Крос

18.

Днес получих писмо от онзи психопат Кайл Крейг, което направо ме побърка. Как бе успял да го изпрати на домашния ми адрес, в къщата на Пета улица? Доколкото знаех, Кайл беше заключен в строго охраняван затвор във Флорънс, Колорадо. Въпреки това беше доста обезпокоително да получа писмо от него.

Прочетох бележката два пъти и едва не ми призля. Сетне я скъсах на малки парченца и се опитах да направя противното на онова, което Кайл искаше да постигне: изхвърлих го от мислите си.

Или поне донякъде.

После се обадих в строго охранявания затвор в Колорадо, за да им кажа за писмото, както и да се уверя, че Кайл Крейг е все още там, в килията.

19.

Беше събота и не бях на работа. Никакви престъпления, нито наказания за днес. Никакви психопати на хоризонта, поне доколкото ми бе известно.

Семейната ни кола в тези дни беше древната „Тойота Корола“, която някога принадлежеше на Мария. Освен сантименталната й стойност и издръжливостта не намирах в нея други привлекателни качества нито във формата, нито в съдържанието й. А още по-малко в белезникавата боя и безбройните ръждиви петна по капака на багажника и на калниците. За рождения ми ден децата ми бяха подарили няколко стикера, на които с големи букви пишеше: „Може и да съм бавна, но пак те изпреварвам“ и „Изпълни молбата ми и открадни тази кола“. Те също не харесваха королата.

И така, в тази светла и слънчева съботна сутрин аз взех Джени, Деймън и малкия Алекс, за да отидем да си купим автомобил.

Докато шофирах, от уредбата в колата се носеха звуците на „Знаменитост за една нощ“ на Туиста4, последвана от „Всичко се разпада“ на Кейни Уест5.

През цялото време децата се надпреварваха да правят все по-налудничави предложения за колата, която трябваше да си купим.

Джени искаше „Рейндж роувър“, но това нямаше да стане поради един куп основателни причини. Деймън се опитваше да ме убеди да му купя мотоциклет, който, разбира се, той нямаше да може да използва поне още четири години, докато не навърши осемнадесет. Идеята му беше абсурдна и аз дори не я удостоих с отговор, ако не се брои изръмжаването.

Малкият Алекс, или Али, беше съгласен на каквато и да е марка кола, стига да е червена или яркосиня. Той беше интелигентно момче и сигурно щях да се съобразя с предпочитанията му, като се изключи „червена“ и „ярка“.

И така ние спряхме пред магазина на „Мерцедес“ в Арлингтън, Вирджиния, което не беше много далеч от вкъщи. Джени и Деймън се заплеснаха по един сребрист спортен CLK с подвижен покрив, докато Али пробваше широката предна седалка на един R350. Аз си мислех за подходяща семейна кола — безопасна, красива и удобна.

— Тази ми харесва — заяви Али. — Синя е. И е хубава. Точно както трябва.

— Имаш отличен вкус за автомобили, приятелче. Виж тези шест разкошни седалки. Погледни този стъклен покрив, сигурно е висок поне метър и петдесет.

— Красива е — повтори Али.

— Протегни се. Погледни колко е широко, малки човече. Това се казва автомобил.

Продавачката на име Лори Бъргър стоеше до нас през цялото време, без да бъде прекалено настоятелна или досадна. Оценявах го. Бог да благослови компанията „Мерцедес“.

— Имате ли въпроси? — попита жената. — Нещо, което бихте искали да знаете?

— Всъщност не, Лори. Още щом седнеш в R350, и вече ти се иска да го купиш.

— Това доста улеснява работата ми. Имаше същия модел и в черно със сребристосива тапицерия. Наричаме R350 кола с висока проходимост. Купето комби е като на сувовете.

— И съчетава качествата и на двете — усмихнах й се свойски.

В този момент пейджърът ми иззвъня и аз въздъхнах достатъчно високо, за да привлека околните погледи.

Не и в събота! Не и докато си купувам кола. Не и докато съм седнал в този прекрасен „Мерцедес R350“.

— Охо! — възкликна Али и се ококори. — Сетне извика високо през салона, за да го чуят Деймън и Джени. — Пейджърът на тати звъни!

— Ти си един малък издайник! — промърморих и го целунах по главичката.

Правех го по няколко пъти на ден.

Той се изкиска и ме плесна по ръката. Винаги оценяваше шегите ми. Нищо чудно, че двамата се разбирахме толкова добре.

Само че този път съобщението едва ли беше забавно. Веднага познах номера и не смятах, че ще чуя добри новини.

Беше Нед Махони от Отряда за спасяване на заложници. Може би от ОСЗ ме канеха на барбекю с танци в Куонтико?

Обадих се на Нед по мобифона.

— Получих обаждането ти. Защо ме търсиш?

— Алекс, нали знаеш къде е Кентъки Авеню, близо до Петнадесета улица в Саутийст?

— Разбира се. Не е далеч от моята къща. Но в момента се намирам в Арлингтън. С децата съм. Избираме си нова семейна кола. Нали знаеш какво е семейство, Нед?

— Чакай ме там, на Кентъки и Петнадесета. Нуждая се от помощта ти. Ти познаваш обстановката. Не мога да ти обяснявам повече по телефона.

Нед ми съобщи още няколко детайла, но без да навлиза в подробности. Защо беше толкова лаконичен? Какво премълчаваше?

— Но аз съм с децата, Нед! — опитах се да възразя.

— Съжалявам. Екипът ми ще бъде там около десет часа, най-много да закъснее с петнадесетина минути. Не се шегувам, адът се е стоварил над главите ни, Алекс.

Нямаше съмнение, че е така. Защо иначе щяха да викат Отряда за спасяване на заложници, и то във Вашингтон? А и Нед Махони нямаше да ми се обажда в събота сутрин без повод.

— Какво става? — попита ме Али.

— Трябва да отида на едно барбекю — отвърнах мрачно. — И ми се струва, че ще бъда основното блюдо върху скарата! — помислих си.

20.

Обещах на Лори Бъргър, че ще се върна скоро за семейния автомобил, след това откарах хлапетата у дома. По време на цялото пътуване бяха притихнали и нацупени. Също като мен. Карах зад едно комби, на чието задно стъкло бе залепен стикер: „Първо Ирак, после Франция“. Напоследък виждах такива из цял Вашингтон.

„Хубастанк“6 гърмеше от уредбата на колата, което допринасяше допълнително за напрегнатата обстановка. Ето че пак изоставих децата си, за да отида на работа. За тях нямаше значение, че трябва да печеля пари, за да живеем, нито че имам отговорности. Какво, по дяволите, ставаше на Петнадесета улица в Кентъки? И защо трябваше да се случи точно днес? Във всеки случай нищо добро…

— Благодаря за страхотната събота, татко — отрони Джени, докато слизаше от колата на Пета улица. — Наистина ще ми остане хубав спомен.

Надутият й, саркастичен тон ме възпря да се извиня, както смятах да направя. Вместо това рекох:

— Ще се видим по-късно. — После додадох: — Обичам ви. — А това определено беше истина, обичах ги, и то много.

— Да, татко, по-късно. Може би следващата седмица, ако имаме късмет — продължи Джени и сърдито ми отдаде чест. Жестът й ме прониза като копие.

— Съжалявам — измърморих, — наистина съжалявам, деца.

След което подкарах към Кентъки Авеню, където трябваше да посрещна Нед Махони и хората от специалния му екип за спасяване на заложници. Трябваше да разбера какво изисква спешната ми намеса.

Както се оказа, дори не можах да се доближа до Кентъки и Петнадесета улица. Полицаите от вашингтонското управление бяха блокирали района в радиус от десет преки. Положението определено изглеждаше напечено.

Затова слязох от колата и тръгнах пеша.

— Какво става? Чули ли сте нещо? — попитах продавача в кварталната хлебарница, откъдето понякога купувах понички с конфитюр за хлапетата.

— Навсякъде е пълно с ченгета — процеди той. — Само се огледай, братче, ровят наоколо като свине.

Той явно не знаеше, че съм бил детектив към отдел „Убийства“, а сега работя към ФБР. Кимнах му сдържано, но човек никога не свиква с подобно презрение, дори понякога да е с основание. Може да сме „свине“, но ние рискуваме живота си заради такива като него. Повечето хора не разбират колко е опасна нашата професия.

Говориш така, защото не знаеш какво е да гърмят по теб! Това исках да кажа на хлебаря, но не го направих. Просто си тръгнах, за пореден път преглъщайки обидата.

Закрачих забързано, докато най-после не зърнах Нед Махони. Размахах значката си на агент от ФБР, за да ме пропуснат. Все още нямах представа какво ставаше. Знаех само, че държат заложници в някаква лаборатория за наркотици, където се занимавали с производство и пакетиране на синтетична дрога.

— Каква утеха си ти за уморените ми очи — възкликна Махони, когато ме видя да вървя към него. — Алекс, няма да повярваш в каква смрадлива каша сме се забъркали!

— Искаш ли да се обзаложим?

— Десет долара, че досега не си се сблъсквал с нищо подобно. Вади парите!

Двамата си стиснахме ръцете. Определено не исках да загубя този облог.

21.

Нед потриваше двудневната си руса брада, докато говореше с обичайния си маниер — задъхан и възбуден, без да дава възможност никому да вметне и една дума. Не можех да отклоня поглед от наболите по светлата му кожа косъмчета. Поразително бе как човек, преминал четиридесетте, може да има толкова рядка брада! Харесвам Нед Махони, макар че понякога може да бъде доста неприятен.

— Неколцина типове, може би петима или шестима, били добре въоръжени, нахлули в лабораторията за наркотици, за да я ограбят — рече той. — Но вътре се сблъскали с известни проблеми. Както разбрахме, в сградата има хора. Това е още едно усложнение, с което ще трябва да се справим впоследствие. После…

Вдигнах ръка, за да спра потока от думи, изливащ се от устата му:

— Сигурно работниците в лабораторията. Повечето са жени, майки и баби. За това ли става дума? Вътре има близки и роднини на наркопласьорите, на които те доверяват стоката си, така ли е?

— Е, значи ти е ясно защо те повиках — ухили се Махони през зъби. Тонът му напомняше сърдитата скороговорка, с която Джени ме бе удостоила преди малко. Това бе донякъде начин да прикрият уязвимостта си.

— Значи крадците и наркопласьорите са се оказали затворени вътре заедно? Защо не ги оставим да се изпозастрелят един друг?

— Вече имаше подобно предложение — отвърна Махони със сериозно изражение. — Но сега стигаме до най-хубавата част, Алекс. Ти си тук, защото въоръжените типове, които са нахлули да оберат лабораторията, са от Специалния отряд, твоите стари другари. Сега те са другите лоши момчета от сериала „Всичко лошо, което може да се случи, със сигурност ще се случи!“

Отново ми призля. Познавах повечето момчета от Специалния отряд.

— Двама патрулни са чули изстрели в сградата — продължи да обяснява Маркони. — Влезли да разберат какво става. Единият от униформените бил застрелян. Разпознали момчетата от Специалния отряд.

Бях толкова изумен, че едва успях да отроня:

— Излиза, че момчетата от ОСЗ на ФБР са тук, за да се бият с онези от Специалния отряд към вашингтонското полицейско управление…

— Така излиза, човече. Добре дошъл в блатото. Имаш ли някакви идеи как да се измъкнем от него?

Да — помислих си: — Веднага си тръгни оттук. Върни се при децата си. Днес е събота. Не съм на работа.

Подадох на Нед десетачката за изгубения бас.

22.

Определено не виждах как можем да се измъкнем от тази каша. Махони ме бе повикал точно заради това, надявайки се да открия начин.

Разбира се, хората не обичат да са сами в нещастието. Особено в слънчев следобед като днешния, когато е за предпочитане да си където и да било другаде, само не и тук, в разгара на предстояща престрелка, в която сигурно ще има убити.

Ситуацията бе обсъдена спешно в салона на близката гимназия. Вътре бе наблъскано докрай със служители на полицейското управление на Вашингтон, агенти на ФБР, включително и членове на ОСЗ, готови да щурмуват. А по всичко личеше, че май ще се наложи.

Към края на срещата капитан Тим Моран, шеф на Специалния отряд към вашингтонската полиция, изложи собственото си мнение. По очевидни причини той беше превъзбуден, но успяваше да изглежда спокоен и да запази самообладание. Познавах го от годините, прекарани в полицията, и уважавах смелостта и почтеността му. А ето че този следобед може би щеше да му се наложи да се изправи срещу собствените си хора.

— Да обобщим ситуацията — започна Моран. — Мишената е четириетажна сграда, където суровият хероин се преработва и се превръща в бял прах и много пари. Вътре има поне десетина работници, повечето са жени. Освен тях там са пазачите на лабораторията, добре въоръжени са и охраняват поне три от етажите. Изглежда, също са около десетина на брой. Там са шестимата от Специалния отряд, които са възнамерявали да оберат лабораторията, но са се озовали в капан. Очевидно разполагат с известно количество хероин и пари. Притиснати са между наркопласьорите и служителите от горните етажи, както и от още петима или шестима пазачи, които са се появили, докато обирът е бил в разгара си. В този момент сме в безизходно положение. Установихме първоначален контакт и с двете страни. Никой не иска да се предаде. Предполагам, че пресмятат какво могат да загубят и да спечелят, така че засега са решили просто да стоят и да чакат.

След кратка пауза Тим Моран продължи със спокоен глас:

— Тъй като става дума за хора от Специалния отряд и предвид усложненията, произхождащи от този факт, Отрядът за спасяване на заложници ще ръководи операцията. Полицейското управление на Вашингтон ще съдейства изцяло на ФБР.

Изложението на капитан Моран беше стегнато и ясно. Изискваше се доста кураж, за да предаде ръководството на операцията в ръцете на ФБР. Но това беше единственото правилно решение, ако се наложи да се щурмува сградата и да се стреля по момчетата от Специалния отряд. Дори и да бяха лоши ченгета, те си оставаха ченгета. Никой от нас не искаше да гърми по своите.

Нед Махони се приближи до мен и ме погледна лукаво:

— А сега какво ще правим, Айнщайн? ОСЗ се оказва по средата на дяволски сандвич. Разбра ли защо те повиках?

— Извини ме, но нямам намерение да ти благодаря за оказаната чест — отвърнах му троснато.

— Е, нищо. То и без това няма кой знае за какво толкова да ми благодариш — заяви Махони и ме сръчка дружески в ребрата.

Жест, който накара и двама ни да избухнем в смях.

23.

Това беше в кръвта му.

Винаги, когато беше във Вашингтон, Касапина имаше навика да наблюдава действията на полицията и сега в никакъв случай нямаше да изпусне това представление. Какъв страхотен късмет! Специалният отряд срещу ОСЗ. Какво по-хубаво?

През последните години го даваше по-кротко. „По-малко работа, повече забавления“, това беше новото му мото. Три или четири големи удара на година, плюс някоя и друга услуга за шефовете. Това му стигаше, за да си плаща сметките. А и новият дон, Маджоне Джуниър, не го харесваше особено. Единственият истински проблем беше, че му липсваше възбудата, притокът на адреналин, постоянното действие.

Ето защо бе дошъл да се наслади на „Бала на полицаите“. Това определение му хрумна, докато, смеейки се, паркираше своя „Рейндж Роувър“ на десетина пресечки от потенциалната сцена на престрелката. Наоколо се бяха струпали толкова много зяпачи, че дори пеша не можа да приближи на повече от няколко пресечки от Кентъки Авеню. Докато си пробиваше път, преброи повече от двадесет полицейски микробуса, паркирани на улицата. Плюс още десетина патрулни.

Тогава видя сините анораци на феберейците — навярно бяха момчетата от Отряда за спасяване на заложници към „Куонтико“. По дяволите! Предполагаше се, че те са най-печените професионалисти на планетата. Също като него. Това беше страхотно и той нямаше да го пропусне за нищо на света, въпреки че беше малко опасно да се навърта наоколо. Видя няколко автомобила на началството. Но в „замразената зона“, т.е. във вътрешния периметър зърна нещо, което го накара да спре, а сърцето му да забие по-силно. Мъж в цивилни дрехи говореше с един от феберейците.

Познаваше този тип. Беше Алекс Крос. С него споделяха общо минало. Тогава си спомни и друго — Мариан. О, Мариан! Едно от любимите му убийства и едни от най-хубавите снимки.

С всяка изминала минута ставаше все по-хубаво и по-хубаво.

24.

Определено разбирах защо Нед Махони ме бе повикал.

По приблизителна оценка във фабриката за преработка на хероин имаше повече от сто и петдесет килограма отрова на стойност около седем милиона долара по цени на дребно. Ченгета, изправени срещу ченгета. Изглежда, нямаше печеливш ход за никого от замесените в ситуацията.

Нито бандитите, нито момчетата от Специалния отряд даваха признаци, че ще се предадат. Освен това не позволяваха на нито една от работничките, затворени на четвъртия етаж, да си тръгне. Разполагахме с имената и приблизителната възраст на някои от тях — бяха между петнадесет и осемдесет и една годишни. Бяха все жени, които не можеха да си намерят друга работа било заради езиковата бариера, или заради липса на квалификация, но им се налагаше по някакъв начин да си изкарват хляба.

Както и останалите, и аз не можех да намеря евентуално разрешение на задачата или алтернативен план. Може би заради това към десет часа реших да се поразходя малко извън ограждението. Да проясня мислите си. Може би щеше да ми хрумне нещо, ако се измъкна за малко от затвореното пространство.

По улиците се бяха събрали стотици зяпачи, бяха се струпали също репортери и телевизионни екипи. Поех по Ем Стрийт, пъхнал ръце в джобовете.

На едно място цареше особено оживление. Хора, живеещи наблизо, и случайни минувачи даваха интервюта. Канех се да отмина, потънал в мислите си, когато чух една жена да нарежда през сълзи:

— Вътре са затворени мои близки, моя кръв и плът! Но никой не го е грижа! Никой не дава и пет пари за тях!

Спрях се и се заслушах. Жената не беше на повече от двадесет години и беше бременна. Като гледах издутия й корем, реших, че всеки момент може да роди.

— Баба ми е на седемдесет и пет — продължаваше да говори тя. — Работи в лабораторията, за да могат децата ми да посещават католическото училище. Казва се Росарио. Тя е почтена жена, не заслужава да умре.

Изслушах още няколко емоционални изявления, повечето на роднини на работници от лабораторията. Както и две на съпруги и деца на наркопласьори, затворени в сградата. Едно от хлапетата беше едва дванадесетгодишно.

Накрая се върнах отново зад огражденията, във вътрешния периметър, и отидох да търся Нед Махони.

Открих го в компанията на някакви мъже с вид на чиновници. Той и капитан Моран бяха застанали пред един от шефските микробуси. Обсъждаха дали да изключат електрическото захранване на сградата.

— Хрумна ми една идея Нед — казах му.

— Е, крайно време беше — въздъхна той.

25.

Касапина все още се мотаеше край полицейските ограждения, макар да знаеше, че не бива да е там. Още преди часове трябваше да е в дома си в Мериленд. Но гледката си заслужаваше. Движеше се сред тълпата зяпачи и се чувстваше като хлапе, пуснато да се скита на воля из някой панаир.

По дяволите, имаше дори колички с хотдог и сладолед! А очите на хората блестяха от възбуда, искаха да видят малко истински екшън.

Касапина определено беше пристрастен към подобни сцени. Смяташе, че тази страст води началото си от дните, които бе прекарал със своя старец в Бруклин. Когато беше малък, баща му често го водеше да гледа пожари и престъпления. Имаше си начин да прехваща полицейските честоти. Това бе единственото хубаво нещо, което бе правил с онзи дъртак. Навярно е смятал, че ще изглежда по-малко откачен, ако мъкне и дете със себе си.

Но баща му наистина беше откачен. Обичаше да гледа трупове — проснати на тротоара, премазани в някоя катастрофирала кола, извадени от подпалена сграда. Лудият старец беше оригиналният Касапин от Слиго. Синът му бе наследил прякора и се бе превърнал в един от най-страшните и търсени убийци в света. Можеше да прави каквото си поиска.

Майкъл Съливан бе изтръгнат рязко от спомените си — някой говореше по мегафон на работничките и въоръжените мъже в сградата. Погледна и отново видя Алекс Крос. Призрак от миналото. Стори му се, че това е знак на съдбата.

26.

Знаех, че необичайната ми идея е като изстрел в тъмното, но си струваше да се опита, ако така можеха да се спасят няколко човешки живота. А и на никого не му бе хрумнало нещо по-добро.

Затова в полунощ зад плътната редица полицейски коли и микробуси, паркирани в другия край на Петнадесета улица, наредих микрофони. Ако не друго, поне изглеждаше впечатляващо, особено с десетките телевизионни камери, разположени наоколо.

През следващия час водех членовете на семействата пред камерите, за да разкажат историите си и да помолят мъжете в сградата да сложат оръжие и да излязат навън или поне да пуснат работничките от лабораторията. Призоваваха ги да се предадат, защото в противен случай много от хората щяха да загинат. Някои от историите наистина бяха затрогващи и аз видях как някои сред любопитната тълпа се разплакаха, докато слушаха.

Момче говореше, че на футболния мач в неделя баща му трябвало да бъде съдия. Майка напомни за сватбата, насрочена за следващата седмица. Бременно момиче бе дошло, за да отправи молба към своя приятел наркопласьор да се предаде. И двамата бяха осемнадесетгодишни.

Тогава отвътре ни отговориха — в сградата прозвучаха изстрели.

Стрелбата продължи около пет минути. Нямахме представа какво се бе случило. Знаехме само едно — думите на близките не бяха успели да трогнат сърцата на обичаните от тях хора.

Никой не излезе. Никой не се предаде. Нед ме дръпна настрани:

— Всичко е наред, Алекс. Може би все пак спечелихме малко време.

Ала това не беше резултатът, на който се надявахме.

В един и половина капитан Моран изключи микрофоните. Явно отвътре никой нямаше да излезе. Те бяха взели решението си.

Малко след два часа началниците решиха, че момчетата от Отряда за спасяване на заложници ще нахлуят първи в сградата. Щяха да ги последват полицаите от управлението, но не и членове на Специалния отряд. Беше крайно решение, но така бе напоследък във Вашингтон заради зачистилите терористични набези. Ченгетата вече не искаха да си губят времето с преговори, от които обикновено нищо не излизаше.

Двамата с Нед Махони щяхме да сме част от първия екип, който щеше да влезе вътре. Заехме позиции на Четиринадесета улица, точно зад обсадената сграда.

Повечето от хората ни крачеха неспокойно, разговаряха, опитваха се да се съсредоточат.

— Положението никак не е розово — рече Нед. — Момчетата от Специалния отряд знаят какви са плановете ни. Очакват да атакуваме.

— Познаваш ли някои от тях? — попитах го.

Нед поклати глава.

— Обикновено не ни канят на едни и същи партита.

27.

Бяхме облечени в тъмни якета, под които носехме бронежилетки. С Нед бяхме въоръжени с MP57. Никога не може да се предвиди какво ще се случи по време на нощно нападение, особено в този случай, когато един екип от Специалния отряд бяха вътре, а от ОСЗ щяха да ги атакуват.

Нед получи съобщение в слушалките си и се обърна към мен:

— Трябва да вървим, Алекс. Дръж главата си наведена, приятел. Онези вътре са професионалисти. Точно в този момент неочакваното се случи. И този път не беше лошо.

Предната врата на сградата се отвори. Няколко секунди не последва нищо. Какво ставаше вътре?

После на прага се появи възрастна жена, облечена в работен комбинезон. Пристъпи в светлината на прожекторите, насочени към сградата. Вдигна ръце и заповтаря:

— Не стреляйте! Не стреляйте!

Последваха я още жени в престилки — млади и стари, както и две момчета, които изглеждаха на не повече от четиринадесет години.

Хората зад полицейските заграждения започнаха да ги викат. Плачеха от радост и ръкопляскаха диво.

След това входната врата се затвори.

28.

Освобождаването на единадесетте работници от лабораторията спря нападението на Отряда за спасяване на заложници и преговорите се подновиха. Полицейският комисар и шефът на детективите се срещнаха с капитан Моран и с двама пастори от енорията. Независимо от късния час телевизионните екипи продължаваха трескаво да излъчват на живо.

В крайна сметка около три часа след полунощ все пак разбрахме, че ще атакуваме. Последва още едно забавяне.

В три и половина получихме заповед за нападение. Казаха ни, че е окончателна.

С Нед Махони се спуснахме към страничния вход на сградата. Същото сториха и десетина момчета от ОСЗ. Хубавото на бронежилетката е, че може да спре фаталния куршум, но забавя движенията ти, затруднява тичането и те кара да се задъхваш.

Снайперистите се разположиха по прозорците, за да се опитат максимално да неутрализират съпротивата от вътре.

Махони обичаше да нарича тези предварителни действия „пет минути на паника и възбуда“. Аз винаги съм ги ненавиждал. За мен те бяха по-скоро „пет минути по-близо до рая или ада“. Не бях задължен да съм тук, но с Нед бяхме участвали заедно в няколко нападения и не можех да гледам безучастно отстрани.

Откъм задната врата отекна оглушителна експлозия.

Внезапно над главите ни се понесоха огромни облаци черен дим и ни посипаха отломки. В следващия миг всички тичахме към сградата. Надявах се, че няма да ме уцели някой заблуден куршум. Молех се тази нощ никой да не загине.

Двамата с Нед отвърнахме на огъня, макар да не знаехме кой стреля по нас — наркопласьорите или момчетата от Специалния отряд. А може би гърмяха и от двете страни.

Канонадата на автоматите и взривовете на гранати отекваха оглушително, докато ние си пробивахме път към извитите стълби. Цялата сграда сякаш се тресеше. Страховитият грохот пречеше да мислиш и да се концентрираш.

— Хей! Задници! — чух някой да крещи зад нас.

Последва нов залп и ослепително зарево разкъса мрака.

В този миг Нед изпъшка и се свлече върху стъпалата.

Отначало не разбрах, че е ранен, сетне видях окървавеното му рамо. Не знаех дали е улучен от куршум, или ударен от някоя отломка. Но от раната бликаше силно кръв.

Останах до него и се разкрещях по радиостанцията за помощ, но изстрелите и експлозиите заглушаваха гласа ми. Над нас се носеха викове. Настана истински хаос.

Ръцете на Нед трепереха. Никога досега не го бях виждал изплашен. Екотът на гърмежите още повече усилваше ужаса и объркването. Лицето му бе пребледняло, не изглеждаше никак добре.

— Сега ще дойдат с носилката — опитах се да го успокоя. — Аз съм с теб, Нед. Чуваш ли ме?

— Глупава работа — простена накрая той. — Попаднах право на мушката. Но можеше да бъде и по-зле. А можеше и по-добре. Между другото — продължи с усилие той — ти също си ранен.

29.

Няколко минути по-късно при нас дотичаха санитарите от спешната помощ. Когато изведоха Нед, стрелбата беше приключила. Точно както той винаги бе повтарял: „пет минути на паника и възбуда“.

Появиха се и репортери. Капитан Моран ми съобщи последните новини. Изглежда, нападението на фабриката за наркотици бе постигнало половинчат резултат. Повечето от нас смятаха, че не бива да нахлуваме толкова скоро, но решението не беше наше. Двама офицери от полицията и двама от ОСЗ бяха ранени. Нед бе откаран в хирургията.

Сред хората в сградата имаше шест жертви, включително и двама от Специалния отряд. Седемнадесетгодишно момиче, майка на две деца, бе една от убитите. Поради някаква причина бе останала вътре и не бе излязла с останалите работнички. Съпругът й също бе загинал. Беше на шестнадесет години.

Минаваше шест сутринта, когато най-после се прибрах у дома. Бях напълно изцеден и съсипан. Едва се влачех. Целият свят около мен ми изглеждаше нереален.

Но щеше да стане по-зле. Нана ме чакаше в кухнята.

30.

Старата жена седеше до масата, а пред нея имаше препечена филийка и чаша чай. Изглеждаше слаба и уязвима, но очите й гледаха заплашително.

Горещият чай вдигаше пара. Усещах как Нана също кипи вътрешно. Малкият телевизор бе настроен на местния новинарски канал, който отразяваше последните новини от полицейската акция на Кентъки и Петнадесета улица. Струваше ми се странно да гледам това, което току-що бях преживял.

Нана впери поглед в превръзката на челото ми.

— Само драскотина — успокоих я аз, — нищо страшно, добре съм, всичко е наред.

— Не ми пробутвай тези глупости, Алекс — мрачно ме прекъсна тя. — Не смей да се отнасяш с мен, сякаш съм някаква изкуфяла старица. Куршумът замалко е щял да ти пръсне мозъка и да оставиш трите си бедни деца сирачета. Без майка, без баща. Греша ли? — Нана ме изгледа изпитателно. — Толкова се уморих от всичко това, Алекс. През последните десет години живея в постоянен страх и напрежение. Но този път ми дойде до гуша. Чашата преля. Наистина ми писна. Приключих! Край! Тръгвам си! Да, чу ме съвсем правилно. Напускам и теб, и децата. Напускам!

Вдигнах и двете си ръце в отбранителен жест.

— Нана, бях излязъл с децата, когато получих спешно обаждане. Нямах представа, че ще ме потърсят. Не можех да не вдигна телефона.

— Обадил си се, приел си задачата. Винаги го правиш. Ти го наричаш отдаденост на работата, дълг. А за мен е пълна лудост, безумство.

— Разбери, че нямах избор.

— Имаш, Алекс. Тъкмо в това се различаваме с теб. Могъл си да откажеш и да останеш с децата си. Какво мислиш, че ще ти направят? Ще те уволнят, защото имаш личен живот ли? Затова, че си баща? Ако поради някакво щастливо стечение на обстоятелствата наистина те уволнят, още по-добре.

— Не зная какво биха могли да направят, Нана. Предполагам, че в крайна сметка наистина ще ме уволнят.

— И нима това е толкова лошо? О, забрави! — избухна тя и тръсна силно чашата с чая на масата. — Тръгвам си!

— За бога, това е нелепо, Нана! Напълно изтощен съм. Раниха ме… Е, почти. Ще говорим по-късно, в момента се нуждая от малко сън.

Внезапно тя се изправи и пристъпи към мен. Лицето й бе зачервено от гняв, а очите й приличаха на два горещи въглена. От години не я бях виждал такава, може би откакто бях див и неконтролируем тийнейджър.

— Наричаш всичко това нелепо? Как смееш да ми говориш по този начин?

Нана ме заудря в гърдите с малките си юмручета. Не ме заболя от ударите, а от истината в думите й.

— Съжалявам — побързах да се оправдая, — просто съм уморен.

— Намери си икономка, бавачка, каквото си искаш. Ти си бил уморен? На мен ми писна да съм уморена и болна от тревоги и притеснения за теб!

— Нана, съжалявам. Какво друго искаш да ти кажа?

— Не казвай нищо, Алекс. И без това се уморих да те слушам.

Тя изхвърча от кухнята, без да продума повече. „Е, поне това свърши“, помислих си и се отпуснах на един стол до масата. Чувствах се уморен и безкрайно потиснат.

Но не беше свършило.

След няколко минути Нана се появи отново. Влачеше след себе си стар кожен куфар и пътна чанта на колелца. Мина покрай мен, прекоси дневната и излезе навън, без да издаде нито звук.

— Нана! — извиках, надигайки се с мъка от стола, и затичах след нея. — Спри, моля те, спри! Нека да поговорим!

Когато изскочих от вратата, видях на улицата старо такси, чийто ауспух бълваше облаци. Един от безбройните й братовчеди, Ейбрахам, е таксиметров шофьор. От верандата различих очуканата му таратайка.

Нана се качи в грозното синьо возило и то тутакси излетя с пълна газ.

— Къде отива Нана? — чух зад себе си тъничък гласец.

Обърнах се и вдигнах Али, който се бе промъкнал зад мен на верандата.

— Не знам, приятелче. Мисля, че тя току-що ни напусна.

Той ме погледна ужасено:

— Нана ни напусна?

31.

Майкъл Съливан се събуди треперещ и облян в пот. Знаеше, че няма да може пак да заспи. Отново бе сънувал баща си, гадното копеле, ужасяващия призрак от кошмарите му.

Когато беше още хлапе, старецът го водеше през лятото да работи в месарницата му два или три пъти в седмицата. Започна да го прави, след като Майкъл стана на шест години, и приключи, щом навърши единадесет. Месарският магазин заемаше първия етаж на двуетажна сграда от червени тухли в Куентин роуд и Източна тридесет и шеста улица. Кевин Съливан, месарят, се славеше не само с това, че продава най-хубавото месо в целия район на Флатланд в Бруклин, но още и с уменията си да удовлетворява изискванията не само на ирландците, но и на италианците и германците.

Подът винаги бе посипан с дебел слой дървени стърготини, които всеки ден се премитаха. Стъклените витрини бяха измити и лъснати до блясък. А Кевин Съливан си имаше своя запазена марка — след като поднесеше на клиента месото, за да го одобри, той му се усмихваше, след което се покланяше учтиво. Малкият му жест ги разтапяше.

Майкъл, майка му и тримата му братя обаче познаваха и зловещата му страна. Баща му имаше масивни рамене и най-силните ръце, които някой можеше да си представи, особено ако е малко момче. Веднъж улови мишка в кухнята и прекърши врата й с пръсти. Каза на синовете си, че ако не го слушат, може да стори същото и с тях — да им натроши костите. А майка им… рядко минаваше седмица, през която по слабото й, крехко тяло да не се появят морави белези.

Ала това не беше най-лошото. Друго караше Майкъл да се събужда често посред нощ с разтуптяно сърце. Истински ужасяващата история започна, когато беше на шест и една вечер почистваха магазина, преди да го затворят. Баща му го извика в малкия си кабинет в дъното, в който имаше бюро, шкаф с документи и походно легло. Кевин Съливан се настани на леглото и заповяда:

— Седни тук, момче. До мен.

— Съжалявам, татко — рече веднага Майкъл. Знаеше, че сигурно ще му се кара за някоя глупава грешка, която е допуснал, докато изпълняваше задълженията си. — Ще го оправя. Ще оправя всичко.

— Просто седни! — сряза го баща му. — Има много неща, за които трябва да съжаляваш, но сега не става дума за това. Слушай ме внимателно. Много внимателно.

Баща му отпусна длан върху коляното на момчето.

— Знаеш колко лошо мога да те нараня, Майкъл. Знаеш го, нали?

— Да, сър, знам.

— И ще го направя — продължи баща му, — ако кажеш и думичка на някого.

Да каже какво?, искаше да попита Майкъл, но знаеше, че е по-добре да мълчи. Никога не биваше да прекъсва баща си, докато говори.

— На никоя жива душа. — Баща му стисна крака му толкова силно, че очите на момчето се наляха със сълзи.

А после се наведе и го целуна по устата. После направи и други неща, които един баща никога не би трябвало да причинява на сина си.

32.

Баща му беше мъртъв от много години, но отвратителното копеле постоянно се промъкваше в мислите на Съливан. Всъщност той беше измислил необичайни начини, за да избяга от демоните на детството.

Около четири часа следващия следобед той отиде да пазарува в търговския център „Тайсън“ в Маклейн, Вирджиния. Търсеше нещо специално: точното момиче. Искаше да се позабавлява с играта, наречена „Червена светлина, зелена светлина“.

През следващия половин час си набеляза няколко кандидатки пред „Сакс“ на Пето авеню, след това пред „Нийман Маркъс“ и „Лили Рубин“8.

Подходът му бе прям и един и същ — широка усмивка, последвана от дружелюбен опит за запознанство:

— Здравей. Казвам се Джеф Картър. Имаш ли нещо против да ти задам един-два въпроса? Няма да те задържам много, обещавам.

Петата или шестата от жените, която заговори, беше много красива, с лице, невинно като на Мадоната. Заслуша се в думите му. Четирите предишни, с които бе опитал преди това, бяха сравнително хубави. Едната дори имаше вид на кокетка, но всички го бяха отминали. Но това не го притесняваше. Харесваше умните жени, а повечето от тях бяха твърде предпазливи, за да се включат в играта. Или още помнеха съвета на майките си да не разговарят с непознати.

— Е, не точно въпроси — продължи той, докато се усмихваше чаровно на Мадоната в галерията. — Нека го кажа по друг начин. Ако изрека нещо, което те притеснява, ще млъкна и ще си тръгна. Достатъчно честно ли ти се струва? Също като „Червена светлина, зелена светлина“.

— Това е малко странно — отвърна тъмнокосото момиче. Имаше наистина страхотно лице и хубаво тяло. Само гласът й беше малко монотонен, но пък кой ли е идеален. С изключение на Майкъл Съливан, разбира се.

— Всичко е съвсем безобидно — повтори той. — Между другото, много ми харесват ботушите ти.

— Благодаря, но това не ме притеснява. Аз също си ги харесвам.

— Имаш и хубава усмивка. Но ти си го знаеш, нали? Сигурен съм, че е така.

— Давай по-кратко. Не се престаравай толкова.

Двамата се разсмяха и Съливан си помисли, че играта започва добре. Просто трябваше да избегне „червената светлина“.

— Може ли да продължа? — попита учтиво.

Винаги искай разрешение, това бе желязно правило в неговата игра. Винаги бъди учтив.

Тя повдигна рамене, леко присви меките си кафяви очи и пристъпи от крак на крак.

— Предполагам. И без това вече започнахме, нали?

— Хиляда долара — изтърси Съливан.

Това беше моментът, в който печелеше или губеше играта.

Усмивката на момичето изчезна, но тя не си тръгна. Сърцето на Съливан заби учестено. Бе хвърлил въдицата и я чакаше да клъвне. Беше съвсем близо до улова.

— Нищо извратено, обещавам — побърза да добави той, пускайки в действие чара си, но не прекалено натрапчиво.

Мадоната се намръщи.

— Обещаваш, а?

— Един час — уточни Съливан.

Целият трик беше в това как го казваш. Трябваше да прозвучи като най-обикновено предложение, нищо заплашително, нищо извън обичайното. Само един час. И то за хиляда долара. Защо не? Какво толкова?

— Червена светлина — заяви тя и бързо го подмина, без да погледне назад. Виждаше се, че е ядосана.

Съливан беше бесен, сърцето му продължаваше да блъска лудешки, а нещо друго бе станало твърдо като скала. Искаше да сграбчи Мадоната и да я удуши насред търговския център. Но той обичаше малката игра, която си бе съчинил. „Червена светлина, зелена светлина“.

Половин час по-късно опитваше късмета си на Виктория Стрийт близо до ъгъла на търговския център „Тайсън“ — предложи „един час“ на привлекателна блондинка, облечена в тениска „Джърси Гърл“ и шорти. И този път нямаше късмет. Вече бе здравата възбуден и започваше да се притеснява. Трябваше да спечели, трябваше да изчука някоя, нуждаеше се от порция адреналин.

Следващото момиче, което заговори, беше красиво, с трепкащ облак червена коса. Имаше страхотно тяло — дълги крака и малки, палави гърди, които подскачаха в ритъма на походката й. Щом чу „един час“, тя скръсти тънките си ръце пред гърдите. Това се казваше „език на тялото“! Но Червенокосата не си тръгна. Раздвоена ли беше? Това състояние на жените много му допадаше.

— Ти ще определяш условията — увери я той. — Избери някой хотел или друго място. Каквото искаш, което сметнеш за нужно. Всичко зависи от теб.

Тя го изгледа мълчаливо. Той знаеше, че го преценява. На този етап жените се взираха право в очите му. Виждаше, че тази се доверява на инстинктите си. Всичко зависи от теб. Освен това или искаше, или се нуждаеше от хиляда долара. А и разбира се, той беше хубав.

Накрая Червенокосата заговори тихо, защото явно не желаеше някой наоколо да я чуе:

— Имаш ли парите в брой?

Той й показа ролката от стотачки.

— Всички ли са по сто долара? — заинтересува се непознатата.

Съливан кимна утвърдително. После продължи учтиво:

— Ще възразиш ли, ако попитам как се казваш?

— Шери — тросна се тя.

— Това истинското ти име ли е?

— Какво значение има, Джеф? — започна да нервничи червенокосата. — Да вървим. Часовникът тиктака. Твоят час вече тече.

И те тръгнаха.

След като уговореният час с Шери свърши, по-скоро час и половина, не се наложи да й дава пари. Нито хиляда, нито цент. Трябваше само да й покаже снимките. И скалпела, който носеше.

Червена светлина, зелена светлина.

Страхотна игра.

33.

Два дни след като си тръгна, Нана се върна у дома. Слава на Господ и всички ангели небесни, които сигурно бдяха над нас! Цялото семейство, особено аз, бяхме осъзнали колко много я обичаме и се нуждаем от нея. Колко наглед дребни и често незабележими неща е правила всеки ден за нас, без да получи някаква благодарност. Колко незаменима е, колко жертви е правила и продължава да прави за нас.

Не че Нана не ни напомняше за тях, както и за помощта, която ни оказва. Просто сега разбрахме, че е по-добра дори отколкото самата тя си мислеше.

Когато онази сутрин влезе с плавна стъпка през кухненската врата, свари Джени да си похапва какаови пръчици, полети с мляко.

— Казвам се Джени Крос. И съзнателно вредя на организма си — изрече Нана със своя неподражаем, безапелационен тон.

Джени вдигна ръце, за да покаже, че се предава, след което отиде и изпразни купичката си в кофата за смет. Сетне погледна Нана в очите и рече:

— Ако си возило, което се движи със скоростта на светлината, какво ще стане, като превключиш само на фарове? — После прегърна баба си, преди тя да се опита да отговори на въпроса й, който всъщност нямаше отговор.

Аз също я прегърнах, но проявих достатъчно разум да си държа устата затворена.

Когато вечерта се върнах от работа, тя отново ме чакаше в кухнята. Изтръпнах, защото си помислих, че пак ще ми трие сол на главата, но в секундата, в която ме видя, Нана протегна ръце, за да ме прегърне. А това ужасно ме изненада.

— Ела — рече тя. И когато вече бе обгърнала кръста ми, продължи:

— Съжалявам, Алекс. — Нямах право да бягам и да те изоставям така. Сгреших. Започнахте да ми липсвате още щом таксито на Ейбрахам потегли.

— Имаше пълно право… — заговорих примирително.

— Не спори с мен, Алекс — прекъсна ме Нана. — Поне веднъж млъкни, докато печелиш играта.

Послушах я и млъкнах.

34.

Стоях пред вратата на голямото началство. Рано или късно всички се озовавахме тук. В петък сутринта, няколко минути след девет дойдох сам пред кабинета на директора на Бюрото Рон Бърнс на деветия етаж на „Хувър Билдинг“, главната квартира на ФБР.

През вратата на кабинета надникна измамното ангелско лице на Тони Удс, личния помощник на шефа.

— Здравей, Алекс, ето те и теб. Защо не влезеш? Добра работа си свършил онзи ден на Кентъки Авеню. Особено като се имат предвид обстоятелствата. Директорът искаше да говори с теб за това, както и за някои други неща. Чух, че Нед Махони ще се възстанови напълно.

Страхотна работа, няма що, само че едва не ме убиха, мислех си аз, докато вървях след Удс към вътрешния кабинет. Нед Махони бе прострелян във врата. Той също можеше да загине.

Директорът ме чакаше в кабинета си — неговата „светая светих“. Рон Бърнс притежаваше нещо особено: беше корав и властен тип, но се бе научил да води лек и неангажиращ разговор и да се усмихва, преди да заговори по работа. Във Вашингтон това беше задължително условие за големите шефове като него, защото им се налагаше да си имат работа с много потайни и подмолни политици. Като повечето делови хора обаче, Бърнс никак не го биваше в светските разговори. При все това около минута и половина той бъбри за местните спортове и за времето, преди да стигне до истинската причина за посещението ми.

— И така, какво те мъчи напоследък? — попита накрая. — Тони ми каза, че си искал да ме видиш, но доколкото разбирам, не е, защото просто си се затъжил за мен. Аз пък искам да обсъдя с теб някои неща. Като начало — серийните убийства в Мейн и Върмонт. Все на места, където човек най-малко би очаквал да се случат.

Аз кимнах и го оставих да продължи. Но внезапно се почувствах напрегнат и малко неуверен в себе си. Накрая все пак го прекъснах:

— Няма лесен начин да го кажа, директоре, затова ще карам направо. Дойдох да ви съобщя, че напускам Бюрото. Много ми е трудно и се чувствам притеснен. Оценявам всичко, което сте направили за мен, но взех това решение заради семейството си. И то е окончателно. Няма да размисля.

— Мамка му! — процеди Бърнс и удари с длан по бюрото. — По дяволите, Алекс! Защо ни напускаш точно сега? Ти се издигаш много бързо при нас, знаеш го! Ето какво ще ти кажа — няма да те пусна да си отидеш.

— Не можете да ме спрете — отвърнах. — Съжалявам, но съм сигурен, че постъпвам правилно. През последните дни го обмислях безброй пъти.

Бърнс се втренчи в очите ми. Навярно съзря там непоколебимата ми решителност, затова стана от стола си и заобиколи бюрото. И дойде при мен с протегната ръка.

— Правиш ужасна грешка и пагубна стъпка за кариерата си, но разбирам, че няма смисъл да споря с теб. За мен беше истинско удоволствие да работим заедно, Алекс. Беше и много полезно — заяви той, докато си стискахме ръцете.

През следващите няколко минути си побъбрихме притеснено, после станах и се наканих да напусна кабинета.

Когато стигнах до вратата, Бърнс извика:

— Алекс, надявам се, че от време на време мога да ти се обаждам, нали?

Засмях се, защото уловката беше толкова типична за него — той никога не се отказваше лесно.

— В краен случай можете да ми се обадите. Но ще изчакате да минат поне няколко месеца, нали?

— По-скоро няколко дни — промърмори Бърнс, но поне ми смигна, докато го изричаше.

И двамата избухнахме в смях. Чак в този миг осъзнах напълно, че моята кратка и донякъде впечатляваща кариера във ФБР бе приключила.

Освен това бях безработен.

35.

Не обичам да се връщам назад и да си спомням различните етапи от живота си със съжаление, но по-голяма част от времето ми, прекарано във ФБР, беше наистина добро и изживяно пълноценно. Научих много неща и постигнах доста, например успях да спра един психопат от руската мафия, наречен Вълка. В службата спечелих и някои добри приятели — шефа на Отряда за спасяване на заложници, а вероятно и директора. Може би един ден това щеше да ми е от полза.

Въпреки всичко не бях подготвен за невероятното чувство на облекчение, което изпитах, докато онази сутрин изнасях от сградата на ФБР кашона, пълен с мои вещи. Имах усещането, че от плещите ми се е стоварил огромен товар, бреме, което дори не подозирах, че нося. Не бях сигурен дали съм взел правилното решение, но вече дишах свободно.

Повече няма да преследвам чудовища в човешки образ, мислех си, докато крачех с лека стъпка.

Никога вече никакви срещи с чудовища.

Малко преди обяд се отправих към къщи. Спуснах прозорците на колата и се заслушах в песента на Боб Марли9 „Не плачи, жено“10, а думите „Всичко ще бъде наред“ гърмяха от радиото. Аз също пригласях. Нямах план какво ще правя по-нататък, дори за остатъка от деня — и това ми се струваше страхотно. Всъщност идеята да не правя нищо известно време ми допадаше и започвах да мисля, че може да се окажа доста добър в това занимание.

Имаше само едно нещо, което трябваше да свърша без отлагане, докато все още бях в настроение. Подкарах към магазина на „Мерцедес“ и намерих продавачката Лори Бъргър. Направих пробна обиколка с R350 и шофирането по магистралата беше още по-приятно, отколкото да седиш в колата в шоурума. Харесваше ми мощността на автомобила, както и климатикът, който щеше да ощастливи децата, дори и Мама Нана.

Но което беше по-важно, вече бе време най-после да дадем заслужена почивка на старата кола на Мария. Имах достатъчно спестявания, така че купих R350 и се почувствах прекрасно.

Когато се прибрах, върху кухненската маса имаше бележка от Нана. Беше предназначена за Деймън и Джени, но я прочетох.

Не можах да сдържа усмивката си. Тази жена ме бе спасила преди много години, а сега спасяваше и децата ми.

Смятах да изляза на разходка с Али, но от днес щях да имам доста време за това. Затова си приготвих сандвич с резен студено свинско печено и тънко нарязано прясно зеле, а след това ми хрумна да направя пуканки.

Защо не? Всъщност не обичах особено пуканки, но изведнъж се почувствах в настроение за малко гореща, приготвена с обилно чисто масло вредна храна. Бях свободен да бъда самия себе си, дори да бъда глупав, ако ми се прииска.

Изядох си пуканките и следобед посвирих малко на пианото — Дюк Елингтън11, Джели Рол Мортън12, Ал Грийн13. Прочетох няколко глави от една книга със заглавието „Сянка на вятъра“. А след това направих нещо наистина немислимо — легнах да си подремна посред бял ден! Преди да се унеса, отново си спомних за Мария, за най-хубавите ни моменти заедно, за нашия меден месец в „Санди Лейн“, Барбадос. Какво преживяване беше. Колко много ми липсваше и как ми се искаше сега да е тук, с мен, за да споделя с нея радостта си, че най-после съм свободен.

През остатъка от следобеда телефонът не звънна нито веднъж. Вече нямах пейджър и както би казала Мама Нана, това страшно ми харесваше.

Нана и Али се прибраха заедно, след това дойде Джени и накрая Деймън. Това ми предостави възможността да покажа новата ни кола три пъти и също три пъти да получа похвалите и да чуя възторжените им викове и ръкопляскания. Какъв чудесен ден се оказа днешният!

На вечеря се насладихме на френската кухня на Нана — петел, задушен във вино. А след десерта — сладолед с тиква и кафе с мляко, реших най-после да им съобщя радостната новина, че съм напуснал ФБР.

Джени и Деймън бързаха да приключат и да напуснат масата, но аз им казах да си стоят по местата. Джени искаше да си чете книгата. В последно време се бе потопила в „Ерагон“14, в което, предполагам, нямаше нищо лошо, но не разбирах как хлапетата могат да четат един и същи роман по няколко пъти.

— Какво има сега? — попита тя и присви очи, все едно вече знаеше отговора.

— Имам една новина — оповестих тържествено.

Хлапетата се спогледаха, а Джени и Деймън забиха поглед в масата и заклатиха глави. Всички смятаха, че знаят какво ще последва — че напускам града, за да разследвам ново убийство, навярно серийно. Може би щях да тръгна още тази вечер, както правех винаги.

— Никъде няма да заминавам — заявих и се усмихнах широко. — Всъщност е тъкмо обратното. Тази вечер смятам да присъствам на репетицията на Деймън. Искам да послушам онзи жизнерадостен шум. Искам да видя как се справя напоследък с поддържането на дишането.

— Ще дойдеш на репетицията? — възкликна Деймън. — Какво става, да не би в хора ни да се е спотаил някой убиец?

Нарочно удължавах момента, докато погледът ми обхождаше бавно лицата им. Можех да се обзаложа, че никой не предполагаше какво следва. Дори всезнайката Нана още не се бе досетила.

Накрая Джени погледна Али.

— Накарай го да ни каже какво става! Накарай го да говори.

— Хайде, тате — погледна ме умолително моят малък мъж, който вече почти се беше превърнал в изпечен манипулатор. — Кажи ни, преди Джанеле да се побърка.

— Добре. Ето каква е новината. Налага се да ви съобщя, че вече съм безработен и ние на практика сме изоставени на произвола на съдбата. И ставаме мизерстващи. Е, не съвсем. Както и да е, тази сутрин напуснах ФБР. През остатъка от деня не съм правил нищо. А тази вечер ме очаква репетицията на Cantate Domino15.

Мама Нана и децата избухнаха в диви ръкопляскания.

— Мизерстващи! Мизерстващи! — крещяха в един глас.

И знаете ли какво? Прозвуча ми страхотно.

Повече никакви срещи с чудовища.

36.

В последно време Джон Сампсън бе звездата на вашингтонската полиция. След като Алекс напусна отдел „Убийства“ и постъпи във ФБР, авторитетът на Сампсън нарасна, макар че и преди беше на ниво, и преди го уважаваха, при това съвсем основателно. Любопитното беше, че не му пукаше за това. Всеобщото одобрение никога не бе означавало нищо за Големия човек. Може би имаше значение само оценката на Алекс, но дори и нея Сампсън приемаше неангажирано.

Последният му случай беше истинско предизвикателство. Може би защото мразеше слабия актьор, когото се опитваше да свали от сцената. Въпросният боклук, Джино Лоената топка Джамети, притежаваше стриптийз барове и салони за масаж доста на юг, чак до Форт Лодърдейл и Маями. Страничната му дейност беше да доставя на разните перверзници съвсем млади момичета, понякога малолетни. Самият Джамети беше обсебен от така наречения комплекс „Лолита“.

— Капо — промърмори Сампсън, докато караше нагоре по улицата, на която живееше Джамети. Беше в тузарския квартал „Калорама“ във Вашингтон.

Въпросният термин означаваше capitano, капитан на мафията. Джино Джамети от години имаше огромни доходи. Той беше един от първите мафиоти, които се досетиха, че могат да се направят много пари от вноса на момичета от бившия съветски лагер, особено от Русия, Полша и Чехословакия. Това беше неговата специалност и тъкмо заради това Сампсън го бе погнал.

Съжаляваше единствено че Алекс няма да е с него по време на ареста. Очертаваше се страхотно забавление.

Минаваше полунощ, когато Сампсън спря пред къщата на Джамети. Мафиотът не живееше прекалено екстравагантно, но явно не му липсваше нищо. Мафията се грижеше за своите.

Сампсън погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза коли, паркирани до тротоара директно зад него.

— Добър вечер, господа — заговори той в микрофона, закрепен за яката на ризата му. — Струва ми се, че се очертава чудесна вечер. Хайде да събудим Лоената топка!

37.

В последно време партньор на Сампсън беше двадесет и осем годишен детектив на име Марион Хандлър. Беше едър почти колкото Сампсън. И определено не беше Алекс Крос. Живееше с една едрогърда, но с ограничен умствен багаж мажоретка.

— Аз съм неустоим бързак, пич — обичаше да се хвали той на Сампсън, без никаква следа от самоирония или скромност.

Да си в обществото на самовлюбения детектив, беше изморително и потискащо. Човекът си беше направо глупав. Но което беше по-лошо, сякаш се гордееше с това и се перчеше с постоянните си изцепки.

— Аз ще се погрижа за този — обяви Хандлър, когато стигнаха до верандата на къщата на Джамети.

Четирима други детективи, единият с тежка щанга в ръка, вече ги чакаха пред вратата. Те погледнаха Сампсън.

— Искаш да си начело ли? Няма проблем, Марион, действай — рече той, а сетне додаде: — Първи вътре, първи в моргата. — Обърна се към детектива с щангата:

— Разбий вратата! Детектив Хандлър влиза пръв.

След два удара с щангата входната врата зейна. Тутакси се включи алармата и детективите нахлуха.

Сампсън надникна в тъмната кухня, но там нямаше никого. Навсякъде се виждаха нови уреди. По пода бяха пръснати CD-та и играчки. Явно в къщата имаше деца.

— Джамети е долу — каза Сампсън на останалите. — Той вече не спи със съпругата си.

Детективите забързаха по извитите дървени стълби в другия край на коридора. Не бяха изминали повече от двадесет секунди откак влязоха в къщата. Щом стигнаха сутерена, нахлуха в първата врата, която видяха.

— Полиция! Горе ръцете, Джамети! — изгърмя гласът на Марион Хандлър.

Лоената топка беше бърз. Надигна се и се сви в другия край на огромното легло. Беше нисък и космат мъж, с голям корем, в средата на четиридесетте. Изглеждаше замаян или може би дрогиран. Но външният му вид не можеше да заблуди Джон Сампсън — мъжът беше коравосърдечен убиец.

Красиво голо момиче с дълга руса коса и светла кожа все още лежеше в леглото. Опита се да покрие малките си гърди и обръснатите срамни части. Сампсън знаеше, че се казва Полина Срока и идва от Полша. Бяха му донесли, че тя ще бъде тук. Според слуховете Джамети бил лудо влюбен в русата красавица, която преди шест месеца докарал от Европа. Според източниците на Сампсън Лоената топка бе убил най-добрата приятелка на момичето, защото тя отказала да прави анален секс с него.

— Ти няма защо да се страхуваш — каза Сампсън на Полина. — Ние сме от вашингтонската полиция. Ти не си мой проблем.

— Само си дръж устата затворена! — изкрещя гангстерът на момичето, което изглеждаше объркано и уплашено. — Не им казвай нито дума! Нито дума, Поли! Предупреждавам те!

Сампсън беше много по-бърз, отколкото можеше да се предположи по външния му вид. Хвърли Джамети на пода и го закопча с белезниците като младо биче на родео.

— Не казвай нито дума! — продължи да вика Джамети, въпреки че лицето му бе притиснато към килима.

— Не говори с тях, Поли! Предупреждавам те! Чуваш ли ме?

Момичето изглеждаше жалко и безпомощно, докато напразно се опитваше да се покрие с някаква мъжка риза, която му бе дал един от детективите.

Накрая зашепна с треперещ глас:

— Той ме кара да правя каквото поиска. Причинил ми е какви ли не лоши неща. Сещате се какво искам да кажа — всичко, което можете да си представите. Едва ходя… Аз съм на четиринадесет години.

Сампсън се извърна към Хандлър.

— Погрижи се за останалото, Марион. Махни го от очите ми. Не искам да докосвам тази гадина.

38.

Един час по-късно Джино Джамети, окован с белезници, беше подложен на кръстосан разпит под ярките светлини в следователска стая номер 1 в Първо полицейско управление. Сампсън не сваляше поглед от жестокия гангстер, който имаше смущаващия навик да се чеше силно по темето. Потече му кръв, но той сякаш не забеляза.

Марион Хандлър водеше „шоуто“. Зададе повечето предварителни въпроси, но Джамети сякаш нямаше какво да му каже. Сампсън седеше настрани и преценяваше и двамата.

Дотук Джамети беше по-добрият. Беше доста по-умен, отколкото изглеждаше.

— Събудих се и открих Поли да спи в леглото ми. Просто си спеше най-спокойно, когато вие нахлухте. Какво мога да ви кажа? Тя си има собствена спалня на горния етаж. Едно изплашено малко момиче е, понякога не е съвсем с всичкия си. Поли се грижи за домакинството, помага на съпругата ми. Искаме да я запишем в някое местно училище, най-доброто. Но първо трябва да поработи върху английския си. Ние просто се опитваме да помогнем на хлапачката и не разбирам защо ме арестувахте?

Сампсън най-после се надигна от мястото си. За тази вечер бе чул достатъчно глупости.

— Някой казвал ли ти е, че можеш да участваш в комедийни представления? — попита той. — А Марион ще ти бъде идеалният партньор — додаде мислено.

— В интерес на истината, да — самодоволно се подсмихна Джамети. — Още двама ми казаха същото. И знаеш ли какво? Мисля, че и те бяха ченгета.

— Полина вече ни каза, че те е видяла да убиваш приятелката й Алекса. Била е на шестнадесет години, когато си й видял сметката. Удушил си я с гарота!

Джамети удари с юмрук по масата.

— Малката луда кучка. Лъже най-безсрамно. Какво сте направили? Заплашили сте я, че ще я депортирате, че ще я върнете в Полша! От това най-много я е страх.

Сампсън поклати глава.

— Не, казах й, че ако можем, ще й помогнем да остане в Америка. Ще я изпратим на училище. В най-доброто.

— Тя лъже, а освен това е побъркана. Казвам ви, че това хубаво малко момиче е напълно откачено.

— Лъже, така ли? — Сампсън бавно кимна. — Добре тогава, а какво ще кажеш за Роберто Гало? И той ли лъже? Той е видял как си убил Алекса и си напъхал тялото й в багажника на линкълна си. И той ли си измисля?

— Разбира се, че си измисля. Това са пълни глупости, пълни дивотии. Ти го знаеш. И аз го знам. И Боби Гало го знае. Коя, по дяволите, е Алекса? Въображаемата приятелка на Поли ли?

Сампсън сви широките си рамене.

— Откъде да знам, че историята на Гало е измислена?

— Защото това никога не се е случвало, ето защо! Защото Боби Гало сигурно е сключил сделка с теб!

— Искаш да кажеш, че подобно нещо никога не се е случвало? Че Гало не е бил свидетел? Но Полина е била. Това ли искаш да ни кажеш?

Джамети се намръщи и поклати глава:

— Ти ме мислиш за глупак, нали? Но аз не съм.

Сампсън разпери ръце, показвайки малката, ярко осветена стая.

— Обаче ето къде си се озовал.

Джамети помисли няколко секунди над думите му. Сетне посочи Хандлър:

— Кажи на младока да се поразходи навън. Искам да говоря с теб. Само ние двамата, Големи човече.

Сампсън погледна Марион и подхвърли:

— Защо не отидеш да си починеш?

Предложението не допадна особено на Хандлър, но той стана и излезе от стаята за разпити. Направи го доста шумно, все едно е капризен ученик, наказан от учителя си.

Когато двамата с Джамети останаха сами, Сампсън не каза нищо. Продължаваше да го оглежда изпитателно, опитвайки се да влезе под кожата му. Този тип беше убиец, бе напълно сигурен. А Джамети знаеше, че е затънал в лайната до гуша. Полина Срока беше само на четиринадесет години.

— Силен, мълчалив и мъжествен, а? — подсмихна се мафиотът. — Това ли е ролята ти, Голямо момче?

Сампсън го изгледа мълчаливо. Тишина изпълни стаята за разпити.

Накрая Джамети се наведе напред и заговори с тих и сериозен глас.

— Виж, ти знаеш, че всичко това са глупости, нали? Няма оръжие на убийството. Няма труп. Не съм удушил никакво момиче от Полша на име Алекса. А Поли е луда. Повярвай ми. На години е малка, но иначе е обиграна. В родината й я издирват. Знаеш ли това?

— Ето какво знам и какво мога да докажа — заговори накрая Сампсън. — Ти си правил секс с четиринадесетгодишно момиче в собствената си къща.

Джамети поклати глава.

— Може и да е на четиринадесет, но е една малка курва. Както и да е, имам нещо за теб, с което можем да се спазарим. Става дума за твоя приятел — Алекс Крос. Слушаш ли ме, детектив? Чуй ме! Знам кой уби жена му. И знам къде е той сега.

39.

Джон Сампсън слезе от колата и закрачи бавно по познатата каменна алея. Сетне пое нагоре по стъпалата пред семейната къща на Крос на Пета улица.

Пред вратата се поколеба, опитвайки се да събере мислите си и да се успокои, доколкото бе възможно. Това, което му предстоеше, нямаше да бъде лесно и никой не го знаеше по-добре от него. Вече беше научил доста за убийството на Мария Крос, неща, които не бяха известни дори на Алекс.

Накрая протегна ръка и натисна звънеца. Навярно бе правил това поне хиляда пъти в живота си досега, но никога не се бе чувствал толкова ужасно.

Нищо добро нямаше да излезе от това посещение. Може би дори щеше да е краят на едно дълго приятелство.

Сампсън се изненада, когато малко по-късно Мама Нана му отвори вратата. Старата жена бе облечена в син халат на цветя и изглеждаше още по-слаба от обикновено. Приличаше на древна птица, пред чийто образ простосмъртните са се прекланяли.

— Джон, какво има пък сега? Какво става? Направо ме е страх да попитам. Е, влизай, влизай. Ще подплашиш всички съседи.

— Те вече са подплашени, Нана — провлачено изрече Сампсън и направи безуспешен опит да се усмихне. — Това е Саутийст, забрави ли?

— Не се опитвай да се шегуваш с подобни неща, Джон. Да не си посмял. Защо си дошъл?

Нана се взираше строго и проницателно в лицето му и Сампсън внезапно се почувства отново като тийнейджър. Имаше нещо дяволски познато в цялата сцена. Напомни му за времето, когато ги хванаха двамата с Алекс да крадат плочи от магазина на Грейди. Бяха още в прогимназията. Или за онзи случай, когато заместник-директорът ги спипа да пушат цигари в задния двор и ги затвори в класната стая, а Нана дойде да ги освободи.

— Налага се да говоря с Алекс — рече Сампсън. — Важно е, Нана. Трябва да го събудиш.

— И защо? — тупна сърдито с крак възрастната жена. — Минава три след полунощ. Алекс вече не работи за полицията на Вашингтон. Защо всички вие не го оставите най-после на мира? И защо точно ти се появяваш по това време, Джон Сампсън? Посред нощ в дома ми, за да търсиш отново помощта му?

Сампсън обикновено не спореше с Мама Нана, но този път се осмели да й възрази:

— Боя се, че е спешно. И този път не аз се нуждая от помощта на Алекс, а той от моята.

След тези думи Сампсън мина покрай старата жена и влезе непоканен в дома на Крос.

40.

Беше почти четири сутринта, когато двамата със Сампсън поехме с колата му към Първо полицейско управление във Вашингтон. Вече бях напълно буден, а нервите ми — опънати като струни.

Възможно ли бе да има и най-малка вероятност убиецът на жена ми да бъде заловен повече от десет години, след като я бе застрелял? Навремето цяла година разследвах случая, продължих и след това. А сега изведнъж имаше надежда да арестуваме престъпника? Наистина ли бе възможно?

Пристигнахме пред полицейското управление на Четвърта улица и влязохме, без да разговаряме. През нощта вътре приличаше на спешно отделение: никога не знаеш какво можеш да очакваш. Този път и аз нямах представа. Но нямах и търпение да говоря с Джамети.

Когато минахме през предната врата, участъкът ми се стори необичайно тих, но първото ми впечатление се оказа погрешно. Щом приближихме килиите с арестуваните, и за двама ни стана ясно, че нещо не е наред. Заварихме в коридора шестима детективи, заедно с неколцина униформени. Изглеждаха притеснени и нащрек за този час на нощта. Определено нещо ставаше.

Марион Хандлър, новият партньор на Джон, ни видя и забърза към него, правейки се, че не ме вижда. Опитах се да не му обръщам внимание. Разговарял съм с него два пъти и го смятам за надут глупак. Чудех се как приятелят ми изобщо го понася за свой партньор.

Може би виждаше в Хандлър нещо, което аз не бях забелязал, или пък с годините бе започнал да омеква.

— Сампсън, няма да повярваш какво стана! — заговори превъзбудено Хандлър. — Някой се е добрал до Джамети. Не те будалкам. Мъртъв е. Очистили са го в килията.

Сякаш душата ми се вцепени. Поех механично след Хандлър към последната килия в дъното на коридора. Не можех да повярвам на чутото. Най-после имахме следа, която щеше да ни отведе при убиеца на Мария, а свидетелят изведнъж се оказа мъртъв. И то убит в полицейския участък.

— Той дори не беше в самостоятелна килия, Сампсън! — обясняваше изумен Хандлър. — Как са могли да се доберат до него? Под носа ни?

Нито аз, нито Сампсън го удостоихме с отговор, докато влизахме в последната килия вдясно. Двама специалисти по отпечатъците работеха по трупа, но това, което видях, ми бе достатъчно. От носа на Джино Джамети стърчеше тънък шиш за лед. По всичко личеше, че с него първо бяха изболи очите му.

— Дявол да го вземе! — прозвуча дълбокият равен глас на Сампсън. — Трябва да е работа на мафията.

41.

Когато на сутринта се прибрах у дома, знаех, че няма да мога да заспя. Но в това нямаше нищо ново, нали? Децата бяха на училище, Нана бе излязла и у дома бе тихо като в гробница.

Нана бе залепила върху хладилника поредната „недомислица“, както ги наричаше — изрезка със заглавие във вестника: „Съдът за малолетни съди жертва в престрелка“. Много забавно, но не бях в настроение за усмивки, дори за сметка на журналистите. Посвирих на пиано на верандата, изпих чаша червено вино, но нищо не ми помогна.

В съзнанието си виждах съвсем ясно лицето на Мария, чувах гласа й. Питах се защо започваме да забравяме и защо след това понякога си спомняме толкова отчетливо хората, които сме изгубили… Изглежда, в мен отново се бяха събудили всички спомени за Мария, за времето, прекарано заедно.

Накрая, около десет и половина, се качих по стълбите в стаята си. Животът ми бе пълен с нощи като тази. На сутринта заспивах сам. И за какво бе всичко това?

Лежах в леглото със затворени очи, сънят бягаше от мен. Откакто излязох от полицейския участък на Четвърта улица, все си мислех за Мария. Върнах се във времето, когато децата бяха малки, в онези добри и трудни години.

Дълго останах да лежа напрегнат и замислен за нея и накрая разбрах нещо, много полезно за настоящето — исках животът ми отново да има смисъл. Съвсем просто, нали? Но дали беше възможно? Дали можех да продължа?

Е, бих могъл. Вече имаше един човек, който ме интересуваше достатъчно, за да променя някои неща. Или отново се самозалъгвах? Накрая се унесох в неспокойна дрямка, без сънища, което не беше чак толкова зле.

42.

Трябваше само да продължа напред и да направя някои разумни промени в живота си. Вече се бях отървал от раздрънканата таратайка на Мария, заменяйки я с новата, лъскава кола, в която щеше да се вози семейството ми. Но защо беше толкова трудно да предприема и други промени? И защо продължавах да се издънвам в опитите си да го сторя?

Предстоеше ми важна среща, повтарях си многократно следващия петък. Затова бях избрал ресторанта „Ню Хейтс“ на Калвърт Стрийт, близо до Удли Парк. „Ню Хейтс“ беше много изискано място. Там щяхме да се срещнем с д-р Кайла Коулс, след като тя приключи работа в девет часа вечерта, което бе рано според нейните стандарти.

Вместо на бара, седнах на запазената предварително маса, защото се боях, че може да я дадат на други клиенти, ако Кайла се забави. Стана точно така — тя се появи с петнадесет минути закъснение.

Но това нямаше значение за мен. Почувствах се щастлив само като я видях. Кайла беше хубава жена, със сияйна усмивка, но което беше много по-важно, обичах да бъдем заедно. Изглежда, винаги имахме какво да си кажем. За разлика от доста двойки, които познавам.

— Леле, колко си точна! — възкликнах шеговито, когато я зърнах да се носи с царствена походка към мен.

Беше с ниски обувки, може би защото беше висока почти метър и осемдесет или просто беше достатъчно практична да не се измъчва на токчета. Казах й, че изглежда великолепно.

— Ти също, Алекс. А и тази гледка. Обичам това място! — усмихна се тя.

Бях помолил да ни дадат маса до прозорците с изглед към Рок Крийк Парк и трябва да призная, че гледката наистина бе великолепна. Кайла бе облечена в бяло копринено сако с бежова блуза, дълги черни панталони и елегантен златист шал, вързан около талията, който падаше на меки гънки.

Поръчахме бутилка „Пино ноар“ и страхотен ордьовър — пастет от козе сирене с черен боб, последван от пъстърва на скара за Кайла и сочна пържола с черен пипер за мен, а за десерт — горчиво-сладки шоколадови пралини. Всичко в ресторанта „Ню Хейтс“ ни се струваше прекрасно — черешовите дървета отпред, цъфнали през есента, интересните картини, украсяващи стените, апетитните ухания на копър и запечен чесън, които проникваха в салона, меката светлина на свещите. Макар че аз почти през цялото време не отделях поглед от нея и най-вече от красивите й и умни тъмнокафяви очи.

След вечерята минахме по моста „Дюк Елингтън“ и се запътихме към Адамс Морган и Кълъмбия Роуд. Спряхме пред витрината на „Крук Бийт Рекърдс“ — един от любимите ми магазини във Вашингтон. За себе си взех диск на Алекс Чилтън16, а за Кайла — на Колтрейн17. Купих ги от Нийл Бектън, един от собствениците на магазина и мой стар приятел, който някога пишеше за „Поуст“. След това се озовахме в „Кабани Вилидж“, разположено само на няколко метра от улицата. През следващия част пихме мохито и гледахме театралния спектакъл.

По обратния път към колата ми вървяхме хванати за ръце и продължихме да разговаряме. После Кайла ме целуна. По бузата.

Не знаех как да го разбирам.

— Благодаря ти за вечерта — промълви тя. — Прекарахме чудесно, Алекс.

— Да, така е — промърморих малко объркан от сестринската целувка.

Тя се усмихна.

— Никога не съм те виждала толкова спокоен и отпуснат.

Мисля, че това беше най-хубавото, което можеше да каже. То разсея разочарованието от целувката по бузата. Отчасти.

После Кайла ме целуна по устата и аз й отвърнах. Това беше много по-добре, както и остатъкът от нощта, който прекарахме в апартамента й на Капитолийския хълм. Поне за няколко часа имах чувството, че животът ми отново започва да придобива смисъл.

43.

Касапина бе убеден, че всички ненужно превъзнасят Венеция, без градът да го заслужава.

Особено прииждащите тълпи арогантни и безнадеждно наивни американци. Ако те имаха поне малко мозък в главата, би трябвало да се съгласят с него. Но повечето хора, които познаваше, бяха пълни идиоти, ако се вгледаш по-внимателно. Беше го научил още по времето, когато на петнадесет години се озова сам по улиците на Бруклин, след като за четвърти път бе избягал от къщи.

Касапина пристигна във Венеция с кола и паркира на площад „Рим“. Докато бързаше да се качи на някое водно такси, забеляза преклонението пред града, изписано върху почти всички лица наоколо. Тъпаци! Овце!, помисли си. Едва ли някога на някой от тях му е хрумвала оригинална идея как да се забавлява, нито пък е взимал решение без помощта на глупавите пътеводители. Въпреки това дори той трябваше да признае, че множеството старинни вили и дворци, които с вековете бавно потъваха във водата, представляват впечатляваща гледка.

Но след като се качи на водното такси, той не мислеше за нищо друго, освен за работата, която трябваше да свърши.

Набелязаните жертви се наричаха Мартин и Марша Харис.

Или поне под тези имена ги познаваха нищо неподозиращите им съседи и приятели в Мадисън, Уисконсин. Нямаше значение коя в действителност беше въпросната двойка, макар че Съливан знаеше истинската им самоличност. Всъщност много по-важно беше другото — те означаваха сто хиляди долара, депозирани в банковата му сметка в швейцарска банка, плюс разходите само за два дни работа. Съливан се смяташе за един от най-добрите наемни убийци в света, а човек получава това, за което си плаща, освен може би в ресторантите на Лос Анджелис. Касапина остана малко изненадан, когато Джон Маджоне го нае да изпълни задачата, но беше хубаво отново да поработи.

Водното такси акостира при Rio di San Moise18 и Съливан си проправи път покрай тесните магазини и музеи, разположени на площад „Сан Марко“. По мобилния си телефон поддържаше контакт с човека, който следеше двойката. Знаеше, че те се разхождат безцелно из площада и се любуват лениво на разкошните витрини. Наближаваше единадесет вечерта и той се чудеше каква е програмата им за нощта. Да отидат в някой клуб или на късна вечеря в „Чиприани“19? Или пък да седнат за по едно питие в бара на Хари20?

В този момент зърна двойката — мъжа, облечен в тренчкот „Бърбъри“21 и жената в кашмирен пуловер с книгата „Града на падналите ангели“ от Джон Берент22 в ръце.

Съливан ги последва, незабележим сред празничната и шумна тълпа. Беше решил, че е най-добре да бъде облечен като обикновен турист — с памучни панталони в цвят каки, раздърпан пуловер и смачкана шапка. Само за секунда можеше да се отърве от тези дрехи. Отдолу носеше кафяв костюм от туид, риза и вратовръзка, освен това имаше и барета. Щеше да се преобрази в Професора. Това беше една от любимите му маскировки, когато пътуваше из Европа по работа.

Без да се отдалечава много от площад „Сан Марко“, семейство Харис се запъти към Кале 13 Мартири. Съливан вече знаеше, че са отседнали в хотел „Бауер“. Явно се прибираха.

— Доста ме улеснявате — промърмори той на себе си.

Сетне си помисли: грешка.

44.

Касапина тръгна след Мартин и Марша Харис, докато двамата вървяха, уловени за ръце по тъмната и тясна венецианска улица. Влязоха през централния вход на хотел „Бауер“. За миг Съливан се почуди защо Джон Маджоне ги иска мъртви, макар че това всъщност нямаше никакво значение за него.

Малко по-късно вече седеше срещу тях в бара на терасата на хотела. Приятно местенце, уютно като любовно гнездо с изглед към канала и Chiesa della Salute23. Касапина си поръча „Бушмилс“24, но отпи само глътка-две, колкото да се настрои. В джоба на панталона си имаше скалпел. Опипа го бавно, докато наблюдаваше семейство Харис. Под раздърпания си пуловер носеше и пистолет. За всеки случай.

Какви влюбени птички!, помисли си той, докато двамата си размениха дълга целувка на бара. Май беше време да се качат в стаята си…

Сякаш прочел мислите му, Мартин Харис плати сметката и двойката напусна препълненото заведение на терасата. Съливан ги последва.

Хотел „Бауер“ беше типично венецианско палацо, повече приличаше на частен дом, обзаведен разкошно и разточително. Касапина си помисли, че съпругата му Кейтлин би харесала всичко това, но той никога не би могъл да я доведе тук, нито самият той да се върне отново.

Не и след тази нощ и неописуемата трагедия, която щеше да се разиграе само след няколко минути. Защото тъкмо това беше специалността му — трагедиите, при това най-зловещите.

Знаеше, че хотел „Бауер“ разполага с деветдесет и седем стаи за гости и осемнадесет апартамента. Семейство Харис бе настанено в един от тях на третия етаж. Последва ги по стълбите, застлани с дебел килим.

Изведнъж двойката забърза подозрително и изчезна зад ъгъла.

Съливан също ускори крачка, вземайки по две стъпала наведнъж, но в един миг всичко се обърка!

Грешка!, отсече той. Негова или тяхна обаче?

Двамата Харис го чакаха зад ъгъла с извадени оръжия. Лицето на Мартин бе изкривено в отвратителна самодоволна усмивка. Сигурно смятаха да го отведат в стаята си и там да го убият. Касапина явно беше попаднал в капан, поставен от двама професионалисти…

Що-годе прилична работа, помисли си. Даваше им осем по десетобалната система.

Но кой им я бе възложил? Кой искаше той да умре във Венеция? Защо точно той и защо сега?

Тези въпроси го осениха за част от секундата, когато двете дула зейнаха срещу него в полутъмния хотелски коридор. Само че изненадата не беше пълна, защото двамата Харис вече бяха допуснали няколко грешки: бяха прекалено лесни за проследяване, държаха се подозрително безгрижно и спокойно и твърде романтично — поне според неговото мнение — за двойка, женена от двадесет години, дори да бяха на ваканция във Венеция.

И така, още щом ги зърна да изчезват зад ъгъла, Касапина бе извадил пистолета си и стреля в секундата, в която мярна двете дула.

Не се поколеба нито за миг.

Първо се прицели в мъжа, по-опасния съперник по неговата преценка. Куршумът го улучи в лицето, разкъсвайки носа и горната му устна. Определено смъртоносен изстрел. Главата на онзи се отпусна назад и русата му перука отхвръкна.

В следващата секунда Съливан се приведе, отскачайки встрани. Куршумът, изпратен от Марша, изсвистя покрай него.

Той стреля отново и я улучи във врата, вторият куршум се заби в гърдите й, а третият — право в сърцето.

Касапина беше сигурен, че двамата Харис са мъртви, проснати като парчета месо в коридора на хотела. Но не побърза да си тръгне.

Вместо това извади скалпела и се зае с лицата и гърлата им. Ако имаше повече време, щеше да „зашие“ устата и очите им — безгрешно послание. Направи десетина снимки за колекцията си.

Някой ден, при това много скоро, Касапина щеше да ги покаже на този, който им бе платил да го убият. Но се бе провалил. Все едно вече бе мъртъв.

Този мъж беше Джон Маджоне, самият дон.

45.

За Майкъл Съливан бе характерно внимателно да обмисля всичко, което предприема, а не просто да отхвърля работата. Тази черта му помогна да подходи прецизно при устройването на семейството му. Малките подробности — като къде живеят и кой знае за това, бяха от изключително значение. Спомените за месарницата на баща му във Флатланд никога не го напускаха: тентата с широките ивици в оранжево, бяло и зелено — като ирландското национално знаме; ослепителната белота на магазина отвътре; шумната месомелачка, от която цялата сграда се тресеше. Затова за новия си живот той бе избрал богатия и изискан окръг Монтгомъри в Мериленд, много далеч от Бруклин. И по-специално — малко градче край река Потомак.

Следобедът, в който се върна от пътуването си в Европа, той шофираше точно с четиридесет километра в час през Потомак Вилидж и като всеки добросъвестен гражданин спря и изчака вбесяващо бавния светофар на ъгъла на „Ривър“ и Фолс Роуд да светне зелено.

А и така имаше повече време да помисли или по-точно да се отдаде на фантазиите, на които обикновено се наслаждаваше.

Но сега го интересуваше само кой беше поръчал удара срещу него. Ако беше Маджоне, това засягаше и семейството му. Дали беше безопасно да се прибере у дома?

Бе подбрал изключително внимателно „образ“ за пред семейството си — юпи от средната класа. Някои от особеностите на избрания от него стил на живот доста го забавляваха: например маслото с ниско съдържание на мазнини; радиото в модния сув на съпругата му, винаги нагласено на „Нашънъл Пъблик Рейдио“; странните храни, като например кифлички от пълнозърнесто брашно със зехтин. Безкрайните радости в живота на едно юпи бяха напълно абсурдни и смешни за Касапина.

Тримата му синове посещаваха частното „Ландор Скул“, където си другаруваха с най-възпитаните, но понякога доста лицемерни дечица от прослойката на средно заможните американци. В окръг Монтгомъри имаше доста богати лекари, които работеха за Института по здравеопазването, за Управлението по храни и лекарства, за Военномедицинския център — Бетезда. Затова сега се насочи към Хънт Каунти — богато предградие, където живееше, или както се казваше: „Хънт Каунти, домът на Хънтър“25.

Най-после вкъщи — неговото уютно гнезденце, купено през 2002 г. за милион и половина долара. Шест големи спални, четири бани, отопляем басейн, сауна, гимнастически салон в сутерена. Сладката Кейтлин — неговата любов в нормалния му живот, която напоследък прекарваше доста време на кушетката при психиатъра си, а освен това разполагаше с личен лечител екстрасенс. И всичко това бе платено благодарение на смъртоносния му занаят, за който никой не знаеше.

Съливан се бе обадил предварително по мобилния си телефон и сега всички бяха излезли на моравата пред къщата да го посрещнат — махаха му като едно голямо и щастливо семейство, за каквото се смятаха. Нямаха никаква представа, че са част от маскировката му, че са неговото прикритие.

Той изскочи от кадилака усмихнат широко като типичен преуспяващ американец, тананикайки любимия си припев: „Татко си е у дома, вашият татко се прибра у дома, за да остане“. А Кейтлин и децата припяха в отговор: „Той вече не е на хиляди километри от нааас!“

Животът му беше идеален. С изключение на това, че в момента някой се опитваше да го убие. И разбира се, тежките спомени от миналото му, детството му в Бруклин — лудият му баща, омразната задна стаичка в дъното на магазина. Но в момента Касапина се опитваше да не мисли за всичко това.

Отново си беше у дома. За да увенчае завръщането си, направи театрален поклон пред семейството си, което избухна във възторжени ръкопляскания. Приветстваха завърналия се герой.

Понеже тъкмо това беше той — герой.