш си достатъчно грижи. Днес пак ще говоря с нея, казва се Мариан. Надявам се да я накарам да ми се довери поне малко.

След две минути паркирах пред Потомак Гардънс на Джи Стрийт, между Тринадесета и Пенсилвания авеню. Мария прие да работи тук, отказвайки се от доста по-добре платената си и сигурна работа в Джорджтаун. Мисля, че взе това решение, защото до осемнадесетата си година бе живяла тук, след като бе напуснала Виланова.

— Имам нужда от целувка — прошепна жена ми. — Но истинска, не само докосване по бузата.

Наведох се и я целунах по устните. След това повторих. Прегръщахме се и се целувахме на предната седалка, а аз не можех да спра да мисля колко много я обичам и колко съм щастлив, че е до мен. А най-хубавото беше увереността ми, че и тя изпитва същото.

— Трябва да тръгвам — рече накрая тя и се измъкна от колата, но после бързо се наведе отново към мен: — Може и да не ми личи, но съм щастлива. Толкова съм щастлива.

И пак ми намигна дяволито.

Проследих я как се качва по каменните стъпала на сградата, където се помещаваше службата й. Мразех да я гледам как се отдалечава. Всяка сутрин изпитвах същото чувство.

Почудих се дали ще се обърне, за да разбере дали съм тръгнал. И тя го направи — видя, че още съм там, усмихна се влюбено и ми замаха с ръце. След това изчезна вътре.

Правехме едно и също всяка сутрин, но никога не ни омръзваше. Особено онова нейно дяволито смигване, което сякаш повтаряше думите й: Никой никога няма да те обича като мен.

И за миг не се съмнявах в това.

9.

В онези дни бях в разгара на работата си като детектив — постоянно в движение, постоянно зает. Вече бяха започнали да ме включват в по-трудните и интересни разследвания. За съжаление последното, с което се занимавах, не беше от тях.

Доколкото се знаеше в полицейското управление на Вашингтон, италианската мафия не действаше в столицата, може би заради уговорка с ФБР и ЦРУ. Напоследък обаче пет фамилии се бяха срещнали в Ню Йорк и се бяха разбрали да правят бизнес във Вашингтон, Балтимор и част от Вирджиния. Нищо чудно, че местните криминални босове не бяха във възторг от новината. Особено азиатците, които контролираха трафика на кокаин и хероин.

Предишната седмица китайският наркобарон Джан Ан-Ло бе екзекутирал двама пратеници на италианската мафия. Доста погрешен ход. В отговор нюйоркските мафиоти бяха изпратили най-печения си убиец, за да се разправи с азиатеца.

Научих всичко това по време на сутрешната оперативка в полицейското управление. Сега двамата с Джон Сампсън пътувахме към главната квартира на Джан Ан-Ло — къща близнак, построена на калкан на ъгъла на Осемнадесета улица и Ем Стрийт в „Нортийст“. Ние бяхме единият от двата екипа детективи, които трябваше да поемат сутрешното наблюдение, кръстено от нас „Операция отрепка“.

Паркирахме между Деветнадесета и Двадесета улица и започнахме наблюдението. Отвън къщата на Джан Ан-Ло изглеждаше порутена и разнебитена, с лющеща се жълта фасада. Мръсният двор бе затрупан с боклуци, сякаш изсипани от огромна кофа за смет. Повечето прозорци бяха заковани с шперплат или ръждясали ламарини. Нищо не подсказваше, че Джан Ан-Ло е важен бос в търговията с наркотици.

Времето бе топло и някои от съседите се разхождаха по улиците или се бяха събрали на групички на покритите веранди пред къщите, за да си побъбрят.

— С какво се занимават хората на Джан? Екстази, хероин? — попита Сампсън.

— Захванал се е със синтетична дрога, така наречения „ангелски прах“ — обясних му аз. — Пласира го по Източното крайбрежие — Вашингтон, Филаделфия, Атланта, Ню Йорк. Този бизнес се оказа доста печеливш и затова италианците искат своя дял. А какво мислиш за назначението на Луис Френч в Бюрото?

— Не го познавам. Но щом е назначен, значи не е много добър за работата — отвърна Сампсън.

Засмях се на заключението му. Сетне двамата се снишихме на седалките и зачакахме. Дали наемникът, който трябваше да ликвидира Джан Ан-Ло, щеше да се появи? Разбира се, ако информацията ни беше точна.

— Знаем ли нещо за убиеца? — попита партньорът ми.

— Предполага се, че е ирландец — отвърнах и го погледнах, за да видя реакцията му.

Сампсън повдигна учудено вежди и се извърна към мен:

— И работи за мафията? Как са го приели?

— Говори се, че е много добър. И луд. Прякорът му е Касапина.

В този момент прегърбен възрастен човек тръгна да пресича Ем Стрийт, оглеждайки се внимателно в двете посоки. Бавно извади цигара. Едва не се сблъска с някакъв слаб бял мъж, който се подпираше на алуминиев бастун. По средата на улицата двамата се поздравиха със сериозни изражения.

— Големи чешити се навъртат наоколо — усмихна се Сампсън. — Навярно някой ден и ние ще бъдем същите.

— Може би — поклатих глава и допълних: — Ако имаме късмет.

В този миг Джан Ан-Ло се появи на сцената.

10.

Наркобосът беше висок, мършав, с изпито лице. Проскубаната му козя брадичка беше дълга поне петнадесетина сантиметра.

Имаше славата на умен и опасен престъпник, понякога ненужно жесток, сякаш за него всичко беше една голяма, рискована игра. Израснал по улиците на Шанхай, той се преместил в Хонконг, след това в Багдад, за да се озове накрая във Вашингтон, където владееше няколко квартала като съвременен китайски феодал.

Обходих с поглед улицата, търсейки признаци на наближаваща опасност.

Джан и двамата му бодигардове изглеждаха нащрек и се запитах дали вече не е предупреден. И ако е така, от кого? Вероятно някой от полицейското управление фигурира във ведомостта му за заплати… Напълно възможно.

— Дали бодигардовете са ни забелязали? — обади се Сампсън.

— Предполагам. Ние сме тук по-скоро като спирачка, а не за нещо друго.

— Значи и убиецът ни е забелязал…

— Ако е тук и ако е добър, най-вероятно също ни е видял.

Джан Ан-Ло бе изминал половината път до лъскавия си черен мерцедес, паркиран на улицата, когато друга кола, черен буик, изскочи от завоя. Ускори, двигателят изръмжа, а гумите изсвистяха по паважа.

Бодигардовете на наркобоса мигновено се извърнаха към летящия автомобил. И двамата бяха извадили оръжията си. Със Сампсън отворихме вратите на машата кола и той изръмжа:

— Голяма спирачка сме, няма що!

Джан Ан-Ло се поколеба, но само за миг. После с дълги, неуверени крачки пое към порутената къща, от която току-що бе излязъл, сякаш се опитваше да тича с дълга пола. Навярно съвсем правилно бе съобразил, че ако продължи към мерцедеса, ще бъде в по-голяма опасност.

Но се оказа, че всички са сгрешили — и Джан, и бодигардовете му, и ние двамата със Сампсън.

Изстрелите дойдоха зад гърба на азиатеца, от противоположната страна на улицата.

Три шумни пукотевици от дулото на пушка с дълга цев.

Той се свлече и остана проснат неподвижно на тротоара. Кръвта шурна от главата му и върху плочките бързо се образува червена локва.

Извърнах се рязко и погледнах към покрива на къщата от кафяв камък, чиято стреха допираше съседните къщи по Ем Стрийт.

Видях рус мъж, който направи нещо изключително странно: поклони се в наша посока. Не можех да повярвам на очите си. Сякаш беше на сцена.

В следващия миг той се наведе зад тухления парапет и изчезна от погледа ми.

Двамата със Сампсън прекосихме улицата тичешком и нахлухме в сградата. На бегом изкачихме стълбите на четирите етажа. Когато стигнахме на покрива, нямаше и следа от стрелеца. Никой не се виждаше наоколо.

Дали току-що бях зърнал ирландския убиец, Касапина? Наемникът на мафията, изпратен от Ню Йорк?

Но кой друг, по дяволите, би могъл да бъде?

Все още не можех да повярвам на сцената, разиграла се пред очите ми. Не само бе очистил Джан Ан-Ло толкова лесно, но се бе поклонил като артист след представление.

11.

За Касапина не беше трудно да се смеси с колежанчетата в студентското градче на университета „Джордж Вашингтон“. Беше облечен в джинси и измачкана сива тениска с надпис „Спортен факултет“, а под мишницата си бе пъхнал един оръфан роман на Айзък Азимов. Прекара сутринта по пейките в четене на „Основаването“3, за да може да наблюдава студентите, и най-вече — да следи за Мариан. Момичето бе обсебило мислите му, ала това беше най-малкият му проблем.

Той наистина я харесваше и я следеше вече двадесет и четири часа, а тя взе, че разби сърцето му. Беше си отворила устата. Знаеше го със сигурност, защото я чу да споделя със Синди, най-добрата й приятелка, за „консултантката“, с която говорила преди няколко дни. След това бе отишла на втора консултация, въпреки изричната му забрана и предупреждението му.

Грешка, Мариан.

След часовете по префърцунената английска литература от осемнадесети век Мариан излезе от сградата на университета и той я последва. Момичето се движеше в компанията на двадесетина студенти. Касапина веднага разбра, че се е запътила към апартамента си. Отлично.

Може би бе приключила със занятията за деня, а може би имаше дълга почивка между часовете. Но за нея вече нищо нямаше значение. Тя бе нарушила правилата и сега трябваше да си понесе наказанието.

След като разбра, че отива в квартирата си, Съливан реши да я чака там. Като студентка от горния курс й бе позволено да живее извън комплекса и тя бе наела малък двустаен апартамент на Тридесет и девета улица, който поделяше с младата Синди. Сградата беше на четири етажа, без асансьор. Касапина влезе вътре без затруднения. Предната врата беше с обикновена ключалка, детска играчка за него.

Докато я чакаше, реши да се настани удобно. Съблече се и събу обувките си. Не искаше да цапа дрехите си с кръв.

Прочете малко от книгата си, помота се из стаите наоколо. Щом Мариан влезе, Касапина се скри в спалнята. А когато тя отвори вратата, я сграбчи с две ръце отзад и притисна скалпела под брадичката й.

— О, здравей, Мариан, Мариан — прошепна напевно. — Нали те предупредих да не говориш!

— Не съм казала на никого — едва чуто промълви тя. — Моля те…

— Лъжеш. Обясних ти какво ще се случи. По дяволите, дори ти го показах на снимка!

— Не съм казала, повярвай ми! — проплака момичето. — Обещах ти…

— Аз също ти обещах нещо, Мариан. Заклех се в очите на майка си.

Преряза гърлото й отляво надясно. После още веднъж, в обратна посока.

Докато момичето се извиваше в предсмъртни гърчове на пода, давейки се в кръвта си, той й направи няколко снимки.

Най-хубавите досега, не се съмняваше в това. Не искаше да я забрави, никога.

12.

Следващата вечер Съливан все още беше във Вашингтон. Знаеше съвсем точно какво си мисли Джими Бомбето, но приятелят му беше твърде предпазлив и прекалено се страхуваше за оцеляването си, за да попита: Имаш ли представа какво, по дяволите, правиш? Защо все още сме във Вашингтон?

Е, в интерес на истината, той имаше. Караше откраднат „Шевролет Капри“ с тъмни стъкла по улиците на столичния квартал, известен като Саутийст. Търсеше конкретна къща, готов да убие отново. И всичко това заради Мариан. И нейната голяма уста.

Помнеше адреса наизуст и предполагаше, че вече е съвсем наблизо. Трябваше да направи още един удар и тогава двамата с Джими можеха да напуснат Вашингтон.

— Улиците тук ми напомнят за дома — промърмори Джими, докато се взираше през предното стъкло. Опитваше се гласът му да звучи безгрижно, сякаш наистина се шляят просто така. Но след стрелбата в китайския квартал това не му се удаваше много.

— И защо? — попита ехидно Касапина. Знаеше какво ще каже Джими, винаги знаеше. В интерес на истината предсказуемостта на партньора му през повечето време му действаше успокоително.

— Всичко се разпада направо пред очите ти — въздъхна философски Бомбето. — Също като в Бруклин. И си има причина защо е така. Виждаш ли ваксаджийчетата, дето висят на всеки ъгъл? Кой, по дяволите, би искал да живее тук? И то по този начин?

Майкъл Съливан се усмихна хладно. Джими понякога изпадаше в мрачни настроения и му лазеше по нервите.

— Ако поискат, политиците могат да оправят цялата тази бъркотия — рече Касапина. — Няма да е толкова трудно.

— Ах, Майки, ти си такава мека душичка. Може би трябва да се кандидатираш за сенатор. — Бомбето поклати глава и се обърна, уж да погледне през страничния прозорец. Знаеше, че не бива да прекрачва определени граници.

— Аха, и ти всъщност не се питаш какво правим още тук — изгледа го насмешливо Касапина. И не си мислиш, че съм най-шантавият човек в Америка? Може би ти се иска да скочиш от колата и да се затичаш към „Юниън Стейшън“, за да вземеш влака за Ню Йорк, а Джими?

Продължаваше да се усмихва, така че Бомбето реши също да се засмее. Направи го предпазливо. През изминалите няколко години той бе видял как Съливан убива с усмивка двама от техните „приятели“ — единия с бейзболна бухалка, а другия с френски ключ. Трябваше постоянно да внимава.

— И така, какво правим тук — престраши се да попита той накрая. — След като вече би трябвало да сме в Ню Йорк…

Касапина сви рамене.

— Търся къщата на едно ченге.

Бомбето притвори очи.

— О, Господи! Ама защо точно ченге? — Дръпна периферията на шапката си по-ниско на челото, сякаш искаше да се скрие в нея.

Касапина отново сви рамене, но се развесели.

— Довери ми се. Нима някога съм те издънвал? Да помниш някога да съм прекалявал?

Този път и двамата се разсмяха. Дали Майкъл Съливан някога бе прекалявал? По-щур въпрос от този едва ли можеше да има.

Отне му още двадесетина минути, за да открие къщата, която търсеше. Беше на два етажа и изглежда, наскоро бе пребоядисана. По первазите на прозорците отвън имаше саксии с цветя.

— Ченгето тук ли живее? — оживи се Джими. — Всъщност мястото си го бива, добре се е уредил.

— Да, но аз мисля да се намеся и да му създам малко бъркотия. Може би ще използвам триона си. Ще направя някоя и друга снимка.

Бомбето потръпна.

— Мислиш ли, че е добра идея? Сериозно се съмнявам…

Касапина го погледна подигравателно:

— Знам, че се съмняваш. Виждам как мозъкът ти вече се е задръстил от шубе.

— Как се казва ченгето? — едва успя да попита Джими. — Не че има значение…

— Името му е Алекс Крос — отвърна Съливан.

13.

Касапина паркира една пресечка по-нагоре по Четвърта улица. Слезе от колата и с бързи крачки се върна към уютната къща, в която ченгето обитаваше апартамента на горния етаж. Не му беше трудно да се сдобие с адреса. В крайна сметка мафията имаше връзки в Бюрото.

Заобиколи отстрани, опитвайки се да се прикрие, но не се притесняваше особено, че може да го забележат. Хората в тези квартали не говореха за това, което са видели.

Работата трябваше да се свърши бързо, за няколко секунди — да влезе и да излезе от къщата. А после — обратно в Бруклин, за да отпразнува последния си удар и да си получи парите.

Мина през гъсто засетите вечнозелени храсти, ограждащи задната веранда, и се изкачи по стъпалата. Бутна кухненската врата, чиито панти изскърцаха пронизително.

Дотук добре. Влезе съвсем лесно. Очакваше и по-нататък да не се затрудни особено.

В кухнята нямаше никого.

Да не би къщата да беше празна?

После чу бебешки плач и извади пистолета си „Берета“. Опипа острия скалпел в левия си джоб.

Обещаващо развитие. Присъствието на бебета правеше хората по-нехайни. И преди беше убивал обитатели на подобни домове — в Бруклин и Куинс. Беше накълцал на парчета един доносник от мафията в собствената му кухня, а след това бе заредил семейния хладилник с окървавените късове като послание.

Промъкна се надолу по къс коридор, движейки се като сянка. Не издаде нито звук.

После надникна в малка дневна, гостна или каквото там беше, по дяволите!

Гледката, разкрила се пред очите му, не бе тази, която очакваше. Висок, привлекателен мъж сменяше памперсите на две малки деца. Явно си разбираше от работата. Съливан го оцени, защото преди години се бе грижил за тримата си сополиви братя в Бруклин. През живота си бе сменил доста памперси.

— Къде е стопанката на дома? — попита Касапина.

Мъжът вдигна глава — беше детектив Алекс Крос. Но не изглеждаше никак уплашен. Сякаш въобще не бе изненадан, че Касапина е в дома му. Най-малкото трябваше да бъде шокиран… Значи ченгето не беше от страхливците. Макар че не беше въоръжен, зает със сменянето на бебешки пелени, той се държеше достойно, демонстрираше истински характер.

— Кой си ти? — попита детектив Крос, сякаш владееше положението.

Касапина скръсти ръце, като държеше пистолета така, че децата да не го видят. По дяволите, той обичаше малки деца. Проблемите му ги създаваха възрастните. Като неговия старец, той беше ярък пример за това.

— Не знаеш ли защо съм тук? Нямаш ли някаква представа? — присви очи Съливан.

— Може би имам. Предполагам, че ти си убиецът от вчера. Но защо си тук? В моята къща? Това не е правилно.

Касапина сви рамене.

— Правилно, грешно, кой го определя? Предполага се, че съм малко луд. Поне така ми казват някои. Може и да е вярно. Ти как мислиш? Наричат ме Касапина.

Крос кимна с ледена физиономия:

— И аз така съм чувал. Не наранявай децата ми. В къщата няма никой друг освен мен. Майка им не си е у дома.

— И защо ще го правя — да наранявам децата ти? Или теб пред тях? Това не е в мой стил. Ето какво ще ти кажа, ще си тръгна! Както споменах — малко съм луд. Днес извади късмет. Чао, хлапета.

След тези думи Съливан се поклони както след стрелбата по Джан Ан-Ло. После се извърна и напусна апартамента по същия път, по който бе дошъл. Нека голямото и умно ченге се опита да разбере действията му. Не беше чак толкова луд, колкото изглежда — винаги имаше план за всяко свое действие. Знаеше какво прави, защо и кога.

14.

Ненадейната среща с Касапина ме разтърси повече от всичко, което ми се бе случвало досега като полицай. Един убиец бе влязъл в къщата ми. Право в дневната, където бяха децата ми.

И какъв извод трябваше да си направя от това? Предупреждение ли беше? Или просто съм си голям късметлия? Убиецът бе пощадил семейството ми. Но защо изобщо бе нахлул в дома ми?

Следващият ден беше един от най-ужасните в работата ми. Докато една патрулка охраняваше къщата ми, аз трябваше да присъствам на три съвещания заради издънката с Джан Ан-Ло. Носеха се слухове за вътрешно разследване, първото, което щеше да засегне и мен.

Заради тези непредвидени съвещания, плюс допълнителната бумащина и ежедневните ми задачи тази вечер закъснях да взема Мария от Потомак Гардънс. Вече бе тъмно. Чувствах се виновен. Все още не бях свикнал с работата й, а освен това тя отново бе бременна.

Минаваше седем и петнадесет, когато пристигнах в Потомак Гардънс. Но жена ми не ме чакаше отпред както обикновено.

Паркирах и слязох от колата. Запътих се към офиса й, който се намираше на първия етаж, близо до строежа. Ускорих крачки и накрая затичах.

Когато я видях да излиза от вратата, внезапно всичко си дойде на мястото. Голямата й чанта бе пълна с документи и не можеше да се затвори, в ръцете си държеше втора купчина папки.

При все това, щом ме видя, тя ми се усмихна и ми махна. Почти никога не се ядосваше на грешките, които правех — като например да закъснея да я прибера от работа с повече от половин час.

Не ме беше грижа колко сантиментално или старомодно беше, но винаги се вълнувах да я видя. За мен на първо място бяха Мария и семейството ми, а работата ми идваше след това. Струваше ми се, че съм постигнал идеалния баланс.

— Алекс! Алекс! — радостно извика тя и ми махна с ръка, докато тичах към нея.

Двама типове от квартала, които тя явно познаваше, се бяха облегнали на оградата. Извърнаха се към нас и ни се присмяха подигравателно.

— Хей, красавице! — извиках й. — Извини ме, че закъснях!

— Не се притеснявай. Аз също имах работа — отвърна ми и подвикна на едно от хулиганчетата: — Хей, Рубън! Ревнуваш ли, момче?

Той се засмя:

— Иска ти се, Мария. Ще ти се аз да съм с теб, а не той.

— Да бе, как не. Мечтай си!

Целунахме се, но не се задълбочихме много, защото се намирахме пред сградата, където работеше, а и тези типове ни наблюдаваха. После взех чантата и папките й и се запътихме към колата.

— Толкова си мил, Алекс — усмихна ми се тя.

— Ще понеса и теб, ако пожелаеш.

— През целия ден ми липсваше — рече тя и отново се усмихна. Сетне зарови лице в рамото ми. — Толкова те обичам.

Тя някак се отпусна в прегръдката ми.

После чух изстрелите. Две далечни, глухи изпуквания, които в първия миг дори не ми направиха впечатление. Дори не бях сигурен откъде дойдоха. Така и не видях стрелеца.

— О, Алекс — прошепна Мария.

После притихна и остана неподвижна. Не знаех дали диша.

Преди да осъзная какво се случва, тя се изплъзна от ръцете ми и се свлече на тротоара. Сграбчих я ужасен, вдигнах я, опитах се да я закрия с тялото си.

Тогава видях кръвта, която изби по блузата й. Извиках, понесох я на ръце и хукнах към колата.

Кръвта, обагрила гърдите й, попи в дрехите ми. Мисля, че крещях нещо, но не съм сигурен какво точно се случи, след като осъзнах, че Мария е ранена тежко.

Зад мен тичаха Рубън и другият хлапак. Може би искаха да ми помогнат. Не знаех дали изобщо нещо би могло да спаси Мария. Страхувах се, че тя издъхва в ръцете ми.

15.

Болницата „Сан Антонио“ не беше далеч, а аз тичах с всички сили, притиснал отпуснатото тяло на жена ми към гърдите си. Сърцето ми биеше лудо, ушите ми бучаха, сякаш бях понесен от огромна океанска вълна, която щеше всеки миг да ме размаже в скалист бряг.

Страхувах се, че ще се спъна и ще падна, защото краката ми трепереха. Ала знаех, че не мога да спра, докато не стигна до спешното отделение.

Мария не бе издала нито звук, след като бе прошепнала името ми. Бях изплашен до смърт. Светът около мен се размъти, сградите сякаш бяха в мъгла, което правеше случващото се още по-нереално.

Продължавах да тичам, изпаднал в шок.

Стигнах до Индипендънс Авеню и накрая видях блестящия червен надпис „Сан Антонио: Спешно отделение“. Беше само на една пресечка разстояние.

Трябваше да спра на светофара, защото колите летяха пред мен. Започнах да крещя за помощ. От мястото си виждах група санитари и сестри, които си говореха пред спешното отделение, но те не можеха нито да ме забележат, нито да ме чуят заради грохота на уличното движение.

Нямах друг избор, започнах да си пробивам път между фучащите автомобили.

Някои от колите набиваха спирачки, други ме заобикаляха, писнаха клаксони. Едно сребристо комби спря. Зад волана беше изнервен баща, чиито деца надничаха през стъклата. Когато зърнаха отпуснатото тяло на Мария в ръцете ми, по лицата им се изписа паника.

Още няколко коли спряха, за да ми дадат път.

„Ще се справим!“, помислих си, сетне изкрещях, сякаш Мария можеше да ме чуе:

— Вече сме в „Сан Антонио“. Всичко ще бъде наред, скъпа. Почти стигнахме, дръж се! Обичам те.

Стъпих на тротоара, когато миглите на Мария внезапно потрепнаха и тя отвори очи. Погледна ме, взирайки се в ужасеното ми лице. Изглеждаше объркана, но постепенно зениците й се проясниха.

— Обичам те, Алекс — едва прошепна тя и някак намери сили да ми смигне дяволито. Така, както само тя можеше да го направи. След това очите на моето сладко момиче се затвориха за последен път и тя завинаги си отиде от мен. А аз стоях и я притисках в прегръдките си, опитвайки се да се вкопча отчаяно в отлитащата й душа.

16.

Мария Симпсън Крос умря в ръцете ми — нещо, което не съм казвал на никого, с изключение на Сампсън и Мама Нана.

Не исках да говоря за последните ни мигове заедно. Не ми беше нужно нито съжалението, нито любопитството на хората. Не желаех да им давам повод за разтърсващи клюки или драматични истории, които да си шушукат на ухо. През следващите няколко месеца, докато траеше полицейското разследване, нито веднъж не проговорих за случилото се пред болница „Сан Антонио“. То беше между Мария и мен.

Двамата със Сампсън разпитахме стотици свидетели, но никой не ни даде някаква следа, която да ни отведе към убиеца й. Проверихме местонахождението на лудия убиец. Установихме, че Касапина още предишната вечер е излетял за Ню Йорк, очевидно е напуснал Вашингтон малко след като бе излязъл през вратата на кухнята ми. ФБР ни помогна, защото бе застреляна съпруга на полицай. Следователно не лудият пратеник на мафията беше убиецът.

След гибелта на Мария настанаха ужасни дни. На сутринта обикалях апартамента с пищящата Джени на ръце, все още препасан с кобура, без да извадя пистолета си. Не можех да спра да мисля, че бебето плаче за майка си, издъхнала пред „Сан Антонио“, където то се бе родило само преди шест месеца.

Внезапно очите ми се наляха със сълзи. Почувствах се смазан от реалността и абсурдността на случилото се. Не можех да се справя с новия си живот. Нито с детето, което не преставаше да плаче в ръцете ми.

— Всичко е наред, бебче — шепнех на бедното ми момиченце, което, измъчвано от коварната болест, навярно искаше да е в прегръдките на майка си, а не в моите.

А всъщност си мислех: Нищо не е наред! Твоята майка си отиде. Ти никога повече няма да я видиш. Нито аз. Скъпата ми, сладка Мария, която никога не е причинила зло на друго човешко същество… Обичах я повече от живота си. Бе ни отнета толкова внезапно… И никой не би могъл да ми обясни защо. Дори Бог. О, Мария — говорех й, докато крачех с нашето бебе на ръце, — как можа да се случи това? Как ще живея оттук нататък? Как ще продължа без теб? Не се самосъжалявам, но в момента не съм на себе си. Но ще се съвзема, ще се съвзема, обещавам ти… Само не сега…

Знаех, че тя няма да ми отговори, но беше странно успокояващо да си представям, че може би поне ме чува. Гласът й сякаш отекваше в главата ми, все едно съвсем ясно различавах думите й: Ще се справиш, Алекс, защото толкова много обичаш децата ни.

— О, Джени, горкото ми бебче. Толкова те обичам! — прошепнах, допрял устни до челцето малката ни дъщеричка.

Тогава видях Мама Нана.

17.

Моята баба стоеше в коридора, водещ към двете малки спални на апартамента. През цялото време ме беше наблюдавала, скръстила ръце пред гърдите си. Нямах представа дали съм говорил на глас. Нана излъчваше твърдост. Изглежда, напълно се владееше.

— Мисля, че ти и децата трябва да дойдете да живеете у дома, на Пета улица. Къщата е достатъчно голяма, Алекс. Така ще е най-добре оттук нататък.

— За какво ще е най-добре? — попитах, малко смутен от думите й, особено след като Джени писна в ухото ми.

— Нуждаеш се от помощ за децата — продължи тя.

— Искам да ти помогна и ще го направя.

— Ще се справим сами. Само ми дай малко време да се окопитя.

Нана не ми обърна внимание и продължи:

— Аз ще бъда с теб, Алекс, и с децата. Отсега нататък ще е така.

Приближи до мен и ме прегърна силно със слабите си старчески ръце.

— Обичам те повече от живота си — прошепна тя и додаде: — Обичах и Мария. На мен тя също ми липсва. Обичам и тези бебета, Алекс.

И двамата плачехме — и тримата плачехме, скупчени един до друг в малката дневна на апартамента ни. Нана беше права за едно — това място не можеше да бъде повече наш дом. Твърде много спомени, свързани с Мария, живееха тук.

— А сега ми дай Джени — каза тя и това не беше молба. Пое ревящото бебе в ръце и бавно го залюля. Тази твърда жена, висока малко над метър и петдесет, бе отгледала и мен самия, откакто на десет години останах сираче.

Нана потупа Джени по гръбчето и бебето най-неочаквано се оригна. И двамата се усмихнахме, въпреки мъката, която изпитвахме.

— Не подхожда много на истинска дама — прошепна Нана. — А сега, Джанеле, престани с този ужасен рев. Веднага!

Джени тутакси я послуша.

Това беше началото на нашия нов живот.