Кръстът

1.

На втората година откакто Ерлен Никулаусьон и Кристин Лаврансдатер се преместиха да живеят в „Йорун“, стопанката пожела да прекара сама лятото в планинската им хижа.

Още през зимата започна да го обмисля. В областта Шене, където се намираше „Хюсабю“, имаше отколешен обичай стопанката да отсяда сама в планинската хижа, защото някога в района отвлекли момиченце и оттогава майка й искала да прекарва всяко лято в планината. Но в Шене традициите се различаваха доста от общоприетите норми и тамошните жители бяха свикнали чужденците да смятат обичаите им за странни.

В останалата част от Норвегия нравите не допускаха стопанките от големите имения да заминават сами за планинските си къщи. Кристин знаеше, че ако го направи, хората ще започнат да одумват семейството й.

Боже мой, нека говорят, и без това положително сплетничеха.

Аудюн Турбергсьон беше гол като пушка, когато се ожени за Ингебьорг Никулаусьон от „Лопт“. Работеше като иконом при епископа в Хамар. Господарят му замина да освещава новата църква на север и нещастието застигна Ингебьорг. Баща й, Никулаус Сигюршон, отначало прие новината много тежко и се закле в името Божие и във всичките си близки, че няма да се съгласи да даде дъщеря си на коняр. После обаче Ингебьорг роди близнаци и Никулаус, явно притеснен от многото грижи, които се налагаше да полага за потомството на дъщеря си, се съгласи да приеме Аудюн за зет, смееха се хората.

Това се случи две години след сватбата на Кристин и Ерлен. Хората не забравила тази история. Още припомняха, че Аудюн не е тукашен. Дошъл от областта Хаделан и произлизал от порядъчен, но обеднял род. В Сил Аудюн не се ползваше с добро име. Смятаха го за опърничав, дебелокож, злопаметен, но не можеха да отрекат колко е работлив и вещ в законите. Аудюн Турбергсьон успя някак да си спечели хорското уважение и се превърна в човек, в чието лице никой не желаеше да си създава враг.

Кристин се замисли за широкото, смугло лице на селянина, за гъстата му къдрава рижа коса и брада, за проницателните му малки сини очи. Стопанката откриваше известна прилика между него и някои мъже от прислугата в „Хюсабю“ — ратаи и гребци на Ерлен.

От гърдите й се изтръгна въздишка. За мъж като Аудюн сигурно не представлява сериозна трудност да свикне да се разпорежда спокойно с наследствената земя на съпругата си, защото той никога не бе притежавал друга…

През зимата и пролетта Кристин непрестанно обясняваше на Фрида Стюкоршдатер — нейната най-лична слугиня от „Хюсабю“ — какви са обичаите в долината през лятото. Не спираше да й напомня как са свикнали да работят косачите и какво се приготвя за жътвата. Надяваше се Фрида да е запомнила всичко от миналата година, защото държеше в имението да се запази традицията, останала от Рагнфрид Иваршдатер.

Стопанката не смееше открито да признае намерението си да прекара лятото в планинската хижа. Отговаряше за реда в „Йорун“ от две зими и едно лято и много добре осъзнаваше, че заминаването й за пасищата е равносилно на бягство.

Кристин виждаше колко трудно Ерлен се приспособява към сегашното си положение. Още от съвсем малък той беше свикнал с мисълта, че е роден да се разпорежда и да заповядва на останалите. Малкото пъти, когато приемаше и изпълняваше чужди нареждания, не го правеше съзнателно.

Невъзможно е да се чувства добре. Сигурно се преструва. Самата тя… Бащиното й имение се намираше в най-ниската част на затулената долина. Равните поля, лъкатушещата като лъскава змия река през елховата гора, стопанствата в обработваемите земи в подножието на планината, надвисналите над тях стръмни скали, сивите клисури във височините, свличащите се сипеи, пълзящите по полегатите склонове гори от борове и широколистни дървета — не, за нея това вече не беше най-хубавият и спокоен дом на света. Вероятно и Ерлен смята, че тук е грозно, задушно и неприветливо.

Но по нищо не личеше Ерлен да се чувства зле…

В деня, когато пуснаха животните от кошарите, докато вечеряха, Кристин най-после успя да сподели с Ерлен решението си. Той тъкмо ровеше из паницата с риба, за да си намери тлъста хапка. От изненада зяпна съпругата си и съвсем забрави да си извади пръстите от гозбата. Кристин се оправда с епидемията от възпалено гърло, която плъпна из долината и покосяваше малки деца. Мюнан бил много болнав и щяла да го заведе заедно с Лавранс в планината, та да не се заразят.

Ерлен се съгласи. Най-добре да вземела и Ивар и Скюле.

Близнаците скочиха от пейката и не млъкнаха до края на вечерята. Искали да отидат с баща си в планината, където станала онази случка с овцата. Преди три години овчарите от Сил хванали и убили крадец на домашни животни до каменната му къща между Глиганските върхове. Крадецът бил поставен извън закона заради престъпления в областта Йостердалене. Веднага щом хората станаха от трапезата, Ивар и Скюле донесоха всичките си оръжия и започнаха да си играят с тях.

Малко по-късно Кристин тръгна на юг с дъщерите на Симон Андресьон, с Гауте и Лавранс. Арнерд Симонсдатер остана в „Йорун“ почти цяла зима. Девойката вече навърши петнайсет години и на Коледа, когато Ерлен, Кристин и децата им гостуваха във „Формо“, Симон изрази желание дъщеря му да усвои повече знания и умения за къщната работа, отколкото има възможност у дома. Похвали Арнерд: по трудолюбие се мерела със слугините в имението. Кристин предложи да вземе девойката в „Йорун“ и да я научи на каквото може. Симон явно много обичаше детето си и се безпокоеше за бъдещето й, а на Арнерд сигурно щеше да й се наложи да свикне с по-беден живот от живота във „Формо“. След смъртта на тъста и тъщата си Симон Андресьон се превърна в най-богатия стопанин в околността. Управляваше имуществото си изключително благоразумно. Грижеше се за реда и работата във „Формо“ с желание и трудолюбие. Домакинството беше поверил в ръцете на опитните слугини, а когато забележеше прояви на прекомерно прахосничество и груба немарливост, привикваше провинилите се слугини и ги мъмреше, но не обсъждаше действията си с Рамборг. Нито искаше, нито очакваше от съпругата си да поеме повече отговорност за домакинството. Като че ли все още я смяташе за дете, но винаги се отнасяше мило към нея и се стараеше да й угажда. И нея, и децата обсипваше с подаръци с повод и без повод.

Кристин обикна Арнерд, след като я опозна. Девойката не блестеше с красота, но притежаваше остър ум, мекота, добро сърце, сръчни ръце и проявяваше усърдие в домакинската работа. Докато Арнерд следваше Кристин из къщата и вечер двете седяха рамо до рамо в тъкачницата, стопанката често си мечтаеше едно от децата й да се бе родило момиче. Дъщерите повече се вслушват в съветите на майките си…

Тази вечер Кристин наблюдаваше Гауте и Арнерд, докато вървяха пред нея, и отново я осени мисълта за дъщеря. Юлвхил тичаше наляво-надясно, а крехката ледена покривка на локвите се трошеше под краката й. Момичето си представяше, че е някакво животно, и дори бе обърнала червеното си палто наопаки, та да се вижда бялата му подплата от заешка кожа.

В падината сенките се сгъстяваха и над голите, кафяви поля падаше сумрак. И въпреки това пролетният въздух сякаш беше напоен със светлина. Воднистата зеленина на небосвода преминаваше в синя нощна тъмнина, а първите звезди вече блещукаха с влажна белота. Но над черния ръб на планината отвъд долината все още дремеше светла лента, а в отражението й блестеше сипеят на стръмната отвесна скала, под която минаваха. Най-горе, където преспите покриваха планинския гребен, снегът блещукаше, а ледените висулки, които раждаха шумящите, бликащи потоци по сипея, хвърляха светли отблясъци. Шум на течаща вода изпълваше въздуха над околността. Най-долу клокочеше придошлата река. А от дърветата, храсталаците и горите се разнасяха птичи песни.

Юлвхил се спря, взе камък и го запрати по посока на птиците. Но кака й не й позволи да го направи пак. Известно време малката вървя кротко, ала отново се отскубна и се втурна надолу по склона. Гауте я извика.

Стигнаха до мястото, където пътят навлизаше в борова гора. От гъстите дървета се чу звукът на стоманен лък. В гората още имаше сняг и се разнасяше хладен и свеж мирис. Намериха Ерлен и близнаците на малка поляна.

Ивар се бе прицелил в катерица, ала стрелата заседнала на високо в дървото. Малкият искаше да я свали. Хвърляше камъни, а те се удряха със звън в могъщия ствол на дървото.

— Почакай, ще се опитам да ти помогна. Ще я сваля с друга стрела — успокои го бащата.

Ерлен отметна връхната си дреха на раменете, сложи стрела в лъка и се прицели доста небрежно в мамещата светлина между дърветата. Отпусна тетивата, стрелата изсвистя във въздуха и се заби в ствола на бора точно до стрелата на момчето. Ерлен направи втори опит. Едната от двете забити стрели започна да се смъква надолу от клон на клон. Ерлен успя да събори и перата на другата, но върхът й остана в дървото.

Скюле се втурна по снега да вдигне двете стрели. Ивар остана вторачен във върха на бора:

— Татко, моята е още горе! Забита е до половина. Много силен изстрел направих, татко!

После момчето започна да разказва на Гауте защо не е улучило катерицата.

— Ще се връщаш ли, Кристин? Аз поемам към къщи. Утре рано сутринта двамата с Нокве тръгваме за лов на фазани…

— Не, ще изпратя момичетата до „Формо“. Имам да питам нещо Рамборг — побърза да отговори Кристин.

— Може ли Ивар и Скюле да придружат мама до сваковото имение, а аз да дойда с теб, татко? — попита Гауте.

На сбогуване Ерлен вдигна на ръце Юлвхил Симонсдатер. Малката беше толкова красива, с румени и пращящи от здраве бузи, а под бялата й кожена шапка се подаваха кестеняви къдрици. Ерлен не се стърпя и я целуна, преди да я пусне на земята. После двамата с Гауте тръгнаха към „Йорун“.

Сега Ерлен не пътуваше както преди и имаше свободно време, затова постоянно се занимаваше с момчетата. Юлвхил хвана леля си за ръка и повървя с нея, но после пак започна да тича. Втурна се между Ивар и Скюле. Да, детето беше очарователно, ала палаво и буйно. Ако имаха дъщеря, Ерлен щеше да я взема навсякъде със себе си и да си играят…

Когато влязоха в стаята във „Формо“, намериха Симон сам с малкия си син. Стопанинът седеше на почетното място по средата на продълговатата маса, а Андрес, коленичил на външната пейка, си играеше с няколко стари болта. Мъчеше се да ги нареди изправени върху плота. Щом го зърна, Юлвхил забрави дори да поздрави баща си. Качи се на пейката при брат си, хвана го за тила и започна да удря главата му в масата. Това били нейните болтове, баща й ги дал на нея, не на Андрес, пищеше тя.

Симон стана да разтърве хлапетата и по невнимание бутна с лакът малка глинена паница. Тя падна на пода и се строши.

Арнерд събра парчетата под масата. Симон ги взе и ги огледа силно притеснен:

— Колко ли ще се ядоса майка ти!

Андрес Гюдмюнсьон донесъл тази красиво украсена с цветя паница от лъскава бяла глина от франция. Завещал я на Хелга, а тя я подарила на Рамборг. Жените смятали съда за рядка скъпоценност. Симон чу гласа на съпругата си в преддверието и инстинктивно скри парчетата над гърба си.

Рамборг влезе, поздрави сестра си и племенниците си, помогна на Юлвхил да си съблече палтото, а малката изтича при баща си и се притисна към него.

— Много си хубава днес, дъще. Пременена си със сребърния си колан в делничен ден — похвали я Симон, но не можеше да прегърне детето, защото ръцете му бяха заети.

— Ходих при леля Кристин в „Йорун“, затова мама ме натъкми така — отвърна Юлвхил.

— Да, майка ти се грижи винаги да си спретната и красива. Каквато си ми нагиздена, може направо да те поставим в ковчежето в църквата — пошегува се бащата.

Рамборг не се занимаваше с домакинска работа. Само шиеше дрехи за дъщеря си и Юлвхил винаги беше облечена много гиздаво.

— Защо стоиш с ръце на гърба? — попита мъжа си Рамборг.

— Не знаех какво ще кажеш за това — колебливо показа той счупената паница.

— Това не е причина да се държиш нелепо — пое парчетата тя.

Кристин изпита неприязнено усещане. Симон наистина изглеждаше глуповато, докато криеше ръце зад гърба си като гузен хлапак, но язвителната забележка на Рамборг й се стори напълно неуместна.

— Очаквах да се разгневиш, задето строших паницата.

— Ти постоянно се преструваш, че се страхуваш да не ме ядосаш с нещо; и то все с дреболии — отвърна Рамборг, а гласът й се разтрепери от напиращите сълзи.

— Не се преструвам. Наистина се притеснявам да не те разгневя. И не става дума само за дреболии…

— Не съм убедена — задавено възрази стопанката. — Ти никога не обсъждаш с мен важни въпроси, Симон…

Рамборг им обърна гръб и тръгна към вратата. Симон я проследи с поглед. После седна, а Андрес протегна ръце да го вземе на коленете си. Бащата го вдигна и подпря брадичка на темето му, но изобщо не слушаше какво бъбри малкият.

Не след дълго Кристин подхвана предпазливо:

— Рамборг вече не е толкова млада, Симон. Най-голямото ви дете навърши седем години…

— Какво искаш да кажеш? — сопна се той с ненужна според Кристин острота.

— Нищо лошо. Просто ми се струва, че сестра ми негодува, задето не й гласуваш повече доверие. Защо не й позволиш да участва в управлението на имението редом с теб?

— Моята съпруга има властта да се разпорежда в дома си, както пожелае — кипна Симон. — Никога не съм настоявал тя да работи повече, отколкото иска, но не съм й забранявал да взема решения във „Формо“. Ако си на друго мнение, значи нямаш представа как живеем…

— Не се обиждай — помоли Кристин. — Просто понякога имам чувството, че не гледаш на Рамборг като на зряла жена. Не забравяй, Симон…

— Не! Ти недей да забравяш — скочи от мястото си той и пусна детето, — че двамата с Рамборг живеем в разбирателство, каквото с теб не успяхме да постигнем.

Стопанката донесе бира за гостите. Симон се приближи към нея и сложи ръка на рамото й:

— Рамборг, чуй само какви ги говори сестра ти. Въобразява си, че не си доволна от живота си с мен — засмя се той.

— Как така? — вдигна глава съпругата му, а в големите й тъмни очи проблесна странен пламък. — Омъжих се за моя избраник, както и ти, Кристин. Аз съм доволна от живота си, не зная за теб — засмя се тя.

Кристин пламна от възмущение. Отказа да поеме купата с бира:

— Стана късно. Време е да се прибираме — и тя се огледа за синовете си.

— О, стига де, Кристин! — Симон взе купата от ръцете на жена си и пи за здравето на гостенката. — Не се сърди. Не бива да се засягаме толкова бързо от думите на най-близките си хора. Постой да си отдъхнеш. Моля те да забравиш, ако съм ти казал нещо нередно. Толкова съм изморен — той се протегна и прозина.

Поинтересува се докъде да стигнали в „Йорун“ с полската работа. Тук, във „Формо“ вече разорали всички ниви на север от двора.

От благоприличие Кристин постоя още малко и реши да си тръгва. Симон взе връхната си дреха и брадвата, но тя не пожела да я изпращат. Нали големите й синове я придружавали. Симон обаче настоя и дори Рамборг, която никога не изявяваше желание да върви с тях, излезе да ги изпрати до пътя.

Из тъмата блестяха ярки звезди. Приятен пролетен аромат на наторени ниви изпълваше мразовитата нощ. В обгръщащия ги мрак ясно се чуваше звукът на течаща вода.

Симон и Кристин се отправиха на север, а трите момчета подтичваха напред. Тя усещаше желанието на зет си да й каже нещо, но не възнамеряваше да го предразполага, защото още му беше ядосана. Обичаше Симон, ала никак не й допадаше, че той не си мери приказките с оправданието „нали сме роднини“. Именно защото Симон неизменно ги подкрепяше — нея и Ерлен — по време на неволите им, й ставаше още по-трудно да му прости гневните и груби изблици. Спомни си как още през зима, когато пристигнаха в „Йорун“, Рамборг изпрати да я доведат във „Формо“, защото Симон лежал с подути сливици и бил много зле. От време на време му се случвало да го събори тази стара болежка. Кристин веднага отиде в имението, но зет й нито позволи да опипа врата му, нито дори да го види. Беше силно раздразнителен и Рамборг отчаяно помоли сестра си за прошка, задето я е извикала. Той не се държал по-различно и с нея първия път, когато се разболял след сватбата им, и тя пожелала да се погрижи за него. Получел ли оток на врата, имал навика да се крие в старата къща — колибата на Семюн, както я наричаха — и отказвал да приеме когото и да било, освен един отвратителен, мръсен и пълен с въшки старец на име Гюнстайн, който слугувал в „Дюфрин“ още преди да се роди Симон. След като пристъпите му преминаха, Симон се постара да се сдобри с балдъзата си. Обясни, че не понасял хората да го виждат в такова състояние, защото му се струвало срамота възрастен мъж да боледува от подут врат. В отговор Кристин доста сприхаво отбеляза, че не вижда нито позорно или осъдително в страданието му.

Симон я изпрати чак до моста. Пътьом размениха само няколко думи за времето и полската работа. Повториха вече казаните неща. Симон й пожела лека нощ, но внезапно се сети:

— Кристин, да знаеш с какво съм обидил Гауте, та ми се сърди?

— Нима ти е сърдит? — изненада се тя.

— Да, не си ли забелязала? Гледа да не се срещаме, а когато няма как да ме избегне, едва отронва някоя дума, ако го заговоря.

— Не ми е направило впечатление — поклати глава Кристин. — Може просто да си се пошегувал, а той да е приел думите ти на сериозно, нали е дете.

По гласа й личеше, че се усмихва. Симон също се засмя:

— Не се сещам за такова нещо.

После отново се сбогува и пое към „Формо“.

В „Йорун“ цареше пълна тишина. В тъмната стая огънят вече беше заровен в пепелта. Бьоргюлф, още буден в леглото, обясни, че баща му и братята му излезли преди доста време.

В съпружеското легло спеше Мюнан. Майката си легна при него и го прегърна.

Не й беше никак лесно да напомня на Ерлен онова, за което той не се досещаше сам: не бива да води големите си синове из гората при положение, че в имението има толкова много работа за вършене.

Кристин не очакваше Ерлен да оре с ралото. Той нямаше изобщо да издържи да се труди на полето. А и на Юлв никак не би му харесало стопанинът да се намесва в селскостопанската работа. Ала синовете на Кристин нямаше да имат възможността да растат като рицарски чеда: да ги учат как да използват оръжие, да пасат животни, да се глезят с конете си, да играят на настолни игри със свещеник, който се мъчи да им налее в главите малко знания по латински, правопис, песни и струнни инструменти. Стопанката не държеше много слуги именно защото искаше да научи синовете си от малки на селски труд. Налагаше се да свикнат с тази мисъл, понеже не се очертаваха големи изгледи да станат рицари.

Единствено Гауте проявяваше усет към тези неща. Беше работлив, но все още малък — едва на тринайсет — и нямаше нищо чудно в желанието му да се присъедини към баща си и братята си, когато Ерлен предложеше да тръгнат из гората.

Кристин не знаеше как да повдигне този въпрос пред Ерлен, защото спазваше твърдото си намерение съпругът й никога да не чуе и една дума, която би сметнал за упрек или оплакване от поведението му, предизвикало нерадостната съдба на семейството им. Кристин не искаше да напомня на съпруга си, че синовете му са принудени да свикнат със селската работа. Само Юлв би се наел да поговори с Ерлен, помисли си тя.

Когато слугите тръгнаха да водят добитъка в планината, Кристин замина с тях. Не пожела да заведе близнаците в хижата. Вече почти единайсетгодишни, двете момчета бяха най-буйните и непослушни от децата им. Майката, трудно намираше правилния подход към тях, защото Ивар и Скюле бяха задружни във всичко. Кристин успяваше да контролира Ивар, мек и послушен по характер в отсъствието на брат му, но появеше ли се сприхавият, непокорен Скюле, Ивар започваше да му подражава и се включваше във всичките му приумици.

2.

В началото на есента Кристин излезе да се поразходи към три следобед. Според пастира щяла да стигне до сечище с много лопен малко по-надолу по склона, по течението на реката.

Кристин намери въпросното място — стръмнина, огрявана равномерно от слънцето. Моментът беше идеален да си набере от цветята. Те растяха нагъсто сред купчините камъни и около сивите дънери. Цветове като малки звезди покриваха високите им светложълти стъбла. Кристин остави Мюнан да бере малини в един храсталак, откъдето малкият не можеше да се измъкне сам, и заръча на кучето да го пази. Извади ножа си и започна да реже стъблата на цветята, като непрекъснато наглеждаше детето. Лавранс се включи в брането на лопен.

Докато се намираха в планината, Кристин се боеше за малките си деца. Не хората я притесняваха. Повечето хижи вече бяха опустели, но Кристин реши да остане до Рождество на Пресвета Богородица. Нощем ставаше тъмно и духаше силен вятър. А тук времето се задържа хубаво, докато долу настъпи суша и липсваше хубава паша за добитъка. На мъжете им се налагаше да останат тук и в края на есента, и през зимата. Според Лавранс в хижата им нямало признаци някой да нощува там…

Кристин се спря под самотна ела насред склона, преплела ръце около тежкия букет от цветя. Оттук се откриваше гледка на север, към планината Довре. На много места по нивите зърното беше събрано на снопи.

И тук нивите бяха жълти и облъхнати от дъха на палещото слънце, но растителността в долината не придобиваше онзи наситено зелен нюанс на земите в Тронхайм.

Тя тъгуваше по дома им в „Хюсабю“. Виждаше как имението се извисява величествено върху широката гръд на хълма, а безбрежните ниви и поля наоколо продължаваха надолу към широколистната гора по полегатия склон, който стигаше до езерото в най-ниската част на долината. Липсваше й и необятната гледка към покритите с гори ниски планини, нагънати една зад друга в южното подножие на Довре; липсваше й и тучната ливада, почервеняла от цветя под алените лъчи на вечерното слънце през лятото, и покрита със сочна трева през есента.

Случваше се да закопнее и за самия фиорд; за наносите в Биргси, за пристаните с лодки и кораби, за хангарите, за миризмата на смола, рибни такъми и море. Сега се сещаше с умиление за всичко онова, което при първия досег със севера не й допадна.

Нима Ерлен не тъгува за мириса на солена вода и морски бриз?

Липсваха й голямото имение, многобройната прислуга, тупурдията, когато хората на Ерлен пристигаха с коне в двора, дрънченето на оръжията и шпорите им — всичко това, което някога я дразнеше. Кристин мечтаеше за гостите, пристигащи в „Хюсабю“ с важни вести от страната и дребни клюки за хората от околността. След преместването в живота й настъпи затишие и глъчката замлъкна.

Изгуби се градът с църквите, манастирите, пиршествата в домовете на богаташите… Искаше й се отново да тръгне по улиците със слугата и слугинята си, да влиза в дюкяните на търговците, да разглежда и да избира стоки, да се качва в платноходките по реката и да пазарува: английски ленени шапки, фини воали, дървени коне с ездачи, които удряха пики в земята, ако дръпнеш въженцето. Сети се за ливадите извън града, където водеше децата си да гледат звероукротителите с дресираните им кучета и мечки, да купуват меден хляб и орехи.

Толкова й се искаше пак да се премени с копринена риза и тънка, фина забрадка. Или с елечето от светлосиньо кадифе, което Ерлен й подари зимата, преди да се случи нещастието. Дълбокото деколте на елечето беше поръбено с хермелинова кожа, а ръкавите — обточени със същата кожа — стигаха до хълбоците й и откриваха колана.

Понякога я обземаше и друг копнеж… Не, трябва да разсъждава трезво и да се радва, а не да скърби, задето няма бебе. След колитбата през есента се разболя. Добре че стана така. Но тя плака няколко нощи…

Струваше й се, че от цяла вечност не е държала пеленаче в обятията си. Мюнан беше само на четири години, но още преди да навърши една, се принуди да го повери на чужди хора. Когато й го върнаха, той вече беше проходил и проговорил и не я позна…

Ерлен, Ерлен. Дълбоко в себе си знаеше, че той не е толкова равнодушен, колкото си дава вид. Но напоследък вечно неспокойният й съпруг проявяваше нехарактерно за него смирение. Приличаше на буен поток, който накрая се удря в отвесна скала и отстъпва омаломощен; после потича по тревата бавно и тихо, превърнал се в слаб ручей, а земите наоколо потъват в тресавище. Ерлен се мотаеше из „Йорун“, обзет от пълно безделие, и вземаше ту един, ту друг от синовете им да му прави компания в лентяйството му или ги водеше на лов. Случваше се стопанинът да се заеме с насмоляването и боядисването на някоя от риболовните им лодки. Понякога обяздваше млади жребчета в имението. Но с каквото и да се заемеше, късметът не го спохождаше, защото му липсваше търпение.

Ерлен живееше затворено и поне на пръв поглед не му личеше да страда, задето никой не търси компанията му. Синовете следваха примера му. Местните гледаха на новодошлите като на пришълци, които неволята е довела в долината, и не ги харесваха. Ерлен и синовете му продължаваха да затвърждават името си на високомерни чужденци, които не се интересуват от обичаите в тази част на страната и от тукашните хора. Юлв Халдуршон си навлече омразата на местните, защото открито демонстрираше пренебрежението си към тях, наричаше ги глупави и заклеймяваше разбиранията им като остарели. Ако човек не е израснал до морския бряг, не ми го хвали, повтаряше той.

Самата Кристин вече нямаше приятели в родното си място.

Кристин изправи гръб в блатисто-кафявата си туника, заслони очи с ръка, заслепена от щедрите златисти лъчи на следобедното слънце.

На север, по течението на бяло-зелената лента на реката, тя видя наблъсканите един зад друг планинския масиви, обагрени в сивкаво-жълти нюанси заради сипеите и тресавищата. Погледът й се плъзгаше все по-нататък и по-нататък, докато снежните преспи и облаците се сляха в едно между процепите и пукнатините в скалите. Срещу Кристин планинският път Рустен навлизаше смело в долината и се разширяваше. Логен се виждаше принудена да криволичи. До Кристин долиташе глух тътнеж от клокочещата река, която прорязваше с коритото си околните скали и се спускаше стремглаво надолу от тераса на тераса, разпенена и кипяща. Над покритата с мъх земя на върха изпъкваха двете грамадни Сини била. Някога баща й ги сравняваше с женски гърди.

На Ерлен тук сигурно му се струва тясно и грозно, дори задушно.

Малко по на юг по същия склон, в подножието на родните хълмове, някога Кристин видя самодивата.

Нежно, крехко и красиво дете с гъста сребриста коса около кръглото бяло лице с румени бузи… Затвори очи и подложи почернялото си от слънцето лице под ярките слънчеви лъчи. Млада майка с натежали от мляко гърди и сърце, обновено за нов живот след раждането като току-що разорана нива, би могла да изкуши планинските духове. Но за жена като нея не съществуваше опасност. Нея никой не би се опитал да отвлече. Планинският крал сигурно няма да иска такава изпосталяла и изтощена жена да носи златото му, а горската фея едва ли копнее да сложи детето си върху изсушеното тяло на Кристин. Чувстваше се жилава и суха като корена на бора под крака си. Той се гърчеше над камъка, заравяйки нокти в него. Кристин заби пета в корена.

Малчуганите се приближиха и веднага направиха като майка си. Започнаха да натискат с крака корена, а после нетърпеливо се обърнаха към нея.

— Защо правиш така, майко?

Кристин седна, остави лопена в скута си и се зае да къса цветовете и да ги пуска в кошницата си.

— Защото обувката ми стиска — поясни тя след известно време, но момчетата вече бяха забравили въпроса си.

Малките не обърнаха никакво внимание на закъснелия й отговор. Бяха свикнали майка им да не чува въпросите им или внезапно да се пробужда от унеса си и да им отговаря, когато вече не помнеха какво са я питали.

Лавранс помагаше на майка си да отдели цветовете от стръковете. И Мюнан изяви желание да се включи, но само разкъсваше цветовете. Затова майка му взе цветята от ръцете му, без да му направи забележка, без капка гняв, потънала в мислите си. След малко момчетата започнаха да си играят и да се замерват с откъснатите стръкове, които майката хвърляше настрани.

Двамата се боричкаха пред нея. Кристин се загледа в малките кръгли кестеняви детски глави. Момчетата си приличаха много — имаха почти еднакъв цвят коси, но по редица едва доловими признаци и прозиращи за миг особености майката съдеше, че с възрастта приликата ще изчезне. Мюнан се беше метнал на баща си: воднисто сини очи, копринено мека коса, падаща над тесния му череп на меки, гъсти вълни и къдрици. С времето косата му щеше да потъмнее до въгленовочерна. Малкият все още имаше закръглена брадичка и пълни бузки, та всеки се изкушаваше да погали мекото му свежо лице, което с времето щеше да се стесни и чертите да се издължат. И Мюнан като Нокве щеше да се сдобие с високо тясно чело и вдлъбнати слепоочия, с правилен остър триъгълен нос с тънки, неспокойно потрепващи ноздри. Близнаците също вече напомняха на баща си.

Като малък Лавранс имаше ленено жълта, копринено мека чуплива коса. Сега кожата му придоби цвета на лешник, а на слънцето блестеше като златна. Косата му беше права, но не притежаваше такава мекота като на братята му, а беше някак по-гъста и буйна, примамваща да заровиш пръсти в нея. Лавранс приличаше на майка си. Беше наследил сивите й очи и кръглото лице с широко чело и приятно заоблена брадичка. По всичко личеше, че малкият ще запази бялата си кожа с румени бузи и през зрелите си години.

И Гауте се отличаваше със свеж тен. Приличаше изумително на баща й с издълженото си пълно лице, стоманено сиви очи и буйна, светлоруса коса.

Единствено Бьоргюлф като че ли не приличаше на никого. Най-висок от синовете й, широкоплещест, едър и мускулест, той имаше буйна, къдрава, гарвановочерна коса, спускаща се над широкото му бяло чело. Синкаво–черните му очи бяха напълно лишени от блясък и той ги присвиваше срещу светлината. Кристин нямаше представа откога съществува този проблем, защото Бьоргюлф беше детето, за което се бе грижила най-малко. Още след раждането му й го взеха и го дадоха на бавачка. Единайсет месеца по-късно тя роди Гауте, а той боледува почти непрекъснато до четиригодишна възраст. След като близнаците се появиха на бял свят, майката се възстановяваше бавно, но въпреки слабостта си и болките в гърба отново пое грижите за Гауте. Носеше го на ръце навсякъде и го гледаше като пеленаче. Не й оставаше време да види новородените си деца. Фрида ги носеше само когато Ивар пищеше от глад. А докато Кристин кърмеше бебето, Гауте плачеше. Пресвета Богородице, ти знаеш, нямах сили да се грижа по-добре за Бьоргюлф. А и той винаги предпочиташе уединението и се справяше сам. Открай време беше своенравен и мълчалив. Майчините й ласки не му допадаха. Кристин го смяташе за най-силния измежду синовете си. Оприличаваше го на инатливо биче.

С времето забеляза, че Бьоргюлф има проблеми със зрението. Монасите на остров Таутра се опитаха да му помогнат, но не постигнаха успех.

И момчето все повече се вглъбяваше в себе си. Колкото и да се опитваше да се сближи със сина си, Кристин не успяваше да намери път към него. Баща му също се затрудняваше да общува с момчето. Единствен Бьоргюлф от синовете им не попиваше жадно бащиното внимание. Останалите момчета поглъщаха обичта му както ливада — слънчевите лъчи. Бьоргюлф се държеше по-открито само с Нокве, но когато майката се опиташе да попита най-големия си син какво му тежи на Бьоргюлф, Нокве отговаряше много уклончиво. Кристин се чудеше дали Ерлен не би имал по-голям успех да се поразговори с Нокве, защото момчето обожаваше баща си.

Децата на Ерлен наследяваха неговите особености. Личеше, че са негова кръв. Последния път, когато ходи в Нидарус, Кристин видя новороденото от „Ленсвикен“. Срещна Борд в двора на катедралата с мощите на свети Улав. Мъжът вървеше, следван от неколцина свои другари, жени и слуги. Една от прислужниците носеше бебето на ръце. Борд Осюлфсьон кимна на Кристин за поздрав мълчаливо и вежливо. Съпругата му я нямаше…

Кристин зърна само за миг детското лице, но и толкова се оказа достатъчно. Приличаше на бебетата, които бе изхранила с гръдта си…

Придружаваше я Арне Явалсьон. Какъвто си беше приказлив по характер, не се стърпя да не изкоментира срещата. Наследниците на Борд — деца на негови роднини, защото досега нямал свои — приели много враждебно раждането на детето миналата зима. Борд обаче дори го кръстил на баща си — Осюлф. Арне си даваше вид на убеден, че между Ерлен Никулаусьон и госпожа Сюнива не е имало нищо повече от краткотрайното увлечение, за което вече всички узнали. С присъщата си невъздържаност и непредпазливост Ерлен явно е издал тайната си, докато се е задявал с нея, а неин дълг било да уведоми кралските наместници за подозренията си. Но очевидно Ерлен и Сюнива не били достатъчно близки: в противен случай тя щяла да знае, че и брат й е замесен в начинанието на Ерлен. Сюнива едва не полудяла от мъка, след като Хафтур Граут посегнал на живота си в затвора и за душата му вече нямало спасение. Според Борд жена му изпитвала неописуеми угризения на съвестта след самоубийството на брат си. Арне разказа, че докато говорел за това, Борд държал ръката си върху меча и не спирал да оглежда хората наоколо.

Арне съобщи и на Ерлен за срещата в Нидарус. Кристин се бе качила на втория етаж на една от къщите, а двамата мъже стояха долу, под чардака. Нямаха представа, че тя чува разговора им.

— Рицарят от „Ленсвикен“ е на седмото небе от щастие след раждането на детето — изкоментира Арне. — Не се съмнява изобщо дали той му е баща.

— Борд си знае най-добре — отвърна Ерлен. По гласа му Кристин разбра, че мъжът й стои със сведени клепки, а в едното ъгълче на устата му се спотайва самодоволна усмивка.

— Борд таи силна ненавист към роднините, които щяха да го наследят, ако беше починал бездетен. Но сега хората се възмущават. Било несправедливо…

— Борд си знае работата — повтори Ерлен.

— Така е. Това момче ще наследи повече от седмината ти синове, взети заедно.

— Остави ме аз да се грижа за синовете си, Арне…

Кристин слезе при двамата мъже. Нямаше да понесе разговорът им да продължи. Ерлен се смути, когато я видя. Приближи се, хвана я за ръка и застана зад нея, а рамото й докосваше неговото. Тя усети, че Ерлен отново повтаря наум последните си думи, сякаш за да я увери в намеренията си и да й вдъхне смелост…

Кристин се сепна. Мюнан се взираше в лицето й. Сигурно се бе усмихнала леко пренебрежително при спомена за Ерлен и Арне. Майката погледна сина си, а той се засмя колебливо и нерешително.

Кристин го притегли отривисто в прегръдките си. Мюнан беше още мъничък, най-малкото й дете. Още не беше пораснал достатъчно, че да избягва майчините целувки и милувки. Кристин му намигна, а той се помъчи да отговори на закачката й, но, както винаги, и двете му очи се затвориха. Майката избухна в силен смях, а малкият се разкикоти със звънливия си гласец, докато тя го притискаше и милваше в обятията си.

Лавранс, седнал с кучето в скута си, се ослушваше напрегнато. Животното също наостри уши.

— Татко идва насам!

Първо кучето, а след него и момчето се втурнаха надолу по стръмния склон.

Кристин не стана веднага. Изчака малко, преди да се изправи. Стъпи на скалната издатина и ги видя: Ерлен, Нокве, Ивар и Скюле. Четиримата извикаха за поздрав към Кристин, весели и радостни.

Тя ги попита при конете ли отиват.

— Не — отвърна Ерлен, — довечера Юлв сигурно ще изпрати Свайнбьорн да ги нагледа. С Нокве отиваме на лов за северни елени, а на близнаците им се прииска да дойдат да те видят.

Кристин кимна мълчаливо. Стана й ясно още преди да попита. Нокве водеше куче на каишка. Двамата с Ерлен бяха облечени в сиви вълнени жилетки, напръскани с черни петна, за да не се открояват на фона на сипеите. И четиримата носеха арбалети.

Кристин се поинтересува какво ново има в имението и докато се качваха, Ерлен й разказа. Жътвата кипяла с пълна сила под вещото ръководство на Юлв. Намирал за много добра реколтата, но след овършаване на зърното оставало малко слама, а в най-горните ниви житото узряло и вече се ронело от класовете. Овесът бил готов да го прибират и се налагало да работят здраво, казал Юлв. Кристин кимаше безмълвно.

Отиде да дои кравите в обора. Чувстваше се добре в тъмнината, докато се опираше о набъбналите хълбоци на добичетата и усещаше сладкия мирис на млякото в ноздрите си. Чуваше се как краварката и пастирът също доят в мрака. Стопанката се успокояваше от силната топла миризма на обор, от скърцането на върбовите панти, от рогата, удрящи се в дървото, от звука на крава, която стъпва по мокрия пръстен под в клетката си, докато се опитва да изпъди мухите с опашка. Стърчиопашките, свили през лятото гнездо в обора, бяха отлетели…

Тази вечер кравите бяха неспокойни. Сивушка стъпи във ведрото с млякото. Кристин я плесна и й се скара. Следващата крава пък се мъчеше да се отдръпне, когато тя се приближи. Вимето й се оказа разранено. Стопанката свали годежния пръстен от ръката си и издои първата струя през него.

Кристин чуваше гласовете на Ивар и Скюле до портата. Двамата надаваха оживени възгласи и замеряха с камъни чуждия бик, който всяка вечер идваше със стадото. Близнаците обещаха на фин да му помогнат да издои козите в кошарата, но сигурно им беше омръзнало и го бяха оставили.

Когато малко по-късно Кристин излезе навън, близнаците тормозеха бялото биче, подарък за Лавранс. Майката сложи ведрата на земята, хвана двамата за раменете и ги изблъска настрани.

— Оставете на мира телето на брат си, щом той ви казва.

Ерлен и Нокве седяха на прага с чиния прясно сирене. Ядяха лакомо и тъпчеха Мюнан, разположил се в краката на брат си. Нокве покри главата на малкия си брат с мрежата за коса на Кристин и му каза, че вече бил невидим, защото това не било мрежа, а вълшебна шапка. Тримата се смееха, но щом зърна майка си, Нокве й подаде мрежата, изправи се и пое ведрата от ръцете й.

Кристин се позабави в килера, където държаха млякото. Най-горната врата стоеше открехната към външната стая. Там накладоха огън в огнището. Ерлен, децата, слугинята и тримата пастири вечеряха на трепкащата светлина, насядали около огъня.

Когато Кристин влезе при тях, вече се бяха нахранили. Двете най-малки деца спяха на пейката, а Ерлен се бе мушнал в леглото. Тя се препъна в горната му дреха и в ботушите му, наведе се да ги вдигне и пак излезе.

Небето още светлееше, а над билата на планините на запад се образуваше ален ръб. В ясния въздух се носеха тъмни влакнести облаци. Явно и утрешният ден се очертаваше да бъде хубав. Времето беше тихо, но с настъпването на нощта студът стегна. Не духаше вятър, ала от северозапад долиташе вледеняващ полъх — постоянен повей от голите сиви планини. Над ниските скали на югоизток изплува луната, почти пълна, голяма и бледочервена заради леката мъгла, която неизменно се стелеше над блатата.

Чуждият бик мучеше някъде по поляната. Иначе цареше пълна тишина, направо болезнено непоносима. Чуваше се само шумът на реката, спускаща се по ливадата, ромонът на потока, който течеше през поляната, и глухото шумолене на гората. През иглолистните дървета преминаваше тревожен трепет, после утихваше, после пак нещо разклащаше клоните им…

Кристин тъкмо подреждаше няколко ведра и паници до стената на хижата, когато Нокве и близнаците излязоха.

— Къде отивате? — попита майката.

Искали да си легнат в плевнята. В килера се разнасяла неприятна миризма от сиренето, маслото и пастирите.

Нокве обаче не влезе направо в плевнята. Майката зърна светлата му сива фигура в зеленикавия мрак на ливадата в началото на гората. След малко на вратата се появи слугинята и подскочи от уплаха, като видя стопанката до стената.

— Няма ли да си лягаш, Астрид? Става късно…

Девойката едва смънка под носа си, че отивала зад обора. Кристин я изчака да се прибере в къщата. Нокве вече караше шестнайсетата си година. От известно време майката държеше под око слугините, когато се шегуваха с красивия, жизнерадостен младеж.

Кристин слезе до реката и коленичи на скалата, надвиснала над водата. Водата, почти черна на цвят, течеше в широкото корито и по повърхността се образуваха едва забележими пръстени, но малко по-нагоре се пенеше в бяло, клокочеше и от нея лъхаше хлад. Луната се изкачи високо на небосвода и разпръсна нощния мрак. Някъде лъсна запотен лист. При едно леко кривване на реката припламна искра.

Зад гърба й Ерлен я извика по име. Не го беше чула да се приближава. Кристин бръкна в леденостудената вода и извади няколко ведра за мляко, спуснати с камъни на дъното, за да ги изплакне реката, изправи се и заедно с мъжа си пое към хижата, понесла товара в ръце. Двамата крачеха мълчаливо.

Вътре Ерлен съблече дрехите си и се мушна в постелята.

— Няма ли да си лягаш, Кристин?

— Първо ще хапна малко.

Тя седна на дървеното столче пред огнището с филия хляб и парче сирене на коленете. Започна да дъвче бавно, зареяла поглед в жаравата, която потъмняваше постепенно в облепената с камък дупка на пода.

— Спиш ли, Ерлен? — прошепна тя, стана и изтупа трохите от полата си.

— Не.

Кристин си сипа черпак кисело мляко от кацата в ъгъла, върна се до огнището, взе камък и покри с него жаравата. Изсипа цветовете от лопена да съхнат върху камъка.

После вече нямаше какво да прави. Съблече се в тъмното и легна до Ерлен. Той я прегърна и тя усети как умората залива тялото й като студена вълна. Главата й се изпразни и натежа, все едно цялото й съдържание се свлече като болезнена буца в тила й. Той й зашепна, а тя послушно обгърна врата му с ръце.

Кристин се събуди. Нямаше представа кое време е, но през отвора на тавана, покрит с телешко шкембе, видя, че луната грее отвисоко.

Двамата съпрузи лежаха плътно един до друг, защото леглото беше тясно и късо. Ерлен спеше. Дишаше тихо и равномерно, а гръдният му кош се повдигаше леко. Някога Кристин имаше навика да се сгушва до топлото му здраво тяло, когато се събуждаше през нощта, и я обземаше страх, задето не чува дишането му. Притисната към него, тя изпитваше сладостно щастие, усещайки как гърдите му се повдигат и отпускат насън.

След малко тя стана тихо от леглото, облече се в тъмното и се промъкна на пръсти към вратата.

Изкачила се високо на небосклона, луната огряваше целия свят. Блатата проблясваха в нощта, а капките вода, посипали се върху скалите през деня, бяха замръзнали и хвърляха светли отблясъци. Месечината осветяваше широколистните и иглолистните гори. По поляната блещукаше скреж. Кристин скръсти ръце пред гърдите си: дърво и камък се пукаше от студ.

Тръгна по поречието на потока. Водата бълбукаше и гъргореше. Чуваше се и слабият звук от трошащи се ледени шушулки.

В горната част на ливадата се намираше грамаден камък, вкопан дълбоко в земята. Хората го доближаваха само при крайна необходимост и се кръстеха. На идване и на заминаване наливаха сметана под камъка. Не че някой бе усетил присъствието на духове или горски самодиви, но от стари времена се беше наложил такъв обичай.

Кристин сама не разбираше какво я прихвана да излезе от къщи посред нощ. Спря се до камъка и заби крак в една вдлъбнатина. Стомахът й се сви болезнено, а утробата й се вкочани и направо опустя от страх. И все пак тя не искаше да се прекръсти. Покатери се на камъка и седна.

Оттам се откриваше гледка към далечината, чак до грозните сиви скали, осветени от луната. Голямото възвишение в полите на Довре се издигаше с внушителния си ръст, бледо на мъждивата светлина; в пукнатините на Сивото било се белееха снежни преспи, а в сините клисури на Глиганските върхове блестеше наскоро паднал сняг. На лунната светлина планината изглеждаше по-отблъскваща, отколкото си бе представяла Кристин. По необятното ледено небе едва проблясваше някоя самотна звезда. Студът я прониза до мозъка на костите. От страх и мраз я побиха тръпки, но тя продължи да стои напук на всичко.

Не искаше да се прибере и да легне в мрака до топлото тяло на спящия си съпруг. Тази нощ нямаше да я споходи сън, тя го предчувстваше.

С непоколебимостта, с която се зовеше дъщеря на баща си, Кристин твърдо взе решение Ерлен да не чуе упрек от устата й. Помнеше отлично какво обеща, когато заклеваше Всемогъщия Бог и всички светци в Царството небесно да пощадят живота на мъжа й…

Затова сега, когато навън се носеха какви ли не нечисти сили, тя обикаляше в нощта и дишате, за да се отърси от усещането, че се задушава.

Кристин допусна старите, горчиви мисли да нахлуят в съзнанието й като стари познайници. Срещна ги с други стари терзания, за да оправдае поне привидно Ерлен.

Той не искаше от нея да върши всичко това. Не й възложи да поеме на плещите си цялата тази отговорност. Единствено зачена с нея седмина синове.

— Остави ме аз да се грижа за синовете си, Арне…

Един Господ знае какво искаше да каже Ерлен с тези си думи. Вероятно нищо. Изрекъл ги бе, без да влага особен смисъл.

Ерлен никога не я бе молил да въдворява ред в имението „Хюсабю“ и в имотите му, нито с всички сили да се бори за спасението му. Той понесе с гордо вдигната глава опропастяването на имуществото си, опасността, на която бе подложен животът му, загубата на цялата си собственост. Оголял и обосял, Ерлен прие с мъжество и спокойствие сполетялото го нещастие. А сега, макар и чужд, гост в имението на баща й, той продължаваше да понася участта си гордо и невъзмутимо.

Но всичко, което притежаваше Кристин, ставаше законно достояние и на синовете й. Те имаха право да изцеждат потта, кръвта и силите на майка си. Би следвало тя също да има правото да се разпорежда с техния труд в полза на имението.

Никой не я принуждаваше да отиде сама в планинската хижа като някоя селянка, но у дома се чувстваше притисната и приклещена от всички страни и накрая направо започна да се задушава. Изпитваше необходимост да докаже на себе си, че е способна да работи селската работа. Откакто пристъпи прага на „Хюсабю“, Кристин се трудеше неуморно и упорито, защото съзнаваше, че се налага все някой да се бори и да спаси наследството в името на поредното отроче, което носи под сърцето си. Щом бащата нехаеше, трябваше да го направи тя. Вече ставаше наложително да се чувства уверена в уменията си. Кристин можеше да върши със собствените си ръце всички задължения, които някога възлагаше на слугините си. Радва се много в деня, когато забеляза, че след като би маслото, кръстът вече не я боли. Сутринта сама пусна добитъка. Животните бяха охранени и хубави и от сърцето й падна камък. На залез-слънце ги примамваше да се приберат. Гледаше с доволство как благата се множат изпод ръцете й. Сякаш така полагаше основите, върху които децата й щяха да изградят бъдещето си.

„Йорун“ беше добро имение, но не оправда очакванията й. Юлв не познаваше долината и сигурно щеше да допусне грешки, а и търпението му се изчерпваше бързо. Понеже хората в околността бяха доста предвидливи, сеното в „Йорун“ винаги стигаше: по поречието на реката и по островчетата имаше тресавища, обрасли с трева. Това сено обаче не беше достатъчно добро, а Юлв беше свикнал да храни животните с хубав фураж. За него представляваше новост необходимостта да събират мъх и шума, пирен и съчки.

Баща й познаваше всяко кътче от земята си. Притежаваше нужния опит в селската работа и беше запознат с капризите на житните култури и предпочитанията на отделните ниви по отношение на влага, суша, ветровити и горещи лета; с породите на животните, които поколения наред сам чифтосваше, отглеждаше, развъждаше и продаваше. Лавранс знаеше всичко, необходимо за стопанството, докато на Кристин все още й липсваше опит. Беше обаче решена да се научи да се грижи за имението и да предаде знанията си на своите синове.

Ерлен никога не бе искал от нея подобно нещо. Ожени се за нея не за да превърне живота й в постоянен труд и мъка, а за да я държи в обятията си. Но непрекъснато се появяваше дете, което искаше своето място и в обятията, и в ежедневието й.

Кристин простена през зъби. Разтрепери се от студ и гняв:

— Запази си вярата!

Арне Явалсьон и брат Лейф от манастира Нидархолм дойдоха в „Хюсабю“, когато стана време да пренесат вещите на Кристин и децата в Нидарус. Ерлен остана в обителта и повери на жена си да уреди преместването. Кристин се намираше в градската къща, вече владение на монасите. Арне Явалсьон й помагаше със съвети и дела. Симон му изпрати писмо с молбата да съдейства на Кристин.

Арне прояви похвално усърдие в самоотвержения си стремеж да спаси възможно най-голяма част от имуществото на семейството. Вечерта, когато пристигна в града, Арне накара Кристин и госпожа Гюна от „Росвол“, пристигнала с двете най-малки деца, да го последват в конюшнята. Арне бе успял да отърве седем отбрани коня. Призовал новите собственици да бъдат справедливи и да не ощетяват Ерлен Никулаусьон, а те се съгласили с молбата му да оставят пет коня за големите му синове, един за стопанката и един за слугата й. Арне спасил и андалуския жребец на Ерлен, защото обяснил, че стопанинът го подарил на сина си Никулаус — това, естествено, било на шега.

Но Арне подсилил ефекта от думите си: разполагам и със свидетел, готов да потвърди думите ми, рекъл им той. Не че Арне имаше високо мнение за дългокракото животно, но знаеше колко го обича Ерлен.

Арне съжаляваше много, задето нямало как да вземе големия шлем и позлатения меч. Неизползваеми в ежедневието, ставаха само за рицарски турнири, но струваха цяло състояние. Все пак спасил от ръцете на кредиторите черната копринена риза с бродиран червен лъв. Поискал да му оставят и английското бойно снаряжение заради Никулаус. Според Арне в Норвегия никъде нямало толкова внушителни доспехи за ценителите. Но не били съвсем непокътнати… Оръжията на Ерлен били изтъркани повече отколкото оръжията на неговите връстници от благороден произход. Арне галеше с любов всяка част от снаряжението: шлема, защитната яка, стоманените ръкави, набедрениците, рицарските ръкавици от фини плочки, бронята и ризницата. Изглеждаха съвсем леки и удобни, а същевременно и много здрави. А мечът беше изработен от най-обикновена стомана с изтъркана кожена дръжка, но такова острие не се виждаше всеки ден…

Кристин остави меча напреки върху коленете си. Знаеше, че Ерлен ще посрещне оръжието като обичана годеница: това беше любимият му меч и не бе използвал нито един от другите, които притежаваше. Оръжието получил съвсем млад като подарък от Сигмюн Турулфсьон — негов другар по стая по време на службата му в кралската свита. Ерлен спомена името на приятеля си само веднъж пред Кристин:

— Ако Бог не беше избързал толкова да прибере Сигмюн, животът ми щеше да се развие по съвсем друг начин. След смъртта му вече не се чувствах добре в кралския двор и измолих от крал Хокон позволение да тръгна на север с Гисюр Гале. Но пък срещнах теб, хубавице моя.

Иначе сигурно щях да се задомя много преди ти да станеш мома за женене.

От Мюнан Бордшон Кристин научи, че Ерлен бдял неотлъчно над приятеля си, както майка се грижи за болното си дете. През зимата, когато Сигмюн Турулфсьон храчел кръв и парчета от дробовете си, Ерлен не мигвал, седнал до леглото му. След като погребали Сигмюн в църквата „Свети Халвар“, Ерлен ходел там по всяко време, просвал се пред паметната плоча и изливал мъката си. Но пред нея спомена за приятеля си един-единствен път. През зимата на отчаянието двамата си уреждаха срещи в църквата „Свети Халвар“ в Осло, но Ерлен премълча, че там е погребан най-скъпия му другар. Той скърбеше и за майка си по същия начин — безмълвно. Смъртта на Орм го сломи до лудост, ала той пак не споделяше болката си. От време на време ходеше на посети Маргрет в града, криеше обаче от Кристин и не отваряше дума за дъщеря си.

В долната част на острието Кристин забеляза писмени знаци, повечето руни. Нито тя, нито Арне можеха да ги разчетат, но монахът, след като разгледа внимателно меча, разясни надписа:

— Запази си вярата!

Арне и брат Лейф съобщиха на стопанката, че по-голямата част от земите й на север — сватбеният й подарък от Ерлен — били ипотекирани и изгубени. Питаха я дали да се помолят на кредиторите да оставят част от тях. Кристин ги разубеди. Човек първо трябвало да спаси честта си. Не искала да слуша как хората одумват мъжа й и незаконните му сделки. Арне й обясняваше положението съвсем добронамерено, но на нея й се струваше, че забива нож в сърцето й. Вечерта след този разговор всички си легнаха, а Кристин се хвърли в краката на госпожа Гюна и зарови лице в скута й.

Старицата повдигна брадичката й. Кристин се вгледа в тежкото й жълтеникаво, тлъсто лице. Три дълбоки бръчки набраздяваха челото на Гюна и образуващите се гънки приличаха на восъчни. Кожата й беше осеяна с лунички, сините й очи — проницателни и добродушни, над стиснатите изтънели устни на беззъбата й уста бяха надвиснали дълги, сиви косми. Кристин бе виждала това лице в не един тежък миг. Гюна й помогна да роди всичките си деца, с изключение на Лавранс: той се появи на бял свят, докато Кристин гледаше болния си баща в „Йорун“.

— Няма нищо, дъще — успокои я старицата и погали челото й. — Давала съм ти кураж, когато си раждала на колене. Но в тази битка е нужно да паднеш в краката на Божията Майка и да помолиш нея за помощ, Кристин.

О, нима не го беше правила? Всяка събота четеше молитвите си и части от псалтира, спазваше постите, които отец Айлив й наложи, когато й опрости греховете, раздаваше милостиня на бедните, даваше подслон и прислужваше лично на пътници, замръкнали до дома й, независимо колко са мръсни или дрипави. Но добрите й дела не й носеха просветление. С разума си съзнаваше, че Божията светлина я осенява, ала мъглата в душата й само се сгъстяваше. Сигурно страда от душевна пустота, както се бе изразил Гюнюлф. Затова човек не бива никога да губи надежда, казваше отец Айлив, а да продължава да се уповава на Бог в молитвите си и да върши добрини с упоритостта на работлив селянин, който оре, тори и сее. Когато Бог прецени, труженикът ще пожъне богата реколта. Но какво разбираше свещеникът на селскостопанска работа…

Тогава Кристин не видя Гюнюлф. Намирал се в Хелгелан да проповядва и да събира пожертвования за манастира си. Да, ето колко си приличаха двамата братя, синове на рицаря от „Хюсабю“…

Маргрет Ерленсдатер посети мащехата си няколко пъти в града. Дойде, следвана от две слугини и пременена в хубави дрехи. Цялата беше накичена със скъпоценности — свекърът й бил златар, шушукаха из имението. Маргрет изглеждаше весела и доволна от живота си, макар че нямаше деца. Младата жена бе получила своя дял от бащиното наследство, докато той имаше какво да й даде. Един Бог знае дали понякога мислите й отлитат към Хокон от „Гимсар“, осакатения завинаги клетник. Според слуховете едва се мъкнел из двора на две патерици.

Кристин и тогава не затаи горчивина срещу мъжа си. Разбираше го; за него най-лошото остана в миналото и след като го освободиха, той се скри при абат Улав. Ерлен Никулаусьон нямаше да издържи да се занимава с пренасянето на багажа и да се показва из града…

Дойде и денят, когато отплаваха от фиорда при Тронхайм на кораба „Лауренсиус“ — същия, с който Ерлен пренесе чеиза на Кристин на север, след като получиха разрешение да се венчаят.

В този тих ден в края на есента над водата във фиорда трептеше бледо оловносиво сияние. От околността лъхаше студ, а пейзажът беше набразден с бели ленти и внушаваше тревога. Първият сняг навяваше бели ивици по замръзналите поля, студеносините планини бяха побелели. И облаците, носещи се из висините, където небето синееше, изглеждаха тънки като от брашно, разпръснати от вятър, който духа високо в небесата. Корабът се поклащаше тромаво и мудно към сушата. Кристин се взираше в белите пръски пяна от разбиващите се под скалите вълни и се питаше дали и този път ще й прилошее, когато навлязат във вътрешността на фиорда.

Застанал на перилата на борда в предната част на кораба, Ерлен гледаше към фиорда заедно с двамата си най-големи синове. Вятърът рошеше косите им и подмяташе връхните им дрехи.

Тримата се взираха в ръкавите на фиорда, в устието на река Гаула и пясъчните наноси в залива Биргси. По брега, осеян с кафяви и бели петна, лъщеше огряна от слънцето част.

Ерлен каза нещо на момчетата. Бьоргюлф рязко се обърна и закрачи по палубата. Подпираше се с копието, което използваше като тояга, докато си проправяше път между празните пейки за гребци. Подмина майка си. Наведе ниско къдравата си чернокоса глава, очите му бяха присвити, почти затворени, а устните — здраво стиснати. Бьоргюлф слезе под палубата.

Майката насочи погледа си към Ерлен и Никулаус. Най-големият им син се подпря на коляно, както паж поздравява господаря си, взе ръката на баща си и я целуна.

Ерлен отдръпна ръката си. Кристин зърна за миг бледото му разтреперано лице, когато той се обърна с гръб към момчето и се скри зад платното.

През нощта спряха на открито пристанище в Мьоре. Вълнението на морето се усили. Корабът опъваше въжетата, с които го завързаха за сушата, издигаше се и се хвърляше напред. Кристин слезе в каютата, където спяха двамата с Ерлен заедно с двете най-малки деца. Гадеше й се. Нямаше почва под краката си. Дъските на пода се издигаха и падаха, фенерът от телешко шкембе се люлееше над главата й, а мъждивият му пламък трепереше. Тя се мъчеше да накара Мюнан да се изака между гредите. Когато се събуди, малкият искаше да се облекчи в леглото им. Започна да пищи, да се гневи и да се мъчи да се отскубне от ръцете на тази непозната жена — неговата майка, докато тя се опитваше да му помогне и да го държи. Ерлен слезе в каютата.

Кристин не виждаше лицето му.

— Видя ли как ме погледна Нокве? — глухо попита той. — Така ме гледаше и ти, Кристин — той си пое дъх тежко, пресекливо. — Онази утрин до оградата на манастирската градина очите ти бяха същите. Тогава беше научила за най-тъмните страни от миналото ми, но реши да ми повярваш…

За пръв път, откакто се случи нещастието с мъжа й, Кристин усети как в сърцето й се надигна горчилка. Бог да пощади Нокве, та дано не преживее разочарованието, когато осъзнае, че е положил доверието си в разтворена шепа, от която всичко изтича като студена вода и сух пясък.

Преди малко й се стори, че чува тропот от копита някъде от юг. Ето го отново, сега по-близо. Конете не бяха диви. Приближаваше ездач. Препускаше над скалите някъде под възвишението.

Полазиха я ледени тръпки: кой ли минава оттук по това време? Мъртъвците яздят на север, когато луната се смалява. Не се ли чува цяла конница след ездача? И все пак Кристин не помръдна от мястото си. Сама не знаеше дали изгуби сила да предприеме нещо, или просто тази нощ бе решила да прояви вироглавството си…

Ездачът се насочи към нея. Конят прегази мочурището в долната част на поляната. Над ракитака проблесна връх на копие. Кристин слезе от камъка и понечи да хукне обратно към хижата, но ездачът скочи от коня, завърза го за един кол и го покри с връхната си дреха. Пое нагоре по поляната. В сумрака Кристин различи едрата му широкоплещеста фигура и го позна: Симон.

Когато я забеляза на лунната светлина, Симон също се изплаши:

— Исусе Христе! Ти ли си, Кристин? Какво правиш навън през нощта? Мен ли чакаш? — побърза да попита той, силно разтревожен. — Да не те е навестила поличба за идването ми?

— Не, не можах да заспя — поклати глава тя. — Зетко, какво има?

— Андрес е тежко болен, Кристин. Боим се за живота му. Сетихме се, че си най-опитната лечителка на детски болести. А и Андрес е твой племенник. Ще ни направиш ли тази добрина да дойдеш с мен във „Формо“? Не бих молил, ако не ставаше въпрос за живота на детето ми — жалостиво промълви той.

Симон обясни същото и на Ерлен, който се надигна от постелята, замаян от съня и онемял от изненада. Ерлен се опита да утеши Симон и заговори с тон на преживял много родител: малките деца бързо вдигат температура и започват да бълнуват, ако се простудят леко. Вероятно състоянието на Андрес не е толкова опасно.

— Ерлен, познаваш ме добре. Нямаше да дойда през нощта да ви будя и да взема Кристин, ако не виждах, че детето ми се бори със смъртта.

Кристин раздуха жарта и сложи още дърва в огъня. Вторачен в пламъците, Симон изпи жадно млякото, което стопанката му поднесе, но отказа да хапне. Искаше веднага да тръгнат, щом слугите му пристигнат в хижата.

— Съгласна ли си, Кристин?

Слугите му водели вдовица на име Асбьорг, която им прислужвала във „Формо“. Тази работлива и чевръста жена можела да замести Кристин, докато стопанката отсъства.

Симон помогна на Кристин да се качи на седлото и предложи:

— Хайде да минем по прекия път на юг. Какво ще кажеш?

Макар и да не бе пътувала в тази част на планината, Кристин знаеше, че през долината минава пътека и се спуска стремглаво по склона над „Формо“. Съгласи се да минат оттам, но поиска слугата на Симон да поеме по по-дългия път, да се отбие в „Йорун“, за да вземе оттам сандъчето и торбичките с лековити треви и лук. Поръча на слугата да събуди Гауте, защото момчето щяло да му обясни къде да ги намери.

Пътят край едно блато позволяваше да яздят рамо до рамо и Кристин разпита Симон за болестта на Андрес. В навечерието на празника на свети Улав децата в имението се заразили от болестта, която върлувала из околността, ала я прекарали леко. После Андрес се разболял съвсем неочаквано, но отначало му нямало почти нищо. Преди три дни, на обяд, Симон го взел, качил го на шейната за зърно и го повозил до нивата. Андрес се оплакал, че замръзва, и започнал неудържимо да трепери от студ, а зъбите му тракали. После детето пламнало от огнена треска и започнало да кашля. Храчело гадна кафява слуз и го болели гърдите, клетото мъниче обаче не можело да обясни какво му е.

Кристин се помъчи да го успокои. Наложи се отново да яздят един зад друг. Симон се обърна да я пита дали й е студено. Настоя да наметне връхната му дреха над палтото си.

Пак заговори за сина си. Малкият бил доста болнав по природа, но през лятото и есента организмът му укрепнал. И бавачката му го потвърдила. През последните дни преди да се разболее, Андрес се държал малко необичайно и се плашел от най-различни дребни неща. От всичко се страхувал. Боял се от кучетата, когато скачали върху него да си играят. В деня, когато треската повалила малкия, Симон се прибрал по изгрев-слънце с няколко диви патици. В такива случаи момчето винаги вземало птиците и започвало да си играе с тях, но сега се разпищяло, когато бащата се престорил, че хвърля вързаните една за друга патици към него. После Андрес все пак се приближил до птиците и ги пипнал, но си изцапал ръцете с кръв и избягал, изгубил ума и дума от уплаха. А тази вечер стенел от болка, не можел да си намери място и да заспи. По едно време започнал да крещи, че го гони сокол.

— Кристин, помниш ли деня, когато в Осло ми донесоха радостната вест за раждането на сина ми? Явно родът ти ще продължи да стопанисва „Формо“, каза ми ти тогава…

— Симон, не говори, все едно ще умреш, без да имаш син. Господ и милостивата Му майчица ще ти помогнат. Зетко, ти никога не губиш надежда.

— Халфрид, първата ми съпруга, ми каза същото, когато роди сина ни. Знаеше ли, че с нея имахме син, Кристин?

— Да. Но Андрес вече навърши три години. Най-опасни са първите две.

Думите й обаче не уталожиха тревогата на бащата. Двамата продължиха да яздят. Конете се изкачваха по възвишението, отметнаха глави назад и юздите им издрънчаха. В мразовитата нощ не се чуваше звук, освен шума от копитата на конете, а от време на време и от плискащата се вода в потока. Луната осветяваше цялата околност. Докато яздеха под хълмовете, в лицата им се хилеха зловещи сипеи и сиви скали.

Най-сетне пред тях в ниското се показа селото. Долината се къпеше в лунна светлина, а реката, блатата и езерото в далечината блестяха като сребърни. Полята и ливадите бледнееха.

— През нощта всичко ще замръзне — отбеляза Симон.

Слезе от коня и поведе нейния по полегатия склон.

Пътеката се спускаше толкова стръмно надолу, че Кристин не смееше да гледа напред. Симон подпираше коляното й с гръб, а тя се държеше за хълбоците на коня. Под копитата му се откъртиха няколко камъчета, изтърколиха се надолу, поспряха, но продължиха да се търкалят, като завличаха нови и нови…

Все пак слязоха благополучно. Поеха през ечемичените ниви на север от имението. Минаха между заскрежените снопи. В тихата светла лунна нощ над главите им се разнасяше злокобното пращене и пукане на трепетликите.

— Наистина ли не те е споходило предчувствие за болния ми син? — попита Симон и си избърса лицето.

Кристин отговори утвърдително.

— Нали хората казват, че когато много искаш да видиш някого, той получава знамение. С Рамборг неведнъж си мислехме: ако ти дойдеш у дома, ще намериш лек за Андрес…

— Напоследък не съм се сещала за вас — успокои го Кристин. — Вярвай ми, Симон.

Но думите й не го утешиха.

На двора към тях се спуснаха неколцина слуги и отведоха конете.

— Няма нищо ново, Симон. Състоянието му не се е влошило, откакто тръгна — побърза да го осведоми единият слуга и се вгледа в лицето му.

Симон кимна и поведе Кристин към стаята на стопанката.

Кристин веднага разбра, че състоянието на Андрес е много критично. Малкият лежеше сам в голямото хубаво легло, стенеше, дишаше тежко и непрекъснато мяташе глава върху възглавниците. Лицето му гореше от треската, а полуотворените му очи блестяха. Болното дете си поемаше въздух с мъка. Симон държеше Рамборг за ръка; жените от имението се събраха в стаята и наобиколиха Кристин, докато тя преглеждаше племенника си.

Гостенката се стараеше да говори възможно най-спокойно, та дано утеши родителите. Според Кристин малкият имал белодробна треска. Но за щастие състоянието му не се влошило. Особеното на тази болест била склонността й да поразява най-тежко организма на болния на третия, шестия или деветия ден преди първи петли. Кристин посъветва Рамборг да остави две слугини да се грижат за детето, а другите да изпрати да спят. Така щяла винаги да има на разположение отпочинали гледачки. Слугата на Симон донесе билките от „Йорун“ и Кристин свари отвара, която да предизвика обилно потене у болното дете. Пусна му кръв, та течностите в тялото му да се отдръпнат от гърдите.

При вида на кръвта от детето си Рамборг пребледня като платно. Симон я прегърна, но тя го отблъсна и седна на стол до леглото. Майката наблюдаваше с широко отворени, потъмнели очи как сестра й лекува сина й.

По-късно, когато момчето се почувства малко по-добре, Кристин накара Рамборг да легне на пейката. Нареди възглавници, та на младата жена да й е по-удобно, и седна до главата й. Помилва я по челото. Рамборг хвана ръката й:

— Мислиш ни само доброто, нали? — простена тя.

— Че как иначе, сестричке? Само ние двете останахме от семейството ни.

От гърдите на Рамборг се изтръгнаха слаби, задавени ридания, процедени през здраво стиснатите й устни. Кристин бе виждала сестра си да плаче един-единствен път — до смъртния одър на баща им. Сега в очите на Рамборг бликнаха няколко сълзи и се търколиха по бузите й. Тя вдигна ръката на Кристин и я разгледа: дълга, тясна, червеникаво кафява и груба.

— И пак е по-хубава от моята — отбеляза Рамборг.

Нейните ръце бяха бели и малки, а пръстите — къси, с четвъртити нокти.

— По-хубава е — настоя тя почти ядосано, когато Кристин поклати отрицателно глава и се засмя. — А ти си по-красива, отколкото съм била аз някога. Татко и мама винаги са те обичали повече от мен. Ти ги посрами и опозори, а аз се вслушвах във всичките им съвети и им се подчинявах; харесах мъжа, когото искаха за зет. И въпреки това те обичаха повече теб…

— Не е така, сестро. Обичаха ни еднакво. Рамборг, радвай се, задето си им доставяла само радост, защото нямаш представа колко, тежко бреме нося аз. А и мама, и татко бяха по-млади, когато бях малка. Сигурно затова ми обръщаха повече внимание.

— Не само те са били по-млади, когато си била малка — въздъхна Рамборг.

Не след дълго заспа. Кристин остана да я съзерцава. Така и не успя да опознае добре сестра си. Когато Кристин се омъжи, Рамборг беше още дете. Струваше й се, че оттогава сестра й изобщо не се е променила. Надвесена над болния си син, приличаше на пребледняло, изплашено момиче, което се мъчи да устои на ужаса от грозящото я нещастие.

Животните често спират да растат, ако родят твърде рано. Рамборг нямаше шестнайсет, когато стана майка за пръв път. После сякаш престана да се развива. Остана слаба и дребна, лишена от женственост и плодовитост. Роди само още едно дете — Андрес — а и то се оказа много болнаво. Малкият имаше хубаво лице, светли коси и нежни черти, но изглеждаше притеснително крехък и дребен. Проходи късно, а говорът му оставаше неразбираем за всички, освен за родителите и бавачките. Андрес се държеше доста плахо и недружелюбно с чужди хора и Кристин едва сега успя да го докосне. Дано Господ и свети Улав й позволят да спаси живота на клетото създание. О, тогава цял живот ще им бъде благодарна! Майката му, самата тя още дете, нямаше да понесе смъртта на момченцето си. Кристин виждаше, че и Симон Андресьон ще преживее много тежко загубата на единствения си син.

Даде си сметка колко дълбока привързаност изпитва към зет си, когато усети непоносимото му страдание, тревога и мъка. Разбираше защо баща й обичаше Симон Андресьон. И все пак Кристин се питаше дали Лавранс не сгреши спрямо Рамборг, като избърза да я омъжи твърде млада. Докато гледаше малката си сестра, Кристин имаше чувството, че Симон е прекалено стар, пълен и уравновесен съпруг за жизнената й сестра.

3.

Дните минаваха, а Андрес продължаваше да лежи. Не се наблюдаваше особена промяна в състоянието му. Нито се влошаваше, нито се подобряваше. За голямо нещастие детето не можеше да заспи. Лежеше с полуотворени очи и като че ли не познаваше никого. Пристъпи на силна кашлица измъчваха измършавялото му телце и малкият едва си поемаше дъх. Температурата му се покачваше непрекъснато. Една вечер Кристин му даде да изпие успокоителна отвара и Андрес се унесе, но след малко леля му забеляза, че по лицето му плъзна синкава бледност, а кожата му стана лепкава и студена на допир. Кристин веднага го накара да изпие чаша горещо мляко и стопли петите му с нагорещени камъни. Повече не посмя да му дава приспивателно. Явно Андрес беше твърде малък и отварата не му понасяше.

Отец Сулмюн донесе на момчето свещени реликви от църквата. Симон и Рамборг се зарекоха да се молят редовно, да спазват чинно всички пости и да раздават милостиня на бедните, ако Господ чуе молбите им и пощади живота на рожбата им.

Ерлен също се отби веднъж във „Формо“. Не пожела да слезе от коня и да влезе в къщата, затова Кристин и Симон излязоха на двора да говорят с него. Той ги гледаше с очи, пълни с печал. И все пак тази негова физиономия предизвика смътно, едва осъзнато раздразнение у Кристин. Съпругът й наистина изпитваше страдание, когато навестеше болен или тъжен човек, но у него като че ли надделяваше смущението и объркването от ситуацията. По лицето на Ерлен се изписваше неподправена безпомощност, понечеше ли да изрази съчувствието си към хорското нещастие.

След неговото посещение във „Формо“ Нокве и близнаците започнаха да идват всеки ден и да питат как е Андрес.

До шестата нощ не настъпи промяна, но на следващия ден малкият живна. Температурата му спадна. По обяд Симон и Кристин седяха сами до леглото му.

Бащата извади изпод дрехата си позлатен амулет, закачен на верижка около врата му. Наведе се над момчето и размърда амулета пред очите му. После го мушна в шепата му и я стисна, но Андрес не усети нищо.

Бащата на Симон донесе амулета от Франция и го подари на сина си, когато Симон беше още малък. Върху амулета, осветен в манастир на име „Планината на свети Архангел Михаил“, беше изобразен светецът с големи криле. Симон разказа тихо на Кристин, че малкият много обичал да разглежда реликвата. Ала клетото дете оприличавало предводителя на ангелите на петел. Постепенно Симон успял да научи Андрес да казва „ангел“. И един ден, докато стояли на двора, Андрес видял как петелът наказва с бой една от кокошките си.

— Ангелът много ядосан, татко — отронило детето.

Кристин погледна мъжа умолително. Сърцето й се късаше да го слуша, макар че Симон говореше спокойно. Кристин се чувстваше изтощена от безсънните нощи и се мъчеше да не плаче, за да не влоши състоянието си.

Симон мушна амулета под дрехата си.

— Всяка година, докато съм жив, на Архангеловден ще давам на църквата тригодишен вол, ако Бог се смили и пожали живота на детето ми. Какъвто е слабичък, сигурно на везната тежи колкото оскубано пиле — опита се да се засмее той, но гласът му потрепери от отчаяние.

— Недей така, Симон! — помоли Кристин.

— Ще стане, каквото му е писано, Кристин. Бог решава. Той знае най-добре.

Симон млъкна и се загледа в детето.

На осмата нощ Симон бдеше над леглото на Андрес заедно с една слугиня, а Кристин легна да подремне на пейката. Когато се събуди, слугинята спеше. Симон седеше на пейката до главата на болното дете, както през повечето нощи, наведен над постелята му.

— Спи ли? — прошепна Кристин и се приближи.

Симон вдигна глава. Прокара ръка по лицето си. Кристин забеляза, че бузите му са мокри. Той отговори с тих и сдържан глас:

— Кристин, Андрес едва ли ще заспи, преди да го положим в осветена земя.

Кристин сякаш се вцепени. Слънчевият загар на лицето й избледня, а устните й побеляха.

Отиде в ъгъла да си вземе връхните дрехи.

— Направи така, че като се върна, да те заваря сам — поръча тя с пресъхнало гърло. — Стой при него, а когато ме видиш да влизам, запази мълчание. После недей да говориш за случилото се нито с мен, нито с когото и да било. Не го изповядвай дори на духовния си пастир…

Симон се изправи и тръгна към нея с бавни крачки, целият пребледнял.

— Не, Кристин! — едва доловимо прошепна той. — Няма да ти позволя да го направиш…

Тя си облече палтото, извади ленена кърпа от сандъка в ъгъла, сгъна я и я мушна в пазвата си.

— Аз се осмелявам да го сторя. Нали разбра, никой не бива да се приближава до нас или да говори с нас, преди малкият да се събуди и да каже нещо.

— Кристин, замисли се как би реагирал баща ти на това — прошепна Симон. — Не го прави…

— И преди съм правила неща, които бяха грешни според баща ми. Тогава исках просто да наложа собствените си прищевки. Сега случаят е друг. Андрес е негова кръв и плът. Той е и моя кръв, Симон, той е син на родната ми сестра.

Симон дишаше с мъка, целият разтреперан, забил поглед в земята.

— Но ако ти не желаеш да изпробвам тази последна възможност…

Симон стоеше с наведена глава. Не отговори. Кристин повтори въпроса си и на бледите й устни неволно се изписа почти подигравателна усмивчица:

— Искаш ли да се откажа?

Симон извърна глава; тя мина край него, излезе на пръсти и безшумно затвори вратата след себе си.

В гъстия мрак се усещаха леките повеи на южняка. Звездите трепкаха неспокойно на небосвода. Едва стигнала до улицата между оградите, Кристин изпита усещането, че се е потопила във вечността. Зад гърба си имаше безконечно пътуване, а същото я очакваше и занапред. Нямаше измъкване от онова, в което се озова, като прекрачи прага на къщата и излезе в нощта…

Тъмнината наподобяваше сила, през която Кристин си проправяше път. Стъпваше по хлъзгавата земя: пътят беше разрохкан след извозването на зърното и снегът започваше да се топи. С всяка крачка тя се откъсваше от нощта, от суровия студ, който попиваше в стъпалата й, просмукваше се нагоре, натрупваше се по полите на дрехите й и натежаваше. Покрай нея се стелеха листа от дърветата и подобно на живи същества в мрака я докосваха, спокойни и уверени в надмощието си:

— Връщай се — сякаш й нашепваха те.

На главния път се вървеше по-леко. Беше обрасъл с трева и краката й вече не газеха в калта. Усети как лицето й се вкамени, а тялото се изопна и стегна. Всяка крачка я водеше неумолимо към горичката, през която се налагаше да мине. Не, невъзможно е да прекоси горичката в този мрак! В душата й се надигна нежелание и скова цялото й тяло, ала Кристин нямаше намерение да се отказва. От страх тялото й стана неузнаваемо за самата нея, но тя продължи да върви напред като в сън, стъпваше уверено по камъни, корени, локви и несъзнателно внимаваше да не се спъне, да не изгуби темпото, да не се подаде на страха.

Шумоленето на боровете се чуваше все по-ясно. Вървеше между дърветата със спокойствието на сомнамбул. Не смееше да мигне в мрака и долавяше и най-слабия звук наред с грохота на реката, тежките въздишки на игличките, ромоленето на потока над камъните. Подмина го и продължи. Веднъж се чу как по сипея се търкулна камък. Като че ли се размърда нещо живо. По цялото й тяло изби пот, но не посмя нито да забави, нито да ускори ход.

Излезе от гората. Очите й, вече свикнали с тъмнината, различиха леките отблясъци по криволичещата лента на реката и по повърхността на блатата. Заснежените поля се открояваха в мрака и контрастът придаваше на тъмните скупчени къщи вид на черни сърцевини. Небето над нея започна да изсветлява. Кристин го усещаше, но не се осмеляваше да погледне нагоре към главозамайващо високите черни скали. Съвсем скоро щеше да изгрее луната…

Опита се да си напомни, че след четири часа ще се развидели и хората ще плъзнат из стопанствата в околността, увлечени в ежедневните си занимания. Зорницата ще изгрее над планините. Тогава ще се прибере по-бързо. На светло пътят от „Формо“ до църквата не е никак дълъг. Беше ходила там неведнъж. Само дето й се струваше, че оттогава се е променила.

Ако се беше разболяло някое от нейните деца, нямаше да прибегне до това крайно средство — да извие Божията ръка, посегнала да прибере човешка душа. Когато като млада бдеше над болните си синове с болезнено свито сърце и й се струваше, че няма да издържи тревогата и мъката, намираше утеха в следните думи:

— Господи, Ти ги обичаш повече от мен. Да бъде Твоята воля.

Но тази нощ Кристин тръгна и обърна гръб на страха си. Това дете не беше нейно, но тя искаше да го спаси, каквото и да го чака.

Защото и ти, Симон Андресьон, се жертва за мен в труден час. Отзова се на молбите ми по-всеотдайно, отколкото можеше да се очаква.

„Искаш ли да се откажа?“ Той не намери мъжката сила да й отговори. Дълбоко в себе си Кристин знаеше, че дори и детето да умре, Симон ще преживее смъртта му. Но тя реши да го атакува в единствения миг, когато го завари на ръба на душевен срив. Веднага се възползва от слабостта му и тръгна, окрилена от превъзходството си. Това ще си остане тяхната тайна: веднъж и Кристин да го види уязвим.

Той вече бе узнал твърде много неща за нея. Всеки път, когато опасността надвисваше над избраника й, на помощ се притичваше онзи, когото бе отхвърлила. Пренебрегнатият претендент за ръката й се превърна в мъжа, чиято помощ Кристин търсеше всеки път, когато имаше нужда някой да брани любовта й. Симон винаги откликваше на молбите й и вече няколко пъти се застъпваше за нея и я предпазваше с добротата и силата си.

Тази нощ тя се реши на постъпката си, за да отхвърли част от бремето на дълга, тегнещо върху плещите й. Едва сега осъзна колко непоносима тежест е носила досега.

В крайна сметка Симон я принуди да признае, че той е по-силен от нея и от мъжа, на когото се отдаде. Кристин го знаеше от мига, когато тримата се озоваха лице в лице в пропадналия хан на Брюнхил Флюга, но тогава някак си не искаше да си даде ясна сметка, че това бузесто момче със зяпнала от почуда уста притежава по-голяма сила от…

И ето, сега Кристин върви в тъмната нощ и не смее да призове на помощ християнски светии. Нагърби се с този грях, за да получи — и тя не знаеше какво — възмездие, задето се видя принудена да признае духовното превъзходство на Симон.

Сега и ти разбираш, Симон: когато е застрашен животът на най-любимото ти същество, си готов на всичко.

Луната изплува над ръба на планинските била и тя се заизкачва по склона към църквата. Отново я обля вълна на ужас. Лунната светлина покриваше насмолената постройка с тънката си паяжина. Под финия воал църквата чернееше страшна и зловеща. Когато зърна кръста сред поляната, не посмя да се приближи и да отдаде почитта си на осветеното дърво. Изкачи се до мястото, където оградата на гробището, направена от трева, корени и камък, беше най-ниска и я прескочи.

Във високата роена трева проблясваха надгробните камъни, сякаш облени с вода. Тя тръгна през гробището и се отправи към гробовете на бедняците до южната ограда.

Намери мястото, където почиваше безимотен чуждоземец, умрял от студ в планината. Двете му дъщери, останали кръгли сираци, били давани за отглеждане в разни чужди домове, докато Лавранс Бьоргюлфсьон не реши да ги отгледа в „Йорун“ в името на Господа Бога и да ги възпита. Момичетата пораснаха и се превърнаха в добродетелни девойки. Лавранс ги омъжи за почтени, работливи съпрузи. Осигури им зестра от крави, телета и овце, а Рагнфрид ги дари с легла и метални тенджери. Сега двете живееха с мъжете си, доволни и в добри условия за произхода си. Едната беше прислужница на Рамборг, а стопанката стана кръстница на детето й.

Сега ще ми дадеш да взема малко пръст от покрива над главата ти, Бярне. Трябва ми за сина на Рамборг. Кристин коленичи и извади ножа си.

По челото и горната й устна избиха капки леденостудена пот, когато зарови пръсти във влажната пръст. Преряза корените, които й пречеха.

В замяна трябваше да даде на мъртвеца злато или сребро, наследено от три поколения. Свали от ръката си малкия златен пръстен с рубините — годежната халка на баба й по бащина линия, защото болното дете беше потомък на баща й. Зарови пръстена дълбоко в пръстта, зави тревите и почвата, които изкопа, в ленената кърпа, и покри разровеното място с мъх и лишеи.

Изправи се, но краката й се разтрепериха и се наложи да постои, преди да тръгне. Ако надникнеше под лакътя си, щеше да ги види.

През тялото й премина ужасяваща тръпка, сякаш мъртъвците — нейни роднини и приятели — се мъчеха да я принудят да погледне към тях. Ти ли си, Кристин Лаврансдатер, за какво си дошла… Арне Юрдшон лежеше в гроба пред левия вход. Сигурно си изненадан, Арне, и то с пълно право: когато двамата с теб бяхме близки, не бях такава…

Кристин прескочи оградата и се спусна по склона.

Луната огряваше околността. В равното се намираше „Йорун“. Тревата върху покривите на къщите блестеше, покрита с роса. Кристин се загледа нататък с притъпени сетива. Чувстваше се мъртва за този дом и за хората там. Вратата вече беше затворена за нея — бродещата посред нощ.

На връщане възвишенията хвърляха сенките си по целия път. Духаше по-силно. Вятърът брулеше лицето й безспир, запращаше повехнали листа срещу нея, сякаш за да я накарат да се върне обратно…

Кристин не си въобразяваше, че върви сама. Зад гърба си чуваше тихи стъпки. Ти ли си, Арне? Обърни се, Кристин, погледни под лакътя си, осмели се…

Но тя вече не се боеше. Само зъзнеше от студ, изтръпнала и изпълнена с болезнено силен копнеж да се отпусне и да заспи. След тази нощ нищо не беше в състояние да я изплаши.

Отвори вратата да влезе и завари Симон на мястото, където го бе оставила: надвесен над главата на детето. Той вдигна очи за миг. Кристин се запита дали наистина изглежда толкова изтощена, съсипана и остаряла, колкото прочете в очите му. После Симон наведе глава и я скри в ръката си.

Изправи се, но се олюля. Отвърна лице от нея и пое към вратата, с клюмнала глава и прегърбени рамене.

Кристин запали две свещи и ги постави върху масата. Андрес отвори леко очи, погледна нагоре, сякаш още в несвяст, изсумтя тихо и се опита да отмести глава от светлината. Кристин намести телцето му, както се наглася мъртвец — малкият не се възпротиви. Слабостта явно му пречеше да се движи.

Жената покри лицето и гърдите му с ленената кърпа и сложи напреки донесената от гробището ивица пръст.

Ужасът я връхлетя отново като обливаща я бурна морска вълна.

Седна до леглото. Прозорецът се намираше точно над облегалката на пейката. Не смееше да седне с гръб. По-добре да ги гледа в очите, ако се появи някой. Придърпа стола до леглото и седна с лице към прозореца. Нощният мрак напираше отвън, а в стъклото се отразяваше пламъкът на свещта. Кристин се вторачи в прозореца с неподвижен поглед и така се вкопчи в ръкохватките, че чак кокалчетата на пръстите й побеляха. Ръцете й потреперваха. Не си усещаше краката — целите мокри и вкочанени. Зъбите й тракаха от ужас и студ, а потта шуртеше по лицето и гърба й като леденостудената вода. Седеше неподвижно. Само от време на време хвърляше бърз поглед към ленената кърпа, която се повдигаше леко при дишането на детето.

Най-сетне навън се развидели. Пропяха първи петли. На двора затрополиха мъже, поели към конюшнята.

Омаломощена, Кристин се отпусна на облегалката, а тялото й се разтресе конвулсивно. Помъчи се да седне удобно, та краката й да не ритат и да не подскачат, докато треморът премине.

Андрес се раздвижи под кърпата. Отметна я от лицето си и изхленчи недоволно. Явно осъзнаваше къде се намира, защото изсумтя раздразнено срещу леля си, когато тя скочи от стола и се надвеси над него.

Кристин махна кърпата с пръстта, бързо сложи съчки и цепеници в огнището и я хвърли в лумналия огън. Подпря се на стената. От очите й рукнаха сълзи.

Наля мляко от малкия съд до огнището и го занесе на детето, но то вече беше заспало. Сега се беше унесло в здрав сън…

Кристин изпи млякото. Услади й се и си наля още два-три черпака.

Все пак не смееше да говори, защото момчето още не бе произнесло разбираема дума. Просна се на колене в долния край на леглото и започна да повтаря наум:

— Обърни се, Господи! Докога? Смили се над Твоите раби. Недей се гневи безмерно, Господи, и недей вечно помни беззаконието. Погледни прочее: ние всички сме Твой народ.1

Наистина извърши ужасно дело.

Но Симон и Рамборг имаха един-единствен син. Тя имаше седмина! Как да не опита всичко, за да спаси живота на единствената мъжка рожба на сестра си!

Нападналите я през нощта мисли не бяха нищо друго, освен плод на отчаянието. Реши се на тази дързост единствено защото нямаше да понесе това дете да издъхне в ръцете й…

Симон винаги бе оправдавал доверието й. Цял живот се бе държал добронамерено и предано към хората. А най-всеотдаен се показа към нея и близките й. Той обичаше сина си повече от зеницата на окото си. Нима Кристин би могла да пожали някое средство, ако то би спасило живота на Андрес, пък било и с цената на грях?

Да, сторих грях. Накажи ме, Господи. Направих го заради невръстното, красиво, невинно дете на Симон и Рамборг. Само не наказвай Андрес…

Приближи се и се наведе над постелята. Хвана малката восъчнобяла ръка на детето и я стопли с дъха си. Не посмя да я целуне. Не биваше да го събужда…

Светло, невинно дете. Осхил й разказа за това, когато двете стояха сами в „Хауген“ през онези страховити нощи. Тогава старицата й сподели, че някога посетила гробището на Конунгахела:

— Кристин, тази моя постъпка е най-тежкото, с което съм се нагърбвала.

Но Бьорн — причината за нейната саможертва — не е бил беззащитно дете като Андрес. Братовчедите на Осхил Гаутесдатер го ранили близо до сърцето с мечовете си. Бьорн посякъл единия, преди да се свлече на пода, а другият така и не успял да се възстанови след схватката.

Кристин гледаше през прозореца как хората сноват между къщите, всеки по някаква работа. На двора се разхождаха няколко хубави телета.

В мрака избуяват какви ли не тъмни мисли. Точно като онези ефирни растения, които виреят по брега на езерото. Поклащат се и люлеят примамливо дяволски красивите си, плашещи стъбла. Зловещото им очарование притежава особена, тъмна притегателна сила, докато растат в живата, влажна почва. Но когато децата ги откъснат и ги положат в лодките, заприличват на кафява слузеста топка. Нощем в човешкото съзнание поникват едновременно страшни и примамливи мисли. Брат Едвин веднъж й обърна внимание, че прокълнатите в преизподнята не искат да се разделят със страданията си, защото намират сладост в омразата и мъката. Затова Христос не може да ги избави. Тогава на Кристин думите му й се сториха налудничави. Но сега започна да проумява какво е искал да каже монахът и по гърба й полазиха леденостудени тръпки.

Отново се наведе над леглото. Вдиша жадно мириса на детето. Симон и Рамборг няма да го изгубят. Кристин се чувстваше длъжна да спечели отново уважението на Симон, да му покаже, че и тя е способна да му помага. Набра смелост за постъпката си от желанието да му се отплати за добрината.

Пак коленичи и безмълвно започна да реди псалми.

Тази сутрин Симон излезе да сее зимна ръж на разораната нива южно от горичката. Беше си наумил да си придаде вид на стопанин, който държи работите в имението да следват естествения си ход. Слугините се изумиха, когато Симон им заръча да не безпокоят Кристин и болното момче, докато тя не ги повика. Стопанинът предупреди и съпругата си, че Кристин не желае никой да припарва до стаята на Андрес.

— И на теб ли не позволява? — побърза да попита Рамборг.

— И на мен — отвърна Симон и излезе да вземе сандъка със семената.

Следобед обаче се върна от нивата. Не можеше да си наложи да стои далеч от къщата: не му харесваше погледът на Рамборг. След обедния отдих нервите й не издържаха. От хамбара Симон я видя да тича през двора. Спусна се след нея. Рамборг се нахвърли върху вратата и я заблъска с юмруци. Крещеше пронизително на Кристин да й отвори.

Симон я хвана и започна да я успокоява. Тя се наведе чевръсто и захапа ръката му. Приличаше на разярен звяр:

— Детето е мое! Какво сте направили със сина ми?

— Много добре знаеш, че сестра ти не би му навредила — Симон отново я хвана, но тя се дърпаше и крещеше. — Хайде, ела — настоя той и добави малко по-остро: — Рамборг, не те ли е срам от слугите?

— Искам да видя детето си — продължаваше да пищи тя. — Ти не беше при нас, когато Андрес се роди, Симон. Тогава не ти бяхме толкова скъпи…

— Едва ли има нужда да ти припомням с какво се занимавах по онова време — изморено отвърна той.

Симон завлече жена си към стаята й. Наложи му се да използва сила.

После не посмя да я остави сама. Рамборг се поуспокои, а вечерта позволи на слугините да я съблекат.

Симон остана да будува. Дъщерите му спяха в леглото си. Господарят отпрати слугините. Веднъж, когато се изправи и се поразтъпка из стаята, Рамборг го попита с глас на напълно разбудена къде отива.

— Ще си легна малко при теб.

Съблече връхната си дреха и обувките и се мушна между кожата и вълнената завивка. Прегърна съпругата си:

— Мила Рамборг, зная, че денят беше дълъг и тежък за теб…

— Сърцето ти бие много силно, Симон.

— И аз се боя за момчето, но трябва да бъдем търпеливи, докато ни повика Кристин.

Надигна се рязко от постелята, подпря се на лакът и напълно объркан се вгледа в бледото лице на Кристин. Тя се бе надвесила над него и на мъждивия пламък от свещта страните й лъщяха, облени в сълзи. Сложи ръка върху гърдите му. За миг го осени надеждата това да не е сън. Симон се отпусна в леглото, закри лицето си със сподавен жален стон. Прилоша му, сърцето му заблъска като лудо.

— Симон, събуди се! — разтърси го Кристин. — Андрес те вика, чуваш ли. Първата му дума беше „татко“.

По лицето й грееше усмивка, а сълзите се стичаха безспир по бузите й.

Симон се надигна и разтърка лице. Дано не е бълнувал на глас… Погледна Кристин, застанала пред леглото с фенер в ръка.

Симон се измъкна от постелята бавно, за да не събуди Рамборг. Двамата излязоха на пръсти. Той все още усещаше болезнена тежест върху гърдите си. Сякаш нещо в него щеше да се пръсне. Защо не можеше да се отърве от тези ужасни сънища? Наяве се мъчеше непрекъснато да пропъди мислите за нея. Но на сън, докато беше напълно безсилен и безпомощен, сякаш дяволът му нашепваше да сънува такива неща. Дори сега, когато тя бдеше над смъртно болния му син, му се присънваха животински сънища.

Валеше дъжд и Кристин нямаше представа кое време е. Вечерта момчето дойде в съзнание, но още замаяно, не говореше. През нощта Андрес се унесе в здрав и спокоен сън и тя легна при него, взе го в обятията си, за да усети, ако малкият се размърда, и заспа.

Сега детето изглеждаше съвсем дребничко в голямото легло. Независимо от плашещо бледите му бузи очите искряха и устните се разтеглиха в усмивка, когато Андрес видя баща си. Симон коленичи пред леглото, но когато понечи да вземе сина си на ръце, Кристин го спря:

— Не, недей, Симон. Малкият е потен, ще се простуди — зави тя грижливо Андрес. — По-добре легни при него, а аз ще повикам бавачка и ще отида да си почина в стаята на Рамборг.

Симон се мушна под завивките. От тялото на Кристин беше останала топла вдлъбнатина, а възглавницата ухаеше нежно и сладостно на косите й. Той простена едва доловимо, притисна детето към гърдите си и долепи лице до влажната му мека косица. Андрес направо се бе стопил от болестта, но се усмихваше доволно и каза две-три думи на баща си.

Малкият мушна влажната си ръка в отвора на ризата на баща си, докосна гърдите му и извади амулета:

— Петелът. Ето къде бил…

В деня, когато Кристин се канеше да си тръгва, Симон влезе при нея в гостната на стопанката и й подаде малка дървена кутия:

— Сигурно ще й се зарадваш…

По дърворезбата Кристин позна, че кутията е изработена от Лавранс. Вътре, завита в парче плат за ръкавици, намери съвсем малка златна щипка за коса, украсена с пет смарагда. Сети се веднага: Лавранс я носеше на ризата си, когато отиваше на тържество.

Кристин благодари на Симон, но лицето й се обля в гъста червенина. Откакто се прибра от манастира, не беше виждала баща си с това украшение.

— Кога ти я даде? — попита тя и веднага съжали за въпроса си.

— Един път си тръгвах от „Йорун“ и той ми я подари на изпроводяк.

— Това е много скъп подарък — промълви тя и сведе клепки.

— Ще са ти нужни още такива украшения Кристин — засмя се Симон, — като дойде време да жениш челядта си…

— Симон, вече си разбрал колко много държеше баща ми на теб. А аз те обичам като негов роден син.

— Наистина ли? — погали я нежно по бузата с лека, едва доловима усмивка, и продължи да й говори като на дете: — Да, Кристин, зная, зная…

4.

Малко по-късно през есента Симон Андресьон навести брат си в „Дюфрин“ по работа. Там намери и годеник за дъщеря си Арнерд.

Все пак не постигнаха окончателна договорка и Симон се чувстваше разтревожен и притеснен, докато пътуваше на север. Май трябваше да прояви повече настойчивост, та детето му да се сдобие със заможен съпруг, а самият той да се избави от опасенията за бъдещето й. Вероятно Юрд и Хелга имаха право: Симон постъпи неразумно, като не се възползва веднага от изгодното предложение на жениха. „Айкен“ беше по-голямо имение от „Формо“, а Осмюн притежаваше над една трета от него и не би му хрумнало и за миг да задоми сина си с девойка с потеклото на Арнерд — извънбрачно дете, останала без роднини по майчина линия — ако не беше задлъжнял на Симон. На Осмюн му се наложи да вземе пари на заем от монахините в Осло и от „Дюфрин“, когато осъдиха Грюне Осмюнсьон за втори път да плати глоба за убийство.

— Грюне подивява, когато се напие, но иначе е справедлив и добронамерен мъж — подчерта Юрд. — Ще се вслушва в съветите на разумна и нежна жена като Арнерд.

Грюне обаче беше почти връстник на Симон. А Арнерд беше съвсем млада. Освен това хората от „Айкен“ бързаха да отпразнуват сватбата още през пролетта.

В паметта на Симон се бе загнездил болезнен спомен. Стараеше се да не мисли за него, но откакто се заговори за женитбата на Арнерд, споменът непрекъснато изплуваше в съзнанието му. След първата си брачна нощ с Рамборг Симон се чувстваше зле. Не прояви повече нетърпение и страст, отколкото подобава на младоженец, макар и да се замая, когато видя Кристин, застанала сред шаферките, а Ерлен — новия си баджанак — сред мъжете, които се качиха в стаята на младоженците. Ала когато се събуди на следващата сутрин и се загледа в спящата Рамборг, болезнен, дълбок срам прониза сърцето му. Като че ли бе оскърбил дете…

В действителност нямаше причина да се тревожи, защото младоженката отвори очи и по лицето й се изписа радостна усмивка.

— Сега си мой, Симон — погали тя гърдите му. — Моят баща е и твой, моята сестра е и твоя.

Симон изтръпна от страх да не би Рамборг да усети как след думите й сърцето му спря за миг.

Иначе Симон беше доволен от брака си. Никога не забравяше това. Съпругата му беше богата, от заможен род, млада и здрава, красива и мила. Роди му дъщеря и син. Човек се учи да оценява такава благодат, след като е живял охолно, но е нямал деца, които да наследят имотите му. Симон бе подсигурил благополучието на двете си законородени деца, а богатството му позволяваше да намери добър съпруг и на Арнерд.

Искаше му се, разбира се, да има и още един син. Не би възразил челядта му във „Формо“ да се увеличи.

Но Рамборг приемаше със задоволство, че не забременява толкова често. И това си имаше своите добри страни, защото безспорно решаващо за домашния уют беше доброто настроение на стопанката. Щеше му се тя да е малко по-уравновесена. Понякога направо не знаеше какво да очаква от нея. Имаше какво още да се желае и по отношение на домакинството. Но човек не бива да очаква всички благини наведнъж, както казват хората. Симон си го повтаряше, докато се прибираше към къщи.

Седмицата преди празника на свети Климент Рамборг възнамеряваше да гостува в „Крюке“. Тя винаги се радваше на пътуванията.

Един Бог знае какво ще завари там този път. Сигрид беше бременна с осмото си дете. На отиване към „Дюфрин“ Симон се отби при сестра си и се изплаши от онова, което видя. Силите вече напускаха бедната Сигрид.

Симон поднесе четири дебели восъчни свещи като пожертвования пред прочутата чудотворна икона на Дева Мария в селището Еябю. Обеща богати дарове, ако Сигрид преживее раждането. Не му се мислеше какво ще стане с Гайрмюн и децата им, ако майката се спомине.

Сигрид и Гайрмюн живееха добре заедно. Тя никога не бе чула груба дума от мъжа си. Гайрмюн винаги се стараеше да й доставя радост. Когато разбра колко се измъчва Сигрид, задето не вижда детето си от Явал Арнесьон, Гайрмюн накара Симон да доведе момчето в „Крюке“. Но присъствието на разглезеното в богаташкия дом дете само натъжи и разочарова майката и тя се вкопчи в съпруга си и в другите си деца, както безнадеждно болният търси утеха в думите на свещеника и в изповедта.

Сега Сигрид се чувстваше доволна от живота си. Симон я разбираше. Малко са мъжете като Гайрмюн. Ако не говореше за коня с твърде тесни копита, който му пробутали, думите се лееха от устата му като музика от арфа.

Гайрмюн Херщесьон открай време си беше грозноват и неугледен, но преди имаше силно и красиво телосложение. Славеше се като най-умелия стрелец с лък, най-опитния ловец и първенец във всички състезания. Ала преди три години осакатя. По време на лов си счупил единия крак и се довлякъл до вкъщи на ръце и на едно коляно, а другия си крак тътрел. Сега се движеше само с помощта на тояга, нито можеше да възседне кон, нито да обикаля из стръмните си земи без чужда помощ. Непрекъснато го преследваше лош късмет. Превърна се в самотник, в особняк. Не го биваше да се грижи за стопанството и благополучието си. Всеки, комуто съвестта позволяваше, можеше да го измами. Иначе Гайрмюн имаше сръчни ръце и майстореше предмети от дърво и желязо. Говореше умно и увлекателно. А вземеше ли арфата в ръце, разсмиваше или разплакваше хората с веселите си и прочувствени песни. А когато запееше за рицаря, който „като никой друг от липово листо и от рога на вол изтръгвал мелодичен звук“, по нищо не отстъпваше на лирическия герой.

По-големите деца припяваха заедно с баща си. Звукът галеше ухото по-приятно от камбаните в епископското седалище в град Хамар. Най-малкото чедо на Гайрмюн и Сигрид, Инга, едва проходила, още се държеше за пейката. Не можеше да говори, но по цял ден тананикаше и пееше, а слабият й гласец се разнасяше звънко като сребърно звънче.

И господарите, и прислугата бяха натъпкани в малка, черна, стара стая с огнище. Преди Гайрмюн постоянно говореше за намеренията си да построи втория етаж, но така и не осъществи плановете си. Едва успя да вдигне нова плевня на мястото на старата, която изгоря. Въпреки несгодите си Гайрмюн и Сигрид отказваха да се разделят с някое дете от многобройната си челяд. При всяко идване в „Крюке“ Симон предлагаше да вземе при себе си във „Формо“ неколцина от племенниците си и да ги отгледа, а родителите благодаряха, но отказваха.

Вероятно все пак Сигрид живее най-щастливо от всичките деца на Андрес Гюдмюнсьон, мислеше си понякога Симон. Е, по думите на Юрд и Астрид била много доволна от новия си съпруг. Те живееха на юг, в областта Рю, а Симон не ги беше виждал от сватбата. Но Юрд спомена, че синовете на Тургрим никак не се спогаждали с пастрока си.

Гюдмюн пък се чувстваше напълно щастлив и доволен от живота. Но ако това се наричаше щастие, Симон благодареше на Господ без угризения на съвестта, задето баща му не доживя да го види с очите си… След смъртта на Андрес Гюдмюн изчака да мине малко време от благоприличие и се ожени за вдовицата, за която баща му не искаше и да чуе. Рицарят от „Дюфрин“ избра за двамата си по-големи синове млади, богати и красиви невести с високо потекло и безупречна репутация, но и Юрд, и Симон се радваха на доста посредствено щастие в семейния си живот. Кой знае какво нещастие очаква Гюдмюн, ако се съглася на подобно безумие, смяташе бащата. Съпругата на Гюдмюн, Турдис Бергсдатер, беше много по-възрастна от него, със скромно имущество и без деца от първия си брак. След смъртта на съпруга си обаче родила дъщеря от свещеник в църквата „Света Дева Мария“ в Осло, а и хората я одумваха, че била доста благосклонна и към други мъже, сред които Гюдмюн Андресьон. Отдала му се още след първата им среща. Според Симон Турдис имаше отблъскваща външност, лоши обноски и говореше прекалено грубо за жена, но притежаваше остър ум, съобразителност и добро сърце. Той не би имал нищо против нея, ако не бяха станали роднини. Гюдмюн обаче се чувстваше щастлив с нея, колкото и неразбираемо да бе това за околните. Той напълня доста и заприлича на Симон, но Гюдмюн поначало не беше предразположен към затлъстяване като брат си. Всеки път, когато се срещнеха и Симон забелязваше колко отпуснат и ленив е станал брат му, го обземаше желание. Да го натупа. Гюдмюн открай време си беше глуповат, ала децата му наследиха ума на майка си и неговата хубост, та в цялата несполука имаше и нещо положително. При това Гюдмюн беше щастлив…

Беше излишно Симон да се ядосва заради съдбата на брат си. Нямаше смисъл и да страда заради Юрд. Но всеки път, когато се прибереше в бащиното си имение и видеше как стоят нещата, Симон се измъчваше ужасно и си тръгваше с болезнено свито сърце.

Благосъстоянието в „Дюфрин“ се увеличаваше. Шуреят на Юрд, Юлв Саксесьон, понастоящем се ползваше с безрезервната подкрепа и покровителството на краля. Юлв привлече Юрд Андресьон в кръга на най-влиятелните и привилегированите мъже в страната. И все пак Симон не харесваше този човек, а доколкото виждаше, и Юрд не му симпатизираше особено, при все че преглъщаше нежеланието си и вървеше по пътя, отреден му от съпругата му и нейния брат, само и само да има мир у дома.

Не само Хелга Саксесдатер — същински дявол — тормозеше Юрд. Принос имаха и двамата му синове. Саксе, най-големият, вече навърши шестнайсет. Кажи-речи всяка вечер слугата му се виждаше принуден да го носи в леглото мъртвопиян. Сигурно Саксе вече приличаше на развалина. Очакваше се алкохолът да го погуби, преди да е достигнал зряла възраст. Нямаше да е голяма загуба: из околността му се носеше лоша слава на самохвалко и грубиян. Саксе беше любимец на майка си, а Юрд обичаше най-много изтърсака в семейството, Юн. По характер малкият имаше заложби да се превърне в гордост за бащиния си род, но само да не беше… Така де, в него имаше нещо уродливо, раменете му бяха твърде високи, вървеше прегърбен. Освен това страдаше от вътрешна болест: стомахът му не понасяше друга храна, освен чорба от булгур и хляб…

В чувството за принадлежност към роднините си Симон Андресьон винаги намираше тайно убежище, когато собственият му живот му се струваше… нерадостен, да речем. Несгодите му като че ли ставаха по-незначителни, стига да можеше да се утеши с успехите и късмета на братята и сестрите си. Ако в „Дюфрин“ се беше запазила атмосферата отпреди смъртта на баща му — пропита със спокойствие, задоволство и благополучие — Симон смяташе, че това би облекчило спотаеното му безпокойство. Сякаш някъде дълбоко в пръстта и мрака жизнените корени на децата на Андрес Гюдмюнсьон бяха неразривно преплетени. Ако удареха един от тях, всички усещаха болката, разпространяваща се по тялото му.

Преди Симон и Юрд винаги бяха здраво свързани. Сега Симон се питаше дали брат му все още се чувства така.

Симон изпитваше най-силна обич към най-големия си брат и към Сигрид. Помнеше как като дете се захласваше по сестра си и му се струваше, че непременно трябва да направи нещо, за да й покаже любовта си. Затова започваше да я дразни, да я подкача и ядосва. Дърпаше й плитките и щипеше ръцете й, защото се стесняваше да изрази по друг начин братската си обич. Така, като я дразнеше, Симон си осигуряваше начин без свян да й подари всичките си скрити лакомства, да я взема със себе си, когато строи мелници в потока, да й прави имения и да дялка за нея флейти от върба през пролетта.

В съзнанието му като дамга се запечата мъчителният спомен за деня, в който научи за сполетялото я нещастие. Цяла зима я гледаше как скърби и е на път да се поболее от мъка за починалия си годеник, но не се досети какво друго се случва с нея. Една неделя в началото на пролетта той стоеше на чардака в „Манвик“ и се ядосваше на жените, задето се бавят. На двора конете вече бяха оседлани за църква, а слугите отдавна ги чакаха. Накрая Симон се разгневи и влезе в къщата. Сигрид още не беше станала. Изненадан, я попита болна ли е. Халфрид, седнала на края на леглото, вдигна очи, а по благото й бледо лице премина трепет:

— Да, не й е добре. Бедничката! Но според мен се бои повече от теб и от роднините ви. Пита се как ли ще го приемете….

Сигрид нададе пронизителен вик и се хвърли в прегръдките на Халфрид. Обгърна раменете й с тънките си голи ръце и се вкопчи в нея. Симон изтръпна. Викът на сестра му го прониза до мозъка на костите, сякаш кръвта се отдръпна от сърцето му и то посърна. По вените му се разля нейната болка и срам от постъпката й и Симон изгуби присъствие на духа. После го връхлетя страхът, обляха го потни вълни… Как ще постъпи баща им с грешницата?

Обзет от неописуем ужас каква ще бъде реакцията на Андрес, Симон пътуваше през труднопроходимите пътища към областта на река Раума. По едно време слугата му — в пълно неведение каква е причината за тревогата на господаря му — започна да го взема на подбив, задето слиза от коня толкова често. Макар отдавна зрял мъж, Симон толкова се боеше от срещата с баща си, че получи стомашно разстройство.

Андрес не пророни дума, но видимо грохна като отсечен. Все още се случваше в просъница Симон да се сети за лицето на баща си в онзи миг и страшният спомен да го изтръгне от леката дрямка. Баща му се люлееше на стола с клюмнала глава, а Юрд стоеше до него с ръка върху ръкохватката, леко пребледнял, със сведен поглед.

— Слава богу, че Сигрид няма да е тук, когато се разчуе. Най-добре наистина да стои при вас двамата с Халфрид — отбеляза Юрд, след като останаха сами.

Само тогава Юрд се стърпя да не изтъкне превъзходството на съпругата си над другите жени.

Симон забеляза как Юрд сякаш повехна и залиня, откакто се ожени за Хелга Саксесдатер.

Когато двамата бяха сгодени, Юрд не споделяше много, но след всяка среща с годеницата си сияеше от красотата й и Симон направо не можеше да се начуди на брат си.

— И преди я бях виждал — призна Юрд, — но не съм разговарял с нея. И през ум не ми е минавало, че роднините на толкова богата и красива жена ще я дадат на мъж като мен.

Като млад Симон се гордееше с удивителната хубост на Юрд. Големият му брат притежаваше особен, подкупващ чар. От външността на нежния и мълчалив млад мъж лъхаше доброта, изтънчена душевност, смело и благородно сърце. След като се ожени за Хелга Саксесдатер, той вече не беше същият…

Юрд поначало не беше по приказките, но двамата братя бяха непрекъснато заедно, а Симон говореше и за двамата. Беше словоохотлив, съобразителен, дружелюбен, винаги готов за разпивка и шеги, за лов и надбягване с коне. Симон имаше куп другари за всякакви младежки лудории, и то до един, мили и скъпи. По-големият му брат винаги го следваше. Говореше малко, но придружаваше думите си с очарователната си сдържана усмивка и така оскъдните му слова придобиваха още по-притегателна сила.

Сега Юрд мълчеше като заключен сандък…

През онова лято, когато Симон се прибра във „Формо“ и съобщи решението си да развали годежа си с Кристин Лаврансдатер с нейно съгласие, видя в очите на Юрд, че брат му се е досетил какво се е случило. Симон обича годеницата си, но някакво събитие, което го е попарило и разгневило, го е принудило да се откаже от правото си да се ожени за нея, съобрази Юрд. Полугласно посъветва баща си да зачете желанието на двамата млади, ала не загатна и с дума пред Симон какво си е помислил. В онзи миг Симон имаше чувството, че любовта към брат му достигна връхната си точка, и от цялото си сърце изпита благодарност за проявената деликатност.

Симон искаше да се радва, задето се прибира у дома си. По пътя се отби при приятели в долината, погостува им, повесели се с тях, а те оседлаваха конете си и поемаха с него към следващото имение с общи приятели. Нямаше сняг и се яздеше много леко и приятно…

Последната отсечка изминаха в сумрак. Смелостта, която Симон набра от бирата, се изпари. Слугите му разговаряха весело на висок глас, но запасът на господаря откъм смях и шеги явно се бе изчерпил. Симон изглеждаше изморен.

Когато пристигна във „Формо“, Андрес тръгна по петите му, а Юлвхил обикаляше около дисагите му. Чудеше се дали й е донесъл подаръци. Арнерд сложи бира и храна на масата, а стопанката седна до Симон, докато вечеряше, и го разпита за новини. После децата си легнаха, Симон взе Рамборг на коленете си и й предаде поздрави от роднини и познати.

Струваше му се срамота и липса на мъжество да недоволства от живота си…

На следващия ден Арнерд влезе в колибата на Семюн, за да донесе на баща си храна. Симон прецени, че му се удава подходяща възможност да обсъди с дъщеря си женитбата й. Съобщи й за разговора си с хората от „Айкен“.

Не, Арнерд не е красавица, помисли си бащата. Погледна младото момиче. Дъщеря му беше ниска, набита, с дребно, грубовато бледо лице. Сивкаворусата й коса, доста рунтава, се спускаше по гърба й на две дебели плитки, но над челото изглеждаше разрошена и в очите й падаха сплъстени кичури. При това Арнерд имаше навика непрекъснато да я приглажда назад.

— Ще стане, както кажеш, татко — отвърна тя, след като Симон й обясни.

— Зная, че си послушно дете, но искам да чуя какво мислиш ти по въпроса.

— Нищо, нищо. Ти ще решиш, татко.

— Арнерд, нищо не ми пречи да почакам още няколко години, та да поживееш на спокойствие, без отговорност за деца, без грижи и домакинство, каквито имат омъжените жени. Но може ти да искаш да имаш собствен дом и да станеш самостоятелна стопанка.

— Не бързам толкова — усмихна се момичето.

— Когато се омъжиш за мъжа от „Айкен“, богатите ти роднини ще ти бъдат съседи. А нали знаеш какво казват хората: гол е задникът на онзи, дето няма брат — той забеляза слабото пламъче в очите на дъщеря си и прикритата й усмивка. — Говорех за чичо ти Юрд — поясни малко смутен бащата.

— Досетих се, че става въпрос за Хелга.

Двамата се засмяха.

В душата на бащата се надигна гореща благодарност към Господ, Светата Дева и Халфрид, която го убеди да припознае Арнерд като свое дете. Когато двамата започнеха да се смеят, Симон нямаше нужда от друго доказателство за бащинството си.

Изправи се, изтупа полепналото по ръкава на Арнерд брашно и попита:

— А как ти се струва кандидатът за ръката ти?

— Ами харесва ми, макар че съм го виждала само няколко пъти. Човек не бива да се води по приказките на хората. Но решението зависи от теб, татко.

— Тогава ще направим така: ако държат на предложението си, Осмюн и Грюне ще почакат да поотраснеш. Арнерд, ти си умно момиче. Сама ще прецениш дали искаш да се омъжиш за Грюне и кое би било най-добре за теб.

Симон прегърна дъщеря си. Тя се изчерви, когато баща й я целуна. Симон се сети, че не го е правил отдавна. Общо взето не се стесняваше да се държи мило с жена си пред хората или да се закача с децата си. Но всичко винаги беше на шега, а с Арнерд беше различно. Във „Формо“ единствено с нея Симон можеше да разговаря сериозно.

Той се приближи до южната стена и свали затулката на процепа. През малкия отвор се откриваше изглед към долината. Във въздуха се носеше южен полъх, а там, където възвишенията се срещаха и закриваха гледката отвъд планината, се издигаха грамадни сиви облаци. На моменти през облачната покривка преминаваше слънчев лъч и тогава цветовете навсякъде ставаха наситени и плътни. Мекото време бе отмило болезнено бледата слана. Полята покафеняха, боровата гора стана синкавочерна, а светлината обливаше със златист блясък обезлесените склонове на планината, покрити с мъхове и лишеи.

На Симон му се струваше, че от есенния вятър и от неспокойното потрепване на светлината навън може да се извлече удивителна сила. Ако за деня на Вси Светии завали, в потоците ще има вода за мелниците поне до Коледа. Обмисляше да изпрати неколцина слуги да съберат мъх от планината. Досега имаше само суша. Река Логен, силно намаляла, едва течеше между натрупалите се по бреговете й наноси от жълтеникав чакъл и бледи камъни.

В околността мелници имаше само в „Йорун“ и в имението на свещеника. На Симон никак не му се щеше да дава зърното си да го мелят при Ерлен и Кристин: всички стопани от района щяха да се втурнат към тяхната мелница, защото отец Айрик вземаше пари за меленето. Освен това хората смятаха, че така свещеникът разбира кой колко зърно има, а после им иска по-голям десятък заради алчната си природа. Лавранс обаче никога не искаше да му плащат за меленето на чуждо зърно и Кристин държеше тази традиция да се запази.

Само при беглата мисъл за нея сърцето му се сви от болка и напрежение.

Всяка година в деня преди празника на светите апостоли Симон Зилот и Юда Тадей Симон ходеше на изповед. Затова днес не отиде с ратаите да вършее зърното, а остана в колибата на Семюн, за да си направи равносметка, да пости и да се моли.

Бързо си спомни греховете си: случваше се да проклина и да лъже, когато хората разпитваха за неща, които не ги засягат; веднъж застреля елен, въпреки че много преди това забеляза по слънцето настъпването на съботния ден, и ловува в неделя, когато хората бяха на литургия.

Симон не смееше да спомене за греха, свързан с изцелението на Андрес. За пръв път през живота си възнамеряваше нарочно да премълчи такова провинение пред духовния си пастир.

Често мислеше за случилото се през онази нощ и се измъчваше. Сигурно се смята за голям грях, все едно дали той е прибягнал до магия за излекуването на сина си, или е подмамил друг човек да го направи.

Не се разкайваше за това. Ако не бяха постъпили така, синът му вече щеше да лежи в пръстта. Но го терзаеха страх и тревога. Внимателно наблюдаваше дали детето се е променило след онази нощ, ала не забелязваше нищо особено.

Някои породи птици и диви зверове се отдръпват от поколението си и престават да се грижат за потомството си, след като човешка ръка се докосне до яйцата или малките им. Подобно поведение е немислимо за хората, дарени със светлината на разума по Божията милост. Когато вземеше Андрес в обятията си, Симон направо не можеше да го пусне, толкова много се боеше за него. Същевременно обаче разбираше защо безбожните, неразумни животни изпитват отвращение от малките си, след като са били докоснати. Самият той имаше усещането, че детето му е заразено с нещо.

И въпреки това нито се разкайваше, нито съжаляваше за случилото се. Просто му се щеше грехът да тегнеше върху другиго, не върху Кристин. И без това се чувстваше крайно неловко, задето семейството й живее в съседство с неговото.

Влезе Арнерд да пита за някакъв ключ. Рамборг й казала, че Симон не й го е върнал.

В този дом настава все по-голяма бъркотия, помисли си стопанинът. Спомни си, че върна ключа на жена си, преди да замине на юг.

— Ще го намеря — увери го Арнерд.

Усмивката й излъчваше доброта. Очите й гледаха умно.

Не е толкова грозновата, помисли си бащата. А когато разпуснеше красивите си руси тежки коси над раменете, ставаше дори миловидна.

Незаконната дъщеря на Ерлен беше красавица, но хубостта й донесе само нещастия.

Майката на Маргрет, любовницата на Ерлен, беше жена с впечатляваща външност и произход. Ерлен никога не би се загледал в жена като майката на Арнерд. Ерлен се носеше по света надменен и горд, а зад него се редяха на опашка красиви и достойни жени и девойки, готови да му предложат любовта и авантюристичните си пориви.

Единственият грях на Симон — без да броим момчешките му лудории в кралския двор — беше с майката на Арнерд, но можеше да прояви поне повече вкус, след като така или иначе реши да оскърби добродетелната си съпруга. Симон изобщо не се бе загледал колко привлекателна е Юрун, слугинята. Дори не помнеше как се случи така, че се сближи с нея. Онази зима Симон постоянно ходеше на гуляи при приятели и познати и когато се прибираше вечер, слугинята го държеше под око и се грижеше стопанинът да си легне, без да направи някоя беля с огъня…

Увлечението с нея не му достави никакво удоволствие.

Симон не заслужаваше детето му от Юрун да стане толкова добро и така да радва душата му. Не бива да мисли за това точно сега, когато мисли за изповедта си.

Излезе от „Румюн“ по мръкнало и пое към дома си. Валеше ситен дъждец. Тръгна напряко през полето. Бледите остатъци от дневната светлина хвърляха слаби отблясъци по мокрото стърнище. На земята, до стената на старата сауна се белееше нещо лъскаво. Приближи и го огледа: парчетата от строшената през пролетта френска паница. Децата си играеха с тях, като нареждаха трапеза върху дъска, подпряна на два камъка. Симон я бутна с брадвата си и я събори.

Ядоса се на себе си, но не искаше нищо да му напомня за онази вечер.

За да изкупи поне част от вината си, задето премълча греха да използва магия, Симон разказа на отец Айрик какви сънища го измъчват. Имаше нужда и да си излее душата пред някого, разбира се. Тъкмо когато се канеше да си тръгва, го връхлетя споменът за сънищата и изпита потребност да говори за тях. А и старият, полусляп свещеник беше негов духовен баща повече от дванайсет години.

Симон се върна и отново коленичи в нозете на отец Айрик.

Свещеникът го изслуша неподвижно. После от вечния непрогледен мрак се разнесе гласът му — някога мощен, но сега прозвуча слаб по старчески:

— Това не е грях. Всеки, влязъл в лоното на Църквата, е подложен на изпитания чрез битки с дявола. Затова Господ позволява на нечестивия да обсипва хората с безброй изкушения. Докато не се предаваш и не захвърлиш оръжията си, докато оставаш предан на Господа, докато не се поддаваш на виденията, с които нечистият дух те подлъгва, с отворени очи и с ясното съзнание какво вършиш, дотогава греховните помисли не се смятат за грях.

— Няма да се предам! — изкрещя Симон и се засрами от гласа си.

Не, той никога не се бе поддал на греховните си сънища. Те го съсипваха и измъчваха. Когато след това се събудеше, имаше чувството, че са го насилили на сън.

Симон влезе в двора на „Формо“ и видя два коня, вързани за оградата: Черньо на Ерлен Никулаусьон и жребеца на Кристин. Господарят извика коняря и го попита защо не е прибрал животните в конюшнята.

— Защото гостите казаха, че нямало нужда да го правя — сопна се ратаят.

Симон доведе младото момче от „Дюфрин“. Там Хелга бе наложила всичко да се върши по рицарски маниери. Но ако този глупак Сигюр си въобразява, че може да възразява на господаря си само защото Симон предпочита да общува весело и шеговито с хората си и рядко се обижда от по-невъздържаните отговори на слугите си, явно е сбъркал. Прииска му се да постави на място момчето, но се въздържа. Та нали току-що се върна от изповед. Ще възложи на Юн Долк да се погрижи за новия слуга и да го научи, че селските обичаи във „Формо“ се спазват строго, колкото и благородническите порядки в „Дюфрин“.

Вместо да смъмри Сигюр, стопанинът само го попита да не би чак тази година да е слязъл от планината и го накара да прибере конете. И все пак Симон се ядоса на коняря…

Още щом прекрачи прага, в стаята го посрещна засмяното лице на Ерлен. Осветяваше го пламъкът на восъчната свещ, поставена върху масата. Ерлен се бранеше от Юлвхил, която, коленичила до него, се мъчеше да го одраска или нещо подобно. Малката протягаше ръце към лицето на свако си и хълцаше от смях.

Ерлен скочи от мястото си и понечи да отмести детето, но Юлвхил се вкопчи в него и увисна на ръката му, докато той с леки стъпки и грациозна походка се приближаваше към Симон да го поздрави. Детето продължи да хленчи и двамата мъже не си чуваха приказката.

С малко груб тон Симон я накара да последва слугините в готварницата. Тъкмо щели да слагат масата. Момичето понечи да му възрази, но той я хвана здраво за ръката и я отскубна от Ерлен.

— Ето! — Ерлен извади от устата си парче смола и го мушна в устата на детето. — Вземи го, Юлвхил с цъфтящи от здраве бузи! Тази твоя дъщеря няма да стане послушна като Арнерд — обърна се той през смях към Симон, докато малката излизаше от стаята.

Симон не се стърпя и разказа на съпругата си колко зряло е приела Арнерд въпроса с женитбата си. Но той нямаше намерение да разпространяват новината в „Йорун“. Не го очакваше и от нея, а и нали Рамборг не харесваше Ерлен. Освен че никак не му се нравеше, дето тя е проявила безотговорност, като е казала на сестра си и зет си за годежа на Арнерд, на Симон му стана неприятно, когато забеляза как малката Юлвхил е луда по Ерлен, и тя като повечето жени…

Стопанинът поздрави и Кристин с добре дошла. Тя седеше в ъгъла до стената с огнището, сложила Андрес в скута си. Малкият се привърза към леля си много силно, защото тя се грижеше за него, докато той се възстановяваше от болестта си през есента.

Симон се досети, че двамата са дошли по работа. Ерлен не идваше често във „Формо“. Той безспорно се справяше отлично с неловката ситуация след скарването им в странноприемницата в Осло. Ерлен се стараеше да избягва Симон, но двамата все пак се срещаха, за да не тръгнат слухове, че са се скарали. Затова се отнасяха един към друг като първи приятели. Ерлен не говореше много и проявяваше сдържаност в компанията на Симон, но по своя непринуден и естествен начин.

Когато отнесоха храната и сервираха бира, Ерлен отвори дума за причината да дойде във „Формо“:

— Сигурно ще те изненадам, Симон, като ти кажа, че сме тук да те поканим на сватба.

— Шегуваш ли се? В дома ти няма хора на възраст за женене.

— Зависи от гледната точка. Ще женим Юлв Халдуршон…

Симон се плесна по бедрата:

— Не може да бъде! Сега остава воловете ми да се отелят по Коледа!

— Само не сравнявай Юлв с вол — засмя се Ерлен. — Вече достатъчно беди му се струпаха на главата, след като се разбра, че е поизбързал…

Симон подсвирна.

— Направо не повярвах на ушите си, когато вчера синовете на Хербранд от „Медалхайм“ се изправиха пред мен с настояването Юлв да се ожени за сестра им.

— Децата на Хербранд Рембас? Трябва да са съвсем млади момчета, а сестра им едва ли е подходяща за Юлв…

— На двайсет години е. А Юлв наближава петдесет — сериозно отвърна Ерлен. — Симон, и сам се досещаш, че семейството на Рембас възприема брака с Юлв за доста неблагоприятна сделка. Но избират по-малката от двете злини. Юлв все пак е рицарски син и заможен мъж. Не му се налага да се прехранва като слуга в чужда къща. Дойде с нас в „Йорун“, защото предпочете да живее сред роднините си, вместо да остане в имението си в Скаун след всичко случило се в „Хюсабю“.

Ерлен помълча. Лицето му, макар и колебливо, си остана красиво. После подхвана:

— Сега двамата с Кристин имаме намерение да отпразнуваме сватбата на Юлв като на роден брат. С Юлв се разбрахме следващата седмица да тръгнем на юг и да предложим брак на девойката от „Медалхайм“. Нужно е все пак да спазим някакво благоприличие. Затова ми се ще да те помоля нещо, Симон. Зная колко много ти дължа. Хората от околността не харесват Юлв, а теб те величаят. Малцина биха могли да се мерят с теб, а аз… — Ерлен вдигна рамене и се позасмя. — Ще ни направиш ли тази услуга да дойдеш с нас като сватовник на Юлв? Двамата с него се знаем от деца — умолително поясни Ерлен.

— Разбира се! — възкликна Симон, поруменял от смущение и разнежен от откровенията на Ерлен. — С радост ще направя всичко по силите си, за да помогна на Юлв Халдуршон.

Досега Кристин седеше с Андрес в ъгъла. Малкият искаше най-после да го съблекат и тя се доближи до двамата мъже на светло с детето на ръце. Андрес беше увиснал на врата й.

— Много мило от твоя страна, Симон — промълви тя и му протегна ръка. — Всички сме ти благодарни за добрината.

Симон пое за миг ръката й, без да я стиска.

— Няма защо, Кристин. Винаги съм харесвал Юлв и ще му помогна с удоволствие.

Симон посегна към детето, но Андрес реши да си придаде важност, ритна баща си с малките си боси крачка, засмя се и се сгуши в Кристин.

Симон слушаше как двамата си говорят, докато с Ерлен обсъждаха паричното състояние на Юлв. Андрес не спираше да се смее доволно, защото Кристин го забавляваше с всякакви детски песни и залъгалки. Тя също се смееше с дълбок, гърлен, нежен и ласкав глас. Веднъж Симон погледна към тях: Кристин беше направила стълба от пръсти, а пръстчетата на малкия лазеха нагоре по нея. После Кристин сложи детето в люлката и седна до Рамборг. Двете сестри започнаха да разговарят шепнешком.

След като си легнаха, Симон се замисли. Наистина харесваше Юлв Халдуршон. А от онази зима, която двамата прекараха в Осло, мъчейки се да помогнат на Кристин, Симон чувстваше, че помежду им се е изградила приятелска връзка. Възприемаше Юлв като равен, син на знатен мъж. Фактът, че Юлв несправедливо беше лишен от всички права в бащиния си род, защото е заченат в прелюбодеяние, подтикваше Симон да се отнася още по-внимателно към него. Като баща на момиче със съдбата на Юлв Симон таеше надежда Арнерд да се омъжи и да живее добре. Но иначе на Симон не му се щеше да се забърква в уреждане на брак между възрастен мъж и съвсем младо момиче. Е, какво го засяга всичко това, щом Яртрюд Хербрандсдатер се е поддала на плътската съблазън по време на летния тинг. Симон нямаше кръвна връзка със семейството й, а Юлв се падаше близък роднина на баджанака му.

Рамборг сама предложи на Кристин да й помогне в подготовката за сватбата и при поднасянето на храната. Този неин жест зарадва Симон. Щом се появеше случай, Рамборг не посрамваше знатния си род. Да, беше много добра жена…

5.

В „Йорун“ отпразнуваха сватбата на Юлв Халдуршон богато и пищно в деня след празника на света Екатерина, някъде в края на ноември. Симон Андресьон се погрижи да присъстват много гости. Двамата с Рамборг имаха много приятели в околността. На тържеството дойдоха двамата свещеници от църквата „Свети Улав“, а отец Айрик освети къщата и постелята на младоженците. Това се смяташе за голяма чест, защото старецът пееше само на големи празници в храма и посещаваше домовете единствено на най-любимите си духовни чеда, над които е бдял години наред. Симон прочете писмото за сватбения подарък на Юлв към невестата, а на трапезата Ерлен се обърна към роднината си с хубави думи. Рамборг заедно със сестра си надзираваше лично кога поднасят ястията на гостите и присъства на ритуалното разсъбличане на булката на втория етаж.

И въпреки всички усилия на тържеството не настана веселие. Младоженката произлизаше от стар и уважаван род в долината. Нямаше как роднините й да са доволни от този брак. Тя беше принудена да се примири с женитбата за другоселец, който служи в чуждо имение, пък било то на негов роднина. Синовете на Хербранд гледаха пренебрежително и на произхода на Юлв — син на богат рицар и неговата слугиня, — и на роднинството му с Ерлен Никулаусьон.

И младоженката показала недоволството си. Съвсем плахо Кристин разказа на Симон — той дойде по работа в „Йорун“ няколко седмици след сватбата — впечатленията си от Яртрюд. Младата невеста непрекъснато натяквала на съпруга си да се преместят в стопанството му в Скаун. През сълзи обяснявала на Юлв колко ужасно й се струва някой ден да наричат сина й отроче на слуга. Юлв я изслушал мълчаливо. Младоженците разполагаха с къщата, известна като дома на иконома, защото Юн Айнаршон някога бе живял там, преди Лавранс да купи цялото имение „Лаугарбрю“ и Юн да се премести. Но на Яртрюд това название на новия й дом никак, не й допаднало, сподели Кристин. Освен това се ядосвала, задето се налагало да държи добитъка си в обора на стопанката, защото се опасявала да не я сметнат за нейна слугиня. Кристин разбираше тревогите й и реши да направят отделен обор за дома на иконома, ако Юлв не се премести с жена си в Скаун. Според стопанката именно това беше най-разумното решение. Юлв вече не беше толкова млад и трудно щеше да свикне с новия си живот като семеен мъж, но малка промяна в обстановката би могла да му се отрази добре.

Симон се съгласи с Кристин. Юлв не успя да се приобщи към хората от долината. Непрекъснато говореше подигравателно за навиците им. Макар и да беше много съвестен и предприемчив земеделец, Юлв не притежаваше нужните качества да се справя с условията в новия си дом. През есента развъждаше повече добитък, отколкото можеше да изхрани през зимата. А когато през пролетта говедата започваха да измират едно след друго, той се виждаше принуден да ги заколи, защото измършавяваха. Тогава се гневеше и се оправдаваше, че не е свикнал с тукашния земеделски обичай да добавят дървесна кора в оскъдния фураж още от празника на светите апостоли Петър и Павел.

Освен с животновъдството в „Йорун“ Юлв не беше запознат и с други особености в този край на страната. В Трьонделаген се беше наложила традицията земевладелецът да определя едностранно какви продукти да получава от арендатора си. Обикновено господарят изискваше да му се издължават в сено, кожи, брашно, масло или вълна, независимо че в споразумението помежду си са се разбрали само за един вид продукт или пари. Земевладелецът или наместниците му определяха стойността на продуктите съвсем безразборно и както им е изгодно. Но когато Юлв предяви такива претенции пред арендаторите на Кристин, те го обвиниха в злоупотреба и грубо нарушение на закона. И действително имаха право. Оплакаха се на стопанката на „Йорун“ и тя веднага смъмри Юлв за поведението му. Симон обаче чуваше как арендаторите упрекват не само Юлв, но и Кристин Лаврансдатер. Ако се случеше да присъства на подобен разговор, той се мъчеше да обясни на хората, че господарката не е знаела каква аренда е поискал икономът й от селяните, а Юлв е постъпил така, защото в родния му край всички земевладелци правят така. Макар й никой да не му казваше право в очите, че не вярва на думите му, Симон усещаше хорското недоверие.

Симон нямаше представа кое е за предпочитане — Юлв да остане в „Йорун“ или да замине за Скаун. Не му стигаше умът как ще се справи Кристин без помощта на верния си трудолюбив помощник. Ерлен не притежаваше нужните качества, за да поеме управлението на имението, а синовете им бяха още малки. Но Юлв вече й навлече достатъчно беди, като настрои цялата околност срещу стопанката. Освен това прелъсти девойка от знатен и почитан род в Гюдбранската долина. Само Господ знаеше колко тежко й е на Кристин и без това…

Положението на стопаните на „Йорун“ не беше с нищо по-леко от участта на Юлв. Жителите на долината не харесваха Ерлен. Докато Юлв се държеше надменно и открито провокативно, стопанинът предизвикваше още по-силно хорската неприязън с мекия си, малко нерешителен характер. Ерлен Никулаусьон не допускаше, че с поведението си настройва враждебно хората. Винаги си оставаше един и същ, независимо дали е богат, или беден. И през ум не му минаваше, че някой би го сметнал за високомерен. Ерлен организира заговор срещу своя господар, краля, въпреки роднинската им връзка и правомощията, които бе получил от него в качеството си на негов приближен, а после предизвика провала на начинанието с лекомислието и несъобразителността си. При все това Ерлен не се питаше дали в очите на хората изглежда като мерзавец. Симон недоумяваше какво си въобразява той…

Не беше лесно да разбереш що за човек е Ерлен. Когато двамата разговаряха, думите на Ерлен в никакъв случай не звучаха глупаво, но той явно не съумяваше да си вземе поука от собствените си прозрения. По нищо не личеше, че е в напреднала възраст. Мъжете на неговите години имаха вече големи внуци. По лицето му ясно личаха бръчки, а косите му бяха прошарени, но двамата с Никулаус изглеждаха като братя, не като баща и син. Ерлен беше запазил снажната си тънка фигура и младежкия си звучен глас. Сред хората се държеше непринудено и самоуверено, с присъщото си ненатрапчиво обаяние. Поначало той не беше особено разговорлив сред непознати и общуваше сдържано с тях. И във възход, и в падение не търсеше хората, а чакаше те да го потърсят. Но сякаш не забелязваше, че вече никой не се сеща за него. Всички едри земевладелци от долината, чиито приятелства бяха скрепени с бракове, се възмущаваха от този високомерен пълководец от Трьонделаген. Макар и принуден от злощастната си съдба да заживее сред тях, той все още се смяташе за твърде знатен и изискан за компанията им.

Но най-силно негодувание срещу Ерлен Никулаусьон предизвикваше вината му към мъжете от „Сюнбю“, които той завлече в нещастието си. Лишиха Гюторм и Боргар, синовете на Трун Иваршон, от всякакви права и всеки можеше да ги убие безнаказано. Кралят конфискува дяловете им от наследството на Йеслингите и половината от земите, които имаха право да откупят, след като родът им ги бе притежавал дълги години. Ивар от „Сюнбю“ се видя принуден да плати скъпо, за да си възвърне благоволението на крал Магнюс. След като монархът преотстъпи иззетите земи на рицар Сигюр Ерленсьон Елдярн — не безвъзмездно, разбира се, както шушукаха хората, — синовете на Трун Ивар и Ховар (който не беше посветен в коварния заговор на братята си) продадоха дяловете си от областта Воге на Сигюр. На тях и на Кристин и Рамборг той им се падаше братовчед: неговата майка, Гюдрюн Иваршдатер, беше сестра на Трун и на Рагнфрид. Ивар Трунсьон се премести в „Рингхайм“ — имение на съпругата му. Един ден децата му щяха да живеят в земите на майка си. На Ховар му останаха още доста имоти, но повечето от тях се намираха в местността Валдрес, а след женитбата си той се сдоби с големи владения в областта Борге. Но на хората от Воге и Северната долина им се струваше голямо нещастие прочутият род на кралския васал да изгуби завинаги „Сюнбю“, където потомците му живееха и управляваха от прастари времена.

По едно време имението се озова за кратко в ръцете на верния васал на крал Хокон Хоконсьон Ерлен Елдярн в района на Агдер. Открай време Йеслингите таяха неприязън към крал Свере и потомството му, та затова подкрепиха херцог Скюле в брожението му срещу крал Хокон. Но после Ивар-младши си възвърна „Сюнбю“, като се уговори с Ерлен Елдярн да му даде други земи в замяна и омъжи за него най-голямата си дъщеря Гюдрюн. Синът на Ивар, Трун, не беше голяма гордост за рода си, но четиримата му синове станаха хубави, смели мъже, спечелиха си много приятели и хората им съчувстваха от цялото си сърце, задето им отнеха имението на прадедите им.

А преди Ивар да напусне долината, се случи нещастие, което разпали още повече хорското съжаление и възмущение срещу несправедливата участ, сполетяла потомците на Йеслинг. Гюторм не беше женен, но младата съпруга на Боргар остана да го чака в „Сюнбю“. Дагни Бярнесдатер поначало беше малко плиткоумна и за капак на всичко непрекъснато демонстрираше колко силно обича мъжа си. Боргар Трунсьон беше красавец, но нямаше морални задръжки. Година след като той избяга от страната, Дагни се хвърли в дупка в леда на езерото във Воге. Представиха го като нещастен случай, но всички се досетиха, че скръбта и тъгата по Боргар са й отнели и малкото останал й ум. След трагичната си кончина простодушната, мила и красива млада жена предизвика всеобщо и искрено съчувствие. Хората насочиха накипелия си гняв срещу Ерлен Никулаусьон, който донесе всички тези беди на най-свестните в околността, и си спомниха как постъпи той с дъщерята на Лавранс Бьоргюлфсьон, преди да се ожени за нея. Нали и Кристин беше потомка на род на Йеслинг по майчина линия.

Сипор, новият стопанин на „Сюнбю“, се сблъска с хорската неприязън, макар и да нямаше в какво да го упрекнат. Но Сигюр идваше от Агдер, а баща му, Ерлен Елдярн, си беше спечелил безброй врагове в южната част на страната. Кристин и Рамборг не познаваха братовчед си. Симон го видя веднъж: Сигюр беше близък роднина на синовете на Хафтур, а те — сродници на Хелга Саксесдатер, съпругата на Юрд Андресьон. Понеже в момента нещата бяха доста заплетени, Симон отлагаше срещата със Сигюр. Не му се ходеше в „Сюнбю“. Преди със синовете на Трун го свързваше добро приятелство. Всяка години Рамборг и жените на Ивар и Боргар си ходеха на гости. Освен това Сигюр Ерленсьон беше доста по-възрастен от Симон — наближаваше шейсет.

Според Симон преместването на Ерлен и Кристин в „Йорун“ предизвика толкова много неприятности, че женитбата на техния иконом, макар и да не можеше да се нарече голямо събитие, се оказа достатъчна да утежни положението им. Обикновено Симон не притесняваше жена си със своите трудности или неуспехи, но сега не успя да се въздържи и сподели с Рамборг мнението си по въпроса. За негова приятна изненада съпругата му прецени ситуацията много зряло и се постара да намери решение.

Рамборг много по-често гостуваше на сестра си в „Йорун“ и преодоля неприязънта си към Ерлен. По Коледа, когато се срещнаха пред църквата след празничната литургия, Рамборг целуна не само Кристин, но и зет си. Преди тя постоянно иронизираше безжалостно чуждоземните му маниери — да речем, навика му да целува тъща си за поздрав.

Докато гледаше как Рамборг обвива с ръце врата на Ерлен, Симон се поколеба дали да не направи и той същото с Кристин. Но нещо го спря. Така и не успя да възприеме обичая да целува жените в семейството си. Когато служеше в кралския двор като паж, реши да поздравява така майка си и сестрите си, но у дома посрещнаха целувките му със смях и той се отказа.

На коледното тържество във „Формо“ Рамборг настани съпругата на Юлв Халдуршон на видно място на трапезата. Оказа голяма чест и на двамата, както се полага на младоженци. Месец след Коледа Рамборг дори помогна на Яртрюд по време на раждането.

Съпругата на Юлв роди два месеца по-рано от очакваното мъртво момче и съвсем се отчая. Ако можеше да предположи какво ще се случи, нямаше да се омъжи за Юлв. Но станалото — станало. Вече нямаше какво да се направи.

Никой не знаеше какво е мнението на Юлв Халдуршон. Той не коментираше.

През седмицата преди средата на постите Ерлен Никулаусьон и Симон Андресьон поеха на юг към Квам. Няколко години преди смъртта си Лавранс купи в района заедно с още двама-трима селяни малко стопанство. Сега хората, които имаха право да го откупят, защото родът им дълго време бе притежавал тези земи, пожелаха да се възползват от тази възможност. Съществуваше обаче неяснота по въпроса дали, когато Лавранс е купил имота, роднините на продавачите са се позовали на законовите си права и са поискали да им предложат цена, на която да откупят имота. След смъртта на Лавранс и подялбата на имуществото му наследниците не обсъждаха кой ще получи стопанството в областта Квам и още няколко по-дребни имота, защото в документите, удостоверяващи правото на собственост, имаше спорни текстове и Ерлен и Симон се опасяваха да не се стигне до съдебен процес. Досега сестрите си поделяха доходите от тези земи. Симон и Ерлен дойдоха в Квам, за да представляват съпругите си.

Събраха се доста хора и понеже жената и децата на арендатора лежаха болни в къщата, се наложи мъжете да проведат срещата си в стара порутена барака. Стените й не бяха добре уплътнени и те не съблякоха кожусите си. Мъжете останаха с ръце върху оръжията и не разпасаха мечовете си — знак, че нямат желание да се бавят повече от необходимото. Но все пак трябваше да сложат някой залък в устата си, преди да тръгнат отново на път. След като приключиха с обсъждането около три следобед, мъжете развързаха торбите с провизии, оставиха ги на пейките или направо върху пода — вътре нямаше маса — и се подкрепиха.

От името на енорийския свещеник в Квам се яви синът му Холмгайр Мойсесьон. Знаеха го като небрежен и неблагонадежден млад мъж и малцина го харесваха, за разлика от баща му. Свещеникът се радваше на всеобща любов, а майката на Холмгайр произлизаше от уважаван род. Холмгайр обаче — едър и силен — се държеше сприхаво и лесно губеше търпение с околните. Затова никой не искаше да го дразни. Хората все пак оценяваха остроумните му думи.

Симон го беше виждал само няколко пътя и го смяташе за доста неприятен на външен вид. Холмгайр имаше издължено тясно лице, осеяно с лунички. Изпод тънката му горна устна се подаваха едри пожълтели зъби и му придаваха вид на плъх. Но някога отец Мойсес беше добър приятел на Лавранс, а като малък синът му расна в „Йорун“ под грижите на Лавранс и Рагнфрид и им помага в стопанството, докато свещеникът го призна за свое дете и му осигури права на законороден син. Затова Симон се стараеше да се държи дружелюбно към Холмгайр Мойсесьон.

Сега Холмгайр търколи един пън до огнището, седна, набоде парчета от сухоежбината си — печен дрозд и резени сланина — на камата си и ги стопли на огъня. Боледувал и свещеникът му позволил да яде блажно четиринайсет дни, оправда се той пред останалите, които дъвчеха хляб и замръзнала сушена риба, а в ноздрите им нахлуваше изкусителната миризма на месо.

Симон беше в лошо настроение. Не точно ядосан, но малко засрамен. Целият случай с правата за собственост върху това имение представляваше труден казус, а писмата, останали от Лавранс, бяха написани нечетливо. Но когато тръгна за насам, Симон все пак си мислеше, че е проумял как стоят нещата, защото сравни писмата с други документи. Ала тук, след като изслуша показанията на свидетелите и разгледа наличните писма, осъзна колко неаргументирано становище си е изградил. Останалите мъже също не успяха да разтълкуват какво собствено постановяват писмата. И шерифът се оказа безсилен. Заговори се, че случаят ще стигне до тинга, но неочаквано думата взе Ерлен. Поиска да му дадат писмата.

Досега той слушаше напълно безучастно. Изведнъж обаче се събуди. Разгледа внимателно всички документи, а някои препрочете. После кратко и ясно обобщи смисъла им. Според закона това било така и така; неясните и тромави изрази можели да се разбират така или така; ако случаят стигнел до тинга, щели да отсъдят така или така. После предложи решение, което удовлетворяваше хората с права върху земите, но не ощетяваше и настоящите собственици.

Докато говореше, Ерлен бе отпуснал лявата си ръка върху дръжката на меча, а с дясната небрежно размахваше купчината писма. Държеше се самоуверено, все едно той ръководи срещата, но Симон усещаше, че не го прави съзнателно. От времето, когато в качеството си на областен управител свикваше местните тингове, Ерлен беше придобил навика да се изправя пред останалите и да говори. Обръщаше се към присъстващите с въпроса дали са съгласни с него и дали разбират какви аргументи излага, но сякаш разпитваше свидетели. Не се държеше неучтиво и все пак създаваше усещането, че неговата задача е да пита, а другите са длъжни да му отговарят. След като приключи с изложението си, Ерлен подаде писмата на шерифа като на свой подчинен, седна, а докато другите изразяваха мнение по въпроса и Симон вземаше участие в разговора им, Ерлен слушаше с вид на човек, когото това не го засяга. Когато се обърнеха към него за съвет, отговаряше лаконично, еднозначно и назидателно, като през цялото време човъркаше с нокът няколко мазни петна върху гърдите си, оправяше колана си, подръпваше ръкавиците в ръцете си и демонстрираше с какво нетърпение очаква края на срещата.

Останалите приеха предложението на Ерлен, а и Симон го сметна за доста задоволително. Той не би могъл да обърне правен спор в своя полза.

Настроението му обаче се понижи. Осъзнаваше отлично, че е непростимо незряло да се ядосва, задето Ерлен е проумял случая, а той — не. Напълно естествено е Ерлен да умее да тълкува закона и да разгадава неясни писма, защото години наред работата му се състоеше в това да дава правни съвети на хората и да разнищва спорни въпроси. Но решителната намеса на Ерлен дойде доста неочаквано за Симон. Снощи в „Йорун“, когато повдигна въпроса за предстоящата среща, баджанакът му не изрази мнение. Явно слушаше с половин ухо. Безспорно бившият областен управител притежаваше нужните юридически познания, за разлика от обикновените селяни, но докато съветваше останалите с равнодушно дружелюбие, се държеше, все едно законите в страната не го засягат лично. У Симон се породи неясното усещане, че Ерлен никога не е смятал закона за ръководно начало в своя живот.

Напълно непонятно беше как Ерлен се осмелява да застане пред всички съвършено невъзмутим. Нима не осъзнаваше, че поведението му събужда у хората спомени за миналото му и за някогашния му пост? Симон забеляза, че присъстващите мислят за грешките му и се възмущават, задето този мъж сякаш хич не го е еня за какъв го смятат другите. Но никой не го изрази на глас. А когато премръзналият, посинял от студ писар на областния управител седна с подложка за писане върху коленете, той непрекъснато се допитваше до Ерлен как да формулира споразумението. Ерлен му диктуваше буква по буква, като същевременно взе няколко стръка слама от пода, усука ги около дългите си покафенели пръсти и ги сплете на пръстен. След като приключи, писарят му подаде пергамента. Ерлен хвърли сламения пръстен в огнището, взе документа и прочете на глас, но не много високо:

— Всички мъже, които виждат това споразумение и са изслушали съдържанието му, се задължават да изпратят на Симон Андресьон от „Формо“, на Ерлен Никулаусьон от „Йорун“, на Видар Стайнсьон от „Клауфаста“, на Ингемюн и Туралде Бьорнесьон, на Бьорн Ингемюнсьон от „Лунар“, на Алф Айнаршон и на Холмгайр Мойсесьон своето и Божието пожелание за благодат. Приготвихте ли восъка? — попита той писаря, който се опитваше да стопли с дъха си вкочанените си пръсти. — Нека ви бъде известено, че през хиляда триста трийсет и осмо лето Господне в петъка преди средата на постите ние се срещнахме в „Гранхайм“ в Квамска енория… Алф, я донеси сандъка, дето стои отвън, да го използваме като маса — обърна се той към шерифа и подаде пергамента на писаря.

Симон помнеше добре как се държеше Ерлен сред големците на север: самоуверено и напористо, дума да няма, говореше весело и невъздържано, но в поведението му непрекъснато се забелязваше мекота, защото никак не му беше безразлично какво мислят те за него. Затова Ерлен отдаваше голямо значение на добрата си репутация сред влиятелните мъже и се стремеше да спечели благоразположението им.

Симон усети как го обзема неочаквано огорчение и чувството за съпричастност със селяните от долината, които Ерлен не уважаваше дотам, че да се притеснява за какъв го мислят. Заради Ерлен Симон се откъсна от редиците на пълководците и богаташите. Не възразяваше да живее като заможен селянин във „Формо“, но не можеше да забрави, че обърна гръб на хората от своето съсловие, на роднините и приятелите си от младини. След като ги моли почти на колене, за да изпроси помощта им при нещастието с Ерлен, Симон нямаше сили да ги погледне в очите. Дори не искаше да си спомня как се бе унижавал. Заради Ерлен Симон кажи–речи се отрече от краля и напусна редиците на приближените му. В името на баджанака си Симон се разголи до такава степен, че споменът за това му се струваше по-страшен и от смъртта. А Ерлен се държеше, все едно не е разбрал или не се сеща за случилото се. Нехаеше, задето е провалил живота на близък човек.

Ерлен се обърна към него:

— Май е време да тръгваме, Симон, ако искаме вечерта да сме си у дома. Ще отида да доведа конете.

Симон вдигна очи към него. При вида на високата стройна фигура на Ерлен го прониза завист. Ерлен носеше малка черна копринена шапка, която покриваше плътно главата му, а под брадичката бе завързана с връв. Тясното смугло лице с големите светлосини очи под широкото чело му придаваха още по-младежко и чаровно излъчване.

— Симон, завържи ми торбата със сухоежбината — поръча на излизане Ерлен.

Останалите продължиха да обсъждат случая. Неколцина изразиха учудването си от факта, че Лавранс е подходил толкова небрежно към сделката. Някогашният стопанин на „Йорун“ се славеше като много умел търговец на земи. Смятаха го за изключително опитен в покупко-продажбата на имоти.

— Баща ми е виновен за недоглеждането — призна Холмгайр. — Вчера сам ми го каза. Ако се бил вслушал в съветите на Лавранс, всичко щяло да мине без никакви пречки. Но нали знаете какъв беше Лавранс. Към свещениците ставаше хрисим и кротък като агне.

— Да, но той винаги разбираше коя сделка е изгодна за благосъстоянието на „Йорун“ — възрази някой.

— Така е и си е помислил, че съветите на свещеника само биха му помогнали да умножи богатствата си — засмя се Холмгайр. — И действително божиите служители умеят да дават на духовните си чеда разумни наставления и по светски въпроси, освен когато енориашите не са набелязали онази хапка, на която Църквата вече е хвърлила око.

— Лавранс поначало си беше забележително христолюбив човек — отбеляза Видар. — Когато станеше дума за Църквата или за бедните, не жалеше нито земи, нито добитък.

— Вярно е — кимна замислено Холмгайр. — Ако бях богат колкото него, сигурно и аз щях да се поохарча, за да си купя душевен мир. Но едва ли щях да пръскам с шепи имоти и пари като него. Не само това, ами и след всяко посещение при свещеника — а Лавранс се изповядваше всеки месец — излизаше със зачервени очи и побелели бузи.

— Сълзите на разкаянието са милостивият дар на Светия Дух, Холмгайр — обади се старият Ингемюн Бьорншон. — Блажен е онзи, който успее да изплаче греховете си на този свят. Ще му е много по-леко в отвъдния…

— Значи Лавранс отдавна вече е в Божието царство — заключи Холмгайр, — като се има предвид колко стриктно спазваше постите и на какви мъчения подлагаше плътта си. Чувал съм, че на Разпети петък се заключвал в спалнята си и се бичувал с камшик.

— Затваряй си устата — сряза го Симон Андресьон, разтреперан от оскърбление.

Лицето му се обагри в кървавочервено. Не знаеше дали казаното от Холмгайр е истина, но когато разтребваше сандъците с личните вещи на тъста си, на дъното на един от тях, пълен с книги, намери малка продълговата дървена кутия, а вътре — камшик като онези, които в манастирите наричат „дисциплина“. Преплетените кожени ремъци бяха покрити с тъмни петна, вероятно от засъхнала кръв. Симон изгори камшика със страхопочитание, примесено със скръб. Съзнаваше, че е докоснал част от живота на Лавранс, която тъстът му ревниво е пазел от очите на близките си.

— Както и да е. За всеки случай Лавранс не е казвал това на слугите си — тросна се Симон, след като намери сили да постави Холмгайр на мястото му.

— Сигурно тези слухове са просто измислица — съгласи се синът на свещеника. — Лавранс едва ли е имал да изкупва толкова тежки грехове, че да се самобичува — при тези думи по устните на Холмгайр заигра лукава усмивка. — Ако бях живял толкова праведно и христолюбиво като Лавранс Бьоргюлфсьон и бях женен за тази вечно навъсена жена, Рагнфрид Иваршдатер, по-скоро щях да оплаквам греховете, които не съм извършил…

Симон скочи като ужилен и удари Холмгайр в лицето. Момъкът залитна към огнището. Камата падна от пояса му, но той тутакси я вдигна и се нахвърли върху Симон. Симон се защити с ръка, увита във връхната му дреха, стисна Холмгайр за китката и се помъчи да му отнеме камата. Синът на свещеника успя да му нанесе няколко удара с юмрук в лицето. Симон обезвреди и двете му ръце, но младежът заби зъбите си в плътта му.

— Сега ще ме хапеш ли, куче такова!

Симон го пусна, изтича и извади меча от ножницата си. Нахвърли се върху Холмгайр. Младежът се огъна назад, а няколко сантиметра от стоманата потънаха в гърдите му. После тялото му се отдръпна от острието на меча и падна тежко наполовина в огъня.

Симон захвърли оръжието и се втурна да вади Холмгайр от пламъците, ала видя как Видар, замахнал с брадвата си над главата му, се кани да го посече. Симон се наведе, отстъпи встрани и грабна меча си тъкмо навреме, за да отблъсне острието на Алф Айнаршон — шерифа. После Симон се завъртя и отново се видя принуден да се защитава от брадвата на Видар. С крайчеца на окото си зърна как Бьорн от „Люне“ и синовете му са застанали зад гърба му и се канят да го пронижат с върховете на копията си. Избута Алф напред към другата стена, но забеляза, че отзад се задава Видар. Вече беше измъкнал Холмгайр от пламъците — нали двамата бяха братовчеди — а откъм огнището приближаваха мъжете от „Люне“. Симон се оказа обграден от всички страни. И макар в тази критична ситуация да беше принуден да брани живота си със зъби и нокти, го обзе смътно, обезкуражаващо учудване, че всички са срещу него…

В следващия миг мечът на Ерлен разцепи въздуха между мъжете от „Люне“ и Симон. Туралде се олюля настрани, отдалечи се и се подпря на стената. Със светкавична бързина Ерлен прехвърли меча в лявата си ръка и изби оръжието от ръцете на Алф. Мечът отхвръкна и издрънча върху пода. С дясната си ръка Ерлен хвана копието на Бьорн за дръжката и наведе острието надолу.

— Излизай! — останал без дъх, извика той на Симон и го защити от Видар.

Симон скърцаше със зъби. Втурна се да се бие с Бьорн и Ингемюн. Ерлен стоеше плътно до него. Изкрещя, за да надвика шума от стъпките и ударите на оръжията:

— Чуваш ли, излизай, глупако! Тръгвай към вратата! Трябва да бягаме!

Симон разбра, че Ерлен иска двамата да излязат от бараката, и започна да отстъпва заднишком към вратата, като продължаваше да се бие. Изтичаха през преддверието и се озоваха на двора: Симон на няколко крачки пред Ерлен, който още беше пред вратата с наполовина вдигнат меч и лице, обърнато към преследвачите им.

За миг Симон остана заслепен от поразително ясния, лъскав зимен ден. Под последните отблясъци на слънчевата светлина по синьото небе се гънеха позлатените била на планината. Гората се задушаваше в сняг и слана, а земята искреше и блестеше като скъпоценни камъни.

Симон чу гласа на Ерлен:

— Няма да поправим стореното, ако продължим с убийствата. Добри хора, нека разсъдим трезво, та да не проливаме повече кръв. Положението и без това е много сериозно. Баджанакът ми уби човек…

Симон се изравни с Ерлен.

— Симон Андресьон, ти уби племенника ми напълно незаслужено — рече Видар от „Клауфаста“, застанал на вратата.

— Не беше съвсем незаслужено. Видар, бъди сигурен, че няма да се покрия. Готов съм да платя скъпо за нещастието, което ви причиних. Всички знаете къде да ме намерите.

Ерлен поговори още малко със селяните.

— Какво стана с Алф?

Ерлен влезе вътре заедно с останалите.

Симон остана навън. Чувстваше се сконфузен. След малко Ерлен се появи на вратата:

— Хайде, да тръгваме — и пое към конюшнята.

— Мъртъв ли е? — попита Симон.

— Да. Алф, Туралде и Видар също са пострадали, но раните им не са тежки. Огънят е опърлил задника на Холмгайр — досега Ерлен говореше сериозно, но изведнъж избухна в смях. — Сега в бараката вони ужасно на печен дрозд, повярвай ми! Дявол да го вземе, как успяхте да се скарате за толкова кратко време? — удивен попита той.

Едно момче изведе конете им за юздите. Нито Ерлен, нито Симон взеха слуги със себе си на идване към Квам.

Двамата мъже все още държаха мечовете в ръцете си. Ерлен вдигна от земята стиска сено и избърса кръвта от оръжието си. Симон направи същото. После го прибра в ножницата. Ерлен почисти меча си много старателно, а накрая го лъсна с връхната си дреха. След това замахна няколко пъти срещу въображаем противник, а по устните му пробяга усмивка. Явно си спомни нещо. Подхвърли оръжието високо във въздуха, улови го за дръжката и го прибра.

— Ранен си — отбеляза Ерлен. — Хайде да влезем в къщата да те превържем.

Но Симон отвърна, че раните му били дреболия.

— Самият ти кървиш, Ерлен!

— Няма нищо страшно. Раните ми заздравяват бързо. Забелязвал съм, че при по-пълните хора кръвта спира по-трудно. А сега ни предстои да яздим дълго време в студа.

Ерлен взе от селянина в имението мехлем и парцали за превръзки и се погрижи внимателно за Симон, който при схватката беше получил две прободни рани една до друга на лявата си гръд. Първо кървяха доста обилно, но не бяха опасни. Ерлен се беше отървал с драскотина по бедрото си от копието на Бьорн.

— Сигурно ще те боли, докато яздиш — отбеляза съчувствено Симон.

— Копието успя само да пробие кожения панталон, нищо повече — засмя се Ерлен.

Намаза раната си с малко мехлем и я превърза добре, та да не измръзне.

Стегна страшен студ. Преди да слязат от възвишението, където се намираше имението, гърбовете на конете се покриха със скреж, а коженият ширит, който обрамчваше качулките на мъжете, побеля от сняг.

— Бррр — потрепери Ерлен. — Де да можеше вече да сме си у дома! Ще влезем в ей това имение и ти ще признаеш убийството.

— Наложително ли е? — попита Симон. — Нали се разбрах с Видар ис…

— По-добре да го направиш. Съветвам те лично да съобщиш печалната вест, за да не могат да те упрекнат в нищо.

Слънцето вече се скри зад хребета, вечерта бледнееше в сивкавосини отблясъци, но все още беше светло. Яздеха по поречието на поток и покрай брези, необичайно натежали от скреж. Носеше се мирис на мразовита мъгла и гърлата им се свиваха болезнено от нахлуващия студен въздух. Ерлен пуфтеше, изнервен заради мразовитото време, задържало се доста дълго, и заради предстоящото пътуване в студа.

— Да не ти измръзна лицето, Симон? — угрижено погледна Ерлен под качулката му.

Симон разтърка лицето си. Не беше замръзнало, но беше малко пребледнял. Никак не му отиваше, защото едрото му месесто лице беше много загрубяло и червендалесто, а сега бледността го покри със сиви петна и придаде на кожата му нездрав вид.

— Виждал ли си как се събира тор с меч? — пошегува се Ерлен, като избухна в смях при спомена за схватката, наведе се напред на седлото и изимитира движението. — Ама че кадърен шериф! Трябваше да видиш как танцуваше едно време Юлв с меча!

Танц. Симон току-що стана зрител на виртуозното изпълнение на Ерлен Никулаусьон. Непрекъснато виждаше пред себе си и останалите мъже, скупчени до огнището, все едно селяни секат дърва и хвърлят сено. А сред боричкащите се снажната фигура на Ерлен се извисява, той се движи ловко, погледът му реже, замахва с непоколебима ръка, докато танцува сред тях, обмисля бързо всички възможности и борави умело с оръжието.

Изминаха повече от двайсет години, откакто Симон се смяташе за един от най-добрите с меч в ръка сред младежите в кралската свита. По онова време се упражняваха на поляната за забавления. Но оттогава не му се бе удавала сериозна възможност да демонстрира бойните си умения.

А сега сърцето му се късаше при мисълта, че извърши убийство. Пред очите му постоянно изплуваше картината как тялото на Холмгайр се свлича в огъня, а краткият предсмъртен вик на убития продължаваше да отеква в ушите му. Измъчваше го и споменът за последвалата кратка, но ожесточена битка. Симон се чувстваше оскърбен, потиснат и объркан. Хората, с които само допреди минута бе разговарял и към които се чувстваше съпричастен, му се нахвърлиха вкупом; единствен Ерлен се застъпи за него…

Симон не се смяташе за страхливец. През годините, които живя във „Формо“, успя да излови шест мечки. Два пъти рискува живота си. От разярения звяр го делеше тънкото стъбло на млад бор, а в ръцете си държеше само копие с дръжка, дълга колкото човешка длан. Напрежението в играта обаче не му попречи да действа уверено и не замъгли трезвата му преценка. А сега, в бараката… Сам не знаеше дали се изплаши, но във всеки случай се почувства объркан и не успя да обмисли ситуацията…

И тогава, след лова на мечки, седеше вкъщи, наметнал небрежно дреха, със скръстени ръце и трепереше от треска, целият схванат и с рани по рамото, и усещаше само дръзка радост. Можеше да бъде и по-зле, каза си той, но не се замисли за подробностите. Сега обаче не беше в състояние да пропъди въпроса как щеше да свърши всичко, ако Ерлен не му се беше притекъл на помощ. Симон не се чувстваше изплашен, но имаше какво да му навява безпокойство: и израженията на останалите мъже, и мъртвото тяло на Холмгайр.

За пръв път Симон се превърна в убиец.

Без да се брои онзи шведски рицар, когото посече…

Случи се в годината, когато крал Хокон пое с войската си към Швеция, за да отмъсти за убийството на херцога. Изпратиха Симон на разузнавателна мисия заедно с трима другари. Назначиха го за предводител, защото се отличаваше със смелост и гордост. Спомняше си, че мечът му заседна в шлема на рицаря и се наложи да го дърпа и върти, за да го извади. На сутринта, когато го огледа, от върха му се бе отлющило парче стомана. Споменът за това събитие винаги го изпълваше със задоволство. На подвига му станаха свидетели и осмина шведи и Симон усети вкуса на битката. Не всички участници във войската извадиха такъв късмет. Самият той на развиделяване видя, че ризницата му е опръскана с кръв и мозък. Помъчи се да си придаде скромен и смирен вид, докато ги отмиваше…

Сега обаче споменът за клетия шведски рицар никак не успокояваше съвестта му. Не, случилото се с Холмгайр Мойсесьон нямаше нищо общо. Симон нямаше сили да се отърси от ужасната тревога.

Отгоре на всичко дължеше живота си на Ерлен. Все още не осъзнаваше какво значи това, но го обзе предчувствието, че всичко ще се промени, защото двамата с Ерлен са вече квит.

Да, в това отношение наистина са квит.

Двамата мъже яздеха почти без да разговарят. По едно време Ерлен се обади:

— Симон, постъпи много глупаво. Изобщо не се сети първо да тръгнеш към вратата…

— Как така? — учуди се Симон. — Защото ти беше навън ли?

— Не — в гласа на Ерлен долови усмивка. — Нямах предвид това, но има смисъл. Исках да кажа, че ако беше излязъл, те нямаше как да се втурнат след теб всички наведнъж, защото вратата е тясна. Освен това винаги съм се удивлявал как хората си възвръщат трезвия разум, когато се озоват под открито небе. Чисто чудо е, че вътре загина само един човек.

На няколко пъти по време на пътуването Ерлен питаше Симон как са раните му.

— Не чувствам болка — излъга Симон. А раните смъдяха ужасно.

Пристигнаха във „Формо“ късно вечерта и Ерлен влезе със Симон. Посъветва го да изпрати писмо на областния управител, с което да признае убийството, за да получи разрешение да пребивава в страната без опасност за живота си. Ерлен предложи услугите си да напише писмото вместо Симон:

— Едва ли можеш да си мърдаш ръката, а утре сигурно ще се наложи да пазиш леглото, защото ще имаш треска.

Рамборг и Арнерд ги чакаха, още будни. За да не им е студено, се бяха свили с подвити крака върху пейката откъм топлата страна на огнището. Помежду им бе сложена дъска за игра — двете приличаха на деца.

Симон едва успя да каже две-три думи за случилото се и младата жена се хвърли в обятията му, обгърна врата му с ръце, привлече лицето му към своето и долепи буза до неговата. После стисна в знак на гореща благодарност ръцете на Ерлен, а той през смях отбеляза, че не е подозирал каква сила се крие в пръстите й.

Стопанката поиска мъжът й да остане да спи във всекидневната, а тя да бди над него. Със сълзи на очи молеше да й позволят да се грижи за болния. Ерлен, от своя страна, изяви готовност да остане във „Формо“ и да легне при Симон, стига Рамборг да изпрати вест на сестра си, че мъжът й няма да се прибере тази нощ.

— Жал ми е за Кристин, сигурно още е будна и трепери от студ. Тя винаги ме чака да се прибера. Вие, дъщерите на Лавранс, сте много грижовни съпруги…

Докато мъжете вечеряха, Рамборг се сгуши в Симон. Той я потупа по ръцете, смутен и трогнат от тревогата и любовта на жена си. По време на Великите пости Симон спеше в колибата на Семюн и след като се нахраниха, мъжете се запътиха натам. Рамборг тръгна с тях и остави голям казан с медена бира до камъка пред огнището, за да се стопли.

Колибата на Семюн представляваше малка, стара, закътана и добре защитена от студа къща с огнище. Беше построена от масивно дърво — стената се състоеше само от четири дървени талпи. Вътре беше студено, но Симон веднага хвърли голям наръч борови клони в огъня и накара кучето да се качи в леглото им, за да го стопли. Двамата с Ерлен преместиха пъна и пейката до огнището и се настаниха удобно, защото бяха премръзнали след дългото пътуване, а вечерята не успя да раздвижи кръвта във вкочанените им крайници.

Ерлен написа писмото вместо Симон. После се приготвиха да си лягат. От движението раните на Симон отново прокървиха и Ерлен му помогна да си съблече горната туника и да си събуе ботушите. Самият Ерлен влачеше ранения си крак, изтръпнал след ездата, но не било нищо страшно — увери той. След като се освободиха от повечето си дрехи, отново седнаха до огъня. Вътре стана топло и приятно, а в казана остана още бира.

— Много тежко изживяваш случилото се, Симон — подхвана Ерлен, докато се взираха в огъня със сънени очи. — Смъртта на Холмгайр не е голяма загуба…

— Отец Мойсес едва ли е на същото мнение — възрази Симон. — А той е възрастен човек и много съвестен свещеник.

— Прав си, не е никак хубаво да си спечелиш враг в негово лице — сериозно кимна Ерлен. — Особено като се има предвид, че живее наблизо. А и аз често ходя до Квам по работа. Но подобно нещо би могло да се случи всекиму. Сигурно ще те осъдят да платиш десет-дванайсет марки злато. Епископ Халвар проявява голяма строгост, когато изповядва престъпници, а и бащата на Холмгайр е сред подчинените му. Но ти ще се справиш с всичко това…

Симон мълчеше. Ерлен продължи:

— На мен вероятно ще ми наложат глоба за нанасяне на телесна повреда — той се усмихна сякаш на себе си. — А аз притежавам само онова имение в Довре.

— Колко голямо е „Хауген“?

— Не си спомням точно. Отразено е в документа за собственост. Но арендаторите на „Хауген“ плащат наем само в сено. Никой не желае да живее там. Къщите направо са се разпадали. А нали си чувал какви слухове се носят. Из имението витаели призраците на леля Осхил и на Бьорн. Но едно зная със сигурност: Кристин ще ми благодари за днешната ми постъпка. Тя те обича като роден брат, Симон.

Симон, седнал в сянката, се усмихна едва забележимо. Побутна пъна малко по-назад и закри очи с ръка, за да ги предпази от горещата вълна на огъня. А Ерлен се радваше на топлината като котка. Седеше почти плътно до огнището, облегнат на ъгъла на пейката. Беше преметнал ръка през облегалката и изпънал ранения си крак над срещуположната ръкохватка.

— Да, през есента ми наговори толкова хубави неща — обади се тихо след малко Симон, а в гласа му се прокрадна иронична нотка. — Тогава синът ми лежеше болен и тя доказа колко предана сестра е — сериозно продължи той, но леко подигравателният тон се появи отново: — Двамата с теб, Ерлен, си помагаме взаимно, както обещахме на смъртния одър на Лавранс. Тогава се заклехме да се подкрепяме като братя.

— Така беше — доверчиво отвърна Ерлен. — И аз се радвам, че постъпих така днес, Симон.

Поседяха мълчаливо. После Ерлен протегна предпазливо ръка към ръката на Симон. Двамата стиснаха силно пръстите си, отдръпнаха се боязливо и всеки се сви на мястото си.

Ерлен мълча дълго, подпрял брадичка на дланта си, и се взира в огъня, където трепкаха слаби пламъци, разгаряха се, поклащаха се и заливаха овъглените съчки, а те се пукаха и свиваха с тихи, приглушени въздишки. От огъня останаха само черни въглени и жарава.

Най-сетне се престраши да наруши мълчанието:

— Симон, към мен си се отнасял толкова великодушно, че не мога да те сравня почти с нито един мой приятел. Не съм забравил…

— Замълчи! Ерлен, дори не подозираш… Само Бог на небето — прошепна той изплашен и изтерзан — знае какво се крие в човешката душа.

— Така е — кимна сериозно Ерлен. — Всички се нуждаем от милосърдието му. Дано един ден ни съди със снизхождение. Но ние съдим човека според делата му. А аз… аз… Бог да те благослови, Симон!

После двамата не посмяха нито да продумат, нито да помръднат от смущение.

Изведнъж Ерлен отпусна ръка върху коляното си и от камъка на пръстена върху десния му показалец проблесна светъл, остър синкав лъч. Симон знаеше, че Кристин му го подари, след като го освободиха от тъмницата.

— Симон, не забравяй онази стара поговорка: може човек да получи нещо, което е било предопределено за другиго, но няма как да се сдобие със съдбата му.

Симон вдигна рязко глава. По лицето му бавно плъзна гъста червенина, а вените на слепоочията му изпъкнаха като тъмни, усукани струни.

Ерлен хвърли поглед към него, но побърза да отмести очи. И той се изчерви. По смуглата му кожа се разля необикновено ефирна, почти девича руменина. Изглеждаше плах и объркан, а устните му се разтвориха като на дете.

Симон се изправи отривисто и тръгна към леглото.

— Предполагам, ще предпочетеш да легнеш от външната страна — той се мъчеше да говори спокойно и овладяно, но гласът му се разтрепери.

— Както ти е по-удобно, за мен няма значение — примирено отговори Ерлен и се изправи. — А огъня? — промърмори той. — Да го заровя ли? — започна да засипва жарта с пепел.

— Да, зарови го и си лягай.

Сърцето на Симон блъскаше като лудо в гърдите и въздухът едва му стигаше да говори.

В тъмнината Ерлен се промъкна до леглото безшумно като сянка. Отметна кожите в долната част и се мушна в постелята съвсем тихо, както горските зверове се скриват в хралупите си. Симон имаше чувството, че присъствието на другия мъж го задушава.

6.

Всяка година Симон Андресьон канеше гости на пиршество в седмицата след Великден. Хората идваха на третия ден след празничната литургия и оставаха в дома му до четвъртък.

Кристин никак не харесваше тези гуляи. Симон и Рамборг обаче обичаха да се шегуват, че колкото повече шум и глъчка вдига компанията, толкова по-голяма става забавата. Затова Симон винаги подканяше гостите да доведат и своите деца, и слугите с техните деца, та да се съберат възможно повече хора. Първия ден обикновено цареше спокойна атмосфера. Разговаряха само важните особи и възрастните, а младите слушаха, ядяха и пиеха. Малките деца си играеха другаде. Но на втория ден домакинът още от ранни зори тръгваше сред младежите, ергените и децата и ги подканяше да пият и да се забавляват. За кратко шегите ставаха дръзки, дори невъздържани. Жените и момите се спотайваха на групи из ъглите и се кискаха в шепите си, готови всеки миг да побягнат от стаята, а по-знатните госпожи отиваха в гостната на стопанката, където майките обикновено прибираха най-малките деца, за да ги спасят от данданията.

Една от най-любимите игри на мъжете беше да организират подобие на тинг. Четяха призовки, подаваха жалби и оповестяваха разрешения и глоби, но участниците трябваше да изговарят думите неразбрано. Аудюн Турбергсьон се беше научил да казва наизуст писмото на крал Хокон до търговците в Бьоргвин: какви мъжки панталони да купуват, каква кожа да слагат на женските обувки; от кои занаятчии да вземат мечове, големи и малки щитове. Аудюн сливаше думите и ги объркваше така, че се получаваха двусмислени и цинични изрази. Тази игра винаги завършваше по един и същи начин: накрая никой не внимаваше какви ги плещи. От дете Кристин си спомняше, че баща й не понасяше гостите да вземат на подбив Църквата или богослужението, но иначе се забавляваше, докато се надпреварваха да скачат върху масите и пейките и да викат през смях всякакви неприлични глупости, които не подобават на аристократи.

Симон обичаше най-много игрите, в които завързваха очите на един от гостите и го караха да търси нож в пепелта или двама трябваше да извадят с уста парчета меден сладкиш от голяма паница с бира. Междувременно останалите правеха всичко по силите си да ги разсмеят, затова двамата участници пръскаха бира навред. В друга разновидност на играта някой вадеше със зъби пръстен от тава с брашно. Стаята заприличваше на кочина.

Тази година времето на Великден се случи много хубаво. В срядата още от ранни зори грейна слънце и се стопли. Веднага след закуската всички излязоха на двора.

Вместо да вдигат олелия както обикновено, младежите започнаха да играят на топка, да стрелят по мишени, да дърпат въже, да играят на „сляпа баба“ и да танцуват. После накараха Гайрмюн от „Крюке“ да им попее и посвири на арфа. Всички — и млади, и стари — се включиха в забавата. Снегът по нивите още не се беше стопил, но елшовата гора беше покафеняла от плод, а слънцето сгряваше и красеше с лъчите си голите склонове. След вечеря хората наизлязоха навън. Навсякъде се разнасяха птичи песни. Накладоха огньове зад ковачницата и пяха и танцуваха до среднощ.

На следващата сутрин гостите не бързаха да стават. Тръгнаха си от „Формо“ по-късно от друга година. Онези от „Йорун“ обикновено последни напускаха дома на Симон и Рамборг, а сега стопанинът убеди Ерлен и Кристин да останат още един ден. Хората от „Крюке“ се канели да прекарат цялата седмица във „Формо“.

Домакинът изпрати и последната група гости до главния път. Вечерното слънце огряваше така красиво имението му върху склона, а той се чувстваше стоплен и развеселен от питието и от шумното празненство. Слезе между загражденията и пое към дома си, където го очакваше спокойна и приятна вечер: винаги е най-хубаво да останеш в компанията на най-близките си след многолюдно тържество. Симон отдавна не се бе чувствал толкова безгрижен и щастлив.

Долу, на полето до ковачницата, синовете на Ерлен, по-големите деца на Сигрид и челядта на Юн Долк кладяха нов огън. Симон се подпря за малко на оградата и се загледа в хлапетата. Яркочервената рокля на Юлвхил блестеше на слънцето. Малката тичаше да събере съчки за огъня и се просна по цялата си дължина на земята! Бащата извика на децата през смях, но никой не го чу…

На двора две слугини наглеждаха най-малките. Бяха се подпрели на стената на гостната и се радваха на вечерното слънце. Лъчите му се разливаха по малкия прозорец над главите им като разтопено злато. Симон взе на ръце малката Инга Гайрмюнсдатер и я подхвърли високо във въздуха:

— Ще попееш ли на вуйчо си, красавице?

После към Симон се приближиха братчето на Инга и Андрес. И те искаха да полетят във въздуха като нея.

Подсвирквайки си, Симон се качи по стълбите на втория етаж, където останалите се бяха отдали на спокойни разговори и занимания. Бяха откачили вратата и слънцето огряваше стаята. Виждаше се как в горния край на масата Ерлен и Гайрмюн, надвесени над арфата, сменяха струните й. Пред тях лежеше запечатан рог с медовина. В леглото Сигрид кърмеше най-малкия си син. До нея седяха Кристин и Рамборг, а помежду им, върху столчето за крака, бе поставена сребърна чаша.

Симон напълни позлатената си чаша с вино, приближи се до леглото и пи в чест на сестра си:

— Всички тук утолиха жаждата си, освен теб, сестро!

Тя се надигна на лакът и пое чашата от ръката му. Пеленачето нададе яростен писък, защото го обезпокоиха.

Симон седна на пейката, продължи да си подсвирква, но слушаше, макар и разсеяно, за какво си говорят жените. Сигрид и Кристин споделяха как растат децата им, а Рамборг мълчаливо въртеше из ръцете си вятърната мелница на Андрес. Мъжете на масата се занимаваха с арфата и я изпробваха. Ерлен подхвана съвсем тихо народна песен, а Гайрмюн хвана мелодията и се включи на следващия куплет. И двамата имаха благозвучни гласове.

След малко Симон излезе на чардака, облегна се на украсения с дърворезба стълб и се загледа в далечината. От обора се разнасяше обичайното недоволно мучене на гладния добитък. Ако времето се задържеше топло още месец, имаше надежда тази година недостигът на фураж да не продължи дълго.

На чардака излезе и Кристин. Нямаше нужда Симон да се обръща, за да познае чии са тези леки стъпки. Тя пристъпи напред и застана до него под лъчите на вечерното слънце.

Кристин му се виждаше толкова красива и нежна, че се чувстваше недостоен за очарованието й. Но изведнъж Симон сякаш се издигна и се потопи в светлината. Вече задиша с пълни гърди. Неочаквано животът му се стори прекрасен. Душата му се изпълни със светло блаженство.

Кристин — неговата мила приятелка. Всички тежки, горчиви размисли, които минаваха през главата му, се превърнаха в полузабравени, глупави дреболии. Бедна моя Кристин, искам само да те направя щастлива и да ти върна радостта от живота. Ако се наложи, бих жертвал живота си…

Симон забеляза колко състарено и изморено изглежда очарователното й лице. Под очите й се бяха появили множество фини бръчици, а кожата й, изгубила младежката си свежест, беше загрубяла и потъмняла от слънцето, но под загара личеше колко е бледа. За него обаче тя винаги щеше да си остане красива, защото големите й сиви очи, изящната мълчалива уста, малката, заоблена брадичка и осанката й, която внушаваше спокойствие, но издаваше и дълбоко затаени чувства, бяха най-прекрасните на този свят.

Симон се радваше да я види в празнични одежди, както подобава на жена от благороден произход. Тънката копринена кърпа покриваше едва-едва русо кестенявите й коси. Беше закрепила с фиби плитките си и те се подаваха над ушите. Косите й, макар и прошарени, не разваляха очарованието й. Кристин носеше великолепна дреха от синьо кадифе, обточена с хермелинова кожа, с дълбоко деколте и широки отвори за ръкавите. Гарнитурата на гърдите и раменете напомняше ремъци на конска сбруя. Стоеше й чудесно. Под горната дреха, около шията и по ръцете, се подаваше долна туника в пясъчножълто, плътно прилепнала по тялото й. Закопчаваше се с множество малки позлатени копчета. Обзе го силно вълнение. Господ да му прощава, но тези малки златни копчета радваха душата му като ято ангели.

Симон усещаше силните, спокойни удари на сърцето си. Сякаш тежки окови се свлякоха от плещите му. Лошите, омразни сънища го нападаха през нощта, когато беше податлив на всякакви сетивни измами, но сега виждаше любовта си към нея на светло, под ярките слънчеви лъчи.

— Защо ме гледаш така, Симон? Усмихваш се…

Той се засмя тихо и весело, ала не отговори. Пред тях долината се разстилаше, окъпана от златистата милувка на вечерното слънце, птиците чуруликаха и цвърчаха сред дърветата в гората, от далечината долиташе ясният плътен глас на пойния дрозд. А Кристин сияеше в своето великолепие, огряна от топлите слънчеви лъчи. Беше излязла от тъмната студена къща в „Йорун“, беше захвърлила за малко грубите си тежки дрехи, напоени с миризмата на пот и къртовски труд. Мила Кристин, така се радвам да те видя в празнични одежди.

Симон хвана ръката й, отпусната върху парапета на чардака, и я приближи до лицето си.

— Колко хубав пръстен имаш!

Той го погледа още малко и остави грапавата й загрубяла длан отново върху парапета. Питаше се как да й върне някогашната красива, деликатна и издължена ръка.

— Арнерд и Гауте пак се карат — отбеляза Кристин.

Отдолу долитаха високите, гневни гласове на децата.

Девойката извика с накипял от негодувание глас:

— Как смееш да ми го напомняш! За мен е по-достойно да се наричам незаконно родена дъщеря на моя баща, отколкото законен син на твоя!

Кристин се обърна и изтича по стъпалата. Симон я последва. Чу удара на две-три плесници. Кристин стоеше под чардака, хванала сина си за рамото.

Двете деца наведоха глави, изчервени до корените на косите си, но мълчаха упорито.

— Явно знаеш как да се държиш пред гостите, Гауте. Голяма гордост си за мен и за баща си, няма що…

Гауте продължаваше да гледа в земята.

— Тя каза нещо — ядосано промълви той. — Не искам да го повтарям.

Симон повдигна брадичката на дъщеря си. Червенината по лицето на Арнерд стана още по-гъста и тя мигаше ли, мигаше под строгия поглед на баща си.

— Вярно е — тя се отскубна от ръцете му. — Напомних на Гауте, че баща му беше осъден за подло предателство към краля. Но преди това Гауте те нарече изменник. Трябвало да благодариш на Ерлен, задето живееш охолно и спокойно в имението си.

— Мислех те за голямо момиче, Арнерд! Как може да се връзваш на детски приказки до степен да забравиш и възпитанието си, и силата на кръвната връзка! — той избута девойката и се обърна към Гауте. — Защо смяташ, че съм предал баща ти, синко? — попита съвсем спокойно той. — От известно време си ми ядосан, но ще ми кажеш ли какво съм сгрешил?

— Много добре знаеш!

Симон поклати глава. Момчето започна да крещи, а от очите му захвърчаха искри от обида:

— Видях с очите си онова писмо, заради което изтезаваха баща ми, за да признае кой си е сложил печата под него! Нали аз го изгорих.

— Замълчи! — извика Ерлен.

Лицето му беше пребледняло, дори устните му побеляха. Очите му горяха.

— Ерлен, предпочитам да разберем по каква причина Гауте ми се сърди. Да не би името ми да присъстваше в писмото, синко?

— Замълчи! — побеснял от ярост, Ерлен сграбчи сина си за рамото. — А аз ти се доверих, сине! Заслужаваш да те бях убил!

Кристин се втурна към момчето, Симон също. Гауте се отскубна от ръката на баща си и потърси убежище при майка си. Скри се зад ръката й и започна да вика, извън кожата си от нервна възбуда:

— Извадих писмата и разгледах печатите, преди да ги изгоря, татко! Помислих си, че така някой ден може да ти спася живота…

— Проклет да си! — от гърдите на Ерлен се изтръгна задавено, сухо ридание.

Симон първо пребледня, а после се изчерви от неудобство заради Ерлен. Не смееше да погледне към него, защото усещаше какъв срам изпитва Ерлен от низката си постъпка.

Кристин стоеше като попарена. Продължаваше да брани с ръце сина си от гнева на бащата. Но в главата й спомените веднага се подредиха и се оформи предположение: през пролетта, когато двамата сродници продадоха на манастира в Нидархолм морската къща на Лавранс на остров Вейой, Ерлен взе печата на Симон при себе си, макар и законът да не го позволяваше. Ерлен го показа на Кристин и отбеляза, че Симон би могъл да си позволи и по-фино гравиран печат. Тримата синове на Андрес си поръчали печати по образеца на бащиния, само надписите се различавали. Печатът на Юрд обаче бил много по-красиво изписан.

Освен това Ерлен й донесе сърдечни поздрави от Юрд и двата пъти, когато се връща от юг. Тогава Кристин се изненада, че съпругът й е гостувал на Юрд в „Дюфрин“, защото двамата мъже се запознаха на сватбата на Рамборг и оттогава не се бяха виждали. Но сега съобрази, че Юлв Саксесьон, който участваше в заговора срещу краля, е шурей на Юрд Андресьон.

— Объркал си се, Гауте — категорично отсече Симон.

— Симон! — Кристин инстинктивно хвана мъжа си за ръката. — Не забравяй, че и други мъже имат подобен на твоя печат.

— Мълчи! И ти ли започваш!

Ерлен дръпна ръката си с печален стон и се втурна към конюшнята. Симон хукна след него:

— Ерлен, и брат ми ли е замесен?

— Прати да повикат слугите и тръгвайте след мен — извика Ерлен на съпругата си.

Симон го настигна на вратата на конюшнята и сграбчи ръката му:

— Попитах те нещо. И Юрд ли е замесен?

Ерлен не отговори и се опита да се отскубне. По мъртвешки бледото му лице се четеше решимост.

— Ерлен, кажи ми. Брат ми участва ли в заговора?

— И ти ли искаш да опиташ силата на меча ми? — изръмжа Ерлен.

Симон видя, че докато се карат, събеседникът му целият трепери.

— Не, не искам. Много добре го знаеш — пусна го и се подпря безсилен на вратата. — Ерлен, моля те в името на Бога, кажи ми дали брат ми е замесен!

Ерлен изведе Черньо и Симон се видя принуден да се отмести от вратата. Услужлив ратай донесе седлото и юздата. Стопанинът ги взе от ръцете му и го отпрати. Подаде ги на Ерлен.

— Сега можеш да ми признаеш! — вече сам не знаеше защо го моли така горещо, все едно проси пощада за живота си. — Ерлен, отговори ми! Заклевам те в раните Христови. Кажи ми истината, човече!

— Продължавай да си мислиш, каквото искаш — тихо отсече Ерлен.

— Но аз не си мисля нищо…

— Пределно ясно ми е какво ти мина през ума.

Ерлен се метна на седлото. Симон хвана оглавника на коня и животното започна да се мята неспокойно.

— Пусни го или ще препусна с теб — предупреди го Ерлен.

— Тогава ще попитам Юрд. Още утре ще тръгна на юг. За бога, Ерлен, кажи ми…

— Е, той сигурно ще ти отговори — подигравателно рече Ерлен и заби шпори в хълбоците на коня, а баджанакът му отскочи встрани.

Ездачът напусна имението.

На двора Симон срещна Кристин, стегната за път. Редом до нея вървеше Гауте и носеше сандъка с дрехите. Рамборг беше излязла с тях.

Момчето погледна за миг свако си с изплашени и объркани очи. После отново сведе глава. Кристин обаче впери дръзко поглед в Симон. Големите й очи бяха потъмнели от мъка и гняв.

— Как можа да допуснеш, че Ерлен би постъпил толкова подло с теб!

— Нищо не съм допуснал — кипна Симон. — Според мен това хлапе дрънка нелепи глупости.

— Симон, не желая да ме изпращаш — промълви Кристин.

Личеше си колко оскърбена и тъжна се чувства.

Вечерта, когато Симон остана насаме с Рамборг и започнаха да се приготвят за сън, а дъщерите им вече спяха в другото легло, стопанката внезапно попита:

— Ти нищо ли не знаеше за това, Симон?

— Не. А ти? — разтревожи се той.

Останала по риза и долна фуста, Рамборг се приближи и застана до пламъка на свещта върху масата.

Беше пуснала косите си и къдриците обрамчваха лицето й.

— Не знаех нищо със сигурност. Просто предполагах, Хелга започна да се държи странно — чертите на лицето й се изкривиха в опит за усмивка, но тя потреперваше, сякаш зъзне от студ. — Често повтаряше, че в Норвегия ще настъпят по-различни времена. Аристократите щели да се сдобият с привилегии като в другите страни — по лицето й отново се изписа трескава, конвулсивна усмивка. — Щели пак да ги наричат рицари и барони. А после забелязах колко ревностно приемаш каузата им. Нямаше те у дома почти цяла година. Не намери начин дори да дойдеш при мен в „Рингхайм“ и ме повери на грижите на чужди хора, докато носех детето ти. Предположих, че си се досетил. Няма как да е замесен само Ерлен…

— Ха! Рицари и барони! — изсмя се гневно Симон.

— Само заради Кристин ли им се притече на помощ?

Рамборг бе пребледняла като премръзнала. Симон не виждаше смисъл да се преструва, че не разбира намека й. Чувстваше се обезсърчен и кимна инатливо:

— Да.

И тя, и той бяха полудели. И Ерлен се бе побъркал. Днес всички си бяха изгубили ума. Крайно време беше това да спре.

— Направих го заради сестра ти — спокойно подхвана той — и в името на децата, които нямат по-близък роднина, способен да ги защити. Направих го и заради Ерлен, защото се заклехме да се подкрепяме като братя. Само недей да си внушаваш разни глупости. Днес ми дойде до гуша от такива изпълнения — избухна той и запрати обувката си в стената.

Рамборг отиде да я вдигне и огледа стената.

— Турбьорг направо се излага. Не се е сетила да почисти саждите за празненството, а аз забравих да я подсетя.

Рамборг избърса обувката — най-хубавия чифт на Симон, с дълги носове и червени токове — вдигна и другата и ги прибра в сандъка с дрехите му. Той забеляза как се разтрепериха ръцете й, докато вършеше всичко това.

Прегърна я, а тя обви тялото му с тънките си ръце, разтърсвана от задавени ридания. Прошепна му, че се чувства капнала от умора.

След седем дни Симон и слугата му яздеха през Квам. Конете напредваха трудно в снежната виелица. Сипеха се едри, лепкави парцали. По обяд стигнаха до малко стопанство покрай пътя. Там имаше странноприемница.

Стопанката излезе и покани Симон в дома си. Ханът бил само за обикновени хора, не за господари. Изтупа снега от мократа му връхна дреха и я окачи да съхне на гредата до огнището, като не спираше да говори:

— Ама че лошо време! Бедните коне, сигурно ще продължите по заобиколния път? През района на Мьоре сега едва ли може да се мине.

— Може, ако не ти е мил животът — пошегува се Симон.

Стопанката и децата се засмяха. По-големите се разтичаха да носят дърва и бира, а малките се скупчиха до вратата. Винаги когато Симон спираше да нощува в дома им, даваше дребни пари на хлапетата, а ако се случеше да е купил лакомства от Хамар за децата си, ги угощаваше и тях. Но днес господарят сякаш не ги забелязваше.

Седеше на пейката, наведен напред, с отпуснати върху коленете ръце, и се взираше в огъня. От време на време отговаряше с по две-три думи на словесния поток на стопанката. Тя спомена, че Ерлен Никулаусьон бил в момента в „Гранхайм“, за да прибере първата вноска. Предложи да изпрати едно от децата си да обади на Ерлен, че Симон е наблизо и могат да пътуват заедно.

Симон отказа. Поиска малко храна. После възнамерявал да поспи.

С Ерлен ще се види, като му дойде времето, но искаше и Гауте да чуе онова, което бе намислил да му каже. Симон не желаеше да обсъжда този въпрос повече от веднъж.

Слугата му Сигюр се разположи в готварницата, докато стопанката приготвяше гозбата. Пътуването беше изморително, а и господарят на Сигюр през цялото време се държеше като разярен бик. Обикновено след посещение в „Дюфрин“ Симон Андресьон вземаше със себе си слуги от родния си край и слушаше с интерес вестите, които те му разказваха. Имаше много желаещи да му служат, защото го знаеха като дружелюбен и щедър стопанин, който обича да се шегува и не проявява високомерие към слугите. Но сега през целия път Сигюр не получи друг отговор от господаря си, освен „затваряй си устата“.

Господарят явно се бе счепкал за нещо с братята си, защото дори не пренощуваха в „Дюфрин“. Наеха стая в едно от именията под аренда. Господин Юрд — на Коледа кралят го посвети в рицарско звание — излезе на двора и покани Симон да остане в дома му, но Симон дори не го удостои с отговор. Господарите започнаха да крещят и да се препират на горния етаж на къщата. Там бяха Юлв Саксесьон и Гюдмюн Андресьон. Направо да ти настръхнат косите. Един Господ знае за какво се скараха така.

Симон мина покрай готварницата и надникна вътре. Сигюр побърза да го увери, че веднага ще вземе шило и скоба, за да поправи частта от седлото, която се извади сутринта.

— Тези неща в готварницата ли ги държат? — подхвърли подигравателно Симон и излезе.

Сигюр поклати глава и кимна многозначително на стопанката, след като господарят му се изгуби от полезрението им.

Симон бутна настрани паницата с храната. Чувстваше се капнал от умора, направо не можеше да помръдне. Все пак намери сили да се просне на леглото с ботуши и шпори, но му стана съвестно: не искаше да изцапа с кал чистото селско легло. Надигна се и се събу. Надяваше се да заспи веднага заради умората и мускулната треска. Целият беше вир–вода и зъзнеше от студ, но лицето му пламтеше след продължителната езда във виелицата.

Симон се мушна под завивката. Колкото и да обръщаше възглавниците, все му миришеха на риба. Затова се надигна на лакът.

Мислите му отново се завъртяха в познатия порочен кръг. През последните дни тъпчеше на едно място като вързано за ограда говедо.

Дори и Ерлинг Видкюнсьон да е знаел, че ако Ерлен проговори, ще съсипе благополучието на Юрд и Гюдмюн Андресьон, този факт не хвърляше сянка върху упоритите опити на Симон да си извоюва застъпничеството на рицаря от Бяркьой. По-скоро обратното: всеки човек е длъжен да подкрепя родните си братя, а ако се наложи — и да умре с тях. И все пак на Симон му се искаше да има отговор на въпроса дали Ерлинг е знаел за участието на братята му в заговора. Симон претегляше аргументите за и против това предположение. Невъзможно е Ерлинг изобщо да не е подозирал, че се готви бунт. Но какво точно е знаел… Юрд и Юлв определено нямаха представа дали рицарят е разбрал за участието им в заговора. Ала Симон ясно си спомняше как Ерлинг го посъветва да потърси помощта на синовете на Хафтур, защото техните приятели имали основателна причина да се страхуват. Синовете на Хафтур се падаха братовчеди на Юлв Саксесьон и на Хелга. Колко близко до ума!

Но дори и Ерлинг Видкюнсьон да е разтълкувал посещението на Симон като опит да спаси родните си братя, това не опорочаваше саможертвата му. А може и Ерлинг да се е досетил, че Симон се намира в пълно неведение относно опасността, надвиснала над братята му. Освен това пред Стиг Симон изрази непоколебимата си увереност в стоицизма на Ерлен. Не допускам да проговори, подчерта тогава той.

А явно е трябвало да се боят от невъздържаната уста на Ерлен. Той беше от мъжете, които могат да изтърпят изтезания и затвор, без да обелят дума, а после да издадат тайната си по невнимание. Никой не би се учудил…

При все това Симон беше убеден, че Ерлен не би сторил подобно нещо. Той млъкваше като камък всеки път, когато разговорът тръгнеше в тази посока именно защото се опасяваше да не се изкуши да каже нещо необмислено. Ерлен изпитваше силен, детински страх от вероятността да предаде нечие доверие. Детински, защото с любовните си похождения той осуети цялото начинание, но не смяташе, че този факт хвърля сянка върху честта му. Би могло да се случи и на най-добрия, така разсъждаваше Ерлен. Докато си държи устата затворена, името му остава неопетнено, а доверието на хората — оправдано. Симон забелязваше колко ревниво пази Ерлен доброто си име, каквото и да разбираше той под понятията „чест“ и „достойнство“. Заради съратниците си Ерлен рискува живота си и изгуби честта и имуществото си. Само при мисълта, че с невъздържаните си приказки синът му ще разкрие неколцина от съучастниците му пред най-близкия им роднина, макар и по начин, който не ги застрашава, Ерлен изпадна в неконтролируемо отчаяние и гняв.

Пред всички мъже, взели участие в начинанието, Ерлен се бе заклел на разпятието, че ще се жертва заради тях и няма да ги издаде, ако нещо се обърка. Едва ли е очаквал зрели, разумни мъже да разчитат на такова обещание. Сега, след като научи всички подробности около заговора, Симон възприемаше тази клетва направо за смехотворна. Ерлен беше готов да търпи, докато му чупят пръстите един по един, за да удържи на дадената дума, докато тайната се намираше в ръцете на десетгодишно момче именно по негова вина. А заслугата Сюнива Улавсдатер да получи съвсем оскъдни сведения за бунта също не беше негова. Как да разбереш такъв човек…

А колкото до скверната мисъл, която му вмениха Ерлен и Кристин, Господ сам ще отсъди, но когато Гауте съобщи, че е видял печата му под предателското писмо, това беше най-логичното обяснение. Двамата съпрузи от „Йорун“ явно не си спомняха, ала Симон знаеше доста неща за Ерлен Никулаусьон и имаше сериозни основания да се усъмни в честността му. Явно Кристин и мъжът й отдавна бяха забравили, че Симон ги изненада и узна най-унизителните подробности от моралното им падение.

Нямаше никакъв смисъл да се срамува от несправедливото обвинение, което отправи на Ерлен само наум. Бог му е свидетел, Симон не искаше да мисли нищо лошо за Ерлен. Съмнението го натъжи и огорчи, но той съзнаваше колко нелепо е да подозира Ерлен в подобна измяна. Симон щеше да отхвърли мисълта и без намесата на Кристин. С появата на съмнението, че Ерлен е злоупотребил с печата му, Симон усети колко абсурдно звучи това. Ерлен никога не бе постъпвал безчестно преднамерено или със зъл умисъл.

Симон се въртеше неспокойно в постелята и въздишаше тежко. Направо оглупя покрай всичките тези нелепи приказки. Измъчваше го мисълта, че в продължение на няколко години Гауте го е смятал за предател. Същевременно Симон се ядосваше, задето се тревожи за това. Обичаше Гауте, както и всичките деца на Кристин, но те бяха само деца и не си струваше да страда толкова силно заради мнението им!

А когато се сетеше за мъжете, положили клетва върху меча на Ерлен да следват предводителя си, кипваше от гняв. Щом са проявили наивността на овце и са оставили красноречието и дързостта на Ерлен да ги заблудят, че той е роден за пълководец, значи е напълно закономерно да се разбягат като изплашени пилци след провала на цялото начинание. И все пак му се завиваше свят, когато се замислеше за чутото в „Дюфрин“. Нима толкова много мъже се бяха осмелили да поверят мира в страната и собственото си благополучие в ръцете на Ерлен! В това число Хафтур Улавсьон и Боргар Трунсьон! Но същевременно сред всички тях не се намери дори един човек, който да събере смелост да се изправи пред краля и да поиска монархът да приеме извиненията на Ерлен, да пощади достойнството му и да му остави земите, които му се полагат по наследство. Съучастниците бяха много и заедно лесно биха могли да наложат исканията си. Явно у норвежките аристократи не е останала капка разум и мъжество, заключи Симон.

Разгневи го и фактът, че го изолираха от кръга на посветените в заговора. Не че щяха да го убедят да се включи в подобно безумно начинание, но Симон се почувства обиден на Ерлен и Юрд, задето са действали тайно от него. Той се смяташе за достоен аристократ. С нищо не беше по-лош от останалите и си беше спечелил добро име сред хората от околността.

До известна степен оправдаваше мълчанието на Юрд. Ерлен се раздели позорно с позицията си на пълководец и нямаше право да очаква съратниците му да заявяват публично солидарността си с него. Симон беше сигурен, че ако бе заварил Юрд сам, нямаше да се скара така жестоко с братята си. Но рицар Юлв обърка всичко. Седеше с изтегнати нагло крака и говореше колко глупаво постъпил Ерлен — чак сега! После думата взе Гюдмюн. Досега нито Симон, нито Юрд позволяваха на най-малкия си брат да им се противопоставя. Но откакто Гюдмюн се ожени за любовницата на свещеника — впрочем тя дълго време беше любовница и на Гюдмюн — младият мъж се угои, стана горд и самоуверен. Поведението му направо вбеси Симон. Гюдмюн си придаваше важност, докато говореше, а кръглото му червендалесто лице приличаше на хлапашки задник. Ръцете на Симон го засърбяха от желание да го напердаши. Накрая така се разгневи, че сам не помнеше какви им ги наговори.

Скъса приятелските си отношения с братята си.

Струваше му се, че кръвта му изтича, докато мисли за това. Сякаш откъснаха част от плътта му. Почувства се ограбен. Гол е задникът на онзи, дето няма брат.

Но така или иначе в разгара на жлъчните реплики изведнъж го осени прозрение. Сам не разбра откъде дойде. Отпуснатото, безхарактерно излъчване на Юрд не се дължеше само на напрегнатата атмосфера у дома. Симон разбра, че Юрд все още обича Хелга. Вероятно любовта му го правеше толкова зависим и безсилен. И незнайно защо това прозрение събуди у Симон силна ярост срещу абсурдната житейска логика.

Симон зарови лице в шепите си. Двамата с Юрд винаги са били добри и послушни синове. Не им беше никак трудно да обикнат невестите, които баща им избра вместо тях. Една вечер старецът им изнесе внушителна реч за женитбата, за приятелството и предаността между честните съпрузи от благороден произход. Накрая спомена молитвите за застъпничество и литургиите. Синовете му се смутиха силно. За жалост баща им не им даде съвет как да забравят лошите спомени. Не им каза какво да правят, след като дружбата приключи, честта умре, а предаността се превърне в грях и дълбоко спотаена, пропита със срам, болка, а от някогашната връзка не остане друго, освен кървящата рана, която никога няма да заздравее.

След освобождението на Ерлен Симон усети как внезапно го обзе спокойствие просто защото човек не е в състояние да изтърпи толкова силно страдание, каквото го мъчеше в Осло. Или се случва нещо, или нещата се оправят от само себе си.

Симон не се радваше никак на факта, че Кристин се премести да живее в „Йорун“ заедно с мъжа и децата си.

Налагаше му се да поддържа с тях приятелски взаимоотношения заради роднинската връзка. Но се утешаваше с мисълта колко по-тежко му беше да дели с нея една къща. Непоносимо е за мъж да живее заедно с жена, която обича, но не е свързан с нея посредством кръвна или брачна връзка.

А случилото се между него и Ерлен на празненството след освобождението му от затвора Симон се постара да зачеркне: Ерлен вероятно не е разбрал докрай какво изпитва той към Кристин, пък и едва ли се е замислил. Баджанакът му притежаваше рядката дарба да забравя. А Симон имаше хубаво имение, добра съпруга, която обичаше, и прекрасни деца.

Симон се успокои. Нямаше власт да промени чувствата, които изпитва към сестрата на съпругата си. Някога тя беше негова годеница и решението да се разделят взе тя, не той. Някога Симон отвори сърцето си за Кристин Лаврансдатер, защото беше негов дълг да обикне избраницата на баща си. Женитбата му със сестра й стана по желание на Рамборг и на родителите й. Макар и умен мъж, Лавранс не се сети да попита Симон дали е преодолял раздялата си с Кристин. Това беше за предпочитане, защото Симон не би понесъл да обсъжда този въпрос дори с Лавранс.

Опитите му да забрави не носеха никаква ползва. Не можеше да контролира емоциите си. Не си позволи да изрече и една неподходяща дума, но се оказа безсилен да спре дявола, който го изкушаваше с представи и сънища, накърняващи кръвната връзка. Наяве Симон не би се поддал на греховни плътски помисли. Винаги се стараеше да се държи като предан брат към нея и близките й. Съзнаваше го и за малко съумя да се почувства удовлетворен от отредената му участ. Докато помагаше на Кристин и на мъжа, когото тя предпочете вместо него, всичко беше наред. Двамата непрекъснато се нуждаеха от подкрепата му.

Но нещата се промениха. Кристин рискува живота и душевния си мир, за да спаси сина му. След като го допусна, Симон усети как раните му отново се разтвориха.

А сега дължеше живота си на Ерлен. В знак на благодарност го обиди. Без да иска, разбира се, само наум, но все пак го обиди!

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ Странно защо Бог не ни е научил и да се молим да прощаваме на онези, на които сме задължени. Sicut et nos dimittimus creditoribus nostris. Симон не беше сигурен дали правилно формулира мисълта си на латински — този език никога не му беше силна страна. Все някак успяваше да прости на длъжниците си. По-трудно му се струваше да прости на онзи, комуто се чувстваше задължен.

Симон си разчисти сметките със семейството на Кристин, но у него отново се пробуди старото огорчение, което години наред се стара да потъпче.

Вече беше безсилен да пропъди Ерлен от мислите си. Мъчителните спомени погълнаха всичко видяно, научено, запомнено или решено. Сега съперникът му гнетеше душата му именно защото никой не знаеше какво вижда, мисли и помни Ерлен. Той представляваше пълна загадка.

Може човек да получи нещо, което е било предопределено за другиго, но няма как да се сдобие със съдбата му.

Така си е.

Симон обичаше годеницата си. Ако се бяха оженили, щеше да се почувства удовлетворен. Двамата щяха да заживеят щастливо. Кристин щеше да си остане същата, каквато я помнеше от първата им среща: мила, порядъчна, разумна жена, от която мъжът винаги би могъл да поиска ценен съвет, малко вироглава за дреболии, но склонна към послушание. Тя беше свикнала да разчита на баща си, който винаги я подкрепяше и защитаваше. А после Ерлен завладя сърцето й, макар и да бе неспособен да отговаря дори за собствените си постъпки и да закриля някого. Похити сладката й невинност, прекърши гордото й спокойствие, внесе смут в девичата й душа и я принуди по неволя да се възползва до край от всички свои заложби. Наложи се тя да бъде опора за любимия си, както птичката брани гнездото си с разтреперано тяло и писклив глас, щом някой го доближи. Прекрасното й нежно тяло беше създадено да бъде носено на ръце и защитавано от силни мъжки ръце, но Симон го видя неведнъж изопнато от душевно страдание, докато сърцето й блъскаше в гърдите и смело се мъчеше да надвие тревогата. Кристин се бореше за щастието на семейството си, както гълъбицата се одързостява, забравя за страха си и брани малките си.

Ако Симон се бе оженил за нея и в продължение на петнайсет години й бе засвидетелствал съпружеска обич и уважение, тя положително щеше да го подкрепи, ако го бе сполетяло нещастие. Той не се съмняваше в това. Кристин щеше да прояви находчивост и смелост и да му помогне. Но заради него никога нямаше да придобие онова страшно каменно изражение, на което Симон стана свидетел в Осло. Тогава Кристин му разказа, че е видяла какво са сторили на Ерлен в затвора. Дори и да се бе оженил за нея, тя никога нямаше да изкрещи така сърцераздирателно името му в пристъп на отчаяние от пълната безизходица. Тогава в сърцето му се пробуди не някогашната по младежки чиста и неопетнена любов, а гняв, който се опълчи срещу безумието й. Симон никога нямаше да узнае какво се крие в него, ако преди години бяха поели по пътя, предначертан от родителите им.

Спомни си изражението й, когато тя излезе през нощта да търси спасение за детето му. Тя не би се престрашила да стигне дотам, ако не беше се омъжила за Ерлен.

Съжителството с него я научи да действа смело, дори и сърцето й да примира от ужас. А обляната в сълзи усмивка, с която го събуди, за да му съобщи, че синът му го вика, беше трогателната усмивка на жена, познала и горчилката на загубата, и сладкия вкус на победата.

Симон обичаше съпругата на Ерлен. Винаги я беше обичал. Но любовта му се смяташе за греховна и нямаше как да се избави от нещастието си. Понякога тежката му съдба предизвикваше искреното му учудване. Нима тази участ е негова, нима той страда така и не вижда изход?

И той потъпка честта и аристократичното си достойнство, като напомни на Ерлинг Видкюнсьон неща, които никой уважаващ себе си мъж не би си позволил да намекне. Направи тази саможертва не заради братя или роднини, а само и единствено заради нея. Не друго, а мисълта за нея му вдъхна сили да проси от Ерлинг, както прокажените просят пред църковните двери в градовете и излагат на показ противните си рани.

Възнамеряваше да й го каже някой ден. Не всичко, разбира се. Нямаше да й разкрие колко ниско е паднал. Но когато остареят, ще й признае: сторих всичко по силите си, за да ти помогна, защото помня колко искрено желаех да бъдеш щастлива, когато бяхме сгодени.

Симон не смееше да се замисли дали Ерлен е споменал нещо на съпругата си. Наистина възнамеряваше някой ден лично да й признае за чувствата си: не успях да забравя колко съм те обичал на младини. Но ако тя вече го беше научила, и то от устата на собствения си съпруг, Симон нямаше да си намери място от срам.

Възнамеряваше след години да й го каже. Сети се как неволно издаде слабостта си. Ерлен съвсем случайно съзря онова, което Симон се бе погрижил да скъта в дълбините на душата си. Освен Ерлен за чувствата му към Кристин знаеше и Рамборг. Той нямаше представа как се е досетила.

Нейният съпруг и неговата съпруга разобличиха тайната му.

Симон нададе див, изпълнен със страдание вик и се хвърли по очи към другата страната на леглото.

Бог да му е на помощ! Дойде и неговият ред да лежи гол и одран като Ерлен, да се чувства осквернен, да кърви от нечовешки мъки и да се тресе от срам.

Стопанката открехна вратата и надникна в стаята. Посрещна я острият блясък на горещите сухи очи на Симон.

— Не успяхте ли да поспите? Оттук преди малко мина Ерлен Никулаусьон заедно с двама ездачи. Сигурно са били негови синове.

Симон измънка ядосано някакъв неясен отговор.

Реши да им даде стабилна преднина, макар че и той искаше да се прибере час по-скоро. Андрес ще го чака с нетърпение, а щом Симон влезе в стаята и си съблече връхната дреха, малкият тутакси ще грабне кожената му шапка и ще я нахлупи на главата си. После ще възседне пейката като кон и ще язди към чичо си в „Дюфрин“, а шапката ту ще се килва над нослето му, ту ще пада назад върху красивите му руси къдрици. Симон обаче не намери утеха в тези мисли: един Бог знае кога Андрес пак ще гостува на чичо си в „Дюфрин“…

Спомни си първородния си син Ерлинг — детето на Халфрид. Рядко се сещаше за него. В съзнанието му клетото пеленаче остана като синкавоблед труп. Симон почти не го видя жив, защото бдеше над умиращата майка. Ако детето беше оцеляло, ако не си бе отишло с Халфрид, Симон щеше да задържи „Манвик“ и да си намери нова съпруга от околността. Щеше да се връща тук, на север, само от време на време, за да наглежда как стопанисват имението му.

Не че при такъв развой на събитията щеше да забрави Кристин. Тя го омагьоса в приказен танц и той не можеше да се откъсне. По дяволите, какво му пречи да си спомня за случилото се между тях като за увлекателно приключение. Наистина, наложи му се да изведе годеницата си — девойка от знатен род, възпитана в духа на християнските добродетели и в благонравие — от долнопробен бордей, след като я завари там в леглото на друг мъж, но споменът за това не го смущаваше дотам, че да го лиши от способността да се радва на всички благини, които му предлагаше животът…

Синът му Ерлинг сега щеше да навърши четиринайсет години. Когато Андрес започне да възмъжава, Симон вече ще е остарял, разбиранията му — също.

Халфрид, ти не беше никак щастлива с мен. Май все пак си заслужавам нерадостната участ.

Вероятно и Ерлен Никулаусьон заслужаваше да заплати с живота си проявеното лекомислие, а Кристин — да остане вдовица в „Йорун“.

Но в такъв случай Симон щеше да се разкайва, че се е оженил. Вече сам не знаеше какво да очаква от себе си…

Симон напусна странноприемницата. Вятърът беше утихнал, но едрите, мокри парцали пролетен сняг продължиха да се стелят. Свечеряваше се и птиците започнаха да чуруликат в храсталаците напук на снега.

Както раната се отваря при рязко движение, така и Симон усети режеща болка при спомена за великденското тържество. Тогава той заедно с повечето гости излезе навън да се припича на следобедното слънце. В клоните на брезата над главите им пееше червеношийка. Въздухът трептеше син и топъл. Гайрмюн се появи зад ъгъла на къщата. Куцаше, подпирайки се на тоягата си и на рамото на най-големия си син. Вдигна очи, спря се и наподоби с глас песента на птицата. Момчето издаде напред устни и също изчурулика. Двамата умееха да подражават на почти всички пернати. Кристин стоеше малко по-далеч от Симон, при другите жени. Докато слушаше птичата песен и гласовете на мъжете, се усмихваше прелестно.

По залез-слънце облаците на запад оредяха и се търколиха с позлатени краища зад белите планински била. Изпълниха клисури и долчинки като сивкава мъгла. Реката блещукаше матово като месинг. Тъмните й води клокочеха покрай камъните по течението, а върху всеки от тях лежеше малка бяла възглавница от току-що паднал сняг.

Изморените коне се движеха мудно по труднопроходимия път. Спусна се млечнобяла нощ, а пълната луна надничаше между мъглата и облаците, докато Симон се спускаше по стръмните баири до река Юла. Когато пресече моста и пое по рядката борова гора — оттам минаваше зимният път — конете ускориха ход. Усещаха, че не след дълго ще си отпочинат в конюшнята. Симон потупа Дигербайн по запотения врат, от който се издигаше пара. Стопанинът очакваше с радост края на пътуването. Рамборг сигурно отдавна беше заспала.

На мястото, където пътят рязко кривваше и излизаше от гората, се намираше малка къща. Симон забеляза неколцина мъже на коне пред вратата. Чу гласа на Ерлен:

— Значи е сигурно, че ще дойдеш след почивните дни? Да предупредя ли жена ми?

Симон ги поздрави отдалеч. Щеше да се възприеме като много неучтиво, ако не беше спрял да ги изчака. Все пак накара Сигюр да препусне напред и се приближи до роднините си. С Ерлен бяха Нокве и Рауте. Баща им веднага се появи на вратата.

Тримата от „Йорун“ отвърнаха на поздрава на Симон сякаш по задължение. В сумрака не виждаше ясно лицата им, но му се сториха разколебани, напрегнати и недоволни от срещата.

— Прибирам се от „Дюфрин“ — побърза да ги осведоми Симон.

— Да, казаха ми, че си тръгнал на юг — кимна Ерлен. Гледаше в земята с ръка върху седлото. — Бързо си яздил — додаде той, за да сложи край на настъпилото неловко мълчание.

— Почакайте — спря Симон момчетата, които понечиха да препуснат напред. — Искам и вие да чуете какво имам да ви кажа. Гауте, видял си печата на брат ми, не моя. Разбирам отлично защо обвиняваш в нелоялност към баща ти мъжете, подпечатали писмото, което той е имал за задача да отнесе на принц Хокон в Дания.

Забил поглед в земята, Гауте мълчеше.

— Но едно нещо не си съобразил, когато си отишъл на среща с брат си, Симон — намеси се Ерлен. — Платих скъпо, за да прикрия Юрд и останалите ми съмишленици. Изгубих всичко, освен името си на честен и почтен човек. След твоето посещение в „Дюфрин“ Юрд сигурно вече смята, че не съм успял да опазя дори репутацията си…

Засрамен, Симон наведе глава. Наистина не се беше сещал за това.

— Защо не ме подсети, Ерлен? Ти знаеше за намеренията ми да пътувам до „Дюфрин“.

— Нали видя колко бях побеснял. Не можех нито да разсъждавам, нито да действам разумно, когато напуснах дома ти.

— И аз не бях на себе си, Ерлен.

— Очаквах, че по пътя ще осъзнаеш какво правиш. Нямах право да те моля да не разпитваш брат си, защото има опасност той да разбере, че съм издал тайна, която се заклех да пазя.

Симон мълчеше. Отначало сметна възражението на Ерлен за напълно оправдано. Но после осъзна: не е често Ерлен да иска от него подобно нещо. Нима е редно Кристин и децата да смятат Симон за лъжец, а той да стои безучастно? Изпълнен с възмущение, зададе този въпрос на Ерлен.

— Не съм казал и дума за това нито на майка ми, нито на братята ми — увери го Гауте и обърна към него красивото си светло лице.

— Да, но те така или иначе вече знаят — упорито възрази Симон. — След случилото се онази ден у дома искам да изясним въпроса. Имайки предвид, че ти си още дете, Гауте, недоумявам как така баща ти е изненадан от развръзката. Ти си твърде малък, за да те замесва в такива коварни заговори.

— На кого да вярвам, ако не на сина си? — разпалено попита Ерлен. — Нямаше друг начин да скрия писмото. Трябваше или да го поверя на Гауте, или да позволя на областния управител да го намери.

На Симон вече му се струваше безсмислено да продължават с тази тема. Но все пак не се въздържа и отбеляза:

— Много мъчно ми стана, когато разбрах, че в продължение на четири години Гауте ме е смятал за предател. Синко, винаги си ми бил скъп.

Момчето поведе коня напред и подаде ръка на свако си, а по лицето му се разля гъста червенина:

— Прости ми, Симон!

Мъжът стисна здраво десницата му. Понякога Симон откриваше удивителна прилика между детето и Лавранс. Малкият беше дребен, кривокрак, но яздеше превъзходно. Възседнеше ли коня, човек трудно би могъл да си представи по-добър ездач и Ерлен се гордееше със сина си.

Двете момчета препуснаха напред, а двамата мъже изостанаха. След като се увери, че Нокве и Гауте не ги чуват, Симон подхвана:

— Ерлен, чуй ме. Не си прав да ме упрекваш, задето посетих брат си и го накарах да ми каже истината, но вие двамата с Кристин имате основания да ми се сърдите.

Когато научих тези — той търсеше най-подходящата дума — неочаквани новини — имам предвид подозрението на Гауте за печата ми — не отричам, че ми мина през ума… Вие сте си помислили, че ми е минало през ума… онова, което веднага трябваше да отхвърля като абсурдно. Та исках само да ти кажа, че има защо да сте сърдити — повтори той.

Конете газеха размекнатия сняг. Ерлен не бързаше да отговори. Най-сетне подхвана с благ и кротък глас:

— Съвсем нормално е да допуснеш подобна мисъл. Това обяснение беше най-близо до ума…

— Не, трябваше веднага да го отхвърля — възрази с горчивина Симон, а след малко попита: — Да не би да си помислил, че зная за участието на братята ми в заговора, и затова ти помагам?

— Не — отрече Ерлен. — Нямаше откъде да си разбрал. Аз не ти бях казал, а в дискретността на братята ти никога не съм се съмнявал — засмя се тихо той. — Много добре знаех, че го правиш заради Лавранс — меко обясни Ерлен — и заради доброто си сърце.

Симон яздеше мълчаливо.

— Сигурно си се почувствал ужасно огорчен? — попита след малко той.

— Е… след като поразмислих, осъзнах, че обяснението, което вероятно ти е хрумнало, е най-близкото до ума.

— А Кристин? — по-тихо попита Симон.

— А, тя ли — засмя се Ерлен. — Нали я знаеш, не понася да ме обвинява някой друг, освен нея. И с децата е така. Бог да ми прощава, ако някога ги упрекна дори с една–едничка дума! Но не се притеснявай, успях да вразумя Кристин.

— Така ли?

— Да. Нужно ми е малко време, за да я накарам да проумее някои неща. Нали я знаеш каква е: след като поразмисли, ще се сети колко предан си ни бил винаги.

Сърцето на Симон заби учестено, изпълнено с възмущение. Струваше му се непоносима мисълта, че Ерлен го съветва да забравят за случилото се. На бледата лунна светлина лицето на Ерлен излъчваше вътрешна хармония и спокойствие. Гласът на Симон се разтрепери от силно вълнение, когато отново заговори:

— Прости ми, Ерлен, но не проумявам как е възможно да…

— Нали ти казах, разбирам защо си се усъмнил — прекъсна го малко нетърпеливо събеседникът му. — Нямало е какво друго обяснение да ти хрумне…

— Ех, защо двете хлапета не си бяха мълчали! — ядосано възкликна Симон.

— Да. Досега Гауте не беше ял такъв бой. И цялата история тръгна от техния спор за прадедите им: за биркебайнера Райдар Даре, за крал Скюле и за епископ Никулаус — поклати глава Ерлен. — Не мисли повече за случилото се, Симон. Най-добре да се постараем да го забравим възможно най-бързо.

— Но аз не мога!

— Недей така, де! — меко възрази Ерлен, изненадан от реакцията на Симон. — Не си струва да го приемаш толкова тежко!

— Не мога, чуваш ли какво ти казвам! Не съм добър колкото теб!

— Не те разбирам — обърка се Ерлен.

— Не съм добър колкото теб! Не умея да прощавам с лека ръка на онези, които съм обидил.

— Не те разбирам — повтори Ерлен.

— Сега ще ти обясня — лицето на Симон се изкриви от непоносимо страдание. Подхвана тихо, сякаш се мъчеше да потисне напиращия в гърдите му вик. — Сега ще ти обясня. Винаги си се изказвал ласкаво за лагман Сигюр от „Стайген“ — стареца, чиято съпруга прелъсти. Уверих се, че обичаш безрезервно Лавранс като свой баща. Не изпитваш ненавист към мен, защото ми отне годеницата. Аз не притежавам твоето великодушие, Ерлен. Не съм широко скроен като теб. Аз се озлобявам към човека, когото съм наранил…

От силното напрежение по бузите на Симон избиха бледи петна. Той погледна Ерлен право в очите. Онзи слушаше с полуотворена уста.

— Едва сега разбирам! Мразиш ли ме, Симон? — прошепна покъртен Ерлен.

Без да съзнават какво правят, двамата мъже спряха конете и се вторачиха един в друг. Малките очи на Симон блестяха като стомана. В мъждивата бяла нощна светлина забеляза как от напрежение лицевите мускули на Ерлен се стегнаха, а после го озари някакво прозрение. Симон вдигна очи под наполовина сведени клепки и прехапа треперещата си долна устна.

— Не издържам повече! От сега нататък не искам да се срещаме с теб!

— Човече! Минаха двайсет години — възкликна Ерлен, покъртен и объркан.

— Така е. Нима не смяташ, че жена като нея заслужава да помним какво се случи преди двайсет години?

Ерлен се поизправи на седлото и срещна решително и смело погледа на Симон. Лунната светлина запали синьо-зелена искра в големите му светли очи.

— Заслужава. Бог… Бог да я благослови!

Само след миг пришпори коня и препусна напред, а под копитата на животното се разхвърчаха пръски. Симон задържа Дигербайн, но едва не падна от коня, защото дръпна твърде рязко юздата. Озапти нетърпеливото животно и почака в началото на гората, докато шумът от копитата на другия кон, препускащ в кишата, заглъхна.

Веднага след като призна на Ерлен какво го мъчи, съжали за думите си. Обзе го силно разкаяние и срам. Все едно в пристъп на неконтролируем гняв беше ударил беззащитно дете или крехко и мило, лишено от разум животно. Копието на омразата му се строши на парчета. Самият той се почувства обезоръжен от сблъсъка с нищо неподозиращия Ерлен. Този несретник беше толкова незрял, че създаваше впечатление за безпомощно и невинно дете.

Докато препускаше, Симон ругаеше полугласно. Каква ти невинност! Ерлен отдавна прехвърли четирийсетте. Би трябвало да понесе разговор между мъже. Дявол да го вземе, Симон отдавна се самонараняваше жестоко заради мислите си и едва ли бе чак толкова фатално, че веднъж засегна и Ерлен.

Сега се прибира при Кристин. Бог да я благослови, подигравателно се засмя Симон. Край на прословутата братска обич между двете семейства в „Йорун“ и „Формо“. Вече нямаше да му се налага да вижда Кристин Лаврансдатер.

При тази мисъл дъхът му секна. Все едно, дявол да го… Ако окото ти те ядосва, изтръгни го, казваха свещениците. Симон постъпи така най-вече за да сложи край на преструвките и на лицемерната братска любов към Кристин. Не издържаше повече…

Сега единственото му желание беше Рамборг да си е легнала.

Но когато пое между загражденията, забеляза тъмна фигура, застанала под трепетликите. Забрадката й се белееше.

Откакто Сигюр се бе прибрал, Рамборг чакаше стопанина да си дойде. Слугините си бяха легнали и тя сама сипа на съпруга си от тенджерата с каша, оставена пред отвора на пещта, за да не изстива. Стопанката донесе сланина и хляб и наточи бира.

— Няма ли да си лягаш, Рамборг? — попита я Симон, докато се хранеше.

Тя мълчеше. Седна пред тъкачния стан и започна да промушва малките пъстри възли през нишките. Още преди Коледа се зае да тъче килим с фигури, но напредваше бавно.

— Преди малко Ерлен мина от тук — подхвана тя, обърната с гръб. — От думите на Сигюр останах с впечатлението, че ще се приберете заедно.

— Случи се нещо непредвидено…

— Ерлен се оказа по-нетърпелив да се мушне в постелята у дома си, така ли? — засмя се тя. И понеже не получи отговори, продължи: — След като е пътувал надалеч и го е нямало вкъщи, Ерлен винаги жадува да се прибере при Кристин.

Симон помълча известно време.

— Двамата с Ерлен не се разделихме като приятели — поясни той.

Рамборг се обърна рязко. Разказа й какво е научил в „Дюфрин“ и за първата част от разговора си с Ерлен и синовете му.

— Не разбирам защо сте се скарали заради подобно нещо, след като години наред приятелството ви устоя на какви ли не изпитания.

— Сигурно си права, но така се случи. Стана доста късно. Тази вечер няма да успеем да обсъдим всичко.

Рамборг отново се обърна към стана и продължи да тъче.

— Симон, спомняш ли си притчата за сунамитката Ависага? — попита неочаквано тя. — Отец Айрик ни я прочете веднъж от Библията.

— Не.

— По времето, когато крал Давид остарял, а жизнените му сили и мъжествеността му започнали да се стопяват — подхвана стопанката, но Симон я прекъсна:

— Скъпа Рамборг, отдавна мина полунощ. Сега не му е времето да си разказваме притчи. Сетих се каква беше историята с Ависага…

Рамборг дръпна гребена на тъкачния стан. Помълча, а после попита:

— А спомняш ли си легендата за Тристан Красивия, Изолда Русокосата и Изолда Чернокосата? Едно време баща ми я разправяше.

— Да, спомням си я.

Симон побутна настрани паницата с храната, избърса устата си с опакото на дланта и се изправи. Застана пред пещта, качи единия си крак на перваза, подпря лакът на коляното си, а брадичката — на ръката. Загледа се в огъня, който загасваше в иззиданата дупка. От ъгъла до стана се разнесе треперещият глас на Рамборг. Младата жена беше готова всеки момент да избухне в сълзи:

— Винаги, когато съм слушала тези легенди, съм се питала защо цар Давид и Тристан постъпват толкова неразумно и безсърдечно? Защо не обичат младите невести, които им отдават девичата си чест и преданата си любов нежно и благопристойно, защо не ги обичат повече от жени като Вирсавия и Изолда Русокосата, пропилели девствеността си заради други мъже? Ако бях мъж, никога нямаше да проявя такава мекушавост и жестокост — тя млъкна покъртена. — Ависага и клетата Изолда от Бретан са имали много тежка съдба — тя се обърна отривисто, направи няколко крачки и застана пред съпруга си.

— Какво ти става, Рамборг? — попита тихо и недоволно Симон. — Не разбирам какво искаш да ми кажеш с тези думи.

— Напротив, отлично разбираш — разпалено възрази тя. — Същият си като Тристан…

— Не ми се вярва — опита се да се засмее Симон — да приличам на Тристан Красивия. А ако не ме лъже паметта, двете жени, които ти спомена, запазили детството си непокътнато и починали, недокоснати от мъжете си.

Погледна крадешком съпругата си. Малкото й триъгълно лице беше побеляло. Рамборг хапеше устните си.

Симон свали крака си от перваза на пещта и я хвана за раменете.

— Скъпа Рамборг, имаме две деца — прошепна той.

Тя мълчеше.

— Винаги съм се старал да ти показвам колко съм ти признателен за този дар. Според мен се държа като добър съпруг.

Тя продължаваше да мълчи. Симон я пусна и седна на пейката. Рамборг го последва, застана пред него и погледна широките му бедра в мокрите, напръскани с кал панталони; едрото му тяло; месестото му червеникавокафяво лице. Младата жена присви устни с явно неудоволствие:

— Погрознял си, Симон.

— Никога не съм се смятал за красавец — спокойно отвърна той.

— Но аз съм хубава и млада — седна в скута му, а когато обгърна главата му с две ръце, от очите й рукнаха сълзи: — Симон, погледни ме! Защо не ме възнаградиш с любовта си, задето не позволих на друг мъж да ме притежава? Още от съвсем малка исках мъжът ми да бъде като теб. Помниш ли как двете с Юлвхил постоянно искахме да си с нас? Веднъж татко те водеше да видиш жребчетата му в градината и ти пренесе Юлвхил през потока, а татко понечи да ме вдигне на ръце, но аз започнах да пищя и настоях ти да ме пренесеш. Помниш ли?

Симон кимна. Наистина си спомняше колко грижи положи за Юлвхил, защото сърцето му се късаше да гледа как това прекрасно дете се мъчи заради болестта си. Но не се сещаше за Рамборг. Само помнеше, че Юлвхил има и по-малка сестра.

— Тогава ти имаше прелестни коси — Рамборг зарови пръсти в светлокестенявия вълнист перчем на мъжа си. — Още нямаш нито един бял косъм, а Ерлен вече отдавна е целият прошарен. Много ми харесваха дълбоките ти трапчинки, когато се усмихваше. Беше толкова жизнерадостен…

— Е, някога изглеждах по-добре…

— Не е вярно — прошепна страстно тя. — Когато ме погледнеш с нежност в очите… Помниш ли кога за пръв път спах в обятията ти? Болеше ме зъб и стенех в тъмното: татко и мама спяха, в стаята цареше мрак, а ти се приближи до пейката, където спяхме с Юлвхил, и ме попита защо плача. Каза ми да пазя тишина, за да не събудим останалите, взе ме на ръце, запали една свещ, отчупи парче от нея и започна да търкаш с него венеца около болния ми зъб, докато потече кръв. После изрече някакви думи над парчето свещ, а аз оздравях. Разреши ми да спя в твоето легло и ме прегърна.

Симон я погали по главата и я притисна към рамото си. Сега си спомни: случи се, когато отиде в „Йорун“ да съобщи на Лавранс за решението си да развалят годежа с Кристин. Онази нощ Симон почти не мигна и по някое време стана да се погрижи за малката Рамборг, която хленчеше заради болен зъб.

— Някога давал ли съм ти повод да ме упрекнеш, че не те обичам, скъпа Рамборг?

— Симон, нима не ме смяташ за по-достойна за любовта ти от Кристин? Та тя те излъга и ти причини болка, а аз години наред те следвам по петите като пале.

Симон внимателно я вдигна от коленете си, изправи се и хвана главата й:

— Рамборг, престани да говориш така за сестра си. Питам се наистина ли осъзнаваш какво приказваш. Да не си мислиш, че нямам страх от Бога; че не се боя от срам и от най-пагубния грях; че съм способен да забравя децата, роднините и приятелите си? Рамборг, аз съм твой съпруг. Не го забравяй и не ми говори така.

— Убедена съм, че не си нарушил Божия закон и не си постъпил безнравствено или безчестно.

— Не съм изрекъл и една-едничка нередна дума пред сестра ти и не съм я докосвал по неподобаващ начин. За поведението си към нея мога да отговарям с чиста съвест в деня на Страшния съд. Кълна се в Бог и в светия апостол Симон.

Рамборг кимна мълчаливо.

— Нима допускаш, че Кристин щеше да се среща с мен през всичките тези години, ако смяташе като теб, че в братската ми любов към нея има нечестиви мисли? В такъв случай изобщо не познаваш сестра си.

— О, тя изобщо не се интересува дали я е пожелавал друг мъж, освен Ерлен. Тя дори забравя, че двете с нея сме една кръв и плът.

— Права си, Рамборг — спокойно се съгласи Симон. — Значи разбираш колко неоснователно ревнуваш и се измъчваш с такива нелепи подозрения.

Рамборг отдръпна ръцете си.

— Не исках да излезе така, Симон. Просто ти никога не си ме обичал така, както обичаше нея. Тя все още те омайва, а за мен не се сещаш, ако не съм ти пред очите.

— Рамборг, какво съм виновен, че човешкото сърце е така устроено? Онова, което жените написват, докато е младо и здраво, се врязва по-дълбоко от всички по-нататъшни руни.

— Казват, че в майчината утроба най-напред се пробужда човешкото сърце и умира последно, когато настъпи смъртта. Чувал ли си го?

— Не. Това някаква пословица ли е? Може и да е вярно — Симон погали леко белите й бузи. — Ако ще спим тази нощ, крайно време е да си лягаме — изморен рече той.

След като Рамборг заспа, Симон внимателно издърпа ръката си изпод тила й, премести се възможно най-далеч и се зави до брадичката. На рамото ризата му беше мокра от сълзите на Рамборг. Сърцето му се късаше, като я гледаше как страда, но същевременно го обзе и неочаквано униние. Не можеше да продължава да се отнася към Рамборг все едно е някогашното неопитно наивно дете. Налагаше се да приеме факта, че съпругата му се е превърнала в зряла жена.

Прозорецът порозовя. Идваше краят на майската нощ. Симон се чувстваше като пребит от умора, а днес имаше празнична литургия. Не му се ходеше на църква, макар и да знаеше, че богослужението би могло да смекчи тревогата му. Някога обеща на Лавранс да не пропуска литургия без уважителна причина. И какво спечелих, като удържах на дадената дума, горчиво се запита той. Не, няма да отиде на църква…