Кръстът

1.

Кристин така и не разбра какво всъщност се е случило между съпруга й и Симон. Ерлен разказа на жена си и на Бьоргюлф, че Симон се връщал от „Дюфрин“ и тръгнали да се прибират заедно, но разменили няколко реплики и след пререканието всеки поел по своя път.

— Повече не мога да ти кажа.

Ерлен изглеждаше малко блед, а по лицето му се изписа категорична решителност. Кристин познаваше това изражение — няколко пъти се беше случвало да го види такъв. Стана й ясно, че няма да изкопчи нищо повече от мъжа си.

Винаги се дразнеше, когато Ерлен отговаряше на въпросите й с упорито мълчание и здраво стиснати устни. Никога не бе предявявала претенции да я смятат за по-умна от всяка обикновена жена. Предпочиташе да носи отговорност само за децата и домакинството в имението, но обстоятелствата я принуждаваха да поеме грижите и за неща, които й се струваха мъжка работа. Ерлен, от своя страна, не намираше нищо необичайно в това повечето задължения да паднат върху раменете на съпругата му. Но в такъв случай не му отиваше да проявява високомерие и да не я удостоява с отговор, когато тя се опитва да разбере какво е направил: в крайна сметка постъпките му се отразяваха върху благополучието на цялото семейство.

Кристин прие много тежко разпрата между Ерлен и Симон. Рамборг, родната й сестра, беше омъжена за Симон. Едва когато се замисли, че повече няма да общува със Симон, Кристин осъзна колко силно го е обикнала. Дължеше му огромна благодарност за самоотвержената подкрепа и преданото приятелство, които й засвидетелства той в не една критична ситуация.

Из долината съвсем скоро щяха да плъзнат слухове, че обитателите на „Йорун“ са се спречкали и със стопанина на „Формо“. Симон и Рамборг се радваха на всеобща симпатия, а хората гледаха на Кристин, Ерлен и на синовете им с недоверие и неприязън. Това отдавна не беше тайна за стопанката на „Йорун“. Сега семейството й ще се окаже отритнато от всички…

В първата неделя след кавгата Кристин отиде на църква и видя Симон в компанията на неколцина селяни. Идеше й да потъне в земята от срам и тъга. Той й кимна за поздрав, но за пръв път не се приближи да се ръкува и да поговори с роднините си от „Йорун“.

Рамборг обаче се здрависа със сестра си.

— Никак не е хубаво, дето мъжете ни са се сдърпали, но това не означава, че и двете с теб трябва да се караме.

Рамборг се вдигна на пръсти и целуна Кристин така, че наоколо да забележат проявата на сестринска обич. Същевременно Кристин се учуди, защото не забеляза Рамборг да е потисната от разрива между двете семейства. Само Господ знае дали не е настроила мъжа си срещу Ерлен нарочно или несъзнателно — тя никак не харесваше зет си.

И след този случай Рамборг винаги идваше да поздрави сестра си, когато се срещнеха пред църквата. Юлвхил питаше на висок глас защо леля й вече не им гостува, а после се втурваше към Ерлен, вкопчваше се в него и в по-големите си братовчеди. Арнерд стоеше мълчаливо до мащехата си и смутено подаваше ръка на Кристин. Ерлен и Симон старателно избягваха всякакъв контакт.

Кристин страдаше, задето не виждаше племенниците си. Беше се привързала към двете момичета от „Формо“. А един ден, когато Рамборг доведе сина си на литургия, Кристин разцелува Андрес след службата и избухна в сълзи. Обикна това крехко болнаво дете. Понеже вече нямаше малки деца, не можеше да се въздържи и се утешаваше с грижите за невръстния си племенник и го глезеше, когато до неотдавна родителите му го водеха в „Йорун“.

Гауте й разказа по-подробно какво са си казали Ерлен и Симон в нощта на срещата им до дома на Шинфел и Гюдрюн. Колкото повече разсъждаваше Кристин, толкова по-виновен й се струваше Ерлен. Тя наистина се ядоса на Симон, защото очакваше от него да прояви повече доверие към мъжа й. Ерлен правеше разни глупости от лекомислие и сприхавост, но не би предал и измамил близък човек като Симон по такъв недостоен за аристократ начин. Симон познаваше отлично баджанака си: когато осъзнаеше какво е сторил, Ерлен се държеше като подплашен кон, изморен, изгубил ума и дума от ужас при мисълта за онова, което влачи след себе си.

Но Кристин се възмущаваше, задето Ерлен така и не разбра, че понякога хората нямат друг избор, освен да бранят интересите си от неговото посегателство, защото той притежаваше рядката дарба да нанася непоправими щети. Ерлен не внимаваше какви ги говори и как се отнася към другите. Тя много добре си спомняше времето, когато беше млада и мекушава. Ерлен многократно нарани чувствителното й сърце с несъобразителното си поведение. Той се отчужди от родния си брат. Още преди да постъпи в манастира, Гюнюлф се отдръпна от семейството им и Кристин смяташе Ерлен за виновен. Той често си позволяваше да оскърбява смирения си достопочтен брат, макар че Гюнюлф целеше единствено и само да му помогне. А сега Ерлен отблъсна от себе си и Симон — единствения си приятел, — а когато тя поиска да узнае причината за разпрата им, съпругът й заяви с надменен вид, че не може да й я сподели.

Ерлен е разказал повече подробности на Нокве, досещаше се Кристин. С безпокойство и болка майката забелязваше как Ерлен и най-големият им син веднага млъкват или сменят темата на разговора си, когато тя влезе при тях. И не се случваше рядко.

Гауте, Лавранс и Мюнан търсеха по-често компанията на майка си отколкото Никулаус. Кристин общуваше с тях по-пълноценно. И все пак имаше чувството, че първородният й син й е най-мил на сърцето от всичките й деца. След като заживяха в „Йорун“, спомените за времето, когато носеше Нокве под сърцето си, а и за самото му раждане се пробудиха и оживяха в съзнанието й с още по-голяма сила. Хората в Сил й дадоха ясно да разбере, че не са забравили прегрешението й на млади години. Според тях Кристин — дъщерята на най-тачения аристократ в областта — опетни честта на родния си край, като кривна от правия път. Хората не й простиха някогашното прегрешение и все още таяха дълбоко възмущение: освен дето опозориха Лавранс и го съсипаха от тревоги, двамата с Ерлен го направиха и за посмешище пред всички, след като с измама го убедиха да отпразнува сватбата на обезчестената си дъщеря с разкош и великолепие, невиждани от години в Гюдбранската долина.

Кристин нямаше представа дали Ерлен знае как ги одумват хората за някогашните им грехове. Дори и да беше чул, едва ли се притесняваше от слуховете. Той смяташе съселяните на жена си за прости и неуки. Учеше синовете си да мислят по същия начин. Кристин се поболяваше от мъка. Хората някога я обичаха и й желаеха доброто, знаеха я като милата дъщеря на Лавранс Бьоргюлфсьон и розата на Северната долина, ала сега презираха Ерлен Никулаусьон и неговата съпруга и ги порицаваха безмилостно в разговорите си. Тя не просеше благоволението им. Не проливаше сълзи заради нарастващото отчуждение, което усещаше в отношението им. Но страдаше. Струваше й се, че дори отвесните скали около долината, някога нейни закрилници, сега са се надвесили заплашително над нея и над дома й и сивите им камъни изпитват жестоко желание да я смажат.

Веднъж плака горчиво. Ерлен знаеше за тревогите й, но не прояви търпение. Когато разбра, че няколко месеца Кристин е носила тежкото бреме на греха под изплашеното си печално сърце, без да има с кого да сподели мъката си, Ерлен не я прегърна, не я утеши с мили и нежни думи. Напротив — ядоса се и се притесни, защото един ден щеше да излезе наяве колко безчестно е постъпил към Лавранс, но не се замисли, че за Кристин ще бъде още по-тежко да сведе засрамено очи под погледа на гордия си любвеобилен баща.

Ерлен не прие раждането на сина си с особено голяма радост, когато след дълги мъки детето се появи на бял свят. След като се освободи от безконечните месеци на душевен ужас, страх и страдание и видя как грозното, безформено бреме на греха й оживява под упоритите молитви на свещеника и се превръща в най-скъпото и миловидно здраво дете, сърцето й се разнежи от покорно щастие и горещата буйна кръв в тялото й потече като бяло, невинно мляко. Е, ще стане човек от него с Божията помощ, рече Ерлен, когато тя се мъчеше да го направи съпричастен на радостта си от раждането на скъпоценното същество, което стискаше в прегръдките си и дори не искаше да го даде на жените да го повият. Ерлен обичаше децата си от Елине Ормсдатер. Кристин беше убедена в това. Но когато занесе Нокве на баща му и поиска Ерлен да го подържи, съпругът й сбърчи нос с отвращение и попита какво да прави с това бебе, което тече и отгоре, и отдолу. Години наред първородният му законороден син събуждаше у Ерлен неудоволствие, защото се появи на бял свят в неподходящо време и издаде греха му, макар че момчето растеше хубаво, възпитано и притежаваше много заложби. Всеки баща би се радвал да има такъв наследник.

Още от малък Нокве благоговееше пред баща си. Беше изключително интересно да се наблюдава как лицето му грейва като слънцето, щом бащата го вземе на коленете си, каже му две думи или го преведе за ръка през двора. Някога, когато Ерлен предпочиташе да показва обичта си към другите си деца, Нокве упорито се бореше да заслужи бащиното си благоволение. Преди Бьоргюлф беше любимецът на Ерлен. Понякога бащата водеше невръстните си синове в рицарската стая, където държеше снаряжението и оръжията, които не се използваха ежедневно в „Хюсабю“. Докато бащата разговаряше и се шегуваше с Бьоргюлф, Нокве седеше върху един сандък и цялото му същество бе притихнало в блаженство само заради възможността да бъде близо и да слуша гласа на баща си.

Но с течение на времето зрението на Бьоргюлф все повече отслабваше и момчето не можеше да следва Ерлен като братята си. Освен това Бьоргюлф се затвори в себе си и престана да общува с баща си. Това промени нещата. Ерлен започна да разговаря плахо със сина си. Кристин се питаше дали Бьоргюлф не упреква мислено баща си, задето прахоса цялото си имущество и завлича синовете си в бездната на провала. Майката се чудеше дали Ерлен се досеща защо синът му го избягва. Така или иначе единствен Бьоргюлф от челядта им не изпитваше сляпа любов и безгранична гордост от честта да се нарича син на Ерлен.

Един ден двамата им най-малки синове забелязаха, че сутринта баща им чете от псалтира, яде хляб и пие вода. Попитаха го защо. Нали днес не се пости?

— Заради греховете ми — обясни бащата.

Кристин знаеше, че постите бяха част от наказанието, което му наложи свещеникът, та Ерлен да изкупи прелюбодеянието си със Сюнива Улавсдатер. По-големите им синове бяха запознати с положението. Нокве и Гауте не обърнаха внимание на репликата на баща си, но майката забеляза как Бьоргюлф, присвил очи и загледан в купата с храна, се подсмихна. По същия начин се усмихваше и Гюнюлф, когато се случеше Ерлен да се наежи и да стане смешен. На Кристин й стана неприятно…

Сега Нокве се превърна в любимец на баща си. Момчето имаше усещане за неразривно силна връзка с него. Служеше на Ерлен като млад паж на своя господар и предводител. Искаше да се грижи за коня му, да поддържа доспехите и оръжията му; слагаше му шпорите и му носеше шапката и пелерината, когато бащата тръгваше на път. На трапезата Нокве наливаше бира в чашата на баща си и му режеше храната, седнал на пейката от дясната му страна. Бащата често се шегуваше с рицарските маниери и изисканите обноски на сина си, но поведението на Нокве му допадаше и Ерлен продължаваше да го обсебва.

Кристин забеляза, че съпругът й отдавна е забравил с цената на какви усилия някога тя успя да открадне малко бащина обич за сина си. А Нокве отдавна вече не търсеше утеха при майка си за прегрешенията си и не я молеше за съвет в трудни моменти. Още от малък Нокве засвидетелстваше синовната си любов към Кристин и продължаваше да я обича, но с възрастта все повече се отдалечаваше от нея и от заниманията й. Липсваше му усет за земеделската работа. Когато майката му заръчаше да свърши нещо в имението, той никога не се противеше, но беше много непохватен, направо вързан в ръцете, що се отнася до селския труд. Вършеше задълженията си без желание и охота и никога не довършваше нищо. На майката Нокве силно й напомняше на покойния Орм, извънбрачния син на Ерлен от връзката му с Елине Ормсдатер. И външната прилика беше удивителна. Но за разлика от Орм, Нокве имаше яко телосложение, отличаваше се като умел танцьор и спортист, ловък стрелец с арбалет и с други оръжия, отличен ездач и великолепен бегач на ски. Веднъж Кристин поговори с Юлв Халдуршон за този проблем, защото Юлв познаваше отлично най-големия й син.

— Това момче изгуби най-много от безразсъдството на Ерлен. В днешно време в Норвегия няма да се роди момче с по-големи заложби за рицар и аристократ от Нокве.

Но синът на Кристин изобщо не се замисляше, че баща му е пропилял бъдещето му.

В Норвегия отново настанаха размирни времена. Из долината се ширеха какви ли не слухове — някои звучаха достоверно, други — направо абсурдно. Влиятелните мъже в южните и западните части на кралството и в областта Опландене роптаеха от управлението на крал Магнюс. Говореше се, че били готови да грабнат оръжието, да вдигнат народа на въстание и да накарат Магнюс Айриксьон да се съобразява с техните искания и да действа по тяхна воля. Ако откажел, щели да провъзгласят за крал неговия братовчед, младия Юн Хафтуршон от „Сюдрхайм“. Майката на Юн, госпожа Агнес, беше дъщеря на покойния крал Хокон Магнюсьон. За плановете на самия Юн не се знаеше почти нищо, но се говореше упорито, че брат му Сигюр щял да оглавява цялото начинание, а Бярне, синът на Ерлинг Видкюнсьон, също участвал в заговора. Според мълвата Сигюр обещал Юн да се ожени за една от сестрите на Бярне, ако успее да стане крал, нали госпожиците от Гиске също произлизаха от рода на старите норвежки крале. Ивар Омюнсьон, някога най-здравата опора на крал Магнюс, сега се присъединил към младите аристократи заедно с доста от най-заможните и знатните мъже в страната. Влиятелни господа като Ерлинг Видкюнсьон и епископът от Бьоргвин също давали тласък на подготовката, така разправяха.

Кристин не проявяваше интерес към тези слухове. Та ние сме бедни стопани, какво ни засягат делата на кралските сановници, горчиво разсъждаваше тя. Ала миналата есен тя все пак поговори по въпроса със Симон Андресьон и знаеше, че и Ерлен е обсъждал положението в страната с него. Кристин обаче инстинктивно усети колко неприятна е темата за Симон. От една страна, не му се нравеше, дето братята му се намесват в опасни начинания и отлично знаеше колко безсилен е Юрд да се противопостави на влиянието, което му оказват роднините на съпругата му. От друга, Симон се опасяваше от реакцията на Ерлен. Някогашният стопанин на „Хюсабю“ едва ли би се радвал да обсъжда подобни въпроси, като се има предвид, че е роден да се намира сред първенците в управлението на Норвегия, а сега нещастието завинаги му затвори вратата към компанията на аристократите.

Но явно Ерлен разговаряше със синовете си за тези неща, защото един ден Кристин чу Нокве да казва:

— Но ако тези господа успеят да си извоюват привилегии пред крал Магнюс, едва ли ще проявят чак такава подлост, че да не подхванат наново твоя случай и да не принудят краля да поправи сторената срещу теб неправда.

Ерлен се засмя, а Нокве продължи:

— Ти пръв си посочил правия път на тези мъже и си им припомнил, че норвежките първенци никога не са се примирявали безропотно с кралския произвол над тях. Заради смелата си постъпка ти пожертва земите си, а твоите съмишленици се отърваха невредими. Страдал си заради всички тях.

— Значи имат още една основателна причина да ме забравят — засмя се Ерлен. — А имението „Хюсабю“ се намира във властта на архиепископството, защото беше ипотекирано. Не очаквам господата от кралския съвет да натякват на бедничкия клет крал Магнюс, докато склони да откупи земята.

— Кралят е твой роднина, както Сигюр Хафтуршон и повечето от първенците в страната — разпалено възрази Нокве. — Съвестта им няма да позволи безсрамно да предадат аристократа, който защити с меч честта границите на Норвегия на север и прочисти Финмарк и бреговете на Бяло море от неприятелите на краля и на Бога. Ако ти изменят, значи са мерзавци…

Ерлен подсвирна.

— Синко, нямам представа как ще завърши начинанието на Хафтуровите синове, но ще ти кажа нещо. Залагам си главата, че няма да дръзнат да се изправят с гол меч в ръка пред крал Магнюс. Ще се проточат дълги преговори, но никой няма да изстреля и една стрела. Тези мъже няма да си надянат хомота заради мен, защото ме познават и знаят, че мен, за разлика от някои хора, острието на ножа не ме плаши… Били мои роднини, казваш… На теб Магнюс и синовете на Хафтур ти се падат трети братовчеди. Помня ги от времето, когато служих в двора на крал Хокон. Ако моята роднина Агнес не бе имала късмета да се роди кралска дъщеря, сигурно щеше да ходи по пристанищата и да корми риба, ако някоя жена като майка ти не я вземе да слугува в обора от богобоязливо съжаление. Колко пъти съм им бърсал носовете на Хафтуровите синове, когато трябваше да се явят пред дядо си, а те се втурваха в дворцовата зала целите в сополи, все едно току–що са слезли от скута на майка си. Ако от роднинска солидарност се помъчех да ги науча на малко обноски с някой шамар, започваха да квичат като прасета на заколение. Чувам, че накрая наследниците на „Сюдрхайм“ все пак станали хора. Но ако чакаш от тях помощ, все едно да търсиш изкупление в кучи задник…

После Кристин намери сгоден случай да каже на Ерлен:

— Нокве е твърде млад, скъпи съпруже. Не ти ли се струва неподходящо да говориш с него толкова открито на тези теми?

— А ти говориш твърде деликатно, скъпа съпруго, но въпреки това ми стана ясно, че ме упрекваш. Когато бях на възрастта на Нокве, за пръв път потеглих към Вълчия остров. Ако Ингебьорг ми беше останала вярна — разпалено продължи той, — щях да изпратя Нокве и Гауте да й служат. В Дания сигурно щеше да се намери бъдеще за две смели луди глави, които още пламтят…

— Когато ти родих нашите деца, не съм допускала и за миг, че синовете ни ще си изкарват прехраната в чужда страна — обидено заяви Кристин.

— И аз не съм мислил за това. Но нали знаеш, човек предполага, Господ разполага.

Кристин се измъчваше, задето Ерлен и подрастващите й синове се държат с нея пренебрежително, все едно нещата, с които се занимават, са твърде сложни за умствените способности на неука жена, но я тревожеха и невъздържаните приказки на Ерлен. Той не съобразяваше, че синовете им са още деца.

Макар и съвсем млади — Никулаус навърши седемнайсет, Бьоргюлф — шестнайсет, а Гауте ставаше на петнайсет през есента — момчетата общуваха с жените по обезпокоителен за майката начин.

Кристин не можеше да ги уличи в конкретно действие. Те не тичаха подир жените, не се отнасяха към тях грубо или невъзпитано и не одобряваха, когато слугите започнеха да разказват неприлични шеги или да разпространяват цинични слухове. Но и Ерлен като млад се бе държал изискано и благонравно. Кристин го бе виждала как се изчервява заради шеги, които баща й и Симон посрещаха със сърдечен смях. Ала в такива моменти Кристин смътно усещаше, че двамата мъже се смеят, както селяните се смеят на приказките за глупавия дявол, докато учените мъже като Ерлен познават отлично хитрините му и не обичат такива шеги.

И Ерлен не се провиняваше в греха да задиря жени. Само онези, които не го познаваха, биха могли да твърдят, че похотливата му природа се изразява в упоритото прелъстяване на жени и преднамерени лъжи. Ерлен успя да съблазни Кристин, без да използва любовни хитрини, без да я лъже или насилва. Тя не отричаше този факт и беше убедена, че Ерлен не е полагал усилия да прелъстява двете омъжени жени, с които съгреши. Случеше ли се леконравни жени да го съблазнят с предизвикателен похотлив смях, Ерлен придобиваше вид на любопитно козле. В такива случаи наяве излизаше спотаеното му безнравствено лекомислие.

С боязън в сърцето майката забелязваше колко приличат синовете й на баща си в това отношение. Те действаха, без да мислят за хорското мнение, а после се засягаха от одумките. А когато жените им се усмихваха мило, момчетата не се смущаваха и не ставаха недружелюбни и плахи като повечето си връстници, а отговаряха с усмивка, завързваха разговор и се държаха много свободно и непринудено, сякаш са служили при краля и са възприели дворцови маниери. Кристин виждаше колко са доверчиви и се опасяваше, че ще се забъркат в неприятности и беди. Богати госпожи, техните дъщери и бедни слугини се държаха доста фриволно с красивите младежи за разбиранията на майка им. Но синовете на Кристин побесняваха от гняв като всички момчета, ако някой ги подкачаше за жена. Най-често такива шеги си позволяваше Фрида Стюркоршдатер. Слугинята вече беше на години, малко по-млада от господарката, и имаше две незаконородени деца. Дори не знаеше със сигурност кой е бащата на второто. Но Кристин взе клетото дете под крилото си. Фрида гледа Бьоргюлф и Скюле с майчинска грижовност и любов, затова Кристин проявяваше великодушие към грешките на слугинята, макар и да се дразнеше заради навика на възрастната жена да говори на синовете й за момичета.

За Кристин най-доброто решение беше да ожени синовете си млади. Осъзнаваше обаче, че няма да е лесно: бащите с дъщери, които подхождаха на Нокве и Бьоргюлф по произход и в чиито вени течеше аристократична кръв, нямаше да ги дадат, защото синовете на Ерлен не бяха достатъчно заможни. Ерлен си навлече тежка присъда и неприязънта на краля и така отне на децата си възможността да подобрят положението си, като постъпят на служба при някой знатен господар. Кристин си спомняше с горчивина времената, когато Ерлен обсъждаше с Ерлинг Видкюнсьон да оженят някой ден Никулаус за дъщеря на кралския предстоятел.

Кристин се сещаше за подходящи девойки от околността — богати и от добри семейства. От известно време дядовците и бащите им не служеха в кралската свита и бяха предпочели да останат по родните си места. Но майката нямаше да понесе унижението, ако двамата с Ерлен получат отказ след предложение, отправено към заможен стопанин. В подобно начинание най-полезният сватовник би бил Симон Андресьон, ала благодарение на Ерлен изгубиха приятелството му.

Доколкото познаваше синовете си, само Гауте и вероятно Лавранс проявяваха интерес към духовното поприще. Лавранс беше още съвсем малък, а Гауте единствен от челядта й помагаше на майка си в селскостопанската работа.

Тази година виелиците събориха оградите на места, а заради снеговалежите през пролетта полската работа изостана. Сега се налагаше слугите да се трудят неуморно, за да приключат навреме. Затова Кристин изпрати Нокве и Бьоргюлф да поправят дъсчените огради около нивата до пътя.

Следобед майката се запъти нататък да провери как се справят момчетата, ненавикнали на такава работа.

Бьоргюлф се занимаваше с оградата до пътеката към имението. Кристин поспря за малко и го поразпита. После продължи пътя си. Видя Нокве, облегнат на оградата. Разговаряше с момиче на кон, застанала съвсем близо до него. Нокве погали жребеца и хвана глезена на девойката, а после сякаш съвсем неволно мушна ръка под роклята й.

Девойката първа забеляза Кристин, изчерви се и каза нещо на Нокве. Той тутакси отдръпна ръката си със смутен вид. Момичето понечи да си тръгне, но Кристин й извика за поздрав и я спря да си поговорят. Попита как е леля й: девойката се падаше племенница на стопанката в „Юлвсволене“. Наскоро дошла на гости. Кристин не показа по никакъв начин, че е видяла нещо нередно, и остана малко при Нокве, след като девойката продължи пътя си.

Не след дълго повикаха Кристин в „Юлвсволене“. Стопанката роди, но се възстановяваше много трудно и се наложи Кристин да остане там две седмици. Освен че двете жени бяха съседки, господарката на „Йорун“ се славеше като най-опитната лечителка в района. Нокве често идваше да й носи вести и племенницата на стопанката в „Юлвсволене“ — Ейвур Хоконсдатер — винаги намираше начин да побъбри с него. На Кристин това никак не й допадаше. Девойката не й харесваше, а и по мнение на повечето хора не беше никак хубава. Кристин посрещна с радост новината, че Ейвур си е заминала за долината на река Раума.

Майката не допускаше Нокве да е харесвал Ейвур и престана да се притеснява, защото Фрида непрекъснато дрънкаше глупости за девойката от „Лопт“, Оста Аудюнсдатер, и подкачаше Нокве.

Един ден Кристин приготвяше отвара от хвойна в пивоварната къща. Навън Фрида пак поднасяше най-големия й син за Оста. На двора бяха Нокве, Гауте и Ерлен. Тримата сковаваха лодка, която искаха да пуснат в планинското езеро и да ловят с нея риба. Ерлен умееше що-годе да строи плавателни съдове. Нокве се ядоса на Фрида, но и Гауте започна да го дразни: Оста била доста подходяща за Нокве.

— Щом я харесваш, ти се ожени за нея — кипна по-големият брат.

— А, не я искам аз нея — отвърна Гауте. — Чувал съм, че рижата коса и боровата гора виреят върху слаба почва, но ти нали харесваш червенокоси жени…

— Тази приказка не е подходяща, когато става дума за жени, синко — засмя се Ерлен. — Червенокосите жени обикновено са бели и закръглени…

Фрида се разкикоти невъздържано, но Кристин се ядоса. Бива ли да говорят такива неприлични неща пред млади момчета! Спомни си, че и Сюнива Улавсдатер има червени коси, макар приятелите й да ги определяха като златисти.

— Нокве, радвай се, задето не казах „не я искам, защото вече е съгрешила“ — обади се Гауте. — В неделята след Великден, когато будувахме цяла нощ, двамата с Оста седяхте в плевнята, докато останалите танцувахме пред църквата. Нима това не показва колко я харесваш?

Нокве беше готов да се нахвърли върху брат си, но Кристин излезе на двора и той се отказа. Гауте се отдалечи и майката се обърна към големия си син:

— Какви са тези приказки за теб и Оста Аудюнсдатер?

— Нали чу какво каза Гауте, майко — отвърна момчето, изчерви се и сбърчи сърдито вежди.

— Много е неприлично, че вие, младите, не можете да изтраете и едно бдение, без да танцувате и да тичате напред-назад между богослуженията. По мое време не правехме така — ядосано отбеляза Кристин.

— Но нали си ни разказвала как дядо е пеел, а хората са танцували пред църквата, когато си била още дете, майко.

— Да, но не пеехме такива неприлични песни и не танцувахме като вас. Младите спазвахме приличие и не се отделяхме от родителите си. Не се осмелявахме да се движим по двойки, а камо ли да се усамотяваме в плевните…

Нокве се готвеше да й отговори ядосано на свой ред, но Кристин хвърли поглед към баща му. Ерлен се подсмихваше лукаво, докато се прицелваше в гредата с брадвата си. Кристин се разгневи и натъжи и влезе в пивоварната къща.

Продължи обаче да размишлява над чутото. Оста Аудюнсдатер не беше никак лоша партия за Нокве. В имението „Лопт“ живееха охолно и имаха само три дъщери, а Ингебьорг — майката на Оста — произлизаше от много добро семейство.

Кристин никога не бе допускала, че Аудюн Турбергсьон ще стане неин роднина. През зимата той получи удар и според хорските приказки не му оставало да живее още дълго. А девойката била скромна, чаровна и работлива. Ако Нокве харесва това момиче, нямаше смисъл родителите му да се противопоставят на сватбата им. Налагаше се обаче да изчакат още две години, защото Нокве и Оста бяха твърде млади за женитба. Кристин щеше да приеме с отворени обятия Оста за снаха.

Но в един хубав летен ден сестрата на отец Сулмюн се отби в „Йорун“ да поиска нещо от Кристин. Жените тъкмо се сбогуваха пред хамбара, когато гостенката се сети:

— Само да знаеш какво стана с Ейвур Хоконсдатер! Баща й я изгони от къщи, защото била бременна, и тя се върна в „Юлвсволене“!

Нокве слизаше от горния етаж на хамбара и се спря като закован на най-долното стъпало. Майката забеляза изражението му и краката й се подкосиха от ужас. Момчето се изчерви до корените на косите си и се отправи към къщата.

От разказа на гостенката обаче Кристин разбра, че Ейвур вече е била бременна, когато е пристигнала в „Юлвсволене“ през пролетта. Клетото ми беззащитно дете, сигурно умира от срам, задето е сметнало Ейвур за добродетелна девойка.

Няколко дни по-късно Кристин си легна сама, защото Ерлен излезе за риба. Доколкото знаеше, бащата взе Нокве и Гауте със себе си. Но неочаквано Нокве я разтърси и поиска да поговори с нея. Седна на леглото до краката й.

— Майко, тази нощ се видях с бедничката Ейвур. Бях твърдо убеден, че онази сврака от „Румюн“ сипе долни клевети по неин адрес. Готов съм, ако се наложи, да стисна в ръка нажежено желязо, за да докажа какви лъжи изрече сестрата на свещеника.

Майката го слушаше търпеливо. Нокве се опитваше да говори твърдо, ала от вълнение и възмущение гласът му изтъняваше:

— В последния ден от коледните празници тръгнала сама към църквата за утринната служба. Пътят от имението им минавал през гора. Там я срещнали двама мъже. Още не било съмнало и тя не ги видяла добре, сигурно са били престъпници, които са се скрили в планината. Бедничката, та тя е само едно крехко дете, нямало е как да се отбранява срещу двама насилници. Не посмяла да сподели с никого какво нещастие я сполетяло. Когато родителите й разбрали, че е бременна, я набили, скубали й косите и я изгонили с клетви. Майко, Ейвур ми разказа всичко това през сълзи. Ридаеше толкова сърцераздирателно, че би могла да размекне и камъка в планината — Нокве млъкна и задиша тежко.

Кристин изрази възмущението си, задето двамата мерзавци са се измъкнали безнаказано. Надяваше се съвсем скоро Бог да вдигне над тях справедливата си десница и да си получат заслуженото на бесилката или на дръвника.

Нокве започна да й разказва колко богат е бащата на Ейвур. Имал роднинска връзка с няколко знатни рода. Съпругата на Гюдмюн Андресьон също родила дете от любовника си — свещеник. И Сигрид Андресдатер била сполетяна от същата участ, но сега се радвала на почтен живот в „Крюке“. Според Нокве само коравосърдечен и несправедлив човек би сметнал Ейвур за опозорена жена. Та тя страдала, защото я насилили против волята й. Ейвур заслужава да се омъжи за почтен мъж, смяташе Нокве.

Кристин изпита силно съчувствие към девойката и прокълна изнасилвачите. Наум благодари горещо на Бога, че Нокве става пълнолетен чак след три години. Деликатно помоли сина си да внимава как се държи, да не навестява повече Ейвур в спалнята й нощем и да не се появява в „Юлвсволене“, освен ако не ходи там по работа. В противен случай рискувал да плъзнат още по-долни слухове за клетото момиче.

— Разбирам защо искаш онези, които се съмняват в думите на Ейвур и я упрекват, че е виновна за случилото се, да изпитат тежестта на юмруците ти, но се налага да бъдеш предпазлив, защото някоя нова клевета би влошила положението на момичето.

След три седмици бащата на Ейвур дойде и я отведе у дома й. Там се приготвяха да я омъжат за свестен селски син от околността. Преди време бащите им се противопоставили на женитбата, защото спорели за земи. През зимата все пак постигнали съгласие, но Ейвур отказала да се омъжи за избраника си — вече харесвала друг. Впоследствие осъзнала, че е късно да се отмята от дадената дума. Междувременно дошла в Сил, явно надявайки се леля й да й помогне и да потулят срама й, защото искала да се омъжи. Но когато Хилебьорг — стопанката на „Юлвсволене“ — разбрала каква е работата, я изпратила да се прибира при родителите си. Баща й наистина побеснял, натупал я и тя избягала. Но сега той се споразумял с годеника й и Ейвур нямала друг избор, освен да се примири с женитбата си, макар и да не желаеше да се омъжва.

Кристин видя колко тежко прие Нокве новината. Дни наред младежът не обели дума, а майката изпитваше силно съчувствие и не смееше да го погледне. Щом зърнеше разтревожените й очи, Нокве почервеняваше от смущение и сърцето й се късаше от мъка.

Стопанката нареди строго на слугите в „Йорун“ да си затварят устата. Не желаела в дома й да одумват позорното събитие и нещастницата. Фрида направо не можеше да се начуди на реакцията на господарката: Кристин Лаврансдатер никога не осъждаше строго кривналите от правия път девойки и им помагаше с майчинска всеотдайност. Самата Фрида намери спасение в милостивото сърце на Кристин, след като роди две деца от любовниците си. Но този път стопанката говореше за Ейвур Хоконсдатер така, както само една жена е способна да очерни друга.

Една вечер Кристин предеше на ливадата. Ерлен дойде и се изтегна на тревата до нея. Тя му разказа какво разочарование е преживял Нокве. Ерлен посрещна думите й със смях:

— Че какво толкова фатално е станало? Мен ако питаш, синът ни е разбрал по възможно най-безобидния начин, че на жените не бива да се вярва.

— Нима? — сопна се съпругата му с разтреперан от сподавен гняв глас.

— Точно така — усмихна се Ерлен. — Когато се запознах с теб, те взех за мила девойка, която не смее да отхапе парче сирене… Стори ми се мека като копринена лента и нежна като гълъбица. Добре ме подведе тогава, Кристин.

— И в какво положение щяхме да бъдем сега, ако бях толкова мека и мила?

— Не се обиждай — Ерлен хвана ръцете й и тя остави ръкоделието си. По лицето му грейна ослепителна усмивка и той положи глава в скута й. — Тогава изобщо нямах представа, душице моя, какво щастие ми е отредил Бог, когато е решил пътищата ни да се пресекат.

Но Кристин непрекъснато полагаше усилия да потиска обезсърчението си от непоправимото безгрижие на Ерлен и изливаше насъбралия се гняв върху синовете си. От безжалостната й ръка и сприхавите й думи страдаха най-много Ивар и Скюле.

Близнаците се намираха в най-тежката възраст — навършиха тринайсет — и бяха толкова буйни и вироглави, че в моменти на пълно отчаяние Кристин често се чудеше как е възможно норвежка майка да роди такива палавници. Двамата бяха хубави като всичките й деца: с черни, копринено меки вълнисти коси, сини очи под черните вежди, с тесни лица и красиви черти. Бяха високи за възрастта си, но с тесни рамене и дълги слаби крайници. Ставите им изпъкваха като възли по стъблата на житни класове. Приличаха си като две капки вода и чуждите хора не можеха да ги различат. В околността ги наричаха Мечовете от „Йорун“. Прозвището в никакъв случай не изразяваше положителна оценка. Първо Симон го измисли на шега, защото Ерлен подари на близнаците по един меч и двамата ги разнасяха навсякъде, освен в църквата. Кристин не одобряваше подаръка на баща им и се дразнеше, че двамата малки разбойници постоянно размахват брадви, копия или лъкове. Майката се боеше да не си навлекат някоя беля. Но според лаконичната забележка на Ерлен момчетата бяха достатъчно големи, за да свикнат да боравят с оръжие.

Кристин живееше в непрекъснат страх за близнаците. Когато не знаеше къде са, майката започваше скришом да кърши ръце и молеше горещо Пресветата Дева и свети Улав да й ги върнат здрави и читави. Ивар и Скюле често бродеха из клисури и прескачаха пропасти на места, където не беше стъпвал човешки крак. Плячкосваха орлови гнезда и се прибираха, гушнали противни, жълтооки, пищящи пилета в жилетките си. Хлапетата се промъкваха през скалните процепи по течението на Логен на север от Рустен, където реката се спуска на водопади. Веднъж Ивар едва не загина: момчето се опита да обязди полуопитомен жребец, но кракът му се заклещи в стремето, а конят препусна и започна да го влачи. Един Господ знае как двамата близнаци успяха да му сложат седло. Ивар и Скюле се бяха осмелили дори да влязат в лапландската колиба в гората в „Тулста“. Направили го само от любопитство, нямаха работа там. От Ерлен научиха няколко думи на лапландски и поздравили вещицата в колибата на нейния език, а тя ги почерпила с храна и напитки. Двамата се натъпкали до пръсване, въпреки че на този ден се постеше. Кристин много държеше на традицията децата да не преяждат по време на пости и да се отказват от любимите си ястия. Така я бяха научили нейните родители още от малка. За пръв път Ерлен прояви строгост към синовете си, взе им лакомствата, които лапландката им бе дала за из път, и ги изгори. Забрани им категорично да се приближават до домовете на лапландците. Но въпреки това историите на близнаците го забавляваха. Бащата често се увличаше да им разказва за подвизите си на север и за лапландския начин на живот. Показваше на синовете си как може да говори на този противен, безбожен език.

Иначе Ерлен избягваше да се кара на децата си и винаги го обръщаше на шега, когато Кристин се ядосваше на лудориите на близнаците. Ивар и Скюле непрекъснато правеха бели, макар да умееха да вършат полезна работа в имението. Не бяха вързани в ръцете като Нокве. Но често, когато майката им възлагаше някаква задача и се отбиваше да провери докъде са стигнали, ги заварваше, че са захвърлили сечивата настрана и са вперили очи в баща си, който им показваше как се правят моряшки възли.

По стар обичай на вратите на обора и другите селскостопански постройки Лавранс Бьоргюлфсьон бе изписал кръстни знаци със смола. Често бащата на Кристин украсяваше кръстовете с кръг около тях или добавяше по една черта над всяко рамо на кръста. Един ден близнаците решили да използват кръстовете като мишени за стрелба. Кристин излезе извън кожата си от гняв и разочарование заради недопустимото поведение на синовете си, но Ерлен се застъпи за децата: били още малки и нямало как да очаква от тях да мислят за свещеното значение на кръстния знак всеки път, когато го видят начертан със смола върху вратата на обора или гърба на някоя крава. Бащата накара близнаците да се качат до кръста пред църквата, да паднат на колене и да го целунат, като междувременно прочетат пет пъти „Отче наш“ и петнайсет пъти „Богородице Дево“. Ерлен не искаше да притесняват отец Сулмюн и да го викат в имението. Но този път Бьоргюлф и Нокве взеха страната на майка си и свещеникът дойде в „Йорун“. Поръси стената със светена вода и порица много строго двамата грешници.

Близнаците вършеха неуморно какви ли не пакости: даваха на биковете и козлите да ядат змийски глави, за да налитат на бой; дразнеха Мюнан, задето още се държал за полата на майка си; ядосваха Гауте, с когото най-често имаха пререкания. Иначе синовете на Ерлен бяха задружни и ги свързваше силна братска обич. Понякога шегите на двамата немирници ставаха твърде груби и Гауте ги поступваше. Да се опиташ да ги вразумиш означаваше да си хабиш приказките. А когато майката кипнеше, близнаците се вцепеняваха, скръстваха ръце, лицата им пламваха от гняв и гледаха изкосо майка си изпод смръщени вежди, а от очите им святкаха искри. Кристин се сещаше какво й разказа някога Гюнюлф: веднъж Ерлен хвърлил нож по баща си, а като дете дори вдигал ръка срещу него. Майката налагаше близнаците. Удряше силно, защото се опасяваше, че ако не ги укроти навреме, не ги чака нищо добро.

Единствен Симон Андресьон беше способен да озапти двамата немирници. Те обичаха свако си и мируваха, когато той се опитваше да ги вразуми с дружелюбен и спокоен тон. Но след като свако им престана да идва в „Йорун“, близнаците сякаш го забравиха. Детското сърце е толкова невярно, печално разсъждаваше Кристин.

И все пак тайно в сърцето си майката се гордееше с Ивар и Скюле. Само да можеше да омекоти ужасното им вироглавство и да сложи край на лудориите им, двамата юнаци нямаше да имат равни сред синовете й. Близнаците имаха добро телосложение, притежаваха завидна смелост, винаги казваха истината, проявяваха щедрост и доброта към бедняците, а неведнъж в критични ситуации показаха удивителна пъргавина и съобразителност за момчета на тяхната възраст.

Една вечер по време на сенокоса Кристин остана до късно в готварницата. Неочаквано вътре влетя Мюнан и се разкрещя, че старият козарник гори. Мъжете не си бяха вкъщи: някои отидоха да наточат сърповете си в ковачницата, а други слязоха до моста, където младежите се събираха през лятото. Стопанката грабна две кофи и се втурна навън. Пътьом извика на слугините да я последват.

Козарникът представляваше малка стара барака с покрив, който се бе свлякъл и се подпираше на възвишението зад нея. Намираше се в тясното пространство между двора и селскостопанските постройки, срещу него беше конюшнята, а отстрани, съвсем близо, имаше други бараки. Кристин изтича в покритата галерия пред къщата с огнището, взе една секира и кука за гасене на пожар, но когато мина зад ъгъла на конюшнята, не видя огън, а само гъст дим, който бълваше на талази от дупка в покрива на козарника. Горе, на билото на покрива, Ивар удряше с брадва, за да го събори. Скюле и Лавранс, влезли в бараката, лющеха парчета от горящите букови греди, тъпчеха ги и ги гасяха. Появиха се Ерлен, Юлв и другите мъже от ковачницата. Мюнан изтичал да ги предупреди. После вече много бързо изгасиха пожара. Но в козарника можеше да се случи голямо нещастие. Вечерта беше тиха и прохладна, ала подухваше лек южен вятър и пламъците на един пожар щяха да обхванат всички постройки в северната част на двора, конюшнята, хамбарите и жилищните сгради.

Ивар и Скюле се качили върху покрива на конюшнята — в заложения капан били хванали ястреб и се канели да го окачат на ветропоказателя. Усетили мириса на дим и видели, че от покрива на козарника се издига пушек. Скочили върху него и започнали да удрят по тлеещата трева с малките си брадви. Изпратили Лавранс да донесе куки за гасене, а Мюнан — да съобщи за пожара. За късмет гредите на покрива бяха изгнили, но този път намесата на близнаците се оказа решаваща за спасението на майчиното им имение. Двамата веднага се захванали да събарят горящия покрив, без да губят ценно време и да тичат за помощ от възрастните.

А колкото до причината за пожара, навярно имаше връзка с Гауте, който преди час минал покрай козарника да занесе жар в ковачницата. Момчето не покрило както трябва съда и оттам вероятно е отскочила искра и е запалила сухата трева върху покрива.

Но вниманието на хората се насочи не към грешката на Гауте, а към доблестното поведение на близнаците и на Лавранс. Юлв нареди да се редуват пред козарника, за да не избухне нов пожар, а Кристин занесе на мъжете силна бира и медовина. Трите момчета си изгориха ръцете и краката, докато гасиха огъня. Пламъците направо съсипаха обувките им. Малкият Лавранс, едва деветгодишен, с мъка понасяше болките, не се стърпя и се оплака, но се гордееше с постъпката си, обикаляше хората, здрависваше се с превързани ръце и приемаше похвалите им.

Същата нощ Ерлен притисна здраво Кристин към гърдите си.

— Скъпа моя, недей да се жалваш от синовете си. Нима не виждаш, миличка, каква кръв тече във вените им. Постоянно се държиш с тях, все едно ще свършат или на дръвника, или на бесилото. Ако питаш мен, те съветвам да им се радваш след всички болки, страдания и мъки, които изтърпя, докато ги носеше в утробата си, докато ги кърмеше и докато ги разнасяше на ръце. Тогава говореше само за тях, а сега, след като станаха по-разумни и възмъжаха, сновеш между тях като глуха и няма и изобщо не ги слушаш. Господ да ми прощава, но ми се струва, че любовта ти към тях намаля, и то сега, когато вече не ти създават грижи, превърнаха се в хубави младежи и ти доставят само радост.

Кристин не отговори.

Не успя да заспи. Преди разсъмване стана тихо от леглото, прескочи спящия Ерлен и се приближи боса до процепа. Отвори капака.

Небето тъмнееше, а във въздуха се носеше хлад. Далеч от юг, където планините се събират и препречват долината, се задаваше дъждовно време. Стопанката се загледа нататък. В новата спалня, където спяха през лятото, винаги ставаше много горещо и задушно, но влажният полъх във въздуха разнасяше силния сладникав мирис на сено. В лятната нощ изчурулика сънливо птица.

Кристин намери огнивото и запали къса свещ. Приближи се на пръсти до пейката, където спяха Ивар и Скюле. Освети лицата им и попипа бузите им. Имаха лека треска. Прочете тихо „Богородице Дево“ и прекръсти двамата близнаци. Бесилка или дръвник… Как смее Ерлен да се шегува с такива неща. Самият той едва се отърва от екзекуция.

Лавранс изхленчи и промърмори на сън. Тя се надвеси над двете си най-малки деца, които спяха върху малка пейка, поставена откъм долната част на родителското легло. Лавранс гореше от температура и беше почервенял. Въртеше се неспокойно, но не се събуди от докосването на майката.

Гауте спеше, подложил млечнобелите си ръце под тила, заровил пръсти в дългата си ленено жълта коса. Чаршафите бе отметнал настрани. Гауте имаше гореща кръв и винаги настояваше да спи гол. Слънчевият загар върху лицето, врата и ръцете му ярко контрастираше с блестящо бялата кожа на тялото му. Майката го зави до кръста.

Кристин беше безсилна да се ядоса на Гауте, защото приличаше досущ на баща й. Не му се скара заради небрежната му постъпка, която можеше да причини голямо нещастие в цялото стопанство. Момчето се отличаваше с остър ум и разсъдливост и тя не се съмняваше, че синът й ще си вземе поука от случилото се и няма да го забрави.

Нокве и Бьоргюлф заемаха другото легло в спалнята. Най-дълго Кристин се задържа над главите на двамата млади мъже. Тъмен мъх покриваше кожата над влажните им, по детски алени устни. Кракът на Нокве се подаваше изпод завивката — тесен, с висока горна част на ходилото и дълбока извивка на свода, но малко мръсен. До неотдавна този мъжки крак беше съвсем малък и се побираше в шепата й, а тя го притискаше към гърдите си, повдигаше го до устните си и захапваше леко всяко заоблено пръстче, защото й се струваха сладки като боровинки.

Явно Кристин не оценяваше каква щастлива съдба й е отредил Бог. При спомена за времето, когато носеше Нокве под сърцето си и я раздираха ужасяващи видения, по тялото й преминаха огнени тръпки. Тя се отърва от страха за детето си, както човек се събужда от кошмарите си, отърсва се от непосилното им бреме, притискащо гърдите му, и попива благословената дневна светлина. Но други жени по света се събуждат и виждат, че нещастието им надминава и най-страшните им кошмари. И все още на Кристин й прилошаваше, ако видеше недъгав или уродлив човек, защото си спомняше тревогата преди раждането на първородния си син. Тогава, изпълнена със смирение, тя отправяше горещи, пламенни молби към Господ и свети Улав да пощадят детето й, стараеше се да върши възможно повече добрини, мъчеше се от очите й да бликнат сълзи на искрено разкаяние, докато просеше Божията милост. Но неизменно усещаше в душата си непреклонна неудовлетвореност. Тя охлаждаше огнения плам, с който Кристин изричаше молитвите си, а сълзите й попиваха в душата й като вода в пясък. Кристин се успокои: явно все пак не е наследила от баща си християнското му смирение. Чувстваше се като закоравяла грешница, но едва ли беше по-лоша от повечето простосмъртни. И на нея щеше да й се наложи да изтърпи огнените пламъци на чистилището, за да смекчат непреклонността й и да пречистят душата й.

Понякога Кристин копнееше да бъде друга: когато гледаше седмината си хубави синове на трапезата; когато на празник отиваха към църквата, камбаните биеха и призоваваха миряните да се радват и да намерят покой в душите си, а децата й се изкачваха пред нея по склона — снажни, пременени, млади. Кристин не беше чувала някоя друга жена, освен нея да е родила толкова много деца и да не е изпитала горчилката от загубата на свидна рожба. До един синовете й бяха хубави и здрави. Бяха пощадени от телесни и умствени недъзи. Само Бьоргюлф беше малко късоглед. Искаше й се да забрави тревогите си, да бъде мека и признателна, да се бои от Господ и да го обича, както правеше баща й. Някога Лавранс й казваше:

— Който съумее да си спомни греховете си със смирение и да сведе глава пред кръста Господен, няма да превива гръб под тежестта на беди и неволи.

Кристин духна свещта, стисна фитила между пръстите си и върна свещта на мястото й под най-горната греда на тавана. Пак застана пред процепа. Навън се беше развиделило, но изглеждаше сиво и мъртво. Плъзна поглед над покривите на къщите. Оскъдната, обгоряла от слънчевите лъчи трева върху тях се полюшваше едва-едва под лекия полъх на вятъра. От брезите над покрива на отсрещната двуетажна къща се чу леко пукане на клони и шумолене на листа.

Кристин погледна ръцете си, отпуснати върху рамката на процепа. Изглеждаха грапави, загрубели, потъмнели до лактите. Мускулите се издуваха, твърди като дърво. Докато беше млада, синовете й смукаха кръв и мляко от тялото й, докато от гладката и свежа заобленост на снагата й не остана следа. Сега ежедневният труд продължаваше да заличава онова, което остана от някогашната й хубост и което я отличаваше като дъщеря, съпруга и майка на мъже с благородническа кръв: тесните й бели длани, светлите, меки ръце, нежния цвят на лицето й. Преди Кристин внимателно предпазваше кожата си от изгаряне с ленени кърпи и се миеше със специално приготвена отвара. Сега вече не обръщаше внимание, когато слънцето журеше потното й отрудено лице, изгаряше кожата й и стопанката заприличваше на бедна селянка.

От девичата й хубост непокътната остана само косата й — гъста и кестенява. Кристин намираше рядко време да я измие и среше. Не беше разплитала тежката си сплъстена плитка от три дни.

Преметна я върху рамото си, пусна косата си свободно и я разпиля. Гривата й все още покриваше снагата й като пелерина и стигаше до коленете. Взе гребен от сандъка си и докато потреперваше от студ, защото стоеше само по нощна риза до процепа, откъдето лъхаше сутрешен хлад, внимателно среса рошавите си коси.

След като подреди гривата си и отново я сплете на стегната и тежка плитка с вид на въже, Кристин се почувства по-добре. Внимателно взе Мюнан на ръце, сложи го в съпружеското ложе откъм стената и тихо се мушна между детето и Ерлен. Прегърна най-малкия си син и сложи главата му върху рамото си. После заспа.

На следващата сутрин се успа. Ерлен и момчетата вече бяха станали.

— Май още тайно сучеш от майка си — подкачи бащата Мюнан, когато видя, че малкият е спал при тях.

Момчето се ядоса, изтича на чардака и стъпи върху една от подпорите. Искаше да покаже мъжество.

— Скачай! — подвикна му Нокве от двора и го пое в ръцете си, обърна го с главата надолу и го подхвърли на Бьоргюлф.

Двамата по-големи братя продължиха да си играят с Мюнан, а малкият едновременно пищеше и се смееше.

На следващия ден Мюнан си поряза пръстите с тетивата, докато стреляше с лък, и започна да подсмърча. Близнаците го грабнаха, повиха го в една черга като бебе и го занесоха в леглото на майка си. В устата му натъпкаха огромен залък хляб и Мюнан едва не се задуши.

2.

Капеланът на Ерлен в „Хюсабю“ научи тримата му най-големи синове на четмо и писмо. Те не се отличаваха като особено старателни ученици, но бяха доста паметливи, а и майка им — самата тя възпитана да уважава и цени науката — следеше дали залягат над уроците.

А през годината, която Бьоргюлф и Никулаус прекараха в манастира на остров Таутра с отец Айлив, двете момчета поглъщали жадно като кърмачета знания от гръдта на госпожа Наука, както се изрази свещеникът. Учителят им в обителта — много възрастен монах — цял живот беше трупал с усърдието на пчела знания от всякакви книги — и латински, и скандинавски. Отец Айлив също обичаше науката, но задълженията му в „Хюсабю“ не позволяваха да се посвети на книжното знание. За него съжителството с учител Аслак беше като обилна паша за изгладнял добитък. А двете момчета, които гледаха да са близо до някогашния капелан в дома им, защото не познаваха монасите, слушаха със зяпнала уста разговорите между начетените отци Айлив и Аслак. Брат Аслак и отец Айлив с голяма радост хранеха младите души с най-прекрасния мед от манастирската библиотека, който монахът обогатяваше с куп преписи и откъси от най-подбраните книги. За кратко време момчетата напреднаха много и рядко се налагаше монахът да им говори на норвежки, а когато родителите дойдоха да ги приберат, двамата отговаряха на свещеника на латински, без да се запъват и почти без грешки.

Братята се постараха да поддържат наученото. В „Йорун“ имаше много книги. Лавранс притежаваше пет книги, две, от които се паднаха на Рамборг след подялбата на имуществото му. Сестрата на Кристин обаче никога не изяви желание да се научи да чете, а Симон не владееше писаното слово дотам, че да чете за удоволствие. Все пак той умееше да разбира писмата без чужда помощ и дори да пише върху пергамент. Позволи на Кристин да вземе книгите, докато децата му поотраснат. Ерлен наследи три книги от родителите си и ги повери на Кристин след сватбата им, а Гюнюлф Никулаусьон й подари още една. Той лично поръча да съставят за снаха му сборник от книгата за чудотворствата на свети Улав, от няколко легенди за светци и от прошението, което монасите францисканци от Осло са изпратили на папата, за да обяви брат Едвин Ричардсьон за светец. На раздяла Нокве получи молитвеник от отец Айлив. Младежът четеше на глас гладко и хубаво, малко напевно, както го научи брат Аслак. Предпочиташе книги на латински, например много обичаше да чете от молитвеника си и от една книга на Лавранс. Най-ценна му беше голяма, извънредно красиво изписана книга, която се предаваше поколения след смъртта на знаменития епископ Никулаус Арнесьон, дядо на Ерлен.

На Кристин много й се искаше да ограмоти и по-малките си синове, както подобава на мъже с техния произход, но не можеше да измисли как да го направи. Отец Айлив вече беше прекалено стар, а отец Сулмюн умееше да чете само от богослужебните си книги. Дори не разбираше всичко, което четеше по време на литургия. Понякога вечер Лавранс се забавляваше да слуша Нокве да му показва как се изписват буквите върху восъчната дъска, но останалите три момчета не проявяваха никакъв интерес към азбуката. Един ден Кристин взе една книга на норвежки и помоли Гауте да си припомни знанията, усвоени по времето, когато отец Айлив го учеше на четмо и, писмо. Момчето обаче едва успя да прочете три думи, сричайки, и се затрудни на първата по-дълга дума. Затвори книгата през смях с обяснението, че тази игра не му харесва.

Една вечер в края на лятото отец Сулмюн се отби в „Йорун“ с молбата Никулаус да отиде с него в „Румюн“. От Нидарус пристигнал чужденец — рицар. Присъствал на празника в чест на свети Улав и пожелал да отседне под наем в имението на свещеника, но нито той, нито слугите му знаели норвежки, а човекът, който ги водел, разбирал само откъслечни думи от речта им. Отец Айлив лежал болен и нямало кой да помогне. Затова отец Сулмюн се обръщаше към Нокве.

Нокве се поласка от молбата на свещеника да превежда от латински, но го последва, придавайки си равнодушен вид. Прибра се много късно, развеселен и почерпен. Рицарят донесъл вино и цяла вечер наливал щедро на Нокве, на свещеника и на дякона. Името на чужденеца било Алан или Аларт от Бекелар. Идвал от Фландрия и обикалял светите места в Скандинавия. Рицарят се оказал изключително дружелюбен и разговорът вървял по мед и масло. Най-сетне Нокве обясни за какво ставало дума. Оттук рицарят възнамерявал да се отправи към Осло, а после на поклонение в Дания и Германия и предложил на Нокве да го придружи в качеството си на преводач, поне докато е в страната. Освен това намекнал, че ако младежът се съгласи да тръгне с него по света, господин Аларт му предрича бляскаво бъдеще. Там, откъдето идвал, изобилствало от златни шпори и синджири, от препълнени кесии и превъзходни оръжия, които само чакали млад мъж като Никулаус Ерленсьон да посегне към тях. Нокве отговорил, че все още не е достигнал пълнолетие и се налага да поиска разрешение от баща си. Господин Аларт го убедил поне да вземе скромен подарък — дълга до коленете, виолетова копринена риза със сребърни звънчета на ръкавите — който в никакъв случай не го задължавал да приеме предложението му, както изрично подчертал рицарят.

Ерлен изслуша мълчаливо сина си с необичайно изопната физиономия. После изпрати Гауте да донесе писалищните принадлежности от сандъка и веднага се залови да съставя писмо на латински. Помоли Бьоргюлф да му помогне, защото Нокве се оказа неспособен да мисли. Бащата изпрати най-големия си син в леглото. В писмото Ерлен покани рицаря у дома си на следващия ден след сутрешната молитва, за да обсъдят предложението на Аларт да назначи родения в благородническо семейство млад мъж Никулаус Ерленсьон за свой оръженосец. Ерлен молеше рицаря за извинение, задето му връща подаръка с молба да го съхранява при себе си, докато Никулаус не се закълне със съгласието на баща си да служи вярно на своя господар, както изисква рицарската етика навсякъде по света.

Ерлен капна малко восък в долния край на писмото и небрежно сложи върху него печата си, който се намираше на пръстена му. После поръча на един ратай да занесе писмото и копринената риза в „Румюн“.

— Мъжо, нали не възнамеряваш да изпратиш младия ни син в чужбина с непознат мъж? — разтрепери се Кристин.

— Ще видим — отвърна Ерлен с непроницаема усмивка. — Няма изгледи това да се случи — успокои я той, като забеляза колко е разтревожена.

Усмихна се окуражително и я погали по бузата.

По нареждане на Ерлен Кристин поръси пода в гостната с трепетлика и цветя, нареди върху пейките най-хубавите си възглавници, постла масата с ленена покривка, сипа ястията в красиви блюда, а питиетата — в обкованите със сребро рогове, останали от Лавранс. Ерлен се избръсна грижливо, накъдри си косата и се премени в черна, пищно бродирана дългопола дреха от чуждестранен плат. Посрещна госта на портата. Когато видя как двамата мъже прекосяват двора рамо до рамо, стопанката си помисли, че съпругът й много повече прилича на келтските рицари, за които се разказва в легендите, отколкото този дебел рус чужденец в пъстроцветни пищни одежди от кадифе и фина коприна. Кристин беше застанала на чардака пред гостната, облечена в празнични дрехи и с копринена забрадка. Поздрави фламандеца с Bien venu, добре дошъл, а той й целуна ръка. По време на разговора за бъдещето на Нокве Кристин не размени нито дума с госта. И тя като отец Сулмюн не разбра какво обсъждат двамата мъже. Но въпреки това свещеникът увери Кристин, че щастието ще се усмихне на Нокве. Майката отговори доста уклончиво.

Ерлен знаеше малко френски и умееше да се изразява отлично на немски като повечето войници. Разговорът между стопанина и чужденеца протече гладко, в духа на разбирателството, но Кристин забеляза нарастващо недоволство у рицаря, което той се стараеше да прикрие. Ерлен накара синовете си да изчакат в спалнята, докато не ги повика. Бащата така и не изпрати слугите да ги доведат.

Ерлен и Кристин изпратиха госта и свещеника до портата. Стопанинът изчака двамата мъже да се изгубят в нивите, обърна се към жена си и заяви с красноречива усмивка:

— Не бих пуснал Нокве да отиде с този рицар дори до съседното имение.

До господарите се приближи Юлв Халдуршон. Двамата с Ерлен си казаха нещо, а Юлв изруга цветисто и плю върху земята. Ерлен се засмя и го тупна по рамото:

— Е, ако бях невежа като тукашните селяни, сигурно щях да се съглася. Но аз съм видял какво ли не и за нищо на света няма да позволя хубавите ми млади соколи да попаднат в ръцете на нечестивия. Отец Сулмюн изобщо не се досети, блаженият глупак…

Кристин отпусна ръце, а цветът на лицето й се смени от тебеширенобял до кървавочервен. От страх и срам й прилоша и краката й се подкосиха. Беше чувала за този порок, но досега го възприемаше като нещо съвсем далечно. Но ето че и това зло почука на вратата й. То като че ли представляваше вълната, която щеше да преобърне лодката на живота й — безмилостно подхвърляна от бурното море, препълнена до краен предел. Пресвета Дево, нима една майка трябва да се безпокои и за честта на синовете си?

— Още снощи имах едно наум за този рицар — продължи Ерлен с погнуса. — Нокве ми разказа колко изискано и дружелюбно се държал с него. Стори ми се прекалено. Не съм вчерашен: никъде по света не е прието рицар да целува по устата бъдещия си оръженосец или да му дава скъпи подаръци, преди да е проверил качествата му.

— Защо тогава ме накара да поръся пода с рози и да постеля ленена покривка на трапезата за такъв — и тя изрече най-грозната дума.

Ерлен се намръщи. Взе камък от земята. Проследи с поглед рижата котка на Мюнан, която пълзеше по корем във високата трева под стената на къщата, прокрадвайки се към пилетата до вратата на конюшнята. Ерлен запрати камъка — шуп! — и котката изчезна зад ъгъла, а сред кокошките настана смут. Ерлен се обърна към жена си:

— Сметнах, че е редно все пак да се срещна с този човек. Рекох си, кой знае, може и да е надежден. Длъжен бях поне да проявя възпитание. Не съм му душевен пастир. А сега заминавал за Осло — засмя се Ерлен. — Ако приятелите и роднините ми там са си представяли как ние в „Йорун“ само си пощим дрипите, пълни с въшки, ядем херинга и овесен хляб, сега ще разберат, че и ние не сме вчерашни, а си отваряме очите на четири.

Вечерта Кристин се качи в спалнята. Бьоргюлф имаше главоболие и лежеше в леглото, а Нокве нямал апетит.

— Виждаш ми се малко тъжен, синко — обърна се майката към по-големия син.

— Откъде ти хрумна, майко? — усмихна се иронично Нокве. — Няма причина да съм тъжен само защото ме смятат за глупак, комуто е лесно да хвърлиш прах в очите.

— Не се тревожи — рече бащата, след като седнаха да вечерят, а Нокве продължаваше да мълчи. — Ще имаш и други възможности да тръгнеш по света и да си опиташ късмета.

— Само ако и Бьоргюлф дойде с мен — отвърна Нокве съвсем тихо, за да го чуе единствено Ерлен. — Не споменавай за това на Ивар и Скюле. Те чакат с нетърпение да навършат пълнолетие и да поемат по широкия свят — засмя се Нокве.

Кристин стана и си облече връхната дреха. Отивала да посети просяка, който живее в колибата на Ингебьорг. Близнаците искаха да я придружат и да й носят торбата, но тя предпочете да тръгне сама.

Вечерите ставаха все по-тъмни, а на север от църквата пътят минаваше през гора, засенчена от хребета Хамер. Там винаги духаше хладен вятър от връх Рустен, а бумтенето на реката изпълваше въздуха със слабо усещане за влага. Под дърветата летяха ята големи бели молци. От време на време се втурваха срещу Кристин. Явно бледият блясък на ленената кърпа върху лицето и гърдите й привличаше насекомите в мрака. Жената ги гонеше с ръка, докато бързаше нагоре по склона, хлъзгаше се върху гладкия килим от борови иглички и краката й намираха опора в корените на дърветата, които се извиваха по пътеката.

В продължение на много години сънуваше често един и същи сън. За първи път й се случи през нощта преди раждането на Гауте. Сънят продължаваше да я навестява, тя се будеше, обляна в пот, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите и сякаш щеше да се пръсне.

Вижда поляна с цветя. От трите страни поляната е пристегната в гъст мрак от борова гора, а в гората се издига стръмно възвишение, в чието подножие малко езеро отразява тъмната гора и зелената поляна с ярки цветя.

Слънцето се скрива зад дърветата. Над билото на възвишението светлината от последните златисти вечерни лъчи се процежда на дълги снопове през иглолистните дървета, а на дъното на езерото, между белите водни лилии, плуват облаците, обагрени в пурпурно от залеза.

Насред възвишението, нагазило в прилепки, планински божури и купища зелено-бяла пяна, образувана от цветовете на горската пищялка, стои детето й. Първия път, когато го сънува, детето сигурно е бил Нокве — тогава бяха родени само той и Бьоргюлф, но по-малкият й син беше още в люлката. После майката не можеше да определи кое от децата си сънува. Малкото кръгло лице, загоряло от слънцето, обрамчено от късо подстригана светлокестенява коса, й приличаше ту на един, ту на друг от синовете й. Винаги обаче детето в съня й беше на две–три години, облечено в малка тъмножълта, ежедневна дреха, каквито Кристин шиеше на момчетата си, когато бяха малки, от домашно изпредена вълна, боядисана с багрилен мъх и обточена с червен кант.

Понякога й се струваше, че се намира от другата страна на езерото, а друг път изобщо не присъстваше на мястото на случката, но виждаше всичко.

Малкият й син снове напред-назад, разглежда наоколо, къса цветята. И макар сърцето й да се свива от смътен страх, от зловещо предчувствие за предстоящо нещастие, в съня си майката винаги усещаше първо мощен прилив на болезнена сладост, докато гледа хубавото си дете на поляната.

После вижда как от тъмната гора излиза рунтаво туловище. Движи се безшумно, а в малките му зли очи проблясва пламък. Мечката стига до най-високата част на поляната, спира се, поклаща главата и раменете си и души. После хуква напред. Кристин не е виждала никога жива мечка, но знае, че тези зверове не тичат така. Това не може да е истинска мечка. Тя бяга като котка. Посивява и заприличва на огромна рунтава котка, която се спуска по поляната на големи, меки подскоци.

Майката изпада в неистов ужас, но не може да спаси малкия, нито да го предупреди. Детето усеща, че става нещо необичайно. Обръща се леко и поглежда през рамо. Надава вледеняващ немощен вик и започва да тича надолу, като вдига краката си високо, по детски, в избуялата трева. Майката чува ясно шума от прекършените сочни стъбла на цветята, докато малкият си проправя път през гъстата растителност. Спъва се в тревата, пада по очи и само след миг звярът се озовава над него с извит нагоре гръб и глава, забита между предните лапи. После Кристин се събужда.

Всеки път, след като сънуваше този кошмар, не заспиваше часове наред. Мъчеше се да се успокои: та това е само сън! Прегръщаше Мюнан, който спеше до нея, и разсъждаваше какво би могла да направи, ако изпадне в такова положение. Ще подплаши животното с вик, ще размаха кол, а и нали винаги носи на колана си дългия остър нож.

И тъкмо когато успееше да се поуспокои, отново я връхлиташе ужасът на кошмара: тя стои, вцепенена от непоносима болка и гледа безпомощно как клетото й дете напразно се мъчи да избяга от лапите на силното, кръвожадно животно, което се приближава с неумолима бързина. Кръвта й започваше да кипи, да бушува, а тялото й набъбваше и тя очакваше сърцето й да се пръсне, неспособно да понесе толкова бурна стихия.

Колибата на Ингебьорг се намираше на хребета Хамер, малко по-надолу от пътя, който продължаваше да се изкачва. Колибата стоеше пуста от много години, а земята около нея обработваше селянин — арендатор, но той си построи друга къща наблизо. В колибата се нанесе странстващ болен просяк, след като силите му го напуснаха и не успя да продължи с останалите си другари. Кристин знаеше за клетника и му изпрати храна, дрехи и лекарства, но едва сега намери време да го навести.

Видя, че болният вече бере душа. Даде торбата си на просякинята, която го гледаше, и се постара да облекчи страданията на клетника. Очакваха свещеника да дойде всеки миг и Кристин изми лицето, ръцете и краката на умиращия, за да е чист преди тайнството на елеосвещението.

Въздухът в малката стая беше силно задимен и натежал от ужасна, задушлива смрад. Дойдоха две жени, изпратени от арендатора, и Кристин им заръча да изпратят вест в „Йорун“, ако им потрябва нещо, сбогува се с тях и си тръгна. Обзе я неочакван, болезнен страх от срещата със свещеника, който носеше Тялото Господне, и затова зави по първата странична пътека. Тя обаче се оказа проходима само за добитък и Кристин с мъка си проправяше път. Повалени от вятъра дървета издигаха зловещо корените си във въздуха; когато не можеше да мине отстрани, й се налагаше да се катери по тях. Кристин слизаше по грамадни камъни, а под краката й се свличаха парчета мъх. В лицето й се заплитаха паяжини, а клоните я шибаха и дърпаха дрехите й. Когато трябваше да прескочи поток или стигнеше до равно, влажно място в гората, се оказваше почти невъзможно да премине през гъстите, мокри храсталаци. А противните бели насекоми хвърчаха навсякъде. Събираха се под дърветата в мрака и литваха на цели ята от пирена, когато Кристин нагазеше в него.

Най-сетне излезе на скалистия терен до Логен. Боровата гора тук оредяваше, защото дърветата бяха принудени да сплитат корените си в неплодородна почва, а по земята растяха само ниски, сиво-бели лишеи, които скърцаха под краката й. Тук–там чернееше по някой пиренов храст. Мирисът на иглички стана по-горещ, сух и остър. В тези части на гората боровете винаги изглеждаха леко пожълтели още от ранна пролет. Белите молци продължаваха да я преследват.

Привлече я бумтенето на реката. Приближи се до ръба и се загледа надолу. В пропастта под нея проблясваше водата, която кипеше буйно и се спускаше стремглаво от скала на скала.

Еднообразното бучене на реката разтърси напрегнатото й до краен предел тяло. Събуди спомен за нещо, случило се преди цяла вечност. Още тогава осъзна, че няма да понесе съдбата, която сама си избра. Пожертва спокойния си, защитен живот като девойка заради унищожителна страст. От този миг живееше в непрестанен страх. След като стана майка за пръв път, изгуби завинаги свободата си. Още съвсем млада, Кристин се отдаде на света и колкото повече риташе и се съпротивляваше на хватката му, толкова по-здраво я стискаше той. Майката пазеше ревниво синовете под крилете си, вцепенени от принудата на преходни грижи. Цял живот Кристин се мъчеше да скрие от хората колко ранима и изплашена се чувства. Вървеше изправена, горда, със спокойно изражение, премълчаваше тревогите си и се бореше с всички сили да осигури добър живот на децата си.

Непрекъснато я глождеше дълбоко спотаен страх, от който й секваше дъхът: ако им се случи нещо лошо, няма да го понеса. Сърцето й се свиваше при спомена за родителите й. Лавранс и Рагнфрид цял живот трепереха над децата си. Двамата понесоха търпеливо бремето си, и то не защото обичаха по-малко децата си, а защото ги обичаха по-всеотдайно.

Нима така щеше да свърши борбата й… Нима тези седем непослушни ястребчета, които отгледа в гнездото си, са чакали нетърпеливо да удари часът, когато крилете им ще ги понесат над далечни синкави планини? А баща им просто плесваше с ръце и се смееше — летете, летете, деца мои!

Без да знаят, синовете й щяха да откъснат кървави парчета от сърцето й, когато отлетят от семейното гнездо. А тя щеше да остане сам-сама: нали преди много време по своя желание изтръгна от сърцето си корените, които я свързваха с родния й дом. Чакаше я нерадостно бъдеще…

Обърна се и заприпка по бледия килим от изсъхнал бодлив еленов лишей. Загърна се грижливо, та дрехата й да не се заплита в клоните. Най-сетне стигна до малките ливади на север от бараката за празненства и от църквата, тръгна през полето и зърна човешка фигура на пътя.

— Ти ли си, Кристин? — извика Ерлен. — Много се забави, а стана късно. Притесних се.

— Заради мен ли? — попита тя, а гласът й прозвуча по-сурово и надменно, отколкото възнамеряваше.

— Е, не съм се изплашил. Просто се сетих, че трябва да те посрещна.

Докато вървяха към имението, размениха едва две–три думи. В двора на „Йорун“ цареше тишина. Всички си бяха легнали. Само няколко коня пасяха кротко до къщата.

Ерлен тръгна направо към спалнята, но Кристин се насочи към готварницата.

— Трябва да проверя нещо — отговори тя на въпроса му.

Ерлен застана на чардака. Кристин излезе от готварницата с борова главня в ръка и влезе в стаята с огнището. Мъжът почака малко, после слезе и тръгна след нея.

Кристин запали свещ и я постави върху масата. По тялото на Ерлен преминаха ледени тръпки при вида на жената, застанала до свещта в празната къща. В стаята беше останала само закованата за пода покъщнина. Под пламъка на свещта проблясваше голото, захабено дърво. Стопанката бе хвърлила самотната главня в студеното изметено огнище и сега вътре едва–едва тлееше жар. Ерлен и Кристин не използваха тази стая. Сигурно измина половин година, откакто последно палиха огън тук. Въздухът беше тежък, спарен. Отдавна никой не бе отварял вратата и капака на тавана и вътре не бяха нахлували разнообразните, живителни миризми на човешко присъствие и дейност. Миришеше на вълна и кожа. На неизползваното легло, където някога спяха Лавранс и Рагнфрид, бяха натрупани навито на руло кожи и чували, които Кристин извади от килера.

Върху масата лежаха пръснати кълбета конци, ленена и вълнена прежда за кърпене. Когато боядисваше тъкани, Кристин ги остави тук, за да освободи място. Сега стопанката се зае да ги подрежда.

Ерлен седна на почетното място на масата. Снажната му фигура изглеждаше много самотна сред празното пространство. Слугите бяха изнесли възглавниците и чергите и сега пейките зееха пусти. Двамата поборници за каузата на свети Улав с шлемове и щитове, украсени с кръстен знак, които Лавранс бе изобразил върху подпорите на почетното място, надничаха унило и сърдито изпод тесните кафяви ръце на Ерлен. Приживе Лавранс нямаше равен, що се отнася до дърворезба с дървесни листа и животни, но не умееше да гравира човешки образи.

Двамата съпрузи мълчаха дълго. В тишината се чуваше само глухото топуркане на конски копита по поляната на двора, където пасяха добичетата.

— Няма ли да си лягаш, Кристин? — не се стърпя накрая Ерлен.

— А ти?

— Смятах да те изчакам.

— Не искам да се качвам в спалнята. Не мога да заспя.

— Какво ти тежи толкова, че не ти дава да заспиш, Кристин? — попита след малко той.

Стопанката се поизправи с кълбо пиреново зелена вълнена прежда в ръце. Усукваше я между пръстите си.

— Днес ви чух да обсъждате нещо с Нокве — подхвана тя и преглътна с мъка няколко пъти, защото гърлото й беше пресъхнало. — Той спомена, че службата при високопоставени не била за него, но после отворихте дума за Ивар и Скюле…

— А, това ли! — поусмихна се Ерлен. — Само напомних на Нокве, че имам зет, на когото мога да разчитам. Сега Герлак Тидекенсьон едва ли ще ми целува ръцете и с някогашния ентусиазъм ще ми помага да свалям палтото и меча си. Но той притежава търговски кораб и има богати роднини в Бремен и Кинг Лин. Ще го накарам да разбере, че е длъжен да се погрижи за братята на съпругата си. Някога, когато имах пари, осигурих на дъщеря ми пребогата зестра.

Кристин посрещна думите му с мълчание. Ерлен се обърна към нея малко рязко:

— За Бога, престани да стоиш като истукан…

— Никога не съм допускала, че децата ни ще бъдат принудени да си вадят хляба по чуждите къщи.

— Нито пък аз, дявол да го вземе! Но ако и седмината решат да си изкарват прехраната в стопанството ти, ще им се наложи да свикнат със селския труд, а синовете ми не са родени за земеделци. Ивар и Скюле са побойници от малки, а онзи, който си реже храната с меч, няма да остане гладен, Кристин.

— Искаш да ги направиш наемни войници ли?

— Самият аз като млад служих на граф Якоб. Бог да го поживи! При него научих неща, които човек не може да усвои у дома, независимо дали се налива с бира, седнал на разкошното си почетно място със сребърен колан около корема, или върви след ралото и вдишва пръднята на добичетата. Докато бях паж при графа, живеех свободно. Заявявам го съвсем отговорно, макар че още на възрастта на Нокве ми привързаха онова бреме за крака. Поне успях да се порадвам на младостта си.

— Как смееш да говориш така! — очите на Кристин потъмняха. — Нима има по-непоносимо нещастие от това твоята презряна, злочеста съдба да сполети и синовете ти?

— Опазил ги Бог от такава участ! Те няма да допуснат моите грешки. Човек може да постъпи на служба при високопоставен благородник, без да си докара моето нещастие, Кристин.

— Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат, е казано в Библията, Ерлен!

— Да, чувал съм го, скъпа моя. И въпреки това повечето от предците ни издъхнаха като праведни християни в леглата си, след като получиха последно причастие и утеха за душите си. Спомни си как почина баща ти. На младини той е показал, че е храбрец и умее да върти меча.

— Баща ми се отзова на военна повинност, Ерлен. Той и останалите участници в похода са грабнали оръжията и са тръгнали на война по заповед на краля, за да бранят родните земи. Татко винаги казваше: не подобава на покръстени мъже, християни, да вдигат оръжие един срещу друг, защото Господ не ни е създал да се изтребваме.

— Зная, зная. Но светът е устроен така, откакто Адам и Ева вкусили от дървото на живота. Случило се е преди много, много години, когато още не съм бил роден. Какво да направя, като се раждаме с греха в душите си.

— Засрами се от думите си!

— Кристин — пламенно продължи Ерлен, — отлично знаеш, че никога не съм се възпротивявал на християнския си дълг да се покая за греховете си и да ги изкупя. Не живея според християнски морал, не отричам. Като дете и младеж видях твърде много. Баща ми беше скъп приятел на влиятелните духовници от клира. Влизаха и излизаха от кабинета му като сиви свине. Помня архиепископ Айлив от времето, когато беше още свещеник, помня Сигват Ланде и всички техни сподвижници. Тези Божии люде подклаждаха само крамоли и раздори. Държаха се коравосърдечно и безжалостно към архиепископа си. В сърцата на тези хора, които всеки ден държаха най-драгоценни реликви в ръцете си и подаваха на миряните Кръвта и Тялото Господни с хляба и виното, нямаше място за благочестие и смирение.

— Не бива да осъждаме свещениците, казваше баща ми. Наш дълг е да сведем чела пред свещената им служба и да им засвидетелстваме подчинението си. Единствено Всемогъщият Бог може да осъжда тяхната човешка природа.

— Дааа — проточено отвърна Ерлен. — Чувал съм го да говори така, а и ти си ми казвала неведнъж. Зная, че никога няма да успея да живея праведно като теб, Кристин, но според мен тълкуваш погрешно Божието слово, като таиш в себе си горчивината от нанесените ти обиди и не ги забравяш. Лавранс също беше доста злопаметен. Чакай, не обиждам баща ти. Той беше благочестив и благороден, каквато несъмнено си и ти. Но често, когато те чуя да говориш кротко и благо, та от устата ти капе мед, се опасявам, че пак си спомняш колко несправедливо съм постъпил към теб. Нека Господ отсъди дали християнското ти смирение е искрено, или само на думи…

Неочаквано Кристин захлупи лице върху масата и избухна в неистов плач. Ерлен скочи от мястото си. Тя хълцаше, а гърбът й се тресеше от ужасни, изтощителни ридания. Ерлен обгърна раменете й:

— Кристин, какво ти е? Какво има? — седна до нея на пейката и се опита да повдигне главата й. — Кристин, не плачи така. Ума ли си изгуби.

— Страх ме е! — тя се надигна и стисна до болка ръце в скута си. — Умирам от страх, Света Богородице, помогни на всички ни! Ще се побъркам, какво ще стане със синовете ми…

— Кристин, трябва да свикнеш с мисълта, че вече не можеш да ги скриеш под полите си. Съвсем скоро ще се превърнат в мъже. А ти още се държиш като кучката — той кръстоса крак върху крак, сплете ръце над коляното си и погледна съпругата си малко изморено. — Лаеш на сляпо и приятели, и врагове, щом някой се доближи до потомството ти.

Тя се изправи отривисто и мълчаливо закърши ръце. После започна нервно да снове напред-назад из стаята. Кристин мълчеше и Ерлен също не пророни дума. Само я наблюдаваше.

— Да вземем Скюле — тя се спря пред него. — Ти даде на сина си име, над което тегне прокоба. Но настоя да кръстим детето ни на херцога.

— Кристин, нищо му няма на името. Какво значи прокоба? Когато кръщавах сина си на прадядо ми, се сетих, че късметът му измени, но той заслужаваше да се нарече крал повече от потомъка на производителя на гребени2.

— Двамата с Мюнан много се гордеехте, задето сте близки роднини на крал Хокон Хоконсьон-старши.

— Ами нали знаеш, че във вените на потомците на крал Свере потече кралска кръв благодарение на лелята на баща ми, Маргрет Скюлесдатер.

Двамата дълго стояха втренчени един в друг.

— Знам какво си мислиш, красива моя съпруго — Ерлен отново се настани на почетното място. С ръце, отпуснати върху главите на двамата бойци, той се наведе леко напред, а по лицето му заигра хладна предизвикателна усмивка. — Но сама виждаш — аз не паднах духом, макар и да обеднях и да изгубих всичките си приятели. Не крия — не ме плаши фактът, че пропилях безвъзвратно влиянието и честта на рода си. И на мен късметът ми измени, но ако начинанията ми се бяха увенчали с успех, сега аз и синовете ми щяхме да седим от дясната страна на краля, както ни се полага в качеството ни на близки негови роднини. За мен играта приключи, но виждам в очите на синовете ни, че те ще си извоюват престижа и властта, каквито подобават на мъже с тяхното потекло. Кристин, не се вайкай заради тях. Не се мъчи да ги задържаш в тази твоя неприветлива долина. Остави ги да си опитат късмета и може да доживееш деня, когато те ще си възвърнат наследствените имения на баща си.

— Що за глупости говориш! — в очите й избиха горчиви, горещи сълзи на гняв, но тя ги преглътна и се засмя с разкривени черти: — Явно си по-наивен и от децата ни, Ерлен! Как смееш да говориш за късмет, при положение че вчера Нокве едва не го сполетя участ, която християнска уста не бива да изрича. Добре че Господ го опази.

— Е, този път аз имах щастието да бъда спасителното оръдие в Божиите ръце — вдигна рамене Ерлен. И продължи със сериозен глас: — Кристин, не се бой от такива неща. Затова ли си така обезумяла от страх, клета моя? — Ерлен сведе очи и промълви почти плахо: — Кристин, не забравяй как покойният ти баща неуморно се молеше за децата ни и за нас. А молитвите на добър човек притежават силата да пазят от най-лошото, убеден съм в това.

Кристин забеляза, че мъжът й дискретно направи кръстен знак с палец върху гърдите си, но понеже изпитваше неконтролируема ярост, жестът му разпали още повече гнева й:

— Много успешно ме утешаваш, Ерлен, няма що. Седнал си на мястото на баща ми и ми разправяш как молитвите му ще пазят синовете ти, както имотите му ги хранят…

— Да не искаш да кажеш, че не съм достоен да заемам почетното място на Лавранс Бьоргюлфсьон? — пребледня Ерлен.

Съпругата му размърда устни, но не успя да обели дума. Ерлен се изправи:

— Ако мислиш така, ти обещавам в името на Всевишния, който бди над нас, че няма повече да седна там, докато съм жив. Отговори ми! — настоя той.

По тялото на жената премина продължителна тръпка.

— Той беше… по-добър стопанин… онзи… дето заемаше почетното място преди теб — пророни тя едва доловимо.

— Внимавай какво говориш, Кристин!

Ерлен се приближи бързо към нея. Тя вирна отривисто брадичка:

— Удари ме де! И друг път си ми посягал, ще го преживея и сега.

— Изобщо не съм възнамерявал да те удрям.

Той стоеше с ръка, подпряна на масата. Двамата отново впиха поглед един в друг, а по лицето му се изписа непривично за него необяснимо спокойствие, което го обземаше много рядко. Сега реакцията му я вбеси. Несъмнено правото е на моя страна, а Ерлен безотговорно бълва пълни безсмислици, смяташе тя, ала изражението му създаваше у нея усещането, че цялата вина е нейна.

Погледна го и изрече, разтреперана от ужас заради думите си:

— Ако някога твои деца си възвърнат владенията ти в Трьонделаген, те няма да са моите синове.

По лицето на Ерлен се разля кървава червенина:

— Явно не можеш да устоиш на изкушението да ми натякваш за Сюнива Улавсдатер.

— Не аз споменах името й.

Червенината по лицето на Ерлен се сгъсти още повече.

— Някога замисляла ли си се, че може би и ти имаш известна вина за случилото се, Кристин? Сети се за онази вечер в Нидарус, когато застанах пред леглото ти. Разкайвах се за постъпката си, разнежен и тъжен, и покорно те помолих за прошка, задето ти измених, скъпа съпруго. В отговор ти ме посъветва да се върна там, където съм прекарал предната нощ.

— Откъде да предполагам, че си нощувал при съпругата на твой роднина…

Ерлен постоя замислен. Лицето му ту се обливаше в руменина, ту пребледняваше. После излезе безмълвно от стаята.

Стопанката не помръдна от мястото си. Дълго остана неподвижна, със здраво стиснати ръце под брадичката, загледана в свещта.

Изведнъж се изправи рязко и въздъхна проточено. Поне веднъж трябва да понесе упреците й…

Чу шум от копита на двора. По звука прецени, че конят е само един. Прокрадна се до вратата, спотаи се зад гредите на покритата галерия и надникна крадешком.

Утрото вече разпръскваше нощния мрак. На двора стояха Ерлен и Юлв Халдуршон. Ерлен държеше коня си за юздата. Жребецът беше оседлан, а ездачът — в пътническо облекло. Двамата мъже поговориха, но Кристин не чу за какво. После Ерлен се метна на коня и пое на север, към портата на имението, без да поглежда назад. Юлв вървеше до жребеца и двамата продължиха разговора си.

Кристин изчака Ерлен и Юлв да се изгубят между загражденията и се промъкна навън. Забърза с безшумни стъпки към портата, застана там и започна да слухти. По главния път отекнаха копитата на Черньо, който вече препускаше в тръс.

Юлв се върна. Сепна се, когато забеляза стопанката.

Известно време двамата се измерваха с поглед в дрезгавина. Юлв беше обул обувките си на бос крак, а под наметката беше още в нощни дрехи.

— Какво става? — попита разтревожено Кристин.

— Откъде да знам? Ти ми кажи.

— Накъде тръгна?

— Към „Хауген“. Ерлен дойде да ме събуди. Искал да тръгне още тази нощ. Бързаше много. Помоли ме да му изпратя разни неща.

Кристин не продума дълго.

— Ядосан ли беше?

— Не, видя ми се спокоен. Кристин — подхвана тихо Юлв, — опасявам се, че си казала неща, които би било по-добре да премълчиш.

— Поне веднъж трябваше да изтърпи да му говоря като на разумен мъж — разпалено възрази тя.

Двамата бавно тръгнаха към къщите. Юлв се запъти към дома си, но Кристин го последва:

— Юлв, сроднико — умолително и боязливо се обърна към него тя, — преди винаги си ме съветвал да проявявам твърдост и да разговарям сериозно с Ерлен в името на синовете ми.

— С годините помъдрях, Кристин, но ти явно не си — отвърна той.

— Голяма утеха, няма що — горчиво рече тя.

Юлв положи мълчаливо тежката си ръка върху рамото й. Постояха така. Наоколо цареше пълна тишина. Чуваше се дори безконечното глухо бучене на реката, което те обикновено изобщо не забелязваха. Петлите в околността пропяха. Кукуригане отекна и от двора на Кристин.

— Наложи ми се да пестя утехата, Кристин. Тази стока никак не спори през последните години. Не бива да я разхищаваме, защото не се знае за колко време ще трябва да ни стигне наличната.

Тя се отдръпна от ръката му. Прехапа силно долната си устна и извърна лице. После се завтече към стаята с огнището.

Утрото настъпи вледеняващо студено. Стопанката се загърна в палтото си и си сложи качулката. Седна на ръба на изстиналото огнище и се сви на кравай. Подпъхна мокрите си от росата обувки под роклята, скръсти ръце над коленете си и започна да размишлява. От време на време лицето й потреперваше, но от очите й не потекоха сълзи.

Явно беше заспала. Изведнъж се сепна и скочи. Гърбът я болеше, цялото й тяло беше премръзнало и вкочанено. През открехнатата врата видя, че навън слънцето напича двора.

Кристин излезе. Слънцето вече се беше издигнало нависоко, а от градината чуваше звънчето на окуцелия кон. Кристин плъзна поглед към спалнята. Малкият Мюнан стоеше на чардака и надничаше между арките на подпорите.

Синовете ни, внезапно се сепна тя. Какво ли са си помислили, след като са се събудили и са видели, че родителите им дори не са си лягали?

Кристин се втурна към спалнята. Мюнан беше още по риза. Щом майка му се качи при него, малкият я хвана за ръката. Явно се чувстваше изплашен.

Момчетата още не се бяха облекли. Сигурно не са ги събудили. Синовете й бързо я погледнаха и веднага сведоха очи. Майката взе панталоните на Мюнан и му помогна да ги обуе.

— Къде е татко? — чудеше се Лавранс.

— Баща ти тръгна за „Хауген“ още в ранни зори — отговори тя.

Големите момчета я слушаха внимателно и затова майката продължи:

— Нали знаете, отдавна се кани да нагледа как вървят работите в имението му.

Двете най-малки деца зяпнаха майка си с широко отворени от почуда очи, но петимата големи братя избегнаха погледа й на излизане от спалнята.

3.

Дните минаваха. В началото Кристин не се изплаши: нямаше желание да разсъждава какво цели Ерлен с решението си да напусне дома им посред нощ в пристъп на необуздан гняв и колко възнамерява да остане в обраслото, запустяло имение на леля си, за да я накаже с отсъствието си. Цялото й същество кипеше от негодувание срещу съпруга й най-вече защото не можеше да опровергае дори пред себе си факта, че и тя допусна грешка, като каза неща, които трябваше да премълчи.

Наистина неведнъж бе обвинявала незаслужено съпруга си, а в яростта си изричаше злобни и груби думи, но се чувстваше дълбоко наранена, задето Ерлен никога не й предложи да забравят за случилото се и да й прости. Чакаше тя да се унижава и да го умолява за прошка. Кристин не смяташе, че често говори и действа прибързано. Толкова ли му е трудно да разбере: тя избухва и губи самообладание, когато грижите и опасенията, които се мъчи да понася безропотно, изведнъж я сломяват и обезсилват. Ерлен трябваше да се досети и за друго. Освен дето я измъчваха дългогодишните тревоги за бъдещето на децата им, това лято майката изживя и ужасен страх за Нокве, породен от две обезпокоителни събития. Случилото се отвори очите на Кристин и тя проумя, че с годините бремето и мъката на младата майка прерастват в страха и опасенията на застаряващата жена за големите й деца. Безгрижието, с което Ерлен говореше за бъдещето на синовете им, я разгневи до полуда и я превърна в озверяла мечка или кучка. Нека Ерлен я сравнява с кучката, бранеща ревниво малките си. Кристин ще продължи да закриля децата си и да бди зорко над благоденствието им, докато е жива.

Щом Ерлен предпочита да забрави, че тя го подкрепяше самоотвержено в най-тежките му моменти и се стараеше да потисне гнева си и да се отнася към грешките му снизходително и спокойно, когато той я удари и когато й изневери с онази презряна, леконравна жена от „Ленсвикен“, така да бъде. Дори и сега, докато размишляваше, не изпитваше нито силен гняв, нито огорчение срещу Ерлен за провиненията му. Кристин му натякваше, защото знаеше колко дълбоко се разкайва самият той за постъпките си. Осъзнаваше къде е сгрешил. Но дори негодуванието й от спомена за плесницата и изневярата му с всичките им последствия, отстъпваше на съчувствието към него. Тя усещаше, че с постъпките си, плод на неукротимата му импулсивност, Ерлен наранява себе си и собственото си душевно равновесие много по-жестоко отколкото нея.

Продължаваха да я болят малките рани, които той й нанесе с враждебното си равнодушие, с детинското си нетърпение, дори със сластолюбивото си, лекомислено поведение, когато й показваше любовта си. На младини Кристин беше по-отстъпчива и мека, но още тогава усещаше, че нейното здраве и душевна смелост не стигат да отгледа беззащитните си малки деца, ако бащата, нейният съпруг, не прояви способност да закриля нея и децата й със силата и любовта си. За Кристин се превърна в огромно мъчение да се чувства немощна, глупава и неопитна и да не може да се осланя на ума и опората на съпруга си. Сякаш оттогава сърцето й се покри с рани, които никога нямаше да заздравеят. Страхът и тревогата вгорчиха дори сладостното усещане, когато вдигаше детето си на ръце, долепяше устните му до гръдта си и обгръщаше с ръка топлото му меко телце. Ти си толкова мъничък и беззащитен, сине, а баща ти не се сеща, че най-важната му задача е да ти осигури спокойно бъдеще.

А сега, когато невръстните й синове пораснаха и заякнаха, но все още не притежаваха зрелостта на мъже, Ерлен ги подмамваше да прекарват повече време с него. Мъжът и синовете й се отдалечаваха от нея с необяснимото игриво лекомислие на момчешкия ум, което тя забелязваше у всички мъже и в което жена с натежали от грижи плещи не би могла да се включи.

Кристин скърбеше и се ядосваше заради нерадостната си съдба, резултат от поведението на Ерлен, но се питаше със страх какво ли мислят синовете й.

Юлв ходи до Довре с два товарни коня и занесе на Ерлен дрехи, оръжия, четирите му арбалета, чували с върхове на стрели и железни болтове, както и три кучета. Мюнан и Лавранс плакаха неудържимо, когато Юлв взе малката кучка с гладка козина и копринено меки, увиснали уши. Абатът от Нидархолм подари на Ерлен това прекрасно животно, донесено от чужбина. Самият факт, че баща им притежава такава рядка порода куче, го издигаше в очите на синовете му на недостижима за другите мъже висота. Ерлен им обеща да им подари по едно кученце по техен избор, когато кучката роди.

Кристин попита Юлв Халдуршон дали Ерлен е споменал кога смята да се прибира в „Йорун“.

— Не — поклати глава Юлв. — По всичко личи, че възнамерява да остане повече време там.

Юлв не прояви желание да й разкаже за пътуването си до „Хауген“, а и Кристин не попита.

През есента се изнесоха от новата къща. По-големите синове поискаха тази зима да спят в голямата стая на втория етаж. Кристин им разреши. Тя щеше да спи с двете си най-малки деца на долния етаж. Първата вечер предложи на Лавранс да легне в леглото на родителите си.

Момчето се търкаляше доволно в чаршафите. Децата бяха свикнали да спят върху пейката, застлана с кожени чували, напълнени със слама, и да се завиват с животински кожи. Сега в леглото на родителите, освен кожи имаше сини чаршафи и меки завивки, а възглавниците им бяха облечени в бели ленени калъфки.

— Майко, сигурно ще спя тук само докато татко се прибере, нали? — попита Лавранс. — А после с Мюнан ще се преместим пак на пейката.

— Или ще спите в леглото на Нокве и Бьоргюлф, ако двамата ти братя не си променят решението заради студа.

И в гостната имаше зидано огнище, но то повече димеше, отколкото топлеше, а и вятърът, и студът се усещаха по-силно на горния етаж.

Наближаваше краят на есента и Кристин усети как постепенно я завладява смътен страх. Той растеше ден след ден, а напрежението стана нетърпимо. От Ерлен не пристигаха никакви вести.

През дългите тъмни есенни нощи Кристин лежеше будна, слушаше равномерното дишане на малките момчета, свистенето на вятъра по ъглите на къщите и мислеше за Ерлен. Точно в това имение ли намери да отседне…

През една от последните вечери в странноприемницата в Осло им гостува Мюнан Бордшон. Кристин слушаше с неудоволствие, когато двамата братовчеди отвориха дума за „Хауген“. Мюнан беше получил имението в наследство от майка си като единствен собственик. Тогава двамата с Ерлен бяха доста пияни и развеселени. Кристин очакваше с ужас думите им за мястото, станало извор само на нещастия. Мюнан реши да отстъпи имението на Ерлен, за да не го остави съвсем безимотен. Двамата сродници обсъдиха идеята на Мюнан весело, през смях. Не пропуснаха да се пошегуват дори със слуховете, че никой не иска да живее там заради бродещите духове. Мюнан явно бе преодолял ужаса, който преживя след зловещата кончина на майка си и на нейния съпруг.

Братовчедът на Ерлен му даде всички документи, удостоверяващи собствеността върху „Хауген“. Кристин не съумя да прикрие неудоволствието си, че мъжът й се превърна в собственик на това злокобно място. Но Ерлен обърна всичко на шега.

— Не ми се вярва някога кракът ни да стъпи в имението, пък и къщите сигурно вече са рухнали. А и се съмнявам леля Осхил или Бьорн да дойдат у дома и да ни донесат годишната рента от земите си. Дори и да има нещо вярно в слуховете, че душите им обикалят имението, това не ни застрашава по никакъв начин.

Наближаваше краят на годината и мислите на Кристин непрекъснато се въртяха около въпроса как се чувства Ерлен в „Хауген“. Постепенно стопанката стана толкова угрижена и мълчалива, че престана да общува с децата и слугите си. Те избягваха да се обръщат към нея за съвет, освен когато беше наистина наложително да я попитат нещо, защото тя отговаряше лаконично и се дразнеше, задето я смущават и безпокоят напрегнатите й тревожни мисли. Самата Кристин не съзнаваше ясно колко недружелюбна е станала. Когато двете й най-малки деца престанаха да разпитват за баща си и да й говорят за него, тя въздъхна с мъка: децата забравят много бързо. Кристин не си даваше сметка, че многократно ги бе отблъсвала с нетърпеливите си отговори и с настойчивите си молби да млъкнат и да не я притесняват. Майката вече почти не разговаряше с големите си синове.

Докато траеше сухият студ, Кристин обясняваше на хората от околността, които се отбиваха в имението и питаха къде е стопанинът, че Ерлен отишъл в планината да си опита късмета в лова. През първата седмица на декември обаче падна обилен сняг — и в долината, и в планината.

Рано сутринта на празника на света Лусия Кристин излезе от обора. Навън още беше тъмно, а по небето сияеха звезди. На слабата светлина от боровата главня, забита в снежна пряспа на двора, стопанката видя как тримата й синове си завързват ските пред вратата на къщата. Наблизо чакаше скопеният жребец на Гауте. Добичето имаше снегоходки на копитата и самар на гърба. Тя веднага отгатна накъде са тръгнали момчетата. Когато забеляза, че и Бьоргюлф се готви да пътува с Нокве и Гауте, майката успя само да промълви:

— И ти ли ще караш ски, сине? Днес времето ще е ясно и ще ти се възпалят очите!

— Нали виждаш, майко.

— Ще се приберете ли преди обяд? — безпомощно попита тя.

Бьоргюлф не умееше да кара ски, а и светлината от отражението на слънчевите лъчи върху снега никак не му понасяше. Затова зимно време излизаше много рядко. Нокве обаче отговори, че щели да останат няколко дни в „Хауген“.

Кристин се прибра, обзета от силна тревога. Близнаците се цупеха и сърдеха. Явно и те са искали да отидат при баща си, но по-големите им братя не са им позволили.

На сутринта на петия ден тримата й синове си дойдоха заради Бьоргюлф. Тръгнали в ранни зори, още било тъмно, та да се приберат преди изгрев-слънце. Двамата по-големи се качиха в спалнята си — Бьоргюлф изглеждаше капнал от умора — а Гауте занесе дисагите и самарите в стаята на първия етаж. Донесе две хубави кученца за малките си братя. От въодушевление Лавранс и Мюнан изгубиха ума и дума. Гауте се помъчи да не издаде притеснението си:

— А това татко поръча да го дам на теб, майко.

Подаде й четиринайсет хермелинови кожи, от хубави по-хубави. Кристин ги пое смутено. Не знаеше какво да му каже. Искаше й се да го пита за много неща, но се боеше да не би, ако покаже за малко колко е уязвима, да изгуби самоконтрол пред все още твърде младия Гауте. Едва успя да отрони:

— Вече са побелели, както виждам. Нормално, нали преполовихме зимата…

Нокве слезе долу и двамата братя седнаха да хапнат каша. Кристин предупреди Фрида, че иска лично да поднесе яденето на Бьоргюлф. Изведнъж й хрумна да поговори с мълчаливия си син, защото забелязваше колко по-зряло се държи той от братята си.

Бьоргюлф лежеше с компрес върху очите. Майката закачи котел с вода на куката над огнището, а момчето се надигна на лакът и започна да се храни.

През това време Кристин свари отвара от изсушена очанка и змийско мляко. Взе празната паница, изплакна зачервените, подути очи на сина си с отварата и ги покри с компрес. Събра кураж и попита:

— Баща ти не каза ли кога смята да се прибира?

— Не.

— Винаги си толкова мълчалив, Бьоргюлф — отбеляза тя след малко.

— Май е заложено в кръвта ни, майко. Срещнахме Симон и хората му на север от връх Рустен. Извозваха някакви товари — додаде момчето.

— Спряхте ли се да поговорите със свако си?

— Не — засмя се Бьоргюлф. — Сякаш целият ни род е заразен с някаква болест. Помежду ни не вирее сговор.

— Мен ли обвиняваш за това? — нахвърли му се майката. — Първо се оплакваш, задето всички от рода ни мълчим, а после се чудиш защо не можем да живеем в разбирателство.

В отговор Бьоргюлф пак се засмя. Надигна се на лакът, сякаш се вслушваше в дишането на Кристин:

— За Бога, майко, не се разстройвай така. Пребит съм от умора, защото не съм свикнал да карам ски. Не ме слушай какви ги говоря. Пределно ясно ми е, че не си свадлива жена.

Кристин веднага излезе от стаята. За нищо на света не смееше да разпитва сина си какво мислят младите по такива въпроси.

Всяка вечер майката си лягаше и се ослушваше напрегнато. Дали синовете й обсъждат положението, когато останат сами горе? Чуваше глухо трополене на ботушите и коланите с ножове, които момчетата захвърляха на пода, и гласовете им, но не можеше да долови нито една дума. Синовете й се надвикваха и повишаваха тон. Разговорите им напомняха едновременно и кавга, и шега. Веднъж се чу как единият близнак извика силно, а после момчетата завлачиха някого по пода. От трополенето прахът от горния етаж се разлетя в спалнята й. После някой отвори с трясък вратата към чардака, а оттам долетя тропот. Ивар и Скюле започнаха да заклинат, да заплашват и да блъскат по вратата. Тя различи високия, развеселен глас на Гауте, застанал до вратата към чардака. Явно големият брат пак се бе скарал с близнаците и накрая ги бе изхвърлил навън. Разнесе се мъжкият глас на Нокве: той сдобри момчетата и пусна близнаците в спалнята. Разговорите и смехът на синовете й долитаха още известно време от горния етаж и постепенно стихнаха. След малко майката долови глухо боботене на равни промеждутъци, което напомняше тътен на гръмотевична буря, вилнееща из планината.

Кристин се усмихна в тъмното: Гауте хъркаше, когато си лягаше много изморен. Така хъркаше и баща й. Приликата е странно нещо. Синовете й, които приличаха на Ерлен по външен вид, бяха наследили от него и тихия си като на птици сън. Докато размишляваше над дребните черти, повтарящи се в родители и деца поколения наред, устните й се разтеглиха в усмивка. Мъчителното безпокойство в душата й отслабна, а сънят я замая и разплете мислите й, увити една в друга. Отпусна се блажено, забрави за всичко и се унесе в сън.

Те са млади, утешаваше се тя, няма да го преживеят толкова тежко…

В дните преди настъпването на новата година в имението се отби отец Сулмюн, помощник–свещеника. За пръв път се случваше да дойде в „Йорун“ без покана. Стопанката го посрещна радушно и почтително, но я обзе лошо предчувствие. Опасенията й се оправдаха. Свещеникът се чувствал длъжен да провери дали Кристин и съпругът й не са прекратили самоволно и богохулно свещения си съюз. Ако това отговаряло на истината, отецът искал да разбере кой е виновен за това престъпление.

Кристин усети как започна да увърта и да обяснява твърде подробно и словоохотливо, че Ерлен искал да нагледа земите си на север в Довре, защото „Хауген“ било доста занемарено от години, а двамата с мъжа й били принудени да се грижат за благополучието си заради многобройната си челяд и така нататък. Изложи му положението прекалено обстоятелствено и отец Сулмюн, без да блести с особено остър ум, все пак забеляза смущението й. Стопанката продължаваше да обяснява колко ревностен ловец е съпругът й и показа на свещеника какви хермелинови кожи й е изпратил. В объркването си Кристин подари кожите на отец Сулмюн и чак след това се усети какво е направила.

След като изпрати госта, стопанката се разгневи. Ерлен трябваше да предположи какво я очаква, когато хората забележат дългото му отсъствие: свещеникът рано или късно щеше да дойде и да разпитва каква е причината.

Отец Сулмюн беше плах човек. Човек не можеше лесно да отгатне възрастта му, но изглеждаше около четирийсетгодишен. Не се отличаваше нито с особена далновидност, нито с ерудиция, но го знаеха като почтен, благочестив и добродетелен Божи човек. Малкото му имение управляваше неговата сестра, жена на възраст — бездетна, вдовица и дотеглива сплетница.

Отец Сулмюн искаше да си извоюва славата на ревностен църковен служител, но се впускаше да вразумява предимно по-бедни хора и се занимаваше с дребни провинения. Понеже беше страхлив по природа, се боеше да упреква в грехове заможните стопани и да се нагърбва с въпроси от по-сложно естество, но осмелеше ли се веднъж да го стори, ставаше много свадлив и неотстъпчив.

Въпреки всичко отец Сулмюн се радваше на обичта на своите енориаши. От една страна, хората го почитаха заради скромния му благопристоен начин на живот, а, от друга, го ценяха, защото, за разлика от отец Айрик, Сулмюн не проявяваше сребролюбие и непреклонно желание да защитава правата на Църквата, като събира от миряните непосилни данъци. Това вероятно се дължеше на по-плахия му характер.

И все пак нямаше човек в енорията, който да не обича и уважава стария отец Айрик. Преди енориашите често се възмущаваха от алчността му, недопустима за Божи служител. Свещеникът се мъчеше с всякакви средства да обезпечи сигурността и охолния живот на децата си, заченати при незаконното му съжителство с негова наложница. В началото на престоя му хората от Сил не можеха да понасят безкомпромисната строгост, с която свещеникът наказваше всеки, нарушил и най-дребните църковни норми. Преди да го посветят в свещенически сан, отец Айрик бил войник и на младини участвал в грабителските походи на ярла — пират Алф от „Турнберг“. Миналото му на безмилостен воин прозираше и в поведението му на свещеник.

Същевременно жителите на долината се гордееха с него, защото той превъзхождаше повечето енорийски свещеници по ерудиция, широта на познанията, физическа сила и аристократична осанка. Освен това притежаваше прекрасен глас. След години, прекарани в тежки изпитания, които Бог му изпрати заради неразумната му младост, отец Айрик Коресьон помъдря, стана по-благочестив и справедлив и славата му се разнесе над цялото епископство. На църковните сборове в Хамар тачеха свещеника като баща на останалите духовни пастири. Говореше се, че епископ Халвар му предложил да го премести в друга църква, да му осигури по-знатна титла и място в епархиалния съвет. Отец Айрик обаче предпочел да не се мести. Оправдал се с напредналата си възраст и с отслабналото си зрение.

В Сил, до главния път, малко на юг от „Формо“, се издигаше красиво изработен кръст от стеатит, който отец Айрик поръча на свои разноски. На това място преди четирийсет години свлачище от камъни уби двамата му млади синове с обещаващо бъдеще. Не се случваше възрастни хора да минат оттам, без да прочетат „Отче наш“ и „Богородице Дево“ за душите на Алф и Коре.

Свещеникът осигури на дъщеря си богата зестра и я омъжи за красив потомък на знатни селяни край Осло. Тогава Юн фис се ползваше с добро име, но след шест години дъщерята на отец Айрик се прибра в бащиния си дом изпосталяла от глад, с разбито здраве, дрипава и пълна с въшки, с по едно дете във всяка ръка и едно под колана. Хората от Сил знаеха отлично какво се е случило, но не го обсъждаха: обесили Юн фис в Осло за кражба. Синовете на Юн също не прокопсаха. И тримата се споминаха.

Дори и когато потомците му бяха живи, отец Айрик се грижеше съвестно за уюта в църквата. Стараеше се да украсява и почита Божия дом с богати дарове. След смъртта му храмът щеше да получи по-голямата част от имуществото му, както и ценните му книги. Новата църква „Свети Улав и Свети Томас“ в Сил беше много по-внушителна и великолепна от старата, която изгоря. Отец Айрик отдели от парите си, за да купи пищни, скъпи украшения за храма. Ходеше там всеки ден, молеше се и прекарваше часове в молитвен размисъл, но водеше богослуженията само на големите църковни празници.

Отец Сулмюн пое ръководството и с църковните дела се занимаваше основно той. Ала когато изпитваха тежка мъка или душите им не намираха покой заради непреодолими трудности и угризения на съвестта, енориашите търсеха съветите на стария свещеник. Всички, които го посещаваха, си тръгваха от дома му с усещане за успокоение и душевен мир.

Една вечер в началото на пролетта Кристин Лаврансдатер пристигна в „Румюн“ и почука на вратата на отец Айрик. Не знаеше как да му обясни за какво е дошла, затова започна да говори за незначителни неща, след като му поднесе почитанията си. По едно време търпението на стареца се изчерпи:

— Кристин, нима си дошла само за да ме посетиш и да видиш как съм? Ако е така, съм ти много благодарен, но ми се струва, че нещо ти тежи. Прав ли съм? Ако да, кажи за какво става дума и престани да губиш ценно време с празни приказки…

— Отче, никак не ми се иска мъжът ми да живее в „Хауген“ — подхвана Кристин, скръсти ръце в скута си и наведе очи.

— „Хауген“ не е далеч. Какво пречи да отидеш при него, да поговорите и да го помолиш да се прибере. Стопанството е съвсем малко и там няма много работа. Присъствието му едва ли е строго наложително.

— Хваща ме страх, като си помисля, че стои сам през тези тъмни зимни нощи — потръпна жената.

— Ерлен Никулаусьон е голям мъж и умее да се грижи за себе си.

— Отче Айрик, нали знаеш какво се случи там — прошепна Кристин едва доловимо.

Свещеникът я стрелна със замъглените си старчески очи. Някога бяха въгленовочерни и искрящо бистри. Мълчеше.

— Нали си чувал какви слухове се носят — продължи Кристин. — Духовете на мъртвите стопани се разхождат из имението.

— Да не искаш да кажеш, че това е причината да не навестиш съпруга си? Или се боиш духовете да не му счупят врата? Щом досега не са го направили, значи няма да го закачат и занапред — засмя се грубо свещеникът. — Приказките за духове и призраци на мъртви хора, които витаят из домовете им, са белег на невежество, ерес и суеверие. Боя се, че там, където са сега Бьорн и Осхил, има много строги пазачи.

— Отче Айрик — прошепна разтреперана тя, — според теб няма ли спасение за двете клети души?

— Опазил ме Бог да се одързостя дотам да преценявам докъде се простира Неговото милосърдие. Но не допускам двамата грешници да са приключили толкова бързо с отчета на греховете си. Все още не са изнесени всички табла с отбелязаните върху тях прегрешения: Осхил изостави децата си, а вие двамата се превърнахте в чираци на тази коварна жена. Ако смятах, че има някакъв начин да се поправи стореното от нея, щях… Но щом Ерлен е останал необезпокояван в дома й, значи Бог е преценил за ненужно леля му да се появи и да го предупреди. Наистина, с Божията милост, със съчувствието на Светата Дева и с църковните застъпнически молитви се случва клета душа да излезе от очистителния огън и да се върне на този свят, когато грехът, извършен от нея, би могъл да се изкупи с помощта на живите, а мъченията й да се съкратят, както се случи например с неспокойната душа на покойника, който премести граничния камък между Хов и Яриста, или с душата на селянина от долината Мюсюдал, представил фалшиви документи за правото да мели брашно на воденицата. Но душите не могат да излязат от очистителния огън, без да имат специална мисия. Пълни глупости са разказите за духове на мъртъвци и призраци на починали некръстени деца или за илюзиите, създавани от дявола, които се изпаряват на мига, когато се защитиш с кръстен знак и изречеш името Господне.

— А онези, които отидат в Царството Небесно, отче Айрик? — попита след малко тя.

— Тях Господ ги праща с дарове и вести от Рая.

— Някога ти споделих, че видях брат Едвин Ричардсьон.

— Да, спомням си. Или е било сън — изпратен ти от Бог или от твоя ангел хранител — или монахът е светец.

— Баща ми — разтреперано прошепна Кристин, — отче, толкова пъти съм се молила да зърна лицето му поне за миг. Изпитвам неописуемо силно желание да го видя, отче Айрик. Надявам се изражението му да ми подскаже как да постъпя. Ако можех да получа съвет от баща си, щях… — тя прехапа устни и избърса с края на забрадката си напиращите да рукнат сълзи.

Свещеникът поклати глава:

— Моли се за душата му, Кристин, макар че според мен Лавранс и майка ти отдавна са получили утеха при Онзи, при Когото са търсили утеха за всичките си неволи по време на целия си земен път. Безспорно Лавранс продължава да те закриля с любовта си. С молитви и панихиди всички ние се свързваме с него. Начинът, по който стигаме до него, е от неразбираемите за мнозина тайнства, но не се съмнявай, че този начин е за предпочитане, вместо да смущаваме покоя му, за да идва на този свят и да ти се покаже…

Кристин поседя мълчаливо известно време, за да се овладее и да събере сили да говори. После разказа на свещеника какво се случи между нея и Ерлен в стаята с огнището, като се постара да предаде точно всяка изречена дума.

След като я изслуша, свещеникът запази мълчание. Кристин плесна отривисто с ръце:

— Отче Айрик! Според теб аз ли нося вина за разрива помежду ни? Смяташ ли, че съм сбъркала, а Ерлен има право да избяга от мен и да изостави така синовете ни? Според теб справедливо ли е да иска от мен аз да го потърся, да падна на колене пред него и да си взема назад изречените от мен злобни думи? Ерлен няма да се прибере у дома, ако не го направя!

— А ти смяташ ли, че е необходимо да викаш Лавранс от отвъдното, за да му поискаш съвет? — свещеникът се изправи и сложи ръка върху рамото й: — Кристин, помня те от съвсем малка. Лавранс те водеше на църква, нагласяше ръцете ти пред гърдите ти и те караше да ми прочетеш „Отче наш“. Ти казваше молитвата ясно и изразително, макар и да не разбираше нито дума. После научи какво е значението на норвежки на всяка молитва. Вероятно вече си го забравила… Забрави ли, че баща ти обясняваше всичко и ти засвидетелстваше своята почит и любов? Лавранс прие с уважение мъжа, пред когото ти толкова се боиш да се смириш. Кристин, нима вече не си спомняш какъв прекрасен празник организира баща ти за вашата сватба? А вие двамата напуснахте дома му като крадци, отнасяйки със себе си достойнството и честта на Лавранс Бьоргюлфсьон.

Задавена от ридания, жената зарови лице в ръцете си.

— Не си ли спомняш вече, Кристин, че Лавранс не поиска от вас да измолите от него прошка на колене, преди да ви приеме отново в любящото си бащино сърце? Нима гордостта ти не може да преглътне необходимостта да сведеш глава пред Ерлен, комуто си нанесла обида, незначителна в сравнение с обидата, която нанесе на баща си?

— Исусе! — ридаеше неутешимо Кристин. — Исусе, смили се над мен…

— Явно все пак не си забравила името Му — отбеляза свещеникът. — Него баща ти се стремеше да следва като апостол и да Му служи като верен рицар — отец Айрик докосна малкото разпятие над главите им. — Без да е съгрешил, Божият син загина на кръста, за да изкупи греховете ни към Него. Прибери се у дома, Кристин, и помисли над онова, което ти казах — посъветва я той, след като тя си поплака.

Дните се търкаляха, времето се стопли, изви се буря, заваля лапавица и проливен дъжд. На моменти вятърът ставаше толкова силен, че хората не смееха да излязат на двора, за да не ги отнесе вихрушката. Пътищата из околността бяха непроходими. Реката придойде бурно, бързо и внезапно. Онези, които живееха в най-уязвимите имения, се преместиха. Кристин нареди да пренесат повече от зърното в новата постройка, а добитъка заведоха при отец Айрик, защото пролетният обор на „Йорун“ се намираше на другия бряг на реката. Лошото време донесе много несгоди на стопаните. Снегът в градините се размекна като масло на огън, а животните страдаха от недохранване след суровата зима. На две от най-хубавите телета краката им се счупиха като изгнили стъбла на цветя.

В деня, когато преместваха добитъка, неочаквано на пътя им се изпречи Симон Андресьон с четирима ратаи. Мъжете се спуснаха да помагат на хората от „Йорун“. В цялата олелия, която съпътстваше пренасянето на крави, овце и агнета, примесена с вятър и дъжд, роднините нито успяха да се чуят, нито да поговорят на спокойствие. Но вечерта Кристин настани Симон и хората му на пейката в „Йорун“, за да се подкрепят със сгряващо пиво. Тогава размениха няколко думи със Симон. Той я покани да постои във „Формо“ със слугините и децата и предложи да помогне заедно с двама от слугите си на Юлв и ратаите в „Йорун“. Кристин му благодари, но настоя да остане в дома си. Изпратила Лавранс и Мюнан в „Юлвсволене“, а Яртрюд отишла при отец Сулмюн: със сестра му станали много добри приятелки.

— Кристин, хората се питат защо вие двете с Рамборг не се виждате. Жена ми няма да остане доволна, ако се прибера без теб.

— Зная, че изглежда странно в хорските очи — съгласи се тя. — Но според мен още по-необяснимо би било да гостувам на сестра ми, когато мъжът ми не си е у дома, а раздорът помежду ви не е тайна за никого.

Симон не отговори и побърза да тръгне с хората си.

Седмицата на литанията започна с ужасно време. Във вторник се разнесе вестта, че реката е отнесла моста над пътя Рустен, откъдето се минаваше за пасищата по склоновете на Хьовринг. Хората се изплашиха да не би същата участ да сполети и големия мост до църквата. Той беше яко съоръжение, построено върху солидни дървени трупи, и с висок свод в средата, подсилен с дебели дънери, забити в речното корито, но буйната вода заля подпорите чак до върховете и течението от север довлече под арката му плавеи. Река Логен наводни ниските поляни на двата бряга, а в полетата на „Йорун“ водата стигна до къщите и се образува нещо като залив. В наводнените ниви покривът на ковачницата и върховете на дърветата приличаха на малки острови. Плевнята отдавна беше отнесена.

От именията на източния бряг на реката само неколцина стопани се явиха в църквата. Хората се опасяваха, че придошлата вода ще отнесе моста и няма да успеят да се приберат по домовете си. Но на склона под плевнята в „Лаугарбрю“ на другия бряг, където имаше малко завет, във виелицата се забелязваха скупчени хора. Според слуховете отец Айрик се зарекъл да пренесе кръста през моста и да го сложи на източния бряг, пък ако ще и никой да не го последва.

Веднага щом шествието излезе от храма, срещу богомолците се изви вихрушка. Снежните парцали падаха косо като черти, а от околните имения се виждаха само откъслечни картини. От време на време се мяркаше чернеещо езеро там, където преди бяха ливадите; облаци, носещи се по сипеите на склона и по високите части на гората; темето на планината сред облачната обвивка. Въздухът беше наситен с боботенето на реката, което ту се усилваше, ту заглъхваше; придружаваше го бученето от горите и воят на вятъра. Същевременно кънтеше глухият тътен от бурята, бушуваща из планината, и грохотът на свличащ се по склоновете сняг.

Свещите изгаснаха веднага щом ги изнесоха навън. Мъже на възраст бяха облекли белите ризи на момчетата от църковния хор. Вятърът дърпаше безжалостно плата. Поеха напред с хоругвата, като придържаха покривка над нея, та вятърът да не я разкъса, докато крачат по склона, приведени напред срещу вихрушката. От време на време дрезгавият глас на отец Айрик успяваше да надвика бученето на вятъра:

— Venite: revertamur ad Dominum; quia ipse cepit et sanabit nos: percutiet, et curabit nos, et vivemus in conspectu ejus. Sciemus sequemurque, ut cognoscamus Dominum. Alleluia.3

Когато шествието стигна до мястото, където водата заливаше пътя, Кристин и останалите жени спряха, но облечените в бяло младежи, дяконите и свещениците вече вървяха по моста, а мъжете ги следваха. Водата им стигаше до колене.

Мостът се разклати и разлюля, а жените забелязаха с ужас, че от север водната стихия подмята къща и течението я носи към съоръжението. Къщата почти се беше разпаднала и дървените стълбове стърчаха, но все още не бе изгубила целостта си. Стопанката от „Юлвсволене“ се вкопчи в Кристин Лаврансдатер и започна да се жалва оглушително: двете невръстни братчета на съпруга й се намирали сред хористите.

Кристин призоваваше безмълвно Дева Мария и гледаше с широко отворени от ужас очи най-високата част на моста, където мерна бялата одежда на Нокве сред младежите, които носеха хоругвата. Жените все пак долавяха глас на отец Айрик, удавен в небивалия шум.

Свещеникът се спря насред моста и вдигна високо кръста в мига, когато къщата се заби в подпорите. Мостът се разклати и изгуби здравината си. Хората от двете му страни имаха чувството, че съоръжението се наклони на юг. Шествието продължи, изгуби се под сводестия гръб на моста и се появи на другия бряг. Съборената къща се заклещи в плавея, наслоил се под мостовите подпори.

После внезапно се случи чудо. През гъстите облаци, подмятани от бурята, се процеди сребрист слънчев лъч, а придошлата река придоби матовия блясък на разтопено олово. Мъглата и облаците се разкъсаха и слънцето проби тънката им покривка. Когато шествието тръгна обратно по моста, за да се върне в църквата, лъчите блестяха върху кръста, а кръстосаните ленти на епитрахила лъщяха във виолетово над мокрия бял подризник на свещеника. Долината се къпеше в златистите отблясъци на блестящи водни капки на дъното на пещера от синкав мрак, защото слънчевите лъчи повалиха буреносните облаци по върховете на планината и ливадите потънаха в тъма; мъглата се разбяга между заоблените била, а грамадният връх над „Формо“ се извисяваше над мрака, ослепително бял от падналия сняг.

Кристин забеляза Нокве. Подгизналите дрехи бяха полепнали по телата на момчетата, но те продължаваха да пеят с пълни гърди срещу слънчевата светлина:

Свещениците с кръста минаха покрай жените. След тях вървяха селяните. Мокрите им дрехи тежаха, но те наблюдаваха с радостно учудване как времето се оправя, докато отправяха мощния си призив — Милостив бъди, прости ни, Господи!

Неочаквано Кристин се олюля и се наложи сега тя на свой ред да се опре на стопанката от „Юлвсволене“: не можеше да повярва на очите си. Сред хората в литийното шествие съзря Ерлен, облечен в прогизнал гащеризон от еленова кожа с качулка на главата. Въпреки това го позна. И той като останалите викаше „Милостив бъди, прости ни, Господи“ с полуотворена уста. Когато мина покрай нея, Ерлен я погледна. Жената не успя да разтълкува изражението му, но като че ли по лицето му пробяга усмивка.

Заедно с останалите жени Кристин се присъедини към шествието по склона към църквата, като повтаряше молитвените призиви след младежите. Усещаше единствено бесните удари на сърцето си.

По време на литургията зърна Ерлен за миг. Не посмя да застане на обичайното си място и се скри в тъмнината на северния кораб.

След края на службата веднага се втурна навън. Тръгна, без да изчака слугините си. Навън цялата природа се къпеше в слънчеви лъчи. Тичаше към „Йорун“, без да забележи, че пътят прилича на бездънна река.

У дома нареди масата, напълни рога с медовина и го постави пред почетното място на трапезата. Едва след това си съблече мокрите дрехи и се премени като за празник: с тъмносиня бродирана туника, сребърен колан, обувки с каишки и забрадка със син кант. После коленичи в малката стая. Неспособна да разсъждава и да намери думи да опише желанията си, жената прочете няколко пъти „Богородице Дево“. Благословена Владичице, мили Господи Боже, син на пречистата Дева, Ти знаеш за какво Те моля…

Мина доста време. Слугините й обадиха, че мъжете отново се върнали на моста и се опитвали да отстранят с брадви и куки насъбралите се в подпорите отломки. Искали да направят всичко по силите си, за да спасят моста. Свещениците си съблекли тържествените одежди и също се върнали на моста.

Мъжете се прибраха в късния следобед: синовете на Кристин, Юлв Халдуршон, трима слуги, един старец и две малки момчета, които временно живееха в имението като храненици.

Нокве седна отдясно на почетното място. Изведнъж стана рязко и се отправи към вратата. Майката му го повика. Той се върна и отново зае мястото си. Лицето му ту пребледняваше, ту почервеняваше. Седеше със сведени клепки и хапеше долната си уста, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Беше му трудно, но съумя да се окопити.

След като се нахраниха, синовете й станаха от вътрешната пейка, заобиколиха празното място на стопанина, прибраха ножовете в ножниците си, пооправиха коланите си по навик и излязоха.

Кристин изчака всички да станат от масата. Най-сетне излезе навън. На слънчевата светлина от всички покриви се стичаше вода. На двора видя само Юлв, застанал пред прага на къщата си.

По лицето му се изписа дълбоко униние, когато стопанката се приближи към него.

— Успя ли да говориш с него? — попита тя.

— Съвсем малко. Видях, че двамата с Нокве си поприказваха. Ерлен се изплашил за вас заради наводнението. Решил да се отбие да провери какво става. Нокве му разказа как се справяш с положението. Беше много ядосан, задето си дарила кожите, които ти прати по Гауте през есента. Не зная как е разбрал. Съвсем побесня, когато научи, че след службата си тръгнала към къщи, без да го изчакаш.

Кристин посрещна думите му мълчаливо, обърна се и се прибра в стаята.

През това лято препирните между Юлв Халдуршон и съпругата му не стихваха. Синът на полубрат му, Халдур Юнсьон, дойде при чичо си през пролетта и доведе жена си. Двамата се венчаха миналата година. Сега Юлв възнамеряваше да даде под аренда земите си в Скаун на племенника си и Халдур да се премести там с жена си, но Яртрюд се разгневи, защото й се струваше, че Юлв дава имота на племенника си при прекалено добри условия. Юлв ще намери начин да завещае имението си на Халдур, опасяваше се тя.

Кристин симпатизираше на Халдур, защото преди той беше неин слуга в „Хюсабю“. Стопанката харесваше и съпругата му: мълчалива, скромна млада жена. През лятото на младите им се роди момче. Кристин предостави на родилката къщата с тъкачния стан, където по традиция раждаха господарките в имението. Яртрюд — макар че беше млада и нямаше представа как се помага на родилка и как се повива новородено — се засегна, задето Кристин пое отговорната задача да дава наставления на жените как да се погрижат за младата майка.

Кристин стана кръстница на момчето, а Юлв пое разходите по кръщенето. Яртрюд го обвини, задето похарчил прекалено много пари и оставил твърде големи подаръци на люлката и на леглото на майката. За да укроти гнева на съпругата си, Юлв й поднесе най-тържествено скъпоценни накити: позлатен кръст на синджир, палто с кожена подплата и голяма сребърна закопчалка, златен пръстен и брошка. Но Яртрюд съзнаваше, че мъжът й няма да й отстъпи дори една нива повече от земите, които й обеща преди сватбата. Ако Юлв останеше бездетен, имотите му щеше да наследи Халдур. Яртрюд се вайкаше, задето детето им се роди мъртво, а нямаше изгледи тя да забременее отново. Жената стана за посмешище в цялата околност, защото се оплакваше от неволята си на всеки срещнат.

След като младата невеста на племенника му си взе очистителната молитва, Юлв помоли Кристин да позволи на Халдур и Аудхил да живеят в стаята с огнището. Стопанката се съгласи. Избягваше Халдур, понеже той й навяваше болезнени спомени, но общуваше често с Аудхил, която се стараеше да й помага, с каквото може. В края на лятото детето на Халдур и Аудхил се разболя тежко. За успокоение на младата неопитна майка Кристин пое грижите за лечението му.

През есента двамата си заминаха, а стопанката остана да тъжи и за тях, и за малкото им дете. Макар че осъзнаваше колко глупаво е да се измъчва, Кристин не можеше да прогони болката, задето изведнъж спря да ражда деца. Така или иначе тя не беше стара. Нямаше още четирийсет.

Присъствието на младата, по детски неопитна съпруга на Халдур и грижите за бебето досега отвличаха мислите й от болезнени теми. А събитията в дома на Юлв Халдуршон също я разсейваха, колкото и тежко да й беше да наблюдава как се разпада бракът на сродника им.

Постъпката на Ерлен след литанията я огорчи и не й се мислеше как ще приключи всичко това. Той се появи на шествието и в църквата пред очите на всички съседи, а после си тръгна, без да удостои съпругата си дори с поздрав. Това й се струваше толкова жестоко, че Ерлен й стана безразличен.

Кристин не беше разменила и дума със Симон Андресьон от деня, когато дойде да й помогне с добитъка. Видеше ли го до църквата, тя му кимваше за поздрав и се спираше да поговори със сестра си. Нямаше представа как приемат сегашното й положение и заминаването на Ерлен.

В неделята след празника на свети Вартоломей хората от „Формо“ дойдоха на службата заедно с Юрд от „Дюфрин“. Симон изглеждаше много весел, докато влизаше в храма рамо до рамо с брат си. След литургията Рамборг се приближи до Кристин и й прошепна развълнувано, че чака дете по Благовещение.

— Кристин, сестро, ела у дома да празнуваме заедно!

Кристин поклати печално глава, потупа младата жена по бузите и се помоли на Бог бледите страни на бременната да донесат щастие на нея и на мъжа й, но отклони поканата.

След разрива с Ерлен Симон се помъчи да си внуши, че така е най-добре. Стопанинът на „Формо“ не изпитваше потребност да се допитва до хорското мнение дали е постъпил правилно, или не. За себе си знаеше колко всеотдайно бе помагал на Ерлен и Кристин в критични моменти. Подкрепата му в селскостопанската работа не беше толкова ценна за хората от „Йорун“, че да си усложнява живота.

Но когато разбра, че Ерлен е напуснал имението, Симон вече не можеше да запази спокойствието, което се опитваше да си наложи толкова упорито. Напразно си казваше, че никой не знае как всъщност стоят нещата и защо Ерлен не се прибира. Хората само сплетничат, без да имат представа каква е истинската причина. Не бива да вярва на всички празнословия. Но го глождеше безпокойство. Обмисляше дали да не навести Ерлен в „Хауген“, да си вземе назад думите, които му каза при последната им среща, а после да намери начин да оправи нещата между Ерлен и Кристин. Симон обаче не се осмели да осъществи намеренията си.

Не допускаше, че някой забелязва колко разтревожено преживява раздялата на роднините си. Ежедневието му протичаше нормално, той се грижеше за имението и за земите си, веселеше се и пиеше невъздържано заедно с приятелите си, ходеше на лов в планината, когато му останеше време, глезеше децата си у дома, а между съпрузите във „Формо“ никога не се чуваше груба дума. Слугите сигурно смятаха, че отношенията помежду им са по-гладки от всякога, защото Рамборг стана по-умерена и овладяна. Не капризничеше и не проявяваше някогашната си детинска раздразнителност за дреболии. Макар и да не го показваше, Симон се чувстваше несигурен и плах в общуването си с нея. Нещо го възпираше да я закача и глези като дете. Симон се колебаеше как да се държи с жена си.

Една вечер тя му каза, че очаква дете. Симон не знаеше как да реагира.

— Май не се радваш много — отрони най-сетне той и погали ръката й.

— Но ти се радваш, нали?

Рамборг се сгуши в прегръдките му, едновременно весела и тъжна. Симон я притисна към гърдите си със смутен смях.

— Този път ще бъда по-разумна и няма да капризнича като преди, Симон. Но ти ще останеш при мен, чуваш ли.

Ако ще и всичките ти сродници и братя да тръгнат на върволица към бесилото, този път няма да ме изоставиш!

— Този път няма къде да отида, Рамборг — засмя се печално Симон. — Гайрмюн, бедничкият, едва ли ще се забърка в някоя голяма каша. Той ми е единственият роднина, с когото още не съм се скарал.

Рамборг се засмя през сълзи.

— Зная аз какви са тези ваши караници. Траят, докато роднините ти поискат да им подадеш ръка в трудност, и ти веднага се притичваш на помощ. Познавам те много добре, мъжо…

Четиринайсет дни по-късно в имението най-неочаквано пристигна Юрд Андресьон. Рицарят от „Дюфрин“ водеше само един слуга със себе си.

Двамата братя не изпаднаха в бурни словоизлияния. Юрд обясни, че не е виждал сестра си и зет си в „Крюке“ от дълго време и решил да ги навести, а понеже и бездруго бил в долината, Сигрид го посъветвала да се отбие и във „Формо“.

— И аз си рекох, едва ли си ми чак толкова сърдит, братко, че да откажеш да подслониш мен и слугата ми и да ни нахраниш.

— Много мило от твоя страна да ни посетиш, Юрд — промърмори Симон със сведени очи, докато по лицето му се разливаше гъста червенина.

След като се нахраниха, братята излязоха да се поразходят. Зърното започваше да побледнява по огрените от слънцето склонове, спускащи се към реката. Времето беше чудесно. Водите на Логен блещукаха благо и хвърляха слаби бели отблясъци върху елшака. По лятното небе се носеха едри, лъскави облаци. Слънчевата светлина пълнеше цялата купа на долината, а топлият въздух и сенките на облаците багреха планината отсреща в светло синьо и зелено.

От градината зад тях се чуваше глухо трополене от коне по сухата земя. Стадото си проправяше път през храсталака. Симон се надвеси над оградата:

— Конче, конче… Брунстайн май е позастарял, а?

Конят на Юрд протегна шия и подуши рамото на стопанина.

— Осемнайсетгодишен е — Юрд погали коня. — Слушай, братко… тази разправия… би било много неприятно, ако случилото се развали дружбата ни — довърши той с наведена глава.

— Мисълта за това не ми дава мира — призна Симон. — Благодаря ти за посещението, Юрд.

Продължиха да вървят покрай оградата — Юрд напред, след него Симон. Седнаха в края на малка, пожълтяла от слънцето камениста ливада. От ниските купчини сено, пръснати между канарите, където косачите бяха изчистили цялата трева, примесена с цветя, се разнасяше сладникав силен мирис. Юрд разказа на брат си за помирението между крал Магнюс и синовете на Хафтур и техните сподвижници. След малко Симон попита:

— Според теб напълно изключено ли е някой от влиятелните роднини на Ерлен Никулаусьон да му върне отново дружбата и благоволението на краля?

— Лично аз не мога да помогна с почти нищо. А онези, които са в състояние да допринесат за това, не са особено добре разположени към него. Сега нямам желание да говоря по този въпрос. Смятам Ерлен за смел и чаровен мъж, но според мнозина провали позорно начинанието. Зная колко много държиш на Ерлен…

Симон се загледа в сребристобелия блясък, окъпал върховете на дърветата по склона, и в блещукащата вода на реката. Удивен, си даде сметка, че в думите на Юрд има някаква истина.

— Впрочем в момента двамата с Ерлен не сме в добри отношения. От доста време не сме разговаряли.

— Много свадлив си станал с годините, Симон — засмя се Юрд. — Обмислял ли си възможността да напуснеш долината? — попита след малко той. — Ако живеем близо един до друг, ще си помагаме повече.

— Откъде ти хрумна? „Формо“ е фамилна собственост от години…

— Осмюн от „Айкен“ има законни права върху своя дял от имението. Доколкото зная, няма нищо против да размени земите си с друг стопанин. Все още не си е избил тази идея от главата, ако дадеш Арнерд за жена на сина му Грюне при упоменатите от Осмюн условия.

Симон поклати глава.

— Родът на баба ни стопанисва „Формо“ още от езически времена. Искам Андрес да наследи имението след смъртта ми и да го управлява. Говориш безумия, братко. За нищо на света не бих се разделил с „Формо“!

— В думите ти има някаква правота — кимна Юрд и леко се изчерви. — Просто си помислих, защо пък да не… Повечето ти роднини и приятели от младежките години живеят в Раумарике и предположих, че там ще се чувстваш по-добре.

— И тук ми е добре — и Симон поруменя. — Само тук синът ми ще живее обезпечено — той погледна крадешком към Юрд.

По нежното набраздено лице на брат му се изписа смущение. Косите му вече бяха съвсем побелели, но тялото му бе запазило някогашната елегантност и гъвкавост. Юрд се раздвижи малко неспокойно, няколко камъка се търколиха надолу по склона и се озоваха сред житните класове.

— Внимавай да не събориш целия сипей в нивата ми — пошегува се Симон и се престори на строг.

Юрд скочи от мястото си пъргаво и леко и подаде ръка на брат си, който се изправяше по-трудно. Симон я задържа за миг и го потупа по рамото. Юрд го прегърна и двамата бавно се заизкачваха към имението.

Вечерта братята прекараха в колибата на Семюн. Симон реши да спи при Юрд. Прочетоха си вечерните молитви, но искаха да пресушат купата с бира, преди да си легнат.

— Benedict tu in mulebris — mulebrus5. Помниш ли? — разсмя се изведнъж Симон.

— Да, докато ми избие от главата еретичните учения на баба, отец Магнюс ме напердаши здраво няколко пъти — Юрд се усмихна на детския спомен. — Имаше дяволски тежка ръка. Братко, сещаш ли как веднъж си повдигна края на расото, за да си почеше прасеца? Тогава ти ми прошепна: „Ако имах такива уродливи крака като Магнюс Шетилсьон, и аз щях да стана свещеник и да не свалям расото.“

Симон се усмихна. Пред очите му изплува детското лице на брат му, готово да се пръсне от сподавен смях, и тъжните му унили очи: тогава бяха невръстни хлапета, а отец Магнюс наистина биеше безпощадно, когато искаше да ги накаже.

Юрд не блестеше с остър ум като дете, но Симон обичаше брат си заради други ценни качества. Сега изпитваше гореща признателност и нежност заради всеки ден през тези четирийсет години, прекаран с Юрд — най-предания и безрезервно верен другар на Симон.

След като си възвърна подкрепата на брат си, Симон доби увереността, че вече има по-сигурна почва под краката си. А какво беше досега — години наред всичко в живота му бе обърнато с главата надолу и подчинено на заплетени ситуации.

Сърцето му се стопляше при мисълта за Юрд, който дойде да се извини за грешката на Симон: при последното си посещение в „Дюфрин“ той напусна дома на брат си разгневен, а от устата му се сипеха обиди. Душата му преливаше от благодарност към Юрд и Симон съзнаваше колко признателен трябва да е на брат си.

Симон се досещаше как мъж като Лавранс би приел такова събитие. Стараеше се да следва примера на покойния си тъст, доколкото му стигаха възможностите. Раздаваше щедро милостиня, но се оказа безсилен да изпита съкрушително разкаяние и да види пред очите си раните Христови, без да се взира в разпятието до безпаметност. Лавранс, за разлика от него, беше способен да го постигне. В очите на Симон не избиваха сълзи на покаяние. От юношеските си години досега не помнеше да е плакал повече от два–три пъти, и тогава причината беше основателна от религиозна гледна точка. А не пророни сълза заради прелюбодейството с майката на Арнерд и заради убийството на Холмгайр. Симон съжаляваше дълбоко за греховете си. Разкайваше се искрено, изповядваше ги чинно и се стараеше да ги изкупи, като спазва стриктно заръките на свещеника. Четеше послушно молитвите си, гледаше да си плаща честно десятъка и да раздава милостиня с широка ръка. На празниците на свети апостол Симон, на свети Улав, на Архангел Михаил и на Дева Мария проявяваше още по-голяма щедрост към бедняците и Църквата. Успокояваше се с думите на отец Айрик: спасението е единствено в кръста, а само Бог решава при какви обстоятелства ние, хората, се сблъскваме с дявола и се борим с него.

Сега Симон изпитваше по-силно от всякога потребност да засвидетелства дълбоката си признателност към светиите. От майка си знаеше, че е роден в деня на Рождеството на Пресвета Богородица. Реши да покаже на Божията Майка своето страхопочитание с молитва, която не казваше ежедневно. Когато служеше в кралския двор, Симон записа благозвучна молитва и сега намери малката кожена книга.

Осъзнаваше, че е записал молитвите и ги е научил по-скоро за да угоди на крал Хокон, отколкото за да почете Господ и Пресветата Дева. Тогава всички пажове се стараеха да знаят наизуст молитви, защото нощем, когато го мъчеше безсъние, кралят имаше навика да ги изпитва доколко са усвоили това полезно знание.

Оттогава измина много време. Симон си спомни кралските покои в каменната зала на двореца. На малката маса до леглото гореше самотна свещ, а слабият пламък осветяваше изящното, пепеляво и състарено мъжко лице, отпуснато върху червените копринени възглавници. След като свещеникът приключеше с четенето на глас и излезеше от спалнята, често кралят сам вземаше книгата и започваше да чете, опирайки тежкия том на свитите си колене. Пажовете седяха на две табуретки до големия зидан комин. Симон почти винаги дежуреше с Гюнстайн Ингасьон. В спалнята беше уютно. Огънят гореше с ясен пламък и топлеше, без да задимява закътаното помещение с кръстат свод и стени, покрити с вълнени пана. На младежите им се приспиваше, докато слушаха свещеника, а после чакаха краля да заспи. Той будуваше чак до полунощ. След това им разрешаваха да се редуват: единият лягаше на пейката между комина и вратата към заседателната зала, а другият бдеше над краля. Двамата пажове очакваха с трепет този момент и едва потискаха прозевките си.

Случваше се, макар и рядко, кралят да ги заговори. В такива моменти владетелят беше неописуемо дружелюбен и чаровен. Понякога прочиташе някоя сентенция или част от стих, които му се струваха полезни за живота и здравето на младежите.

Една нощ Симон се сепна. Крал Хокон го викаше по име. В спалнята цареше пълен мрак. Явно свещта на масата беше изгаснала. Засрамен до немай-къде, пажът раздуха жарта и запали нова свещ. Кралят се усмихна заговорнически:

— Гюнстайн винаги ли хърка така ужасно?

— Да, господарю!

— И в странноприемницата спите в една стая, нали? Струва ми се съвсем оправдано да поискаш другар, който не вдига такъв шум, докато спи.

— Благодаря ви, господарю, но на мен не ми пречи!

— Не се ли будиш, когато тази гръмотевица се развилнее до ухото ти, Симон?

— Будя се, ваша милост, но го сръчквам и го побутвам да се обърне на другата страна.

Кралят се разсмя.

— Питам се дали млади мъже като вас осъзнават какво богатство е да спиш нощем. Като станеш на моите години, може и да се сетиш за думите ми, млади приятелю.

Сякаш се беше случило преди цяла вечност. Симон ясно си спомняше миналото, но му се струваше, че този млад паж не е бил той, а някой друг.

Един ден в началото на декември Кристин остана почти сама в имението — синовете й извозваха дърва и мъх. За изненада на стопанката Симон Андресьон влезе в двора на кон. Дошъл с намерението да покани нея и децата й на коледното тържество във „Формо“.

— Много добре разбираш, че това е невъзможно — сериозно отвърна тя. — Ти, Рамборг и аз можем да бъдем приятели в сърцата си, но човек невинаги има власт над онова, което е длъжен да стори.

— Не ми казвай, че ще стигнеш дотам, да не присъстваш, когато сестра ти коленичи на пода.

Кристин се помоли всичко да мине благополучно и щастието да им се усмихне, „но не мога да ти обещая, че ще дойда“.

— Хората ще се чудят какво става — разпалено отвърна Симон. — Носи ти се име на най-опитната акушерка. Рамборг ти е сестра, а и двете сте стопанки на две от най-големите имения в областта.

— През последните години се родиха доста деца, но не са ме молили да помагам. Нещата се промениха, Симон. Присъствието на стопанката на „Йорун“ вече не е мерило за благопристойността на хорските домове.

Кристин забеляза колко го натъжиха думите й и продължи:

— Поздрави Рамборг и й кажи, че ще й помогна, когато му дойде времето, но няма как да присъстваме на коледното ти тържество, Симон.

На осемнайсетия ден след Коледа Симон се яви на служба без Рамборг. Не, Рамборг не била болна, но си почивала и събирала сили, защото на следващия ден тръгвали с децата на юг за „Дюфрин“. Сега времето позволявало да пътуват с шейни, Юрд ги поканил, а и на Рамборг много й се искало да замине някъде…

4.

В деня след празника на светите апостоли Петър и Павел Симон Андресьон прекоси Мьор от север заедно с двама слуги. Стегна силен мраз, но той нямаше търпение да се прибере. Разбраха се останалите слуги с шейните да последват господаря веднага щом студът се уталожи.

В Хамар Симон срещна своя приятел Виглайк Полсьон. Тръгнаха заедно. Когато стигнаха до малкия Хамар, се отбиха да си починат в имение с кръчма. Докато пиеха, неколцина пияни търговци на кожи се скараха и се сбиха. Накрая Симон стана и отиде да ги разтърве, но сам пострада: порязаха го с нож по дясната ръка. Раната не беше голяма, само драскотина, и той не й обърна внимание, ала кръчмарката настоя да я превърже.

Тази нощ Симон остана в дома на Виглайк. Двамата мъже спаха на едно легло. На зазоряване Симон се събуди от бълнуването на стопанина. Виглайк извика няколко пъти името му. Симон го събуди и го попита какво му е.

Виглайк не помнеше съня в подробности.

— Но със сигурност беше ужасен кошмар. И ти участва в него. Едно нещо се загнезди в паметта ми: Симон Райдаршон стоеше тук, в тази стая, и те накара да излезете навън. Видях го съвсем ясно, можех да съзра всяка луничка по лицето му.

— Продай ми съня си — рече Симон полу на шега, полусериозно.

Със Симон Райдаршон — негов братовчед — бяха добри приятели като малки, но момчето почина на тринайсет години.

На следващата сутрин мъжете се канеха да закусят. Виглайк забеляза, че Симон не си е закопчал ръкава над дясната китка. Кожата на ръката му изглеждаше зачервена и отекла. Попита Симон дали го боли, но той само се засмя. По-късно Виглайк настоя Симон да остане в дома му още няколко дни и да изчака там съпругата си — онзи сън не му излизал от ума, — ала Симон Андресьон отвърна с раздразнение, граничещо с гняв:

— Едва ли кошмарът ти е бил толкова ужасен, че да пазя леглото заради нищо и никакво ухапване от въшка, Виглайк.

По залез хората от „Формо“ се отправиха към езерото Лусна. Отиващият си ден беше прекрасен. Високите сини и бели планини бяха обагрени в златистите червени отблясъци на вечерната светлина, а натежалите от слана дървета в сянката по протежението на реката придобиха колебливо сив оттенък. Мъжете яздеха превъзходни жребци и се движеха плавно край дългото езеро, под конските копита звънтяха и дрънчаха малки парчета лед. Снежна стена им препречваше пътя. Симон трепереше от студ, но изведнъж го заляха неистово задушливи горещи вълни, а после го побиха ледени тръпки чак до мозъка на костите. Междувременно езикът му набъбна и се удебели, та му беше трудно да преглъща. Още преди да прекосят езерото, той се принуди да спре и помоли едного от слугите си да запретне връхната му дреха и да подпре с нея дясната му ръка за седлото.

Понеже бяха разбрали за съня на Виглайк Полсьон, слугите настояха господарят да им покаже раната си, но Симон ги успокои — нямало нищо страшно, само малко го боляла.

— Няколко дни ще се наложи да си служа с лявата ръка.

С напредването на вечерта обаче — луната вече беше изгряла и яздеха по хребета на север от езерото — Симон осъзна, че все пак раната не е съвсем безобидна. Болката стигаше до подмишницата, а всяко друсане на седлото му причиняваше силно страдание. Кръвта туптеше непрекъснато в ранената му ръка. Усещаше пулсиращи болки в главата и тила си. Редуваха се пристъпи на горещина и на студ.

Пъртината се изкачваше нагоре по склона и минаваше през гори и побелели ниви. Симон виждаше как пълната луна грее на бледосиньото небе, изгонила всички звезди далеч от себе си. Само няколко по-големи се осмеляваха да блещукат в далечината. По белите поля святкаха слаби отблясъци. Сенките падаха върху снега къси и остри — в гората светлината колебливо се промъкваше на ивици и капки между натежалите от сняг борове. Симон виждаше всичко това.

Същевременно пред очите му с кристална яснота се появи поляна с пепеляво кафява трева на туфи, огряна от ранно пролетно слънце. В покрайнините няколко дребни борчета блестяха като зелено кадифе. Симон позна мястото: родната градина в „Дюфрин“. В близката елшова гора дърветата изглеждаха лъскаво сиви заради пролетта, а върховете им — кафяви от цвят. А зад гората се редяха дългите ниски хребети на Раумарике, окъпани в синьо сияние, покрити с бели петна от сняг. Двамата със Симон Райдаршон слизаха към елшака с рибарски такъми и копия за щуки. Бяха тръгнали да ловят риба в тъмносивото езеро, където ранният пролетен лед вече се разпадаше. Покойният му братовчед вървеше редом с него. Симон виждаше как слънцето обагря в червено къдравата коса на приятеля му, която се подаваше изпод шапката. Съзираше ясно всяка луничка по лицето му. Другият Симон издаде напред долната си устна и изпуфтя — пфу, пфу — за да покаже на другаря си, че говори пълни глупости. Прескочиха няколко бързея, скачаха от туфа на туфа над струята от разтопения сняг по тревата. Дъното на езерото беше обрасло с мъх. Зеленикавата вода бълбукаше и клокочеше приятно.

Макар и да знаеше къде се намира — виждаше как пътят се изкачва и слиза през гората, над побелелите ниви под блестящата лунна светлина, виждаше как задрямалите къщи със заснежени покриви, скупчени една до друга, хвърлят сянка над полята, виждаше лентата от мъгла над реката в дъното на долината — и да осъзнаваше, че човекът, който язди зад него и се изравнява с коня му, когато излязат на просторни поляни, е не друг, а Юн, господарят на „Формо“, няколко пъти се обърна към него със „Симон“. Забеляза как пребледняха слугите и съзнаваше грешката си, но не можеше да се въздържи.

— Тази нощ ще се постараем да стигнем до монасите в град Руалста, момчета — обясни им, след като изчака да му просветне малко.

Мъжете се опитаха да го разубедят. Предложиха да отседнат в следващия свещенически дом, до който стигнат. Но стопанинът не отстъпи.

— Симон, конете няма да издържат — спогледаха се скришом двамата слуги.

Господарят само се засмя. Веднъж ще си позволят да ги изморят. Замисли се за мъчително дългото разстояние. Болките пронизваха цялото му тяло, когато се подпреше на седлото, ала бързаше да се прибере, защото знаеше, че дните му са преброени.

Ту зъзнеше от студ, ту изгаряше от огън в зимната нощ, независимо че усещаше топлите лъчи на пролетното слънце над пасището в „Дюфрин“, а двамата с мъртвото момче вървяха ли, вървяха към елшака…

Случваше се, макар и за съвсем кратко, лъжливото видение да се изгуби, а главата му да се проясни, но болката не стихваше. Симон помоли Юн Долк да отреже дрехата над ранената му ръка. Слугата предпазливо запретна ръкавите на ризата и пуловера му от китката до рамото. По лицето на господаря му се разля смъртна бледност и потта рукна, докато придържаше надутата си ръка със здравата. Отстраняването на плата му донесе кратко облекчение.

Мъжете обсъждаха необходимостта да изпратят от Руалста вест до „Дюфрин“, Симон обаче се възпротиви. Не искал да безпокои излишно съпругата си с лоши новини, защото било опасно Рамборг да пътува с шейна в този кучи студ. Обеща им да извести на Рамборг, но след като се приберат във „Формо“. Симон се опита да се усмихне окуражително на Сигюр, за да разведри младия слуга, който изглеждаше направо смазан.

— Щом си отидем у дома, веднага изпратете да повикат Кристин от „Йорун“. Тя е много добра лечителка.

Докато изговаряше тези думи, усети, че езикът му се е удебелил и вцепенил.

Целуни ме, Кристин, годенице моя! Той бълнува, ще си помисли тя. Не, не бълнувам, Кристин. Тогава тя ще се изненада.

Ерлен разбра. Рамборг — също. Но Кристин, тъжна и разгневена, беше твърде погълната от силна ярост и горчивина заради постъпките на Ерлен и продължаваше да мисли само за него. Кристин, любима моя, никога не съм бил особено важен за теб и затова не си се питала дали ми е било тежко да бъда брат на някогашната ми годеница.

Когато я остави пред манастирската порта в Осло, Симон не очакваше тя да обсеби напълно мислите му. Но постепенно у него се затвърди убеждението, че нищо от онова, което постигна в живота си след раздялата им, не е достатъчно добро, за да замести изгубеното: девойката, предопределена да бъде негова жена.

Няма как, Кристин ще трябва да чуе какво има да й каже той, преди да умре. Ще му даде една целувка…

Аз съм човекът, който те обичаше и който продължава да те обича…

Откакто чу за пръв път тези думи, те се загнездиха завинаги в паметта му. Това беше цитат от легенда, поместена в книгата за чудотворствата на Богородица. В легендата се разказваше за монахиня, която избягала от манастира си с рицар. Пресветата Дева спасила двамата влюбени и им простила въпреки извършения грях. Ако е грях преди смъртта си да признае на сестрата на жена си какво изпитва към нея, Божията Майка ще издейства опрощение и за него. Не се случваше често Симон да смущава покоя й с молбите си.

Тогава не съм подозирал, че никога повече няма да изпитам истинска радост и безгрижие.

— Симон, кобилата няма да издържи двама ни. Тази нощ бяга доста — обърна се той към слугата, седнал зад него, за да го подпира. — А, извинявай, ти си Сигюр, взех те за друг…

На зазоряване пристигнаха в странноприемницата за поклонници. Двамата монаси, които я поддържаха, се погрижиха за болния. Но след като се поокопити и замайването от треската попремина, Симон Андресьон настоя да наемат шейна и да продължат на север.

По пътя нямаше много преспи и се придвижваха лесно. Веднъж смениха конете. Яздиха цяла нощ и пристигнаха във „Формо“ на развиделяване следващата сутрин. Симон дремеше под всички завивки, натрупани върху него. Усещаше колко силно го притискат. Понякога имаше усещането, че лежи премазан под огромни скални късове. Главата му щеше да се пръсне. От време на време се унасяше, после болките отново се развилняваха из тялото му и той сякаш набъбваше неудържимо, добиваше огромни размери и всеки миг щеше да се пръсне на парчета. Кръвта в ръката му туптеше все по-силно.

Симон се помъчи сам да слезе от шейната и да влезе в къщата. Преметна здравата си ръка през рамото на Юн, а Сигюр го подпираше отзад. Забеляза колко посивели и пребледнели са лицата на двамата мъже от натрупаната умора: не бяха слизали от седлата две нощи подред. Понечи да им каже нещо, ала езикът му не реагира на командата. Симон се препъна на прага, строполи се в стаята и изкрещя от болка, когато обезформената му подута ръка се удари в пода. Докато го събличаха и му помагаха да си легне, потта се стичаше на струи по цялото му тяло от усилието да сподави стоновете, напиращи на устните му.

Не след дълго Симон видя Кристин Лаврансдатер, застанала до огнището. Тя стриваше нещо на прах в дървен хаван. Звукът проникна в мозъка му. Балдъзата му взе малка тенджера, изля съдържанието й в чаша и добави няколко капки от бутилка, която извади от сандъка си. После изсипа стрития прах от хавана в тенджерката и я постави до огъня. Колко е тиха и чевръста, помисли си Симон.

Кристин се приближи до леглото му с чашата в ръка. Стъпваше много леко. Елегантната жена със слабото сериозно лице под ленената забрадка бе запазила девичата си изправена стойка и красота. Пъхна ръка под врата на Симон и го повдигна. Заболя го, защото и тилът му бе отекъл. Тя подпря главата му на гърдите си, докато поднасяше чашата до устните му с лявата си ръка.

Симон се усмихна немощно, когато Кристин внимателно положи главата му върху възглавниците. Той посегна към нежната й издължена ръка, отдавна изгубила мекотата и белотата си.

— С тези пръсти сигурно вече не можеш да шиеш коприна, но са много пъргави и леки, а ръката ти е приятно хлад на!

Той я сложи върху челото си. Кристин изчака, докато дланта й се стопли, и притисна другата си ръка към парещото му чело чак до косата му.

— Ръката ти е възпалена, Симон. Но с Божията помощ ще се оправиш.

— Боя се, че няма да можеш да ме излекуваш, Кристин, макар и да си добра лечителка — отбеляза Симон, гледайки я ведро.

Отварата започна да действа. Болките понамаляха, ала имаше чувството, че не е в състояние да контролира очите си и всяко от тях гледа в различна посока.

— Ще стане, както ми е писано — рече той.

Кристин се върна при съдовете на огнището, намаза приготвената смес на тензух, върна се и наложи с горещия компрес цялата му ръка, подутата част от гърба и гърдите, където отокът се разпространяваше от подмишницата му на червени ивици. Първо го болеше, постепенно обаче лапата облекчи страданието му. Кристин го зави с вълнено одеяло и подложи меки пухени възглавници под ръката му. Симон я попита какво е сложила на компреса.

— О, какво ли не, но предимно корени от зарасличе и ластовича трева. Ако беше лято, щях да набера росни билки от градината ми. Слава Богу, че ми останаха от миналата година, защото през зимата не съм ги използвала.

— Какво ми разказа ти веднъж за ластовичата трева? Абатисата от Нонесетер ти обяснила нещо за името й…

— А, да. На всички езици от Средиземно море до северните страни тази билка е известна като ластовича трева.

— Защото навсякъде цъфти, когато лястовиците се пробудят от зимен сън, нали? — Симон млъкна и присви горчиво устни. По това време той вече ще лежи в пръстта, и то от доста време. — Ако умра, искам да ме погребете до църквата — заръча й той. — Сега съм богат и някой ден, като ме наследи, Андрес сигурно ще стане влиятелен стопанин. Питам се дали Рамборг ще ми роди син напролет след смъртта ми. Толкова ми се иска да доживея и да видя двама синове в имението ми.

Кристин го увери, че Гауте тръгнал към „Дюфрин“ още сутринта да съобщи за болестта на господаря.

— Нима си пуснала момчето да пътува само? — ужаси се Симон.

Кристин не намерила подходящ спътник на Гауте, който да издържи на темпото му. Симон се опасяваше, че пътуването ще се превърне в мъчение за Рамборг. Надяваше се поне тя да прецени доколко й позволяват силите да бърза.

— Но искам да видя децата си…

След малко отново заговори за тях. Питаше се дали е сбъркал, като не прие предложението от „Айкен“. Просто Грюне му се сторил възрастен за Арнерд и Симон се боеше, че като си пийне, е склонен към насилие. Бащата искаше да повери дъщеря си в сигурни ръце. Сега Юрд и Гюдмюн отговаряха за бъдещата й женитба.

— Кристин, кажи на братята ми какво съм им заръчал: да се оглеждат добре, преди да вземат решение за дъщеря ми. Ако се съгласиш за известно време да вземеш Арнерд при теб в „Йорун“, ще ти бъда благодарен, пък макар и на онзи свят. А ако Рамборг се омъжи, преди Арнерд да се задоми, вземи девойката при себе си, Кристин. Рамборг винаги се е държала добре с дъщеря ми, в това не бива изобщо да се съмняваш. Но се опасявам, че в дом, където ще живее с мащеха и пастрок, ще я смятат по-скоро за прислужница, отколкото за… Арнерд е зачената по време на брака ми с Халфрид, нали си спомняш.

Кристин погали нежно ръката на Симон и му обеща да направи всичко по силите си, за да осигури благоденствието на момичето. Кристин неведнъж бе ставала свидетел каква нелека съдба понасят деца на заможни бащи, но заченати в прелюбодеяние: Орм и Маргрет, Юлв Халдуршон. Продължаваше да гали ръката на болния.

— Не бъди толкова сигурен, че ще умреш, Симон — усмихна се тя.

По изпитото изопнато лице на жената все още се случваше да пробяга сянка от някогашната й невинна, сладка и мека усмивка. Колко си хубава и млада, Кристин…

Тази вечер Симон не вдигна висока температура и усети облекчение. Кристин смени превръзката на ръката му. Отокът спадна, а кожата омекна. Тя предпазливо натисна възпаленото място и от пръстите й останаха следи.

Изпрати слугите да си лягат. Позволи на Юн Долк, който настояваше да бди над господаря си, да легне на пейката. Премести пред леглото голямата пейка със сандък и резбована облегалка, настани се там и се сви в ъгъла. Симон спеше леко. Веднъж се събуди и видя, че Кристин е намерила вретено. Седеше изправена, мушнала хурката с къделята под лявата си ръка. Пръстите й усукваха нишката, вретеното се спускаше все по-надолу до снажната й снага. После навиваше нишката, отново я пресукваше, вретеното пак слизаше до коленете й. Симон се унесе от еднообразните й движения.

Събуди се на зазоряване, а тя продължаваше да преде. Свещта, оставена така, че навесът пред леглото да му пази сянка, осветяваше ясно тясното й застинало лице. Сочните й меки устни изглеждаха изтънели и здраво стиснати. Кристин предеше със сведени клепки, докато Симон я наблюдаваше иззад тъмното покривало пред леглото. Тя нямаше представа, че е буден. Стори му се смазана от скръб и сърцето му направо се късаше да я гледа такава.

Тя се изправи и отиде да засили огъня. Стъпваше съвсем безшумно. Върна се, надникна зад навеса и съзря отворените му очи в мрака.

— Как си, Симон? — нежно попита тя.

— Добре, добре съм.

Но той усещаше болка и по лявата си ръка и под брадичката, когато си мърдаше главата. Сигурно си въобразява…

О, Кристин никога няма да си помисли, че е сгрешила, като е отхвърлила любовта му. Точно затова е изливано да крие чувствата си от нея. Признанието му не би могло да задълбочи угнетението й. Симон искаше да й го каже, преди да умре, да изрече за пръв и последен път: през всичките тези години не съм преставал да те обичам…

Треската се усили. Вече беше сигурен, че и лявата ръка го боли.

— Опитай се да поспиш, Симон. Ще се почувстваш по-добре — прошепна тя.

— Тази нощ спах доста — той отново заговори за трите си деца, които обичаше безкрайно, и за нероденото в утробата на Рамборг. — Легни си, Кристин. Ако е нужно някой да ме наглежда, Юн ще поседи при мен.

Сутринта Кристин свали превръзката и по лицето й се изписа отчаяние, но Симон я погледна спокойно:

— Ти нямаш вина, Кристин. Ръката ми вече беше силно възпалена и замърсена, когато те доведоха при мен.

Освен това беше и замръзнала. Нали ти казах, мен няма да ме излекуваш. Не се натъжавай така, Кристин!

— Не биваше да изминаваш толкова дълъг път с рана — едва промълви тя.

— Човек живее, колкото му е отредено. Исках да се прибера. Трябва да дам някои нареждания на близките ми какво да правят след смъртта ми. Рано или късно всички огньове догарят — позасмя се той.

Кристин погледна с навлажнени очи зачервеното му лице. От млад Симон употребяваше много често пословици. Кристин забеляза, че кожата на пълните му бузи и месестия му врат се е отпуснала и образува дълбоки гънки. В безизразния слаб блясък на очите му неочаквано се появи яснота и мисъл. Симон я стрелна с малките си стоманеносиви проницателни очи, в които тя видя познатия решителен, изпитателен поглед.

Когато дневната светлина нахлу в стаята, тя забеляза, че носът на Симон е изтънял. От двете му страни към ъглите на устата се спускаха бели ивици.

Кристин се приближи до малкия прозорец и се помъчи да задуши сълзите си. По дебелия слой слана на прозореца пробягваха златистозелени отблясъци. Навън започваше поредният зимен ден — хубав като всички дни през тази седмица.

Бледите ивици значат скорошна смърт, знаеше Кристин.

Върна се при болния, мушна ръка под завивката и опипа глезените и прасците му. Бяха подути.

— Искаш ли… искаш ли да повикаме отец Айрик? — прошепна тя.

— Да, тази вечер.

Нужно беше да й каже за любовта си, преди да се изповяда и да приеме последното си причастие, защото след това ще се опита да насочи мислите си в друга посока.

— Странно, сигурно ти ще трябва да се погрижиш за трупа ми — отбеляза Симон. — Боя се, че гледката ще бъде доста неприятна.

Кристин едва сподави напиращото ридание. Отиде до огнището да приготви малко успокояваща отвара, но Симон я спря:

— Кристин, тези твои напитки никак не ми харесват. От тях ми се замайва главата.

След малко все пак я помоли да му даде от отварата.

— Само не слагай много от упойващата билка, защото искам да ти кажа нещо.

Изпи отварата и изчака да му подейства, за да може да говори ясно и спокойно.

— Не искаш ли да доведем отец Айрик? Думите му ще ти донесат успокоение.

— Искам, но след малко. Първо трябва да ти кажа нещо.

След кратко мълчание подхвана:

— Предай на Ерлен Никулаусьон, че не е изминал и ден, без да се разкайвам за думите, които му наговорих при последната ни среща. Онази нощ се отнесох несправедливо и дребнаво към него. Помоли го да ми прости.

Кристин седеше с наведена глава, а под забрадката й плъзна кървава червенина.

— Ще предадеш ли това на мъжа си?

Тя кимна леко.

— Ако Ерлен не дойде на погребението ми, отиди при него и му предай каквото ти казах — настоя Симон.

Кристин мълчеше, обляна в гъста руменина.

— Нали няма да откажеш да изпълниш молбата на умиращ? — попита Симон Андресьон.

— Няма — прошепна тя. — Ще… направя каквото ми заръча.

— Синовете ти страдат, задето родителите им са в обтегнати отношения, Кристин. Питам се дали забелязваш колко се измъчват. Момчетата преживяват много тежко, че баща им и майка им са непрекъснато в хорските уста.

— Ерлен изостави децата ни, не аз — отвърна сурово Кристин. — Синовете ми първо бяха принудени да се примирят със загубата на славното си име и бащините си имоти. Сега ще изтърпят из долината, където е родена майка им, да се носят сплетни за семейството им, но това не е по моя вина.

Симон се засмя и помълча. После отново подхвана:

— Имаш право да се оплакваш, Кристин, не съм забравил колко нехайно се отнесе Ерлен към бъдещето на синовете си. Но и ти имай предвид, че ако начинанието му се бе увенчало с успех, синовете ви сега щяха да живеят заможно, а Ерлен щеше да се намира в редиците на най-влиятелните рицари в кралството. Предател се нарича само онзи узурпатор, който се провали. Ако спечели, хората запяват друга песен. Тогава половин Норвегия споделяше вижданията на Ерлен, че общото ни кралство с Швеция е в наша вреда. Всички се надявахме синът на Кнют Порше да се окаже замесен от по-различна мая, по-мъжествен от крал Магнюс, ако го доведем в Норвегия в детските му години. Мнозина се включиха в начинанието на Ерлен и дърпаха въжето заедно с него, но когато от кралския двор разкриха заговора, сподвижниците на мъжа ти до един се скриха в миша дупка. Така постъпиха моите братя, както и други хора, които днес се зоват уважавани рицари и воини. Само Ерлен пострада. Тогава съпругът ти показа, че носи благородно и храбро сърце въпреки допуснатите грешки.

Кристин мълчеше и се тресеше от вълнение.

— Ако това е била причината да оскърбиш Ерлен, ще се наложи да си вземеш думите назад, Кристин. Едва ли ще ти бъде трудно. Едно време подкрепяше Ерлен безрезервно и не даваше и дума да се издума срещу него, макар че той постъпи по начин, недопустим за почтен мъж, още по-малко за знатен господар и изискан приближен на краля. Помниш ли къде ви заварих в Осло? Ти му прости това прегрешение, както и много други!

— Тогава на една карта беше заложено и моето, и неговото щастие. Какво щеше да стане с мен, ако бях изменила на Ерлен?

— Кристин, погледни ме и ми отговори откровено. Ако бях настоял баща ти да не се отмята от дадената дума и се бях съгласил да те взема за жена, макар и обезчестена; ако ти бях казал, че никога няма да ти напомням за срама ти, но не желая да разваля годежа, какво щеше да направиш?

— Не зная.

— Ако те бях принудил под заплаха да се омъжиш за мен, едва ли щеше да ме приемеш на драго сърце в обятията си, Кристин, красавице моя — засмя се грубо Симон.

Лицето й пребледня. Заби очи в земята. Мълчеше. Той пак се засмя:

— Нямаше да ме посрещнеш нежно в брачното ни ложе.

— Щях да те посрещна с нож — прошепна сподавено тя.

— Явно знаеш песента за Кнют от Борг6 — усмихна се сурово той. — Не съм чувал подобно нещо да се е случвало в действителност, но само Бог знае дали ти не си способна да го направиш! — той помълча, помълча, пък продължи: — Къде се чуло и видяло християни да разтрогват свещения си съюз по свое усмотрение, както направихте вие — без законна причина и без съгласието на епископа? Засрамете се. Потъпкахте всичко, което ви се изпречи на пътя, и с цената на грехове наложихте волята си да бъдете заедно. Когато Ерлен се намираше в смъртна опасност, ти се тревожеше единствено за неговото спасение, а той мислеше за теб повече, отколкото за седмината ви синове, за името си и за собствеността си. А сега ви се удаде възможност да живеете в мир и сговор, ала вие не се стараете да поддържате любовта и разбирателството в семейството си. Свидетел съм какъв раздор и недоволство цареше помежду ви в „Хюсабю“, Кристин. Съветвам те да потърсиш помирение със съпруга си заради децата ви. Щом той е по-виновен от теб, значи ти си в по-изгодната позиция да му подадеш ръка — отбеляза Симон с омекнал тон. — На теб ще ти бъде по-лесно да се смириш, отколкото на Ерлен, който толкова дълго понася мизерията в „Хауген“.

— Никак не ми е лесно — прошепна тя. — Показах, че се старая да осигуря що-годе приличен живот на децата си. Претрепвам се от работа заради тях…

— Безспорно — съгласи се Симон. — Спомняш ли си деня, когато с теб се срещнахме по пътя към Нидарус? Беше седнала в тревата и кърмеше Нокве.

Кристин кимна.

— Би ли направила за детето си онова, което сестра ми направи за сина си — да го дадеш на онези, които могат да го защитят по-добре от теб?

Тя поклати глава.

— А ще помолиш ли баща му да забрави как си го обидила в пристъп на гняв? Ще направиш ли това заради Нокве и заради другите ти шестима прекрасни синове? Ще кажеш ли на мъжа си, че момчета се нуждаят от бащината му обич у дома?

— Ще сторя каквото искаш, Симон — промълви Кристин. — Ти ме порица с доста тежки думи — отбеляза тя след малко. — И преди си ме упреквал по-строго от когото и да било.

— Обещавам ти, че това е за последен път — в гласа му се появи някогашната заядлива, весела нотка. — Недей да плачеш, Кристин, но не забравяй какво си ми обещала на смъртния ми одър. — В очите му пак се прокрадна весело пламъче: — Вече веднъж съм имал възможността да се уверя, че на теб не може да се разчита! Успокой се, миличка — помоли той, след като слуша дълго съкрушения й горчив плач. — Бъди сигурна, никога няма да забравя, че си ни помагала като добра и предана сестра. Възстановихме старото си приятелство, скъпа Кристин.

Надвечер Симон помоли да доведат свещеника. Отец Айрик го изповяда, помаза го с елей и му даде последно причастие. Симон се сбогува с прислугата и с петима синовете на Ерлен — Кристин беше изпратила Нокве в „Крюке“. Симон настоя да види децата на Кристин преди смъртта си.

И тази нощ Кристин остана да бди над умиращия. На разсъмване задряма за миг. Събудиха я тихите стенания на Симон. Тя остана покъртена. Докато смяташе, че никой не го чува, той едва доловимо проплакваше от болка като нещастно изоставено дете. Кристин се надвеси над клетника и целуна лицето му няколко пъти. От дъха и тялото му се разнасяше мирис на застояло и смърт. Навън се развидели. Очите на Симон гледаха живо, ясно и спокойно.

Кристин накара Юн и Сигюр да го вдигнат в чаршафа, докато тя оправи леглото му и го застели с меки и удобни покривки. Видя, че преместването причини на Симон ужасни мъки. Той не бе сложил залък в устата си от цяло денонощие, но непрекъснато изгаряше от жажда.

Когато го положиха върху леглото, помоли я да го прекръсти:

— Вече не мога си движа и лявата ръка.

„Но когато изобразяваме кръст над себе си или над нещо, което искаме да защитим с кръстното знамение, е нужно да се сещаме как кръстът се е превърнал в свещенодействие и какво значение носи, както и да си спомним, че мъченическата смърт на Спасителя е придала на кръстния знак почест и сила.“

Симон бе чувал някъде тези думи. Обикновено не мислеше много, когато прекръстваше гърдите си или къщите и имуществото си. Чувстваше се твърде неподготвен да напусне този свят, ала се утешаваше, че все пак, въпреки краткото време, успя да се изповяда и да вземе последното си причастие. Рамборг… Тя е млада, вероятно ще заживее по-щастливо с другиго. Децата им Бог ще ги пази, а Юрд ще се погрижи предано и разумно за благоденствието им. Симон се осланяше на Господ, Който не въздава на хората според заслугите им, а според законите на висшата Си милост…

По-късно през деня от „Крюке“ пристигнаха Сигрид Андресдатер и Гайрмюн. Симон настоя Кристин да отиде да си почине, защото имаше кой да го наглежда и да се грижи за него.

— А и не е никак приятно човек да стои близо до мен — усмихна се леко той.

Кристин избухна в неистов плач, наведе се и отново целуна окаяното му тяло, по което вече личаха белези на разложение.

Симон лежеше мълчалив и спокоен. Треската и болките отслабнаха. Едва ли има още дълго да се мъча, преди да настъпи избавлението ми, помисли си той.

Сам не вярваше, че не изпълни намерението си да й признае какво изпитва, а й говори за Ерлен. Просто не можеше да постъпи по друг начин. И все пак от време на време го обземаха пристъпи на раздразнение.

Гангрената сигурно вече е стигнала до сърцето му. В майчината утроба най-напред се пробужда човешкото сърце и умира последно, когато настъпи смъртта. Съвсем скоро неговото сърце ще замлъкне.

Надвечер Симон бълнуваше. На няколко пъти нададе силни стенания, от които на околните им се смразяваше кръвта. През повечето време обаче се смееше тихо и повтаряше името си или поне така предположи Кристин. Ала Сигрид, надвесена над брат си, й прошепна, че Симон говори за техен братовчед, с когото били добри приятели като деца. Към полунощ болният се умири и заспа. Сигрид убеди Кристин да си полегне на другото легло в стаята.

Малко преди да се зазори, Кристин се събуди, защото в стаята настана смут. Симон започна да агонизира. Изгуби способността да говори, но все още я познаваше, личеше по очите му. Изведнъж в тях сякаш се строши парче стомана: скриха се под клепачите. Но клетникът продължи да се мъчи, а от гърдите му се изтръгваха предсмъртни хрипове. Свещеникът дойде и прочете молитви за умиращи. Двете жени седяха до леглото, а в стаята се събраха всички от имението. Малко преди пладне Симон най-сетне издъхна.

На следващия ден във „Формо“ пристигна Юрд Андресьон. Докато бързал да дойде, погубил един кон от препускане. Още в Брайдин разбрал за смъртта на брат си и отначало запази самообладание. Но когато сестра му, обляна в сълзи, му се хвърли на врата, той я притисна към гърдите си и се разхлипа като дете.

По това време Рамборг Лаврансдатер държеше в обятията си новородения си син в „Дюфрин“. Гауте Ерленсьон тъкмо влязъл и още преди да обясни за какво е дошъл, Рамборг надала оглушителен писък „Симон умира!“. После се строполила и се загърчила в спазми. Детето се появи на бял свят шест седмици по-рано от очакваното, ала всички се надяваха да оцелее.

Почетоха паметта на Симон Андресьон с голям помен и го погребаха до хора в църквата „Свети Улав“. Жителите от околността одобриха последния дом, който си беше избрал. Старият род от „Формо“, чийто последен потомък сред мъжете беше Симон Семюнсьон, някога се славеше като влиятелен и знатен. Астрид Симонсдатер се омъжи за богаташ, а синовете й се сдобиха с рицарско звание и служиха в редиците на краля, но много рядко се отбиваха в имението на майка си.

Когато внукът на Астрид се засели във „Формо“, хората се зарадваха, че той ще възроди името на стария род. За кратко престанаха да смятат Симон Андресьон за пришълец и сега скърбяха дълбоко за преждевременната му смърт, защото Симон бе навършил едва четирийсет и две години.

5.

Седмиците минаваха, а Кристин продължаваше да събира смелост в сърцето си, за да съобщи на Ерлен последната молба на покойника. Беше решена да изпълни волята му, но й се струваше трудно начинание. В „Йорун“ имаше много работа. И тя преговаряше със самата себе си, за да отложи пътуването си до „Хауген“.

След Великден Рамборг Лаврансдатер пристигна във „Формо“. Беше оставила децата си в „Дюфрин“. Кристин я попита как са. Били добре. Двете момичета плакали горчиво и скърбели много за загубата на баща си. Андрес, твърде малък, още не разбирал какво се е случило. А новороденият син, Симон Симонсьон, поукрепнал и имало изгледи да заякне и да наедрее.

Рамборг почти не излизаше от имението. Само няколко пъти отиде на църква и на гроба на мъжа си. Кристин я посещаваше при всяка възможност. Искаше й се да опознае по-добре малката си сестра. Вдовицата изглеждаше като дете в траурните си дрехи. Тежката тъмносиня рокля никак не подхождаше на крехкото й, сякаш недорасло тяло, а ленените ленти под черния вълнен воал, който падаше на колосани гънки от главата почти до подгъва на полите й, ограждаха малкото й изпито триъгълно лице и му придаваха жълтеникав оттенък. Тъмни кръгове се вдълбаха под големите й очите, а черните зеници потъмняха и се разшириха.

По време на сенокоса измина седмица, без Кристин да намери време да се отбие при сестра си. Косачите й обадиха, че Рамборг имала гост във „Формо“ на име Ямелт Халваршон. Кристин беше чувала това име от Симон. Ямелт притежаваше много голямо имение недалеч от „Дюфрин“. Двамата със Симон бяха приятели от деца.

По време на сенокоса цяла седмица валя дъжд и Кристин посети сестра си. Поговори за лошото време и за сеното, разпита я как вървят работите в „Формо“. Неочаквано Рамборг подхвана:

— Отсега нататък Юн ще се оправя с имението. След няколко дни заминавам на юг, Кристин.

— Бедничката, затъжила си се за децата — кимна Кристин.

Рамборг стана и започна да снове из стаята.

— Ще ти кажа нещо, което вероятно ще те изненада. Съвсем скоро ти и децата ти ще получите покана за сватба в „Дюфрин“. Приех предложението на Ямелт да се омъжа за него. Юрд ще ни сгоди.

Кристин мълчеше. Пребледняла, Рамборг се вторачи упорито в нея с черните си очи.

— Доколкото разбирам, няма да останеш дълго вдовицата на Симон — отвърна по-голямата сестра. — А аз си мислех, че скърбиш за него… Ти решаваш какво ще правиш.

Рамборг остана безмълвна. След малко Кристин по пита:

— Юрд Андресьон знае ли, че възнамеряваш да се омъжиш повторно толкова скоро?

— Да — Рамборг отново заснова из стаята. — Хелга ме посъветва да взема Ямелт за мъж. Богат е. А Юрд е умен мъж и отдавна е разбрал колко нещастен беше бракът ми със Симон — засмя се тя.

— Какви ги говориш! Никой не е останал с впечатлението, че двамата сте живели зле. Хората виждаха само сговор и разбирателство помежду ви. Симон ти угаждаше непрекъснато, купуваше ти каквото поискаш и се стараеше да те пощади от тежък и изтощителен труд, та да се радваш на младостта си. Симон обичаше децата си и всеки ден ти показваше своята признателност, задето си ги родила.

Рамборг се усмихна ехидно, а Кристин продължи разпалено:

— Ако ти се струва, че не сте живели добре, вината не е на Симон.

— Съгласна съм — отвърна Рамборг. — Аз ще поема вината, щом ти нямаш смелостта да го направиш.

Кристин я погледна безпомощно.

— Сестро, сама не знаеш какво говориш.

— Напротив — възрази Рамборг. — Ти може би наистина не знаеш. Никога не си мислила за Симон и не се съмнявам, че изобщо не си се досещала. За теб той беше удобно спасение, когато ти беше нужен помощник, готов да носи нажеженото желязо заради теб. Изобщо не си отделяла време да размишляваш над въпроса какво му струва това. Да, порадвах се на младостта си. Симон ме качваше на седлото, засмян и мил, и ме изпращаше да се веселя при роднини и приятели. А когато се прибирах, ме посрещаше пак така засмян и мил и ме потупваше, както се потупва куче или кон. Дори и по време на дългите ми отсъствия не му липсвах.

Кристин се изправи и застана до масата. Рамборг сновеше напред-назад и кършеше ожесточено ръце, а кокалчетата й пукаха.

— Ямелт — малко по-спокойно подхвана тя. — Отдавна зная какво мисли за мен. Разбрах за любовта му още докато жена му беше жива. Никога не е издавал чувствата си с дума или постъпка. Няма нищо такова! И той преживява тежко смъртта на Симон. Това е самата истина! Хелга ни каза, че според нея сега е моментът двамата да… А и няма какво повече да чакам. Времето нито ще облекчи, нито ще усили тъгата ми по Симон. Искам да усетя какво е да живееш с онзи, който години наред тайно е мечтал за теб. Вече разбрах как се чувства жена, чийто съпруг цял живот е копнял за друга.

Кристин не помръдна. Рамборг се спря пред нея, от очите й хвърчаха злобни искри:

— Няма как да отречеш, че думите ми са истина!

Кристин излезе от стаята мълчаливо, с наведена глава. Докато стоеше под дъжда на двора и чакаше слугата да доведе коня й. Рамборг се появи на вратата и се вторачи в по-голямата си сестра с черни, изпълнени с ненавист очи.

На следващия ден Кристин се сети какво обеща на Симон, ако Рамборг се ожени повторно. Върна се във „Формо“. Нямаше да е никак лесно да изпълни намерението си. А най-голямата беда се състоеше в убеждението, че няма да успее да пророни нито една дума в подкрепа и за утеха на по-малката си сестра. Женитбата на Рамборг с Ямелт от „Елин“ й се струваше необмислена постъпка, особено като се има предвид в какво душевно състояние се намира. Но Кристин осъзнаваше колко безсмислено е да се противопостави на сестра си.

Рамборг отказа сърдито и остро на сестра си да пусне заварената си дъщеря в „Йорун“.

— Средата в твоето имение не ми се струва никак подходяща за младо момиче.

Кристин смирено се съгласи с нея.

— Обещах на Симон да взема Арнерд…

— Ако под влиянието на силната треска, която е замъглила разсъдъка му, той не е осъзнавал, че ме оскърбява с това свое желание, ти сигурно ще разбереш колко обидно звучи молбата ти — отвърна Рамборг.

Кристин се прибра в „Йорун“, без да изпълнила поръчението на Симон.

Следващата сутрин предвещаваше хубаво време. Когато синовете й влязоха да закусят, Кристин им нареди да приберат сеното без нея, защото тръгвала на път и щяла да отсъства няколко дни.

— Ще отида в Довре да намеря баща ви. Решила съм да го помоля да забрави разногласията ни и да го попитам кога ще се прибере.

Синовете й се изчервиха. Не смееха да се вдигнат очи, но майката забеляза колко се зарадваха. Притегли Мюнан към себе си и се наведе:

— Ти сигурно вече забрави баща си, нали, мъниче?

Момчето кимна безмълвно с искрящи очи. И останалите погледнаха майка си крадешком: от години не бяха я виждали толкова хубава и младолика.

Малко по-късно Кристин излезе на двора, облечена за пътуването с църковната си премяна: черна вълнена рокля, извезана със сини и сребристи нишки на врата и на ръкавите; черно палто с качулка, но без ръкави, защото се намираха в разгара на лятото. Нокве и Гауте оседлаха конете: искаха да придружат майка си. Тя не им възрази, ала не беше никак словоохотлива, докато яздеха на север по пътя Рустен и се изкачваха към планината Довре. Умислена, мълчеше, а в редките случаи, когато се обръщаше към момчетата, говореше за други неща, а не за целта на пътуването си.

Стигнаха до склона, откъдето се виждаше как покривите на къщите в „Хауген“ се открояват на небосвода. Кристин помоли момчетата да се върнат в „Йорун“.

— Вероятно се досещате, че двамата с баща ви имаме да си кажем много неща и бихме искали да останем насаме.

Братята кимнаха, пожелаха късмет на майка си и обърнаха конете към дома.

Планинският вятър разхлаждаше и освежаваше пламналите й бузи, когато изкачи и последното възвишение. Слънцето позлатяваше малките сиви къщи, които хвърляха дълги сенки на двора. Зърното тъкмо бе изкласило и красеше нивите, проблясваше на светлината и се поклащаше при повеите на вятъра. По всички канари и над заоблените върхове се полюшваше висока върбовка, цъфнала с алени цветове, а на места сеното беше прибрано на купи. Но в имението не се забелязваха признаци на живот. Дори не я посрещна предупредителен кучешки лай.

Кристин разседла коня и го напои от ведрото с вода. Нямаше желание да го оставя тук и го поведе към конюшнята. Слънцето печеше през големия отвор на тавана, а между гредите се подаваха буци трева и пръст от покрива. Не личеше вътре да е живял кон. Завърза жребеца и отново излезе на двора.

Надникна в мрачния пуст обор. По мириса разбра, че отдавна никой не е влизал вътре. На външната стена съхнеха няколко кожи от дивеч. Когато се приближи, от кожите се разхвърча цяло ято сини мухи. На северния фронтон струпана пръст и торф покриваха цялата стена до облицовъчната дъска. Ерлен вероятно го бе направил, с цел да защити стената от вятъра.

Кристин очакваше къщата да е заключена, но с натискането на дръжката вратата се отвори. Явно Ерлен нехаеше дали домът му е достъпен за всеки странник.

Тя пристъпи в стаята. Лъхна я непоносимо застоял въздух и остър, неприятен мирис на кожи и на конюшня. Първото усещане, което я връхлетя в дома на Ерлен, беше разтърсващо разкаяние и съчувствие. Това жилище й приличаше на истинска бърлога.

Да, Симон, ти се оказа прав.

Някога малката стая беше грижливо обзаведена. Огнището беше снабдено дори с иззидан отвор, та помещението да не се пълни с дим като двуетажната къща в „Йорун“. Но когато Кристин отвори димната вратичка, за да се освежи малко застоялия въздух, забеляза, че коминът е запушен с няколко едри камъка. Стъклото на прозореца към покритата галерия беше строшено и дупката — запълнена с парцали. А заради мръсотията, покриваща пода в стаята, дъските почти не се виждаха. Върху пейките вместо възглавници бяха натрупани оръжия, кожи и стари дрехи. Мухи бръмчаха навсякъде.

Кристин подскочи от ужас и се разтрепери, останала без дъх, а сърцето й заблъска в гърдите: в най-далечното легло, където при последното й посещение положиха трупа на Елине, лежеше нещо, покрито със сукно. Направо не смееше да си помисли какво би могло да бъде…

Стисна зъби и се насили да повдигне плата. Оказаха се Ерленовата броня, шлем и щит. Беше ги захвърлил върху голите дъски на леглото.

Погледна към другото легло, където бяха открили телата на Бьорн и Осхил. Сега там сигурно спи Ерлен, а и самата тя щеше да легне на същото място през нощта.

Какво ли е усещането да живееш в тази къща, да спиш в нея? Съчувствието задуши всички останали чувства. Приближи се до леглото. Явно отдавна не беше оправяно. Сеното под кожения чаршаф се беше втвърдило от дългата употреба. Върху леглото бяха метнати само няколко овчи кожи, а от двете мръсни възглавници в сукнени калъфки се разнасяше смрад. Повдигна чаршафите и от тях изпадаха прах и боклуци. Постелята на Ерлен прилягаше на коняр, а не на благородник, който не може да се насити на разкош. И при най-незначителния повод съпругът на Кристин имаше навика да си облича копринена риза, кадифе и фина кожа. Той се гневеше, задето ежедневното облекло на децата им се състои от домашнотъкано сукно; не одобряваше решението й да ги кърми от гръдта си и да се включва в домакинската работа редом с прислугата. Да не си селянка, ядосваше се той.

Исусе, нали сам той я докара до това положение…

Не, и дума няма да продумам. Ще си взема назад всичко, което му казах, Симон. Ти се оказа прав — бащата на синовете ми не бива да живее тук. Ще му подам ръка за помирение и ще му поднеса устните си. Ще го помоля за прошка.

Никак не ми е лесно, Симон. Но ти имаш право… Кристин си спомни проницателните му сиви очи. Погледът му запази решимостта си до самия край. Въпреки че окаяното му тяло беше започнало да се разлага, от очите му струеше яснота и чистота, докато сякаш някой прибра душата от тялото му, както се издърпва острие на меч, потънал в плътта. Кристин знаеше, че Рамборг казва истината. Симон бе обичал Кристин през всичките тези години.

Не минаваше ден след смъртта му, без тя да се сети за него и като че ли бе разбрала за любовта му още преди Рамборг да заговори за това. И тогава Кристин се постара да възкреси наум всеки спомен за Симон още от мига на запознанството им. През всичките тези години Кристин живя с лъжлива представа за някогашния си годеник. Преиначаваше тези спомени, както недобросъвестен бродяга подправя монета и добавя примеси от некачествена руда в среброто. Симон я освободи от дадената дума и пое вината за разтрогването на годежа им, а Кристин си внуши, че той, знаейки за обезчестяването й, е отвърнал лице от нея, изпълнен с презрение. Тогава, застанала в градината на монашеската обител, Кристин получи свободата си и съвсем забрави нещо важно: Симон още я смяташе за чиста и непорочна и прояви готовност да понесе срама за непостоянството и непокорството й. Поиска само едно — баща й да узнае кой е истинският виновник за раздялата им.

Не, Симон беше напълно невинен за проваления годеж. Когато научи колко е покварена, той се отзова и с негова помощ Кристин запази блясъка си на честна девойка в хорските очи. Ако тя бе успяла да го обикне, Симон щеше да се ожени за нея, без да й натяква и да стаи в душата си огорчението от позорната й постъпка.

И при все това Кристин осъзнаваше, че не би могла да го обикне. Никога нямаше да обикне Симон Андресьон. Същевременно Симон притежаваше всичко онова, чиято липса я вбесяваше у Ерлен. Самата тя е жалка жена: знае само да се оплаква.

Симон цял живот се бе раздавал на жената, която обича. Досега Кристин си мислеше, че и тя е правила същото за него.

Дори когато приемаше подаръците, му нехайно и неблагодарно, той й се усмихваше. Явно често се е чувствал угнетен в нейно присъствие, даде си сметка тя. Зад необикновено безизразната си физиономия Симон е криел тъга. Но той винаги пропъждаше лошите мисли, пускаше някоя весела шега и отново й предлагаше да се възползва от защитата, помощта и щедростта му.

Когато Ерлен приемаше даровете й, без да ги забележи, Кристин изпадаше в ярост, заравяше дълбоко болката си и непрекъснато си я припомняше.

Тук, в тази стая някога изрече дръзки думи: „Сама реших да поема по дивата пътека и няма да обвинявам Ерлен, ако тя ме отведе в пропастта.“ Обърна се с това обещание към жената, която подтикна към смъртта, за да осигури простор за любовта си.

Кристин проплака силно, скръсти ръце на гърдите си и се залюля. Да, тогава тя гордо заяви, че няма да се оплаче от Ерлен дори и той да се измори от нея, да й изневери, да я изостави…

Ако Ерлен се беше провинил в тези прегрешения, ако я беше излъгал веднъж и си бе взел поука, тя щеше да удържи на думата си. Но той не я измами само веднъж. Той непрекъснато предаваше доверието й и превърна живота й в безконечна тревога и несигурност. Не, Ерлен не я излъга, но и не й осигури спокойствие. Сякаш всичко това нямаше край. И ето, тя отново идва, за да го моли да се прибере и да продължи ежедневно да пълни чашата й с неизвестност и безпокойство, с напразни очаквания, с копнежи, страх и потъпкани надежди.

Кристин се чувстваше изтощена от постъпките му. Вече нямаше младостта и смелостта да живее с него, а вероятно дори и в дълбока старост той щеше да има власт над нея. Не беше достатъчно млада, за да понесе съжителството с него, нито достатъчно стара, за да понесе характера му с търпение. Превърна се в окаяна жена. Май винаги е била такава. Симон се оказа прав.

Симон и баща й. Двамата продължиха да я обичат със същата преданост, макар тя да потъпка волята им заради мъжа, когото вече сама не можеше да понася…

О, Симон, зная, ти никога не си искал да ми отмъщаваш. Но сега се питам, Симон, дали в гроба си усещаш, че вече си отмъстен…

Кристин не издържаше да стои така. Трябваше да се залови с нещо. Оправи леглото, огледа се за метла, но не намери. Надникна в килера. Сега разбра защо мирише на конюшня. Вътре Ерлен беше стъкмил стая за коня си. Беше изметено и чисто. Седлото и сбруята, окачени на стената, изглеждаха добре поддържани и смазани, а повредите по тях — поправени.

Отново съчувствието отми всички други мисли. Нима Ерлен държи Черньо вътре, защото не понася самотата си?

Кристин чу шум в покритата галерия. Пристъпи към прозореца, замъглен от прах и паяжини. Различи женска фигура. Извади парцалите и надникна. Жената остави навън ведро с мляко и малко сирене. Беше на години, куца, грозна и облечена бедно. Кристин не съзнаваше ясно колко по-леко задиша, като огледа непознатата.

Поразтреби стаята. Намери надписа, който Бьорн Гюнаршон издълба върху греда на по-дългата стена. Понеже беше на латински, Кристин разбра само, че Бьорн се нарича Dominus и Miles7. Прочете и името на бащиното му имение в областта Елвесюсел, което изгуби заради Осхил Гаутесдатер. Сред фините гравюри по почетното място на трапезата присъстваше и гербът му с еднорога и листата на водна лилия.

След малко на Кристин й се причу, че навън трополи кон. Излезе в преддверието и надникна.

От склона с широколистни дървета пред имението се задаваше висок черен жребец, впрегнат да дърпа шейна с дърва. До него крачеше Ерлен. Върху дървата се бе разположило куче, а наоколо бягаха още няколко.

Черньо, андалусецът, опъваше хамута и теглеше товара по тревистата част на двора. Едно от кучетата се спусна с лай надолу към къщата. Ерлен, който вече бе започнал да разпряга коня, забеляза безпокойството на кучетата. Взе брадвата от шейната и се приближи до къщата.

Кристин се скри вътре и затвори вратата след себе си. Спотаи се до огнището и зачака разтреперана.

Ерлен влезе с брадвата в ръка, а кучетата нахълтаха. Веднага намериха непознатата и започнаха да лаят оглушително.

Кристин видя как лицето му мигновено се обля в кървава червенина и се подмлади. Съпругата долови живия трепет на изящните му колебливи устни и се вгледа в големите му очи, врязани дълбоко под сенките на веждите.

Гледката я остави без дъх. Забеляза тъмната къса брада, покрила долната част на лицето му и посивялата му неподдържана коса. Руменината за миг избиваше по бузите му, а после пак се отдръпваше от тях, както когато бяха млади. От Ерлен лъхаше красота и младост. Сякаш нищо не бе в състояние да го сломи.

Дрехите му бяха в окаяно състояние: синята риза — изпоцапана и дрипава; коженият корсет над нея — надраскан, олющен и раздран около дупките за връзките. Но материята прилепваше плътно по тялото му и се огъваше послушно при всяко негово грациозно и силно движение. Опънатите кожени панталони бяха протрити на едното коляно, а на прасеца на другия крачол шевът се беше спукал. При все това Ерлен повече от всякога изглеждаше като потомък на аристократи и знатни господа. Високата му снажна фигура с широките, малко приведени рамене и дългите му изящни крайници радваше окото и внушаваше спокойствие. Той прехвърли тежестта на тялото си върху единия си крак, хвана се за колана около гъвкавия си кръст и отпусна другата си ръка, с която държеше брадвата.

Извика кучетата. Наблюдаваше Кристин, а по лицето му се разливаше ту червенина, ту бледност. Известно време и двамата мълчаха. Ерлен проговори с леко разколебан глас:

— Защо дойде, Кристин?

— Исках да проверя как си — отвърна тя.

— Е, вече видя — той се огледа. — Както разбра, живея доста сносно. Добре че си решила да дойдеш в ден, когато у дома е подредено и чисто — забеляза как по лицето й пробяга лека усмивка. — Или може би ти си подредила — засмя се тихо той.

Ерлен остави брадвата и седна на външната пейка с гръб, облегнат на масата. Изведнъж стана сериозен:

— Много си напрегната. Да не би в „Йорун“ да се е случило нещо с момчетата?

— Не — удаде й се да му каже каква е целта на посещението й: — Синовете ни се чувстват чудесно и се развиват добре. Но им е много мъчно за теб, Ерлен. Дойдох при теб, мъжо, за да те помоля да се прибереш у дома. Липсваш на всички ни — тя сведе поглед.

— Добре изглеждаш, Кристин — погледна я Ерлен с лека усмивка.

Тя почервеня, сякаш й беше ударил плесница.

— Не това е причината…

— Зная, че не ме молиш да се прибера, защото си твърде млада и здрава, за да живееш като вдовица — довърши мисълта й Ерлен, след като тя млъкна. — Дори и да се прибера, нищо добро няма да излезе от това, Кристин — сериозно заключи той. — „Йорун“ процъфтява в ръцете ти, зная го. Всяко твое начинание жъне успех. А аз съм доволен от живота си.

— Децата страдат, защото с теб сме скарани.

— О — проточено отвърна Ерлен. — Те са съвсем млади. Едва ли преживяват нашите разногласия толкова тежко, че да не ги забравят, когато им дойде времето да се разделят с детството си. Защо пък да не ти кажа? — усмихна се той. — С тях се срещаме.

Кристин и без това подозираше нещо такова, но се почувства унизена. Сякаш Ерлен целеше точно това, защото не допускаше тя да е разбрала. Синовете им нямаха представа, че майка им се досеща за срещите. Кристин подхвана сериозно:

— Както и ти знаеш, много неща в „Йорун“ би трябвало да са другояче…

— С момчетата не говорим на такива теми — усмихна се той. — Ходим на лов. Сигурно си гладна и жадна — скочи от пейката той, — А и стоиш права. Седни на почетното място, Кристин. Хайде, миличка! Няма да ти преча, ще седна на пейката.

Донесе млякото и сиренето, намери хляб, масло и изсушено месо. Кристин беше гладна и изпитваше силна жажда, но преглъщаше трудно храната. Ерлен ядеше лакомо и немарливо, както винаги, когато наоколо няма негови роднини, но този път привърши бързо.

Докато се хранеха, той й разказа за ежедневието си. Съседите му в подножието на склона обработвали земите му и му носели мляко и малко продукти. Ходел на лов и за риба и някак неочаквано спомена, че обмислял възможността да напусне страната и да постъпи на служба при някой чуждестранен военен пълководец.

— О, не, Ерлен!

Погледна я изпитателно, но тя не добави нищо. В стаята падна сумрак. Лицето и забрадката й хвърляха бледи отблясъци върху тъмната стена. Ерлен се изправи и стъкна огъня. После възседна напреки пейката и се обърна към Кристин. Отражения на червените пламъци заиграха по тялото му.

Как изобщо може да му хрумне подобно нещо, упрекна го наум тя. Когато беше на възрастта на Ерлен, баща й почина. Кристин очакваше съпругът й някой ден наистина да осъществи намерението си, да се поддаде на идеята си и да се впусне в търсене на нови приключения.

— Не ти ли стига, че избяга от долината, където живеем аз и децата ти, а сега искаш да напуснеш и страната ни! — разпалено възрази съпругата.

— Ако бях разбрал по-рано какво е мнението ти за мен, щях да напусна имението ти преди това. Но съм наясно, че ти беше принудена да изтърпиш много неволи заради мен…

— Не говори така, Ерлен. Казваш моето имение, но като мой съпруг имаш пълното право да разполагаш с цялата ми собственост — усети колко несигурно прозвуча гласът й.

— Да — кимна той, — но стопанисвах зле моята собственост — той млъкна за малко. — Помня, че когато беше бременна с Нокве, говореше за детето в утробата ти като за моя наследник на почетното място в „Хюсабю“. Кристин, разбирам всичко. Било ти е много тежко. Най-добре нещата да си останат каквито са в момента. На мен сегашният живот ми харесва.

Кристин потръпна и огледа притъмнялата стая. Сенките изпълваха всеки ъгъл, а светлината от пламъците танцуваше по стените…

— Не проумявам — не се отказваше тя, на ръба да се строполи от безсилие — как издържаш в тази къща. Нямаш с какво да се занимаваш, при теб не живее никой… Защо поне не си наемеш ратай?

— Според теб е редно поне да стопанисвам имението, така ли? — засмя се Ерлен. — О, не, Кристин, знаеш, че никак не ме бива за селски труд. Не мога да водя уседнал живот…

— Уседнал, казваш. Нима цяла зима не водиш точно такъв живот тук?

— В този смисъл — да — по устните на Ерлен се изписа далечна, блуждаеща някъде усмивка. — Сега не се налага да мисля за друго, освен за онова, което се рее в съзнанието ми, и затова си позволявам да отпътувам и да се връщам, когато поискам. И, знаеш ли, открай време съм бил такъв — нищо не смущава съня ми, ако няма за какво да будувам. Спя като мечка в бърлогата си, когато времето не е подходящо да ходя из планината.

— Не се ли страхуваш да живееш съвсем сам? — прошепна Кристин.

Първо той я погледна с недоумение. После се засмя.

— Защо да се страхувам? Защото из къщата бродят духове ли? Не съм забелязал подобно нещо. Понякога дори ми се иска роднината ми Бьорн да ме навести. Помниш ли, че веднъж той ми каза: няма да издържиш, когато ножът опре до кокала ти. Сега ми се ще да отговоря на този рицар, че не се изплаших особено, когато ми провесиха въжето на врата.

По тялото на жената премина тръпка. Тя продължи да мълчи.

Ерлен се изправи.

— Май стана време да си лягаме, Кристин.

Побиха я ледени тръпки, докато наблюдаваше как Ерлен отметна покривката над снаряжението си, разстла я върху леглото и хвърли отгоре мръсните възглавници.

— По-удобно легло не мога да ти предложа.

— Ерлен! — тя стисна ръце пред гърдите си и се почуди какво да каже, за да постигне отсрочка — боеше се ужасно. Сети се, че е обещала да предаде нещо на мъжа си: — Ерлен, нося ти послание от Симон. Когато лежеше на смъртно легло, ме помоли да ти предам, че не е изминал ден, без да се разкае за думите, които ти е наговорил на последната ви среща. Окачестви ги като несправедливи. Моли те да му простиш.

— Симон — Ерлен се хвана за таблата на леглото и наведе глава. — Той е човекът, за когото най-малко ми се ще да си спомням.

— Не зная за какво сте се скарали — продължи Кристин. Думите на Ерлен й се сториха ужасно безсърдечни. — Но някак не вярвам на думите му, че е проявил високомерие към теб. Той не беше такъв човек. Дори и да се е показал надменен, вината едва ли е само негова.

— Той ме подкрепяше като брат в тежки моменти — поклати глава Ерлен. — А аз приемах помощта му и приятелството му, без да подозирам каква непоносимост изпитва към мен. В миналото се е живеело по-лесно. Тогава съперници като нас двамата със Симон си обявявали дуел, срещали се на някоя отдалечена нива и оставяли късметът да определи кой ще действа по-ловко с оръжието и ще спечели русата девойка.

Ерлен вдигна старо палто от пейката и го преметна през ръката си:

— Искаш ли да оставя кучетата при теб през нощта?

— Къде отиваш? — изправи се Кристин.

— Да си легна в плевнята…

— Не! — от вика й той се спря — елегантен, изправен и млад на червеникавата светлина от замиращата жар в огнището. — Нямам смелост да спя сама в тази стая… страх ме е…

— А ще се осмелиш ли да легнеш в обятията ми? — Кристин долови усмивката му в мрака и остана безсилна да й устои. — Не се ли боиш, че ще те задуша в прегръдките си?

— Само да можеше наистина да го поискаш — притисна се тя към гърдите му.

Когато се събуди, Кристин забеляза по прозореца, че навън вече се е развиделило. Ерлен спеше с глава, отпусната върху рамото й. Лявата му ръка тежеше върху гърдите й, а дясната стискаше лакътя й.

Кристин погледна прошарената му коса, после съсухрените си гърди: над и под тях се очертаваха високо извитите дъги на ребрата й под тънката й кожа. Обзе я страх, докато я връхлитаха спомените от снощи. В тази стая — двама души на тяхната възраст… Обзеха я отвращение и срам, когато видя зачервените петна от подкожни кръвоизливи по отрудените си майчински ръце и по изпосталялата си гръд. Побърза да придърпа кожената покривка и да се завие с нея.

Ерлен се събуди, изправи се отривисто на лакът и се втренчи в лицето й с въгленовочерни от съня очи.

— Помислих си… — той отново се отпусна до нея. От буйната радост и тревогата в гласа му по цялото й тяло полазиха неудържими сладостни тръпки. — Помислих си, че пак съм сънувал…

Тя долепи устни до неговите и обгърна врата му с ръце. Никога, никога не бяха преживявали толкова блажена нощ.

Следобед, когато слънчевата светлина вече пожълтя, а сенките по зеления двор се удължиха, двамата тръгнаха за вода от потока. Ерлен носеше двете кофи. Кристин вървеше до него със свободни ръце, изправена и снажна. Забрадката й се бе свлякла на раменете. Кестенявите й разпуснати коси блестяха на слънцето. Затвори очи и вдигна лице към светлината. Усещаше как бузите й поруменяха, а чертите на лицето й смекчиха остротата си. Всеки път, когато погледнеше към Ерлен, свеждаше развълнувано клепки, защото виждаше в очите му колко се е подмладила.

Ерлен реши да се изкъпе в потока. Слезе малко по-надолу, а Кристин седна на тревата и се облегна на един камък. Ромоленето и бълбукането на потока я унесе в полудрямка. От време на време отваряше очи и пропъждаше с ръка досадните комари и мухи. Долу, сред ракитака, зърна бялото тяло на Ерлен. Вдигнал крак върху голям камък, той се търкаше с наръч трева. Кристин отново затвори очи и на устните й се появи изморена, но щастлива усмивка. Все още беше безсилна да му устои.

Ерлен се просна по корем на тревата до нея. Косата му беше мокра, а алените му устни — студени от водата, когато ги притисна към дланта й. Беше се избръснал и облякъл по-хубава риза, но и тя не изглеждаше особено спретната. През смях той закри подмишницата си, където висеше парче скъсан плат:

— Можеше поне да ми донесеш една свястна риза, след като най-сетне се реши да ме навестиш.

— Щом се приберем, веднага ще се заловя да шия и кърпя ризите ти — отвърна усмихнато тя и погали челото му.

Той сграбчи ръката й:

— Няма да те пусна да си тръгнеш оттук, Кристин.

Тя се усмихна, но замълча. Ерлен се плъзна по корем малко по-надолу. Под храстите във влажната сянка растяха куп дребни бели звездици. По листата им прозираха синкави жили като вени на женски гърди, а в средата на всеки цвят бе набъбнала малка кафяво-синя пъпка. Ерлен започна да ги къса.

— Кристин, нали умееш да разпознаваш растенията? Как се наричат тези.

— Тревата на Фриг8. Недей, Ерлен — пламнала от смущение, тя отблъсна ръката му, когато той се опита да накичи гръдта й с цветята.

Ерлен се разсмя и започна да къса със зъби белите венчелистчета едно по едно. После изсипа цветята в шепата й и я затвори:

— Помниш ли как някога се разхождахме в градината на Хофвинската болница? Тогава ми даде роза.

Кристин бавно поклати глава и се усмихна леко:

— Не аз ти я дадох, а ти си я взе от ръката ми.

— Ти ми позволи да си я взема, а после и да те завоювам, Кристин. Тогава притежаваше нежността и смирението на роза, но по-късно ме прободе до смърт с бодлите си, душице моя — Ерлен се сгуши в скута й и обгърна талията й с ръце. — Снощи не се стърпя да чакаш кротко…

Тя наведе глава и скри лице в рамото му.

На четвъртия ден двамата потърсиха убежище в брезовата гора между ниските скали пред имението, защото тогава арендаторът обикновено прибираше сеното. Кристин и Ерлен безмълвно постигнаха съгласие да не издават, че тя му е на гости. Той слиза на няколко пъти до къщите долу за храна и напитки, но тя остана, скрита в пирена между нискостеблените брези. Сега от мястото, където седяха, виждаха как мъжът и жената от съседната къща мъкнат едва–едва балите със сеното на гръб.

— Кристин, помниш ли, че някога ми обеща да ми помагаш, когато се озова в малко стопанство без слуги? Щяла си да гледаш две крави и няколко овце.

Кристин се разсмя, докато си играеше с косата му.

— И какво според теб ще си помислят синовете ни, ако майка им ги изостави сами в имението?

— На тях ще им хареса сами да се разпореждат в „Йорун“ — засмя се Ерлен. — Гауте е пълноправен стопанин, макар и съвсем млад, а Нокве е кажи-речи вече мъж.

— А, не — възрази майката. — Той така си мисли, както впрочем и останалите му братя без двамата мъници, но има още много хляб да изяде, преди да му дойде умът в главата.

— Ако се е метнал на баща си, ще се вразуми късно или просто никога — отвърна Ерлен и се усмихна загадъчно: — Кристин, ти все още си въобразяваш, че можеш да скриеш децата зад полата си, но на Нокве през лятото му се роди син. Сигурно не си разбрала.

— Не! — възкликна тя ужасена и пламнала от срам.

— Да, но детето се роди мъртво. Нокве престана да се мярка близо до майката — съпругата на покойния син на Пол, която живее тук наблизо. Вдовицата твърдеше, че детето било негово, и Нокве определено имаше вина в случая, каквото и да говорим. Да, с теб остаряваме…

— Нима не се възмущаваш, задето синът ти си е навлякъл безчестие и е причинил такова нещастие!

Сърцето я заболя от лекомислените думи на мъжа й. Ерлен сякаш се забавляваше, че тя едва сега научава за детето на Нокве.

— Какво очакваш да кажа? Момчето е вече на осемнайсет. Сама виждаш, няма смисъл да следиш зорко синовете си, все едно са още невръстни деца. След като се пренесеш при мен, ще се погрижим да задомим Нокве.

— Ерлен, нали осъзнаваш колко трудно ще ни бъде да намерим подходяща жена за него. Не, мъжо, случилото се е знак, че е редно да се прибереш с мен у дома и да ми помогнеш да укротим младежите.

Ерлен отривисто се надигна на лакът:

— Няма да се прибера, Кристин. В родния ти край ме посрещнаха като чужденец, такъв и ще си остана. Всички хора ме възприемат единствено като осъден за предателство към короната и измяна на родината. Нима никога не си се замисляла, че през всичките тези години, прекарани в „Йорун“, се чувствах не на място, защото в „Хюсабю“ бях свикнал да ме уважават и почитат. На младини пак ми се носеше слава на морално пропаднал и ме отлъчиха от Църквата, но въпреки всичко бях Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“! После дойде времето късметът да ми се усмихне и успях да покажа, че не съм помрачил съвсем славата на прадедите си. Казвам ти, в това малко стопанство съм свободен. Никой не ходи след мен да проверява какво върша, никой не злослови зад гърба ми. Кристин, единствена моя любима, чуй ме, остани при мен! Никога няма да съжаляваш за решението си. Тук ще живеем по-добре отколкото в „Хюсабю“. Не зная защо, но там така и не успях да се почувствам весел и безгрижен. Докато Елине беше при мен, изживях същински ад, а и двамата с теб не бяхме истински щастливи. Но сам всемогъщият Бог ми е свидетел, че от мига, когато се запознахме, не съм спирал да те обичам. „Хюсабю“ беше прокълнато място. Майка ми се измъчваше до смърт, а баща ми винаги беше намръщен. Тук ще заживеем щастливо, Кристин. Само пожелай да останеш при мен. Кълна се в смъртта на Спасителя на кръста, днес изпитвам към теб същата любов, каквато изпитвах вечерта, когато спа под пелерината ми след празника на света Маргарита Антиохийска. Тогава те гледах и си мислех колко си нежна, свежа, млада и неопетнена като цвете!

— В онази нощ ти се помоли на Бог никога да не проливам сълза заради теб. Помниш ли, Ерлен?

— Да. Бях напълно искрен, Бог и светиите в Царството небесно са ми свидетели! Вярно е, животът ни се стече по друг начин, но на този свят винаги става така. Обичах те и когато те наранявах, и когато ти се радвах. Не си отивай, Кристин!

— А замисляш ли се, че сплетните по твой адрес нараняват синовете ти? Те не могат и седмината да избягат от мълвата в планината.

— Още са млади — сведе поглед Ерлен. — Красиви и смели са. Ще намерят начин да се справят. А ние, Кристин, нямаме толкова време, преди да остареем. Нима искаш да пилеем ценно време, докато си още хубава, здрава и способна да се радваш на живота?

Тя наведе поглед, смутена от дяволитото пламъче в очите му. След малко попита:

— Ерлен, нали не си забравил, че две от децата ни са още малки? Каква майка съм, ако изоставя Лавранс и Мюнан?

— Доведи ги тук, но Лавранс вече поотрасна и сигурно ще поиска да остане при братята си. Мюнан още ли е хубав като преди? — попита усмихнат бащата.

— Да, много красиво дете е.

Дълго запазиха мълчание, а после смениха темата.

На следващата сутрин Кристин се събуди на зазоряване и, обгърнала с ръка главата на Ерлен върху гърдите си, се заслуша в тропането на конете пред къщата. Всеки ден, откакто дойде тук, тя се будеше, преди да се е развиделило, и неизменно я заливаше страхът и срамът от първата й нощ в „Хауген“, колкото и да се мъчеше да го задуши. Ние сме двама съпрузи, помирили се след дълга раздяла, утешаваше се тя, какво по-хубаво за децата от това, родителите им да възстановят добрите си отношения?

Но тази сутрин Кристин се бореше да не забрави синовете си, защото се чувстваше омагьосана. Сякаш Ерлен я отвлече от гората до град Гердарюд, където за пръв път я взе в обятията си, и я доведе направо тук. Бяха толкова млади. Не можеше да е истина, че му роди седем деца, че е майка на големи момчета… Като че ли просто беше заспала в прегръдката му и дългите години на съпружеския им живот в „Хюсабю“ й се бяха присънили. Лекомислените му увещания отекваха примамливо в главата й. С неистов страх в сърцето Кристин усещаше как Ерлен снема от плещите й огромното бреме — грижите за седемте й деца. Сигурно така се чувства младата кобила, когато я разседлаят на пасището, когато свалят от гърба й седлото и оглавника, а в ноздрите й нахлуе свежият вятър и тя е свободна да пасе от крехката планинска трева, да тича на воля из полята.

Същевременно се потапяше в сладостен копнеж и желание да износи новото си бреме. С болезнено опиянение мечтаеше да гушне малкото същество, което девет месеца щеше да живее до сърцето й. Кристин разбра за него още от първата сутрин, когато се събуди в обятията на Ерлен. Той изличи от душата й както суровата, суха и задушлива жега, така и безплодието й. Кристин носеше детето му в утробата си и в сърцето й се надигаше силно, нежно нетърпение да посрещне мига, когато то ще се появи на бял свят.

Порасналите ми синове нямат нужда от мен, помисли си тя. За тях съм опърничавата майка, която постоянно ги мъмри. Малкото и аз само ще им пречим. Не, не мога да си тръгна оттук. Двамата с нероденото ми чедо ще останем при Ерлен. Няма да си тръгна…

Но когато седнаха да закусят, все пак тя спомена, че е време да се прибира при децата си.

Тревожеше се за Лавранс и Мюнан. Момчетата вече поотраснаха и майката се срамуваше при мисълта, че ако дойдат да живеят в „Хауген“, децата ще гледат подмладените си родители с изумени очи. Но двамата малчугани имаха нужда от майчина ласка.

Ерлен я наблюдаваше втренчено, докато тя му обясняваше защо се налага да си тръгне. Накрая по устните му пробяга усмивка:

— Щом искаш, прибери се!

Ерлен настоя да я придружи. Язди с нея по пътя Рустен, та чак до Сил, откъдето над върховете на елите се виждаше част от покрива на църквата. Сбогува се с нея. Усмивката му на раздяла излъчваше тайнствено спокойствие:

— Вече ти казах, Кристин: независимо дали ще дойдеш нощем или денем, дали ще те чакам няколко дни или години, обещавам да те посрещна като Небесната кралица, слязла от облаците в дома ми…

— Е, не бива да ме величаеш чак толкова — засмя се тя. — Скъпи, нали все пак си даваш сметка каква радост ще настане в „Йорун“, когато стопанинът се прибере в дома си.

Той се засмя и поклати глава. Взеха си сбогом с усмивка на уста; Ерлен се наведе към нея от коня си и я обсипа с безброй целувки, а след всяка я поглеждаше с веселите си очи:

— Ще видим кой от двама ни ще излезе по-вироглав, красавице моя. Това няма да е последната ни среща — и двамата го знаем!

На минаване покрай църквата Кристин потръпна. Имаше чувството, че се прибира, след като я е отвлякъл планинският крал, който не смее да приближи Божия дом и кръста.

Подръпна юздите — прииска й се да обърне коня и да настигне Ерлен.

Но после плъзна поглед по зелените поля, към хубавото си имение с ливади и ниви, към лъскавата лъкатушеща река, прорязваща долината. Планините се издигаха в синия зноен въздух, а по небето се носеха пухкави летни облаци. Всичко това беше пълна лудост. Мястото му беше тук, при синовете им. Ерлен не беше приказен крал, а християнин, макар главата му да преливаше от налудничави прищевки и неразумни приумици. Към съпруга си, с когото бяха преживели и добро, и зло, Кристин изпитваше силно умиление. Ерлен й беше скъп, въпреки че неведнъж й бе причинявал неволи с вятърничавите си хрумвания. Щом не може да живее без него, ще трябва да понася недостатъците му и да се бори с тревогата и неизвестността, доколкото й стигат силите. Едва ли ще мине много време, преди Ерлен да се прибере, надяваше се тя, нали се събрахме.

6.

На синовете си каза, че баща им трябва да уреди едно друго в „Хауген“, преди да се прибере. Очаквала го чак през есента.

След посещението в „Хауген“ Кристин се подмлади, бузите й поруменяха, лицето й омекна и стана по-благо. Стопанката се трудеше с удвоена бързина, но преди успяваше да свърши повече работа с характерната си тиха и премерена пъргавина. Вече не смъмряше остро синовете си, както правеше обикновено, когато сбъркат или не следват съвестно указанията й. Сега Кристин подмяташе някоя шеговита забележка или просто подминаваше снизходително прегрешенията им.

И Лавранс изяви желание да спи при братята си на втория етаж.

— Значи и ти искаш вече да те смятат за голямо момче, така ли, синко? — майката зарови пръсти в гъстата златисто-кестенява коса на сина си и го притегли в обятията си. Лавранс вече й стигаше до гърдите. — Ами ти, Мюнан? Ще понесеш ли още известно време майка ти да те смята за дете?

Вечер, когато момчето си лягаше да спи, не се противеше, когато майка му присядаше до него и го милваше. Мюнан отпускаше глава в скута й и започваше да бъбри по детски, но денем в присъствието на братята си не си позволяваше да се глези.

Мюнан и Кристин обсъдиха кога ще се прибере Ерлен. После малкият се премести по-близо до стената, а майката го зави. Кристин запали свещ и се залови да кърпи дрехите на синовете си.

Свали брошката от ризата си и опипа гърдите си. Бяха заоблени и твърди като на млада жена. Запретна ръкава до рамото си и огледа голата си ръка — побеляла и наедряла. Изправи се. Стъпваше съвсем леко в меките си домашни пантофи. Поглади слабите си бедра: вече не бяха кокалести и сухи като на мъж. Кръвта бушуваше в тялото й, както дървесните сокове бликат в дърветата напролет. В плътта й избуяваше младостта.

Заедно с Фрида отидоха в пивоварната къща, за да полеят с хладка вода зърното за коледния малц. Фрида бе забравила да нагледа зърното и то беше набъбнало и изсъхнало. Кристин обаче не я нахока. Изслуша извиненията на слугинята с лека усмивка. За пръв път се случваше господарката да не провери лично докъде е стигнала ферментацията.

Кристин се надяваше Ерлен да се прибере за Коледа. Когато му извести за детето в утробата си, той веднага ще си дойде в „Йорун“. Ерлен не е чак толкова побъркан, че да не отстъпи. Ще му се наложи да разбере, че тя няма как да се премести в „Хауген“, далеч от всякакви хора, докато е бременна. Но Кристин предпочете да поизчака, преди да съобщи вестта на Ерлен. Искаше да е напълно сигурна и да усети първите признаци на живот в утробата си. През втората година в „Йорун“ тя пометна, но бързо се утеши. Не се страхуваше, че и този път ще я сполети същото — не, този път няма да стане така — и все пак…

Стремеше се с цялото си същество да обгърне закрилнически малкото беззащитно създание, което носеше под сърцето си, както човек боязливо загръща в шепата си мъждивото пламъче на току-що запалена свещ.

В края на есента Ивар и Скюле пожелаха да навестят баща си, защото в планината било много хубаво, и да го помолят да ги заведе на лов, докато още не е паднал сняг.

Нокве и Бьоргюлф играеха шах, но спряха и започнаха да слухтят.

— Не зная — колебливо отвърна Кристин.

Досега не се бе замисляла кого да изпрати с вестта за бременността си. Майката гледаше двамата си невръстни синове. Осъзнаваше колко е глупаво, но не се престраши да им заръча какво да известят на баща си. Обмисляше да изпрати Лавранс с близнаците и да го накара той да поговори с баща си насаме — Лавранс беше още малък и много неща още не му бяха ясни. И все пак…

— Деца, баща ви ще се прибере съвсем скоро. Тогава ще ви заведе на лов. Освен това след няколко дни ще му изпратя вест.

Близнаците посрещнаха отказа й със сърдито мрънкане. Нокве вдигна очи от дъската за шах и отсече:

— Слушайте какво ви казва майка ни, момчета.

В дните преди Коледа Кристин изпрати Нокве да навести Ерлен.

— Сине, обади на баща си, че много ми е домъчняло за него. Липсва ни на всички!

Майката не спомена за детето в утробата си. Струваше й се съвсем нормално Нокве да се е досетил по наедрялата й снага какво се е случило и затова реши да му предостави възможността сам да прецени дали да съобщи това на баща си.

Нокве се прибра, без да успее да се види с Ерлен. Баща му отпътувал за долината на река Раума, защото Маргрет и съпругът й се преместили да живеят в Бьоргвин и искали да се срещнат с него на Вейой.

Напълно разбираемо, опитваше се да се успокои Кристин, докато будуваше нощем и милваше спящия Мюнан по лицето. Тъжеше, задето Ерлен няма да се прибере за Коледа, но си даваше сметка, че е съвсем естествено той да се възползва от сгодния случай да види дъщеря си. По бузите й се стичаха сълзи и тя ги бършеше. Откакто забременя, плачеше много често, както на младини.

По Коледа почина отец Айрик. През есента, докато свещеникът лежеше на смъртно легло, Кристин няколко пъти се отбива да го види. Присъства и на погребението му, макар и напоследък да не се показваше пред хора. Смяташе смъртта на стария енорийския свещеник за голяма загуба.

На помена Кристин чу, че някой видял Ерлен далеч на север. Явно се прибирал към „Хауген“. Сигурно ще си дойде съвсем скоро.

През следващите дни тя често сядаше на пейката под малкия прозорец, дъхаше върху огледалцето си, лъскаше го до блясък и оглеждаше внимателно лицето си.

През последните години Кристин постоянно беше със слънчев загар като селянките, но сега от тена й нямаше и следа. Кожата й изсветля, а по страните й грейнаха кръгли, яркочервени рози. Заприлича на картина. От девойка не бе изглеждала толкова красива. От почуда и щастие дъхът й спираше.

Ако са прави опитните жени, най-после ще им се роди дъщерята, за която Ерлен мечтаеше толкова силно. Магнхил. Този път ще нарушат традицията и ще я кръстят на майката на Ерлен.

В съзнанието й се прокрадна смътен спомен за чута някога приказка: седмина братя били изпратени насила в дива гора заради неродената си малка сестра, Кристин се смееше на себе си. Нямаше представа как изобщо се сети за това.

Извади риза от най-фин бял лен от сандъка с шевни принадлежности. Шиеше дрехата само когато останеше сама. Издърпваше нишки от плата и бродираше птици и животни върху ажура. От години не се беше посвещавала на толкова фино ръкоделие. О, да можеше Ерлен да се прибере сега, докато бременността я краси, докато изглежда млада и снажна, цъфтяща от здраве и прелест.

На празника на свети Григорий Двоеслов времето се случи хубаво, направо пролет. Снегът се стопи и заблестя като сребро. На огрените от слънцето склонове имаше вече само кафяви петна, а планините се издигаха сред синята мъгла.

Един ден Гауте излезе на двора да поправи една шейна. Нокве, облегнат на стената на бараката, наблюдаваше с какво се занимава брат му. Кристин излезе от готварницата, понесла с две ръце голяма дървена тава с току–що изпечен безквасен пшеничен хляб.

Гауте проследи майка си с поглед. Остави брадвата и главините в шейната, настигна я, взе тавата и я пренесе до хамбара.

Кристин се спря и поруменяла от смущение, изчака Гауте да се върне.

— Тези дни се налага да навестите баща си и да му обадите колко е неотложно да се прибере, за да ме отмени в управлението на „Йорун“. Вече не ми стигат силите. Освен това ще бъда на легло точно по време на сеитбата.

Младежите я изслушаха с поруменели лица, но майката долови и радостно оживление. Нокве се обърна към Гауте с престорено равнодушие:

— Можем да потеглим още днес в ранния следобед. Какво ще кажеш, братко?

На следващия ден по обяд Кристин чу, че ездачите се прибират. Излезе да ги посрещне на двора. Нокве и Гауте бяха сами. Застанали до конете си, забиха очи в земята и мълчаха.

— Какво каза баща ви?

Гауте се подпря на копието си и продължи да гледа надолу. Нокве подхвана:

— Татко ни поръча да ти предадем, че цяла зима те е чакал да отидеш при него. Ще те приеме с обич в дома си, както те е посрещнал и миналия път.

Лицето на Кристин пребледня, а после отново пламна:

— А не му ли споменахте в какво положение се намирам? Не му ли казахте, че не след дълго ще родя дете?

— Според татко това не било основателна причина да не се преместиш при него в „Хауген“ — отвърна Гауте с наведена глава.

— Какво? — попита Кристин тихо и гневно.

Нокве понечи да обясни. Гауте вдигна леко ръка да го спре и го стрелна с умолителен поглед. По-големият брат обаче не му обърна внимание:

— Татко ни заръча да ти предадем това: когато детето било заченато, ти си знаела колко богат е бащата. Оттогава татко не бил забогатял, но не бил и обеднял.

Кристин обърна гръб на синовете си и бавно тръгна към къщата. Отпусна тежкото си изморено тяло върху пейката под прозореца, където пролетното слънце бе стопило всичкия лед и слана.

Това беше самата истина. Тя си изпроси ласките му. Но й се стори неподходящо да й напомня този факт. Още по-грозно беше от негова страна да й праща такъв отговор по синовете им.

Пролетното време се задържа. Една седмица духа топъл вятър и стана влажно. Реката придойде, разшири се и заклокочи бурно. По склоновете зашумоляха води, снегът в планината започна да се свлича и пак грейна слънце.

Кристин, застанала зад къщите в сивкаво-синята вечер, слушаше песента на птиците от гъсталака в долната част на полето. Гауте и близнаците се качиха до хижата на пасището в планината да ловят фазани. Тази сутрин от всички склонове долиташе шумотевицата от оживлението на птиците.

Кристин скръсти ръце пред гърдите си. Оставаше още малко и тя реши да понесе бремето си търпеливо. И тя често проявяваше вироглавие и инат, та затрудняваше съжителството с Ерлен. Притесняваше се неоснователно за децата. Държеше се инатливо, както я упрекваше Ерлен. И сега въпреки всичко постъпката му й се струваше твърде жестока, но наближаваше денят, когато стопанинът щеше да се прибере у дома. И самият той го осъзнаваше.

Ту грееше слънце, ту рукваше проливен дъжд. Един следобед синовете й я повикаха да й покажат нещо. Седемте момчета бяха излезли дружно на двора заедно с цялата прислуга. Над долината се издигаха три дъги. Най-вътрешната — с непрекъсната линия, бляскава и с наситени цветове — опираше върху къщите във „Формо“, а другите две изглеждаха по-тънки и избледняваха в горната си част.

Още докато се взираха в необикновено красивото природно явление, въздухът помръкна и посивя. От юг се зададе снежна виелица и за кратко всичко наоколо побеля.

Вечерта Кристин разказа на Мюнан приказката за крал Сню и за красивата му белолика щерка на име Мьол; за крал Харал Люва, когото отгледали при великана Довре в едноименната планина. С натежало от мъка и съжаление сърце майката си даде сметка, че от години не е отделяла време да разтуши децата си. Домъчня й за Лавранс и Мюнан, защото рядко ги радваше с такива истории, а те скоро щяха да пораснат. Преди, докато живееха в „Хюсабю“, Кристин много често им разказваше приказки вечер.

Забеляза, че и големите й синове я слушат с интерес. Страните й пламнаха и тя започна да се запъва от смущение. Мюнан я помоли да им разкаже още нещо. Нокве се изправи и се приближи до нея:

— Майко, помниш ли историята за Турщайн Юксафут от гората в Хьойлан? Разкажи ни я!

Докато говореше, в съзнанието й изплуваха спомени за времето, когато баща й и косачите — мъже и жени — си почиваха в брезовата горичка до реката. Лавранс лежи по корем, а Кристин го възседна и го пришпори в хълбоците като кон. Денят беше горещ и й позволиха да ходи боса като жените. Баща й се зае да изброява родословието на троловете от Хьойлан: Йерншол се оженил за Шолвур и им се родили дъщерите Шолдис и Шолерд, която Турщайн Юксафут убил. Шолерд била омъжена за Шолдшетил, а синовете им се казвали Шолдбьорн, Шолдхедин и Валшолд, който на свой ред се оженил за Шолдшеса, а с нея заченали Шолдюлф и Шолдорм. Шолдюлф взел за жена Шолдкатла и им се родили наследниците Шолд и Шолдшетил.

— Не, това име вече го каза, Лавранс — възрази засмяно Кулбьорн, защото бащата на Кристин се похвали, че ще ги научи на две дузини тролски имена, а дори не успя да изброи първата, без да повтори някое име.

— Ама вие какво си мислите, и троловете почитат родителите си, като дават на децата си същите имена! — засмя се и Лавранс.

Но работниците не отстъпиха и за наказание накараха Лавранс да ги почерпи с медовина. Стопанинът обеща да им занесе медовина, когато се приберат вечерта след сенокоса, ала слугите настояха да си получат обещаното веднага. В крайна сметка изпратиха Турдис да донесе медовината.

Наредиха се в кръг и започнаха да си подават рога с пивката течност.

После нарамиха сърповете и греблата и пак се върнаха на ливадите. Изпратиха Кристин да отнесе у дома празния рог. Тя го държеше с две ръце пред себе си и тичаше боса под слънчевите лъчи по зелената пътека към имението. А когато в заоблената част на рога се събереше капка медовина, стекла се по стените му, момичето я изливаше върху малкото си лице и облизваше прилежно позлатения ръб на рога и лепкавите си пръсти.

Кристин Лаврансдатер седеше кротко, загледана в далечината пред себе си. Тате! Спомни си как по лицето му преминаваше тръпка, бледнина, подобна на бледнината, която се разлива по горския склон, когато бурен порив на вятъра обърне листата на дърветата. В гласа му се прокрадваше хладна, язвителна ирония, а в сивите му очи проблясваше пламъче, както проблясва изваден наполовина меч. През младите му години пламъчето бързо изчезваше и се преобразуваше във весела, добродушна шега, а с течение на времето все по-често преминаваше в тиха, малко угнетена мекота. В душата на баща й дълбоката нежност към ближните съжителстваше и с нещо друго. С годините Кристин прозря, че изненадващата му благост не се дължи на неумението му да съзира човешките грешки и подлости в цялата им низост, а на усърдието, с което Лавранс непрекъснато претърсваше за греховни помисли собственото си сърце пред Божиите очи и го съсипваше от унищожително разкаяние заради моралните си падения.

Не, тате, няма да проявя нетърпение. Аз също съм грешна пред съпруга си.

Вечерта на Кръстовден Кристин вечеря с прислугата както обикновено, но след като синовете й се качиха в спалнята си, стопанката повика тихо Юлв Халдуршон и го помоли да доведе Исрид в тъкачницата.

— Кристин, по-добре изпрати да повикат Ранвайг от „Юлвсволене“ и Халдис, сестрата на свещеника. Приличието изисква да повикаш Астрид и Ингебьорг от „Лопт“, за да поемат имението, докато ти си на легло…

— Няма време за това — отсече стопанката. — Още в ранния следобед усетих първите болки. Направи каквото ти казвам, Юлв. Искам до мен да бъдат само моите слугини и Исрид.

— Кристин — гласът на Юлв придоби сериозен тон, — нима не разбираш? Ще тръгнат сплетни, ако тази нощ родиш тайно от другите стопанки.

Кристин удари с всичка сила по масата с ръка и затвори очи.

— Нека говорят каквото пожелаят! Нямам сили да понеса присъствието на чужди хора.

На следващата сутрин големите братя седяха мълчаливо, забили поглед в земята, а Мюнан не спираше да бъбри за новороденото им братче, което зърнал в обятията на майка им от вратата на тъкачницата. Накрая Бьорполф не се стърпя и го накара да престане да говори за това.

Кристин непрекъснато се ослушваше. Струваше й се, че спи съвсем леко, в постоянно очакване да долови някакъв звук.

Надигна се от постелята още на осмия ден, но слугините виждаха колко е болнава. Ту трепереше от студ, ту я обливаха горещи вълни. През някои дни млякото шуртеше от гърдите й и дрехите й подгизваха, а в други нямаше достатъчно кърма за бебето. Но Кристин отказваше да пази леглото и не пускаше детето от ръцете си. Не го оставяше и за миг в люлката, а през нощта го слагаше да спи до себе си. Денем го разнасяше из стаята, сядаше с него на леглото, ослушваше се в очакване и се взираше в малкото, а понякога сякаш изобщо не го виждаше и не чуваше плача му. После изведнъж се пробуждаше от вцепенението си, ставаше и отново започваше да го разнася напред–назад. С буза, долепена до бузата на бебето, майката тананикаше и пееше съвсем тихо, сядаше и му даваше да бозае, а после пак се взираше в него с блуждаещ поглед и вкаменено лице.

Когато наближи малкият да навърши шест седмици — майката още не бе прекрачила прага на тъкачницата — Юлв Халдуршон и Скюле се отбиха при Кристин. Бяха облечени в пътнически дрехи.

— Тръгваме към „Хауген“, Кристин — обясни Юлв. — Трябва да сложим край на тази история.

С детето на гърдите стопанката го изслуша като вцепенена. Отпърво сякаш не разбра какво й казва, но внезапно скочи, а по лицето й плъзна гъста червенина:

— Прави каквото искаш. Щом ти е мъчно за истинския ти господар, не те спирам. Най-добре си вземи възнаграждението от него, поне после няма да ни притесняваш.

Юлв избълва ужасна ругатня. Погледна жената с кърмачето на гърдите. Стисна устни и млъкна. Скюле пристъпи крачка напред и се намеси:

— Да, майко, аз ще отида да намеря татко. Ако си забравила, че Юлв ме отгледа — мен и братята ми като родни деца, поне си спомни, че с мен не можеш да се отнасяш, все едно съм роб или пеленаче.

— Така ли? — майката му зашлеви такъв шамар, че момчето се олюля. — А според мен, докато ви храня и обличам, аз ще се разпореждам и ще командвам всички ви. Махай се! — изкрещя Кристин и тропна с крак.

Скюле побесня, но Юлв рече кротко:

— Остави я, момчето ми, по-добре да беснее безпричинно, отколкото да се взира, все едно от мъка си е изгубила ума.

Гюнхил, слугинята, се завтече след тях. Стопанката заповядала двамата веднага да се върнат при нея, защото искала да поговори със синовете си. Кристин заръча на Юлв кратко и остро да слезе до Брайдин и да поговори с мъж, комуто дала под аренда две крави от нея. Нареди му да вземе близнаците със себе си и да се приберат чак на следващия ден. Нокве и Гауте Кристин изпрати до пасището, за да нагледат конния лагер в близката долина Илман. Заръча им да се отбият при катранджията Бьорн, сина на Исрид, и да го помолят да ги придружи до „Йорун“. Майката предупреди синовете си, че е напълно безсмислено да протестират, защото в утрешния ден се ходи на църква.

На следващата сутрин под звъна на църковните камбани стопанката излезе от имението си, следвана от Бьорн и Исрид, която носеше детето. Кристин даде на двамата гости хубави, прилични дрехи, но понеже самата родилка блестеше, цялата накичена със злато, веднага личеше, че тя е господарката, а двамата й придружители — слуги.

Кристин посрещна опърничаво и високомерно неприязненото удивление, с което я стрелнаха хората на поляната пред църквата. Е, да, преди стопанката на „Йорун“ ходеше да си вземе очистителната молитва, следвана само от най-знатните госпожи в околността. Отец Сулмюн я погледна неодобрително, когато тя застана пред вратата на храма със свещ в ръка, но я прие по обичайния начин.

Исрид страдаше от старческо слабоумие и не разбираше докрай какво се случва около нея. Бьорн, странен, мълчалив мъж, никога не се тревожеше за чуждите проблеми. Тези двама души Кристин избра за кръстници на рожбата си.

Исрид обяви името на детето по молба на свещеника. Той се стресна, поколеба се, но го повтори така, че то отекна до миряните, насядали по църковните скамейки:

— Ерлен в името на Отца и Сина и Светия Дух…

Сякаш цялото насъбрало се в църквата множество се сепна от почуда. Кристин вътрешно ликуваше от необуздано, злорадо задоволство.

След раждането детето изглеждаше здраво, но още през първата седмица Кристин започна да се досеща, че няма да го бъде. В мига, в който детето се отдели от утробата й, сърцето й се сви като изгаснала жарава. А когато Исрид й показа новороденото, майката усети инстинктивно колко слаба е жизнената искра в детето й. Опита се да пропъди черните мисли. Не за пръв път усещаше как сърцето й се пръска в гърдите, а детето беше едро и никак не изглеждаше болнаво.

Но тревогата на майката за рожбата й растеше от ден на ден. Малкият хленчеше постоянно и нямаше апетит. Кристин се мъчеше часове наред, докато най-сетне успее да го накара да засуче от гръдта й. Но примамеше ли го, малкият веднага заспиваше. Тя не забелязваше бебето да расте.

С неописуем страх и горест установи, че откакто занесоха сина й в църквата и го кръстиха на баща му, малкият започна да линее все по-бързо.

Нито едно от другите си деца Кристин не бе обичала толкова, колкото обичаше това клето създание. Нито един от синовете си не бе родила, изпълнена с толкова сладостно и диво щастие. Нито едно от децата си не бе носила в утробата си с толкова блажено очакване. Мислено се върна към изминалите девет месеца. Накрая се бореше със зъби и нокти да не туби надежда и вяра. Нямаше да понесе загубата на това дете, но нямаше и сили да го спаси.

Всемогъщи Боже, Милосърдна Дево, свети Улав. Кристин усещаше, че този път е безсмислено да се просне ничком и да ги моли да пощадят живота на детето й.

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници.“

Кристин не пропускаше нито една служба. Така беше свикнала от едно време. Целуваше вратата, пръскаше се със светена вода, покланяше се пред старото разпятие над арката на хора. Спасителят гледаше надолу, тъжен и благ в смъртните Си мъки. Христос загина, за да избави убийците Си. Свети Улав непрекъснато се явява пред лика Му, за да измолва пощада за онези, които Го пратиха в изгнание и Го убиха.

„Както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ Пресвета Дево, детето ми умира! Не знаеш ли, Кристин, бих предпочел да нося кръста Му и да понеса смъртта Му, отколкото да застана под разпятието Му и да Го гледам как умира. Но понеже знаех, че това е наложително заради спасението на грешниците, в сърцето си се съгласих. Съгласих се, когато синът ми ме помоли: Отче, прости им, защото не знаят какво вършат.

„Както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ Онова, което сърцето ти крещи, няма да се превърне в молитва, преди да изречеш „Отче наш“ без капка фалш в душата.

„И прости нам дълговете ни“… Спомняш ли си колко пъти вината ти бе опростена? Погледни синовете си, застанали до мъжете в храма. Виж онзи, който стои най-отпред като вожд на красивото ти потомство. Плодът на греха ти. Близо двайсет години Господ умножава пред очите ти неговата хубост, разум и мъжественост. Молиш за милосърдие? В какво се проявява милосърдието ти към най-малкия ти син?

Спомни си баща си, спомни си Симон Андресьон.

Но дълбоко в сърцето си Кристин не беше простила на Ерлен. Не можеше да му прости, защото не искаше. Държеше купата на любовта си и отказваше да я пусне дори сега, когато вътре остана само горчивата утайка. В мига, когато тя успее да прости на Ерлен и престане да мисли за него с онази унищожителна горчивина, всичко между тях ще приключи.

Кристин слушаше службата и осъзнаваше, че божиите слова не облекчават терзанията й. Опита се да се помоли: свети Улав, помогни ми, стори чудо с душата ми, та да си кажа молитвата без неистини и да мисля за Ерлен с почтително спокойствие. Но Кристин съзнаваше, че самата тя не иска молитвата й да бъде чута. Усещаше колко безсмислено е да моли Бог да пощади живота на детето й. Синът на Ерлен й беше даден назаем от Бог и можеше да го задържи при едно-единствено условие, а тя отказа да го приеме. Вече беше безполезно да лъже свети Улав…

Майката бдеше над болното си чедо. Сълзите й се лееха безспир. Кристин плачеше беззвучно, а по посивялото й вкаменено лице не трепваше мускул. Единствено бялото на очите й и клепачите се зачервяваха. Щом някой се отбиеше да я види, тя бързо избърсваше сълзите си и продължаваше да стои безмълвна и вцепенена.

Нужно беше съвсем малко, за да я размекнат. Когато в стаята влезеше някой от големите й синове, за да провери как е клетото му братче и да му каже няколко нежни съчувствени думи, майката се оказваше безсилна и избухваше в оглушителни ридания. Ако само можеше да сподели със синовете си какъв страх я мъчи за живота на малкия Ерлен, сърцето й щеше да омекне. Но момчетата се бояха от нея. От деня, когато се прибраха и узнаха какво име е дала майка им на новороденото, младежите станаха още по-единни и сплотени и сякаш се отчуждиха от нея. Но веднъж Нокве отбеляза, докато гледаше бебето:

— Майко, позволи ми да посетя татко и да му съобщя как е братчето ни.

— Няма смисъл — отвърна обезсърчено Кристин.

Мюнан не разбираше защо са тъжни. Носеше играчките си на малкия си брат, радваше се от все сърце, когато му разрешаваха да го гушне и беше убеден, че е успял да го разсмее. Мюнан често говореше за баща си и се питаше колко ли ще обикне Ерлен новородения си син. Кристин мълчеше, лицето й придобиваше пепеляв оттенък и сърцето й се късаше при думите на момчето.

Бебето отслабна и заприлича на сбръчкан старец. Очите му станаха неестествено големи и бистри. Все пак малкият се усмихваше на майка си, а тя тихо проплакваше от жал. Кристин милваше тънките му крайници и вземаше стъпалата му в шепата си със съзнанието, че това дете никога няма да посегне любопитно към сладките, бледорозови причудливи създания, мятащи се във въздуха над него, които всъщност, макар и то да не подозира, са неговите крака. Това дете никога нямаше да стъпва по земята.

След като изминаха няколко мъчителни седмици в тревоги заради умиращото дете, майката се облече за очистителна молитва и се почувства смирена. Прости на Ерлен. Беше й все едно какво ще стане с тях двамата. Искаше само да задържи най-сладкото си съкровище и не хранеше горчивина към мъжа си.

Но когато застана пред кръста, зашепна „Отче наш“ и стигна до думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“, усети как сърцето й закоравя, както ръката се свива в пестник, готова да удари. Не!

Кристин заплака отчаяно и горко, защото не намираше сили да пожелае да му прости.

Ерлен Ерленсьон почина в деня преди празника на Мария Магдалена. Преди да е навършил три месеца.

7.

Тази есен епископ Халвар тръгна да обикаля миряните из долината. Пристигна в Сил в навечерието на празника на апостол Матей. Изминаха повече от две години от последното му посещение на север и много деца чакаха конфирмацията си. Сред тях беше и Мюнан Ерленсьон, вече осемгодишен.

Кристин помоли Юлв Халдуршон да придружи сина й за случая, защото нямаше друг приятел, към когото да се обърне. Юлв се съгласи с радост. Църковните камбани удариха и тримата — Кристин, Юлв и момчето — поеха към храма. Останалите й синове, без Лавранс, който боледуваше от треска, участваха в утринната литургия и сега не им се ходеше на църква, защото вътре ставаше голяма навалица.

Когато минаха покрай къщата на иконома, на Кристин й направи впечатление колко много коне са завързани до оградата. Малко по-нагоре ги настигна Яртрюд. Яздеше с голяма свита и профуча покрай тях. Юлв се престори, че не забеляза съпругата си и роднините й.

Доколкото Кристин знаеше, Юлв не бе прекрачвал прага на дома си от настъпването на новата година. Явно тогава кавгите помежду им са излезли извън всякакъв контрол и Юлв пренесе сандъка с дрехите и оръжията си в спалнята на момчетата. Веднъж, в началото на пролетта, Кристин изрази съжаление, задето Юлв се е скарал със съпругата си. Той погледна стопанката и избухна в смях, а тя веднага млъкна.

Навън грееше слънце. Времето беше хубаво. Въздухът в долината синееше сред планините. Жълтата шума по отрупаните с брези склонове оредя, а стопаните ожънаха повечето зърно. Тук-там се виждаше по някоя бледа ечемичена нива с поклащащи се класове, а тревата зеленееше по роената ливада. До църквата се беше събрал много народ. Разнасяше се цвилене и пръхтене, защото църковната конюшня беше пълна и мнозина се видяха принудени да завържат жребците си навън.

Откъдето и да минеше Кристин с хората си, сред множеството се разнасяше глух ропот. Млад мъж се плесна по бедрото, засмя се, но по-възрастните му направиха знак да замълчи. Тя вървеше по поляната пред портата на храма с отмерени крачки и вдървена снага. Спря се за малко до гроба на починалото си дете, а после и до последния дом на Симон Андресьон. Върху гроба му бяха сложили плосък сив камък с гравирано изображение на мъж с решетъчен шлем и ризница от железни пластини. Рицарят подпираше ръце на голям триъгълен щит с герб. По ръба на камъка беше издълбан надпис:

Юлв стоеше пред южната врата с изваден от ножницата меч.

Яртрюд влезе в гробището заедно с четирима мъже — двамата й братя и двама възрастни селяни, единият от които Кулбайн Юнсьон, дългогодишният оръженосец на Лавранс Бьоргюлфсьон. Насочиха се към вестиария.

Юлв Халдуршон се втурна и им препречи пътя. Кристин чу как мъжете започнаха да разговарят оживено и разпалено. Юлв се опитваше да попречи на съпругата си и на нейните спътници да влязат в храма. Хората в църковния двор се приближиха към спорещите. Кристин също отиде да види какво става. Юлв скочи върху каменния парапет, който опасваше покритата галерия, пресегна се и грабна първата брадва, изпречила се пред очите му. Единият брат на Яртрюд понечи да го събори, но Юлв скочи, замахна с брадвата и я стовари върху рамото на шурея си. Хората се втурнаха и заловиха Юлв. Той се мъчеше да се отскубне. Кристин видя как лицето му стана тъмночервено, сгърчи се от болка и отчаяние.

На вратата на вестиария се показа отец Сулмюн заедно с дякон от свитата на епископа. Свещениците размениха няколко думи със селяните. След това трима мъже, които носеха епископския бял герб, изведоха Юлв от двора, а жена му и спътниците й последваха двамата свещеници в църквата.

Кристин се смеси с тълпата и попита остро селяните:

— Какво става? Защо задържаха Юлв?

— Нали видя, щеше да посече човек в гробището — отвърнаха й със същия тон.

Всички се отдръпнаха от нея и тя остана сама с детето пред църковната врата.

Кристин се досети какво се случва. Съпругата на Юлв вероятно е искала да се оплаче от него на епископа. Грубо нарушавайки светостта на църковната обител, Юлв се постави в тежко положение. На вратата се показа непознат дякон и погледна навън. Кристин се приближи, представи се и го попита дали е възможно епископът да й отдели малко време.

В храма драгоценната утвар беше подредени за ритуала, но свещите на олтарите още не бяха запалени. Оскъдната слънчева светлина, проникваща през кръглите процепи горе по стените, струеше между тъмнокафявите колони. Част от енориашите в кораба на църквата вече се бяха настанили върху пейката по протежението на стената. В хора, пред трона на епископа, се бяха събрали Яртрюд Хербрандсдатер и двамата й братя — Гайрюлв с превързана ръка — Кулбайн Юнсьон, Сигюр Гайтунг и Туре Боргхилсьон. Около богато украсения стол стояха двама млади свещеници от Хамар, неколцина мъже от свитата му и отец Сулмюн.

Всички се втренчиха в стопанката на „Йорун“, когато тя пристъпи напред и се поклони дълбоко на епископа.

Халвар, едър, пълен мъж, внушаваше респект с достолепната си външност. Под червената му копринена шапка блестеше косата му, бяла като сняг по слепоочията. Издълженото му месесто лице пламтеше, едро и червендалесто. Епископът имаше масивен орлов нос, двойна брадичка и възтънки устни, наподобяващи черти. Те пресичаха напреки долната част на лицето му, покрито с гъста, късо подстригана прошарена брада. Рошавите вежди бяха запазили тъмния си цвят и покриваха искрящите му въгленовочерни очи като качулки.

— Нека Господ да е с тебе, Кристин Лаврансдатер — поздрави я епископ Халвар.

Погледна изпитателно жената изпод огромните си вежди. С едната си едра бяла ръка възрастният мъж обгърна златния кръст, провесен на врата му, а с другата, отпусната в скута на тъмната му виолетова одежда, държеше дъска, намазана с восък.

— Какво те води при мен, госпожо Кристин? — попита епископът. — Не смяташ ли, че е по-благоприлично да изчакаш малко, да ме посетиш следобед в „Румюн“ и да ми кажеш какво ти тежи на сърцето?

— Яртрюд Хербрандсдатер ви е посетила, достопочтени отче — отвърна Кристин. — Юлв Халдуршон и моят съпруг са неразделни от трийсет и пет години. Юлв винаги ни е бил верен приятел, помощник и добър роднина. Искам да му помогна, ако е възможно…

Яртрюд нададе тих вик в изблик на презрение и гняв. Останалите се вторачиха в Кристин: селяните с негодувание в очите, епископът с очакване и любопитство. Халвар се огледа сурово наоколо и се обърна към Кристин:

— Нима се осмеляваш да се застъпваш за Юлв Халдуршон? Сигурно ти е известно — той рязко вдигна ръка и й даде знак да замълчи, — че никой няма право да изисква от теб обяснение по случая, освен твоя съпруг. Е, ако съвестта ти те подтиква да споделиш нещо, направи го, но първо си помисли добре.

— Ваше Преосвещенство, исках да кажа друго. Юлв изгуби присъствие на духа и посегна към оръжие в Божия дом. Дали бих могла да му помогна, като заплатя откупа? А и мъжът ми положително ще направи всичко по силите си, за да помогне на своя приятел и роднина — изрече тя с мъка.

Епископът се обърна нетърпеливо към присъстващите, които очевидно бяха силно развълнувани:

— Няма нужда жената на Юлв Халдуршон да остава тук. Нека обвинителите от нейно име изчакат на скамейката. Отидете при тях, докато разговарям със стопанката, и накарайте хората да излязат навън. Нека Яртрюд Хербрандсдатер също да напусне църквата.

Един от младите свещеници, зает да приготвя епископското одеяние за ритуала, изслуша заповедта, веднага положи митрата със златния кръст върху раздиплената мантия и се отправи към миряните по скамейките, за да поговори с тях. Просителите го последваха. Клисарят изчака Яртрюд и спътниците й да излязат и затвори дверите.

— Спомена съпруга си — погледна я изпитателно епископът. — Вярно ли е, че миналото лято си потърсила помирение с него?

— Да, Ваше Преосвещенство.

— Но не успяхте ли да се сдобрите?

— Ваше Преосвещенство, простете за дързостта ми, но аз не подавам оплакване срещу съпруга си. Дойдох, за да поговорим по случая на Юлв Халдуршон.

— Съпругът ти знаеше ли, че си бременна? — попита Халвар, видимо раздразнен от възражението й.

— Да, Ваше Преосвещенство — едва доловимо промълви Кристин.

Кристин смутено мачкаше между пръстите си края на забрадката си, забила поглед в пода.

— След като научи за детето, той не пожела да се сдобри с теб, така ли?

— Господине, простете, но както и да се е отнесъл Ерлен към мен, той няма да се поколебае да дойде веднага и да помогне на Юлв — Кристин пламна.

Епископът смръщи вежди.

— А защо според теб Ерлен все пак признава детето за свое? От приятелска солидарност към Юлв или просто защото грехът ще се разчуе?

Кристин повдигна глава и се взря в епископа с разширени от ужас очи и полуотворени устни. Постепенно започна да проумява какво иска да каже епископът. Халвар я погледна строго:

— Стопанке, наистина съпругът ти е единственият човек, който би могъл да те съди за прегрешението ти, но вероятно осъзнаваш колко тежък грях извършвате, щом Ерлен приема чуждо дете като свое, за да прикрие Юлв. Ако сте прегрешили, най-добре за всички ви е да изповядате греха си и да го изкупите.

Цветът на Кристининото лице менеше цвета си миг след миг.

— Нима някой твърди, че моят съпруг не е… че детето ми не е негов син?

— Кристин, да не би да искаш да повярвам, че дори не си чувала какви слухове се носят за теб и за иконома ти? — бавно попита епископът.

— Нямам представа какво говорят хората — изправи се тя, отметна леко глава назад, а лицето й побеля под меко разстилащата се забрадка. — Умолявам ви, достопочтени отче, ако някой разпространява грозни клевети зад гърба ми, накарайте го да ги повтори пред мен!

— Никой не е споменавал конкретни имена — увери я епископът. — Това противоречи на закона. Яртрюд Хербрандсдатер поиска разрешение да напусне съпруга си и да се прибере при роднините си, защото обвинява Юлв Халдуршон, че има връзка с друга омъжена жена, която му е родила дете.

Известно време двамата запазиха мълчание. Кристин се обади:

— Ваше Преосвещенство, моля да ме осените с милосърдието си и да поискате от тези клеветници да повторят обвиненията си, докато ме гледат в очите. Нека чуя от тях, че съм любовница на Юлв Халдуршон.

Епископ Халвар огледа стопанката проницателно и изпитателно. После махна с ръка и от скамейките се доближиха до трона му. Халвар подхвана:

— Вие, добри ми хора от Сил, днес се обърнахте към мен в неподходящо време и подадохте оплакване, с което според разпоредбите би следвало първо да се обърнете към моя наместник. Сега се заех с питането ви, защото не очаквам да сте особено сведущи в правораздаването. Но тази жена, стопанката Кристин Лаврансдатер от „Йорун“, дойде при мен с необичайно питане и по нейна молба ви приканвам да кажете пред нея какви слухове се носят за съпруга й, Ерлен Никулаусьон, и за детето, което е родила през пролетта.

— Няма имение, нито колиба, където да не се обсъжда, че детето е заченато в прелюбодеяние и кръвосмешение между стопанката и иконома й — отвърна отец Сулмюн. — Струва ни се малко вероятно жената да не е дочула слуховете.

Епископът се канеше да отговори, но Кристин го изпревари с високия си твърд глас:

— Кълна се във всемогъщия Господ Бог, в Дева Мария, в свети Улав и в светия архиепископ Томас: не съм подозирала за тези клевети.

— В такъв случай остава загадка защо през цялото време се опитваше да скриеш, че си бременна — възрази свещеникът. — Цяла зима не се показа навън и се криеше от хората.

— Отдавна мина времето, когато можех да нарека селяните в близките имения свои приятели. През последните години много рядко общувам с хора. Сега за пръв път чувам, че всички в околността са ми близки роднини. Но въпреки затворения си живот не съм пропускала литургия.

— Да, и се завиваше цялата в тежки палта и широки дрехи, за да не личи колко си наедряла…

— Така правят повечето бременни жени, защото искат да изглеждат прилично, докато са сред хората — обясни Кристин.

— Ако детето действително беше на мъжа ти, нямаше да се отнесеш към него толкова небрежно, че с немарливостта си да предизвикаш смъртта му.

Един от младите свещеници в Хамар се спусна да поеме припадналата жена. Само след миг тя отново се изправи, пребледняла, и му благодари с поклон.

Отец Сулмюн продължи разпалено:

— Слугините в „Йорун“ ми казаха това. И сестра ми станала свидетел на отношението на майката към детето, когато отишла да я види. От гърдите на майката бликало мляко и роклята й била цялата мокра, а всяка жена, видяла трупа на детето, ще потвърди, че то почина от недохранване.

Епископ Халвар махна нетърпеливо с ръка:

— Достатъчно, отче Сулмюн. Ще се придържаме към подадената жалба. Сега ни интересува дали Яртрюд Хербрандсдатер е разполагала с други доказателства за изневярата на съпруга си, освен слуховете, които според тази стопанка, Кристин Лаврансдатер, са пълни лъжи, и дали Кристин е в състояние да опровергае тези клевети. Едва ли някой твърди, че е посегнала на детето си…

Кристин слушаше пребледняла, без да обели дума.

Епископът се обърна към енорийския свещеник:

— Отче Сулмюн, не смяташ ли, че си бил длъжен да разговаряш с тази жена и да я осведомиш за хорските приказки? Не го ли направи?

Свещеникът се изчерви:

— От все сърце се молих за нея, дано доброволно се отметне от упорството си и потърси спасение в покаянието и изкупването на греховете си. Баща й, Лавранс от „Йорун“, не ми беше приятел — разпалено продължи той, — но въпреки това го зная като справедлив мъж, който винаги се уповаваше на Бога. Този човек не заслужаваше такава участ, но тя непрекъснато му навличаше срам след срам. Още беше невръстно момиче, когато с леконравието си предизвика нещастието на две свестни момчета. После разтрогна годежа си и се отметна от обещанието, дадено на доблестен и знатен рицарски потомък, когото баща й избра за неин съпруг, застави родителите си по нечестен начин да се съобразят с желанието й и се омъжи за Ерлен Никулаусьон. Той, както знаете, беше осъден за измяна и предателство. Но аз си казвах, сърцето й ще смекчи суровостта си, когато осъзнае колко много хората ненавиждат и презират нея и семейството й и каква слава се носи из околността на стопаните на „Йорун“, където някога баща й и Рагнфрид Иваршдатер се радваха на всеобщо уважение и любов. Тази жена прекали, като дойде с отрочето си, за да му дадете конфирмация, и повери детето на Юлв Халдуршон: мъжа, с когото тя живее в прелюбодеяние и кръвосмешение.

Епископът му даде знак да замълчи:

— Каква е роднинската връзка между съпруга ти и Юлв Халдуршон? — обърна се той към Кристин.

— Истинският баща на Юлв е Борд Петершон от „Хестнес“. Той е роден брат на Гауте Ерленсьон от „Скугхайм“, който е дядото на Ерлен Никулаусьон по майчина линия.

Епископ Халвар се обърна нетърпеливо към отец Сулмюн:

— Няма кръвосмешение. Нейната свекърва и Юлв са братовчеди. Става дума за проиграване на роднинското доверие. Ако всичко това е истина, грехът е достатъчно голям, че да го утежняваш допълнително, отче Сулмюн.

— Юлв Халдуршон е кръстник на най-големия й син — отбеляза свещеникът.

Епископът погледна въпросително Кристин и тя кимна:

— Вярно е, Ваше Преосвещенство.

Халвар запази мълчание.

— Бог да ти е на помощ, Кристин — промълви покрусен той. — Познавах баща ти. Идвал съм ви на гости в „Йорун“ като млад. Помня те. Беше красиво, невинно дете. Ако Лавранс Бьоргюлфсьон беше жив, това нямаше да се случи. Мисли за баща си, Кристин. Заради него си длъжна да признаеш срама си и да се очистиш от него, ако можеш…

Образът на епископа я озари като мълния. Кристин се сети къде го беше виждала: в един зимен ден по залез-слънце. На двора пръхти и се съпротивлява червен жребец, а свещеник с черна коса около тонзурата и пламнало лице виси на юздата, окъпан в пяната от устата на коня, мъчи се да обуздае подивялото животно и да се метне на гърба му без седло. Около свещеника и жребеца са се скупчили пияни гости, които се смеят. Сред тях е и баща й. Лавранс е поруменял от алкохола и от студа, подвиква весело и закачливо към ездача.

Кристин се обърна към Кулбайн Юнсьон:

— Кулбайн! Знаеш ме от една педя човек. Познаваш всички деца в семейството на родителите ми. Ти обичаше баща ми толкова безрезервно… Кулбайн, нима допускаш, че клеветите за мен са истина!

Селянинът я погледна сурово и тъжно:

— Обичал съм баща ти, казваш. Да, ние, неговите слуги, бедняци и хора от простолюдието, обичахме Лавранс от „Йорун“ и смятахме, че Бог иска всички водачи да изглеждат като него. Недей да ни убеждаваш, Кристин Лаврансдатер, нас, които бяхме свидетели колко те обичаше баща ти и как ти му се отплати за любовта му, че не си способна на подобна низост!

Кристин сведе глава към гърдите си. Епископът не успя да изкопчи нищо повече от нея. Тя отказа да отговаря на въпросите му.

Халвар се изправи. До високата част на олтара малка врата извеждаше към отделена част на галерията зад църковната абсида. Едната й половина използваха за вестиарий, а от другата, снабдена с малки кръгли отвори, даваха на прокажените нафора, след като бяха слушали службата навън, далеч от останалите миряни. От няколко години обаче в енорията нямаше страдащи от тежката болест.

— Кристин, май е най-добре да изчакаш отвън, докато другите изслушат службата. После ще поговоря с теб, но дотогава те съветвам да не се прибираш.

Кристин се поклони на епископа.

— Ваше Преосвещенство, предпочитам да си отида у дома, ако позволите.

— Както желаеш, Кристин Лаврансдатер. Господ да те закриля, стопанке. Ако си невинна, Бог и мъчениците за Неговото дело, които покровителстват тази църква — свети Улав и свети Томас, загинали в името на Божията справедливост — ще се застъпят за теб.

Кристин отново се поклони на епископа и излезе от вестиария в църковния двор.

Там намери Мюнан — самотно мъниче в нова червена туника. Стоеше вцепенено и право като истукан. Обърна към нея бледото си детско лице за миг, а очите му се разшириха от ужас.

Синовете й… Едва сега се сети за тях. Сякаш мълния озари съзнанието й и й показа челядта й. През изминалата година децата й останаха някъде встрани, скупчени като стадо коне по време на гръмотевична буря. Момчетата се оглеждаха плахо, отчуждени от нея, докато тя се мъчеше да съживи любовта си към Ерлен, вече обзета от предсмъртни хрипове. Какво ли са разбрали тези деца, какво ли им е минало през ума, колко ли са страдали, докато майка им тънеше в безумието си? Какво ще стане с тях сега?

Кристин обгърна с ръка грапавото юмруче на Мюнан. Детето се вторачи пред себе си, устните му потрепериха, но запази спокойната си горда походка.

Хванати за ръка, майката и синът пресякоха гробището и излязоха на склона пред църквата. При всяка мисъл за децата си Кристин Лаврансдатер имаше чувството, че ще се строполи и ще потъне вдън земя. Богомолците се стичаха към църковните врати под звънтенето на камбаните.

Кристин си спомни приказката за убития мъж, който не можел да падне на земята, защото по цялото му тяло стърчали забити копия. Сега тя също не можеше да се строполи заради множеството пронизващи я погледи.

Майката и детето влязоха в спалнята на горния етаж. Останалите синове се бяха скупчили около седналия до масата Бьорполф. Над главите на братята се извисяваше Нокве, сложил ръка върху рамото на полуслепия си брат. Кристин погледна тясното, смугло лице на първородния си син. Взря се в сините му очи, в мекия тъмен мъх над алената му горна устна.

— Вече сте разбрали, нали? — спокойно попита тя и се приближи до тях.

— Да — отговори Нокве от името на всички. — Гюнхил ни каза, беше на църква.

Момчетата погледнаха въпросително най-големия си брат. Майката се обади:

— Някой от вас знаеше ли какво се говори из околността за мен и Юлв?

— Ако знаехме, отдавна щеше да си чула разкази за дрънченето на оръжията ни, майко — рязко й отвърна Ивар Ерленсьон. — Не бих изтърпял да слушам мирно и кротко как набеждават майка ми за развратница, освен ако наистина не е такава.

— Деца, питам се какво мислите за всичко случило се през последната година — тъжно призна Кристин.

Момчетата мълчаха. Бьорполф надигна глава и погледна майка си с възпалените си очи.

— За бога, майко, какво според теб сме си мислили през тази и през всички изминали години! Да не си въобразяваш, че ни е било лесно да намерим обяснение за случилото се!

— Така е, майко — намеси се Нокве. — Май трябваше да поговоря с теб, но ти се държеше толкова странно, че не посмях. А след като настоя да кръстят най-малкия ни брат на баща ни, значи за теб татко все едно е мъртъв — Нокве млъкна и махна отривисто с ръка.

— Двамата с татко бяхте обсебени от борба за надмощие — продължи Бьоргюлф. — Изобщо не се замисляхте, че през това време ние се превръщаме в мъже. Беше ви все едно кой ще пострада до смърт, ако попадне под кръстосаните ви шпаги.

Бьоргюлф се изправи, докато говореше. Нокве сложи ръка върху рамото му. Кристин си даде сметка, че всяка негова дума е истина. Синовете й вече бяха мъже, а тя стоеше разголена пред погледите им. По своя вина изложи позора си на показ.

Докато растяха, децата им виждаха предимно как младостта на родителите им си отива, как младежките прегрешения вече никак не им приличат, как не остаряват с чест и достойнство.

В тишината прокънтя пронизителният глас на Мюнан, който крещеше в изстъпление:

— Мамо, ще те приберат ли в затвора? Нима ще отведат мама?

Малкият я обгърна с ръце и се сгуши, заравяйки лице в гърдите й. Кристин го прегърна и седна на пейката. Опита се да успокои ридаещото дете:

— Синко, синко, не плачи…

— Никой няма да отведе майка ни оттук — Гауте се приближи, за да утеши брат си. — Не плачи. Майка ни няма да пострада. Успокой се, Мюнан. Ние ще я защитим!

Кристин стискаше детето в обятията си. Сълзите му сякаш й носеха избавление.

— Какво смятате да правите, момчета? — попита Лавранс. По бузите му избиха алени петна от треската.

— След края на службата ще отидем в дома на свещеника, за да платим откуп за мъжа, който ни беше като втори баща. Според мен първо е редно да се погрижим за Юлв. Какво ще кажете, момчета? — предложи Нокве.

Бьоргюлф, Гауте, Ивар и Скюле се съгласиха единодушно.

— Юлв вдигна оръжие срещу човек пред църквата — съобщи Кристин. — Трябва да предприема нещо, за да изчистя неговото и моето име от клеветите. Момчета, случващото се е много сериозно и ви подканвам да потърсите съвет от някой по-опитен как да подходим в този случай.

— И към кого да се обърнем за съвет? — леко подигравателно попита Нокве.

— Сигюр от „Сюнбю“ ми се пада братовчед по майчина линия — напомни тя.

— Понеже досега той не се е сещал за нас, на мен ми се струва, че не подобава на Ерленовите синове да го молят за помощ. Вие как мислите, братя? Може да не сме пълнолетни, но петима от нас са годни да носят оръжие — отсече Нокве.

— Момчета, в този случай доникъде няма да стигнете с оръжие — предупреди ги Кристин.

— Майко, налага се да ни се довериш. А сега нека се подкрепим. Майко, седни на обичайното си място на трапезата, за да не те одумват слугите — нареди Нокве.

Кристин не можеше да преглътне и залък. Не смееше да попита синовете си дали ще известят баща си за случващото се. Тревожеше се как ли ще приключи обвинението срещу нея. Не знаеше какво точно постановява законът при подобни ситуации: вероятно обвинената жена трябва да отрече слуховете, като положи клетва в присъствието на шестима или дванайсет свидетели в главната църква в „Юлинсюн“ във Вого. Там Кристин имаше роднини по майчина линия в почти всички големи имения. Ако не положи клетва, тя няма да изчисти пред тях името си от клеймото на срамното обвинение. Ще опозори баща си… Лавранс дойде като другоселец в долината, но съумя да спечели уважението на жителите тук. Когато Лавранс Бьоргюлфсьон повдигнеше обвинение на тинг или на среща, неизменно получаваше всеобща подкрепа, но Кристин съзнаваше, че нейният срам ще опетни неговото име. Изведнъж видя колко самотно е живял баща й. Въпреки уважението на стопаните той си остана чужденец и единак, защото дъщеря му непрекъснато стоварваше върху плещите му бремето на тъга, срам и хорско презрение.

Неведнъж през нерадостния си живот я бе спохождало усещането, че сърцето й ще се пръсне. Сега за пореден път то се сви болезнено в гърдите, готово да се разпадне на кървави парчета.

Гауте излезе на чардака и погледна на север:

— Хората излизат от църквата. Да почакаме ли, докато се отдалечат от храма?

— Не — отсече Нокве. — Нека да видят как синовете на Ерлен защитават името на майка си. Пригответе се, момчета. Най-добре си сложете доспехите.

Само Нокве притежаваше пълно снаряжение. Остави бронята, но си завърза шлема, грабна щита, меча и сабята. Бьоргюлф и Гауте нахлупиха старинните метални шапки, които носеха по време на тренировките по фехтовка, а за Ивар и Скюле останаха стоманени шлемове, с каквито селяните ходят на война. Майката наблюдаваше синовете си мълчаливо. Сърцето й се разтуптя в гърдите:

— Момчета, не ми се струва редно да тръгнете за дома на свещеника въоръжени до зъби — угнетена прецени тя. — Не бива да нарушавате празничното спокойствие. Имайте уважение към епископа.

— В „Йорун“ изгубихме достатъчно чест и достойнство. Сега ще заплатим цената, която ни поискат.

— Бьоргюлф, остани си вкъщи — примоли се разтревожено майката, като видя, че и полуслепият й син грабна брадва. — Синко, та ти не виждаш добре!

— Няма страшно. Нали виждам докъде стига брадвата — отвърна Бьоргюлф и я претегли в ръка.

Гауте се приближи до леглото на малкия Лавранс и свали големия боен меч, който по волята на дядо му висеше неизменно над леглото на момчето. Извади го от ножницата и го огледа:

— Братко, ще трябва да ми дадеш за малко меча си. Дядо щеше да одобри желанието ми да го взема.

Кристин сключи ръце и ги стисна. На устните й напираше вик, израз на страдание и неописуем ужас, но в душата й се надигна непознато чувство, надхвърлящо терзанията и страха, които изпита, докато раждаше синовете си. Тя беше получила безброй рани, но всички бяха зараснали. Останаха белези и те я боляха, но знаеше, че няма да умре от изтичане на кръв. За пръв път усещаше живота с всяка фибра на тялото си.

Отскубнаха й цветовете и листата, но не успяха да я пречупят и да я повалят. За пръв път откакто започна да носи в утробата си децата на Ерлен, Кристин забрави бащата и обърна поглед към синовете му.

Но младежите не гледаха към майка си — пребледняла, с напрегнати, разширени от ужас очи. Мюнан продължаваше да се притиска към гърдите й. Досега не бе пуснал майка си и за миг. Петимата синове излязоха от стаята.

Кристин застана на чардака. Момчетата се появиха зад хамбарите и поеха дружно по пътеката към „Румюн“ между бледите ечемичени ниви с поклащащи се класове. Шлемовете им блестяха съвсем приглушено, слънчевите лъчи се отразяваха само в лъскавата сабя на Нокве и във върховете на копията, които носеха близнаците. Кристин остана права, загледана след младежите. Всички те бяха нейна кръв…

Върна се в стаята и се свлече пред сандъка, където бе поставена икона на Дева Мария. От гърдите й се изтръгнаха сърцераздирателни стенания. Мюнан избухна в шумен плач и се сви до майка си, а Лавранс скочи от леглото и се просна на колене до нея. Тя прегърна двамата си най-малки синове.

След смъртта на невръстния Ерлен вече не виждаше смисъл да отправя молитви. Със сърце сурово, студено и твърдо като камък имаше чувството, че пада в зиналата паст на ада. Сега молитвените слова напираха на устните й и тя се оказа безсилна да ги спре. Неволно душата й се устреми към Дева Мария, Божията майка, Царицата на Небето и на земята. Кристин отправи към нея призив, изпълнен със страх и благодарност във възхвала на Пречистата Дева: Мария, Мария, имам толкова много скъпоценности, които не искам да изгубя. Милосърдна Майко, смили се и защити децата ми!

В двора на „Румюн“ се беше събрал много народ. Селяните посрещнаха синовете на Ерлен с въпроса защо са дошли.

— От вас не искаме нищо — усмихна се предизвикателно Нокве. — Магнюс, идваме при епископа по работа. След като поговорим с него, може да обсъдим някои неща и с вас. Но днес няма от какво да се боите.

Надигнаха се възмутени викове. Отец Сулмюн излезе и отказа да ги пусне в имението, ала неколцина селяни се обадиха и се застъпиха за момчетата: имали право да разберат в какво е обвинена майка им. Слугите на епископа отпратиха момчетата, защото в къщата вече сядали да се хранят и нямало време за разговори. На селяните този отговор никак не им допадна.

— Какви става, добри хора? — намеси се силен глас и надвика олелията.

Епископ Халвар бе излязъл на чардака, без хората да го забележат. Едрата му фигура с червена копринена шапка над белите коси притежаваше величествена осанка.

— Кои са тези младежи?

— Синовете на Кристин Лаврансдатер от „Йорун“.

— Ти ли си най-големият? — обърна се епископът към Нокве. — Влез да поговорим, а останалите да изчакат навън.

Нокве се качи по стълбите към втория етаж и последва епископа в стаята. Халвар се настани на почетното място и погледна младежа, облегнат на сабята си.

— Как те викат?

— Никулаус Ерленсьон, Ваше Преосвещенство.

— Нима смяташ, че за разговор с епископа ти е необходимо пълно снаряжение? — шеговито попита Халвар.

Никулаус се изчерви до корена на косите си. Остави оръжията и пелерината си в ъгъла и се изправи пред епископа гологлав, със сведено чело, хвана с дясната си ръка китката на лявата и зае непринудена, свободна, благопристойна и почтителна поза.

Епископът забеляза, че младежът притежава рицарски маниери и вежливи обноски. Момчето е било голямо, когато баща му е изгубил богатствата и почестите си, съобрази Халвар. Никулаус сигурно помни ясно как някога са го смятали за наследник на „Хюсабю“. Момчето притежаваше и хубава външност. Сърцето на епископа се изпълни със съжаление.

— Тези момчета, които дойдоха с теб, твои братя ли са? Колко синове има Ерлен?

— Седмина живи, Ваше Преосвещенство.

От гърдите на епископа се изтръгна неволна въздишка: в тази история са намесени съдбите на толкова много млади хора.

— Седни, Никулаус. Вероятно искаш да обсъдим появилите се слухове за майка ти и нейния иконом?

— Благодаря, Ваше Преосвещенство. Предпочитам да стоя прав.

Епископът огледа замислено младежа и изрече бавно:

— Виж, Никулаус, не ми се вярва клеветите за Кристин Лаврансдатер да са истина. А и единствено съпругът й има право да повдига обвинение за прелюбодеяние срещу нея. Положението на майка ти обаче се усложнява от факта, че баща ти и този Юлв са роднини, а Юлв ти е кръстник. В оплакването си Яртрюд спомена много неща, които биха могли да очернят доброто име на майка ти. Кажи ми дали казаното от Яртрюд е истина. Тя твърди, че мъжът й често я биел и от близо година не лягал в семейното им ложе.

— Юлв и Яртрюд не се разбираха. Той се ожени за нея доста възрастен, а и е малко суров и избухлив по характер. Но към нас и към родителите ни винаги се е отнасял предано и вярно. Първата ми молба към вас е да пуснете Юлв на свобода срещу откуп, ако има начин.

— Навърши ли пълнолетие?

— Не, Ваше Преосвещенство, но майка ни е готова да плати колкото е нужно.

Епископът поклати глава.

— Сигурен съм, че такава е и бащината ми воля. Сега възнамерявам да го посетя и да му съобщя какво се е случило. Моля ви утре да му отделите време за разговор…

Епископът потърка брадичката си с ръка. Потъна в размисъл, а палецът му дращеше леко едва наболата му брада.

— Седни, Никулаус — подкани го той. — Така ще поговорим по-спокойно.

Нокве се поклони в знак на благодарност и седна.

— Но истина ли е, че Юлв е отказал да живее при съпругата си? — попита епископът, все едно отново се сети за това.

— Да. Мога само да потвърдя — Нокве забеляза леката усмивка на епископа и устните му се разтеглиха, — че от миналата Коледа Юлв е при нас.

— А храната? Къде се храни?

— Кара жена си да му приготвя сухоежбина, когато отива в гората — по лицето на Нокве се изписа колебание. — И по този въпрос имаше разногласия. Майка ни предложи Юлв да се храни с нас, както преди да се задоми. Той отказа, защото се опасяваше, че хората ще започват да го одумват, ако наруши уговорката с баща ми отпреди женитбата му с Яртрюд. Тогава двамата се разбрали каква част от продуктите татко ще му дава за отделното му домакинство. На Юлв му беше съвестно майка ни да го храни, без уговорката да е развалена. Но в крайната сметка склони пред увещанията на майка ни, а решиха подробностите да ги обсъждат по-късно.

— Хм. Майка ти е прословута със своята предпазливост, енергичност и пестеливост…

— Това не важи за храната — разпалено възрази Нокве. — Всеки слуга в „Йорун“ може да потвърди, че няма по-щедра жена от майка ни. Тя не промени реда на трапезата от „Хюсабю“. Радва се най-много, когато поднася вкусно ядене на трапезата и винаги приготвя много храна, за да има достатъчно за всички: и за слугите, и за свинаря, и за бедняка.

— Хм — замиели се епископът. — Значи искаш да доведеш баща си?

— Да, Ваше Преосвещенство. Нима това не е най-естественото нещо? — Понеже не получи отговор, Нокве продължи: — През зимата двамата с брат ми Гауте посетихме баща ни и му обадихме, че майка ни е бременна. Той прие новината без капка съмнение във верността й. Новината никак не го изненада. Татко не се чувстваше добре в Сил и предпочете да се премести в Довре, а майка ни му гостува за малко през лятото. Той се ядосал, задето тя не пожелала да остане при него и да се грижи за дома му. Татко поискал от нея да остане в „Хауген“, а ние двамата с Гауте да поемем управлението на „Йорун“.

Епископ Халвар продължаваше да потрива брадичката си, без да сваля очи от младежа.

Какъвто и да е Ерлен Никулаусьон, едва ли е способен на низостта да обвини съпругата си в разврат пред младите им синове.

Въпреки многото приказки, подкрепящи обвиненията срещу Кристин Лаврансдатер, епископът не вярваше на слуховете. Стори му се искрена, когато отрече да е знаела в какво я подозират съседите. Все пак духовникът си спомни, че на млади години тази жена се оказа безсилна да се противопостави на плътските съблазни. Тя и мъжът, с когото сега живееше в раздор, си извоюваха съгласието на Лавранс по непочтен начин.

Когато отвориха дума за смъртта на детето й, епископът забеляза признаци на гузна съвест. Но светският съд не се занимаваше с родители, които не се грижат съвестно за здравето на децата си. Ако наистина носеше вина за кончината на бебето си, Кристин щеше да изкупи греха си пред Бога според предписанията на своя изповедник. А дори и майката да е предизвикала смъртта на детето съзнателно с небрежното си отношение, не беше изключено бащата да е Ерлен Никулаусьон. Кристин Лаврансдатер — отдавна преминала първа младост, изоставена от съпруга си, майка на седмина синове, с които по принуда живее в бедни условия — едва ли е посрещнала с радост раждането на осмото си дете. Нормално е жена с нейната участ да не изпитва силна майчина обич към новороденото.

Епископът не вярваше, че Кристин е изневерила на мъжа си, но тъй като изповядваше грешници от двайсет и четири години, натрупаният опит го беше научил да очаква всичко. И все пак нещо го караше да й повярва.

Поведението на Ерлен Никулаусьон можеше да се изтълкува по един-единствен начин. Той не бе потърсил съпругата си нито докато е била бременна, нито след раждането на сина си, нито след смъртта му. Явно смята, че детето не е негово.

Оставаше въпросът как ще реагира той. Дали ще поеме отговорността и ще защити жена си в името на седмината им синове? Така би постъпил всеки почтен мъж. Дали ще повдигне обвинение в изневяра срещу жена си, след като слуховете плъзнаха навред? Епископът беше чувал разни неща за Ерлен и по-скоро беше склонен да очаква, че някогашният стопанин на „Хюсабю“ е способен на такава постъпка.

— Кои са най-близките роднини на майка ти? — попита епископът.

— Ямелт Халваршон от „Елин“ е женен за сестра й, вдовицата на Симон Андресьон от „Формо“. Майка ни има и братовчеди: Шетил Осмюнсьон от „Скуг“ и сестра му Рагна, съпругата на Сигюр Шурнинг; Ивар Йеслинг от „Рингхайм“ и брат му Ховар Трунсьон. Но всичките те живеят далеч…

— А господин Сигюр Елдярн от „Сюнбю“? Нали с майка ти са братовчеди? Никулаус, при такова сериозно положение е редно рицарят да защити роднината си! Още днес тръгни за „Сюнбю“ и му съобщи за възникналите неприятности, приятелю!

— Достопочтени господине — подхвана колебливо Нокве, — с него никога не сме били в топли отношения. А и не смятам, че намесата на рицаря ще облекчи положението на майка ми. Ерлен Елдярн не се радваше на добро име в тази част на страната. В хорските очи баща ми изглежда още по-черен именно защото при онова негово начинание, което му струва „Хюсабю“, а на тях — „Сюнбю“, той се съюзи с потомците на Йеслинг.

— Да, Ерлен Елдярн — засмя се епископът. — Открай време не умееше да се спогажда с хората. Скара се с всичките си роднини на север. Дядо ти беше кротък мъж и не се смущаваше да отстъпва, ако споровете застрашаваха разбирателството и единодушието между роднини. Но дори той не успя да постигне съгласие с Ерлен Елдярн. Двамата се превърнаха в заклети врагове.

— Да — и Нокве се засмя. — Свадата пламнала заради дреболия: скарали се кой да вземе два чаршафа с бродирани бордюри и кърпа, извезана със син конец. Всичко това било оценено само на две марки, но баба заръчала на дядо непременно да вземе тези вещи при подялбата на имуществото. Гюдрюн Иваршдатер, сестрата на баба, поръчала същото на мъжа си. Накрая Ерлен Елдярн пъхнал чаршафите и кърпата в торбите си, но Лавранс ги извадил. Дядо смятал, че вещите се полагат на него, защото Рагнфрид ги бродирала като мома в „Сюнбю“. Когато забелязал какво е направил дядо, Ерлен го ударил в лицето, а дядо го метнал три пъти върху пода и го изтърсил като кожа. След това не си проговориха никога повече, и то само заради въпросните парцали. Сега стоят в сандъка на майка ми.

Епископът се смя от сърце. Когато наследниците на Ивар Йеслинг поделяха помежду си имуществото му, тази история за кавгата им стана много известна: какво ли не правят мъжете на Йеслинговите дъщери, за да им угодят, смееха се хората. Епископ Халвар постигна целта си: лицето на младежа се отпусна, а бдителният страх в хубавите му синьо-сиви очи отстъпи на меката усмивка. Епископът подхвана по-високо:

— Грешиш, Никулаус, след тази случка двамата проведоха още един разговор. Тогава присъствах и аз. Това се случи в Осло, на Коледното празненство, година преди смъртта на кралица Евфемия. Лавранс дойде в кралския двор, за да поднесе почестите си на краля и да му засвидетелства предаността си. Покойният крал Хокон го посъветва да сложи край на враждата с Ерлен, защото не подобавало на двама съвестни християни, чиито съпруги са сестри, да се държат толкова дребнаво. Лавранс се приближи до Ерлен, застанал сред неколцина придворни, помоли го учтиво за прошка, задето се е изказал прибързано, и пожела да изпрати вещите на Гюдрюн със сърдечни поздрави от нейните брат и сестра. Ерлен прие извинението, но настоя Лавранс да признае на всеослушание пред присъстващите, че при подялбата на имуществото, останало след смъртта на Ивар Йеслинг, е постъпил като крадец и разбойник. Лавранс на мига му обърна гръб и тръгна право към вратата. Доколкото ми е известно, тогава за последен път зетьовете на Ивар Йеслинг се срещнаха на тази земята — заключи епископът с гръмък смях. — Но сега ме чуй, Никулаус Ерленсьон — сключи ръце той. — Не съм убеден, че най-доброто решение е да избързваме и да доведем баща ти или да пуснем Юлв на свобода. Според мен първо трябва майка ти да изчисти името си. Слуховете за прегрешението й вече добиха широка гласност. С оглед на тежкото й положение няма да й бъде никак лесно да намери стопанки, склонни да се закълнат в невинността й заедно с нея.

Никулаус погледна епископа с несигурни, изплашени очи.

— Почакай няколко дни, момче. Баща ти и Юлв не са тукашни и хората не ги обичат. Кристин и Яртрюд обаче са родом от долината. Само дето Яртрюд е малко по-отдалеч, а майка ти е сред свои. Както виждам, Лавранс Бьоргюлфсьон не е потънал в забрава. Досега хората са искали да я накажат, задето е предала бащиното си доверие, но те чувстват вина към Лавранс, защото са одумвали детето му. Хората се разкайват и негодуват. Съвсем скоро силно ще пожелаят Кристин да очисти името си. А вероятно щом надникнем в чувала на Яртрюд, вътре няма да намерим почти никакви доказателства. Друг въпрос е дали съпругът й ще спре да настройва местните срещу себе си.

— Ваше Преосвещенство, простете, но признавам, че съветите ви не ми харесват. Молите ме да не помагам на човека, който ме отгледа, да не доведа баща си, за да подкрепи майка ми…

— Синко, все пак те призовавам да се вслушаш в думите ми. Нека не бързаме да викаме Ерлен Никулаусьон. Ще напиша писмо на господин Сигюр от „Сюнбю“ с молба веднага да ме посети. Какво става там?

Епископът излезе на чардака. Гауте и Бьоргюлф Ерленсьон бяха притиснати до стената, а неколцина слуги на епископа стояха, насочили оръжията си към тях. Щом Халвар и Нокве излязоха, Бьоргюлф просна противника си с един удар на брадвата. Гауте се отбраняваше с меча.

Двама селяни държаха Ивар и Скюле, а други изнесоха ранения. Застаналият малко встрани отец Сулмюн бършеше окървавените си уста и нос.

— Престанете! — извика епископ Халвар. — Хвърлете оръжията, момчета! — приближи се до синовете на Ерлен, които веднага се подчиниха на заповедта му. — Какво става тук?

Напред пристъпи отец Сулмюн, поклони се и подхвана:

— Достопочтени отче, сам виждате какво става. Гауте Ерленсьон наруши празничното спокойствие и ме нападна, мен, енорийския свещеник!

До свещеника се приближи селянин на средна възраст, поздрави епископа и се намеси:

— Ваше Преосвещенство, този свещеник предизвика момчето да го удари. Отец Сулмюн наговори такива неща за майка му, че нямаше как Гауте да изтърпи безропотно клеветите.

— Замълчи, не съм в състояние да слушам повече от един човек — нетърпеливо отсече Халвар. — Давам ти думата, Улав Трунсьон.

Свещеникът обсипваше синовете на Ерлен с какви ли не оскърбления, но Бьоргюлф и Гауте му отговаряха съвсем хладнокръвно. Освен това Гауте уточни, че Кристин посетила съпруга си в Довре през лятото — това е самата истина — и тогава било заченато клетото създание, заради което е цялата тази разправия. „Нали в «Йорун» умеете да четете“, отвърна свещеникът, „майка ви сигурно знае притчата за крал Давид и Вирсавия, а вероятно Ерлен Никулаусьон ще се окаже заблуден като рицар Урия.“

Лицето на епископа се обагри в пурпурния нюанс на расото му, а от очите му се разхвърчаха искри. Той стрелна с поглед отец Сулмюн, но се обърна към синовете на Ерлен:

— Гауте Ерленсьон, вероятно ти е известно, че с тази твоя постъпка сам си изпроси отлъчване от Църквата?

Епископ Халвар избра двама слуги и четирима селяни измежду най-достойните и разумните и им нареди да придружат синовете на Ерлен до „Йорун“ и да ги пазят зорко да не избягат.

— Никулаус, тръгни и ти с тях — обърна се Халвар към Нокве. — Мирувай. С упражненото насилие братята ти не допринесоха с нищо за доброто име на майка ти, но поведението им е разбираемо до известна степен, предвид жестокото оскърбление, на което са били подложени.

Епископът от Хамар си рече наум, че момчетата не са утежнили положението на майка си. Сутринта, когато Кристин се появи в църквата с Юлв Халдуршон, избран да бъде кръстник на детето й, чашата преля и всички се нахвърлиха върху нея с безмилостни упреци, но Халвар вече забелязваше промяна в хорското мнение и най-вече в мнението на Кулбайн Юнсьон. Затова епископът го назначи за началник на стражите, които отведоха синовете на Ерлен.

Нокве пръв прекрачи прага на голямата стая на втория етаж, където Кристин седеше на леглото до Лавранс с Мюнан на коленете си. Големият й син й обясни какво се е случило, като наблегна на факта, че епископът я смята за невинна и проявява разбиране към постъпката на братята му, продиктувана от оправдано възмущение. Кристин пожела лично да поговори с епископа, но Нокве я разубеди.

Стражите въведоха четиримата братя. Майката ги погледна, пребледняла и разтревожена. Натежалото й от непреодолимо отчаяние и страх сърце набъбна болезнено, готово да се пръсне. Събра обаче сили и се обърна спокойно към Гауте:

— Синко, постъпил си много неразумно. Опозорил си меча на Лавранс Бьоргюлфсьон, като си го извадил срещу тълпа селяни, заети да сплетничат.

— Първо насочих меча срещу оръженосците на епископа — ядосано поясни Гауте. — Но си права, майко, обезчестих името на дядо, защото използвах меча му в подобна нелепа битка.

Кристин отмести очи. Макар че я заболя от думите на сина й, майката не успя да спре усмивката на устните си. Така доволно се усмихва майката, когато бебето захапе гърдата й с първите си поникнали зъбки.

— Майко — обади се Нокве, — предлагам да изведеш Мюнан от стаята. Не го оставяй сам, докато не се почувства по-добре. Не го пускай да излиза, за да не види, че сме под стража.

— Момчета — изправи се Кристин, — ако смятате, че го заслужавам, целунете ме, преди да изляза.

Нокве, Бьоргюлф, Ивар и Скюле се приближиха да целунат майка си. Отлъченият Гауте погледна печално към нея. Кристин му протегна ръка, а той пое крайчето на ръкава й и долепи устни до него. Петимата й синове, без Гауте, я бяха надраснали. Майката зави хубаво Лавранс и излезе от стаята с Мюнан.

В „Йорун“ имаше четири двуетажни къщи: къщата с просторната стая на горния етаж, новата постройка, използвана за лятна къща през детските години на Кристин, преди баща й да построи голямата къща, старият хамбар и склада, където съхраняваха солта. На втория етаж на склада се помещаваше стая, в която слугините спяха лятно време.

Кристин се качи по стълбите към втория етаж на новата постройка. След смъртта на малкия Ерлен майката спеше там с Мюнан. Стопанката заснова неспокойно напред-назад из стаята, а Фрида и Гюнхил донесоха кашата за вечеря. Кристин заръча на Фрида да се погрижи стражите да получат храна и бира. Слугинята вече им поднесла вечеря по заповед на Нокве, но мъжете не пожелали да приемат храна от стопанката с оглед на причината, поради която са дошли в дома й. Носели си провизии от другаде.

— Въпреки това им занесете буре с бира — настоя Кристин.

Гюнхил, младата слугиня, беше цялата подпухнала от плач:

— Господарке, никой от нас не вярва, че си способна на подобно нещо. Бъди сигурна е това. Винаги сме се старали да оборваме клеветите по твой адрес.

— Значи все пак сте знаели каква мълва се носи. Защо тогава не ми казахте?

— Не посмяхме заради Юлв — обясни Фрида.

— Той ни застави да си мълчим — добави Гюнхил през сълзи. — Често исках да те предупредя да си по-бдителна, когато след вечеря двамата с Юлв разговаряте до късно насаме.

— Юлв е знаел — заключи Кристин.

— Яртрюд отдавна му натяква. Той затова я биеше. Една вечер на Коледа — тогава ти започна да пълнееш — се бяхме събрали в къщата на иконома: ние двете, Сулвай, Йойвин и неколцина селяни от южните стопанства. Тогава Яртрюд го обвини, че той е причината ти да наедряваш. Юлв я удари с колана си и катарамата разкървави лицето й. Но след това тя започна да повтаря, че мъжът й не отрекъл вината си.

— А после из околността се е разнесъл слухът за мен и него, така ли?

— Да, но ние, слугите ти, винаги сме отричали — задавено я увери Гюнхил.

Кристин легна с Мюнан и го прегърна, за да го успокои. Не си съблече дрехите и не успя да мигне цяла нощ.

През това време младият Лавранс стана от постелята и се облече. Вечерта, когато Нокве отиде да нагледа животните, Лавранс влезе в конюшнята и оседла червения скопен кон на Гауте. Само жребецът го превъзхождаше, но Лавранс не смееше да тръгне с него.

Някои от стражите излязоха на двора да попитат момчето къде отива.

— Доколкото ми е известно, не съм сред пленниците ви — възрази Лавранс. — Но няма защо да крия накъде съм се запътил. Отивам да доведа рицаря от „Сюнбю“, за да защити майка ми, негова близка роднина. Нямате право да ме спрете.

— Момче, скоро ще се стъмни — предупреди го Кулбайн Юнсьон и се обърна към другите стражи: — Не бива да пускаме това дете да язди само нощем. Трябва да съобщим на майка му.

— Не, в никакъв случай — обади се Лавранс, а устните му потрепериха. — Тръгнал съм с мисията да защитя майка ми. Ако наистина е невинна, Господ и Светата Дева ще бдят над мен и няма да позволят да ми се случи нищо лошо. Ако пък майка ми е виновна, тогава ми е все едно — задавено изрече той, докато сълзите напираха в очите му.

Кулбайн огледа красивото русо дете.

— Тръгвай тогава и нека Господ те пази, Лавранс Ерленсьон — благослови го той и понечи да го качи на седлото.

Но Лавранс поведе коня за юздата и мъжете се видяха принудени да се отдръпнат встрани. Когато стигна до големия камък близо до портата, се метна на седлото и препусна на запад по пътя за областта Вого.