Кръстоносецът

Шеста глава

Лейла отвори очи и веднага ги засенчи с ръка. Тих вик на болка се изтръгна от устата й. Ярката слънчева светлина беше непоносима. В главата й биеше ковашки чук, виеше й се свят. За да се пребори с гаденето, тя остана да лежи съвсем тихо и неподвижно. Но не успя. Затвори отново очи, вдъхна душния въздух, изпълнен с аромат на мускус, и започна да кашля.

Трябваше да почака доста, преди да успее отново да отвори очи и да вдигне тежащата си като олово глава. Сякаш мина цяла вечност, преди обстановката в стаята да добие по-ясни очертания сред вихрушката от цветове и образи. Лейла се огледа и първото, което забеляза, беше яркочервеното легло. Тя нададе ужасен писък. Тази страшна гледка я накара да забрави в миг цялото спокойствие и хладнокръвие, научено през дългите часове в болницата. Лейла не се стряскаше от кръвта на другите, но когато ставаше въпрос за нейната собствена кръв, изпитваше неистов ужас.

— Защо изпищяхте така? — попита женски глас на арабски.

Лейла пое дълбоко въздух и отвори уста да извика повторно, но две меки ръце обхванаха раменете й и я сложиха да седне. Косите бяха нападали по лицето й и тя не виждаше нищо.

— Кръвта ми изтича! — изплака Лейла, полумъртва от страх.

По бузите й се стичаха сълзи.

— Недейте така. За каква кръв говорите? Хайде, седнете удобно, аз ще ви помогна — продължи успокоително женският глас. Ухаеща на мускус ръка отмахна косите от лицето й. — По-добре ли е така?

Лейла надигна с мъка мокрите си ресници и погледна в лицето на млада жена. Направи безуспешен опит да се порови в спомените си. Познаваше ли тази жена? Без съмнение, тя беше сарацинка и най-много година или две по-възрастна от нея. Красивите очи бяха обкръжени с черни линии, устата светеше яркочервена, гъстата черна коса падаше на вълни по изваяния гръб. Леката одежда от най-фин бял лен подчертаваше маслинената кожа. Само синият брокатен корсаж беше с кройка, различна от тази в Дамаск. След няколко безуспешни опита да си припомни Лейла въздъхна примирено и се отказа. Никога преди това не беше виждала тази жена.

Огледа изпитателно стаята и веднага забеляза скъпоценните стенни килими и малкото, но подбрани с вкус мебели. Всичко й беше напълно чуждо. Нямаше ни най-малка представа къде се намира, дори не помнеше как…

— Някой ми даде упойка — сети се внезапно тя и в паметта й изникнаха накъсани картини.

Макар че говореше тихо, главата й отново забуча. Късно вечерта Маджида я отведе при майка й. Ив се държа толкова странно, да не говорим за вярната робиня. След малко се чуха стъпки и някой притисна навлажнена гъба в носа и устата й. Миризмата не можеше да бъде сбъркана с никоя друга — опиум и упойващи билки.

Нищо чудно, че й беше толкова лошо. Тя се погледна и установи, че е облечена в същите прозирни одеяния с цвят на лавандула, но някой е свалил синята ленена рокля. Косата й не беше сплетена на плитка, както обикновено, а беше разпиляна по възглавниците. Постелята, на която лежеше, се намираше на нещо като подиум в средата на стаята. Чаршафите и големите възглавници бяха от яркочервена коприна.

От четирите страни на постелята се издигаха изкусно резбовани колони от тъмно дърво. Смаяна, Лейла помилва червената копринена завивка, и усети безкрайно облекчение. Тя се бе уплашила от червения цвят на коприната, не от собствената си кръв. Недоволна, че е проявила слабост, тя побърза да изтрие сълзите от бузите си.

В стаята влезе забързана слугиня с леген вода и чиста ленена кърпа и Лейла се зарадва на възможността да се измие и освежи.

— Името ми е Рефайе — рече непознатата и се усмихна сърдечно.

Белите зъби блестяха на красивото лице.

Рефайе? Лейла размишляваше усилено. Къде беше чувала това име? Тя се опита да се изправи и главата й отново се замая.

— Къде съм? — попита тя и се отпусна безпомощно във възглавниците, когато я връхлетя нова вълна от виене на свят и гадене. Притисна с две ръце стомаха си и продължи глухо: — Мисля, че не те познавам. Защо изобщо съм тук?

Рефайе не отговори веднага. Първо наля чиста вода от стомната в сребърна чаша и я подаде на Лейла с любезна усмивка.

— Пийте, водата ще ви освежи. Не знам какво е използвал Ги дьо Варен, за да ви упои, но сигурно е било много силно. Спахте почти два дни.

— Какво говориш? — прошепна смаяно Лейла и отблъсна с такава сила чашата с вода, че съдържанието й се изля върху червената завивка.

Лейла се взираше като хипнотизирана в тъмното петно, което се разпространяваше по чаршафа, и сърцето й трепереше при мисълта, че тази жена току-що бе произнесла името на рицаря Дьо Варен.

Рефайе вдигна рамене и остави чашата върху ниската масичка с блестящ меден плот, която стоеше до леглото.

— Сигурно сте разстроена. Това е разбираемо, след всичко, което е трябвало да изтърпите.

— Откъде знаеш името ми? — изкрещя Лейла, измъчвана от леден страх. — Заклинам те, кажи ми какво става тук!

Смаяна от това неочаквано избухване, Рефайе не намери веднага думи за отговор. Тя притисна ръце към гърдите си и сребърните й гривни издрънчаха. В гласа й прозвуча несигурност:

— Тук сте на сигурно място, Лейла. Кръстоносците са господари на града.

— Е, събуди ли се най-после? — прозвуча мъжки глас откъм вратата и двете жени се обърнаха едновременно. — Много ти благодаря, че бдя над нея, Рефайе, съжалявам, че ми се наложи да остана навън толкова дълго. Но улиците и базарът днес са препълнени с хора.

— Лорд Дьо Варен! — Лейла спря да диша.

Изведнъж започна да вижда всичко ясно и добре очертано. Усети как кръвта се отдръпна от бузите й, чу биенето на сърцето в ушите си, оглушително като гръм.

Изгледа Дьо Варен от глава до пети, изненадана от обръснатото му лице, от чуждоземното облекло.

Ги носеше бяла роба с извезан червен кръст, която стигаше до глезените, а под нея черна туника с дълги ръкави и черни ботуши от мека кожа. Брадатият, полугол пленник беше изчезнал без следа. Сега този мъж излъчваше мощ и самоувереност. На лицето му грееше усмивка на победител.

Рефайе скочи от мястото си и въздъхна облекчено.

— Лейди Лейла не е на себе си, Ги — проговори на английски тя, пристъпи към него и сложи ръка в неговата. После поклати глава и продължи смутено: — Ако не ми беше казал какво се е случило, щяха да помисля, че тя изобщо няма представа защо е тук.

— Сигурно е от упойката, Рефайе — отговори кратко мъжът и се обърна отново към Лейла, която го наблюдаваше с разширени от страх очи. — Надявам се скоро да й мине. Ще й приготвиш ли нещо леко за ядене?

— Разбира се. Веднага ще се погрижа. — Рефайе се запъти към вратата и махна на младата робиня да я последва.

Ги дьо Варен затвори грижливо вратата и закрачи с големи крачки към постелята през заляното от слънце помещение. Изправи се до колоната и се вгледа като замаян вън възхитителната картина, която се разкри пред очите му. Полулегнала във възглавниците, с разпиляна върху червената коприна черна коса, Лейла беше най-красивата жена, която беше виждал някога през живота си. Не му се вярваше, че може да съществува такава дълга коса.

Той бе прекарал нощта, измъчван от еротични сънища. Непрекъснато си представяше стройното й тяло, обвито от абаносовите коси. Сега, когато я видя пред себе си, в слабините му запулсира лудо желание и трябваше да се въоръжи с цялото си самообладание, за да му устои. Тези усещания бяха недостойни за един рицар и защитник на женската чест. Лейла беше невинна девица и изцяло зависима от волята му.

Седмиците, които ги очакваха, сигурно щяха да се превърнат в същинско мъчение. Ги беше достатъчно честен, за да го признае пред себе си, но погледът му не се откъсваше от полуотворените устни. Слава богу, че Рефайе отново беше до него и щеше да задоволи натрупалото се в слабините му желание. Иначе нямаше да издържи, когато излезеха в открито море и той останеше сам с подопечната си.

— Много се радвам, че се събудихте — проговори сърдечно той и се възхити от внезапно пламналите й страни. — Вече бях готов да повикам на помощ някой лекар. Вероятно съм напоил гъбата повече, отколкото е било необходимо.

— Значи вие бяхте човекът, който се промъкна зад мен в покоите на мама? — попита невярващо тя. Ги кимна и Лейла се вцепени. Безброй въпроси напираха на езика й, но не можеше да ги зададе наведнъж. — Как избягахте от онзи страшен затвор? Струва ми се невъзможно…

— Това не е за вашите нежни уши — прекъсна я остро той и изражението му се помрачи. — Когато баща ви спомена Англия, разбрах, че откупът няма да бъде изплатен. Веднага реших да избягам, но трябваше да изчакам благоприятна възможност, преди да…

— Баща ми ли? — попита смутено Лейла. — Откъде знаете, че ми е баща?

— О, аз знам много неща за вас, Лейла. Вие не сте робиня, но поне сте християнка. Знам също, че са искали да ви омъжат за неверник и това ви е причинявало голямо страдание, както ми довери благородната ви майка.

Лейла го гледаше, без да разбира. В гърлото й беше заседнала огромна буца. Междувременно Ги дьо Варен бе успял да се овладее и я гледаше с усмивка. Гласът му прозвуча пресипнало, но уверено.

— Вече няма защо да се тревожите, лейди Лейла. Тази безбожна сватба няма да се състои. Още утре ще се качим на кораба за Франция. Оттам ще се прехвърлим в Англия. Щом се настаните в дома на брат си, скоро ще си намерите подходящ за положението ви съпруг.

Ударът беше толкова неочакван, че Лейла загуби ума и дума. Трябваше й доста време да осъзнае горчивата истина. Мислите й играеха лудо хоро и тя едва намери думи, за да ги изрази.

— Вие сте полудял! Майка ми никога не би казала такива тежки думи по повод на сватбата ми с Джамал. Тя знае, че бях щастлива, прещастлива. — Лейла седна в леглото, трепереща с цялото си тяло, и извика с пресекващ глас: — Вие сте я убили, нали? Вие сте убили майка ми и вярната Маджида, коварно сте ги убили, след като сте ме упоили.

Този път ударът улучи болезнено Дьо Варен. Много скоро обаче в гърдите му се надигна луд гняв и затъмни сияещите сини очи. Устата му се опъна в корава линия.

— Не съм убил нито майка ви, нито слугинята. Господи, тази упойка сигурно е замъглила разума ви.

— О, не, не аз съм тази, която си е изгубила ума. Вие, вие не сте на себе си. Как иначе да си обясня, че съм попаднала тук? Как иначе би могла да ме сполети тази ужасна участ? — Гласът й звучеше презрително и в същото време трепереше от възмущение.

— Ще ви кажа как се озовахте тук — започна вбесено Ги дьо Варен и стисна с такава сила дървената колона, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Стресната до дън душа от дивата заплаха, която се излъчваше от този мъж, Лейла се отпусна във възглавниците.

— Аз ви спасих, като рискувах живота си и живота на майка ви. Никога не съм срещал толкова смела жена. Лейди Ив измисли този рискован план, не аз. Брат Томас ни изведе от Дамаск в количката, с която превозва мъртъвците до гробището. Майка ви ме помоли да ви упоя, за да ви спестя ужасите по пътя към свободата. Брат Томас получи от Маджида скъпоценна смарагдова огърлица, за да купи двата коня, с които препускахме дотук.

— Не! Това не е вярно! Не може да бъде вярно…

— Как да не е вярно? Разберете най-после, лейди Лейла, аз ви казах истината. Както е истина и че стоя пред вас жив и свободен, вместо да гния като обезглавен труп в неосветената земя. Както са истински и скъпоценностите, които лейди Ив настоя да ми даде, за да си платим пътуването до Англия.

Лейла клатеше глава като кукла на конци и упорито отказваше да му повярва. Поведението й още повече разпали гнева му. Лицето му се разкриви от трудно сдържана ярост, гласът му се задавяше:

— Заклевам се в кръвта на Спасителя! Толкова ли не можете да проумеете, жено: може би в този час вашата благородна майка е хвърлена в затвора, за да бъде наказана за съучастие в бягството ни. Ние дължим свободата си само на нея, разберете го! А тя изрично ме увери, че всичко става по ваше собствено желание!

Думите му отекнаха като гръм в просторното помещение. Двамата се гледаха в очите, без да могат да произнесат нито дума. Лейла не можеше да повярва в този кошмар. Не беше възможно майка й да й е причинила това. Тя заби нокти в ръцете си, за да се събуди, и изплака от болка. По светлата кожа избиха червени петна. Не, това не беше сън, беше действителност. Ги дьо Варен не беше призрак от света на мъртвите. Изразът на лицето му потвърждаваше, че е казал истината.

— Не, не ви вярвам! — изплака отчаяно Лейла, отметна копринената завивка и скочи от леглото.

Трябваше да му избяга.

Ги препречи пътя й.

— Недейте така, Лейла!

— Не ме докосвайте! Убиец! — изпищя тя, огледа се като безумна и грабна тежката стомна. Водата се изля отгоре й, намокри тънките лавандуловосини одежди и очерта голото й тяло. Ала Лейла беше толкова възбудена, че не забелязваше нищо. — Вие лъжете. Вие сте един подъл варварин и сте убили майка ми, за да ме отвлечете. — Тя вдигна стомната високо над главата си и я размаха като оръжие. — Настоявам веднага да ме освободите. Искам да се върна в Дамаск.

В момента единственото желание на Ги дьо Варен беше в стомната да има още студена вода. Никога не беше виждал толкова разгневено младо момиче. Главата му бучеше. Какво, по дяволите, ставаше тук, за каква измама говореше Лейла? Очевидно упойката беше помътила разума й.

— Върнете се в постелята — заповяда строго той, опитвайки се да се овладее. — Защото само след минута ще рухнете на пода.

Лейла се олюляваше, челото й беше смръщено от болка. Но не това го тревожеше в момента. Много по-лошо беше, че твърдите млади гърди се очертаваха примамливо под тънката коприна, че меко закръглените хълбоци и стройните бедра неустоимо мамеха погледа му. Не можеше да си заповяда да спре да я гледа. Защо жената, която бяха поверили на грижите му, трябваше да бъде толкова дяволски красива?

Слабините му отново запламтяха от желание, по-силно дори от бученето в главата. Трябваше да стисне здраво зъби, за да се овладее. Трябваше да си повтори дума по дума рицарската клетва, но и тя не му помогна да потисне напиращата жажда да я грабне в прегръдките си.

Дали Лейла бе усетила вътрешната му борба или просто видя недвусмисления знак на възбудата му! Във всеки случай тя реагира, както се очакваше от едно невинно младо момиче — грабна измачканата червена завивка от постелята и я притисна до гърдите си. Изгледа го с разширени от ужас очи, в които святкаше безпомощен гняв, и стисна конвулсивно голямата стомна. Ей сега щеше да я стовари върху главата му.

— Лейла… — Ги дьо Варен се стараеше да говори вразумително, но гласът не му се подчиняваше. — Оставете стомната на масичката и се върнете в леглото си.

Но тя продължи да стиска с все сила глинения съд и мъжът напрегна мускулите си, готов да се хвърли настрана, за да избегне удара.

— Предупреждавам ви. Ако не го направите, ще дойда при вас и лично ще ви сложа в леглото.

В продължение на един кратък миг Лейла сведе очи. Отрезвена от недвусмислената заплаха в гласа му, тя се поколеба. После обаче изпищя, обезумяла от страх и гняв:

— Не ме докосвайте, варварино, иначе ще ви разбия черепа с тази стомна!

— Добре, щом не искате. — Ги дьо Варен заобиколи леглото и когато Лейла приведе в действие заплахата си, успя да се наведе точно навреме. Стомната се разби на хиляди парченца в стената зад гърба му.

— Чудовище! Убиец! Не ме докосвайте! — изпищя пронизително Лейла и се метна на постелята, когато мъжът посегна към нея.

Въпреки ожесточената й съпротива, той успя да я улови за кръста заедно с няколко копринени черни кичура и немилостиво я дръпна към себе си.

— Пуснете ме! Не! Не ме пипайте! — крещеше като безумна тя и едва си поемаше въздух.

Имаше чувството, че й изтръгват косата от корен. Тя пусна копринената завивка и вдигна юмруци, за да ги забие в лицето му. Един-единствен поглед в стоманеносините очи, в които се четеше опасна заплаха, я накара да спре насред движението.

Този кръстоносец бе убил майка й и Маджида и като нищо можеше да убие и нея, тук, още сега. Лейла го погледна право в очите, отпусна ръце и когато мъжът я притисна до себе си, усети парещия му дъх по бузите си. Никога преди това не се бе озовавала в такава непосредствена близост до някой мъж. Горещината на тялото му проникваше през тънката й роба, ноздрите й поемаха жадно миризмата на сандалово дърво и кожа. Стъписана, тя разбра, че в този миг на непозната досега омая горещината и ароматът на тялото му неудържимо я привличат, че няма сили да се отбранява повече, също както молецът доброволно полита към пламъка и изгаря.

В тези корави сини очи пламтеше воля, не по-малко непоколебима и упорита от нейната. Трепереща, тя сведе поглед към устните, които мъжът тъкмо навлажняваше с езика си. Без да съзнава какво прави, тя стори същото и видя странната му усмивка, развеселеното проблясване в очите му и още нещо, което не можа да разгадае, макар че то предизвика студени тръпки по гърба й. Трябваше да го удари, да го отблъсне от себе си. Но още преди да е успяла да премине от мисъл към дело, той я блъсна грубо към постелята.

— Покрийте се! — Ги отстъпи назад и Лейла се зави до брадичката. — А сега ме изслушайте внимателно, лейди Лейла — продължи тихо той и без усилия устоя на презрителния й, упорит поглед. — Аз не съм убиец. Иска ми се да мисля, че упойката е помътила разума ви и че само тя ви кара да говорите така. Ала полека-лека стигам до убеждението, че са ме измамили. Всичко стана така, както вече ви обясних. Вашата благородна майка ме накара да повярвам, че най-съкровеното ви желание е да напуснете Дамаск и Светите земи, за да избегнете брака с един неверник, брак, решен въпреки вашата воля. За съжаление бясното ви избухване преди малко ми показа повече от ясно, че истината е друга.

— Вие нищо не разбирате — озъби се ядно Лейла. — Упойката отдавна е престанала да действа. Главата ми е достатъчно ясна, за да разбера, че това не е кошмар, въпреки огромното ми желание да съм сънувала. Ако мама наистина ви е помогнала да ме отведете, макар да не мога да си представя защо би ми причинила това зло… — Лейла замлъкна изведнъж.

В паметта й оживя споменът за необичайната и загадъчна тъга на Ив в последно време, но тя побърза да прогони тази неканена мисъл. Понечи да продължи, но Ги я изпревари.

Гласът му прозвуча задавено:

— Вашата майка ми каза, че ваше родово право е да сключите християнски брак със съпруг от вашата народност, да си създадете дом и семейство в истинската си родина. Може би това обяснява защо лейди Ив е прибягнала до тази отчаяна стъпка?

Лейла мълчеше като замаяна. Изведнъж всичко й стана ясно. Плашещо ясно. Сватбата беше виновна за всичко. Не можеше да бъде друго. Майка й не искаше тя да стане жена на Джамал Ал-Азис. Само тази беше причината за постоянната й потиснатост през последните седмици, за измъчения израз в очите й, за колебанието й да обсъжда приготовленията за сватбата, за сълзите последната вечер. Само тази беше причината да се озове в това пренеприятно положение. О, не, тя нямаше току-така да позволи на чужди хора да се разпореждат с живота й!

— Все едно какви са били основанията на мама да постъпи така, аз ви казвам, че тя се заблуждава — заговори хладно тя. — Аз нямам ни най-малко желание да замина за Англия, нито с вас, нито с когото и да било друг. Също така не желая съдбата ми да се определя от брат, когото никога не съм виждала. Защо искате от мен да напусна страната, в която съм се родила, за да заживея във вашата варварска родина? Моят дом е в Дамаск. Там живях щастливо и очаквах с нетърпение деня, в който трябваше да се омъжа за Джамал Ал-Азис. Затова категорично настоявам веднага да ме отведете обратно в Дамаск.

— Вашите настоявания, желания или изисквания са без значение за мен, милейди — отговори възбудено Ги дьо Варен. — Вашата благородна майка е тази, която има рицарската ми дума.

— Как така? — смая се Лейла и сърцето й заби като лудо.

Изразът на лицето му издаваше непоколебимост.

— Заклех се на лейди Ив, че ще ви отведа здрава и читава в Англия и ще ви предам в ръцете на брат ви. Това и смятам да направя.

— Това е невъзможно — прошепна с пресекващ глас Лейла. — Не, не, само това не!

— Клетвата е свята и не може да бъде нарушена. Ако Роджър Жерве, вашият брат, няма нищо против завръщането ви в Дамаск, нека постъпи, както намери за добре. Аз нямам право да взема подобно решение.

— Но вие ме отвлякохте против волята ми — изхълца Лейла.

Мъжът равнодушно вдигна рамене.

— Наричайте го, както си щете, милейди. Ала знайте, че корабът ни вдига платна още утре. След няколко седмици ще бъдем във Франция. Купил съм ви нови дрехи и щом се успокоите, ще ви ги донеса.

Потънала в мислите си, Лейла забрави завивката. Ги дьо Варен втренчи жаден поглед в гъвкавите й гърди и напорът да помилва голата й кожа стана нетърпим. Крайно време беше да излезе.

— Ако много държите, можете да пътувате и с дрехите, в които сте облечена сега. Все пак мисля, че ще ми е много трудно да ви опазя от войниците на борда, дори ако не се излагате на показ, както сега.

Лейла погледна прозирната си роба, вдигна глава към мъжа насреща си и бузите й пламнаха от срам. Гласът й потрепери от гняв:

— За последен път ви казвам, че няма да тръгна с вас.

— А аз ви казвам също за последен път, милейди, че ще го направите. — Вратата се затвори с трясък зад гърба му. Нямаше съмнение, че е изрекъл думите съвсем сериозно. Чу се шум от спускане на резе.

Това вече беше прекалено. Лейла скочи като ужилена, хвърли се към вратата и задумка с юмруци по дървото.

— Вървете по дяволите, Ги дьо Варен! — изкрещя вбесено тя, забравила английския във възбудата си. — Пуснете ме да си вървя. Няма да тръгна с вас. Не искам да живея в Англия, не разбирате ли? Не можете да ми причините това!

Тя крещя и блъска, докато ушите й забучаха, но никой не се отзова на виковете й. Най-после се свлече изтощено на килима и се предаде на отчаянието си.

Какъв беше този жесток обрат на съдбата? Беше пленница, затворена тук против волята си. Какво да прави сега? Само преди няколко дни бъдещето беше ясно очертано пред нея, а сега заплашваше да изтече между пръстите й като пясък с всичките му радости и примамливи обещания. Надеждите й, мечтите и копнежите, прекрасната съдба на високо ценена лечителка, съвместният живот с Джамал — всичко отиваше по дяволите.

Не. Лейла се изправи като свещ. Нямаше да стои и да гледа как този варварин разрушава живота й. Трябваше да намери някакъв изход.

Тя вдигна бавно глава и огледа двата прозореца, защитени с изкусно изработени дървени решетки. Слънцето грееше ярко през решетките и сякаш я мамеше да го последва. Навън я чакаше свободата. В гърдите й пламна искрица надежда. Тези прозорци бяха път към свободата, вероятно единственият.