Крос

46.

— Хей, Алекс, ти ли си? Как си? Отдавна не сме се виждали, голямо момче! Добре изглеждаш — викна ми една дребничка, хубава жена, която се казваше Малина Фрийман.

Махнах й и продължих да тичам. Малина, също като мен, живееше отдавна в квартала. Беше приблизително на моята възраст. Вече бе собственичка на онзи магазин за вестници, където някога двамата с нея си похапвахме бонбони и пийвахме сода като деца. Носеха се слухове, че ме харесва. Но аз също я харесвах, винаги съм я харесвал.

Нозете сами ме понесоха към Пета улица, покрай забързаните ми съседи, все едно си знаеха пътя. Когато стигнах до Суърд скуеър, завих наляво и поех обратно по заобиколния маршрут. Нямаше смисъл да се прибирам по него, но го направих по логически съображения.

В последните дни мислите ми постоянно се връщаха към убийството на Мария. Сега заобикалях пресечката, където се разигра трагедията, и в същото време се опитвах да си я спомня жива, а не в мига, в който я изгубих. Освен това всеки ден отделях време, за да проучвам старите материали. Надявах се да попадна на следа, която би могла да ме отведе до убиеца й, особено сега, след като подозирах, че той все още е на свобода.

Свърнах надясно по Седма улица, после се насочих към търговския център, като ускорих темпото. Когато стигнах до моята сграда на Индиана Авеню, вече бях набрал достатъчно скорост, за да изкача четирите етажа, взимайки по две стъпала наведнъж.

Новият ми офис представляваше преустроен апартамент. Състоеше се от обширна стая с малка баня и кухненски бокс. Снопове светлина проникваха вътре в него през големия полукръгъл прозорец в овалния ъгъл.

Точно там бях разположил две удобни кресла и малка кушетка за психиатричните сеанси.

Обстановката ме изпълваше с вълнение. Бях открил свой частен кабинет и бях готов да посрещна първия си пациент.

Върху бюрото ме очакваха три купчини с папки: двете от Бюрото, а третата от вашингтонското полицейско управление. Повечето от тях бяха за случаи, по които вероятно щях да работя като консултант. Имаше няколко престъпления за разкриване.

Първото досие, което прегледах, се отнасяше за сериен убиец в Джорджия, когото медиите бяха нарекли Среднощния посетител. Трима чернокожи мъже бяха убити в кратък интервал от време. Случаят беше интересен за мен, но имаше едно неудобство — близо хиляда километра деляха Вашингтон от Атланта.

Оставих папката настрани.

Следващата трагедия се бе разиграла по-близо. Двама професори по история в университета в Мериленд, може би любовници, бяха намерени мъртви в аудиторията. Телата им висели обесени от гредите на тавана. Местната полиция имаше заподозрян, но искаше да му се изработи психологически профил, преди да му предяви обвинение.

Оставих папката върху бюрото си и залепих отгоре й малко жълто листче, което означаваше, че може би щях да се заема със случая.

В този момент на вратата се почука.

— Отворено е! — извиках аз, но тутакси ме обзе подозрение и застанах нащрек — съвсем обичайно състояние за мен.

Какво ми бе казала Нана, преди да изляза от къщи? Гледай да не те прострелят.

47.

Старите навици умират най-трудно. Но не се появи нито Кайл Крейг, нито някой друг психопат от миналото.

Беше първият ми пациент.

Посетителката стоеше нерешително пред вратата, сякаш се боеше да влезе. Беше свела глава, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Дали скоро ще сложите асансьор? — попита тя.

— Съжалявам, че е трябвало да изкачите толкова стълби — отвърнах. — Вие сигурно сте Ким Стафорд. Аз съм Алекс Крос. Моля, влезте. Мога да ви предложа кафе.

Първата пациентка в новата ми практика пристъпи бавно в кабинета ми. Беше едра и пълна жена. Предположих, че наближава тридесетте, макар да изглеждаше на четиридесет. Беше облечена официално, с тъмна пола и бяла блуза, която не беше нова, но с хубава кройка. Под брадичката й бе вързан светлолилав копринен шал.

— От телефонния секретар разбрах, че ви изпраща Робърт Хатфийлд, така ли е? — попитах аз. — Двамата с него бяхме колеги, докато работех в полицията. Той ваш приятел ли е?

— Не съвсем.

Добре, не беше приятелка на Хатфийлд. Изчаках я да каже нещо повече, но тя просто си стоеше в средата на стаята, потънала в мълчаливо съзерцание на обстановката.

— Можем да седнем ето там — посочих аз.

Тя ме изчака да седна в едно кресло и чак след това се престраши и се настани на ръба на другото. Едната й ръка се стрелна нервно към възела на шала, другата бе свита в юмрук.

— Имам нужда от някой, който да ми помогне да разбера един човек — започна тя. — Понякога той изпада в гневни пристъпи.

— Този човек ваш близък ли е?

Тя настръхна:

— Няма да ви кажа името му!

Опитах да я успокоя с жест:

— Разбира се, че името не е важно. Член на семейството ви ли е?

— Годеник ми е — призна тя.

Кимнах с разбиране.

— Може ли да ви попитам от колко време сте сгодени?

— От четири години — отвърна жената. — Той иска да отслабна, преди да се оженим.

Навярно беше въпрос на навик, но вече мислено оформях психологическия профил на годеника. Тя беше виновна за всичко във връзката им, а той не поемаше отговорност за действията си. Теглото й просто бе претекст да отлага сватбата.

Заговорих й на „ти“, за да скъся дистанцията между нас:

— Ким, твърдиш, че той често изпада в пристъпи на гняв. Може ли да ми разкажеш малко повече за това?

— Ами, просто… — Тя замълча и се замисли.

Бях сигурен, че срамът бе причина за колебанието й, а не неувереността. Очите й се навлажниха.

— Упражнявал ли е физическо насилие върху теб? — попитах аз.

— Не — отвърна тя прекалено бързо. — Не е насилие. Само… Е, предполагам, че може и така да се нарече.

Пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Вместо това отвърза шала и той се свлече в скута й.

Дълбоките синини по шията й ме накараха да изтръпна.

И преди бях виждал подобни белези. Обикновено — върху мъртви тела.

48.

Забрави за убийствата, това е само терапевтичен сеанс, напомних си аз.

— Ким, откъде са тези белези по врата ти?

Тя потръпна и завърза отново шала си.

— Ако мобилният ми телефон позвъни, тутакси трябва да се обадя. Той мисли, че съм при майка си.

По лицето й пробягна сянка на ужас. Веднага осъзнах, че бе твърде прибързано да я разпитвам подробно какво й е причинил.

Без да ме поглежда, младата жена разкопча ръкава на блузата си. Не бях сигурен защо го прави, докато не видях червения белег над китката. Още не бе започнал да избледнява.

— Това белег по рождение ли е? — попитах я.

— Той пуши цигари — обясни тя.

Гласът й прозвуча удивително спокойно.

— Съобщи ли в полицията?

Тя горчиво се засмя.

— Не. Не съм.

Сетне притули с ръка устата си и се извърна встрани. Този мъж явно я бе наплашил до смърт.

От чантата й се чу телефонен звън.

Без да каже и дума, жената извади телефона, погледна номера и бързо отговори:

— Здравей, бебче. Какво има? — Гласът й бе мек и спокоен, напълно убедителен. — Не — рече тя. — Мама излезе да купи мляко. Разбира се, че съм сигурна. Ще й предам поздравите ти.

Беше удивително да наблюдавам лицето й, докато говори. Не играеше само заради него. Представлението бе и заради нея самата. Така успяваше да се справи с положението.

Когато най-сетне затвори, тя ми се усмихна. Това беше най-нелепата усмивка, която бях виждал през живота си. Сякаш разговорът въобще не се бе състоял. После изведнъж самообладанието я напусна. Тялото й се разтърси от силно ридание и тя започна да се люлее напред-назад, притиснала ръка към корема си.

— Толкова е трудно! — промълви задавено. — Съжалявам. Не мога да го направя. Не бива… да съм тук.

Когато мобилният й телефон иззвъня повторно, нещастната жена подскочи в креслото. Тези проверки явно бяха най-трудното нещо за нея, защото я принуждаваха да жонглира между измислиците и реалността.

Изтри трескаво сълзите си, сякаш мъжът можеше да види лицето й, и отговори със същия тих и спокоен глас, както преди малко:

— Здравей, бебче. Не, тъкмо си миех ръцете. Съжалявам, бебче. Забавих се секунда докато взема телефона.

Чух как мъжът отсреща й крещеше за нещо, а Ким кимаше търпеливо, докато го слушаше.

Накрая тя вдигна пръст към мен и излезе в коридора.

Използвах паузата, за да прегледам файловете на компютъра си, опитвайки се да успокоя бушуващия в гърдите ми гняв. Когато Ким се върна, се опитах да й дам адресите на някои социални служби в района, които предлагаха временно настаняване, но тя не пожела да ги погледне.

— Трябва да вървя — заяви внезапно. Явно вторият разговор я бе извадил от релси. — Колко ви дължа?

— Нека наречем днешния сеанс предварителна консултация. Ще ми платите при следващата ни среща.

— Не желая милостиня. А и не мисля, че ще има следваща среща. Колко ви дължа?

— Тарифата ми е сто долара на час — отвърнах неохотно. — Смятам, че за днес петдесет са напълно достатъчни.

Тя преброи десет банкноти по пет долара, които навярно бе успяла да спести. След това напусна офиса ми.

Първият ми сеанс бе приключил.

49.

Голяма грешка…

Бени Фонтана Добрия, бос на мафията в Ню Джърси и бивш наемен убиец, си подсвиркваше безгрижно песен на Синатра, докато заобикаляше тъмносиния си линкълн. Отвори с галантен жест предната врата откъм пътника, а на лицето му грейна стоватова усмивка.

Пищната блондинка протегна дългите си крака и грациозно се измъкна от колата. Беше бивша участничка в конкурса за мис Вселена, двадесет и шестгодишна, с гъвкаво и стройно тяло. Горещо парче, което само някой с много пари би могъл да си позволи. Дори един мафиот не можеше да чука безплатно подобна мацка. Бени беше корав малък хитрец, но определено не приличаше на филмова звезда, освен ако за такъв не се броеше Тони Сопрано.

Касапина ги наблюдаваше леко развеселен от колата си, паркирана една пресечка по-надолу по улицата. Предполагаше, че блондинката взима на Бени по пет стотака на час, а нищо чудно и по две хиляди на нощ, ако госпожа Фонтана отсъства от града. Тя често гостуваше на дъщеря си, която учеше в колеж в Меримаунт, Манхатън.

Майкъл Съливан погледна часовника си: седем и петдесет и две. Това беше разплатата за Венеция. По-точно само началото. Първото от поредицата съобщения, които възнамеряваше да изпрати.

В осем и петнадесет той взе куфарчето от задната седалка, слезе от колата и спокойно прекоси улицата. Спря се под сянката на старите кленове и брястове. Не чака много. Една възрастна жена с боядисана в синкаво коса излезе от сградата и Съливан й задържа вратата с приятелска усмивка. След това влезе вътре.

Всичко беше така, както го помнеше. Апартамент 4С бе собственост на мафията, откакто във Вашингтон се откриха нови възможности за изява на организацията. Мястото бе на разположение на всеки мафиот, пристигнал в града, който се нуждаеше от малко уединение. Касапина също го бе ползвал един или два пъти, когато изпълняваше задачи за Бени Фонтана. Това беше, преди Джон Маджоне да заеме мястото на баща си и да започне да изолира Касапина от бизнеса. Дори евтината корейска брава на входната врата беше същата или поне приличаше на някогашната. Още една грешка. Съливан лесно я отвори с шило, което бе купил само за три долара. Върна инструмента в куфарчето си, извади пистолета си и хирургическия нож, много специален модел.

Дневната тънеше в полумрак. Слаба светлина проникваше откъм кухнята вляво и спалнята вдясно. Доволното грухтене на Бени беше знак, че нещата бяха напреднали.

Съливан прекоси бързо застланата с килим дневна и отвори вратата на спалнята. Както очакваше, бившата претендентка за мис Вселена беше отгоре, а стегнатият й задник се въртеше точно пред очите му.

— Точно така, бебче, така ми харесва — изпъшка Бени. — Ще сложа пръста си…

Заглушителят на Съливан изпука тихо, само веднъж. Застреля бившата претендентка за мис Вселена в тила, а кръвта и мозъкът й опръскаха гърдите и лицето на Бени.

Мафиотът изрева, сякаш самият той бе застрелян.

Успя да се претърколи изпод тялото на мъртвото момиче, свлече се от леглото и панически запълзя към прозореца, отдалечавайки се от тоалетката, където беше оръжието му. Касапина избухна в смях. Не искаше да показва неуважение към мафиотския бос, нито към мъртвата блондинка, но тази вечер Фонтана допускаше грешка след грешка. Беше се размекнал и тъкмо заради това Съливан го избра за първото си послание.

— Здрасти, Бени. Как я караш? — попита го, като включи нощната лампа. — Трябва да си поговорим за Венеция.

Извади скалпела, чиито острие бе предназначено специално за срязване на мускули.

— Всъщност искам да изпратиш едно съобщение на господин Маджоне от мен. Ще можеш ли да го направиш, Бени? Да ми бъдеш пратеник, момчето ми? Между другото, чувал ли си за операцията на Сайм? Става дума за ампутация на крак.

50.

Майкъл Съливан не можеше да се прибере у дома при семейството си в Мериленд, не и след това, което току-що бе направил с Бени Фонтана и приятелката му. Беше прекалено възбуден, кръвта му кипеше. В съзнанието му отново се редуваха сцени от месарския магазин на стареца му в Бруклин — големия сандък, пълен със стърготини, теракотените плочки на пода, ръчния трион, острите ножове, блестящите сатъри, куките за месо във фризера.

Помота се известно време из Джорджтаун, търсейки си белята в лицето на подходяща партньорка. Обичаше вълнението на лова. Особено му се нравеше дамите да са адвокатки, учени с магистърска степен, професори или библиотекарки. Харесваше очилата им, закопчаните до горе дрехи, консервативните им прически. Допадаше му тяхната самоувереност, убедеността им, че винаги контролират ситуацията.

Обичаше да ги кара да губят самообладание, докато самият той изпускаше малко пара и се освобождаваше от стреса, нарушавайки правилата на тъпото общество.

Джорджтаун беше подходящо място за подобен лов. Всички други жени, които бе зърнал по улицата, му се сториха малко скучни. Не че по това време на нощта имаше голям избор. Но пък и той не се нуждаеше от прекалено разнообразие, трябваше му само някоя подходяща… И му се струваше, че вече я бе видял. Или поне така смяташе.

Приличаше на адвокатка, облечена в изискан строг костюм, предназначен да впечатли околните. Токчетата й потракваха отчетливо по тротоара.

Меките подметки на маратонките „Найк“ на Съливан бяха почти безшумни. С лице, полускрито под качулката на якето си, той не се отличаваше от поредния любител на джогинга, излязъл да потича късно през нощта на спокойствие в квартала си. Ако някой случайно го зърнеше, щеше да си помисли тъкмо това.

Но никой не го гледаше. Най-малкото госпожица Туийди26. Туийди Бърд, помисли си той с усмивка. Грешката е нейна.

Тя продължи да крачи забързано, пъхнала под мишница кожената си чантичка и стискайки куфарче, все едно носеше в него ключа към „Кода на Да Винчи“27. Вървеше от външната страна на тротоара — разумно за жена, която се движи сама по улиците късно през нощта. Единствената й грешка беше, че не се оглеждаше достатъчно. Та и не забеляза мъжа, излязъл да потича, който ситнеше зад нея.

А подобни грешки могат да бъдат смъртоносни.

Съливан се скри в сянката на една сграда, когато Туийди мина под уличната лампа. Хубави крака и страхотен задник, помисли си той. А и не носеше венчална халка на лявата ръка.

Високите токчета продължиха да потракват ритмично още някое време, докато най-после тя забави ход и спря пред една къща от червени тухли. Хубаво местенце. Съдейки по външния вид на сградата, тя бе една от онези големи семейни домове, вдигнати в началото на деветнадесети век, които по-късно бяха преустроени и превърнати в просторни апартаменти.

Жената извади ключовете от чантата си още преди да стигне до входната врата, а Съливан се подготви за действие. Бръкна в джоба си и измъкна някакъв лист хартия, навярно квитанция от химическо чистене. Всъщност нямаше значение какво е.

Тя отключи и отвори вратата, но в същия миг той й извика приятелски:

— Извинете, госпожице! Вие ли изпуснахте това?

51.

Не беше глупава тази Туийди Бърд, майка й явно не бе отгледала тъпачка. Веднага разбра, че е изпаднала в беда, ала в следващите секунди не успя да направи нищо, за да се спаси.

Той бързо пъхна крак в пролуката на остъклената врата, преди тя да успее да я затръшне пред лицето му и да я заключи отвътре.

В осветеното фоайе видя паниката в красивите й сини очи.

Острието на скалпела блесна пред лицето й.

Касапина искаше тя да види тънкия му като бръснач ръб, единствената й мисъл да е за него, не за самия нападател. Така ставаше винаги и той го знаеше. Почти всички жени, които нападаше, запомняха подробности за оръжието, не за похитителя.

Госпожица Туийди успя само да се препъне тромаво, преди той да се озове във фоайето с нея. Майкъл Съливан застана с гръб към улицата, изцяло закривайки с тяло жертвата си в случай, че някой мине отвън. Продължи да държи скалпела, докато измъкна връзката ключове от ръката й.

— Да не си гъкнала — предупреди я, докато острието проблясваше пред очите й. — И се опитай да запомниш — не слагам обезболяващи, докато го използвам. Направо режа.

Тя отстъпи и се подпря на близката мраморна колона. С треперещи пръсти му подаде малката си маркова чантичка.

— Моля ви, ваша е. Сега си вървете.

— Няма да стане. Не искам парите ти. Само ме чуй добре. Слушаш ли ме?

— Да — уплашено отвърна тя.

— Сама ли живееш? — попита я.

Постигна ефекта, който търсеше. Краткото забавяне бе достатъчен отговор.

— Не. — Опитваше се да се спаси. Твърде късно.

На стената имаше три пощенски кутии. Само върху номер две се виждаше табелка с едно име: Л. Бранд.

— Да се качваме, госпожице Бранд.

— Аз не съм тази, за която ме вземате…

— Напротив, ти си. Няма смисъл да лъжеш. А сега движение, преди да е станало по-лошо.

За секунди двамата се озоваха в просторния й апартамент на втория етаж. Дневната бе чиста и подредена. По стените бяха окачени черно-бели снимки на влюбени, които се целуват. Плакати от филмите „Безсъници в Сиатъл“28, „Офицерът и джентълменът“29.

Момичето явно бе романтичка по душа. Но в известен смисъл и самият Съливан беше такъв — поне той така смяташе.

Когато я вдигна на ръце, тялото й се скова. Беше наистина слабичка — отнесе я с лекота в спалнята и я положи върху леглото, където тя остана да лежи, без да помръдва.

— Ти си много красиво момиче — прошепна възхитено Съливан. — Направо си прекрасна. Приличаш на изящна кукла. А сега, ако нямаш нищо против, бих искал да видя какво има под опаковката.

Касапина използва скалпела, за да среже копчетата на скъпия костюм от туид. Госпожица Л. Бранд остана безволно отпусната, но поне не му се налагаше да й напомня да мълчи.

Той свали сутиена и гащичките й от черна дантела. Дори в делничен ден. Не носеше чорапогащник, имаше стройни нозе с лек загар. Ноктите й бяха лакирани в яркочервено. Тя се опита да стисне очи, но той я шамароса през лицето, колкото да привлече вниманието й.

— Остани с мен, Бранд.

Нещо върху нощното шкафче привлече вниманието му. Червило.

— Знаеш ли какво, я си сложи малко от това. Както и някой хубав парфюм. По твой избор.

Жената безмълвно се подчини. Действаше като хипнотизирана.

Касапина държеше члена си в едната ръка, а скалпела в другата — гледка, която тя никога нямаше да забрави. След това грубо проникна в нея.

— Искам да се включиш в играта — подкани я той. — Преструвай се, ако трябва. Сигурен съм, че и преди си го правила.

Вкочанена от ужас, младата жена даде всичко от себе си — изви се нагоре, разтвори бедра, дори простена няколко пъти, но без да го поглежда.

— А сега ме погледни — нареди Съливан. — Погледни ме, ти казвам! Погледни ме. А, така е по-добре.

В следващия миг всичко за него свърши. И за нея.

— Малко ще си побъбрим, преди да си тръгна — рече той. — Вярваш или не, но наистина смятам да си ходя. Няма да те нараня. Поне не повече.

Вдигна чантичката й от пода. Вътре откри това, което търсеше — шофьорска книжка и черно тефтерче с телефонни номера. Поднесе книжката към нощната лампа.

— Значи се казваш Лиза. Прекалено хубава снимка за някакъв си документ. Разбира се, на живо си много по-хубава. А сега ми позволи да ти покажа някои мои фотоси.

Не беше взел много със себе си, само няколко, ала сред тях бяха любимите му. Размаха ги като ветрило в едната си ръка. Лиза отново се скова. Неподвижността й го развесели. Тя искаше да се слее с чаршафите и да изчезне.

Подаваше й снимките една по една, за да ги разгледа внимателно.

— С всички тези съм се срещал два пъти. Разбира се, ние двамата с теб ще се срещнем само веднъж. Дали ще се видим отново, зависи изцяло от теб. Следваш ли мисълта ми? Ясно ли се изразявам?

— Да — отрони тя с пресъхнали устни.

Той се изправи и заобиколи леглото, за да й даде няколко секунди да осмисли думите му. Тя се покри с чаршафа.

— Разбираш ли ме, Лиза? Наистина ли осъзнаваш какво ти говоря? Знам, че в момента ти е малко трудно да се съсредоточиш. Предполагам, че е така.

— Няма да кажа… нищо — едва чуто прошепна младата жена. — Обещавам.

— Добре, вярвам ти — кимна доволно Съливан. — Обаче смятам да взема това, за всеки случай.

Размаха тефтерчето с телефоните. Разлисти го и го отвори на буквата „Б“.

— Я да видим какво имаме тук. Том и Лоуис Бранд. Това мама и татко ли са? Веро Бийч във Флорида. Предполагам, че е доста приятно местенце. Брега на съкровищата ли го наричаха?

— О, Господи, моля ви! — простена жената.

— Всичко зависи изцяло от теб, Лиза — увери я Касапина. — Разбира се, ако питаш мен, би било много жалко да свършиш като всички онези от снимките, които ти показах. Нали се сещаш — на части, после зашити. В зависимост от настроението ми.

Той повдигна чаршафа и я огледа още веднъж.

— А в твоя случай ще се получат красиви парчета.

С тези думи той остави Лиза Бранд сама със спомените за него.

52.

— Точно заради това не нося вратовръзки! — ядно промърмори Джон Сампсън.

Дръпна стегнатия възел и свали проклетото нещо от врата си. Хвърли в кошчето затворената картонена чашка, пълна с кафе, и в същия миг съжали, че го бе сторил. Двамата с Били не бяха мигнали почти цялата нощ, тъй като малката, Джаката, имаше грип. В момента той май се нуждаеше от цяла цистерна с кафе.

Когато телефонът на бюрото му иззвъня, нямаше настроение да говори с никого и за нищо.

— Да, какво? — изрече троснато.

От другия край на линията прозвуча женски глас.

— С детектив Сампсън ли разговарям?

— Да. Какво има?

— Обажда се детектив Анджела Сузан Антон. Работя в отдел „Изнасилвания“ към Второ районно управление.

— Добре. — Трябваше да я изчака, докато му изясни случая.

— Надявам се да получа помощта ви във връзка с един доста тревожен случай, детектив. Намираме се в задънена улица.

Сампсън зарови в кошчето за изхвърлената картонена чаша с остатъците от кафето. Слава богу, че капакът не се бе отворил.

— За какъв случай говорим?

— Изнасилване. Станало е миналата нощ в Джорджтаун. Жената е била прегледана в университетската болница, но казва единствено че е била нападната. Не иска да съобщи каквото и да било за нападателя. Цяла сутрин я разпитвам, но не стигнах до никъде. Досега не съм виждала подобно нещо, детектив. Тя е изплашена до смърт.

Сампсън стисна слушалката под брадичката си и надраска набързо нещо в един бележник, върху който се мъдреше надпис: „Бележник на татко“ — сувенирче, подарено му от Били за Деня на бащата.

— Дотук всичко е логично и разбираемо. Но съм любопитен да узная защо ми се обаждате, детектив.

Отпи отново от кафето си. Внезапно му се стори, че не е чак толкова лошо.

Преди да отговори, Антон пое дълбоко дъх.

— Доколкото разбрах, Алекс Крос е ваш приятел.

Сампсън остави химикалката и се облегна назад.

— Сега разбирам.

— Надявам се, че бихте могли…

— Отлично ви разбрах, детектив Антон — прекъсна я той. — Искате от мен да ви бъда посредник, така ли е?

— Не — побърза да го увери тя. — Раким Поуел ми каза, че двамата сте много добри в разплитането на случаи, свързани със серийни престъпления. Бих искала с Алекс да работите по случая. Просто съм откровена.

Сампсън не каза нищо, изчаквайки да види дали тя ще добави нещо, или просто ще затвори телефона.

— Миналата вечер оставихме съобщение на доктор Крос, но предполагам, че доста хора търсят услугите му. В момента е на свободна практика — поясни жената.

— Е, за това сте права, много хора го търсят — рече Сампсън. — Но Алекс е голямо момче. Може да се грижи за себе си и сам взима решенията си. Защо не продължите да му звъните?

— Детектив Сампсън, този престъпник е наистина болно копеле. Не мога да си позволя да губя повече време за този случай! Затова, ако случайно съм ви настъпила по мазола, извинете ме, но направете усилие да спрете с празните приказки и да ми кажете ще ми помогнете ли, или не.

Сампсън усети нотката на раздразнение в гласа й и се усмихна.

— Е, след като поставяте въпроса по този начин — добре. Не поемам никакви ангажименти от името на Алекс, но ще видя какво мога да сторя.

— Чудесно, благодаря ви. Сега ще ви изпратя папките с досиетата. Освен ако не желаете лично да дойдете да ги вземете.

— Почакайте малко… — учуди се Сампсън. — Папки ли казахте?

— Да не би да не съм се изразила ясно? Причината, за да потърся помощта ви — на вас и на доктор Крос, е опитът ви със серийните престъпления.

Сампсън замълча за миг, после бавно изрече:

— За убийство ли става дума?

— Не за сериен убиец — сковано отвърна детектив Антон. — За сериен изнасилвач.

53.

— Това не е консултация, Джон — казах аз. — Правя ти услуга. Лично на теб.

Сампсън вдигна ръце от волана и се обърна към мен. За миг се ужасих, че остави автомобила да се движи напосоки.

— С други думи — изръмжа той, — ти си обещал на Нана и хлапетата, че повече няма да се занимаваш със следствена работа.

— Не съм обещал на никого нищо! — скастрих го аз. — Просто си гледай пътя и се опитай да не блъснеш някого. Поне не човек, който и двамата харесваме.

Бяхме в Маклейн, Вирджиния. Пътувахме към Лиза Бранд, за да я разпитаме. Тя бе напуснала апартамента си в Джорджтаун и бе отседнала при приятелка в провинцията.

Сампсън шофираше, а аз седях на предната седалка до него. В скута ми лежеше папката с досието на Лиза, както и на още три други жени, които са били изнасилени, но не искаха да споменат и дума за изнасилвача, за да помогнат на разследването.

За пръв път имах възможност да прегледам документите, но не ми отне много време, за да се съглася със заключението на колегите. Всички нападения бяха извършени от един и същи мъж и виновникът несъмнено беше психопат. Всички жертви бяха от един и същи тип: бели жени, тридесетгодишни, неомъжени, които живееха сами в района на Джорджтаун. Всяка от тях бе постигнала някакъв професионален успех — едната беше адвокат, другата — експерт-счетоводител. Лиза Бранд беше архитект. Всички бяха умни и амбициозни.

Но нито една не желаеше да каже и дума за мъжа, който я бе нападнал.

Престъпникът определено беше умен и самоуверен тип, който знаеше как да наплаши жертвите си. Повторил е номера си четири пъти, може би и повече. Защото не бе изключено да има и други пострадали, които дори се страхуваха да съобщят, че са били нападнати.

— Пристигнахме — оповести Сампсън. — Ето къде се е скрила Лиза Бранд.

54.

Вдигнах глава от купчината папки в скута си, когато минахме покрай огромен жив плет и поехме по дълга алея за коли във форма на полумесец, покрита с чакъл.

Къщата представляваше внушителна постройка в старинен стил. Отпред се издигаха две бели колони, които стигаха до втория етаж, а цялата сграда приличаше на крепост. Можех да разбера защо Лиза Бранд бе решила да се укрие тук.

Приятелката й Нанси Гудис ни отвори вратата и побърза да излезе навън, за да поговори с нас насаме. Беше слаба блондинка и навярно бе връстница на госпожица Бранд, което според данните в папката означаваше двадесет и девет години.

— Няма нужда да ви казвам, че Лиза е преживяла истински кошмар — прошепна тя, макар че не беше необходимо да снишава глас, тъй като се намирахме на верандата. — Може ли да съкратите до минимум разпита? Не разбирам какво още има да говори тя с полицията. Не можете ли да кажете на мен каквото имате да й съобщавате?

— Ще се постараем да бъдем възможно най-кратки — уверих я аз. — Но изнасилвачът все още е на свобода.

— Да не сте посмели да й внушавате, че тя има вина за нещо — настръхна младата жена.

Последвахме госпожа Гудис в покритото с мраморни плочки преддверие. Отдясно се виждаше извита стълба, а над главите ни висеше кристален полилей. Отвътре се чуха детски гласове, които ми се сториха някак неуместни в тържествената обстановка на къщата.

Госпожа Гудис въздъхна и ни поведе към салона за гости, където ни очакваше Лиза Бранд, облечена в джинси и риза на райета. Беше слаба, много хубава жена, но отпуснатите й рамене и ужасът в очите й бяха достатъчни, за да разбера, че съвсем наскоро е изживяла истински кошмар. Очевидно не бе сигурна дали болката, която изпитва, някога ще изчезне.

Със Сампсън й се представихме. Покани ни да седнем. Дори се насили да се усмихне учтиво, преди да извърне поглед встрани.

— Много са красиви — отбелязах аз и посочих наскоро откъснатите рододендрони във вазата, поставена на масичката за кафе между нас. Казах го, защото беше истина, а и честно да си призная, не знаех как да започна разговора. Лиза ги погледна разсеяно.

— Нанси е невероятна градинарка. Превърнала се е в истинска провинциална домакиня и майка — нещо, което винаги е искала.

— Лиза, бих желал да ви уверя, че ужасно много съжаляваме за това, което ви се е случило — внимателно започна Сампсън. — Зная, че вече сте говорили с доста хора. Ще се опитаме да не ви притискаме да си припомняте излишни подробности…

Очите на жената останаха приковани в далечния ъгъл на стаята.

— Да. Благодаря ви.

— Доколкото разбрахме, били сте на преглед в университетската болница, но не сте пожелали да посочите някакво физическо доказателство за нападението, извършено върху вас. Също така засега отказвате да дадете описание на мъжа, който е извършил престъплението. Така ли е?

— Не само засега, никога няма да го опиша — рече тя и леко поклати глава в немощно усилие да потвърди решимостта си.

— Никой не ви принуждава да говорите — уверих я аз. — Не сме дошли тук, за да изтръгнем насила информация от вас.

— След като се изяснихме — поде Сампсън, — бих искал да ви кажа, че работим по известни предположения. Първо, нападателят не ви е познат. И второ, той ви е заплашил по някакъв начин, за да ви принуди да мълчите. Лиза, можете ли да ни кажете дали предположенията ни са верни?

Тя сякаш замръзна в стола. Опитах се да разчета нещо по лицето й, но безуспешно. След като не отговори на въпроса на Сампсън, реших да опитам от друг ъгъл.

— Имате ли да добавите нещо към досегашните си показания, дадени пред детективите? Нещо, за което сте се сетили?

— Дори и най-малката подробност може да е много полезна за разследването — намеси се Сампсън.

— Не искам да има никакво разследване на това, което ми се случи — заяви тя на един дъх. — Изборът все пак е мой.

— Боя се, че не е само ваш — рече Сампсън с най-мекия тон, който досега бях чувал от него.

— Защо? — Думите й прозвучаха по-скоро като отчаяна молба, отколкото като въпрос.

Опитах се да продължа много внимателно:

— Напълно сме сигурни, че това, което се е случило с вас, не е единичен случай. Има и други жени…

Това я довърши. Тялото й се разтърси от накъсани ридания, сетне пороят се отприщи. Лиза Бранд се сви и избухна в сълзи, притиснала ръце към устата си.

— Съжалявам — изхлипа след малко тя. — Не мога да направя това… Не мога! Съжалявам, наистина съжалявам…

В този миг госпожа Гудис се втурна в стаята. Сигурно бе подслушвала зад вратата. Коленичи пред приятелката си, прегърна я през кръста и й зашепна успокоителни слова.

— Съжалявам — отново прошушна Лиза Бранд.

— Няма за какво, скъпа. Просто си излей болката — каза Нанси Гудис.

Сампсън остави визитната си картичка върху масичката за кафе.

— Не е необходимо да ни изпращате — рече.

— Моля ви, не се връщайте тук — изгледа ни хладно Гудис. — Оставете Лиза на мира. Вървете си.

55.

Касапина имаше нова задача — удар за шестцифрена сума. Едновременно с това се опитваше да не мисли за Джон Маджоне и за болката, която смяташе да му причини. Наблюдаваше добре облечения възрастен мъж, на чиято ръка се бе увесило младо момиче. „Птичка“, както ги наричаха едно време в Лондон.

Мъжът беше някъде около шестдесетте, а тя — най-много на двадесет и пет. Интересна двойка, която привличаше вниманието на околните. А това можеше да се окаже проблем за Съливан.

Той ги наблюдаваше, докато стояха пред елегантния хотел „Кларидж“ и чакаха личният шофьор на господина да докара автомобила. Беше дошъл да ги вземе и миналата вечер, и днес — към десет сутринта.

Досега двойката не бе допуснала грешки, от които Касапина би могъл да се възползва.

Шофьорът беше и бодигард и се справяше добре със задачата си. С него имаха само един проблем — момичето очевидно не го искаше до тях. Предишната вечер, когато присъстваха на някакво официално събитие в галерия „Сачи“, тя безуспешно се бе опитала да убеди възрастния си кавалер да се отърве от него.

Е, днес Касапина трябваше просто да изчака развоя на събитията. Той бе спрял зад няколко коли, наредени зад лъскавия черен „Мерцедес CL65“. Автомобилът беше бърз и мощен, но това едва ли можеше да бъде предимство по натоварените улици на Лондон.

Касапина беше нащрек. След случая във Венеция прие тази задача с известна тревога. Имаше основание да бъде параноичен, но бе получил работата чрез доверен човек от Бостън. Вярваше му, поне доколкото изобщо можеше да вярва на някого, а и се нуждаеше от парите.

Удобен случай изникна близо до станцията на метрото при Ковънт Гардън. На светофара момичето ненадейно изскочи от мерцедеса и тръгна пеша. Възрастният й любовник също слезе и я последва.

Майкъл Съливан спря веднага до тротоара и просто заряза колата си. От фирмата за автомобили под наем и без това никога нямаше да се доберат до него. А и въобще не му пукаше за някаква кола, зарязана насред улица в Лондон.

Знаеше, че шофьорът-бодигард няма да се реши да изостави мерцедес за двеста хиляди долара, така че това му предоставяше няколко минути свобода на действие.

Улиците около Ковънт Гардън гъмжаха от пешеходци, но Касапина не изпускаше двойката от поглед — виждаше ги как оживено ръкомахат и се смеят, навярно доволни, че са успели да „избягат“ от охранителя. Съливан ги последва надолу по Джеймс Стрийт. Двамата продължиха да бъбрят и да се смеят, нехаещи за останалия свят.

Голяма грешка, много голяма!

Касапина забеляза пред себе си остъкления покрив на пазара. Няколко улични актьори, облечени като мраморни статуи, помръдваха само ако някой им хвърли монета. Около тях се бе събрала любопитна тълпа.

Касапина изведнъж се озова зад двойката. Моментът бе идеален и той натисна спусъка на беретата със заглушител — два куршума право в сърцето на момичето. То се свлече на тротоара, сякаш някой бе издърпал настилката изпод краката й.

Касапина нямаше представа коя е тя, нито кой и защо я искаше мъртва. А и не го интересуваше.

— Тук някой получи инфаркт! — изкрещя той.

Остави пистолета да се изплъзне от пръстите му, обърна се и изчезна сред гъстата навалица. Запъти се към Нийл Стрийт, мина покрай няколко кръчми във викториански стил и се озова пред изоставената си кола, точно там, където я бе зарязал. Каква хубава изненада.

Беше по-безопасно да прекара нощта в Лондон, а на другата сутрин да се качи на самолета за Вашингтон.

Лесни пари — както винаги ги печелеше. Или поне преди грешката във Венеция. С която все още му предстоеше да се справи, при това кардинално.

56.

Вечерта след последния ми терапевтичен сеанс двамата с Джон се срещнахме в гимнастическия салон „Рокси“ за дружески спаринг. Салонът процъфтяваше, а времето, прекарано тук, ме караше да се чувствам щастлив и доволен за пръв път през последните няколко години.

Беше ме обсебила старомодната идея за нормалност, макар да не бях напълно сигурен какво точно означава тази дума.

— Събери си лактите — изкомандва ме Сампсън, — преди да съм ти откъснал проклетата глава.

Послушах го, но това не ми помогна особено. Той ме закова с един хубав прав удар, който здравата ме разтърси. Извъртях се и го атакувах директно, но мен ме заболя повече, отколкото него.

Продължих в същия дух още известно време, но не можех да се концентрирам върху двубоя на ринга. След около десетина минути свалих ръкавиците. Рамената ме боляха.

— Признавам се за победен — изфъфлих през защитната гума в устата си. — Да отидем да пийнем по нещо.

Питието ни се сведе бутилка безалкохолно на тротоара пред „Рокси“. Не че имах предвид точно това, но ми дойде добре.

— И така — поде Сампсън, — или аз съм станал много по-добър, или ти тази вечер не си във форма. Кое от двете?

— Не си по-добър — заявих безучастно.

— Значи все още мислиш за вчера… — поклати глава той.

И двамата се чувствахме потиснати след безуспешния разговор с Лиза Бранд. Някои свидетели се разприказваха само като ги погледнеш, а от други като нея не можеше да изкопчиш и дума дори да ги притискаш.

— Да, мисля за вчера — кимнах в знак на съгласие.

Сампсън, който до този момент стоеше прав, приседна до мен на тротоара.

— Алекс, трябва да престанеш да се тревожиш за всичко — въздъхна той. — Мислех, че нещата при теб вървят добре. Поне напоследък.

— Така е — съгласих се. — Работата ми харесва. Дори повече, отколкото си предполагах.

— Тогава какъв е проблемът? Това, че твърде хубаво не е на хубаво, ли? Какво те яде, човече?

На този въпрос имах един дълъг и един къс отговор. Предпочетох втория.

— Мария.

Той знаеше какво искам да кажа и отрони замислено:

— Вчерашният ден ти напомни за нея, нали?

— Да. Странно е, но така се получи — признах. — Спомняш ли си времето, когато беше убита? Тогава също имаше няколко изнасилвания.

Сампсън присви очи:

— Да, наистина така беше…

Потрих зачервените кокалчета на ръцете си:

— Както и да е, ето какво имах предвид. Напоследък за мен нещата са като скачени съдове. Всичко, което си мисля, ми напомня за Мария, а всичко, което правя — за нейното убийство. Сякаш съм герой от някаква пиеса на абсурда.

Сампсън търпеливо ме изчака да млъкна. Той обикновено знаеше кога да сподели мнението си и кога да си затрае. В момента нямаше какво да ми каже. Двамата се изправихме и поехме по тротоара.

— Какво си чул за убиеца на Мария? Има ли нещо ново? — попитах го. — Или Джамети просто си е играл с нас?

— Алекс, защо не се опиташ да продължиш живота си, без да се обръщаш назад?

— Джон, ако можех, вече щях да съм го направил. Разбра ли? Вероятно за мен това е единственият начин.

Вървяхме дълго замислени. Забил поглед в обувките си, накрая той заговори неохотно:

— Ако открия нещо за убиеца й, ти ще бъдеш първият, който ще узнае.

57.

Когато стана на петнадесет години, Майкъл Съливан престана да търпи издевателства от страна на когото и да било. Всички в семейството знаеха, че дядо му Джеймс има пистолет, който крие в долното чекмедже на скрина в спалнята си. Един следобед през юни, когато училището му дойде до гуша, Съливан се вмъкна в стаята на дядо си и открадна пистолета.

През остатъка от деня се мота из квартала с оръжието, затъкнато в колана на панталоните му, скрито под широката риза. Нямаше желание да го показва, но много му харесваше да е у него. Този пистолет завинаги промени живота му и от кораво хлапе го превърна в непобедим мъж.

Съливан се шля по улиците до осем вечерта, сетне пое по Куентин Роуд към месарския магазин на баща си. Пристигна точно когато баща му се канеше да затворя.

Песен на Елтън Джон огласяше улицата. Майкъл я бе надул нарочно на касетофона в колата си, защото неговият старец ненавиждаше това парче. А той искаше да го застреля на фона на най-омразната му мелодия.

Вратата на месарницата бе отворена и когато влезе вътре с плавна стъпка, баща му дори не вдигна глава, сигурно го беше видял през витрината.

Край вратата се мъдреше обичайната метална стойка с броевете на „Ирландско ехо“. Всичко си беше на проклетото място, чисто и спретнато. И в същото време — пълна мръсотия.

— К’во искаш? — изръмжа баща му.

Метлата, която държеше, имаше острие, с което да остъргва мазнината от пода. Тъпа и отвратителна работа, която Съливан мразеше.

— Какво ще кажеш да си поговорим — попита синът.

— Майната ти. Зает съм да изкарвам прехраната.

— О! Така ли? Като стържеш пода? — Ръката му се стрелна мълниеносно.

Това бе първият път, когато удари баща си. Направи го с пистолета, по слепоочието. После го цапардоса отново по носа. Огромният мъж изпъшка и се строполи върху дървените стърготини и мазните парчета месо на пода.

— Знаеш колко лошо мога да те нараня, нали? — наведе се Майкъл над него. — Помниш ли това изречение, Кевин? Аз — да. Докато съм жив, няма да го забравя.

— Не ме наричай Кевин, никаквецо.

Синът го удари още веднъж с дръжката на пистолета. После го срита в слабините и той простена от болка.

Майкъл огледа магазина с презрение. Изрита стойката с бутилките сода „Макнамара“ просто защото му се искаше да ритне нещо. Опря пистолета в челото на стареца си и дръпна предпазителя.

— Моля те — простена баща му, а очите му се разшириха от шок и ужас. Сякаш току-що бе осъзнал какво представлява синът му. — Не, не го прави. Недей, Майкъл!

Момчето дръпна спусъка — чу се силно изщракване на метал.

Но оглушителната експлозия не последва. На пода не плисна кръв. Настана пълна тишина, като в църква.

— Някой ден… — обеща той на баща си. — Не днес, а когато най-малко го очакваш и когато най-малко ще ти се иска да умреш, ще те убия. И ще умреш мъчително. И не от раздрънкан пистолет като този.

С тези думи синът излезе от месарницата и се превърна в Касапина от Слиго. Три дни преди Коледа, когато вече беше на осемнадесет години, той се върна и уби баща си. И както му бе обещал, не използва пистолет. Послужи си с един от собствените му ножове за месо. А след това направи няколко снимки за спомен.

58.

В Мериленд, където живееше понастоящем, Майкъл Съливан взе една бейзболна бухалка. Не беше просто бухалка, а оригинална „Луисвил Слъгър“, участвала в победния мач на „Янките“ през 1986 г. „Майната им на трофеите“, помисли си той, но това парче ясеново дърво щеше да му свърши работа.

— Е, хайде да видим на какво си способен, шампионе! Целият треперя от страх — извика Съливан от могилката на питчъра. Да видим какво ще получиш.

Трудно беше да се повярва, че Майк-младши е достатъчно голям, за да улови тази топка, но това си беше самата истина. А заблуждаващото противника му хвърляне беше истинско произведение на изкуството. Бащата бе доволен, защото самият той го бе учил на бейзбол.

При все това не се опитваше да щади момчето. Това щеше да е обида за него. Синът му изчака няколко секунди, после се завъртя рязко и удари силно топката. Чу се тъп звук от срещата й с бухалката. Съливан си представи, че топката е главата на Джон Маджоне.

— Ето ти я! — тържествуващо извика той. Изтича до следващата база, докато Шеймъс, най-малкият от синовете му, се прехвърли през оградата, за да вземе топката след хоумръна. — Добър удар, татко! — изкрещя момчето, когато я намери.

— Татко, трябва да тръгваме! — Джими, средният му син, вече бе свалил бейзболната ръкавица и маската от лицето си. — В шест и половина трябва вече да сме излезли от къщи. Забрави ли?

След баща си, Джими най-много се вълнуваше за тази вечер. Съливан се бе снабдил с билети за концерта на „Ю Ту“ от турнето „Вертиго“, който щеше да се състои на „Фърст Маринър Арина“ в Балтимор. Щеше да бъде страхотна нощ.

В колата, по време на целия път до залата, Съливан пригласяше на певците по стереоуредбата, а момчетата на задната седалка започнаха да пъшкат от престорена досада и да си подхвърлят шеги.

— Виждате ли, момчета — включи се и майката в семейната закачка, — баща ви се мисли за втори Боно. Но според мен звучи повече като… Ринго Стар.

— Майка ви просто завижда! — засмя се Съливан. — В моите и във вашите вени, момчета, тече ирландска кръв. А в нейните — само сицилианска.

— Е, добре. Само един въпрос: каква храна предпочитате — италианска или ирландска? — хитро се усмихна Кейтлин.

Момчетата притихнаха и одобрително заръкопляскаха, признавайки единодушно победата на майка си.

— Хей, какво е това, мамо? — попита Шеймъс.

Кейтлин погледна, после вдигна изпод предната седалка малък, сребрист мобилен телефон. Съливан го видя и стомахът му се сви.

Беше мобилният телефон на Бени Фонтана. Бе го взел през нощта, когато посети Бени, и оттогава го търсеше. Грешка.

А грешките могат да те убият.

Запази невъзмутимото си изражение.

— Обзалагам се, че е телефонът на Стив Боуенс — излъга той.

— На кого? — попита Кейтлин.

— Стив Боуенс, мой клиент. Закарах го до летището, когато беше в града.

Кейтлин изглеждаше озадачена.

— Но защо не си го е потърсил?

Защото той не съществува, помисли си Съливан, но светкавично импровизира:

— Вероятно защото е в Лондон. — Пъхна апаратчето в жабката.

Сега, след като разполагаше с мобилния телефон, знаеше каква ще е следващата му стъпка. Всъщност нямаше търпение да я предприеме. Откара семейството си до залата и спря до тротоара.

— Ето, че пристигнахме за нула време. Надминах себе си. Ще паркирам някъде и ще се срещнем вътре.

Не му отне много време да открие платения гараж и да намери свободно място за паркиране. Качи се с колата на най-горния етаж, за да си осигури допълнително усамотение и по-добър обхват. Номерът бе запаметен в телефона. Съливан го набра. Сега следва истинското забавление. Дано копелето да вдигне.

И дано на екрана му се изпише номера на повикващия.

Обади се лично Джон Маджоне.

— Кой е? — попита той. В гласа му се долавяше паника.

Самият бос! Удар в десетката. Двамата се мразеха още от времето, когато задачи му възлагаше Маджоне-старши.

— Познай, Джуниър.

— Нямам никаква представа. Откъде имаш този номер? Който и да си, вече си мъртъв.

— В такъв случай предполагам, че имаме нещо общо.

Адреналинът на Съливан се бе покачил. В момента никой не можеше да го спре. Беше най-добрият в това да набележи жертвата и да си поиграе с нея.

— Точно така, Джуниър. Ловецът се превърна в плячка. Обажда се Майкъл Съливан. Помниш ли ме? И знаеш ли какво? Ти си следващият в списъка ми.

— Касапина? Ти ли си, боклук? И без това щях да те убия, но сега ще те накарам да си платиш за това, което си сторил на Бени. Ти си само едно нищожество и ще те смачкам.

— Това, което направих на Бени, е нищо в сравнение с това, което ще сторя на теб. Ще те срежа на две с касапския трион и ще изпратя половината на майка ти, а другата половина на жена ти. Кони ще я гледа, докато я чукам пред децата ти. Какво ще кажеш?

— Ти си мъртъв! — избухна Маджоне. — Вече си мъртъв! Всичко, на което някога си държал, е… мъртво. Идвам за теб, Съливан.

— Да, добре, запази си ред.

Съливан затвори телефона, после погледна часовника си. Чувстваше се страхотно да говори по този начин на Маджоне. Беше осем без десет. Дори нямаше да пропусне първата песен на „Ю Ту“.

59.

Тъкмо бях приключил с последния сеанс за деня и преглеждах старото досие на Мария, когато на вратата неочаквано се почука. Кой беше сега?

Отворих и видях Сампсън.

По мишницата си стискаше картон с дванадесет бири „Корона“, който изглеждаше смешно малък за габаритите му. Нещо бе станало.

— Съжалявам — рекох, — но не пия по време на работа.

— Добре де. Тогава ще се наложи да се отдам на самотно пиянство с въображаемите ми приятели.

— Е, след като видях колко много се нуждаеш от терапия, този път ще направя изключение — размислих аз.

Отстъпих, за да му дам път да влезе, а той ми подаде изстудената бира. Определено нещо ставаше. Сампсън никога досега не бе идвал в офиса ми.

— Добре си се подредил — отбеляза той. — Аз бих могъл да допринеса за очовечаване на обстановката с някое увивно растение или друга джаджа.

— Само не ми избирай произведение на изкуството — ужасих се аз.

Тридесет секунди по-късно „Комодорс“ озвучаваха офиса ми — изборът беше на Сампсън, — а самият той се пльосна на кушетката, която хлътна под тежестта му.

— Познаваш ли Ким Стафорд? — атакува ме той точно когато отпивах от бирата.

Въпросът му ме смая дотам, че едва не се задавих. Ким беше последната ми пациентка за деня. Възможно бе Сампсън да я е срещнал в коридора, но нямах ни най-малка представа откъде знае коя е.

— Защо питаш? — Отпих втора голяма глътка.

— Ами, аз съм детектив от полицията. Току-що я видях отвън. Човек трудно може да не я забележи. Тя е гаджето на Джейсън Стемпъл.

— Джейсън Стемпъл ли? — Сампсън го бе казал така, сякаш трябваше да знам кой е. В известен смисъл аз наистина го познавах, макар и не лично, нито по име.

Зарадвах се, когато Ким дойде за още сеанси. Категорично отказа обаче да ми разкрие кой е годеникът й, въпреки че той продължаваше да я пердаши.

— Стемпъл работи в Шесто управление — поясни Сампсън. — Струва ми се, че постъпи в полицията, след като ти напусна.

— Значи е ченге! — Бях учуден.

— Да. Макар че никак не му завиждам. Напоследък там е доста тежко.

Зави ми се свят, а стомахът ми едва не се преобърна. Джейсън Стемпъл е полицай?

— Как върви случаят „Джорджтаун“? — попитах аз навярно за да отклоня Сампсън от темата.

— Нищо ново — отвърна той. — Срещнах се с три от четирите жертви, но все още съм доникъде.

— Значи никоя от тях не иска да говори дори след това, което им се е случило? Трудно е да се повярва. Не смяташ ли, Джон?

— Прав си — кимна той. — Жената, с която приказвах днес, капитан от армията, ми призна, че изнасилвачът е отправил заплахи към семейството й. Дори само това бе повече, отколкото възнамеряваше да ми разкрие.

Довършихме бирите си мълчаливо. Мислите ми се люшкаха между случая на Сампсън и този на Ким Стафорд и нейния годеник полицай.

Сампсън допи последната глътка от бутилката си, надигна се и ми подаде друга.

— Остава ми да разговарям с още една жена… — въздъхна той, — адвокатка, която също е била изнасилена. Още една възможност да се опитам да разчупя този костелив орех.

Оох, започва се!, помислих си. Сега ще вземе да ме уговаря…

— Какво ще кажеш за понеделник следобед?

Завъртях се в стола, за да погледна в тефтера с ангажиментите си върху бюрото.

Отворих втората бира. През дървените капаци се процеждаше дълга ивица светлина и аз я проследих, сетне се извърнах отново към мястото, където седеше Сампсън. Гледаше ме с онзи негов познат, тежък поглед. Единият от прякорите му беше Планинеца, а другия — Двойния Джон.

— По кое време в понеделник? — попитах накрая.

— В три следобед. Ще дойда да те взема. — Протегна се и чукна бутилката с бира в моята. — Знаеш ли, току-що се изръсих със седем долара.

— Какво намекваш? — недоразбрах аз.

— Толкова струва картонът с дванадесетте бири — поясни Сампсън. — Щях да взема само шест, ако знаех, че си толкова лесен.

60.

Понеделник, три следобед. Не би трябвало да съм тук, но бях.

Доколкото можех да съдя, фирмата „Смит, Къртис и Бренан“ работеше основно със старата наследствена аристокрация. Скъпа дървена ламперия в приемната, броевете на „Голф Дайджест“, „Таун енд Каунтри“ и „Форбс“ — пръснати по страничните масички… Всичко красноречиво говореше, че клиентите на фирмата не живееха в моя квартал.

Младши съдружник Мина Съндърланд бе третата жертва на изнасилвача. Със строгия си сив марков костюм и изискана сдържаност, често белег на южняшко потекло, тя се вписваше идеално в обстановката. Поведе ни към малката заседателна зала и преди да започне разговора, пусна щорите на остъклената стена.

— Боя се, че си губите времето — заяви тя. — Нямам да ви съобщя нищо ново. Вече го казах на другия детектив. И то няколко пъти.

Сампсън плъзна към нея лист хартия.

— Просто се чудехме дали това може да помогне.

— Какво е то? — леко настръхна Мина и погледна документа.

— Примерно изявление за пресата — обясни Сампсън. — Ако информацията стане публично достояние, това може да е от полза.

Тя плъзна поглед по документа, докато той обясняваше.

— С това разследването ще поеме по-агресивна насока. В него се казва, че нито една от познатите жертви не е пожелала да идентифицира нападателя или да свидетелства срещу него.

— Истина ли е? — попита Мина и вдигна поглед.

Сампсън понечи да отговори, но изведнъж ме осени предчувствие и го прекъснах. Закашлях се шумно. Изтъркан трик, но сработи. Обърнах се към Мина Съндърланд:

— Извинете ме, но може ли да ви помоля за чаша вода? — Когато жената излезе от стаята, казах на Сампсън: — Не мисля, че тя трябва да знае, че в момента всичко зависи от нея.

— Добре, предполагам, че си прав — кимна той и додаде: — Но ако попита…

— Остави ме аз да говоря — прекъснах го отново. — Имам предчувствие за нея.

Моите прочути „предчувствия“ бяха част от репутацията ми, но това не означаваше, че Сампсън веднага ще се съгласи. Ако разполагахме с повече време за спор, навярно щях да се поозоря, но Мина Съндърланд се върна след секунда. Носеше две бутилки минерална вода. Дори се насили да се усмихне.

Докато отпивах, видях, че Сампсън се отпусна в стола. Беше мой ред.

— Мина — започнах, — ние бихме искали да се опитаме да постигнем определен баланс между това, което си готова да ни кажеш, и това, което бихме искали да узнаем.

— Какво намеквате? — попита тя.

— Това означава, че не се нуждаем от описание на мъжа, за да го заловим.

Приех мълчанието й като съгласие, макар и колебливо.

— Бих искал да ти задам някои въпроси. На всички можеш да отговаряш с „да“ или „не“. Можеш да кажеш само думата или да поклатиш глава, ако предпочиташ. Ако някой въпрос е неудобен за теб, ще го прескочим.

По устните й пробягна лека усмивка. Намеренията ми бяха прозрачни и тя ги разбираше. Но аз исках да се чувства колкото се може по-малко застрашена.

Жената притеснено докосна косата си и рече колебливо:

— Продължавайте.

— В нощта на нападението този мъж отправи ли конкретни заплахи, за да те принуди да мълчиш за случилото се?

Тя кимна. После потвърди на глас:

— Да.

Изведнъж ме обзе надежда.

— Отправи ли заплахи към хора, които познаваш? Семейство, приятели, познати?

— Да.

— От онази нощ опитвал ли се е да контактува с теб? Показвал ли ти е по някакъв начин, че те наблюдава?

— Не. Стори ми се, че веднъж го видях на улицата. Но вероятно не е бил той.

— Заплахите му само на думи ли бяха? Използва ли още нещо, за да си осигури мълчанието ти?

— Да.

Бях сигурен, че съм на прав път. Мина Съндърланд сведе поглед към скута си и остана така няколко минути. После отново вдигна глава към мен. Напрежението върху лицето й бе отстъпило на нещо, което приличаше по-скоро на решителност.

— Моля те, Мина. Това е много важно — окуражих я аз.

— Той взе органайзера ми — каза тя. Помълча няколко секунди, сетне продължи: — В него се съдържа цялата ми лична информация. Адреси на мои приятели, на семейството ми в Уестчестър, всичко…

— Разбирам — кимнах.

Фактът съвпадаше с предварителния профил, който бях изработил на това чудовище.

Започнах мислено да броя до десет. Когато стигнах до осем, Мина отново заговори.

— Имаше снимки — рече тя.

— Снимки ли? — учудих се аз.

— Да, снимки на хора, които е убил. Или поне така твърдеше. — Тя замълча за миг, за да събере сили да продължи. — Бяха обезобразени и осакатени. Каза, че използвал касапски трион и хирургически скалпел.

— Мина, може ли да ми обясниш още нещо за тези снимки…

— Накара ме да разгледам няколко, но помня само първата. Това е най-ужасното нещо, което съм виждала в живота си. — Внезапният спомен изплува пред очите й и аз видях как измести всичко останало. Изпитваше ужас. Погледът й се замъгли.

След няколко секунди тя се окопити и отново заговори:

— Ръцете й — пророни и млъкна.

— Какво за ръцете й, Мина?

— Беше отрязал двете й ръце. А на снимката… тя беше все още жива. Очевидно крещеше. — Гласът й се снижи до едва доловим шепот. Усетих, че сме се приближили до критичната точка. — Наричаше я Бевърли. Сякаш бяха стари приятели.

— Добре — казах загрижено. — Можем да спрем дотук, ако искаш.

— Искам да спра, но…

— Продължавай, Мина.

— През онази нощ… той имаше скалпел. И по него личеше засъхнала кръв.

61.

Това беше голям пробив, но от него произлизаха лоши новини.

Ако описанието на Мина Съндърланд беше вярно, вече не ставаше дума само за сериен изнасилвач, а за сериен убиец. Внезапно отново си спомних как бе застреляна Мария и няколкото последователни изнасилвания, които тогава се разследваха. Опитах се да пропъдя от съзнанието си мислите за Мария. Трябваше да се съсредоточа върху този случай.

Докато Сампсън ме откарваше у дома, записах всичко, което си спомнях от срещата с Мина. По време на разговора той си бе водил бележки, но записването на впечатленията ми понякога ми помагаше да сглобя парченцата от мозайката.

Моят предварителен психологически профил на изнасилвача все повече придобиваше смисъл. Не беше ли тъкмо това основната идея на бестселъра „Блинк“30 — вярата в първите впечатления. Снимките, които Мина бе описала, бяха характерни за серийните убийци. Те помагаха на изверга да задоволява болното си въображение в периоди на принудително бездействие. Зловещата и извратена приумица на този психопат превръщаше жертвите му в това, което иска — безволни същества, парализирани от страх.

Когато навлязохме в района на Саутийст, Сампсън най-после наруши мълчанието в колата.

— Алекс, искам да се присъединиш към този случай. Официално. Да работиш с нас, с мен. Като консултант. Или както предпочиташ да го наричаш.

Стрелнах го с поглед.

— Мислех, че си ми ядосан, задето поех нещата в свои ръце преди малко.

Той сви рамене.

— Не споря с фактите. А и освен това ти вече си въвлечен, нали? Няма да е зле и да ти плащат за работата. Дори и да го искаш, сега не можеш да се откажеш от случая.

Поклатих глава и се намръщих, защото знаех, че е прав. Усещах познатото жужене в главата си — мислите ми неволно се връщаха към случая. Това бе едно от нещата, които ме правеха добър в професията, ала в същото време и основната причина да не искам да се замесвам официално в разследването.

— И какво ще кажа на Нана?

Това, предполагам, беше моят начин да кажа „да“.

— Обясни й, че разследването се нуждае от теб. И че Сампсън има нужда от теб. — Той сви по Пета улица и скоро къщата ми изникна пред нас. — Макар че не е зле да побързаш да измислиш нещо. Сигурен съм, че тя веднага ще го подуши. Ще го види в очите ти.

— Искаш ли да влезеш?

— Номерът с двамата няма да мине. — Спря до тротоара, но не угаси двигателя.

— Е, ще тръгвам — рекох. — Пожелай ми късмет с Нана.

— Никой не е твърдял, че полицейската работа е безопасна — кой знае защо извика Сампсън зад мен.

62.

Същата вечер работих по случая в кабинета си на тавана. Беше доста късно, когато реших, че ми стига за тази нощ.

Слязох на долния етаж и грабнах ключовете си — беше ми станало навик през повечето нощи да се разхождам с новия си мерцедес. Да шофираш такава кола, беше истинска мечта, а седалките бяха удобни като креслата в нашата дневна. Просто включваш радиоуредбата, облягаш се назад и се отпускаш. Прекрасно усещане.

Когато същата нощ най-после си легнах, мислите ми отново отидоха на онова място, което все още имах нужда да посещавам. Спомените за Мария — моето убежище. Меденият ни месец. Може би това бяха десетте най-хубави дни в живота ми. Всичко беше съвсем живо в паметта ми.

Слънцето бе слязло ниско под палмите и сега бавно потъваше зад синята линия на хоризонта. Бях на терасата на нашия хотел. Празното място до мен все още пазеше топлината на Мария, която до преди малко бе лежала до мен.

Сега стоеше пред огледалото.

Истинска красавица.

Беше облечена само по една моя риза и се приготвяше за вечеря.

Винаги се оплакваше, че краката й са прекалено слаби, но аз ги намирах дълги и красиви. Възбуждах се само като ги гледах.

Наблюдавах как Мария прибира лъскавата си черна коса в стегнат кок. Прическата подчертаваше дългата, изящна извивка на врата й. Господи, обожавах тази жена!

— Направи го пак — помолих я.

Тя се подчини, без да каже нито дума.

Когато наклони леко глава, за да си сложи обецата, погледът й срещна моя в огледалото.

— Обичам те, Алекс. — Тя се извърна към мен. — Никой никога няма да те обича като мен.

Погледите ни останаха приковани един в друг, а аз усещах, че мога да чета в душата й. Мислите ни бяха удивително еднакви. Протегнах ръка към нея и казах…

63.

Беше нещо прочувствено, но сега не можех да си спомня какво точно.

Надигнах се — съвсем сам в леглото, изтръгнат внезапно от мястото, на което се бях пренесъл в любимото си полубудно, полусънно състояние. Спомените ми се бяха препънали в бяло петно.

Подробностите от медения ни месец в Барбадос винаги са били кристално ясни в паметта ми. Защо сега не можех да си припомня какво бях казал на Мария?

Часовникът на нощното шкафче показваше два и петнадесет.

Бях напълно буден.

Моля те, Господи! Тези спомени са единственото, което ми остана. Всичко, което имам. Не ми отнемай и тях.

Светнах лампата.

Вече бе немислимо да остана в леглото. Излязох в коридора с намерението да сляза долу и да посвиря на пианото.

На площадката спрях с ръка върху перилото. Открехнатата врата на стаята на Али ме прикова на място.

Влязох вътре и от прага се загледах в моето малко момче.

Представляваше малка купчинка под завивките, от единия край на които се подаваше босото му краче.

Тънкият лунен лъч върху стената бе достатъчен, за да видя лицето му. Веждите му бяха смръщени, сякаш бе потънал в мисли, точно както изглеждах понякога и аз самият.

Когато се промъкнах под завивките, той се сгуши до гърдите ми и завря глава в ръката ми.

— Здравей, татко — рече сънено.

— Хей, мъниче — прошепнах, — заспивай.

— Лош сън ли сънува? — попита детето.

Усмихнах се. Това беше въпросът, който му бях задавал безброй пъти в миналото. А сега думите се връщаха обратно — като изгубена част от мен самия.

Той ми даваше моите думи, а аз му дадох тези на Мария.

— Обичам те, Али. Никой никога няма да те обича така, както те обичам аз.

Моето момче не помръдна, навярно отново бе заспало. Останах да лежа така, обгърнал рамото му с ръка, докато дишането му не се върна към спокойния си ритъм. И по някое време, потопен в топлината на детското телце, отново почувствах, че съм заедно с Мария.

64.

Когато Майкъл Съливан беше със синовете си, спомените за баща му винаги бяха най-силни. Блестящата белота на месарницата, фризера в дъното, мъжът, който идваше веднъж в седмицата, за да опакова обезкостеното месо, миризмата на ирландското сирене и пресните наденици.

— Хей, давай бе! — извика някой.

Викът върна Съливан в настоящето — на игрището, близо до дома му в Мериленд.

— Този тип въобще не може да удря! Не го бива за нищо! Ама че некадърник! — разнесе се наблизо.

Обикновено Шеймъс и Джими бяха яростните коментатори по време на бейзболните мачове. Най-големият му син — Майкъл-младши, както винаги бе концентриран в играта. Съливан виждаше в яркосините му очи същото желание — да удари стареца си веднъж и завинаги.

Майкъл му се извъртя и полетя в остра дъга. Съливан пое дълбоко дъх и замахна — после чу изплющяването, когато топката се удари в бейзболната ръкавица на Джими. Биваше го, кучият му син!

В другия край на празното игрище, където се упражняваха, настана суматоха. Джими, кетчърът, направи победен кръг около баща си, държейки топката високо във въздуха.

Единствено Майкъл-младши оставаше хладнокръвен и спокоен. Позволи си само лека усмивка, но не напусна могилката на питчъра, не се присъедини към ликуването на братята си.

Не отместваше поглед от стареца си, когото никога досега не бе удрял.

Сетне наведе глава, готов да продължи играта, когато изведнъж спря.

— Какво е това? — попита внезапно и погледна баща си.

Съливан сведе глава и видя нещо да се движи по гърдите му. Червената точка на лазерен мерник.

Мигом се просна на земята.

65.

Бейзболната бухалка, която излетя от ръката му, се разцепи във въздуха. Металната ограда зад началната база издрънча, когато куршумът рикошира. Някой стреляше по него! Хората на Маджоне? Кой друг…

— Момчета! Бягайте към заслона! — изкрещя той.

Нямаше нужда да им повтаря. Майкъл-младши сграбчи най-малкия си брат за ръката. Тримата хукнаха към навеса с ниска ограда, където бяха местата на треньора и резервните играчи. Малките копелета тичаха тъй, сякаш току-що са задигнали нечий портфейл.

Касапина побягна с все сили в противоположна посока. Искаше да отклони огъня от синовете си.

Освен това трябваше да се добере до оръжието си в колата.

Хъмвито31 му бе паркирано на около петдесетина метра от игрището и той тичаше право към него. Друг куршум изсвистя на сантиметри от брадичката му.

Изстрелите идваха откъм горичката от лявата страна на игрището, встрани от шосето. Толкова успя да разбере, докато тичаше презглава.

Когато стигна до джипа, отвори дясната врата и плонжира вътре. Последва експлозия от натрошени стъкла.

Касапина не помръдна, притиснал лице в постелката на пода. После протегна ръка под шофьорската седалка.

Беретата му беше прикрепена там, доказателство за нарушено обещание към Кейтлин. Той стисна зареденото оръжие и накрая се осмели да се огледа.

Бяха двама и в момента приближаваха откъм горичката — явно бяха от доверените момчета на Маджоне. И бяха дошли да го очистят. А може би и децата му.

Касапина изпълзя през полуотворената врата на автомобила, претърколи се върху чакъла и се напъха между колелата. Погледна отдолу и видя два чифта крака да тичат към него.

Нямаше време за внимателно планиране. Стреля два пъти изпод шасито. Единият от хората на Маджоне изрева, когато над глезена му цъфна кърваво петно.

Той се строполи на земята и Касапина стреля отново, право в сгърченото му от болка лице. Копелето така и не разбра как премина в отвъдното. Но това беше последната грижа на Съливан в момента.

— Татко! Татко! Татко, помощ!

Гласът на Майкъл се носеше откъм игрището, пресипнал от страх.

Съливан скочи и видя другия убиец да крачи към навеса, може би на около седемдесет метра от него. Вдигна пистолета, но осъзна, че и момчетата му са на прицел.

Скочи в джипа и го подкара с пълна скорост.

66.

Натискаше педала на газта докрай. Животът на момчетата му зависеше от това. Маджоне беше от този тип страхливци, които не биха се замислили да избият цялото му семейство. После се прицели през прозореца. Не биваше да пропуска. Убиецът спринтираше през вътрешното игрище. Съливан предположи, че като по-млад е бил приличен спортист. При това не е било много отдавна.

Майкъл-младши наблюдаваше всичко изпод навеса. Хлапето притежаваше самообладание, но в момента това едва ли му помагаше.

— Залегни! — изкрещя му Съливан. — Майкъл, залегни!

Убиецът осъзна, че Съливан наближава зад него. И спря, за да стреля.

Грешка.

Навярно фатална.

Очите му се разшириха, когато предната решетка на джипа закачи якето му и го понесе със скорост от осемдесет километра в час. Колата не намали и когато го размаза върху металната ограда.

— Добре ли сте, момчета? — извика Съливан, без да отделя поглед от убиеца. Той не помръдваше, сякаш бе залепен за оградата.

— Добре сме — с треперещ глас отвърна Майкъл-младши, макар да не бе изгубил самообладание.

Съливан слезе от джипа. Тъпакът висеше между бронята на автомобила и оградата, притиснат като в метален сандвич. Главата му бе клюмнала встрани. Гледаше само с едното си око, полузатворено от кръвта.

Съливан отиде и вдигна от земята разцепената си бухалка.

Завъртя я и замахна един път, два пъти, отново и отново, крещейки след всеки удар:

— Никога… не закачайте… моето… семейство! Никога! Никога! Никога!

Последният замах пропусна мишената си. Смачканият капак на джипа приличаше на кървав кратер. Но гледката го отрезви и му напомни къде се намира.

Съливан се качи в колата и пое на заден към мястото, откъдето момчетата наблюдаваха сцената като зомбирани. Когато се качиха в джипа до баща си, никой от синовете му не заговори, но и никой не се разплака.

— Вече всичко е наред — увери ги той. — Всичко свърши. Аз ще се погрижа за останалото. Чухте ли ме? Обещавам. Кълна се в очите на мъртвата си майка!

И щеше да удържи на клетвата си. Те бяха посегнали на Касапина и семейството му, сега той щеше да им го върне.

На мафията.

На Джон Маджоне.

67.

Имах пореден сеанс с Ким Стафорд. Когато тя влезе, носеше тъмни слънчеви очила и приличаше на уплашен беглец. Стомахът ми се сви, осъзнах, че в този случай думите ми са безполезни.

Сега, след като знаех кой е годеникът й, ми беше още по-трудно да уважа желанието й да го прикрива. Исках да се изправя лице в лице с този боклук.

— Ким — подех малко след началото на сеанса, — Сам държи ли някакво оръжие в апартамента си? — Сам беше името, с което се бяхме споразумели да го наричаме по време на срещите ни. Така наричали и булдога, ухапал Ким, когато била малка.

— Има пистолет върху нощното шкафче — отвърна тя.

Опитах се да прикрия загрижеността и тревогата, които изпитах.

— Някога насочвал ли го е към теб? Заплашвал ли е да го използва?

— Само веднъж — отрони тя и приглади притеснено полата си. — Беше отдавна. Ако мислех, че говори сериозно, още тогава щях да го напусна.

— Ким, бих искал да обмислим с теб авариен план за спасение.

— Какво намеквате? — ужасено ме изгледа тя.

— Да набележим някои предпазни мерки — поясних аз. — Да отделиш настрани малко пари, да държиш някъде куфар с дрехи от първа необходимост, да намериш безопасно място, където да отидеш, в случай че се наложи да бягаш.

Не съм сигурен защо свали очилата си точно тогава, но явно бе решила, че сега е моментът да ми покаже насиненото си око.

— Не мога, д-р Крос. Ако имам план, навярно ще го приложа. А мисля, че тогава той наистина ще ме убие.

След последния си сеанс за деня, преди да си тръгна, проверих гласовата си поща. Имаше само едно съобщение. Беше от Кайла.

„Хей, аз съм. По-добре се хвани за нещо, за да не паднеш! Нана ми позволи довечера да сготвя за всички нас. В нейната кухня! Ако не бях толкова изплашена, щях да кажа, че нямам търпение. И така, ще направя две домашни посещения, а после ще се отбия в магазина. След това може да се застрелям на паркинга. Ако не го направя, ще се видим у дома, към шест часа. Исках да кажа в твоята къща“.

Беше почти шест, когато чух съобщението. Опитах се да не мисля за сеанса с Ким, но не постигнах особен успех. Надявах се, че тя ще е добре, а и не бях сигурен дали трябва да се намеся. Когато пристигнах на Пета улица и влязох забързано вкъщи, Кайла вече действаше в кухнята. Беше препасала една от любимите престилки на Нана и тъкмо пъхаше във фурната тава с ребърца.

Нана седеше изправена на стола си край кухненската маса, а пред нея се мъдреше недокосната чаша с бяло вино. Това се казваше интересен развой на събитията.

Децата се мотаеха из кухнята, навярно искаха да проверят колко дълго ще издържи Нана без работа.

— Как мина денят ти, татко? — посрещна ме Джени. — Какво беше най-хубавото нещо, което ти се случи?

Думите й извикаха широки усмивки върху лицата на всички. Понякога по време на вечеря обичахме да задаваме този въпрос. Правехме го от години.

Замислих се за Ким Стафорд, а след това за случая с изнасилванията в Джорджтаун, както и за реакцията на Нана, че работя по тях. Мисълта за Нана ме върна към настоящето и въпроса на дъщеря ми.

— Най-хубавото ли? — отвърнах аз. — Да бъда тук с вас, скъпи мои, е най-хубавото нещо на света.

68.

Нещата започнаха да стават напечени.

Касапина мразеше плажа, мразеше пясъка, миризмата на солена вода, изобщо ненавиждаше всичко, свързано с посещенията на мръсното крайбрежие. А Кейтлин и момчетата страшно обичаха да пътуват през лятото до Кейп Мей. Е, можеха да се наслаждават на вълните, но по-добре без него.

Така че това, което го бе довело на брега, беше само бизнес и нищо друго. Още повече че трябваше да измине целия този път до Саут Джърси. Беше отмъщение, насочено срещу Джон Маджоне. Двамата с него се мразеха още откакто бащата на Маджоне бе избрал откачения ирландец за свой доверен убиец. Бе наредил на Съливан да ликвидира едно от приятелчетата на сина му и Касапина бе свършил работата с обичайния си ентусиазъм — наряза Рико Мариначи на малки парчета.

Напоследък Джон Маджоне се бе покрил. Което не беше изненада. Затова планът на Касапина претърпя малка промяна. Щом още не можеше да отреже неговата глава, щеше да започне с нечие друго тяло.

Въпросното тяло беше на Данте Ричи. Той беше най-младият в синдиката на Маджоне, любимецът на дона. Беше му като син. Помежду си хората му се шегуваха, че Джон Маджоне не си бърше задника, преди да се посъветва с Данте.

Малко преди залез-слънце Съливан пристигна в крайбрежния град Мантолукинг, Ню Джърси. Докато шофираше покрай Барнигат Бей, океанът в далечината изглеждаше пурпурен — красива гледка, ако някой си пада по цветни пощенски картички. Вдигна прозорците, за да се предпази от соления въздух. Нямаше търпение да си свърши работата и да се махне по-далеч оттук.

Самото градче бе разположено върху скъпоструваща ивица земя, простираща се на по-малко от километър и половина. Никак не бе трудно да открие къщата на Ричи на Оушън Авеню. Мина покрай предната порта, паркира малко по-нагоре по улицата и се върна пеша.

Явно Ричи се бе устроил доста добре. Главната къща представляваше голяма постройка в колониален стил: три етажа, капаци от кедрово дърво на прозорците, всичко изглеждаше идеално поддържано. А и беше разположено на самия бряг. Гараж с четири клетки, къща за гости, басейн с гореща вода сред дюните. Имението струваше най-малко шест милиона долара. Точно от типа лъскави придобивки, които бандитите купуват на съпругите си, за да ги накарат да забравят ежедневните грабежи и убийства, с които мъжете изкарват прехраната им.

А Данте Ричи беше убиец от класа, в това го биваше най-много. По дяволите, той се мислеше за съвременно и подобрено издание на Касапина!

От мястото си Съливан не можеше да види кой знае колко от разположението на къщата. Предположи, че основните помещения са с изглед към океана. Ала плажът не му осигуряваше добро прикритие. Трябваше да остане отпред и да изчака.

Това не беше проблем за него. Не му липсваше търпение, за да си свърши работата. Спомни си келтската поговорка, която дядо му Джеймс обичаше да повтаря: Coimhead fearg fhear na foighde или някаква подобна дивотия, означаваща: Пази се от гнева на търпеливия.

Съвсем вярно, мислеше си Майкъл Съливан, докато чакаше напълно неподвижно в падащия здрач.

69.

Отне му известно време, докато придобие обща представа за двора и къщата на плажа. Вътре не се забелязваше особено движение, но беше ясно, че семейството си е у дома: Данте, две малки деца и — поне доколкото Съливан можеше да различи от наблюдателния си пункт — готина млада съпруга, хубава италианска блондинка.

Но нямаше посетители, нито пък някъде се виждаше охрана. Или с две думи — истинско порядъчно семейство. Това означаваше, че огнестрелните запаси в къщата се ограничават до пистолета на Данте Ричи. Но каквото и да бе оръжието му, едва ли можеше да си съперничи достойно с деветмилиметровия автоматичен пистолет на Съливан. Или със скалпела му.

Въпреки хладното време, той се потеше под якето, даже тениската му се бе навлажнила. Дори океанският бриз не можеше да го разхлади. Само търпението му помагаше да запази самообладание. Или както си мислеше — професионализмът му. Без съмнение го бе наследил от баща си, оригиналния Касапин, който, ако не нещо друго, беше търпеливо копеле.

Накрая се запъти към къщата на плажа. Мина покрай лъскавия черен ягуар, паркиран на площадка от светлобежови тухли, и влезе в една от гаражните клетки, където бял ягуар си съперничеше с черния.

Виж го ти, Данте, май не страда от излишна скромност…

Касапина взе от работния тезгях в дъното на гаража тежък ковашки чук с къса дръжка. Претегли го на ръка и го вдигна. Щеше да свърши работа. Страхотно! Боже, обичаше инструментите, също като своя старец.

Ако искаше едната му ръка да е свободна за автоматичния пистолет, трябваше да замахне с лявата по предното стъкло на ягуара.

Вдигна чука, разкрачи се и удари с все сила по стъклото — истински Марк Макгуайър32!

Алармата тутакси писна, точно както желаеше.

Съливан незабавно излезе в предния двор, на половината път до главното шосе. Пристъпи в сянката на кичестия червен дъб, който също като него изглеждаше не на място тук. Пръстът му бе на спусъка, но остана неподвижен. Още никаква стрелба. Нека Данте реши, че е някой нещастен местен крадец. Това щеше да го накара да изскочи навън и проклинайки да се втурне към гаража.

След секунда остъклената предна врата се разтвори със замах и се удари в стената на къщата. В мрака светнаха два лъча от прожектор.

Съливан присви очи на светлината. Виждаше Данте на предната веранда — с пистолет в ръка. По къси плажни шорти. Мускулест и в добра физическа форма, но какво от това? Какво самодоволно и самовлюбено копеле беше този тип!

Грешка.

— Кой, по дяволите, е там? — изкрещя той към тъмния двор. — Попитах — кой е там? Най-добре започни да тичаш!

Съливан се усмихна. Това ли беше тежката артилерия на Джуниър? Новият Касапин? Този смотаняк в уютното си гнезденце на плажа? Този надут тъпак по плажни шортички и джапанки?

— Хей, аз съм Майкъл Съливан! — извика Касапина в отговор.

Излезе от сянката, направи лек поклон и изстреля първия откос към верандата, преди Данте да разбере какво става. А и откъде можеше да предположи? На кого би му стискало да се противопостави на страшния гангстер, обитаващ тази къща?

— Това е само за начало! — изрева Касапина, докато куршумите надупчиха корема и гърдите на Данте. Мафиотът се свлече на колене, измери Съливан с кръвнишки поглед, после падна по лице.

Касапина продължи да натиска спусъка, обсипвайки с куршуми двата ягуара. Посипа се облак от натрошени стъкла. По скъпите шасита на колите се нанизаха множество дупки в права линия. Добра работа.

Когато спря да стреля, чу викове откъм вътрешността на къщата. Жената и децата на мафиота пищяха с все сила. С два бързи откоса пръсна прожекторите на предната веранда.

Сетне пристъпи към къщата със скалпел в ръка. Щом приближи тялото, разбра, че Данте Ричи е мъртъв. Въпреки това го претърколи по гръб и нанесе десетина удара със скалпела по лицето му.

— Нищо лично, Данте — измърмори Съливан. — Но не си новия Касапин.

После се накани да тръгва. Данте Ричи бе получил посланието му. Много скоро щеше да го получи и Маджоне Джуниър.

Тогава от прага на входната врата се разнесе женски глас.

— Ти си го убил! Копеле! Ти си убил моя Данте!

Съливан се обърна и видя жената на мафиота с пистолет в ръка. Беше дребничка и много хубава, висока не повече от метър и петдесет.

Тя стреля наслуки в тъмнината. Не знаеше как, дори не можеше да държи правилно оръжието. Но явно притежаваше нещо от горещата кръв на Маджоне.

— Върни се в къщата, Сесилия! — извика Съливан. — Или ще ти пръсна черепа!

— Ти си го убил! Ти, мръсна отрепко! Гаден кучи син! — Тя слезе от верандата и пристъпи в двора.

Плачеше и крещеше в несвяст, но приближаваше към него. Глупачка.

— Ще те убия, негоднико! — Следващият й куршум рикошира в бетона на малкия басейн за птици, само на около метър вдясно от Съливан.

Гласът й се извиси в остър писък. Приличаше на вой на ранено животно.

Тогава нещо у нея се пречупи и тя се втурна по алеята за коли. Стреля още два пъти, преди Съливан да изпрати два куршума в гърдите й. Жената се строполи, сякаш се бе сблъскала със стена. Тялото й се разтърсваше в предсмъртни конвулсии. Касапина наряза и нея.

Когато се качи в колата си, се чувстваше много по-добре. Беше доволен от себе си. Дори нямаше нищо против дългия обратен път. Подкара с пълна скорост по магистралата, отвори прозорците и с цяло гърло запя заедно с Боно.

70.

Следващият ден щеше да мине под мотото: „Какво, по дяволите, си мисля, че правя“. Появих се в Шесто полицейско управление, където работеше Джейсън Стемпъл, и започнах да разпитвам за него. Не бях сигурен какво ще сторя, след като го открия. Но бях достатъчно притеснен за Ким Стафорд, за да се опитам да предприема нещо.

Вече не носех значка, нито картата си от ФБР, но мнозина от управлението ме познаваха. Макар че сержантът зад бюрото в приемната явно не беше сред тях.

Той ме накара да чакам зад стъклото за цивилни повече, отколкото ми се щеше. Реших, че трябва да се примиря. Останах прав и заразглеждах грамотите с награди, окачени по стените, докато накрая сержантът ме пусна да вляза във вътрешното помещение.

Там ме очакваше друг полицай.

— Пуласки, заведи господин… — Сержантът погледна подписа ми в пропуска — господин Крос в съблекалнята при Стемпъл. Мисля, че вече трябва да е там.

Последвах униформения по коридора, като мимоходом се заслушах в разговорите на неколцина полицаи. Пуласки бутна тежката въртяща се врата към съблекалнята. Лъхна ме познатата миризма на пот и различни дезинфектанти.

— Стемпъл! — извика полицаят. — Имаш посетител.

Младият мъж, наближаващ тридесетте, бе висок приблизително колкото мен, но по-тежък. Стоеше пред редицата очукани шкафчета и тъкмо нахлузваше тениска на националите от Вашингтон. В помещението имаше още неколцина полицаи, които явно не бяха на смяна. Оплакваха се и се подиграваха с щатската съдебна система, която напоследък определено си го заслужаваше.

Отидох при Стемпъл, който тъкмо си слагаше часовника. Не ми обърна никакво внимание.

— Може ли да поговорим за минута? — попитах го. Опитвах се да бъда учтив, но ми беше трудно да любезнича с мъж, който бие приятелката си.

— За какво? — Почти не ме удостои с поглед.

Снижих глас.

— Искам да поговорим за… Ким Стафорд.

Изведнъж не особено дружелюбното му държане се превърна в открита враждебност. Стемпъл ме измери с поглед от горе до долу, сякаш бях скитник, нахлул в дома му.

— Между другото, какво търсиш тук? Полицай ли си?

— Бях полицай. Сега съм психиатър. Ким се консултира с мен.

Малките очи на Стемпъл ме стрелнаха с омраза. Вече добиваше представа за картинката и явно никак не му харесваше. Нито пък не мен, защото стоях пред огромен мъжага, който имаше навика да бие жени и понякога да ги гори с цигара.

— Току-що изкарах двойна смяна — изръмжа той. — Ако си знаеш интереса, стой далеч от Ким. Чу ли ме?

Сега, след като се срещнахме, вече имах професионално мнение за Стемпъл: той беше пълен боклук.

— Ти я биеш, Стемпъл — казах, когато той понечи да се отдалечи. — Изгорил си я с цигара.

В съблекалнята настъпи тишина, но никой не застана на страната на полицая. Просто ни наблюдаваха. Двама от колегите му кимнаха, сякаш вече знаят.

Той бавно се извърна и се изпъна в цял ръст.

— Какво си намислил бе, задник! Кой, по дяволите, си ти, бе! Да не би да я чукаш?

— Няма такова нещо. Казах ти, че съм тук да поговорим. И ако си знаеш интереса, по-добре ме изслушай.

В този момент Стемпъл нанесе първия си удар. Аз отстъпих назад и той пропусна, но не съвсем. Определено бе избухлив и доста як.

Това беше всичко, от което се нуждаех. Направих ляв финт и му забих един ъперкът право в корема, от което той хлъцна.

Но в следващия миг силните му юмруци се стовариха в диафрагмата ми. Политнах към шкафчетата. Металните врати издрънчаха. Прониза ме остра болка в гърба. Надявах се да не съм счупил някое ребро.

Веднага щом се изправих на крака, се хвърлих към него. Той се препъна и за миг изгуби концентрация. После отново замахна. Този път юмрукът му срещна челюстта ми.

Върнах му го — силен прав в брадата, последван от ляв лупинг, който се стовари право във веждата му. Един за мен, един за Ким Стафорд. Сетне го цапардосах в скулата.

Стемпъл се извъртя застрашително, но миг след това ме изненада: строполи се на пода. Дясното му око беше започнало да се затваря.

Ръцете ми пулсираха. Бях готов да продължа схватката с този жалък страхливец. Истинската битка още не бе започнала и останах разочарован, когато той продължи да лежи, без да помръдва.

— Така ли се държиш с Ким? Не ти угоди с нещо и ти веднага я цапардосваш?

Той изръмжа, но бързо млъкна.

— Чуй ме добре, Стемпъл — продължих. — Ако искаш да запазя за себе си това, което знам, и да не го съобщавам по-нагоре, постарай се никога повече да не й посягаш. Никога. Дръж ръцете си далеч от нея. Както и цигарите си. Ясен ли съм?

Той остана да лежи на пода и това ми бе достатъчно. Отправих се към вратата, когато един от полицаите срещна погледа ми.

— Браво на теб — кимна мъжът.

71.

Ако Мама Нана работеше по случая в Джорджтаун, щеше по свойствения си, неподражаем начин да каже, че вече е „закъкрил“. Двамата със Сампсън пуснахме няколко интересни подправки в манджата, разпалихме огъня и зачакахме.

Погледнах Големия мъж, седнал срещу мен край масата, върху която бяха пръснати папки с криминални доклади.

— Никога досега не съм виждал толкова много безполезна информация — измърморих сърдито.

— Е, вече знаеш какво ми е на главата с този случай. — Той стискаше в ръка гумена топка против стрес. Чудех се как още не се бе пръснала на парченца.

— Този тип е предпазлив, изглежда достатъчно умен и е изключително жесток. Притежава и доста силно оръжие — използва снимките от престъпленията си, за да заплашва жертвите. Превръща всяко нападение в нещо лично. — Мислех на глас. Понякога ми помагаше.

Напоследък ми бе станало навик да крача из стаята. През последните часове навярно бях изминал десетина километра в кръстосване по килима в заседателната зала във Второ управление, където се бяхме настанили. Краката вече ме боляха, но това ми помагаше да мисля. Както и киселите зелени ябълки.

Сутринта бяхме започнали с преглеждане на полицейските доклади за престъпления през последните четири години, като търсехме общото помежду им. Дирехме някаква нишка, която да ни помогне да свържем отделните случаи. Предвид всичко, което знаехме досега за престъпника, ние търсехме изчезнали жени, случаи на изнасилване, осакатени и обезобразени жертви. Отначало в Джорджтаун, а след това и в цялата област.

За да се разведрим, слушахме по радиото шоуто „С Елиот на разсъмване“, но дори Елиот и Даян не можаха да разсеят мрачното ни настроение през този ден с професионалния си оптимизъм.

Както се казва на езика на бейзбола, за да покрием всички бази, направихме втори преглед, проверявайки основно неразрешените случаи. Резултатът беше списък от престъпления — дълъг и необещаващ.

Но все пак през този ден се случи и нещо добро. Мина Съндърланд се съгласи да се срещне още веднъж с нас и по време на разговора ни даде някои допълнителни подробности за насилника. Бил бял мъж, според нея малко над четиридесетте. От беглото й описание останахме с впечатлението, че е с хубава външност, което й бе доста трудно да признае.

— Като Кевин Костнър е — рече с неохота тя. — Изглежда добре за годините си.

Това бе доста важна подробност, за да допълним профила му. Бандитите, които притежават чар, са още по-опасни. Надеждата ми беше, че ако й обещаем да й осигурим защита, Мина може би щеше да се съгласи да ни разкаже още подробности. Това, с което разполагахме, не бе достатъчно за примерен полицейски портрет. Трябваше ни нещо доста по-конкретно от описание, което можеше да пасне на поне дванадесет хиляди мъжки лица по улиците на Джорджтаун.

Сампсън наклони стола си назад и протегна дългите си крака.

— Какво ще кажеш да се приберем да подремнем малко и утре да продължим? Напълно съм скапан.

Тъкмо в този момент в залата нахлу Бетси Хол, която изглеждаше значително по-бодра и от двама ни. Бетси беше нов детектив, пълна с желание за работа, но от тези хора, които знаеха как да ти помогнат, без да ти досаждат или да ти се пречкат.

— Вие търсите само жертви от женски пол в докладите, нали? — попита тя.

— А какви други? — промърмори Сампсън.

— Чували ли сте за Бени Фонтана?

Никой от двама ни не го бе чувал.

— Наемен убиец, среден по ранг в мафията, бос на местно ниво… По-скоро беше. Бил е убит преди две седмици. В апартамент в Калорама Парк. По-точно в същата нощ, когато е била изнасилена Лиза Бранд в Джорджтаун.

— И какво от това? — попита Сампсън.

Усетих в гласа му същите умора и нетърпение, които изпитвах и аз.

— Ето това.

Бетси отвори една папка и пръсна върху масата пред нас десетина черно-бели снимки. Върху тях се виждаше бял мъж, може би около петдесетгодишен, проснат мъртъв в някаква стая. И двете му ходила бяха току-що отрязани до глезените.

Умората ми изведнъж се изпари. Адреналинът ми рязко се повиши.

— Господи! — промърмори Сампсън.

И двамата бяхме скочили на крака и разглеждахме снимките една по една.

— Според доклада на патолога всички разрези са направени, след като вече е бил мъртъв — добави Бетси. — Вероятно с хирургически инструмент. Може би скалпел и трион. Мислите ли, че това може да е вашият човек? — Изражението й бе обнадеждено, озарено от някаква наивност.

— Мисля, че трябва да научим нещо повече — отвърнах. — Може ли да получим ключовете от апартамента?

Тя бръкна в джоба си и гордо ги размаха:

— Знаех си, че ще ме помолите за това.

72.

— Мамка му, Алекс! Серийни изнасилвания, серийни убийства. А сега и връзка с мафията? — Сампсън удари с юмрук покрива на колата. — Всичко това не би могло да е съвпадение. Не може! Не е!

— Определено би могло да означава нещо, ако става дума за същия тип — напомних му аз. — Нека да видим какво се е случило тук. Опитай се да не изпреварваш събитията.

Джон не беше далеч от истината. Нашият бандит все повече и повече придобиваше облика на садистично чудовище с много жестоки, точно определени навици. Явно бяхме на прав път, но още не бяхме напипали точната посока.

— Ако от това излезе нещо — започна Сампсън, — тази вечер не искам да се обаждаш на старите си другарчета. Става ли? Иска ми се да разполагам с още малко време, преди федералните да се появят на сцената.

Федералните вече знаеха за убийството на Фонтана, след като съществуваше предположение, че е замесена мафията. Но изнасилванията все още бяха към вашингтонската полиция, в местния периметър на действие.

— Не знаеш със сигурност дали ще поемат случая — отбелязах аз.

— Да, бе! — щракна с пръсти Сампсън, — забравих! На теб са ти заличили спомените, след като си напуснал Бюрото, също като в „Мъже в черно“33. Е, позволи ми да ти напомня — те ще се заемат с този случай. Много си падат по подобни неща. Ние вършим цялата работа, а феберейците обират лаврите.

Стрелнах го с поглед.

— Докато бях в Бюрото, негодувал ли си, когато съм се включвал в някой случай? Някога засягал ли съм те с нещо?

— И да се е случвало, не се тревожи сега за това — успокои ме той. — Ако имаше смисъл да се говори за миналото, щях да ти кажа. Но по дяволите, ти никога не си се намесвал в някой от моите случаи!

Спряхме пред тухлена сграда с апартаменти, намираща се срещу Каролина Парк. Кварталът бе хубав; не се съмнявах, че убийството на Фонтана е разтърсило всички съседи. Освен това се намираше на по-малко от три километра от мястото, където Лиза Бранд е била нападната само няколко часа след като Бени Фонтана е бил убит.

Прекарахме следващия час в апартамента, като с помощта на снимките от престъплението и засъхналите петна от кръв по килима се опитвахме да възстановим убийството, от което ти настръхваше кожата. Това не ни даде конкретна връзка с останалите случаи, но поне беше някакво начало.

Когато си тръгнахме, се насочихме към югозападната част на Джорджтаун, минавайки по най-обичайния маршрут до квартала, където живееше Лиза Бранд. И двамата искахме да продължим, затова обиколихме наоколо, като се движехме в хронологичен ред по местата, където са били извършени и останалите престъпления.

В два и половина сутринта със Сампсън седяхме в едно сепаре в денонощна закусвалня. Върху масата пред нас бяха пръснати папките с досиетата и ние отново и отново ги преглеждахме. Бяхме твърде увлечени от разкритията, за да спрем, твърде уморени, за да се приберем у дома.

За пръв път имах възможност да се запозная с досието на Бени Фонтана. Прочетох няколко пъти доклада на патолога. Сега разглеждах списъка с вещите, които са били взети от апартамента. По време на четвъртия или петия оглед погледът ми се спря върху конкретен предмет: откъснат ъгъл от бял плик, облепен с фолио по края. Бил е намерен под дивана, само на няколко крачки от тялото на Фонтана. Като стана дума за крачки, си спомних за отрязаните крака на мафиота.

Изправих се рязко в стола. Точно това са най-ценните мигове във всеки неразрешен случай.

— Трябва да отидем някъде — заявих бодро.

— Прав си. Да се прибираме у дома — съгласи се Сампсън.

Повиках сервитьорката, която дремеше зад тезгяха.

— Има ли някъде наблизо денонощен магазин? Важно е.

Сампсън беше твърде изморен, за да спори. Последва ме навън, след това зад ъгъла, а сетне още няколко пресечки до ярко осветения магазин. Огледах набързо рафтовете и открих това, което търсех.

— Мина Съндърланд каза, че снимките, които видяла, били правени с полароид. — Разкъсах опаковката на един филм.

— Първо трябва да платите! — извика служителят на касата, но аз не му обърнах внимание.

Сампсън поклати глава укорително:

— Алекс, какво, по дяволите, правиш?

— Списъкът с предметите от Фонтана — поясних. — Имаше плик, облепен с фолио по краищата. По-скоро парче от него.

Извадих плика от кутията, откъснах ъгъла и го вдигнах. — Също като това.

Устните на Сампсън бавно се разтегнаха в усмивка.

— Снимал е Бени Фонтана веднага след като го е убил. Това е същият тип, Джон.

73.

Денят ми беше дълъг и уморителен, но на следващата вечер се прибрах рано.

Нана имаше занятия по четене с класа си в Първо баптистко сиропиталище на Четвърта улица, така че аз останах у дома с децата. Най-хубавите мигове от живота ми са, когато съм с тях. Проблемът понякога беше, че невинаги успявах да им отделя достатъчно време.

Тази вечер реших да се развихря в кухнята. Приготвих любимата им бобена чорба, както и салата „Коб“34, а на път за вкъщи бях купил прясно изпечен хляб с чедър от хлебарницата близо до офиса ми. Бобената чорба беше вкусна почти колкото тази на Нана. Понякога си мисля, че тя има по две версии на всяка рецепта — едната, която е в главата й, и втората, в която пропуска някоя и друга тайна подправка и после споделя с мен. Това си е нейна мистерия и се съмнявам, че се е променила особено през последния половин век.

След това проведохме с децата една доста дълго отлагана тренировка. Джени и Деймън се редуваха да удрят кожената боксова круша в сутерена, докато Али обикаляше с камиончето си наоколо по пода, който бе обявил за междущатска магистрала I-95.

После се пренесохме на горния етаж за урока по „плуване“ на малкия брат. Това беше измислица на Джени, вдъхновена от нежеланието на Али да влиза във ваната. Макар че, след като веднъж се озовеше вътре, беше доста трудно да го накараме да излезе от там. Явно връзката между двете събития не му бе съвсем ясна, затова той протестираше всеки път, когато трябваше да се къпе. Аз бях доста скептичен относно идеята на Джени, докато не я видях в действие.

— Дишай, Али! — съветваше го тя, заела позата на треньор. — Хайде да видим как дишаш, мъниче!

Деймън придържаше най-малкият ми син, докато той цамбуркаше по лице във водата, опръсквайки всичко наоколо. Беше голяма веселба, но заради Джени запазвах сериозна физиономия. Наблюдавах урока на безопасно разстояние от пръските, седнал върху тоалетната седалка.

— Вдигни го за секунда — нареди Джени.

Деймън изправи „плувеца“, който вкопчи ръчички в ръба на ваната.

Али примигна и изплю вода, а очите му блестяха от играта.

— Аз плувам! — обяви той.

— Не, още не си се научил — делово заяви Джени. — Но определено имаш голям напредък, малки братко.

Двамата с Деймън бяха не по-малко мокри от него, но май въобще не ги бе грижа. Беше истински потоп. Джени бе коленичила в голяма локва, докато Деймън стоеше изправен и ме гледаше конспиративно, сякаш снизходително казва: Не са ли откачили напълно?

Когато телефонът иззвъня, и двамата бяха готови да се изстрелят към вратата и извикаха в един глас.

— Аз ще вдигна!

— Не, аз ще вдигна — пресякох ентусиазма им. — Вир-вода сте. Никакво плуване, докато не се върна.

— Хайде, Али — дочух на излизане от банята, — нека ти измием косата.

Момичето беше гениално.

Забързах надолу по коридора, за да вдигна телефона, преди да се включи телефонният секретар.

— Тук е резиденцията на семейство Крос — казах достатъчно високо, за да ме чуят децата.

74.

— Алекс Крос ли е на телефона?

— Да — отвърнах. Не познах гласа от другия край на линията, беше някаква жена.

— Обажда се Ани Фолк.

— Ани! — възкликнах леко засрамен. — Здравей, как си?

С нея бяхме добри познати. Синът й беше една или две години по-голям от Деймън. Ани беше лекар в спешното отделение на болница „Сан Антонио“.

— Алекс, аз съм в болницата…

Изведнъж направих връзката и сърцето ми подскочи.

— Нана ли…

— Не е за Нана — рече тя. — Не знаех на кого другиго да се обадя. Става дума за Кайла Коулс. В спешното е.

— Кайла ли? — сепнах се аз. — Какво става? Тя добре ли е?

— Не зная, Алекс. Все още не мога да ти съобщя нищо конкретно. Макар че положението й не е никак розово.

Това не беше отговорът, който очаквах да чуя.

— Ани, какво се е случило? Поне това можеш ли да ми кажеш?

— Не знам съвсем точно. Изглежда, някой я е нападнал.

— Какво? — Почти крещях в телефона, изпаднал в паника. Обзе ме мрачно предчувствие.

Деймън излезе в коридора и се втренчи в мен с широко отворени, изпълнени със страх очи. Поглед, който бях виждал прекалено често в тази къща.

— Мога само да ти кажа, че е била намушкана с нож. Два пъти, Алекс. Жива е.

Намушкана? Нозете ми се подкосиха от тази дума, но не я изрекох на глас. Преглътнах с усилие. Все пак беше жива.

— Алекс, не бива да говоря за това по телефона. Можеш ли да дойдеш колкото е възможно по-бързо в болницата?

— Тръгвам.

75.

Нана все още не се бе върнала. След мигновено колебание повиках съседката Нейоми Харис, за да остане при децата. Скочих в колата и подкарах с пълна газ. Нямаше да е зле да имам и синя лампа на покрива.

Пристигнах много бързо в болницата. По пътя не можех да мисля за нищо друго, освен за Кайла. Когато спрях пред спешното отделение, видях колата й, паркирана под навеса.

Шофьорската врата бе отворена и докато минавах тичешком, надникнах вътре — на предната седалка имаше кръв. Господи, бе шофирала сама до тук! По някакъв начин беше успяла да се изплъзне от нападателя.

Както винаги, в чакалнята на „Сан Антонио“ бе пълно с хора. На рецепцията се бе строила редица от хора с отчаяни, изпити лица. Имаше и ранени, придружавани от приятели и роднини. Тук ми съобщиха, че Мария е мъртва.

— Господине, не можете… — викна някаква сестра зад гърба ми.

Но аз вече се бях промъкнал през вратите към отделението, преди да успеят да се затворят. Когато се озовах вътре, станах свидетел на поредната трескава нощ в спешното. Санитарите припряно тикаха носилките; навсякъде около мен кръстосваха лекари, сестри и пациенти.

Един младеж лежеше на походно легло, на челото му зееше дълбока рана, а лицето му бе в кръв.

— Ще умра ли? — питаше нещастникът всеки, който минеше покрай него.

— Не, ще се оправиш — уверих го, след като никой друг не си даваше труда да го успокои. — Ще оздравееш, синко.

Но къде беше Кайла? Не знаех кого да попитам за нея. Тогава чух някой да ме вика.

— Алекс, насам!

Ани ми махаше от дъното на коридора. Притичах до нея, а тя ме хвана за ръката и ме поведе към травматологията — голяма зала, в която, отделени едно от друго със зелени найлонови завеси, бяха подредени болнични легла.

Неколцина медицински служители се бяха скупчили в полукръг около едно от тях. С ужас мярнах изцапаните им с кръв ръкавици.

Други минаваха забързано покрай мен, без да ми обръщат внимание.

Това означаваше, че Кайла е жива. Предположих, че в момента се опитват да я стабилизират, за да я вкарат в операционната.

Носът и устата й бяха закрити от маска. Някой тъкмо сваляше от корема й просмуканата с кръв превръзка, вече бяха срязали ризата й.

— Прободна рана в коремната област, възможно е разкъсване на далака — каза лекарката, жена на около тридесет и пет години, която явно ръководеше екипа.

Останалите гласове се примесиха. Вече нищо не чувах, всичко около мен се замъгли.

— Кръвно налягане седемдесет, пулс 120. Честота на дишане — тридесет и четири.

— Аспирирайте, моля.

— Тя добре ли е? — попитах плахо. Имах чувството, че сънувам кошмар, в който никой не може да ме чуе.

Ръката на Ани се отпусна на рамото ми:

— Трябва да ги оставим да си свършат работата. Още не знаем много, Алекс, но веднага щом разберем, ще ти кажа.

Осъзнах, че ме води към вратата. Господи, исках още да гледам Кайла, но в същото време такава мъка бе сграбчила сърцето ми, че ми бе трудно да дишам.

— Обадете се на седмия етаж, кажете им, че сме готови — викна лекарката, — ранената е остър корем.

— Това означава, че стомахът е твърд и няма перисталтика — прошепна ми Ани.

— Да вървим. Побързайте, колеги!

Бях избутан, при това не особено любезно.

— Дръпнете се от пътя ни, господине. Състоянието на пациентката е критично.

Отстъпих назад, за да направя път на носилката. Отвеждаха Кайла към коридора. Очите й бяха затворени. Дали знаеше, че съм тук? Кой й го бе причинил? Последвах носилката, но след миг я пъхнаха в асансьора много бързо, както правеха всичко. Металните врати се затвориха.

Ани ми посочи другия асансьор.

— Ако искаш, ще те заведа в чакалнята на втория етаж. Повярвай ми, всички правят каквото могат. Те знаят, че Кайла е лекар. Всички колеги я познават като истинска светица.

76.

Състоянието на пациентката е критично… Всички знаят, че тя е истинска светица.

Прекарах следващите няколко часа в чакалнята, сам и без никакви вести за Кайла. Мислех единствено за жестоката ирония на съдбата: две от децата ми бяха родени в „Сан Антонио“. Мария бе издъхнала тук. А сега Кайла…

Ани Фолк се появи отново. Заговори ми с тих, почтителен глас, който ме изпълни с ужас.

— Ела с мен, Алекс. Моля те, побързай. Ще те заведа при нея. Изведоха я от операционната.

Отначало помислих, че Кайла е все още под упойка, но когато приближих, тя се размърда. Очите й се отвориха и тя ме видя — миг по-късно ме позна и прошепна:

— Алекс…

— Здравей — отвърнах й и нежно взех ръката й.

За секунда тя изглеждаше объркана, сякаш не разбираше къде се намира. После стисна очи. Сълзите се търкулнаха по страните й и аз също едва не се разплаках, но после си помислих, че ако ме види толкова разстроен, ще се изплаши.

— Всичко е наред — промълвих. — Лошото свърши. Ти си в реанимацията.

— Бях… толкова уплашена. — Гласът й звучеше като на малко момиче. Никога досега не я бях виждал толкова уязвима и неуверена.

— Наистина ли шофира сама до тук? — попитах, придърпвайки един стол, без да пускам ръката й.

Можех да се закълна, че почти се усмихна, макар очите й да оставаха замъглени.

— Нали знаеш колко се бавят линейките, докато дойдат до този квартал — прошепна тя.

— Кой ти причини това? Знаеш ли кой беше, Кайла?

Тя отново затвори очи. Изпълни ме гняв. Дали знаеше кой я бе нападнал и се боеше да ми каже? Дали и тя е била предупредена да не говори?

Останахме мълчаливи известно време, докато Кайла отново събра сили да говори. Нямах намерение да я притискам, както бях постъпил с Мина Съндърланд.

— Бях на домашно посещение — започна тя, но очите й останаха затворени. — Обади ми се сестрата на този тип. Той е наркоман. Опитвал се да се откаже от дрогата в домашни условия. Когато пристигнах, беше изпаднал в криза. Не зная за кого ме е помислил. Намушка ме…

Гласът й заглъхна. Погалих я по косата и притиснах с длан бузата й. Неведнъж съм бил свидетел колко мимолетен и несигурен е животът, но човек никога не свиква с неочакваните му обрати.

— Ще останеш ли с мен, Алекс докато заспя… Не си отивай.

Отново говореше с гласа на малко момиче. Никога досега Кайла не ми е изглеждала толкова безпомощна. Сърцето ми се свиваше от мъка. Нещастието я бе сполетяло, докато се е опитвала да помогне на друг човек.

— Разбира се — отвърнах. — Ще бъда тук. Никъде няма да ходя.

77.

— Както знаеш, известно време бях депресиран.

— Точно така, Алекс. Повече от десет години.

Седях срещу любимата си лекарка, моя личен психиатър — доктор Адел Файнъли. От време на време тя бе моят изповедник. Тя е тази, която ме окуражи отново да започна частна практика, дори ми прехвърли неколцина от пациентите си. „Опитни зайчета“, както обичаше да ги нарича.

— Трябва да ти кажа някои неща, които доста ме притесняват — започнах аз. — Но това може да отнеме няколко часа.

— Няма проблем — сви рамене тя.

Адел имаше светлокестенява коса и бе в началото на четиридесетте, но ми се струваше, че откакто се бяхме запознали, не бе остаряла и с ден. Понастоящем не беше омъжена и имаше моменти, когато си представях, че двамата бихме могли да бъдем заедно, но после бързах да пропъдя подобна мисъл. Щеше да бъде твърде глупаво и налудничаво.

— Говори, но при условие, че сведеш няколкото часа дрънканици до петдесет минути — заяви тя. Умница, както винаги улучи най-правилния тон.

— Става — уверих я убедено.

— Тогава по-добре да започваш — кимна тя. — Часовникът ми е нагласен и вече отброява минутите ти.

Започнах разказа със случилото се с Кайла. После обясних как се чувствах, когато я оставих в болницата, и сега, когато тя бе заминала да се възстановява при родителите си в Северна Каролина.

— Не мисля, че вината е моя. Поне този път не съм аз причината да я нападнат… Поне не директно.

Колкото и да бе добра, Адел не можа да се сдържи и смръщи вежди.

— А индиректно?

Поклатих колебливо глава.

— Изпитвам вина като цяло — все едно, че съм могъл да направя нещо, за да предотвратя нападението.

— Какво например?

Усмихнах се. Адел също.

— Ами например като ликвидирам престъпността в окръг Вашингтон — обявих.

— Отново се криеш зад чувството си за хумор — скара ми се тя.

— Сигурно си права, но ето какво е най-лошото. Колкото и да се смятам за рационална личност, наистина изпитвам определена вина, струва ми се, че по някакъв начин бих могъл да защитя Кайла. Да, зная колко абсурдно е всичко това, Адел. Да си го мисля. И да го изричам на глас. Но нищо не мога да променя.

— Разкажи ми повече за тази „защита“, която по някакъв начин си могъл да осигуриш на Кайла Коулс — претегли ме тя с професионален поглед.

— Не задълбавай в това! — мигновено възразих. — А и не мисля, че използвах думата защита.

— Както и да е, няма да спорим за това, поговори с мен, моля те. Ти самият заяви, че искаш да ми кажеш всичко.

— Добре, тогава ще се изразя така: не бих могъл да направя нищо, за да помогна на Кайла. Сега доволна ли си?

— Почти. — Адел чакаше да продължа.

— И разбира се, всичко е свързано с онази нощ, когато застреляха Мария. Аз бях там. Гледах я как умира в ръцете ми. Не можех да направя нищо, за да спася жената, която обичах. А и след това не направих нищо. Така и не залових онзи кучи син, който я уби.

Адел мълчеше.

— И знаеш ли кое е най-лошото? — не спирах да се горещя. — Винаги съм се питал дали онзи куршум не е бил предназначен за мен. Мария се извърна в ръцете ми… Тъкмо в този момент я улучиха.

Останахме мълчаливи дълго време. Прекалено дълго дори и за нас. А ние доста добре се справяхме с мълчанията.

Досега никога не бях споменавал тази част пред Адел, всъщност не я бях изричал пред никого на глас.

— Адел, смятам по някакъв начин да променя живота си.

Тя отново не каза нищо. Беше умна и корава жена, тъкмо такива психиатри харесвах. Надявах се, че и аз ще стана такъв един ден, когато израсна в професията.

— Не ми ли вярваш? — попитах накрая.

Тя най-после заговори.

— Разбира се, че искам да ти вярвам, Алекс. Но по-важно е дали ти самият си вярваш. Мислиш ли, че някой от нас наистина би могъл да се промени?

— Да — уверих я. — Мога да се променя. Но много пъти съм се лъгал в това.

Тя се засмя. И двамата се засмяхме.

— Не мога да повярвам, че плащам за тези глупости — заключих накрая.

— Нито пък аз — съгласи се Адел, — но времето ти изтече.

78.

По-късно същия следобед се озовах в църквата „Сан Антонио“. „Сан Тони“, както я наричах като дете, докато растях в не по-малко „святата“ къща на Нана. Църквата се намираше на по-малко от две пресечки от болницата, където Мария умря. Реших след консултацията с Адел да поверя духовното си лечение в ръцете на Господ. Надявах се, че това е своеобразен напредък. Но може и да се лъжех.

Коленичих пред олтара и оставих мириса на тамян да ме облее и да ме пречисти от мръсотията. Най-изумителното нещо за мен беше, че повечето от църквите бяха изрисувани от хора, вдъхновени от вярата в нещо по-голямо и по-важно от тях самите. А тъкмо по този начин се опитвах да живея и аз.

Вдигнах поглед към олтара. От устните ми се отрони тиха въздишка. Вярвах в съществуването на Бог. Всичко останало намирах за странно или арогантно: не можеше да смятаме, че Бог мисли като нас; или че има голямо и добродушно лице; че е бял, кафяв, жълт, зелен или какъвто и да било друг цвят; и че по цял ден и нощ слуша молитвите ни.

Докато седях на предната скамейка в църквата „Сан Тони“ обаче, аз изрекох няколко молитви за Кайла — помолих се тя не само да оздравее физически, но и душата й да се излекува. Хората реагират по различен начин, когато близките им изпаднат в беда. Зная го от опит. А сега за съжаление и Кайла го знаеше.

Помолих се и за Мария, която напоследък присъстваше постоянно в мислите ми.

Дори си поговорих с нея. Надявах се, че одобрява начина, по който отглеждам и възпитавам децата ни. После се помолих за Мама Нана и крехкото й здраве; за децата; не пропуснах да прошепна и няколко думи за котката ни Роуз, защото се боях, че може да е болна от пневмония. Не позволявай котката ни да умре. Не сега — помолих се. — Роузи е добро животинче.

79.

Касапина беше в Джорджтаун, за да изпусне малко насъбралата се „пара“ — иначе нещата можеше да не се развият много добре, когато се прибере при Кейтлин и децата и отново се отдаде на обикновения си и почтен живот. Всъщност преди доста време бе осъзнал, че му доставя удоволствие да води двойствен живот. Но кой, по дяволите, не би бил доволен?

Може би на дневен ред беше поредната игра „Червена светлина, зелена светлина“. Защо не? Войната с Маджоне беше доста напрегната.

Участъкът от Кю Стрийт, по който крачеше забързано в момента, беше приятно местенце — с дървета от двете страни на улицата и редица хубави къщи. Виждаха се дори и някои по-големи постройки, приличащи на резиденции. Районът бе населен предимно с богаташи и паркираните коли говореха достатъчно красноречиво за стандарта и вкусовете на тези, които живееха тук: няколко мерцедеса, един „Рейндж Роувър“, БМВ, „Астън Мартин“, едно-две лъскави нови бентлита.

Наоколо бе твърде оживено, хорската глъч огласяше къщите. Идеално за днешната му цел. Със слушалки на ушите, Касапина се наслаждаваше на един шотландски състав. После спря музиката и придоби сериозен вид.

В къщата на ъгъла на Тридесет и първа и Кю Стрийт явно се подготвяше някакво вечерно парти. Отпред бе спрял микробус на някаква фирма за кетъринг, а портиерът пробваше дали уличните лампи светят. Блещукат, блещукат.

В този миг Касапина чу ритмичното потракване на дамски токчета. Подканващият, възбуждащ звук идваше някъде отпред по тротоара, покрит с тухлени плочи, който се виеше покрай улицата като огърлица.

Най-сетне видя гърба на жената — привлекателен и строен екземпляр, с дълга черна коса, която се спускаше до кръста. Дали не бе ирландка, красива сънародничка? Не можеше да определи със сигурност. Но ловът бе започнал и много скоро щеше да узнае доста неща. Имаше чувството, че вече контролира съдбата й, че тя му принадлежи.

Приближаваше все повече към жената с гарвановочерни коси, като в същото време оглеждаше малките странични алеи, търсейки подходящо място. Изведнъж съзря магазин. Какво беше това? Изглеждаше някак не на място в този богаташки квартал.

„Базар Сара“ — гласеше табелата над вратата.

В този миг чернокосата жена хлътна вътре.

„Ловът продължава“ — помисли си Касапина и самодоволно се ухили. Обожаваше подобни игри — опасна криеница на котка и мишка, чиито правила определяше той. Ала усмивката му мигом угасна — видя нещо в магазина на Сара, което никак не му бе по вкуса.

Сред вестниците, подредени върху стойката, съзря броеве от „Уошингтън Поуст“. И внезапно си спомни, че в този квартал живее Боб Удуърд35, но това не беше големият проблем.

Касапина видя собствения си лик, приблизителна скица, разбира се, но твърде правдоподобен негов портрет. Отгоре на всичко се намираше на първа страница, точно под главата на вестника.

— Мили боже — изуми се той. — Станал съм известен.

80.

Положението съвсем не беше весело. С бърза крачка, Майкъл Съливан се запъти към мястото на Кю Стрийт, където бе паркирал кадилака си. Всъщност това бе възможно най-лошото развитие на нещата, което можеше да си представи. Изглежда, напоследък всичко се бе обърнало против него.

Седна зад волана и внимателно обмисли ситуацията.

Коя ли от жертвите му можеше да е пропяла? Явно е дала доста точно описание на полицията. Заключи, че в момента го атакуват от две страни едновременно — от вашингтонската полиция и от мафията. Какво да правя?, замисли се той.

Остана доволен, когато част от решението се оформи в главата му. Дори се изпълни с въодушевление — очертаваше се нова игра. Ново завъртане на рулетката.

Ченгетата си мислеха, че знаят как изглежда, което би могло да му създаде сериозни неприятности, но в същото време да ги направи прекалено самоуверени.

Грешка.

Особено ако предприеме ответни ходове. А той смяташе незабавно да го стори.

Първата част от плана му го отведе на Вашингтон Авеню, близо до Блу Али — право там, където си спомняше, че се намира малката бръснарница на Руди. Имаше свободен стол. Съливан се настани и пожела подстригване и бръснене.

Беше вълнуващо да си представи как ще изглежда след това, дали ще хареса новата си външност.

След десетина минути си помисли: Свалете превръзките, д-р Франкенщайн. Дребничкият, закръглен бръснар изглеждаше доволен от работата си.

Ако си оплескал нещата, мъртъв си. Не се шегувам, Руди, каза си Касапина. Ще те нарежа на филийки с най-острия ти бръснач. Да видим какво ще каже „Уошингтън Поуст“ по въпроса!

Новият му образ в огледалото го изненада приятно!

— Не е толкова зле, харесва ми — ухили се той. — Струва ми се, че малко приличам на Боно.

— Сони и Шер — този Боно36 ли имате предвид? — попита Руди Тъпака. — Не знам, господине. Мисля, че изглеждате по-добре от Сони Боно. Нали знаете, че той вече не е между живите.

— Няма значение — махна с ръка Съливан, плати, добави бакшиш и изхвръкна от бръснарницата.

Следващата стъпка бе посещение на Капитолийския хълм във Вашингтон.

Винаги бе харесвал този район, действаше му освежаващо и възбуждащо. Представата на повечето хора за Капитолия се свеждаше до елегантните стълби и тераси откъм западната страна. Но откъм източната, зад Капитолия, Върховния съд и сградата на Библиотеката на Конгреса се намираше оживен район, който Касапина отлично познаваше. Спомни си, че и преди е минавал по този път.

Прекоси Линкълн Парк, който представляваше впечатляваща гледка с купола си, открояващ се сред оголените клони на дърветата.

Изпуши една цигара, докато преповтаряше плана си. Беше застанал пред странния Паметник на освобождението37, изобразяващ роб, трошащ оковите си, докато Линкълн чете Декларацията за освобождението на робите38.

Според мнозина Линкълн бил добър човек. Според Касапина — много лош. Чудно защо, питаше се той.

Минути по-късно проникна в къщата на Си Стрийт. Просто знаеше, че това е кучката, която е пропяла за него. Усещаше го интуитивно, но много скоро щеше да знае със сигурност.

Откри Мина Съндърланд в малката уютна кухня. Беше по домашни пантофи, облечена с джинси и снежнобяла тениска. Приготвяше си спагети, докато отпиваше от чаша с червено вино. Сладка като розова пъпка, каза си Касапина.

— Липсвах ли ти, Мина? Защото ти ми липсваше. И знаеш ли какво, почти бях забравил колко си хубава.

„Но повече няма да те забравя, скъпо момиче. Този път си нося фотоапарат, за да те снимам. В крайна сметка ще станеш звездата на специалната ми фотографска колекция. О, да, наистина си звезда!“

Замахна със скалпела.

81.

Все още бях в църквата, когато мобилният ми телефон иззвъня — нещо се бе случило в района на Капитолия. Помолих се набързо за този, който се намираше в опасност, после отправих още една молитва — да заловим престъпника по-скоро. След това напуснах тичешком църквата „Сан Антонио“.

Двамата със Сампсън потеглихме с колата му, с включени сирени и светлини, към района зад Капитолия. Когато пристигнахме, мястото бе опасано с жълта полицейска лента. На фона на най-важните правителствени сгради престъплението не би могло да изглежда по-драматично, помислих си, докато със Сампсън тичахме нагоре по стъпалата на кафявата каменна къща.

Дали убиецът устройваше това представление само за нас? Нарочно ли го правеше? Или просто бе случайност…

Чух писъка на автомобилна аларма и се извърнах към улицата. За кой ли път в живота си се сблъсквах със странната и любопитна гледка: полиция, репортери, нарастваща тълпа зяпачи.

По лицата на повечето присъстващи бе изписан страх. Помислих си, че това бе станало обичайна гледка за новия век — изплашеното изражение, ужасът, обхванал сякаш цялата страна, а може би и света.

За нещастие положението в сградата беше още по-зловещо. Вътре вече гъмжеше от детективи и техници. Пуснаха само Сампсън, но той пренебрегна нарежданията на сержанта и ме поведе със себе си.

Влязохме в кухнята.

Ужасяващата сцена.

Работилницата на убиеца.

Видях бедната Мина Съндърланд, просната на окървавените кафяви плочи на пода. Изцъклените й очи бяха втренчени в тавана. Но не тях забелязах първо. О, какво отвратително копеле беше този убиец!

В гърлото й бе затъкнат остър нож, забит като смъртоносно копие. Лицето й бе обезобразено от множество прорези, дълбоки и ненужно жестоки. Бялата й тениска бе разкъсана. Джинсите и бикините й бяха свалени до глезените, единият й пантоф бе на крака й, а другият лежеше настрани в локва кръв.

Сампсън ме погледна въпросително.

— Не мисля, че я е изнасилил — казах му.

— Защо? Смъкнал е бикините й…

Коленичих до тялото на Мина.

— Ужасните рани, цялата тази кръв, жестоко обезобразеното й лице говорят друго. Бил й е прекалено ядосан. Предупредил я е да не контактува с нас, а тя не му се е подчинила… което е причината за това страховито отмъщение. Така мисля. Може би ние сме виновни за смъртта й, Джон.

— Алекс, но ние я посъветвахме да не се връща тук! — избухна приятелят ми. — Предложихме й защита, щяхме да я наблюдаваме. Какво повече бихме могли да сторим?

— Навярно да я оставим на мира — въздъхнах ядно аз. — Или да заловим убиеца й, преди да се докопал до нея.

82.

И така, сега разследвахме и убийството на Мина Съндърланд. Повтарях си, че трябва да разкрием изверга заради паметта на Мария, Мина и всички останали жертви.

През следващите три дни работех неотлъчно със Сампсън, а нощно време — обикновено от десет до два часа — патрулирахме заедно по улиците. Бяхме част от екипа, който наблюдаваше районите на Джорджтаун и Фоги Ботъм, където убиецът изнасилвач бе действал преди това. Всички бяха настървени, но аз направо изгарях от желание да го заловим.

При все това се опитвах да действам трезво и разумно. Почти всяка вечер успявах да вечерям с Нана и децата. Обадих се на Кайла Коулс в Северна Каролина и ми се стори, че звучи по-добре. Освен това проведох няколко сеанса с пациентите си, включително и с Ким Стафорд, която ме посещаваше два пъти седмично и отбелязваше известен напредък. Годеникът й нито веднъж не бе споменал за срещата ни.

Всяка сутрин набързо отскачах до кафенето на „Старбъкс“, което се намираше на ъгъла на „Индиана“ и Шеста улица. Проблемът беше, че харесвах прекалено пастите им, затова се опитвах да не ги посещавам толкова често.

Ким беше любимата ми пациентка. Терапевтите обикновено си имат любимци, колкото и да се стараят да го избегнат.

— Спомняте ли си, казах ви, че Джейсън не е чак толкова лош — попита ме тя, след като бяха изминали петнадесет минути от сутрешния ни сеанс.

Разбира се, че си спомнях. Както и схватката ни с него в полицейското управление.

— Е, той се оказа пълен боклук, д-р Крос. Вече го осъзнах, макар че ми отне малко по-дълго време, отколкото би трябвало.

Думите й ме изненадаха, но продължих да мълча.

— Напуснах го — заяви тя. — Изчаках да отиде на работа, после си тръгнах. Искате ли да чуете истината? Изплашена съм до смърт, но направих това, което трябваше.

Тя стана и отиде до прозореца с изглед към Джудисиъри Скуеър. От офиса ми можеше да се види и сградата на Областната прокуратура. После погледна към венчалната ми халка, която все още носех на лявата ръка, и неочаквано попита:

— От колко време сте женен?

— Бях… — Разказах й малко за Мария и за това, което се бе случило преди повече от десет години.

— Съжалявам — рече тя, след като свърших. В очите й блестяха сълзи, последното, което исках.

Поговорихме за трудните моменти в живота, след което се случи нещо странно — преди да си тръгне, тя стисна ръката ми.

— Вие сте добър човек, д-р Крос — рече. — Сбогом.

Помислих си, че току-що бях изгубил първата си пациентка. Защото бях свършил добре работата си.

83.

Това, което се случи същата вечер, направо ме побърка. Всъщност всичко започна чудесно, но свърши зле. Реших да поглезя Нана и децата и ги заведох на вечеря в „Кинкейд“, близо до Белия дом на Пенсилвания Авеню, нашия любим ресторант във Вашингтон. Страхотният джазмен Хилтън Фентън дойде на масата ни и ни разказа забавна история за актьора Морган Фрийман39. А когато се прибрахме у дома и всички си легнаха, се качих по дървената стълба до кабинета си на тавана, проклинайки тихо всяко скърцащо стъпало.

Сложих в уредбата диск на Сам Кук40, като започнах с любимото ми парче: „Ти ме изпрати“. След това се задълбочих в полицейските доклади от времето на убийството на Мария. Прелистих стотиците страници.

Търсех неразрешени случаи на изнасилвания от онова време, особено такива, станали в Саутийст или някъде наблизо. Работех усилено, заслушан в музиката, и се изненадах, когато погледнах часовника и видях, че минава три след полунощ. Бях се натъкнал на някои интересни неща в разследването на изнасилванията, станали по времето, когато Мария бе убита.

Всъщност изнасилванията бяха започнали няколко седмици преди да я застрелят и бяха спрели веднага след убийството й. Оттогава нямаше нови подобни случаи. Което най-вероятно означаваше, че изнасилвачът е бил за кратко във Вашингтон.

Още по-интересно бе, че нито една от жертвите не бе дала описание на престъпника. Жените бяха получили медицинска помощ, но всички бяха отказали да разговарят с полицаите. Това не доказваше нищо, но ме накара да продължа да се ровя из досиетата.

Прегледах още няколко случая, но никъде нямаше описание на убиеца.

Дали бе съвпадение? Едва ли. Продължих да чета.

Изведнъж спрях, втренчен в бележката на полицая, водещ разследването. Едно име, придружено с кратка информация, ме накара да изтръпна.

Мария Крос.

Социален работник в Потомак Гардънс.

Детектив Алвин Хайтауър, когото тогава познавах бегло и за когото наскоро чух, че вече не е между живите, бе написал доклад за изнасилването на момиче от колежа „Джордж Вашингтон“. Студентката била нападната в бар на Ем Стрийт.

Продължих да чета, но имах чувството, че въздухът не ми стига. Спомнях си разговора с Мария, който водихме два дни преди да я застрелят. Ставаше дума за случай, върху който тя работи — изнасилено момиче.

Според доклада на детектива пострадалата дала пред социалната работничка Мария Крос известно описание на насилника. Бил бял мъж, висок малко над метър и осемдесет, вероятно от Ню Йорк. Когато приключил акта, направил лек поклон.

Пръстите ми трепереха, когато обърнах страницата, за да прочета датата на първоначалния доклад. Беше денят, преди Мария да бъде убита.

Изведнъж ми просветна кой е изнасилвачът.

Касапина. Убиецът, когото преследвах. Сега си спомних поклона му от покрива, неочакваното му посещение в дома ми.

Касапина.

Бях готов да заложа живота си, че е той.