Кръстът

1.

„Рано или късно всички огньове догарят.“

Напоследък тези думи на Симон Андресьон отекваха с болезнена яснота в сърцето на Кристин.

От смъртта на Ерлен Никулаусьон изминаха четири години, а от челядта му при майка си в „Йорун“ останаха само Гауте и Лавранс.

Преди две години старата ковачница изгоря и Гауте построи нова в северната част на имението, близо до главния път. Старата ковачница се намираше на юг от къщите, до брега на реката, в низината между възвишението на „Йорун“ и няколко грамадни канари, които отдавна трябваше да се разчистят оттам. Почти всяка година водите на реката прииждаха чак до ковачницата и я заливаха.

Сега сред развалините стърчаха само обгорени от пожара камъни — там някога се намираше вратата и иззиданото огнище. На тъмната овъглена почва избуя хубава, мека, светлозелена трева.

Тази година Кристин заръча да засеят с лен земята на мястото на изгорялата ковачница. Гауте настоя да отглеждат ръж в нивите близо до жилищните сгради, където стопанките в „Йорун“ открай време сееха лен и садяха лук. Кристин често идваше тук, не само за да нагледа как върви ленът. Четвъртък вечер носеше бира и храна на гроба на първия собственик в имението. В светлите летни нощи самотното огнище, проблясващо насред поляната сивкавобяло, покрито със сажди, приличаше на древен езически олтар. В горещите летни дни стопанката идваше с кошница до канарите да бере малини или да събира листа от теснолистна върбовка, за да приготвя разхладителна отвара срещу треска.

Последните звуци на църковните камбани във възхвала на Божията Майка замряха в напоения със светлина въздух. Околните стопанства потънаха в покой под палещите лъчи на слънцето. От ранни зори отблизо и далеч се разнасяше песента на косите по ливадата, изпъстрена с цветя, чуваше се стърженето на остриетата в точилата и виковете на хората. С настъпването на обедната почивка звуците на трескавия работен ден заглъхнаха. Кристин седна върху канарата и се ослуша. Сега се чуваше само бученето на реката и слабото шумолене на листата в горичката; над поляната бръмчаха мухи, а отдалеч се носеше подрънкването на самотен хлопатар. Една птица прелетя бързо и тихо по ръба на елшака, а друга литна от гъстата трева и кацна със звучно цвърчене върху магарешки бодил.

Носещите се по склона сини сенки, белите облаци, които се къдреха над планинските ридове и се топяха в лазурното лятно небе, лъскавите води на Логен сред дърветата, белите отблясъци на слънчевите лъчи по листата представляваха за Кристин мълчаливи звуци, невидими за очите и доловими единствено с вътрешните сетива. Със забрадка, спусната над челото, за да я пази от слънцето, Кристин слушаше играта на светлината и сенките над долината.

„Рано или късно всички огньове догарят.“

В елшовата гора по протежението на блатистия речен бряг, в мрака между гъстите ракити, проблясваха езерца. Тук растеше острица и пушица, а мочурното прозорче покриваше земята с гъст килим от сиво-зелени петолистни чашки и червено-кафяви цветове. Кристин си набра голям букет. Често се питаше дали това растение не притежава целебна сила. Сушеше го, попарваше листата и цветовете и сипваше от отварата в бирата и медовината. Но засега не беше открила какви болести лекува мочурното прозорче. Въпреки това продължаваше да гази в блатото и да си мокри обувките, водена от непреодолимо желание да си набере от него.

Обра листенцата от стълбата и сплете венец от тъмните цветове. Цветът им напомняше червено вино и кафява медовина, а дъната на чашките им бяха лепкави и влажни като мед. Понякога Кристин украсяваше с венци иконата на Дева Мария в голямата къща. Възприе този ритуал от свещеници, посетили южните страни.

Децата й вече пораснаха и не проявяваха интерес към венци. В областта Трьонделаген мъжете, получили възпитанието си в кралския двор, въведоха традицията младежите да се кичат с цветя на забавите, но в долината нямаше такъв обичай. Този плътен, тъмночервен венец би подхождал много на светлото лице и лененорусата коса на Гауте или на лешниково-кестенявата грива на Лавранс.

Сякаш измина цяла вечност от времето, когато през дългите летни слънчеви дни Кристин и бавачките водеха малките й деца на разходка в градината пред „Хюсабю“. Двете с Фрида не смогваха да направят достатъчно венци за многобройната й челяд. Веднъж — още кърмеше Лавранс — четиригодишните Ивар и Скюле настояха майка им да сплете венец и за братчето им, но от съвсем дребнички цветя.

Сега Кристин беше майка на пораснали деца.

Лавранс навърши петнайсет и още минаваше за малък, но майката го усещаше като най-отчужден от нея. Не че странеше от нея нарочно, както правеше някога Бьоргюлф. За разлика от полуслепия си брат Лавранс не се затваряше в себе си и не показваше ясно нежелание да общува. И все пак беше много мълчалив. Докато всички момчета живееха у дома, никой не забелязваше тази негова склонност да се усамотява и да търси уединение. Лавранс беше всеобщ любимец — бодър, усмихнат и добродушен.

Всички смятаха Лавранс за най-красивия сред синовете й. Майката не беше изцяло съгласна, но и тя не оставаше сляпа за силното излъчване на Лавранс Ерленсьон. Светлокестенявата му коса и свежите му бузи сияеха като позлатени и от тях струеше слънчева светлина. В големите му тъмносиви очи блестяха светли искрици. Лавранс приличаше на майка си като млада. Наследи нейната светла кожа, обляна със слънчев загар. Момчето изглеждаше едро и силно за възрастта си. Изпълняваше усърдно и сръчно всяка задача, поставена от майка му. Вслушваше се в съветите на Кристин и на братята си, неизменно бодър, вежлив и сговорчив. И все пак майката усещаше, че у момчето има някакво отчуждение.

Зиме, когато домашните се събираха в стаята, където тъчаха, и си запълваха времето с разговори и шеги, докато всеки се занимаваше с нещо, Лавранс приличаше на унесен в сън. А през лятото, след края на работния ден, често се случваше майката да приседне на поляната до сина си. Лавранс обикновено дъвчеше парче смола или усукваше стрък от киселец в ъгъла на устните си. Кристин внимателно наблюдаваше очите му, докато разговаряха. Момчето сякаш се завръщаше от света на зареяните си мисли. Усмихваше се, отговаряше учтиво и разумно на въпросите й, а понякога двамата прекарваха на склона часове наред в приятни разговори. Но щом майката станеше от тревата, Лавранс отново се отнасяше нанякъде.

Тя не можеше да проумее от какво са обсебени мислите на сина й. Лавранс умееше да борави с оръжие и притежаваше пъргавина и сръчност във физическите занимания, но не подхождаше към тях с жар като братята си. Никога не тръгваше на лов сам. Радваше се, когато Гауте го канеше да отидат заедно. Все още не забелязваше с какви нежни погледи го сподирят жените. Не проявяваше интерес към книжното знание и оставаше равнодушен към желанието на по-големите си братя да постъпят в манастир. Като че ли Лавранс не възнамеряваше да се занимава с друго, освен със селскостопанската работа в „Йорун“.

Понякога Кристин откриваше слаба прилика между разсеяния Лавранс и баща му. Ала кроткият благ характер на Ерлен се промени с годините, отстъпи на невъздържана превъзбуда и сходствата свършваха дотук: Лавранс не бе наследил нищо от пламенната, избухлива природа на баща си. Освен това безразличието, с което момчето приемаше случващото се около него, надхвърляше младежкото спокойствие на баща му.

Сега Лавранс беше най-малкият син на Кристин. От три години Мюнан лежеше погребан при баща си и невръстното си братче.

След смъртта на съпруга си Кристин изпадна във вцепенение. Не чуваше и не виждаше нищо. По-силно от болката и скръбта се оказа усещането за пълно омаломощение. Душата и тялото й изстинаха до безчувственост. Сякаш от смъртоносните рани на Ерлен изтичаше нейната кръв.

От онзи облачен ден в плевнята на „Скуг“, когато тя му се отдаде под надвисналите гръмотевични облаци, целият й живот се намираше с обятията на Ерлен Никулаусьон. Тогава Кристин беше съвсем млада и неопитна. Не осъзнаваше какво прави. Помъчи се само да скрие, че й се доплака от болка. Усмихна се, защото смяташе, че дава на любимия си най-скъпоценното си съкровище. Независимо дали Ерлен оцени този дар, или не, Кристин му се отдаде изцяло и завинаги. Повери му всичко: девическия си живот, който Господ бе осенил с милостта си и я бе благословил да расне здрава и красива в почтено, заможно семейство със строги, но любящи родители, които непрекъснато бдяха над благоденствието й. А тя доброволно даде всичко на Ерлен и оттогава живя, сгушена в обятията му.

Години наред Кристин приемаше ласките му със сурово изражение; охладняла от гняв, прекланяше послушно глава пред волята му, угнетена от усещането, че всеки миг ще рухне от изтощение. Ала дойде време красивото лице и прекрасното здраво тяло на Ерлен вече да не са в състояние да я заслепяват и тя започна да вижда ясно недостатъците му. Наистина, мъжът й изглеждаше млад и хубав. Продължаваше да я обсипва с горещите си ласки както на младини. Но аз остарях, мислеше си победоносно тя и се опияняваше от гордост. Лесно остава млад онзи, който не си взема поука от грешките, не си прави труда да се приспособи към обстоятелствата и не се бори, за да придаде на живота си желания облик.

Но дори когато приемаше целувките му с гневно стиснати устни и му се противопоставяше с цялото си същество в битката за бъдещето на синовете си, тя усещаше, че се отдава на тази своя мисия със страстта, която някога Ерлен запали в кръвта й. С годините тя охладня. В началото, след като го позна, краката й се подкосяваха безпомощно и й премаляваше от щастие, щом зърнеше игривото пламъче в очите му и чуеше дълбокия му глас, но неукротимото й желание угасна. Преди срещата им в „Хауген“ Кристин копнееше да уталожи горестта и тревогата от раздялата им, а сега мечтаеше със същия плам един ден, след дълги години, когато се превърне в белокоса старица, да види синовете си обезпечени и спокойни за бъдещето си. Страхът от неизвестността, неин неразделен спътник по време на брака й с Ерлен, продължаваше да я мъчи заради децата й. Кристин изгаряше от страстно желание, сравнимо с глад и люта жажда: искаше синовете й непременно да живеят в благосъстояние.

С онзи плам, с който се отдаде на Ерлен, Кристин се посвети на новия си живот в „Хюсабю“. Изпълняваше съвестно и безропотно задълженията си, вършеше всичко по силите си, за да осигури благото на Ерлен и децата. Самата тя не съзнаваше напълно, че живее с Ерлен, докато заедно със свещеника умуваше над документите от сандъка на стопанина, докато разговаряше с арендаторите и работниците му, докато непрекъснато сновеше между хамбара и готварницата със слугините си, докато в светлите летни дни наглеждаше децата си на поляната заедно с бавачките им. Когато нещо се объркаше в стопанството или децата не я слушаха, тя обвиняваше Ерлен, но успееха ли да приберат сеното сухо през лятото, ако житото дадеше богата реколта през есента, а телетата й пращяха от здраве, ако децата се смееха и закачаха на двора, сърцето й се изпълваше с нежна благодарност към него. След като уши и последната празнична дреха на седмината си синове и огледа доволно купчината красиво извезани одежди, в сърцето й се разгоря стаената мисъл, че изцяло принадлежи на Ерлен. През една пролетна вечер Кристин се прибираше вкъщи заедно със слугините си от реката. Чувстваше се отегчена и изморена и отново обвини него. През деня праха вълната от последната стрижба. Кипнаха вода в един котел на брега и изплакнаха вълната в реката. Стопанката се труди наравно със слугините, ръцете й почерняха от тор до лактите, дрехите й, цели в мазни нечистотии, се просмукаха с миризмата на овце. Мръсотията нямаше да се отмие и след три посещения в сауната.

А когато Ерлен си отиде, вдовицата престана да вижда смисъл да се трепе неуморно. Отсякоха неговото стъбло и на нея не й оставяше друго, освен да умре като дърво с прерязани корени. Младите издънки, пораснали в коленете й, се хранеха от отделен корен. Бяха достатъчно големи, за да коват сами съдбата си. Защо не разбрах замисъла на Ерлен, мина й през ума.

Пред погледа й се заредиха смътнобледи картини на възможния живот с Ерлен в „Хауген“. Двамата подмладени, а малкото дете припка край тях. Но Кристин не съжаляваше и не скърбеше за решението си. Сърце не й даде да напусне живота на синовете си. Съвсем скоро смъртта щеше да ги раздели, защото след гибелта на Ерлен Кристин изгуби жизнената си сила. Всичко, което се бе случило и предстоеше да се случи, беше дело на съдбата. Ще стане каквото е писано.

Косите й побеляха, кожата посивя. Нямаше желание да поддържа външния си вид и не обръщаше внимание как се облича. Нощем постоянно мислеше за живота си с Ерлен, а денем ходеше като на сън. Не разговаряше с никого, освен когато я питаха нещо, и дори не чуваше въпросите на малките си деца. Стопанката, която всички знаеха като енергична и будна жена, не си мръдваше пръста. В ежедневните занимания Кристин неизменно влагаше любовта към съпруга си. Той не й беше признателен, защото не искаше да го обичат по този начин, но тя беше така устроена: за нея любовта означаваше непосилен труд и старание.

Кристин изпадна в мъртвешки унес. Едва когато в областта пламна епидемия и повали синовете й, майката излезе от вцепенението си.

Заразата беше по-опасна за възрастните, отколкото за децата. Ивар се поболя толкова тежко, че не очакваха да оцелее. От треската започна да буйства. Викаше, искаше да стане и да си вземе оръжията. Явно се сещаше как загина баща му. Нокве и Бьоргюлф едва смогваха да го удържат. После и Бьоргюлф легна болен. Лицето на Лавранс се поду до неузнаваемост от обрива. Очите му блестяха като на мъртвец. Треската го изгаряше и очите му се смалиха до две тънки черти.

Майката бдеше над тримата си синове. Нокве и Гауте преболедуваха болестта като малки, а Скюле я понесе по-леко. Фрида гледаше него и Мюнан.

Никой не очакваше епидемията да покоси Мюнан. Открай време той си беше кекав, но започна да заяква и всички се успокоиха. Една вечер обаче малкият внезапно изпадна в безсъзнание. Фрида изтича да съобщи на майка му. Кристин се втурна по стълбите и влезе при сина си, а той издъхна в ръцете й.

Смъртта на детето пробуди у нея ново, живо отчаяние. Безумната скръб за малкия Ерлен, когото смъртта изтръгна от майчината й гръд, се обагри в червено от спомена за всичките й съкрушени мечти за щастие. Тогава бурята, бушуваща в сърцето на Кристин, й помогна да не рухне. А непоносимото напрежение в душата й, уталожило се, след като с очите си видя как пронизаха смъртоносно съпруга й, остави след себе си изтощение. Убеждението, че съвсем скоро ще умре от скръб по Ерлен, притъпи остротата на болката. Вдовицата усещаше как мракът и сенките около нея се сгъстяват и чакаше вратата да се отвори и смъртта да я погълне.

Майката гледаше безжизненото тяло на Мюнан напълно пробудена от унеса си и пребледняла. Красивото миловидно дете беше нейната утеха. Само него майката си позволяваше да глези, да го милва и да му спестява строгото мъмрене, когато малкият направеше някоя пакост. Отминаваше дребните му прегрешения с усмивка. А колко силно обичаше Мюнан милата си майка! Смъртта му я прониза като с нож и тя усети колко здраво е свързана с живота. Майка, чиято кръв тече във вените на седем млади сърца, няма как да умре толкова лесно, даде си сметка тя.

Отрезвена от отчаяние, сновеше между мъртвото дете и болните си синове. Мюнан издъхна в стария хамбар, където преди него угаснаха малкият Ерлен и баща му. За по-малко от година Кристин погреба трима души в „Йорун“. Със застинало от ужас сърце се питаше в безмълвно вцепенение кой ще бъде следващият. Очакваше смъртта като неизбежна участ. Никога не успя да оцени по достойнство богатството, с което я дари Господ, като й прати толкова много деца. Понякога майката осъзнаваше Божията благодат, но за жалост надделяваха терзанията от болката, страха и борбата, макар тъгата по всяка пораснала рожба и радостта от раждането на всяко бебе да я научиха, че децата носят много повече щастие, отколкото мъка и страдание. Кристин цял живот ропта, защото не можеше да разчита на баща им, който нехаеше за благото на потомците си. Самата тя не се различаваше особено от мъжа си: някога Кристин погази Божиите повели и дълга към роднините си, за да се омъжи за него.

Но Ерлен вече го нямаше. Сега тя очакваше да види с очите си как синовете й измират един след друг и накрая да се окаже бездетна майка.

Докато гледаше света през воала на любовта си към Ерлен, за дълго остана сляпа за много неща, макар да бяха пред очите й. Знаеше, че Нокве приема много отговорно призванието си като първороден син да бъде водач и опора на братята си. Забелязала беше и каква братска любов изпитва Нокве към Мюнан, но остана слисана и покъртена от неочаквано бурната скръб на най-големия си син.

Ала децата й оздравяха от болестта, макар и възстановяването им да продължи дълго. На Великден майката отиде на църква с четирима от синовете си. Бьоргюлф още пазеше леглото, а Ивар нямаше сили да излиза от къщи. Докато боледува, Лавранс порасна много. След събитията от последната половин година малкият възмъжа и надскочи връстниците си.

Кристин вече се смяташе за възрастна. Жената е млада, докато има малки деца, които спят в прегръдките й нощем, денем лудуват около нея и постоянно се нуждаят от грижите й, разсъждаваше тя. Пораснат ли децата, жената е стара.

Новият й зет, Ямелт Халваршон, й обърна внимание, че синовете на Ерлен са още много млади, а самата тя — едва прехвърлила четирийсетте. Ямелт я посъветва да се омъжи повторно. Имала нужда от съпруг, който да й помага в управлението на земите и във възпитанието на по-малките й деца. Предложи й неколцина свестни мъже с подобаващ произход и я покани да им гостува в „Елин“ на есен с обещанието да я запознае с кандидатите за ръката й, а после да поговорят по-подробно.

Кристин се усмихна немощно. Наистина не беше престаряла. Ако някой й бе разказал за друга вдовица на нейната възраст с няколко подрастващи деца, и тя щеше да сподели мнението на Ямелт, че жената трябва да се омъжи, да има на чие рамо да се облегне, а и може да роди още деца. Но Кристин отклони предложението на зет си.

Всъщност Ямелт от „Елин“ пристигна в „Йорун“ след Великден. Тогава за втори път Кристин се срещна с новия съпруг на сестра си. Хората от „Йорун“ не успяха да присъстват нито на годежа в „Дюфрин“, нито на сватбата в „Елин“. Двете тържества се състояха с кратък промеждутък през пролетта, а тогава Кристин беше бременна с последното си дете. Веднага щом научи за убийството на Ерлен Никулаусьон, Ямелт препусна към Сил. Подкрепи вдовицата и племенниците си и им помогна да уредят делата след смъртта на стопанина. Нагърби се с процеса срещу убийците на Ерлен, защото синовете на мъртвия не бяха пълнолетни. Но тогава Кристин не осъзнаваше нищо от случващото се около нея. Не я развълнува дори присъдата на Гюдмюн Туресьон, когото съдът обяви за виновен.

Този път, след Великден, Кристин поговори със зет си и Ямелт й се стори свестен мъж. Не беше млад — със Симон Андресьон бяха връстници — изглеждаше стабилен и спокоен, едър, пълен и възтъмен, с хубави черти, но прегърбен. С Гауте веднага се сприятелиха. След смъртта на баща си Нокве и Бьоргюлф се сближиха още повече и се отдръпнаха от останалите. Ивар и Скюле харесаха Ямелт.

Но беше редно Рамборг да почете паметта на съпруга си и да поживее още малко като вдовица. Новият й мъж не може да се мери със Симон.

Двамата палавници още помнеха свако си. Навремето се вслушваха в наставленията на Симон и приемаха кротко и острите му забележки, и добродушните му шеги. Иначе буйните момчета не понасяха родителите им да ги мъмрят. От очите им започваха да святкат гневни искри и ръцете им се свиваха в пестници.

Докато Ямелт гостува в „Йорун“, и Мюнан Бордшон навести Кристин. От някогашния рицар не бе останало почти нищо. Тогава Мюнан беше едър, грамаден и понеже умееше да се движи грациозно, създаваше впечатление на по-висок и внушителен, отколкото е в действителност. Сега се беше прегърбил заради подаграта, а кожата висеше по изпосталялото му тяло. Приличаше на гном — плешив, с рехави бели косми по темето. Преди гъста синьо-черна къса брада покриваше долната част на напрегнатото му месесто лице, а сега в отпуснатите гънки на кожата по брадичката и врата му, където не можеше да стигне с бръснача, удобно се бяха настанили сиви валма. Очите му сълзяха, възпалени, в ъглите на устата му се събираше слюнка, а страдаше и от капризен стомах.

Мюнан доведе сина си Инге, наричан с фамилното име Флюга заради майка си. Беше вече на средна възраст. Бащата осигури на сина си благополучие, като му намери богата жена и помоли епископ Халвар да го вземе под крилото си: Мюнан се ожени за братовчедка на Негово Преосвещенство. Халвар с удоволствие помогна на Инге да се замогне, за да не отстъпва на богатите деца на Мюнан от госпожа Катрин. Епископът се сдоби с длъжността кралски управител в района на Хедемаркен и назначи Инге за свой наместник. И така Флюга вече разполагаше с доста земи в Скаун и Ридабю. Майка му, Брюнхил Флюга, също си бе купила имение в околността. Превърнала се бе в благочестива и добродетелна жена и бе дала обет да живее в целомъдрие до смъртта си.

— Не си мисли, че е стара и немощна — засегна се Мюнан, защото Кристин се подсмихна.

Поканил Брюнхил да се премести при него в имението му близо до Хамар и да се грижи за дома му, но тя отказала.

Мюнан се оплака, че на стари години няма много радости в живота си. Потомците му не се спогаждали. Едноутробните му деца били скарани помежду си и непрекъснато враждували с полубратята и полусестрите си. Най-зла се оказала най-малката му дъщеря. Негова любовница я родила по време на брака му с Катрин и понеже не можел да й остави наследство, дъщеря му се стараела да го оскубе, докато е жив. Останала вдовица и се установила в „Скугхайм“ — имението, където живееше Мюнан. Нито бащата, нито другите му деца били в състояние да я изгонят оттам. Мюнан се боял до смърт от нея и потърсил убежище при другите си потомци, но те постоянно се оплаквали от алчността и непочтените постъпки на братята и сестрите си. Най-добре се чувствал при най-малката си законородена дъщеря, монахиня на остров Гимсьой. Прекарал известно време в тамошната странноприемница и престоят му се отразил добре: положил усилия, за да облагороди душата си с покаяние и молитва под вещите наставления на дъщеря си. Но Мюнан не можел да спазва този начин на живот дълго. Кристин се съмняваше, че синовете на Брюнхил се отнасят към баща си с по-голямо уважение и обич, но Мюнан Бордшон отказваше да го признае, защото от цялата му челяд те му бяха най-мили.

Изненадващото присъствие на жалкия роднина успя малко да размекне сърцето на Кристин, вкаменено от печал. Когато забравяше за собствените си неволи, Мюнан говореше само за Ерлен, хвалеше с гордост подвизите на покойника и най-вече буйната му младост. Разказваше с каква жажда за приключения поел Ерлен по широкия свят, след като напуснал родния си дом в „Хюсабю“, където Магнхил се гневяла на съпруга си, а той — на Ерлен, после оставил „Хестнес“ и благочестивия строг Борд, който го отгледал като роден син. Мюнан явно се опитваше да разтуши малко опечалената вдовица с приказките си. Рицарят обичаше съпруга й по свой начин и винаги смяташе, че Ерлен няма равен по красота, смелост, а защо не и по ум.

— Само че не се възползваше от него — побърза да уточни той.

Когато едва шестнайсетгодишен постъпил на служба в кралския двор, Ерлен не е имал най-светлия пример в живота си в лицето на своя братовчед, който го е наставлявал и поучавал, помисли си Кристин, но по устните й се разля тъжна и нежна усмивка, докато гледаше как от устата на Мюнан хвърчат пръски слюнка, а старите му зачервени очи сълзят, и слушаше как разпалено обяснява каква сияеща жизнерадост лъхала от Ерлен на младини, преди да се забърка в онази злощастна история с Елине Ормсдатер и да се опари за цял живот.

Ямелт Халваршон, увлечен в сериозен разговор с Гауте и Нокве, наблюдаваше скришом Кристин. Тя седеше на отсрещната пейка заедно с противния старец и с Юлв Халдуршон, който не вдъхваше доверие на Ямелт, и се усмихваше, отговаряше им и им наливаше бира. За пръв път я виждаше да се усмихва. Благото изражение й придаваше очарование, а тихият й гръден смях звучеше като смеха на девойче.

Ямелт предупреди роднините си, че е невъзможно и шестимата синове да останат в имението на майка си.

Нито един заможен благородник нямало да даде своята дъщеря или племенница за жена на Никулаус, ако разбере, че петимата му братя ще живеят заедно с тях в „Йорун“, ще се препитават с добивите от имението и ще изхранват и своите семейства. Ямелт посъветва Кристин да потърси жена за сина си. Нокве навърши двайсет години и вече изглеждаше като силен мъж. Затова Ямелт предложи да вземе близнаците със себе си на юг. Там щял да им намери подходяща служба. След кончината на Ерлен Никулаусьон мнозина благородници неочаквано се сетиха, че убитият е от техните редици и по рождение е призван да бъде сред най-личните от тях. Оцениха дружелюбния му нрав, макар и придружен с леко високомерие, и го обявиха за доблестен и смел пълководец. Отдадоха неуспехите му на лош късмет. Проявиха извънредна строгост към всички, намесени в убийството на стопанина в собствения му дом. Ямелт разказа, че много хора го питали за синовете на Ерлен. На Коледа се видял с мъжете от „Сюдрхайм“ и те нарекли младежите от „Йорун“ свои роднини. Рицар Юн им изпратил поздрави и обещал да се погрижи за тях като за скъпи сродници, ако синовете на Ерлен пожелаят да служат при него. Юн Хафтуршон се сгодил за госпожица Елин, най-голямата дъщеря на Ерлинг Видкюнсьон, и бъдещата невеста се поинтересувала дали момчетата от „Йорун“ приличат на баща си. Спомняла си Ерлен като млад — гостувал им в Бьоргвин — и тогава й се сторил неземно красив. Брат й Бярне Ерлингсьон изразил готовност да стори всичко по силите си, за да помогне на младежите.

Докато слушаше Ямелт, Кристин наблюдаваше близнаците. С възрастта те все повече заприличваха на баща си: коприненомеките им гарвановочерни коси се спускаха гладко по главите и се къдреха леко на челата и по тънките им смугли вратове. Имаха тесни лица с високи, правилни остри носове, изящна малка уста с мускулести ъгли. Но брадичките им бяха по-къси и широки от брадичката на Ерлен, а очите — по-тъмни. Вдовицата си даваше сметка, че именно големите, светлосини и бистри очи на Ерлен, широко отворени на слабото му смугло лице под кичурите гарвановочерна коса, му придаваха толкова изумителна красота.

Стоманеносивите очи на младежите засвяткаха недоволно. Скюле, който обикновено говореше от името на двамата, се обърна към свако си:

— Благодарим ти за предложението, но вече се разбрахме с Мюнан Бордшон и Инге и се посъветвахме с по-големите ни братя. Инге и баща му са най-близките ни роднини по бащина линия и решихме да поемем на юг, към имението на Инге, и да останем там през лятото, а може и през зимата…

Вечерта — Кристин си беше легнала — момчетата влязоха при нея.

— Надяваме се, разбираш защо постъпваме така, майко — подхвана Ивар Ерленсьон.

— Няма да просим помощта и дружбата на роднини, които мълчаливо наблюдаваха как баща ни страда незаслужено — додаде Скюле.

Майката кимна.

Според убежденията й момчетата постъпваха правилно. Ямелт наистина беше разумен, здравомислещ мъж и отправи предложението си, воден от желанието да помогне, но Кристин се зарадва, задето синовете й останаха предани на баща си, макар и никога да не бе допускала, че някой ден децата й ще служат в дома на човек с името Флюга.

Близнаците едва изчакаха Ивар да позаякне след болестта достатъчно, за да е в състояние да язди, и тръгнаха на път с Инге Флюга. След заминаването им в „Йорун“ настана необичайна тишина. По това време миналата година Кристин лежеше с бебе на ръце. Струваше й се като сън. Само преди месеци се чувстваше млада, а мислите й бяха заети с вълненията и копнежите на млада жена, с надежда, омраза и любов. Сега от многобройната й челяд у дома останаха само четирима синове, а съзнанието й бе обсебено от майчини тревоги за бъдещето на порасналите й деца. В затишието, настъпило в имението след заминаването на близнаците, страхът й за Бьоргюлф се разгоря с ярък пламък.

Когато след смъртта на Ерлен в „Йорун“ заприиждаха разни посетители, Нокве и Бьоргюлф се преместиха в стаята с огнището. Денем Бьоргюлф ставаше от леглото, но не излизаше навън. Майката забелязваше с нарастващ страх, че винаги, когато влезеше при него, синът й оставаше да седи неподвижно на мястото си и изобщо гледаше да не се движи в нейно присъствие. Болестта влоши зрението му. Нокве стана още по-затворен след кончината на баща си, не споделяше нищо с майка си и я отбягваше най-старателно.

Един ден майката събра смелост и попита първородния си син какво е състоянието на брат му. Отначало Нокве й отговаряше уклончиво, но накрая тя успя да изкопчи от него истината.

— Все още вижда силната светлина — призна Нокве, пребледня като платно, обърна се и излезе от стаята.

Преди обяд майката плака до припадък. Отмаляла от ридания, Кристин най-сетне се престраши да поговори спокойно със сина си и влезе в стаята при него.

Бьоргюлф лежеше в леглото. Тя приседна на ръба и по лицето му веднага разбра, че синът й знае за разговора й с Нокве.

— Майко, не плачи, моля те — помоли я изплашено той.

Прииска й се да се хвърли върху сина си, да го притисне в обятията си, да оплаче жестоката му съдба, но само хвана ръката му под завивката.

— Господ те подлага на тежко изпитание, за да провери мъжеството ти, синко — дрезгаво рече тя.

По лицето на младежа се изписа решително, категорично изражение, но му беше нужно малко време, преди да овладее гласа си:

— Отдавна зная, че ми е отредено да нося тежък кръст, майко. През цялото време, докато бяхме в обителта на остров Таутра, брат Аслак ме предупреждаваше да очаквам такава участ. Както нашият Бог Исус Христос бил подложен на изпитание в пустинята, така и аз ще си понеса изпитанието, каза ми монахът. Истинската пустиня за християнската душа настъпвала, когато ни отнемат зрението и сетивата. Тогава душата тръгва из пустинята по стъпките на Спасителя, макар и тялото ни да се намира сред братя или роднини. Аслак ми прочете какво е написал свети Бернар по този въпрос. Осъзнае ли човешката душа, че Господ й е отредил тежко изпитание, няма от какво да се бои. Бог ще й даде сили да устои. Той познава душата ми по-добре от мен.

Бьоргюлф продължи да успокоява майка си в същия дух и в словата му прозираше житейска мъдрост и душевна сила, неподозирана за младеж на неговата възраст.

Вечерта Нокве поиска да поговори с майка си насаме. Съобщи й, че двамата с Бьоргюлф възнамеряват да постъпят в духовното братство на монасите от Таутра и да положат монашеския обет.

Майката остана смаяна, но Нокве запази спокойния си тон. Щели да изчакат Гауте да навърши пълнолетие, за да поеме отговорността за майка си и за по-малките си братя. Двамата с Бьоргюлф щели да дарят на манастира земи, както подобава на синовете на Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“, но без да ощетяват братята си. Баща им не им остави почти нищо в наследство, но тримата най-големи синове, родени преди Гюнюлф Никулаусьон да положи монашеския обет, притежаваха части от стопанства в северните планини. Когато пристъпи към делбата на имуществото си, Гюнюлф подари на племенниците си малко земи. По-голямата част от имотите му, които не принесе в пожертвование на Църквата или за богоугодни дела, монахът завеща на брат си. Отказвайки се от наследствения си дял, Нокве и Бьоргюлф улесняваха Гауте, който щеше да се превърне в глава на семейството и продължител на рода, защото двамата му по-големи братя напускаха мирския живот.

Кристин остана като попарена. Никога не й бе минавало през ум, че Нокве ще поеме по иноческия път, но не се опита нито да му възрази, нито да го разубеди. Покъртена, майката не посмя да осъди високонравственото намерение на синовете си.

— Още когато като малки живяхме при монасите на север, си обещахме никога да не се делим — поясни Нокве.

Майката кимна. Знаеше за това, но го тълкуваше по друг начин: Бьоргюлф ще заживее заедно с Нокве и бъдещата му съпруга.

Кристин не проумяваше как е възможно младо момче като Бьоргюлф да понася нещастието си с такова мъжество. Поведението му граничеше с чудо. През пролетта, когато сядаше да поговори с него, не чу от устата му друго, освен богоугодни и доблестни слова. За майката бодрият му дух си остана загадка, но тя предполагаше, че Бьоргюлф отрано е осъзнал какъв ще бъде краят на влошеното му зрение и е обрекъл душата си на Бога още при първия си престой в манастира.

Гнетеше я обаче мисълта за тежките, жестоки страдания, които изтърпя клетото й дете. Самата тя, макар и негова майка, години наред бе останала сляпа за неволите му, защото бе твърде погълната от своите грижи. Останеше ли сама у дома, Кристин Лаврансдатер веднага коленичеше пред иконата на Дева Мария и не пропускаше да се поклони пред олтара на Божията майка в северната част на църквата, когато го отваряха за богомолци. Обляна в горчиви сълзи, Кристин се молеше от все сърце на милостивата Майка на Спасителя да приеме Бьоргюлф като свой син и да му даде утехата, която родната му майка не успя.

Една лятна нощ Кристин внезапно се събуди. Нокве и Бьоргюлф се преместиха да спят на горния етаж, а Гауте остана при Лавранс, защото големите братя искаха да се усамотят и да се отдадат на бдение и молитва. Тя тъкмо започваше да се унася в сън, когато я сепна шум на чардака. По колебливите стъпки позна сляпото момче: Бьоргюлф слизаше по стълбите.

Сигурно излиза за малко навън, предположи тя, но стана и си наметна връхната дреха. Горе вратата се отвори и някой слезе по стълбите на два–три скока.

Майката се втурна към преддверието и излезе навън. През гъстата мъгла се виждаха само смътните контури на отсрещните хамбари. До портата Бьоргюлф ожесточено се мъчеше да се отскубне от ръцете на брат си:

— Какво ще изгубиш, ако се отървеш от мен? — викаше слепецът. — Тогава ще бъдеш свободен от клетвата си и няма по задължение да напуснеш мирския свят.

Кристин не чу отговора на Нокве. Втурна се към синовете си боса по мократа трева. Бьоргюлф, вече успял да изкопчи ръцете си от хватката на брат си, се строполи като отсечен върху големия камък и го заудря с юмруци.

Нокве видя майка си и изтича до нея.

— Прибирай се, майко! Зная как да го успокоя. Казах ти да се прибираш веднага — настойчиво прошепна той, остави я и отново се върна при брат си.

Кристин се спотаи до едно дърво. Поляната беше пропита с влага, от покривите и от листата се стичаше вода, защото през деня валя проливен дъжд. Сега облаците се снижиха и се образува гъста бяла мъгла. Синовете й се връщаха: Нокве водеше Бьоргюлф за ръка. Кристин побърза да си влезе вкъщи.

Лицето на слепеца кървеше. Явно се беше ударил на камъка. Несъзнателно майката притисна длан до устата си и захапа плътта си.

По стълбите Бьоргюлф продължаваше да се съпротивлява. Политна към стената и закрещя:

— Проклет да е денят, в който съм се родил!

След като чу Нокве да затваря вратата на стаята им, Кристин излезе на пръсти навън. Отгоре долиташе гневният глас на Бьоргюлф. Синът й викаше в изстъпление и проклинаше съдбата си. Майката различи няколко думи. От време на време Нокве се опитваше да го усмири, но гласът му се чуваше като приглушен шепот. Накрая Бьоргюлф престана да крещи и избухна в оглушителни, сърцераздирателни ридания.

Кристин трепереше от студ и болка. Облечена само с нощна риза и наметната с палто, тя стоя навън, докато разпуснатата й коса се намокри от влажния студен нощен въздух. Гласовете на синовете й утихнаха.

Влезе да нагледа Гауте и Лавранс. Момчетата не бяха чули нищо. Обляна в сълзи, тя протегна ръка в мрака, погали топлите им лица и послуша равномерното им спокойно дишане. Само тези две деца й останаха от цялото й богатство.

Потръпваща от студ, се мушна в леглото си. Едно куче, легнало пред леглото на Гауте, се намъкна в постелята й и се сви на кравай в краката й. Животното често идваше да спи при нея и сърце не й даваше да го изгони, макар че тежкото му тяло притискаше нозете й и те изтръпваха. Старото куче-ловец на мечки с въгленовочерна рошава козина беше любимецът на Ерлен. Тази нощ й беше приятно да усеща топлината на тялото му върху премръзналите си крака.

На следващия ден Нокве се появи чак на закуска. Седна на почетното място. След смъртта на баща му то се полагаше нему.

Докато се хранеха, не обели дума. Под очите му тъмнееха черни кръгове. Майката го последва навън.

— Как е Бьоргюлф? — попита тихо тя.

Нокве продължаваше да избягва погледа й, но отговори, че брат му спи.

— А той… преди изпадал ли е такива състояния? — прошепна тревожно тя.

Нокве кимна и се отправи към стаята си.

Най-големият син не изпускаше брат си от очи и се мъчеше да държи майка си настрана от него. Кристин виждаше колко тежко е и на двамата.

След смъртта на Ерлен стопанин на имението стана Никулаус Ерленсьон, но от грижи не му оставаше време да се занимава с уредбата на „Йорун“. Освен това Нокве — също като баща си — не притежаваше нюх и желание за селскостопанска работа. Отговорността за имението падна върху плещите на Кристин и Гауте, защото се наложи да се лишат и от помощта на Юлв Халдуршон.

След злощастните събития, завършили с убийството на Ерлен Никулаусьон, съпругата на Юлв се прибра в дома си заедно с братята си. Юлв остана в „Йорун“, за да покаже на клеветниците, че няма да се изплаши от одумките им. Но призна, че го тегли към земите му в Скаун. Твърде дълго живял в чуждо имение, а и вече никой не можел да го упрекне в бягство от мълвата.

Наместникът на епископа обаче се зае да разследва дали Юлв Халдуршон е напуснал жена си според разпоредбите на закона. Затова Юлв се приготви за път, доведе Яртрюд и се канеше да тръгнат на север, преди пътят през планината да стане непроходим. Юлв каза на Гауте, че смята да се споразумее със съпруга на полусестра си, който правел оръжия в Нидарус, и да се установи там, а Яртрюд да остане в имението „Шолвиркста“, поверено на неговия племенник.

Последната вечер, преди Юлв да потегли, Кристин пи в негова чест от позлатената сребърна чаша, завещана на баща й от дядо му, Шетил Шведа. Подари му за спомен семейната реликва и сложи на пръста му златен пръстен от Ерлен, за да го споменава в мислите си.

За благодарност Юлв я разцелува.

— В израз на роднинската ми обич — засмя се той. — Кристин, когато се запознахме и аз — слугата — те заведох при господаря ми, едва ли си предполагала, че някой ден ще се сбогуваме по този начин.

Кристин пламна от смущение, защото Юлв я погледна с някогашната си иронична усмивка. И все пак тя прочете печал в очите му.

— Юлв, не ти ли е мъчно за Трьонделаген, където си роден и израснал? Аз прекарах там само няколко години, но често си мечтая да се върна там.

Юлв пак се засмя, а тя продължи:

— Ако някога се е случило като млада да те оскърбя с надменното си отношение, моля те да ми простиш! Не знаех, че двамата с Ерлен сте близки роднини.

— Не Ерлен, а аз предпочитах да не огласяваме роднинската си връзка. На младини бях много горд. Щом баща ми ме е прогонил от рода си, няма да прося благоволението му, казвах си аз.

Юлв се изправи и се приближи до седналия на пейката Бьоргюлф.

— Разбери ме, синко, за разлика от надменните ми братя и сестри в „Хестнес“ баща ти и Гюнюлф ме приеха като роднина още когато се запознахме като деца. Оттогава се представям като братовчед на Ерлен само когато се налага да изтъкна роднинската ни връзка, за да помогна на него, на съпругата му или на вас, които отгледах като свои деца. Разбираш ли, Бьоргюлф? — разпалено попита той, покри с ръка лицето на слепеца и заслони угасналите му очи.

— Да, разбирам те — отвърна Бьоргюлф глухо иззад пръстите му и кимна.

— Разбираме те, Юлв — Никулаус отпусна ръка върху рамото му.

Гауте също се приближи до тримата. Кристин се почувства малко излишна, защото мъжете се канеха да говорят на тема, непонятна за нея.

— Бъди сигурен, Юлв, че всички те разбираме. Ерлен и семейството му никога не е имало по-предан приятел от теб. Бог да те благослови!

На следващия ден Юлв пое на север.

През зимата Бьоргюлф поне наглед си възвърна душевното равновесие. Идваше да се храни на масата заедно с останалите, ходеше на църква и с радост и желание приемаше помощта на майка си, която непрекъснато го обгрижваше.

Понеже времето си минаваше, а синовете й повече не споменаха за манастира, Кристин изпитваше все по-силно нежелание да се раздели с първородния си син, решил да се отдаде на монашески живот.

Майката осъзнаваше, че за Бьоргюлф манастирът е най-доброто убежище, но не искаше да изгуби Нокве. Сякаш първородният й син все пак беше по-здраво свързан с майчиното й сърце, отколкото другите братя.

Кристин се съмняваше, че Нокве има призвание за монах. Учеше старателно, притежаваше превъзходна памет и с желание се отдаваше на молитвено уединение, но майката не забелязваше у него склонност да се отдаде на духовен живот. Нокве ходеше на църква по задължение, често пропускаше службите по незначителен повод, двамата с Бьоргюлф посещаваха енорийския свещеник, ала изповедите им се свеждаха до най-общо признание на греховете им. С новия свещеник ги свързваше роднинска връзка: отец Даг Ролфсьон беше син на Ролф от „Блакаршарв“, а неговата съпруга се падаше братовчедка на Рагнфрид Иваршдатер. Затова отецът идваше често в „Йорун“ да навести стопаните. Въпреки че Даг беше млад, около трийсетгодишен, образован и съвестен, Нокве и Бьоргюлф се държаха студено с него. Гауте обаче бързо се сприятели с Даг. Единствен той от синовете на Ерлен се сближи с хората от Сил. Но най-отчужден от околните остана Никулаус. Той неизменно странеше от връстниците си. Случеше ли се да присъства на танцова забава или вечеринка, Нокве заставаше далеч от другите и само наблюдаваше с надменно изражение. Понякога се поддаваше на своя приумица и се включваше в забавата. Прави го, за да покаже колко е здрав, силен и пъргав, казваха си хората. Нокве открай време кипваше бързо и я налиташе с юмруци. След като надви двама-трима признати побойници в околността, си извоюва хорското страхопочитание. А когато му се приискаше да потанцува с някоя девойка, младежът не се съобразяваше нито с братята, нито с роднините й. Танцуваше невъзмутимо с нея, а после двамата се усамотяваха. Нямаше жена, която да отблъсне Никулаус Ерленсьон. Това ни най-малко не му спечели повече симпатии.

Откакто Бьоргюлф ослепя, Нокве рядко го оставяше сам, но отидеше ли на забава, оставаше верен на себе си. Престана да ходи на лов, ала през есента си купи от областния управител извънредно скъп бял сокол. Продължаваше ревностно да се упражнява в стрелба с арбалет и физически занимания. Въпреки слепотата си Бьоргюлф се научи да играе шах и двамата братя често прекарваха цял ден над дъската, защото се превърнаха в запалени шахматисти.

До ушите на Кристин стигнаха слухове за Нокве и младата Турдис Гюнаршдатер от „Шене“. През лятото Турдис живя в хижата на пасището, а Нокве излизаше от къщи през нощта. Майката се досещаше къде ходи.

Сърцето й биеше тревожно и се мяташе в гърдите като лист на трепетлика. Турдис произлизаше от стар, уважаван род и се славеше като добродетелна, невинна девойка. Нокве не би дръзнал да я обезчести, успокояваше се майката. Ако забравят за благоприличието, Нокве ще трябва да се ожени за нея. Макар и да се срамуваше от мислите си, Кристин усещаше, че няма никак да се разтревожи, ако двамата се венчаят. Само допреди две години стопанката на „Йорун“ никога не би се съгласила девойка като Турдис Гюнаршдатер да й стане снаха и да наследи имението й. Дядото на девойката имаше четирима женени синове и всички живееха в едно имение, а родителите на Турдис имаха многобройна челяд и девойката би била бедна невеста. От рода им всяка жена раждаше най-малко по едно слабоумно дете. Духовете подменяха рожбите или ги омагьосваха. Колкото и да се опитваха домашните да защитят родилките, не помагаха нито кръщение, нито водосвет. В „Шене“ живееха двама старци — подменени от духовете според отец Айрик — и две глухонеми деца, а феята омагьосала най-големия брат на Турдис, когато бил на седемнайсет години. Иначе родът от „Шене“ се славеше с доброто си възпитание, следваха го добра сполука и благоденствие, ала потомците му бяха твърде много и нямаше изгледи да забогатеят.

Един Господ знаеше дали Нокве ще успее да се отклони от намерението си, без да прегреши, нарушавайки обета си да служи на Дева Мария. Според манастирския устав всеки желаещ да се обрече на Бога беше длъжен да живее една година в обителта като послушник, преди да се подстриже за монах. Ако през това време осъзнае, че не е призван да възхвалява Господ, далеч от мирския свят, има право да напусне манастира. Според легендите италианската графиня, майка на великия доктор по теология и проповедник Тома Аквински, го затворила в една стая с красива блудница, за да разколебае намерението му да се откаже от светския си живот. Постъпката на графинята й се струваше възмутителна, но въпреки коварството си майката на теолога се помирила с Бог преди смъртта си. Едва ли готовността ми да приема с отворени обятия Турдис от „Шене“ за снаха е голям грях, утешаваше се Кристин.

През есента Ямелт Халваршон се отби във „Формо“ и потвърди слуховете из долината, че са се случили много важни събития. В единодушие с най-висшите църковни дейци, рицари и членове на кралския съвет крал Магнюс Айриксьон решил да подели властта си между двамата си синове от кралица Бланш. Свикал знатните господа в крепостта „Вардберг“ и обявил по-малкия си син Хокон за крал на Норвегия. Светски и учени мъже се заклели над реликви да бранят краля и страната си. Новият монарх бил хубаво тригодишно дете с многостранни заложби и според плана на управляващите щял да расте в Норвегия под вещите грижи на четири от най-знатните рицарски съпруги и на четирима лични приближени на краля — двама с духовен сан и двама със светски — които щели да бдят над невръстния крал в отсъствието на Магнюс и Бланш. Според мълвата Ерлинг Видкюнсьон и епископите на Бьоргвин и Осло били подбудители на идеята за отделянето на кралствата, а Бярне Ерлингсьон, който се радвал на изключителното благоволение на крал Магнюс, го убедил в предимствата й. Всички поданици на кралството посрещнали новината с надеждата, че новият крал ще допринесе за благото на Норвегия, защото ще живее в страната и ще защитава законите, правата и интересите й, вместо да пилее времето и силите си и да прахосва богатствата на кралството за начинанията си в чужбина.

За Кристин тази вест не беше по-вълнуваща от вестите за раздора с немските търговци в Бьоргвин или за войните на краля в Швеция и Дания. Новината за новия крал отекна в ушите като грохота на гръмотевица из планините някъде в далечината. Но синовете й явно коментираха тези събития помежду си. Разказът на Ямелт ги хвърли в потрес. Бьоргюлф закри с ръка очите си, опрял чело на дланта си. Гауте слушаше, затаил дъх, а пръстите му стискаха дръжката на камата. Задъхан, Лавранс местеше непрекъснато поглед от свако си към Нокве, седнал на почетното място. Най-големият брат пребледня, а в очите му пламна възмущение.

— Неведнъж се е случвало най-върлите противници на някой доблестен пълководец да поемат по пътя, който им е показал той, и да постигнат успех, но чак след като го хвърлят за храна на червеите. Уверят ли се, че устата му е пълна с пръст, тези страхливци вече не се боят да признаят правотата на думите му.

— Сигурно си прав, синко — глухо се съгласи Ямелт. — Баща ти пръв се сети за този изход от трудното положение: в Норвегия и Швеция да управляват двама крале. Ерлен Никулаусьон безспорно беше далновиден и мъдър мъж. Умееше да мисли мащабно. Но те съветвам да внимаваш какво говориш, Никулаус. Едва ли искаш с прибързаните си обвинения да навредиш на Скюле…

— Скюле не ме е молил за позволение — възрази остро Нокве.

— Да, вероятно не е съобразил, че ти си вече пълнолетен. И аз забравих. Дадох му съгласието и благословията си, преди да се закълне над меча на Бярне.

— Според мен Скюле се е сетил, но е знаел, че никога няма да склоня. А мъжете от Гиске са имали нужда от мехлем за гузната си съвест…

Скюле Ерленсьон стана васал на Бярне Ерлингсьон. На Коледа Скюле гостува на леля си в „Елин“ и там се запозна с младия благородник. Бярне му отвори очите, че решаващо за помилването на Ерлен Никулаусьон се оказало застъпничеството на Ерлинг и на сина му пред крал Магнюс. Без тяхната подкрепа Симон Андресьон нямало никога да издейства освобождението му. Мвар още живееше при Инге Флюга.

В думите на Бярне Ерлингсьон имаше нещо вярно, защото казаното съвпадаше с онова, което Симон разказа на Кристин за пътуването му до град Тюнсберг. Въпреки това тя таеше силно разочарование от Ерлинг Видкюнсьон, защото й се струваше, че при желание от негова страна можеше да смекчи жестоките глоби, наложени на съпруга й. Кристин не винеше Бярне, понеже по онова време той беше съвсем млад, но не одобряваше решението на Скюле да дружи със сина на Ерлинг. Дъхът й секваше при мисълта, че близнаците тръгнаха по широкия свят и вече действаха на своя глава. Та те бяха още деца…

Думите на Ямелт я изпълниха със силен страх и тя не смееше да даде воля на опасенията си. Ако в твърденията на мъжете, че коронясването на невръстното дете в Тюнсберг ще донесе благоденствие и спокойствие за народа, имаше нещо вярно, значи норвежците вече десет години щяха да се радват на безоблачно съществуване, ако Ерлен не беше… Не! Не искаше да свързва покойника с тези събития, но не можеше да се спре именно защото синовете им бяха запомнили баща си като почтен и съвършен, великолепен воин и безупречен рицар. Кристин също споделяше години наред мнението, че благородниците и богатите роднини на Ерлен го предадоха и той падна жертва на голяма несправедливост, но Нокве отиде твърде далеч, когато ги посочи като виновници за смъртта на баща си. Кристин имаше вина за кончината му, ала истинската причина за трагичната му гибел се коренеше в неблагоразумието му и в отчаяните му самозвани прояви.

И все пак майката се дразнеше, задето Скюле е избрал да служи на Бярне Ерлингсьон.

Дали ще доживее деня, в който ще спре да се измъчва от непрестанен страх и безпокойство? „Исусе, спомни си каква тревога и скръб е понесла заради теб блажената Ти майчица, смили се над мен — и аз съм майка — и ме успокой!“

Майката се тревожеше и за Гауте. Момчето притежаваше качествата, нужни за добър стопанин, но в желанието си да възстанови благосъстоянието на рода си проявяваше импулсивност. Нокве му даде пълна свобода и му развърза ръцете и Гауте веднага се зае с всевъзможни начинания. С неколцина селяни подновиха топенето на блатна руда в планината. Гауте продаде много стока: не само от арендата, а и от добивите на имението. Кристин беше свикнала хамбарите и складовете в „Йорун“ да са винаги пълни със запаси и се ядосваше на сина си, когато той бърчеше нос, погнусен от гранясалото масло, и й се подиграваше, защото държи десетгодишна сланина в килера. Но Кристин искаше да е сигурна, че в имението има достатъчно храна и дори и при лоша реколта ще останат провизии за бедняците, които идват да молят за залък хляб. Стопанката държеше да е подготвена за деня, когато в старото имение отново вдигнат сватба, отпразнуват кръщене или дават пиршество.

Кристин изостави надеждите синовете й да си осигурят бляскаво бъдеще. Щеше да посрещне със задоволство решението им да останат в имението. Би могла чрез размяна така да събере имотите си, че трима от синовете й да живеят в тях. Земите в „Йорун“ и частта от „Лаугарбрю“, намираща се от тази страна на реката, бяха достатъчни да изхранват трима собственици. Дори и младежите да не служат в кралския двор, нямаше да тънат в мизерия. В долината цареше мир и спокойствие. Размириците между знатните господа не занимаваха тукашните стопани. Ако оставането им в „Йорун“ се сметне за падение на родовата власт и слава, Бог ще помогне на потомците им да се издигнат, ако реши, че е за тяхно добро. Но Кристин съзнаваше колко безсмислено е да се надява синовете й да заживеят заедно в „Йорун“. В техните жили течеше буйната кръв на Ерлен Никулаусьон и те никога нямаше да се отдадат на спокойно, безметежно съществуване.

Душата на Кристин намираше утеха и покой само когато мислите й отлитаха към двете малки деца, които лежаха погребани в земята.

През тези години не измина и ден, без майката да ги спомене на ум. Гледаше техните връстници и се питаше какви ли щяха да бъдат децата й, ако бяха оцелели.

Докато изпълняваше ежедневните си задължения с неизменното си трудолюбие и старание, но угнетена и угрижена, двете мъртви деца не напускаха мислите й. В мечтите й Ерлен и Мюнан растяха, ставаха все по-хубави и се превръщаха в безупречни синове: Мюнан беше предан към роднините си като Нокве, но се отнасяше към майка си ласкаво и разговорливо като Гауте и никога не я тревожеше с опасните си приумици; Мюнан притежаваше нежната душа и грижовността на Лавранс, но споделяше с майка си всичко, което терзаеше мислите му. Мюнан беше умен като Бьоргюлф, но пощаден от недъг, който да хвърля сянка над щастието му. В проницателните му разсъждения не се долавяше горчивина. Мюнан притежаваше самостоятелността, силата и смелостта на близнаците, но за разлика от тях не беше буен и своенравен.

С мислите си за малкия Ерлен Кристин възкресяваше всички сладки, весели спомени за красотата на скъпите си рожби от времето, когато бяха деца. Представяше си как Ерлен, изправен върху коленете й, чака да го облече. Тя обгръща с ръце голото му пухкаво телце, а безценното й съкровище протяга малките си ръце и обръща очи към нея, за да се домогне до лицето и ласките й. Кристин го учи да ходи: препасала е гърдите му със сгъната кърпа и я е мушнала под мишниците му. Малкият Ерлен виси в тази своеобразна юзда, отпуснат като чувал, рита безпомощно с крака и се залива от смях, гърчейки се като ларва. Тя го носи на ръце до обора, при телетата и агнетата, и Той крещи от радост при вида на свинята и прасенцата й. Отмята назад глава и зяпва удивено гълъбите, накацали по покрива на плевнята. Детето тича до нея в избуялата трева до канарите, кара майка си да му откъсне всяка ягода, която е видял, и веднага ги омита от ръката й, оставяйки шепата й мокра от лакомата си уста.

Кристин съживяваше всички радости, които й бяха доставяли децата й, във въображаемия си живот с двете малки момчета и мечтите й помагаха да забрави за грижите си.

Изминаха три години от погребението на Ерлен. Хората престанаха да одумват Турдис и Нокве, но Кристин и двамата братя вече не отвориха дума за манастира. В майчиното сърце се разгоря крепка надежда. Кристин нямаше сили да я задуши, защото цялото й същество се съпротивляваше на мисълта, че най-големият й син ще се обрече на монашески живот.

В навечерието на Еньовден в „Йорун“ се прибра Ивар Ерленсьон. Близнаците напуснаха дома си на шестнайсет години, още подрастващи. Сега Ивар, вече възмъжал, наближаваше осемнайсет — беше се разхубавил и Кристин не можеше да му се нагледа.

На следващата сутрин майката му занесе закуската в леглото. Опече пшеничен хляб с мед, тънки питки и му наточи бира от последното буре, останало след коледното варене. Приседна на ръба на леглото, докато Ивар се хранеше, и го слушаше с усмивка. Разгледа внимателно всяка негова дреха, разрови торбите му, претегли новата му катарама в тясната си загрубяла ръка, извади камата му от ножницата, похвали я и говореше с възхита за всичките му вещи. Ивар й разказваше за живота си, а майката го слушаше с усмихнати устни и очи.

— Майко, най-добре да ти кажа защо съм дошъл. Ще поискам съгласието на Нокве да се оженя.

— Какви ги говориш, Ивар! — плесна с ръце тя. — Ти си толкова млад! Да не ти е хрумнало някое безумие!

Синът й я помоли да го изслуша. Бъдещата му годеница — млада вдовица на име Сигне Гамалсдатер — живеела в „Рогнхайм“ в местността Фаускар. Арендата на имението възлизала на шест марки сребро годишно. По-голямата част от него притежавала Сигне, след като наследила единственото си дете. Инге Флюга обещал да помогне на вдовицата във възникналия правен спор между нея и роднините на покойния й съпруг, но се опитал да се облагодетелства противозаконно от затруднението й. Ивар се възмутил от мерзостта му, взел жената под крилото си и лично я завел при епископа. Синът на Ерлен открай време се радвал на бащинското благоволение на Негово Преосвещенство. Ако някой се заемел да разследва делата на Инге Флюга в областта, наяве щели да излязат доста нелицеприятни неща, но синът на Мюнан предвидливо поддържал приятелски взаимоотношения с влиятелните мъже в околността, заставял със заплахи по-бедните да си мълчат и хвърлял прах в очите на епископа, като се преструвал на много усърден в работата си. Халвар не желаел да проявява прекалена строгост заради приятелството си с Мюнан. Но този път нямало как да му се размине. Братовчедите се разделили, изпълнени с неприязън един към друг. След като напуснал дома на Инге Флюга, Ивар се отбил в „Рогнхайм“. Това се случило по Великден. Синът на Ерлен останал да помага на Сигне в имението през пролетта и заедно решили да се венчаят. Сигне намирала Ивар за достатъчно зрял, та да стане неин съпруг и да защитава интересите й. А епископът питаел към Ивар само добри чувства, макар че Ивар Ерленсьон бил още твърде млад и необразован, за да му повери сериозна задача. Все пак Ивар гледаше на бъдещия си живот в „Рогнхайм“ с вяра в успеха си.

Кристин го изслуша, докато неспокойно мърдаше ключовете на колана си. Думите на Ивар й се сториха благоразумни, а и майката не смяташе, че Инге Флюга ще донесе нещо по-добро на сина й, но Кристин се чудеше какво ще си помисли клетият Мюнан Бордшон.

Избраницата на Ивар, трийсетгодишна, произлизала от беден род без знатни особи, но първият й съпруг се замогнал и сега тя живеела богато. Ивар описа Сигне като почтена, нежна и свястна жена.

Никулаус и Гауте тръгнаха на юг с Ивар, за да се запознаят с бъдещата си роднина. Кристин предпочете да остане при Бьоргюлф.

Не след дълго двамата й синове се прибраха и Нокве съобщи на майка си, че Ивар се сгодил за Сигне Гамалсдатер. Сватбата щяла да се състои в „Рогнхайм“ през есента.

Няколко дни по-късно Нокве влезе при майка си, която шиеше празнична дреха за Ивар. Младежът залости вратата и обяви намерението си още наесен двамата с Бьоргюлф да поемат на север и да постъпят като послушници в манастира. Гауте вече навършил двайсет години, а Ивар ставал пълнолетен след женитбата си. Кристин не коментира решението му и започнаха да обсъждат как да изпратят в обителта вещите, които се полагат на двамата братя.

След два-три дни в „Йорун“ дойдоха пратеници, за да поканят стопаните на годеж: Осмюн от „Шене“ давал внучката си за жена на почтен селски син от Довре.

Същата вечер Нокве пак влезе при майка си и затвори вратата. Седна на ръба на огнището и започна да разравя жарта с пръчка. Кристин запали малък огън, защото това лято нощите се случиха студени.

— Напоследък пристигат само вести за празненства и сватби, майко — засмя се Нокве. — Първо годеж в „Рогнхайм“, а сега и в „Шене“. Скоро Ивар ще вдигне сватба, а когато дойде време Турдис да мине под венчило, аз вече ще съм облякъл монашеското расо.

След кратко мълчание Кристин подхвана, без да вдига очи от ръкоделието си:

— Според мнозина Турдис Гамалсдатер щяла да съжалява горчиво, ако станеш монах.

— Някога и аз си мислех така — отрони Нокве.

Кристин остави дрехата в скута си. Погледна спокойното непроницаемо лице на сина си. Нокве й се видя приказно красив: тъмната му коса се спускаше, пригладена назад от бялото му чело, и се виеше на меки къдрици зад ушите и над тънкия му смугъл врат. Имаше по-правилни черти от баща си, по-широко и изразително лице, по-малък нос и по-сочни устни, а ясните му сини очи изглеждаха още по-красиви под равните черни вежди. И въпреки това синът отстъпваше по хубост на баща си. Липсваше му котешката мекота на Ерлен, ленивата му грация, дъхът на неувяхваща младост.

Майката размърда дрехата върху коленете си, но не започна да шие. След малко продължи, докато приглаждаше с иглата ръба на плата:

— Нокве, не забравяй, че не съм отронила и дума против богоугодното ви намерение. Не бих се осмелила да направя подобно нещо, но ти си толкова млад… Ти си поучен от мен и сигурно знаеш какво е казано в светото писание: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие.“

По лицето на сина й не трепна и мускул.

— Отдавна сте решили да постъпите в манастир, зная — не се отказваше майката. — Още от деца. Но тогава нямахте представа от какво трябва да се откажете, ако поемете по иноческия път. Вече си мъж, Нокве, не смяташ ли, че е по-добре да почакате още малко, докато си изясните дали имате нужното призвание? Ти като първороден син следва да поемеш имението в свои ръце й да застанеш начело на рода…

— Нима се осмеляваш да разколебаваш намерението ми? — задъха се Нокве.

Изправи се, отривисто разтвори дрехата си и разголи гръдта си, където сред черните косми личеше родилният му белег: пет кървавочервени петънца.

— Вероятно не си допускала, че разбирам защо плачеше и се разкайваше, докато ме целуваше по гърдите като малък. Наистина нямах представа, но думите, които изричаше през сълзи, се запечатаха завинаги в паметта ми. Майко, майко, нима забрави как си отиде татко? Умря безславно, без да се изповяда и без да получи последни напътствия. Как смееш да ни разубеждаваш! Двамата с Бьоргюлф осъзнаваме от какво се отказваме. Не ми се струва голяма загуба, ако се сбогувам с възможността да управлявам имението, да се оженя и да се радвам на семейно щастие и съгласие, в каквото живяхте вие двамата с татко, откакто се помня.

Кристин пусна ръкоделието в скута си. В съзнанието й нахлуха спомени за хубавите и лошите мигове от съвместния й живот с Ерлен. Нокве — още дете — не разбираше от какво се отказва. Въпреки натрупания опит от преживяванията си — побоища, опасни начинания, леконравни постъпки и любовни похождения — синът й си оставаше невинно дете.

Нокве забеляза напиращите в очите й сълзи и закрещя:

— Quid mihi et tibi est, mulier?11 — Кристин потрепери, но синът й продължи в изстъпление: — Господ едва ли е изрекъл тези думи, защото е презирал майка Си. Но е искал да я отклони от намерението й — нея, пречистата и непорочната — когато тя понечила да го съветва как да използва силата Си, дадена му от Неговия Отец на небето, а не от онази, която Го е родила. Майко, не смей да ме разубеждаваш от решението ми…

Кристин сведе глава, а Нокве продължи съвсем тихо:

— А забрави ли, че именно ти ме отблъсна? — Нокве млъкна, защото гласът му се разтрепери. — Исках да коленича до теб пред смъртния одър на баща ми, но ти ме изпъди. Сърцето ми стене в гърдите, щом се сетя за постъпката ти.

— Затова ли охладня към мен след смъртта на баща си? — едва доловимо попита Кристин.

Нокве не отговори.

— Вече разбирам. Не си ми простил обидата, Нокве…

Синът й отмести очи встрани.

— Понякога успявах да забравя колко ме нарани, майко — промълви задавено той.

— Не си успял. Нокве, Нокве — извика тя жално и горчиво, — обичам Бьоргюлф не по-малко от теб! Та аз съм му майка. Майка съм и на двама ви! Постъпи жестоко, като завинаги затвори вратата между мен и него!

Бледото лице на сина й стана съвсем бяло.

— Да, майко, отчуждих ви. Жестоко съм постъпил, казваш… Дано Бог ти донесе успокоение. Нямаш представа… — гласът му премина в глух шепот, сякаш силите го напуснаха. — Реших да не те… Исках да ти спестим мъката.

Нокве й обърна гръб и пое към вратата. Махна резето, но спря. Майката го повика по име. Той се върна и застана пред нея с клюмнала глава.

— Майко… Зная, че не ти е никак лесно…

Кристин сложи ръце на раменете му. Нокве не й позволи да види лицето му, но наведе глава и целуна китката й. Кристин си спомни, че същото веднъж направи и баща му, но не се сещаше кога.

Погали ръкава му, а той я потупа по бузата. После седнаха и помълчаха.

— Майко — обади се Нокве с тих, равен глас. — Още ли пазиш кръста, който ти е завещал брат ми Орм?

— Да, обещах му да не го свалям от врата си.

— Ако Орм знаеше, че и аз ще остана без наследство и без правото да се наричам благородник, щеше на драго сърце да ми го даде.

Кристин извади малкия сребърен кръст изпод ризата си, стоплен от досега с гръдта й, и го подаде на Нокве. Той долепи почтително устни до реликвария върху кръста, закопча верижката на врата си и мушна скъпоценния дар под дрехата си.

— Помниш ли брат си Орм? — попита майката.

— Не съм сигурен. Така ми се струва, но вероятно съм си изградил представа за него, защото ти непрекъснато ми разказваше какъв е бил, когато бях малък.

Нокве постоя още малко при майка си, после се надигна и стана:

— Лека нощ, майко!

— Бог да те поживи, синко, лека нощ!

Нокве излезе. Кристин прибра сватбената дреха на Ивар и шевните си принадлежности. Изгаси огъня.

— Бог да те поживи и да те пази, Нокве.

Духна свещта и излезе от старата къща.

Случи се Кристин да срещне Турдис в едно имение. Стопаните се бяха разболели и не можаха да приберат сеното. Братята и сестрите от гилдията на свети Улав им се притекоха на помощ. Вечерта Кристин и девойката повървяха заедно. Възрастната жена пристъпваше бавно като старица и бъбреше за дреболии. Успя да предразположи Турдис и девойката сама пожела да й сподели какво се е случило между нея и Нокве.

Двамата се срещали в градината на родителите й, а миналото лято, когато Турдис отседнала в планинската им хижа, Нокве я посещавал през нощта. Никога не посегнал да оскверни невинността й. Турдис била чувала какви ли не приказки за него, но към нея Нокве проявявал почтителност и не я оскърбил нито с думи, нито с дела. Няколко пъти легнал до нея върху кожите на леглото и си говорили. Турдис го питала дали възнамерява да я поиска за жена, но Нокве й отвърнал, че се е врекъл да служи на Светата Дева. През пролетта пак я уверил в намерението си да постъпи в манастир и Турдис се отказала да се противопоставя на бащината и дядовата си воля.

— И двамата щяхте да страдате много, ако Нокве бе нарушил обета си, а ти се бе опълчила срещу роднините си — съгласи се Кристин.

Подпря се на греблото си и загледа девойката. Турдис беше нежна, красива, кръглолика, а хубавата й коса бе сплетена на тежка руса плитка.

— Господ ще ти отреди щастие, миличка. Годеникът ти ми се вижда смел и свестен момък.

— Да, и аз харесвам Ховар — промълви девойката и избухна в горчиви сълзи.

Кристин я утеши с думи, както се очаква от една възрастна, благоразумна жена, но сърцето й се сви от мъка, задето не можеше да нарече това добродетелно здраво девойче своя дъщеря.

След сватбата на Ивар Кристин остана известно време в „Рогнхайм“. Сигне Гамалсдатер не се отличаваше с физическа красота и изглеждаше доста състарена и изтощена, но притежаваше благ и смирен характер. Обичаше съпруга си от все сърце и във всяко нейно действие, продиктувано от старанието да угоди на майка му и братята му, прозираше убеждението й, че те я превъзхождат всячески и заслужават най-голямо уважение и почит. Досега на Кристин не й се беше случвало някой да пренебрегне собствените си потребности и да се опитва да отгатне всичките й желания в стремежа си да я обгрижва. Дори когато разполагаше с десетки слуги в „Хюсабю“, никой не се съобразяваше с нейното удобство и здраве. Понеже Кристин поначало не пестеше сили и се стараеше да облекчи работата на прислугата си, никому никога не бе хрумвало да пощади стопанката от непосилен труд. Готовността на Сигне да се погрижи за удобството на свекърва си се отрази добре на Кристин и тя се привърза искрено към снаха си. Вече се молеше не само Ивар да живее щастливо с невестата си, но и Сигне никога да не се разкайва за избора си да повери честта си и имотите си в ръцете на съвсем млад стопанин.

След Архангеловден Нокве и Бьоргюлф тръгнаха към областта Трьонделаген. След като се сбогува с тях, майката научи само, че двамата пристигнали в Нидарус в добро здраве и постъпили като послушници в братството на монасите на остров Таутра.

От една година Кристин живееше в „Йорун“ заедно само с двама от синовете си. Струваше й се, че откакто домът й опустя, мина много време. Когато миналата есен изпрати Нокве и Бьоргюлф до Довре, и поемайки обратно към имението, мина покрай църквата и устреми поглед надолу, където поляните лежаха под килим от мразовита мъгла и не се виждаха дори къщите в „Йорун“, й мина през ум: вероятно така се чувства онзи, който язди към родния си дом със съзнанието, че от него са останали само пепел и студени въглени.

Пое по старата пътека покрай руините на ковачницата, тази година почти изцяло обрасли с треви — нагъсто избуяло еньовче, кръглолистна камбанка и птичи фий — и в природната картина съзря изображението на собствения си живот: в бруленото от бури и ветрове, потънало в сажди ковашко огнище вече никога нямаше да припламне старият огън; земята наоколо беше посипана със стъпкани въглища, но по опустошеното от пожара място никнеше тънка, ниска, лъскава трева. А в пукнатините на старата пещ цъфтеше неизменната теснолистна върбовка с дълги червени стъбла.

2.

Една вечер Кристин заспа, но я разбуди тропот на копита в двора. Новодошлите потропаха на вратата. Гауте излезе и посрещна гостите си гръмогласно и радушно. Слугите станаха. От стаята на горния етаж долетя шум от гласове и стъпки. В глъчката Кристин разпозна ядосания глас на Ингрид. Да, младата слугиня е добро момиче, не си позволява волности с мъжете, помисли си стопанката. Младежите възнаградиха остроумните и хапливи забележки на Ингрид с дружен залп от оглушителен смях. Разнесе се звучният глас на Фрида. Бедничката, никога няма да поумнее. Слугинята беше почти връстница на Кристин, но господарката още я пазеше от необмислени постъпки…

Кристин се обърна на другата страна и заспа.

На следващата сутрин, както обикновено, Гауте стана в ранни зори. Случеше ли се да пие бира до късно, Гауте нямаше нужда от много сън. Гостите обаче се появиха чак към обяд. През деня останаха в имението. Понякога при Гауте идваха познати, за да търгуват, друг път просто се събираха на приятелска разпивка. Младият стопанин се славеше като изключително гостоприемен.

Кристин се погрижи младежите да получат най-отбрани ястия. Несъзнателно на устните й се появи усмивка, докато слушаше доволно как в бащиното й имение се възвръща някогашната весела глъчка и оживление. Но стопанката размени само няколко думи с новодошлите и не ги огледа. Виждаше единствено колко приветлив и общителен е Гауте.

Третият син на Ерлен намираше общ език и с обикновените хора, и с богатите селяни. Процесът срещу убийците на баща му навлече голямо нещастие на роднините им и стопаните от няколко имения и родове старателно отбягваха срещите със синовете на Ерлен Никулаусьон, но Гауте нямаше врагове.

Господин Сигюр от „Сюнбю“ искрено обикна младия си роднина. Кристин се запозна с братовчед си едва когато съдбата го доведе до смъртния одър на съпруга й, но Сигюр й засвидетелства безпрекословната си роднинска солидарност. След кочината на Ерлен Никулаусьон братовчедът на Кристин остана в дома й почти до Коледа и направи всичко по силите си, за да помогне на вдовицата и на осиротелите й синове. Младежите му показаха искрената си признателност и уважение, но само Гауте се сближи с него и свикна да му гостува в „Сюнбю“.

Рицарят нямаше живи деца и когато някой ден Сигюр — внук на Ивар Йеслинг — предадеше Богу дух, имението му щеше да премине в ръцете на Хафтуровите синове, защото те бяха най-близките му наследници. Господин Сигюр, вече на преклонна възраст, носеше тежък кръст: преди четирийсет години младата му съпруга си изгуби разсъдъка при раждане. Всеки ден рицарят се отбиваше при нея да провери как се чувства тя. Лудата живееше в една от най-хубавите къщи в „Сюнбю“ и я гледаха няколко слугини.

— Знаеш ли кой съм, Юрид? — питаше я той.

Понякога тя не му отговаряше, а друг път отвръщаше:

— Зная кой си. Ти си пророк Исаия, който живее в Брутвайт, на Брутвайтския хълм.

Съпругата на рицаря неизменно държеше вретено на коленете си. В добрите си дни предеше равна тънка нишка, но в лошите сваляше вълната, която слугините й бяха разчепкали, и я разпръскваше из цялата стая. След като Гауте разказа на майка си за нещастието в „Сюнбю“, Кристин всеки път посрещаше братовчед си със сърдечна топлота, но отклоняваше поканите да посети „Сюнбю“. За последно ходи там, когато се сгоди за Ерлен.

Гауте Ерленсьон беше най-нисък от синовете на Кристин. Сред стройната майка и снажните си братя Гауте изглеждаше почти дребен, макар ръстът му да надвишаваше средния. След като по-големите му братя и близнаците напуснаха имението, Гауте придоби повече увереност във всичките си начинания. Преди беше мълчалив в присъствието им. Хората в околността го смятаха за много хубав мъж. Гауте притежаваше изразително лице. Лененорусата коса, големите сиви очи, разположени симетрично под челото, продълговатото лице с приятно закръглени бузи, здравият тен и правилните устни — всичко това бе наследил от дядо си. Главата му стоеше красиво върху раменете. Гауте притежаваше необикновено силни, мускулести, възедри ръце, но краката му изглеждаха къси и криви. Затова винаги носеше широки дрехи, освен когато работата не го принуждаваше да облече къс елек. По онова време късите празнични одежди се смятаха за белег на изискан вкус. Селяните възприеха тази мода от пътуващите из долината знатни господа. Но селяните се радваха от сърце на младия стопанин от „Йорун“, когато Гауте отиваше на църква или на пиршество, пременен в дългопола, красиво извезана зелена одежда, сребърен колан около тънкия кръст и наметнат с широк плащ, подплатен с еленова кожа. В ръката си неизменно държеше великолепна обкована със сребро брадва, която Ивар Йеслинг бе завещал на зет си Лавранс Бьоргюлфсьон. Хората гледаха доволно как Гауте Ерленсьон тръгва по пътя на предците си, макар и още съвсем млад, и всячески се стреми да се придържа към установената традиция в облеклото и начина на живот.

Не съществуваше по-красива гледка от Гауте, възседнал жребец. Младият мъж се славеше като ненадминат ездач, а хората от околността се хвалеха навред, че в Норвегия няма кон, който Гауте да не може да укроти и обязди. Носеха се легенди как миналата година, докато бил в Бьоргвин, успял да обуздае буен млад жребец. Животното измъчило не един опитен ездач, но в ръцете на Гауте станало кротко като агне и той го яздил без седло, а за юзда използвал лента на девойка. Кристин попита сина си дали всичко това е истина, но той само се засмя и отговори уклончиво.

Кристин отдавна беше забелязала, че синът й не се свени в общуването с жени. Макар поведението му да не й се нравеше, майката разбираше донякъде лекомислието му, защото виждаше колко ласкаво се отнасят девойките към младия красавец, приветлив и приказлив по природа. За Гауте любовните похождения се свеждаха до игри и закачки. Той не вземаше авантюрите си твърде присърце като Нокве и не премълчаваше прегрешенията си. Преди две години сам призна на майка си, че е направил дете на млада слугиня в „Сюнбю“. По думите на господин Сигюр младият баща изпратил щедри дарове на майката и поискал да доведе детето в дома си, след като го отбият. Гауте обичаше много дъщеричката си и случеше ли се да ходи във Вого, винаги се отбиваше да я види. Гордо хвалеше хубостта й. Нарекли я Магнхил. Кристин също одобряваше идеята съгрешилият млад мъж да поеме грижите за детето, както подобава на съвестен баща. Стопанката очакваше с нетърпение да види малката Магнхил, но детето почина, едва навършило година. Печалната вест покруси Гауте. Кристин се натъжи, задето така и не зърна внучката си.

Още от раждането на Гауте майката изпитваше слабост към него, която не й позволяваше да го мъмри. Като малък той боледуваше непрекъснато, но и след като укрепна, продължи да търси подкрепата на майка си по-често от братята си. Освен това Гауте приличаше на баща й. Като дете се отличаваше със стабилен и надежден характер. Сериозно, с вид на възрастен, Гауте даваше на майка си всякакви добронамерени съвети с наивното убеждение, че ще й бъдат от неоценима полза. Кристин така и не се научи да проявява строгост към него. Гауте, разсъдлив и умен по природа, наистина допускаше грешки, продиктувани от лекомислие и липса на житейски опит, но имаше нужда само от няколко ласкави напътствия, за да се върне в правия път.

Когато Гауте навърши две години, отец Айлив, капеланът им в „Хюсабю“, който умееше да лекува детски болести, посъветва Кристин да го храни с майчино мляко, защото традиционните церове не дадоха резултат. По онова време близнаците бяха бебета и Фрида кърмеше Скюле, но й оставаше още мляко. Слугинята обаче изпитваше погнуса от болния Гауте. Малкият имаше голяма глава, слабо, немощно тяло, не можеше нито да говори, нито да се държи на краката си и слугинята се опасяваше, че духовете са го подменили, макар до десетия месец — когато го повали незнайна болест — детето да изглеждаше здраво и хубаво. Въпреки това Фрида отказа да кърми Гауте и Кристин се принуди да го храни от гръдта си, докато навърши четири години.

Фрида продължаваше да таи неприязън към Гауте. Още от малък го хокаше, колкото й позволяваше страхът от стопанката. На пейката Фрида седеше до господарката си и носеше връзката с ключовете в нейно отсъствие. Слугинята не си мереше приказките пред стопаните, но Кристин подминаваше със снизхождение неуместните й прояви. Понякога, разбира се, търпението й се изчерпваше, ала стопанката винаги се стараеше да закърпи и заглади положението след някоя грешка или необмислена и груба дума на Фрида. Прислужницата много се дразнеше, задето сега Гауте заема почетното място на трапезата и се нарича стопанинът на „Йорун“. Фрида демонстрираше пренебрежението си към това глупаво момче и непрекъснато хвалеше братята му. Одобрението й получаваха най-вече Бьоргюлф и Скюле, които кърми като малки. Слугинята се подиграваше на Гауте заради ниския му ръст и кривите му крака. Младежът не й се обиждаше:

— Така е, Фрида, ако ме беше кърмила ти, сега и аз щях да съм воин като братята си. Но съм бил принуден да се задоволя с кърмата на майка ми — и се усмихваше заговорнически на Кристин.

Вечер майката и синът често излизаха на разходка. На много места пътеките между нивите бяха съвсем тесни и Кристин вървеше след Гауте. Той крачеше пред нея с брадвата с дълга дръжка. Истински стопанин, вече мъж, усмихваше се доволно майката. Обземаше я диво, неистово желание да се хвърли върху гърба му, да го притисне силно към гърдите си, да се смее и шегува с него, както правеше, когато беше малък.

Понякога стигаха чак до мястото, където перяха дрехите на брега. Седяха, заслушани в клокоченето на водата. Реката течеше стремглаво покрай тях, белееше се и се пенеше в дрезгавината. Обикновено не разговаряха, но се случваше Гауте да я разпитва за историята на родния й край и за рода й. Кристин му разказваше легенди и истории, които знаеше от дете. В такива вечери двамата не споменаваха Ерлен и годините в „Хюсабю“.

— Майко, ще измръзнеш. Тази вечер стана много студено.

— Да, направо се схванах да седя на този камък — изправи се Кристин. — Започвам да остарявам, синко!

На връщане Кристин се подпираше на рамото му. У дома Лавранс спеше като заклан. Кристин запали малката лампа. Прииска й се да поседи мирно и да се наслади на покоя в душата си. Рядко се случваше да не е затрупана с работа. На горния етаж Гауте събори нещо и то изтрополи. После майката чу как синът й си легна. Поизправила снага, Кристин се усмихна на малкия пламък в лампата. Раздвижи едва доловимо устни, прекръсти се и описа кръстен знак във въздуха пред себе си. После се зае да шие.

Бьорн, старото куче, се изправи и изтръска козината си. Протегна се на предните си лапи, докато се прозяваше. После се присламчи към стопанката си. Кристин го потупа, то стъпи с предните си лапи в скута й; тя му заговори гальовно, а кучето започна да ближе усърдно лицето и ръцете й и да размахва приятелски опашка. Бьорн се отдръпна, обърна глава и погледна жената. От малките му очи и от цялото му рунтаво тяло лъхаше гузна съвест. Кристин се усмихна мълчаливо и се престори, че не е забелязала нищо. Кучето скочи в леглото и се сви на кравай в долната му част.

След малко стопанката духна лампата, стисна с пръсти фитила и го потопи в рибеното масло. През малкия прозорец се виждате дрезгавата светлина на лятната нощ. Кристин прочете последните молитви за деня, съблече се тихо и се мушна в постелята. Нагласи се удобно, а старото куче се настани до нея. Стопанката заспа веднага.

Епископ Халвар назначи отец Даг за свой наместник в околността. Гауте откупи от свещеника десятъка за три години напред. Освен това си набави кожи и хранителни продукти и ги изпрати през зимата в долината на река Раума, а през пролетта — с кораб в Бьоргвин. Кристин следеше неодобрително начинанията на сина си. Преди тя продаваше стоките си в Хамар, защото баща й и Симон постъпваха така. Но Гауте сключи споразумение със зет си, Герлак Тидекенсьон, който умееше да печели от продажби и беше близък роднина на най-богатите немски търговци в Бьоргвин.

През лятото след смъртта на Ерлен Маргрет пристигна в „Йорун“ с мъжа си. Двамата принесоха големи пожертвования в църквата за душата на баща й. Когато едно време в „Хюсабю“ Маргрет беше още девойка, двете с мащехата й се спогаждаха с цената на много отстъпки и Маргрет не проявяваше загриженост към братята си. Сега обаче, вече трийсетгодишна, ала бездетна, тя се радваше на порасналите момчета с искрена сестринска обич. Заслугата Гауте и Герлак да се споразумеят беше нейна.

Маргрет все още беше хубава жена, но напълня и наедря много. Кристин не бе виждала по-дебела жена от нея. На колана около огромната й талия бяха нанизани още сребърни плочки. Грамадна брошка с големината на малък ръчен щит красеше едрите й гърди. Внушителното й тяло приличаше на олтар, отрупан с най-отбрани платове и украшения от позлатен метал. Герлак Тидекенсьон обичаше горещо съпругата си.

Миналата година Гауте гостува на сестра си и зет си в Бьоргвин по време на пролетния тинг, а през есента отново замина за града с цял табун коне и ги продаде там. Начинанието му се оказа изключително доходоносно и той се закле следващата година да го повтори. Кристин нямаше намерение да го спира. Гауте беше наследил любовта към пътуванията от баща си. С възрастта ще улегне, повтаряше си майката. Щом забеляза, че синът й трескаво се подготвя да заминава за Бьоргвин, Кристин го подкрепи и дори го посъветва да не се бави: миналата година му се наложи да прекосява планината в най-лютата зима.

Гауте потегли през една хубава слънчева утрин след празника на свети Вартоломей. По това време се колеха козлите и из цялото имение се носеше миризмата на сварено козе месо. Хората изглеждаха сити и доволни. Цяло лято не бяха близвали прясна храна, освен на най-големите празници, но сега и сутринта, и вечерта им поднасяха вкусно месо и гъст мазен бульон. Кристин, макар и изтощена, се чувстваше в приповдигнато настроение след първото голямо клане на добитък за годината и след приготвянето на наденици. Застанала на главния път, махаше с края на забрадката си за сбогом на Гауте и хората му. Пред очите на майката се откриваше прелестна гледка на хубави коне, здрави млади ездачи с проблясващи оръжия и звънтящи сбруи. Докато минаваха по високия мост, се разнесе оглушителен тропот. Гауте се обърна на седлото и й помаха с шапката си, а гордата радостна майка му помаха на свой ред и нададе слаб весел възглас.

Малко след настъпването на зимните нощи заваля дъжд и лапавица, из планините се изви снежна виелица. Кристин се притесни за Гауте — още не се беше прибрал. Тя обаче вярваше в късмета му и обикновено не се тревожеше много за него.

След седмица тя се прибираше от обора късно вечерта и до портата различи силуетите на неколцина ездачи. Пред фенера от телешко шкембе мъглата се виеше като бял дим и стопанката тръгна под дъжда, за да посрещне облечените в кожа мъже, задаващи се като тъмни сенки. Дано Гауте да се прибира, надяваше се майката, защото по това време не очакваше други посетители.

Начело яздеше господин Сигюр от „Сюнбю“. Слезе от седлото тромаво като старец.

— Нося ти вести от Гауте, Кристин — съобщи той, след като се здрависаха. — Вчера синът ти пристигна в имението ми…

Дворът тънеше в непрогледна тъмнина и стопанката не можеше да прочете нищо по лицето на събеседника си, гласът му обаче й се стори разтревожен. Сигюр пое към къщата, но нареди на слугите си да се оттеглят с ратая на Кристин в стаята на прислугата. Мълчанието му я изплаши. Все пак изчака да останат насаме и го попита с напълно спокоен глас:

— Какви вести ми носиш, братовчеде? Да не би Гауте да се е разболял, та не се прибра с теб?

— Не, синът ти е в цветущо здраве. Спътниците му се измориха…

Сигюр пое купата, духна пяната върху бирата, отпи и похвали майсторството на стопанката.

— Който носи добри вести, нему се полага богата почерпка — усмихна се Кристин.

— Изчакай да чуеш всичко — продължи боязливо рицарят. — Синът ти не пристигна сам в „Сюнбю“…

Кристин търпеливо очакваше развръзката.

— Доведе дъщерята на Хелге от „Ховлан“. Гауте отвлякъл девойката от бащиния й дом.

Без да пророни дума, Кристин седна на пейката срещу братовчед си. Само стисна здраво устни.

— Гауте ме помоли да дойда при теб и да ти каже какво се е случило, защото се страхуваше от реакцията ти. Е, вече изпълних обещанието си — заключи тихо рицарят.

— Сигюр, разкажи ми всичко, което знаеш — помоли спокойно Кристин.

И той започна, но избягваше да казва нещата направо, а увърташе и говореше със заобикалки. Сигюр останал ужасен от постъпката на Гауте, но от думите му Кристин разбра, че миналата година синът й се запознал в Бьоргвин с девойката на име Юфрид. Не била сгодена, увери я Сигюр, но според Гауте било безсмислено да я поиска от роднините й, както е редно. Хелге от „Ховлан“ бил голям богаташ, чиито роднините се зовели с титлата дук, и притежавал много земи в областта Вос. За беда двамата млади се поддали на съблазните на дявола… Сигюр търкаше дрехите си и се чешеше по главата, все едно е пълен с въшки.

А през лятото, когато Кристин си мислеше, че Гауте е в „Сюнбю“, за да придружи рицаря на лов за две мечки — стръвници в планината, синът й тръгнал за Согн, където избраницата му гостувала на омъжената си сестра. Хелге имал три дъщери, но нямал мъжко чедо. Докато разказваше, Сигюр пъхтеше от неудобство, защото обещал на Гауте да пази тези подробности в тайна. Рицарят подозирал защо Гауте тръгва на път, ала не му минало през ум, че е възможно младият мъж да е намислил чак подобно безумие…

— Синът ми ще си плати скъпо за тази глупост — отбеляза Кристин, а лицето й застина в каменно изражение.

— Зимата започна, пътищата ще станат непроходими. След като претеглят нещата, мъжете от „Ховлан“ ще преценят, че най-доброто решение е да дадат благословията си на Юфрид и Гауте, щом тя вече е негова…

— А ако не размислят? Ако поискат отмъщение за кражбата на девойката?

— Според закона това май се счита за сериозно престъпление, което не може да се изкупи с глоби — поколеба се Сигюр. Вече не си намираше място от притеснение. — Не съм добре запознат…

Кристин мълчеше и той отново подхвана умолително:

— Гауте се надява да ги приемеш топло в дома си. Каза ми, майка ми не е остаряла още и едва ли е забравила как и тя някога… Имаше предвид, че си се омъжила за своя избраник, разбираш ли?

Кристин кимна.

— Не съм виждал по-хубава девойка от Юфрид, Кристин — увери я пламенно Сигюр, а очите му се наляха със сълзи. — Жалко наистина, дето дяволът е подмамил Гауте да съгреши, но ти ще приемеш клетите деца като любяща майка, нали?

В отговор стопанката отново кимна.

На следващия ден цялата околност изглеждаше мрачна и сива под изливащия се проливен дъжд. По обяд Гауте пристигна в имението.

Кристин надникна от вратата и усети как по челото й изби студена пот. Гауте тъкмо сваляше от седлото девойка, облечена в черна наметка с качулка. Избраницата на сина й изглеждаше дребна, стигаше едва до рамото му. Гауте я хвана за ръка и я поведе към къщата, но тя го отблъсна и сама тръгна към Кристин. Той се разбърза да поздравява слугите и да дава заповеди на спътниците си. Обърна се към двете жени на вратата. Кристин държеше ръцете на Юфрид. Гауте се втурна към тях с весел поздрав. В преддверието Сигюр го прегърна и го потупа бащински по рамото, докато пъхтеше и се задъхваше от вълнение.

Девойката повдигна лице. Кристин остана изумена от бялата й кожа и красивите черти под мократа качулка. Юфрид изглеждаше съвсем млада и малка като дете.

— Не очаквам да ме посрещнете като скъпа гостенка, майко на Гауте — започна девойката. — Но сега всички врати са затворени за мен. Само вашата ми остана. Стопанке, ако не ме изгоните от дома си, няма да забравя, че съм дошла тук без пукната пара и без чест, но с желанието да служа на вас и на Гауте, моя господар.

Преди да се усети, Кристин хвана ръцете на девойката:

— Господ да прощава сина ми, задето е съгрешил така спрямо теб, прекрасно дете. Влизай, Юфрид, влизай… Ще се моля Бог да ви помага, както ще ви помогна аз!

Чак после й хрумна, че прие радушно в дома си напълно непозната жена.

Юфрид съблече връхната си дреха. От тежката й зимна рокля от водно синьо домашнотъкано сукно капеше вода, а наметката й беше подгизнала. Девойката имаше детско излъчване и в поведението й прозираше благо, тъжно достойнство. Държеше малката си глава очарователно наведена, а двете дебели гарвановочерни плитки се спускаха до кръста й. Кристин хвана ръката й с майчинска нежност и я настани на най-топлото място до пещта:

— Сигурно си измръзнала?

Гауте се приближи и отривисто притисна майка си в прегръдките си:

— Майко, ще бъде, както е рекъл Господ. Виждала ли си красавица като моята Юфрид? Трябваше да я взема, каквото и да ми струва. Ще бъдеш мила с нея, нали, майко?

Юфрид Хелгесдатер беше наистина прекрасна… Кристин не можеше да откъсне очи от нея. Девойката беше дребна, с широки рамене и бедра, но със заоблени форми и добро телосложение. Мекотата и чистотата на кожата й придаваше очарование на пребледнялото й лице. Юфрид имаше къси и широки черти, но бузите и категоричната извивка на брадичката й я правеха много привлекателна. Между издължените й тесни розови устни се подаваха равни дребни зъби, които приличаха на млечните зъби на децата. А Повдигнеше ли тежките си мигли, отдолу като две звезди засилваха бистрите й сиво-зелени очи. Черна коса и светли очи — Кристин обожаваше това съчетание, откакто зърна Ерлен за пръв път. Повечето й синове наследиха рядката красота на баща си.

Кристин настани Юфрид до себе си на пейката. Девойката посягаше стеснително към храната, смутена от присъствието на непознатите хора на трапезата, а всеки път, когато Гауте вдигаше чашата си в нейна чест, по лицето й се разливаше нежна руменина.

Гауте, седнал на почетното място, пламтеше от гордост и тревожно щастие. Тази вечер в чест на завръщането на сина си стопанката постла покривка върху масата и постави две восъчни свещи в свещниците от позлатена мед. Гауте непрекъснато пиеше за здравето на господин Сигюр, а рицарят също не му оставаше длъжен. Старецът се разнежи и разчувства. Прегърна Гауте и му обеща да му издейства застъпничеството на богатите си роднини, а вероятно и на крал Магнюс, за да го сдобри с оскърбеното семейство на откраднатата девойка. Сигюр Елдярн нямаше врагове. Причината да живее самотно се криеше в лютия нрав на баща му и в нещастието, сполетяло съпругата му.

В края на вечерта Гауте стана от мястото си с рог в ръка. „Колко е красив — помисли си Кристин, — и как прилича на баща ми!“, Лавранс изглеждаше по същия начин, когато виното започнеше да го опиянява: очите му засилваха от жизнелюбие, а снагата и лицето му излъчваха здраве.

— Днес с всички вас ще отпразнуваме прибирането ми у дома с тази жена, Юфрид Хелгесдатер, а сватба ще вдигнем малко по-късно, ако е рекъл Господ. Искаме да благодарим на теб, Сигюр, за безусловната ти подкрепа, и на теб, майко, задето ни прие в дома си, както очаквах, защото зная какво всеотдайно любящо сърце носиш. С братята ми често си говорим, че за нас ти си най-великодушната и най-добрата майка. Затова те моля, майко, да ни окажеш честта лично да украсиш и подредиш брачното ни ложе, та да мога без срам да предложа на Юфрид да легне до мен, и да я придружиш до спалнята ни, за да легне в общата ни постеля, както подобава на младоженка, защото нейната майка не е сред живите, а тук няма нейни роднини…

Сигюр вече се беше напил и избухна в гръмогласен смях:

— Нали спахте заедно в дома ми? А май и преди това споделяхте една постеля…

Гауте тръсна надменно златистите си коси:

— Да, сроднико, но тази нощ Юфрид за пръв път ще спи в прегръдките ми в дома ми, ако такава е Божията воля. А вие, добри хора, пийте и се веселете! Вече видяхте жената, която ще стане моя съпруга и стопанка на „Йорун“. Тя или никоя друга, кълна се в Господ Бог и в християнската си вяра. От всички вас — и мъже, и жени — очаквам да я почитате, а от хората ми — да я защитавате и браните, както подобава на истински храбреци.

Кристин се възползва от настъпилата весела глъчка след речта на Гауте, стана тихо от масата и нареди шепнешком на Ингрид да се качи с нея на горния етаж.

Великолепната стая беше доста занемарена през последните години, когато синовете на Ерлен се преместиха там. Кристин не виждаше смисъл да жертва за немарливите младежи хубава покъщнина и меки чаршафи и затова вътре имаше само най-необходимото. Рядко караше слугините да чистят, защото не си струваше трудът. Гауте и приятелите му непрекъснато внасяха мръсотия и смет веднага след като слугинята измете. Стаята беше просмукана с миризмата на мъже, които лягат в постелята мокри, потни и покрити с нечистотии от гората и обора. Разнасяше се смрад на конюшня, на кожени дрехи и на мокри кучета.

Сега Кристин и Ингрид пометоха набързо стаята, стопанката донесе хубаво спално бельо, завивки и възглавници, окади с хвойна, а на малката маса постави сребърната чаша с последната капка вино в къщата, пшеничени питки и восъчна свещ в металния свещник, който премести до леглото. Успя да внесе уют в стаята, макар и на бърза ръка.

На дъсчената стена към килера висяха оръжия: черната брадва за две ръце на Ерлен, любимият му малък меч, секири и дървени брадви, тънките брадви на Бьоргюлф и Нокве и още две техни почти неизползвани брадви, защото им се струваха твърде леки. С тях Лавранс Бьоргюлфсьон скова и измайстори какви ли не предмети толкова изкусно и уверено, че после бе достатъчно да използва длетото и ножа само за да им придаде завършен вид. Кристин занесе брадвите в килера и ги прибра в сандъка на Ерлен, където пазеше окървавената му риза и брадвата, която държеше той, когато му нанесоха смъртоносната рана.

С усмивка на уста Гауте помоли Лавранс да заведе невестата му в горната стая. Момчето се смути, но не без гордост. Кристин виждаше, че Лавранс осъзнава колко опасна игра е незаконната женитба на брат му, ала неочакваното събитие го въодушеви и превъзбуди. По-малкият брат гледаше Гауте и хубавата му жена с блеснали очи.

По стълбите свещта угасна.

— Гауте си пийна повечко и сгреши, като ви помоли да ме заведете в спалнята ни — обърна се Юфрид към Кристин. — Не правете и крачка повече, стопанке. Не се бойте, няма да забравя, че съм прелъстена девойка, взета от роднините си без съгласието им.

— Мой дълг е да ти помагам и да ти служа, докато синът ми изкупи греха си към теб и ти се сдобиеш със законното право да ме наричаш своя свекърва — отвърна Кристин. — Седни да ти среша косата. Не съм виждала по-прекрасна коса от твоята, чедо…

Когато хората от имението се оттеглиха обаче и стопанката остана сама в леглото си, отново я налегна безпокойство. Тази вечер от устните й неусетно се отрониха думи към Юфрид, които не бе обмислила добре. Но девойката — макар и още съвсем млада — ясно осъзнаваше, че няма право да настоява за снизхождение, защото сама е пожелала да се раздели с честното си име и девическото си послушание.

Значи така постъпват хората, когато невестата пристигне в дома на жениха преди сватбата. Кристин въздъхна. Някога и тя беше готова да се подложи на такъв срам заради Ерлен, ала не би се осмелила да побегне при него, ако майка му живееше в „Хюсабю“. Стига, не бива да съди така жестоко клетото дете…

Сигюр Елдярн продължи да снове напред–назад из стаята, олюлявайки се на всяка крачка. Настаниха рицаря в една стая с Лавранс. Сигюр бъбреше завалено, но искрено доброжелателен към двамата млади и обещаваше да не пожали средства, та опасното им начинание да завърши благополучно.

На следващия ден Юфрид показа на Кристин какво е донесла от дома си: два кожени чувала с дрехи, ковчеже от бивни на морж, пълно със скъпоценности. Сякаш прочела мислите на стопанката, девойката й обясни, че всички тези вещи са лично нейни: подаръци и наследство от майка й. Не взела нищо от баща си.

Кристин я слушаше тъжно, подпряла длан на бузата си. В онази нощ преди цяла вечност, когато се готвеше да избяга от бащиния си дом, тя събра в едно ковчеже златни накити — подаръци от родителите, които вече бе опозорила и се канеше да ги оскърби и унижи пред всички.

Щом всички тези скъпоценности представляваха само лични вещи на Юфрид и са наследство от майка й, значи девойката идваше от пребогат дом. Кристин оцени накитите от ковчежето на около трийсет марки чисто сребро. Само яркочервената дреха с бяла кожа, сребърни рисунки и подплатена с коприна качулка струваха поне десет-дванайсет марки. Би било чудесно, ако бащата на Юфрид склони да се сдобри с Гауте, но синът на Ерлен не можеше да се мери с девойката по знатен произход. А ако Хелге решеше да поиска суровите глоби, които му се полагат по закон, изгледите за Гауте не бяха никак добри.

— Майка ми не сваляше този пръстен от ръката си — обясни Юфрид и го подаде на Кристин. — Ще го приемете ли като подарък, стопанке? Така ще зная, че не ме осъждате строго и безмилостно за постъпката ми, както впрочем подобава на добродетелна жена с вашето потекло.

— А аз ще се опитам да заместя майка ти — усмихна се Кристин и си сложи пръстена: малък, от сребро, с бял ахат. Навярно притежава голяма стойност за девойката, защото го е носила майка й, съобрази стопанката. — Сега и аз ще ти дам подарък — Кристин извади ковчежето си и намери златния пръстен със сапфири. — Вземи го. Бащата на Гауте го сложи на леглото ми, след като го родих.

В знак на благодарност Юфрид й целуна ръка.

— Искам да те помоля и за още един подарък, майко — усмихна се тя с присъщото си очарование. — Не се бой, Гауте не ти е довел ленива и нескопосна жена. Бива ме в домакинската работа, но не съм си донесла работно облекло. Дай ми някоя стара рокля и ми позволи да ти помагам. Нека ти дам повод да си промениш мнението за мен, дори и сега да не виждаш защо.

Дойде ред на Кристин да покаже на снаха си какво има в сандъците си. Юфрид не спираше да хвали красивите й ръкоделия и стопанката й подари два ленени чаршафа с копринена дантела, обточена със син конец кърпа, тъкано покривало и накрая големия гоблен със сцената „Лов на соколи“:

— Не искам тези вещи да напускат пределите на имението. С Божията помощ и с помощта на Пресветата Дева тази къща един ден ще бъде твоя.

После двете жени отидоха да разгледат хамбарите. Прекараха там няколко часа, улисани в сладки приказки.

Кристин предложи на Юфрид да облече роклята й от зелено сукно с втъканите черни валма, но според девойката роклята била твърде хубава за работна дреха. Бедничката, иска да се хареса на свекърва си, помисли си със задоволство Кристин. Накрая се спряха на стара кафява туника, която Юфрид реши да скъси и да закърпи под мишниците и на лактите. Девойката веднага поиска ножица и игла от Кристин и се зае да я преправя. Кристин също взе ръкоделието си. Когато влязоха да вечерят, Гауте и Сигюр завариха двете жени да шият.

3.

Кристин чистосърдечно признаваше, че Юфрид е жена, която знае как се върти домакинство. Ако всичко се наредеше по най-добрия начин, Гауте щеше да извади голям късмет, сдобивайки се със съпруга колкото богата и красива, толкова работлива и сръчна. Дори да тръгнеше да търси из цяла Норвегия, Кристин не би могла да намери къщовница като Юфрид, която да я замести в „Йорун“. Затова един ден стопанката заяви — сама не разбра как тези думи се изплъзнаха от устата й — че в деня, когато Юфрид стане законна съпруга на Гауте, тя ще й даде ключовете за имението и ще се премести да живее при Лавранс в старата къща.

После съжали, задето не помисли, преди да обяви намерението си. Вече не за пръв път говореше прибързано в стремежа си да покаже на Юфрид колко я харесва.

Девойката беше бременна. Кристин забеляза признаците още когато се запозна с нея. Спомни си първата си зима в „Хюсабю“. Тя беше в положението на Юфрид и се безпокоеше какво ще стане с дружбата на Лавранс и Ерлен, когато постъпката й излезе наяве, но все пак беше омъжена, а съпругът й и баща й вече бяха свързани в роднински отношения. И въпреки това Кристин изпитваше мъчително разкаяние и срам, а в душата й се надигна разочарование от Ерлен. Тогава беше навършила деветнайсет, докато Юфрид беше с две години по-малка, а вече живееше в чужда къща, далеч от роднините си, отвлечена и обезправена, и носеше под сърцето си детето на Гауте. Кристин признаваше пред себе си, че Юфрид е много по-силна и смела жена от нея.

Но Юфрид не беше осквернила светостта на манастира, не беше нарушила обещанията си и дадената пред годеника си дума, не беше мамила родителите си, не беше изричала лъжи и не ги бе лишила от честта им с коварство. Двамата с Гауте наистина извършиха грях, погазвайки закона на тази страна и повелите за подчинение и морал, ала прегрешенията им не предполагаха горчиво разкаяние и гузна съвест. Кристин се молеше от все сърце лудорията на Гауте да завърши благополучно и се утешаваше с мисълта, че Господ е справедлив и не би отредил на Гауте и Юфрид по-тежка участ от нейната участ с Ерлен. Двамата успяха да се оженят, а децата им, макар и белязани от греха на родителите си, получиха правото да наследят роднините си.

Понеже нито Гауте, нито Юфрид споменаваха за детето в утробата й, Кристин реши да не отваря дума за това въпреки горещото си желание да поговори с неопитната си снаха, да я посъветва как да си пести силите, да се излежава сутрин, а не да става преди всички. Кристин забелязваше стремежа на Юфрид да изпревари свекърва си и да свърши повече работа от нея. За жалост девойката не я предразполагаше да й предложи помощ или да изрази съчувствието си. Затова Кристин поемаше мълчаливо най-тежките задължения и независимо дали я виждаше в присъствието на слугите, или насаме, показваше на Юфрид, че я смята за младата стопанка на имението.

Фрида се принуди да отстъпи на девойката мястото си до господарката и побесня от яд. Веднъж, докато двете с Кристин шетаха в готварницата, слугинята използва обидна дума за Юфрид. За пръв път, откакто се познаваха, Кристин й удари плесница:

— Никак не ти прилича да говориш така за другите, дърта развратна кучко!

Фрида избърса кръвта от носа и устата си:

— Уж вие двете с Юфрид, дъщерите на аристократите, сте по-добродетелни от селянките. Нали знаете, че ще легнете в брачно ложе с копринени чаршафи. Трябва да сте пълни развратници и безсрамници, щом не можете да изчакате, а се втурвате в гората с млади мъже и забременявате с копелетата им! Плюя аз на такива като вас!

— Млъквай! Отиди да се измиеш, че кръвта капе в тестото — невъзмутимо нареди стопанката.

На вратата Фрида се сблъска с Юфрид. По лицето на девойката Кристин прочете, че Юфрид е чула разговора им.

— Не обръщай внимание на тази несретница. Толкова й стига умът. Не мога да я изгоня, няма къде да отиде.

Юфрид се усмихна презрително и Кристин поясни:

— Кърмила е двама от синовете ми.

— Гауте не е сред тях — уточни Юфрид. — Тя не пропуска случай да ни го напомни. Не можеш ли да я омъжиш? — остро попита младата жена.

— Да не мислиш, че не съм се опитвала? — разсмя се Кристин. — И още как. Но щом някой мъж, кандидат за ръката й, поговори с нея, променя мнението си…

Кристин се чудеше дали да не се възползва от удалата й се възможност и да увери Юфрид в желанието си да й бъде грижовна майка. Девойката обаче изглеждаше много ядосана и хладна.

Бременността й личеше все по-ясно. Един ден се захвана да чисти пера за пълнеж на възглавници. Кристин я посъветва да си прибере косата, за да не я напълни с пух. Юфрид си върза ленена кърпа:

— Освен дето е по-удобно, жената изглежда по-добре със забрадка, а не с пусната коса — позасмя се девойката.

— Сигурно — лаконично се съгласи Кристин.

На стопанката й се струваше неуместно Юфрид да се шегува с положението си.

Няколко дни по-късно Кристин влезе в готварницата и видя, че Юфрид корми фазани. Целите й ръце бяха омазани в кръв. Ужасена, Кристин я дръпна настрана:

— Чедо, сега не бива да пипаш кръв! Поне това не го ли знаеш!

— Ама ти вярваш ли на такива приказки? — недоверчиво я изгледа Юфрид.

Кристин й разказа за петната от огън по гърдите на Нокве. Нарочно наблегна на факта, че не е била омъжена, когато е била бременна и е видяла пожара в църквата.

— Сигурно не си подозирала подобно нещо за мен? — тихо попита стопанката.

— Гауте ми разказа всичко. Баща ти те е сгодил за Симон Андресьон, но ти си избягала с Ерлен Никулаусьон при леля му и Лавранс се принудил да даде съгласието си.

— Не беше точно така. Не сме бягали. Симон ме освободи от дадената дума веднага щом разбра, че сърцето ми принадлежи на Ерлен, а татко склони, макар и твърде неохотно, да ме повери в ръцете на Ерлен. Бяхме сгодени около година. Моята съдба по-лоша ли ти се струва? — попита Кристин, защото Юфрид, обляна в гъста червенина, я гледаше ужасена.

Девойката изстърга с ножа малко засъхнала кръв от бялата си ръка.

— Да — отвърна тя тихо, но непоколебимо. — Не бих пропиляла ненужно доброто име и честта си. Няма да кажа това на Гауте — побърза да я увери Юфрид. — Той си мисли, че баща му те е отвлякъл, защото не е успял да те придума с молби…

Вероятно девойката има право, рече си Кристин. Колкото повече разсъждаваше, най-почтено в случая й се струваше Гауте да изпрати вест на Хелге от „Ховлан“, да остави съдбата си в неговите ръце и да го помоли да му даде Юфрид за жена при условията, които Хелге му постави. Майката се опитваше да вразуми Гауте, но той пламваше от смущение и отказваше да разговарят. Когато вече не можеше да избегне въпросите й, ядосано я попита как да изпрати писмо през планината зимно време. Тя го посъветва да помоли отец Даг за помощ. Негови пратеници ще занесат писмото до областта Несе, а оттам ще го пренесат по крайбрежието. Свещениците знаят как да изпратят вести дори и през зимата. Много скъпо щяло да излезе, възрази Гауте.

— Тогава ще имаш дете от любовницата си, а не от съпругата си — тросна се гневно майката.

— Случаят не може да се разреши толкова бързо — отвърна Гауте, видимо разгневен.

С течение на времето в майчиното сърце се загнезди ужасно опасение. Кристин забелязваше как бурната любов на Гауте към Юфрид се топи. Той непрекъснато беше сърдит и недоволен. Поначало синът й сгреши, като открадна невестата си, а не я поиска от роднините й, но Кристин смяташе, че Гауте ще утежни допълнително положението си, ако се покаже като страхливец. Нямаше нищо лошо в това младите да се разкайват за стореното, ала в бездействието на Гауте прозираше повече малодушие и липса на доблест, отколкото богобоязливо покаяние. Кристин изпитваше най-силно доверие към Гауте и направо отказваше да повярва, че в сквернословията има истина: Гауте бил непостоянен и се държал разпуснато с жените, Юфрид вече му омръзнала, защото надебеляла и повехнала и наближавало времето, когато Гауте щял да отговаря за извършеното престъпление пред роднините на девойката.

Кристин оправдаваше лекомислието на сина си. Самата тя не се съпротивлява дълго на изкушението, макар и да бе израснала при благочестиви, добродетелни родители, докато синовете й още от малки знаеха, че майка им е съгрешила, а баща им има деца от друга, омъжена жена. Освен това бяха вече големи, когато Ерлен изневери на майка им. Като прибавим лошия пример на Юлв Халдуршон и лековатите брътвежи на Фрида, не беше никак учудващо защо младежите нямат здрави морални устои. Успееше ли да се сдобие със съгласието на роднините й, на Гауте не му оставаше друго, освен да се ожени за Юфрид, но горко й на невестата, ако той се ожени за нея по задължение, а не от любов.

Един ден през постите Кристин и Юфрид приготвяха храна за секачите. Начукваха изсушената риба, пълнеха кутиите с масло, а дървените бутилки — с бира и мляко. Кристин виждаше колко й е тежко на девойката да се труди в това положение, но Юфрид се ядоса, когато Кристин я посъветва да седне и да си отдъхне. За да й повдигне настроението, стопанката я попита за онзи случай, когато Гауте опитомил жребец с лентата на някаква девойка:

— Ти ли беше тази девойка?

— Не — сърдито отвърна Юфрид и пламна. Все пак след малко омекна: — Лентата беше на сестра ми Оса — засмя се тя, — Гауте първо хареса нея, но когато се прибрах у дома, се запозна с мен и вече не знаеше коя от двете ни предпочита. Очакваше Оса да е при Дагрюн през лятото и затова слезе в Согн. После обаче се дразнеше, щом го подкачах за нея. Кълнеше се в хора и в Бог, че не би си позволил да оскърби дъщеря на добродетелен човек. Между него и Оса нямало нищо сериозно и можел да заспи с чиста съвест в обятията ми. Повярвах му — засмя се отново Юфрид, погледна Кристин и упорито тръсна глава: — Исках да се омъжа за Гауте и, вярвай ми, майко, ще стана негова жена. Поискам ли нещо, винаги успявам да си го извоювам.

Кристин се събуди. В стаята цареше непрогледен мрак. Студът щипеше бузите и носа й. Придърпа кожената завивка по-нагоре и усети, че ръбът й е заскрежен от дъха й. Наближаваше да се развидели, но стопанката се боеше да стане и да провери по звездите. Сви се на кълбо под завивката, за да се стопли. Спомни си какво й се присъни.

Лежи в малката стая в „Хюсабю“. Току-що е родила дете. Държи го в обятията си, завито в агнешка кожа, която се е разтворила и открива малкото му тъмночервено телце. Бебето лежи със сключени ръце над лицето си, присвити в коленете крака и кръстосани стъпала. От време на време помръдва. Насън Кристин изобщо не се запита защо детето не е повито и защо в стаята няма други жени. Топлината на тялото й обгръща бебето в прегръдките й. Майката усеща със сърцето си всяко негово движение. Докато гледа сина си, умората и болките стихват постепенно като разпръскващ се мрак, а радостта от раждането му и майчината й любов непрекъснато растат, както денят настъпва и завзема все по-голяма част от небето над ръба на хребета.

Същевременно тя се намира и навън, зад къщата. В настъпващия зимно-пролетен ден местността се къпе в сутрешното слънце под краката й. Вдишва с пълни гърди студения свеж въздух. Духа леден вятър, но с вкус на далечното море и на топящ се сняг. Лъчите на сутрешното слънце озаряват хребетите, пресичащи долината, а в стопанствата тъмнеят места, където вече няма сняг, но горските поляни сред тъмнозелените дървета още блестят в сребристобяло. Небето прилича на измито. По ясния му свод в жълто и светлосиньо, вятърът подмята откъслечни тъмни облаци. Но все още е студено. Кристин е застанала на снежна пряспа, твърда като камък след нощния мраз. Между къщите пада хладна сянка, защото слънцето грее над източния хребет в задната част на имението. А там, където сянката свършва, сутрешният вятър разклаща бледата миналогодишна трева. Стръкчетата й блестят, а корените още са сковани в блестящ като стомана лед.

Ооо. Вопълът неволно се изтръгна от гърдите й. Лавранс спеше в същата стая. Равномерното му дишане долиташе от съседното легло. А на горния етаж Гауте споделяше една постеля с любовницата си. Майката отново въздъхна и се раздвижи неспокойно; старото куче на Ерлен се присламчи към сгънатите й в коленете крака под чаршафите.

Стопанката чу, че Юфрид е на крака и ходи напред-назад. Кристин стана бързо, обу мъхестите си ботуши, облече си роклята от сукно и кожения елек. В тъмнината тръгна опипом към пещта, приклекна, духна пепелта и я разрови, ала не се показа нито една искра. Жаравата бе изгаснала през нощта.

Извади огнивото от кесията, която носеше на колана си, но праханта се бе намокрила и замръзнала. Опита няколко пъти и се отказа да трие огнивото. Отиде да вземе жар от Юфрид.

В огнището при младите пращеше хубав огън и осветяваше цялата стая. На трепкащите пламъци Кристин видя Юфрид, седнала да пришива медната закопчалка към дрехата на Гауте от еленова кожа. Стопанката зърна голите гърди на сина си в сумрака. Явно Гауте спеше без риза в кучия студ. Седнал на леглото, мъжът ядеше закуската си, донесена от Юфрид.

Девойката се изправи с мъка, но и със самочувствието на стопанка. Майка иска ли пиво? Стоплила сутрешна напитка за Гауте. Нека майка занесе тази чаша на Лавранс. Днес двамата с Гауте щели да секат дърва и имали нужда да се стоплят, преди да излязат на студа.

Кристин слезе в стаята си и разрови жарта. Стисна презрително устни: Юфрид се държеше като пълноправна стопанка, — Гауте спокойно позволяваше на любовницата си да му прислужва, а тя се грижеше и Лавранс — все още неин незаконен девер — да получи сгряваща бира. Всичко това й се струваше твърде безсрамно и отвратително…

Лавранс остана в гората, но Гауте се прибра вечерта, капнал от умора и прегладнял. Слугите се разотидоха, а двете жени останаха да правят компания на стопанина, докато пие.

Кристин виждаше, че Юфрид се чувства зле. Девойката често отпускаше ръкоделието си в скута и лицето й се сгърчваше от болка.

— Какво те боли, Юфрид? — попита тихо стопанката.

— Краката и стъпалата, но не много — отвърна девойката.

През деня Юфрид се труди неуморно, както обикновено. Отказваше да щади силите си. Сега краката й бяха отекли.

Под миглите й избиха малки сълзи. За пръв път Кристин виждаше жена да плаче така: беззвучно, със стиснати зъби, а кръглите бистри сълзи, твърди като мъниста, се стичаха по измъченото й лице, покрито с кафяви петна. Юфрид се ядоса, задето прояви слабост, и Кристин едва я склони да я заведе до леглото.

— Много ли те боли, мила? — попита безпомощно Гауте.

От студа лицето му се беше зачервило силно и той наблюдаваше с искрено съчувствие как майка му помага на Юфрид да си легне, как събува обувките и чорапите й и се опитва да облекчи отока в подутите й стъпала и прасци.

— Много ли те боли, Юфрид? — продължаваше Гауте.

— Да — отвърна тя със сподавен гняв. — Защо иначе ще плача?

— Боли ли те, миличка? — не спираше той.

— Нали виждаш! Какво си я зяпнал като умопобъркан? — избухна Кристин, а от очите й хвърчаха искри.

Събралият се на топка спотаен страх в душата й как ще завърши всичко това, възмущението й, задето е принудена да търпи двамата млади да живеят невенчани под нейния покрив, загризалите съмнения, доколко доблестен е синът й — всичко това се разрази в необуздан гняв:

— Как очакваш Юфрид да е добре, щом вижда, че нямаш мъжеството да се изправиш пред баща й и отлагаш пътуването заради бурите и снега? Много добре знаеш, че съвсем скоро тази клетница ще пълзи на колене и ще се гърчи в ужасни мъки, а детето й ще се нарича копеле, защото ти нямаш смелостта да я поискаш от баща й. Седиш си спокойно вкъщи и търкаш пейката. Не си мръднал пръста си, за да защитиш жена си и детето си. За разлика от теб твоят баща преодоля страха си от моя баща и събра кураж да поговори с него. Ерлен не се боеше да прекоси планината на ски в студ и мраз. Засрами си, Гауте! Горко ми, доживях деня, когато назовавам страхливец един от синовете, в чиито жили тече кръвта на Ерлен Никулаусьон!

Гауте вдигна с две ръце малкото столче и го тресна в пода. Втурна се към масата и събори всички съдове. После се насочи към вратата след прощален ритник по столчето и двете жени чуха как сипе ругатни, докато се качва по стълбите.

— Майко, беше много сурова към Гауте — надигна се на лакът Юфрид. — Не може да очакваш от него да рискува живота си в тази люта зима, за да отиде в „Ховлан“ и да научи от баща ми, че може да се ожени за девойката, която вече е прелъстил и откраднал със зестра от една-едничка риза, или че го поставят извън закона за извършеното престъпление и е принуден да напусне страната…

Кристин още кипеше от гняв.

— Не искам моят син да разсъждава така — гордо заяви тя.

— Но аз мисля за благото му — увери я Юфрид, погледна я и в гласа й зазвънтя смях: — Скъпа майко, и без това ми е много трудно да обуздая Гауте. Не желая да върши повече безумия заради мен и да отнемем на децата ни възможността да получат богато наследство, ако Гауте успее да постигне с роднините ми споразумение, което ще бъде от полза за всички ни.

— Какво имаш предвид? — попита Кристин.

— Когато роднините ми посетят Гауте, господин Сигюр ще ги посрещне, за да разберат, че мъжът ми също е от знатен род. Гауте ще заплати сурова глоба, но после татко ще ме сгоди за него и ще си възвърна правото да получа наследство, каквото ще получат и сестрите ми.

— Тоест и ти имаш вина за това, че ще родиш детето си неомъжена?

— Щом избягах от вкъщи с Гауте… Хората едва ли са очаквали двамата да делим една постеля, а помежду ни да стои меч.

— Гауте изобщо ли не помоли роднините ти за разрешение да се ожени за теб?

— Не, знаехме, че е напълно безсмислено да го прави, дори да беше много по-богат — Юфрид отново избухна в смях. — Майко, чуй ме. Баща ми си въобразява, че е ненадминат в търговията с коне, а онзи, който иска да измами Гауте Ерленсьон в размяната на жребци, трябва да е по-бдителен от баща ми.

Макар и да беше в лошо настроение, Кристин не успя да сдържи усмивката си.

— Не съм запозната какво постановява законът в такива случаи — призна тя, — но се съмнявам Гауте да постигне споразумение, което би нарекла благоприятно, Юфрид. Ами ако го обявят за поставен извън закона, а баща ти те вземе обратно вкъщи и те накаже жестоко заради нанесеното му оскърбление? Или реши да те изпрати в манастир, за да изкупиш греховете си?

— Ако ме изпрати в манастир, татко трябва да даде богати дарове на обителта. По-евтино и почтено би било, ако се сдобри с Гауте и приеме обезщетението. Нали разбираш, майко, така няма да му се наложи да ми дава зестра. Мъжът на сестра ми Улав ще получи най-голям дял, но татко няма да ми отнеме изцяло правото на наследство. Ако стана монахиня, роднините ми ще трябва да се грижат и за детето ми. Колкото и да му се иска да ме накаже, татко ще обмисли добре положението, преди да ме застави да се прибера в „Ховлан“ с копеле. Той ме познава отлично… И аз не съм веща в законите, но зная на какво е способен баща ми и на какво — Гауте. Бременността ми вече сериозно личи и ще постигнем напредък чак след като се възстановя от раждането. Тогава няма да ме видиш да плача, майко! Гауте ще се сдобри с роднините ми, и то… Майко, зная, че Гауте е потомък на крале и сановници, а ти си родена в един от най-знатните родове в страната. За нещастие си преживяла синовете ти да изгубят мястото си сред аристократите, което им се е полагало по рождение, но ще доживееш да видиш как родът ти се възражда и си отвоюва славата в лицето на нашите деца.

Кристин мълчеше. Вероятно Юфрид имаше право да очаква такъв развой на събитията и Кристин се притесняваше ненужно. Лицето на девойката бе изпосталяло. Меките й заоблени бузи бяха хлътнали и голямата й силна долна челюст изпъкваше още по-отчетливо.

Юфрид се прозина, седна в леглото и се огледа за обувките си. Кристин й помогна да се обуе. Юфрид й благодари:

— Не подклаждай гнева на Гауте, майко. И на него му е тежко да приеме, че не можем да се венчаем преди раждането на детето, но не желая да обрека рожбата си на бедност още преди да се е родила…

Две седмици по-късно Юфрид роди едър и хубав син, а същия ден Гауте изпрати вест в „Сюнбю“. Рицарят незабавно потегли към „Йорун“ и стана кръстник на Ерлен Гаутесьон. Кристин Лаврансдатер се радваше много на внука си, но не успя да потисне гнева си, задето първото дете, кръстено на Ерлен, е копеле.

— Някога баща ти беше готов да се подложи на големи опасности, само и само да осигури права на сина си — рече тя на Гауте една вечер, докато приготвяше бебето за сън. Юфрид вече спеше сладко. — Ерлен никога не бе изпитвал силна любов към Никулаус, но все пак го почиташе и не би назовал с името му незаконородено дете.

— А, вярно, Орм е бил кръстен на дядо си по майчина линия, нали? — попита Гауте. — Майко, това, което ще кажа, вероятно не подобава на любящ и признателен син, но докато татко беше жив, не си го сочила като пример за подражание. А сега изведнъж ни изтъкваш добродетелите му, все едно е бил светец. С братята ми знаем, че татко не беше такъв. Ще се гордеем, ако някой ден достигнем неговата смелост. Той беше храбър пълководец и превъзхождаше всички воини по качествата, които красят най-много мъжа, но няма как да ни внушиш, че е бил съвестен стопанин и се е отличавал със скромност и благонравие в присъствието на жени… Иначе няма по-хубаво пожелание за теб, малки мой Ерлен, от това, да се метнеш на дядо си!

Гауте взе на ръце повитото бебе и потърка брадичка в малкото му зачервено лице под светлата вълнена пелена:

— Ще станеш най-даровитият и обещаващ храбрец, Ерлен Гаутесьон от „Йорун“! Кажи на баба си колко си спокоен, защото знаеш, че твоят баща няма никога да те изостави.

Гауте прекръсти детето, върна го на Кристин и се приближи до заспалата Юфрид.

— Вижда ми се бледа, майко. Добре била, казваш, нали? Ти си знаеш работата. Лека нощ, спете спокойно и Бог да ви пази!

Месец след раждането на детето, Гауте организира голямо угощение по повод кръщенето на малкия Ерлен. Покани роднини и приятели от близо и далеч. Кристин се досети, че синът й събира толкова много хора, за да се посъветва с тях как да постъпи. Зимата отмина и наближаваше време да навести семейството на Юфрид.

За радост на Кристин Ивар и Скюле се прибраха заедно. Пристигнаха и братовчедите й: Сигюр Шурнинг, женен за нейната братовчедка от „Скуг“, Ивар Йеслинг от „Рингхайм“ и Ховар Трунсьон. Кристин не бе виждала синовете на Трун, откакто Ерлен завлече мъжете от „Сюнбю“ в нещастието си. Открай време бяха безгрижни и лекомислени, но смели и доблестни и Кристин не ги намери особено променени, макар и остарели. Приветстваха с неподправено и искрено роднинско благоразположение синовете на Ерлен и своя братовчед и приемник в имението, рицар Сигюр. Гауте и Юфрид посрещаха гостите си с удивителна непринуденост, все едно са семейни и кралят лично е устроил сватбеното им тържество. Всички се веселяха и никой не се замисляше, че честта и благото на двамата млади все още са заложени на карта. Юфрид обаче явно не бе забравила за предстоящите изпитания.

— Колкото по-горди и самоуверени са при срещата с баща ми, толкова по-лесно ще си извоюват съгласието му — сподели тя с Кристин. — А Улав Гайдаря поначало не умее да крие колко обича да седи на една пейка редом с мъже от стари родове.

Единственият, който очевидно не се чувстваше на мястото си в роднинската компания, беше Ямелт Халваршон. Тази Коледа крал Магнюс му връчи рицарско звание и Рамборг Лаврансдатер се зовеше госпожа.

Този път по молба на Кристин Ямелт доведе заварения си син, Андрес Симонсьон, защото тя чу слух, че момчето проявява разни странности и се изплаши ужасно да не би действията, които извърши, за да го изцери, да са довели до сериозни физически и душевни последствия. Андрес е здрав и силен, успокои я пастрокът му, има златно сърце и остър ум, но притежава пророческа дарба. Понякога момчето сякаш отлитало нанякъде, а после правело необикновени неща. Миналата година например Андрес взел сребърната си лъжица, подарък от Кристин за раждането му, и тока за риза, останала от баща му, и напуснал имението. Слязъл до моста над реката по главния път до „Елин“. Прекарал там няколко часа в очакване. На моста се появили трима бедняци: възрастен просяк и млада жена с бебе на ръце. Андрес се приближил до тях, дал им вещите си и помолил жената да носи пеленачето вместо нея. В „Елин“ изгубили ума и дума от страх, защото Андрес не се прибрал нито за обяд, нито за вечеря. Тръгнали да го търсят и Ямелт научил от свидетели, че видели Андрес в съседния окръг заедно с хора на име Креп и Крока. Момчето носело детето им. На следващия ден Ямелт най-сетне успял да намери Андрес и момчето му обяснило, че по време на неделната служба чуло глас, докато съзерцавало изображението на паното пред олтара. Там били нарисувани Божията Майка и свети Йосиф Обручник, които пътуват за Египет с Младенеца. Андрес си пожелал да се принесе в тяхното време, за да ги последва и да носи детето на Пречистата Дева. Тогава чул глас — най-ласкавия и най-сладкия глас на света — който му обещал да му прати знамение, ако някой ден отиде до Биркхаймския мост…

Впрочем Андрес не говорел с охота за виденията си, защото свещеникът на енорията им твърдял, че те са плод отчасти на богатото му въображение, отчасти на делириум и умопомрачение, а Рамборг се плашела до смърт от странностите на сина си. Андрес предпочитал да споделя с възрастна слугиня, много набожна жена, и с монах — проповедник, който се отбивал в дома на Ямелт по време на Великденските пости и преди Коледа. Всички очакваха Андрес да избере духовното поприще, а за най-вероятния наследник на „Формо“ смятаха Симон Симонсьон. Малкият — жизнено, здраво дете — приличаше досущ на баща си и беше любимецът на Рамборг.

Двамата с Ямелт още нямаха общо дете. Кристин разбра от познати, видели сестра й, че Рамборг станала ленива и дебела. Общувала с най-заможните и влиятелни семейства в южните части на страната, но не изпитвала никакво желание да навести родния си край. От деня, когато двете се разделиха във „Формо“ след разрива помежду си, Кристин не беше виждала единствената си жива сестра. Въпреки че оттогава измина много време, Кристин не очакваше Рамборг да е омекнала. Със сигурност продължаваше да таи същата неприязън към Кристин, Рамборг се разбирала добре с Ямелт, а той се грижел за заварените си деца с бащинска обич. Ямелт уговорил, в случай че умре бездетен, най-големият син на основния му наследник да се ожени за Юлвхил Симонсдатер. Така дъщерята на Симон Андресьон щеше да стопанисва земите на пастрока си. След смъртта на баща си Арнерд се омъжи за Грюне от „Айкен“. Чичо й Юрд Андресьон и Ямелт я дариха с богата зестра, каквато би й отредил любящият й баща, ако беше жив. Арнерд живее добре, увери я Ямелт, Грюне се вслушва в съветите на съпругата си и вече имат три прекрасни деца.

Когато видя по-големия син на Симон и Рамборг, Кристин се развълнува дълбоко. Андрес беше одрал кожата на Лавранс Бьоргюлфсьон. Приличаше на дядо си повече от Гауте, а и през последните години Кристин, макар и по неволя, се раздели с надеждата синът й да е наследил благочестивия нрав на дядо си.

Андрес Симонсьон, дванайсетгодишен, висок и снажен, рус, хубав и малко мълчалив, изглеждаше здраво и приветливо момче, притежаваше физическа издръжливост и се хранеше с охота, само дето отказваше да яде месо. Кристин забелязваше, че нещо го откроява от връстниците му, но не можеше да определи какво точно, колкото и внимателно да наблюдаваше племенника си. Андрес се разбираше чудесно с леля си, ала не й спомена за виденията си, пък и по време на престоя си в Сил не изпадна в особените си състояния.

Четиримата синове на Ерлен се радваха на компанията си в имението на майка си, но на Кристин не й се удаде възможност да поговори с тях. Слушаше разговорите им с усещането, че животът и благополучието им се изплъзват от полезрението й. Двамата й синове, потърсили щастието си извън „Йорун“, се бяха отдалечили от дома си, а другите двама, останали при майка си, съвсем скоро се канеха да й отнемат управлението на имота. Срещата се падна в разгара на обичайното пролетно затруднение, породено от недостиг на храна за животните, и майката разбра, че за да се справи с положението, Гауте е наредил през зимата да намалят дажбите на добитъка и е поискал назаем фураж от рицар Сигюр. Всичко това синът й бе предприел, без да се посъветва с нея. Решенията, засягащи имението, се вземаха без нейното одобрение, макар тя да присъстваше на разговорите.

Затова Кристин никак не се изненада, когато един ден Ивар й съобщи, че Лавранс ще замине с него за „Рогнхайм“.

След няколко дни Ивар Ерленсьон предложи на майка си след сватбата на Гауте да се премести да живее при него в „Рогнхайм“.

— Сигне е по-отстъпчива снаха от Юфрид и с нея ще се разбирате по-лесно. Майко, няма да ти е лесно да повериш на друга жена грижите за имението, където си свикнала да се разпореждаш.

Иначе Ивар харесваше Юфрид като всички мъже от роднините. Само Ямелт се държеше малко недружелюбно с нея.

Седнала с малкия си внук в скута, Кристин си мислеше, че от сега нататък й предстои доста нелека съдба. Старостта е тежка. Съвсем доскоро самата тя беше млада жена, а мъжете враждуваха и обсъждаха нейното бъдеще. Вече отиде на заден план. Само допреди няколко години синовете й приличаха на мъничето в прегръдките й. Спомни си съня си с новороденото дете. Изплува и образът на майка й. Кристин помнеше майка си като застаряваща, угнетена от грижи жена, но някога Рагнфрид също е била млада и е топлела децата си с тялото си. Младостта на майка й също като нейната е била белязана от износването и раждането на деца, а докато е хранила сладките малки създания от гръдта си, Рагнфрид вероятно също не си е давала сметка, че всеки изминал ден ще отдалечава рожбата й от майчините й обятия. „Реших да не насилвам нещата, а да изчакам да станеш майка. Тогава ще ме разбереш, мислех си аз“, каза веднъж Рагнфрид. Сега Кристин осъзна, че душата на майка й е била пълна със спомени за дъщеря й; спомени за мисли преди раждането й и в годините, от които децата не си спомнят нищо; спомени за страхове, надежди и мечти. Децата не подозират, че родителите им са мечтали за бъдещето им, докато не дойде техният ред тайно да се страхуват, да се надяват и да мечтаят.

На тръгване роднините се разпръснаха: част от тях тръгнаха с Ямелт към „Формо“, а други последваха Сигюр през Вого. Един ден в имението пристигнаха със запотени коне двама арендатори на Гауте от южната част на долината и донесоха вестта, че областният управител е тръгнал към „Йорун“, за да посети Гауте. В свитата му били бащата и роднини на Юфрид. Младият Лавранс се втурна към конюшнята. На следващата вечер в имението сякаш се готвеха за битка: всички роднини на Гауте се стекоха в „Йорун“ с въоръжените си слуги, а приятелите му от околността също се отзоваха.

Хелге от „Ховлан“ пристигна с голяма свита, за да поиска от Гауте сметка за кражбата на дъщеря си. Кристин зърна знатния посетител, когато той влезе в двора, яздейки редом с Пол Сьорквесьон, самия областен управител. Бащата на Юфрид изглеждаше състарен, висок, прегърбен мъж с болнаво лице. Слезе от коня, накуцвайки. Улав Гайдаря, съпруг на сестрата на Юфрид, представляваше нисък, широкоплещест, набит мъж с червена кожа и рижа коса.

Гауте ги посрещна. Вървеше елегантно, с изправени рамене. Следваха го събралите се роднини и приятели. Те се наредиха в полукръг пред стълбите на къщата с голямата стая. В средата на множеството застанаха мъжете с рицарско звание: господин Сигюр и господин Ямелт. Кристин и Юфрид наблюдаваха случващото се от верандата на тъкачницата, но не чуваха какви реплики си разменят мъжете.

Гостите и стопаните се качиха на втория етаж, а двете жени влязоха в тъкачницата. Нямаха сили да разговарят. Кристин седна до огнището, Юфрид сновеше из стаята с детето на ръце. След известно време младата жена зави Ерлен в дебело одеяло и излезе с него навън. Час по-късно Ямелт Халваршон влезе при балдъзата си и й разказа как е приключило всичко.

Гауте предложил на дук Хелге шест марки злато като обезщетение за отнетата част на Юфрид и за незаконното й отвличане от бащиния й дом. Братът на Хелге получил толкова злато след смъртта на сина си. Гауте обещал да се ожени за Юфрид, като й осигури подобаващи сватбени дарове, но поискал в замяна Хелге да се сдобри с дъщеря си и зет си, а Юфрид да получи богата зестра и наследническо право наравно със сестрите си. От името на всички роднини на Гауте Сигюр Елдярн гарантирал, че племенникът му ще спази задълженията си. Дук Хелге веднага щял да приеме предложението, обаче зетьовете му, Улав Гайдаря и Нерид Коресьон, годеникът на Оса, се възпротивили с мотива, че Гауте проявява нечувана наглост, като се осмелява да диктува условията за женитбата си с девойка, която е прелъстил в дома на нейните близки, а после я е отвлякъл. Според тях Гауте не бил в позицията да изисква Юфрид да получи еднакво наследство като сестрите си.

Не било никак трудно човек да забележи, че на Гауте му било много неловко да се пазари на каква цена ще му позволят да се ожени за знатна девойка, която вече е съблазнил и която му е родила син. Но било очевидно и друго: той отлично бил научил проповедите и наставленията, та нямал нужда да ги чете от книга.

В разгара на преговорите, докато двете страни се мъчели да постигнат споразумение, в стаята влязла Юфрид с детето на ръце. Баща й се развълнувал и не успял да сдържи сълзите си. Девойката наложила исканията си.

Гауте, разбира се, не разполагаше с шест марки злато, но богатата зестра, отредена от Хелге за дъщеря му, се равняваше на глобата и така не се наложи никой да не дава нищо. В крайна сметка Гауте получи Юфрид за жена, а с нея оскъдния чеиз, който тя успя да донесе в „Йорун“. В замяна, със съгласието на братята си, стопанинът връчи на съпругата си документи за сватбените й подаръци. Някой ден Гауте ще наследи богатствата на баща й, ако не остане бездетен, смееше се Ивар Йеслинг, а с него и останалите мъже. Кристин пламна от смущение, защото Ямелт също беше принуден да слуша грубите шеги.

На следващия ден Гауте Ерленсьон и Юфрид Хелгесдатер се сгодиха. Младата майка си взе очистителната молитва тържествено, както подобава на омъжена жена. Отец Даг каза, че това право й се полага. След посещението си в църквата Юфрид замина с детето за „Сюнбю“ и остана в дома на Сигюр Елдярн цял месец, до сватбата. Отпразнуваха я след Еньовден с пищно и богато тържество. На следващата сутрин Кристин Лаврансдатер най-тържествено връчи ключовете за имението на сина си, а Гауте ги окачи на колана на съпругата си.

Сигюр Елдярн устрои голямо пиршество в „Сюнбю“ и скрепи дружбата си с братовчедите си, бившите стопани на имението, с тържествени клетви и печати. Рицарят удостои и потомците на рода Йеслинг, и останалите гости в имението си с щедри подаръци, съобразени все пак с роднинската им близост със Сигюр: животински рогове, посуда, скъпоценности, оръжия, кожени наметки и коне. Хората единодушно признаха, че Гауте Ерленсьон съумя да увенчае кражбата на невестата си с достоен край.

4.

В едно лятно утро на следващата година Кристин излезе в сводестата галерия пред старата стая с огнището, за да подреди сандъците със сечива. Чу тропота на коне в двора, приближи се и погледна през процепа между малките колони на галерията. Конярят водеше за юздите два жребеца, а на вратата на конюшнята се показа Гауте. Малкият Ерлен седеше на раменете му. Светлото лице на детето надничаше над русото теме на баща му. Гауте държеше малките ръце на сина си в голямата си загоряла шепа под брадичката си. Подаде детето на дотичалата слугиня и яхна коня. В този миг Ерлен се разпищя и протегна ръце към него. Гауте отново го взе и го настани на седлото пред себе си. От къщата излезе Юфрид.

— Ще вземеш Ерлен със себе си, така ли? Къде отиваш?

— До воденицата. Има опасност реката да я повлече. А Ерлен иска да дойде с мен, така ми каза.

— Да не си полудял? — Юфрид взе детето, а Гауте се разсмя с цяло гърло: — Май наистина ми повярва, че ще го взема!

— Да — съпругата му също се засмя. — Ами ти непрекъснато разнасяш горкото дете насам-натам. Заприличал си на същински рис: предпочиташ да изядеш отрочето си, ама да не го повериш другиму…

Юфрид хвана ръката на сина си и двамата помахаха на Гауте за довиждане. Майката сложи малкия на тревата, приклекна до него и му заговори, а после се втурна към новия хамбар, качи се на горния етаж и си продължи работата.

Кристин се загледа във внука си. Лъчите на сутрешното слънце огряваха толкова прекрасно облеченото в червени дрехи дете. Ерлен се въртеше в кръг, вторачен в тревата. Забеляза купчина дървени стърготини и веднага се зае да ги разпръсква. Кристин се разсмя.

Ерлен беше само на година и три месеца, но според родителите си превъзхождаше връстниците си, защото ходеше, тичаше и казваше две–три думи. Сега детето се насочи към малкия ручей, който течеше в долната част на двора и се превръщаше в бурен поток, когато в планината валеше дъжд. Кристин изтича и го взе на ръце:

— Не бива да ходиш там. Майка ти ще се ядоса, ако се намокриш…

Момчето се нацупи. Като че ли се чудеше дали да заплаче от яд, задето не му позволяват да се плиска в потока, или да отстъпи. Мокренето явно беше голям грях: Юфрид проявяваше прекалена строгост към детските му провинения. Ерлен изглеждаше умно дете. Кристин го целуна, сложи го да седне и се върна в покритата галерия. Работата не й спореше. Непрекъснато гледаше какво става на двора.

Трите постройки отсреща й се виждаха толкова хубави, огрени от ласкавите слънчеви лъчи. Сякаш отдавна не бе обръщала внимание колко внушителни са къщите с чардаци, украсени с колони и богати дърворезби. Позлатеният ветропоказател върху фронтонната стена на новата постройка лъщеше на фона на синкавата мъгла в планината. Тази година началото на лятото се случи влажно и тревата по покривите беше много свежа.

Кристин въздъхна, погледна за пореден път малкия Ерлен и се върна към сандъците си.

Детски вопъл разцепи тишината. Кристин захвърли всичко и се втурна навън. Ерлен пищеше и местеше поглед от пръста си към полумъртва оса в тревата. Баба му го взе на ръце и започна да го утешава, но крясъците му се усилиха. Кристин наложи ухапаното място с влажна пръст и студено зелено листо, без да спира да му говори нежно и съчувствено, ала писъците на детето ставаха все по-ужасни.

Кристин пееше и го милваше, докато го носеше към стаята, а Ерлен се дереше от плач, все едно го колят. После изведнъж млъкна, защото позна кутията и роговата лъжица, които баба му свали от перваза. Тя натопи залъци хляб в меда и нахрани детето, без да спира да го утешава и нежно да допира бузата си о светлото му вратле, където косата му беше къса и къдрава — спомен от времето, когато малкият още лежеше в люлката и търкаше тила си във възглавницата. Ерлен забрави за болките си, обърна лице към баба си и започна да я потупва и целува с лепкави ръце и устни.

В стаята влезе Юфрид:

— Вътре ли го прибра, майко? Нямаше нужда, нали съм наблизо.

Кристин й каза за осата:

— Не чу ли как пищеше?

Юфрид й благодари.

— А сега няма повече да ти пречим.

Снаха й взе детето, което протягаше ръце към майка си, и излезе.

Кристин прибра кутията с меда. Липсваше й желание да прави каквото и да било. Ингрид ще се заеме със сандъците в галерията, реши тя.

След като се премести в старата къща, Кристин възнамеряваше да вземе Фрида Стюркоршдатер при себе си, но тя се омъжи за един от слугите на дук Хелге — младо момче, на години да й бъде син.

— Според традицията в нашия край подчинените се вслушват в добронамерените съвети на господарите си — отбеляза Юфрид, защото Кристин се питаше как е възможно Фрида да сключи такъв брак.

— Но при нас слугите нямат навика да ни се подчиняват, освен ако не са на същото мнение, и приемат препоръките ни само когато сметнат, че са в тяхна полза. Запомни това, Юфрид, ще ти потрябва.

— Майка е права, Юфрид — обади се съвсем кротко Гауте.

Още преди да се оженят, Кристин забеляза с каква неохота й противоречи Гауте. След сватбата той се превърна в послушен съпруг.

Свекървата не отричаше, че в повечето случаи съветите на Юфрид са ценни за сина й. Снаха й се отличаваше с изключително благоразумие, трудолюбие и старателност. Освен това Юфрид не беше по-лекомислена от Кристин. И двете погазиха синовния си дълг и продадоха честта си, защото иначе нямаше как да се омъжат за своя избраник. Ала след като постигна своето, Юфрид се превърна в благочестива и предана съпруга. Очевидно обичаше горещо Гауте. Гордееше се с красотата и със знатния му род. Сестрите ми се омъжиха за богаташи, но е препоръчително да видиш мъжете им в безлунна нощ, да не говорим за предците им, подиграваше се Юфрид. Младата жена бдеше ревностно над честта и благополучието на Гауте според собствените си разбирания, а у дома се стараеше да му угажда, но случеше ли се той да изрази мнение, различно от нейното, дори и по незначителен въпрос, Юфрид се съгласяваше с него с доста красноречива и недоволна физиономия и Гауте веднага се разколебаваше, а после тя намираше начин да го разубеди.

Гауте обаче беше доволен от живота си. Двамата млади несъмнено се спогаждаха. Гауте обичаше жена си, а двамата се гордееха със сина си и го обичаха безпределно.

Всичко би било чудесно, ако Юфрид Хелгесдатер не беше толкова… алчна. Кристин не намираше друга дума за това й качество. Старата стопанка не се дразнеше от властолюбието на снаха си, ала скъперничеството й пораждаше силно огорчение у Кристин.

Още по време на жътвата през първата година от брака на Гауте и Юфрид майката долови недоволство сред слугите, макар да не роптаеха на глас.

Докато Кристин се разпореждаше в имението, понякога се случваше работниците да ядат вкисната херинга, пожълтяла гранива сланина, наподобяваща борова факла, и развалено месо. Но в такива трудни моменти всички слуги бяха сигурни, че стопанката ще им се реваншира друг път за лошата храна с някое вкусно ястие, като им поднесе млечна каша, прясно сирене и хубава бира без повод. Ако продължително време бяха принудени да ядат храна с лош вкус, защото не биваше да я изхвърлят, всички проявяваха разбиране: стопанката се грижеше в килерите да има достатъчно запаси от хранителни продукти и се налагаше част от застоялите провизии да се изядат. А когато на слугите не им стигаше храна, пълните хамбари в „Йорун“ осигуряваха хляб на всички. Но сега хората се съмняваха, че новата стопанка ще прояви щедрост, ако ги налегне недоимък.

Свекървата се гневеше: с прекомерната си пестеливост Юфрид подронваше честта на имението и на съпруга си.

След още една година старата стопанка се убеди, че снаха й се грижи само за собствените си интереси, но някак се примири. За празника на свети Вартоломей Кристин получи не четири заклани козела, както й се полагаха, а само два. Миналото лято росомахата се развилия из планината и нанесе големи щети сред дребния рогат добитък, но въпреки това Кристин не можеше да се съгласи, че Юфрид смята да нахрани хората в голямо имение като „Йорун“ с два козела. Свекървата възприе тази случка като голям срам, ала си замълча. Младата стопанка проявяваше свидливост по отношение и на всичко останало, което Кристин искаше от имението: заклани животни през есента, зърно, брашно, фураж за четирите си крави и двата си ездитни коня. Получаваше или твърде оскъдно количество, или направо негодни продукти. Гауте съжаляваше и се срамуваше от постъпките на жена си, но не смееше да й се противопостави и затова се преструваше, че не забелязва.

Подобно на всички синове на Ерлен Никулаусьон, и Гауте беше много щедър. Според Кристин братята му имаха твърде широки пръсти, бяха направо разсипници, ала Гауте се трудеше неуморно и не проявяваше придирчивост. Стигаше му да има най-добрите кучета и соколи, не настояваше животът му да се различава от живота на обикновените селяни в долината. Когато в имението пристигаха гости, Гауте ги посрещаше приветливо и гощаваше богато скитащите просяци. Майка му одобряваше такова гостоприемство. Ето така е редно да постъпва един порядъчен стопанин, мислеше си тя, така трябва да живее всеки почтен господар в родния ми край: да създава блага, да не пилее нищо нахалост, но и да не пести, когато любовта към Бог и към бедните и дългът му да съхрани родовата си чест му повеляват да раздава с пълни шепи.

Кристин забеляза, че Юфрид предпочита съпругът й да се среща само с богатите си приятели и знатните роднини. Гауте обаче нямаше намерения да се съобрази с това желание на жена си. Опитваше се да поддържа приятелски отношения и със старите си другари. Юфрид ги наричаше „другари по чашка“ и Кристин се досети, че синът й явно е имал още по-буйна младост, отколкото е предполагала. Но след като Гауте се ожени, старите му приятели не идваха в дома му без покана. Досега не се беше случвало стопанинът да отпрати бедняк, без да му е помогнал, ала в присъствието на Юфрид Гауте се въздържаше да проявява щедрост. Осмеляваше се да дава богати дарове само зад гърба й, а много малко неща убягваха от зоркия й поглед.

Кристин усещаше, че Юфрид ревнува от нея. Старата стопанка на „Йорун“ се радваше на безусловната синовна обич и доверие на Гауте още откакто синът й беше болнаво дете и се люшкаше между живота и смъртта. Кристин забелязваше раздразнението на снаха си, когато Гауте сядаше при майка си, допитваше до нея по някой въпрос или я молеше да му разкаже някоя история както едно време. Ако мъжът й се застоеше дълго в старата къща при Кристин, Юфрид винаги намираше повод да се отбие там…

Младата стопанка ревнуваше и сина си от нежните грижи на баба му.

На двора, в ниската, изпотъпкана трева растеше билка със загрубели като кожа, тъмни листа. Но сега, в разгара на слънчевото лято, от всяка смачкана листна розетка поникна по едно стъбълце с крехки, светлосини цветчета. Кристин сравняваше старите външни листенца, белязани от всяка човешка и животинска стъпка, която ги е смазала, със себе си: сигурно обичат миловидното израстъче в сърцевината си, както тя обича внука си.

Малкият Ерлен беше живот от нейния живот и плът от нейната плът. Усещането, което бе имала с децата си, се преобрази в още по-силно умиление към внука. Когато Кристин държеше малкия на коленете си, забелязваше зоркия, хищен поглед на майка му. Юфрид го вземаше от обятията на свекърва си веднага щом приличието й позволяваше и го притискаше към гърдите си жадно, със собственическо чувство. В такива моменти Кристин Лаврансдатер за пореден път осъзнаваше, че тълкувателите на Божието слово имат право. Земният живот наистина е непоправимо заразен с размирици. На този свят, където хората се съвкупяват, зачеват потомство, поддават се на плътските си страсти един към друг и обичат плътта си, неизменно ще страдат от сърдечна мъка и прекършени въжделения, както неизменно пада скреж през есента. Докато зимата отнема на дървото короната му, животът и смъртта ще разделят приятелите един от друг.

Една вечер, две седмици преди празника на свети Улав, в „Йорун“ пристигна тълпа просяци. Помолиха за покрив над главите си за през нощта. Застанала на чардака на стария хамбар — сега се разпореждаше там — Кристин чу как Юфрид излезе и отговори на просяците, че ще им даде храна, но не може да ги подслони:

— И без това сме много хора, а и свекърва ми живее в имението. Тя стопанисва половината къщи…

В душата на старата господарка пламна гняв. Никога досега в „Йорун“ не бяха отказвали подслон на пътници, когато слънцето се снижи до ръба на хребета. Кристин се спусна по стълбите към снаха си и новодошлите.

— Юфрид, тези хора ще спят при мен. Аз ще ги нахраня. В този дом не се е случвало да откажем подслон на наш брат — християнин, ако ни е помолил с Божието име на уста.

— Постъпи, както ти е угодно, майко — отвърна Юфрид, пламнала от смущение и яд.

Когато огледа просяците, Кристин почти съжали за предложението си. Все пак Юфрид имаше донякъде право да не иска тези хора в дома си. Гауте и слугите отидоха да косят ливадите извън имението до Силското езеро и не ги очакваха да се приберат тази вечер, а Юфрид остана сама с бедните слуги — двамата старци и две деца — и свекърва си със слугинята й в старата къща. Кристин бе виждала какви ли не хора в странстващите просешки тълпи, но новодошлите никак не й вдъхнаха доверие: четирима едри, силни млади мъже. Тримата бяха рижави, с малки диви очи. Приличаха на братя. Четвъртият обаче — с разкъсани ноздри и без уши — говореше неясно, сигурно беше чужденец. Освен тях сред просяците имаше и двама старци — дребен, превит о две дядо, чиито лице, коса и брада бяха придобили жълто-зеленикав оттенък поради мръсотията и старостта му, и жена на години със забрадка, пропита от кръв и гной, и осеяни с рани шия и ръце. Кристин потръпна от ужас при мисълта тази старица да се доближи до малкия Ерлен. Но стопанката все пак съжали двамата немощни старци и се почувства доволна, че няма да се изкачват по хребета Хамер през нощта.

Просяците се държаха прилично. Веднъж безухият се опита да ощипе Ингрид, докато тя прислужваше на масата, но Бьорн веднага настръхна и започна да ръмжи. Гостите изглеждаха унили и изтощени. На въпросите на стопанката отговориха, че са капнали от умора, пък събрали малко милостиня. Надявали се щастието да им се усмихне в Нидарус. Болната старица прие с радост козия рог, който й подаде Кристин. Вътре имаше целебен мехлем от пречистена овча мас и урина от малко дете. Стопанката й предложи да натопи забрадката й в топла вода и да я изпере, но старицата отказа. Все пак склони да вземе чиста ленена кърпа — подарък от Кристин.

Стопанката предвидливо нареди на Ингрид — младата прислужница — да легне от вътрешната страна на леглото. През нощта кучето изръмжа на няколко пъти, ала иначе цареше тишина. Малко след полунощ Бьорн се втурна към вратата с радостен лай. На двора изтрополиха конски копита. Гауте се прибира, досети се Кристин. Явно Юфрид бе изпратила да го повикат.

На сутринта Кристин се погрижи просяците да си тръгнат с пълни торби. Едва излязоха през портата и стопанката видя как Гауте и Юфрид приближават към стаята й.

Седна с вретено в скута. Поздрави ласкаво влезлите и попита Гауте докъде са стигнали със сенокоса. Юфрид сбърчи погнусено нос: гостите бяха оставили след себе си неприятна миризма. Кристин се престори, че не забелязва физиономията й. Гауте кършеше смутено ръце и се чудеше откъде да започне. Думата взе Юфрид:

— Майко, искам да поговорим. Виждам, че ме смяташ за по-свидлива, отколкото прилича на стопанката на „Йорун“. Зная какво си мислиш: така подронвам честта на Гауте. Нямам намерение да споделям колко се страхувах да приема в дома си тълпата просяци, докато бях сама с бебето си и няколко бедняци, защото доколкото виждам, сама си разбрала какви гости си приела в стаята си. Но и преди съм забелязвала, че ме смяташ за скъперница, която пести храната и не дава милостиня на бедните. Не съм такава, майко. „Йорун“ отдавна не е дом на виден аристократ, дворянин и богаташ, какъвто е бил по времето на твоите родители. Ти си била дъщеря на богаташ, израснала си сред богати и влиятелни хора, омъжила си се за заможен съпруг, а той ти е осигурил още по-голяма власт и разкош. Никой не очаква от теб, старата жена, да проумееш колко по-различно е положението на Гауте, който е лишен от бащиното си наследство и е принуден да дели половината от богатството на дядо си с многото си братя. Аз също не съм забравила какво донесох в този дом: дете и огромен дълг, задето се съгласих моят любим да ме отвлече от роднините ми. След време нещата ще се оправят, ала като добра дъщеря съм длъжна да моля Бог да поживи баща ми още дълги години. Двамата с Гауте сме още млади и не знаем колко деца ни е писано да си родим. Трябва да ми повярваш, пестеливостта ми е продиктувана от желанието да осигуря най-доброто на мъжа и децата си.

— Не съм си и помисляла друго, Юфрид — Кристин огледа сериозно пламналото лице на снаха си. — Никога не съм се месила в начина, по който стопанисваш имението, нито съм отричала колко сръчна къщовница и колко съвестна и предана съпруга си. Но те моля да ме оставиш сама да решавам как да се разпореждам с имуществото си. Както сама отбеляза, вече съм стара и ми е трудно да си променя навиците.

Младите разбраха, че майката няма какво повече да им каже, и веднага се сбогуваха с нея.

Както обикновено, и този път Кристин първоначално сметна, че Юфрид е права. Но след като обмисли внимателно положението, се убеди в противното. Никой не искаше от Гауте да раздава милостиня като дядо си. Лавранс Бьоргюлфсьон носеше богати дарове на помени, когато почитаха паметта на бедняци и чужденци, починали в долината, помагаше на девойки, останали без бащи, да се омъжат подобаващо, честваше с угощения дните на любимите си светии, даваше пари за храна на болните и на грешниците, тръгнали на поклонение на свети Улав. Дори Гауте да беше много по-богат, никой не би очаквал от него да поеме толкова много чужди разноски. Синът на Кристин не беше от най-набожните чеда на Създателя. Гауте се отличаваше с щедрост и добро сърце, но Кристин отдавна знаеше, че баща й благоговееше пред бедняците, на които помагаше, защото Исус бе избрал да слезе на земята в тялото на бедняк. Лавранс обичаше тежкия труд и смяташе всеки занаят за благословен, защото Божията Майка Мария пожелала да преде и така да изхранва себе си и близките си, макар да била дъщеря на богаташи и да произлизала от рода на юдейски крале и първосвещеници.

След два дни рано сутринта, преди Юфрид да се бе облякла, а Гауте още лежеше, Кристин влезе в стаята им, облечена в рокля и наметка от сиво сукно, с широкопола черна филцова шапка над забрадката и груби обувки на краката. Гауте се обля в гъста червенина, когато видя майка си в тези дрехи. Кристин им съобщи, че иска да отиде в Нидарус за празника на свети Улав, и помоли сина си да наглежда имуществото й в нейно отсъствие.

Гауте веднага се опита да я склони поне да вземе коне и слуги със себе си, но думите му — както се очаква от думите на мъж, разголен в леглото пред майчините си очи — нямаха особена тежест. Кристин го съжали, защото изглеждаше много объркан, и излъга, че сънувала нещо, което я подтикнало да тръгне на поклонение.

— А и много ми се иска да видя братята ти — принуди се да се извърне тя.

Все още вътрешно се съпротивляваше и изпитваше страх от срещата с най-големите си синове.

Все пак Гауте енергично настоя да я придружи донякъде. Докато се обличаше и закусваше, Кристин седна да си поиграе с малкия Ерлен. Детето чуруликаше, още сънено. На раздяла Кристин целуна Юфрид за първи път. На двора се събраха всички слуги. Ингрид им съобщи, че господарката се отправя на поклонение в Нидарус.

Кристин взе тежката тояга с железен накрайник. Отказа да язди и Гауте метна торбата й на седлото на коня и го подкара пред себе си.

На склона пред църквата Кристин се обърна да погледне имението си. „Йорун“ изглеждаше прекрасно в роеното утро, окъпано от слънчева светлина. Реката блестеше в бяло. Изпращачите й още стояха на портата. Кристин успя да различи светлата рокля и забрадката на Юфрид и детето, наподобяващо на червено петно в ръцете й.

Гауте забеляза как лицето на майка му пребледня от вълнение.

Пътят се изкачваше в гората под хребета Хамер. Кристин стъпваше леко като девойка. Двамата със сина й почти не разговаряха. След като вървяха в продължение на два часа, стигнаха до мястото, където пътят Рустен завива на север и оттам се открива гледка към целия район на планината Довре. Кристин настоя Гауте да се прибира, но първо го помоли да си отпочинат.

В краката им лежеше долината, прорязана от бяло-зелената лента на реката и осеяна със стопанства, прилични на малки зелени петна по гористите склонове. Покритите с кафяви мъхове и жълти лишеи хълмове се издигаха към сиви сипеи и голи върхове, побелели на места от сняг. Сенките на облаците се носеха над долината и платата, но на север гледката към планината се избистри. Скалите една по една се освободиха от мъгливите си наметки и сега синееха в далечината. Въображението на Кристин се спусна с облаците по дългия път на север, прекоси стремглаво долината, промуши се в процепите на грамадните скали и се втурна по стръмните диви пътеки през платото. Само след няколко дни пред очите й ще се открият прекрасните зелени долини край Тронхайм и с поглед ще проследи как реките се вливат в големия фиорд. Потръпна при спомена за познатите места до морето, където прекара голяма част от младостта си. Красивият образ на Ерлен оживя пред нея. Променяше позата и изражението си бързо и неясно, сякаш го виждаше отразен в течаща вода. Кристин копнееше да стигне до Фегинсбрека — Склона на щастието — и до мраморния кръст. Градът се намираше до устието между Синия фиорд и зелената долина Стрин, а на склона се извисяваше внушителната, огряна от слънцето църква с главозамайващи кули и позлатени ветропоказатели, а вечерното слънце пламтеше в розетата на гърдите й. Малко по-далеч под сините скали на фиорда се намираше манастирът на остров Таутра — нисък, тъмен като гърба на кит, а църковната кула приличаше на перка. О, миличък Бьоргюлф, о, Нокве…

Но когато погледна през рамо, Кристин все още виждаше родните планини под Хьовринг. Тънеха в сянка, ала опитното й око различи къде планинският път навлиза в гората. Сивите върхове се издигаха над горския килим и тя ги разпозна. Те обграждаха старото пасище на Сил.

От планината отекна овчарски рог. Отчетливите му високи звуци ту заглъхваха, ту отново се разнасяха наоколо. Сякаш дете се учеше да свири. Кристин долови далечен звън на хлопатари, затихващото бучене на реката и дълбоките въздишки на гората в тихия топъл ден. Сърцето й се сви в тревожно предчувствие.

Обзе я носталгия, която я теглеше ту към заветната й цел, ту към дома й. Пред очите й се заредиха картини на ежедневни занимания: тя тича с пастирите по пътеката през рядката гора на юг от хижата им в планината — една крава е нагазила в блатото — а слънцето пече; спира се за миг и се ослушва, усеща как потта й хапе кожата й. Вижда двора на родния си дом, покрит със сняг. Сиво-белият намръщен ден се смрачава и наближава ветровита зимна нощ. Отваря вратата, бурята я запраща обратно в преддверието, дъхът й спира, но на прага се показват двама души, чиито кожуси са целите в сняг: Ивар и Скюле се прибират у дома. Върховете на ските им потъват дълбоко в снега, който неизменно натрупва в двора, когато вятърът духа от северозапад. На две места се образуват огромни преспи. И изведнъж Кристин се сети с умиление за преспите, които тя и всички в имението всяка зима проклинаха, защото й се струваше, че е осъдена никога повече да не ги види.

Сърцето й се късаше от копнежи. Те бликнаха навсякъде като кървави реки и си пробиваха път към всички места в необятната шир, където бе живяла, към всичките й синове, поели по своя път, към всички покойници, които погреба. Питаше се: дали не е страхлива? За пръв път се чувстваше така.

Забеляза с какво изумление я наблюдава Гауте. Усмихна му се гузно. Настъпи време да се сбогуват и тя да продължи към града.

Гауте повика коня си. Добичето бе тръгнало да пасе из зелената поляна и се бе отдалечило. Той се спусна след него, върна се и пожела леко пътуване на майка си. Кристин метна торбата на рамо, а синът й сложи крак в стремето, ала внезапно слезе и се приближи до нея:

— Майко! — за миг тя се вгледа в очите му и прозря срама и объркването му. — Ти не си… през последната година не си много доволна. Майко, Юфрид прави всичко това с добри намерения. Изпитва към теб дълбоко уважение. Но май трябваше да й разкажа каква жена беше и каква си била винаги…

— От къде ти дойдоха такива мисли, Гауте? — ласкаво и учудено попита тя. — Осъзнавам, че вече не съм млада, а е трудна работа да угодиш на стар човек, но все още не съм си изгубила съвсем разсъдъка, та да не разбирам колко ви е грижа за мен. Мъчно ми е, ако Юфрид си мисли, че не съм й благодарна за положените усилия и за всичко, което прави, за да ме пощади от тежък труд. Синко, бъди сигурен: оценявам добродетелите на съпругата ти и преданата ти синовна обич. Ако не съм съумяла да ви покажа любовта си, както е редно, прояви малко снизхождение към мен. Нали съм възрастна жена…

— Майко — Гауте се вторачи в нея с отворена уста и избухна в сълзи.

Облегна се на коня и хлипа дълго, разкъсван от ридания. Кристин запази самообладание. Гласът й издаваше единствено леко учудване и майчина доброта:

— Синко, още си много млад, а и винаги си бил глезеното ми дете, както казваше татко ти. Но въпреки това не бива да се разстройваш така, сине, защото вече си стопанин, пълнолетен мъж. Пък и аз не заминавам за Рим или за Йерусалим. По пътя до Нидарус няма опасност да ми се случи кой знае какво. Ще си намеря и спътници най-късно, като стигна до Тофтар. Оттам всяка сутрин тръгват тълпи с поклонници…

— Майко, майко… прости ни! Как можахме да ти отнемем правото да се разпореждаш в имението и да те изтикаме в ъгъла!

— Деца, деца, боя се, че ме мислите за много властолюбива жена — поклати глава Кристин с лека усмивка.

Гауте я погледна, тя взе едната му ръка в своята, а другата сложи на рамото му. Увери го за пореден път колко благодарна е и на него, и на Юфрид и го благослови. После го обърна към коня и през смях го тупна по гърба като пожелание за добър път.

Майката изчака Гауте да се изгуби от погледа й под склона. Видя й се толкова хубав на едрия кон.

Обзе я странно усещане. Сетивата й възприемаха с особена острота всичко извън нея: напоения със слънце въздух, знойния аромат на боровата гора, скрибуцането на птичките в тревата. Същевременно Кристин се вгледа в себе си и потъна във въображаеми картини, както човек получава видения по време на силна треска. В душата си усещаше празен дом, напълно беззвучен, мрачен, от него лъха на пустота. Картината отстъпи на друга: бряг при отлив, морето се отдръпва от сушата, оголва светли, излъскани камъни, купчини тъмни, безжизнени водорасли, отломки от разбити кораби…

Намести торбата си по-удобно на гърба, стисна тоягата и пое надолу към долината. Ако не й е писано да стъпи повече тук, значи такава е Божията воля. Излишно е да се страхува. Май я плашеше мисълта, че остарява. Прекръсти се и ускори крачка. Нямаше търпение да стигне до подножието на склона, където пътят минаваше между стопанствата.

Къщите в „Хауген“, разположени във високите части на планината, се виждаха съвсем дребни в далечината. Сърцето й заблъска в гърдите.

Очакванията й се оправдаха: в края на деня, когато стигна до Тофтар, срещна неколцина поклонници. На следващата сутрин тръгнаха заедно към планината.

Свещеник със слуга и две жени — майка му и сестра му — яздеха на кон и се движеха пред останалите. Кристин усети бодеж в сърцето, докато гледаше как възрастната жена язди между децата си.

Сред групата богомолци имаше двама застаряващи селяни от малко имение в Довре, двама млади мъже от Осло, занаятчии в града, и селянин с дъщеря си и мъжа й, съвсем млади хора с дете — момиченце на година и половина. Тримата се редуваха да яздят на един кон. Идваха от Андабю — южно село. Кристин не знаеше къде се намира. Първата вечер предложи да прегледа детето, защото то непрекъснато плачеше и пищеше. Малката имаше окаян вид, едра, гола глава и малко, немощно тяло. Не можеше нито да говори, нито да седи. Майката явно изпитваше срам. На следващата сутрин Кристин пожела да поноси момиченцето и майката с охота се съгласи. Не беше от най-грижовните родители. Но Кристин си даде сметка колко са млади двамата с мъжа й, нямат още осемнайсет години, а и майката сигурно се бе изморила да носи тежкото дете, което не спираше да хленчи. Дядото на момиченцето беше противен, сърдит и намусен възрастен мъж, но тримата тръгнали към Нидарус по негово настояване. Явно много обичаше внучката си. Кристин вървеше последна с детето на ръце и с двама монаси францисканци. Възмущаваше се, задето хората от Андабю не се сещаха да предложат на монасите да яздят коня им, макар да виждаха, че по-младият има тежко заболяване.

По-възрастният, брат Арнгрим, беше пълен, дребен мъж с кръгло, червендалесто лице, обсипано с лунички, живи, кафяви очи и венец от рижа коса около тонзурата. Монахът бъбреше безспир. Говореше най-много в каква нищета живеели босоногите монаси в Шидан. Орденът им наскоро получил като дарение имот в града, но осиромашалите монаси едва смогвали да провеждат богослуженията, и вероятно никога нямало да издигнат църквата, която искали да построят. Според брат Арнгрим вина за всичко това носели богатите монахини от Гимсьой. Изпълнени с ненавист и злоба, те подлагали бедните братя — просяци на непрестанни гонения и водели съдебни дела срещу тях. Без да обуздава езика си, монахът ги наклевети с най-черни обвинения. Кристин слушаше с неудоволствие разказа му как абатисата била избрана противно на каноническите закони, как монахините проспивали богослуженията, отдавали се на сквернословия и на покварени разговори около масата в манастирската трапезария. Всичко това й се струваше малко вероятно. Монахът дори си позволи да набеди една от сестрите, че не спазвала обета си за целомъдрие. Все пак Кристин прецени брат Арнгрим като много добросърдечен и отзивчив човек. Монахът носеше болното дете, когато ръцете на Кристин умалееха, а ако малката започнеше да пищи силно, той хукваше през платото, запретнал полите на расото си, трепетликата дращеше черните му космати прасци, калта хвърчеше на пръски от локвите, а той викаше с цяло гърло на майката да почака, защото детето е жадно.

Заради болния монах се оказа невъзможно да стигнат до Йердшин още същата нощ. Двамата мъже от Довре поведоха групата към каменна къща до езеро малко на юг. Захладня. От мочурливите брегове на езерото се издигаше бяла мъгла и от брезите капеше роса. На запад, над заоблените върхове изгря лунният сърп — малък, бледожълт и мъждив като въздуха. Брат Тургилс все по-често се принуждаваше да спира. Беше цяло мъчение човек да слуша задушливата му несекваща кашлица. Брат Арнгрим го придържаше, бършеше лицето и устата му и показваше на Кристин ръката си, поклащайки красноречиво глава: шепата му беше окървавена от храчките на болния.

Намериха къщата, но се оказа срутена. Настаниха се на закътано място и си накладоха огън. Клетите южняци обаче не очакваха толкова мразовита планинска нощ. Кристин извади от торбата си топлата наметка, която Гауте я принуди да вземе. Дрехата беше от купен плат и подплата от боброва кожа. Кристин зави с нея брат Тургилс, а той й прошепна — гласът му звучеше пресипнал и едва се чуваше — да му даде детето, та да се стопли и то. Кристин му подаде момиченцето. То плачеше, а монахът кашляше, но от време на време и двамата успяваха да заспят.

През нощта Кристин остана да будува заедно с единия мъж от Довре и брат Арнгрим, за да бдят над останалите и над огъня. Жълто-бялото сияние се премести на север. Водата на планинското езеро изглеждаше бяла и спокойна, рибите се подаваха и образуваха кръгове по повърхността, но под върха отсреща в езерото се отразяваше черен мрак. Оттам се чу грозен писък, подобен на лай. Монахът се сепна и сграбчи другите двама за ръцете. Кристин и селянинът предположиха, че е животно. После се разнесе шум от търкалящи се камъни, все едно някой вървеше по сипея, и нов вик, който прозвуча като човешки. Монахът започна да нарежда на глас:

— Jesus Kristus, Soter12 — долови Кристин. — Vicit leo de tribu Juda.13

След време чуха как някаква врата се затвори под планината.

Започна да се развиделява. Вече се виждаха сипеят на отсрещния бряг и гъсталаците около брезите. Другият мъж от Довре и занаятчията от Осло смениха будуващите. Преди да заспи до огъня, Кристин си помисли, че ако изминават толкова кратки разстояния на ден и ако даде на просещите монаси милостиня на раздяла, ще й се наложи да моли за храна в стопанствата из долината на река Гаула.

Слънцето се изкачи високо и сутрешният вятър набразди повърхността на езерото. Премръзналите поклонници наобиколиха брат Арнгрим, докато четеше сутрешните молитви. Брат Тургилс, свит на кълбо, тракаше със зъби и мърмореше под нос, мъчейки се да потисне кашлицата си. Виждайки как двете пепелявосиви монашески раса блестят на слънцето, Кристин си спомни, че сънува брат Едвин. Беше забравила подробностите от съня, но коленичи и целуна ръцете на монасите с молба да благословят поклонниците.

По наметката от боброва кожа спътниците на Кристин се досетиха, че не е бедна. Тя спомена двете си пътувания през планината Довре и се превърна във водач на групата. Мъжете от Довре бяха стигали не по-далеч от Йердшин, а хората от Осло изобщо не познаваха тукашните земи.

Още преди вечерня пристигнаха в Йердшин. След службата в параклиса Кристин се разходи сама из планината. Искаше да намери пътеката и мястото до потока, където някога двамата с баща й се спряха да поседнат. Не успя, но като че ли откри възвишението, където се покатери, за да го проследи с поглед. Каменистите възвишения в местността не се бяха променили.

Кристин коленичи в мечото грозде на върха на възвишението. Лятната вечер потъна в сумрак. Склоновете, обрасли с брези, ниските скали, сивите сипеи и кафявите очертания на блатото се сливаха ведно, а над планинската шир се издигаше бездънният ясен купол на вечерното небе. Отражението на небесния лазур — бяло в неподвижната вода — изглеждаше неравно и бледо в малкия поток, който се пенеше бурно и неспокойно над камъните и тичаше между чакълестите насипи около малкото езеро до блатото.

Отново я споходиха странните й видения, прилични на делириум. Реката сякаш представляваше картина на собствения й живот. Също като нея Кристин тичаше тревожно през дивата пустош на земния живот и се изправяше с негодувание срещу всеки камък, препречил пътя й, а вечната светлина се отразяваше в живота й съвсем слабо, неясно и бледо. Но я обзе смътното усещане, че в страха, мъката и любовта, които изживяваше всеки път, когато плодът на греха узрееше и се превръщаше в горест, неразривно свързаната й със земните тегоби своенравна душа успяваше да улови отблясъка на небесната светлина.

Слава и хвала тебе, всемилостива Мария. Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души…

Докато четеше петте молитви към Божията Майка в памет на мъчителните тайнства на изкуплението, Кристин усети как скърбите й я приближават до покровителството на Светата Дева. Усети го с мъката за починалите си деца, с тежките скърби за всеки удар на съдбата, който покоси синовете й, без тя да успее да ги защити. Мария, достигнала съвършената чистота, смирение и послушание пред Божията воля, е скърбила най-много от всички майки, а милосърдната й душа ще разбере слабия, мъждив отблясък в сърцето на една грешница, което е горяло в огъня на знойна, опустошителна страст и в греховните наслади на плътската любов. Но въпреки неподчинението, въпреки несломимото упорство, своеволие и горделивост това сърце беше сърцето на една майка…

Кристин зарови лице в ръцете си. За миг й се стори, че не може да понесе раздялата с всичките си деца.

Накрая отново прочете „Отче наш“. Спомни си как на това място се сбогува с баща си преди много, много години. Пред очите й изплува и раздялата й с Гауте преди два дни. Синовете й я нараняваха от детинско лекомислие. Но дори и да я бяха оскърбили с греховен умисъл, както постъпи тя с баща си, това не би отслабило обичта й към тях. Човек лесно прощава на децата си…

Gloria patri et filio et spiritui sancto14, прочете тя и целуна кръста — подарък от баща й — със смирена признателност, задето въпреки всичко, въпреки непокорството й и неспокойното й сърце тя улови блед отблясък от любовта, която някога се отразяваше в бащината й душа, ясна и тиха, както лазурното небе сега проблясва в голямото езеро на платото.

На следващия ден задуха студен вятър, падна мъгла и заваля проливен дъжд. Кристин не очакваше да стигнат далеч с болното дете и брат Тургилс. Но монахът нямаше търпение и крачеше забързано, защото явно се опасяваше, че ще умре, преди да стъпи в Нидарус. Вървяха по платото, но мъглата се сгъстяваше и Кристин със страх си представяше как ще слизат по стръмните пътеки, над които надвисват заплашително скали, когато наближат странноприемницата в долината Дривдален. В клисурата си напалиха огън и се приготвиха да нощуват. След вечерната молитва брат Арнгрим им разказа хубава притча как една абатиса спасила потъващ кораб, като помолила Дева Мария за нейното застъпничество. Божията майка изпратила Утринната звезда да изгрее над морето.

Монахът очевидно хареса Кристин. Докато тя бавеше детето, приседнала до огъня, та останалите да спят на спокойствие, брат Арнгрим се премести до нея и започна шепнешком да й разказва за живота си. Бил син на беден рибар, а когато бил на четиринайсет, една зимна нощ лодката им потънала. Баща му и брат му се удавили, а той се спасил на борда на приближила се лодка. Оцелял като по чудо и оттогава изпитвал страх от морето. Така решил да стане монах. Но се наложило да живее при майка си още три години. Гладували и се препитавали с тежък труд, само той се качвал на лодката със страх. Сестра му се омъжила и съпругът й поел грижите за дома и риболовните принадлежности, Арнгрим пък заминал при миноритите в Тюнсберг. Първоначално там постоянно му се подигравали заради бедния му произход, но приорът проявил добрина и го взел под крилото си. След постъпването на брат Тургилс Улавсьон в обителта монасите станали значително по-набожни и смирени, защото Тургилс проявявал възхитително благочестие и покорство, макар да произлизал от заможен селски род в Шлагн и да превъзхождал всички останали по потекло. Майка му и сестра му поднасяли щедри пожертвования на манастира. Но след като дошли в Шидан и брат Тургилс се разболял, неволите започнали отново. Брат Арнгрим изрази през Кристин доста недвусмислено недоумението си защо Христос и Мария са отредили на бедните монаси толкова трънлив път.

— Самите те са избрали нищетата по време на земния си живот — напомни тя.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти си богаташка — ядосано я обори монахът. — Никога не си гладувала…

Тя нямаше друг избор, освен да се съгласи с него.

Слязоха в населените места и поеха през долините Упдал и Сукнадал. Поклонниците даваха на брат Тургилс да язди, а някои го возеха и в каруца, но той отпадаше с часове. Същевременно спътниците на Кристин постоянно се променяха, защото първите вече отдавна избързаха напред, а ги настигаха все нови и нови хора. От поклонниците, с които прекоси планината, в Стаурин останаха само двамата монаси. На сутринта брат Арнгрим й съобщи със сълзи на очи, че брат Тургилс е получил тежък кръвоизлив през нощта и не е в състояние да продължи. Нямало да стигнат навреме в Нидарус и щели да пропуснат тържествата.

Кристин благодари на монасите за компанията, за духовните напътствия и за помощта им. Брат Арнгрим остана смаян от щедрите й дарове на раздяла. Лицето му грейна и на свой ред той пожела да й даде подарък. Извади от торбата си кутия с писма. Върху тях беше написана благозвучна молитва, а накрая — всички имена на Господ. Имаше свободно място, където богомолецът да напише името си.

Кристин сметна за ненужно монахът да разбира коя е, за кого е била омъжена и каква съдба е сполетяла мъжа й, макар че вече му спомена името на баща си. Затова просто написа: вдовицата Кристин.

В долината на река Гаула Кристин се стараеше да минава по пътеките, отдалечени от населените места, защото се опасяваше да не срещне някой познат от богатите имения, който ще разпознае бившата стопанка на „Хюсабю“. Сама не знаеше защо това я плаши. През гората се изкачи по хребета и в планината Ватс стигна до малката църква, носеща името на Йоан Кръстител, ала местните я наричаха „Свети Едвин“.

Параклисът се намираше на поляна сред гъстата гора. И параклисът, и хълмът зад него се отразяваха в малко езеро, от което водеше началото си целебният извор. До потока беше поставен дървен кръст, а наоколо лежаха пръснати патерици и тояги. По храстите висяха парчета от стари превръзки.

Църквата беше опасана с ниска ограда, а портата — затворена. Кристин коленичи пред оградата и си спомни как идваше тук с болния Гауте. Тогава беше облечена в коприна, а част от местните аристократи — пременени в разкошни одежди. Тя влизаше в храма с отец Айлив, който държеше Нокве и Бьоргюлф, докато отвън, сред множеството, я чакаха слугите й. Отправяше горещи молитви към Господ да прати на клетото й дете разсъдък и здраве. Няма да искам нищо повече, кълнеше се тогава тя, няма дори да моля да ме избавиш от болките в гърба, които ме мъчат от раждането на близнаците.

А сега Гауте беше красавец, величествено изправен на коня си. Самата тя се радваше на завидно добро здраве за жена на петдесет години. Даде си сметка за това по време на пътуването. Господи, дай ми това и това, и това, а аз ще ти бъда благодарна и няма да те моля за повече от това и това, и това…

Още от млада молеше Бог единствено за едно: да удовлетвори желанията й. И в повечето случаи постигаше целите си. Сега коленичи пред тази църква със съкрушено сърце — не защото бе съгрешила спрямо Господ, а защото бе недоволна, че цял живот е следвала собствените си желания.

Не дойде при Господ с венеца си, нито с греха и мъката си. Очакваше на света да е останала още някоя сладка капка, която Бог да налее в чашата й. Дойде при Него чак сега, когато разбра, че светът е кръчма. Който няма какво да даде, излиза навън.

Не усещаше прилив на радост от взетото решение. Не смяташе решението за свое. Бедняците, които гостуваха в дома й, дойдоха, за да я изведат оттам. Нечия чужда воля я смеси с тълпата бедняци и клетници и я подтикна да тръгне с тях, да се махне от дома, където се разпореждаше като господарка и стопанисваше имуществото като мъжка майка. Склони да се съобрази с предначертания й път, без да негодува, защото осъзнаваше, че постъпва така заради Гауте: той щеше да живее по-спокойно, ако майка му отиде другаде. Цял живот Кристин моделира съдбата си по своя воля. Сдоби се с онова, което искаше, но не можеше да оформи и синовете си според своите разбирания: техен създател беше Господ. Те действаха според собствените си убеждения и майката се оказа безсилна да ги промени. Гауте беше съвестен стопанин, примерен съпруг и всеотдаен баща, трудолюбив и почтен мъж, но не притежаваше заложби за рицар и воин, нито желание да се насочи към попрището, към което майката мечтаеше. Но Гауте я обичаше и мисълта, че не оправдава очакванията й, го гнетеше. Затова Кристин, въпреки накърнената си гордост, реши да помоли за дом и подслон, защото нямаше какво да дари и пристигаше без пукната пара.

Същевременно осъзнаваше колко необходимо е да постъпи така. Боровата гора нагоре по хълма попиваше процеждащата се слънчева светлина и шумолеше едва доловимо, а малката църква, затворена и притихнала, излъчваше аромат на смола. Кристин тъгуваше за покойния монах, който някога я хвана за ръка и я заведе под светлината на Божията любов, когато беше още невинно дете. После, и по време на земния си живот, и след смъртта си, брат Едвин й протягаше ръка, за да й посочи праведния път, да я избави от грешките й. Изведнъж Кристин си спомни ясно какво сънува преди няколко дни в планината: „Стои на слънце в двора на голямо имение, а брат Едвин излиза от вратата на къщата. Ръцете му са пълни с хляб, приближава се до нея и й отчупва голямо парче. Макар да е решила да проси милостиня по селата, сега Кристин някак е срещнала брат Едвин и двамата вървят заедно и се молят.“

Кристин си даваше сметка, че сънят й има и друго значение. Имението не е просто имение, а свято място, брат Едвин е част от живущите там, а хлябът, който й подаде, представлява нафора, panis angelorum15, и тя е приела от ръката му ангелската храна. Повери обета си в ръцете на брат Едвин.

5.

Най-сетне пристигна. Кристин Лаврансдатер седна да си отдъхне до купа сено по пътя под крепостта „Сионсборг“. Слънцето печеше, духаше вятър. Там, където ливадата още не беше окосена, избуялата трева се поклащаше като алена, лъскава коприна. Само в Трьонделаген ливадите добиват такъв оттенък. Под склона Кристин зърна фиорда. Докъдето погледът й се простираше по брега, скрит от гористия нос, виждаше как свежи тъмносини вълни с бели, разпенени гребени се удрят о отвесните скали.

Кристин въздъхна дълбоко. Все пак усещането да се върне по тези места беше приятно, макар и засенчвано от мисълта, че повече няма да си тръгне оттук. Облечените в сиво сестри от манастира в „Райн“ съблюдаваха правилата на свети Бернар също като братята на остров Таутра. Кристин стана в ранни зори и пое към църквата за утреня. Представи си как по същото време Нокве и Бьоргюлф заемат местата си в хора на монасите. Ще изживея старините си заедно с две от децата ми, утешаваше се тя. Е, не както си го беше представяла.

Събу си чорапите и обувките и изми краката си в потока. Искаше да влезе в Нидарус боса.

Зад гърба си, близо до замъка, чу глъчка: няколко момчета, застанали под портата на укреплението, се опитваха да влязат в разрушената крепост. Забелязаха я и започнаха да крещят към нея непристойни думи, да се смеят и да викат. Тя не им обърна внимание, но едно момче — около осемгодишно — се търкулна по стръмния насип и едва не се блъсна в нея, докато сипеше цинизми, които въодушевено повтаряше след по-големите си другари. Кристин се обърна към него и му рече с усмивка:

— Няма нужда да крещиш така. По панталона ти на колела вече разбрах, че си дете на трол.16

Чули отговора на Кристин, момчетата слязоха да я видят, но веднага млъкнаха и се смутиха, защото забелязаха, че са подвиквали на възрастна жена в дрехи на поклонница. Тя не ги нахока заради неприличното им поведение. Просто ги погледна с големите си ясни и спокойни очи, а по устните й се изписа загадъчна усмивка. Хлапетата оглеждаха с интерес кръглото й, изпосталяло лице с широко чело и малка, закръглена брадичка, загорялата й от слънцето кожа и множеството бръчки около очите. Все пак жената не им се струваше много стара.

По-смелите момчета започнаха да бъбрят, за да прикрият всеобщото смущение. Кристин се разнежи. Тези деца й напомняха за Ивар и Скюле. Като малки и те обичаха да ръсят глупост след глупост. Майката се уповаваше на Бога, че нейните деца все пак никога не са изричали толкова мръсни думи като тези хлапета, вероятно деца на бедни родители от града.

Когато настъпи дългоочакваният миг и тя застана под кръста на Фегинсбрека, а пред очите й се откри изглед към Нидарус, заради детската глъчка Кристин не успя да притаи дъх в благоговеен трепет и да се потопи в размисъл. Мощен камбанен звън извести вечерня, но момчетата приказваха един през друг и всеки искаше да й обясни какво вижда.

Над фиорда духаше силен вятър, носеха се дъждовни облаци и мъгла, които скриваха остров Таутра от погледа й.

Заедно с децата Кристин пое на юг по стръмния път Стайнбергене. Разнесе се звънтене на хлопатари — овчарите събираха животните. Добитъкът се прибираше от паша в града. През портата на крепостта над провлака Нидарайд Кристин и младите й спътници спряха, за да пропуснат животните. Овчарите подвикваха и ругаеха, биковете се мушкаха с рога, кравите се блъскаха, момчетата обясняваха на Кристин кой е собственик на този или онзи вол. А когато минаха през портата и поеха по крайбрежните улици, тя непрекъснато трябваше да внимава къде стъпва, за да избегне кравешките изпражнения по утъпканата от добитъка пътека.

Няколко момчета я придружиха без покана до катедралата. Влязоха вътре. Застанала в сумрачната гора от колони, Кристин насочи взора си към светлините и златото в хора, но децата непрекъснато я дърпаха, за да й покажат нещо. Сочеха цветните светли петна под сводовете, образувани от преминаващите през витражите слънчеви лъчи; надгробните камъни по пода; покривалата от скъпи платове върху олтарите: все неща, които силно впечатляват децата. Не я оставиха на мира и тя не успя да си събере мислите, ала всяка тяхна дума събуждаше в сърцето й спотаения копнеж по синовете й, по имението, къщите, оборите, добитъка — на тях бе посветила неуморния си труд, при тях се чувстваше господарка.

Все още я мъчеше опасението да не срещне някой стар познат. По празниците някогашните им приятели в района обикновено идваха в градските си къщи и канеха гости. Изтръпна при мисълта, че би могла да ги срещне. Реши да намери Юлв Халдуршон. Той стопанисваше имотите й в района и сега тя възнамеряваше да ги дари, когато постъпи в обителта на кралското имение „Райн“. Вероятно сега Юлв се намираше в Скаун и празнуваше с роднините си. Налагаше се да изчака, но се сети, че наблизо живее мъж, който някога служи на Ерлен. Мъжът се занимаваше с лов на белостранен делфин и държеше странноприемница за селяните по крайбрежието.

Кристин отиде при Омюне — така се казваше този мъж — и там й обясниха, че нямало никакви свободни места, но стопанинът излезе и я позна веднага. Кристин изпита странно усещане, когато го чу да произнася старото й име:

— Не може да бъде! Та това е съпругата на Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“! Да си жива и здрава, Кристин! Какво те води в дома ми?

Омюне се зарадва много, когато Кристин с благодарност прие скромния подслон, който можеше да й предложи. Обеща й лично да я закара с лодка до остров Таутра на следващия ден, след празника. Кристин разговаря с Омюне до късно през нощта. Остана силно развълнувана, защото забеляза с каква обич и почит си спомнят за Ерлен бившите му воини. Омюне няколко пъти охарактеризира някогашния си предводител като „млад“. Научил за кончината на Ерлен от Юлв Халдуршон. Увери я, че не се е случвало да се събере със старите си другари от времената в „Хюсабю“, без да пият в памет на доблестния си господар. Два пъти си уреждали среща в деня на смъртта му и поръчвали на свещениците да отслужат панихида. Омюне прояви жив интерес към децата на Ерлен, а Кристин на свой ред поразпита за някои познати от околността. Легна си чак след полунощ до съпругата на Омюне. Първо той настоя Кристин да спи сама в леглото им, но след като тя отказа, Омюне остави жена си при нея.

Следващия ден честваха паметта на свети Улав. Сутринта Кристин слезе на брега. На пристана цареше празнично оживление. Виждайки как абатът на манастира на остров Таутра слиза на сушата, сърцето й се разблъска, ала сред придружаващите го монаси нямаше млади хора на възрастта на синовете й.

Още преди деветия богослужебен час хората заприиждаха към катедралата. Носеха или придържаха болни и недъгави близки с надеждата да ги настанят по църковните скамейки на удобно място, та клетниците да смогнат да се приближат до мощехранителницата, която свещениците изнасяха тържествено на следващия ден след празничната литургия.

Кристин се изкачи до сергиите, наредени до оградата около катедралата. Там продаваха най-вече храна и напитки, восъчни свещи и подложки за сядане, изплетени от тръстика и брезови клонки. Отново срещна хората от Андебю и взе детето, докато младата майка пийне малко бира. В същия ден пристигна шествието на английските поклонници с песни, хоругви и запалени свещи. В настъпилата суматоха, когато поклонниците тръгнаха да си проправят път през насъбралото се множество, Кристин изгуби хората от Андебю и дори след като навалицата се разреди, не успя да ги намери.

Дълго обикаля насам-натам, утешавайки пищящото дете. Притискаше лицето му към врата си и го милваше, но то търсеше откъде да суче. Бедничкото, беше гладно и безпомощно. Майка му не се виждаше никъде, затова Кристин реши да потърси мляко и да го нахрани. Стигна до улица „Йовре Лангстрете“. Там обаче настана голяма блъсканица. От юг идваше конница, а стражите от кралския двор крачеха към площада между катедралата и дома на канониците. Избутаха Кристин в близката уличка, но и тук ездачи и пешеходци бързаха към божия храм. Навалицата стана непоносима и Кристин потърси спасение до една каменна къща.

Въздухът се изпълни с камбанен звън. От катедралата отбелязваха началото на деветия богослужебен час. Детето млъкна и погледна към небето, а над неразбиращите му очи се появи леко просветление и то се усмихна. Трогната, Кристин се наведе и целуна клетото мъниче. Едва сега забеляза, че е седнала на каменната ограда около градината с хмел в някогашната им градска къща.

Чудно как не разпозна веднага зидания комин, който се издигаше над покрива, покрит с трева. Та това беше задната част на къщата им. Наблизо се намираха постройките на приюта. Някога Ерлен се ядосваше много, задето болните имаха правото да се разхождат из градината.

Кристин притисна чуждото дете до гърдите си и го обсипа с целувки. Някой докосна коляното й — монах в бялото расо и черната наметка с качулка на братята — проповедници. Пред очите й се появи бледо, жълтеникаво, набръчкано старческо лице, вдлъбната уста с тесни и дълги устни, две големи очи с цвят на кехлибар, хлътнали дълбоко в орбитите.

— Направо не мога да повярвам! Това ти ли си, Кристин Лаврансдатер? — Монахът подпря сплетените си пръсти на каменната ограда и отпусна глава над тях. — Какво правиш тук?

— Гюнюлф! — Главата му докосна коляното й. — Какво чудно има, че съм тук?

Едва сега си даде сметка: седи до оградата на този дом, някога собственост на Гюнюлф, а после — неин. Наистина странно.

— Кое е това дете? Да не е синът на Гауте?

— Не.

При спомена за малкото, здраво и миловидно лице на внука си със силното, добре сложено тяло Кристин се развълнува и притисна детето до гърдите си, изпълнена със съчувствие.

— Това дете е на моя позната. Заедно пътувахме дотук.

В съзнанието й трепна бегъл спомен за прозрението на мъдрия по детски Андрес Симонсьон. Изпита страхопочитание към клетото създание на коленете си. То отново започна да плаче и Кристин попита монаха откъде да намери мляко. Заедно с Гюнюлф заобиколиха от изток църквата на братята — проповедници и той наля мляко в една паница. Кристин нахрани детето. Разговорът с Гюнюлф вървеше мудно.

— Не сме се виждали дълго време. От последната ни среща се случиха много неща — печално отбеляза тя. — Сигурно си понесъл тежко вестите за брат си?

— Бог да се смили над клетата му душа — покъртен прошепна брат Гюнюлф.

Едва когато Кристин го попита за синовете си на остров Таутра, той стана по-словоохотлив. Манастирският съвет приел с искрена радост двамата послушници, произлизащи от виден аристократичен род. Никулаус притежавал богати заложби за духовното поприще и жънел успехи в учението и благочестието. Абатът го сравнявал с великия му праотец, даровития радетел за добруването на Църквата епископ Никулаус Арнесьон. Така било обаче само в началото. След като двамата братя приели монашеския подстриг, Никулаус започнал да се държи непокорно и да всява смут в манастира. Гюнюлф не беше запознат с всички причини, но знаеше една от тях. Абат Юханес не позволявал на младите монаси да приемат свещенически сан, преди да навършат трийсет години, и отказал да направи изключение от правилото си дори за Никулаус. Според достопочтения отец Никулаус четял и размишлявал, без да притежава нужната духовна зрялост, и съсипвал здравето си с прекалено отдаване на молитви и пост. Затова абатът решил да го изпрати в едно стопанство на остров Мидерьоен, собственост на манастира, за да засади ябълкова градина под опекунството на възрастен монах. Никулаус отказал да се подчини на абата и обвинил братята си, че тънат в чревоугодие, безогледно пилеят благата на манастира, не изпълняват съвестно дълга си да ръководят богослуженията и мърсят устата си с непристойни думи. Случилото се останало между стените на обителта, но Никулаус не спрял дотук. Опълчил се срещу монаха, когото абатът назначил за негов наставник. Затворили Никулаус в карцера. Абатът го заплашил да го отдели от брат Бьоргюлф и да изпрати единия в манастира „Мункабю“. Това усмирило Никулаус, той се разкаял и поискал прошка. Явно слепият му брат го подтиквал към неподчинение.

— В двамата младежи говори бащиното им непокорство — отбеляза Гюнюлф с горчивина. — Няма нищо чудно, че синовете на брат ми не могат да се научат на послушание и проявяват непостоянство в богоугодното си дело…

— Не е изключено в синовете ми да говори и майчината им кръв — тъжно предположи Кристин. — Цял живот съм била непокорна и непостоянна, Гюнюлф. Бленувах да поема по праведния път, ала непрекъснато криввах по грешния…

— Искаш да кажеш: Ерлен те подтикваше да кривваш — мрачно я поправи монахът. — Кристин, Ерлен те е подлъгвал неведнъж. Дори смятам, че всеки ден от съвместния ви живот той те е отдалечавал от правия път. Под влияние на брат ми ти започна да забравяш, че срамните мисли в главата ти не могат да останат скрити от Всезнаещия.

Кристин се вторачи пред себе си.

— Не съм сигурна дали си прав, Гюнюлф. Не си спомням някога да съм забравяла, че Господ е способен да надникне в душата ми. Грехът ми е по-голям. Противно на предположенията ти, като съпруга на Ерлен нямах основания да се срамувам от непристойната си похотливост и немощната си природа, а по-скоро изпитвах ужас от греховните, по-горчиви от змийска отрова мисли, които посвещавах на съпруга ми. Но май в живота винаги става така. От теб съм чувала, че онези, които се обичат с изпепеляваща страст, се намразват като две змии, впили зъби една в друга. През изминалите години често страдах, задето Ерлен се яви пред Божия съд, без душата му да намери предсмъртно опрощение и успокоение; задето загина с ярост в сърцето и с окървавени ръце, но винаги се утешавах с мисълта, че той не стана такъв, какъвто го описа ти, и в каквато се превърнах аз. Ерлен не таеше в душата си гняв и огорчение от несправедливата си съдба. Гюнюлф, той изглеждаше толкова красив и спокоен, когато го обличах… Сигурна съм, Всевишният знае, че през целия си живот Ерлен не е носил в душата си капка злоба срещу някого или заради нещо.

Гюнюлф я погледна с широко отворени очи. После само кимна.

След известно време я попита:

— Разбра ли кой е наместник на монахините в „Райн“? Отец Айлив.

— Така ли? — зарадва се бурно Кристин.

— Не знаеше ли? Помислих си, че това е причината да избереш Райнската обител.

После стана време Гюнюлф да се прибира в манастира.

Кристин влезе в катедралата. Първото нощно песнопение вече беше започнало. По скамейките и около олтарите гъмжеше от народ, а един клисар забеляза болното дете в ръцете й и я избута по-напред в множеството. Кристин се озова сред недъгавите и болните, скупчили се насред катедралата под свода на главния купол. Оттам се откриваше гледка към хоровата част на храма. Вътре горяха стотици свещи. Клисарите ги поемаха от ръцете на поклонниците и ги поставяха върху обсипани с горящи главни малки кули с конусовидна форма, каквито имаше из цялата катедрала. С изчезването на дневната светлина зад витражите помещението се изпълни с приятния мирис на топящ се восък, но го задуши острата смрад от дрипите на клетниците.

Песента на хора кънтеше под сводовете. Разнесе се музиката на орган, флейти, барабани и струнни инструменти и Кристин разбра защо наричат вътрешността на църквата кораб. Хората във внушителната каменна постройка сякаш се намираха на борда на плавателен съд, а песента напомняше бушуването на морските вълни, над които се носи корабът. От време на време настъпваше кратко затишие, когато самотен мъжки глас подемаше песента и я поднасяше на събралите се богомолци.

Долепили лица, поклонниците добиваха все по-уморен вид с напредването на нощта. Рядко някой напускаше катедралата между богослуженията. Във всеки случай хората, заели места в средата на църквата, не ставаха. Между песнопенията се унасяха в дрямка или се молеха. Детето спа почти цяла нощ в скута на Кристин. Само няколко пъти проплака, но тя го успокои и го нахрани с мляко от дървената бутилка, която й даде Гюнюлф.

Срещата с брата на Ерлен я развълнува. Всяка стъпка по пътя дотук й навяваше спомени за покойния й съпруг. През последните години, когато я налегнаха грижите за подрастващите й синове, не й оставаше време да мисли за него и за собствената си съдба. И все пак споменът за него стоеше съвсем близо, някъде зад гърба й. Нужно беше само да се обърне. През изминалите години душата й остана на заден план. Изостави я, както хората изоставят зимната къща през лятото и, увлечени в забързаното си ежедневие, я подминават непрекъснато, но не се сещат да влязат вътре, макар да е нужно само да натиснат дръжката и да бутнат вратата. А когато най-сетне един ден отидат в зимната къща по работа, тя им се вижда чужда, почти тържествена с мириса на самота и тишина.

Но докато разговаряше с последния жив свидетел на времето между сеитбата и жътвата в своя живот, й се стори, че е започнала да гледа на живота си по друг начин. Почувства се като човек, застанал на хълм, извисяващ се над родния му край. Досега не е виждал дома си от толкова високо. Поглежда надолу към долината. Познава всяко имение, всяка ограда, всеки храсталак и всяко речно корито, но сякаш за пръв път съзира как всичко това е разположено върху земята, където е устроено населеното място. От това свое видение Кристин почерпи утеха. Горчивината й срещу Ерлен и страхът за душата му, отлетяла неуспокоена след скоропостижната му смърт, се изпариха. Сега осъзна: той никога не бе таил злоба. Бог винаги е виждал това.

Стигна дотам, че видя живота си, както човек вижда земята, застанал на висок склон в някоя клисура. Сега пътят й слизаше към сенчестата долина, но преди това Бог я осени с милостта си и й показа, че в манастирското уединение и на вратата към смъртта я чака Онзи, който винаги е виждал живота на хората така, както се виждат хорските поселения от планинските върхове. Той е прозрял греха, мъката, любовта и омразата в сърцата им, както човек, застанал нависоко, съзира богатите имения и бедните колиби, избуялите ниви и изоставената пустош. Той е слязъл, нозете Му са пребродили света, отбивал се е в замъци и в къщурки, събрал е тегобите и греховете на богати и бедни и ги е издигнал високо със себе си на кръста. Не щастието и прекалената ми самоувереност, а грехът ми и мъката ми, Боже мой… Кристин вдигна очи и погледна към разпятието, извисяващо се на главозамайваща височина над триумфалната арка.

Сутрешното слънце нахлуваше през витражите в дъното на гората от колони и блясъкът на червените, кафявите, зелените и сините драгоценни камъни притъпяваше пламъка на свещите в олтара и сиянието на златния сандък зад него. Кристин чу последната вигилия — утренята. Знаеше, че по време на тази служба четат какви чудотворства извършил Господ, като вселил изцерителната си сила във верния си рицар крал Улав Харалсьон. Кристин вдигна болното дете към хора и се помоли за здравето му.

След продължителния престой в студената катедрала тя зъзнеше, зъбите й тракаха. Чувстваше се изнемощяла заради поста. Миризмата на многото хора се смесваше с аромата на восък, а и над коленичилите върху студения под в хладното утро се спускаше тежка, задушлива и неприятна отвратителната смрад от болните и бедните. Зад Кристин седеше дебела, блага и весела селянка. Опряла глава на колоната, жената дремеше върху постелка от меча кожа. Беше завила парализираните си крака. Селянката се събуди и прикани Кристин да отпусне изморената си глава върху широките й колене:

— Почини си, сестро. Имаш нужда да си отдъхнеш… Кристин заспа в полите на непознатата и сънува: Прекрачва прага на старата къща с огнището в „Йорун“. Млада е, още не е омъжена, защото вижда как дебелите й кафяви плитки висят на гърдите й. С нея в стаята влиза Ерлен. На прага привежда високата си снага.

До огнището седи баща й и сменя стрелите на арбалета си. В скута му са натрупани снопове тънки сухожилия, а от двете му страни, върху пейката, е оставил купчина върхове и подострени дървени пръчки за стрелите. Щом двамата млади влизат, Лавранс се навежда над жарта и посяга да вземе малкия трикрак меден съд, в който обикновено разтапяше смолата, но опарен, рязко отдръпва ръката си, лапва пръстите си и ги засмуква. Обръща глава към Кристин и Ерлен и ги поглежда със смръщени вежди и усмивка на устните…

Кристин се събуди, обляна в сълзи.

Когато по време на празничната литургия архиепископът лично ръководи службата пред главния олтар, тя коленичи. Из църквата, изпълнена с тържествени песнопения, се виеха облаци от тамян, а пъстрата слънчева светлина, нахлуваща през витражите, и сиянието на восъчните свещи се сливаха. Свежото приятно благоухание се разнесе из храма и притъпи мириса на немотия и болести. Със сърце, преливащо от трогателното усещане за съпричастност с тълпата бедни и онеправдани, където сам Господ я доведе, разнежена от опияняваща сестринска обич, Кристин се молеше за доброто на всички, които споделяха нейната бедност и страдаха, както бе страдала тя.

„Ще стана и ще отида при баща си.“17

6.

Манастирът се намираше на малко възвишение близо до фиорда. Ветровете усилваха грохота на прибоя и той заглушаваше шумоленето на боровата гора, която покриваше стръмнините на хълма на север и запад и скриваше изгледа към морето.

Когато навремето двамата с Ерлен минаха оттук на кораб, Кристин видя как църковната кула се извисява над гората, но така и не осъществиха пътуването до монашеската обител, създадена от прародителя на Ерлен, макар той неведнъж да бе споменавал за него. Кристин стъпи за пръв път в Райнския манастир и остана завинаги.

Не очакваше животът в обителта да е по-различен от живота в манастирите в Осло или „Баке“, но за нейна изненада монахините в „Райн“ имаха други навици и много по-спокойно ежедневие. Тук сестрите бяха буквално мъртви за външния свят. Високопреподобната абатиса Рагнхил се хвалеше, че от пет години не е стъпвала в града, а и монахините й не са напускали пределите на манастира.

В обителта нямаше деца, изпратени, за да получат добро възпитание. Когато Кристин постъпи в „Райн“, нямаше и послушници. От дълги години при сестрите не беше идвала девойка с желание да стане послушница. Най-младата монахиня в манастирския съвет на име Боргхил Марселина се бе подстригала преди цели шест години. От всички сестри най-млада беше Тюрид. В „Райн“ още на шестгодишна възраст я изпратил дядо й, свещеник в катедралата в Нидарус, изключително строг и сериозен мъж. По рождение Тюрид страдала от парализа на ръцете и се придвижвала доста трудно, затова веднага след като навършила необходимата възраст, я посветили в монашески сан. Сега сестра Тюрид беше на трийсет години и боледуваше често, но имаше чаровно лице и още от първия ден, когато постъпи в обителта, Кристин се стараеше да й служи, защото монахинята й напомняше на сестра й Юлвхил, починала съвсем млада.

По думите на отец Айлив простонародният произход на девойките не бил пречка те да потърсят убежище в манастира, водени от желанието да служат на Бог. Но въпреки това още от създаването на обителта в „Райн“ тук постъпваха предимно дъщери и вдовици на влиятелни и знатни мъже от Трьонделаген. Ала през гибелните размирни времена, настъпили в кралството след смъртта на Хокон V Магнюсьон, благочестието в аристократичните семейства изгуби позиции и в момента за монашеско битие мислеха най-вече дъщери на граждани и на заможни селяни. Те обаче предпочитаха да постъпят в обителта на Баке, където повечето от тях бяха получили наставления как да живеят богоугодно и как да се справят с женските си задължения, а сестрите произлизаха от по-обикновени семейства, забраната за посещения на външни хора не беше толкова строга и манастирът не се намираше на запустяло, отдалечено от света място.

Кристин рядко успяваше да размени две-три думи с отец Айлив. За кратко разбра, че задачата му в манастира не е нито лесна, нито ясно дефинирана. Макар Райнската обител да беше богата и орденът да бе в състояние да изхранва двойно повече монахини, паричното състояние на манастира се намираше в пълен безпорядък и съветът се затрудняваше да покрие разходите си. Последните три абатиси се славели като набожни жени, но им липсвал опит в светските дела. Въпреки това заедно с другите членове на манастирския съвет абатисите отстоявали със зъби и нокти своята независимост от архиепископа и отказвали дори да се вслушват в бащините му добронамерени съвети. А свещениците в църквата им — монаси от същия орден от Таутра и „Мункабю“ — винаги били възрастни мъже, за да не плъзнат злостни слухове. Тези свещеници обаче не полагали особени старания в стопанисването на светските владения на манастира. Когато крал Скюле построил каменната църква и дарил имението си на манастира, постройките първо били от дърво и изгорели преди трийсет години. Тогава абатиса била Аудхил. Тя наредила да издигнат наново постройките, но този път от камък. По нейно време църквата и красивата съвещателна зала на манастирския съвет претърпели множество подобрения. Абатиса Аудхил предприела и пътуване до върховния капитул на манастира — майка в Тар, Бургундия. Оттам донесла великолепната дарохранителница от слонова кост, която сега стоеше в хора близо до високия олтар, и представляваше достойно хранилище на Тялото Господне, най-пищната украса на храма, гордостта на монахините и тяхната най-скъпоценна светиня. Достопочтената Аудхил останала в паметта на монахините като благочестива и добродетелна жена, но неумението й да надзирава строителните работи и неизгодните й имотни сделки нанесли огромни щети на манастирското благосъстояние, които дори нейните приемници не успели да поправят.

Кристин така и не разбра как са приели отец Айлив за свещеник и управител на обителта. Но й стана ясно, че в началото абатисата и сестрите посрещнали свещеника без монашески сан със силно недоверие и неохота. Отец Айлив бил назначен като отец и изповедник на монахините със задачата да възстанови умелото стопанисване на имотите и реда в сметките на манастира, като същевременно се съобразява с безусловното господство на абатисата, самостоятелността на сестрите и правото на абата в Таутра да надзирава благосъстоянието на манастирските владения. Отец Айлив се стараеше да поддържа приятелски отношения с монаха от Таутра. Достопочтената му възраст и безупречната му репутация на високонравствен, благочестив и богобоязлив свещеник с впечатляващи познания по канонично право и светски закони му помогнали да си спечели доброто разположение на монахините, но се налагаше непрекъснато внимателно да обмисля всяко свое действие. Заедно с другия свещеник и с клисарите отец Айлив живееше в малко имение на североизток от манастира. Там подслоняваха монасите от Таутра, които идваха по работа. „Ако доживея деня, Никулаус да стане свещеник, ще отида да послушам как чете литургия в църквата“, помисли си Кристин.

Първоначално Кристин Лаврансдатер постъпи в манастира като мирянка, но след като даде обет за целомъдрие и послушание пред абатисата и сестрите в присъствието на отец Айлив и двама монаси от Таутра и в знак на отречението си от притежание на земни блага предостави печата си на отец Айлив, а той го счупи, й позволиха да облече дрехи като останалите монахини: сиво-бяло вълнено расо, но без скапуларий18, бяла кърпа на главата и черен воал. След известно време се очакваше да я посветят в монашеския сан.

Трудно й се удаваше да не мисли за миналото. Отец Айлив беше превел на норвежки книга за живота на Исус Христос, написана от генерала на миноритите, ерудирания и благочестив доктор Бонавентура, и по време на обедите в трапезарията четеше на глас от нея. Докато слушаше, очите на Кристин се пълнеха със сълзи. Трогваше се от мисълта колко блажен би бил онзи, който умее да люби Христос и Неговата Майка, кръста и болката, нищетата и покорството с отдадеността, описана в книгата. Сети се как веднъж в „Хюсабю“ Гюнюлф и отец Айлив й показаха латинския оригинал. Представляваше малка дебела книга, написана върху тънък, ослепително бял пергамент. Дотогава Кристин не си бе представяла, че след обработка телешката кожа може да стане толкова фина. Книгата бе украсена с прекрасни илюстрации и заглавни букви, а цветовете блестяха като скъпоценни камъни на златен фон. През смях Гюнюлф разказваше как след покупката на тази книга останали без пукната пара, принудили се да си продадат дрехите и да просят храна от един манастир заедно с бедняците, докато научили за идването на неколцина норвежки духовници в Париж, от които взели пари назаем. Отец Айлив го слушаше и мълчаливо усмихнат, кимаше в знак на съгласие.

След утреня сестрите се върнаха в дормитория19, а Кристин остана в църквата. Летните утрини й се струваха сладки и приятно прохладни, но през зимата наставаше непоносим студ и я обземаше страх, докато сновеше между надгробните камъни в мрака, макар да не отместваше очи от малката лампа, която неизменно гореше пред дарохранителницата от слонова кост. И през зимата, и през лятото, свита в единия край на хора, тя си представяше как по това време Нокве и Бьоргюлф будуват и се молят за спасението на бащината си душа. По молба на Никулаус всяка сутрин след утреня Кристин четеше молитви и псалми за покаяние.

Пред очите й непрекъснато бяха двамата й синове, както ги видя през онзи дъждовен ден извън манастира. Тогава Никулаус се изправи пред нея в приемната и й се стори изненадващо висок и чужд в сиво-бялото си расо, с мушнати под скапулария ръце. Пак беше нейният син, но много променен. Покърти я поразителната му прилика с баща му. Все едно видя Ерлен в монашески одежди.

Седнаха да поговорят. Майката разказа какво се бе случило в имението след тяхното заминаване. Кристин дълго чака да се появи Бьоргюлф и накрая попита дали и той ще дойде.

— Не зная, майко — отвърна Никулаус. — Той преживя тежко и мъчително необходимостта да преклони глава пред кръста си и да се обрече в служба на Господ. Когато разбра за идването ти, се изплаши, че в душата му пак ще се надигнат старите терзания…

После майката, потънала в мъртвешка печал, изслуша разказа на Никулаус. Синът й изглеждаше загорял от слънцето, а ръцете му — загрубели от работа. С лека усмивка спомена, че му се наложило да се научи как да борави с ралото и как да използва коса и сърп. През нощта Кристин не остана да спи в странноприемницата. На сутринта, когато камбаните известиха утреня, забърза към църквата, но по време на службата се виждаха лицата само на неколцина монаси и тя не съзря синовете си сред тях.

На следващия ден разгледа известната с разни редки растения и дървета градина заедно с брат — мирянин, който я обработваше. Докато обикаляха, облаците се разкъсаха и слънчевите лъчи огряха земята. Разнесе се уханието на целина, лук и мащерка, а по едрите храсти с жълти лилии и сини кандилки, които красяха краищата на цветните лехи, блестяха дъждовни капки. Тогава от малката сводеста врата на каменната постройка излязоха синовете й. При вида на двамата снажни, облечени в светли раса млади мъже, задаващи се по пътеката под ябълковите дървета, майката направо предвкуси блаженството на рая.

Не разговаряха много. Бьоргюлф запази мълчание почти през цялото време. Беше пораснал и на ръст приличаше на исполин. Дългата раздяла явно бе изострила проницателността на Кристин. Едва сега тя прозря колко неуморно е бил принуден да се бори слепият й син — а вероятно и продължава — докато се е превръщал в едър и силен мъж и вътрешните му сетива да се изостряли, а зрението му е отслабвало.

Бьоргюлф попита как е дойката му, Фрида Стюркоршдатер. Омъжи се, отвърна Кристин.

— Бог да я благослови. Тя винаги е била добра и всеотдайна към мен като втора майка.

— Понякога дори си мисля, че тя ти беше повече майка, отколкото аз — тъжно призна Кристин. — Не успях да те подкрепя с любовта си, когато още млад беше подложен на тежки неволи.

— Благодаря на Господ, задето устоях на изкушенията на нечестивия и не се провиних в недостойното за един мъж желание да подложи майчината обич на изпитание. Усещах любовта ти, но виждах, че и без това носиш прекалено голям товар на плещите си. След Господ утеха ми даваше Никулаус. Той ме спаси в тежките мигове, когато бях склонен да се поддам на изкушението на лукавия…

Повече не обсъждаха този въпрос. Майката не ги пита как се чувстват в манастира и как са изпаднали в немилост пред абата. Братята посрещнаха с радост намерението на Кристин да постъпи като монахиня в Райнската обител.

След богослужебния час Кристин се върна в дормитория и погледна сестрите, облечени в неизменните раса и заспали две по две върху чували със слама в леглата. Замисли се колко по-различни от нея са тези жени, които още от млади са служили само на своя Създател. Светът беше господар, от когото не беше никак лесно да избягаш, след като веднъж си попаднал под властта му. Самата Кристин не избяга от света: прогониха я — така суров стопанин изпъжда съсипан от умора ратай. В манастира я приеха, както милостив господар приема стар слуга, като от съжаление му дава да върши лека работа и осигурява подслон и храни на изтощения стар самотник.

От спалнята покрита галерия извеждаше в тъкачницата. Кристин се захвана за работа. При нея нямаше никой. Монахините от „Райн“ бяха прочути с производството на лен. Дните през лятото и есента, когато всички сестри и мирянки отиваха да се трудят на ленените ниви, бяха истински празник. Най-голяма радост носеше скубането на лена. В часовете, отредени за работа, монахините основно чистеха, предяха, тъчаха и шиеха църковни одежди от лен. Навремето под наставничеството на достопочтената Груа Гютормсдатер сестрите в Осло посвещаваха огромно старание на преписването и украсяването на книги и се учеха да извезват изкусно дрехи с копринена и златна нишка, но в Райнската обител не практикуваха такива занимания.

След малко чу с радост звуците на пробуждащия се живот в обителта. Сестрите — мирянки отиваха в готварницата, за да приготвят ядене за слугите. Монахините не докосваха храна и вода преди края на дневната литургия, освен ако не бяха болни. Камбаните известиха първия богослужебен час. Обикновено по това време Кристин влизаше в болничната стая, за да смени сестра Агата или друга монахиня. Клетата сестра Тюрид често лежеше там.

После започваше да се вълнува преди началото на утринната церемония на трапезата, която започваше след третия богослужебен час и след литургията за служителите на манастира. Всеки ден Кристин тръпнеше в радостно очакване на красивия тържествен ритуал. Трапезарията се помещаваше в дървена къща, но представляваше хубава зала. Там се хранеха всички жени от манастира. На горната маса седяха Кристин и три възрастни жени, потърсили убежище в обителта на старини също като нея, а абатисата заемаше почетното място между тях. Сестрите — мирянки се настаняваха на долната маса. След края на молитвата слугините внасяха закуската и всички започваха да се хранят и да пият мълчаливо, с тихи, благопристойни обноски. Често ритуалът им бе съпровождан от гласа на някоя сестра, която четеше от богослужебна книга. Ако хората по света можеха да сядат на трапезата и да се хранят с такова благоприличие, мислеше си Кристин, щяха да осъзнаят още по-ясно, че храната и напитките са дар от Бога, щяха да бъдат по-доброжелателни към ближните си и щяха по-рядко да проявяват алчност и себичност. Самата тя цял живот бе възприемала храненето по съвсем друг начин: на трапезата й сядаха буйни, шумни мъже, които се смееха и викаха, а кучетата се промъкваха под масата, протягаха муцуни към паниците и получаваха или кокал, или ритник, в зависимост от настроението на синовете й.

В обителта рядко идваха посетители. Случваше се оттук да мине някоя лодка с хора от господарските имения и да спре на брега, а мъже, жени, деца и младежи да се качат до „Райн“, за да видят своя роднина в манастира. Идваха наместници на абатисата в манастирските имения и в рибарските села, а понякога и пратеници от Таутра. На празниците, които се честваха особено тържествено на Света Богородица, Тяло и Кръв Христови и в деня на свети апостол Андрей — миряните от фиорда посещаваха църквата в манастира, но обикновено на литургиите освен монахините идваха само арендатори и работници от обителта, а те не заемаха много място в просторния храм.

Редовни посетители на манастира бяха бедняците, осланящи се на подаяния. Даваха им бира и храна по поръчение на богати покойници, дарили пари, за да им отслужват помен. Бедняците идваха в „Райн“ почти всеки ден, сядаха до стената на готварницата, ядяха и спираха монахините, за да им се оплачат от теглилата си. Из двора непрестанно сновяха болни, недъгави и прокажени. В околността имаше много страдащи от тази мъчителна болест, но по думите на абатисата хората в морските райони били предразположени към нея. Арендатори идваха да молят за облекчения и отсрочки на дълговете си и обясняваха многословно какви беди и трудности ги сполетели. Колкото по-окаяни и нещастни бяха тези хора, толкова по-открито и безсрамно описваха те положението си пред сестрите, предпочитаха да обвиняват другите за несретите си и лицемерно използваха богоугодни изрази. Затова не беше никак чудно, че в стаята за отдих и в тъкачницата монахините обикновено споделяха съчувствието си към съдбите на тези клетници. Когато монахините в съвета обсъждали сделки и подобни въпроси, разговорът често се отклонявал към участта на замесените хора, разкри сестра Тюрид на Кристин. От думите на сестрите Кристин забеляза, че дори и да познават положението само от думите на бедняците или на слугите — миряни, са склонни да повярват на казаното, независимо дали хората хвалят своите добродетели, или заклеймяват недостатъците на съседа си. В такива моменти Кристин с гняв си спомняше какви несправедливи обвинения отправяха срещу монахините неблагочестиви миряни, а дори и просещ монах в лицето на брат Арнгрим. Набеждаваха женските манастири, че са гнезда на зли езици и упрекваха сестрите, че алчно поглъщат слухове и развратни сквернословия. Същите хора, които идваха в обителта и надуваха главата на абатисата Рагнхил или на някоя сестра, проявила търпението да ги изслуша, порицаваха монахините, задето обсъждали помежду си всеки застигнал ги зов от света, който сами бяха избрали да напуснат. И тези клевети, и лъжите, че монахините тънат в разкош и чревоугодие, разпространяваха хора, които редовно получаваха закуската си от ръката на някоя сестра, а в това време Божиите слугини постеха, будуваха, молеха се и работеха, преди да се съберат на първото си тържествено хранене в трапезарията.

Кристин служеше на монахините с любов и страхопочитание във времето, предхождащо постижението й. Никога няма да стана добра монахиня, мислеше си тя. Беше разпиляла твърде много способността си за съсредоточаване и благочестие, но реши да стане смирена и предана Божия рабиня и да се уповава на милостта Му. Това се случваше през 1349 лето Господне. Прекара две години в Райнския манастир и преди Коледа се готвеше да приеме монашеския сан. Донесоха й радостната вест, че на церемонията ще присъстват и двамата и синове заедно със свитата на абат Юханес. Когато научил за намеренията на майка си, брат Бьоргюлф възкликнал:

— Сънят ми ще се осъществи! Тази година два пъти сънувах, че ще видим майка ни преди Коледа. Е, няма как да се случи съвсем същото, защото насън аз наистина я видях.

И брат Никулаус посрещнал новината с радост. До Кристин обаче стигнаха и други, смущаващи вести за първородния й син. Никулаус си позволил да се нахвърли върху неколцина селяни до областта Стайншер. Те враждували с манастира заради правото да ловят риба и когато една нощ монасите ги хванали как разрушават манастирския рибарник за сьомга, брат Никулаус пребил един мъж, хвърлил друг в реката и си навлякъл тежък грях, защото омърсил устата си с тежки клетви.

7.

Няколко дни по-късно Кристин заедно с няколко монахини и сестри — мирянки отиде в гората да лющят дървесни лишеи, от които добиваха зелено багрило. Тези лишеи се срещат рядко, растат най-вече по повалени от бурята дървета и по изсъхнали клони. Жените се пръснаха из гората и се изгубиха от поглед в мъглата.

От цяла седмица продължаваше това странно време: нямаше никакъв вятър, а над морето се стелеше необикновено гъста, оловносиня мъгла, която се вдигаше леко само в планините, колкото да увеличи малко видимостта в района. От време на време мъглата се сгъстяваше и преминаваше в ситен дъжд, друг път се проясняваше и слънцето блясваше като малко бяло петно сред потъналите в мъгла скали. Във въздуха тегнеше неизменна тежка задушлива горещина, нетипична за районите до фиорда, и то по това време на годината — оставаха два дни до Рождеството на Пресветата Богородица. Всички се питаха как да разтълкуват тези природни поличби.

Кристин се потеше в мъчителната влажна жега, а мисълта за тревожните вести от Нокве не й даваха да диша. Сега слезе в долния край на гората и започна да събира багрилни лишеи от оградата към пътя до морето. От мъглата се показа отец Айлив на кон. Свещеникът спря и размени с нея няколко думи за времето. Заговориха се и Кристин го попита чул ли е нещо за провинението на Нокве, макар да знаеше, че напразно се опитва да изкопчи нещо от свещеника: отец Айлив не обсъждаше въпросите, засягащи вътрешните дела на манастира на Таутра.

— Кристин, няма нужда да се притесняваш. Никулаус ще присъства на церемонията през зимата. Това ли те тревожи?

— Не само това, отче. Започвам да се опасявам, че синът ми няма призвание за монах.

— Нима се смяташ за достойна да се изказваш по такива въпроси? — попита я свещеникът със смръщени вежди.

Слезе от коня, завърза го за оградата и се подпря на нея. Погледна Кристин строго, изпитателно. Това не я смути да изрази мнението си:

— Опасявам се, че Нокве няма да преклони глава пред правилата на ордена. Той постъпи в манастира твърде млад, без да знае от какво се отрича и без да познава характера си. Всичко, което понесе по време на юношеството си — изгуби бащиното си наследство, стана свидетел на раздора между мен и Ерлен, а после преживя и смъртта на баща си — му отне желанието да живее в мирския свят. Ала не съм забелязала нещастията да са го направили смирен…

— Така ли? Никулаус не е първият монах, който мъчно привиква с дисциплината на иноческия живот. Той е избухлив и много млад. Преди да се отрече от света, не е имал възможността да разбере колко суров наставник е светът — суров като всеки господар, но при това безпощаден. Самата ти си го изпитала неведнъж, сестро… А дори Нокве да е постъпил в обителта повече заради брат си, отколкото от любов към своя Създател, въпреки това Бог няма да остави невъзнаградено решението му да се жертва заради брат си. Божията Майка Мария, която Нокве почита и обича от дете, някой ден ще му покаже недвусмислено, че синът й е дошъл на този свят, за да бъде брат на хората и да носи кръста им. Не — конят изпръхтя в гърдите му, свещеникът го помилва и продължи, сякаш говореше повече на себе си: — Още от невръстно дете моят Никулаус притежава удивителна дарба да люби и да страда. Има призванието да стане монах. А ти, Кристин — обърна се той към нея, — си преживяла доста и би следвало по-спокойно да се уповаваш на Всемогъщия Бог. Нима още не си разбрала, че Господ се грижи за всяка душа, докато душата не се отвърне от Него? Макар възрастна жена, ти продължаваш да разсъждаваш по детски. Когато под порива на желанията и самонадеяността си поемеш по пътища, които Бог е запретил на чадата Си, и претърпиш мъка и унижение, нима тогава Господ те наказва? Според теб ти ли наказваш децата си, ако пипнат врящия котел, до който си им забранила да припарват, и си изгорят ръката или ако въпреки предупрежденията ти тръгнат по тънкия лед, а той се пропука под краката им? Кристин, неведнъж крехкият лед се е пропуквал и под твоите крака — не проумя ли, че пропадаш в бездната всеки път, когато пуснеш Божията ръка, и Той те измъква от пропастта всеки път, когато Го призовеш. Нима любовта и кръвната връзка, която те свързваше с баща ти дори и когато му се противопоставяше и се опитваше да наложиш волята си над неговата, не ти носеше утеха и отрада, когато после се налагаше да вкусиш горчивия плод от неподчинението си? Още ли не си разбрала, сестро, Бог ти е помагал, когато Си му се молила, дори и когато не си се молила всеотдайно, от цялото си сърце, и ти е пращал повече, отколкото си искала. Ти обичаше Бог като родния си баща и макар понякога да не следваше Неговите заръки, винаги скърбеше, когато се откъснеше от Него. Той те осени с милостта Си, та сред плевелите, които пожъна от семената на непреклонната си воля, да израсте и жито. Бог прибра двама от синовете ти още докато бяха невинни деца. Бъди спокойна за тях. А останалите станаха добри хора, макар и да не поеха по пътя, който искаше ти. Сигурно и Лавранс си е мислил същото за теб… А що се отнася до съпруга ти… Бог да се смили над душата му. Зная колко силно го упрекваше ти в душата си заради безразсъдните му постъпки. За горда жена като теб не е било никак лесно да живееш с мисълта, че Ерлен Никулаусьон те е превел през позор, измяна и пролята кръв, след като си забелязала с какъв хладен разум действа той. Според мен ти успя да озаптиш Ерлен, защото беше постоянна и в любовта си към него, и в гнева и суровостта си. Ерлен оставаше сляп и невъзприемчив за всичко, но не и за онова, което беше свързано с теб. Бог да спаси душата му. Ерлен никога не си даде сметка колко тежки са греховете му, но все пак се разкайваше дълбоко и съжаляваше за прегрешенията си към теб. Да се надяваме, че поуката след тези преживявания му е послужила след смъртта му.

Кристин го изслуша, без да отрони дума. Отец Айлив не каза нищо повече, отвърза юздите, пожела й мирът да бъде с нея, възседна коня и препусна нататък.

Прибра се в манастира. Сестра Ингрид я посрещна на портата с вестта, че един от синовете й е дошъл да я посети. Скюле я чакал в приемната за гости.

Макар и увлечен в разговор с гребците, Скюле скочи на крака, щом зърна майка си на вратата. Синовете на Кристин винаги се движеха отривисто. Скюле имаше малка глава, гордо издигната над широките рамене, дълги крайници, елегантна фигура. Майката се насочи към него с грейнали от щастие очи, но се сепна и притаи дъх, когато забеляза лицето му — кой бе обезобразил така красивия й син?

Горната му устна беше премазана — явно някой я беше разбил, а после бе зараснала смачкана, увиснала и обезформена, прорязана от лъскав бял белег. Устата му изглеждаше изкривена и му придаваше леко подигравателно изражение. Носът му — също счупен — бе зараснал накриво. Скюле фъфлеше, защото един от предните му зъби беше избит, а друг — почернял, мъртъв.

Той се изчерви под майчиния си поглед:

— Май не успя да ме познаеш, а, майко? — позасмя се той и докосна устната си — би могло да бъде и случайно движение, а не преднамерен жест, за да посочи белега си.

— Сине, не сме разделени от толкова дълго време, че да не те позная — спокойно отговори Кристин и се усмихна невъзмутимо.

Скюле Ерленсьон бе пристигнал с лека лодка от Бьоргвин преди два дни. Носеше писма от Бярне Ерлингсьон за архиепископа и кралския ковчежник в Нидарус. Надвечер майката и синът слязоха да се разходят в градината под ясеновите дървета. Скюле разказа на майка си какво става с братята му. Лавранс още бил в Исландия. Майката изобщо не знаеше, че е отишъл там. Тогава Скюле й обясни, че миналата зима се видял с брат си на срещата на придворните. Лавранс бил там с Ямелт Халваршон. Понеже открай време искал да пътува по широкия свят, Лавранс постъпил на служба при епископа на Сколхолт в Исландия и заминал за там с него. За себе си Скюле разказа как с Бярне отишли в Швеция, а после и на поход в Русия. Майката мълчаливо клатеше глава: за пръв път чуваше и за това! На Скюле походът му харесал. Посетил старите приятели, за които баща му говорел толкова много: карелци, ингри, руснаци. Не, тази рана — символ на бойната му слава — не я получил по време на похода, засмя се той, а се сбил с някого. Мъжът, който му я нанесъл, вече нямал грижата да си търси прехрана. Скюле не показа особено желание да разказва подробно нито за белега, нито за похода. Сега служел на Бярне като предводител на конницата му. Рицарят обещал да му съдейства да си върне няколко имения, които баща му някога притежавал в долината на Оркла. Понастоящем тези земи били във владение на короната. Незнайно защо големите стоманеносиви очи на Скюле помръкнаха, когато й съобщи радостната вест.

— Смяташ, че на това обещание не може да се вярва ли? — попита майката.

— Напротив, напротив — поклати глава Скюле. — Тези дни ще уредят документите. Откакто постъпих на служба при Бярне, не се е случвало да не спази обещанията си. Нарича ме свой роднина и приятел. Моето положение в имението му напомня на положението на Юлв у нас — засмя се той, но усмивката изкриви още повече обезобразеното му лице.

И въпреки това Скюле, вече пораснал, притежаваше великолепно телосложение. Беше облечен в дрехи, скроени по последна мода: тесни чорапи и вталена котхарди, която стигаше само до бедрата му и беше закопчана с малки месингови копчета. Дрехата подчертаваше гъвкавите форми на тялото му с почти непристойна дързост. Все едно е по бельо, помисли си майката. Челото и красивите му очи си бяха същите.

— Какво ти тежи, синко? — осмели се да попита майката.

— Нищо, нищо.

Времето не му се нравело, призна той и потръпна. Слънцето залязвало незабележимо и оставяло причудлив, червено-кафяв оттенък в мъглата. А църквата, извисяваща се над дърветата в градината, изглеждала мрачна и очертанията й се размивали в кървавочервената мъгла. Докато гребели, във фиорда царяло пълно затишие. Смутен, Скюле дърпаше нервно дрехите си и разказа още за братята си.

През пролетта Бярне го изпратил по работа на юг и Скюле успял да се отбие при Ивар и при Гауте. Осведоми майка си за най-новото около тях. Ивар живеел добре. Имал две деца в „Рогнхайм“: Ерлен и Гамал, много хубави момчета.

— А в „Йорун“ тъкмо празнуваха кръщене. Юфрид и Гауте кръстиха новородената си дъщеря на теб, защото според тях си била мъртва за мирския свят. Юфрид се гордее, че си нейна свекърва. Смееш се, но нали сега не живееш при тях, Юфрид разбира колко хубаво звучи да говори за „моята свекърва Кристин Лаврансдатер“. Подарих на Кристин Гаутесдатер най-хубавия си златен пръстен, защото има прекрасни очи и ми прилича на теб.

Кристин се усмихна печално:

— Като те слушам, Скюле, започвам да си мисля, че синовете ми ме смятат за уважавана и прекрасна жена, каквито обикновено стават старците, след като ги погребат.

— Не говори така, майко — настоя разпалено той, а после се засмя: — Отлично знаеш: откакто се помним, с братята ми те смятаме за най-забележителната и великодушна жена, макар че неведнъж си ни задушавала под майчиното си крило, а ние размахвахме нашите силно в желанието си да отлетим от гнездото. Но се оказа права: от всички ни Гауте притежава дарбата на пълководец — през смях отбеляза той.

— Не ми се подигравай, Скюле — помоли Кристин, а по лицето й изби нежна младежка руменина.

Мъжът прихна:

— Вярно е, майко. Гауте Ерленсьон от „Йорун“ се е превърнал във влиятелен мъж в северните долини. След като открадна булката си, му се разнесе голяма слава — Скюле се смееше с цяло гърло, но смехът не красеше оскверненото му лице. — Хората съчиниха песен за него. В нея се пее, че Гауте отвлякъл момата с меч и нож и се сражавал с роднините й три дни на върха на могилата. В песента заслугата на рицар Сигюр, който устроил пищно тържество в „Сюнбю“ за сватбата и умилостивил роднините със злато и сребро, е приписана на Гауте, но макар и лъжа, никак не вреди на името му: Гауте владее цялата област, а Юфрид владее Гауте…

Кристин поклати глава с лека, тъжна усмивка, ала докато гледаше сина си, лицето й се подмлади. Скюле й приличаше на Ерлен. Младият воин със съсипаното лице явно бе наследил най-голямата част от жизнелюбието на бащата. Майката се чувстваше спокойна, защото Скюле рано взе съдбата си в собствените си ръце с хладнокръвна решителност. Кристин непрекъснато посрещаше със силен страх неблагоразумните прояви на синовете си и често се отнасяше към тях сурово, защото я глождеха опасения за здравето и живота им, но припомняйки си думите на отец Айлив от последния им разговор, майката изведнъж си даде сметка, че щеше да гледа с недоволство на децата си, ако бяха нерешителни и малодушни.

Кристин разпита Скюле за внука си, малкия Ерлен, но синът й не успял да му посвети много внимание: Ерлен бил здрав, хубав и винаги си постигал каквото си науми.

Зловещата кървавочервена светлина в мъглата избледня и над градината падна мрак. Църковните камбани забиха. Кристин и синът й се изправиха. Скюле я хвана за ръката:

— Майко, помниш ли как веднъж те ударих? В гнева си хвърлих една бухалка и тя те улучи по веждата. Сети ли се? Майко, докато сме само двамата, кажи ми дали си ми простила, без да таиш огорчение към мен?

Кристин въздъхна. Да, спомняше си случката. Поръча на близнаците да се качат до хижата на пасището и да свършат нещо, но когато излезе на двора, конят пасеше със самара на седлото, а синовете й тичаха и удряха топка с бухалките си. Тя ги смъмри строго, Скюле побесня и захвърли бухалката си. Но най-ясно в съзнанието й се бе запечатало друго: след като пострада, тя ходеше из къщи с подут клепач и почти затворено от отока око. Братята на виновника я гледаха съчувствено, а него — укоризнено и го отбягваха, все едно е прокажен. Нокве го наби безпощадно. Зад суровата подигравателна физиономия на Скюле кипеше инат и срам. Една вечер, когато майката се готвеше да си ляга, той се приближи тихо и безмълвно й целуна ръка. Тя погали рамото му, а той увисна на шията й и притисна лице о нейното. Бузата му — хладна, мека, още закръглена — носеше нежността на детската кожа. Този буен, избухлив хлапак беше още дете…

— Отдавна не ти се сърдя, Скюле. Сам Бог ми е свидетел, че не тая никакво огорчение и съм забравила за обидата. Простих ти от цялото си сърце, бъди сигурен, сине!

Кристин сложи ръка върху рамото му. Той хвана китката й и я стисна до болка. После се хвърли на врата й, изпълнен с искрена нежност, страх и стеснителност, както онзи път.

— Сине, какво ти става? — прошепна изплашена Кристин.

Скюле само поклати глава в мрака и я пусна. Тръгнаха към църквата.

По време на вечерната литургия Кристин се сети, че сутринта е забравила връхната дреха на сляпата Оса върху пейката пред дома на свещеника. След края на службата отиде да я вземе.

Под сводестата врата стояха отец Айлив с фенер в ръка и Скюле.

— Издъхна, когато поехме към пристана — долетя гласът на сина й, изпълнен с луда тревога и отчаяние.

— Кой?

Двамата мъже подскочиха от уплаха, когато я забелязаха.

— Един от екипажа ми — тихо отговори Скюле.

Кристин местеше неспокойно очи от единия към другия. На светлината от фенера зърна изопнатите им напрегнати лица и неволно нададе лек вик на уплаха. Свещеникът прехапа долната си устна. Брадичката му трепереше.

— Сине, по-добре кажи на майка си. Нека всички сме подготвени да понесем участта си, ако Господ иска да подложи и нашия народ на толкова жестоко…

Скюле само простена и продължи да мълчи. Отец Айлив продължи:

— Кристин, в Бьоргвин е избухнала епидемия: страшната смъртоносна зараза, която вилнее из целия свят и за която се носят ужасяващи слухове…

— Черната чума? — прошепна Кристин.

— Няма смисъл да ви описвам положението в Бьоргвин, каквото го видях, преди да потеглим оттам — увери ги Скюле. — Човек трябва да го съзре с очите си. Отначало Бярне взе крути мерки, за да потуши огнището на болестта, която избухна в стопанствата около манастира „Свети Йоан Кръстител“. Накара хората си да отцепят целия квартал Нурнес въпреки заплахите на монасите от манастира „Свети Архангел Михаил“, че ще го анатемосат. Пристигна английски кораб с болни моряци. Бярне им забрани да свалят товара си на сушата и да напускат борда на кораба. Целият екипаж измря и Бярне заповяда да ги хвърлят в морето. Но за беда вече бяха разтоварили част от стоките на борда, а през нощта хората от града тайно отмъкнали някои храни. Освен това монасите настояваха да пратят изповедник на умиращите. После заразата плъпна из целия град, смъртните случаи зачестиха и разбрахме, че е безсмислено да правим каквото и да е… Сега в града останаха само носачи на трупове. Всички избягаха, а епидемията се разпространява…

— Исусе Христе!

— Майко, помниш ли годината, когато в Сил имаше нашествие на лемингите? Навред по пътищата и по пътеките падаха мъртви животни, а труповете им гниеха в храстите и отравяха всички водоеми със смрад и зараза!

Той сключи ръце, а майката потръпна:

— Боже, смили се над нас! Слава на Бога и на Пресветата Дева, задето те изпратиха тук, сине.

Скюле скръцна със зъби в мрака:

— И ние така си помислихме, аз и хората ми, когато сутринта отплавахме и се насочихме към залива Воген. Но в пролива Мулдьосюн един от екипажа се разболя. След като почина, завързахме камъни на краката му и кръст на гърдите му, дадохме му дума да отслужим панихида за упокой на душата му и хвърлихме трупа му в морето. Бог да ни прощава. Но после се разболяха и други двама. Тях ги свалихме на сушата, за да получат последно причастие и да ги погребем по християнски. Човек няма как да избяга от съдбата си. Четвъртата жертва на чумата издъхна, докато пътувахме по реката, а петата — тази нощ…

— Необходимо ли е да се връщаш в града? — попита Кристин. — Остани тук.

Скюле поклати глава и се засмя безрадостно:

— О, няма никакво значение къде се намира човек. Безсмислено е да се страхуваме. Изплашеният е наполовина мъртъв. Де да бях на твоите години, майко!

— Човек остава пощаден от множество страдания, ако умре млад — тихо отбеляза Кристин.

— Майко, по-добре замълчи! Спомни си как си обичала живота на двайсет и три години. Нима тогава щеше с радост да се разделиш с бъдещето си?

След четиринайсет дни Кристин за пръв път видя болен от чума. До Райнската обител — неизвестно как, защото хората не излизаха от домовете си и не пускаха вътре непознати, а който срещнеше чужденец, се скриваше в гората или в храстите — стигнаха слухове, че смъртоносната зараза, която вилнее из Нидарус, плъзва из околността.

Една сутрин в манастира дойдоха двама рибари. Носеха болен мъж в платно. На зазоряване слезли до лодката си, но забелязали още една лодка до брега. Вътре лежал този човек в безсъзнание. Успял да завърже лодката си, но не и да стане от нея. Мъжът бил роден в къща близо до манастира, ала роднините му отишли да живеят другаде.

Умиращият лежеше в мокрото платно насред поляната в двора, а рибарите, малко по-далеч, разговаряха с отец Айлив.

Сестрите — мирянки и слугините побягнаха в къщите, а монахините се скупчиха до вратата на съвещателната зала — група разтреперани, изплашени, отчаяни възрастни жени.

Напред пристъпи абатисата Рагнхил: дребна, слаба старица с широко, сплеснато лице и малък кръгъл червен нос, приличащ на копче. Големите й светлокафяви очи бяха зачервени по краищата и винаги сълзяха.

— In nomine patris et filii et spiritus sancti20 — отчетливо произнесе тя и преглътна. — Отнесете го в странноприемницата.

Сестра Агата, най-възрастната монахиня, си проби път с лакти и без подкана последва абатисата и носачите. През нощта Кристин влезе при болния с лекарство, което приготви в килера. Сестра Агата я попита ще остане ли да наглежда огъня. Кристин се смяташе за доста обръгнала — свикнала беше с раждането и смъртта, а и бе виждала далеч по-страшни гледки. Мъчеше се да извика пред погледа си най-ужасяващото си зрително преживяване. Чумавият седеше изправен, защото имаше опасност да се задуши от кървавите храчки, които бликваха от устата му при всеки пристъп на кашлица. Сестра Агата го беше завързала с ремък през съсухрените, пожълтели гърди, покрити с рижави косми. Главата му клюмаше, лицето му придоби сивосинкавия цвят на олово, а тялото му се тресеше неистово. Монахинята спокойно четеше молитви и при всеки пристъп ставаше и придържаше с една ръка главата на клетника, а с другата — чаша под устата му. Той ръмжеше и въртеше ужасяващо очи от болка, а предсмъртните му викове, изтръгващи се от гърлото му, откъдето се подаваше почернелият му език, заглъхваха в жаловити стенания. Монахинята изпразваше съдържанието на чашата в огнището, Кристин хвърляше още хвойна. Изгарящите мокри съчки разнасяха из стаята парлив жълтеникав дим и в огнището лумваха съскащи пламъци. Сестра Агата намести възглавниците и чаршафа под гърба и мишниците на болния, избърса челото и покафенелите му изпръхнали устни с разтвор от оцет и го зави грижливо с мръсното одеяло. Всеки миг ще дойде краят на мъките му, прошепна тя на Кристин. Клетникът вече изстинал, а първо тялото му горяло като въглен. Отец Айлив се погрижил за душата му. Монахинята седна до умиращия, намести с език корена от блатен аир в бузата си и отново започна да се моли.

Кристин се опита да преодолее обзелия я вцепеняващ страх. Нали не за пръв път виждаше човек да умира от мъчителна смърт. Напразно: пред очите й бушуваше чумата — Божия гняв се стоварваше върху главите на хората заради наслоеното в душите им коравосърдечие, което единствен Всевишният бе способен да усети. Зави й се свят, все едно се люлееше върху море, където всичките й горчиви и ожесточени мисли се издигнаха като вълна над хилядите останали и се изляха в безсилно отчаяние и вопъл: „Господи, помогни ни, загиваме…“

През нощта в стаята дойде отец Айлив. Смъмри строго сестра Агата, задето не спазила предписанието му да си завърже пред устата и носа ленена кърпа, натопена в оцет. Монахинята измърмори ядосано, че кърпата няма да ги предпази от заразата, но двете с Кристин все пак изпълниха заръката му.

Спокойствието и решимостта на свещеника вдъхнаха кураж на Кристин или по-скоро събудиха чувство на неудобство у нея. Тя се престраши да напусне облака от хвойнов дим и се втурна да помага на сестра Агата. От болния се носеше задушлива смрад на нечистотии, на кръв, на вкиснала пот и на гнилоч. Парите не можеха да я потиснат. Кристин си спомни думите на Скюле за нашествието на умиращите леминги. За пореден път у нея проговори неистовото желание да избяга, макар да знаеше, че от чумата няма спасение. След като превъзмогна страха си и докосна умиращия, най-лошото свърши. Кристин се погрижи да облекчи мъките му, докато болният издъхна с почерняло лице.

Монахините организираха процесия с реликви от обителта, с кръстове и запалени свещи. Обиколиха църквата и манастирското възвишение. След тях вървеше всичко живо от околността. Но само след няколко дни почина жена от близко имение и гибелната зараза плъзна из всички домове.

Смъртта, ужасът и безизходицата потопиха хората в пълно безвремие. Ако някой си направеше труда да преброи дните, щеше да установи, че са изминали едва няколко седмици от началото на епидемията, но хората вече забравиха как изглеждаше животът им, преди чумата да започне да сее смърт из цялата страна. Така морякът не вижда брега, докато плава под попътен вятър в открито море. Сякаш всички забравиха, че допреди няколко седмици животът и редящите се един след друг работни дни бяха безопасни, а не белязани от неизбежна смърт, и не можеха да си представят как някой ден, ако не измрат всички, животът им отново ще тръгне постарому. „Всички ще умрем“, повтаряха мъжете, които идваха в манастира с малките си деца, останали без майки. Някои изричаха мрачното предположение безчувствено и сурово, други — през сълзи и ридания. Хората го повтаряха, когато молеха свещеника да посети умиращ техен роднина; когато носеха труповете в енорийската църква в подножието на склона и на гробището до манастирския храм. Често се налагаше хората сами да копаят гробове за близките си. Отец Айлив изпрати оцелелите слуги от обителта да ожънат зърното от манастирските ниви. Докато обикаляше околността, свещеникът подканваше стопаните да приберат реколтата в хамбарите и с дружни усилия да се грижат за добитъка, та да не загинат от глад, когато епидемията отмине.

Монахините от Райнската обител посрещнаха изпитанието безпомощно, но хладнокръвно. Установиха се в съвещателната зала, непрекъснато палеха огън в голямата камина, спяха и се хранеха там. Отец Айлив съветваше хората да паля такива огньове в именията и във всички домове, където има огнище, но сестрите от манастира се бояха от огъня: бяха слушали неведнъж ужасяващите разкази на по-възрастните монахини за пожара, избухнал преди трийсет години. Сестрите не спазваха установените часове за хранене и работа, а задълженията им се увеличиха, защото в манастира идваха деца и молеха за помощ и залък хляб. Непрекъснато прииждаха хора с болни роднини на ръце: най-вече заможни господари, които имаха възможност да си платят за погребение и за заупокойна служба в манастира, но и несретни, самотни бедняци без пукната пара, чиято единствена надежда за спасение бяха добросърдечните монахини. Останалите хора, нито много богати, нито много бедни, умираха в домовете си. В някои имения не остана жив човек. Монахините продължаваха да съблюдават богослужебните часове.

Първа от сестрите се разболя Инга — връстница на Кристин, около петдесетгодишна. Монахинята изпитваше неистов страх от смъртта и представляваше ужасяваща гледка. Смразяващите тръпки на чумата я застигнаха в църквата по време на литургия. Тя се сви на четири крака върху пода, а зъбите й тракаха, докато молеше Бог и Пречистата Дева да пощадят живота й. Само след миг сестра Инга пламна от изгаряща треска, започна да стене от болка, а от порите на кожата й изби кръв. Кристин изтръпна: сигурно и тя ще изгуби ума и дума от страх, когато удари часът й. Не я плашеше неизбежността на смъртта, а мъчителната агония, в която неминуемо издъхваха жертвите на чумата.

След това се разболя Рагнхил. Кристин често се питаше защо именно тази жена бе избрана за височайшата длъжност на абатиса: Рагнхил беше мълчалива, малко намусена старица, неука, наглед без забележителни духовни заложби. Но когато смъртта я беляза, Рагнхил показа, че е достойна да се нарича Христова невеста. При нея болестта протече с появата на отоци, но тя не позволи на духовните си чада дори веднъж да оголят старото й тяло. Накрая отокът под мишницата й достигна големината на ябълка. Подутини се появиха и под брадичката й. Уголемиха се и придобиха кървавочервен, а после и възчерен цвят. Причиняваха на абатисата адски болки и тя изгаряше от треска, но когато идваше в съзнание, Рагнхил служеше за пример с мъченическото си търпение, молеше Бог да прости греховете на чадата Си, отправяше горещи молитви за доброто на манастира и на дъщерите си, за здравето на всички болни и опечалени и за спасението на душите на умрелите. Дори отец Айлив се разплака след елеосвещението й. Иначе свещеникът проявяваше удивителна твърдост и неизчерпаемо усърдие въпреки нестихващите злочестини. Абатисата няколко пъти остави душата си в Божиите ръце и Го помоли да защити монахините. Изведнъж отоците по тялото й започнаха да се пукат, но това се оказа белег на подобрение. Както и по-късно хората имаха възможността да се убедят, онези, които получаваха подутини от болестта, често оздравяваха, но храчещите кръв ги очакваше сигурна гибел.

Достойното за подражание поведение на абатисата и фактът, че са свидетели как болен от чума оцелява, вдъхнаха нови сили и увереност на монахините. Сега те се принудиха да доят кравите и да чистят обора, да си приготвят храна и да носят хвойна и свежи клони, с които да прикадят помещенията. Сестрите вършеха всичко необходимо. Гледаха болните и им даваха лекарства. Свършиха запасите от териак и блатен аир. Монахините започнаха да раздават на хората джинджифил, чер пипер, шафран и оцет срещу заразата. Даваха им мляко и храна. Хлябът свърши и сестрите опекоха нов през нощта. Свършиха и билките, та се наложи хората да дъвчат шишарки от хвойна и борови иглички, за да се предпазят от чумата. Една след друга сестрите лягаха болни и издъхваха, а из натежалия въздух непрекъснато се разнасяха ударите на клепалата в манастирската и енорийската църква. Необичайната мъгла продължаваше да се стеле над фиорда, сякаш между нея и смъртоносната болест съществуваше взаимовръзка. От време на време пелената се превръщаше в тънка ледена покривка, започваха да се сипят ледени игли и да вали ситен полузаледен дъжд, а скреж сковаваше земята; после времето отново омекваше и падаше предишната странна мъгла. Обикновено над потока — водеше началото си от фиорда и прорязваше подобно на малка река ниските ливади в околността, а после се вливаше в соленоводно езеро на север от Райнската обител — летяха хиляди морски птици. Тази година обаче изчезнаха. Хората веднага забелязаха това и го сметнаха за лоша поличба. На мястото на морските птици долетяха цели пълчища гарвани. Черните птици кацаха по камъните около потъналото в мъгла езеро и из въздуха се разнасяше грозният им грак, а над гори и горички летяха необикновено големи ята свраки и огласяха окаяната земя с отвратителните си крясъци.

Кристин се сещаше за близките си: за синовете си, пръснати по целия свят, за внуците, които никога нямаше да види. Пред очите % се мяркаше златистата косица по врата на малкия Ерлен. Но скъпите й образи се губеха и избледняваха. В нещастието всички хора си станаха еднакво близки и далечни. Кристин не подвиваше крак през деня. Уменията й на сръчна къщовница, навикнала да върши всякаква работа, й бяха от голяма полза. Докато доеше кравите, изневиделица при нея се появяваха непознати, безпризорни деца. Тя дори не ги питаше откъде са и дали в домовете им е останал някой жив. Даваше им храна и ги водеше в капитулната зала или другаде, където гореше огън, а често ги слагаше да легнат в дормитория.

С изненада забелязваше, че в този критичен миг, когато повече от всякога бе необходимо хората да се отдадат на непрестанни молитви, самата тя рядко успяваше да постигне молитвено самовглъбение. Във всеки свободен миг Кристин коленичеше пред дарохранителницата в църквата, но от гърдите й се изтръгваха само безмълвни въздишки и безстрастно изречени молитви към Бог и святата Му Майка. Кристин не си даваше сметка, че навиците на монахиня, които придоби за последните две години, постепенно изчезват и тя все повече заприличва на някогашната стопанка. С всеки изминал ден броят на монахините се стопяваше неумолимо, традициите в обителта западаха, абатисата още линееше на легло, с частично парализиран език, а задълженията на здравите в обителта се множаха.

Един ден случайно научи, че Скюле все още е в Нидарус. Хората от екипажа му измрели или избягали и не успял да намери други. Не бил болен, но се отдал на разгулен живот. Немалко обезверени младежи намираха желаната утеха в забавленията. „Който се страхува, смъртта му е в кърпа вързана“, казваха те и удавяха тревогата в гуляи и запои, играеха на зарове, танцуваха и закачаха жените. В тези злощастни времена дори почтени градски съпруги и девойки от най-видните родове бягаха от домовете си. Знатните госпожи се веселяха в кръчми и странноприемници в компанията на уличници и отчаяни мъже. Боже, прости им, помоли се майката, ала сърцето й бе твърде изтощено от непрестанните грижи и тя нямаше сили да скърби повече.

Из околността плъзнаха тревожни вести за грехопадения заради всеобщото отчаяние. До манастира не стигаха почти никакви слухове, а и монахините нямаха време да се занимават с подобни разговори, но един ден отец Айлив, който неуморно посещаваше болни и умиращи, сподели с Кристин, че е настанало духовно разложение, по-страшно от физическото.

Една вечер всички оцелели в Райнския манастир се събраха до камината в съвещателната зала: четири монахини, две сестри — мирянки, стар коняр, невръстно момче, две просякини и няколко деца. На почетната пейка, над която голямо разпятие разпръскваше сумрака, лежеше абатисата, а до ръцете и краката й седяха сестра Кристин и сестра Тюрид.

От смъртта на последната издъхнала монахиня изминаха девет дни, а от пет дни в манастира и в близките къщи не беше умирал човек. По думите на отец Айлив чумата си отивала. За пръв път от близо три месеца над смълчаните, изморени хора в обителта се спусна благотворно спокойствие, усещане за сигурност и за уют. Старата сестра Турюн Марта пусна броеницата в скута си и хвана ръката на едно малко момиче, застанало до коляното й:

— Какво ще кажеш? Да, детето ми, убедихме се, че Божията Майка вече никога няма да отвърне милосърдния си лик от децата си.

— Не Дева Мария, а Хел21, сестро Турюн. След като й принесат в жертва невинен човек, ще напусне земите ни с греблото и с метлата си. Утре вече ще е далеч от тук.

— Какви ги говориш? — обезпокои се монахинята. — Пепел ти на езика, Магнхил, как смееш да изричаш такива безбожни думи! Заслужаваш да те напляскам едно хубаво…

— Кажи ни какво си видяла, Магнхил, и не се бой — подкани я сестра Кристин, останала без дъх от уплаха.

Кристин си спомни какво бе чувала от Осхил на младини: дяволът изкушавал нещастниците в злочестината си да прибегнат до грях, който праведен християнин не бива дори да изрича…

На смрачаване децата ходили в горичката до енорийската църква и неколцина от момчетата се отбили в близката землянка. Там подслушали разговора на мъже, които се съвещавали. Явно хванали малкия Туре, син на Стайнюлв от крайбрежието, и тази нощ се канели да го принесат в жертва на Чумната повелителка, Хел. Децата се надпреварваха да обясняват какво са видели, горди, че са съумели да привлекат вниманието на възрастните. Изобщо не им хрумваше да съчувстват на клетия Туре. Той беше бездомник и просеше из околността, но не и в манастира. Когато отец Айлив или някой пратеник на абатисата потърсеше майка му, тя бягаше или отказваше да говори с тях, без значение дали се обръщаха към нея ласкаво, или сурово. Майката на Туре скита из улиците на Нидарус десет години, но пипна лоша болест и погрозня. Вече не можеше да си изкарва прехраната, както бе свикнала, и дойде да живее в колиба до брега. Още се намираха просяци, желаещи да споделят постелята й. Дори тя не знаеше кой е бащата на сина й.

— Трябва да отидем там — настоя Кристин. — Не можем да стоим със скръстени ръце, докато християни продават душите си на дявола пред вратата ни.

Монахините простенаха. Тези мъже били най-бруталните и безбожни грубияни в околността, а върлуващата болест ги превърнала в истински изчадия. Ех, ако отец Айлив беше тук, жалваха се сестрите. По време на чумната епидемия свещеникът посрещаше с твърдост какви ли не изпитания и монахините свикнаха да го молят за помощ при всяка трудност.

Кристин закърши ръце:

— Ако тръгна сама… Майко, разрешавате ли ми да отида?

Абатисата стисна ръката й до болка. Възрастната жена с парализиран език се изправи и поиска с жестове да я облекат за излизане и да й дадат златния кръст — белег на височайшето й положение — и тоягата. Хвана под ръка Кристин — най-младата и най-издръжливата сред жените. Всички монахини ги последваха.

През малката стая между капитулната зала и църковния хор излязоха в мразовитата зимна нощ. Достопочтената Рагнхил се разтрепери от студ и зъбите й затракаха. Дори и след като болестта й отшумя, абатисата се потеше обилно, а раните от спуканите отоци още не бяха зараснали и всяка крачка вероятно й причиняваше силна болка. Тя обаче изръмжа ядосано и поклати отрицателно глава, когато сестрите започнаха да я увещават да се върне. Абатисата само стисна още по-здраво ръката на Кристин и тръгна из градината, разтърсвана от ледени тръпки. Очите на жените привикнаха с мрака и те забелязаха под краката си леките отблясъци на окапалите листа. От облачното небе над голите корони на дърветата също падаше слаба светлина. Стичаха се студени капки, а при повеите на вятъра се разнасяше леко шумолене. От фиорда се изтръгна тежък грохот, сякаш въздишка, и се разнесе към брега отвъд възвишението.

В подножието на градината имаше малка порта. Сестрите изтръпнаха при пронизителното скърцане на ръждясалото мандало, което Кристин с мъка успя да повдигне. Монахините продължиха да вървят през горичката към енорийската църква. Вече зърнаха очертанията на намазаната с катран ограда — по-черна от мрака — а бледата светлина от облаците над хребета от другия бряг на езерото им откри покрива, малката кула на билото с животинските глави и кръста на върха.

На гробището определено имаше хора. Монахините усещаха присъствието им, без да ги чуват. Появи се слаба светлина като от фенер, забит в земята. Потопиха се в мрака.

Монахините се скупчиха една до друга и едва доловимо раздвижиха устни в молитва, направиха няколко крачки, спряха, ослушаха се и отново тръгнаха. Почти стигнаха до портата към гробището. От тъмнината се разнесе тънък детски глас:

— Ау, ау, засипахте ми хляба с пръст!

Кристин веднага пусна ръката на абатисата, втурна се напред и мина през портата. Избута няколко тъмни мъжки гърбове, препъна се в купчината пръст и застана до ръба на изкопания гроб. Коленичи, наведе се напред и издърпа малкото момче, а то продължаваше да хленчи, задето върху хубавия хляб, който му бяха дали, за да не мърда от гроба, паднала пръст.

Мъжете онемяха от уплаха и понечиха да побягнат. Някои пристъпваха от крак на крак. Кристин видя стъпалата им на светлината от фенера на земята. Стори й се, че един от тях е готов да й се нахвърли, но забелязали сиво-белите раса на монахините, мъжете замръзнаха по местата си в пълно безсилие.

Кристин взе детето на ръце и понеже малкият не спираше да плаче, тя го остави на земята, избърса хляба и му го подаде:

— Ето, яж. Вече няма пръст. Вървете си по домовете — обърна се тя към злосторниците. — Прибирайте се и благодарете на Господ, задето ви изпрати избавление, преди да извършите престъпление, което не може да се изкупи лесно.

Кристин им говореше като стопанка на слугите си — меко, но с увереността, че няма да й се противопоставят. Неколцина от мъжете машинално се отправиха към портата, но един изкрещя:

— Я почакайте малко! Нима не разбирате, че се касае за живота ни? Можем да изгубим всичко, което имаме, след като тези гнусни монахини си напъхаха носовете в нашите дела! Не бива да ги пускаме, защото ще разнесат какво сме правили.

Другарите му не помръднаха от местата си, а сестра Агата нададе пронизителен писък и се развика през сълзи:

— О, сладки ми Исусе, годенико мой! Благодаря ти, задето удостояваш нас, твоите рабини, с честта да загинем с името Ти на уста!

Достопочтената Рагнхил я избута грубо зад гърба си, пристъпи напред и вдигна фенера от земята. Никой не посмя да й попречи. Когато се изправи, златният кръст на гърдите й проблесна. Подпирайки се на тоягата, абатисата освети с фенера мъжете един по един, като кимаше на всеки поотделно. После даде на Кристин знак да говори вместо нея.

— Скъпи братя, вървете си спокойно. Можете да разчитате, че достопочтената майка и тези благочестиви сестри ще се смилят над вас, колкото им позволява съвестта им пред Бога и дълга да пазят ревниво честта на Неговата църква. Моля ви да ни направите път, за да помогнем на това дете и да се върнем към работата си.

Злодеите я гледаха нерешително. Един мъж изкрещя в безпределно отчаяние:

— Не е ли по-добре да пожертваме един, отколкото да загинем всички? Това момче няма ни баща, ни майка…

— Христос му е баща. По-добре да загинем всички, отколкото да нараним едно от децата Му…

Мъжът, който се бе обадил пръв, отново се одързости:

— Я внимавай какви ги плещиш или ще ти натикам глупавите думи обратно в устата с ей този нож — той го размаха във въздуха. — Прибирайте се в манастира, лягайте, молете се на свещеника ви да ви утеши и си дръжте езика зад зъбите, защото в противен случай — кълна се в Сатаната — ще ви стане ясно колко жестока грешка сте допуснали в желанието си да се месите в делата ни…

— Той ще те чуе и без да викаш с всичка сила, Арнтур. Сигурно е някъде наблизо — спокойно отбеляза Кристин.

Някои от мъжете се изплашиха и се присламчиха до абатисата, която държеше фенера.

— Щеше да бъде пагубно и за нас, и за вас, ако си бяхме останали вкъщи, докато вие си просехте място в огнената пещ на ада.

Но мъжът на име Арнтур продължи да ругае ожесточено и да беснее от гняв. Кристин знаеше, че той ненавижда монахините, защото баща му се принудил да ипотекира имота си на обителта, след като го осъдили на сурова глоба за убийство и кръвосмешение с братовчедката на съпругата си. Сега Арнтур продължаваше да сипе най-долни лъжи за сестрите, обвиняваше ги в черни грехове и изказваше несправедливи подозрения, каквито само нечестивият би могъл да всели в мислите му.

Клетите монахини наведоха ужасени глави пред безогледните му хули, а от очите им рукнаха сълзи, но не помръднаха от местата си, наобиколили старата абатиса, а тя държеше фенера насочен срещу мъжа и наблюдаваше спокойно яростния му пристъп.

Но душата на Кристин накипя от гняв и тя избухна:

— Замълчи! Ума си ли изгуби или Господ те е поразил със слепота? Как смеем ние с вас да се жалваме заради Божието наказание, след като сме видели как Неговите невести се изправят срещу меча, изваден заради грехопадението на света! Христовите невести бдяха и се молеха, докато ние вършехме грехове и забравяхме Създателя ни всеки ден. Те се затваряха в молитвената си крепост, а ние скитахме по света, подгонени от алчността си да притежаваме всякакви богатства, подвластни на желанията и на гнева си. Но сестрите излязоха сред нас, когато ангелът на смъртта слезе при нас. Монахините прибираха болните, беззащитните и гладните. Чумата отне живота на дванайсет сестри, знаете отлично. Нито една не се поколеба да изпълни дълга си, нито една не се отказа да се моли за спасението на всички ни със сестринска любов, докато езикът изсъхна в устата й, а от жилите й изтече и последната капка кръв.

— Много хубаво говориш за себе си и за себеподобните си…

— Аз съм като теб — изкрещя тя извън кожата си от гняв. — Не съм от тези светици, една от вас съм.

— Много смирена стана — подигравателно отбеляза Арнтур. — Май се изплаши. Още малко и ще се изкараш същата като майката на това момче.

— Нека Господ отсъди. Той умря и заради нея, и заради мен. Вижда какви сме. Къде е Стайнюн?

— Отиди в бараката й и ще я намериш — отвърна Арнтур.

— Някой трябва да съобщи на клетата жена, че детето й е при нас — обърна се Кристин към монахините. — Утре ще я посетим.

Арнтур се ухили зловещо, но един от останалите мъже не се сдържа:

— Не, не… Стайнюн е мъртва. Преди четиринайсет дни Бярне я напусна и залости вратата. Тогава тя агонизираше…

— Нима…

Кристин се вторачи ужасена в мъжете.

— Никой ли не повика свещеник при умиращата? Трупът… още ли… е там? Нима никой не се е смилил над клетницата и не я е погребал в осветена земя? А вие искахте да убиете детето й…

Ужасът на Кристин се предаде на мъжете и те, обезумели от страх и срам, започнаха да се надвикват. Извиси се нечий глас:

— Ами отиди ти да я погребеш, сестро!

— Добре, кой от вас ще ме придружи?

Всички млъкнаха.

— Отиди сама — извика Арнтур.

— Утре, веднага след изгрев-слънце, ще я вземем, Арнтур. Лично ще платя за погребение и за заупокойна литургия.

— Отиди сега, още тази нощ! Само така ще ти повярвам, че душите ви преливат от святост и добродетел.

Арнтур тикна лицето си точно пред нейното. Кристин вдигна юмрук и проплака от гняв и страх.

Рагнхил се приближи и застана до Кристин. Мъчеше се да отрони няколко думи. Монахините обещаха на Арнтур да се погрижат за тялото на следващия ден, но сякаш самият дявол се бе вселил в главата на този мъж. Продължи да настоява:

— Отиди, щом искаш да повярваме в Божието милосърдие.

Кристин вирна брадичка, пребледняла и вцепенена от напрежение:

— Ще отида.

Подаде детето на сестра Турюн, изблъска мъжете и хукна към портата, като се препъваше в купчини пръст и неравности, а монахините се втурнаха след нея с жални викове. Сестра Агата я заклеваше да почака, искала да я придружи. Абатисата размаха свити пестници, за да накара Кристин да спре, но тя направо не беше на себе си…

В мрака до портата на гробището настана суматоха. Разнесе се гласът на отец Айлив, който питаше защо са се събрали толкова хора. Свещеникът се показа на светлото, а в ръката му проблесна брадва. Монахините се скупчиха около него, мъжете побързаха да се скрият в тъмното, но на портата ги пресрещна мъж с меч в ръка. Вдигна се врява, задрънчаха оръжия. Отец Айлив предупреди:

— Горко му на онзи, който се осмели да оскверни гробищния покой!

Разнесоха се викове: мъжът с меча бил най-силният ковач в града. След малко до Кристин се доближи висок широкоплещест мъж с прошарени коси: Юлв Халдуршон.

Свещеникът му върна брадвата и взе Туре от сестра Турюн.

— Минава полунощ, но предпочитам всички да дойдете в мен в църквата. Искам да изгладим спора ви още тази нощ.

И монахините, и мъжете незабавно му се подчиниха. Поеха по пътя, ала една от женските фигури, облечени в сиви одежди, се отдели от останалите и тръгна по горската пътека. Свещеникът я повика. Гласът на Кристин отговори от мрака — тя вече беше успяла да се отдалечи:

— Не мога да дойда, отче, преди да съм изпълнила обещанието си.

Свещеникът и още неколцина хукнаха след нея и я настигнаха. Тя се облегна на оградата. Отец Айлив вдигна фенера и освети лицето й, пребледняло като платно.

Вгледа се в очите й: не, не беше изгубила разсъдъка си, както си помисли той.

— Прибери се с нас, Кристин. Утре ще те придружим. Лично ще дойда с теб…

— Дадох дума. Не мога да се прибера, отче. Първо трябва да спазя обещанието си.

Свещеникът помълча, после отвърна тихо:

— Вероятно си права. Отивай, сестро, и Бог да те пази.

Мракът погълна сивия силует на Кристин.

Юлв Халдуршон се изравни с нея.

— Върни се. Не съм те молила да идваш с мен — рязко му рече тя на пресекулки.

— Кристин, господарке. Нима още не си разбрала, че правя някои неща, без да ме молиш или да ми нареждаш — засмя се тихо той. — А доколкото виждам, не си осъзнала и друго: невинаги имаш сили да изпълниш онова, с което си се нагърбила. Сега ще ти помогна да понесеш бремето си.

Боровата гора шумолеше над главите им, а повеите на вятъра донасяха прибоя на вълните и го отнасяха. Вървяха в непрогледен мрак. След малко Юлв подхвана:

— И преди се е случвало да те следвам през нощта, Кристин. Затова си позволих да го направя и този път…

Тя дишаше тежко и запъхтяно. Спъна се и Юлв я хвана. После я поведе за ръка. Забеляза, че тя плаче, и я попита какво й е.

— Мъчно ми е, защото се сетих колко всеотдаен и верен си бил винаги към нас, Юлв. Направо нямам думи… Зная, правеше всичко това от любов към Ерлен, но ми се струва, че прояви незаслужено снизхождение към мен, след като разбра каква жена съм.

— Кристин, обичах те, както обичах Ерлен.

Юлв млъкна, силно развълнуван.

— Затова дойдох тук със свито сърце — продължи той. — Нося ти скръбни вести, които не зная как да ти поднеса. Дано Бог ти даде сили да ги понесеш, Кристин.

— Да не е станало нещо със Скюле? — попита тихо тя. — Мъртъв ли е?

— Не, видях го вчера, здрав е. Сега в града няма много смъртни случаи, но сутринта ми донесоха вести от остров Таутра.

Юлв чу тежката й въздишка.

— Починали са преди десет дни. В целия манастир оцелели само четирима монаси, а островът е обезлюден.

Тук гората свършваше. Над равната шир пред очите им се разнасяше бученето на морето и свистенето на вятъра. Някъде в мрака проблесна нещо бяло — в малкия залив се разби вълна и пяната се разля по светлия пясъчен насип.

— Стайнюн живее тук — посочи Кристин.

Юлв усети, че цялата се тресе. Стисна ръката й:

— Сама реши да се заемеш с това. Не го забравяй и не губи самообладание.

Кристин му отговори с неестествено тънък, писклив глас, който вятърът отнесе надалеч:

— Сега сънят на Бьоргюлф ще се сбъдне: осланям се на Божията милост и на милосърдието на Неговата Майка.

Юлв се помъчи да види лицето й, но мракът му попречи. Тръгнаха по брега, оголен от отлива. На места ивицата се стесняваше и водата заливаше сушата до краката им. Стъпваха по купчини водорасли и големи камъни. След известно време зърнаха очертанията на схлупена къща до пясъчния насип.

— Изчакай ме тук — заръча й Юлв.

Приближи се и удари с рамо вратата. Счупи върбовите панти и отново я блъсна. Вратата падна в стаята и Юлв потъна в черната бърлога.

Тази нощ не духаше силен вятър, ала в непрогледната тъмнина Кристин виждаше само изчезващите почти мигновено разпенени гребени в морето, разбиващите се в брега вълни и черната къщурка до насипа. Струваше й се, че се намира в бърлогата на нощта, в преддверието на смъртта. Грохотът на прибоя и шумоленето на водата, която се отдръпваше между камъните, се сливаше с бучащата в главата й кръв. Сякаш тялото й всеки миг щеше да се разпадна като ведро на парчета. Нещо в гърдите й напираше да ги пръсне. Усещаше главата си куха, празна и пробита, а повеите на вятъра я обгръщаха и я пронизваха цяла. С учудващо равнодушие Кристин установи, че се е заразила от чумата, но очакваше ярки светлини да разпръснат мрака и да заглушат рева на морето, а тя да загине в плен на ужаса. Вдигна си качулката, която вятърът бе свалил, загърна се грижливо в черното си монашеско наметало и сключи ръце, но устните й не изрекоха молитвени слова. Душата й се мъчеше да напусне тялото й, превърнало се в съборетина, и при всяко вдишване усещаше режеща болка.

В къщурката се мерна пламък. След малко Юлв Халдуршон извика:

— Ела да ми светиш, Кристин.

Показа се на вратата и й подаде запалена главня.

Въпреки че стените на къщурката не бяха уплътнени, а вратата стоеше отворена, смрадта от разлагащото се тяло я задуши. Кристин прекрачи прага с широко отворени очи и полуразкрехнати устни. Челюстите й се вцепениха и тя затърси с поглед умрялата. Върху пръстения под в ъгъла лежеше продълговата фигура, завита в наметката на Юлв.

Той откърти няколко дъски от стаята и сложи вратата върху тях. Докато обсипваше негодните инструменти с ругатни, мъжът проби с тънката си брадва и с камата резки и дупки и се помъчи да закрепи вратата върху дъските. Няколко пъти я стрелна с поглед, а мрачното му, обрасло с прошарена брада лице се сгърчи в болезнена гримаса.

— Питам се как си представяше, че ще успееш да свършиш това съвсем сама? — попита той, надвесен над вратата.

Погледна я крадешком, но вкамененото й безжизнено лице не помръдна зад червеникавата светлина от главнята. Лице на мъртва или луда.

— Ще ми кажеш ли, Кристин? — засмя се грубовато той, но не получи отговор. — Струва ми се редно да прочетеш някоя молитва.

И тя зачете с равен, беззвучен глас:

— Pater noster gui es in celis. Adveniat regnum tuum. Fiat voluntas tua sicut in celo et in terra22 — и се запъна.

Юлв я погледна и продължи:

— Panem nostrum quotidianum da nobis hodie.23

Довърши молитвата бързо, без да се колебае, приближи се до трупа и го прекръсти, а после решително го положи върху носилката, която скова.

— Ти ще вървиш отпред — нареди той. — Ще ти тежи малко повече, но няма да усещаш смрадта. Хвърли главнята. Без нея ще виждаме по-добре. Внимавай да не се спънеш, Кристин, защото нямам желание да пипам пак това окаяно тяло.

Нестихващата болка в гърдите й се разбунтува яростно, когато носилката легна върху плещите й. Гърдите й отказваха да поемат тежестта, но тя стисна зъби. Докато вървяха покрай брега, не усещаше смрадта.

— Тук ще се наложи първо да пренеса покойницата, а после носилката — прецени Юлв, когато стигнаха до стръмния склон.

— Можем да вървим и така. Там, където возят водораслите с шейни, наклонът не е толкова голям.

Гласът на Кристин прозвуча спокойно и овладяно. Юлв, плувнал в пот и разтреперан от тревога, се успокои, защото се опасяваше, че си е изгубила разсъдъка.

Вървяха с мъка по песъчливата пътека през равнината в посока към боровата гора. Усещаха се повеите на вятъра, но вече много по-слабо, отколкото на брега. Отдалечаваха се все повече и повече от грохота на морето, а Кристин имаше чувството, че се прибира у дома след разтърсващ кошмар в мрак, надминаващ всякакви граници. Пътеката минаваше покрай белеещо се поле с ръж. Никой не го бе ожънал. Мирисът му и гледката на повалените стъбла я приветстваха с добре дошла и очите й се наляха със сълзи на сестринско умиление. Тя се прибираше у дома, в обществото на живите и мъртвите, след пътуване, изпълнено с ужас и безизходица.

Когато вятърът задухаше в гърба й, я пъхваше противната миризма на разложена плът, но много по-слабо отколкото в къщурката. Просторът беше напоен със свеж, влажен и прохладен въздух.

Над мисълта за ужасния товар върху плещите й надделяваше спокойното съзнание, че зад нея върви Юлв Халдуршон и я закриля от преживяния наяве кошмар, който отшумяваше с всяка крачка.

Стигнаха края на боровата гора и съзряха пламъци.

— Дошли са да ни посрещнат — рече Юлв.

Срещу тях идваха мъже с факли, фенери и носилка с погребален саван. Сред тях беше и отец Айлив. За своя изненада Кристин разпозна и лицата на неколцина от злодеите, облени в сълзи. Мъжете свалиха товара от раменете й, а тя едва не се строполи. Отец Айлив протегна ръка да я подкрепи, но тя се отдръпна:

— Не ме докосвайте, не се приближавайте до мен. Заразата е в кръвта ми, усещам я…

Свещеникът все пак я хвана за рамото.

— Сестро, спомни си за своя утеха какво е казал нашият Господ Бог: „Каквото сторите на най-нисшия, братя, го сторвате и на Мен“.

Кристин се вторачи в свещеника, а после отмести поглед към мъжете, които вдигнаха покойницата от носилката на Юлв и я положиха на другата. Наметката се свлече и откри върха на износена обувка, мокра и тъмна под светлината от факлите.

Кристин се приближи, коленичи до носилката и долепи устни до обувката:

— Бог да те благослови, сестро. Дано Господ зарадва душата ти в небесния Си чертог и осени с милостта Си всички нас, потънали в мрака…

След това някой сякаш изсмука живителните й сили и изтръгна със сила нещо дълбоко вкоренено във всяка фибра на тялото й чак до върха на пръстите. Прониза я неописуема болка. Напиращата в гърдите й стихия нахлу в гърлото й. Устата й се изпълни с кръв и вкус на сол и ръждива мед. Само след миг лъскавата тъмна течност се просмука в расото й. Исусе, нима в тялото на една старица има толкова много кръв, помисли си тя.

Юлв Халдуршон я взе на ръце и я понесе към манастира. На вратата се появиха монахините. Следваха ги миряни със запалени свещи. Кристин не беше в пълно съзнание, но усети как Юлв я пренесе през вратата, поддържайки я, и варосаното помещение със сводест таван се изпълни с трепкащата светлина на жълти пламъци от свещи и от алени факли, а стъпките на множеството отекнаха като на вълните. Ала умиращата възприе светлината като немощния отблясък на отиващия си от нея живот, а тропотът на стъпките върху плочите й заприлича на шума от реките на смъртта, които се издигат да я погълнат.

После светлината от свещите се разпръсна в по-голямо помещение. Кристин отново се озова под откритото мрачно небе на двора. Светлината трепкаше по сива каменна стена с огромни пиластри и високи прозорци — църквата. Някой я носеше на ръце. Пак Юлв. Сега обаче той се сливаше с всички, които я носеха. Обгърна с ръце тила му и притисна буза о обраслия му с брада врат. Почувства се като дете, сякаш отново се сгуши в баща си, но същевременно имаше усещането, че самата тя прегръща дете. Зад тъмната глава на Юлв блестеше червена светлина — отблясъци от огъня, който подхранва любовта.

Малко по-късно Кристин отвори очи. Вече осъзнаваше ясно какво се случва наоколо. Лежеше с повдигната глава в дормитория. Над нея се надвеси монахиня с ленена кърпа на устата. Кристин долови мирис на оцет. По очите и по малката червена брадавица на челото позна сестра Агнес. Беше се развиделило. През малкия прозорец нахлуваше ясна сивкава светлина.

Нищо не я болеше. Беше плувнала в пот и изпитваше непреодолима умора и слабост. При всяко вдишване я прорязваше болка в гърдите. Жадно изгълта отварата, поднесена й от сестра Агнес. Зъзнеше от студ…

Кристин отпусна глава върху възглавниците и си припомни случилото се. Събитията вече не бяха обвити в странната нереалност от снощи. Явно не съм била на себе си, призна си наум тя. Но беше доволна, задето извърши добро дело: спаси живота на малкото момче и попречи на клетниците да си навлекат такъв тежък грях на душата. От нея се очакваше да ликува от радост, защото й се удаде възможността да извърши добрина непосредствено преди смъртта си, ала Кристин нямаше сили да се зарадва толкова бурно. По-скоро изпитваше удовлетворението, което изпитваше и в „Йорун“, когато вечер се отпускаше в леглото си, изморена от свършената през деня работа. Трябва да благодари на Юлв.

Сигурно несъзнателно спомена името му, защото той се приближи до леглото й. Тя му подаде ръка, а той я пое и я стисна силно в своята. Умиращата се размърда неспокойно, ръцете й зашариха по гънките на дрехата над гърдите й.

— Какво има, Кристин? — попита Юлв.

— Кръстът — прошепна тя и извади позлатения кръст на баща си.

Вчера обеща да направи дарение за клетата душа на Стайнюлв. Тогава съвсем забрави, че вече не притежава нищо. Този кръст — подарък от Лавранс — и венчалният пръстен, който още носеше на ръката си, бяха единствената й собственост. Кристин свали пръстена и го огледа. Той натежа в ръката й. Беше от чисто злато, инкрустиран с големи червени камъни. Ерлен, помисли си тя, и реши да дари пръстена. Не знаеше защо, просто така го почувства. Затвори очи с измъчено изражение и го подаде на Юлв.

— На кого го наричаш? — попита тихо той и понеже не получи отговор, предположи: — На Скюле ли да го дам?

Кристин тръсна глава, без да отваря очи.

— На Стайнюн. Обещах… да осигуря заупокойни служби за душата й…

Кристин отвори очи и погледна пръстена в тъмната шепа на ковача. От очите й рукна порой от сълзи. Едва сега проумя какво означава този пръстен за нея. Той я обрече на живот, който предизвикваше силното й негодувание, бунт и отпор, ала въпреки това тя обичаше живота си и се радваше и на лошото, и на хубавото. Винаги й се струваше непоносима мисълта да върне живота си на Господ. Беше готова ежедневно да се жертва за този живот и да понася несгодите му, без да съжалява.

Юлв размени няколко думи с монахинята, но Кристин не разбра какво си казаха. Поиска да вдигне ръка и да избърше очите си, ала силите не й стигнаха. Дланта й остана отпусната върху гърдите. Ръката й се струваше ужасно тежка, а костите я боляха. Сякаш пръстенът още стоеше на пръста й. Главата й се замая. Изпитваше силна потребност да разбере дали са свалили пръстена от ръката й, или е сънувала. Вече не беше сигурна кое от случилото се през нощта е истина и кое — сън: детето в гроба, черното море с бързите леки проблясъци на вълните, трупа върху носилката… Не можеше да отвори очи.

— Сестро — прошепна монахинята. — Не заспивай. Юлв отиде да доведе свещеника.

Кристин се разбуди веднага и се втренчи в ръката си. Златният пръстен го нямаше, а на средния й пръст, където стоеше той, остана петно. Върху покафенялата й загрубяла кожа се виждаше ясно тънък бял кръг. Стори й се, че вижда и две леки вдлъбнатини от рубините от двете страни на петното, а плочката на пръстена с гравирания свещен знак на Дева Мария бе отпечатала буквата „М“ върху кожата й.

Последната ясна мисъл, която се оформи в главата й, беше, че ще умре, преди този отпечатък да се е изличил. Това прозрение я изпълни с щастие. За нея си оставаше неразгадаема мистерия защо Господ цял живот неотклонно бдеше над нея и я обсипваше с любов. Въпреки своеволието й, въпреки непокорната й душа, неразривно свързана със земната кал, част от тази Божия любов остана в нея, топлеше я както слънцето топли земята, и я дари с благодатни плодове, които нито изпепеляващият любовен огън, нито бурната ярост на плътската любов са в състояние да унищожат. Кристин живя като опърничава, непокорна Божия слугиня, често се молеше без искрен молитвен плам в душата и без всеотдайност в сърцето, проявяваше леност и немарливост, липсваше й търпение да понася порицанията Му и последователност в действията. И въпреки това Той не я изостави, а под блестящия й златен пръстен тайно бе отбелязано, че тя е Негова рабиня, притежание на Небесния господар, Който пристигна в светите ръце на отец Айлив, за да й донесе свобода и спасение.

Веднага след като свещеникът помаза умиращата с елей и й даде последно причастие, Кристин Лаврансдатер изгуби съзнание. От гърлото й течеше кръв, а тялото й изгаряше в треска. Свещеникът предупреди монахините, че краят й наближава. От време на време клетницата идваше за малко на себе си и виждаше лицата на отец Айлив, на сестрите, на абатисата, на Юлв. Мъчеше се да им покаже, че ги познава, че им е благодарна, задето бдят край смъртния й одър. Те обаче само виждаха как болната мята неспокойно ръце в агонията си.

Веднъж пред очите на Кристин се мярна лицето на Мюнан. Малкият й син надникна пред открехнатата врата и се изгуби. Майката се взираше натам с надежда момчето отново да провре глава, ала вместо Мюнан се появи достопочтената Рагнхил и избърса лицето й с мокра кърпа. Кристин изпита известно облекчение. После всичко се изгуби в тъмночервена мъгла и в оглушителен грохот, който постепенно утихна. Алената мъгла изтъня и просветля. Накрая заприлича на ефирна сутрешна мараня преди изгрев-слънце. Настъпи пълна тишина и Кристин усети, че умира…

Отец Айлив и Юлв Халдуршон излязоха заедно от дормитория. Пристъпиха в двора на манастира и спряха…

Беше паднал сняг. Изобщо не бяха забелязали, докато бдяха над агонизиращата жена. Полегатият покрив на църквата срещу тях ги заслепи с бялото си сияние. Камбанарията лъщеше на фона на сивкавото небе. По прозоречните рамки и первази на сивата каменна църква се бе натрупал тънък бял слой. Двамата мъже се поколебаха, преди да накърнят със стъпките си тънката покривка от току-що паднал сняг.

Дишаха с пълни гърди. След задушливата миризма, в която потъваше стаята на болните от чума, свежият въздух им се услади: хладен, малко празен и лек, но този сняг сякаш изми епидемията и заразата от въздуха. Подейства им като чиста вода.

Разнесе се камбанен звън. Двамата мъже вдигнаха очи към прозорците на камбанарията, където се виждаше как се люлее камбаната. При трептенето от покрива се отделяха снежни зрънца, търкаляха се надолу и се превръщаха в малки топки, а под тях прозираше тъмната повърхност на буковите греди.

— Този сняг няма да се задържи дълго — отбеляза Юлв.

— Така е, до вечерта ще се е стопил — съгласи се свещеникът.

В облаците се появиха бледи, златисти процепи, а оттам слънцето плахо надникна над снега.

— Отче, мисля си… ще даря земи на Църквата — подхвана тихо Юлв. — А също и една чаша, която Кристин ми даде. Останала е от Лавранс Бьоргюлфсьон. Искам да осигуря заупокойни литургии за душата й и за синовете й, които съм отгледал като свои деца. И за моя роднина Ерлен…

Свещеникът отговори съвсем тихо, без да поглежда събеседника си:

— Струва ми се редно да засвидетелстваш на Бог своята признателност, задето снощи те доведе в манастира. Иначе нямаше да получиш възможността да й се притечеш на помощ…

— Да, това исках да направя, отче — кимна Юлв и се позасмя. — Май вече съжалявам, че съм се отнасял към нея толкова благоприлично!

— Безсмислено е да си пилееш времето в напразно разкаяние — отвърна свещеникът.

— Как така?

— Никой не върши добрини без Божията помощ. И никой не постъпва праведно, ако Бог не го е подтикнал. Няма смисъл да съжаляваш за добрите си дела, Юлв, защото те не могат да се променят, дори всички планини да се сгромолясат, добрините ни остават вовеки…

— Добре де, добре. Не ги разбирам аз тези неща, отче. Изморен съм…

— Сигурно си и гладен. Ела да се отбием в готварницата.

— Благодаря, нямам апетит.

— Въпреки това ще дойдеш да хапнем — настоя свещеникът, хвана го за ръката и го поведе със себе си.

Докато вървяха по двора, двамата мъже несъзнателно стъпваха внимателно в старанието си да пощадят пресния сняг.