Кръвна линия

32.

3 юли, 13,04 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър чакаше бурята.

Намираше се в централния коридор, който пресичаше най-долното ниво на командния бункер. Тук Сигма пазеше най-големите си тайни. До него имаше стая, в която през последните пет часа бяха влезли само шепа хора. Пейнтър стоеше на поста си, а мускулите му бяха стегнати на възли.

Искаше му се да закрачи напред-назад, за да пропъди безпокойството си. Нуждаеше се от движение.

Беше минал почти ден, откакто бе научил последните вести за Кат и Лиза, като дори те бяха само неясни снимки от камерата на банкомат.

Оттогава от тях нямаше ни вест, ни кост.

Положението го гризеше отвътре, прогаряше духа му.

Но той имаше дълг, който не можеше да бъде зарязан.

Асансьорът в края на коридора се отвори с мелодичен звън. Първите двама, които излязоха, бяха хора от Сикрет Сървис. Измериха Пейнтър с поглед. Единият тръгна по коридора; другият остана на място и направи знак на президента Джеймс Гант, че може да излезе от кабината.

Следваха го още двама агенти.

Генерал Меткаф вървеше до президента.

— Насам, сър.

Погледът на Гант се спря върху Пейнтър. Беше като буреносен облак — ярост в очите, зачервено лице, решителност във всяко движение. Дори походката му бе гневна. Пейнтър се надяваше, че ще получи новини, преди да започнат ударите. И не беше напълно сигурен, че дори и след това те ще му се разминат. Но рискът трябваше да се поеме.

Гант погледна часовника си, докато изминаваше последните крачки.

Явно броячът вече работеше.

— Това е отстъпка — презрително каза президентът със силен южняшки акцент. — Заради дългата и безупречна кариера на генерал Меткаф. Той е единствената причина да съм тук. И това е последната отстъпка, която ви правя.

— Разбрано, господин президент.

Гант сви юмрук.

— Така че казвайте каквото имате за казване и да приключваме.

Вместо това Пейнтър се обърна към Меткаф.

— Какво е положението с тези агенти?

— Внимателно проучени — отвърна Меткаф. — И четиримата. Ще са ви нужни за онова, което предстои.

Гант ги изгледа.

— Нужни? За какво?

Пейнтър се дръпна крачка назад.

— Преди да започна, господин президент, искам да видите нещо.

Обърна се и отиде до вратата. Единият агент на Сикрет Сървис го последва. Пейнтър отвори и пусна мъжа да влезе пръв и да огледа помещението. Когато излезе, лицето му бе като че ли по-бледо.

— Чисто е — заяви агентът и отстъпи настрани.

Пейнтър задържа вратата и кимна на Гант.

Президентът го изгледа свирепо, оправи вратовръзката си и влезе в стаята.

Пейнтър го последва заедно с друг агент, а останалите заеха позиции в коридора.

Гант пристъпи машинално към болничното легло. Спря до него, сякаш бе глътнал бастун… и рухна на колене, като едва не падна върху матрака. Раменете му се разтресоха. От гърдите му се изтръгнаха ридания.

Дори Пейнтър още да хранеше съмнения в искреността му, сега те окончателно изчезнаха.

— Детето ми… — извика той. — Жива е.

Аманда Гант-Бенет лежеше кротко в леглото, все още леко упоена. Беше в синьо болнично облекло на цветя. Системи вкарваха във вените й различни разтвори и два антибиотика. Апаратурата следеше дишането, сърдечната дейност и кръвното й налягане. На главата й имаше боне. Бинтът под него скриваше отвора в черепа й. Бургията беше умело извадена от неврохирург. Скенерите бяха показали, че е проникнала през горния сагитален синус през фронталната кост, но мозъчната кора е останала непокътната. Имаше и вторична травма от малък субдурален хематом, но той вече се разнасяше.

С повече почивка Аманда щеше да се възстанови напълно.

В стаята имаше още двама души — неврохирургът и Тъкър Уейн. И двамата не се бяха откъсвали от младата жена, откакто беше докарана тук преди пет часа. Пътят й до Щатите беше доста заобиколен. Джак Къркланд я беше транспортирал до „Дийп Фатъм“, където медиците я бяха стабилизирали, докато пътуваха до Абу Даби. Там Пейнтър се беше обърнал за помощ към доверен човек, който бе доста влиятелен в района — петролната баронеса лейди Кара Кенсингтън. Тя беше уредила частен корпоративен самолет, а Пейнтър подготви фалшивите документи.

Никой извън кръга на Пейнтър не знаеше, че Аманда все още е жива.

Досега.

Гант се обърна, все така на колене.

— Как?

Тази единствена дума обхващаше страшно много въпроси.

— Ще са ми нужни повече от пет минути — отвърна Пейнтър.

След като ги получи, той му разказа всичко. Не спести нищо и разказът му накара Гант да се изправи отново на крака. Влязоха в съседния лекарски кабинет до болничната стая — бащата отказваше да се отдели на повече от няколко крачки от дъщеря си.

Когато стигнаха до историята за спасяването на Аманда, Гант стисна ръката на Тъкър.

— Благодаря, синко.

Тъкър кимна.

— За мен е чест, сър.

— Бих искал да видя кучето ти някой път.

— Сигурен съм, че може да се уреди.

Пейнтър беше отбелязал ключовите части от историята с Аманда. Останаха само въпросите, на които не можеше да отговори напълно.

— Но още не мога да разбера — рече Гант. — Защо им е притрябвал внукът ми?

— Все още се опитваме да намерим отговора. Аманда на няколко пъти идва на себе си. Успях да й задам някои въпроси и да науча това-онова.

— Разкажете ми — каза Гант. Седеше на малкото бюро в кабинета, беше твърде потресен, за да се държи на крака.

Пейнтър беше останал прав.

— Дъщеря ви е получила по куриер пакет от неизвестен източник. Вътре имало фалшиви паспорти и съобщение, което я предупреждавало да бяга, защото детето й било в опасност. Имало приложени и документи. Медицински заключения, факсове, лабораторни доклади. Достатъчно, за да убедят дъщеря ви да изчезне, за да защити бебето си. Бележката също я предупреждавала да не казва на роднините си, да не се доверява на никого.

— Но защо? — Изражението на Гант беше смесица от изумление и страх. Долавяше се и тлеещ гняв, който заплашваше да се разгори в пожар.

— Някой е искал детето. Смятам, че внукът ви е бил продукт на генетичен експеримент. На глобален изследователски проект, продължил десетилетия, ако не и повече, включващ трафик на хора и опити върху човешки същества.

Изумлението стана още по-силно.

— За какъв експеримент говорите?

— Не знам със сигурност. Нещо, свързано с ДНК — или поне така е чула Аманда. Но въз основа на други разузнавателни източници смятам, че при експеримента в генетичната структура на внука ви е бил добавен изкуствено разработен протеин. Възможно е той да е първото дете, при което опитът се е оказал успешен.

Гант поклати глава.

— Но каква е крайната им цел? Защо им е трябвало да причиняват това на внука ми?

Пейнтър беше запазил най-лошото за накрая.

— Аманда смята, че искат да експериментират върху внука ви, да го запазят жив… или поне органите му… за да могат да ги изследват по-подробно.

Гант скочи на крака. Ужасът най-сетне разпали тлеещата ярост.

— Какво? Как… кои са тези кучи синове, по дяволите?

Докато се подготвяше да отговори, Пейнтър се измъчваше от друг, по-належащ въпрос.

Къде са те?

Планините Блу Ридж

Стетоскопът внимателно се отдели от крехките гърди на новороденото. Можеше да се види как сърцето на детето пърха слабо в гръдния кош. Кожата му бе леко посиняла, което говореше за недостиг на кислород.

Доктор Едуард Блейк съобщи преценката си на Петра.

— Отива си. Поначало беше недоносено и с тегло под нормата, така че има предпоставки за подобен изход. — Той сви рамене. — Възможно е и стресът от пътуването да му се е отразил зле.

Разочарованието на Петра си личеше в твърдия поглед и сурово стиснатите й устни. Не я беше грижа за състоянието на детето — вече бяха изгубили много други. Но след всички неприятности в Сомалия и Дубай и двамата се нуждаеха от победа.

А ето че надеждата за такава се стопяваше с всеки следващ дъх на детето.

Новороденото лежеше върху одеялце в затоплен кувьоз. Тръбичка в носа му осигуряваше постоянен приток на кислород. Хранеше се през сонда. Различни гривни и възглавнички следяха кислорода, сърцето, дишането, кръвното налягане и температурата му.

Едуард поклати глава.

— Може да се наложи да го сложим на система и дихателен апарат заради плиткото дишане. Или да направим интубация.

Трябваше да намери начин да стабилизира детето. Последният ДНК анализ показваше значителна загуба на ПНК. Тройните спирали в тъканите се разпадаха.

Но най-тревожното беше, че Едуард още не знаеше защо.

Възможно бе организмът просто да отхвърля чуждия протеин на третата нишка. И вследствие на това състоянието на детето постепенно да се влошава.

Влошаването можеше да се дължи и на обичайните причини — бебето бе твърде слабо и недоразвито плюс стресът като причина за вторично метаболично разпадане на тройната спирала.

— Яйцето или кокошката? — попита той бебето.

„Дали разрушаването на спиралата отслабва тялото ти? Или слабото ти тяло кара спиралата да се разпада?“

Най-вероятно бе комбинация от двете, нещо като каскаден ефект.

Каквато и да беше причината, двамата с Петра имаха проблем. Провалите не се награждаваха в тази организация. И рядко се толерираха.

Едуард огледа малкото помещение без прозорци, което им бе отредено в строго охранявания комплекс. В момента мястото бе зле пригодено за нуждите им. В Хижата се работеше върху проекти, които бяха предимно от военно естество — не като чудесата, обещавани от проучванията в лабораториите на Утопия.

Квадратното помещение беше негово временно убежище и работно място. Евакуацията им от Утопия беше бърза и неочаквана, не им бе дала възможност за каквито и да било приготовления. Доста контейнери си бяха останали неотворени. Имаше подготвено цяло крило за оборудване на нова генетична лаборатория.

Естествено, тук можеше да започне отначало, но това щеше да отнеме време.

Време, с което детето не разполагаше.

Загледа се към кувьоза.

По пътя от Дубай стана ясно, че то се дестабилизира. Едуард бе поръчал всичко необходимо за спешна помощ на новородени да бъде доставено тук. Но състоянието на детето продължаваше да се влошава и той трябваше да се изправи пред тъжната реалност. Доставката на оборудването беше едно, но намирането на опитен медицински персонал, който да пристигне навреме, бе проблем за това строго охранявано място. Особено след пораженията, които бяха претърпели в Близкия изток и в Южна Каролина. И на двете места бяха изгубили неколцина ценни колеги.

Механизмът за набиране на персонал вече работеше.

Но времето беше от жизнена важност.

Извършването и на най-простите предложени процедури изискваше наличието на опитен персонал, който да работи денонощно.

— Трябват ни още хора — заключи той. — Способни, опитни хора. Точно сега бих се радвал и на един помощник, стига да е достатъчно талантлив.

Петра кимна. Напълно разбираше положението.

— Ще се обадя. Може би вече разполагаме с онова, което ни е нужно.

Доктор Лиза Къмингс мереше с крачки килията си. Беше оставила обяда си недокоснат. Пуешко бутче и малка торбичка „Доритос“. Имаше нещо противно в тази проста и обикновена храна. Огледа килията си и отново я обходи.

Тъпата болка в навехнатия глезен й помагаше да се съсредоточи.

Стените бяха бяла пластмаса без шевове. Вратата бе от твърд стъклен полимер в стоманена рамка. Беше притиснала буза в стъклото в опит да види какво има отвън. Откри само коридор с подобни на нейната килии, които изглеждаха празни.

„Къде е Кат?“

Тревогата я гризеше и я караше да продължава да крачи.

Килията й беше спартанска — нар с дунапренен дюшек, метална тоалетна и умивалник. Единственият лукс беше плоскоекранният телевизор, вграден в стената. Лиза не можеше да се освободи от чувството, че някой я наблюдава през него.

Или може би това бе просто параноя, породена от отминаващото въздействие на упойващите вещества.

След като снощи бяха заловени, от хеликоптера се спуснаха четирима мъже в униформи. Завързаха Кат и Лиза и им биха мускулни инжекции. От пробождащата болка в очите и схващането на краката си Лиза предположи, че са им приложили някаква форма на кетамин.

По време на пътуването дойде в съзнание, колкото да установи, че се намира на задната седалка на джипа. Кат лежеше до нея с обърнати навътре очи и леко похъркваше. Лиза бе твърде слаба, за да помръдне, но видя през задния прозорец тъмните гори и високите отвесни скали. Намираха се в планините.

Предположи, че са в Блу Ридж, но не можеше да е сигурна.

После отново се унесе и подозираше, че по някое време са й били втора доза. Върху ръката й имаше две следи от инжекции.

Почеса ги разсеяно през тънката материя. Някой беше свалил роклята й и я бе облякъл в невзрачната памучна дреха, наподобяваща болнично облекло, но затворено отзад. Сигурно го бяха навлекли през главата й. Имаше също пантофи, гащета и сутиен, който не й беше по мярка. Дрехите бяха чисти, но не и нови. Съдейки по лекото изтъркване, някой ги беше носил преди нея — и това подсилваше тревогата й.

„Какво е станало с тези хора?“

Телевизорът рязко избръмча. Лиза се обърна към него. На екрана се появи картина на малка болнична стая. Имаше две фигури в престилки, които се суетяха около нещо, подобно на кувьоз за интензивни грижи.

Разнесе се променен от компютър глас, зловещо равномерен и без ритъм.

— Доктор Лиза Къмингс, разбрахме, че имате медицинско образование и докторска степен по физиология. Вярно ли е това?

— Да — предпазливо отвърна тя. Не виждаше причина да лъже. Явно знаеха коя е — може би бяха използвали пръстовите й отпечатъци, за да се доберат до информацията за нея.

— Тук полезността е добродетел — студено я уведоми гласът. — Всеки трябва да е полезен с нещо. Затова, бихме искали да ни помогнете в диагностицирането и лечението на новородено тук, в този комплекс. В момента не ни достигат хора и най-вече опитен медицински персонал.

Лиза се замисли и стигна до единственото решение.

— Защо да ви помагам?

— Ако спасяването на живота на едно дете не е достатъчно, може би животът на приятел ще ви убеди да го направите.

Картината се смени и показа помещение, подобно на килията й — само че стените му бяха тъмночервени. Все едно гледаше през прозорец в съседна килия, която обаче можеше да се намира къде ли не в комплекса. Жената на леглото скочи на крака, втурна се към екрана и постави ръка върху него.

Лиза също опря ръка срещу нейната. Представи си, че топлината на електрониката идва всъщност от ръката на най-добрата й приятелка.

— Кат…

— Лиза, добре ли си?

Връзката беше прекъсната и екранът угасна. Гласът заговори отново.

— Всеки неуспех или неподчинение от ваша страна ще се отрази върху плътта на приятелката ви. Докажете, че от вас има полза, и двете ще останете живи.

Лиза преглътна с мъка. Изведнъж й стана твърде студено в тънката дреха.

— Какво искате от мен?

Електронната ключалка на вратата изщрака шумно.

— Тръгнете надясно. Отидете в края на коридора.

Екранът замлъкна.

Лиза се поколеба за момент, но знаеше, че няма избор. Сътрудничеството можеше да им осигури допълнително време — време да намерят начин да се измъкнат, време, през което Пейнтър да ги открие. Представи си лицето на приятеля си, белоснежния кичур, прибран зад ухото му, пронизващите му интелигентни очи — и най-вече любовта, която блестеше в тях нощем от съседната възглавница.

Именно тази обич й даде сили да продължи.

Отиде до вратата, бутна я и тръгна надясно. В коридора имаше дванайсет килии. Затърси Кат в някоя от тях, но всички се оказаха празни, поне тези, които видя.

— Кат — тихо повика тя, като вървеше бавно и въртеше глава.

Отговор не последва. Не се появи лице, залепено за стъклена врата.

Няколко помещения бяха с навити дюшеци. Цялото крило създаваше впечатление за запуснатост, но в същото време внушаваше усещане за очакване, подобно на училищно общежитие преди началото на следващия срок.

Може би чувството се дължеше на тихия шепот на гласове напред.

Лиза стигна до края на коридора и влезе в малко болнично помещение — същото, което бе видяла на екрана. Половината се заемаше от кутии и сандъци. Някои бяха отворени и в тях имаше медицинско оборудване в найлонови опаковки.

В другата половина се намираше кувьозът. Някаква жена в хирургично облекло я забеляза и й направи знак да приближи, сякаш беше колега.

Преди да направи и една крачка, вратата в отсрещната стена се отвори и в стаята влезе по-възрастен мъж с широки рамене, облечен в строг сив костюм, прилежно сресана бяла коса и с изискана походка.

Лиза го позна и замръзна на място.

Мъжът протегна ръка и каза с топъл южняшки акцент:

— Доктор Къмингс, благодаря, че се съгласихте да помогнете на праплеменника ми.

Изгубила дар слово, Лиза се здрависа с него.

Пред нея стоеше бившият посланик в Югоизточна Азия, сега държавен секретар — и брат на президента.

Робърт Л. Гант.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Кажете ми — каза Джеймс Гант, загледан към съседната стая с болничното легло, на което лежеше дъщеря му. — Кой стои зад всичко това?

Пейнтър знаеше, че следващата част от дискусията трябва да е по-деликатна. Всичко казано тук беше предназначено за очите и ушите единствено на президента.

И на още един човек.

Джейсън Картър работеше на компютъра в медицинския кабинет, където се бяха заврели Пейнтър и президентът. Агентите на Сикрет Сървис продължаваха да следят коридора, а един стоеше до Аманда.

Джейсън най-сетне кимна, че е готов. Беше прехвърлил и настроил цялата необходима информация.

Пейнтър погледна Гант.

— Както знаете, господин президент, подозирахме, че Гилдията има пръст в отвличането на дъщеря ви.

Погледът на Гант стана мрачен.

— Вече четох докладите.

— Именно, но истинското им име не е Гилдията. Това е по-скоро наименование за множеството клетки на организацията по целия свят, на мрежата агенти, внедрени в различни военни, правителствени и изследователски институции, както и във финансови кръгове. В организацията има сложна йерархия и някои нива използват други имена, но неотдавна открих следа, сочеща към истинските лидери, които дърпат конците на Гилдията.

Гант го изгледа твърдо.

— Продължавайте.

— Този вътрешен кръг също се крие под много имена, използва тайни общества, за да скрие следите си. И това продължава от векове.

— Векове? — скептично повтори президентът.

— Най-малко от Средновековието — потвърди Пейнтър. — А може би и още по-отдавна.

Погледна към Джейсън. Младият анализатор проследяваше родословието на фамилията Гант още по-назад във времето, но процесът бе бавен, следите намаляваха, заличени от времето или превръщащи се в слухове и подозрения.

— Ами настоящето? — попита Гант, без да се отклонява от целта си. — Какво знаете за съвременната им дейност?

— Знаем две неща. Първо, че са свързани с вашата фамилия.

Гант се задави.

— Какво?

Пейнтър продължи, преди да го е изумил напълно.

— И второ, името, което най-често се свързва с тях, е Кръвната линия.

Гант се размърда. Явно познаваше това име. Пейнтър не се изненада от реакцията му. За Аманда името също беше познато, но Пейнтър искаше да чуе какво има да каже президентът.

— Директоре, спечелихте уважението ми. Много съм ви благодарен, но мисля, че гоните призраци. Взели сте слухове и измислици и сте ги облекли в кост и плът.

Пейнтър запази мълчание и продължи да слуша.

— Около повечето богати фамилии има какви ли не подозрения — продължи президентът. — Слухове, напъхани в конспирации, увити в налудничави заговори. Изберете си когото искате. Кенеди, Рокфелер, Вандербилт, Ротшилд. В миналото всеки от тях е бил свързан с тайни общества и глобални манипулации. Ние не сме изключение. Така че спокойно можете да си изберете всяка карта от тестето на конспирациите — масонство, Трилатералната комисия, „Череп и кости“, групата „Билдерберг“ — и ще намерите някаква история, която ги свързва с нашата фамилия.

Гант поклати глава, видимо разочарован.

— Това име — Кръвната линия — е личният демон на фамилията ни. Измислен за плашене на децата. Истории за фамилия във фамилията. Не бива да се споменава за нея пред чужди. Като малък съм чувал какви ли не приказки, повечето разказвани вечер, под завивките. За хора, които започвали да говорят и изведнъж изчезвали.

„Не се и съмнявам, че са изчезнали — помисли си Пейнтър. — Или убити, или привлечени на другата страна“.

— Подхлъзнали са ви, директоре. Пробутали са ви куп лъжи и сте се хванали.

Пейнтър усети, че устремът на президента намалява. Време беше. Кимна на Джейсън.

— Покажи материала, който ти поръчах — каза той и се обърна отново към Гант. — Аманда описа символ, нарисуван върху палатката в Сомалия. Открихме същия знак и у дома. В клиниката по фертилитет, където е било извършено оплождането й.

Джейсън се дръпна назад. На монитора се появи видеозаписът на Кат. Тя тичаше към две големи стоманени врати.

— Задръж образа — нареди Пейнтър, като се мъчеше да потисне тревогата си за Кат и Лиза.

Видеото спря. Камерата гледаше директно към вратата. Релефното изображение се виждаше ясно — ален кръст с вплетен в него генетичен код. Аманда го беше разпознала и бе казала, че символът е свързан с Кръвната линия.

Съдейки по трепването на Гант, той също знаеше. Наведе се напред към монитора.

— Невъзможно — прошепна той.

Пейнтър направи знак на Джейсън да пусне отново записа.

— Ето какво се крие зад този символ.

Самият Пейнтър не гледаше записа. Нямаше нужда да го вижда отново. Вместо това наблюдаваше профила на президента. Лицето му видимо пребледня. Устните му се разтвориха и той тихо изпъшка от ужас.

След като реши, че е видял достатъчно, Пейнтър прокара пръст през гърлото си.

Джейсън спря записа. Президентът беше като зашеметен.

Трябваше му доста време да откъсне поглед от екрана и да обърне измъчените си очи към Пейнтър. По изцъкления му поглед ясно личеше, че си е представил собствената си дъщеря на подобно място.

Все пак трябваше да му се отдаде дължимото — президентът кимна, приемайки истината. Когато се изправи, гласът му бе твърд и с отмъстителна нотка.

— Ако сте прави, ако членове на моята фамилия наистина са извършвали подобни жестокости върху дъщеря ми, искам да си получат заслуженото. — Гневът му се съсредоточи върху един-единствен въпрос. — Откъде започваме?

Преди Пейнтър да успее да отговори, някой друг явно бе чул надигащия се гняв на Гант и отвърна:

— Татко…?

Всички се обърнаха към болничното легло в съседната стая. Очите на пациентката бяха отворени. Замъгленият й поглед обхождаше стаята.

— Аманда…! — Гант се втурна към леглото й, отново коленичи и хвана ръката й. — Момичето ми, тук съм.

Аманда намери лицето на баща си. Но вместо облекчение в очите й имаше слабо отражение на собствената му ярост. Пръстите й се стегнаха около ръката на баща й. Мъчеше се да събере сили въпреки упойката.

— Ще се оправиш — утешително й каза той.

Аманда не се нуждаеше от подобни уверения — а само от резултати.

— Татко, взеха Уилям. Взеха момченцето ми. Ти… — Пръстите й така се вкопчиха в него, че кокалчетата й побеляха. — Ти ще го върнеш.

Това искане изчерпи всичките й сили. Впери поглед в лицето на баща си в очакване на обещанието му. Беше предала заръката си и очите й се обърнаха навътре. Пръстите й се отпуснаха.

Неврохирургът пристъпи напред.

— Тя се нуждае от почивка.

Гант не го чу и се обърна към Пейнтър, все още коленичил. Лицето му бе отчаяно, но в очите му се четеше решимост.

— Какво трябва да направя, за да върна внука си?

Пейнтър си представи видеозаписа, заснет с камерата на Каин на борда на катера. Беше го гледал няколко пъти от началото на деня — преследването, залавянето и дрогирането на Грей Пиърс. И всеки път изпитваше благодарност за находчивостта и саможертвата му, които бяха осигурили тайния запис. Именно той им предлагаше мъничък шанс да обърнат вълната срещу врага.

И Пейнтър възнамеряваше да се възползва от него.

— Какво искате да направя? — настояваше Гант.

Пейнтър го погледна в очите и каза истината без заобикалки.

— Трябва да умрете, господин президент.

4 юли, 11,34 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей влетя обратно в света, яхнал светкавица.

Електрошокът прогори черепа му, сякаш някой бе залепил дясната половина на главата му върху нажежен котлон. Той изпъшка и се помъчи да се изтъркаля настрани от болката, но не можа да се отърве от нея. Облекчението дойде едва когато изгарянето отшумя само.

След това нещо ухапа опакото на дланта му. Топлината плъзна по ръката му, достигна гърдите и запали сърцето му. То заби като полудяло. Пулсът затуптя в ушите му. Няколко секунди едва успяваше да си поеме дъх, но накрая ефектът отмина.

Шокът го остави изтръпнал и превъзбуден. Светът внезапно застана на фокус, все още червеникав по края. Лежеше по гръб, усещаше пулса си в гърлото. Когато дойде на себе си, Грей се пресегна да докосне бетонния таван. Беше толкова близко, че пръстите му опряха в грубата му повърхност.

Забеляза, че към китката му е закрепено нещо — спринцовка, свързана с механично бутало. Изтръгна я и се претърколи настрани, като притискаше пробитата вена.

Явно му бяха дали някакъв контрагент за упойката, който го бе привел за секунди в съзнание.

„Къде съм?“

Бетонните стени го заобикаляха от всички страни, образувайки кутия, широка метър и половина и висока един метър. Осветлението бе силно, болезнено ярко и идваше от захранвана с акумулатор лампа в ъгъла. На пода при краката му лежеше дълга метална кутия, а в едната стена имаше тясна цепнатина, затворена с метален капак. Дори да беше отворена, цепнатината бе твърде тясна, за да мине през нея. Единственият изход като че ли беше люкът в пода, запечатан от другата страна.

„Какво става?“

Отговорът прозвуча в главата му, дълбоко в лявото му ухо.

— Добро утро, командир Пиърс — поздрави го механичен глас. Звучеше като онези бездушни компютризирани телефонни услуги, макар Грей да подозираше, че чува истински глас, минал през цифрова обработка.

— Грубото събуждане беше необходимо. — В заявлението нямаше извинителен тон, а просто излагане на факта. — Шокът и инжекцията метилфенидат би трябвало да ви събудят и подготвят за задачата, която ви предстои. Разполагате с десет минути, след което трябва да действате.

— Какво трябва да направя? — попита Грей голите стени на бетонната си крипта. Предполагаше какъв ще е отговорът. Погледна металната кутия. Приличаше му на кутия за пушка.

Гласът продължи да говори — или го игнорираше, или сигналът беше еднопосочен.

— Радиото в ухото ви е вградено и е свързано с взривна капсула. Ще откриете, че същото това ухо е пълно с пластичен експлозив.

Смутен, Грей опипа с пръст и откри някакво твърдо топче в ушния си канал. Представи си какво може да се случи, ако експлодира, и побърза да пропъди мисълта.

— Устройството може да се използва и за наказание, както установихте при събуждането си — продължи гласът. — Освен това е свързано с предавател, който се намира у охраната навън. Ако се отдалечите на повече от десет метра от този предавател, разполагате с десет секунди да се върнете в обхвата. В противен случай устройството ще експлодира автоматично.

„Сложили са ми електрически нашийник“.

Изпълниха го лоши предчувствия въпреки действието на дрогата.

— Колкото до задачата ви — каза гласът, — точно в дванайсет часа ще убиете президента Джеймс Т. Гант. В кутията ще откриете снайперистка карабина и два патрона. Ако случайно не улучите първия път, няма да ви бъде даден трети шанс. Пригответе се.

Лампата в бункера угасна. Чу се тихо бръмчене и капакът на прозореца се вдигна. През цепнатината нахлу слънчева светлина, но тя го не заслепи. Грей осъзна, че целта на лампата е била да не позволява очите му да свикват с тъмното.

Огледа се за камера, като в същото време се претърколи и запълзя към кутията. Отвори я. Вътре имаше снайперистка карабина М40АЗ, използвана от морските пехотинци, както и двунога. Вдигна оръжието и го прецени на тегло и баланс. Познаваше тази карабина. Имаше ефективен обхват хиляда метра.

Но какво попадаше в този обхват?

Грей отиде до процепа. Погледна навън и ясно различи върха на монумента Вашингтон, стърчащ над могъщите дъбове.

„Във Вашингтон съм“.

Ориентира се. Между дърветата слънчевата светлина се отразяваше от вода. Това трябваше да е Потомак. Погледна настрани и вдясно зърна зелени поляни, кучешки дрян и редици малки бели надгробни камъни. И това място му беше добре познато — много негови приятели бяха погребани там. „Гробището Арлингтън“. Намираше се северно от парка, вероятно недалеч от мемориала на морските пехотинци.

По-наблизо, покрай къса улица, която свършваше в дъбовия парк, имаше хора, които се разхождаха около многобройни навеси и сергии. Повечето носеха различни военни униформи, от сини парадни до камуфлажно каки.

Грей вдигна карабината и надникна през оптичния мерник, като нагласи фокуса към множеството. Видя барбекюта, лудуващи деца, военен оркестър, който свиреше на покрита сцена. Чу далечното биене на барабан и по-острите ноти на духови инструменти.

В центъра на поляната за пикник беше издигната висока платформа, украсена с арка от червени, бели и сини балони.

Даде максимално увеличение и се съсредоточи върху събралата се до подиума група. Приличаха на важни военни клечки от всички родове войски.

Сред тях забеляза и целта си.

Обърнат с гръб към Грей, президентът Джеймс Т. Гант целуна жена си, която беше облечена в тъмносин панталон, горнище на розови и бели ивици и със сребристи обувки с нисък ток. Имаше празничен вид за това барбекю по случай Четвърти юли. Грей знаеше, че по-късно първата двойка ще бъде домакин на парти с фойерверки на Южната поляна на Белия дом.

Но по лицето на първата дама вече си личеше, че денят е бил напрегнат за нея.

Макар да беше отдалечена на седемстотин метра, Грей забеляза през оптичния мерник мъката, събрана в бръчките около очите й, които личаха въпреки дебелия грим. Пръстите й стискаха ръката на съпруга й, сякаш се опитваше да го задържи да не се качва на подиума. Президентът обаче трябваше да се покаже силен и твърд пред света.

Двамата мислеха, че дъщеря им е мъртва — и нищо чудно да беше така. Последният спомен на Грей за Аманда бе как се носи в тъмната вода, поддържана от двамата му другари. Администрацията едва ли беше обявила за отвличането и смъртта й и най-вероятно очакваше потвърждение от изследването на овъглените останки. Може би главният съставител на речи в Белия дом вече се чудеше с какви думи да съобщи трагичната вест.

Междувременно родителите трябваше да се преструват, че положението е нормално.

Президентът Гант се качи на подиума, вдигна ръка и помаха.

Отвърнаха му далечни радостни възгласи.

Грей се извърна, приклекна в снайперисткото си гнездо и сложи карабината в скута си. Извади пълнителя и погледна патроните — бяха от по-новите М118LR с повишена точност.

Два на брой.

Дано наистина да бяха точни.

Спомни си предупреждението: Няма да ви бъде даден трети шанс.

Но защо похитителите му вярваха, че ще се съгласи да убие президента? Сейчан беше в ръцете им, но това не беше достатъчно, колкото и неприятно да му бе да го признае. Знаеше, че те най-вероятно ще се отнесат ужасно жестоко с нея, за да се опитат да си осигурят съдействието му — или да го накажат при неуспех.

Този страх легна като студен камък в стомаха му.

Знаеше, че не може да пожертва лидера на свободния свят, дори това да означаваше, че по този начин ще я спаси. Отчаян, Грей стисна приклада на карабината и студената смъртоносна цев.

„Съжалявам, Сейчан, не мога да го направя“.

— Четири минути — най-сетне обяви гласът. Говорещият сякаш беше прочел мисълта му и му предложи повод за действие. — За да осигурим съдействието ви, скрихме в парка петнайсет пластмасови касети с газ зария, които се задействат дистанционно. Касетите са разположени така, че да убият всички присъстващи, включително и президента. Те ще бъдат задействани двайсет секунди след дванайсет часа. Освен ако президентът не бъде убит преди това.

Грей си представи как невропаралитичният газ плъзва през поляната, толкова смъртоносен, че и най-краткият контакт с кожата предизвиква мъчителна смърт.

— Една смърт вместо смъртта на стотици невинни мъже, жени и деца. Изборът е ваш, командир Пиърс. И в единия, и в другия случай ще постигнем целта са. Но за нас ще бъде по-добре, ако дръпнете спусъка. Смъртта само на един при атентат ще бъде далеч по-горчива и въздействаща от една смърт сред много други.

Хладнокръвната пресметливост на тези думи смрази Грей.

— Освен това, след като бъде открита карабината с вашата ДНК по нея, убийството ще бъде обявено за действие на недоволен таен агент, отмъщаващ за закриването на групата му от администрацията.

„Иначе казано, това ще бъде последният пирон в ковчега на Сигма“.

Но замисълът на Гилдията бе далеч по-мащабен.

— Подобен акт ще наложи пълно преустройство на тайните и разузнавателните агенции на Съединените щати. Преустройството, което ще бъде ръководено от нас, след като поемем Белия дом на следващите избори. Съчувствието за смъртта на Джеймс Гант ще се прехвърли и върху членовете на фамилията му, към човек, който вече стои до него във властта.

„… ще се прехвърли и върху членовете на фамилията му…“

На Грей му призля. Докато слушаше, след като вече бе научил тези нови неща, можеше да забележи лекия южняшки ритъм, подбора на думите, който не можеше да се заличи от компютър. Мислите му препускаха, представяше си човека, който стоеше така непоколебимо до рамото на брат си — човека, когото светът вече харесваше и уважаваше и на когото със сигурност щеше да предаде властта. След подобна трагедия щеше да му е достатъчно само да поиска Белия дом, за да го получи — и то с огромен изборен успех.

Държавният секретар.

Робърт Лий Гант.

Грей затвори очи. Внезапно си припомни подозренията си, че Пейнтър крие нещо от него — нещо за Гилдията, за организацията, която стоеше зад жестоката смърт на майка му.

Това ли беше тайната?

Нима Пейнтър го бе подозирал от самото начало?

Нищо чудно, че директорът не искаше никой от фамилията Гант да знае, че Аманда е оцеляла в Сомалия. Страхувал се е, че вестта ще стигне до брата на президента.

Изумлението и ужасът на Грей се примесиха с гняв. Логиката му подсказа защо директорът беше пазил това в тайна и от него. Защото би могъл незабавно да види сметката на този човек и да застраши всички около него. Пък и в крайна сметка информацията за предателя в Белия дом нямаше да промени целта на мисията му.

Явно тези сведения бяха само за онези, които е трябвало да знаят.

И Грей не е попадал в този списък.

Но все пак…

„Трябваше да ми кажеш“.

— Една минута — предупреди го гласът. — Изчаквате да ви дадем сигнал, след което стреляте.

Грей сложи пълнителя и се върна на поста си при отвора. Срамът и гневът бушуваха в гърдите му. Не знаеше дали гласът не е излъгал за касетите с газ и дали няма да бъдат задействани така или иначе. Грей знаеше, че не може да поеме този риск.

Джеймс Т. Гант трябваше да умре.

Погледна през оптичния мерник и нагласи курсора върху профила на президента, който тъкмо се беше обърнал настрани. Провери отново разстоянието — седемстотин метра — и се прицели в окципиталната кост зад лявото ухо — там пораженията щяха да бъдат най-големи. Веселата музика и смехът на празничния пикник звучаха в слушалката му. Остави шумът да заглъхне на заден план и се съсредоточи върху мишената, върху мисията си.

В американската история трима президенти бяха умрели в един и същи ден — на 4 юли, рождения ден на страната. Едва ли беше чисто съвпадение.

Томас Джеферсън, Джон Адамс и Джеймс Монро.

Днес беше ред на четвъртия.

Точно тогава президентът се наведе и принуди Грей да го последва. Мъжът разроши козината на някакво куче, което стоеше на платформата с него. Грей се напрегна. Позна овчарката.

Каин.

Гледаше как Джеймс Гант се изправя и стиска ръката на капитан Тъкър Уейн. Той беше успял да си намери парадната униформа, украсена с медали и награди от мисиите му в Афганистан. Подобаваше му да стои в този ден на подиума — героят от войната с неговото куче, дошли да бъдат поздравени от благодарния главнокомандващ.

Но Грей знаеше истинската причина Тъкър и Каин да са тук.

Целият му гняв срещу потайността на Пейнтър изчезна, оставяйки след себе си единствено облекчение и уважение. Директорът явно бе получил видеозаписа от Дубай и беше разбрал — но какво трябваше да направи Грей?

Огледа подиума. Пейнтър неслучайно бе изпратил Тъкър там. Бившият рейнджър не беше редовен член на Сигма, нито наемник, така че бе малко вероятно някой да го познае. Но какво беше съобщението, което директорът се опитваше да изпрати на Грей.

И тогава разбра.

На подиума не се беше качил само Тъкър — а и Каин.

Грей насочи вниманието си към кучето. Овчарката стоеше спокойно, с вирната опашка и нос. Грей беше виждал точно тази поза няколко пъти, когато кучето намираше източника на някоя миризма.

Каин посочваше, както правеше всяко добро ловджийско куче.

Грей проследи посоката до червен балон зад подиума, недалеч от главата на президента. Нагласи оптичния мерник към него.

Балонът се завъртя на лекия ветрец, разкривайки малка гръцка буква в по-тъмен оттенък на червеното. Беше почти незабележима, освен ако не я търсиш нарочно: „Σ“

Усмихна се и направи последни настройки на оръжието.

В ухото му прозвуча командата, която очакваше.

— Огън.

Затаил дъх, командир Грей Пиърс дръпна спусъка.

34.

4 юли, 12,00 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Не се чу никакъв гърмеж — само пукането на балон. Дори този звук стресна всички на подиума.

Но не и Тъкър.

Той очакваше този сигнал. Използва момента, за да натисне копчето на предавателя в джоба си. Малките капси под бялото поло на президента експлодираха. Пакетчета с кръвта на президента се пръснаха на гърба му и плиснаха съдържанието си.

Първата дама изпищя, част от кръвта изпръска лицето й.

Агентите на Сикрет Сървис незабавно наобиколиха президента от всички страни, поеха го и го свалиха от платформата. Тъкър беше изблъскан; Каин успя да отскочи настрани.

Друг кордон образува жив щит, защитаващ президент, когото измъкваха оттам. Агенти се струпаха около първата дама и бързо я поведоха в друга посока.

Тъкър потупа крака си, за да повика Каин, и се втурна след групата на президента. Сред публиката цареше хаос, внезапното насилие беше сварило всички неподготвени. Хора викаха, деца се криеха зад телата на родителите си, едно барбекю бе преобърнато и подпали близкия навес. Но мнозинството присъстващи бяха военни или бивши военни. Повечето от тях сигурно се бяха оказвали под обстрел.

Те направиха място за оттеглянето на ранения си главнокомандващ; някои дори се включиха в живия щит, за да защитят поразения президент.

Антуражът стигна до паркинга и колоната. Както беше планирано, Отделът за електронно противодействие на Сикрет Сървис, предназначен за предотвратяването на евентуални въздушни атаки, задейства арсенала си от инфрачервени димни гранати и създаде дебела димна завеса, която да защити президента в последния етап от придвижването му към чакащите линейки.

В моментната суматоха двама агенти на Сикрет Сървис, които участваха в заблудата, замъкнаха президента в една от колите. Тъкър се качи отзад. Каин скочи след него.

Съседната линейка наду сирена и потегли с включени светлини. Мобилният команден и контролен център прати фалшиви инструкции и накара кортежа да я последва. Бронираните коли полетяха след линейката, докато местните правоохранителни сили блокираха улиците.

Тъкър гледаше през прозореца как бронираната президентска лимузина потегля през дима с допълнителен ескорт, за да откара първата дама, която сигурно не беше на себе си, след като простреляха съпруга й пред очите й. Налагаше се тя да бъде покрусената съпруга за камерите през следващите няколко часа.

Беше жестоко, но днес никой не биваше да научава за уловката.

Особено врагът.

Колкото и да бе изумително, Пейнтър бе организирал мащабната заблуда само за един ден. Използваше само онези, на които можеше напълно да се довери, беше се обърнал към шепа хора от различни разузнавателни служби, но като цяло операцията беше вътрешна работа на Сигма.

Агент на Сикрет Сървис помогна на президента да свали съсипаното поло. На лицето на Гант беше изписана болка. Причината стана ясна, когато свалиха тениската му и махнаха останките от капсите. Под лопатката му имаше сериозно изгаряне.

— Сър… — тревожно започна човекът от Сикрет Сървис.

Президентът махна с ръка.

— Нищо ми няма. По-добре това, отколкото куршум в главата.

Друг агент запали двигателя и потегли — без сирени и сигнални светлини. Движеха се в посока, обратна на тази, в която бе заминал кортежът. Първата линейка летеше към Университетската болница „Джордж Вашингтон“, където чакаше екип, който да продължи заблудата. Предстоеше да се обяви, че президентът е подложен на спешна операция на белия дроб и че шансовете му за оцеляване са малки. Не искаха да рискуват второ покушение и затова трябваше да представят нещата в лоша светлина. Но постановката не можеше да бъде продължавана дълго без опасност да бъде разкрит.

Затова си бяха дали срок от шест часа.

„Шест часа за разбиването на тайна организация, оцеляла векове наред“.

— Докладвайте — разнесе се в слушалката гласът на Пейнтър.

— Пратката е на сигурно място — отвърна Тъкър. Говореше по канал, кодиран с модифицирана версия на алгоритъма ССЕР-1, разработен от НАСА специално за президента. — А как стоят нещата с командир Пиърс?

— В момента работим по въпроса.

Тъй като знаеше предварително за покушението, Пейнтър беше разположил малки камери с висока разделителна способност, обърнати към балона. Камерите би трябвало да са записали минаването на куршума и да позволят незабавното изчисляване на траекторията му. Триизмерен лазерен модел на парка позволяваше на анализаторите на Сигма бързо да проследят пътя на куршума обратно до източника му.

Трябваше да открият командир Пиърс колкото се може по-бързо — не само заради собствената му безопасност, но и за да получат евентуална информация за действията на врага, а евентуално и за местоположението на внука на президента.

Тъкър изпитваше съжаление. Не можеше да се отърси от вината, че е оставил детето на Аманда. Смяташе да направи всичко по силите си, за да коригира грешката си.

Първата стъпка към тази цел бе да открият Грей.

Без информация от него цялото това представление нямаше да постигне нищо. След шест часа трябваше да обявят, че президентът е оцелял като по чудо, и щяха да изгубят малкото предимство, с което разполагаха в момента.

Тъкър знаеше, че Пейнтър не очаква с тези действия да изкорени напълно Кръвната линия, но и той имаше ясна цел, същата като Тъкър — да открие и спаси детето на Аманда и да разобличи всички въвлечени в тази мръсна афера.

Дори при такава ясно определена цел шансовете бяха изключително малки.

А без Грей изобщо не съществуваха.

— Определихме местонахождението му — прозвуча гласът на Пейнтър. — Сервизен бункер на офис сграда. На седемстотин метра разстояние.

Тъкър въздъхна с облекчение.

Погледна президента в очите.

— Открихме го, сър.

Джеймс Гант кимна и се намръщи.

— По-добре да не го губим.

Грей гледаше как люкът се отваря.

Снайперистката карабина още беше в ръцете му. Беше видял хаоса, последвал изстрела. Гледаше със затаен дъх, опасявайки се, че ще пуснат отровния газ и ще избият всички в парка. Когато не се случи нищо, заподозря, че заплахата в крайна сметка е била лъжа. Видя как Тъкър се изнася с президента, за да го отведе на сигурно място.

Моментално разбра ситуацията.

Инсценираха смъртта на държавния глава.

Рискован ход от страна на директора, но Грей разбираше защо е бил предприет. Действията ясно показваха колко голямо е отчаянието им. Сигурно вече проследяваха траекторията на куршума и щяха да се опитат да го открият с надеждата, че може да им достави допълнителна информация.

Това беше проблем.

„Не зная нищо повече от тях“.

Разбира се, стига Пейнтър да не подозираше за ролята на Робърт Гант в Гилдията. Директорът може и да се съмняваше, че фамилията на президента или някакъв вътрешен кръг от нея са замесени, но това не означаваше, че е наясно кой в администрацията е къртицата.

Грей се загледа в ръката си. Оставаше му още един патрон. Беше ли достатъчен, за да забави противника и да даде време на Пейнтър да го намери?

— Остави пушката! — разнесе се вик отдолу. — Покажи си ръцете!

— Къде ме водите? — извика в отговор той, мъчейки се да протака и да изкопчи допълнително информация.

Отговорът го шокира — в буквалния смисъл. Електрическият удар в ухото го ослепи, мускулите на челюстта му се стегнаха, коленете му се подгънаха и Грей се просна на пода.

— Остави пушката — повтори гласът. — Покажи си ръцете.

Грей запълзя по корем и показа ръцете си през отвора. Дишаше тежко и с мъка.

— А сега слез по сервизната стълба.

Грей се забави — не защото го болеше да се движи, а за да спечели време. Спусна крака в отвора и затърси първата скоба.

— Беше предупреден — каза охранителят.

Грей се приготви за нов шок, но вместо това механичен глас започна обратно броене в имплантираната слушалка.

Десет… девет… осем…

Това беше таймерът за пластичния експлозив в дясното му ухо. Явно онзи, у когото се намираше предавателят, бе излязъл от десетметровия обхват. Принуждаваха го да го последва, сякаш го дърпаха на електрически повод.

Нямаше друг избор, освен да се подчини. Посегна към запушеното си ухо. Знаеше, че няма да бъде от никаква полза за Сигма, ако половината му череп липсва. Трябваше да остане жив и да направи всичко възможно да научи повече — а това означаваше, че трябва да действа бързо.

… седем… шест… пет…

Заряза скобите и се плъзна направо по перилата. Краката му достигнаха бетонния под на коридора, когато броенето стигна до три.

И слава Богу, престана.

Беше заобиколен от войници в черно, с готови за стрелба оръжия. Един от тях, с латексови ръкавици, забърза нагоре по стълбата и огледа помещението.

— Пушката е на място, има и кръв за ДНК анализ — докладва той и слезе обратно долу. Държеше спринцовка в едната си ръка и сега я прибра, потулвайки всички следи. — Чисто е.

Лидерът на екипа пристъпи напред. Беше цяла глава по-висок от останалите и имаше татуирано разпятие на врата. Прибра в джоба си някакво устройство с големината на пакетче дъвки.

„Предавателят“.

— Мърдай — нареди той.

Пистолетите накараха Грей да се подчини и да слезе по стълбите в някакво подземие до скрита врата, водеща към тунели.

Той се загледа в затварящата се зад него врата. Надяваше се, че планът му е проработил.

Беше се забавил и обратното броене започна отново.

Десет… девет… осем…

Подобно на куче на каишка, Грей забърза послушно.

Засега.

— Докладвайте — нареди Пейнтър от комуникационния център на Сигма.

— Пристигнахме на място — съобщи ръководителят на екипа. — Бункерът е празен. Няма следа от командир Пиърс. Само снайперистка карабина и няколко капки кръв.

Пейнтър затвори очи и се опита да потисне отчаянието, че е изгубил следата на Грей. Вместо това насочи вниманието си към онова, с което разполагаха.

„Карабина и кръв“.

Пейнтър разбра.

Смятаха да хвърлят вината за покушението върху Грей и съответно да унищожат репутацията на Сигма. Но подобно на всяка партия шах, сега бе ред на Пейнтър.

— Вземете пушката и я донесете тук — нареди той. — Заличете кръвта и почистете мястото. По възможно най-бързия начин.

Хаосът след атаката още беше в разгара си, но не след дълго някой следователски екип щеше да открие скривалището на снайпериста. Екипът му трябваше дотогава да е приключил. Пейнтър нямаше намерение да позволява на паниката да отклони вниманието му.

Знаеше, че Грей също ще остане съсредоточен.

— Преди да започнете почистването, претърсете внимателно всеки квадратен сантиметър от помещението — нареди Пейнтър. — Доколкото познавам Грей, трябва да е оставил някаква следа.

— Разбрано.

Пейнтър прекъсна връзката и се обърна към Джейсън Картър, който стоеше на прага на кабинета на Кат.

— Поеми нещата тук. Уведоми ме, ако стане нещо.

„Сякаш вече не е станало“.

— Всичко е под контрол — увери го Джейсън.

Пейнтър забърза по стълбите към най-долното ниво.

Президентът Джеймс Гант вече се намираше там заедно с дъщеря си.

Беше пристигнал тайно преди няколко минути. Смитсъновият замък беше затворен за целия ден специално за тази цел. Никой не обръщаше внимание на обслужващия персонал в сградата; никой не ги беше видял да влизат в специалния асансьор, който водеше до командните бункери на Сигма. Засега всички вярваха, че президентът лежи на операционната маса в болницата и че шансовете за оцеляването му са нищожни.

Комуникационният център на Пейнтър следеше събитията, за да е сигурно, че заблудата продължава, като при нужда се намесваше деликатно. Но подобна измама не можеше да продължи вечно без риск от разкриване. След по-малко от шест часа всичко трябваше да приключи.

Със съзнанието, че времето изтича, Пейнтър се върна в болничното помещение. Двама агенти на Сикрет Сървис пазеха в коридора; друг беше застанал на пост при асансьора. Четвъртият стоеше вътре в малката стая.

Гант беше седнал на леглото на Аманда и държеше ръката й. Беше свалил комбинезона на чистач и носеше смачкани тъмносини панталони и нечия сива риза. Аманда все още ту идваше на себе си, ту се унасяше и се намираше под наблюдението на невролога, който още беше загрижен за субдуралния хематом.

В момента младата жена спеше.

Гант вдигна очи, щом Пейнтър влезе.

— Каза няколко думи, когато дойдох. Още се тревожи за бебето си.

— Всички се тревожим.

Президентът кимна.

— Някакви вести от екипа на място? Намерили ли са вашия човек?

На Пейнтър никак не му се искаше да попарва надеждата в очите на бащата, но за днес беше приключил със заблудите.

— Нямало го е. Но се надявам да е оставил някакви следи. Би трябвало всеки момент да разберем.

Гант въздъхна и отново се обърна към дъщеря си. Заговори бавно, с голямо съжаление:

— Аз я изкарах под прожекторите и превърнах детството й в спектакъл, в мишена за пресата. И още нямам време за нея. Нищо чудно, че се разбунтува. Нищо чудно, че избяга, без да каже нито дума. Нима съм спечелил по някакъв начин доверието й? — Вдигна очи и избърса една сълза, но нито за миг не пусна ръката й. — Обещах й, че ще открия Уилям. Не искам да я разочаровам отново.

Пейнтър приближи и постави ръка на рамото му, като мислено се закле да направи всичко по силите си.

— Онова, което сториха на нея, на семейството ми… — рече Гант. — Ако открия кой е организирал всичко това, кой е измъчвал момичето ми, ще ги накарам да съжаляват до края на дните си. Няма да има бърза смърт. Ще страдат, както никой друг не е страдал. Ще превърна живота им в ад на земята.

Пейнтър знаеше, че ако има някой, който е в състояние да направи това, този някой беше именно президентът Джеймс Гант.

Внезапна суматоха ги накара да се обърнат.

Джейсън влетя задъхан в стаята.

— Директоре. — Младежът не спря и за миг, а продължи покрай леглото към съседния кабинет. — Лайнъс току-що попадна на нещо.

Пейнтър се беше заразил от възбудата му. Нужна му беше секунда, за да си спомни, че Лайнъс бе помощникът на Джейсън в онази програма за идентифициране на автомобили. Надеждата пламна отново в него.

„Какво са открили?“

Втурна се след Джейсън в лекарския кабинет. Хлапето вече беше при компютъра и пръстите му летяха над клавиатурата.

— Какво има? — попита Пейнтър.

Президентът също спря на прага и се заслуша.

— Ще ви покажа — каза Джейсън, без да спира да пише. — Именно затова дойдох тук. Лайнъс проверява всички основни пътища от Чарлстън и търси дали онзи форд не е засечен отново. Проблемът е, че колкото повече се отдалечаваш от града, толкова повече стават и променливите — колата може да тръгне по различни пътища, които се разделят като клони на дърво.

— Какво намерихте? — натисна го Пейнтър.

— Това. — Джейсън посочи екрана. Там имаше ясна снимка на предницата на един „Форд Експлорър“. — Колата е заснета от камера на подвижен мост край Оринджбърг, Южна Каролина.

През предното стъкло се виждаше Лиза, седнала зад волана. Сърцето на Пейнтър затуптя по-бързо от облекчение и ужас едновременно. До нея седеше някакъв мъж, който бе вдигнал неестествено ръце зад себе си, сякаш се протягаше. Или може би беше вързан.

— Намерили сте я — промълви Пейнтър. — Кога е направена снимката?

Джейсън го погледна смутено и разтревожено.

— Преди два дни… на датата, когато доктор Къмингс беше отвлечена в Чарлстън.

— Коя е доктор Къмингс? — попита президентът от вратата.

„Тя е всичко за мен“.

На глас Пейнтър отговори:

— Една от агентите, изпратени да проучат Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън.

Физиономията на Гант стана мрачна. Вероятно си спомни записа, който беше видял — с жените, потопени в резервоарите с гел.

Джейсън привлече вниманието му отново към снимката и посочи.

— Ето това ме развълнува най-много.

Пейнтър се наведе към екрана.

— Табелката с номера.

— Абсолютно ясно заснета. Казах на Лайнъс да пусне търсене на джипиеса на колата, за да видим дали ще успеем да я открием. Би трябвало…

На екрана се появи диалогов прозорец.

— Мисля, че е това — Джейсън щракна върху връзката.

Фордът изчезна и се смени с карта. На нея премигващ син кръг се движеше към границата, където ъгълът на Южна Каролина се пъхаше между Джорджия и Северна Каролина. Накрая кръгът се превърна в малък триъгълник дълбоко в планините Блу Ридж.

Президентът също се беше приближил до екрана.

— Можеш ли да увеличиш и да разбереш адреса? — обърна се Пейнтър към Джейсън.

— Не е необходимо — обади се Гант. — Знам къде е това. Мое фамилно имение. Фльори ла Монтен.

Преди Пейнтър да успее да отвори уста, мобилният му телефон избръмча. Той вдигна и бе свързан с командира на екипа в Арлингтън.

— Директоре, открихме нещо.

И без това разтуптяното сърце на Пейнтър заби още по-бързо.

— Какво?

— Направих снимка. Вече ви я изпратих.

Пейнтър нареди на Джейсън да изтегли фотографията.

Докато чакаха, командирът обясни:

— Беше надраскана върху пода при люка. Почти невидима за невъоръжено око, но заблестя под ултравиолетовата светлина. Мисля, че е написано с пластичен експлозив.

— Пластичен експлозив ли?

— Да, сър. Взех малко проба с четка. Съдейки по плътността и вкуса, би трябвало да е точно това.

Джейсън ги прекъсна.

— Готово.

Снимката се появи в горния ъгъл на монитора. Три букви, сияещи слабо върху тъмния бетон.

— РЛГ — прочете Пейнтър на глас. — Какво означава това?

Отговорът дойде отново от президента. Гласът му трепереше от шока.

— Това са инициалите на брат ми. Робърт Лий Гант.

Пейнтър се обърна и го погледна в очите. И двамата знаеха, че някой от фамилията Гант е замесен в цялата каша, но и през ум не им беше минавало, че този някой е толкова близък с първото семейство.

Гант се загледа в дъщеря си, сякаш мислеше същото — само че при него ножът се беше забил по-дълбоко и право в сърцето.

— Не можем да сме сигурни за брат ви — каза Пейнтър.

— Аз обаче мога — едва чуто отвърна Гант.

— Защо?

Гант посочи долната част на монитора. Картата още беше там.

— Боби замина за фамилното имение за празника, за да се спаси от тълпите покрай честването. Тръгна преди два дни. Каза, че отивал на лов.

— Във Фльори ла Монтен?

Гант изглеждаше изпит и пребледнял.

— Никой вече не използва френското име — мрачно рече той. — Всички го наричат просто Хижата.

35.

4 юли, 13,04 ч.

Планините Блу Ридж

— Цветът му е добър — обяви Лиза.

Стоеше пред кувьоза. Облечените й в ръкавици ръце внимателно обърнаха новороденото и тя преслуша слабичките му гърди със стетоскопа. Сърцето му биеше бързо като на птичка, но беше силно, показателите бяха нормални.

Остави детето да се обърне само по гръб. Огромните сини очи с миниатюрни мигли я загледаха, устните се разтвориха гладно.

Едуард Блейк стоеше до нея и наблюдаваше прегледа.

Петра беше в друга лаборатория и провеждаше последните ДНК анализи, използвайки проби от кръвта и кожата, както и клетки от мукозална проба.

— Трябва да го нахраним. — Лиза свали ръкавиците. — Сука добре сам, след като махнахме сондата и системата. Да го оставим да продължи в правилната посока. Но като цяло, справя се чудесно.

— Изключително благодарение на вас, доктор Къмингс — каза Едуард.

Похвалата не беше фалшива. Предишния ден детето си заминаваше. Лиза беше прекарала цял час в изучаване на резултатите от лабораторните изследвания, снимките и дори генетичния анализ. Беше се изумила, когато видя тройната спирала под електронния микроскоп — двете естествени ДНК нишки около изкуствено създадения протеин. ПНК.

Пептидно-нуклеинова киселина.

Именно тази микроскопична нишка бе причината за цялото това нещастие, ужаси и тормоз.

Не помагаше по никакъв начин и на момченцето.

Едуард беше обяснил, че тройната спирала в тялото на детето се разпада. Но основният въпрос беше защо. Дали новороденото се беше разболяло и това бе причина за разпадането на спиралата? Или самото разпадане беше причина за влошаването на състоянието му?

Единственият начин да разберат със сигурност бе да стабилизират детето и да видят дали разпадането няма да спре само.

Лиза беше стигнала до решение, след като забеляза лекия връх в нивата на еозинофилите. Еозинофилите са белите кръвни клетки, които модулират алергичните възпалителни процеси. Те реагират също и на инфекции от паразити, но тестовете вече бяха отхвърлили тази възможност.

По-вероятната причина за алергичната реакция бяха ПНК нишките. Пептидно-нуклеиновата киселина беше протеин като всеки друг, способен да предизвика алергия точно като прах или пърхот. При разпадането на тройната спирала освободената ПНК се изхвърляше в цитоплазмата, а след това и от клетката.

Петра й беше показала снимка на подобна на червей ПНК молекула, излизаща от чревна клетка. Този поток изкуствен протеин в кръвта и вътрешните тъкани мобилизираше еозинофилите, защитниците на тялото срещу подобни чужди нашественици. И алергичната реакция беше предизвикала шок у детето.

Лиза бе разпознала заплахата и бе препоръчала терапия с малка доза антихистамини и интравенозни стероиди за потушаване на алергичната реакция, за да се даде възможност на тялото да изхвърли алергена и да се стабилизира.

Всичко мина чудесно. Лиза остана цяла нощ на пост до кувьоза, подпомагана при нужда от Едуард. Детето се подобряваше с всеки изминал час. Успяха постепенно да махнат системите, кислорода и дори хранителната сонда.

Оставаше само един въпрос — помагаше ли това?

Дали възстановяващото се здраве на детето запазваше стабилността на тройната спирала? Лиза знаеше, че именно това е надеждата на Едуард. И двамата очакваха отговора на Петра.

Докато Лиза хранеше детето с биберона, Едуард седна зад компютъра в близката кабинка. И двамата бяха погълнати от своите грижи. Тревогата за детето я беше накарала да потисне ужаса от изминалия ден, даваше й нещо, върху което да се съсредоточи. Лиза знаеше, че Кат е някъде в комплекса, но къде точно? И изобщо къде се намираше този комплекс?

Дотук Петра и Едуард се бяха отнасяли с уважение към нея, тъй като оценяваха и се нуждаеха от помощта й. Лиза помнеше онези компютризирани думи, студеното предупреждение: Докажете, че от вас има полза, и двете ще останете живи.

Сега детето се подобряваше и скоро от Лиза нямаше да има полза.

Тогава какво?

Тя помнеше и кой я беше натоварил с тази задача. Представи си милото лице, тихите думи.

Доктор Къмингс, благодаря, че се съгласихте да помогнете на праплеменника ми.

Гневът гореше в нея от това хладнокръвно, спокойно поведение на Робърт Гант. Лиза знаеше колко болка, страдания и загуби струваше появата точно на това дете на това място и в това време. Въпреки това не можеше да вини самото дете за тези жестокости. То можеше да е родено в кръв и сред разбити сърца, но си оставаше невинно.

Новороденото престана да суче, бутилката беше празна. Големите му очи се затвориха, клепачите натежаха. Лиза го остави да се унесе, без да подозира за ужасите зад прозрачните пластмасови стени на кувьоза.

Обърна се към Едуард и изкуцука до него. Глезенът още я болеше. Камерата на стената се завъртя, следейки всяко нейно движение. Тя се запита дали я наблюдава Робърт Гант, или просто някой отегчен охранител.

Чувстваше се изтощена и изобщо не й беше до уловки и заобикалки.

— Едуард, какво се опитвате да постигнете с тези тройни спирали?

Той завъртя стола си към нея.

— А, не мога да говоря за целта на финансовите ми благодетели. Зная единствено каква е моята роля в големия замисъл.

— И каква е тя?

Той повдигна вежда, което изобщо не съответстваше на високомерния му отговор.

— Да изкова ключа на самия живот.

Усмихна й се уморено и за свое учудване, Лиза също се усмихна.

— Колкото и надуто да звучи, ПНК наистина е ключът — обясни Едуард. — Тя отключва пълната сила на ДНК и ни осигурява основната схема на живота. С помощта на ПНК генетиците могат да създадат нишки, които да включват или изключват конкретни гени и да освободят човечеството от биологичните му ограничения. Наред с това позволява разработването на нови гени, нов код, записан в ПНК и вкаран в оплодена яйцеклетка. В крайна сметка по-нататъшното развитие на човека няма да е дело на Бог, а наше.

Едуард се загледа към детето в кувьоза.

— Но всичко това предстои. Засега имаме само една цел с тази първа нишка на ПНК, при това съвсем проста.

Стомахът на Лиза се сви.

— Каква?

Едуард не откъсваше поглед от спящото момченце. На лицето му бе изписано възхищение и тъга.

— Безсмъртието.

Лиза не успя да скрие шока си.

— Не се изненадвайте, доктор Къмингс. Това дете не е първият безсмъртен човек, роден на този свят. — Едуард най-сетне се обърна към нея, за да й покаже, че говори искрено. — Те вече са сред нас.

„Остават пет часа“.

Пейнтър се беше върнал в кабинета си. Президентът бе останал долу с дъщеря си, охраняван от контингента на Сикрет Сървис. Имаха още пет часа, преди Джеймс Гант да излезе на светло и да се престори, че се възстановява от сложната операция. Всичко за тази заблуда беше вече подготвено.

Намери в кабинета си Ковалски — с качени върху бюрото на Пейнтър крака, с ръце върху корема, хъркащ.

Пейнтър срита краката му.

Ковалски изхърка оглушително и се събуди.

— Готови ли сме? — попита той.

— По-готови не можем да бъдем.

Пейнтър взе от шкафа кобур със „Зиг Зауер“ в него. Останалата екипировка на щурмовия екип чакаше на летището. Самолетът беше в готовност. Докато си слагаше кобура, погледът му се спря върху снимката на Лиза на бюрото му — усмихната, с блестяща под лятното слънце коса, с леко разтворени устни. Любовта му към нея беше нещо осезаемо, не мисъл или чувство, а тежест в сърцето му, натиск върху гърдите, жега във вените.

И точно в този момент осъзна истината.

„Трябва да купя пръстен“.

Някакво движение при вратата го накара да погледне натам. На прага стоеше Тъкър, следван от Каин.

Пейнтър провери за последен път ремъците на кобура и се обърна.

— Капитан Уейн?

Тъкър влезе вътре.

— Сър, бих искал да участвам в мисията.

— Оценявам го, капитане, но ви наехме да откриете Аманда. Изпълнихте задълженията си към нас.

— Разбирам, сър. — Лицето на Тъкър продължаваше да изглежда като изсечено от камък. — Но това не може да се каже за задълженията ми спрямо Аманда. Изоставих детето й в Дубай и искам шанс да поправя тази грешка.

— Определено можем да се възползваме от допълнителен човек… както и от кучешки нос. Но имайте предвид, че ще направим въздушен десант в имението на Гант.

Въздушното пространство над имението на президента беше затворено. Забранената за полети зона бе определена десетилетия преди Джеймс Гант да стане президент — жест от страна на щата Южна Каролина за щедростта на клана.

Планът на Пейнтър бе да проникнат в зоната, да скочат и да се приземят в територията на имението. А тази територия беше огромна — повече от 120 000 хектара, 1200 квадратни километра обвити в мъгли планини, водопади, тъмни гори и тучни поляни. Границите на имението не бяха ясно очертани, тъй като фамилията бе изкупила на етапи съседните ферми, имения и овощни градини, увеличавайки имота си.

Този затънтен насечен терен би трябвало да им осигури прикритие и да им позволи да продължат пеша до целта.

Тъкър като че ли нямаше проблем със скачането с парашут.

— Двамата с Каин имаме много скокове — увери го той. — Нося и специални кучешки ремъци.

— Тогава сте добре дошли.

Ковалски стана, протегна се и излезе с тях.

— Наистина ще хвърлим това място на кучетата.

Пейнтър тръгна по коридора. Очакваше вече да е пристигнал още един от екипа, но той явно закъсняваше и щеше да му се наложи сам да стигне до летището. Времето течеше. Джейсън Картър щеше да поеме командването в комуникационния център и да координира акцията. Беше тежък товар за младите му плещи, но Пейнтър знаеше, че ще се справи. Джейсън вече беше събрал свой екип и управляваше по-старите агенти с ентусиазма, присъщ единствено на младите.

Пейнтър стигна асансьора точно когато вратата му се отвори.

В кабината стоеше последният член на ударния отряд. Съпругът на Кат нагласи изкуствената си ръка, закрепи я със завъртане на китката и размърда пръсти. Явно Монк вече беше минал през развойния отдел, за да вземе осъвременения модел, поръчан от Пейнтър. Протезата беше специално проектирана за тази мисия и трябваше да им помогне при проникването в Хижата.

— Крайно време беше — каза директорът.

Монк го изгледа свирепо.

— Ти се опитай да намериш детегледачка навръх Четвърти юли… Да идем да си приберем жените.

Планините Блу Ридж

— Значи твърдите, че това дете може да живее вечно? — попита Лиза. — Че е безсмъртно?

Едуард продължаваше да седи в кабинката.

— Като изключим нещастните случаи и болестите — да, може да живее много дълго. Предполагам, че ще са нужни още изменения, за да се постигне истинско безсмъртие. Но в крайна сметка, както вече казах, това дете не е първият безсмъртен, роден на този свят.

— Какво означава това?

— Тъй като имаме време, докато Петра приключи с генетичните изследвания, ще се опитам да обясня. Това е най-малкото, което мога да направя за вас, след като спасихте детето.

Лиза беше готова да слуша.

— Много учени в различни области смятат, че безсмъртието ще бъде постигнато в наше време. Като цяло предположенията са, че това ще стане към средата на века, около две хиляди четирийсет и пета или някъде там. Това означава, че родените днес ще доживеят да видят осъществяването на тази цел. И ще се възползват от постижението. Така че в този смисъл те вече са безсмъртни. Или поне са почти безсмъртни. Животът им с лекота може да бъде удължен два или три пъти.

Лиза си представи мечтите му — как децата, родени днес, ще живеят вечно. Те бяха безсмъртните, които вече вървяха сред нас.

Въпреки това подобно твърдение й се струваше невъзможно. И го каза на глас.

— Наистина ли очаквате, че можем да постигнем безсмъртието за толкова кратко време?

— Него или нещо много подобно на него. И това не е само мое твърдение. Такова е мнението на стотици учени, изследователи и мечтатели от различни области. Медици, генетици, геронтолози, фармацевти, специалисти в областта на нанотехнологиите и роботиката. Това, което правим в тази лаборатория с финансовата помощ на нашия благодетел, е първата плаха стъпка към вечността.

Лиза си представи човека, който стоеше зад всичко това.

„Нашият благодетел…“

Робърт Гант.

Не можеше да го проумее. Всичките тези ужаси бяха извършени в опит да се постигне вечен живот. Тя обаче усещаше, че има и още нещо, някаква друга цел, която се пазеше в тайна. „Но каква?“

Знаеше, че ако иска да получи реален отговор, трябва да накара Едуард да продължи да говори.

И той го направи, описвайки гордо посоката, в която вървеше светът.

— Има две основни школи по въпроса за удължаването на човешкия живот. Едната е вкарването на машини в човека. А другата е вкарването на човека в машината.

Тя поклати глава. Това разделяне не й говореше нищо.

— Преди хиляда години средната продължителност на живота е била едва двайсет и пет години. Нужни са били около деветстотин, за да може този срок да бъде удължен до трийсет и седем години. Днес средната продължителност на живота е седемдесет и осем. Това означава, че през последните сто години сме удължили живота си повече от два пъти. Този изумителен резултат се дължи на науката и технологиите. И от тук нататък темпото само ще се ускорява. Според преценките скоро с всяка изминала година ще добавяме по една година и към продължителността на живота си. Само си помислете. Остарявате с една година, а животът ви се удължава с още една.

— Но какво ще задвижва това удължаване?

— Онова, което винаги го е задвижвало — пещта на технологиите. Именно там машината и човекът се сливат в едно.

Едуард явно долови скептицизма й и се усмихна, готов да я опровергае.

— Вече имаме хора с изкуствен панкреас — продължи той. — В момента трийсет хиляди болни от Паркинсон имат невронни импланти. И с миниатюризацията на технологията тя ще прониква още повече в нас. Развитието на нанотехнологията, или създаването на машини на атомно ниво, обещава създаването на жизненоважни изкуствени органи след петнайсет години, на кръвни телца след двайсет, а след двайсет и пет години нанотехнологията ще може да програмира биологичния ни софтуер и да сложи край на стареенето.

Лиза го разбра.

— Вкарването на машини в човека… в телата ни.

— Това е единият път към безсмъртието. Другият обаче е още по-обещаващ. Тъй като изчислителната мощ на компютрите расте в геометрична прогресия, въведен е терминът сингулярност, който бележи момента, когато изкуственият интелект ще надмине човешкия. Различни футуристи са на мнение, че това ще се случи някъде в средата на този век.

— Толкова скоро? — изненада се Лиза.

Едуард кимна и на лицето му заигра доволна усмивка.

— Според преценките към две хиляди и трийсета година изчислителната мощ на компютрите ще бъде милион пъти по-голяма от днешната. А с подобна мощ е възможно да се постигне какво ли не. Междувременно учени от цял свят търсят методи за сливането й с човешкия разум. В Швейцария се занимават с реверсивно изследване на човешкия мозък и правят симулации неврон по неврон с намерението да получат завършен виртуален мозък в рамките на следващите десет години. У нас пък група учени от Масачузетския технологичен институт съставя карта на всички синапси в мозъка — на онези трилиони връзки между невроните, като се опитват да открият центъра на човешкото съзнание.

Лиза въздъхна.

— И предполагам, че крайната цел е да запълнят този празен център, да прехвърлят нашето съзнание в компютъра.

— Именно. Вкарване на човека в машината. Вторият път към безсмъртието. — Едуард погледна към кувьоза.

— Аз пък търся трети път.

— И какъв е той?

— Нова наука. Кибергенетика. Вграждането на технологията в нашия генетичен код.

— ПНК нишката — с растящо възхищение и ужас каза Лиза, представяйки си изкуствения протеин, който се вие в човешката ДНК и я регулира.

— ДНК всъщност е само набор от инструкции за изграждане на телата ни. Но този софтуер е стар, на милиони години. ПНК има потенциала да обнови напълно тази система. Да рестартира човечеството завинаги.

Лиза се опита да го върне от висините на теорията в реалността на лабораторията, в която се намираха.

— Но да се върнем на проучванията ви. Какво прави вашата ПНК? Тази, която е в новороденото?

— Най-общо казано, тя се занимава с вредните ефекти, които идват с възрастта. Областта на геронтологията, науката за стареенето, е установила, че съществуват само седем основни начина, по които тялото вреди на самото себе си с възрастта. Ако тези начини се елиминират, ще бъдем близко до постигането на безсмъртие.

Едуард я погледна многозначително и повдигна вежда.

— Направили сте го — прошепна тя. — Вашата ПНК манипулира и регулира ДНК, за да компенсира тези поражения.

— Прави го, но не и перфектно. Съсредоточихме повечето си усилия върху един от начините. Смъртта на клетките. Знаете ли какво представлява пределът на Хейфлик?

Лиза поклати глава. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да говори.

— През шейсет и първа доктор Ленард Хейфлик изчислил, че максималната естествена възраст за едно човешко същество е около сто и двайсет години. Той основал преценката си на това колко пъти се дели една клетка, преди да спре. Броят на тези деления се определя от дължината на повтарящ се ДНК код в края на всяка хромозома. Тези повтарящи се секвенции се наричат теломери. Най-общо казано, те действат като накрайниците на връзките за обувки, които не позволяват разплитането им. Но след определен брой деления теломерите се износват, което води до разплитането на хромозомата и смъртта на клетката.

— Какво общо има това с вашата ПНК?

— Ние създадохме ПНК, която да играе ролята на постоянен теломер. Така създаваме неумиращи клетки и сме в състояние да преодолеем предела на Хейфлик.

— Като създавате пътека към безсмъртието.

Едуард кимна.

— Намираме се на самия праг на вечността.

— Но защо го правите? Има толкова много негативни ефекти, ако човек може да живее вечно. Свръхнаселеност, глад, стагнация. Има причина да сме създадени така, че да умираме, да правим път на следващото поколение.

— Така е, но тези опасности съществуват единствено ако технологията е достъпна на всички. В ръцете на елит, на избрани хора, подобни рискове не биха съществували.

Потресена, Лиза си представи лицето на Робърт Гант. Това ли е планът му? Да запази кръвната си линия вечно жива, да създаде неумираща династия?

— Защо им помагате? — най-сетне успя да промълви тя.

— Защото съм длъжен. Човечеството винаги се е борило със спънките и ограниченията. Оставяме домовете си, за да прекосим непознати морета. Преодоляваме гравитацията, за да полетим. Дори напускаме планетата си. Това е просто следващата стъпка към свободата, към върховната свобода — да скъсаме оковите на смъртта и да се освободим от гроба.

Лиза беше ужасена и отвратена. През изминалия ден бе започнала да приема човека, който работеше до нея, но сега видя пукнатините в бронята му, през които надничаше спотаената под нея лудост.

— Визионерът Реймънд Кърцвейл навремето постави въпроса „Съществува ли Бог?“ — Едуард се обърна и се загледа към момченцето в кувьоза. — Отговорът му се състои само от две думи: „Още не“.

Лиза го гледаше и ясно виждаше мегаломанията му. От годините си като медик знаеше, че това заболяване рядко се проявява като откровена лудост. Тъкмо обратното, повечето болни бяха очарователни, уверени в правилното си мислене и често биваха описвани просто като приятни. Чудовища с мили физиономии.

Петра се появи и я спаси от необходимостта да отговаря. Жената тръгна сковано към тях с наръч листове в ръце. Изражението й си оставаше непроницаемо, когато стигна до оградената клетка на Едуард.

Той я погледна с надежда.

— И какво е окончателното решение за момчето?

— Лошо. Детето може и да изглежда здраво, но тройната му спирала продължава да се денатурира и да се освобождава от ПНК нишката. Още по-лошото е, че процесът като че ли се ускорява.

Едуард вдигна ръце, разтърка очи и въздъхна примирено.

— Значи влошаването на състоянието му не се е дължало на болест. Както се боях, организмът му просто отхвърля ПНК.

— Детето не ни е от полза — заяви Петра.

— Но ние бяхме толкова близо — умърлуши се Едуард.

— Ще продължим да работим — каза Петра. — Успехът със сигурност е съвсем близо. Пък и без това знаем, че те искат само момичета. Момчето така или иначе беше обречено.

„Обречено?“

Лиза се вцепени.

— За какво говорите?

Едуард бе така погълнат от разочарованието си, че сякаш се изненада, че тя още е тук.

— Предполагам разбирате, че мъжете с тройна спирала са, общо казано, мулета. Може и да живеят вечно, но от генетична гледна точка са задънена улица. Единствено жените могат да предават този ПНК признак на следващото поколение.

— Не, не разбирам — каза тя. Възнамеряваше да ги накара да продължат да говорят, а в същото време бавно се прокрадваше към електронния ключ на бюрото на Едуард.

„Няма да навредите на това дете…“

Едуард изпухтя, обърна се към компютъра и зареди някакъв файл. На екрана се появи видеозапис на клетъчно делене. Двете ДНК нишки бяха оцветени в червено, а ПНК нишката — в синьо. Две допълнителни ПНК нишки се носеха свободно в цитоплазмата. При деленето на клетката ПНК се освободи от спиралата и се присъедини към събратята си. След това деленето продължи по обичайния начин. Когато клетката се раздели на две, една от ПНК нишките в новите клетки се върна от цитоплазмата в ДНК, възстановявайки тройната спирала в двете клетки.

— Разбирате ли? — попита Едуард.

Разбираше. Ясно беше защо мъж не може да предаде тройната спирала. Спермата на мъжа съдържа половината от неговата ДНК. Яйцеклетката на жената съдържа половината от нейната ДНК плюс цялата цитоплазма и всичко в пихтиестата клетъчна течност — митохондрии, органели, белтъци, а в този случай и ПНК. Поради това бащата не можеше да предаде тройната спирала, признака на безсмъртието — защото не би могъл да предаде цитоплазмената ПНК. Само жена можеше да го направи.

— Също като митохондриите у жените — каза Лиза. — Всички митохондрии се предават по женска генетична линия, от яйцеклетка на яйцеклетка.

— Правилно. Значи разбирате?

Тя кимна.

— В такъв случай разбирате и защо трябва да убием това дете.

Лиза рязко се изправи.

— Не… разбира се, че не!

Едуард въздъхна.

— То е задънена улица, върши ни работа единствено като материал за проучване. Ако с лекуването на шока бяхме успели да върнем стабилността на тройната му спирала, детето щеше да стане идеален опитен образец за масата за вивисекция на Петра. Органите му щяха да бъдат отделени в изкуствени системи, идеални за изпитание на безсмъртието. По-добре, отколкото да чакаме десетилетия и да изучаваме растежа на детето. Науката не може да работи толкова бавно, особено ако е изправена пред нещо така непоследователно като смъртността.

Лиза се опря на бюрото, изтръпнала от шока. Беше работила усилено цялата нощ, за да измъкне бавно детето от лапите на смъртта — само за да се стигне до такъв край?

Освен това беше започнала да се привързва към него. И как би могло да е иначе, когато я поглеждаше с онези големи доверчиви очи?

Петра гледаше намусено детето в кувьоза, сякаш беше някакво куче, надъвкало любимите й обувки.

— Сега то е безполезно. Поредният провал.

— Обещаващ провал. — Едуард я потупа по ръката. — Пак ще можеш да направиш некропсия, да събереш всички хистологични тъканни проби, които са ти нужни. Можем да научим много, дори от този неуспех.

„Достатъчно“.

Нямаше да им позволи да убият това дете.

Докато двамата се взираха в новороденото, обърнати с гръб към нея, Лиза направи своя ход.

Вече се беше облегнала на бюрото му. Сграбчи картата — и настолната лампа. Изтръгна я от контакта и замахна силно, целейки се в главата на Петра. Тежката метална основа улучи тила й. Лиза изпита чувството, сякаш сечеше дърво. Жената се блъсна в ъгъла на клетката и се строполи на пода.

Едуард се опитваше да се изправи, но Лиза изрита стола под него. Той изгуби равновесие и залитна напред. Тя използва момента, заби коляно в носа му и го просна на пода. Едуард остана в съзнание, но беше зашеметен.

Лиза пусна лампата, изтича до кувьоза и колкото може по-нежно свали всички гривни, лепенки и електроди. Уви детето в тънко одеяло и го притисна до гърдите си.

Знаеше, че затворническото крило е със задънен край, също като тази лаборатория. Единственият изход беше през вратата, през която вчера бе влязъл Робърт Гант. Изтича до нея, без да обръща внимание на острата болка в подутия си глезен. Използва откраднатата карта, отключи и се втурна навън.

Озова се в слабо осветен лабиринт от коридори и стаи. Изглеждаха пусти, очакваха да бъдат оборудвани. Беше чула, че са предназначени за новия изследователски център на Едуард.

Избра си посока и побягна слепешком с детето, като се движеше с максималната скорост, която й позволяваше навехнатият глезен. Беше благодарна, че бебето кротува, след като беше нахранено.

Не си бе направила труда да ликвидира или да върже Петра и Едуард.

Поради една много проста причина.

Помнеше окото на охранителната камера, която я следеше, докато бягаше. Някой вече знаеше, че се е измъкнала.

36.

4 юли, 13,48 ч.

Планините Блу Ридж

— Къде е отишла? — настоятелно попита Робърт Гант.

Стоеше пред компютъра в кабинета на доктор Емет Филдинг, разположен в червената зона на подземния комплекс. Преди няколко минути от централната охрана му бяха съобщили, че Лиза Къмингс е атакувала двама от учените и е избягала с внука на брат му.

Стисна юмрук. Не само от гняв към жената, но и при мисълта за брат си. Държеше скръбта си в юмрук и се облегна на него, притискайки кокалчета в бюрото, мъчейки се да удържи бликащата мъка. В съзнанието му проблеснаха спомени с Джими — двамата братя яхнали кон, пиещи бира зад обора, играещи карти и пушещи пури. Именно Джими бе плътно до него и не му позволи да рухне след смъртта на жена му. Робърт се опита да стисне цял живот в юмрука си, да задържи спомените.

Именно затова беше дошъл тук, да се занимава с проектите с доктор Филдинг, да изучи някои от най-новите модели невроподи, в това число няколко наистина страховити военни звяра в начални стадии на разработка.

Търсеше начин да се разсее.

Робърт разбираше неизбежността на покушението, можеше да разбере логиката, когато му беше представена като fait accompli5. Мнозинството от Потеклото го изискваше. И той трябваше да се подчини — както се бе подчинявал винаги в миналото. Но не можеше да избяга от болката.

— Още я няма, сър — каза охранителят. Образът му се рееше в горния ъгъл на екрана. — Имаме само няколко работещи камери в неизползваната част на комплекса.

— Тогава проверете камерите в съседните зони. Синята и оранжевата.

— Да, сър.

Докато чакаше, Робърт зареди план на имота. Основното имение. Хижата, се намираше на шестнайсет километра оттук, заобиколено от високите си стени. Само малка част от фамилията знаеше за съществуването на комплекса. Дори Джими беше в неведение, макар на няколко пъти да бе идвал да лови риба в реката на осемстотин метра оттук.

Изследователският център се простираше на площ осем хектара и заемаше стара мина в затънтена част от имота на Гант, сред високите скали и водопади на Източния континентален вододел. От едната страна на вододела, който минаваше през планините Блу Ридж и имението, реките течаха към Мексиканския залив, а от другата — към Атлантическия океан.

Преди век един представител на Кръвната линия бе открил старата наводнена мина. През следващите години тя бе преустроена и превърната в таен комплекс, изсечен под земята и разширен още повече под вековни гори и поляни.

Робърт се загледа в картата на комплекса. Приличаше на онези шантави мастилени петна на Роршах. Големи части бяха оцветени в сиво и маркираха неизползваните зони от лабораторията. Робърт си спомняше и по-добри времена. По време на разцвета си през годините на Студената война това място приютяваше цяло войнство учени от двете страни на Желязната завеса, всички работещи за Гилдията, за Кръвната линия. Залите кънтяха от възбуда, от ентусиазма на мъже и жени, работещи на границата на научните възможности — и често отвъд тях.

Сега Робърт се взираше в сивите области, плъзнали из комплекса като раково образувание. През следващите години се случи онова, което бе сполетяло и много американски компании — изследователските проекти, които някога бяха процъфтявали сред тези стени, бяха преместени в чужбина, в страни от Третия свят, където не се задаваха въпроси, работната ръка беше по-евтина и намесата на властите беше нищожна или напълно отсъстваше.

Така този по-стар център беше опразнен и се превърна в изоставена катедрала на науката, затворена и изключена в по-голямата си част. Беше останал само любимият проект на Робърт, макар да бе изолиран и страничен. Проучванията му в областта на роботиката вече не се смятаха от Кръвната линия за перспективен път към удължаването на живота, тъй като залагаха на макромащаби. Вместо това всички усилия се бяха насочили към модния микросвят на стволовите клетки, нанотехнологиите, а сега и на ДНК манипулирането. Едва напоследък тенденцията започваше да се променя, махалото се залюляваше в обратната посока с напредъка в областта на роботиката и появата на новото направление невророботика, сливането на човек и машина.

Все пак Кръвната линия ограничаваше работата му до разработка на оръжия, което не беше неприемливо. Само в Афганистан на страната на американските войници се сражаваха над две хиляди робота — и тази сила бързо ставаше все по-многобройна и по-интелигентна.

Така Робърт продължи проучванията си тук. Комплексът беше идеален за целта — изолиран, със забранено за полети въздушно пространство и — което бе най-доброто — разнообразен терен. Реки, гори, поляни и отвесни скали — идеално място за полеви тестове на различните варианти невроподи.

Сега, със загубата на големия комплекс в Дубай, животът отново се връщаше в празните зали. В катедралата идваха нови свещенослужители, готови да върнат тържествения хор на научните методи в нейните зали.

Робърт би трябвало да е щастлив, но вместо това се чувстваше мъртъв отвътре. Загубата на брат му беше дошла твърде скоро след смъртта на Аманда. А сега и племенникът му беше в опасност. Това най-сетне пречупи нещо в него — или може би то винаги е било счупено и трябваше да види кръвта на Джими по ръцете си, за да го осъзнае най-сетне.

Кръвната линия не беше благоразположена към семейството му.

И днес той смяташе да сложи край на това.

Охранителят отново се включи.

— Сър, оранжевата и синята зона са чисти.

— Тогава пуснете хората ви да претърсят всяка стая, склад и шкаф.

— Да, сър.

Робърт знаеше, че тази задача може да се окаже сериозно предизвикателство. Покрай празника беше освободил и без това малобройния персонал и сега в обекта имаше само шепа хора.

Но той искаше да си върне племенника.

Беше изгубил твърде много днес — и имаше мъничка надежда, че може да спаси детето и разпокъсаните останки от семейството си. Но външният свят нахлуваше в личния му свят и той нямаше друг избор, докато не си върне детето.

Знаеше от какво има нужда.

От преимущество.

Чукна клавиш и активира изглед към една килия в червената зона. На леглото седеше жена с бръсната глава, скрила лице в дланите си. Робърт се радваше, че се е обърнала.

Натисна копчето на интеркома.

— Да — отговори доктор Филдинг от лабораторията си в същата зона.

— Емет, каза, че искаш да тестваш най-новите поди, че ти е нужно по-сериозно предизвикателство за способностите им.

— Разбира се, сър — възбудено отвърна ученият.

— Тогава да започваме.

Продължи с инструкциите и се обади където бе необходимо. След като приключи, натисна друго копче и активира камерата, до която имаше достъп единствено той след въвеждането на специален код.

Никой не биваше да научава за тази пленница.

На екрана се появи друго помещение, обзаведено разкошно, с голямо легло, меки кресла, камина и стени с гоблени. Таванът беше с дървени греди, готически арки и от него висеше вековен кристален полилей.

Но тази стая също бе килия.

Прозорецът, от който нахлуваше слънчева светлина, имаше яки решетки. Здравата дървена врата, обкована с желязо, се заключваше електронно.

Пленницата явно чу движението на камерата, когато Робърт я завъртя към прозореца. Стоеше очертана на ярката слънчева светлина — тъмна сянка, строен силует на ослепителния фон.

Забелязала движението на камерата, тя пристъпи напред и вдигна очи.

Още беше облечена в същите кожени дрехи, с които се бе озовала тук, макар че май беше използвала банята, за да вземе душ.

Жената се взираше свирепо в камерата.

Тези зелени очи, леко присвити в краищата, издаващи смесената й кръв. Само видът им караше сърцето му да се свие.

Докосна екрана с пръст, плъзна го по очертанието на лицето й. Знаеше, че никога няма да може да я доближи. Тя беше избягала от Гилдията преди години, беше се превърнала във враг на Кръвната линия, но сега я бяха върнали.

— Там, където ти е мястото — дрезгаво прошепна той. — Изобщо не трябваше да ти позволявам да избягаш.

В ъгъла на екрана се появи друго лице. Прекъсването раздразни Робърт.

— Господин Гант — каза мъжът, — исках да ви съобщя, че хеликоптерът с пратката от Вашингтон приближава.

— Разбрано. След малко се връщам в Хижата.

Подземен тунел свързваше комплекса с таен вход в имението. Можеше да вземе влакчето и да стигне дотам за минути.

Задържа се още малко, загледан в красивата пленница.

Сякаш усетила погледа му, тя вдигна ръка и показа среден пръст на обектива.

Робърт се усмихна и изключи камерата. Обърна се и тръгна към тунела, готов да се срещне с мъжа, който беше убил брат му.

Хеликоптерът направи широка дъга и Грей зяпна имението на Гант долу.

Беше виждал рисунки на масивната постройка в различни книги, но никога лично — малцина можеха да се похвалят с подобна привилегия. Имението съперничеше на големите американски замъци, построени от Вандербилт, Рокфелер и Хърст. Но кланът Гант беше старомоден и следваше модела на един прочут замък на кръстоносците в Сирия — Крепостта на рицарите.

Външната стена, с нейните малки правоъгълни кули и бойници за стрелци, беше дебела три метра. През нея можеше да се мине единствено през масивен свод, пред който имаше истински ров и подвижен мост.

Озареният от слънцето двор зад стената играеше ролята на паркинг и градина с вековни дъбове и цъфнали рози. В централната част имаше седемдесет помещения, всички в готически стил, със заострени арки, високи прозорци и множество врати и балкони. Всичко това водеше нагоре към две правоъгълни кули, увенчани с назъбени парапети.

Хеликоптерът се насочи към площадката за кацане в двора. Когато се спусна между стените, Грей изпита чувството, че светът се затваря и се озовава в капан. Плъзгачите докоснаха земята и той бе изведен навън със закопчани отзад ръце. Водачът на екипа го поведе през двора към гигантския засводен вход на основното имение.

Нямаше къде да избяга. Дори да успееше да се измъкне, той си оставаше вързан електронно към предавателя в джоба на водача. Ако се отдалечеше на повече от десет метра от него, обратното отброяване до детонацията щеше да започне отново.

А точно сега трябваше да запази главата си цяла.

И то в много отношения.

На няколко крачки от него водачът на екипа вдигна ръка към слушалката си и се заслуша. Другата му ръка нервно почеса разпятието на врата му. Единственото, което Грей чу, беше последното „Да, сър“.

Мъжът се обърна към него.

— Ела с мен.

Изкачиха каменните стъпала и минаха през отворената дървена врата, украсена с резби, изобразяващи рицарски турнири и битки.

Зад вратата имаше огромна зала. Засводеният таван и масивните каменни колони създаваха впечатлението за катедрала. Слънчевата светлина нахлуваше през разноцветните стъкла, на които също бяха изобразени рицари, но в по-светска обстановка; мнозина бяха с тамплиерски кръстове върху туниките си.

Въпреки огромните й размери в залата се усещаше топлина, която не се поддаваше на описание. Дебелите килими омекотяваха каменния под. Двете камини в отсрещните краища, достатъчно високи, за да се мине с кон през тях, обещаваха весели зимни огньове. Дори сега те бяха пълни с огромни букети, чийто аромат изпълваше помещението с обещание за безкрайно лято.

И Грей разбираше откъде е дошъл прякорът на имението — Хижата. Репутацията му на ловна хижа беше очевидна. Някои от постелките на пода бяха мечи кожи. По стените бяха окачени трофеи на зверове от всички континенти.

„Хемингуей би се чувствал на седмото небе тук“.

— Движи се! — излая водачът.

Грей забърза напред към вратата до една от камините. Водачът почука.

— Влез.

Грей беше въведен в малка библиотека, обзаведена като дневна, с антикварни френски мебели, малка камина и съвсем малки прозорци, не по-големи от амбразури, от които можеше да се надзърне навън към градината.

Единственият човек в помещението седеше в кресло до студената камина. Беше облечен в консервативен сив костюм, макар че бе свалил сакото си и го бе преметнал през облегалката. Бялата риза беше с разкопчана яка, ръкавите бяха запретнати.

Робърт Гант протегна ръка.

Водачът на екипа забърза към него и му връчи предавателя и ключовете за белезниците на Грей, след което излезе. Явно имаше конкретни заповеди, тъй като двамата не размениха нито дума.

Вратата се затвори.

Братът на президента се загледа в лицето на Грей.

— Страдал ли е?

Грей нямаше нужда да му обясняват за кого става въпрос. Въпреки това не знаеше на какъв терен се намира. Положението се влошаваше от огъня в гърдите му, който се надигаше към очите му, изгаряше спирачките на самоконтрола му. Но тъй като бе закопчан и зависим от предавателя, не можеше да направи нищо друго, освен да стои на място. Краката му трепереха от желание да го засилят към човека пред него въпреки последствията. Стисна юмруци толкова силно, че белезниците се впиха дълбоко в китките му.

Робърт махна към другото кресло до камината.

Грей седна, без да се доверява на самия себе си. Седеше на ръба, готов да се хвърли напред, да отмъсти доколкото може на човека, отговорен за смъртта на майка му.

Робърт попита отново и този път гласът му трепна:

— Моля ви… зная, че операцията на Джими е напразна. Чух мрачната прогноза. Но в онези последни моменти брат ми страдал ли е?

Грей чу повече болката в гласа му, отколкото самите думи. Самият той беше настроен на тази вълна и това му помогна да погледне отвъд кървавата мъгла на гнева и да види едва сдържаната агония на човека пред себе си. Очите на Робърт бяха зачервени, изпълнени с болка, кожата му бе станала пепелява като сакото му.

Поради някаква причина, въпреки че го мразеше неистово, Грей отговори възможно най-искрено:

— Не. Брат ви не е страдал.

Робърт кимна и сведе поглед към скута си.

— Благодаря ви.

Остана дълго време в тази опечалена поза. Когато отново вдигна глава, по лицето му се стичаха сълзи. Избърса ги и се загледа в студената камина, сякаш се нуждаеше от топлина.

Промълви следващите думи съвсем тихо:

— Съжалявам за майка ви.

Грей се стегна и едва се сдържа да не се хвърли напред.

Но видът на лицето, на което бе изписана толкова истинска мъка, потуши гнева му.

— Загубата е удар, от който сърцето никога не може да се освободи. Много добре знам това. Цената е прекалено висока. Дори за вечен живот, който сега изглежда толкова ужасно нещо.

Грей си спомни, че Сейчан беше казала нещо подобно. Какво ставаше с този човек? Беше очаквал да бъде измъчван и разпитван след пристигането си тук. Единствената му надежда бе, че Пейнтър е открил тайното му съобщение и е разбрал достатъчно, за да се сети къде са го отвели.

— Натрупваната мъка за един човешки живот е повече, отколкото може да понесе сърцето — обясни Робърт.

— Единствено безсърдечните могат да понесат повече. Или много младите, онези, които са твърде наивни, за да разберат наистина загубата. Какъвто бях аз, когато дойдоха за мен.

— Кога и кой е дошъл за вас? — не разбра Грей.

Робърт продължи да мълчи, сякаш обмисляше нещо, явно се колебаеше.

— Ще ви покажа. Можете да се окажете полезен за плановете ми.

Стана и го поведе след себе си. Отиде до библиотеката и дръпна някаква скрита ръчка, отваряща тайна врата. Част от библиотеката се отдръпна, разкривайки каменно стълбище, което се спускаше по спирала надолу.

Робърт водеше. Стълбището се осветяваше от лампи по стените. Грей очакваше да види паяжини и факли, но вместо това просто се озоваха в подземието. Когато отвори вратата на долната площадка, той видя перални и кухни. Накрая се озоваха в изба. Засводени тунели, издълбани в скалата, се разбягваха в множество посоки, слабо осветени от голи крушки по таваните. От двете страни имаше масивни дъбови бъчви. В съседните помещения, подобни на малки параклиси, посветени на Бакхус, имаше високи рафтове с прашни бутилки, сами по себе си невъобразимо богатство.

Робърт се движеше бързо напред, сякаш се боеше, че може да размисли или че някой ще се опита да го спре. Грей го следваше, дърпан колкото от невидимата каишка, толкова и от любопитство.

Пътуването им свърши дълбоко в лабиринта на избата, в странично помещение с четири масивни бъчви от френски дъб, грамадни като слонове.

Робърт отиде до едната и освободи резето, за да отвори предната част. Отвътре дървото се оказа обшито със стомана. Робърт влезе вътре, следван от Грей. Задната част на бъчвата приличаше на врата на банков трезор. Робърт въведе код и постави длан върху скенера.

Светнаха зелени светлини и с тихо бръмчене на хидравлика дебелата шейсет сантиметра стоманена врата се изтъркаля настрани.

Зад нея имаше малка стаичка — асансьор, осъзна Грей, когато Робърт въведе още кодове и кабината пое надолу.

През целия път Робърт не беше казал нито дума. В момента сякаш беше изгубил дар слово, изцяло потопен в мъката си.

Накрая асансьорът спря и вратата се отвори към огромно, херметически запечатано помещение с размерите на половин футболно поле. Нямаше ги обаче стерилните бели и стоманени повърхности на някой съвременен високотехнологичен завод или лаборатория. Сякаш се бяха озовали в зала на Британския музей. Махагонови шкафове пазеха прашни томове, пожълтели свитъци и износени артефакти от всички епохи на човешката история. Стъклени куполи покриваха мраморни плочи, фини статуи и златни съкровища.

Робърт се обърна към Грей.

— Тук се намира истинското сърце на Кръвната линия.

37.

4 юли, 14,07 ч.

Планините Блу Ридж

Лиза се беше свила в тъмната кабинка, седнала на тоалетната чиния с бебето в скута. В ръката си стискаше нож за ампутация.

Беше намерила оръжието, приличащо на скалпел с десетсантиметрово острие, в някаква лаборатория за некропсия. Подобно на по-голямата част от подземния лабиринт, моргата изглеждаше отдавна изоставена. Всичко беше покрито с пласт фин прах. Лиза си даде сметка, че не може да се скрие в някой шкаф за трупове. Стъпките й щяха да останат върху прашния под.

За да скрие следите си, тя се беше придържала към обитаваните части на лабораторията, което я излагаше на риск. На два пъти едва не я бяха открили, но мястото представляваше огромен лабиринт с много места за криене. Беше минала покрай коридор, който сигурно прекосяваше целия комплекс. Свършваше като далечна черна точка, а само отделни части от него бяха осветени.

Още през първите няколко минути беше разбрала, че е под земята.

Никъде нямаше прозорци.

„Трябва да намеря начин да изляза на повърхността“.

Ако успееше да избяга и да потърси помощ, щеше да може да помогне и на Кат. Нямаше смисъл да се опитва сама да спаси приятелката си. Глезенът й продължаваше да пулсира и болката пронизваше крака й на всяка крачка.

Пък и не само животът на Кат беше в опасност.

Бебето спеше в свитата й ръка, кротко като агънце, с пълно коремче. Вероятно телцето му още беше изтощено от срещата му със смъртта. Молеше се то да остане тихо.

Беше спряла тук само временно, колкото да събере мислите си. Отначало бе бягала като подплашен заек, който просто се опитва да стои колкото може по-далеч от гонещата го хайка. Засега се беше отървала от преследвачите си и се намираше в район с боядисани в жълто стени. Целият комплекс, изглежда, беше означен с различни цветове. Беше бягала от бяло през оранжево до жълто.

Помисли си за килията на Кат.

Тя беше с червени стени.

Попадна на схема за евакуация пред входа на тоалетната. Именно това откритие промени безмозъчното бягство в зародиш на план. Скри се вътре, за да помисли, да реши кой е най-добрият начин на действие.

Схемата показваше, че се намира в средното ниво от общо три, някъде в северозападния му квадрант. Картата показваше най-краткия път до повърхността, но тя не смееше да тръгне по него. Щяха да я очакват и най-вероятно вече бяха разположили охрана там.

Охранителите сигурно очакваха от нея да тръгне нагоре, когато стигне стълбището. Затова трябваше да продължи надолу. Забеляза, че на картата червената зона не продължава на третото ниво. Видя коридор, който пресичаше комплекса и минаваше под червената зона. Можеше да го използва, за да стигне до другата част на комплекса, където следящите очи щяха да са по-малко или изобщо да липсват. Имаше отбелязан изход в една лаборатория, която стърчеше от плана.

Именно това беше целта й.

Премести схванатия си крак — искаше да погледне отново картата и да започне болезненото си бягство към изхода. Тъкмо пръстите й докоснаха линолеума, вратата се отвори. Лампите светнаха и я ослепиха след дългото бягство през сумрачни коридори и тъмни стаи.

Натрапникът влезе, като си подсвиркваше небрежно.

Малко вероятно бе да е човек от охраната.

Съдейки по свиренето и тежката походка, беше мъж. Лиза се молеше да отиде до писоарите, но подсвиркването приближи кабинките. Тя стисна още по-силно ножа, като мислено го подканваше да се махне.

„Не тази. Избери си друга.“

Молбата й бе чута и мъжът влезе в съседната кабинка, най-близката до вратата. Лиза нарочно я беше пропуснала, опасявайки се именно от подобна ситуация. Щеше да го изчака да приключи, да остане още минута, след което да продължи.

Точно в този момент, може би събудено от подсвиркването, бебето в ръцете й се размърда, сви и отпусна набръчкани юмручета и се прозя беззвучно. Но Лиза знаеше, че това няма да продължи така.

Трябваше да се махне, преди детето да е издало звук и да ги издаде. Не знаеше колко време мъжът ще остане тук. Чу тракане на колан, сваляне на цип и шепот на смъкнати панталони, последван от дълга въздишка на облекчение.

Май щеше да се забави.

Свирукането се възобнови.

Лиза не можеше да рискува да бъде заварена тук, ако бебето се разплаче. Внимателно свали здравия си крак на земята и се завъртя на болния, като се опитваше да предпази глезена. Хвана ножа с уста и задържа бебето в едната си ръка. За щастие беше прекарала много нощи, помагайки на Кат с нейните деца.

Не беше заключила кабинката си. Каква полза от подобно нещо? Затова побутна кукичката и бавно отвори вратата, колкото да се измъкне навън.

„Мога да го направя“.

И тогава бебето тихо изскимтя.

Лиза замръзна. Подсвиркването спря. Резето на кабинката изщрака.

Умът й незабавно превключи на друга мантра. КБПК?

Как би постъпила Кат?

Изрита вратата точно когато започна да се отваря, и тя блъсна мъжа в лицето. Той полетя назад и Лиза го последва, ножът вече беше в ръката й. Мъжът вдигна глава и тя замахна към оголеното му гърло. Острото острие за ампутация, предназначено да реже твърд хрущял и сухожилия, се представи безупречно. Ножът преряза кожа, мускули и трахеята, задушавайки опита му да изпищи. От прекъснатата сънна артерия бликна кръв. Мъжът загъргори и се свлече от тоалетната чиния. Ръцете му се вкопчиха във врата, очите му се изцъклиха от шок. Вече бе мъртъв, но не го осъзнаваше.

„Ето как би постъпила Кат“.

Обърна се, като внимаваше да не стъпва в кръвта и да остави следи след себе си. Затвори кабинката, отиде до вратата и изгаси осветлението. Отсъствието на мъжа сигурно щеше да остане незабелязано. Тя щеше да е далеч, преди някой да се е усетил.

Надникна навън. Коридорът бе празен. И точно когато излезе, някой извика името й на висок глас, който отекна из комплекса.

Лиза замръзна.

Оказа се, че е просто високоговорител. Гласът беше мъжки и този път не бе минал през компютърна обработка. Не беше южняшкият говор на Робърт Гант, нито британският акцент на Едуард Блейк.

Беше на друг човек.

— Доктор Лиза Къмингс! Това е единственото и последно предупреждение! Предайте се с детето на първия срещнат или смъртта на приятелката ви ще тежи на вашата съвест.

В коридора пред нея оживя монитор, последван от други. Явно предаваха съобщението из целия комплекс.

Лиза се премести, колкото да види непознатия на екрана. Беше в лабораторно облекло със свалена качулка и хирургическа маска. Зад него се виждаше доктор Блейк. Картината неочаквано се смени и показа Кат пред дулото на пистолет, застанала до затворена метална врата. В ръката си като че ли носеше метална тръба и нещо като малък щит.

— За наказание и за да осъзнаете опасността, пред която е изправена, ще ви направим малка демонстрация, за да разберете напълно.

Вратата се отвори и ярката слънчева светлина заслепи камерата. На екрана се появи поляна с редица дъбове в далечината. Кат беше изблъскана навън, спъна се и заслони очи с малкия щит, за да се предпази от слънцето.

— Предай се сега или положението й ще се влошава с времето. Това е единственото предупреждение.

Лиза не се нуждаеше от време, за да решава.

КБПК?

Знаеше какво би поискала Кат от нея.

Забърза по коридора — не за да се предаде, а за да избяга, докато очите на повечето са приковани към екраните в очакване на кървавия спорт, който предстоеше — какъвто и да бе той. А по щита и сопата беше ясно, че предстои някакво подобие на гладиаторска битка.

Хващаше отделни сцени, докато бягаше с детето. Засега то пак беше утихнало, сигурно приспано от люлеенето. Лиза зърваше от време на време Кат, която газеше във високата трева на поляната.

„Внимавай“ — мислено каза тя на приятелката си.

Кат бродеше през високата до бедрото й трева. Носеше малък твърд стоманен щит, закрепен с ремъци за ръката й. В другата си ръка държеше еднометрова куха тръба. Дишаше дълбоко, приготвяше тялото си, вкарваше кислород в мускулите. Сетивата й се изостриха.

Високата трева беше зелена и ухаеше на лято; ароматът се засилваше, когато Кат мачкаше стръковете. Краищата на дрехата й се закачаха в тръни. До ушите й достигна чуруликане на птица, едва доловимо на заден план, както и далечен грохот на вода на северозапад и нежният шепот на вятъра в листата.

Знаеше, че скоро ще се появят ловци.

Беше чула какво си говорят двамата учени — Филдинг и Блейк, докато я подготвяха и решаваха кои оръжия да изпробват.

„Бойното поле е върховното изпитание за естествения отбор — беше обяснил Филдинг на другия изследовател. — Оцеляването е основният двигател на еволюцията. И положението с нашите поди не е по-различно. За да могат да се учат, те трябва да бъдат тествани на терен, калени в битка. С всяко ново предизвикателство в кибернетичните им мозъци ще се образуват и растат нови синапси. И ние трябва да изпитаме устройствата във все по-трудни ситуации“.

Кат беше видяла тези хексаподи, както ги наричаха — подобни на раци машини за убиване от титан, с остри като бръснач крака, двуостри ками и шила. На работната маса имаше и други варианти. Най-зловещият приличаше на голям надут кърлеж с тънки като ледокопи крака.

Зад работната маса, по-навътре в лабораторията, имаше и по-големи творения на различен етап от разработка, достигащи до размерите на малки черни мечки.

Кат вървеше през поляната, като изпробваше тежестта на щита и въртеше тръбата, за да оцени баланса й.

„Досега пускахме хексаподите срещу невъоръжени противници — беше завършил Филдинг. — Днес ще ги изпробваме срещу следващото ниво — щитове и тъпи оръжия. Ще ги пускаме на вълни, като всеки път ще увеличаваме броя им, докато не се научат, адаптират и победят опонента си“.

Шумолене отляво я накара да застане нащрек. Рязко се завъртя и свали ниско щита. Тревата се размърда, когато нещо се понесе през нея, разсичайки поляната като перката на акула. Кат видя други четири следи, които заобикаляха по-отдалеч и се опитваха да я изненадат отстрани и отзад.

Явно бяха способни да действат координирано.

Полезна информация.

Хексаподите се носеха през поляната с бързината на хрътки. Кат знаеше, че няма шанс да стигне до дърветата, затова не се и опита. Налагаше се да ги посрещне тук и да използва първата вълна, за да се учи и адаптира — разбира се, стига да оцелееше.

Никъде не беше казано, че тя не може да се развива също толкова бързо, колкото и противниците й.

Първо, не биваше да остава сред висока трева. Трябваше да ги следи по-добре. През оставащите й секунди използва щита като преса, за да смачка тревата около себе си, като я газеше навън, образувайки по този начин по-дебела естествена палисада. Остави една част отворена, нещо като вход в малкото й гнездо.

Първият хексапод улучи палисадата странично и се оплете в стената от отъпкана трева. Кат видя блясъка на титаниевата черупка и заби тръбата си в нея, като натисна с цялата си тежест. Металът захрущя под тарана й. Атаката не уби създанието, но извади от строя сензорната му система и хексаподът започна да кръжи слепешком по спирала.

Другите четири вероятно споделиха по безжичен път опита на първия и се отказаха от пряка атака. Събраха се в кръг, след което единият се отдели и се стрелна през отвора, долавяйки цепнатината в защитата й — без да знае, че това е капан.

Хексаподът се озова в гнездото, но Кат беше готова. Използва тръбата като щека за голф и я заби право в предните сензори, смазвайки електрониката и запращайки машината във въздуха. Хексаподът падна по гръб и повече не помръдна.

„Слабо място“.

Другите три продължаваха да обикалят, явно замисляйки нещо, и след като взеха решение, се хвърлиха заедно през отвора, явно с намерението просто да надделеят с численото си превъзходство.

„Съжалявам, затваряме за днес“.

Кат заби ръба на щита си в меката почва, затваряйки входа. Първият хексапод се блъсна с трясък в него. Кат замушка надолу отново и отново, като бутало. Разби повечето му крака и го извади от строя.

Другите два се дръпнаха и се заеха да измислят следващия си ход.

Кат не ги изчака. Намери камък колкото юмрук и го хвърли в тревата. Движението подлъга едното създание и то се метна след плячката си, но номерът мина само за няколко секунди. След като камъкът спря да се движи, хексаподът престана да го гони.

Беше разбрал, че камъкът не е жив.

Тестът потвърди, че хексаподите имат сензори за движение, но те би трябвало да са подсилени и с инфрачервени датчици, които да улавят топлината на тялото, характерна за живите същества. Тъй като хексаподът беше подгонил камъка, зрението му едва ли бе много остро. Значи можеха да бъдат заблудени.

Как стоеше въпросът със звука и миризмите?

Двата хексапода не й дадоха възможност да провери. Насочиха се към нея от противоположни посоки. Единият се понесе към щита, другият — към палисадата от трева.

Кат вдигна щита и отвори прохода, оставяйки първия да влети вътре. Вторият се забави в опитите си да преодолее дебелата преграда. Служеше си с някакво острие, за да среже тревата.

Първият се завъртя на място и се хвърли към нея. Кат рязко падна, като прехвърли цялата си тежест към ръба на щита и го превърна в гилотина. Смаза предната част на създанието и я заби в меката почва.

Вторият излетя от палисадата и атакува с въртящо се хоризонтално острие.

Кат отскочи настрани и вторият хексапод се блъсна в първия, довършвайки работата й — диамантеното острие разпра долната част на другото създание. То отвърна в предсмъртен гърч. Острите като бръснач крака се забиха в цепнатините, отвориха черупката и изтръгнаха затворения в стъкло мозък.

Двата хексапода се убиха един друг за секунди.

Кат клекна и заразглежда арсенала им под черупките. Забеляза малко, подобно на стреличка приспособление, върху което беше написано М99.

Еторфин хидрохлорид.

Силен транквилант.

Толкова силен, че една капка бе достатъчна да обездвижи човек.

След като опозна противника си, Кат се изправи и се загледа към малкия бункер, през който бе излязла от комплекса. Знаеше, че я наблюдават. Изгледа ги кръвнишки.

„Да видим какво още имате“.

Обърна се и спринтира към дърветата.

— Справя се добре — каза Емет Филдинг и доближи върха на пръстите си до устните, загледан в мониторите. — В чудесна форма е.

Едуард седеше до него пред подредените в полукръг екрани. Внимателно докосна счупения си нос, пострадал при изненадващата атака на Лиза. Гледаше как камерите проследяват бягството на жената. Тя тичаше през тъмна гора от дъб, бор и смърч.

— Не си ли разстроен, че се справи толкова бързо с оръжията ти? — попита Едуард.

Емет махна пренебрежително с пръсти.

— Не можеш да си направиш омлет, без да счупиш няколко яйца. „Порше“ унищожава стотици спортни автомобили в лабораториите за тестове и при теренните изпитания. Това е начинът да направиш най-доброто. А аз не бих се съгласил на нещо по-малко.

Едуард беше забелязал как пулсът на Емет се бе ускорил по време на атаката — вената на гърлото му запулсира по-бързо. Подозираше, че тези изпитания са колкото наука за него, толкова и кървав спорт. Но това не беше негов проблем.

„След като види това. Лиза със сигурност ще се върне с детето“.

— Някакви вести? — попита Едуард.

Филдинг изсумтя неопределено, явно изобщо не се интересуваше. Независимо дали Лиза се появеше или не, той смяташе да продължи изпитанията, докато жената на екрана не бъде превърната в кървава каша.

Погледна часовника. Петра също беше тръгнала да търси Лиза. След като беше сварена неподготвена и ударена в главата, тя жадуваше за кръв и излезе да ловува усърдно и хладнокръвно като тези стоманени създания.

Филдинг се облегна назад в стола си и се протегна.

— Мисля, че сме готови за втори рунд.

— Колко ще пратите този път?

— Цяло ято, предполагам. Двайсет. Но тя е наистина забележителна и се показа толкова обещаваща, че смятам да прескочим направо на следващото ниво. Вкарване на нов елемент.

Филдинг погледна назад към дъното на лабораторията. Там се спотайваха по-големи поди на четири крака, всеки от които завършваше с извити нокти като на ленивец, идеални за изкормване на жертвата. Едуард беше виждал колко бързо могат да се движат квадроподите. Гледката можеше да смрази кръвта ти.

— Мисля да пратя два — каза Филдинг и наперено затрака по клавиатурата.

Блейк впери поглед в бягащата жена.

Щеше да е по-добре за нея Лиза да промени решението си и да се върне с детето — макар че в крайна сметка резултатът щеше да е същият.

И за двете жени.

Лиза тичаше по дълъг, слабо осветен коридор с бебето в едната ръка и готов за употреба нож в другата. Докато бягаше, следеше на пресекулки успешната битка на Кат с металните създания — но й бяха обещали и нови и Лиза не се съмняваше, че обещанието ще бъде изпълнено.

Погледна нагоре.

„Би трябвало вече да съм под червената зона“.

Прецени, че за съжаление бяга в обратната посока на Кат. Не можеше да предложи никаква помощ на приятелката си, освен самата тя да оцелее.

Продължи по коридора, който пресичаше огромния комплекс и минаваше през зона, означена като черна. Този район изглеждаше пуст, но не и изоставен. Цареше атмосфера на очакване, като пред гръмотевична буря. Причината стана ясна няколко метра по-нататък. Отдясно имаше площадка, гледаща към огромен като катедрала склад. Стъпала водеха към по-долното ниво.

От мястото на Лиза се откриваше пълен изглед към помещението. Приличаше на хангар, способен да побере пътнически авиолайнер. Складът беше пълен с още от онези метални създания, подредени на рафтове; по-големите бяха разположени направо на пода. Кабели свързваха гърбовете на четирикраките със зареждащи колонки. В центъра дремеше гигант с размерите на танк „Пършинг“, който още бе в процес на изграждане.

От помещението се носеше постоянно бръмчене и миризма на озон, създавайки усещането за предстояща буря.

От електрически заредения въздух косъмчетата на тила й настръхнаха.

Лиза забърза нататък, обхваната от ужас.

Коридорът най-сетне свърши. Тя тръгна нагоре, припомняйки си картата. Стълбището стигаше до едно разклонение на основната лаборатория. Надяваше се оттам да стигне до някое забравено и затънтено място, откъдето да продължи незабелязано към спасението. Изкачваше се бавно, като спираше на всяка площадка и очакваше всеки момент да чуе викове.

Докато изкачваше поредното стъпало към свободата, гласът от високоговорителите прозвуча отново.

— Доктор Къмингс! Готови сме за втори рунд.

Уплашена, Лиза побягна нагоре по стъпалата.

„Не искам да гледам“.

Но въпреки това чуваше. Някъде долу машините се размърдаха, изстена хидравлика, съпроводена от внезапно прашене на електрически заряд.

Мобилизираха още сили срещу Кат.

Стълбището свърши. Отпред имаше врата с резе и знак за авариен изход. Лиза се боеше, че ако мине през нея, може да задейства някаква аларма и да привлече вниманието към тази затънтена част на комплекса, но нямаше друг избор. Ако остане, щеше да е само въпрос на време да я открият.

„По-добре да рискувам горе, отколкото да остана тук“.

Дръпна резето и за момент се уплаши, че няма да се справи — но вратата се отвори. Заля я ярка слънчева светлина, която събуди бебето; пухкава ръчичка замаха към нея.

Със слънчевата светлина се разнесе и оглушителен рев.

Лиза излезе от бункера и се озова пред водопад, спускащ се от десетметрова отвесна скала. Водата се разбиваше в река далеч под мястото, на което се намираше. Лиза се завъртя бавно и осъзна, че се е озовала на тясно плато между кипналата река от едната страна и високи скали от другата.

Нямаше път нито нагоре, нито надолу.

Бебето се размърда отново, тихият плач стана силен и отекна в скалната стена.

Не го обвиняваше.

„В капан сме“.

38.

4 юли, 14,25 ч.

Планините Блу Ридж

Тук се намира истинското сърце на Кръвната линия.

Грей се замисли над думите, застанал пред вратата на тайния музей.

— Бях момче, когато ме доведоха за първи път тук — обясни Робърт. — Бях твърде наивен, за да разбера истинската цена на събраното тук знание, на кървавия обет, който щяха да поискат от мен, на загубите, които щях да понеса.

От двете страни на херметическата врата имаше два символа, гравирани върху стъкло. Отдясно се виждаше кръст, украсен с двойната спирала на ДНК. Грей беше срещал този символ и по-рано и знаеше, че Робърт не лъже за важността на това място. Отляво също имаше кръст, само че украсен с преплетени змии.

Робърт го забеляза какво гледа и докосна кръста със змиите.

— Това е нашето минало. Другият кръст е нашето бъдеще.

Без повече обяснения той отвори вратата и въведе Грей вътре. Светнаха лампи и осветиха съседно помещение, свързано с основната зала. Грей забеляза високи туловища на черни компютри, но Робърт го помъкна напред.

Въпреки това погледът на Грей жадно се връщаше към компютърната зала.

„Какво има в сървърите?“

Явно тези въпроси трябваше да почакат.

Целта им се намираше в дъното на музейното пространство. Във висока стъклена витрина се пазеше невзрачен на пръв поглед предмет — изправена тояга.

Изпълнен с любопитство, усетил възрастта на артефакта, Грей се наведе напред. Ръцете му още бяха закопчани на гърба му. Върху тоягата едва се различаваха три гравирани змии, които се виеха в сложна шарка по дължината й.

— Какво е това? — попита Грей, докато се изправяше.

— Артефакт, открит от мой прародител по време на Кръстоносните походи в цитадела на върха на една планина в Галилея. Нарича се Бахал Ису. Това е жезълът, носен от свети Патрик.

Грей се обърна към него.

— Светецът, който прогонил змиите от Ирландия ли?

— Същият. Но знаете ли историята на жезъла? Как е попаднал у свети Патрик?

Грей поклати глава.

— Според легендата, когато се връщал от Рим в Ирландия, Патрик спрял на острова при Генуа — обясни Робърт. — Там срещнал млад мъж, който твърдял, че получил жезъла от поклонник с благо и величествено изражение, който му казал да го задържи, докато моят слуга Патрик почива тук по пътя си към Ерин, за да покръсти народа си, и да му го предаде, когато напусне. Пазителят също така казал, че откакто жезълът е у него, бил престанал да старее и очаквал Патрик повече от столетие.

Грей изгледа скептично историческия артефакт.

— Жезъл, който дарява безсмъртие?

— Според преданията за свети Патрик въпросният поклонник бил Исус Христос.

Грей зяпна простата тояга с изумление и в същото време с доста скептицизъм.

— Наистина ли вярвате в това?

— Не зная. Но има и други истории, според които жезълът е много по-стар. Твърди се, че е принадлежал на цар Давид, а преди това — на Мойсей.

„Сериозно минало“ — помисли си Грей, но не каза нищо, защото не искаше да обижда Робърт или да прекъсва разказа му. Колкото по-дълго говореше той, толкова повече време щеше да има Пейнтър да реши загадката, която му беше оставил Грей във Вашингтон.

Освен това не беше забравил и нещо друго, казано от Робърт.

Можете да се окажете полезен за плановете ми.

Думите му не бяха прозвучали като заплаха, а по-скоро като предложение.

Остави го да говори.

— Кой знае дали нещо от това е истина? — призна Робърт. — Онзи, който го е открил, е бил тамплиер, оттам и кръстът, който украсява нашия символ. Според историята жезълът бил пазен от човек, който твърдял, че е на повече от петстотин години. Тя откраднала жезъла, убила пазителя…

— Какво? Тя ли?

— Да, тя е била тамплиер, един от първоначалните девет, макар че името й било изтрито от историческите записи след откритието. Този момент бил най-големият триумф на предците ми и техният най-горчив провал. Но аз избързвам.

— Тогава продължете по ред.

— След като се завърнала във Франция с жезъла, станало ясно — макар да били нужни години — че той няма никакви чудодейни свойства.

— Значи в него не е била скрита тайната на безсмъртието.

Робърт го погледна.

— Не, напротив. Само че са били нужни векове, за да се открие истината. Защото чудото не било в самия жезъл. А в познанието, записано върху него.

Грей присви очи към тоягата.

— Трите змии ли?

Робърт го поведе към стара илюстрирана Библия, оставена отворена върху пиедестал. Цветовете блестяха ярко под светлината на лампите.

— Змиите са често срещана тема в религията — каза той. — Патрик прогонил змиите от Ирландия. Мойсей превърнал тоягата си в змия. Но истината се разкрива в най-ранната история за змията, описана в Книга Битие. В Райската градина имало две дървета. Дървото на живота, което раждало плода на безсмъртието. И дървото на познанието. Бог прогонил Адам и Ева, след като те яли от дървото на познанието, защото се страхувал, че с това познание човекът ще простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно.

— Но дървото на живота е просто символ.

— Напротив. То съществува — или поне е съществувало в миналото.

— За какво говорите?

— В Библията има много разкази за хора, живели невероятно дълго. Най-прочут сред тях е Метусалем или Матусал, който живял деветстотин шейсет и девет години. Но има и много други. И това е описано не само в Библията. Според глинените таблички от Вавилон и Шумер тамошните владетели живели столетия наред.

— Но тези възрасти са просто алегория, а не самата истина.

— Може би. Само че историята за растение, което удължава живота, не се среща единствено в Библията. В древния епос за Гилгамеш хероят търси растението на живота, което дава безсмъртие.

Робърт посочи друга витрина, в която имаше стари книги.

— В древноиндийските Веди се описва растение на име сома, което има същите свойства. Пием от светлата Сома и растем безсмъртни.

Робърт отиде до някаква египетска плоча, на която бе изобразен бог с глава на ястреб, късащ листа от високо растение.

— А това е изображение на дървото на живота от египетската митология.

Робърт се обърна и погледът му обходи артефактите.

— Има и много други примери, но необичайното във всички тези истории е един общ детайл. В Библията Ной е последният, живял толкова дълго. В епоса за Гилгамеш царят пътешественик открива, че растението е под водата. И в двата разказа, както и в много други, удължаващото живота растение било унищожено от голям потоп.

Робърт се обърна към Грей.

— Може би е просто съвпадение, но може и в тези истории да има зрънце истина. А от това зрънце може да бъде отгледано ново дърво на живота. Именно в това вярва Кръвната линия. В продължение на векове нейните членове са търсили смисъла на тези три змии, тъй като са усещали, че те имат някакво значение, свързано с безсмъртието. Били достатъчно сигурни в това, за да ги включат в собствения си символ.

Робърт посочи назад към стъклената врата.

— И този знак не е само наш. Оставили сме го и другаде с надеждата да почерпим от онези, притежаващи тайно познание. Предците ми вярвали толкова твърдо в тази връзка, че внесли символа в различните тайни организации, зад които сме се криели.

Поведе Грей към отворена книга за масонските обичаи. На страницата бяха изобразени трима мъже, сплели ръцете си по почти същия начин като змиите от жезъла. И сякаш за да премахнат всякакви съмнения, змиите също фигурираха на илюстрацията — при това триглави.

— Виждате колко непоколебимо сме вярвали — рече Робърт. — И накрая се оказахме прави.

— Прави? В смисъл?

— Резбата върху жезъла наистина е познание, шифровано за бъдещите поколения. Генетично познание. — Робърт посочи другото изображение на вратата. — Именно тогава символът беше променен, змиите се превърнаха в онова, което представляват в действителност — нишките на ДНК.

— Искате да кажете, че древните са имали достатъчно познания за ДНК, за да я представят като змии върху жезъл?

— Може би. През шейсетте един учен на име Хейфлик определил, че естествената възраст на човек не може да надвиши сто и двайсет години. Изчислил го е въз основа на това колко пъти може да се дели една клетка.

— Запознат съм с предела на Хейфлик — каза Грей. Беше учил биофизика.

— В такъв случай дали е съвпадение, че и в Битие се говори за същата продължителност на живота на човек? Ще цитирам самата Библия: нека дните им бъдат сто и двайсет години. Също като при Хейфлик. Откъде е дошло това познание?

— Добре, наистина е странно, признавам. Но се иска доста въображение да се твърди, че змиите от жезъла изобразяват нишки на ДНК. Върху тоягата има три змии. А ДНК е двойна спирала.

— А, точно тук е проблемът. Тайната на безсмъртието не е в двете нишки, а в три, в тройна спирала. Именно това е записано върху жезъла. Едва през съвременната епоха с помощта на ДНК анализа успяхме да разбулим тази загадка.

— И как го направихте?

— Когато нашата блудна предшественица си тръгнала с жезъла, тя убила безсмъртния, който го притежавал — вероятно последния от неговия вид. Проляла кръвта му, която се запазила върху жезъла. Именно в нея открихме, че белите му кръвни телца имат тройна спирала на ДНК.

Това изостри вниманието на Грей.

— Тройна спирала на ДНК?

Вече започваше да оценява невероятните мащаби на откровението, което чуваше.

Робърт кимна.

— След като генетиката напредна достатъчно, за да ни позволи да декодираме третата нишка, ние установихме, че тя всъщност е вирусен протеин — от растителен вирус. Той представлява естествена форма на пептидно-нуклеинова киселина, или ПНК. Вирусът заразява човешките клетки, след като някой яде от растението. Страничен ефект от прехвърлянето му от растение към животно е стабилизирането на клетката, забавянето на клетъчната дегенерация и драматичното удължаване на живота на заразения.

Грей си помисли за Райската градина.

— Митичното дърво на живота.

— Може да се окаже в крайна сметка не чак толкова митично.

— Но нали казахте, че мястото, където се е срещало растението, е било потопено по време на Великия потоп? Как онзи пазител на жезъла го е получил?

— Оказва се, че някой е бил достатъчно предвидлив да събере листа от растението и да ги изсуши като чай. В хрониката за жената, която откраднала жезъла, записана на смъртното й легло, тя описва редица египетски саркофази в криптата, пълни с трошливи листа и стъбла. Но била толкова съсредоточена в целта си, че изобщо не им обърнала внимание и ги предала на огъня.

Грей оцени по достойнство иронията.

— Значи, подобно на някогашната Ева, тя откраднала дървото на познанието и ви завещала намека за безсмъртие, но загърбила дървото на живота.

— Така изглежда. Накрая се опитахме да приложим реверсивно инженерство върху вирусния ПНК протеин, но резултатите не се оказаха добри. Деградацията беше твърде голяма. Наложи се да започнем от нулата, да синтезираме наша собствена ПНК и да я изпитаме.

Грей си представи ужасите, свързани с това проучване.

Дори Робърт не звучеше гордо. Гласът му премина почти в шепот.

— Но с течение на времето постигнахме достатъчно добри резултати, за да получим първото стабилно дете.

— Синът на Аманда.

Робърт кимна.

— Но тази стабилност се оказа само временна. А цената беше толкова висока… Първо, животът на Аманда. Сега и на брат ми. — Той посочи към вратата. — А скоро и на племенника ми. Това е прекалено много. Трябва да направя всичко по силите си, за да запазя останалото от семейството.

Тръгнаха през залата.

Меланхолията налегна Робърт.

— Бях момче, когато дадох обет пред вътрешния кръг на фамилията, пред Кръвната линия. Мислех си, че това, което правим тук, е много по-важно от живота на отделния човек.

Докато не са се оказали замесени близки.

„Тежка е царската корона“.

И тази тежест и вина щяха само да растат, когато заемеше мястото на брат си в Белия дом и Кръвната линия получеше пълната власт, вместо да дърпа конците зад гърба на Джеймс Гант.

— Защо ми разказахте всичко това? — попита Грей. — Защо ме доведохте тук?

— За да разберете защо едно наивно момче може да се подаде на подобна жестокост, но един стар човек не може да понася повече загуби. — Робърт се обърна към него. — Доведох ви тук, за да разкажете на света.

Грей се втрещи. Явно загубата на брат му беше пословичната сламка, прекършила гърба на камилата.

Но нима убийството не бе извършено по заповед на самия Робърт? Или и той бе точно толкова кукла на конци, колкото и президентът Гант?

Точно сега обаче Грей имаше по-важен въпрос — дали мъжът пред него не се опитва да се измъкне тихомълком.

— Защо сам не го направите?

— Страдах достатъчно. Ще взема най-близките до мен и ще изчезна, ще ида някъде, където Потеклото няма да може да ни намери. — Робърт тръгна нататък. — Ще оставя останалото на вашите плещи.

Грей го последва покрай компютрите в съседното помещение. Щом Робърт смяташе да разкрие всичко, то той искаше да го знае.

— Какви са тези сървъри? — попита той. Досещаше се, че в машините има нещо важно.

Робърт погледна без интерес компютрите.

— Ако залата е нашето сърце, това е нашият мозък, паметта ни. Тук се пази цялото ни потекло, не само под името Гант, но и други имена, изгубени в миналото. Чак до легендарното ни начало.

Грей искаше да чуе това.

— Какво начало?

— Лунният сърп и звездата. Нашият първи символ. Някои от най-ранните ни записи свързват тези две изображения с ханаанския бог на човешките жертвоприношения.

„Това определено ви приляга“.

— Богът се казвал Молох и се изобразявал като рога на крава или роговете на лунния сърп. Тясно свързан с него е бог Ремфана, представян като звезда. Някои от нашите историци смятат, че корените ни достигат до времето на Мойсей, че сме били прогонени от него, задето сме се кланяли на полумесеца и звездата. — Робърт погледна назад към жезъла. — Има един стих от Деяния на апостолите: Вие възприехте скинията Молохова и звездата на вашия бог Ремфана, образи, които направихте, за да им се покланяте; и Аз ще ви преселя оттатък Вавилон *.

— Значи твърдите, че сте потомци на онези прокудени идолопоклонници?

— Не зная. Но Кръвната линия е наистина древна и още пази някои стари еврейски традиции, като…

Обърнаха се, когато зад стъклената стена вратата на асансьора избръмча и се отвори. От кабината излезе позната фигура. Високата руса жена крачеше целенасочено напред. Леденият поглед обходи помещението и незабавно прецени ситуацията.

Скован от изненада, Робърт пристъпи напред.

— Петра? Защо… как дойде тук?

Петра приближи стъклената преграда и въведе код от другата страна. Дебелите стоманени пръти блокираха вратата.

Робърт се втурна напред и задърпа дръжката.

Явно някой беше разбрал за предстоящото предателство.

Робърт осъзна истината и престана да дърпа.

— Ти си от Потеклото — извика той през стъклената стена. — Защо не ми е било съобщено?

— Ние сме легион — отвърна тя. — И не всички сме доволни от твоята служба. Когато изгубихме детето, което си беше напълно безполезно, аз се свързах с онези, на които служа, и им съобщих какво открих тук. Как поставяш мъката си пред необходимостта. Своето семейство пред Потеклото. Опитваш се да разкъсаш тъканта, оцеляла хилядолетия. Това няма да продължи. Ти вече не си от полза за Потеклото.

— Но аз ви водих толкова много години!

Тя се усмихна гадно, сякаш се надсмиваше над думите му.

— Когато тялото е силно, главата може да бъде отсечена. Ще си отгледаме нова глава и ще бъдем по-силни с нея. Ти ще бъдеш изоставен. Този клон на фамилията Гант ще бъде отрязан заедно с всички плодове, родени от него. Ще разчистим старото, за да направим място за новото. Без сълзи, устремени единствено към целта си.

Дланта на Робърт, опряна върху стъклената врата, се отпусна.

— Разчистването ще започне тук. След десет минути. В три часа, подобаващо символично число. Задействах предпазната система за твоите лаборатории и за този трезор на вековете. Днес Потеклото ще захвърли своето минало и ще гледа единствено към бъдещето. Безсмъртието е на крачка от нас. Безграничната власт е на прага ни.

Колкото и да е странно, Петра се поклони с уважение.

— Онези, които обичате, няма да страдат — каза тя, без да сваля поглед от Робърт. — Дори онези, за които не вярвате, че знаем.

Робърт се хвърли напред и заудря с юмрук по стъклото.

— Спри! — задавено извика той.

Тя се върна при асансьора. Беше обърната към тях, но гледаше другаде. Двамата вече бяха забравени.

Грей изчака вратата да се затвори, след което погледна Робърт.

— Доколкото разбирам, май сте уволнен. — Обърна се и му посочи белезниците си. — Какво ще кажете да махнем това?

Робърт изглеждаше едновременно разгневен и покрусен.

„И аз съм минал през това“ — помисли си Грей.

Докато братът на президента махаше белезниците му, той зададе въпроса, чийто отговор се боеше да научи:

— Каква е тази предпазна мярка?

Лицето на Робърт беше смъртно сериозно.

— Термобарична бомба. Една ще унищожи тези подземия. Но лабораторията… — Той поклати глава, пребледнял като платно.

— Какво ще стане с лабораторията?

Сирените за евакуация завиха из комплекса, замигаха светлини и обагриха всичко в кървавочервено.

— Отточна яма — обясни Филдинг, докато мяташе разни листа в куфарчето си.

— Какво? — не разбра Едуард, който не се отделяше от него. Другите се бяха разбягали, грабвайки кой каквото може.

— По-голямата част от комплекса се намира над пресъхнало подземно езеро. Било открито от миньори в началото на века. Захранвало се от подземна река. По време на строежа инженерите каптирали реката и построили скеле, което да държи лабораторията над ямата. Ние не се намираме в подземна лаборатория. — Филдинг хлопна решително куфарчето. — А сме на масивен висящ мост над зейнала яма. И сега те смятат да го взривят.

Той тръгна към компютъра.

— Взривът ще отвори яма с площ осем хектара, която ще бъде наводнена от подземната река. И ще се появи ново езеро над гробовете ни, ако не се махнем оттук.

— Тогава по-добре да изчезваме — подкани го Едуард.

— Няма да изгубя резултатите от проучванията си. Нито труда си. — Филдинг затрака на клавиатурата. — Това ще бъде тяхното върховно изпитание.

— Какво правите?

— Давам им шанс да се борят. — Филдинг се наведе към микрофон, а долу по редиците машини светнаха зелени лампи. Той даде последната команда, която беше предадена на цялата му армия. — ОЦЕЛЕЙ.

Под краката им се чу грохот. Едуард отстъпи към вратата. Полудял ли беше Филдинг, че пуска ордата си тъкмо сега?

— Това са само генераторите — успокои го Филдинг, докато вземаше куфарчето си. — Активирането и загряването отнема осем минути. Дотогава ще сме далеч от това място.

Въпреки това Едуард забърза към вратата. Обърна се и видя как нещо скочи от работната маса и кацна точно между лопатките на Филдинг. Беше един от новите му хексаподи. В суматохата ученият беше забравил, че го бе активирал по-рано и го беше оставил в режим на изчакване.

Филдинг изкрещя и се помъчи да хване създанието, но тънките като ледокопи крака с хирургически остри върхове се бяха забили дълбоко в тялото му.

Едуард се дръпна към стената. Филдинг му беше обяснил за този най-нов модел — гнездящите. В тумбестото му тяло имаше рояк по-малки роботи.

Филдинг пристъпи към него.

— Махни го! Махни го!

Едуард направи крачка назад, без да е в състояние да откъсне поглед от сцената. След като се бе закрепило здраво за гърба, бременното създание избълва малки машини от издутия си търбух. Те плъзнаха като огнени мравки, защъкаха по гърба на Филдинг, по врата, по раменете, гърдите и крайниците.

— Не, не, не… — запищя той и се завъртя в кръг. Знаеше какво предстои.

И изведнъж, сякаш по даден знак, маршът на роботите спря — и те започнаха да пробиват плътта му.

Животинският, изпълнен с болка вой най-сетне изтръгна Едуард от парализата. Той се обърна и побягна. Знаеше какво се опитват да достигнат машините. По-големите модели бяха настроени към телесната топлина. А по-малките се ориентираха по звука на биещото сърце.

Щяха да дълбаят и дълбаят, докато най-сетне не накарат туптенето да престане.

Но съдейки по безкрайния вой, който преследваше Едуард към повърхността, това продължи дълго време.

Минутите изтичаха. Грей лежеше на една страна и разтъркваше изранените си китки. Държавният секретар на Съединените щати беше клекнал до главата му и вадеше пластичния експлозив от ушния му канал с помощта на египетска сребърна кост отпреди три хиляди години — погребален дар, изваден от една витрина.

— Май махнах по-голямата част — каза Робърт.

„Добре“.

Грей не искаше да е тук, когато се взривеше термобаричното оръжие. Горивно — въздушните бомби създаваха ударни вълни, които съперничеха на тези от атомните бомби и запалваха кислорода от атмосферата, развивайки температура от почти три хиляди градуса по Целзий.

— Готово.

Бързо събра пластичния взрив. Бариерата беше от калено стъкло, твърде дебело, за да бъде счупено с нещо от музея. Грей лепна експлозива върху стъклената стена отляво на херметическата врата, точно в средата на гравирания кръст с генетичния код.

— Дръпнете се — предупреди той.

Робърт му беше дал предавателя. Двамата намериха убежище зад един шкаф и Грей натисна бутона. В затвореното пространство взривът беше като наковални, ударили главата му и от двете страни. Грей се закашля от дима и миризмата на горяща смола и бързо помогна на Робърт да се изправи. Замаха пред лицето си и видя, че каленото стъкло се е пръснало на синьо–бели парченца.

Беше оглушен и трябваше да вика, за да чуе собствения си глас:

— Навън!

Робърт погледна с тъга зад себе си към историческото богатство, което предстоеше да бъде унищожено. Погледът му се спря върху жезъла — Бахал Ису, жезълът на Исус, — но той беше затворен зад бронирано стъкло. Нямаше нито време, нито сили да се добере до него.

С натежало сърце прие, че ще трябва да го изостави.

Изправен на несигурните си крака, зашеметен от взрива, той се остави да бъде изведен. Трябваше да използва отпечатъка от дланта си и кода, за да извика отново асансьора. Докато чакаха, Робърт се взираше към обгърнатия в дим музей.

— Може би е по-добре да умра — рече той. — След онова, което направих…

Грей трябваше да го задържи мотивиран.

— Робърт, искам да споделя нещо с вас. За брат ви Джими и дъщеря му Аманда.

— Какво за тях? — с пресекнал глас попита Гант.

— И двамата са живи.

Робърт трепна и рязко се обърна към него.

— Какво?

Докато асансьорът се спускаше и вратите се отваряха, Грей му разказа най-общо какво беше станало.

— Трябва да помислим за сина на Аманда — рече той.

— Споменахте, че е тук.

Робърт го изгледа мрачно, докато кабината се издигаше.

— Беше, но го отвлякоха отново.

Този път беше ред на Грей да се обърне рязко към него.

— Друга пленница — обясни Робърт. — Лекарка. Жена, която разследваше клиниката.

Грей изпъна рамене и го изгледа.

— Лиза Къмингс ли?

— Познавате ли я?

— С нея имаше ли и друга жена?

— Да. И двете бяха в лабораторния комплекс заедно с племенника ми. Но той е на шестнайсет километра оттук. Не можем дори да ги предупредим навреме.

Грей изруга и сърцето му се сви болезнено. Бутна Робърт към стената — по-силно, отколкото беше възнамерявал.

— А какво стана с жената, с която бях заловен аз? Сейчан. И тя ли е била отведена в проклетата лаборатория?

Робърт повдигна вежди от реакцията на Грей.

— Не — бавно рече той. — Аз… държахме я тук.

Кабината спря и на тежко бронираната врата сякаш й трябваше цяла вечност, за да се отвори. Грей едва се сдържа да не я заблъска с юмруци — както от желание да стигне по-бързо до Сейчан, така и от безсилие, че не е в състояние по никакъв начин да помогне на Лиза и Кат.

Най-сетне дебелата врата се отвори достатъчно, за да могат да излязат и да се върнат през огромната винарска изба обратно в мазето. Грей бързаше — не знаеше дали оръжието не е достатъчно, за да унищожи и подземието… а може би и целия замък?

Дори Робърт нямаше представа.

Грей не искаше да остава тук, за да разбере.

— Къде е Сейчан? — попита той, готов да побегне.

— Ще се изгубите. — Робърт трябваше да подтичва до него, за да не изостава. — Ще ви покажа. Но…

— Но какво?

— След като Петра ни остави долу… — Робърт го погледна уплашено и извинително. — Мисля, че отиде да я убие.

39.

4 юли, 14,52 ч.

Във въздуха над планините Блу Ридж

— Седем минути — съобщи пилотът от кабината.

Пейнтър се намираше в товарния отсек на С-41А на военновъздушните сили, турбовитлов транспортен самолет със средни размери. Бяха долетели от Вашингтон с реактивен самолет и се бяха прехвърлили в по-малката машина, която бе по-добре пригодена за инфилтрация и евакуация на военни части, тъй като в общи линии се състоеше от пилотска кабина и товарно пространство.

Екипът му беше товарът.

Тъкър подготви Каин в общите им ремъци. Ковалски и Монк си провериха взаимно екипировката. Пейнтър вече беше готов и сега седеше с лаптоп в скута и следеше сателитната връзка, която му даваше картина в реално време на имението Гант и показваше движението на земята, за да помогне за проникването им в Хижата.

— Директоре, пращам ви нов сигнал — каза в ухото му Джейсън Картър. — Засякохме движение на малко повече от шестнайсет километра от имението. Не го забелязахме преди, защото цялото ни внимание беше насочено към Хижата. Но е по-добре да го видите.

Картината на екрана се отдалечи от Хижата към насечената територия на континенталния водораздел.

Кой се беше озовал чак там?

Виждаше се дребна фигура, изправена до водопад. В ръцете си държеше някакъв пакет… не, дете. Образът се увеличаваше и увеличаваше, докато не остана място за съмнение.

— Лиза… — промълви Пейнтър.

— И предполагам, че другата е Кат, сър. На около четиристотин метра на югоизток.

Картината започна да се измества в тази посока и Пейнтър махна на Монк.

— Ела да видиш.

Когато Монк се приближи, Джейсън му показа размазано видео на бягаща през гората жена. Дърветата пречеха да се видят подробности. Ясно беше обаче, че жената се е насочила право към пропаст.

— Това е жена ми — каза Монк. Звучеше уплашено, но се контролираше. — Никога не гледа накъде върви.

— Засичам движение на земята зад нея — отново се включи Джейсън. — Но не мога да видя по-подробно.

— Две минути до забранената за полети зона — обади се пилотът. — Започвам завой, за да минем покрай границата.

Пейнтър предаде лаптопа на Монк и отиде до кабината.

— Промяна на плана — каза той. — Влизаме направо.

— Сър, нямаме разрешение.

— Кажете го на президента, когато се върнем — отвърна Пейнтър. — Карайте ниско и направо. Следвайте водораздела. След като навлезем в забранената зона, отворете задната рампа, за да скочим.

Пейнтър се обърна.

Монк повдигна вежда.

— Как е станало така, че жена ми е остригана нула номер?

Джейсън отново заговори в ухото на Пейнтър. Гласът му звучеше малко уплашено.

— След колко време ще бъдете на земята?

— Скачаме след шест минути. Приземяваме се след седем или осем.

— Ще бъде прекалено късно.

Планините Блу Ридж

Кат спринтираше към целта.

Беше изгубила чехлите си. Пръстите на краката й се забиваха в меката глинеста почва и боровите иглички. Камъни, шишарки и жълъди се впиваха в стъпалата й, но тя не обръщаше внимание на болката. Преодоляваше препятствия с дълги скокове и се радваше на всяко повалено дърво или стърчаща скала, тъй като забавяха преследвачите й.

Първите ловци бяха само на метри зад нея. Беше елиминирала три, но оставаха още над дванайсет, които работеха в синхрон. Щитът и тръбата бяха безполезни при такъв брой, особено като се има предвид, че тази група не беше еднородна. Успя да различи най-малко четири варианта, всеки със специализирани функции — пълзачи, с които се беше справила през първата вълна; скачачи, които можеха да скачат като жаби, когато са достатъчно близо, и да секат или — още по-лошо — да се вкопчват; бегачи, които можеха да ускоряват неимоверно на къси разстояния, превръщайки се в летящи триони. Последната група все още оставаше неясна, тъй като се мъкнеше Най-отзад, по-бавно от останалите. Машините приличаха на шлемове с крака.

Не се беше отървала невредима. Първият бегач я беше изненадал и бе порязал прасеца й. Кръвта потече по глезена. Кат беше готова за втория и го посрещна със здрав удар с тръбата. Той отлетя като бейзболна топка и се заби дълбоко в ствола на един дъб.

Отпред дърветата оредяваха и слънчевата светлина я примамваше.

Гората свършваше с урва.

Кат се огледа, видя каквото й трябваше и се насочи наляво.

Издайническият рязък писък я предупреди. Кат замахна ниско с щита, когато един скачач се хвърли към нея. Изпита задоволство, когато металът изкънтя в метал и създанието отхвърча нанякъде.

Ускори още повече темпото и принуди преследвачите си да направят същото, но успя да вземе известна преднина. Без да престава да тича, дръпна връзката на дрехата си. После хвърли тръбата и щита към ствола на едно кленово дърво отпред. Оръжията й издрънчаха на земята.

На крачки от пропастта Кат съблече дрехата си през глава и за един ужасен момент остана заслепена. Събра на топка топлата, мокра от пот тъкан. Стигна ръба на скалата и без да престава да тича, скочи нагоре и запрати топката в пропастта. Хвана се за един нисък клон. Под нея първите преследвачи от ордата полетяха през ръба и се понесоха надолу — скачачи, пълзачи и един бегач, който тъкмо беше набрал скорост и описа забележителна дъга във въздуха.

Не всички полетяха в пропастта, но останалата половина изпадна в смут.

Кат скочи обратно на земята колкото да надене щита и да пъхне тръбата в гащетата си, подобно на меч в ножница. После скочи отново на същия клон и се набра.

Ловците се маеха долу и явно обмисляха следващия си ход.

До Кат долетя вик, едва различим през рева на водопада на двеста метра отдясно. Затърси с поглед, следвайки линията на скалата до мястото, където рекичката падаше в пропастта. И долу сред водните пръски забеляза дребна фигура, която махаше с ръка.

Лиза стоеше на някакво плато от другата страна на водопада. Приятелката й се беше оказала в капан между отвесните скали зад нея и кипналата вода.

При това не беше сама.

Държеше бебе в ръцете си.

Кат също й махна — и замръзна.

Викът на Лиза не беше привлякъл само нейното внимание. Зад приятелката й, върху скалата, слънчевите лъчи се отразиха в някакво създание с размерите на малък лъв. Беше се надвесило над ръба като някакъв стоманен водоливник.

— Кат! — извика Лиза и продължи да маха, привличайки още повече вниманието към себе си с целия шум и движения.

— Лиза! Не мърдай! — извика й в отговор Кат.

Лиза поклати глава и доближи длан до ухото си. Ревът на водопада явно й пречеше да чува.

Кат се чудеше как да я предупреди, как да й покаже със знаци какво да прави.

„Никога не съм била добра в тези игри“.

Още преди да започне, създанието се заспуска надолу по отвесната скала.

Лиза не беше на себе си от щастие, че Кат е в безопасност. Драматичната поява на приятелката й, скочила полугола на едно дърво и преследвана от рояк сребристи ловци, я изпълни с радост и надежда.

Грохотът на водопада заглушаваше думите на Кат, но тя явно беше разбрала и започна да прави някакви знаци. Ръката й посочи към водопада, след което Кат се направи, че си взема душ.

Лиза не разбра и поклати глава. Бебето в ръцете й започна да мърда, вероятно от постоянния рев на водопада.

Някакъв камък отскочи от корниза, превърнал се в неин затвор.

Кат повтори жеста, този път малко по-различно. Посочи водопада и размаха пръсти пред лицето си.

Лиза погледна и видя, че част от корниза минава зад водопада, но той беше обгърнат в мъгла и пръски, а от време на време водата го заливаше.

Накрая Кат изпъна ръка и посочи право нагоре.

Още един камък полетя от скалата и удари площадката.

Тръпки на ужас побиха Лиза. Внезапно изпита усещането, че я наблюдават.

Обърна се и погледна нагоре.

От скалата висеше някакво чудовище от стомана с остри като бръснач нокти и зъби от титан.

Лиза изкрещя, отстъпи няколко крачки и едва не се хвърли в реката долу.

От шума и движението лъскавата глава се завъртя към нея, разкривайки черни фасетъчни очи — сензори, насочени право в лицето й.

Лиза замръзна и млъкна.

И тогава бебето започна да плаче.

Кат гледаше безпомощно как стоманеното чудовище се спуска надолу, забивайки закривените си нокти в цепнатините, местейки крайник след крайник с неизбежността на добре навит часовник.

„Хайде, Лиза. Спомни си какво ти показах“.

Тракането и бръмченето под клона й напомни за собственото й положение. Петте създания с вид на шлемове бяха обкръжили дървото и стояха неподвижно. Изведнъж куполообразните им гърбове се отвориха по средата и се прибраха, разкривайки по четири по-малки робота вътре. Те бяха плоски и четвъртити, с малки перки във всеки край.

В унисон целият въздушен флот се издигна от на земните си носачи и се подреди в зловеща формация.

Между създанията имаше идеална координация. Сякаш по даден знак, ятото полетя нагоре по дървото, като сечеше листа и малки клонки с острите си като скалпели остриета. Изкачваха се като смъртоносно торнадо от кинжали.

Кат вдигна щита и тръбата.

Силно издрънчаване за момент отклони вниманието й обратно към водопада и корниза. Чудовището явно беше изгубило опора и падна. То се превъртя и се изправи на крака на площадката.

Кат се загледа, но от Лиза нямаше и следа.

От внезапния шок на ледената вода дъхът на Лиза секна.

Прикри, доколкото може пищящото дете, сви се над него, приближи го до гърдите си, за да го стопли.

Отстъпи колкото може по-назад по корниза зад водопада, като внимаваше да не полети надолу.

След първоначалния шок беше разбрала съобщението на Кат. Всъщност именно онези черни очи на стоманената мечка — студени, неземни сензори, преценяващи света — й помогнаха да интерпретира пантомимата на приятелката си. Създанието използваше някакъв метод, за да ловува и да се ориентира.

Водната завеса на водопада можеше да заслепи тези сензори.

Постоянно падащата вода представляваше предизвикателство за сензорите за движение.

Студената струя маскираше топлината на тялото й.

Ревът заглушаваше слуховите рецептори.

Затова Лиза рискува да получи хипотермия — за съжаление опасността беше по-голяма за детето — но да остане скрита.

Но дали номерът щеше да мине?

Създанието се беше спуснало на три четвърти по скалата, когато падна или скочи. Приземи се тежко на корниза, но след това се изправи отново на крака и с грациозни движения тръгна към скривалището й. Сигурно я беше видяло да идва насам, но дали знаеше, че тя още е тук?

То се движеше върху ножове, извити назад като ноктите на ленивец. Вървеше с плавни решителни стъпки подобно на домашна котка, дебнеща мишка.

Лиза отстъпи още по-назад под водопада и се остави водата да я залее напълно. Бебето плачеше на мокрите й гърди, но ревът на водата заглушаваше гласа му.

Подобният на ленивец автомат пристъпи към водопада, като въртеше масивната си глава, и отвори уста, разкривайки паст от титаниева смърт, същински ходещ мечи капан.

Черните очи се взираха в нея през водната завеса и като че ли я виждаха, но кой можеше да каже дали наистина е така?

То продължаваше да пристъпва бавно напред.

Във въздуха над планините Блу Ридж

В товарния отсек на транспортния самолет Пейнтър не откъсваше очи от лаптопа. Седеше рамо до рамо с Монк, който също се беше залепил за екрана. Жените и на двамата бяха в опасност — и за момента те не можеха да направят нищо, освен да гледат.

Задната рампа вече беше отворена за скока им.

Но все още не бяха излезли на позиция.

— Още колко остава? — извика Пейнтър.

— Две минути. — Пилотът трябваше да крещи, за да го чуят през рева на вятъра.

Пейнтър впери поглед в екрана. Това щяха да бъдат най-дългите две минути в живота му.

40.

4 юли, 14,58 ч.

Планините Блу Ридж

Сейчан стоеше в средата на богато обзаведената си килия. Минута по-рано тих шум я беше предупредил, че в коридора има някой, който се мъчи да се справи с вратата. Явно не знаеше кода на електронното резе.

Това беше странно и я накара да стане от стола до прозореца.

Проблеми с ключалката. Какво беше това? Добро, лошо или без значение?

Пристъпи напред и мина покрай малката камина, когато половината врата и част от стената експлодираха и ударната вълна я отхвърли назад.

Сейчан се претърколи по стария персийски килим и се блъсна в леглото. През дима и пробитата стена видя лежащ в коридора охранител с неестествено извит врат, но не от бомбата. Някой го беше премахнал тихомълком.

С все още пищящи уши, тя видя появата на източника на тази смърт и разрушение. Дългокраката жена прекрачи остатъците от вратата. В ръката си държеше пистолет, изражението й бе строго и целеустремено.

Сейчан се тревожеше най-вече за пистолета.

Трябваше й.

Плавно премина в клекнало положение.

Познаваше тази жена. Беше Петра, колегата на доктора в Дубай, която беше упоила Грей на катера.

Все още оглушена и шокирана, Сейчан пропусна първите й думи.

— … толкова обещаваща — каза Петра. — Ти беше от Потеклото, от нашата кръв. Подготвяха те за нещо много по-голямо.

На Сейчан й беше трудно да схване чутото. На катера в Дубай бе останала с впечатлението, че тази жена е била отгледана като нея — личеше си по мускулестото тяло и движенията, по непрекъснатата й бдителност, по студената пресметливост на действията й.

Трябва да си чудовище, за да разпознаеш чудовище.

… подготвяна за нещо много по-голямо…

Нима е трябвало да се превърне в това?

Още по-лош страх я смрази до мозъка на костите.

„Или вече съм същата?“

Остана приклекнала, но премести едва забележимо левия си крак напред за по-добър баланс и опора.

Жената забеляза движението й. Премести пистолета и се дръпна настрани, с което осуети подготовката за атака. Зае точно мястото, където на Сейчан щеше да й е най-трудно да нападне.

Двете се изгледаха мълчаливо.

— Когато ни предаде, ти се превърна в покварена измет, спукан съд, разлял чистотата на Потеклото. И защо? Заради любовта на един мъж?

Сейчан се вцепени. Думите бяха докоснали оголен нерв.

Петра явно усети реакцията й и продължи презрително:

— Ама че жалък боклук. По-добре да умреш като куче, вместо да живееш като такова.

Тя стреля — но Сейчан вече се движеше, докато мускулите на ръката на противничката й се стягаха в очакване на отката.

Куршумът все пак опари хълбока й, когато се завъртя странично, за да стане по-трудна мишена. Удари с рамо Петра в пищялите и тя полетя.

Сейчан се претърколи, готова да се хвърли към оръжието.

Но Петра не го беше изпуснала. Падна на едно коляно, все така с лице към нея, все така насочила пистолета към лицето й.

В този миг Сейчан осъзна две неща.

„Тя е по-добра от мен. И още по-лошо“.

Затвори очи… и си представи с тъга едно лице, докато пистолетът стреля отново и отново към нея.

Горещ вятър мина покрай главата й.

Куршумите се забиха в гърдите на Робърт, когато се хвърли между жената и оръжието и я закри с широкото си тяло, подобно на стена пред цвете. Болката беше незначителна в сравнение със загубата, която можеше да допусне, ако не успее.

После в стаята влетя Грей, взел автомата от мъртвия охранител в коридора. Стреля на автоматичен. Петра отлетя назад, но Грей държа спусъка натиснат, докато патроните не свършиха.

Едва тогава се обърна.

— Сейчан… — промълви той и се завтече към нея.

Робърт разбра, че Грей я обича. Виждаше се в очите му.

И той навремето беше обичал толкова силно жена. Беше я срещнал, докато бе млад посланик в Югоизточна Азия. Представи си как сладкото й лице грейва на лунната светлина в градината, насред цъфналите вишни, спомни си устните, меки като тихата песен на дроздовете в клоните на дърветата, и ромона на фонтана.

Но винаги оставаше пленен най-вече от изумрудените й очи, които отразяваха всичко вътре в нея и не помръкваха нито за миг. Любовта й, отражение на неговата собствена, беше завинаги замръзнала в нефрит.

Прокара пръст по скулата й, любовта й блесна… и в този момент времето се промени, но не и очите.

„Не и очите…“

Не знаеше как се е озовал в ръцете на Сейчан. Вдигна ръка и я докосна нежно — нещо, което му бе завинаги забранено.

Знаеше, че е добре да умре тук.

В обятията на дъщеря си.

Сейчан държеше мъжа. Не разбираше, беше озадачена от внезапните сълзи в очите му. Куршумите го бяха отхвърлили в ръцете й. Тя го улови — човека, който беше жертвал живота си за нея. Същият, който я беше затворил тук.

„Защо?“

Той се взираше мълчаливо в нея, сякаш я изпиваше с очи, вдигна ръка да докосне бузата й. И колкото и да беше странно, тя му позволи. Нещо в очите му й внуши, че не може да му откаже.

Грей дойде при нея и се отпусна на колене.

Убийцата беше мъртва.

Жената имаше име, но онези пет букви бяха без значение.

В крайна сметка тя беше безименна, просто целенасоченост в човешка форма.

Сейчан изгледа окървавения труп и отново се обърна. Изведнъж се беше почувствала някак по-свободна.

„Няма да бъда като теб.

И съм по-силна“.

Грей я прегърна през рамо.

— Сейчан…

Това беше простият отговор. Тя имаше име, казано от човек, който му даваше тежест, дълбочина, смисъл, същина.

Но в този момент тя научи, че е имала и друго име, което никога не бе знаела. Умиращият в обятията й мъж й го каза. Ръката му се отпусна безсилно.

— Имаш очите на майка си… — едва чуто прошепна той.

Треперещи пръсти намериха нейните, може би усетили шока й.

— Опитах да те защитя, да те скрия… да те държа далеч от тях. — Очите му не се откъсваха от лицето й. — Но след като майка ти беше отведена… ми отне толкова време да те намеря. И щом те намерих, не можех да те пусна… егоистично… но да призная, че те има, щеше да означава смърт за теб. Затова те крих пред очите на Гилдията, бяхме близо един до друг, но завинаги разделени. Бях сляп, наивен за жестокостите, които ще ти бъдат причинени, за онова, което ще се иска от теб по-късно… съжалявам…

Сейчан не знаеше какво да каже. Беше се върнала в миналото, спомняше си онази нощ, скрита под леглото, онемяла от ужас, докато извличаха майка й навън.

Пръстите му стиснаха за последен път.

Сейчан се взираше в него. Невъзможно. Това беше баща й.

— Майка ти… — каза той, отворил широко очи от усилието да каже най-важното, преди да изпусне последен дъх. — Избяга… още беше жива след… не зная къде…

С тези думи той се отпусна, сякаш напускащият го живот го бе изпразнил, оставяйки само обвивката. Очите му бавно се затвориха. Последните му думи бяха странно ясни и тъжни.

— Никой баща не бива да губи дъщеря си…

И си отиде.

Грей придърпа Сейчан към себе си и я прегърна така, както тя прегръщаше баща си.

И тогава светът се разтресе, сякаш гръмовержецът Зевс внезапно беше изпаднал в ярост.

41.

4 юли, 15,00 ч.

Планините Блу Ридж

Пейнтър се носеше във въздуха, когато светът под него експлодира.

Секунди по-рано парашутът се беше отворил, за да се превърне в платнено крило над главата му и да спре рязко падането му — после цялото плато политна нагоре към него с оглушителния бас на скрити под земята бойни глави.

Другите от екипа му висяха във въздуха от двете му страни. Монк и Ковалски се бяха насочили към позицията на Кат до пропастта. Тъкър беше няколко метра по-ниско и се плъзгаше към корниза на Лиза и водопада. Каин беше привързан с ремъци на гърдите му.

Под краката на Пейнтър всичко пропадна надолу и се пръсна, изчезвайки в някаква ревяща яма от разбити скали, огън и пара. Цели части от гората изчезваха в адското гърло. Пушек и прах полетяха нагоре и погълнаха групата му. Полуделите топли течения създадоха пълен хаос. Парашутът на Пейнтър се завъртя неудържимо и се издигна, понесен от колоната свръхнагорещен въздух.

Задавен, Пейнтър затаи дъх и закри лицето си с ръка, за да предпази очите си.

Вкопчи се във въжетата и се опита да стабилизира въртящия се парашут. Останалите не се виждаха никъде. Веднъж му се беше случвало да види подобно унищожение и разпозна действието на термобаричното оръжие. Никога обаче не бе виждал толкова мощен взрив, способен да вдигне във въздуха значително парче от земната кора.

Първоначалният поток продължи нагоре, увличайки след себе си пушека и нагорещения въздух и разкривайки изглед към продължаващото унищожение. Долу се беше отворил портал към ада — зейнала димяща дупка, бълваща огън и воняща на сяра.

Земята по краищата й не бе в по-добро състояние. Цели склонове се плъзгаха надолу, повлекли дървета и канари. Реки и потоци се изливаха в черното гърло, за да бъдат изхвърлени като облаци пара. Някъде дълбоко долу мощен поток наводни гигантската яма, като сваряваше и разбъркваше всичко в отровна супа.

Пейнтър стабилизира парашута и се завъртя. Зърна за миг изкривени стоманени греди и части от бетонни плочи, фосилизирани останки от човешка конструкция.

Останки от огромна подземна база.

Дори тези следи бавно изчезнаха в бушуващото тресавище долу. Пейнтър откъсна поглед от ямата и се огледа. Тримата други парашутисти бяха по-ниско, справяха се по-добре от него с теченията. Линията на скалата, която бе тяхната цел, беше останала непокътната, макар сега да се издигаше по-високо над димящата бездна.

— Насочвам се към Кат — докладва Монк.

— Напълвам гащите. — Това беше Ковалски.

Двамата бързо се спускаха към позицията на Кат под възможно най-остър ъгъл, все още борейки се с непредсказуемите топли течения. Ако пропуснеха ръба на скалата, щяха да полетят в зейналата паст долу.

Пейнтър се обърна и видя Тъкър и Каин, спускащи се към Лиза.

Нейният корниз също беше непокътнат — но само толкова.

Водопадът продължаваше да се излива покрай него, но вече нямаше река, която да го поеме. Десетметровата водна завеса се бе превърнала в стометров порой, изчезващ в мрака. По-нататък грамадна част от скалата се откърти като края на ледник и полетя в дълбините на ямата.

Корнизът на Лиза можеше да се срути всеки момент. Скалата вече се цепеше и ронеше под него.

Но за момента не това беше най-големият й проблем.

Изместилият се водопад я беше изкарал от скривалището — и чудовището на корниза я видя. Двамата бяха приклекнали в противоположните краища на терасата.

— Тръгвам надолу към нея! — съобщи Тъкър.

— Капитан Уейн, идете горе! Пуснете въже!

— Не става. Вече не мога да се върна. Твърде ниско съм, няма достатъчно подемна сила, за да се издигна. Единственото място за кацане е на корниза.

Може би лъжеше и искаше да се направи на герой, но Пейнтър наистина бе по-високо от него. Имаше по-добър шанс да стигне до ръба на скалата, а някой трябваше да пусне въжета до корниза.

— Разбрано — каза Пейнтър, макар сърцето да го заболя, че трябва да изостави Лиза. — Насочвам се към ръба.

Задърпа въжетата с потни длани и зави наляво към края на скалата. Знаеше, че времето изтича. Докато се обръщаше, зърна за миг Хижата. Беше обгърната в пушек, а в сърцето й гореше адски огън.

Гърмежът на пистолет го накара да погледне надолу.

Тъкър се спускаше бързо към корниза, като стреляше по чудовището… Пейнтър мина над ръба на скалата, съжалявайки мъжа, изправил се срещу машина.

Тъкър се нуждаеше от свободно пространство.

Корнизът беше с размерите на баскетболно игрище, с Лиза в единия край и голямото като мечка чудовище в другия. Привлечено от приближаването му, създанието се хвърли към него с извити нокти. Плъзна се настрани и спря, големите му обсидианови очи го гледаха.

Тъкър стреля, но куршумът рикошира в калената броня.

Все пак изстрелите накараха звяра да се дръпне настрана. Тъкър дръпна водещите въжета и се приземи гладко, но тежко. Петите му докоснаха първи земята, последвани от пръстите и коленете. Той се претърколи и дръпна едновременно двете халки.

Първата освободи парашута, който полетя към скалата, повличайки след себе си въжетата и ремъците.

Втората освободи Каин. Партньорът му падна на крака и козината на врата му настръхна като перата на индианец.

Тъкър извади втори пистолет. Вдигна ръка към Лиза, давайки й знак да се дръпне назад. Звярът беше приклекнал, абсолютно неподвижен, като изучаваше и преценяваше новата жертва — но това нямаше да продължи дълго.

Очите на Лиза бяха широко отворени от страх, но не за самата нея.

— Бебето изпада в шок — прошепна тя.

Тъкър отстъпи назад към нея, като даде знак на Каин да остане на стража.

Куче и робот стояха един срещу друг в еднакви пози.

Лиза беше вир-вода от водопада. Бебето мръзнеше в подгизналите пелени и не издаваше звук. Започваше да посинява.

Тъкър изруга мислено.

„Няма да изгубя отново това бебе“.

Чу се драскане на стомана в камък, когато чудовището атакува. Под ноктите му изхвърчаха искри. Създанието се носеше право към тях. Тъкър вдигна пистолета и осъзна колко безполезен е той. Не можеше да направи нищо, за да спре машината, но бе готов да защитава тези зад себе си с цената на живота си.

Не беше единственият.

Без да помръдне, Каин гледа как нещото приближава. Мирише на масло, грес и мълния, но Каин разпознава ловеца. Защото и той е такъв. Нещото вижда света по начина, по който го вижда и Каин.

Души въздуха, за да долови миризмата…

Обръща се при звука на глас или стъпка…

Черните му очи се стрелкат към платното и оплетените въжета…

Освен това мисли, движи се само когато е готово, намира най-слабото място.

Като сега.

То се насочва към него — защото още е младо, ново в света пале.

Каин посреща атаката му с лай и финт, отскоча настрани от стоманеното туловище. Кара нещото да се обърне и да се хвърли към него. То е бързо, силно, но си остава младо.

За разлика от него.

Каин тича на лапи, които са тичали по горещи пясъци, твърд асфалт, фин като прах сняг, чакълени пътища и хлъзгав лед.

Беше изучавал ловеца, беше го видял как се плъзга върху ярки искри.

— Каин! — изкрещява партньорът му.

Чува страх в гласа му, не заповед.

И затова продължава да тича право към ръба, към дългото падане и острите камъни. Врагът се носи тежко след него, стоманените му крака блъскат камъка. Каин стига до ръба и рязко спира, лапите го заболяват от грубата земя — и рязко се обръща. Защото знае, че може.

Той не е млад.

Това е камък.

Отскача настрани с рязък тласък на краката си.

Другият е млад. Камъкът е неговият лед.

Нещо, което не е научил.

Каин се завърта на задните си крака и гледа как създанието се хлъзга покрай него, оставяйки диря от искри — и полита през ръба.

Защото не се е научило.

И никога няма да се научи.

Тъкър се отпусна на коляно, когато Каин изтича при него. Прегърна гордо кучето, което беше спасило живота им. Куршумите нямаше да спрат атаката на целенасочената стомана. Не и преди да е стигнала до тях и да ги е накълцала. И нито Тъкър, нито Лиза бяха достатъчно хитри, за да използват зачатъчните инстинкти на създанието срещу самото него, нито достатъчно пъргави, за да го прилъжат да се хвърли към смъртта си.

Каин обаче пъхна глава между краката на Тъкър — познатата молба за утеха.

— Всичко е наред, момче. Справи се чудесно.

Но опашката му си оставаше отпусната.

Тъкър знаеше, че емоционалният живот на кучетата богат и сложен като този на хората — различен, в много отношения чужд, но това не им пречеше да изживяват дълбоко света около тях.

Усети какво чувстваше Каин. Двамата се познаваха много добре, за да са им нужни сигнали с ръце и команди.

„Разкаяние и мъка“.

Каин не беше щастлив, че е пратил създанието в бездната.

— Трябваше да го направиш — каза Тъкър.

Каин го знаеше.

Но опашката му си остана клюмнала.

Едуард Блейк мразеше влакчето.

Натикан в тъмен тунел, осветен само от нарядко разположени аварийни лампи, той седеше на пейката в затворения вагон с дузина други изследователи от лабораториите и охранители. Далечният грохот на експлозията отдавна беше отминал.

Но не и пораженията.

Електричеството се беше изключило веднага и влакът също бе спрял. Един от пътниците в униформа на охранител провери километража. Бяха изминали четиринайсет и половина километра. До депото в Хижата оставаше още около един и половина.

Едуард затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Можем да продължим пеша — предложи някой.

— Ами ако токът дойде?

— Ще внимаваме да не стъпваме върху релсите.

— Тук сме в по-голяма безопасност.

„Ох, млъквай, мътните да те вземат!“

— Тихо! — извика някой отзад, сякаш беше прочел мислите му.

„Най-сетне някой със здрав разум“.

— Чуйте! — каза същият човек.

И Едуард го чу. Тътен, който постоянно се засилваше, сякаш по тунела се носеше друг влак в обратната посока. Но докато звукът наближаваше, към него се присъедини и издайническо гъргорене.

Вода.

Едуард се изправи заедно с всички останали и отиде в задната част на вагона. Тунелът продължаваше в мрака, разкъсван от малките червени лампи на всеки петдесет метра.

Всички видяха как чудовището започва да ги поглъща една след друга в дъното на тунела. Водата се носеше към тях. Повечето запищяха. Някакъв мъж изскочи навън с намерението да надбяга стихията.

„Глупак“.

Едуард постави ръка на гърлото си и се отпусна в седалката. Не искаше да гледа. След години работа в подводна лаборатория в Дубай щеше да се удави тук, насред проклетите планини, на стотици метри над морското равнище.

Макар че не гледаше как потопът поглъща лампа след лампа, отброявайки последните секунди от живота му, продължаваше да чува как Смъртта идва за него. Двама души бяха коленичили и се молеха.

„Още по-големи глупаци“.

След всичко извършено в онази лаборатория Бог със сигурност щеше да остане глух за молбите им за спасение.

Грохотът се превърна в оглушителен рев — и водната стена се стовари върху вагона. Ударът запрати всички назад и влакът се понесе по релсите. Клатеше се диво, но се движеше.

Хората започнаха да се изправят и да се опитват да се хванат за дръжките.

Водата проникваше през цепнатините и шевовете, но вагонът се носеше през тунела като куршум в цев.

Никой не говореше, всеки се страхуваше да даде израз на надеждата си.

Дори молитвите престанаха, молещите се бяха забравили за своя Бог.

— Мазето е отпред! — извика някой през рева на разбеснелия се звяр, който ги тласкаше напред. — Виждам светлини!

Тайното депо.

Движеха се твърде бързо.

— Има ли ръчна спирачка? — извика Едуард.

Охранителят се втурна напред.

— Да!

Едуард се присъедини към него, а краят на тунела се носеше неудържимо към тях. Наистина видя светлини отпред — но те бяха от ослепителен пожар.

Охранителят забрави за спирачката и седна на пода.

Едуард също.

Мигове по-късно вагонът излетя в сърцето на пъкъла. Водата се понесе през подземния лабиринт, превръщайки се в пара. Навсякъде ревяха и съскаха пламъци. Техният малък пакет въздух беше от полза само колкото да напълни дробовете им, за да запищят — и те го направиха, докато изгаряха бавно.

Кат се беше вкопчила във врата на мъжа си, който я носеше на ръце.

Кръв течеше от безбройните плитки и дълбоки порязвания — раните от битката й с летящата орда.

Опитваше се да ги отблъсне, когато Монк и Ковалски се спуснаха от небето, освободиха парашутите си и се втурнаха да й помагат. Тя почти падна от дървото в ръцете на Монк. Той беше хванал последните няколко летящи машини с изкуствената си ръка. Яката синтетична кожа и смазващият захват набързо се справиха с гадините.

Кат определено не би отказала подобна ръка и му го каза.

„Още нищо не си видяла“, отвърна й той.

Сега бягаха през гората, преследвани от десетки роботи, създания от всякакъв вид. Загубата на кръв и изтощението от битката бяха превърнали света в мъглява картина със сенки по краищата.

Ковалски стреляше зад тях, като държеше повечето преследвачи на почетно разстояние, но противникът бе твърде многоброен. Подобно на мравки, напускащи наводнения си мравуняк, легионът пълзеше, скачаше, въртеше се, заравяше се, отлиташе от унищожението зад тях.

— Натам! — извика Монк на Ковалски, когато излязоха на някаква широка поляна.

Една стърчаща скала със стръмни стени им предлагаше удобна позиция за отбрана. Побягнаха с все сили към нея.

Кат гледаше от ръцете на съпруга си как ловците излизат от гората от всички посоки и се понасят към тях през тревата. Бяха стотици.

Монк ускори темпото, следван от Ковалски.

Стигнаха до скалата и метнаха Кат горе, после се качиха при нея.

Ловците стигнаха подножието и запълзяха един през друг, за да ги достигнат, катереха се все по-нагоре, използвайки събратята си като рампа.

Последва атака и от въздуха. Облаци летящи роботи излетяха от тревата като стреснато ято гарвани. Понесоха се в организирана, съвършена спирала, привличайки други към себе си, уплътнявайки редиците си преди последния щурм.

„Бързо се учат“.

Един бегач се хвърли отдолу и улучи скалата пред пръстите на Ковалски. Той отскочи назад и едва не падна от другата страна в кипналата маса убийствена стомана.

— Моментът вече е подходящ — каза той.

„Подходящ за какво?“

— Можеш ли да станеш? — попита я Монк.

— Да — каза тя по-уверено, отколкото се чувстваше.

Монк я изправи.

— Дръж се за мен — нареди й той.

„Винаги“.

Монк забърника китката на изкуствената си ръка и я освободи. Единият пръст още мърдаше.

Кат се намръщи.

— Какво…?

Той хвърли ръката високо във въздуха. Кат се загледа в нея, но Монк дръпна брадичката й надолу, поклати пръст и я придърпа да я целуне. Устните й се разтопиха в неговите.

Отгоре се чу силен гърмеж, от който ушите й писнаха.

Монк се дръпна и й се усмихна.

— Божията ръка, скъпа.

Кат зяпна поляната.

Долу нищо не помръдваше.

Летящите роботи падаха тежко от небето като дъжд от стомана.

— Мини ЕМИ — обясни съпругът й. — С радиус на действие сто метра.

„Електромагнитен импулс… за изваждане на електрониката от строя“.

— Пейнтър ми я поръча, след като научи за случилото се в Дубай. Решил, че подобна защитна система може да има и в Хижата, и искаше да е подготвен.

Ковалски се намръщи, потупа джобовете си и измъкна една пура.

— Все пак не мисля, че е разчитал на роботски апокалипсис.

Кат преметна ръка през врата на мъжа си — отчасти защото имаше нужда, но най-вече защото го искаше.

— И сега какво?

Монк погледна часовника си.

— Ами наел съм детегледачката за цялата нощ. Имаш ли нещо наум?

— Шевове.

Монк повдигна палаво вежда.

— Значи ти се играе на чичо доктор, а?

Ковалски скочи тежко от скалата.

— Идете да си намерите стая.

Монк вдигна ръка към ухото си — някой му се обаждаше. Слушалката му явно бе екранирана срещу електромагнитни импулси. Усмивката му стана още по-широка.

— Компанията пристига.

Роторите зареваха и Грей издигна хеликоптера от поляната. От вятъра на перките тревата полегна, разкривайки блясъка на мъртва стомана.

Вече беше взел групата на Пейнтър от корниза. Лиза се грижеше за раните на Кат, а детето на Аманда, подсушено и увито в топло одеяло, шумно настояваше за следващото си хранене.

Пейнтър говореше по телефона с Националната гвардия и нареждаше да бъдат задействани серия ЕМИ устройства, които да унищожат евентуалните оцелели роботи. Първото му обаждане обаче беше до президента, за да съобщи за успешното спасяване на внука му Уилям. Вече бе извършена куп работа за преодоляване на останалите поражения.

Но някои проблеми бяха по-трудни за решаване.

Сейчан седеше притихнала в кабината и все още се мъчеше да проумее онова, което бе научила. Ударът от откриването на самоличността на баща й още личеше на лицето й и в измъчените й очи.

Грей протегна ръка към нея с дланта нагоре.

Тя я пое.

Двамата бяха избягали от замъка след термобаричната експлозия в подземията на Хижата. В суматохата успяха да откраднат хеликоптера — същата машина, която ги бе докарала тук. Грей се обади в централата на Сигма, откъдето го свързаха с Пейнтър. Оказа се, че директорът е тук — и в безопасност.

Радостен, че се маха, Грей обърна хеликоптера към димящата яма. Тя вече се пълнеше с вода и бързо се превръщаше в ново езеро. Докато прелиташе отгоре, видя как нещо се издига от някакъв тунел в стената на ямата. Беше с размерите на голям танк. То се освободи подобно на излязъл от гнездото си паяк и задраска по стената, мъкнейки със себе си кабели. Части от черупката му липсваха; беше някакво недовършено чудовище, задвижвано от желанието да живее и да оцелее.

Излезе на слънчева светлина и за момент сякаш остана да й се наслади.

След това изгуби опора и полетя към кипналото тресавище долу.

42.

4 юли, 16,10 ч.

Във въздуха

Самолетът се носеше с рев обратно към Вашингтон.

Грей седеше отделно от другите. Всеки беше приключил с кратката версия на случилото се с него и от всичко научено се събра история за безсмъртие, древни родове и модерни изследвания в областта на военните технологии. Но колкото повече се изясняваше картината, толкова по-неспокоен се чувстваше Грей.

Сейчан се настани на съседната седалка. Жилава както винаги, вече повече приличаше на себе си. Грей обаче долавяше мъката в очите й, макар тя да оставаше невидима за другите. По време на докладите бе забелязал, че тя така и не спомена наученото от отдавна изгубения си баща — че майка й може би е все още жива.

Засега искаше да запази тази подробност само за себе си и Грей й го позволи.

— Какво има? — попита тя и се облегна на него.

— Мисля, че още пропускаме нещо. — Грей поклати глава. Не знаеше как да го изрази с думи. — Струва ми се, че нещо е… непълно.

— Измисли го тогава. Нали това ти е работата? Да събереш парчетата, които не си пасват — на пръв поглед.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“.

Може би този път парчетата наистина не си пасваха.

Затвори очи, облегна се назад и въздъхна дълбоко. Главата й докосваше рамото му. Неизвестно как ръката му се беше озовала отново в нейната и палецът му нежно галеше вътрешната страна на китката й. Бяха стигнали дотук, без да казват нито дума, но и двамата знаеха, че така е добре.

Тези парчета си пасваха.

Чувстваше се отпуснат и доволен за първи път от месеци, в покой — и нещата се подредиха идеално в главата му, сякаш винаги са били там.

Рязко се изправи.

Сейчан го изгледа.

— Какво има?

— Еврейската традиция. Робърт спомена за нея. Грешим от самото начало. Не са Гант… изобщо не са били Гант.

Стана и следван от Сейчан, забърза към Пейнтър, който работеше на лаптопа си.

Грей се намести до него.

— Можете ли да заредите онова родословно дърво на Гант, което ми показахте по-рано? И ще ми трябва помощта на Джейсън Картър за едно нещо.

Пейнтър кимна, без да задава въпроси — знаеше, че това е територията на Грей.

Останалите също се насъбраха.

След няколко секунди схемата се появи на екрана, показвайки безбройните разклонения на фамилията Гант. Картата се състоеше от точки, описващи всеки клон, клонче, стъбълце, филиз, корен и пипалце на дървото. Централната маса, където данните бяха най-нагъсто, представяше онези, които носеха името Гант.

Грей обаче не се интересуваше от тях.

— Джейсън е на линия — каза Пейнтър.

— Мога ли да ви помогна, командир Пиърс? — разнесе се гласът на анализатора от вградените тонколони.

— Искам да намалиш образа и да ми покажеш външните краища на родословното дърво.

— Дадено.

Схемата се раздвижи и показа външните спирални ръкави на галактиката, мъглата генетични дири по краищата й, съставени от потеклата, които се отделяха и отново се връщаха при общата маса. Отново и отново, като вълна по ръба на клана Гант. Тези извиващи се криви показваха бледните представители на фамилията, които изоставяли основния клан и се подвизавали няколко поколения под други имена, докато някой бъдещ потомък не се връщал чрез брак обратно във фамилията.

Пейнтър наричаше тези странични линии „маргинали“, защото очертаваха границите на фамилното дърво и представяха онези, които живеят на разстояние от него.

— Какво търсиш? — попита той.

— Споменахте, че подозирате някакъв модел, нещо, което усещате, но не можете да посочите точно.

— Да, но какво значение има сега? Робърт е мъртъв. Можем да изчистим нещата.

— Робърт не е проблемът. И никога не е бил. Мислел си е, че е кралят или най-малкото високопоставена клечка, но всъщност е бил просто кукла на конци, както и всички останали. Използван от Кръвната линия, докато не срязаха въжетата.

В този момент Грей осъзна още нещо и последните парчета попаднаха по местата си.

— Мисля, че Робърт вече е имал търкания с неизвестните кукловоди. Именно той е изпратил съобщението на Аманда да бяга.

Спомни си последните думи на Робърт.

Никой баща не бива да губи дъщеря си…

Той беше мислил за президента толкова, колкото и за себе си. Робърт е знаел какъв личен ад е загубата на дъщеря. Не е можел да допусне брат му да бъде сполетян от същата участ и затова се е опитал да защити Аманда.

— Тогава какво си се замислил? — попита Пейнтър.

Грей посочи екрана.

— Прав сте, тук наистина има модел. Но ние го търсим предубедено, от патриархална гледна точка, при която потеклото се води по мъжка линия и момчетата носят фамилията на бащите си. Именно това е показано на схемата.

— Добре.

— Само че има и обратен подход, друг начин да се погледнат корените на една фамилия. Робърт спомена, че Кръвната линия проследява корените си до родовете, отритнати от Мойсей. Независимо дали е така или не, според него фамилията все още е запазила някои еврейски традиции.

Грей се обърна към Лиза:

— Ти спомена, че тройната спирала може да се предава единствено по женска линия. От яйцеклетка на яйцеклетка, поради цитоплазмената природа на ПНК нишката.

Тя кимна.

— Именно затова те са отхвърлили всички други пътища към безсмъртието и са се съсредоточили единствено върху този. Той е пряко свързан с изображенията върху жезъла на Христос, но в същото време пасва на онова, което са искали. Черта, която отговаря на техните традиции и цели.

— И какви са те? — попита Пейнтър.

Грей посочи екрана.

— Огледалният образ на патриархалната картина на рода е матриархалната. Според Мишна, най-старите неписани закони на еврейската традиция, трябва да бъдеш дете на еврейска майка, за да бъдеш смятан за евреин. Бащата няма значение. Еврейското потекло се предава единствено по майчина линия.

Но Грей се нуждаеше от доказателство.

— Джейсън, можеш ли да отделиш двата пола на тази схема? Да отбележиш кои са мъжете и кои — жените.

— Лесна работа. Данните вече са налице… само да съставя алгоритъма. — Няколко секунди по-късно анализаторът се обади отново. — Това са мъжките линии на фамилията.

Генетичната галактика на екрана се озари от сини линии — и се появи ясен модел. Повечето сини нишки останаха оплетени и събрани в центъра, като само няколко се отделяха към външните части, към мъглявите граници на фамилията.

— А сега покажи женските — каза Грей.

Сините светлини изчезнаха и се смениха с алени. Външната мъгла около централния клан светна като цъфнала роза, ален облак, обгърнал клана Гант.

Пейнтър тихо ахна.

— Почти всички външни линии са женски.

Грей се вгледа внимателно в екрана и проследи една от алените линии.

— Жена напуска клана Гант и след няколко поколения жена се връща, за да се омъжи отново в рода. При мъжете това се случва рядко. — Хрумна му друга идея. — Джейсън, можеш ли да изолираш само външните линии, за да видим колко дълбоко проникват те в основния клан?

— Трябват ми само няколко… готово. Ето.

На екрана изчезна всичко, с изключение на алената мъгла по краищата. Сега пролича друг модел. Само няколко от червените линии проникваха дълбоко в основния генеалогичен център. Те оставаха там за поколение — две, след което отново тръгваха навън.

Пейнтър също го забеляза.

— Сякаш топват пръст в генетичния басейн и го дърпат. — Той се обърна към Грей с блеснали очи. — Приличат на паразити върху фамилията Гант. Като въшки кръвопийци. Кръжат около извора на богатството и влиянието на Гант, използват го редовно, хранят се от него, но като цяло живеят отделно.

„Което си е идеална дефиниция за маргинал“.

Пейнтър посочи екрана.

— Това не е случайно. А се прави целенасочено. План за размножаване, който поддържа женско потекло.

— Но защо? — попита Лиза зад двамата.

— Възможно е това да е единственият начин, по който могат да поддържат такова потекло, да не му позволяват да се пръсне в един свят, в който богатството се наследява от първородния син и по-голямата част от властта е в мъжки ръце — отвърна Грей. — И за да оцелеят в този свят, те са се адаптирали. Превърнали са се в паразити на конкретни фамилии. Не забравяйте, че навремето Кръвната линия е включвала не само Гант. Изпълнявали са същия този танц с още пет или шест богати европейски рода. Нищо чудно тези паразитиращи въшки да са скачали между различните фамилии, за да се прикрият по-добре.

— Не са искали да слагат всичките си яйца в една кошница — обади се Монк.

Грей беше напълно съгласен.

— Но с течение на времето другите фамилии са отмрели, смазани от събитията, докато фамилията Гант оцеляла. Знаем, че в миналото Кръвната линия се е опитвала да привлече нови фамилии, но в днешната модерна епоха криенето става трудно и богатството често идва и си отива за едно-две поколения, така че са претърпявали крах.

Пейнтър се облегна назад. Беше леко пребледнял.

— И това ги е накарало да останат с фамилията Гант.

— И те кръжат около канала, давайки си сметка, че ресурсите му са на изчерпване. Мисля, че именно това е целта на експериментите. Търсели са начин да запазят потеклото си живо, да удължат живота му и да го направят вечно.

— Затова са се насочили към варианта с тройната спирала — промълви шокираната Лиза. — Тройната спирала може да се предава единствено по майчина линия. И едва не постигнаха успех.

— Мисля, че този успех, наред с натиска, който им оказа Сигма, ги е накарал да нанесат майсторския последен удар, с който да осигурят властта си за поколения напред.

— Заговорът за покушение — каза Пейнтър.

— И убийството на Робърт. Кръвната линия е престанала да гризе краищата. Искали са да погълнат изцяло Гант, да овладеят фамилията, да имат пълен достъп до нейното богатство и власт.

— Но се провалиха.

— И именно поради това трябва да се страхуваме — предупреди ги Грей. — Потеклото е оцеляло векове наред в празното пространство между другите фамилии, правели са онова, което е трябвало, за да оцелеят, освобождавали са се от всичко човешко.

— И са добри в това — добави Сейчан, вероятно имайки предвид Петра. — Няма да си отидат тихо. Ще оставят диря от разрушения след себе си. Не от желание за отмъщение — те са прекалено студени и пресметливи за подобно нещо. Ще го направят, защото ще им бъде от полза в дългосрочен план. За да прикрият бягството си.

— Но как да ги намерим? — попита Пейнтър.

Грей кимна към екрана на лаптопа.

— Започваме оттук. Те не знаят, че сме наясно с това. — Посочи червените линии. — Ще започнем да дърпаме нишките и да се надяваме, че останалото ще се разплете само.

— Трябва да има начин да открием кои нишки са най-подходящи за дърпане. — Пейнтър се наведе към вградения в компютъра микрофон. — Джейсън, има ли начин да анализираме външните линии и да определим кои продължават най-назад в миналото? Иначе казано, кои имат най-богато генетично наследство?

— За това ще ми е нужно малко повече време.

Пейнтър се обърна към Грей.

— Съдейки по огромните бази данни, които си видял в Хижата, наследствеността е важна за тях. Ами ако Кръвната линия свързва властта с генетичното наследство? Колкото по-богато е наследството ти, толкова повече власт имаш. Ако успеем да проследим тези линии…

— Готово — обади се Джейсън. — Би трябвало да видите как някои линии стават по-дебели, с по-голяма наследствена тежест.

На екрана еднообразните алени линии бавно започнаха да се променят — някои изтъняваха, други изпъкваха повече.

След като процесът завърши, Пейнтър заръча на Джейсън да избере най-дебелата и да я проследи до нашето време. Тя би трябвало да посочи държащите властта в това поколение.

Малкият курсор на екрана тръгна по дебелата линия и спря върху едно–единствено име в края. То светна ярко, за да го видят всички.

— Мамка му — изруга Ковалски, изразявайки чувствата на всички останали.

Грей си спомни дигитално маскирания глас по радиото, който нареди убийството. Това беше човекът, който бе манипулирал събитията от самото начало. Кръвната линия не беше планирала Робърт да поеме мъката на нацията и да я превърне в президентски мандат.

Друг щеше да го направи.

Името й блестеше на екрана.

Опечалената вдовица щеше да заиграе на струните на страната и да поеме мантията на мъртвия си съпруг.

Но това не беше най-лошата новина.

— Директоре — каза Джейсън. — Тя е тук. Първата дама пристигна преди пет минути с охраната си от Сикрет Сървис.

— Какво?

— Президентът я повика. След един час трябва да се появи пред нацията. Искаше жена му първа да разбере, че е оцелял — да го чуе от него, но и да сподели добрата новина за Аманда и бебето.

— Къде е тя?

— В момента е долу при тях, сър. А хората й от Сикрет Сървис са все жени. Трябва да…

На заден план се чуха гърмежи.

Президентът Джеймс Т. Гант прегърна съпругата си до болничното легло на дъщеря им, разкъсван между мъка и радост, скърбящ за загубата на брат си и ликуващ, че внукът му е жив и в безопасност.

Оглушителните гърмежи в коридора го стреснаха.

„Какво, по дяволите…?“

Беше сам в стаята с жена си и спящото си дете. Беше наредил на агента си от Сикрет Сървис да излезе, за да може семейството да се срещне насаме за няколко минути.

Осъзна грешката си, щом видя черния „Зиг Зауер“ в ръката на жена си, насочен към гърдите му.

— Тереза…?

Впери поглед в лицето й и в този момент осъзна, че жената пред него не е неговата съпруга. Имаше същото лице, но не беше същата жена. Маската беше паднала, в очите й имаше студен блясък. Дори чертите й изглеждаха някак различни, восъчна версия на онова момиче, което навремето беше спечелило сърцето му.

Тя стоеше в защитна поза до леглото на Аманда.

— Джими. — Гласът й също се бе променил, беше станал равен и безизразен, издавайки каква актриса е всъщност. — Ти съсипа всичко.

И той разбра истината.

— Ти си част от Кръвната линия. Също като брат ми.

— Робърт беше никой. Не подозираше за мен. Беше само полезно оръдие, удобен параван. Нищо повече. Потеклото ще оцелее. Винаги оцеляваме. Това е наше рождено право. Правото на прокудените в пустинята. Ще оцелеем.

Джими я гледаше като зашеметен.

— И не сме изгубили всичко. Ти ни даде Аманда. Своенравна и непредсказуема. Не е подходяща за Потеклото, но несъмнено е благословена. Не успяхме с първото й дете, но тя ще ни ражда други, докато не получим онова специално момиче, което ще ни изведе отново от пустинята, по-силни от всякога.

Той направи крачка към нея. Смятаха да му вземат Аманда. Представи си жените, потопени в онези резервоари.

Тереза отстъпи до ръба на леглото, без да сваля поглед от него.

— Но първо, за да отворим пътя обратно към пустинята, където да се скрием… — тя насочи пистолета в лицето му — ние се нуждаем от хаос.

„Какъвто ще предизвика един мъртъв президент“.

— Сбогом, Джими.

— Сбогом, Тереза.

Той трепна и се дръпна назад, когато Аманда — седнала на леглото зад майка си — замахна със стойката на системата и стовари тежката й основа върху главата на съпругата му.

Изхрущя кост и от носа на Тереза бликна кръв.

Тя рухна с объркано изражение.

Първата й емоция, откакто беше извадила пистолета.

Джими се завтече към оръжието — стрелбата в коридора беше престанала. Понечи да се наведе, когато вратата се отвори с трясък.

Обърна се, молейки се това да са хората му от Сикрет Сървис, че са оцелели при засадата.

Но днес явно не беше негов ден.

Две униформени жени се втурнаха вътре с насочени напред оръжия.

Охраната на първата дама.

Замръзнаха, когато видяха безжизнено лежащата Тереза.

В коридора зад тях по хлъзгавия от кръв под се промъкна дребна фигура. Младежът също държеше пистолет.

Два гърмежа.

Два куршума в тила на жените.

След което младежът изчезна.

Аманда още седеше на леглото си със стойката в ръка.

— Кой беше това?

Джими си представи лицето на момчето — анализатора, когото беше видял преди. Не помнеше името му, но знаеше със сигурност едно нещо.

— Моят нов най-добър приятел.

43.

12 юли, 10,10 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър стоеше край леглото на Аманда в Университетската болница „Джордж Вашингтон“. Беше прегърнал през кръста Лиза, която преглеждаше показателите на младата жена. Майката и детето бяха преместени тук преди седмица, малко след оповестяването на чудодейното оцеляване на президента след опита за покушение.

Джеймс Гант беше в същата болница, два етажа по-горе, в отделно охранявано крило, където се преструваше, че се възстановява след операцията. Само онези, които знаеха истината, имаха достъп до него. Стрелецът си остана загадка, допълнителен материал за безбройните конспиративни теории около атентатите на президенти.

Унищожаването на фамилното имение на Гант в Южна Каролина остана потулено и незабелязано благодарение на забранената за полети зона. Официалната версия бе за естествен комин, който се отворил в планините на тяхна територия и предизвикал земетресение, довело до изтичането на газ и експлозия в Хижата. Докладът за героичната смърт на Робърт Гант, загинал в пожара, докато се опитвал да спаси хора, помогна за отклоняване на вниманието от истината. Специално подбрано отделение на Националната гвардия, положило клетва да пази тайна, продължаваше да разчиства мъртвите роботи, осеяли всичко наоколо.

Лиза най-сетне остави резултатите на Аманда и Уилям.

— Доволна ли си? — попита я Пейнтър.

— Всичко изглежда наред.

На нея й беше трудно да остави всичко зад гърба си. Изпитваше лична отговорност за бебето. То си имаше свой екип генетици, алерголози и неонатолози, които се грижеха за него. Малкият Уилям продължаваше да изхвърля остатъците от ПНК и се превръщаше в нормално момченце. Всяка алергична реакция се наблюдаваше внимателно и се вземаха необходимите мерки.

Лиза обаче не беше единствената, загрижена за благополучието му.

— Кога заминавате? — попита Аманда, гушнала спящото си момченце.

Тъкър седеше до леглото й с голямо плюшено куче под мишница, подарък за бебето.

— Утре сутринта. Двамата с Каин заминаваме за Русия.

Каин мръдна ухо към водача си, но и за миг не вдигна глава от одеялото; очите му не изпускаха и най-малкото потрепване на лицето на спящото дете, носът му от време на време подушваше пижамката му.

— Задължително да се отбиете, ако ви се случи да минете през Чарлстън.

— Разбира се. — Тъкър стана, целуна върховете на пръстите си и нежно докосна главата на детето.

Аманда остави бебето и вдигна ръка, за да прегърне Тъкър. Той се подчини и я прегърна за малко — или поне се опита. Тя го задържа с типичния за Гант инат. Накрая го целуна по бузата.

— Благодаря ти.

Тъкър се изправи изчервен.

Пейнтър и Лиза също се сбогуваха. Излязоха в коридора и Лиза отиде да поговори с докторите.

Щом останаха сами, Пейнтър направи още един опит:

— Сигма ще има полза от помощта ти. Както и от Каин. Чака ни много работа по изкореняване на Кръвната линия.

Наистина беше така, но вече бяха направили значителни стъпки в тази посока. Въоръжени с базата данни на Джейсън, разполагаха с много имена. Дърпаха нишки и гобленът, шит в продължение на хилядолетия, вече започваше да се разплита. Грей беше прав, когато каза, че в съвременната епоха е по-трудно да се криеш. Пустинята от миналото се беше смалила и не осигуряваше толкова много убежища.

Пейнтър беше сигурен.

С Гилдията бе свършено.

— Но винаги ще има и нови кризи, които да посрещаме — притисна той Тъкър. — Можем да използваме човек с твоите уникални таланти.

Тъкър се усмихна криво.

— Ще се въздържа. Никога не съм бил добър отборен играч. Но ако ви потрябвам, имате ми номера.

Обърна се и тръгна по коридора редом с Каин.

— Чакай! — извика Пейнтър след него. — Нямам номера ти.

Тъкър се обърна и извървя няколко крачки заднишком. Кривата усмивка се изправи.

— Нещо ми подшушва, директоре, че ако наистина ви потрябвам, ще ме намерите.

Прав беше.

Пейнтър вдигна ръка са довиждане.

Тъкър просто се обърна и изчезна зад ъгъла. Последна се скри размаханата опашка на Каин, готов за нови приключения.

Пейнтър остана неподвижен още секунда. Знаеше, че пак ще му се случи да види Тъкър и Каин.

Лиза се появи до него.

— Готов ли си?

„И още как“.

Хванати за ръце, двамата излязоха от болницата на ярката слънчева светлина. Отпред ги чакаше файтон, покрит с любимите й хризантеми — тъмночервени листенца, поръбени в златно.

Джейсън беше изнамерил редкия вид и пратката бе пристигнала навреме. Ковалски беше натоварен да уреди превоза. Цяла седмица беше подхвърлял един и същи лаф: „Извинете, но трябва да се видя с един човек за един кон“.

След още няколко стъпки Лиза позна цветето и незабавно заподозря, че има нещо.

— Пейнтър…? — започна тя.

Той я отведе до файтона, помогна й да се качи и падна на коляно върху стъпалото, показвайки малката, обшита в кадифе кутийка в ръката си.

Дланите на Лиза политнаха към бузите й.

— Не!

— Още не съм задал въпроса.

Тя свали ръце. Лицето й грейна и се изчерви като листенцата на хризантемите.

— В такъв случай — да, да, да…

Вдигна го на крака и направо го залепи за устните си. Целуваха се, смееха се, без да се отделят, след което продължиха към нещо по-дълбоко и смислено. За един безкраен момент останаха прегърнати, като мълчаливо си обещаваха никога да не се разделят.

Но явно имаше и уловка, клауза в договора, която трябваше да се разгледа преди това.

Лиза се дръпна навътре във файтона, като го помъкна след себе си. Обърна се към него.

— Искам деца… просто да сме наясно.

— Знаех си, че не трябва да го правя, след като видя бебето.

— Сериозно говоря. — Тя вдигна пръсти. — Искам две.

Пейнтър зяпна ръката й.

— Тогава защо си вдигнала четири пръста?

Кат се тръшна тежко на канапето в дневната, свали слънчевите си очила и лекия шал, който скриваше голата й глава. Шевовете по цялото тяло я сърбяха ужасно и нервите й бяха като нажежени.

Монк влезе няколко минути по-късно, понесъл Пенелопи, която дремеше невинно в обятията му.

— Бебето? — попита той.

— Вече е в люлката. Взе ли проходилката?

— Може да остане в минивана. Ако някой реши да счупи прозорец и да я открадне, негова си работа. Да вземе и памперсите, ако иска.

Монк продължи по коридора към детската стая, сложи детето в леглото и се върна при нея на дивана. Отпусна се и въздъхна.

Кат прокара длан по главата си. Внезапно очите й се насълзиха.

Монк я придърпа към себе си.

— Какво има?

— Виж ме само. Цялата в шевове и корички, без коса. Знаеш ли какви погледи ми хвърлят, когато изляза в парка?

Той завъртя лицето й към себе си и я придърпа, за да може Кат да види, че говори искрено.

— Ти си прекрасна. И ако това те притеснява, косата расте, а пластичният хирург ми обеща, че почти няма да останат белези.

Целуна я нежно по устните, за да запечата думите си.

— И освен това — добави, като търкаше собствената си бръсната глава, — да си плешив е чудесно.

— За теб — каза тя и избърса сълзите си.

Останаха прегърнати още няколко дълги съвършени минути.

— Чух, че говореше с Пейнтър — рече Монк. — Сигурна ли си, че няма нищо против?

Кат кимна на гърдите му и отвърна сънено:

— Мхм.

— А ти имаш ли нещо против?

Тя се дръпна, доловила сериозния му тон.

— Знам, че току-що плачех за драскотините си. Но…

Извърна се леко засрамена.

— Още ти харесва — рече той. — Да си на терен.

— Да. Особено с теб. Заедно беше още по-добре.

Монк се усмихна.

— В такъв случай май ще се връщам в Сигма. Така де, някой трябва да те измъква от кашите.

Усмивката й стана по-широка.

— А като стана въпрос за неща, които се правят по-добре заедно… — Той я повдигна и я сложи в скута си. Краката й обвиха кръста му. — И ако искаш твърдо доказателство за това колко си прекрасна…

Намести се.

Очите й се разшириха.

— Охо.

Президентът Джеймс Т. Гант седеше в количката, бутана от медицинската сестра. Двама агенти от Сикрет Сървис го следваха.

— Съпругата ви си почива — увери го сестрата, когато стигнаха стаята, пазена от друг агент.

— Благодаря, Пати — отвърна той. — Бих искал да вляза сам, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, господин президент. Ако имате нужда от нещо, можете да позвъните.

Агентът отвори вратата и Джеймс вкара количката, като остави телохранителите си отвън. След като вратата се затвори, той стана и отиде до болничното легло.

Тереза вече беше претърпяла две операции за възстановяване на пораженията от „автомобилната злополука“, както гласеше официалната история. Бяха сложили пластина на мястото на счупената скула и бяха отворили черепа й, за да обгорят тъканите и да спрат вътрешното кървене. Докторите го предупреждаваха всеки път, че мозъчното увреждане е твърде тежко и че жена му ще остане във вегетативно състояние, вероятно без изгледи за възстановяване.

Въпреки това Джеймс играеше ролята на покрусен съпруг, готов да направи всичко, за да спаси живота на жена си, дори това да налага болезнени операции.

Загледа се към бръснатата й глава, тръбите, които влизаха във всеки отвор, спуснатите клепачи.

— Изглеждаш ужасно, Тереза — каза той, докато сядаше на края на леглото. — Докторите ми обясниха разликата между кома и вегетативно състояние. Комата се характеризира с липса на съзнание. А ти си запазила така нареченото частично съзнание. Казват, че има голяма вероятност да ме чуваш. Надявам се да е така.

Потупа дланта й.

— Перманентно вегетативно състояние е, когато останеш в това положение повече от година. Ще стигнем дотам, скъпа, уверявам те. Вече избрах една частна болница в Чарлстън. Собственост на фамилията Гант, разбира се. Ще се погрижат да останеш в това състояние завинаги, дори ако са нужни нови операции, които да гарантират, че никога няма да се събудиш.

Стисна окуражаващо ръката й.

— И нали помниш всички онези научни проекти за продължаване на живота, които ръководеше? Мисля, че като отчаян съпруг съм готов да използвам всеки един от тях, за да съм сигурен, че ще останеш жива още дълги години.

Изправи се и си спомни клетвата, която бе дал на Пейнтър Кроу, ако открие кой е посегнал на семейството му: „Няма да има бърза смърт. Ще страдат, както никой не е страдал. Ще превърна живота им в ад на земята“.

Ако не друго, Джеймс Т. Гант винаги държеше на думата си.

Наведе се и целуна жена си по челото, като не пропусна да забележи голямата сълза, която се търкулна от окото й.

— Добре дошла в ада, Тереза.

Такома Парк, Мериленд

Грей приключи с миенето на чиниите и се загледа през прозореца към задния двор. В единия му ъгъл имаше тъмна беседка сред гъсти розови храсти под сянката на черешово дърво.

Някакво движение привлече вниманието му — разместване на тъмнината, сребрист проблясък на цип на яке, бледо петно кожа.

Сейчан бродеше там, неспокойна и потънала в мисли.

Грей знаеше какво я измъчва.

Думите на един мъртвец.

Зад него се чуха стъпки. Обърна се, когато нощната сестра Мери Бенинг се върна от горния етаж.

— Сложих баща ти да си легне — каза тя. — Хъркаше, когато затварях вратата.

— Благодаря. — Грей постави последната чиния в рамката за сушене. — Тази вечер изглеждаше добре.

— По-спокоен — съгласи се тя и меко се усмихна.

— Липсваше му. Но е прекалено твърдоглав, за да го признае.

Нямаше място за спорове по този въпрос.

Въпреки това Грей си спомни шантавия момент, когато се върна от мисията. Беше дошъл тук, очаквайки най-лошото след близо цяла седмица отсъствие. А вместо това откри баща си в кухнята да чете спортните страници. Когато Грей влезе, той го изгледа от глава до пети, сякаш търсеше нещо, след което направо му зададе въпрос, който изглеждаше странно прозорлив.

Спипа ли ги?

Грей беше отговорил честно. Спипах ги, татко. Всички до един.

Баща му можеше да говори за много неща и въпросът му да се разбира по какви ли не начини, особено предвид деменцията му.

Но каквато и да бе причината, старият стана от масата и го прегърна — сякаш му благодареше, че е отмъстил вместо него.

А тази сутрин бяха отишли на гроба на майка му. Обикновено тези посещения предизвикваха сълзи и буреносни облаци, следвани от мрачно и мълчаливо шофиране до дома. Тази сутрин също имаше сълзи, но и тих смях. На връщане баща му разказа няколко истории за майка им. Дори Кени бе престанал да вдига олелия за работата си и се държеше приятелски. Още по-изненадващото беше, че брат му се съгласи да остане още два месеца, като спомена нещо за работа от разстояние.

Решението донякъде се дължеше на факта, че се беше запознал с момиче.

Тази вечер беше излязъл с нея.

„Ще взема онова, което ми се падне“.

Мери посочи мрежестата врата.

— Забавлявайте се. Казаха, че щяло да има метеоритен дъжд. Ако се разбуди, ще му пусна телевизора. Малко бейзбол и ще се успокои. Освен ако не е мач срещу „Янките“, тогава става страшно.

Грей се усмихна.

— Благодаря, Мери.

Сейчан стоеше в тъмната беседка, унесена в собствените си мисли. Вечерта беше спокойна, щурците пееха в непрекъснат хор, няколко светулки примигваха в храстите и между клоните на черешата.

Загледа се към къщата и се зачуди каква ли щеше да бъде, ако беше израснала тук и бе имала щастливо детство със забележки от училище, ожулени колене и първи целувки.

„Дали изобщо щях да съм аз?“

Докосна сребърния дракон на шията си и си спомни последните думи на Робърт Гант.

Майка ти… избяга… още беше жива…

През изминалата седмица постепенно си беше позволила да повярва.

И това я плашеше.

Дори смъртта на баща й бе само тъпа болка, без нищо пронизващо. Не го беше познавала и никога не беше искала да го познава. Беше отгледана от майка си. Думата „баща“ нямаше значение в детството й. И част от нея още изпитваше гняв и негодувание заради тормоза и ужасите, които трябваше да понесе, за да стане убиец. Що за баща би позволил подобно нещо да се случи с дъщеря му?

Въпреки това накрая Робърт Гант й бе дал един по-истински дар от бащинството — надежда.

Сейчан не знаеше какво да прави с този дар.

Засега.

Но щеше да научи… с малко помощ.

Грей се появи на задната врата, очертан на топлата светлина от кухнята. Сейчан обичаше да го следи, когато той не подозираше, че го наблюдава. Тогава успяваше да зърне момчето зад мъжа, сина на двама родители, които го бяха обичали по много различни начини.

И все пак той си оставаше убиец — но не като нея.

Тя беше машина; той беше човек.

Спомни си момичето в лобито на Бурдж Абаади, момичето, превърнато в чудовище. Спомни си Петра, жената, превърната в чудовище.

Сейчан беше и двете.

„Какво вижда той в мен, което да си заслужава?“

Грей прекоси двора, разпъждайки светулките. Високо в небето проблесна ярка падаща звезда. Той стигна до нея, вече потънал в сенките.

Сейчан трепереше.

Той беше видял нещо в нея — и тя трябваше да му се довери.

Грей протегна ръка.

Предлагайки й всичко.

Тя я пое.