Кръстът

8.

Конят на Лавранс беше потънал в пот и пяна, когато поеха по пътеката през сипеите и скалите, опасващи цялата северна част на долината Силсо. Момчето съзнаваше, че трябва непременно да стигне на поляната, преди да се стъмни. Лавранс не познаваше местността между Вого, Сил и Довре, но това лято Гауте ходи до „Хауген“ няколко пъти с коня, макар и по други пътища. Лавранс се наведе напред и потупа добичето по врата:

— Рижко, все някак ще стигнем до „Хауген“, нали, момче? Заведи ме при татко, дий конче!

Изкачиха се нагоре в планината. Мракът вече се сгъстяваше. Лавранс яздеше през блатиста падина, а в далечината към хоризонта се зареди безкрайна върволица от малки хребети, които ставаха все по-тъмни.

По отвесните стени на падината растяха брези с блестящи стволове. Мокри листа шибаха гръдта на коня и лицето на момчето. Изпод копитата на Рижко се свличаха камъни и се търкулваха в близкия поток. Конят нагази в кал. Рижко си проправяше път в мрака, изкачваше се и слизаше по склоновете, а ромоленето на потока ту се усилваше, ту отслабваше. В нощната тишина се разнесе вой на звяр, но Лавранс не различи какъв е. Вятърът бучеше и пееше ту по-силно, ту по-слабо.

Детето държеше копието насочено напред над врата на коня, а острието стърчеше между ушите на Рижко. Много мечки бродеха из тази част на долината. Лавранс се питаше кога ще й се види краят. Тихичко затананика в мрака: Kyrie Eleison, Christeleison, Kyrieleison, Christeleison…

Рижко прегази плитчина в планинска река. На небето отново се появиха звезди и върховете сякаш се отместиха още по-надалеч в гъстия мрак. Из откритата местност вятърът запя с по-различен глас. Момчето остави коня да върви, без да го насочва, а сам тихо си припяваше онова, което помнеше от химна „Jesus Redemptor omnium — Tu lumen er splendor patris“10, а от време на време и нещичко от „Kyrie Eleison“. Съдейки по звездите, Лавранс разбра, че язди на юг, но се осланяше на коня и не променяше посоката. Пресичаха скални тераси, където върху камъните блещукаше бодлив еленов лишей. Рижко се спря, разшири ноздри и се взря в тъмната нощ. Облаци с посребрени краища се носеха плавно над тях. Небето на изток леко избледняваше, предвещавайки появата на нощното светило. Конят продължаваше да върви право срещу изгряващата луна. „До полунощ остава сигурно около час“, съобрази момчето.

Постепенно месечината се издигна над планината и засия в целия си блясък, снегът по билата заблестя от светлината й, а мъглата, покрила клисури и върхове, побеля. Лавранс разпозна местността, където се намираше: платото, обрасло с мъх, под Сините върхове.

Намери пътека към долината. Три часа по-късно Рижко влезе, куцайки, в огрения от лунната светлина двор на „Хауген“.

Ерлен отвори вратата, а момчето се строполи в безсъзнание върху дъските на галерията.

Лавранс постепенно дойде на себе си. Лежеше в легло, завит в мръсни кожи, от които се носеше остра неприятна миризма. В процеп на стената бе закрепена борова факла. Баща му мокреше лицето му, надвесен над Него. Ерлен беше оскъдно облечен, а на мъждивата светлина детето забеляза, че цялата му коса е побеляла.

— Майка — отрони Лавранс и го погледна.

Ерлен обърна гръб на сина си, за да скрие лицето си.

— Какво е станало с нея? — едва доловимо попита той. — Майка ти… да не би да е болна?

— Трябва да се прибереш веднага, татко, за да я спасиш. Обвиняват я в най-тежкото прегрешение. Заловиха Юлв, нея и братята ми и ги държат под стража, татко!

Ерлен опипа лицето и ръцете на Лавранс. Детето гореше в треска.

— Какви ги говориш, сине?

Лавранс седна в леглото и разказът му за събитията от миналия ден доказа, че момчето не бълнува. Бащата го слушаше мълчаливо и още преди да дочака края, започна да се облича. Обу си ботушите и си сложи шпорите. Донесе на детето мляко и хляб.

— Синко, не мога да те оставя сам тук. Ще те изпратя при Аслауг в „Брекен“, преди да поема към „Йорун“.

— Татко — Лавранс сграбчи ръката му, — не ме оставяй там, искам да се прибера с теб.

— Болен си, синко — отвърна Ерлен.

Момчето за пръв път чуваше баща си да говори с такова умиление.

— Не, татко! Искам да се прибера вкъщи, при мама — Лавранс се разрида като малко дете.

— Рижко вече куца, сине — Ерлен взе момчето на коленете си, но не успя да го успокои. — А и ти си капнал от умора. Добре, добре, сине, Черньо ще ни издържи двамата.

Изведе андалуския жребец, завърза Рижко в конюшнята и му сложи сено.

— Синко, не забравяй да поръчаш на някого да дойде тук да се погрижи за коня ти и за вещите ми…

— Ще останеш ли вкъщи, татко? — зарадва се Лавранс.

— Не зная — отвърна Ерлен със зареян в далечината поглед. — Но имам усещането, че няма да се върна повече тук.

— А няма ли да се въоръжиш по-сериозно, татко? — попита момчето, защото баща му тръгна да излиза от стаята с меч и съвсем лека малка брадва. — Нима няма да си вземеш щита?

Ерлен погледна окъсаната, раздрана волска кожа. Червеният лъв на бял фон вече не личеше върху щита. Покри го отново и го остави на мястото му.

— Мечът и брадвата са достатъчни, за да изгоня неколцина селяни от дома си.

Ерлен излезе, заключи вратата, яхна коня и помогна на момчето да се качи на седлото зад него.

Облаците на небето се сгъстяваха все повече. Спуснаха се по склона и поеха през гъстата гора. Яздеха в мрак. Ерлен долови, че момчето е много изтощено и се олюлява. Премести го да седне отпред и го придържаше върху седлото. Малкият отпусна русата си глава върху гърдите му. От всичките им синове Лавранс приличаше най-много на майка си. Ерлен го целуна по темето и оправи качулката му.

— Майка ти много ли страда, когато почина братчето ти? — прошепна Ерлен.

— След смъртта му не плака, но всяка нощ ходеше на гроба му. Гауте и Нокве я проследяваха, без да смеят да й се обадят. Вървяха след нея, без тя да забележи присъствието им.

— А не плака ли? Когато беше млада, сълзите й капеха, както росата капе от клоните на върбите до потока. Някога Кристин беше мека и нежна, защото живееше сред доброжелателно настроени хора. После обстоятелствата я принудиха да стане по-сурова, а често причината характерът й да се промени бях аз.

— Според Гюнхил и Фрида след раждането на брат ни майка плачела непрекъснато, когато наоколо нямало други хора.

— Бог да ми е на помощ — простена Ерлен. — Постъпих неразумно.

Спуснаха се в долината, зад тях бучеше реката. Ерлен загърна грижливо момчето във връхната си дреха. Лавранс задряма и се унесе в сън. Баща му миришеше като бедняк. В съзнанието му се прокрадна смътен спомен:

беше малък и още живееха в „Хюсабю“, на връщане от сауната в съботните дни баща му носеше странни топчета. От тях се носеше прекрасно ухание и щом ги подържеше малко в шепите си, Лавранс усещаше приятния, сладък мирис по ръцете и дрехите си няколко дни.

Ерлен яздеше в равномерен, бърз тръс. Долу, в равнината, се разстилаше непроницаем мрак. По променящия се грохот на Логен, която ту течеше по равното, ту стремглаво се спускаше надолу, той непрекъснато съобразяваше несъзнателно къде се намират. Конят минаваше по плоски скали и под копитата му хвърчаха искри. Пътеката пресичаше гъстата гора. Черньо стъпваше уверено и леко между преплетените корени на боровете. Докато препускаше по малки ливади, където ромонеше планински ручей, копитата му меко пошляпваха по влажната земя. „На разсъмване ще сме в «Йорун», помисли си Ерлен. Дано да не е твърде късно…“

През цялото време от ума му не излизаше споменът за онази далечна, окъпана в синя лунна светлина мразовита нощ, когато прекоси цялата долина с шейна. Отзад седеше Бьорн Гюнаршон с мъртвата жена в ръцете. Но случката, вече избледняла в съзнанието му, сега му се струваше нереална. Нереален му звучеше и разказът на сина му за събитията в долината и за безумните клевети. Ерлен отказваше да повярва на Лавранс. Реши да не мисли какво ще прави. Единственото реално усещане в душата му беше сковаващият страх от срещата с Кристин.

Чака я толкова дълго. Нито за миг не се усъмни, че тя ще дойде. Изгуби надежда едва когато научи какво име е дала на новородения им син…

На зазоряване миряните, отишли на ранната служба, ръководена от хамарски свещеник, започнаха да се разотиват. Първите излезли от църквата зърнаха Ерлен Никулаусьон да язди към дома си и обадиха на останалите. Настана олелия, вдигна се глъчка. Всички поеха към „Йорун“ и се скупчиха на отклонението към имението.

Ерлен влезе в двора, когато смаляващият се блед лунен диск се изгуби между ръба на облаците и горната ивица на планината.

Многобройни роднини и приятели на Яртрюд бяха прекарали нощта пред къщата на иконома. Тропотът на копитата в двора накара стражите да излязат да видят кой е дошъл.

Ерлен спря коня, огледа селяните и извика подигравателно:

— Да не би в дома ми да има пиршество, а аз да не зная? Защо сте се събрали тук в ранни зори?

От всички страни го пронизаха разгневени, помръкнали погледи. Той седеше с изправен гръб върху дългоногия си чуждоземски жребец. Буйната някога грива на Черньо висеше сплъстена, главата му бе посивяла — очевидно стопанинът нито го бе подстригвал, нито бе полагал грижи за него. В очите на коня святкаха заканителни пламъчета, той удряше копита в земята и пристъпваше неспокойно, наостряше уши и рязко отмяташе назад малката си красива глава, а пръски пяна отскачаха по неговите гърди и по ездача. Сбруята някога беше червена, а седлото — украсено със злато, сега кожата беше похабена, скъсана и закърпена. Ерлен приличаше на просяк. Изпод обикновената черна вълнена шапка се подаваше посивялата му коса, прошарена брада покриваше бледото му набръчкано лице с едър нос. И все пак мъжът стоеше с гордо изправена глава и с усмивка на уста гледаше отвисоко селяните. Въпреки всичко Ерлен изглеждаше млад и изискан. В очите на наобиколилите го гореше люта омраза срещу този мъж, който никога не падна духом и понесе неволите с високо вирната брадичка, въпреки че донесе толкова мъка, срам и страдания на най-личните благородници в долината.

— Явно си намерил сина си, Ерлен — отвърна хладнокръвно един от селяните. — В такъв случай би трябвало да знаеш, че не сме се събрали да пируваме. Изненадва ме желанието ти да се шегуваш с положението на семейството ти.

Ерлен погледна спящото в обятията си дете и гласът му омекна:

— Момчето е болно, нали виждате. Разказа ми неща, които ме слисаха, та помислих, че бълнува. Очевидно нещо не е наред — Ерлен смръщи вежди, виждайки как от конюшнята излизат Юлв Халдуршон и неколцина мъже, негови роднини, и извеждат конете си.

Юлв пусна юздата на жребеца си и бързо се приближи до господаря си.

— Ето те най-сетне и теб, Ерлен. А, с детето идваш, слава на Бога и на Пресветата Дева! Майка му не знае, че то напусна имението. Тъкмо тръгвахме да го търсим. Положих клетва пред епископа да не се възползвам от временната си свобода, ако ме пусне да намеря Лавранс, и той се съгласи, като разбра, че малкият язди сам към Вого. Как е той? — разтревожено попита Юлв.

— Слава богу, намерили сте детето! — възкликна през сълзи Яртрюд, току-що излязла на двора.

— Ти ли си, Яртрюд? Още сега ще се погрижа да изчезнеш от имението ми заедно с цялата си пасмина. Първо ще изгоним тази сплетница, а после един по един всички, които са злословили зад гърба на жена ми, ще си платят….

— Няма да стане, Ерлен — възрази Юлв Халдуршон. — Яртрюд все пак е моя съпруга. Двамата с нея искаме да се разделим, но тя няма да напусне къщата си, преди да съм дал на братята й добитъка и земите, които й се полагат, както и сватбените й дарове.

— Аз ли съм стопанинът в това имение? — побесня Ерлен.

— Попитай Кристин Лаврансдатер — посъветва го Юлв. — Ето я, идва.

Стопанката излезе на чардака и заслиза по стълбите с бавни стъпки. Разсеяно, без да съзнава какво прави, Кристин придърпа над темето си свляклата се забрадка и приглади роклята си, която носеше от миналия ден. Лицето й приличаше на вкаменено.

Ерлен насочи към нея коня и се приближи. Леко наведен напред, той се взря с тревожно отчаяние в посивялото мъртво лице на съпругата си.

— Кристин — умилително подхвана той, — миличка, прибрах се при теб.

Тя обаче сякаш бе оглушала и ослепяла. Лавранс, досега сгушен в прегръдките на баща си, се поразбуди и се изхлузи от седлото на земята. Едва стъпил, се строполи и остана да лежи.

По лицето на майката премина тръпка. Наведе се и вдигна голямото момче на ръце. Облегна главата му върху рамото си, все едно носи бебе, а краката му увиснаха.

— Кристин, скъпа моя — отчаяно замоли Ерлен, — о, миличка, зная, че вече е твърде късно…

Лицето на жената отново се сгърчи в спазъм:

— Не е твърде късно, има време за още нещастия — отсече тя тихо и сурово. После погледна омаломощеното момче в ръцете си. — Едва погребахме най-малкото ни дете, а сега сме на път да изгубим и Лавранс. Отлъчиха Гауте, а другите ни синове… Ерлен, с теб все още имаме богатства, които не бива да пилеем!

Обърна му гръб и се насочи към къщата с Лавранс на ръце. Ерлен я последва, без да слиза от коня:

— Кристин, за Бога, какво да направя за теб? Нима не искаш да остана тук?

— Вече нямам нужда от помощта ти. Все едно ми е дали ще останеш тук, или ще се хвърлиш в Логен.

Синовете на Ерлен излязоха на чардака и Гауте се спусна към майка си, за да я спре.

— Майко — започна умолително той, но погледът й го смрази и той остана на мястото си като попарен.

На долното стъпало стояха трима-четирима селяни.

— Отдръпнете се — заповяда стопанката и мина покрай тях с товара си.

Черньо мяташе неспокойно глава. Ерлен понечи да напусне имението, но Кулбайн Юнсьон хвана юздата. Кристин надникна през рамо, за да види какво става.

— Пусни коня, Кулбайн. Нека се маха, щом така иска.

— Нима не разбираш, Кристин, крайно време е стопанинът да управлява в имението. Ти поне не го ли осъзнаваш? — обърна се той към Ерлен.

Ерлен го плесна по ръката и пришпори коня, а възрастният мъж се олюля. Към ездача се втурнаха неколцина селяни, но Ерлен извика:

— Махайте се! Не е ваша работа да се месите в моя живот и в живота на съпругата ми! Не съм стопанин. Няма да позволя да ме вържете за този селски чифлик като говедо в обор! Щом не притежавам това имение, то също няма власт над мен!

Кристин се обърна с цялото си тяло срещу мъжа си и закрещя в изстъпление:

— Махай се! Върви по дяволите! Дотам докара мен и всичко, което попадна в ръцете ти!

После събитията се развиха толкова бързо, че никой не успя да осъзнае или да предотврати случващото се. Туре Боргхилсьон и един селянин хванаха стопанката:

— Кристин, недей да говориш така на мъжа си!

— Как смеете да докосвате жена ми! — разгневи се Ерлен и препусна към тях.

Замахна с брадвата и удари Туре Боргхилсьон. Острието потъна между плешките му и раненият се строполи на земята. Ерлен вдигна брадвата за втори път и се изправи на стремената, но в същия миг усети как синът на Туре Боргхилсьон го пронизва с копие в слабините.

Черньо първо се изправи на задните си крака, после започна да хвърля къч. Ерлен заби колене в хълбоците му, наведе се напред, опъна юздите с лявата си ръка и замахна с брадвата, ала единият му крак се изплъзна от стремето и кръвта рукна по лявото му бедро. Над двора профучаха няколко стрели и копия. Юлв и синовете на Ерлен се врязаха в тълпата селяни с вдигнати брадви и извадени мечове. Прободоха Черньо, той се свлече на колене и зацвили диво и пронизително, от конюшнята му отговориха неговите събратя.

Ерлен се изправи с крака все още върху коня, хвана се за рамото на Бьоргюлф и прескочи умиращото животно. Гауте се спусна да подкрепи баща си.

— Убийте го — посочи Ерлен към коня, който се прекатури на една страна и лежеше на хълбок с изпънат врат, удряйки с тежките си копита, а от устата му излизаше кървава пяна. Юлв Халдуршон изпълни поръката на Ерлен.

Селяните се отдръпнаха. Двама мъже пренесоха Туре Боргхилсьон в къщата на иконома, а един от слугите на епископа отведе свой ранен другар.

Лавранс се окопити и Кристин го пусна на земята. Двамата се вкопчиха един в друг. Тя не проумяваше какво се бе случило, защото трагедията се разигра за броени мигове.

Синовете тръгнаха с баща си към къщата, но той промълви:

— Не ме водете там… не искам да умра върху смъртния одър на Лавранс.

Кристин притича и се хвърли на врата му. Чертите й се изкривиха и плачът пропука замръзналата й физиономия, както хвърленият камък пропуква ледена кора:

— Ерлен, Ерлен!

Раненият наведе глава и долепи лице до бузата й.

— Водете ме в стария хамбар, момчета. Там искам да легна…

Майката и синовете тутакси приготвиха постеля в стария хамбар, съблякоха ранения и го настаниха там. Кристин превърза раната му. Кръвта бликаше на тласъци от слабините. Освен това лявата му гръд бе пронизана със стрела, но не течеше много кръв.

Кристин го погали по главата.

— Няма да можеш да ме излекуваш, Кристин.

Тя вдигна отчаяно очи. По цялото й тяло я побиха ледени тръпки. Симон й каза същото, преди да умре. Жената възприе думите на Ерлен като ужасяваща прокоба.

Положиха го върху възглавници и вдигнаха левия му крак високо, за да спре кръвотечението от слабините. Ерлен хвана Кристин за ръка:

— Помниш ли първата нощ, когато двамата спахме заедно в това легло, миличка моя? Тогава не предполагах, че те гложди тайна мъка, и то заради мен. Цял живот те принуждавах да понасяш страдания заради мен.

Кристин обгърна ръцете му. Кожата й беше напукана, а под тесните й набраздени нокти и по гънките на дългите й пръсти се бе натрупала чернилка. Тя поднесе ръката му към устните си, а сълзите й я намокриха.

— Колко са горещи устните ти — отрони Ерлен. — Чаках ли, чаках да дойдеш при мен. Толкова закопнях за теб… После реших да отстъпя и да се прибера у дома, но разбрах за смъртта на детето. Казах си: вече е твърде късно…

— А аз продължавах да те чакам, Ерлен — проплака тя. — Все ще дойде на гроба на детето си, мислех си аз.

— Но ти нямаше да ме приемеш като скъп съпруг. Бог знае, че имаш основателна причина, сладка моя красавице — прошепна той и затвори очи.

Кристин захлипа тихо и жално.

— Вече не ни остава друго, освен да си простим като двама християни, дали обет пред Бога за вечна дружба. Дали ще можеш да ми простиш?

— Ерлен, Ерлен — тя се наведе над него и разцелува бялото му лице. — Не говори толкова много, скъпи.

— Налага се да побързам и да ви кажа всичко — отвърна той. — Къде е Нокве? — неспокойно попита бащата.

Още снощи, когато научил, че малкият му брат е поел към „Сюнбю“, Нокве се метнал на коня и препуснал стремглаво след Лавранс. Сигурно вече бил полудял от страх, защото не знаел, че Лавранс си е у дома. Ерлен въздъхна и размърда тревожно ръцете си върху завивката.

Шестимата им синове се изправиха пред смъртния одър на баща си.

— Момчета, не успях да ви осигуря бъдещето, което заслужавате — подхвана той, но се задави и по устните му изби кървава пяна. Кристин я избърса със забрадката си.

— Моля ви да ми простите, ако намерите сили… Никога не забравяйте, че майка ви цял живот се труди неуморно за вашето добро. Вината за разногласията ни винаги е била само моя, защото нехаех за благосъстоянието ви, но Кристин ви обича повече от всичко.

— Няма да забравим, татко — увери го през сълзи Гауте, — че за нас винаги си бил най-смелият мъж и най-доблестният сановник. С гордост се зовяхме твои синове и в дните на твоето могъщество, и когато късметът ти изневеряваше.

— Говориш неразумно, сине — погледна го Ерлен и се засмя хрипкаво, задавено. — Да не дава Господ да сте се метнали на мен. Пожалете майка си — откакто се е омъжила за мен, не е видяла бял ден.

— О, Ерлен — хлипаше Кристин.

Синовете целунаха баща си и приседнаха до стената, облени в сълзи. Гауте прегърна Мюнан, а близнаците се хванаха за ръце. Ерлен посегна към дланта на жена си.

Кристин усети колко изстинала е кожата му и го зави до брадичката, но без да пуска ръката му изпод завивките.

— Ерлен — проплака тя. — Спаси, Господи, и помилуй. Ще изпратя да доведат свещеника…

— Добре — немощно кимна той. — Нека някой да тръгне за Довре и да обади на енорийския ми свещеник, отец Гюторм, че умирам.

— Но той няма да успее да дойде навреме — възрази ужасена Кристин.

— Ще дойде — раздразнено реагира той. — Ако даде Господ. Не искам да приемам последното си причастие от свещеника, който очерни името ти…

— Ерлен, за бога, не говори така…

Към умиращия пристъпи Юлв Халдуршон и се наведе над него:

— Ерлен, тръгвам за Довре.

— Юлв, помниш ли как двамата с теб напуснахме „Хестнес“ — попита Ерлен със слаб, едва доловим глас и се засмя. — Тогава ти се заклех, че винаги ще можеш да разчиташ на безусловната му подкрепа. Но за беда от двама ни ти по-често ми доказваше колко си ми предан, приятелю. Искам да ти благодаря.

Юлв се наведе и целуна окървавените устни на Ерлен:

— И аз ти благодаря, Ерлен Никулаусьон.

Юлв запали свещ, сложи я до главата на болния и излезе.

Ерлен отново затвори очи. Кристин се взираше в бялото му лице и го милваше. Сякаш виждаше как съпругът й бавно потъва в мъртвешки сън.

— Ерлен — умолително зашепна тя. — За Бога, нека доведем отец Сулмюн. Бог е един, без значение кой свещеник ни свързва с него.

— Не — мъжът се надигна рязко в леглото и завивките оголиха пожълтялото му тяло. Превръзките на гърдите и корема му се напоиха с рукналата от раните кръв и по плата избиха алени петна. — Грешен съм. Дано Бог ме осени с милостта си според висшата Си справедливост, но — той се отпусна немощно върху възглавниците и продължи с почти недоловим глас, — дори да доживея преклонна възраст, няма да стана благочестив дотолкова, че да понеса спокойно присъствието на човек, който е разпространявал злостни клевети за теб…

— Ерлен, Ерлен, помисли за душата си!

Мъжът размърда неспокойно глава върху възглавницата. Клепачите му отново се спуснаха.

— Ерлен! — Кристин плесна с ръце и закрещя в изстъпление: — Ерлен, нима не разбираш? Трябва да им кажеш как си постъпил с мен, за да спрат да ме одумват!

Ерлен отвори широко очи. Устните му бяха посинели, но по измъченото му лице пробяга отблясък от някогашната младежка усмивка:

— Целуни ме, Кристин — прошепна той, а в гласа му тя долови весела нотка. — Помежду ни имаше нещо, което не може да се нарече християнско благочестие и семейно съгласие. Затова няма как с лекота да си простим като повечето добродетелни съпрузи…

Кристин го зовеше по име и го молеше да я чуе, но той лежеше със затворени очи, а под побелялата му коса, лицето му бледнееше като току–що отсечено дърво. В ъглите на устата му се процеждаха капки кръв. Кристин ги бършеше и шепнешком го заклеваше да я погледне. При движението усещаше, че докато го е слагала в леглото, роклята й се е напоила с кръв и лепне. От гърдите на Ерлен се изтръгваха хрипове, дишаше с мъка, не беше в съзнание и бавно, но сигурно се унасяше във вечния си сън.

Някой блъсна вратата. Нокве влетя в стаята, хвърли се пред леглото, грабна ръката на баща си и започна да го вика по име.

След младежа прага прекрачи висок едър господин в пътническа пелерина — Сигюр от „Сюнбю“. Поклони се на Кристин:

— Ако знаех, че имаш нужда от помощ, братовчедке, щях… — млъкна, виждайки умиращия, прекръсти се и се оттегли в най-далечния ъгъл на стаята.

Рицарят от „Сюнбю“ зачете заупокойна молитва, но Кристин изобщо не забеляза появата му.

Нокве, паднал на колене, се надвеси над баща си:

— Татко! Татко! Не ме ли познаваш вече, татко?

Младежът долепи лице до ръцете на родителите си.

Над тях се изсипа порой от целувки и сълзи.

Кристин внезапно излезе от вцепенението си и избута главата на сина си.

— Смущаваш спокойствието ни — нетърпеливо обясни тя. — Отдръпни се.

Нокве надигна глава:

— Да се отдръпна? Но майко…

— Отивай при братята си.

Майката остана сляпа за обляното в сълзи, покрусено от скръб лице на Нокве. Младежът седна на пейката при шестимата си братя. Кристин не забелязваше нищо, само продължаваше да се взира до безпаметност с подивелите си очи в снежнобялото лице на Ерлен, което блестеше на светлината от свещта.

След малко вратата се отвори и в стаята пристъпи епископ Халвар, следван от неколцина дякони и един свещеник със свещи и пеещо сребърно звънче. Последен влезе Юлв Халдуршон. Синовете на Ерлен и Сигюр коленичиха пред Тялото Христово, а Кристин само леко вдигна глава и погледна към духовниците със зачервените си от плач, невиждащи очи. После отново се просна върху трупа на Ерлен.