Кръстоносецът

Шестнадесета глава

Ги дьо Варен кимна на двамата въоръжени мъже, които стояха на стража пред вратата на спалнята и се обърна към Робърт Бърнъл:

— Има ли нещо, Робърт?

— Нищо, господарю. Вашата благородна съпруга не направи опит да излезе, нито пък се появи някой неканен гост.

— Добре, тогава — можете да слезете долу и да опитате виното на добрия крал Едуард. Но не се отпускайте много, защото утре ще бъдем цял ден на конете. Тръгваме на разсъмване.

Той изчака тримата да слязат по стълбата и едва тогава вдигна резето, за да влезе в тихата, потънала в полумрак спалня.

Беше доста късно и Ги заключи вратата много внимателно, за да не събуди Лейла. След турнира тя го бе придружила на празничния пир, но много скоро изрази желание да се оттегли и той я изпрати в спалнята й под охраната на двама от най-верните си рицари, като ги обяви за почетни придружители. Лейла беше обяснила, че я боли глава, но сега самият той се измъчваше от бученето в слепоочията си, защото беше пил прекалено много от тежкото червено вино, за да заглуши поне малко болката от претърпяното поражение.

Слава Богу, утрешният двубой нямаше да се състои. Ги дьо Варен се запъти с несигурни крачки към леглото и седна, за да свали ботушите си. По време на пира крал Едуард прие таен пратеник, който съобщи за надигащо се недоволство в Уелс. Кралят веднага нареди на живеещите по границата барони да се върнат по домовете си, за да се погрижат за сигурността им.

Ги дьо Варен посрещна с облекчение кралската заповед. Вече съжаляваше, че е пил толкова много. В това си състояние нямаше да бъде достоен противник за Роджър Жерве. Даде нареждане на васалите си да тръгнат още на разсъмване. Не биваше да рискува, не и докато малкият му син се намираше във Варен Касъл. Освен това се радваше, че ще покаже на Лейла родните си места.

Дръпна завесите на леглото и замръзна на мястото си. Широката постеля беше празна. Над дюшека беше опънат само един чаршаф. Ги дьо Варен изведнъж изтрезня. Нима Лейла беше успяла да му избяга? Огледа внимателно широкото помещение и се опита да се успокои. Не, това беше невъзможно. Робърт Бърнъл през цялото време беше стоял пред вратата, а спалнята се намираше на втория етаж. Не му се вярваше, че Лейла е рискувала да скочи от прозореца. Къде ли се беше скрила?

Лек шум от другата страна на постелята го стресна. Втурна се нататък, препъна се в нещо и едва не падна. Натрупала върху студения под кърпи, чаршафи и одеяла, Лейла беше скрила глава във възглавницата и спеше.

По устните на мъжа пробяга усмивка. Май му предстоеше ново премерване на силите. Като че ли денят не беше донесъл достатъчно непредвидени събития. Лейла само се преструваше, че спи, защото дишаше прекалено равномерно, а ръката й беше здраво стисната в юмрук и притисната към бузата. Това съвсем не беше поза, в която се спеше удобно! По-добре щеше да бъде, ако го беше посрещнала будна и с гневни обвинения. Нямаше да й се разсърди. Вече съзнаваше, че след злощастното поражение, което претърпя в двубоя с Роджър Жерве, не се е държал като рицар и благородник.

Станал отново сериозен, изпълнен с угризения на съвестта, Ги се отдръпна към другия край на леглото и започна тихо да се разсъблича. Беше си обещал твърдо да бъде търпелив и снизходителен към Лейла, независимо от проклетото й упорство, а тя не преставаше да го предизвиква. Защо се беше разфучал като бясно куче? Държа се като истински глупак.

Какво беше очаквал? Че една-единствена любовна нощ ще промени из основи отношението й към него? Дори да беше спечелил някакво предимство, той го бе проиграл с господарското си държание и необмислените обвинения. Дори ако Лейла беше дошла при него, водена единствено от тревога за живота му, той нямаше да го забележи, толкова беше обсебен от слепия си гняв, че е бил победен от Роджър Жерве. Сега му се струваше необяснима как така е могъл да изгуби разума си след едно-единствено поражение от смъртния си враг.

Ги дьо Варен угаси газената лампа и спалнята потъна в мрак. Болката в слепоочията му отслабна.

От този момент нататък, обеща си твърдо той, отношението ми към Лейла ще се определя единствено от разума. Никога вече няма да се втурвам като слепец в една битка, която съм обречен да загубя. Няма да допускам безсънните нощи, колкото и прекрасни да са те, да замъглят разума ми. Не мога да си позволя да бъда убит и Лейла да остане вдовица. Щом пристигнем в Уелс, ще бъда постоянно нащрек и ще се пазя от коварни засади.

Естествено онзи негодник Жерве нямаше да се осмели да прибегне до открит сблъсък, все пак съществуваше декретът на крал Хенри, който нареждаше на двамата рицари да живеят в мир. А Едуард Плантадженет зачиташе волята на мъртвия си баща, поне засега. Но никога не биваше да забравя, че братът на Лейла е подъл и коварен и че жаждата му за мъст се беше разгоряла с нова сила.

Лекият аромат на розово масло, който се излъчваше от спящата, прогони мрачните му мисли. Той се наведе и я вдигна на ръце. Тялото й веднага се скова, което беше още едно потвърждение, че не е заспала.

— Нямам представа каква игра играете пред целия ден, но няма да търпя съпругата ми да спи като робиня на пода.

Лейла го отблъсна и се опита да скочи на пода.

— Това не е игра.

— Така ли? — попита меко той и я положи на леглото. Нахвърля отгоре й възглавниците и копринената завивка, отпусна се до нея и придърпа чаршафа над хълбоците си. После я притегли към себе си, макар че тя не преставаше да се съпротивлява, и я задържа здраво.

— А какво ще кажете за строгата роба, в която се бяхте увили, сякаш все още се намирате в Сирия? — попита с усмивка той. — След като снощи напуснахте празненството, Матилда ми разказа как сте разрязали красивата нова рокля, като с мъка удържаше възмущението си. Лейди Бланш се присъедини към обвиненията й и горчиво се оплака, че се държите твърде дръзко и самомнително. Когато дойде моят ред да се бия, отказахте да ми връчите някакъв малък знак, който да ми донесе късмет. На празнична вечеря на няколко пъти заявихте на съседите си по маса, че не бива да ядат толкова много, или че се хранят неприлично. Поискахте възглавници, за да седнете на пода и не хапнахте почти нищо, защото не ви донесоха желаните от вас фурми, маслини и камилско мляко, все неща, които се намират твърде рядко дори в кралската кухня. А накрая ви намерих заспала на пода. Нима не разбирате, че вече не сте в Дамаск?

— Няма защо да ми го напомняте — отговори раздразнено Лейла, възбудена от близостта на тялото му.

— Тогава ми кажете какво точно целите! Бих могъл да се закълна, че желаете да ме унижите. — Лейла пое шумно въздух и Ги замълча. — Прав съм, нали? — попита след малко той. — Искате да ме унижите.

— Не разбирам за какво говорите — възрази тя, засегната, че толкова лесно беше разгадал намеренията й. — Исках просто да бъда самата аз. Може би във вените ми тече английска кръв, но нямам никакво намерение да играя ролята на благородна дама, възпитана според тукашните правила.

— Но аз и не искам да го правите. — Той помилва упорито вирнатата й брадичка. — Помнете още нещо, Лейла: вие не можете да ме унижите, колкото и да се стараете, защото аз ви обичам, както обичам и всичко, което правите и което ви отличава от другите жени. Днешното ви поведение изуми кралския двор, но повечето от нас разбират колко ви е трудно да свикнете с новия си живот. Направих грешка, като ви натрапих твърде бързо това ново облекло и ви накарах да се съобразявате с обичаи, твърде чужди за вас. Като ви видях на турнира, разбрах, че трябва да ви дам повече време, за да свикнете. Ако предпочитате да ходите забулена, аз нямам нищо против.

Изненадата й беше пълна. Никога не беше очаквала толкова разбиране. Ето защо опитите й да го извади от равновесие са били обречени на неуспех още от самото начало. Вместо да го разгневи, тя го беше накарала да се смее. Точно затова беше напуснала празника толкова рано под предлог, че я боли глава, иначе щеше да загуби самообладание и да му разкрие най-интимните си чувства и тревоги. Толкова се беше надявала, че с поведението си ще ускори завръщането си в Дамаск и ще се спаси от раздвоението на сърцето си. Това се оказа поредната заблуда. Трябваше да измисли нещо по-добро.

— Може би някоя нощ и аз ще се опитам да спя върху възглавници на пода — усмихна се в мрака Ги. — Само не днес, защото утре потегляме на разсъмване. — Ръката му се плъзна към талията й.

— И аз ли трябва да стана толкова рано? — попита учудено Лейла. — Вие ще се подготвяте за турнира, но какво ще правя аз?

— Утре няма да има рицарски игри. Всички барони и земевладелци от граничните области получиха заповед да потеглят веднага за именията си. Кралят желае да се справим колкото се може по-бързо с непокорните уелсци.

Лейла отправи безмълвна благодарствена молитва към небето. Но веднага след това осъзна какво означава пътуването в Уелс и въздъхна потиснато. То я отдалечаваше още повече от целта й да се върне в Дамаск. Как щеше да избяга от любовта на мъжа, който я привличаше все по-властно? Ето и сега. Макар че той просто я държеше в ръцете си и не помръдваше, сърцето й биеше като лудо, по тялото й се разливаха горещи вълни.

— Много съжалявам, че днес се разгневих така силно, любов моя — продължи все така меко Ги дьо Варен. — Боя се, че разочарованието от първата ми загуба срещу вашия брат ме накара да загубя самообладание.

— Не се притеснявайте за това — отговори тихо Лейла, трогната от извинението, произнесено с искрена нежност. Трябваше да забрави този ден, завършил така различно от очакваното. — След всичко, което ми разказахте за Роджър, мога да разбера как се чувствате. — Тя помълча малко и попита: — Колко път има до Варен Касъл?

Ги дьо Варен я притисна по-силно до себе си. Тонът й издаваше, че все пак изпитва нещо към този натрапен съпруг, колкото и малко да е то.

Спомни си случилото се преди известно време в Марсилия и си каза, че днес, на турнира, е било почти същото. И тогава, и сега Лейла беше отказала да признае дори пред себе си, че го желае. Не можеше да повярва, че е дотичала при него, водена само от лекарския си дълг. Дали сега не изпитваше известна радост, че двамата ще заминат за Уелс?

— Ако времето е благоприятно, ще пътуваме около три дни. — Той целуна тила й, вдъхна дълбоко аромата на розово масло и слабините му се наляха с желание. — Изпратих напред сър Хенри Лангтън с още двама рицари — продължи с обясненията си. — Филип трябва да бъде уведомен за пристигането ни.

— Кой е Филип?

Рицарят се сети, че никога не е споменавал това име, и побърза да обясни:

— Филип Д’Арси е мой несъщ брат от първия брак на мама. Той е свещеник и настойник на сина ми. По време на моето отсъствие управлява имотите в Уелс. — При мисълта за изненадата, която беше подготвил на сериозния, известен със строгия си нрав Филип, Ги едва не избухна в смях. Свещеникът отдавна се надяваше разпиляният му брат най-сетне да се ожени отново. — Филип е спокоен и овладян, но мисля, че ще ви хареса, защото и той е лекар.

Лейла не можа да възприеме напълно тази новост, защото близостта на тялото му не й позволяваше да разсъждава разумно. Ги отново покриваше тила й с леки целувки. В утробата й лумна буен пламък.

Макар че трепереше от желание, тя се постара да говори делово:

— Три дни път не е малко, съпруже мой. Щом държите да тръгнем толкова рано, би трябвало да се наспим добре.

— Права сте. Хайде да спим. Лека нощ, любов моя.

Лейла не отговори. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Въздухът трепереше от чувствено напрежение и тя го усещаше с всяка фибра на тялото си. Изведнъж се озова просната по гръб, трепереща и усети в лицето си горещия дъх на мъжа си.

— Да върви по дяволите сънят — промърмори дрезгаво Ги дьо Варен и завладя устните й.

Пет дни след като напуснаха Уестминстър, те вече наближаваха Варен Касъл в Каунти Гуент. Късното следобедно слънце бавно залязваше зад хоризонта на запад.

Лейла, възседнала дребен дамски кон на сиви петна, се взираше в мрачната грамада насреща им. По време на целия път времето беше твърде неблагосклонно към тях. Постоянният дъжд правеше пътищата почти непроходими и забавяше напредването им, макар че Ги дьо Варен не преставаше да ги подканя да бързат. Той гореше от нетърпение да се прибере вкъщи и с голяма неохота им разрешаваше кратки почивки в простите селски гостилници.

Последния ден обаче слънцето прояви милост към уморените пътници и разкъса облаците. Появата му помогна на Лейла да види местността в съвсем друга светлина. Днес хълмовете не бяха забулени в гъста мъгла, веселите слънчеви лъчи прогониха мократа сивота на предишните дни. Отдавна бяха навлезли в земите на семейство Варен и все по-често срещаха по пътя си чифлици и цветущи селца. Хората веднага се стичаха от сламените си хижи, за да поздравят своя господар. Новината, че лорд Дьо Варен се е завърнал жив и здрав от Светите земи, се разпространяваше с луда бързина.

Варен Касъл се издигаше на един хълм над река Юск. Когато конете започнаха да се изкачват по възвишението, Лейла се почувства като в Дамаск, когато вървеше по пътя към затвора. Непристъпните сиви стени бяха също така заплашителни.

— Вижте, на онази бойница е застанал Никълъс — обади се зарадвано Ги и прекъсна мрачните й мисли. — А до него е Филип.

Лейла засенчи очи с ръка и успя да забележи развяващото се черно расо на свещеника и русата коса на застаналото до него малко момче, което се беше привело над парапета. Двамата стояха на площадката на кръглата кула, която се издигаше над дясното крило на крепостта. Пристигащите бяха още твърде далеч, за да могат да различат лицата им.

Лейла хвърли бърз поглед към съпруга си. В сравнение с могъщия му боен кон дребната й кобилка направо се губеше.

— На колко години е синът ви, господарю?

Устремил поглед към кулата, рицарят отговори:

— На шест. Питам се дали изобщо си спомня за мен. Не съм го виждал цели две години.

Лейла усети съжаление към този баща, който толкова дълго беше живял без детето си. Тя не притежаваше опит в общуването с деца, но чувствата щяха да я ръководят.

Ги я погледна и й се усмихна.

— Много се радвам, че се отказахте от булото. Щеше да бъде жалко, ако красота като вашата беше останала скрита от хората. Вие, мила господарке, печелите всяко сърце, достатъчно е човек само да ви погледне.

Лейла поруменя. Тя беше изоставила ориенталските си навици само защото не беше постигнала необходимото въздействие върху съпруга си. Защо да носи обичайните си дрехи, след като те само го развеселяваха?

Вече бяха стигнали подвижния мост пред главната порта. Решетката се вдигна, за да ги пропусне да влязат. При вида на острите железа, забити в тежките дървени колове, Лейла неволно се запита как ли щеше да избяга оттук. Сигурно щяха да й трябват доста пари, повече, отколкото можеше да получи срещу сребърната диадема в косата си и металния колан. Тежката порта на замъка, изработена от дебели греди и обкована с желязо, изглеждаше непреодолимо препятствие. Лейла се огледа страхливо и въздъхна облекчено, когато забеляза една малка портичка в отсрещното крило. Надеждата й за бягство отново се събуди.

Във вътрешния двор ги посрещна цяла тълпа рицари и въоръжени конници, които бяха охранявали замъка, докато господарят му отсъстваше. Прислужниците и управителите на околните селища също се бяха събрали в замъка. Между чакащите се виждаха и няколко богато облечени дами с деца, вероятно съпруги на рицарите, които се връщаха заедно с Дьо Варен. Ги й беше казал, че довечера ще има празнична вечеря по случай завръщането на господаря. Първо обаче щял да й даде възможност да се освежи и да си почине.

Когато съпругът й я прихвана през кръста и я вдигна от седлото, Лейла се разтрепери и напразно се опита да се овладее. Лицата и имената на хората, които й представи, се сляха в пъстър калейдоскоп. Лейла кимаше и се усмихваше, външно спокойна. Ги беше преплел пръстите си с нейните и не я пускаше. Откакто преди пет дни я бе събудил с целувка, това беше първото им по-близко докосване. При спомена за нощта преди тръгването Лейла се изчерви до корените на косите си. Слава Богу, че духаше хладен есенен вятър.

Едно момче разблъска множеството и се хвърли в протегнатите ръце на Ги дьо Варен.

— Никълъс! — извика радостно рицарят.

Той бе пуснал ръката на Лейла и посвети цялото си внимание на сина си.

След като целуна баща си, малкият се отдръпна назад и го огледа изпитателно.

— Един ден аз ще стана смел и страшен рицар като вас, татко, и ще нося същата тежка броня, нали?

Ги потисна усмивката си и отговори с подобаваща тържественост:

— Разбира се, синко, съвсем същата.

— А ще имам ли и боен кон като вашия?

— Мисля, че ще бъде още по-грамаден и буен. — Той притисна момчето до гърдите си и продължи: — Ти си станал истински мъж, откак заминах за Светите места. Просто не мога да повярвам на очите си!

Лейла отстъпи крачка назад. От пръв поглед й беше станало ясно колко се обичат бащата и синът. Къде обаче беше Филип Д’Арси?

Свещеникът бавно си пробиваше път сред радостно шумящото множество. Той беше по-възрастен от несъщия си брат и по нищо не му приличаше. Доста по-дребен и мършав, Филип носеше късо отрязана коса, която беше започнала да посивява. Само мрачното изражение на лицето и ъгловатата брадичка издаваха роднинството им. В сивите очи се съчетаваха остър ум и проницателност. Лицето му не издаваше вълнение, но когато Ги дьо Варен го удари дружески по рамото, чертите му се разведриха от мека усмивка.

— Въпреки всичко, което сте изстрадали, намирам, че изглеждате много добре, братко — установи свещеникът. Гласът му беше плътен и дълбок като на Ги. — Трябва да призная, че бях много загрижен, когато Хенри Лангтън ми разказа за раняването ви и за бягството от затвора. Но по всичко личи, че сте напълно възстановен. Добре дошли у дома.

— Благодаря ви, Филип. По пътя имах възможност да се убедя, че сте управлявали умело имота в мое отсъствие, а Никълъс… — Ги целуна малкото момче и отново го притисна до гърдите си, но то се изхлузи нетърпеливо от прегръдката на баща си и тръгна към Лейла, без да я изпуска от поглед. Изражението му беше замислено.

— Сър Хенри Лангтън каза, че новата ми майка е прекрасна дама — проговори непринудено то и лицето му засия. — Значи това сте вие.

При вида на красивото дете Лейла усети стягане в гърлото. Майката на малкия Никълъс трябва да е била извънредно красива жена. Дълбоките сини очи бяха възхитително допълнение към светлорусата коса. Никълъс имаше чертите на баща си, но твърдостта им беше смекчена от майчиния финес.

В гърдите на Лейла се надигна гореща жалост към онази нещастна Кристин, която напразно се бе мъчила да спечели любовта на Ги дьо Варен. Той не бе й дал почти нищо от себе си, докато към новата си съпруга беше повече от щедър и я отрупваше с цялата си любов и внимание. А тя, Лейла, не беше в състояние да се радва на любовта му. Колко странни и загадъчни бяха отношенията между мъжете и жените…

— Никълъс явно е наследил усета на баща си към истинската красота — установи с бащина гордост Ги дьо Варен и насъбралите се в двора мъже и жени нададоха радостни викове. Лейла усети погледа на съпруга си, ръката му отново улови нейната. — Да, Никълъс — отговори вместо нея Ги. — Това е новата ти майка, лейди Лейла дьо Варен. Трябва сам да я попиташ как желае да я наричаш.

Никълъс погледна въпросително баща си, който се издигаше като кула пред него, после отмести очи към Лейла. Тя не беше подготвена за това. Не можеше да допусне малкото момче да я обикне и после да страда от раздялата. В никакъв случай не биваше да събужда в сърцето му напразни надежди. Колкото по-малко се привържеше към нея, толкова по-скоро щеше да я забрави. Но и не можеше да го наскърби, като се покаже хладна и недостъпна. Не, не можеше да вземе решение.

Тя се наведе, взе ръцете на момчето в своите и попита любезно:

— Ти как би желал да ме наричаш, Никълъс?

Детето я погледна нерешително и в същото време изпитателно, сякаш искаше да проникне в душата й. После тихо проговори:

— Лейди Лейла, ако разрешите.

— Тогава ме наричай лейди Лейла — съгласи се тя и се изправи с принудена усмивка.

— Мога ли и аз да се присъединя към малкия? — попита Филип Д’Арси. И неговият поглед беше изпитателен, не както мъжът гледа жената, а сякаш се опитваше да разбере приятел ли има насреща си или враг. — Добре дошла във Варен Касъл, милейди. Сър Хенри ни разказа много неща за вас.

— Разказа ли ви, че жена ми е учена и умее да лекува всякакви болести? — осведоми се с видима гордост Ги дьо Варен. — Учила е медицина в продължение на много години и изключителното й умение спаси живота ми. Знай, братко, че тя може да се мери с най-добрите лечители в кралството, а ти можеш да научиш много от нея.

Лейла преживя поредната изненада. Само веднъж беше споменала, че желае да упражнява професията си, и Ги й беше заявил рязко, че в Англия това е невъзможно. Сега обаче хвалеше познанията й. Дали някога щеше да го разбере?

Отговорът на свещеника беше колеблив и издаваше неодобрение:

— Да, сър Хенри ни каза и това. Спомена за… професията ви.

Възбудени викове не му позволиха да продължи. Дамите и децата се втурнаха зарадвано към рицарите, които бяха придружили господаря си в Светите земи и сега влизаха в двора след тежко натоварените коне. Никълъс хукна да ги поздрави.

— Някои ще пристигнат по-късно — провикна се Ги дьо Варен, за да заглуши приветствените викове. После се обърна към брат си и попита: — Готово ли е всичко за празничната вечеря?

— Откакто получихме вестта, че сте на път към дома, готвачите и помощниците им не спират да работят. Скоро всичко ще бъде готово, братко. — Филип Д’Арси хвърли бърз поглед към бледото лице на Лейла. — Може би дотогава ще пожелаете да си отпочинете, милейди.

Тя му се усмихна с искрена благодарност.

— Това е много примамливо, благодаря ви.

— Тогава елате, ще ви покажа покоите ни — започна Ги, но Филип го прекъсна.

— Прощавайте, Ги, но трябва веднага да поговоря с вас насаме. Имаме да обсъдим важни въпроси. Уелските бунтовници… — Нямаше защо да продължава. Ги беше разбрал. — Инид ще бъде на разположение на лейди Лейла. — Той кимна на една червендалеста жена на средна възраст, която веднага се отзова.

— Придружете лейди Дьо Варен до покоите на лорда и се погрижете нищо да не й липсва.

— С удоволствие, отче Д’Арси. Ще ме последвате ли, милейди?

Лейла, зарадвана, че може да се оттегли, кимна и промърмори някакво извинение. Когато се обърна, за да последва Инид, Ги улови ръката й.

— Ще ви събудя след час, любов моя.

Без да каже дума, тя сведе глава и се отдалечи. Нежните слова прободоха сърцето й. Все по-трудно понасяше това мило обръщение. То олицетворяваше всичко онова, което никога нямаше да се роди между тях.

Ги дьо Варен я проследи със загрижен поглед. Жена му изглеждаше толкова бледа и отслабнала. Имаше нужда от спокойствие, почивка и хубава храна. И по-късно можеше да я запознае с новия й дом.

Беше й приготвил и друга изненада, но тя също можеше да почака един ден. Беше обмислил много внимателно нещата и вече знаеше как може да обезщети Лейла за всичко, което макар и неволно й беше причинил. Щеше да й върне изгубените мечти.

Слънцето блестеше в прозорците, птиците отвън пееха с пълно гърло, когато Лейла се събуди. Единственото доказателство, че Ги е спал до нея, беше вдлъбнатинката във възглавницата. Беше сама. Много тактично от негова страна, че не я беше събудил за празничната вечеря. След дългия сън се чувстваше освежена и отпочинала. Седна в леглото и се стресна от добродушен женски глас:

— Е, вече се наспахте, милейди.

— Инид — промърмори облекчено Лейла. — Къде е лорд Дьо Варен?

— Вашият благороден съпруг излезе доста отдавна начело на три дузини въоръжени рицари на коне — обясни прислужницата и вдигна тъмносините завеси, украсени със златни шнурове и пискюли. После прибави угрижено: — Времената са неспокойни, господарке. Тази сутрин дойде вест, че бунтовниците нападнали едно село наблизо и го запалили. За първи път се осмеляват да проникнат на наша земя. — Тя поклати укорително глава. — Вярно е, че и в моите вени тече уелска кръв, но аз не споделям омразата им към англичаните. Моите хора служат отдавна на лорд Дьо Варен и всички се гордеем с това.

Лейла побърза да потисне напиращия страх, тревогата за Ги. По време на дългия път към Англия беше научила поне едно: Ги дьо Варен знаеше как да се справя с опасностите. Вече започваше да разбира коя е голямата задача на лордовете край границата. Те не само защитаваха собствеността си, а пазеха и мира в кралството.

— Господарят вероятно ще се върне чак късно следобед. Ако не успеят да настигнат разбойниците, може да се забавят и повече. Но не се тревожете, милейди, нашият лорд ще се справи. Отец Д’Арси помоли да ви предам, че за него ще бъде чест да ви разведе из замъка.

Лейла смръщи чело. Перспективата да прекара няколко часа в компанията на сдържания свещеник не беше особено привлекателна. Но все пак беше по-добре, отколкото да седи самотна в покоите си със скръстени в скута ръце. Освен това за нея щеше да бъде само от полза да се запознае с положението в замъка.

Докато помагаше на младата си господарка да се облече, Инид не преставаше да бъбри. Описа й подробно снощния празник, при което кръглото й лице видимо се разхубави. Макар че Лейла не прояви особен интерес към менюто, речите и самохвалството на пияните конници, разказът на Инид поне разсея тревогата й за съпруга й. Не бива така, укори се мислено тя. Ги се бе отдалечил от нея само за малко, а тя не спираше да мисли за него. Какво ли щеше да стане, когато го напуснеше завинаги? Какъв глупав въпрос. Нима още не беше разбрала, че никога няма да го заличи от паметта си?

Тя въздъхна облекчено, когато Инид сплете косата й, сложи на челото й сребърната диадеми и нагласи тънкото було. Опитвайки се да избяга от тревожните мисли, Лейла забърза към вратата.

— Отец Д’Арси работи в стаята си на първия етаж — извика подире й Инид. — Ако не е там, ще го намерите в параклиса.

Лейла почука на три врати, без да открие свещеника, докато най-после чу гласа му зад четвъртата. Смутена, тя отвори вратата и трябваше първо да свикне с полумрака в оскъдно осветеното помещение. За разлика от спалнята с високите й прозорци, тук имаше само един тесен отвор високо в стената.

— Добро утро, лейди Лейла. — Отец Д’Арси стана от писалището си и се усмихна хладно. В сините му очи нямаше сърдечност и Лейла отново се почувства неловко. Този човек сякаш непрекъснато я обвиняваше в нещо. — Надявам се, че сте си отпочинали.

— Да, благодаря ви. Дългият сън ми се отрази добре. Въпреки това съжалявам, че пропуснах празненството.

— Нека това не ви тревожи. Всички проявиха разбиране към изтощението ви след дългото и уморително пътуване. Нахранихте ли се вече?

— Не, не съм гладна.

— Глупости — възрази остро свещеникът. — Ги сподели с мен загрижеността си за здравето ви и аз трябва да кажа, че я споделям. Тялото също изисква своето. Добрата храна е част от живота. — Той я покани с жест да седне до масичката, на която бяха наредени разнообразни ястия. — Заповядайте. Нахранете се добре.

Лейла преглътна напиращия на устните й отказ. Защо да се съобразява с този мъж само защото двамата имаха различни възгледи за здравословното хранене? Беше безсмислено да спори с него. Много пъти беше присъствала на ожесточени спорове между арабските лечители именно по тази тема. А колко ли по-трудно щеше да бъде между хора с различна вяра?

Забележката му я беше убедила, че между тях лежат цели светове. Нали и баща й беше споменавал, че християнските лекари са най-обикновени касапи и се блъскат като слепци в тъмното? Вероятно Филип Д’Арси изобщо нямаше да се вслуша в нея. Защо тогава да разваля настроението му?

Тя седна мълчаливо на дървената пейка, огледа препълнената чиния и се обърна към свещеника, който тъкмо посягаше към една глинена стомна:

— Малко вино?

Тя кимна. Защо не беше сложил ядене и за себе си?

— Вземете си, лейди Лейла. Аз вече закусих. — Дали беше прочел мислите й?

Отецът й подаде чашата и се върна на писалището си.

— Прощавайте, трябва да нанеса още няколко цифри в счетоводните книги.

Лейла отпи глътка вино и си взе парче прясно опечен хляб и малко сирене. Защо този свещеник беше толкова слаб и изпит при цялата тази изобилна и очевидно нездравословна храна? Тя чу дращенето на перото по пергамента и зарея поглед из ниското помещение. Дълга редица грижливо подредени и изтрити от прах книги на една лавица привлече вниманието й. За първи път, откак беше напуснала Дамаск, й направи впечатление, че някой притежава книги.

— Позволявате ли да погледна книгите ви? — попита тя, опитвайки се да не покаже любопитството си.

— Само някои от тях принадлежат на мен, медицински трактати, които църквата одобрява. Всичко останало е собственост на съпруга ви. Докато беше в Светите земи, аз се грижех за всичко в този дом. Затова ги донесох тук, но съм сигурен, че много скоро той ще ги върне отново в работната си стая.

Значи беше вярно, че Ги дьо Варен е образован мъж.

— Сигурен съм, че той няма да има нищо против, ако ги разгледате. — Свещеникът извади от редицата един дебел том. — Брат ми винаги е имал предпочитания към героичните легенди. — Погледът му беше изпитателен. — Снощи чух още много хвалби за вашата ученост. Знаете ли френски език?

— Не. Мама ме научи да говоря английски, но не мога да чета и пиша.

— Ги с удоволствие ще бъде ваш учител. Като господарка на Варен Касъл трябва да свикнете с английския.

Примамлива и в същото време твърде обезпокояваща мисъл: Ги дьо Варен щеше да я учи да пише и чете на нейния и негов майчин език. Колко жалко, че нямаше да се стигне дотам. Тя щеше да бъде далеч оттук, преди да се е провел дори един урок.

— Къде са медицинските ви книги? — попита бързо тя, за да не се отдаде на мрачните си мисли. — И те ли са на английски?

Лицето на свещеника веднага се затвори.

— Разбира се, че не. Всички са на латински.

— Прекрасно. — Лейла засия с цялото си лице. — Аз знам латински. Ще позволите ли…

— За какво, милейди? — прекъсна я рязко Филип Д’Арси. Познанията, които са събрани в тези трактати, надали ще ви бъдат от полза. Не вие сте лекарят във Варен Касъл, а аз. Предлагам ви още от самото начало да се заемете със задълженията си на господарка на замъка.

Той закрачи към вратата и черното расо се развя около мършавата му фигура.

— Мисля, че е време да ви разведа из замъка. Ги има голямо желание да опознаете бързо Варен Касъл, за да се почувствате тук като у дома си.

Неприятно засегната от острото му избухване, Лейла се надигна и безмълвно го последва навън. Изчака го да заключи вратата и да прибере големия ключ в джоба си. Ето защо я беше поздравил толкова хладно. Филип Д’Арси се боеше от медицинските й познания. Затова ли я оглеждаше толкова изпитателно? Затова ли не я харесваше?

— Ще започнем с голямата зала — изрече студено той и закрачи напред по тясната стълба. — Това е вътрешният двор на замъка. Тук…

Лейла престана да слуша обясненията му. Мислите се надпреварваха в главата й. Вероятно Филип Д’Арси се беше съгласил да я разведе из замъка само защото брат му го беше помолил за това. А учтивостта, с която се отнасяше към нея, беше само по задължение. Лордът не биваше да разбере какво е истинското отношение на управителя му към новата господарка.

Много й се искаше да каже на мършавия свещеник, че няма защо да се бои от нея, че тя е твърдо решена да напусне това чуждо място при първа възможност. Надяваше се, че много скоро ще има удобен случай за бягство. За съжаление трябваше да мълчи. Филип Д’Арси щеше веднага да отиде при брат си и да му съобщи за намеренията й. И какво щеше да стане тогава?

Лабиринтът от стаи, стълбища и коридори, бойници и вътрешни дворове скоро заплува като в мъгла пред очите на Лейла и тя закопня за тишината и уединеността на спалнята си. Замъкът беше толкова огромен, с няколко странични постройки и просторен параклис.

Спряха в градината за кратка почивка. Лейла постоя малко под оголелите плодни дръвчета и се загледа в последните есенни листа, носени от вятъра. При вида на розовите храсти в сърцето й нахлу болезнен копнеж по градините на Дамаск. Няколко увехнали цветчета още висяха по клонките. Рози от Дамаск. Те растяха на покривната тераса и във вътрешния двор на майка й. Как ли бяха дошли чак тук? Кой ли ги беше пренесъл от Светата земя? Когато Филип Д’Арси настоя да продължат пътя си, тя изпита облекчение. Оставаше им да разгледат складовете и зимниците.

— Казаха ми, че ще ви намеря тук.

Лейла и свещеникът се обърнаха изненадано. На прага на един огромен склад стоеше Ги дьо Варен. На влизане трябваше да наведе глава и едва вътре можа да се изправи в целия си ръст. За кой ли път Лейла се възхити от силата му, стаена и в най-незначителното му движение. Присъствието му изпълваше всяко помещение, колкото и голямо да беше то. Пламенният му поглед я накара да затаи дъх. Когато взе ръката й в своята, сърцето й заби като лудо. Разбра колко много й е липсвал и това прозрение я уплаши до смърт.

— Намерихте ли бунтовниците? — попита свещеникът.

— За съжаление не. Гората наоколо беше пълна със следи от конски копита, но всички се губеха в реката. Все едно, аз ще открия тия жалки псета — зарече се мрачно Ги. — И ще си получат заслуженото. Няма да търпя разбойници на моя земя.

— А селото?

— Четири хижи са били запалени, но за щастие никой не е пострадал. Негодниците вързали селяните и откраднали конете и добитъка. Били десет, най-много петнадесет. Вероятно заблудил се отряд от войската на бунтовниците, които върлуват на север, убиват и палят, нападат дори замъците на бароните.

В гласа му се усещаше нетърпение, ръката му нежно притисна пръстите на Лейла.

— По-късно ще имаме достатъчно време да говорим за това, Филип. Съпругата ми разгледа ли вече празния склад?

— Не — Д’Арси изглеждаше смаян и объркан. — Дори не съм имал намерение да я водя там. Вярно е, че тази сутрин ми заповядахте складът да бъде почистен и проветрен и аз си помислих, че ще го използвате за нещо определено, но…

— Точно така. Реших го точно преди една седмица, в деня на сватбата си — отговори Ги и се обърна със странна усмивка към Лейла: — Имам изненада за вас, любов моя. Елате с мен.

Той я прегърна през кръста и я изведе от полутъмното помещение. След малко се обърна и повика брат си:

— Елате и вие, Филип. Като управител на имота трябва да знаете какво възнамерявам да направя.

Учудена от тази тайнственост, Лейла излезе навън и примижа, заслепена от ярката слънчева светлина. Складовете бяха толкова мрачни. Огледа се и побърза да нагоди крачката си към широките, нетърпеливи стъпки на мъжа си. Свещеникът ги следваше със смръщено чело. Скоро стигнаха до една малка сграда, разположена встрани от останалите.

— Досега съхранявахме тук седла и поводи — обясни Ги. — Може би още известно време ще мирише на кожа и коне. — Той отвори широко вратата, после разтвори и дървените капаци на прозорците. В обширния склад нахлуха чист въздух и ярка светлина.

— И какво смятате да правите сега? — осведоми се намръщено Филип Д’Арси и спря на прага.

Ги дьо Варен улови ръцете на Лейла и я поведе към средата на голямото помещение.

— Това е моят сватбен подарък за любимата ми съпруга — изрече тържествено той и я погледна в очите. — Е, все още нищо не е подредено, но много скоро складът ще бъде изцяло на ваше разположение, Лейла, и мога да ви уверя, че в него ще имате всичко необходимо. Какво ще кажете да работите в своя собствена болница?

Лейла остана като ударена от гръм. Сърцето й биеше до пръсване. Какво говореше той? Шеги ли си правеше с нея?

— Болница? — прошепна задавено тя.

Сълзи замъглиха погледа й и започнаха да се стичат по бузите й.

Ги дьо Варен кимна.

— Повечето съпруги на благородници се задоволяват да държат в нежните си ръце юздите на домакинството, както са ги научили още в детските им години. Вие обаче, и аз знам това много добре, никога няма да бъдете удовлетворена, ако живеете като обикновена домакиня и господарка на дома ми. А моето единствено желание е да ви направя щастлива, Лейла. — Той повдигна лицето й към своето и изтри сълзите от страните й. — Искам да разберете, че мечтите ви могат да се осъществят и тук, във Варен Касъл, с мен.

Безкрайно трогната, Лейла сведе поглед, за да скрие чувствата, които я изпълваха. Никога преди това не беше преживявала нещо подобно. В този миг повече отвсякога беше готова да се предаде, да му признае любовта си, да разтвори сърцето си за него. И въпреки това не го направи. Какво й пречеше? Страхът ли, упорството ли? Или все още тлеещото недоволство, че Ги дьо Варен беше проникнал неканен в живота й и го бе променил из основи? Тя не знаеше. От деня на турнира си беше повтаряла толкова пъти, че любовта им няма да ги направи щастливи, че беше започнала да си вярва. Двамата произхождаха от различни светове. Никога нямаше да заживеят щастливо, никога. О, защо съдбата събра пътищата им, защо?

Гласът на Ги достигна до нея някъде много отдалеч:

— В деня на нашата венчавка — обясняваше тъкмо той — изпратих неколцина от най-верните си хора да претърсят пазара и улиците на Лондон за всички редки лечебни билки и подправки, а така също и за лекарски инструменти. Ако е нужно, ще ги накарам да обиколят цялата страна, за да ви донесат онова, от което имате нужда.

Той дори не подозираше каква буря от чувства и мисли бушува в душата й.

— Ако не намерим всички необходими лекарства, два пъти в годината ще изпращам свои доверени хора в Марсилия, където хвърлят котва повечето кораби от Светите земи. Още утре тук ще бъдат поставени двадесет легла, а вече съм ви намерил и три отлични помощнички. — Ги хвърли сияещ поглед към несъщия си брат. — Сигурен съм, че Филип също ще ви помага, с каквото може.

— Никога!

Ги дьо Варен изпъна широките си рамене и пусна ръката на Лейла. Тя дори не обърна глава. Нямаше нужда да поглежда свещеника, за да знае какво изпитва той в този миг. Гласът му, единствената дума, която бе произнесъл, издаваха достатъчно ясно, че е бесен от гняв.

— Кажете, че не съм ви разбрал правилно, братко.

— Не, чухте ме много добре. Никога, никога няма да ви простя тази… тази дяволска болница, нито като лекар, нито като божи служител. Това, което правите, е богохулство! — Последните думи бяха произнесени с фанатичен плам.

Ги не отговори веднага, сякаш не можеше да проумее смисъла на току-що чутото. Най-после си възвърна дар слово:

— Винаги съм ценил високо съветите ви и съм разчитал на вас, но този път отидохте твърде далеч. Обяснете какво имате предвид и то бързо!

— Това и ще направя, защото вече не мога да мълча. — Филип Д’Арси не беше на себе си. — Дали християнка или не, тази жена, която доведохте в дома си като ваша съпруга, е еретичка. Нейната вяра не е като нашата. Тя е израсла между езичници и е заразена от техните зли помисли и действия. Въпреки това аз бях готов да й простя, ако се откаже от безбожното си минало и така наречената си професия и се закълне, че ще живее във Варен Касъл като истинска християнска съпруга и господарка. Но вашето предложение разруши надеждите ми.

— Какво искате да кажете? — попита възбудено Ги дьо Варен.

— Няма защо да питате. Вие сте заслепен от страст към тази жена и не сте в състояние да разсъждавате разумно — отговори възмутено Филип, без да се тревожи от гнева на брат си. — Като позволявате на съпругата си да упражнява своите съмнителни умения върху нашите хора, вие предизвиквате светата ни църква. Ако някой от васалите или крепостните ви се разболее, той идва при мен или отива в манастира Авергейвъни, където монасите го лекуват и се грижат за него. Всяко страдание идва от Бога и може да бъде излекувано само поради Неговата велика милост, не и с лекарства или с дяволски посегателства върху човешката природа.

— Да не мислите, че Божията милост спаси живота ми в Дамаск? — възрази дрезгаво Ги. — Останах жив само благодарение на изкуството на Лейла и баща й. Без знанията и уменията им, без нагорещеното желязо, с което Лейла затвори страшната рана на рамото ми, за да спре кръвотечението, никога нямаше да се върна в Англия.

Ги улови ръката на жена си и Лейла потръпна, сякаш я бяха ударили. Овладяното спокойствие на гласа му контрастираше с гневно святкащите тъмносини очи.

— Оставете ни сами, мила моя. Не искам изнервеният ми брат да ви досажда с глупостите си. И не се тревожете за нищо. Ще имате своя болница, и то тук, във Варен Касъл.

Гърлото й беше пресъхнало. Без да удостои Филип Д’Арси дори с поглед, тя излезе навън, мина покрай стълпилите се наоколо рицари и слуги и се затича към покоите си. По бузите й се стичаха сълзи.

Защо Ив й бе причинила това, защо? Трябваше да обвини някого за тази пареща болка, която заплашваше да разкъса сърцето й. Трябваше ли да се откаже от миналото си, от професията, която обичаше с цялото си сърце? Все едно някой да й поиска да изтръгне душата от тялото си. Нима майка й не знаеше, че в тази страна е невъзможно да се живее?

Лейла се втурна като безумна в голямата зала и изкачи на един дъх широката стълба. Собствените й стъпки отекваха като гръм в ушите й. Искаше й се да прокълне Ив, но не можеше. Когато вратата на спалнята се затвори зад гърба й, започна да проклина Ги дьо Варен. Хвърли се, ридаейки, на леглото и прокле дори любовта, тази невъзможна любов, която се беше промъкнала като крадец в сърцето й.

Така я намери съпругът й час по-късно. Лейла стоеше до прозореца, неподвижна като каменна статуя и се взираше с невиждащ поглед към реката, която се виеше през равнинната местност.

— Лейла?

Тя не се помръдна. Само раменете й потръпваха. Сърцето му се късаше от болка. Ако можеше да предвиди това яростно избухване на Филип, никога нямаше да му предложи да ги придружи. Само като си представеше, че Лейла трябваше да изслуша тези отвратителни обвинения, идеше му да убие фанатичния си брат. Пристъпи към прозореца, но не посмя да я докосне. Тази жена беше толкова крехка, толкова лесно ранима, като тънко стъкло, което се пука и при най-лекия полъх на вятъра.

— Лейла — повтори меко той и направи още крачка напред. — Всичко е наред. Вече няма да чуете нито една укорна дума от устата на Филип. Опитайте се да забравите какво чухте. Утре болницата ще бъде готова за работа.

Лейла не отговори. Лицето й не трепна. Очите й бяха все така устремени към реката.

— Двамата с Филип постигнахме споразумение — продължи твърдо Ги. — Докато не дава гласност на възраженията си, скъпият ми брат може да остане мой управител. Той цени твърде високо поста, който заема, и мисля, че няма да посмее да ви обижда повече.

Той изчака малко, но Лейла отново не се отзова.

— Лейла, чухте ли какво ви казах?

Този път тишината беше още по-продължителна и страшна. Най-после тя заговори.

— Онези рози в градината… — пошепна, без да обърне глава. По бузата й се търкулна едра сълза. — Розите от Дамаск…

Ги въздъхна примирено. Жена му не мислеше за случилото се в склада.

— Какво им е на розите, скъпа моя? — попита меко той и я привлече в обятията си.

— Как…?

Най-после той разбра какво искаше да му каже, разбра и дълбоката й тъга.

— Татко ги донесе от Светите земи като подарък за мама. Той също беше кръстоносец и се биеше за вярата отвъд морето.

Втора сълза се отрони от гъстите ресници.

— Бедните рози. Те са толкова далеч от родината си. Как ли живеят в тази чужда страна…

Безутешните думи нараниха сърцето му. Болката й стана и негова. Той я притисна нежно до себе си и също се загледа надолу към реката, без да я вижда. Гърлото му беше стегнато, не можеше да говори, надвит от силата на чувствата си.

Филип Д’Арси беше унищожил всичко. Ги дьо Варен и Лейла трябваше да започнат всичко отначало. Пътят към общото бъдеще беше станал още по-труден. В този час тя беше толкова далече от него, сякаш ги разделяше Средиземно море. Тя се беше върнала в своя свят.