Крос

84.

Нана вдигна телефона в кухнята, където семейството се бе събрало, за да помага в приготвянето на вечерята. Всички имахме задачи — от беленето на картофи до правенето на богата салата и подреждането на сребърните прибори върху масата за вечеря. Напрегнах се, когато телефонът иззвъня. Сега какво, да не би Сампсън да е открил нещо за Касапина?, помислих си.

— Здравей, скъпа, как си? — заговори Нана в слушалката. — Как се чувстваш? О, радвам се да го чуя. Ей сега ще ти го дам. Алекс е при мен и реже зеленчуци. О, да, много е добър. Но ще стане още по-добър, след като чуе гласа ти.

Досетих се, че е Кайла, затова се обадих от дневната. Докато вдигах слушалката, се запитах кога се бяхме превърнали в семейство, което има телефони във всяка стая, да не говорим за мобилните, с които напоследък Деймън и Джени ходеха на училище.

— Как си, скъпа? — изрекох, като се опитвах да имитирам напевния глас на Нана. После подвикнах на малобройната си, но любопитна публика, която се кикотеше и си шушукаше: — Затворете телефона в кухнята!

— Дочуване, Кайла! — пропя домочадието ми в един глас.

— Дочуване, Кайла — додаде и Нана. — Всички те обичаме. По-скоро оздравявай!

Когато най-сетне затвориха, Кайла рече:

— Аз съм добре, възстановявам се много бързо. Почти оздравях и много скоро ще съм готова отново да сритам нечий задник.

Усмихнах се. Обля ме топла вълна само като слушах гласа й.

— Е, хубаво е, че отново си станала заядлива — подхвърлих шеговито.

— Аз също се радвам да те чуя, Алекс. Както и децата и Нана. Съжалявам, че миналата седмица не се обадих. Баща ми не беше много добре, но вече се оправи. А и ти ме познаваш, свърших малко работа на благотворителни начала в квартала. Както знаеш, просто мразя да ми плащат за лекуване.

Настъпи кратка пауза, но аз побързах да я запълня с въпроси за семейството на Кайла, за живота в Северна Каролина, където и двамата бяхме родени. След няколко минути се поуспокоих от неочакваното й обаждане и влязох в обичайния си тон.

— Наистина ли си добре? — попитах я. — Вярно ли е, че почти си оздравяла?

— Да. Доста неща ми се избистриха. Имах време да помисля и стигнах до заключението, че ми е нужна промяна. Алекс, обмислям възможността да не се връщам във Вашингтон. Исках да поговоря с теб, преди да го съобщя на някой друг.

Стомахът ми се сви, сякаш се намирах във високоскоростен асансьор. Подозирах нещо подобно, но въпреки това решението й ме изненада.

— Тук има да се свърши толкова много работа — продължи да говори Кайла. — Пълно е с болни хора. А и аз съм забравила колко хубаво, колко спокойно и умиротворяващо е това място. Съжалявам, май не се изразявам особено добре.

Реших да поразведря разговора.

— Наистина не се изразяваш добре, но това ви е недостатъкът на вас, учените.

Кайла въздъхна дълбоко.

— Алекс, мислиш ли, че греша? Разбираш какво намеквам, нали?

Щеше ми се да й кажа, че дяволски много греши, че трябва да се втурне презглава към Вашингтон, но не можех да се заставя да го изрека на глас…

— Кайла, единствено ти знаеш кое е най-доброто за теб. Никога не бих се опитал да повлияя върху решението ти. Знам, че не мога дори и да го искам.

— Поне си честен — рече тя. — Наистина аз трябва да реша кое е най-доброто за мен. Това е в характерите и на двама ни.

Продължихме разговора още малко, но когато затворих телефона, имах ужасното усещане, че току-що съм я изгубил. Защо не й казах, че имам нужда от нея? Защо не настоях да се върне във Вашингтон колкото се може по-скоро? Защо не й признах, че я обичам?

След вечерята се качих на тавана — моето спасително убежище, и се опитах да забравя всичко, заравяйки се в старите доклади от времето на смъртта на Мария. И отново потънах в спомените… Мария ми липсваше повече от всякога, опитвах се да си представя какъв щеше да бъде животът ни, ако бе жива.

Минаваше един след полунощ, когато най-после слязох на пръсти долу. Отново се промъкнах в стаята на Али и тихичко легнах до моето сладко, унесено в сън момче.

Хванах внимателно малката му ръчичка и промълвих само с устни:

— Помогни ми, мъниче.

85.

Нещата сега се развиваха бързо… — за добро или за зло. Майкъл Съливан не се бе чувствал толкова напрегнат, но и готов за действие от години. Това възродено чувство му харесваше. Той се бе завърнал, по дяволите! Най-добрият отново беше на сцената. Никога досега не е бил така дотам изпълнен с гняв и в същото време толкова съсредоточен. Единственият проблем беше, че не можеше повече да си седи кротко в мотелската стая и да гледа стари епизоди на „Закон и ред“41 или да играе футбол и бейзбол с момчетата.

Имаше нужда отново да поеме на лов, да се раздвижи, да покачи адреналина, и то по-скоро.

Грешка.

И ето го пак във Вашингтон — където не би трябвало да бъде — дори и с новата си къса прическа и сребристосинята си спортна кола, с която приличаше на някое смотано юпи, което си проси да го цапардосат по мутрата.

Но по дяволите, харесваше жените тук и най-вече наперените амбициозни мадами с успешна кариера. Тъкмо бе прочел „Селата“42 на Джон Ъпдайк и се чудеше дали дъртият писател е толкова надървен, колкото някои от героите му. Нали същият този стар мераклия бе написал „Двойки“. Освен това Ъпдайк беше на седемдесет и няколко години и все още драскотеше за секса, сякаш е тийнейджър от някоя ферма в Пенсилвания, който чука всичко живо, без значение дали е на два или на четири крака. Но по дяволите, мислеше си Съливан, може би смисълът на книгата му убягваше? Или пък е убягнал на Ъпдайк… Дали е възможно авторът да не разбира това, за което пише?

Както и да е, Касапина наистина си падаше по елегантните жени в Джорджтаун, облечени в скъпи модни дрешки. Те ухаеха готино, изглеждаха страхотно, говореха изискано. „Жените на Джорджтаун“ — ето от това би излязъл хубав роман, който някой би могъл да напише, може би дори Джон Ъпдайк.

Тези мисли забавляваха Касапина, докато шофираше от Мериленд и слушаше в колата „Ю Ту“ и Боно. Певецът хленчеше как би искал да прекара малко време в главата на любимата си. Какъвто си беше старомоден ирландски романтик, Съливан се зачуди дали това е толкова страхотна идея. Дали Кейтлин иска да влезе в неговата глава? Определено не. А дали той имаше нужда да бъде в нейната? Не. Защото всъщност не харесваше празните пространства.

И така, къде се намираше в момента?

Тридесет и първа улица, нагоре по Блу Али, която по това време на деня пустееше. За разлика от вечерта, когато в тази част на Вашингтон клубовете са отворени и оживени от прииждащи тълпи.

В момента слушаше Джеймс Макмърти43 и „Безсърдечните копелета“. Харесваше диска достатъчно, за да остане още няколко минути в колата.

Най-после слезе, разкърши се и вдъхна от порядъчно замърсения градски въздух.

Готови или не, но аз съм тук, помисли си той. Реши да мине по Уисконсин Авеню. Щеше да огледа мадамите там, а може би и да успее да подмами някоя в странична алея. А после ще му мисли в зависимост от настроението си. Той беше Майкъл Съливан, Касапина от Слиго, най-откаченото копеле, живяло някога на това въртящо се кълбо, обгърнато от мръсни газове. Как беше онова старо изречение, което харесваше… Три от четирите гласа в главата ми казват — върви и го направи.

Входът към алеята откъм Тридесет и първа улица бе окъпан в бледожълта светлина, идваща от ресторанта за спагети „Пиколо“. Тук бяха задните входове на повечето заведения по Ем Стрийт, която бе успоредна на алеята.

Касапина мина покрай ресторант за барбекю, френско бистро и някаква миризлива закусвалня за мазни хамбургери.

Забеляза двама типове, които вървяха по алеята, после още двама — всички се бяха запътили към него.

Какво, по дяволите, беше това?

Какво ставаше?

Не му трябваше много време, за да се досети. Това бе краят на пътя. Някой най-после беше на крачка пред него. Черни кожени якета. Широкоплещести мъжаги с боксьорска стойка. Определено не приличаха на студенти от Джорджтаун, минали напряко по алеята, за да хапнат по залък кравешко в „Стек44 енд Брю45“.

Съливан се извърна към Тридесет и първа улица и видя, че по нея се задават още две горили.

Грешка. Но този път негова.

Беше подценил Джон Маджоне.

86.

— Изпраща ни господин Маджоне! — извика едно от дебеловратите момчета, запътило се наперено към Майкъл Съливан от входа на алеята откъм Уисконсин. Останалите мутри се движеха бързо и почти го бяха сгащили. Дотук с мистерията и интригата… Двама вече бяха извадили оръжията си, като ги държаха в небрежно отпуснатите си ръце. Касапина не беше въоръжен, като се изключи скалпелът в ботуша му. Мигновено прецени, че е абсурдно да се измъкне от четиримата, не и само с ножа. Може би нямаше да има шанс дори ако носеше пистолет. И така, какво би могъл да предприеме? Да ги снима с фотоапарата ли?

— Хей, Касапин, приятелят ми малко се обърка. Господин Маджоне няма желание да те вижда — заговори по-възрастният тип. — Той просто иска да изчезнеш. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Например сега. Мисля, че ще можеш да изпълниш желанието на господин Маджоне, нали? Обзалагам се, че ще успееш. После ще намеря жена ти и трите ти хлапета и ще ги накарам и те да изчезнат.

Мислите на Майкъл Съливан препускаха бясно в опит да прецени ситуацията.

Може би щеше да се справи с единия, този с голямата уста. Нямаше да е пълен провал, ако успее да затвори завинаги грозната дупка на лицето му, да го накълца както трябва.

Но какво ще прави с останалите трима?

Вероятно ще може да очисти двама от тях при повече ловкост и късмет. Ако ги принуди да се приближат достатъчно, за да използва скалпела, което обаче едва ли щеше да стане. Те бяха глупави, но не чак дотам. Как можеше да ги предизвика? Не искаше да се предава без бой.

— Ако си мъж, ела да се справиш сам с мен, бабоне! — подвикна той на устатия.

Използва мафиотския термин за откачен, за да го предизвика. Опитваше се да му влезе под кожата. Навярно щеше да умре през следващите няколко минути, но все още не беше готов да се предаде.

Лицето на устатия се озари от мрачна усмивка:

— Не се съмнявай, че мога и сам да се справя с теб. Но я познай кой е бабонето днес! Ще ти подскажа малко. Може би тази сутрин си му бърсал задните части.

Касапина не отвърна, само пъхна ръка в джоба на якето си и остана така.

Устатият явно промени намерението си и вдигна свободната си ръка. Останалите спряха. Вече всички бяха с извадени пистолети.

Устатият даде знак на двамата мъже зад Съливан да се придвижат надясно, докато той и четвъртият отстъпиха наляво. Така Касапина стана мишена за всички. Умен ход.

— Оказа се глупак, Майк. Този път оплеска нещата, нали? Имам само един въпрос към теб: мислил ли си някога, че ще свършиш така?

Съливан не можа да сдържи смеха си.

— Знаеш ли какво? Никога не съм мислил, че някога ще свърша. Дори не ми е хрумвало. Всъщност всичко продължава.

— О, свърши. Точно тук и сега. Само гледай филма, докато финалните надписи не угаснат за теб.

Което несъмнено беше вярно… В този миг Касапина чу викове, на които в първия миг не можа да повярва.

Идваха зад гърба му и той се обърна, за да провери дали е истина, или някой си прави шега с него.

В другия край на алеята се изкрещя отново — ето ти наистина неочаквано чудо!

Или най-щастливият ден в живота му.

Гледай ти кой бе тук, за да оправи нещата!

87.

— Вашингтонска полиция! Всички оръжия долу! Веднага! Ние сме полицаи. Оръжията на земята!

Съливан видя ченгетата — двама чернокожи в цивилни дрехи. Приличаха на детективи.

Приближаваха зад наемните убийци, които бяха заели позиция близо до Тридесет и първа улица и се опитваха да решат какво, по дяволите, да правят.

Съливан също премисляше какъв да бъде следващият му ход.

При вида на ченгетата светкавично се запита дали те не са част от полицейския отряд на Джорджтаун, изпратени да заловят изнасилвача. Да хванат него…

Беше готов да заложи хилядарка, че нещата стоят точно така. Ако беше прав, то той бе единственият на тази алея, който го знаеше.

Едно от ченгетата вече се обаждаше за подкрепление. В този момент двама от пратениците на мафията се обърнаха… и просто си тръгнаха.

Детективите бяха с извадени оръжия, но какво трябваше да предприемат? Разумно погледнато, какво можеха да направят?

Съливан едва се сдържа да не избухне в смях, докато се извръщаше бавно, за да поеме също с уверена крачка към „Уисконсин“.

След това се затича с все сили към оживената улица. И нали си беше луд, заливаше се в гръмогласен кикот. После реши да се съсредоточи и продължи да тича. Както в добрите стари времена в Бруклин, когато беше още хлапе и новак в играта.

Тичай, Майки, тичай. Тичай, за да спасиш кожата.

Какво щяха да направят ченгетата? Да го застрелят в гръб ли? И за какво? Защото тичаше? Защото беше жертва на четирима въоръжени мъже на алеята?

Ченгетата крещяха, заплашваха, но не им оставаше нищо друго, освен да го гледат как се отдалечава. Най-забавното нещо, което му се бе случвало някога.

Полицията бе дошла да го спаси.

Огромна грешка.

88.

Униформени ченгета влизаха и излизаха от полицейското управление на „Уисконсин“, когато двамата със Сампсън пристигнахме там. Детектив Майкъл Райт най-после бе разбрал, че с партньора му току-що са оставили изнасилвача от Джорджтаун да избяга, с което са пропуснали най-големия удар в кариерата си. Все пак бяха задържали двама мъже, които може би знаеха какво става.

Двамата със Сампсън прекосихме помещението, където правеха експертизите на куршумите, и се насочихме към стаите за разпити, намиращи се зад кабинките на детективите. Работната зала ми изглеждаше позната — овехтели и очукани бюра, стари компютри и телефони от друга епоха, препълнени кошчета за отпадъци.

Преди да влезем в стаята за разпити, Райт ни осведоми, че арестуваните на алеята не са отронили нито дума, но били въоръжени с пистолети „Берета“ и със сигурност са професионални убийци.

— Забавлявайте се — пожела ни Райт, когато с Джон влязохме вътре.

— Аз съм детектив Джон Сампсън — заговори веднага той. — А това е д-р Алекс Крос, съдебен психолог, който участва в разследването на серия изнасилвания в района на Джорджтаун. Аз съм детективът по случая.

Двамата останаха мълчаливи. Бяха около тридесетгодишни яки мъже. Подигравателните усмивки не слизаха от лицата им.

Сампсън им зададе още няколко въпроса, после се настани на един стол срещу тях и също потъна в мълчание.

След известно време административната секретарка почука на вратата, влезе и му подаде два факса, още топли от машината.

Той ги прочете и ги остави пред мен.

— Не знаех, че мафията действа толкова активно в района на Вашингтон — отбеляза Сампсън. — Явно съм грешил. И двамата сте убийци на мафията. Някой от вас има ли да каже нещо за станалото на онази алея?

Горилите продължаваха да се държат дразнещо самодоволно, без да отговарят на въпросите ни. Сякаш не бяхме в стаята.

— Доктор Крос, може би ще успеем да разберем и сами, без тяхна помощ — обърна се Сампсън към мен с официален тон.

— Може да се опитаме — важно отговорих. — Тук пише, че Джон Мотиката Антонели и Джоузеф Острието Лануджело работят за Джон Маджоне от Ню Йорк. Това ще рече, че Маджоне Дж. Маджоне-старши е онзи, който е наел преди няколко години мъж на име Майкъл Съливан, познат още като Касапина, да му изпълни една мокра поръчка. Спомняш ли си това, Джон?

— Да — отвърна Сампсън, — очистиха един китайски наркодилър. Съпругата ти Мария също бе убита по това време. Сега господин Съливан е заподозрян по случая.

— Същият този Майкъл Съливан, наречен Касапина, е заподозрян и за серия изнасилвания в Джорджтаун и поне за още едно убийство, свързано с изнасилванията. Съливан ли беше мъжът, когото причакахте в Блу Али? — обърнах се към ония двамата.

Но те не отрониха нито дума. Наистина корави момчета.

Сампсън най-после се изправи и потри брадичката си.

— В такъв случай предполагам, че повече няма да имам нужда от Мотиката и Острието. Какво да правим с тях? Почакай, хрумна ми нещо. Ще ти хареса, Алекс!

Сампсън и се засмя, после кимна към горилите да станат.

— Приключихме. А сега можете да дойдете с мен, господа.

— Къде? — наруши най-после обета си за мълчание Лануджело. — Все още не сте ни предявили никакво обвинение.

— Да вървим. Имам изненада за вас.

Сампсън пое отпред, а аз — зад тях. Изглежда, моето присъствие не им се нравеше. Може би смятаха, че все още тая злоба заради гибелта на Мария. Е, не бяха далеч от истината.

Сампсън даде знак на полицая в другия край на коридора и той отвори една килия. Вътре имаше неколцина арестувани, които чакаха да им предявят обвинения. Всички бяха чернокожи.

— Ще останете тук — обърна се Сампсън към мафиотите. — Ако промените решението си и пожелаете да говорите с нас — викайте. Двамата с доктор Крос ще бъдем в сградата. Ако ли не, утре сутринта ще наминем да проверим как сте. Приятна вечер.

После Сампсън потропа няколко пъти със значката си върху стоманените решетки.

— Тези двамата са заподозрени в серия изнасилвания — обяви на висок глас към останалите арестанти. — Изнасилвали чернокожи жени в Саутийст. Бъдете внимателни, много корави и печени момчета са. От Ню Йорк.

Излязохме от клетката и пазачът затръшна вратата зад нас.

89.

В четири часа в студената и дъждовна сутрин трите му момчета плачеха на задната седалка, а Кейтлин — на предната. Съливан обвиняваше Маджоне Джуниър и Коза Ностра за цялата каша, в която се бе забъркал. Маджоне щеше да си плати за всичко това по някакъв начин и Касапина вече очакваше с нетърпение този ден на разплата. Беше подготвил скалпела и касапския си трион.

В два и половина след полунощ той бе натъпкал семейството си в колата, напускайки набързо къщата, разположена на около десетина километра извън Уийлинг, Западна Вирджиния. Това беше второто им преместване, но нямаше друг избор. Беше обещал на момчетата, че някой ден ще се върнат в Мериленд, макар да знаеше, че никога няма да стане. Вече бе получил предложение за къщата. Нуждаеше се от пари в брой, за да осъществи плана си за бягство.

И така, в момента той бягаше със семейството си, за да спаси живота на всички. Когато напуснаха дома си в Дивия Запад, както той наричаше къщата им във Вирджиния, имаше чувството, че мафията отново ще ги открие. Подозираше, че може да ги причакват зад следващия завой.

Но следващият завой отмина, както и по-следващият и те вече бяха оставили града зад себе си, измъквайки се цели и невредими. Дори плахо започнаха да си тананикат песни на „Ролинг Стоунс“ и „Зи Зи Топ“. Даже съпругата му, седнала на предната седалка, взе да потропва нервно с крак по пода на колата.

Спряха да закусят в едно заведение на „Денис“46, а след това да обядват и да се освежат в „Макс“47 и в три и половина следобед вече се намираха там, където не бяха стъпвали никога досега.

За щастие Съливан не бе оставил следи, по които убийците на мафията да го открият. Никакви трохи, като в приказката „Хензел и Гретел“. Но най-хубавото беше, че нито той, нито семейството му бяха идвали някога в този район. Беше напълно девствена територия — без семейни корени, без познати.

Подкара по алеята за коли, водеща към солидна къща във викториански стил с наклонен покрив и две кули. Имаше дори прозорец с цветно стъкло.

— Обичам този дом! — обяви Съливан, озарен от фалшива усмивка и пресилен ентусиазъм. — Добре дошли във Флорида48, хлапета!

— Много смешно, татко. Обаче не е истинската Флорида! — обади се Майкъл-младши от задната седалка, където трите момчета се бяха свили с мрачни и потиснати физиономии.

Намираха се във Флорида, Масачузетс, и Кейтлин и хлапетата въздъхнаха отегчено на поредната му тъпа шега. Едноименното градче бе с по-малко от хиляда жители, разположено високо в Бъркшир. Ако не друго, поне имаше великолепна гледка към планините. Място, където наемните убийци на мафията нямаше как да го открият.

— Направо е идеално. Какво би могло да е по-добро за нас? — Съливан продължаваше да убеждава синовете си, докато разтоварваха багажа.

Кейтлин не издържа и се разплака, когато й показа новата им дневна, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към Грейлок Маунтън49 и Хусик Ривър.

Той отново опита да я успокои:

— Всичко ще бъде наред, кралице моя, светлина на живота ми, нали ми вярваш?

Сам знаеше, че не е истина. А навярно — и тя. Съливан и семейството му щяха да бъдат убити някой ден, може би точно в тази къща.

Освен ако не предприемеше нещо драстично, за да осуети плана на мафията. При това бързо. Но какво би могло да бъде? Как би могъл да спре наемните убийци?

Как изобщо някой би могъл да се справи с мафията?

90.

Две вечери по-късно Касапина отново беше на път. Сам.

Вече имаше план и сега пътуваше на юг към Ню Йорк. Чувстваше се напрегнат и изнервен, но припяваше заедно със Спрингстийн, Дилан, Банд, „Пинк Флойд“. Само стари и велики хитове по време на четиричасовото шофиране на юг.

Всъщност никак не му се искаше да оставя Кейтлин и децата сами в къщата в Масачузетс, но предполагаше, че засега ще са в безопасност. Иначе би направил всичко, което бе по силите му, за да ги защити. Много повече от това, което баща му някога бе сторил за него, за майка му или за братята му.

Около полунощ най-после излезе на Уестсайдската магистрала, след това подкара направо към Морнингсайд Апартмънтс на Западна 107-а улица. И преди беше отсядал там и знаеше, че мястото напълно отговаря на целите му. Освен това беше удобно като местоположение, с четири различни линии на метрото, които минаваха през двете местни метростанции.

Доколкото си спомняше, в стаите нямаше климатици, но през ноември не му трябваха. Спа дълбоко и непробудно, като бебе. Когато се събуди към седем сутринта, леко изпотен, в главата му отекваше само една-единствена мисъл: да си отмъсти на Маджоне Джуниър, за да оцелее той — най-способният и най-печеният от всички.

Около девет часа Съливан се качи в метрото, за да провери две места, където в близко време възнамеряваше да извърши убийствата. Беше си съставил „списък“ с няколко различни мишени и се питаше дали някой от тези мъже и две жени имат представа, че вече са набелязани за мъртъвци. И че единствено от него зависи дали ще живеят.

Около девет часа вечерта отиде с колата до Бруклин, където някога беснееше. Навлезе в района на Маджоне Джуниър, в територията му в Карол Гардънс.

Мислеше за стария си приятел Джими Бомбето, който донякъде му липсваше. Навярно бащата на Маджоне бе заповядал да го очистят. Някой го бе направил, след което се бе постарал тялото му да изчезне, сякаш Джими никога не се е раждал на тази земя. Предполагаше, че старият Маджоне е отговорен за смъртта му, и това беше още една стара сметка за уреждане в списъка на Касапина.

Някакъв ужасяващ гняв започваше да се надига в него. Гняв заради всичко, но най-вече заради баща му — някогашния Касапин от Слиго, онзи долен ирландски боклук, който бе съсипал живота му още преди да навърши десет години.

Зави по улицата на Маджоне и се усмихна. Могъщият дон все още живееше като преуспял водопроводчик в двуфамилна къща от жълти тухли. А което беше още по-изненадващо — по улицата не се виждаше никаква охрана.

Това означаваше, че или Маджоне Джуниър сериозно го подценява, или хората му са дяволски добри в умението да се прикриват. По дяволите, нищо чудно някой снайперист точно в този момент да е взел на мушка челото му. Помисли си, че може да му остават само още няколко секунди живот.

Напрежението го убиваше. Трябваше да разбере какво става тук. Затова натисна клаксона. Повтори и потрети, но нищо не се случи.

Никой не го застреля в слепоочието. И за пръв път Касапина си помисли: Може би в крайна сметка все пак ще спечеля тази битка.

Беше разгадал първата мистерия: Маджоне Джуниър бе преместил семейството си от къщата. Явно той също бягаше.

Сетне възпря тази мисъл само с една дума: грешка.

Ала вече не можеше да си позволи нито една погрешна стъпка. От сега, докато всичко не свърши. Ако го стори, ще бъде труп.

И логично щеше да настъпи краят на неговата история.

91.

Беше късно и аз реших да изляза на разходка с моя мерцедес. Обичах тази кола, децата — също. Дори Нана я харесваше, слава на Бога. Докато шофирах, се улових, че отново мисля за Мария. За продължителното разследване, което водих и в което се бях провалил. Опитвах се да си представя лицето й, да чуя гласа й.

По-късно същата нощ, отново у дома, направих безуспешен опит да заспя. Чувствах се толкова зле, че накрая слязох долу и за кой ли път изгледах „Дневник на лудата негърка“50. Всъщност установих, че се смея сам като някой побъркан пред проблясващия телевизионен екран. Филмът на Тайлър Пери идеално пасваше на душевното ми състояние.

В девет часа на следващата сутрин се обадих на Тони Удс в кабинета на директора. Преглътнах гордостта си и го помолих за помощ по случая с изнасилванията и убийствата. Исках да разбера дали Бюрото разполага с данни за наемен убиец с прякор Касапина. Някоя секретна информация би могла да помогне на двама ни със Сампсън.

— Знаехме, че рано или късно ще ни се обадиш, Алекс. Директорът Бърнс няма търпение отново да работи с теб. Искаш ли да свършиш малко консултантска работа? Става дума за леки случаи. Ти ще решиш кога. Знаем, че отново разследваш.

— Кой ти е казал, че разследвам? Става дума за нещо лично — обясних му аз. — Касапина вероятно е убил жена ми преди години. Това е единственият случай, който не мога да оставя неразкрит.

— Разбирам, наистина разбирам — провлачено отвърна Тони. — Ще се опитаме да ти помогнем с каквото можем. Ще получиш всичко, от което се нуждаеш.

Тони уреди да ползвам кабинета на един агент, който в момента отсъстваше от града, и каза, че няма нищо против да поговоря с Мони Донъли — анализатор и изследовател към ФБР.

— Вече говорих с Мони — осведомих го.

— Знаем, Мони ни каза. Но сега официално й даваме разрешение.

През следващите два дни почти не излизах от сградата на ФБР. Оказа се, че Бюрото разполага с доста информация за Майкъл Съливан, по прякор Касапина. Досието му съдържаше и десетина снимки. Единственият проблем беше, че бяха от преди пет или седем години. Изглежда, напоследък нямаше никакви сведения за него. Къде бе изчезнал?

Узнах, че е отраснал в една част на Бруклин, известна като Флатланд. Баща му наистина бил касапин, имал месарница. Дори открих имената на някои стари приятели на Съливан от дните му в Ню Йорк.

Биографията му ме заинтригува. Той бе посещавал енорийското училище до десети клас и бил добър ученик, макар, изглежда, да не полагал особени усилия. След това напуснал училище. Сдушил се с мафията и бил един от малцината, успели да се внедрят в нея, макар че не е италианец. Не бил от „питомците“ им, които се издигали до високи постове в организацията, но бил доста добре платен.

Едва двадесетгодишен, Съливан вече печелел шестцифрени суми и станал предпочитаният изпълнител на мокри поръчки на Доминик Маджоне. Но синът му, настоящият дон, не харесвал Съливан.

След това започнали да се случват странни и обезпокоителни неща. Имаше доклади, че Майкъл Съливан измъчва и осакатява жертвите си. Убил някакъв свещеник, обвинен, че се гаврил сексуално с момчетата в някогашното му училище. Следваха още две жестоки убийства. Според някои слухове Съливан затрил и собствения си баща, който една вечер изчезнал от магазина и до ден-днешен тялото му не е открито.

След това, изглежда, и самият Съливан изчезнал напълно от радарния екран на Бюрото. Мони Донъли беше съгласна с предположението ми, че е възможно да е бил нечий информатор във ФБР. Може би нюйоркската полиция или Бюрото го закриляха. Съществуваше вероятност дори да е включен в програмата за защита на свидетели. Това ли се бе случило с убиеца на Мария?

Дали той беше нечий доносник?

Дали ФБР пазеше Касапина?

92.

Джон Маджоне беше горд мъж. Понякога прекалено парадираше с положението си и ставаше твърде самонадеян, но не беше глупак и определено действаше много внимателно. Преценяваше съвсем трезво и настоящата ситуация. Срещу него се бе изправил един побъркан убиец, на всичкото отгоре и ирландец, който баща му някога бе използвал. Но дори и неговият шантав старец се бе опитал да елиминира Майкъл Съливан, след като бе открил колко опасен и непредсказуем е той. Сега работата трябваше да бъде свършена, при това незабавно.

Съливан все още бе на свобода и Маджоне го знаеше. Затова предвидливо беше преместил семейството си от дома си в Саут Бруклин в добре охранявана къща в Минеола, Лонг Айланд. Той също живееше сега с тях.

Къщата бе тухлена, в колониален стил, близо до брега, разположена на глуха улица. Маджоне разполагаше със собствен кей на канала и бързоходна яхта — „Сесилия Тереза“, наречена на името на първото му дете.

Въпреки че мястото бе известно, оградата и входът бяха недостъпни, а донът беше удвоил охраната си. Бе убеден, че е подсигурил защитата на семейството си. В крайна сметка Касапина действаше сам. Какво толкова можеше да стори единак като него?

Маджоне смяташе по-късно същата сутрин да отиде на работа и да се отбие както обикновено в любимия си клуб в Бруклин. Беше важно да го виждат. А освен това беше сигурен, че всичко е под контрол. Беше получил и уверенията на хората си, че Съливан много скоро ще бъде мъртъв. Семейството му — също.

В единадесет сутринта Маджоне плуваше в басейна на двора. Вече бе направил тридесет дължини и възнамеряваше да прибави още петдесет.

Мобилният телефон върху шезлонга край басейна започна да звъни.

Наоколо нямаше никого, затова накрая босът излезе от водата и ядосано грабна апаратчето:

— Да! Какво!

— Маджоне — разнесе се мъжки глас в слушалката.

— Кой, по дяволите, се обажда? — попита мафиотският бос.

— Майкъл Съливан, шефе. Дръзко копеле съм, нали?

Маджоне не можеше да повярва, че този луд има наглостта отново да го безпокои. Но бързо овладя нервите си и предложи:

— Мисля, че е по-добре да поговорим.

— Ние вече говорим — прекъсна го Касапина. — Сещаш ли се как започна всичко? Ти изпрати убийците си след мен. Първо във Венеция. След това дойдоха в къщата ми в Мериленд. Стреляха по децата ми. После цъфнаха във Вашингтон. Защо? Защото си мислиш, че съм превъртял убиец ли? Ти си превъртял убиец, Джуниър! Ти си този, който трябва да бъде очистен!

— Слушай, Съливан… — заплашително заговори босът.

— Не, ти ме слушай, тъп задник — отново го прекъсна Касапина. — В този момент в крепостта ти пристига пратка за теб. Провери я, шефе. Идвам, не можеш да ме спреш! Нищо не може да ме спре, никой! Опитай се да го запомниш! Аз съм най-лудото копеле, което някога си срещал! Ние пак ще се видим.

След тези думи Касапина затвори.

Маджоне бързо навлече хавлията си и закрачи към входната порта. Не можеше да повярва на очите си — отпред беше спрял микробус за доставки на „Федерал Експрес“!

Това означаваше, че побърканото копеле Съливан сигурно в момента наблюдава къщата. Възможно ли беше? Наистина ли това, което току-що му бе казал, се случваше?

— Винсент! Марио! Довлечете си задниците тук! — изрева Маджоне на бодигардовете си, които се появиха тичешком откъм кухнята със сандвичи в ръка.

Босът нареди на един от хората си да отвори пратката — още там, край басейна.

— Снимки са, господин Маджоне — провикна се бодигардът след няколко изнервящи минути. — Ужасно красиви гледки.

93.

— Май го открихме!

Тъкмо бях приключил сутрешната терапия с една пациентка. Казваше се Емили Коро и си бе тръгнала, за да се заеме с учителските си задължения, а аз се надявах, че вече ще се справя с подобрено самочувствие. А сега Сампсън се обаждаше на мобилния ми телефон. Големия Джон обикновено не се въодушевяваше лесно, така че трябваше да има основателна причина за развълнувания му глас.

Така се и оказа.

Късно същия следобед двамата с него пристигнахме във Флатланд, район на Бруклин. Трябваше да открием местната кръчма „Томи Маккой“.

Когато влязохме, чистото и спретнато заведение беше полупразно. В далечния край на излъскания до блясък махагонов бар седяха единствено барманът — едър ирландец с бандитски вид, и един по-дребен, но добре сложен тип, вероятно около четиридесет и пет годишен. Казваше се Антони Мулино и се изявяваше като художник в Манхатън. Знаехме, че е някогашен близък приятел на Майкъл Съливан.

Настанихме се от двете му страни.

— Уютничко — отбеляза с усмивка той. — Няма да побягна, момчета. Дойдох тук по своя воля. Опитайте се да го запомните. По дяволите, двама мои чичовци са ченгета тук, в Бруклин. Ако желаете, можете да проверите.

— Вече го направихме — осведоми го Сампсън. — Единият е пенсионер, живее в Мъртъл Бийч; другият е отстранен временно.

— Е, значи всичко е ясно. Не е чак толкова зле. Все сме в играта.

Двамата със Сампсън се представихме и Мулино заяви, че познава Джон отнякъде, но не се сещаше от къде по-точно. Добави, че следял случая с шефа на руската мафия, известен с прозвището Вълка, разследване, по което работех, докато бях в Бюрото.

— Чел съм за теб и в някакво списание, но не се сещам кое — рече той.

— Не съм чел статията — казах. — В „Ескуайър“51.

Мулино схвана шегата и се засмя дрезгаво, сякаш се изкашля. После попита:

— И така, как сте разбрали за мен и Майки? Доста време мина. Стара история.

Сампсън му разкри малка част от това, което знаехме — че ФБР е сложило камери в частен клуб, посещаван често от Джон Маджоне. Знаехме, че Маджоне е наредил да очистят Касапина, а Касапина търси разплата.

— Агенти на Бюрото са разпитвали в Бей Паркуей и името ти изскочило — обясни Сампсън.

Мулино дори не го изчака да довърши. Забелязах, че докато говори, постоянно движи ръцете си.

— Добре, частния клуб в Бенсънхърст — започна той. — Били ли сте там? Стар италиански район. Повечето сгради са двуетажни, с магазинчета отпред, нали се сещате? Местенцето е виждало и по-добри времена, но все още е приятно. Двамата с Майки отраснахме недалеч оттам. Само не проумявам как се вписвам аз в цялата сегашна картинка. Не съм го виждал от години.

— Според досиетата на ФБР ти си му приятел — осветлих го аз.

Мулино поклати глава.

— Бяхме близки като деца. Но оттогава мина много време, момчета.

— Били сте приятели и когато сте били двадесетгодишни. И той все още поддържа връзка с теб — казах. — Поне според информацията, с която разполагаме.

— А, коледните картички! — засмя се Мулино. — Сега се сетих. Майки беше особен тип, изцяло непредсказуем. От време на време изпраща поздравителни картички. Но за какво е всичко това? Да не би да съм в опасност?

— Ние знаем, че нямате връзки с мафията, господин Мулино — обади се Сампсън.

— Хубаво е да го чуя, защото наистина не съм имал. Всъщност малко ми писна от всички тези глупости, които се дрънкат срещу нас, италианците. „Бада бинг“52 и тям подобни щуротии. Разбира се, някои момчета говорят по този начин. И знаете ли защо? Заради телевизията.

— А сега ни разкажи за Майкъл Съливан — подканих го. — Искаме да чуем всичко, което знаеш за него. Дори да са неща от миналото.

Антони Мулино си поръча още едно питие — този път минерална вода — от самия Томи Маккой. Започна да говори без притеснение, поне думите му се лееха лесно.

— Ще ви разкажа една забавна история. Непорочно зачатие, това си беше то, ирландското християнско братство. В нашия квартал човек трябва да има доста добро чувство за хумор, за да не се замеси в някое от ежедневните сбивания. По онова време Съливан не отбираше много от шеги. Освен това ужасно го беше страх да не му избият предните зъби. Човек би си помислил, че смята да става филмова звезда. Кълна се в Бога, това си беше самата истина. Неговият старец и майка му си оставяха нощно време изкуствените ченета в чаши с вода на нощното шкафче.

Според Мулино Съливан се променил, когато били в гимназията.

— Стана жесток и коварен като змия. Но вече бе придобил доста добро чувство за хумор, за ирландец, искам да кажа.

Наведе се над бара и снижи глас.

— Когато бяхме в девети клас, той уби едно момче — Ник Фратело. Той работеше в магазин за вестници, беше и в комбина с букмейкърите. Постоянно се заяждаше с Майк, често го биеше. Без причина. И Майки го уби с нож за рязане на картон. Това привлече вниманието на мафията и по-специално на Маджоне. Говоря за Маджоне-баща.

Тогава Майки започна да виси в клуба в Бенсънхърст. Никой не знаеше какво точно върши. Дори и аз. Но внезапно започна да разполага с много пари. На седемнадесет или осемнадесет години си купи „Гранд Ам“, истински „Понтиак Гранд Ам“! Много шик кола за онова време. Маджоне Джуниър винаги е мразел Майк, защото той успя да спечели уважението на баща му.

Мулино отмести очи от лицето на Сампсън и ме погледна. После направи жест, нещо като: „Какво друго да ви кажа? Вече мога ли да си вървя?“

— Кога за последен път се видяхте с Майкъл Съливан? — попита го Сампсън.

— За последен път… — Мулино се облегна назад и изигра цяла сценка, сякаш се опитваше да си спомни. Сетне ръцете му отново се разшаваха. — Струва ми се, че беше на сватбата на Кейт Гарджънс в Бей Ридж. Преди шест или седем години. Поне това е последният ми спомен. Разбира се, вие, момчета навярно сте документирали живота ми на аудио и видеокасети, така ли е?

— Може би, господин Мулино. И къде е Майкъл Съливан сега? От къде изпраща коледните картички?

Мулино сви рамене и вдигна ръце, сякаш разговорът започваше да го дразни.

— Бяха само две картички. Доколкото си спомням — изпратени от Ню Йорк. Май от Манхатън. Нямаше обратен адрес, момчета. Затова по-добре вие ми кажете къде е Майки сега.

— Той е точно тук, в Бруклин, господин Мулино — осведомих го. — И двамата сте се видели преди две вечери в бара на „Честърфийлд“ на Флатбуш Авеню. — После му показах снимката, на която се виждаха двамата с Майкъл Съливан.

Мулино сви рамене и се усмихна. „Голяма работа! — сякаш искаше да ни каже. — Просто ме хванахте в лъжа“.

— Той беше мой приятел. Обади ми се, искаше да поговорим. Какво можех да сторя, да му откажа ли? Не е добра идея. А защо тогава не сте го заловили?

— Лош късмет — признах му. — Агентите по наблюдението не са знаели как изглежда в момента — бръсната глава, пънкарски стил от седемдесетте. Затова пак те питам — къде е приятелят ти тези дни?

94.

Майкъл Съливан нарушаваше старите закони на честта и неписаните правила на Фамилията. И го знаеше. Отлично разбираше и последствията. Но те бяха започнали тази глупост… Първи се опитаха да го убият, при това пред децата му.

Сега той щеше или да довърши започнатото, или да загине. Но какъвто и да беше изходът, ловът си заслужаваше. Дяволски си заслужаваше.

В десет и половина в неделя сутринта той караше пикап на „Юнайтед Парсъл Сървис“53 (ЮПС), който бе отвлякъл само преди двадесетина минути. Първо микробус на „Федерал Експрес“, а сега и ЮПС, не можеше да се каже, че не е човек на традицията. Шофьорът беше отзад, опитвайки се да се съвземе въпреки прерязаното гърло.

Върху предното табло имаше снимка на приятелката или съпругата му, която бе почти толкова грозна, колкото умиращия шофьор. На Касапина не му пукаше за непланираното убийство. Не изпитваше нищо към този непознат. А в интерес на истината, за него всички бяха непознати, дори собственото му семейство през по-голямата част от времето.

— Хей, добре ли си там отзад? — опита се той да надвика шума от двигателя на раздрънкания пикап.

Отговор не последва.

— И аз така си помислих, приятел! Не се тревожи за нищо — успокои го Касапина. — Нито за пощата, ни за всичко останало — дъжд, сняг, суграшица, каквото и да е.

Спря големия кафяв пикап пред средно голяма къща в стил ранчо в Розлин. Грабна два големи кашона за доставки от металната лавица зад шофьорската седалка. Запъти се със забързани крачки към входната врата, подражавайки на момчетата в кафяви куриерски униформи, които бе гледал по телевизията. Дори си подсвиркваше някаква весела мелодийка.

Натисна звънеца и изчака. Продължаваше да си подсвирква. „Идеално играя ролята си“ — помисли си доволно.

По интеркома се разнесе мъжки глас:

— Какво? Кой е там? Кой е?

— ЮПС. Пратка.

— Оставете я! — троснато нареди гласът.

— Трябва да се подпишете, сър.

— Казах, оставете я, всичко е наред. Не се тревожете за подписа. Просто зарежете пакета и довиждане.

— Съжалявам, сър, но не мога да го направя. Наистина съжалявам. Просто си върша работата.

Интеркомът мълчеше. Минаха тридесет, четиридесет и пет секунди. Май щеше да се наложи да премине към план Б.

Накрая един огромен мъжага в черен суичър „Найк“ се приближи до вратата. Имаше впечатляващ външен вид, което не бе изненада, защото някога бе играл футбол за нюйоркските „Джетс“ и „Маями Долфинс“.

— Да не би да имаш затруднения със слуха? — попита бабанкото. — Казах ти да оставиш пакета отпред. Capisce54?

— Не, сър, всъщност аз съм ирландски американец. Не мога безотговорно да оставя така тези ценни пакети без подпис.

Касапина му подаде електронен бележник и големият бивш футболист надраска сърдито името си с маркера.

Касапина го провери — Пол Москони, наемен убиец на мафията, женен за малката сестра на Джон Маджоне. Това също беше против правилата. Но дали вече наистина имаше някакви правила? В мафията, в правителството, в църквите, в цялото объркано общество?

— Нищо лично — рече Съливан.

Светкавично появилият се в ръката му пистолет произведе три глухи пуквания. Наемният убиец чу само първото. После се свлече пред вратата.

— Мъртъв си, Пол Москони. А големият бос наистина ще ми се ядоса. — Съливан укорително поклати глава: — Между другото, някога бях фен на „Джетс“. Сега съм за „Ню Ингланд“.

След това се наведе и разряза със скалпела надлъж и нашир лицето на мъртвата горила. Накрая преряза гърлото му и направи кръст точно върху адамовата му ябълка.

Една жена подаде глава от дневната, все още с ролки на главата, и неистово запищя:

— Поли! Поли! О, мили боже! Поли, о, Поли! Не, не, не!

Касапина направи най-елегантния си поклон пред разстроената вдовица.

— Поздрави брат си от мен. Той е виновен за това. Брат ти уби Поли, не аз. — Понечи да се обърне, но спря. — Хей, съжалявам за загубата ти.

После отново се поклони.

95.

Това би могло да бъде краят на дългия и лъкатушещ път след убийството на Мария.

Двамата със Сампсън поехме на север по магистралата към Лонг Айланд. Продължихме по шосе 27 и накрая открихме село Монтаук, за което до този момент само бях чувал и чел в указатели. Но точно тук се криеше Майкъл Съливан и семейството му, поне според сведенията на Антони Мулино. Предполагаше се, че се бяха преместили едва днес.

Намерихме къщата след двадесетминутно обикаляне по черните пътища. Когато пристигнахме на адреса, който ни бяха дали, две момчета ритаха футболна топка на малката морава отпред. Руси момчета, приличаха на ирландци. Доста добри спортисти, особено по-малкото. Макар че присъствието им можеше да усложни нещата за нас.

— Мислиш ли, че е тук? — попита Сампсън, когато изключи двигателя. Намирахме се на около стотина метра от къщата, от която не можеха да ни видят.

— Мулино каза, че той често се мести. Но сега със сигурност бил тук. Това сигурно са децата му. Има още едно хлапе, по-голямо — Майкъл-младши.

Присвих очи, за да виждам по-добре в далечината.

— Колата на алеята е с номера от Мериленд.

— Вероятно не е само съвпадение. Предполага се, че Съливан е живял някъде в Мериленд, преди да изчезне от там със семейството си. Това се връзва с факта, че е близо до Вашингтон. Обяснява и изнасилванията в района. Късчетата от мозайката започват да се подреждат.

— Децата още не са ни видели. Да се надяваме, че и Съливан не ни е забелязал. По-добре да внимаваме, Джон.

Сампсън подкара колата и паркирахме две улици по-нататък. След това извадихме пушките и пистолетите от пикапа. Отправихме се пеша към горичката зад спретнатите къщи с изглед към океана. В дома на Съливан не се виждаха светлини, а и не бяхме забелязали някой да се движи вътре.

Ако Касапина и жена му бяха в къщата, се намираха далеч от прозорците. Това имаше разумно обяснение. А и знаех, че престъпникът е добър стрелец.

Седнах на земята, опрял гръб на едно дърво, стиснал пушката в скута си. Обмислях как да очистим Съливан, без да нараним друг от семейството му. След известно време отново си спомних за Мария. Дали най-после бях на път да отмъстя на убиеца й? Не знаех със сигурност, но така изглеждаше. Или просто ми се искаше…

Извадих портфейла си и погледнах снимката й. Тя все още ми липсваше всеки ден. За мен Мария винаги щеше да си остане на тридесет. Един погубен живот.

Но ни бе довела тук. Защо иначе двамата със Сампсън бяхме дошли, за да докопаме Касапина сами?

Защото не искахме никой да знае какво ще направим с него.

96.

Касапина виждаше света пред себе си като през червена пелена, а това обикновено не вещаеше нищо добро за хората. Гневът му нарастваше с всяка изминала минута.

Дявол да го вземе, наистина мразеше Джон Маджоне!

Обстановката донякъде го разсейваше. Някогашният му квартал не бе точно такъв, какъвто го помнеше. И тогава не го харесваше кой знае колко, а сега изобщо не му пукаше за него. Изпълнен с необуздана ярост, премина по Авеню Пи, а след това зави наляво по Бей Паркуей.

Доколкото знаеше, този район все още беше търговският център на Бенсънхърст. Пред очите му се нижеха сгради от червени тухли, в чиито приземни етажи се помещаваха магазини за деликатеси, ресторанти за барбекю, хлебарници. Някои неща никога не се променяха.

В съзнанието му отново проблеснаха откъслечни спомени за месарницата на баща му — всичко беше блестящо и бяло: фризерът с белите емайлирани врати; крушките в метални мрежи на тавана; ножовете, сатърите и касапските триони. Баща му, застанал там, пъхнал ръка под престилката — в очакване синът му да го обслужи.

Подкара направо към Осемдесет и първа улица. Щом пристигна, видя не старата месарница, а нещо по-добро — линкълна на Маджоне! Беше паркиран пред задния вход на клуба. Номер ACF3069. И без това бе напълно сигурен, че е колата на Джуниър.

Грешка.

Но чия — питаше се Касапина, докато продължи по Осемдесет и първа улица. Дали Маджоне беше толкова арогантно копеле, че просто идваше и си отиваше, когато му скимне? Възможно ли бе да не изпитва никакъв страх от Касапина? Никакъв респект… Дори и сега?

Или му е заложил капан…

Може би по малко и от двете.

Съливан спря пред заведението „Дънкин Донатс“ на ъгъла на Осемдесет и шеста и Ню Ютрич. Поръча си чаша черно кафе и сусамен геврек, който се оказва твърде клисав и безвкусен. Може би такава скапана храна си беше нещо обичайно за Средните щати, но подобен боклук нямаше място в Бруклин.

Седеше край масата и наблюдаваше фаровете на колите, които преминаваха по улицата. Искаше му се да влезе най-спокойно в клуба на Осемдесет и първа улица и да открие стрелба. Но това беше само мимолетна фантазия, изпълнена с кръв и насилие.

А той имаше истински план.

Маджоне Джуниър вече беше ходещ мъртвец. А навярно и нещо по-лошо. Мисълта го накара да се усмихне. Той се озърна, за да се увери, че никой не го гледа, не искаше да си помислят, че е откачен. Е, никой не го наблюдаваше.

Всъщност кафето не беше чак толкова лошо. Но геврекът беше отвратителен.

97.

Двадесет минути по-късно той бе заел позиция. Ставаше нещо забавно: щеше да извърши същия набег, както когато беше още дете. Тогава той, Джими Бомбето и Тони Мулино се изкачиха по пожарната стълба на клуба на Седемдесет и осма, после притичаха по покритите с насмолен брезент покриви до съседната сграда. Направиха го без никакъв страх, посред бял ден.

Искаха да навестят едно момиче, което живееше в същата сграда и Тони познаваше. Казваше се Анет Бучи. Анет беше малка италианска палавница, която ощастливяваше приятелите си, които тогава бяха по на тринадесет-четиринадесет години. Гледаха като смахнати „Щастливи дни“55 и „Лавър енд Шърли“, пушеха цигари и трева, пиеха от водката на баща й и се чукаха до прималяване. Никой не използваше „гумичка“, защото Анет им бе казала, че не може да има деца, което през онова лято ги бе направило трите най-щастливи копелета в района.

Предстоящото приключение щеше да бъде много по-лесно, защото беше вечер, а имаше и пълнолуние. Разбира се, не беше дошъл тук, за да чука Анет Бучи.

Не, имаше много сериозни сметки за уреждане с Маджоне Джуниър, недовършени сметки, чиито дири стигаха назад чак до Маджоне-старши, който бе наредил да очистят приятеля му Джими Бомбето. Ставаше дума за отмъщение и то щеше да бъде толкова сладко, че Касапина вече предвкусваше удоволствието. Представяше си как Маджоне Джуниър умира.

Ако тазвечерният му план успееше, в квартала щяха да говорят с години за това.

Разбира се, щеше да има и снимки!

Беше изпълнен с въодушевление, докато крачеше бързо по старите покриви, надявайки се, че никой от горните етажи няма да го чуе и няма да се качи да погледне или да извика ченгетата. Накрая стигна до къщата от кафяв камък, залепена до сградата на клуба.

Изглежда, никой не подозираше, че е там горе. Той се сниши и приседна, за да си поеме дъх. Изчака сърцето му да се успокои, но не и гневът му. Към Маджоне? Към баща му? Какво значение имаше, по дяволите?

Докато седеше там, Съливан се запита дали на този етап от живота си не е придобил самоубийствени наклонности. Според неговата теория такива бяха онези, които пушеха, задниците, които се напиваха, качваха се в колите си и даваха газ до дупка, всички, които караха мотори. Или пък някой, който убива собствения си баща, а после хвърля тялото му в Шийпшейд Бей за храна на рибите. Таен самоубиец…

Като Джон Маджоне. Жалък глупак и некадърник, който се бе изправил срещу Касапина. Затова щяха да му се случат неприятни неща.

Ако планът му успее.

98.

Наблюдавахме. Чакахме. Бездействахме. Беше отново като в старите дни, но вече бяхме свикнали.

Двамата със Сампсън седяхме в колата на по-малко от стотина метра от къщата в село Монтаук, разположено по крайбрежието на Саут Форк от Лонг Айланд. Вероятността съвсем скоро да пипнем Касапина ме изпълваше все повече и повече с въодушевление. В същото време не можех да се преборя с натрапчивото чувство, че нещо не е наред.

Може би дори знаех точно какво: никога досега Съливан не е бил залавян. Дори не са се доближавали до него. На какво основание си мислех, че ще успеем сега?

Защото бях Ловеца на дракони и бях успял да заловя много други убийци? Защото някога бях Ловеца на дракони? Защото накрая се възцаряваше справедливост и престъпниците трябваше да бъдат заловени, особено този, който уби жена ми. Е, по дяволите, животът не е чак толкова справедлив. Научих го в мига, в който Мария се свлече и издъхна в ръцете ми.

— Не смяташ, че ще дойде тук, нали? — попита Сампсън. — За това ли си мислиш? Предполагаш, че отново е побягнал, че отдавна се е изнесъл оттук?

— Не, не е точно това — отвърнах замислено. — Не става дума дали Съливан ще дойде, или не. Не зная какво точно ме притеснява, Джон. Просто имам усещането… все едно някой ни е измамил.

Сампсън се намръщи.

— Кой ни е измамил? Защо?

— За нещастие не знам отговора на нито един от тези два логични въпроса.

Имах някакво странно предчувствие. Едно от моите прочути предчувствия, които обикновено се оказваха верни, макар и невинаги.

Слънцето вече залязваше. Захладня. Наблюдавах двама рибари край океана, проблясващ през дърветата. Мъжете бяха обути във високи непромокаеми ботуши и неопренови панталони. По това време на годината навярно бяха дошли на лов за малки делфини. Торбите със стръв и харпуните бяха закачени към коланите им, а върху бейзболната шапка на „Ред Сокс“ на единия бе прикачена миньорска лампа. Беше много ветровито, а това е идеалното време за добър улов. Поне така бях чувал.

Хрумна ми, че двамата със Сампсън също ловуваме. Винаги бяхме на лов за някое чудовище в човешки облик, спотайващо се дълбоко под повърхността. Докато наблюдавах невинната дейност на рибарите, единият се подхлъзна и изчезна под вълната, а след миг се появи с празни ръце. Водата сигурно беше дяволски студена.

Надявах се тази вечер двамата със Сампсън да не се окажем в същото положение.

Не биваше да сме тук, но бяхме, и като че ли бяхме оставени на произвола на съдбата?

Защото мишената ни беше сред най-добрите, с които някога се бяхме сблъсквали. А може би най-добрият.

99.

За едно професионално убийство са необходими прости неща: туба с високооктанов бензин и пръчка динамит за запалване. Нищо трудно за приготвяне. Но дали планът наистина ще успее? Това винаги е било въпрос за 64 000 долара.

В известно отношение всичко изглеждаше като детска лудория за Касапина — номер, който с Тони Мулино и Джими Бомбето биха правили в доброто старо време, когато вилнееха из квартала. Щеше да падне голям смях. Можеше и да избият окото на някой тъпак с пиратка. В повечето случаи това беше животът за него — лудории, номера, отмъщение.

Затова и бе убил онова извратено копеле баща си. Една нощ в Бруклин, много отдавна, той го наряза на малки парчета, след което Кевин Съливан, старият Касапин от Слиго се превърна в храна за рибите в залива. Слуховете бяха истина. Джими Бомбето беше в лодката с него, както и Тони Мулино. Момчета, на които имаше доверие.

Но тази вечер бе различна в едно отношение — това беше отмъщение. По дяволите, от двадесет години мразеше Маджоне Джуниър.

Касапина слезе по пожарната стълба от покрива на сградата, съседна на клуба. Когато се озова на равнището на улицата, чу гласовете на мъжете вътре. Явно гледаха мач по телевизията — „Джетс“ и „Питсбърг“. Може би заради този мач всички бяха заети в тази студена, мрачна неделна вечер. Болинджър, подай ниско! Болинджър, блокирай противника!

Е, той също беше блокирал противника, помисли си Касапина. Идеална защита при игра. Освен това мразеше онези копелета в клуба. Винаги ги бе мразил. Те така и не го допуснаха в малкото си общество, до ден-днешен. Винаги си остана чужденец за тях.

Постави леснозапалимата бомба до дървената стена в алеята към улицата. Видя двама от охранителите на Маджоне, заели постовете си. Бяха се облегнали на капака на черния лъскав автомобил.

Той ги виждаше, но те не можеха да го забележат в тъмната алея.

Касапина се притаи в сенките зад големия контейнер за боклук, откъдето се носеше воня на развалена риба.

Над главата му се разнесе ревът на моторите на самолет на „Америкън еърлайнс“, движещ се към „Ла Гуардия“. Шумът приличаше на мощна гръмотевица, разтърсила небето. Чудесен фон за това, което щеше да последва.

Грохотът на самолета не можеше да се сравни с оглушителната експлозия, която се разнесе откъм задната част на клуба, последвана от викове и проклятия.

Исусе! Пламъците бяха великолепни, преплели огнените си езици в див танц!

Задната врата се разтвори с трясък и отвътре изскочиха двамата лични телохранители на Маджоне. Носеха боса си, сякаш е президентът на Съединените щати, а те — служители на „Сикрит сървис“, втурнали се да го спасяват. Бодигардовете бяха ранени и кашляха от дима, но продължаваха напред към линкълна на боса си. Бършеха с ръкави насълзените си от дима очи.

Съливан излезе иззад контейнера за боклук.

— Хей, задници! Вие оплескахте работата.

Изстреля четири куршума. Бодигардовете се строполиха един до друг на тротоара. Бяха мъртви, преди главите им да ударят бетона. Якето на единия още гореше.

После той изтича към Маджоне, чието лице бе нарязано от стъкълцата на натрошените прозорци и очернено от дима.

Касапина притисна дулото на пистолета си към бузата му.

— Помня те още когато беше малко хлапе, Джуниър. Надуто, разглезено гаднярче. Май нищо не се е променило, нали? Качвай се в колата или ще те застрелям още тук, на алеята. Ще те прострелям между очите, после ще ти ги извадя и ще ги напъхам в ушите ти. Качвай се, докато не съм изгубил търпение!

След това показа скалпела си на Маджоне.

— Влизай, преди да го пусна в действие!

100.

Съливан мина с колата на мафиотския бос по познатите улици на Бруклин — Ню Ютрич Авеню, после по Осемдесет и шеста улица. Шофираше личната кола на дона и се наслаждаваше на всеки миг от преживяването.

— Я ми освежи паметта — подкани го Съливан, докато пътуваха. — Кой казва, че не можеш отново да се върнеш у дома? Знаеш ли кой го е казал, Джуниър? Някога чел ли си книги? А би трябвало. Сега вече е твърде късно.

Спря пред „Дънкин Донатс“ на Осемдесет и шеста и прехвърли Маджоне в наетия „Форд Таурус“, истинска таратайка, но поне нямаше да прави впечатление.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — озъби се Маджоне, когато белезниците се впиха в китките му.

Съливан не беше сигурен какво по-точно има предвид босът — смяната на колите, бомбения взрив или похищението му.

— Ти пръв тръгна срещу мен, забрави ли? Ти започна всичко това. Ето какво ще ти кажа — тук съм, за да го довърша. Трябваше да го направя още докато бяхме деца.

Лицето на дона придоби морав оттенък, имаше вида на човек, който всеки миг ще получи инфаркт.

— Ти си луд! Напълно побъркан! — изкрещя той, когато отново потеглиха.

Съливан едва не спря колата насред улицата. Наистина ли Джуниър се осмеляваше да му крещи, сякаш му е слуга!

— Нямам намерение да споря с теб за душевното си състояние. Аз съм наемен убиец, така че е логично да съм малко луд. Досега съм убил петдесет и осем души.

— Ти кълцаш хората на парчета — процеди Маджоне. — Ти си откачен, ненормален! Уби мой приятел. Помниш ли?

— Аз винаги изпълнявам поетите ангажименти. Може би съм прекалено стриктен професионалист за вкуса на някои. Но добре, че ме подсети за накълцаните на парчета човешки тела.

— За какво, по дяволите, дрънкаш? — избухна отново мафиотският бос. — Не си чак толкова луд. Никой не е чак толкова луд.

Удивително как работеше мозъкът на Маджоне или по-скоро не работеше. Независимо че бе хладнокръвен убиец, Съливан трябваше да внимава. Сега не биваше да допуска никакви грешки.

— Ще ти изясня нещо — осведоми го той. — Насочили сме се към пристанището на река Хъдсън. След като стигнем там, ще ти направя няколко снимки, за да те видят всичките ти приятелчета. Ще им отправя съвсем ясно предупреждение, което се надявам да разберат и да оставят на мира мен и семейството ми. — После притисна пръст към устните си: — Не искам повече никакви приказки! Почти започнах да изпитвам съжаление към теб, Джуниър, а нямам намерение да се размеквам.

— Какво ми пука как се чувстваш! — изкрещя Маджоне, но после изведнъж се преви и простена. Съливан бе резнал корема му с джобното си ножче.

— Като за начало — прошепна Касапина. — Само за загрявка.

След това направи малък поклон.

— Наистина съм луд, видя ли!

101.

Двамата със Сампсън седяхме в колата и чакахме Касапина да се прибере в къщата си в Монтаук. Вече бяхме започнали да броим минутите. Рано или късно, трябваше да се появи, само че това още не се бе случило. Вече бяхме уморени, премръзнали и честно казано — оклюмали.

Към седем и половина се появи едно момче с доставка на пици. Но никакъв Съливан, никакъв Касапин, нищо обнадеждаващо! Поне да си бяхме поръчали по една пица.

— Хайде да си говорим за нещо — предложи Сампсън. — Така ще забравим, че сме гладни. Както и за студа.

— Седя си тук, задникът ми замръзва и отново си мисля за Мария — рекох, докато гледах как дългокосият доставчик на пици си заминава.

Изведнъж ми хрумна мисълта, че Съливан би могъл да го използва, за да предаде някакво съобщение на жена си. Ами ако точно това бе станало току-що? Нищо не можехме да направим.

— Не съм изненадан — отбеляза Сампсън.

— Случилото се през последните два месеца отново извади наяве голяма част от миналото — опитах се да му обясня. — Осъзнах, че достатъчно дълго съм тъгувал и оплаквал Мария. А може би не съм. Терапевтката ми смята, че не съм.

— Тогава имаше две малки деца, за които трябваше да се грижиш. Може би си бил твърде зает, за да се отдадеш изцяло на тъгата. Спомням си, че понякога идвах у вас. Беше през нощта, но изглежда, никога не спеше. Работеше по случаи на убийства и се опитваше да бъдеш баща. Спомняш ли си онези тикове?

Поклатих замислено глава. Бях получил обезпокоителен тик на лицевите мускули малко след убийството на Мария. Един невролог в болница „Джон Хопкинс“ ми каза, че навярно до ден-два ще отшуми. Продължи малко повече от две седмици, ала се оказа доста ефикасен инструмент в работата ми. Изкарваше ангелите на заподозрените, които разпитвах.

— По онова време отчаяно искаше да заловиш убиеца на Мария и понеже не се получи, другите случаи на убийства те обсебиха. Така стана наистина добър детектив, поне според мен. Успя да се съсредоточиш върху работата си. Ето как се превърна в Ловеца на дракони.

Имах чувството, че съм на изповед, а Джон Сампсън е изповедникът ми.

— Не исках да мисля за нея през цялото време, затова трябваше да ангажирам ума си с нещо друго. Имах деца, за които да се грижа, както и работа, която да върша.

— Мисля, че тъгува достатъчно за нея, Алекс. След всички тези години трябва да приключиш. Вярваш ли, че си на път да го сториш?

— Не зная, Джон. В момента се опитвам да разбера.

— А ако не заловим Съливан и този път? Ако отново успее да ни се изплъзне?

— Мисля, че няма да се измъчвам толкова заради Мария. Тя отдавна си отиде. — Замълчах и поех дълбоко дъх. — Не мисля, че нося вина. Когато я застреляха, не бих могъл да направя нищо повече.

— Но не си напълно сигурен, нали — погледна ме въпросително Сампсън. — Все още не си убеден.

— Може би ще бъда, ако го заловим тази вечер и най-после пръсна мозъка му. Навярно тогава наистина ще се успокоя.

— Нали тъкмо за това сме тук — да пръснем мозъка му.

В този миг някой почука на страничното стъкло и аз извадих пистолета си.

102.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — възкликна Сампсън.

До колата — от моята страна, стоеше не някой друг, а самият Тони Мулино. Наистина, какво правеше той тук, в Монтаук, по дяволите?

Спуснах бавно прозореца.

— Можеше да бъде и Майки — рече той, леко наклонил глава. — Ако беше така, и двамата вече щяхте да сте мъртви.

— Не, ти щеше да си мъртъв — увери го Сампсън. Устните му се разтеглиха в усмивка и той свали глока си. — С Алекс още преди две минути те видяхме да идваш в огледалото за обратно виждане.

Аз не го бях видял, но беше добре да знам, че Сампсън все още пази гърба ми. Защото май започвах вече да губя концентрация.

Мулино потри ръце.

— Тази вечер е кучешки студ. — Изчака, но след като не реагирахме, повтори: — Казах, че е дяволски студено, замръзнах тук, отвън.

— Влизай в колата — подканих го.

— Обещаваш ли да не ни застреляш в гръб? — опита се да се подсигури Сампсън.

Мулино вдигна ръце. Изражението му беше озадачено или по-скоро тревожно. Понякога бе трудно да се определи.

— Дори не съм въоръжен. В живота си не съм носил оръжие.

— Може би не е зле да започнеш, особено с тези приятелчета, дето ги имаш — посъветва го Сампсън. — Помисли си над предложението ми, братле.

— Добре, братле — съгласи се Мулино и се изсмя злобно, което ме накара да си припомня кой всъщност е той.

Неочакваният ни посетител отвори вратата на колата и се плъзна на задната седалка. Въпросът защо е дошъл тук и какво иска продължаваше да не ми дава мира.

— Той няма да дойде, нали? — попитах го, след като Мулино затръшна вратата.

— Не, няма да дойде — отвърна убедено. — Никога не е смятал да го прави.

— Ти ли го предупреди?

Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане. Беше присвил очи. Нещо в поведението му издаваше нервност, някакво притеснение. Явно нещо не беше наред.

— Нямаше нужда да го предупреждавам. Като човек, който разчита единствено на себе си, Майк умее да се грижи за безопасността си. — Гласът му бе тих, почти шепнеше.

— Обзалагам се, че е така — кимнах.

— И какво стана, Антони? — включи се в задушевния ни разговор Сампсън. — Къде е приятелчето ти сега? Защо си тук вместо него?

Гласът на Мулино прозвуча, сякаш иде изпод земята. Не можах да схвана какво казва.

Нито пък Сампсън. Той се извърна леко към него:

— Я повтори. Чу ли ме? Говори членоразделно!

— Тази вечер той е убил Джон Маджоне — рече Мулино. — Отвлякъл го е и после го е нарязал. Отдавна се готвеше за това.

В колата настъпи пълна тишина. Съмнявам се, че нещо би могло да ме изненада повече. Чувството, че са ни измамили, напълно се оправда.

— Откъде знаеш? — попитах го накрая.

— Живея в квартала. Понякога Бруклин прилича на малко провинциално градче. Всъщност винаги е бил такъв. А и Майкъл ми се обади, след като си свършил работата. Искаше да сподели.

Сампсън се извърна към него.

— Значи няма да дойде тук, за да вземе семейството си. Не се ли бои за тях?

Продължавах да наблюдавам Мулино в огледалото за обратно виждане.

— Това не е неговото семейство — рече той. — Дори не ги познава.

— Чия е къщата тогава?

— Не зная кои са. Той си ги е избрал — просто семейство, което прилича на неговото.

— За него ли работиш? — продължих да го разпитвам.

— Не. Но бяхме добри приятели. Аз бях този, който се боеше той да не пострада. А Майк винаги ме е защитавал, затова му помогнах. Ако се наложи, бих го направил отново. По дяволите, аз му помогнах да убие стареца си.

Сампсън го гледаше с леден поглед. Най-сетне попита:

— Защо дойде?

— Той ме накара — призна Мулино.

— Защо?

— Ще трябва да питаш него. Може би защото обича да се покланя, след като си свърши работата. Това му е обичай, знаеш го. Прави поклон. Едва ли би искал да го видиш.

— Вече съм го виждал — мрачно поклатих глава.

Мулино отвори задната врата на колата, кимна ни и слезе. После изчезна в нощта.

Както и Касапина.

103.

Същата нощ се върнах във Вашингтон. По пътя си мислех за оня афоризъм, че животът е това, което ти се случва, докато си твърде зает да кроиш планове.

Исках да видя децата и Мама Нана. Имах и пациентите, които разчитаха на мен и имаха час за следващия ден. Нана винаги мърмори, че за мен най-важното е да помагам на хората, нарича го „твоето проклятие“. И навярно е права.

Виждах съвсем ясно лицето на Майкъл Съливан, лекия му поклон. Мисълта, че е все още на свобода, ме убиваше. Според ФБР мафията вече бе обещала награда от един милион долара за главата му и още един за семейството му. Продължих да тая подозрението, че Касапина може би е информатор на Бюрото или на полицията и че едните или другите го закрилят. Но не знаех със сигурност и едва ли някога щях да узная.

Една вечер след изчезването на Съливан, след като децата си бяха научили уроците, аз седях пред пианото на предната веранда и свирех на Джени и Деймън. Продължих до десет часа. След това с децата разговаряхме за майка им. Време беше.

104.

Не съм сигурен защо изпитвах нуждата да им разкажа за Мария точно сега, но държах децата да узнаят истината за нея.

Може би исках те да затворят страницата, нещо, което аз самият не бях успял да сторя до този момент. Никога не съм ги лъгал за майка им, но не им бях казал всичко. Всъщност за едно нещо ги излъгах. Казах на Деймън и Джени, че не съм бил с нея, когато е била застреляна, но съм пристигнал в болница „Сан Антонио“, преди тя да умре, и сме разменили няколко последни думи. Причината беше, че не исках да им разказвам подробности, които не можех да забравя и до днес: звука от куршумите, които я пронизаха, стенанието й, последния й дъх, начина, по който се отпусна в ръцете ми и се свлече на тротоара. След това ужасяващата гледка на кръвта, която обагри гърдите й, и шокиращата мисъл, че раната е смъртоносна. И сега, след десет години, все още си спомням всичко съвсем ясно.

— Напоследък непрестанно мислех за майка ви — казах на децата си онази вечер, докато седяхме на верандата. — Сигурно сте го разбрали.

Хлапетата се сгушиха едно до друго, явно предчувстваха, че това няма да е един от обичайните ни разговори.

— Тя беше невероятен човек… Очите й винаги искряха, пълни с живот. Умееше да изслушва хората, а това е знак за доброта. Обичаше да се смее и да кара и другите да се усмихват. Често казваше: „Ето ти една чаша, пълна с тъга, и друга с радост — коя ще избереш?“ Тя винаги избираше втората.

— Винаги ли? — попита Джени.

— Да. Помисли си за това, Джанеле. Ти си умно момиче. Тя бе избрала мен, нали? От всички страхотни момчета, които би могла да има, тя се спря на един мрачен тип.

Деймън и Джени се усмихнаха. После синът ми каза:

— Разказваш ни всичко това, защото убиецът й се е появил отново… Така ли е? Защо говорим за мама точно сега?

— Това е само една от причините, Дей. Но напоследък осъзнах, че трябва да свърша още неща заради нея. Ето защо разговаряме сега, разбрахте ли?

Деймън и Джанеле слушаха притихнали. Изведнъж гласът ми пресекна и сълзите ми потекоха. Струва ми се, че за пръв път ме виждаха да плача за Мария.

— Обичах я толкова много, обичах майка ви така, сякаш беше част от мен. И все още я обичам.

— Заради нас ли? — попита Деймън.

— Какво искаш да кажеш, скъпи? Не съм сигурен, че те разбрах — опитах да се усмихна.

— Ние ти напомняме за мама, нали? Всеки ден, всяка сутрин, когато ни видиш, си спомняш, че я няма.

— Може би си прав донякъде — поклатих глава. — Но вие ми напомняте за нея по най-прекрасния начин. Вярвайте ми, така е.

Децата чакаха да продължа, без да свалят погледи от мен, сякаш внезапно можех да избягам от тях.

— В нашия живот настъпиха много промени — казах. — Нана остарява, а аз отново работя с пациенти.

— Харесва ли ти да си психиатър? — попита синът ми.

— Да, поне засега.

— Поне засега. Толкова е типично за теб, татко — обади се Джени.

Засмях се, но не потърсих оправдание за думите й. Не че съм против оправданията, но за всичко си има време. А и моментът не бе подходящ.

Спомням си какво ме впечатли, когато прочетох биографията на Бил Клинтън. Той не само признава, че е причинил болка на съпругата и дъщеря си, но не може да устои на желанието да помоли за прошка. Вероятно защото изпитва огромна нужда от любов и съпричастност.

Затова сега направих най-трудното — разказах на Джени и Деймън какво се бе случило с майка им. Разкрих им цялата истина. Споделих с тях всички подробности за смъртта й, за убийството й. Доверих им, че бях свидетел на смъртта й, че бях с нея до последния й дъх, че чух последните й думи.

Млъкнах, защото повече нямах сили да говоря. Джени прошепна:

— Гледай как тече реката, татко. В реката е истината. Така им бях говорил, когато бяха малки и Мария вече не беше с нас. Често ги водех на разходка край река Анакостия и Потомак, карах ги да погледнат водата и изричах точно тези думи: „В реката е истината…“

Или поне тази, която ни е отредено да познаем.

105.

Напоследък бях странно емоционален и предполагам, уязвим.

Това беше едновременно и хубаво, и лошо.

Почти всяка сутрин около пет и половина закусвах с Мама Нана. След това тичах до офиса, преобличах се и в шест и половина приемах пациент.

В понеделник и в четвъртък начело в списъка ми бе Ким Стафорд. Винаги е трудно да сдържаш личните си чувства по време на сеансите, поне с мен е така. Винаги ми е правило впечатление, че някои от колегите ми са твърде хладни, сдържани и дистанцирани. В крайна сметка терапевтите са различни.

Аз просто имах нужда да върша нещата по моя си начин. Понякога с повече топлота, с повече чувство и състрадание, отколкото изисква професията. Имах нужда да наруша правилата. Както се случи при стълкновението ми с Джейсън Стемпъл в полицейското управление, когато едва не го пребих.

До обяд нямах записани пациенти, затова реших да позвъня на Мони Донъли в „Куонтико“. Тя се бе заела да направи някои разследвания по една моя хипотеза за Касапина. Едва й бях казал „здравей“, и Мони ме прекъсна:

— Имам нещо за теб, Алекс. Мисля, че ще ти хареса. В крайна сметка идеята беше твоя.

Мони ми каза, че използвала бележките ми и получила информация за съпругата на Съливан от един наемен убиец на мафията, който бил включен в програмата за защита на свидетели. Понастоящем живеел в Мъртъл Бийч, Южна Калифорния.

— Тръгнах по следата, която ми даде, и ти се оказа съвсем прав. Тя ме отведе до един тип, който е присъствал на сватбата на Съливан, скромно тържество, както може да се очаква. Приятелят му от Бруклин, за когото ми каза, Антони Мулино, също е бил там. Очевидно Съливан не е искал много хора да знаят за личния му живот. Собствената му майка дори не е била поканена.

— Нито баща му, когото той е убил — прекъснах я аз. — Какво изрови за жената на Съливан?

— Попаднах на доста интересни неща, обаче не е това, което очакваш. Тя е родена в Колтс Нек, Ню Джърси, и преди да се запознае със Съливан, преподавала в гимназия. Салваторе Пистели, това е онзи тип от програмата за защита на свидетелите, каза, че била мило момиче. А Съливан търсел добра майка за децата си. Трогателно, нали? Нашият луд убиец си има слабо място. Името на жена му е Кейтлин Хейни. Семейството й все още живее в Колтс Нек.

Още същия ден поставихме подслушвателни устройства в телефоните на родителите на Кейтлин Съливан. Както и в дома на сестра й, която живееше в Томс Ривър, Ню Джърси, и на брат й — стоматолог в Риджуд.

Отново се изпълних с надежда. Може би в крайна сметка щяхме да приключим с този случай и да заловим Касапина.

И да го видя отново.

Но този път аз щях да се поклоня на него.

106.

Откакто живееше в Масачузетс, Майкъл Съливан използваше името Майкъл Мориси. Човекът, който бе носил това име, беше един боклук, когото Касапина удави и наряза на части още преди стане истински наемен убиец. Кейтлин и момчетата също приеха фамилията Мориси. Според историята, която Съливан ги накара да научат наизуст, през последните няколко години семейството им уж било живяло в Дъблин, където баща им е работил като консултант за няколко ирландски компании с бизнес в Америка.

А в момента той наистина извършваше „консултантска“ дейност в Бостън. Бяха го наели да извърши поредното убийство.

Една сутрин излезе от къщата с изглед към Хусик Ривър в много приличен час — около девет. Качи се в новия си лексус и подкара на запад към магистралата. Работните му инструменти бяха в багажника — пистолети, касапски трион и пистолет за пирони.

Този път не слушаше музика, докато шофираше. Предпочиташе да се отдаде на мислите си. Напоследък все по-често си спомняше за първите си убийства: как бе унищожил баща си; как бе изпълнил две задачи за Маджоне-старши; как видя сметката на католическия свещеник Франсис Конъли. Отец Франк от години преследваше момчетата в енорията. В квартала се носеха най-различни слухове, пълни с гадни и извратени подробности. Съливан не можеше да повярва, че някои родители са знаели какво става, но не са направили нищо, за да го спрат.

Когато беше на деветнадесет и вече работеше за Маджоне, видя случайно свещеника на пристанището. Конъли държеше там малка лодка, с която ходеше на риболов. Като излизаше понякога с лодката си в морето, взимаше със себе си някои от момчетата, които му помагаха в църквата. Като вид награда.

В този пролетен ден добрият отец беше дошъл на кея, за да подготви лодката си за рибарския сезон. Когато Съливан и Джими Бомбето се качиха на борда, той човъркаше нещо по двигателя.

— Хей, отче! — подвикна Джими и се ухили злобно. — Какво ще кажеш за една малка разходка в морето? Да половим риба?

Отецът изгледа двамата млади хулигани с присвити очи и когато ги разпозна, се намръщи.

— Не мисля, че ще стане, момчета. Лодката още не е готова.

Думите му накараха Бомбето да избухне в бурен смях:

— Уверявам те, че е готова!

В този момент Съливан излезе напред.

— Да, наистина е готова, фодер56. Ще си направим едно морско пътешествие, както се пее в песента на Франки Форд57. Заминаваме. Ние тримата.

Излязоха с лодката в морето и оттогава нито се видя, нито се чу нещо за отец Франк Конъли.

— Нека Бог даде покой на безсмъртната му душа в ада — шегуваше се на връщане Джими Бомбето.

Тази сутрин, докато пътуваше към последната си задача, Съливан си спомни старата песен на Франки Форд. Спомни си и колко жалък изглеждаше свещеникът, докато се молеше за живота си, а после за смъртта си, преди да бъде нарязан на парчета, с които нахраниха акулите. Ала най-вече си спомни как тогава се питаше дали с убийството на отец Франк всъщност не е извършил добро дело и дали изобщо бе способен на такива дела.

Наистина, би ли могъл да извърши нещо добро в живота си?

107.

Съливан най-после пристигна в Стокбридж, недалеч от границата между Масачузетс и Ню Йорк. Използва GPS-а си, за да открие къщата. Беше готов да свърши работата си и да спечели дневната си надница.

„Да вървят по дяволите добрите дела“, помисли си Касапина. Намери къщата, която се оказа доста „провинциална“ и поне според него много стилна. Беше разположена край тихите води на изкуствено езеро, заобиколена от кленови дървета, брястове и борове. Черното „Порше Тарга“, паркирано на алеята за коли, приличаше на модерна скулптура.

Бяха му казали, че четиридесет и една годишната жена на име Мелинда Стайнър, която се очаква да е в къщата, кара шикозен червен мерцедес, спортен модел. Чие тогава беше поршето?

Съливан паркира отстрани на главния път зад дебелия ствол на стар бор и около двадесетина минути наблюдава къщата. Забеляза, че вратите на гаража са затворени. Може би лъскавият червен мерцедес със сгъваем покрив беше вътре.

В такъв случай кой е притежателят на черното порше?

Като внимаваше да не излиза от прикритието на гъстите клони, той долепи до очите си германския бинокъл. След това бавно огледа един по един източните и западните прозорци на къщата.

Изглежда, в кухнята нямаше никого — вътре беше тъмно и не се забелязваше никакво движение.

Нито пък в дневната, която също беше тъмна.

В къщата обаче трябваше да има някого.

Накрая ги забеляза в ъгловата спалня на втория етаж, вероятно господарските покои.

Мелинда Стайнър, заедно с някакъв русокос четиридесетгодишен мъж, вероятно собственикът на поршето.

Прекалено много грешки, за да се преброят, помисли си Касапина. Шибана поредица от грешки.

Това, което обаче можеше съвсем лесно да сметне, беше, че седемдесет и петте хиляди долара, които му плащаха, за да свърши работата, току-що се бяха удвоили. Защото той никога не вършеше две неща на цената на едно.

Касапина закрачи към провинциалната къща с пистолет в едната ръка и кутия с инструменти в другата. Изпитваше удоволствие от предстоящата работа.

108.

Много малко неща в живота те карат да се чувстваш по-добре от увереността, че умееш да си вършиш работата добре. Докато приближаваше към къщата, Майкъл Съливан си мислеше колко много истина се съдържа в това твърдение.

Отбеляза мимоходом, че бялата колониална къща е заобиколена от десетина декара уединени гори. Отзад се зеленееше голям тенис корт с чудесна настилка, по която съседите му в Мериленд бяха запалени.

Но снега той мислеше как най-добре да изпълни задачата си.

Да убие Мелинда Стайнър и любовника й, след като се бе изпречил на пътя му.

Да не убият него…

Няма място за грешки.

Отвори бавно предната дървена входна врата. Хората в провинцията обикновено оставят отключено. Грешка. Беше сигурен, че онези двамата на горния етаж няма да му окажат никаква съпротива.

Но човек никога не може да знае всичко, затова не бъди прекалено самонадеян и не се отпускай!, помисли си Касапина.

Припомни си фиаското във Венеция, когато жертвите замалко не се превърнаха в негови палачи. Сега мафията го търсеше под дърво и камък и някой ден все щеше да го открие.

Така че защо да не е днес, защо не тук?

Посредник в тази задача беше негов стар приятел, но мафията би могла лесно да се добере до него и да го принуди да подмами Касапина в капан.

Но не смяташе, че това ще се случи точно днес.

Ако беше капан, поне щяха да заключат входната врата.

Двойката, която бе видял в спалнята през бинокъла, изглеждаше абсолютно естествена. Бяха прекалено вглъбени в това, което вършеха. А и той не вярваше, че някой освен него може да е толкова коварен, за да измисли подобна постановка.

Докато се изкачваше по предните стълби, до него достигаха стенанията от горния етаж. Пригласяха им скърцащи пружини и глухи удари от таблата на леглото в стената.

Разбира се, съществуваше вероятност всичко да е на запис.

Но Касапина се съмняваше в подобен вариант. А инстинктите му обикновено не го подвеждаха. Със сигурност точно те го бяха опазили жив досега и благодарение на тях много други бяха намерили смъртта си.

109.

Когато стигна до втория етаж, сърцето му биеше учестено, а пъшканията бяха станали по-силни. Той не можа да сдържи усмивката си.

Особена ситуация. Припомни си сцената от един филм, който му хареса много. По-ниският герой, който обикновено беше пиян, трябваше да отмъкне портфейла на друг глупак. За целта се налагаше да се промъкне в спалнята, където двойка трътлести отрепки се съвкупяваха като разгонени свине. Сцената беше наистина великолепна — забавна и напълно неочаквана. Поне за него.

Зави зад ъгъла и надникна в спалнята.

Мъжът и жената бяха в доста добра физическа форма. С хубав тен, атлетични фигури и стегнати дупета. Представляваха секси картинка. Усмихваха се един на друг.

Изглежда, се харесваха, а може би бяха влюбени. Определено им допадаше да правят секс и бяха добри в заниманието си — потни и запъхтени. Русокосият тип явно бе влязъл дълбоко в Мелинда и очевидно това я влудяваше. Цялата сценка беше страшно възбуждаща. Мелинда бе обута в бели дантелени чорапи, което допадна на Съливан. Дали ги е сложила заради него, или заради себе си, запита се неканеният гост.

След като ги наблюдава минута или две, той се изкашля. Изненада, изненада, имало още някой сред нас!

Двойката подскочи и двамата се откъснаха един от друг. А това не беше никак лесно предвид позата им.

— Хей, вие двамата! — подвикна Съливан и се усмихна мило, сякаш бе дошъл да прави анкета за извънбрачни връзки. — Наистина сте добри. Впечатлен съм.

Всъщност и двамата му харесаха, особено тази Мел. Несъмнено изглеждаше страхотно за възрастта си. Хубава фигура и сладко лице, помисли си Касапина.

Дори му хареса реакцията й — не се покри, а се взря право в него, сякаш искаше да му каже: Какво, по дяволите, правиш тук? Това е моята къща, моят любовник и ти нямаш никаква работа сред нас, който и да си! Изчезвай!

— Ти си Мелинда Стайнър, нали? — попита той и насочи пистолета към нея, но без заплашителен подтекст.

Какъв смисъл имаше да ги плаши повече от необходимото? Не таеше омраза към тези непознати, те не бяха мафията и нямаха намерение да го убиват, нито него, нито семейството му.

— Да, аз съм Мелинда Стайнър. А ти кой си? Какво искаш?

В гласа й прозвуча нотка на раздразнение, но липсваше истински гняв. По дяволите, това все пак беше нейната къща и тя имаше право да знае какво търси той в дома й.

Касапина направи няколко бързи крачки в стаята… След което прозвуча глух пукот.

Застреля русокосия в гърлото и челото. Мъжът се свлече от леглото и се просна на пода. Каква полза от всички усилия да се поддържаш в добра физическа форма, за да живееш по-дълго?

Мелинда притисна ръце към лицето си и ахна ужасено.

— О, Боже… — Но не изпищя, което означаваше, че връзката им е била чисто сексуална. Двамата се чукаха, но не бяха влюбени, никак дори.

Докато наблюдаваше лицето й, Касапина си помисли, че тя дори не е харесвала кой знае колко русокосия.

— Добро момиче си ти, Мелинда, мислиш за себе си — рече Съливан и погледна застреляния. — Той не почувства нищо, никаква болка, уверявам те.

— Той е моят архитект — рече жената и бързо додаде: — Не знам защо ти го казвам.

— Просто си нервна. А кой не би бил в твоето положение. Вероятно вече си се досетила, че съм тук, за да убия теб, а не любовника ти.

Стоеше на около три крачки от нея и дулото на пистолета му сочеше право в сърцето й. Въпреки това тя се владееше доста добре, което много го впечатли. Негов тип момиче. Може би тя трябваше да е начело на мафията. Не беше зле да издигне кандидатурата й за поста.

Тази жена определено му харесваше. И внезапно му хрумна, че съпругът й не му бе допаднал особено. Седна на леглото, все още насочил оръжието към голите й гърди.

— Мел, ето какво ще ти кажа. Мъжът ти ме изпрати да те убия. Плати ми седемдесет и пет хиляди долара — обясни й спокойно. — В момента импровизирам, но разполагаш ли с пари? Може би бихме могли да се споразумеем. Предложението ми интересува ли те?

— Да — кимна тя. — Интересува ме.

И това беше всичко.

След две минути бе сключена нова сделка и хонорарът му се учетвори.

„Доста шантави хора има на този свят. Нищо чудно, че сериалът «Отчаяни съпруги» е толкова популярен“ — помисли си Касапина на тръгване.

110.

Двамата със Сампсън не бяхме идвали в Масачузетс от няколко години. Тогава преследвахме лудия убиец с името Господин Смит в акция с кодовото название „Котка и мишка“. Господин Смит навярно беше един от най-умните и коварни психопати, с които дотогава си бяхме имали работа. Той едва не ме уби. Така че не би могло да се каже, че докато пътувахме в колата на Сампсън от Вашингтон към Бъркшир, се бяхме отдали на особено хубави спомени.

По пътя спряхме да хапнем в ресторанта на братовчед ми Джими Паркър — „Червената шапка“ в Ървингтън, Ню Йорк. Вкусната храна разнообрази деловото ни пътуване. Бяхме сами, без подкрепление, което да ни пази гърба. Все още не знаех какво ще правя, ако открия Касапина. Ако вече не бе избягал.

По пътя слушахме записи на Лорън Хил58 и Ерика Баду59 и не говорихме много за Майкъл Съливан. Поне не докато не стигнахме до края на магистралата в Кънектикът и не пресякохме границата с Масачузетс.

— И така, какво правим тук, Джон? — наруших мълчанието аз, най-после преминавайки на въпроса.

— Както винаги, преследваме лошото момче — отвърна той. — Нищо не се е променило, нали? Убиец и изнасилвач. Ти си Ловеца на дракони. Аз те придружавам.

— Само ние двамата, така ли? И няма да се обадим в местната полиция? Никакво ФБР? Знаеш, че току-що пресякохме границата на щата.

Сампсън кимна.

— Предполагам, че този път е лично. Или греша? Освен това той заслужава да умре, ако се стигне дотам, което никак не е изключено. И вероятно ще стане.

— Прав си, лично е. Никога не е било по-лично. Всичко започна доста отдавна и трябва най-после да свърши. Но…

— Никакво „но“, Алекс. Ние трябва да го довършим.

Изминахме следващите няколко километра в мълчание. Но трябваше да обсъдя по-подробно със Сампсън детайлите.

— Не смятам само да му отмъстя, ако го открием. Не съм някой, който търси саморазправа, Джон.

— Зная това — кимна Сампсън. — Зная кой си, Алекс. Ако изобщо някой знае. Нека да видим какво ще стане, може би той дори не е тук.

Около два часа същия следобед пристигнахме в град Флорида. След това се отправихме да търсим къщата, където се надявахме най-после да приключим веднъж завинаги с Майкъл Съливан. Вече усещах как напрежението ме обзема. Отне ни още половин час, докато открием мястото с изглед към реката в полите на планината. Огледахме къщата. Видя ми се пуста. Дали някой отново не бе предупредил Съливан?

И ако е така, кой би могъл да го стори? Дали той наистина не участва в програма за защита на свидетели? ФБР ли го пазеше? Те ли го бяха осведомили, че искаме да го заловим?

Отправихме се към центъра на града и обядвахме в ресторант от веригата „Денис“. Докато се справяхме с яйцата и картофите, Сампсън не беше особено разговорлив.

— Добре ли си? — попита той накрая, след като донесоха кафето.

— Ще бъда по-добре, ако го пипнем. Прав си, че това трябва да свърши.

— Тогава да вървим и да го направим.

Така че се върнахме при къщата. Малко след пет часа едно комби пое по алеята за коли и спря точно отпред. Той ли беше? Наистина ли най-после бяхме открили Касапина? Три момчета слязоха от задната седалка, последвани от шофьора — хубава, тъмнокоса жена. Беше очевидно, че са семейство и се разбират добре. Размениха си закачки на моравата, после нахлуха шумно в къщата.

Носех снимка на Кейтлин Съливан, но нямаше нужда да я погледна, за да разбера, че е тя.

— Този път сме попаднали на правилното място — казах на Сампсън. — Тази жена е Кейтлин, а това са синовете на Касапина.

— Ако останем тук, той ще ни види — отбеляза приятелят ми от детинство. — Не е някой надрусан малоумник, който ще се остави да го хванат.

— Тъкмо на това разчитам — кимнах.

111.

Майкъл Съливан беше далеч от къщата си в Западен Масачузетс. В седем и половина същата вечер той влезе в просторна къща с десет спални в Уелзли, богато предградие на Бостън.

Вървеше на няколко крачки след Мелинда Стайнър, чиито дълги крака и стегнат задник бяха приятна гледка. Мелинда също го знаеше. Походката й бе едновременно грациозна и провокативна.

Една от стаите встрани от широкото преддверие бе осветена от три впечатляващи полилея, вероятно дело на личния й декоратор.

— Скъпи, прибрах се! — извика тя и пусна пътническата си чанта, която тупна шумно върху идеално полирания под.

Гласът й не издаваше никакво притеснение, никаква тревога или предупреждение. Говореше като любяща съпруга.

Тя е дяволски добра, помисли си Съливан. Радвам се, че не съм женен за нея.

Но от стаята, където работеше телевизорът, не се чу никакво поздравление. Нито звук.

— Скъпи! — извика тя отново. — Тук ли си? Върнах се от провинцията. Джери?

Това със сигурност беше доста неприятна изненада за копелето. Скъпи, аз съм си у дома и още съм жива!

Най-после на прага се появи мъж с уморено изражение, измачкана риза на дискретно райе, къси шорти и яркосини джапанки.

Виж ти — той също беше доста добър актьор. Сякаш всичко на този свят си беше наред.

Е, поне до момента, когато видя Касапина да стои редом с любимата му съпруга. Същият, на когото бе поръчал да я убие в къщата им в провинцията.

— Здравей, скъпа. Кой е този мъж, Мел? Какво става? — попита Джери, щом зърна Съливан в коридора.

Касапина вече бе извадил пистолета си, а дулото му сочеше в топките на домакина по бельо. После обаче вдигна оръжието и се прицели в сърцето му, макар че лицемерното копеле едва ли имаше такова. Да убие съпругата си? Що за студен и безчувствен боклук беше този тип?

— Смяна на плановете — осветли го Съливан. — Какво да ти кажа? Случва се понякога.

Съпругът Джери вдигна ръце без покана. В същото време от устата му се изсипа порой от думи.

— За какво говориш? Какво става, Мел? Защо е дошъл този мъж? Кой, по дяволите, е той?

Сега беше ред на Мелинда да си каже репликите и тя реши да ги изкрещи:

— Това е човекът, който трябваше да ме убие, Джери! Платил си му, за да ме застреля, гаден, жалък мръсник! Ти си пълен боклук, а освен това си страхливец! Затова аз му платих повече, за да убие теб. Ето какво става! Предполагам, че можеш да го наречеш смяна на ролите.

Изведнъж тя се засмя тържествуващо. Но Джери и Съливан мълчаха. Всъщност ситуацията беше забавна, но не чак толкова, че да предизвика всеобщ бурен смях. Или може би изпълнението й беше твърде грубо и думите й съдържаха много истина.

Съпругът отстъпи назад към стаята с телевизора и се опита да затръшне вратата отвътре, но напразно.

Бърз като стрела, Касапина пъхна ботуша си в пролуката, после натисна вратата с рамо и се озова при Джери.

Първоначално негов работодател, смотанякът беше висок, с оформено коремче и изнурен вид на изпълнителен директор. Започваше да оплешивява. В кабинета му миришеше на пот и на цигари, а една още димеше в пепелника на масичката. На килима лежаха топка и стик за голф. Това мъжко момче, което бе платило, за да убият жена му, упражняваше ударите си, за да не се излага пред приятелчетата си на игрището.

— Аз мога да ти платя повече от нея! — изскимтя Джери. — Колкото и да ти е дала тази кучка, аз го удвоявам! Кълна се в Бога! Парите са там! Твои са!

Гледай ти, става все по-добре и по-добре, помисли си Съливан. Това придаваше ново значение на играта „Да сключим сделка“.

— Ти си миризлив боклук! — озъби се Мелинда на съпруга си, застанала на прага. Втурна се вътре и го цапардоса през лицето.

Съливан продължаваше да я смята за хладнокръвна в много отношения, макар че в други беше доста гореща.

Касапина погледна отново съпруга, след това отмести поглед към Мелинда. Определено бяха интересна двойка.

— Съгласен съм с Мелинда — заговори Касапина. — Но не бива да пренебрегвам и Джери. Може би не е зле да си устроим малък търг. Какво мислите? И нека си поговорим като възрастни: повече никакви обиди!

112.

Два часа по-късно търгът бе приключил и Майкъл Съливан пътуваше в своя лексус по магистралата към Масачузетс. Колата се движеше плавно и гладко, а може би просто той беше в отлично настроение.

Имаше още някоя и друга подробност за доизпипване, но работата беше свършена. Играта „Да сключим сделка“ бе приключила за него с триста и петдесет хиляди долара, всички прехвърлени по сметката му в „Юнион Банк“ в Швейцария. В интерес на истината никога досега не е бил толкова добре осигурен финансово, макар че вероятно трябваше да се прости с посредника от Бостън за бъдеща работа. Може би пак щеше да се наложи да премести семейството си. А вероятно бе дошло времето да се освободи от всички и да устрои живота си сам — перспектива, за която напоследък все по-често се замисляше.

Триста и петдесет хиляди за един ден работа. Не беше никак зле. В крайна сметка Джери Стайнър спечели наддаването, но Съливан все пак очисти тъпото, противно копеле. Мелинда беше нещо съвсем различно. Той я харесваше и не искаше да я нарани. Но какъв избор имаше? Да я остави жива и да рискува да се раздрънка? Направи го безболезнено — един изстрел в тила на Мел. След това я снима, за да приложи хубавото й лице към колекцията си.

Сега, докато пътуваше, Съливан си припяваше „Диви коне“ — една балада на „Стоунс“, която винаги бе харесвал. Ето я и къщата му, кацнала на хълма, точно там, където я бе оставил.

Но какво, по дяволите, беше това?

Грешка.

Но чия…

При следващия лек завой угаси фаровете. След това отби в глуха странична улица, откъдето се откриваше по-добра гледка към къщата му и околностите.

Боже, напоследък не го оставяха да си поеме дъх. Не можеше да избяга от миналото си, колкото и надалеч да отидеше.

Видя ги веднага — в тъмносиня кола, може би додж, чиято предна решетка бе насочена като оръдие към къщата. Ясно различаваше двамата мъже вътре. Без съмнение го чакаха.

Грешка.

Тяхна!

Но кои бяха тези типове, които се налагаше да убие сега?

113.

Е, това нямаше особено значение. Те бяха вече два трупа. И то само защото бяха жалки некадърници в работата си и сами се бяха прецакали. Двама мъртъвци, които наблюдаваха дома му, дошли да избият и него, и семейството му.

В багажника на колата си Съливан имаше тригодишна пушка „Уинчестър“, която винаги поддържаше изчистена и добре смазана, готова за действие. Вдигна капака и я извади. После я зареди.

Не притежаваше уменията на професионален снайперист, но беше достатъчно добър, за да се справи с тази открита мишена.

Зае позиция в гората, зад два високи бора, чиито клони му осигуряваха идеално прикритие. После погледна през окуляра за нощно виждане. Той беше по-голям от обикновен оптичен мерник, точно такъв, какъвто му харесваше. Всъщност Джими Бомбето го бе научил как да стреля по далечна мишена. Джими се бе обучавал във Форт Браг в Северна Каролина, преди безславно да го изгонят оттам.

Прицели се право в главата на шофьора и съвсем леко докосна спусъка. Нямаше да се затрудни, съвсем лесна работа за него.

После премести мерника и го насочи към главата на мъжа до шофьора. Които и да бяха тези двамата, вече бяха пътници за онзи свят.

Веднага щом приключеше, трябваше да подбере семейството си и да изчезнат оттук.

Повече никакви контакти с миналото. Това беше грешка. Някой от това минало отново се бе набъркал в живота му. Може би някой бе проследил разговор на семейството на Кейтлин от Ню Джърси. Обзалагаше се, че тъкмо това бе станало.

Грешка, грешка, грешка.

И Кейтлин ще продължава да греши. Което означаваше, че трябва да си отиде. Не му се искаше точно сега да мисли за това, че трябва да я ликвидира. Освен ако не замине сам.

Предстоеше му да вземе много решения.

Насочи отново мерника към главата на шофьора. Вече беше готов за двата последователни изстрела. И двамата мъже в колата щяха да бъдат мъртви. Само че те още не го знаеха.

Пое въздух и бавно издиша, за да се успокои и да се съсредоточи.

Усещаше ударите на сърцето си — спокойни и уверени.

После натисна спусъка и чу острото, метално изщракване, което наруши нощната тишина.

Миг по-късно стреля още веднъж.

После отново и отново.

Това трябваше да е достатъчно.

Убийството бе извършено и сега се налагаше колкото се може по-скоро да се махне оттук. Със или без Кейтлин и момчетата.

Но първо трябваше да разбере кои са тези, дето току-що им бе видял сметката. А може и да им направи няколко снимки.

114.

Двамата със Сампсън гледахме как Касапина приближава колата. Наистина беше умен и предпазлив, но може и да не беше чак толкова добър, колкото се смяташе. Движеше се бързо, ниско приведен, готов за евентуална атака.

След миг щеше да установи, че е застрелял вързоп дрехи и две възглавници, купени от местния търговски център.

Ние със Сампсън се бяхме притаили на около тридесетина метра в гората зад колата, по която той току-що бе стрелял.

— Алекс, ти ще кажеш какво да правим оттук нататък — прошепна Сампсън.

— Не го убивай, Джон — отвърнах. — Освен ако не се наложи. Само го повали.

— Както кажеш, Алекс — кимна приятелят ми.

Сетне настана една малка лудница.

Касапина внезапно се завъртя, но не в нашата посока, а в противоположната!

Какво, по дяволите, беше това, какво ставаше?

Съливан гледаше към гъстата горичка на изток — съвсем не към мястото, откъдето приближавахме ние със Сампсън. Вниманието му изобщо не бе насочено към нас.

Чуха се два бързи изстрела и някой изохка в далечината.

Мярна се за миг мъж в черни дрехи и се свлече на земята. Кой беше този? После още петима притичаха от гората на север. Носеха малки пушки, автомати, дори едно „Узи“, доколкото можах да различа.

Кои бяха тези типове?

— Хвърли оръжието! ФБР! — извика единият, сякаш в отговор на въпроса ми.

Не му повярвах.

— От мафията са! — казах на Сампсън.

— Сигурен ли си?

— Да.

И тогава се започна масова стрелба, все едно се намирахме по улиците на Багдад, а не в спокойната и затънтена провинция на Масачузетс.

115.

Наемните убийци на мафията стреляха и по нас. Ние със Сампсън не им останахме длъжни. Както и Касапина.

Улучих мъжа с коженото манто, нарамил узито. Той бе първата ми мишена.

Убиецът се завъртя и се свлече на колена, но след това отново вдигна оръжието, за да стреля. В този миг на гърдите му цъфна червено петно, а силата на изстрела го повали ничком. Не аз го бях улучил. Може би Сампсън?

Или Съливан?

Мракът бе сериозно препятствие за всички. Навсякъде свистяха куршуми, забиваха се в дърветата, отскачаха от скалите. Пълен хаос. Истинско безумие, от което косите ти да настръхнат.

Наемниците на мафията се бяха разпръснали във ветрило, което беше допълнителна опасност за нас.

Съливан се затича наляво, прикривайки се в сенките.

Двамата със Сампсън се опитвахме да се укрием зад по-големите дървета.

Страхувах се, че тук ще намерим смъртта си, имах чувството, че този път няма да ни се размине. Прекалено честа стрелба в твърде малко пространство. Сякаш бяхме на огнева линия. Все едно се бяхме изправили срещу тежковъоръжен специален отряд.

Единият от мафиотите изпразни автомата си към Касапина. Но бързо прецених, че не го улучи.

Оказах се прав, защото Съливан мигом отвърна на огъня и го гръмна, след което се скри в гората. Простреляният нададе вик, сетне притихна. Според мен трима от нападателите бяха свалени. Ние със Сампсън не бяхме ранени, но всъщност не бяхме главната мишена.

А сега какво? Кой щеше да направи следващия ход? Съливан, Джон или аз?

Тогава се случи нещо неочаквано — чух момчешки глас.

— Татко! Къде си?

116.

Извърнах се рязко и вперих поглед към къщата на хълма. Видях две от момчетата на Съливан да тичат надолу по предните стълби. Бяха по пижами и боси.

— Върнете се вътре! — кресна им Съливан. — И двамата! Върнете се в къщата! Веднага!

В следващия миг отвътре изскочи Кейтлин, облечена в халат за баня. Грабна най-малкия си син на ръце и изкрещя на другите две момчета да влизат вътре.

Междувременно куршумите летяха отвсякъде, изстрелите отекваха в нощта. Избухналите светлини осветяваха дърветата, скалите, падналите тела върху тревата.

Съливан продължаваше да крещи:

— Прибирайте се в къщата! Влизайте вътре! Кейтлин, скрий ги!

Но момчетата не слушаха, а продължиха да тичат през ливадата към баща си.

Един от мафиотите насочи оръжието си към бягащите фигури. Прострелях го във врата. Мъжът се свлече на тревата и не помръдна.

Току-що бях спасил живота на синовете на Съливан. Какво означаваше това? Върнах ли му жеста за онзи път, когато той нахлу в къщата ми и не уби никого? Трябваше ли сега да застрелям Кейтлин Съливан, за да отмъстя за Мария?

Оглеждах с празни очи мрака над ливадата, набразден от проблясванията на изстрелите.

Един от мафиотите притича лъкатушейки към гората и се скри зад един храст. На ливадата остана само един. Двамата със Съливан останаха за миг един срещу друг, после стреляха едновременно. Мъжът се строполи на земята с обляно от кръв лице. Съливан остана прав.

Извърна се към нас със Сампсън.

117.

Никой не помръдваше. Може би две секунди? Какво щеше да стане сега?

Кейтлин притискаше двете по-малки момчета в прегръдките си. Най-голямото стоеше до нея с решително изражение, готово да я защити. Удивително приличаше на баща си. Помолих се да не се изправи между мен и Съливан.

— Аз съм Алекс Крос — извиках на Съливан. — Ти дойде веднъж в дома ми. След това уби жена ми. През деветдесет и трета, във Вашингтон.

— Зная кой си! — отвърна Съливан. — Не съм убил жена ти. Знам точно кого съм разстрелял.

След това хукна с все сила към гората. Прицелих се в гърба му — сега бе моментът… Но не дръпнах спусъка. Не можех да го направя.

Не и в гръб. Не и пред жена му. Не и пред децата.

— Татко! — изкрещя отново едно от момчетата, докато двамата със Сампсън се втурнахме след баща му.

— Тичай, татко! Тичай!

— Той е убиец, Алекс — задъхано изрече Сампсън, докато бягахме по избуялата трева и се препъвахме в камъни и коренища. — Трябва да го унищожим. Длъжни сме. Не бъди милостив към дявола.

Нямах нужда от напомняне. Нямаше да се размекна.

Но не стрелях, когато трябваше. Не ликвидирах Касапина, когато имах възможност.

В гората беше тъмно, но под лунната светлина различавахме форми и фигури. Може би все пак щяхме да успеем да го видим, но той нас също.

Пълна безизходица. Тази нощ обаче един от нас щеше да умре. Знаех го и се надявах да не съм аз. Всичко трябваше да приключи сега. Продължи прекалено дълго.

Чудех се накъде тича той — дали има резервен изход за бягство, или ни готви засада…

Не го видяхме, докато не стигнахме до първата редица дървета. Може би беше прекалено бърз, а може и да бе поел в друга посока. Доколко добре познаваше гората? Дали в този миг ни наблюдаваше… Готов за стрелба…

Накрая мярнах тичаща фигура пред нас. Трябваше да е Съливан! Освен ако не беше последният от мафиотите, останал жив.

Който и да беше, не стрелях, защото дърветата ми пречеха.

Задъхах се, сигурно от напрежението и стреса, защото всъщност бях в добра форма. Преследвах кучия син, който бе убил Мария. Бях го мразил повече от десет години и бях копнял за този ден. Дори се молех да дойде.

А не го застрелях…

— Къде е той? — Сампсън се бе озовал до мен.

Нямаше и следа от Касапина, не чувахме бягащи стъпки.

После долових и рева на двигател… „Какъв двигател в гората?“, помислих си.

Внезапно два снопа светлина прорязаха тъмнината — две пламтящи очи, насочени право към нас.

Една кола се носеше насреща ни, а Съливан или някой друг, който отлично познаваше горската пътека, бе приведен над волана.

— Стреляй! — изкрещя Сампсън. — Алекс, стреляй!

118.

Съливан бе скрил този автомобил в гората може би за подобни ситуации. Прицелих се и стрелях няколко пъти.

Но тъмния седан продължаваше да се носи към нас. После внезапно намали. Дали го бях улучил?

Затичах се напред, препънах се в някакъв камък и изругах. Вече не мислех какво да направя и какво не, исках само всичко да свърши.

Тогава видях Съливан да се прицелва в мен, проврял пистолета си през строшеното стъкло. Стори ми се, че устните му се извиха в презрителна усмивка. Приведох се, когато изстрелът проехтя. Той стреля още веднъж, но не ме улучи.

След това потегли с пълна газ. Пъхнах пистолета си в колана, отскочих встрани и се хвърлих върху багажника на колата. Вкопчих се в страничните ръбове и притиснах лице към студения метал.

— Алекс! — изкрещя Сампсън зад мен. — Скачай оттам!

Не го послушах, не можех.

Касапина ускори, но на пътя му имаше прекалено много дървета и камънаци, които му пречеха да се движи по-бързо. Колата се удари в някаква скала, подскочи и предницата й заора в тревата. Ударът едва не ме събори на земята, но успях да се задържа върху капака.

Съливан натисна рязко спирачки.

И се обърна назад. За частица от секундата двамата се взирахме един в друг. Виждах кръвта, която се стича по лицето му. Навярно го бях улучил, когато стрелях по стъклото.

Той вдигна пистолета си и натисна спусъка, но аз се претърколих от багажника и паднах тежко на земята.

После се изправих на колене, вдигнах пистолета си и се прицелих в колата.

Стрелях два пъти към страничния прозорец. Крещях към Съливан… към Касапина… или който и да беше, по дяволите, че го искам мъртъв, че аз ще бъда този, който ще го убие.

Всичко трябваше да свърши.

Точно тук. Точно сега.

119.

Стрелях отново по чудовището, което бе убило съпругата ми и още толкова много хора. С касапски чукове. С триони… сатъри… ножове… Майкъл Съливан — Касапина, умри! Просто умри, копеле. Ако някой заслужава да умре на тази земя, това си ти!

Тогава той излезе от колата.

Какво ставаше? Какво бе намислил?

Закуцука към съпругата си и тримата си синове. По ризата му се стичаше кръв, капеше върху панталоните и обувките му.

После се свлече на моравата пред семейството си. Притегли ги към себе си.

Двамата със Сампсън спряхме да тичаме. Продължихме бавно напред, озадачени от случващото се. Не знаехме какво да предприемем.

Съливан прегръщаше момчетата и Кейтлин, кръвта му обагри дрехите им. Кръвта на баща им, на Касапина. Когато приближих, видях, че очите му са замъглени, сякаш всеки миг ще изгуби съзнание.

— Тя е добър човек — едва отрони Съливан. — Никога не е знаела с какво се занимавам. И сега не е наясно. Те също са добри момчета. Изведи ги оттук, спаси ги от мафията.

Все още исках да го убия. Но свалих оръжието си. Не можех да стрелям, когато прегръща жената и децата си.

Съливан се изсмя и внезапно насочи дулото на пистолета към главата на жена си. Дръпна я рязко нагоре, за да се изправи.

— Хвърли оръжието или ще я убия, Крос! — извика той. — И окото ми няма да мигне. Ще я застрелям. Дори момчетата. Това не е проблем за мен. Знаеш какъв съм.

Лицето на Кейтлин изразяваше не толкова изненада или ужас, колкото безкрайна тъга. Навярно някога бе обичала този мъж. Най-малкото момче изкрещя на баща си:

— Не, тати, не! Не наранявай мама!

— Крос, хвърли оръжието! — изкрещя Съливан.

Какво можех да направя? Нямах избор. Не и пред съвестта си, не и заради всичко, в което вярвах. Пуснах глока си на земята.

А Съливан се поклони.

После от дулото на пистолета му проблесна изстрел.

Усетих как нещо тежко ме блъсна в гърдите и сякаш ме повдигна от земята. Може би за секунда увиснах на пръсти. Танцувах ли? Нагоре ли се издигах?

Чух втора експлозия — после всичко замря. Знаех, че ще умра, че никога повече няма да видя семейството си. Не можех да обвинявам никого освен себе си.

Достатъчно пъти бях предупреждаван. Просто не пожелах да се вслушам.

Беше дошъл краят на Ловеца на дракони.

120.

Обаче грешах. Не умрях през онази нощ на ливадата пред къщата на Касапина, макар че не успях да избегна втория куршум.

Бях ранен много зле и прекарах следващия месец в многопрофилната болница в Бостън.

Майкъл Съливан бе направил своя поклон, но Сампсън го бе прострелял два пъти в гърдите. Умря там, пред къщата си.

Не съжалявам за това. Навярно не се бях променил чак толкова много, все още бях Ловеца на дракони.

Напоследък почти всяка сутрин, след като приключех сеансите с пациентите, имах час при Адел Файнъли. Тя може би ме разбираше по-добре от всеки друг.

Един ден й разказах за престрелката пред къщата на Съливан. Споделих колко много жадувах отмъщение и справедливост, но не успях да изпитам задоволство от тях. Адел каза, че ме разбира. Дали не виждаше някаква връзка между мен и Съливан?

— Той ми каза, че не е убил Мария — признах й по време на един сеанс.

— И какво от това, Алекс? Ти знаеш, че беше лъжец. Психопат, убиец, садист, пълен боклук.

— Да, по малко от всичко. Но затова мисля, че му вярвам. Просто не разбирам още какво означаваха думите му. Още една загадка за разрешаване.

По време на друг сеанс разговаряхме за пътуването ми до Уейк Форест, Северна Каролина, което се намираше на север от Роли. Взех новия си мерцедес, семейната кола, моето мощно возило. Отидох да посетя Кайла Коулс, да поговоря с нея, да надникна в очите й, докато говорим.

Кайла беше в страхотна форма. Сподели, че животът в Роли й харесвал повече, отколкото очаквала. Заяви, че ще остане там.

— Много хора се нуждаят от помощ тук, в Северна Каролина, Алекс. А и местният начин на живот ми допада много повече от онзи във Вашингтон. Остани малко и сам ще се убедиш.

— Това покана ли беше от нейна страна? — попита Адел след краткото мълчание, настъпило помежду ни.

— Навярно. Покана, която тя знае, че не бих приел.

— Защо?

— Защо? Защото… аз съм Алекс Крос — отвърнах.

— И това няма да се промени, нали? — поклати глава Адел. — Просто питам. Не като терапевт, Алекс, а като твоя приятелка.

— Не зная… — поколебах се за миг. — Наистина искам да променя някои неща в живота си, затова съм тук. Освен, разбира се, че се наслаждавам на споровете с теб. Но отговорът е: не, няма да се променя чак толкова много.

— Защото си Алекс Крос ли?

— Да.

— Добре — кимна Адел. — Това е добро начало. Но да знаеш, че и аз страшно обичам да споря с теб. В това наистина те бива!

121.

Още една загадка за разрешаване.

Една пролетна вечер двамата със Сампсън вървяхме по Пета улица. Просто се разхождахме безцелно. Пийнахме по две бири. Сампсън носеше тъмни очила, а на голямата си глава бе нахлупил стара бейзболна шапка, която не бях виждал да слага от години.

Минахме покрай старите дървени къщи, които си бяха тук откакто бяхме деца. Не изглеждаха по-различно, макар че много неща във Вашингтон се бяха променили, за добро или лошо.

— Тревожех се за теб, докато беше в онази болница — сподели Сампсън.

— Аз също се безпокоях за себе си. Започнах да придобивам масачузетски акцент — всички тези отворени гласни… Освен това взех да променям политическите си възгледи.

— Има нещо, за което искам да поговорим — рече приятелят ми. — Отдавна ми тежи.

— Слушам те! — Погледнах го изненадано.

— Малко ми е трудно да започна. Случи се два или може би три месеца след убийството на Мария — продължи Сампсън. — Спомняш ли си онова съседско момче — Клайд Уилс?

— Много добре си го спомням. Наркопласьор с големи амбиции. Докато не го очистиха и не захвърлиха трупа му зад заведението за пържени пилета на Попай.

— Правилно си спомняш. Уилс беше информатор на Ракийм Пауъл, докато Ракийм беше детектив в 103-и участък.

— Не съм изненадан, че Уилс е тъкал на два стана. Накъде биеш с всичко това?

Сампсън замълча и сведе глава.

— Уилс беше открил някои неща за Мария — отрони след малко той.

Не казах нищо, но по гърба ми пропълзя хлад. Наясно бях, че става дума за убиеца й. Продължих да вървя, макар че краката ми омекнаха.

— Не е бил Майкъл Съливан, нали? — попитах.

— В онези дни той е имал партньор — продължи Сампсън. — Корав момък, негов приятел от стария му квартал в Бруклин. Един тип на име Джеймс Галати Бомбето. Той е застрелял Мария. Съливан не е бил там. Може да го е накарал да го направи. А може Галати да е искал да убие теб.

Не казах нищо. Ако трябва да съм честен — не можех. Освен това чаках Сампсън да довърши това, което бе започнал. Докато вървеше и говореше, гледаше право пред себе си, нито веднъж не извърна поглед към мен.

— Двамата с Ракийм проведохме разследване — продължи той. — Отне ни няколко седмици, Алекс. Работихме усилено по случая. Дори ходихме в Бруклин. Но не можахме да изровим никакво доказателство срещу Галати. Макар да бяхме убедени, че той го е направил, понеже разказал за убийството на свои приятели в Ню Йорк. Тая отрепка се е обучавал за снайперист във Форт Браг.

— И тогава ти си се срещнал с Антони Мулино, нали? — досетих се аз. — Затова той те помнеше.

Сампсън кимна.

— И сега следва това, което тая в себе си през всички тези години. Много ми е трудно да ти го призная. Ние очистихме негодника, Алекс. Двамата с Ракийм убихме Джими Галати една нощ в Бруклин. Мълчах за това досега. Исках да ти го кажа, след като отново започна да търсиш Съливан, но не можах.

— Съливан беше убиец, безмилостен убиец — промълвих тихо аз. — Трябваше да бъде заловен.

Сампсън не каза нищо повече. Повървяхме още малко, после се разделихме. Продължих към къщи по същите улици, на които бяхме лудели като деца. Той се бе погрижил за убиеца на Мария вместо мен. Беше направил това, което е смятал за правилно, но е знаел, че аз не бих могъл да живея с този товар. Не ми бе казал дори когато започнах да преследвам Съливан. Не разбирам тази последна част, но човек невинаги разбира всичко. Може би щях да попитам Джон някой друг път.

Онази нощ, след като се прибрах у дома, не можах да заспя. Не можах дори да събера мислите си. Накрая отново отидох и си легнах при Али. Той спеше като ангел, нехаещ за тревогите на света.

Аз останах да лежа в мрака до своя малък син и си мислех за това, което Сампсън ми бе разказал, и колко много го обичах, без значение какво се бе случило. После се замислих за Мария и за неугасващата ми обич към нея.

„Ти ми помогна много — прошепнах на спомена си. — Прогони злобата у мен. Научи ме да вярвам в любовта, да осъзная, че съществува, независимо колко трудно достижима е понякога. Помогни ми и сега, Мария… Трябва да те превъзмогна, сладко мое момиче. Знаеш какво имам предвид. Иначе няма да мога да започна живота си отново“.

Внезапно чух глас в тъмнината и се стреснах, защото бях потънал в мислите си.

— Татко, добре ли си?

Притиснах Али към гърдите си.

— Вече съм добре. Благодаря, че ме попита. Обичам те, приятелче.

— И аз те обичам, татко. Аз съм твоят малък мъж — рече синът ми.

И това беше най-важното.