Кръстоносецът

Петнадесета глава

— Харесват ли ви тези покои, Лейла? — Ги дьо Варен трябваше да чака дълго, за да получи отговор. Едва се сдържаше да не скочи, да изтича до прозореца и да грабне Лейла в обятията си. Жена му беше толкова замайващо красива с тази абаносовочерна коса, падаща на меки вълни по раменете й. Простата сребърна одежда подчертаваше линиите на възхитителното й тяло.

Ги беше решен да остане на мястото си. Тази вечер трябваше да бъде особено внимателен. Все пак това беше сватбената им нощ, нощта, за която беше мислил, че е отдалечена от него с дни, дори със седмици. Все още не можеше да повярва, че Лейла е станала негова жена. Тази нощ щеше да постави ново начало в отношенията им. Тя трябваше да бъде пример за многото нощи, които щяха да я последват. Тази нощ трябваше да бъде нещо съвсем особено.

Откакто се бяха върнали от празничната вечеря, Лейла се държеше хладно, беше затворена в себе си и не отронваше нито дума. Дори сега, няколко часа по-късно, тя стоеше до прозореца, сякаш беше твърдо решена да не му обръща внимание. При това Ги усещаше колко е напрегната, макар че тя отчаяно се опитваше да не го показва. Вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че зад упорито вирнатата брадичка и отметнатата назад глава дебне не само твърдоглавието, а и страхът.

Слава богу, той беше успял да отклони рицарите си, придворните дами и дори самата кралица от намерението им да устроят обичайното веселие около брачното легло. Лейла щеше да се обърка още повече и никога нямаше да му позволи да консумира брака им пред лицата на ликуващите жени и мъже. Не, трябваше да действа много бавно и внимателно. Трябваше да се въоръжи с цялото си търпение, с цялата си нежност и деликатност, макар че Лейла постоянно предизвикваше недоволството и гнева му. Искаше тя да се почувства добре, да се усмихва и дори да се засмее от сърце, както през онзи следобед, когато плаваха по Рона. Искаше да я обезщети богато за всички преживени страдания, на които я беше изложил, откакто я беше извел от Дамаск против волята й. Искаше тя да разбере, че той е в състояние да я направи щастлива, че я очаква с цялата си любов, че иска само тя да отвори сърцето си за него.

Ги дьо Варен беше готов да даде всичко, което притежаваше, за да чуе двете прости думи: „Обичам ви“. И нямаше да се предаде, докато не ги чуеше. Беше се заклел в това, когато свещеникът ги свърза в свещен брак.

От гърлото му се изтръгна тежка въздишка. Лейла все още не бе отговорила на въпроса му. Не му оставаше нищо друго, освен да си говори сам.

— Мисля, че беше много любезно от страна на братовчед ми, граф Съри, и съпругата му да заменят обширните си покои за моето тясно апартаментче какво ще кажете?

Лейла хвърли бърз поглед към едрата му фигура и поруменя. Ги се беше настанил удобно в един висок стол и не я изпускаше от очи. Трепкащите светлинки на свещите играеха по златната верижка, която все още висеше на шията му. Позата му беше отпусната, макар че вътрешно трепереше от напрежение.

Погледът й се насочи към скъпоценните стенни килими, на които бяха изобразени ловни сцени. Една ранена сърна се мъчеше да се изплъзне от преследващите я ловци и бясно лаещи кучета. Лейла въздъхна и отново се загледа в тъмната нощ.

В душата й зееше черна дупка. Никъде не се виждаше светлинка. Чувстваше се отчаяна като окървавената сърна, а Ги дьо Варен беше този, който я преследваше. Защо, защо се беше съгласила да стане негова жена? Не беше ли по-добре да се венчае за онзи богат търговец, веднага след сватбата да открадне парите му, да се метне на някой кон и да препусне като вятър към скалите на Дувър, преди мъжът й да е посмял да я отведе в леглото си? За кой ли път се беше оставила да я водят чувствата. Каква глупачка беше…

— Защо не казвате нито дума, Лейла?

Без да се помръдне, тя отговори:

— Нямам какво да ви кажа. Уморена съм.

— Това е съвсем естествено. Защо тогава не се приготвите за спане?

Лейла издаде някакъв задавен звук и погледна съпруга си. В очите му се четеше разбиране, лицето му беше скрито в полумрака. Дали наистина намекваше, че няма да упражни съпружеските си права?

— Аз също съм уморен — допълни тихо той и се наведе да събуе ботушите си. — Денят беше богат на събития, а утре предстои големият рицарски турнир.

Богат на събития? Това беше твърде слабо казано. Лейла го изчака да свали колана с меча и да откачи златната верижка.

После бързо сведе поглед и сърцето й заби като лудо, защото Ги най-спокойно съблече туниката през главата си. Напусна мястото си до прозореца и мина от другата страна на леглото, за да затвори завесите от синя дамаска. Така поне можеше да се съблече незабелязано.

Тя сведе очи към пода и забеляза добре познатата й кожена торба с малкото й лични вещи. Някой я беше донесъл от палатката на брат й. Тя свали бързо роклята и долната риза, които носеха следи от успешното й бягство, и с треперещи ръце нахлузи през главата си бяла ленена нощница. Макар че беше тънка, материята беше плътна и скриваше тялото й, освен това беше скромна, почти като монашеска одежда. Трябваше да бъде благодарна дори за това. Тя изчетка дългата черна коса, сплете я на хлабава плитка на тила и духна двете свещи, поставени на ниската масичка до леглото. Половината помещение потъна в полумрак.

Куражът й угасна със светлината на свещите и тя се поколеба. Когато последния път легна в едно легло с Ги…

Тя чу как мъжът й се пъхна под завивката и не посмя да се обърне. По тялото й се разля гореща вълна, бузите й пламнаха. Ами сега?

— Лейла?

Жената пое дълбоко въздух, но не отговори.

— Време е да си лягате.

По-добре беше да избяга, но знаеше, че той ще я улови без усилия, преди да е успяла да направи и крачка към вратата. Ако се опиташе да избяга, щеше да го разгневи и да усили желанието му. Може би наистина беше уморен, както бе казал, и щеше да я остави да заспи спокойно? Денят им беше дълъг и напрегнат. Тя вдигна безшумно завесата и отметна завивката.

Меката светлина на малката газена лампа върху масичката огряваше леглото и правеше огромната мъжка фигура, облегната на възглавниците, още по-внушителна.

Дълбоките сини очи не се откъсваха от лицето й.

— Вече си мислех, че ще се наложи да дойда и да ви взема, мила моя.

Лейла беше поразена от тази картина на съвършена мъжественост и не можеше да си поеме дъх. Защо съпругът й беше толкова красив, че при вида му всяка жена започваше да мечтае за невъзможни неща? Защо беше нахлул така дръзко в живота й и заплашваше да разруши всичките й планове?

Ги се подпря на възглавниците, зави небрежно хълбоците си и бронзовата му кожа сякаш заблестя на фона на белия чаршаф. В играта на светлини и сенки мускулите по гърдите и раменете изпъкваха силни и могъщи. Дългата коса беше пригладена назад. На дясното рамо личеше белегът от добре зарасналата рана. През бялата превръзка малко по-долу се процеждаше кръв.

— Позволете първо да видя раната ви — прошепна тихо Лейла.

— Не е нужно, мила. Добре съм. Легнете си най-после, защото в покоите става студено и ще настинете.

Лейла се престори, че не вижда протегнатата му ръка, мушна се под завивките и веднага му обърна гръб. Сви се в най-външния край на леглото, където рискуваше и при най-малкото движение да се претърколи на пода.

Ги потисна с мъка напиращия в гърлото му смях.

— Внимавайте, Лейла, защото ако смятате цяла нощ да спите така, ръката ви ще увисне от леглото. А лейди Елеонор се оплака, че палатът гъмжи от мишки. Може би вече ни дебнат от ъглите.

— Мишки? — Лейла се надигна и очите й се разшириха от ужас. Ги кимна и едва се удържа да остане сериозен. Ала плахият поглед, с който Лейла обходи обширното, почти празно помещение, го отрезви. Не можеше да разбере защо жена му изпитва смъртен страх от мишките. Е, днес вероятно надделяваше страхът от собствената й жажда за любов, която грееше така ярко в очите й. Преди малко, когато вдигна завесите, в погледа й се четеше страстен копнеж. Защо продължаваше да се страхува от себе си — и от него? Макар и колебливо, тя се премести към средата на леглото, но остана с гръб и проговори тихо:

— Лека нощ, скъпи господарю.

О, не. Днес беше сватбената им нощ и за сън не можеше и да се мисли. Ръката му се протегна сякаш от само себе си и я привлече в прегръдката му. Лейла затаи дъх и се скова, но не посмя да се възпротиви.

— Нали казахте, че сте много уморен?

— Нима умореният съпруг няма право да прегърне жена си? — възрази с усмивка той.

Лейла премълча, макар че много й се искаше да му изкрещи: „Не!“ Ако не помръдваше, той сигурно щеше да помисли, че е заспала, и да последва примера й.

— Напротив — пошепна едва чуто тя. Обаче, когато ръката му се плъзна по бедрото й, дъхът й се ускори. Той беше казал, че ще я държи в прегръдката си, не, че ще премине към по-смели нежности. Ги остави ръката си върху бедрото й и Лейла се прозя. После затвори очи, отдръпна се от него и притисна лице във възглавницата. Усещаше и по гърба си всяка линия на тялото му, гърдите, хълбоците, паниращата му мъжественост.

— Пуснете ме! — извика сърдито, уплашена от възбудата му. — Защо ме излъгахте? Вие не искате да спите, а пак да… — Тя не можа да произнесе думата.

Ги я притисна по-силно. Топлият му дъх милваше тила й и дразнеше чувствителното място зад ухото й.

— Не ви излъгах аз, вие сама се излъгахте. Нима не знаете, че по време на сватбената нощ почти не се спи? Нали иначе няма да остане време за любов?

— Аз не ви обичам.

— Затова пък аз ви обичам с цялото си същество — отговори сериозно той. — Обичам ви повече от живота си. В мен има толкова любов, че ще стигне и за двама ни, докато един ден и вие признаете, че ме обичате.

— Този ден няма да дойде никога.

— Напротив, мила, ще видите, че ще дойде. — Той я обърна меко към себе си, помилва шията и брадичката й, впи очи в нейните. — Сигурен съм, че ще дойде.

Лейла усети устните му върху своите и в главата й сякаш нещо избухна. Целувката му беше толкова нежна, че в душата й се надигна вик. Езикът му милваше устните й, които се отвориха под натиска и му позволиха да си проправи пък към меката вътрешност. Когато целувката стана настойчива, бурна, Лейла й отговори с цялата си дълго сдържана страст. Не знаеше колко време е минало, когато се видя да лежи по гръб, обвила с ръце тила му.

— Много искам да узная всичко за вас, Лейла — проговори дрезгаво мъжът й нежно помилва бузата й. — Всичко. За мен вие сте една прекрасна загадка, каквато е и най-ярката небесна звезда. Какво ви кара да се усмихвате, да се смеете? — Той я целуна отново, пламенно и нежно, а после зашепна над полуотворената й уста: — Искам също да узная какво ще ви накара да стенете от удоволствие и да се извивате под мен…

Зави й се свят. Дори не помисли да се съпротивлява, когато той мушна ръка под нощницата й и я плъзна нагоре по бедрото й. Милувките му бяха леки като перце. Помилва бедрото й с връхчетата на пръстите си, мина през корема и влезе в долчинката между гърдите й, откъдето лъхаше сладък аромат на розово масло. Лейла извика задавено, когато ръката му обхвана едната й гърда и предпазливо я притисна.

— Значи това ви харесва — прошепна пресипнало той и езикът му остави пареща следа по шията й. Грапавата му длан търкаше чувствителното връхче, напред-назад, напред-назад, докато от гърлото й се изтръгна дрезгав стон. — Кажете ми, Лейла, кажете ми дали това ви е приятно. Искам да го чуя от устата ви.

— Да — прошепна тя и отметна глава назад.

— Тогава ще направя още нещо, което ще ви хареса още повече.

Лейла отвори широко очи, когато Ги изведнъж отметна завивката и застана на колене. Протегна ръка и с едно-единствено движение на ръката раздра нощницата й. Ето че беше гола пред него. Той притисна тялото й между мускулестите си бедра и се приведе към нея. Езикът му започна да описва кръгове около втвърдилите се розови зърна. Първо около едното, после около другото. Влажни, огнени кръгове.

— Как ви харесва това, прекрасна моя? — попита дрезгаво той. Милувките му ставаха все по-настойчиви.

Лейла не можеше да говори. Изпитваше толкова силно удоволствие, че гърлото й пресъхна. Всяка мисъл за съпротива отдавна беше угаснала във вихъра на чувствената наслада, която пареше вътрешностите й. Сега искаше само Ги да продължи да я възбужда и да подхранва сладкото мъчение, което разтърсваше тялото й като в треска.

Мъжът взе в устните си твърдото зърно на гърдата й, засмука го и Лейла впи нокти в напрегнатите му бедра. Изкушаваше се да го възбуди още повече по начина, на който я беше научила Маджида, но един тих вътрешен глас я предупреди да не се отдава напълно на страстта. Не биваше да се оставя изцяло във властта на този мъж, който и без това притежаваше почти напълно тялото й.

Скоро обаче слабото предупреждение на вътрешния глас заглъхна, защото Ги разтвори краката й и коленичи между тях. Горещата му уста остави пареща следа по опънатия й корем.

— Вече знам как да ти доставя удоволствие, любов моя — прошепна задавено Ги и потопи върха на езика си във вдлъбнатинката на пъпа. Изненадана от нахлулите в утробата й сладостни тръпки, Лейла се изви като дъга и се вгледа в пламтящите от страст сини очи. Мъжът се изсмя дрезгаво и продължи пътя си към малкия черен триъгълник между бедрата й.

Когато пъхна ръце под задника й и я вдигна към устата си, от гърлото й се изтръгна писък. Ги дишаше тежко и топлият му дъх милваше интимните й части не по-малко сладостно от парещия му език. Лейла се вкопчи като удавница в меките чаршафи, бедрата й затрепериха от напрежение. Обля я гореща вълна на възбуда, произлязла от мъничката, пулсираща точка, която Ги милваше с устни.

— Моля те — прошепна задавено тя, изви тялото си под него и заби нокти в раменете му. — Моля те — повтори задъхано тя, — не мога повече да понасям…

Ги не чу молбата й, омаян от сладкия й аромат, от обгърналата го топлина, и потисна парещото желание в слабините си, за да я доведе до върха на екстаза. Едва когато тялото й безконтролно се разтрепери и тя застена отчаяно, той се изправи, улови ръцете й, вдигна ги над главата и проникна в нея колкото можеше по-дълбоко.

— О, Лейла, колко пъти съм си мечтал за това…

Тя се разтвори, за да го приеме, и той започна да се движи, отдръпна се назад, за да се потопи след това още по-дълбоко, напред и назад, отново и отново. Беше си обещал да бъде нежен и внимателен, за да продължи взаимното им сливане и да забави върха, но не можа да издържи дълго. Тласъците му ставаха все по-силни, по-бързи и мощни, Лейла нагоди ритъма си към неговия, обви го с хълбоците си, за да го поеме още по-дълбоко в себе си, докато и двамата усетиха сладостта на наближаващия оргазъм.

— Лейла — произнесе дрезгаво Ги и не можа да удържи напора в слабините, който не беше изпитвал никога досега, с никоя друга жена. — Хайде, Лейла…

В продължение на един безкраен миг тя се почувства разкъсана на две. Заля я вълна на безпаметно удоволствие, вдигна я високо във въздуха и тя забрави всичко около себе си, освен безумното биене на сърцето си. Изведнъж усети как дълбоко, дълбоко в нея се изля нещо влажно и горещо.

Не можеше да каже колко време е минало, докато Ги пусна ръцете й и се повдигна на лакти. Най-после можеше свободно да си поеме дъх и успя дори да отвори очи. Усмивката на мъжа издаваше безкрайна нежност.

— Мисля, че ви доставих удоволствие, любов моя — проговори тихо той и целуна горещите червени устни. После меко отърка хълбоците й в своите, без да се отделя от нея. — Трябва да знаете, че и вие ме ощастливихте безмерно много — прибави с усмивка той.

Лейла не отговори, само бузите й пламнаха още по-силно. Ги го забеляза и гърлено се изсмя. После сведе глава и отново засмука зърното на гърдата й.

Лейла изпъшка недоволно и направи опит да се освободи.

— Какво правите? — попита невярващо тя. — Та нали ние току-що…

— Нима смятате, че съм ви се наситил, скъпа съпруго? — Възбудата му нарастваше. Още отсега знаеше, че никога няма да се задоволи, колкото и пъти да я люби. — Сватбената нощ трае до късно сутринта. Има толкова неща, които бих желал да споделя с вас, а сигурно и вие можете да ме научите на нещо.

Той отмести поглед от напращелите й гърди и я погледна в очите.

— Научете ме на някои от изкуствата, които сте овладели в харема, Лейла. Хайде, разкрийте ми някои от тайните си.

В гърдите й се надигна гняв. Нима наистина очакваше, че тя ще сподели наученото с него? Това щеше да означава окончателно предателство към Дамаск и Джамал Ал-Азис. Досега беше успяла с много усилия да запази една част от себе си недокосната и нямаше намерение да му я разкрие.

— Каквото и да съм научила там, лорд Дьо Варен — отговори хладно тя, — то не е предназначено за вас, а за законния ми съпруг.

— Аз съм вашият законен съпруг, Лейла.

— Не сте. — Лейла съжали за думите си още преди да ги е изговорила докрай.

Ги изпъна могъщото си тяло и в очите му лумна тъмен пламък.

— Вие станахте моя жена пред Бога и пред хората. Бяхме венчани в свещена церемония пред олтара — напомни й мрачно той, опитвайки се да овладее гнева си. — Дадохте ми дума и тя бе потвърдена от свещеника и от крал Едуард. Ако това не ме прави ваш законен съпруг, лейди Дьо Варен, кое тогава? — Изведнъж той се претърколи по гръб и я сложи върху себе си. Косата й отдавна се беше разплела и сега загърна и двамата като було от черна коприна. Лейла се опря с две ръце на мускулестите му гърди и усети под връхчетата на пръстите си лудото биене на сърцето му. Ги я улови за талията и отново се задвижи в нея. Прегръдката му ставаше все по-силна, дъхът му идваше на мощни тласъци.

— Казах ви, че ще дойде ден, когато ще ми признаете любовта си. Ако това означава, че трябва да чакам, докато сте готова да споделите с мен всичко, което знаете, което сте, нека да бъде така. Но винаги помнете едно: вие сте моя законна съпруга.

Гневът й се изпари, изместен от надигащото се желание. Бавните, равномерни тласъци и силната чувственост, която се излъчваше от него, я накараха да забрави всичко около себе си. Все пак някаква част от нея продължаваше да я убеждава, че Ги притежава само тялото, но не и душата й. Един ден щеше да го напусне и завинаги да избяга от любовта му. Ала тези мисли отлетяха някъде много далеч, когато той я притисна до себе си и отново започна да милва и целува гърдите й. Страстта я понесе на крилете си.

— Един ден ще ме обикнете, Лейла, бъдете сигурна в това. Ще ме обикнете, знайте го.

Колко още щеше да се съпротивлява, без да пропадне в пропастта? Без да признае пред себе си онова, което вече усещаше дълбоко в най-интимната си същност? Нима отдавна не го обичаше с цялото си същество?

— Мило дете, събудете се най-после! Трябва да се окъпете и облечете, иначе ще закъснеем за откриването!

Лейла примигна и седна в леглото, когато забеляза трите дами, застанали пред нея. Познаваше само една от тях, закръглената лейди Матилда дьо Варен, графиня Съри, съпруга на феодалния господар граф Съри. Другите две лица й бяха чужди. Вероятно са й били представени, когато с Ги се появиха на тържествата след коронацията.

Къде беше мъжът й? Едва сега забеляза, че е сама в леглото.

— Вашият съпруг е зает от ранна сутрин с подготовката на големия турнир, детето ми — обясни добродушно лейди Матилда.

От ранна сутрин? Нима не му беше необходим сън след тази дълга любовна нощ? Споменът за преживяното удоволствие я накара да пламне от срам. Лейди Матилда улови ръката й.

— Ставайте най-после, Лейла. Благородният рицар гори от нетърпение да види красивата си съпруга седнала в кралския павилион. Но може би вие не знаете, че рицарите минават да поздравят дамите? Знам, че сте много изтощена след първата си брачна нощ, но не бива да закъсняваме.

Когато двете млади дами захихикаха зад гърба й, лейди Матилда замлъкна и ги измери с укорен поглед.

— Познавате ли дамите, Лейла? — попита тя, но като си припомни при какви необикновени обстоятелства беше извършена вчерашната венчавка, побърза да добави: — Доведох лейди Маргарет Грей и лейди Бланш дьо Хенгъм, за да сте в компанията на ваши връстнички, докато седите в павилиона, мила. Техните съпрузи също ще яздят днес под знамената на граф Съри.

Без да се бави повече, графинята дръпна завивките и Лейла засрамено закри с ръце голите си гърди.

— Дете, тук сме само жени и нямаме какво да крием. Хайде, влизайте бързо във ваната, преди водата да е изстинала.

Лейла се подчини и си спомни, че Ги беше нарекъл съпругата на братовчед си истинска майчица. Не само за собствените си многобройни наследници, но и за всички рицари и техните съпруги. Нищо чудно, че беше решила да вземе под крилото си и новата лейди Дьо Варен.

Лейла се остави в ръцете на двете слугини, които чакаха скромно в ъгъла, и се наслади на горещата, освежителна баня.

— Коя рокля ще облечете днес? — попита забързано графинята. Лейла обърна глава и не повярва на очите си. Пет прекрасни роби с подходящи по цвят воали бяха разпрострени на леглото и образуваха прекрасна разноцветна дъга от кралскосиньо, виолетово, яркочервено, люляково и прасковено.

— Вашият съпруг накара шивачките на Нейно величество Елеонор да работят цяла нощ, за да можете да си изберете, която пожелаете — обясни гордо лейди Матилда.

Лейла я гледаше смаяно. Ето за какво беше мислил Ги дьо Варен, докато тя си блъскаше главата как да се държи през идващата нощ и се измъчваше от безименни страхове. А после всичко беше толкова прекрасно, беше я направило толкова щастлива, че само при спомена за нежността му по тялото й се разливаха горещи вълни.

Гласът на лейди Матилда я върна в действителността:

— Ги сам избра цветовете, Лейла. Искаше да подчертае още повече необикновената ви красота. Той много се гордее с вас, мило дете.

— Лорд Дьо Варен изпрати двама свои рицари в града, за да ви купят ето това — намеси се възбудено лейди Маргарет и й показа прекрасен сребърен колан.

— И този накит! — добави възхитено лейди Бланш и вдигна в ръце сребърна диадема, обсипана с огромни аметисти. — Колко сте щастлива, че имате такъв щедър съпруг!

— И толкова богат — допълни през смях графинята, която тъкмо проверяваше здравината на коприната. — Той ще ви нагласи като кралица, защото ви обича с цялото си сърце. А вие искахте да се върнете в Дамаск! Много съм щастлива, че навреме се осъзнахте.

Лейла се сгърчи, сякаш я бяха ударили. Кръвта се отдръпна от лицето й. Нима Ги беше разказал историята й на всичките си роднини? Или необикновената й съдба се предаваше от уста на уста сред целия двор?

Лейди Матилда веднага разбра, че е постъпила нетактично, и побърза да поправи грешката си.

— Простете ми, мила, знам колко ви е трудно да свикнете с новата обстановка. Досега сте се държали много храбро тук, с нашите чужди и невинаги приятни за вас нрави и обичаи. Бъдете благодарна, че си избрахте истинския мъж. Ги е смел воин, верен рицар и един от най-добрите приятели на краля. Какво повече може да си пожелае една жена?

Лейла хвърли бърз поглед към скъпоценните одежди и тихо въздъхна. През първата им брачна нощ Ги дьо Варен в никакъв случай не се беше държал като варварин. Никой нецивилизован човек не би проявил толкова внимание и нежност към съпругата си. Несигурността отново я загриза. Снощи беше готова да повярва, че е започнала да обича мъжа, когото се беше заклела да мрази. Дали наистина щеше да го напусне, ако й се удадеше удобен случай да избяга?

— Още не сте ни казали коя рокля ще облечете, Лейла.

Гласът на графинята изтръгна младата жена от нерадостните мисли и в същото време я наведе на една идея. Какво ли щеше да стане, ако успееше да убеди Ги дьо Варен, че поради съвършено различния си произход двамата не могат да имат щастлив брак? Сигурно той щеше да се зарадва, че може да я изпрати обратно в Дамаск. Забележката на графинята показваше само, че тя се е предала твърде лесно и прекалено бързо се е пригодила към чуждоземните обичаи. Не, от днес нататък ще се държи другояче. Ще покаже не само на Ги дьо Варен, а и на всички тези варвари наоколо, че е много различна от тях и смята да си остане такава.

— Ще облека яркочервената рокля — отговори твърдо тя.

— Прекрасно. Сигурна съм, че ще ви стои много добре.

Оттук нататък всичко тръгна с луда бързина. Слугините я подсушиха с големите кърпи и й помогнаха да облече новите одежди. Изчеткаха дългата черна коса и я сплетоха на плитка на тила, като я украсиха със сребърни панделки. Когато лейди Бланш понечи да закрепи на челото й късия воал, за да пада от двете страни на лицето й, Лейла поклати решително глава.

— Не така, това не е правилно. В страната, от която идвам, дамите носят воал не само на главата. Обвиват се целите в непрозрачно покривало и скриват лицето си под друго, също така плътно. Така ни повеляват приличието и женската скромност. Никоя почтена жена не би изложила красотата си на показ, както правите вие. Прощавайте, но аз ще довърша тоалета си сама.

Погледите, които си размениха смаяните дами, я накараха да изпита угризения на съвестта. Не биваше да подлага на такова жестоко изпитание искрената им сърдечност. Лейла побърза да прогони тази неприятна мисъл и затвърди решението си да им докаже, че е различна от всички жени в тази варварска страна.

— Какво правите? — извика ужасено лейди Матилда, когато Лейла взе от масичката едно остро ножче и посегна към кралскосинята одежда.

— Смятам да си направя було, което да ме покрие до петите. Яркочервеният воал ще бъде за лицето.

— Недейте така, ще унищожите красивата нова рокля! — възмути се графинята.

— Няма да напусна покоите си, без да съм добре покрита — настоя Лейла и вирна упорито брадичка.

Матилда дьо Варен хвърли безпомощен поглед към двете млади дами, които бяха загубили ума и дума, и поклати глава.

— Разбира се, мило дете. Направете онова, което смятате за правилно. Само ви моля да побързате.

Лейла се усмихна в отговор и решително разряза синята роба по дължина отпред. Умираше от нетърпение да види лицето на Ги, когато забележеше жена си да седи в кралския павилион в ориенталска одежда.

Чувството на задоволство се задържа дори когато малко по-късно излязоха от покоите й. Появата на новата лейди Дьо Варен вдигна голям шум в двора. Няколко прислужници, които дамите срещнаха по пътя си, толкова се уплашиха, че изпуснаха онова, което носеха в ръцете си. Във всяко помещение, през което минаваха, разговорите замираха. Жените отваряха широко очи, рицарите поглъщаха необичайно облечената стройна фигура с жадни погледи.

Като слушаше забележките, които се разменяха зад гърба й, Лейла едва не избухна в смях. Без да се трогва, тя си проби път през гъстата тълпа отвън и се запъти към кралския павилион в края на полето за турнири.

Графинята я следваше с поруменяло лице и не смееше да погледне настрана. Двете млади дами бяха толкова развълнувани, че бяха забравили дори да бъбрят. Лейла им отстъпи да влязат пред нея и зае определеното й място на втория ред. Още щом седна, върху нея се съсредоточиха всички погледи. Тя седеше с гордо изправен гръб, без да се тревожи от впечатлението, което правеше. Тези хора не заслужаваха да си хаби мислите заради тях. Нека се смеят, нека си шепнат, какво от това? Важното беше, че тя, Лейла дьо Варен, е единствената дама в двора, облечена според правилата на приличието.

Графиня Съри се отпусна изтощено до съпруга си, който я чакаше на първия ред, и въздъхна дълбоко.

— Учудвам се, че все пак дойдохме навреме — рече тя и хвърли гневен поглед към седналата точно зад тях Лейла. — Дали турнирът ще започне със закъснение?

Джон дьо Варен трябваше да положи огромни усилия, за да не се обърне назад и да се зазяпа в новата си роднина, както правеха останалите господа.

— Доколкото разбрах, имали са известни несъгласия кой да излезе на арената, но вече всичко е уредено и тържественият парад ще започне само след минута.

— Дано не е било нещо сериозно — промърмори загрижено лейди Матилда. — Не искам да си развалям целия ден.

— Знаете ли, лорд Жерве настоя да се бие с противник, който не беше изтеглил неговия номер.

Лейла неволно наостри уши. Лейди Маргарет и лейди Бланш последваха примера й.

— И кой беше този рицар, скъпи съпруже?

— А вие как мислите, Матилда?

Сърцето на Лейла внезапно се качи в гърлото. Разбира се, че ставаше дума за Ги дьо Варен.

— Не се тревожете за нищо, Матилда. Самият крал укори Жерве за упорството му и го утеши, че ще има още достатъчно турнири, през които ще може да се срещне с предпочитания от него противник. Нали знаеш, че двамата са непобедими в двубой с копие.

— Този мъж наистина ли имаше нахалството да… — Думите на лейди Матилда заглъхнаха в пронизителния сигнал на тромпетите, които възвестиха влизането на рицарите. Херолдите, облечени в пъстри туники, обявиха откриването на рицарския турнир. Дълга редица рицари в пълно бойно снаряжение, възседнали грамадни бойни коне, излязоха на арената под оглушителните викове на събраното множество. Зрителите се стълпиха около оградата, за да виждат по-добре. Вятърът развяваше ярките наметки. Щитовете и шлемовете блестяха под утринното слънце. Забралата бяха спуснати. Перата и другите украси по шлемовете правеха рицарите още по-грамадни и величествени. Дългите копия с развяващи се знаменца пронизваха ясния въздух, триъгълните щитове бяха поставени пред лявото рамо.

Участниците в първия турнир преминаха в тръс пред кралския павилион и Лейла безуспешно се опита да различи Роджър или Ги дьо Варен.

— Как ги познавате? — обърна се тя към лейди Маргарет, която също изглеждаше несигурна и се обърна за помощ към една друга дама, която преди малко бе направила глупава забележка за вида на Лейла.

— Трудно е, наистина, когато човек не познава гербовете. Трябва да знаете, че всеки рицар е нарисувал върху щита си своите цветове и фамилни знаци. Те са извезани и върху наметката му. Гербът може да се види дори върху покривалото на коня.

Лейла кимна и престана да слуша обясненията на дамата. При тези обстоятелства й беше невъзможно да открие Ги дьо Варен. Беше го виждала само с бялата наметка на кръстоносец, на която грееше червен кръст. Лейди Маргарет й се притече на помощ.

— Вижте, ето го там вашият съпруг, лейди Дьо Варен, на огромния бял жребец. На герба му е изобразен легендарният грифон, полулъв, полуорел.

Лейла проследи в каква посока й сочеше лейди Маргарет и затаи дъх, когато най-после съзря грамадната фигура на съпруга си. Той изглеждаше толкова внушителен, толкова красив, че сърцето й заби като лудо. Всички подробности от снаряжението му се запечатаха в паметта й: украсения с пера шлем, тъмносинята наметка, богато извезаното покривало на коня му в същия цвят. Още когато го видя за първи път въоръжен, изпита страх. А сега, когато стоеше пред нея в цялото си великолепие, възседнал огнен бял жребец, най-после проумя защо сарацините изпитваха такъв див ужас при вида на кръстоносците. Ги дьо Варен приличаше на езически бог, сияещ и непобедим, и тя не можеше да откъсне поглед от него.

След малко той се приближи до павилиона и вдигна глава. Лейла смяташе, че ще се разгневи ужасно, като я види, и се беше подготвила за яростно избухване. Затова изпита безкрайно разочарование, като видя, че той по-скоро се развесели и на лицето му грейна усмивка. За съжаление точно в този миг прозвуча отново сигналът на тромпетите. Всички рицари обърнаха конете си настрана и сведоха копията.

Лейла едва успя да отмести поглед от Ги дьо Варен, когато се изправи крал Едуард, редом с него стана и сияещата лейди Елеонор. Глъчката стихна, над обширната площадка се възцари тишина, всички устремиха погледи към монарха.

— Ние, Едуард, новокоронясан крал на Англия, и нашата любима кралица Елеонор, ви поздравяваме с добре дошли.

Надигна се всеобщо ликуване. Кралят почака малко и вдигна ръка.

— Един от тези смели и благородни рицари ще отнесе със себе си наградата на победителя, когато отмине и последният сблъсък. Обявявам рицарските игри за открити. Господата, които жребият определи да се срещнат първи, да застанат пред бариерата.

Лейди Маргарет вече беше разбрала, че съпругът й е между първите дванадесет воини, но като видя противника му, побледня като платно. Той беше целият в черно, черни бяха и веещите се пера на шлема му. Яздеше великолепен вран жребец, който неспокойно потропваше с копито. Щитът му беше украсен със седмоглав жълт дракон.

— Лорд Жерве — прошепна обезкуражено младата дама и сведе глава. Лейла погледна към брат си и по гърба й пробягаха студени тръпки. Роджър наистина изглеждаше застрашителен. Но защо лейди Маргарет беше толкова уплашена? Съпругът й изглеждаше достатъчно силен да се опълчи срещу противника си.

— Ако някой от вас, благородни господа, желае да говори с дамата на сърцето си, нека отиде при нея и помоли за малък знак на внимание, който да му донесе щастие — завърши тържествено крал Едуард и седна.

— Какъв е този знак на внимание? — попита Лейла, когато сър Реймънд Грей насочи коня си към тях.

— Такъв е обичаят — отговори лейди Бланш. — Дамата връчва на своя рицар някакъв талисман, който да го пази по време на боя.

— Нищо не може да предпази мъжа от отредената му съдба — възрази Лейла и с учудване установи, че думите й са засегнали болезнено лейди Бланш. В погледа й се четеше горчива обида.

През това време лейди Маргарет се изправи и развя нежния си бял воал. Хвърли го на съпруга си, който го улови с върха на копието, притисна го до своето сърце и го пъхна в колана си.

— Бог да ви пази, мой любими рицарю — проговори задавено младата жена и проследи с поглед сър Реймънд, който обърна коня си и се насочи към бариерата.

От другата страна лейди Мод вече беше привързала към копието на съпруга си златна панделка.

Един мъж, който стоеше точно под столовете на кралската двойка, извика с пълен глас:

— Заемете местата си, благородни господа.

Лейла узна, че това е така нареченият арбитър, който се назначава за всеки рицарски турнир. Рицарите застанаха зад двете срещуположни бариери и вдигнаха копия. Над арената надвисна тишина. Никой не смееше дори да диша. Чуваше се само пръхтене на коне и плющене на знамена.

Съдията размаха златното знаме, което беше вдигнал, и безброй гърла изреваха в един глас. Дванадесет рицари пришпориха бойните си коне и се втурнаха срещу противниците си с вдигнати щитове и насочени напред копия.

Сблъсъкът беше оглушителен. Лейла гледаше, неспособна да се помръдне. Четирима се строполиха от седлата си на земята, останалите се върнаха по местата си и отново се втурнаха към противниците си. Този път падна и сър Реймънд, но не скочи на крака като останалите, а остана сгърчен в праха. Четирима пажове с цветовете на Дьо Варен се втурнаха към него, вдигнаха го и го изнесоха извън арената.

— Трябва да ида при него — Лейди Маргарет скочи от мястото си, бледа като платно.

— Ще ви придружа — обади се мрачно граф Съри и предложи ръката си на младата дама, при което хвърли многозначителен поглед към съпругата си. — Трябва да видя дали няма нарушение на правилата… — Без да довърши, той забърза надолу по стълбичката, водейки със себе си олюляващата се лейди Маргарет.

— Правила — промърмори гневно Лейла, все още под впечатлението на случилото се. — Нима един рицарски турнир може да бъде толкова жесток?

Лейди Матилда се обърна към нея и сериозно обясни:

— Съпругът ми ще разбере дали сър Реймънд просто се е ударил лошо при падането, или лорд Жерве си е послужил с остро копие, вместо с тъпо, както предписват правилата. Нищо чудно нарочно да е наранил тежко противника си.

Лейла стисна до болка ръце и ги скри под робата си. Лейди Бланш допълни, че и друг път се е случвало по време на турнир да се решават лични вражди и двубоите да завършат със смъртта на някого от противниците.

— Надявам се само — заключи с треперещ глас младата дама, — че днес и утре няма да се стигне дотам. Моля се утре жребият да не изправи моя съпруг срещу лорд Жерве, защото той е непобедим в двубоите с копие. Досега не е изгубил нито един.

Значи лейди Маргарет имаше право да се притеснява, каза си потиснато Лейла. При тези обстоятелства никой не смееше да се изправи срещу кръвожадния й брат. Сигурно затова Роджър е искал да предизвика на двубой Ги дьо Варен. Така щеше да се сложи край на една дългогодишна кървава вражда.

Лейла едва дишаше. Съпругът й и Роджър Жерве бяха врагове още преди вчерашната прибързана венчавка в Уестминстърското абатство. Тя само беше влошила положението, защото бе осуетила плановете на брат си да си възвърне отнетото богатство. Разбира се, сега Роджър жадуваше да си отмъсти на Ги и беше излял бесния си гняв върху невинния сър Реймънд, излязъл насреща му под омразните цветове на Дьо Варен. При тази мисъл Лейла усети непоносима болка.

— Има един-единствен рицар, който е равностоен противник на лорд Жерве — продължи тихо лейди Бланш. — И това е вашият благороден съпруг. Досега нито един от двамата не е излизал победител в преките двубои помежду им.

Лейла потръпна от ужас и се постара да съсредоточи вниманието си върху следващите битки. Граф Съри се върна едва след доста време, но без лейди Маргарет. Тя беше останала при съпруга си, който беше загубил съзнание от силния удар в главата. Все пак се разбра, че копието на Роджър е било с тъп връх, значи двубоят се беше състоял според правилата. Лейла усети неизказано облекчение. Само след миг обаче цялата й смелост се изпари, защото на арената излязоха Ги и Роджър Жерве.

Лейди Матилда се изправи като свещ.

— Позволено ли е един рицар да излезе два пъти подред?

Граф Съри кимна, видимо ядосан.

— Да, ако противникът му е съгласен. Ги беше толкова разярен от падането на Реймънд, че изяви готовност да излезе срещу Жерве. Каза ми, че при втория сблъсък Жерве не е изчакал знака и това му е дало предимство. Не видях точно какво стана, но вярвам на Ги.

— Велики Боже! — въздъхна графинята, когато рицарите заеха позиция пред кралския павилион. — Ето какво стана! Сега тълпата ще си получи жадуваното развлечение, и то два дни по-рано от очакваното — прибави угрижено тя.

Лейди Матилда се оказа права. Ликуването на зрителите не знаеше граници. Дали защото на арената щяха да се изправят един срещу друг двамата най-силни рицари, или защото всички бяха осведомени за враждата помежду им, което предполагаше двубой на живот и смърт? Лейла трепереше с цялото си тяло. Ами ако Роджър излезеше победител и Ги паднеше мъртъв? Дъхът й секна, пред очите й падна черна пелена. Едва когато съпругът й спря коня си пред павилиона и вдигна копието за поздрав, разбра какво я очакваше.

— Не се бавете, лейди Лейла — пошепна в ухото й лейди Бланш. — Дайте воала си на благородния рицар. Всички чакат.

Нима това беше последният път, когато имаше възможност да погледне Ги в очите? Нима никога повече нямаше да го държи в прегръдката си и да се радва на целувките му? Едва предупредителните думи на младата дама й напомниха за взетото решение.

— Не мога — отговори с треперещ глас тя. — Не мога да покажа лицето си. Не мога да наруша правилата на приличието заради вашите варварски обичаи.

По редиците на зрителите се понесе шепот. Лейди Бланш нададе ужасен писък. Ала скоро всички замлъкнаха, защото Ги дьо Варен вдигна ръка и с рицарски жест я притисна до сърцето си. Гласът му прозвуча странно чуждо през спуснатото забрало, но все пак беше достатъчно ясен, за да разкрие веселите нотки в него.

— Любима моя господарке, радвам се, че желаете да запазите красотата си единствено за моите очи. Вашата преданост ме трогва до сълзи.

Нито следа от гняв и укор. Очакванията й отново се бяха оказали напразни. Ги дьо Варен обърна с лекота мощния бял жребец и се върна на мястото си зад бариерата, където Роджър Жерве го очакваше с явно нетърпение. Арбитърът вдигна златния флаг, а когато го спусна, тълпата му отговори с невъобразим ликуващ рев. Полето се огласи от въодушевени викове.

Лейла виждаше само двамата противници, които препускаха като вихър един срещу друг. Копията се сблъскаха с оглушителен шум, последва ги трошене на метал.

— О, небеса, и двете копия се счупиха! — провикна се изумено граф Съри.

Лейла проследи как Ги се връща на мястото си зад бариерата и сърцето й замря. Съпругът й получи ново копие от ръката на един паж, Роджър направи същото. Колко още щеше да продължи тази безсмислена битка? В гърлото й беше заседнала буца. Златното знаме отново бе вдигнато, а когато се спусна, белият и враният кон се хвърлиха един срещу друг. И след третия сблъсък Ги дьо Варен и Роджър Жерве успяха да се задържат на седлата.

— Това е последният двубой. Ако и този път няма победител, борбата остава нерешена — обясни на висок глас арбитърът.

Лейла затвори очи и стисна до болка ръце.

— О, не! — прошепна задавено лейди Бланш. — Вижте, те нападат отново!

Лейла отвори стреснато очи и едновременно с това си пожела да не види нищо. Нервите й бяха опънати до скъсване. Когато Ги дьо Варен се строполи тежко от седлото и се просна с цялата си дължина на земята, тя едва удържа напиращия в гърлото й вик. Минаха няколко секунди, които й се сториха цяла вечност. Защо съпругът й не ставаше? Защо не помръдваше? Зрителите зашепнаха възбудено. Рицарят, чиято победа бяха чакали, бе паднал. Ранен, може би дори мъртъв.

Няколко от застаналите най-близо прескочиха оградите и се втурнаха към падналия, следвани от десетина рицари с цветовете на дома Дьо Варен, които бяха спрели конете си извън арената.

Кръвта биеше лудо в слепоочията й.

— Не, не, това не може да бъде, не и Ги… — шепнеше задавено тя.

Изправи се като лунатичка, отблъсна ръката на Бланш, която се опита да я задържи, и се затича надолу по стълбичката, която водеше към арената. Трябваше да отиде при съпруга си. Сляпа и глуха за всичко, което ставаше наоколо, Лейла си проправяше път през нервно потрепващи коне, уплашени рицари и бързащи хора, за да стигне до мястото, където лежеше Ги.

— Пуснете ме — молеше задавено тя, без да забелязва, че от очите й се стичат сълзи. — Трябва да видя съпруга си.

Още не беше стигнала до него, когато полето се огласи от диво ликуване. Рицарите удряха като обезумели по щитовете си и надаваха бойните си викове. След миг прозвуча добре познатият й глас, тъмен и дълбок както винаги:

— Е, господа, боя се, че днес Жерве се оказа по-добрият воин. Май съм изразходвал всичките си сили през първата брачна нощ. Съжалявам, но красивата ми съпруга просто не ме остави да поспя.

Лейла замръзна на мястото си. Рицарите избухнаха в луд смях и бузите й пламнаха от срам. Облекчението й отстъпи място на бесен гняв. Тя едва не умря от страх, че Ги дьо Варен е смъртно ранен, а той си правеше шегички и обвиняваше нея за несръчността си!

— Благородната дама тъкмо идва при вас, лорд Дьо Варен! — извика един рицар, застанал до него.

Зрителите, които го бяха наобиколили, се разстъпиха почтително, за да й сторят място. Вече нямаше как да се оттегли незабелязано. Ги щеше да разбере, че тя се е уплашила за него и е побързала да му се притече на помощ.

Вече не можеше да го крие от себе си. Онова, което я тласна към Ги, беше любов, мъчителен страх за живота на любимия. Но не можеше да го признае и пред него. Не биваше да събужда в душата му неосъществими надежди. Тази любов беше невъзможна. Помежду им не се беше променило нищо. Тя щеше да удържи на думата си и да го напусне, за да се върне в Дамаск. Твърде дълго беше работила, за да постигне целта си, да осъществи мечтата на живота си. Ги дьо Варен не биваше да застава на пътя й. Трябваше веднага да измисли приемливо обяснение за появата си на арената.

— Лейла!

Сърцето й трепна от радост, когато го чу да произнася името й. Толкова трудно й беше да го отблъсне. За кой ли път се изправяше пред непреодолимото противоречие между любовта си към Ги дьо Варен и живота в Дамаск, към който продължаваше да се стреми.

Ги закрачи накуцвайки към нея, стиснал шлема си подмишница.

— Какво правите тук, мила моя? Арената не е място за красиви жени.

— Помислих, че сте ранен — отговори тя и се опита да затвори сърцето си за топлината, която струеше от погледа му. — Затова дойдох, нали съм лекар.

Радостната усмивка, която озари изпотеното му лице, й показа, че той е останал с погрешно впечатление от загрижеността й.

— Дълбоко съм трогнат, че се разтревожихте за мен, Лейла.

— Дълг на всеки лекар е да се погрижи за ранените. Не забравяйте, че бях изпяло отдадена на работата си, преди да ме отвлечете от родния ми град и да ме принудите да стана ваша съпруга.

Рицарите побързаха да се оттеглят. Усмивката на Ги угасна, гласът му прозвуча като заплашителен шепот:

— Не съм го забравил. Нямам нищо против да се увивате в дълги до земята покривала и да ми отказвате малкия знак на внимание преди решителния двубой. Само не ме предизвиквайте пред очите на целия двор. Спестете си острите думи за общата ни спалня. Стига ми, че загубих двубоя с подлия ви брат. Не е нужно да ме унижавате пред приятелите ми. — Той млъкна изведнъж и погледна над главата й.

Лейла се обърна и се задъха от учудване. Роджър Жерве се приближаваше, все още върху врания си жребец, без шлем, със странен израз върху мрачното си лице. Дръпна юздите точно пред тях и ги измери с хладен поглед.

— Каква трогателна гледка, скъпа сестро! Значи побързахте да слезете на арената, за да се погрижите за победения си съпруг? Дълбоко съжалявам, че не успях да ви направя вдовица.

— Не се надценявайте, Жерве. Днес съдбата беше благосклонна към вас, но в някой от следващите дни може и да се търкулнете в праха.

— Ако това е предизвикателство, Дьо Варен, аз го приемам със задоволство. Ще се погрижа утрешният ми противник да се смени с вас. За мен ще бъде удоволствие да забия копието си в гърлото ви.

— Имам думата ви, лорд Жерве!

Роджър се поклони подигравателно и вдигна ръка.

— Ваш предан слуга, лейди Дьо Варен.

— Вие сте луд! — изсъска гневно Лейла, когато брат й се отдалечи от тях сред облак прах. — Той ще ви убие! Не виждате ли, че няма да се смири, докато не пролее кръвта ви?

— Аз също — отговори кратко Ги. — Кралският турнир предлага чудесна възможност за разчистване на сметки. Нека победи по-добрият.

В думите му прозвуча нескрита горчивина и Лейла потрепери. Макар че се напрегна до болка, тя не можа да прикрие дълбоката си тревога. Мисълта, че Ги ще бъде убит заради нея, беше непоносима.

— Роджър вече ви победи веднъж, съпруже мой. Какво ви кара да вярвате, че това няма да се случи още веднъж и че вторият път ще трябва да заплатите с живота си?

— Стига толкова — отговори остро Ги и в погледа му блеснаха болка и гняв. — Достатъчно ясно ми дадохте да разбера, че се тревожите за мен само когато това засяга собственото ви бъдеще. А тази нощ бях готов да повярвам…

Лейла не смееше да се помръдне. Ако го погледнеше, щеше да се хвърли на гърдите му и да му разкрие любовта си. Той я обвиняваше в подлост, но тя нямаше как да го промени.

Ги се обърна и извика верния си васал, който стоеше наблизо:

— Лангтън!

— Да, господарю? — Хенри Лангтън се приближи с широки крачки.

— Придружете лейди Дьо Варен до кралския павилион. Не виждате ли, че тълпата чака с нетърпение следващия двубой?

С тези думи той обърна гръб на жена си и се запъти към бойния си кон.

Тромпетите възвестиха началото на поредния сблъсък. Лейла не чуваше нищо. Каквото и да й донесеше следващият ден и предстоящият двубой между двамата равностойни противници, единственото й желание в този миг беше всичко да свърши колкото се може по-скоро. Тя щеше да се върне в Сирия и да напусне завинаги страната, която никога нямаше да нарече своя родина.