Кръвна линия

1.

30 юни, 11,44 ч.

Такома Парк, Мериленд

Грей Пиърс вкара кашлящия и ръмжащ „Форд Тъндърбърд“, модел 1960, в алеята пред къщата.

И на самия него му идеше да заръмжи.

— Планът не беше ли да продадем това място? — попита Кени.

По-младият брат на Грей седеше на мястото до шофьора. Беше подал глава през прозореца и гледаше бунгалото с опасващата го веранда и висящ фронтон. Това беше семейната им къща.

— Вече не — отвърна Грей. — И да не си го споменал пред татко. Деменцията го е направила достатъчно параноичен.

— Дали днес или утре, каква разлика? — кисело промърмори Кени под нос.

Грей изгледа кръвнишки брат си. Беше го взел от летище „Дълес“, където бе кацнал от Северна Калифорния. Очите на Кени бяха зачервени от дългото пътуване — или може би от твърде многото бутилчици джин в първа класа. Точно сега той страшно напомняше на Грей за баща му, особено с алкохолния си дъх.

Видя собственото си отражение в огледалото, докато вкарваше стария форд в гаража. Макар двамата братя да бяха наследили червендалестото лице и тъмната коса на баща си, Грей ходеше късо подстриган, а Кени бе вързал косата си на къса опашка, неподходящо младежка дори за човек, който още няма трийсет. На всичкото отгоре носеше къси дочени панталони и широка тениска с емблемата на някаква фирма за сърфинг. Кени беше софтуерен инженер в компания в Пало Алто и явно това беше неговата версия на делово облекло.

Грей слезе от колата, като се мъчеше с все сили да потисне раздразнението си от брат си. През целия път насам Кени не беше отлепил мобилния си телефон от ухото си и говореше по работа с другия бряг. Двамата си бяха разменили само няколко думи и Грей се бе озовал в ролята на шофьор.

„Все едно аз нямам работа за вършене“.

През последния месец беше загърбил личния си живот, за да се справи с последствията от смъртта на майка си и бавното угасващия ум на баща си. Кени бе дошъл за погребението и обеща да остане една седмица, за да му помогне да сложи нещата в някакво подобие на ред, но след два дни неотложна работа го накара да отлети в другия край на страната и целият товар легна на раменете на Грей. В известен смисъл щеше да е по-лесно, ако Кени изобщо не си беше направил труда да идва. Беше оставил след себе си куп разпилени застрахователни полици и заверени документи, с които трябваше да се оправя брат му.

Днес това се промени.

След дълъг и разгорещен разговор Кени се беше съгласил да се включи в критичния момент. Баща им страдаше от прогресиращ Алцхаймер и внезапната смърт на жена му го запрати надолу по спиралата. Беше прекарал последните три седмици в клиника за душевноболни, но снощи се бе прибрал у дома. И покрай преместването му Грей се нуждаеше от допълнителен чифт ръце. Кени беше натрупал достатъчно отпуски, за да може да дойде за цели две седмици. И Грей смяташе да го задържи през цялото време тук.

Той самият си беше взел един месец отпуск и трябваше да се яви в квартирата на Сигма след седмица. Преди това му трябваха няколко свободни дни, за да приведе собствената си къща в ред. Точно тук беше ролята на Кени.

Брат му измъкна багажа си от багажника на кабриолета, затръшна капака, но задържа ръката си върху хромирания калник.

— Ами колата на татко? Можем да продадем и нея. Не ми се вярва да е в състояние да шофира.

Грей прибра ключовете в джоба си. Класическият „Тъндърбърд“ — гарвановочерен, с червен кожен салон — беше гордостта и радостта на баща му. Беше положил страшни усилия да го реставрира — бе успял да му намери нов карбуратор „Холи“, помпа за впръскване на гориво и електроинсталация.

— Колата остава — каза Грей. — Според невролога на татко най-важното е привичната му обстановка да се поддържа колкото се може по-стабилна, да се запази познатата рутина. И дори да не може да кара колата, най-малкото ще има с какво да се занимава.

Грей тръгна към вратата, преди Кени да е измислил какво друго от нещата на баща им да предложи за продан. Не си направи труда да му помогне за багажа. Самият той имаше достатъчно товар за мъкнене напоследък.

Кени обаче не беше приключил.

— Щом трябва да поддържаме всичко по стария начин и да се преструваме, че нищо не се е променило, тогава какво правя тук аз?

Грей рязко се завъртя към него. Сви юмрук и за малко да го вкара в действие.

— Защото си оставаш негов син. И е крайно време да се държиш като такъв.

Кени го зяпна. Гневът гореше в очите на брат му, с което Грей заприличваше още повече на баща им. Беше виждал тази ярост твърде често у стария, особено напоследък — войнственост, родена от деменцията и страха. Не че гневът беше нещо ново. Баща му открай време си беше труден човек, бивш петролен работник в Тексас, докато една производствена авария не бе отнела по-голямата част от левия му крак и цялата му гордост, превръщайки работника в домакиня. Отглеждането на две момчета, докато половинката му ходеше на работа, беше тежка задача за него. За да компенсира, управляваше домакинството като казарма за новобранци. А Грей, който беше инат като баща си и роден бунтар, винаги се опитваше да постигне повече от възможното. Докато накрая, на осемнайсетгодишна възраст, просто си беше събрал нещата и бе постъпил в армията.

Накрая майка му изигра ролята на пословичното семейно лепило и успя да ги събере отново заедно.

А ето че вече я нямаше.

Какво щяха да правят без нея?

Кени най-сетне помъкна багажа си и докато минаваше покрай Грей, промърмори думите, за които знаеше, че ще го жегнат като ръждива бодлива тел:

— Поне не станах причина за смъртта на мама.

Преди месец този удар в корема беше свалил Грей на колене. Но след задължителните срещи с психотерапевта — не че не беше пропуснал няколко — обвинението на брат му само го накара да се вцепени и за момент да остане като закован на мястото си. Заложена бомба, предназначена за Грей, бе убила майка му. Психотерапевтът беше използвал термина „косвени жертви“, опитвайки се да притъпи чувството му за вина.

Но на погребението имаше ковчег. Затворен.

Дори сега не можеше да се изправи открито срещу болката. Единственото, което го караше да продължава напред, бе твърдото решение да разкрие и унищожи тайната организация, която стоеше зад това хладнокръвно убийство.

И той стори точно това — обърна се и направи крачка напред, после още една.

Това беше всичко, на което бе способен засега.

Сейшелските острови

Нещо я събуди посред нощ на борда на закотвената яхта.

Аманда инстинктивно погали издутия си корем и направи проверка на състоянието си. Схващане ли беше получила? Намираше се в третия триместър и това беше първата й тревога, майчински инстинкт да защити нероденото си дете. Не изпитваше никаква болка в корема, само обичайното притискане върху пикочния си мехур.

Въпреки това след двете помятания панически разтуптялото се сърце отказваше да се успокои. Опита се да си каже, че другите две бебета — момче и момиче — бяха изгубени през първия триместър.

„Вече съм в края на трийсет и шестата седмица. Всичко е наред“.

Повдигна се на лакът. Мъжът й тихо хъркаше до нея на голямото легло в главната каюта на кърмата на яхтата. Тъмната му кожа рязко се открояваше върху бялата сатенена възглавница. Аманда потърси утеха в мускулестото присъствие на Мак, в наболата четина по бузата и брадичката му. Той беше нейният Давид на Микеланджело, изваян от черен гранит. Но въпреки това не можеше да избяга от чувството за безпокойство, докато пръстът й се спря над голото му рамо. Не й се искаше да го буди, но се нуждаеше от прегръдката на силните му ръце.

Родителите й, чиито аристократични южняшки фамилии можеха да се проследят поколения назад, бяха одобрили връзката й със скованата любезност на модерната толерантност. Но в крайна сметка бракът й послужи добре на фамилията й. Тя беше руса и синеока, отгледана в свят на изтънчени забави и привилегии; той бе чернокож, чернокос и черноок, кален от суровото детство по улиците на Атланта. Необичайната двойка се превърна в плакат на толерантността, който винаги се излагаше на показ при нужда. Но на този плакат на щастливо семейство му липсваше ключов елемент — дете.

След една година неуспешни опити да зачене — поради проблеми с плодовитостта на съпруга й — бяха прибегнали до оплождане ин витро със сперма на донор. И на третия опит, след две помятания, най-сетне имаха успех.

Дланта й отново се отпусна върху корема й.

Момче.

И тогава започнаха неприятностите. Преди седмица беше получила загадъчно писмо, което я предупреждаваше да бяга и да не казва на никого от семейството си. Писмото намекваше защо, но макар да даваше съвсем малко подробности, беше достатъчно, за да я убеди да избяга.

Откъм палубата отпред се чу силно думкане. Аманда рязко седна, напрягайки очи и уши.

Мъжът й се обърна по гръб и разтърка сънените си очи.

— Какво има, скъпа?

Тя поклати глава и вдигна ръка, за да го накара да млъкне. Бяха взели сериозни предпазни мерки, за да прикрият всяка своя стъпка. Бяха използвали частни чартърни полети с фалшиви документи и дестинации, за да се озоват преди седмица на другия край на света — на пистата на миниатюрния остров Асумпсион, част от Сейшелския архипелаг. Часове след кацането бяха отплавали с частна яхта сред веригата острови, простиращи се в изумрудена дъга насред лазурното море. Тя беше поискала да останат изолирани, далеч от любопитни очи и същевременно достатъчно близо до столицата на Сейшелите — Виктория, ако случайно възникнат проблеми с бременността й.

След пристигането им единствено капитанът и двамата му подчинени бяха виждали лицата им. Никой не знаеше истинските им имена.

Планът изглеждаше съвършен.

До каютата достигнаха приглушени гласове. Аманда не успя да различи думите, но чу рязка заплаха — и изстрел, внезапен и оглушителен като удара на цимбал.

Сърцето й бясно се разтуптя.

„Не сега. Не и на самия край“.

Мак изхвърча от леглото, както си беше по боксерки.

— Аманда, стой тук! — Отвори горното чекмедже на нощното шкафче и извади голям черен автоматичен пистолет, служебното му оръжие от годините като полицай в Чарлстън. Посочи към дъното на каютата. — Скрий се в банята.

Аманда се изправи, пребледняла и премаляла от ужас, и се олюля под тежестта на корема си.

Мак се хвърли към вратата и погледна през шпионката. Открехна я само колкото да се измъкне навън и затвори безшумно зад себе си — но не и преди да нареди на Аманда да заключи.

Тя се подчини, след което затърси някакво оръжие в стаята. Спря се на малкото ножче, с което белеше пресните плодове, които им поднасяха всяка сутрин. Дръжката беше хлъзгава от сок на папая. Вече въоръжена, Аманда отстъпи към банята, но спря на прага. Не можеше да влезе. Не можеше да се завре в такова тясно място. Дори малката каюта не беше в състояние да побере ужаса й.

Изтрещяха още изстрели — насред викове и проклятия.

Тя се отпусна на колене, стиснала ножа в едната ръка и поддържайки корема си с другата. Тревогата й се предаде на детето. Усети леко ритане.

— Няма да им позволя да те наранят — прошепна на момчето си.

Отгоре затрополиха стъпки.

Загледа се към тавана, мъчейки се да пробие с поглед осветената от звездната светлина палуба. Какво ставаше? Колко бяха неканените гости?

После при вратата се чу предпазливо драскане — последвано от тихо почукване.

Забърза към изхода и надникна през шпионката. Мак й кимна, после погледна бързо назад към коридора. Дали беше намерил начин да се измъкнат от яхтата? Или в отчаянието си просто се бе върнал, за да я защити?

С непослушни пръсти Аманда отключи и понечи да отвори вратата, но от другата страна я изритаха и тя зейна широко. Аманда шокирано отстъпи назад. В помещението влезе висок, гол до кръста чернокож мъж — но това не беше Мак.

Непознатият държеше главата на мъжа й за гърлото. Алена кръв се стичаше по ръката му от отрязания врат. В другата си ръка стискаше също толкова окървавено мачете. Ухили се до уши, показвайки бели зъби като на акула. Явно беше доволен от номера.

Аманда отстъпи в ужас назад, напълно забравила за мъничкото ножче.

Зад чудовището се появи друга фигура. Бял мъж в безупречно ушит бял костюм. Единственият цвят по него сякаш бе този на черната коса и тънкия мустак над още по-тънките му устни. Беше достатъчно висок, че да му се наложи да се наведе, за да влезе в каютата. Новодошлият също се усмихна, но извинително, сякаш беше смутен от ликуването на спътника си.

Произнесе няколко резки думи на някакъв африкански диалект. Явно кастреше другия.

Чернокожият сви рамене и метна главата на съпруга й на леглото.

— Време е да вървим — каза й мъжът с костюма с изискан британски акцент, сякаш я канеше на парти.

Тя отказа да помръдне. Не можеше да помръдне.

Британецът въздъхна и направи знак на спътника си.

Той пристъпи напред, хвана я грубо за лакътя и я помъкна навън. Британецът ги последва по късия коридор и нагоре по стълбата към задната палуба.

Там царяха още ужас и хаос.

Капитанът, двамата членове на екипажа и двама от нападателите лежаха проснати в локви кръв. Нападателите бяха застреляни; екипажът бе заклан и брутално насечен на парчета.

Останалите нападатели се бяха скупчили на палубата или чакаха в очуканата лодка, привързана към релинга на десния борд. Неколцина претърсваха яхтата, изнасяха кашони с вино, торби с припаси, прибираха всичко ценно. Бяха чернокожи, някои с племенни белези, много бяха още момчета. Всички бяха въоръжени — ръждиви мачете, антични на вид автомати и безброй пистолети.

Пирати.

На лунната светлина, освежена от вечерните югоизточни пасати, главата й се проясни достатъчно, за да даде път на отчаянието и горчивото чувство за вина. Беше си въобразявала, че Сейшелите са достатъчно далеч от Африканския рог и че ще бъде в безопасност от съвременните пирати, които върлуваха в тези води.

Ужасна грешка.

Бутнаха я грубо към моторницата. Британецът вървеше до нея. Беше чела някъде в документите на баща си, че някои европейски емигранти помагат и финансират новата доходоносна индустрия — пиратството.

Загледа се към англичанина, чудейки се как насред цялото клане е успял да не изцапа с нито капка кръв безупречния си костюм.

Той явно забеляза вниманието й и се обърна към нея, когато се озоваха при релинга.

— Какво искате от мен? — попита тя и го изгледа твърдо. Неочаквано изпита задоволство, че на борда няма документи, които да разкриват истинската й самоличност. — Аз съм никоя.

Британецът извърна очи пред стоманената й решимост — но не от срам или съжаление.

— Не искаме вас. — Загледа се в корема й. — А вашето бебе.

Такома Парк, Мериленд

Подпрял торбата с покупки на хълбока си, Грей отвори задната мрежеста врата на къщата. Първо усети миризмата на печен пай с канела. На връщане от фитнеса беше получил есемес от Кени да вземе френски ванилов сладолед и още някои неща за вечерята — първата семейна вечеря след трагичната загуба на майка им.

Поглед към печката разкри голяма тенджера с врящ сос болонезе; до мивката се изцеждаха сварени спагети. Съскането насочи вниманието му обратно към тенджерата. Едва сега Грей забеляза, че сосът ври с пълна сила. Беше забравен, преливаше през ръба и се стичаше по тенджерата към газовия котлон.

Нещо не беше наред.

Мисълта му се потвърди от гръмогласен рев от съседната стая.

— Къде са ми ключовете!

Грей бързо остави покупките на плота, изключи котлона и тръгна към дневната.

— Някой краде колата ми!

Грей мина през трапезарията и продължи към врявата в дневната. Тапицираните мебели бяха подредени около централната каменна камина, която в момента бе студена и тъмна. Баща му приличаше на скелет в креслото до панорамния прозорец. Навремето го изпълваше цялото и доминираше в помещението. А сега се беше превърнал в крехка сянка на самия себе си.

Въпреки това си оставаше силен. Опита се да се надигне, но Кени го задържа за раменете. Помагаше му дребна жена с прошарена кестенява коса, облечена в синя престилка. Тя се беше отпуснала на коляно, държеше баща му за ръката и го увещаваше да се успокои.

Мери Бенинг беше сестра в психиатричното отделение на болницата. По време на престоя си там баща му беше започнал да я харесва. Грей успя да я наеме като нощна сестра у дома, за да бъде наблизо, когато старият му създава проблеми. Планът беше Кени да го наглежда през деня, докато Грей и Мери успеят да изберат и наемат дневна сестра за денонощни смени. Щеше да бъде скъпо, но директор Кроу бе уредил адекватна компенсация — нещо като кръвен данък, който да покрие разходите и да позволи бащата на Грей да остане в собствения си дом.

— Хариет! Пусни ме! — изтръгна баща му ръката си от Мери и едва не халоса Кени по носа с лакът.

Сестрата сложи длан на коляното му и го стисна успокояващо.

— Джак, аз съм. Мери.

Погледите им се срещнаха и на лицето му се изписа объркване, след което спомените се върнаха и чертите му се отпуснаха.

Мери погледна към Грей.

— Баща ти те забеляза да пристигаш с покупките. Видя колата. Просто малко се уплаши и обърка. Ще му мине.

Кени се изправи. Изглеждаше поразен. Досега не беше виждал татко си в подобно състояние. Потресен, той се дръпна настрани.

Движението привлече вниманието на баща му. Той се ококори.

— Кени, какво правиш тук?

Кени не знаеше какво да каже. Още беше зашеметен от швейцарското сирене, в което се бе превърнала паметта на баща му.

Мери го спаси — без да крие истината, а просто с потупване по коляното.

— Джак, той беше тук през целия ден.

Баща му изгледа питащо лицата им, после се отпусна назад в креслото.

— О, вярно бе, точно така… Помня…

Но помнеше ли наистина? Или просто се съгласяваше, опитвайки се да се преструва на нормален?

Кени погледна към Грей. Очите му бяха изцъклени от шока.

„Добре дошъл в моя свят“.

— По-добре да видя какво става с вечерята — каза Мери, като се изправяше и изтупваше коляното си.

— А аз ще ида да си разопаковам нещата — добави Кени, мъчейки се да се спаси от дневната.

— Добра идея. И вземи се измий — нареди баща му с ехо от някогашния си заплашителен тон. — Стаята ти е горе…

— Не съм забравил къде е — прекъсна го Кени, без да се замисля за грубостта на подобен отговор към човек, който страда от Алцхаймер.

Татко му обаче само кимна удовлетворено.

Чак когато Кени се дръпна, старият сякаш най-сетне забеляза Грей. Обърканото изражение изчезна, за да се смени с предишния гняв. Нужни му бяха почти две седмици, за да може най-сетне да приеме и да запомни смъртта на жена си, така че за него раната беше все още прясна. Знаеше и причината за тази загуба. Това никога не забравяше. През изминалите седмици имаше много лоши дни, но какво можеха да направят и двамата? Никакви думи не можеха да я върнат.

Почукването на вратата стресна всички. Грей се напрегна, очаквайки най-лошото.

Кени, който вече беше тръгнал към стълбището, отвори вратата.

На верандата стоеше дребна фигура, облечена в черна кожа и разкопчано рокерско яке върху виненочервена блуза. Носеше каска под мишница.

Мрачното настроение се разсея, когато я видя. Грей тръгна към вратата.

— Сейчан, какво правиш тук?

Баща му го прекъсна.

— Не оставяй дамата да стои навън, Кени! — Махна с ръка на гостенката да влезе. Може и да губеше паметта си, но не пропускаше да забележи, ако на прага му се появи красива жена.

— Благодаря, господин Пиърс.

Сейчан влезе — по-скоро се промъкна вътре, движейки се с грацията на дива котка, цялата сухожилия, мускули и дълги заоблени линии. Хвърли преценяващ поглед към Кени, докато минаваше покрай него. Каквото и да видя, явно не й беше достатъчно.

Очите й намериха Грей и погледът й видимо се втвърди — не от гняв, а по-скоро като защитна реакция. Двамата почти не бяха разговаряли след целувката и обещанието преди три седмици. Не беше израз на романтика, а само уверение, че тя ще работи с него, за да разкрие онези, които имат пръст в убийството на майка му.

Въпреки това Грей помнеше как бяха омекнали устните й.

Дали тук имаше нещо повече от обещание? Нещо, останало неизказано?

Мислите му бяха прекъснати от баща му, който посочи към масата.

— Тъкмо сядаме за вечеря. Ще ни правите ли компания?

— Благодаря за поканата — отвърна сковано Сейчан — но няма да се задържам. Просто трябва да поговоря със сина ви.

Бадемовите очи, издаващи смесения й евро-азиатски произход, се взираха напрегнато в Грей.

Нещо ставаше.

Сейчан беше бивш убиец за същата тайна група, отговорна за смъртта на майка му — международна престъпна организация, известна като Гилдията. Истинската й същност и цели си оставаха неизвестни дори за собствените й агенти. Организацията действаше чрез отделни клетки по целия свят, всяка от които работеше независимо и никоя не разполагаше с пълната картина. Сейчан в крайна сметка се беше обърнала против тях и бе вербувана от директор Кроу като двоен агент, докато не я бяха разкрили. Сега, преследвана от бившите си работодатели и от чужди разузнавателни агенции за миналите си престъпления, тя беше партньор на Грей и негова отговорност.

И може би нещо повече.

Грей пристъпи към нея.

— Какво има?

Тя заговори тихо:

— Обади ми се директор Кроу. Дойдох направо тук. Сомалийски пирати са извършили отвличане при Сейшелите. Много важна американска цел. Пейнтър искаше да знае дали си готов да поемеш нова мисия.

Грей се намръщи. Защо въвличаха Сигма в някакво обикновено отвличане? Имаше предостатъчно полицейски и военноморски агенции, които да се погрижат за подобно престъпление. Сигма Форс, съставена от бойци от специалните части, преминали и през обучение в различни научни дисциплини, беше секретното крило на АИП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Целта на екипите на Сигма бе да защитават света от глобални заплахи, не да се занимават с отвличането на отделни американци.

Сейчан като че ли долови подозрението му. Погледът й се впи в него. Явно знаеше повече, но не можеше да говори свободно пред другите. Ставаше нещо голямо. Мисълта накара сърцето му да се разтупти по-силно.

— Времето е от голямо значение — добави тя. — Ако ще идваш, самолетът вече се зарежда и Ковалски ще дойде да ни вземе. По пътя можем да прескочим до апартамента ти. Ще бъдем инструктирани по време на полета.

Грей погледна към стола до студената камина. Баща му подслушваше разговора и погледът му не се откъсваше от лицето на сина му.

— Върви — каза му той. — Върши си работата. Имам достатъчно помощ тук.

Грей се успокои от намусеното разрешение и се замоли в него да има поне мъничко прошка от страна на баща му. Но следващите му думи, изречени с груба горчилка, пропъдиха тези надежди.

— Пък и колкото по-малко те виждам точно сега… толкова по-добре.

Грей се олюля назад. Сейчан хвана рамото му, сякаш се готвеше да го задържи. Не друго, а топлината на допира й, нейната подкрепа му дадоха сили — също като целувката преди седмици.

Мери се беше върнала в дневната и бършеше ръцете си в кърпа. Тя също бе чула резките думи и погледна съчувствено Грей.

— Ще се погрижа за нещата тук. Ти си гледай твоята работа.

Грей мълчаливо й благодари и остави Сейчан да го поведе към вратата. Искаше му се да се сбогува с баща си. Желанието гореше болезнено в гърдите му, но нямаше думи, с които да го изрази.

Преди да се осъзнае, се озова на верандата. Спря на горното стъпало и пое дъх — дълбоко и треперливо.

— Добре ли си? — попита го Сейчан.

Той прокара пръсти през косата си.

— Ще се наложи да съм.

Тя обаче продължаваше да го гледа изпитателно, сякаш търсеше по-искрен отговор.

Преди да успее да го намери, свиренето на гуми по асфалт обяви пристигането на транспорта им. Двамата се обърнаха към черния джип, набил рязко спирачки пред къщата. Прозорецът се спусна и от купето блъвна облак дим. Последва го бръснатата глава на горила, дъвчеща угарка от пура.

— Идвате или какво? — дрезгаво им извика Ковалски.

Колкото и да го вбесяваше, Грей никога не бе изпитвал такава радост при вида на якия си сътрудник. Тръгна надолу по стъпалата, но Кени се втурна след него и му препречи пътя.

— Не можеш да заминеш сега. Аз какво да правя?

Грей посочи назад към къщата.

— Твой ред е. Какво си мислиш, че правех аз през цялото това време?

Мина покрай онемелия за миг Кени и тръгна към джипа и мотоциклета на Сейчан.

Тя вървеше до него и си сложи каската.

— Кой друг е в екипа? — попита той.

— Наредено ни е да вземем още двама. Местни хора, които вече са в района и имат уникални умения, с които могат да помогнат в мисията.

— Кои са те?

Сейчан отвърна с подобие на усмивка, докато спускаше предпазното стъкло. Мрачно развеселените й думи прозвучаха приглушено отвътре.

— Надявам се, че са ти били инжекциите против бяс?

2.

1 юли, 18,32 ч.

Република Танзания

Тихото ръмжене го предупреди.

Вече напрегнат до краен предел, Тъкър Уейн се залепи за тухлената стена на тясната улица и се плъзна в плътната сянка на близкия вход. Преди час бе забелязал, че някой го следи и го наблюдава от разстояние. Беше успял бързо да се отърве от опашката в лабиринта от алеи и претъпкани улици на тази занемарена част на Занзибар.

Кой го беше открил?

Опря гръб в резбованата дървена врата. Смяташе да остане изгубен и неоткриваем. През последните три години се беше скитал по света, а до трийсетия му рожден ден оставаше една. Преди две седмици бе стигнал архипелага Занзибар, верига изпечени от слънцето острови покрай източното крайбрежие на Африка. Самото му име — Занзибар — сякаш говореше за друго време, за страна на мистерии и митове. Място, на което можеш да изчезнеш, да останеш незабелязан, където не се задават много въпроси.

Местните хора знаеха, че любопитството е нездравословно.

Въпреки това често се заглеждаха в него. Не защото беше бял. Древното пристанище Занзибар си оставаше кръстопът за хора от всеки цвят и раса. А и след цяла година пътуване из Африка кожата му бе почерняла като на местните търговци, предлагащи стоките си на пазарите за подправки в стария Каменен град. И определено правеше впечатление с високата си мускулеста фигура — имаше телосложението повече на защитник, отколкото на нападател — макар че не точно външният му вид, колкото твърдият му поглед караха любопитните бързо да се извръщат.

Онова, което привличаше най-много вниманието към него, беше нещо друго — по-скоро някой друг. Каин се притискаше в бедрото му — не издаваше звук, но беше настръхнал. Тъкър постави длан върху кучето си — не за да го успокои, а за да даде знак на партньора си, ако стане необходимо. Защото те бяха точно това. Партньори. Каин беше като негово продължение, като самостоятелна част от самия него.

Макар да приличаше на яка и компактна немска овчарка, Каин бе всъщност белгийско куче, известно като малиноа. Козината му беше черна и жълто-кафява, но предимно черна, също като тъмните му очи. Тъкър усети как мускулите на кучето се напрягат под дланта му.

От близкия ъгъл панически изхвърча хилава фигура. В бързината човекът се блъсна в отсрещната стена и се втурна по улицата, като често се озърташе през рамо. Тъкър впери поглед в него, преценявайки евентуалните опасности.

„В началото на двайсетте, може би по-млад, азиатско-индийски мелез, изпълнени с ужас очи, мършави крайници и лице — от пристрастяване или недохранване?“

Беглецът притискаше десния си хълбок, но не можеше да спре алената струя, просмукваща се през бялата му риза. Миризмата на кръв явно беше възбудила Каин заедно с вида на панически бягащи боси крака.

Тъкър понечи да излезе от входа и да се притече на помощ на младежа, но натискът в бедрото му се засили и го накара да остане на място.

Миг по-късно стана ясна и причината за предупреждението. От същия ъгъл изскочиха трима едри мъже африканци, с племенни татуировки по лицата. Бяха въоръжени с мачете и покриха двете страни на пустата улица с явното умение на опитни ловци.

Целта им също забеляза появата им и се втурна да бяга презглава, но загубата на кръв и изтощението си казваха думата. Няколко стъпки по-нататък жертвата се препъна и се просна на земята. Макар да се удари здраво в паважа, не издаде нито звук. Нямаше скимтене или вик, просто се беше предал.

Именно това накара Тъкър да излезе от прикритието си.

Другата причина бе онова, което му беше втълпил дядо му: „Изправен пред безчовечност, добрият човек реагира, а великият действа“.

Тъкър почука с три пръста хълбока на кучето. Сигналът бе ясен.

Пази.

Каин прескочи проснатото тяло на младежа и се приземи от другата страна с вдигната опашка и оголени зъби, като ръмжеше застрашително. Внезапната поява на овчарката накара тримата нападатели да спрат изненадано, сякаш пред тях се бе материализирал някакъв демон.

Тъкър използва момента да излезе от сенките и да приближи най-близкия от тримата. С бързо хващане на китката, последвано от лакът в брадичката, мачетето се озова в ръката му. Плесна с плоското на, острието мъжа и го запрати назад, докато вторият нападател замахна с мачетето си като с бейзболна бухалка. Вместо да отскочи, Тъкър се хвърли напред, в гарда на противника. Улови замахващата ръка под своята, изви дланта си около крайника и го обездвижи. С другата си ръка заби дръжката на мачетето в носа на мъжа.

Изхрущя кост. Рукна кръв.

Мъжът се свлече, но Тъкър го задържа изправен в хватката си. С периферното си зрение видя как третият, който беше и най-едър, отстъпва две крачки назад и вади пистолет. Тъкър се завъртя и използва тялото на заловения нападател като щит, когато проехтяха изстрелите. От такова малко разстояние защитата се оказа недостатъчна. Един куршум премина през врата на пленника и одраска рамото на Тъкър.

Последва писък.

Тъкър блъсна тялото настрана и видя Каин, който беше забил дълбоко зъби в китката на стрелеца. Пистолетът изтрака върху паважа. С изцъклени от панически ужас очи мъжът се мъчеше да се освободи от овчарката. Хвърчаха кръв и слюнка.

Едва тогава огромният африканец се сети за мачетето в другата си ръка. Вдигна го високо, готов да посече кучето.

— Пусни! — извика Тъкър.

Каин се подчини, преди командата да е излязла от устните му — пусна китката и скочи обратно на земята. Мъжът обаче продължаваше да замахва към врата на кучето, като ревеше дивашки. Каин нямаше да успее да се измъкне навреме.

Тъкър вече действаше.

С бясно биещо сърце той се метна към изпуснатия пистолет и го сграбчи. Претърколи се през рамо да вдигне оръжието — но се оказа прекалено бавен.

Мачетето проблесна на слънцето.

Оглушително изтрещя изстрел.

Мъжът политна назад, половината му череп се пръсна на парчета. Острието отлетя настрани. Тъкър зяпна пистолета си. Изстрелът и е беше дошъл от неговото оръжие.

На улицата се бяха появили три нови фигури. Двама мъже и една жена. Макар облечени нормално, всичко говореше, че са военни. Водачът в центъра държеше димящ „Зиг Зауер“.

— Погрижете се за него — посочи той кървящия младеж на земята. В гласа му се долавяше лек тексаски акцент. — Закарайте го в местната болница. Ще се видим на мястото на срещата.

Въпреки загрижеността към ранения, водачът нито за миг не откъсна поглед от Тъкър. Определено беше военен — личеше му по резките контури на лицето, късо подстриганата черна коса, която бе започнала да оредява, както и по гранитната твърдост на сивите му като буреносен облак очи.

Или по-скоро бивш военен.

Лошо.

Водачът тръгна към него, без да обръща внимание на предупредителното изръмжаване на Каин. Протегна ръка на Тъкър, за да му помогне да се изправи.

— Труден сте за откриване, капитан Уейн.

Тъкър се опита да скрие изненадата си и пренебрегна протегнатата ръка. Изправи се сам.

— Вие ме следяхте. По-рано сутринта.

— А вие ни се изплъзнахте. — В очите на мъжа проблесна весело пламъче. — Което е доста трудна работа. Това само по себе си е доказателство, че сте човекът, който ни трябва.

— Не проявявам интерес.

Обърна се, но мъжът застана пред него и му препречи пътя. Насочи пръст към гърдите му, с което само успя да го раздразни още повече.

— Изслушайте ме за минута, после можете да си вървите — каза мъжът.

Тъкър изгледа пръста. Единствената причина да не го сграбчи и счупи бе, че този човек беше спасил преди малко живота на Каин. Беше му длъжник — и може би му дължеше и минута от времето си.

— Кой сте вие? — попита той.

Наглият пръст се смени с открита длан, протегна за ръкостискане.

— Командир Грей Пиърс. Работя за организация на име Сигма.

Тъкър се намръщи.

— Никога не съм чувал за нея. Какви сте в такъв случай? Контрактори на военните? Наемници? — Последната дума беше произнесена с неприкрито презрение.

Тъмното пламъче в очите на мъжа се разгоря и той свали ръката си.

— Не. Работим под шапката на АИП.

Тъкър се намръщи озадачено, но любопитството го накара да продължи да слуша. АИП беше Агенцията за изследователски проекти на Министерството на отбраната. Какво ставаше тук, по дяволите?

— Предлагам да обсъдим нещата на някое по-спокойно място — каза командирът.

Междувременно партньорите му бяха вдигнали ранения младеж и го водеха по улицата, като го подкрепяха от двете страни. От прозорци и открехнати врати започваха да надничат лица. Други фигури се появиха по ъглите. Занзибар се правеше на сляп за повечето престъпления, но престрелката и кръвопролитието не можеше да се игнорират дълго. Веднага щом се махнеха, телата щяха да бъдат ограбени, а на раните, колкото и ужасни да бяха, щеше да се гледа с безразличие.

— Знам едно място — каза Тъкър и поведе.

Грей отпи глътка горещ чай с кардамон. Седеше с Тъкър Уейн на един плосък покрив, от който се откриваше изглед към Индийския океан. Триъгълните платна на стари дървени доу1 се смесваха с товарни кораби и туристически яхти. Засега мъничкият ресторант на хотела бе изцяло на тяхно разположение.

До сградата имаше малък оживен пазар, от който се носеше аромат на индийско орехче, канела, ванилия, карамфил и други екзотични подправки, които навремето бяха привлекли султани към този остров и бяха подхранвали активна търговия с роби. Островът неведнъж беше сменял господарите си, което си личеше ясно по уникалната му смес от арабски, близкоизточни, индийски и африкански традиции. На всеки ъгъл градът сменяше облика си и си оставаше неподатлив за каквато и да било категоризация.

Същото можеше да се каже и за непознатия, който седеше от другата страна на тясната масичка. Грей остави чашата си в пукнатата чинийка. Тлъста муха, привлечена от сладкия чай, кацна тежко на масата и запълзя към чашата.

Грей замахна, но преди дланта му да стигне до масата, пръстите уловиха китката му и го спряха.

— Недейте — каза Тъкър и леко пропъди мухата, след което продължи да съзерцава морето.

Грей разтърка китката си, като гледаше лениво летящото насекомо, което не подозираше за спасението си.

Накрая Тъкър прочисти гърлото си.

— Какво искате от мен?

Грей се съсредоточи върху работата. Беше прочел досието на бившия армейски рейнджър по време на полета до Африканския рог. Тъкър беше великолепен кучкар, според тестовете нямаше равен на себе си по отношение на емоционалната си съпричастност към кучетата, което му помагаше да изгражда силни, понякога прекалено дълбоки връзки с тях. Психологическо изследване приписваше тази реакция на дълбока травма от детството. Роден в Северна Дакота, той бе останал невръстен сирак, след като родителите му били убити от пиян шофьор. Останал на грижите на дядо си, който получил инфаркт, когато Тъкър бил тринайсет. След това живял при приемно семейство докато не подал молба за еманципиране на седемнайсетгодишна възраст и не постъпил във въоръжените сили. Покрай хаотичното си и нестабилно детство явно беше развил привързаност повече към животните, отколкото към хората.

Въпреки това Грей усещаше, че има и нещо повече от психологическите оценки и показателите от тестовете. Дълбоко в себе си Тъкър оставаше загадка. Например не беше ясно защо изведнъж беше напуснал армията и бе изчезнал веднага след уволнението си, оставяйки окичена с медали униформа. Сред наградите му имаше и „Пурпурно сърце“, заслужено след една от най-гадните престрелки в Афганистан — операция „Анаконда“ в Такур Гар.

Грей заговори по същество, тъй като времето изтичаше.

— Капитан Уейн, по време на кариерата ви в армията специалността ви е била изтегляне и спасителни операции. Командирът ви твърди, че сте били най-добрият.

Мъжът сви рамене.

— Вие и вашето куче…

— Каин — прекъсна го Тъкър. — Името му е Каин.

Косматото ухо се наостри, когато чу гласа на стопанина си. Малката овчарка лежеше просната на пода и изглеждаше сънлива и унесена, но Грей знаеше, че не е така. Муцуната й бе полегнала върху крака на Тъкър, готова да реагира на всеки сигнал на партньора. Грей беше прочел и досието на Каин. Бойното куче имаше речник от хиляда думи, освен това разбираше сто команди с жестове. Двамата бяха свързани по-тясно от съпруг и съпруга — и заедно, със сетивата и способността на кучето да прониква на недостижими за човек места, бяха ужасяващо ефективни на терен.

Грей се нуждаеше от тяхната ефективност.

— Става въпрос за една мисия — каза той. — Ще бъдете добре възнаградена.

— Съжалявам. И златото във Форт Нокс няма да е достатъчно.

Грей бе готов за подобна реакция и се беше подготвил.

— Може би не, но когато сте напуснали армията, вие сте откраднали държавна собственост.

Тъкър го изгледа и очите му се втвърдиха като диаманти. По погледа му Грей разбра, че трябва да говори предпазливо и да изиграе единствения си коз колкото може по-внимателно.

— Обучаването на военно куче струва стотици хиляди долари и безброй човекочасове работа — продължи той. Не смееше дори да погледне към Каин; не сваляше поглед от Тъкър.

— Става въпрос за моите човекочасове — мрачно отвърна Тъкър. — Аз обучих Каин и Авел. И вижте какво стана с Авел. В този случай убиецът не се казваше Каин.

Грей беше чел бруталните подробности в досиетата и предпочете да избегне това минно поле.

— И въпреки това Каин си остава държавна собственост, военен актив, опитен боен следотърсач. Приемете тази мисия и той ще остане ваш. Всичко ще бъде официално и чисто.

Тъкър изви с погнуса устни.

— Каин не е ничия собственост, командир. Не принадлежи на американското правителство. Нито на специалните части. Нито дори на мен.

— Разбирам, но офертата ни е тази.

Тъкър го изгледа дълго и настойчиво — след което внезапно се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Позата му беше недвусмислена. Не се съгласяваше, само беше склонен да го изслуша.

— Питам отново: за какво съм ви притрябвал?

— За спасителна операция.

— Къде?

— В Сомалия.

— Кой?

Грей изгледа опонента си. Подробностите, кои щеше да разкрие, бяха известни само на шепа високопоставени хора в правителството. Самият той беше шокиран, когато научи. Ако вестта стигнеше по някакъв начин до похитителите…

— Кой? — настоятелно повтори Тъкър.

Каин явно усети растящата възбуда на партньора си и тихо изръмжа в знак на подкрепа.

Грей отговори и на двамата:

— Трябва ни помощта ви за спасяването на дъщерята на президента.

3.

1 юни, 11:55 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Сега можеше да започне и истинската работа.

Директор Пейнтър Кроу чакаше ситуационната зала в най-долното ниво на Западното крило да се изпразни. Целият процес беше внимателно дирижиран танц на властта — кой излиза пръв, кой с кого се сбогува, кой си тръгва сам или с някого другиго.

От всичко това му се завиваше свят.

Пейнтър беше прекарал цялата тричасова стратегическа сесия извън вътрешния кръг на Белия дом. Най-високопоставените служители се бяха настанили в кожени кресла около основната заседателна маса; сред тях бяха началникът на кабинета в Белия дом, съветникът по националната сигурност, шефът на Вътрешна сигурност, министърът на отбраната и неколцина други. Срещата беше закрита — без помощници, заместници и секретари, само началници. Дори денонощните дежурни нямаха достъп до залата.

Обсъжданите тайни бяха предназначени за колкото се може по-малко уши.

В началото на срещата Пейнтър беше представен като човек от АИП, което предизвика повдигане на вежди, особено на сивите вежди на министъра на отбраната. Облечен в строг костюм, директор Кроу беше най-малко с десетилетие по-млад от всеки друг; в черната му коса имаше само един бял кичур, минаващ като перо зад едното му ухо, който само подчертаваше индианския му произход.

Никой не попита защо президентът е извикал Пейнтър на тази закрита среща. Малцина изобщо знаеха за съществуването на Сигма, още по-малко за участието й в този проблем.

А президентът искаше точно това.

Така че Пейнтър седеше мълчаливо на един стол в задните редове, наблюдаваше и си водеше бележки — наум и в лаптопа.

Президентът Джеймс Т. Гант беше извикал всички на сутрешния брифинг, за да научи новините за отвлечената си двайсет и пет годишна дъщеря Аманда Гант-Бенет. Бяха минали двайсет часа от среднощната атака срещу яхтата й. Капитанът на съда беше успял да изпрати сигнал S.O.S. по радиостанцията и дори бе извадил от строя двигателите, преди нападателите да се качат на борда и да избият всички, в това число и съпруга на жената. Зловещите снимки от клането бяха показани на няколко екрана по стените.

Пейнтър изучаваше изражението на президента, докато образите се сменяха — болката в ъгълчетата на очите, стягането на челюстните мускули, пребледняло лице. Всичко изглеждаше съвсем истинско — неподправен страх на баща за изгубеното му дете.

Но някои детайли не се вписваха.

Например защо дъщеря му беше тръгнала на път фалшив паспорт.

Само тази загадка им бе струвала критични часове в издирване на изчезналото момиче. В отговор на сигнала за помощ, Бреговата охрана на Сейшелите незабавно бе реагирала на пиратската атака и бе установила, че става въпрос за американски граждани. Но тревогата в Съединените щати беше вдигната едва след снемането на пръстови отпечатъци от каютата, които идентифицираха жертвите като дъщерята на президента и нейния съпруг.

Бяха изгубили безценни часове поради тази суматоха. И това можеше да струва живота на момичето.

Джеймс Т. Гант стоеше край вратата на ситуационната зала и се ръкуваше с последния излизащ. Направи го с двете си ръце — проява на близост, която бе равносилна на прегръдка.

— Боби, благодаря, че успя да уредиш толкова бързо преместването на онзи сателит на НРС — Националната разузнавателна служба.2

„Боби“ беше държавният секретар Робърт Лий Гант, по-големият брат на президента. Гладко обръснат, белокос, с лешниково зеленикави очи, изтъкнат политик, на шейсет и шест години. Никой не беше повдигнал въпроса дали заслужава поста си — дори големите уста от противниковата партия не можеха да повдигнат обвинение в семейни пристрастия при това ние Робърт Гант бе служил в три администрации от двете страни на политическата бариера. Беше посланик в Лаос в края на осемдесетте и се сочеше като основна движеща сила зад подновяването на дипломатическите отношения с Камбоджа и Виетнам през деветдесетте.

И сега служеше на по-малкия си брат със същата самоувереност.

— Не се безпокой, Джими. Националната разузнавателна служба ще изведе сателита на геостационарна орбита над сомалийското крайбрежие в рамките на един час. Ще се погрижа да обърнат всеки камък. Ще я намерим.

Президентът кимна, но не изглеждаше особено обнадежден от обещанието на брат си.

След като държавният секретар излезе, Пейнтър се оказа сам с лидера на свободния свят. Президентът прокара пръсти през прошарената си ръка и разтърка четината си. Не беше мигнал, откакто бе научил новината. Още носеше същите дрехи, само че беше свалил сакото и бе навил ръкавите на ризата си. Остана за момент неподвижен, с изправен гръб, унесен в собствените си мисли, след което най-сетне се отпусна и посочи една друга врата.

— Да се махаме от тази проклета барака — каза той, използвайки прякора на ситуационната зала. След напускането на екипа южняшкият му акцент се беше засилил. — Кабинетът за брифинг е от другата страна.

Пейнтър го последва в едно по-уютно помещение. Там също имаше заседателна маса, но по-малка и избутана до стена с два екрана на нея.

Президентът се отпусна с тежка въздишка на един стол, сякаш целият свят тежеше на плещите му. И това понякога си беше точно така, помисли си Пейнтър. Само че днес беше още по-лошо.

— Сядайте, директоре.

— Благодаря, господин президент.

— Наричайте ме Джими. Всички приятели се обръщат така към мен. А точно в този момент вие сте най-добрият ми приятел, защото имате най-добрия шанс да намерите момичето ми и внука ми.

Пейнтър седна бавно и предпазливо, усещайки как част от тежестта на света ляга и върху неговите рамене. Това беше другият повод за тревога. Аманда беше бременна в третия триместър.

„Тогава какво е търсила на Сейшелите, при това с фалшиви документи?“

Леденосините очи на президента се впиха в него. Силата на харизмата му се усещаше почти физически, като полъх.

— Навремето Сигма спаси живота ми.

Наистина беше така. Това бе една от причините Пейнтър да бъде извикан да участва в издирването.

— Трябва ми ново чудо, директоре.

Поне разбираше сериозността на положението. Засега сомалийските пирати нямаха представа кого са отвлекли. За тях Аманда беше просто поредната американска заложница. Но ако научеха истинската й самоличност, можеха да се паникьосат и да я убият, да изхвърлят тялото й на крокодилите в най-близката река и да си измият ръцете. Или да я скрият така добре и да я напъхат в някоя толкова затънтена дупка, че всякаква надежда за спасяването й да се окаже напразна, докато не бъдат изпълнени исканията им — след което можеха да я убият. Шефът на „Вътрешна сигурност“ сутринта беше предложил и трети смразяващ вариант — да бъде продадена на някое враждебно правителство и да я използват като пешка, за да принудят САЩ на някакви отстъпки.

И тъй, целта беше ясна — намерете Аманда, преди похитителите да са научили истината.

— Какво мислите за брифинга? — попита президентът.

— Хората ви са наясно с положението. Лично аз не бих постъпил по различен начин. Изпращане на екип за бързо реагиране в района, готов да действа по сигнал. Координиране с агентите на ЦРУ в Африканския рог. Но докато не получим сателитна картина на сомалийския бряг, работим слепешком.

При сравняването на времето на атаката с данните от преминаващите над Индийския океан сателити бяха успели да получат картина от самото отвличане. Резолюцията беше лоша, но позволи да различат яхтата и съда на нападателите. След атаката той се бе насочил на изток към африканския бряг. За съжаление един час по-късно беше излязъл от обхвата на сателита, така че точното му място на акостиране бе неизвестно. Можеше да е стигнал до всяка точка на Източна Африка, но Сомалия, която беше прочута с пиратите си, беше най-вероятната му цел. Един нов сателит на Националната разузнавателна служба в момента правеше корекция на орбитата си, за да помогне за откриването на кораба покрай скалистия бряг.

Но това не беше най-добрата им надежда.

— Сър, трябват ни хора на място там — продължи Пейнтър. — Най-големият ни шанс за успех е в хирургическата операция и пускането на малък спасителен екип, който да действа незабелязано.

— Разбрано. Ако тръгнем да всяваме шок и ужас, ще схванат, че пленницата им е важна.

— И ще я заровят някъде. — Пейнтър съжали за подбора на думите си още докато ги произнасяше.

Лицето на Джеймс Гант посивя, но въпреки това той прояви достатъчно сила, за да даде знак на Пейнтър да продължи.

— Екипът, за който ви казах, вече е в района. Ще продължа да координирам операцията с Агенцията за национална сигурност, НРС и моите началници в АИП. Ако установим местоположението на пиратите, хората ми имат стриктната заповед да действат само ако успехът е гарантиран. В противен случай ще предадем координатите на флота и ще използваме екип тюлени.

Тревожно кимане одобри плана му.

— Похитителите ще отведат дъщеря ви на някое сигурно място и ще я разпитат — продължи Пейнтър. — Ще искат да научат телефонен номер и име за връзка в Щатите, за да предявят искането си за откуп. Ако дъщеря ви е умна…

— Такава е.

— … ще запази самоличността си в тайна. Да се надяваме, че ще даде някакъв телефон извън президентския кръг. Може би на роднина или близък приятел. Трябва да бъдем готови за това. Да се погрижим получилият обаждането да запази мълчание и да не разтръби всичко на медиите.

— Ще направя необходимото.

Пейнтър зададе неудобен въпрос:

— Можете ли да се доверите на всичките си близки, че ще си мълчат?

— Няма да кажат нито дума. Кланът Гант знае как да пази тайни.

„Това определено е вярно“.

През последния месец Пейнтър беше провел тайно разследване на фамилията Гант. Информацията бе излязла на светло при една неотдавнашна мисия на Сигма, която хвърли определени подозрения. Не че около известната династия вече не се носеха слухове. Бяха ги кръстили Кенеди на Юга, а произходът им можеше да се проследи до основаването на Америка. И с разрастването на страната се разрастваше и фамилията, пускайки корени във всевъзможни индустрии, корпорации и в коридорите на властта. А ето че неин представител вече караше втория си президентски мандат.

Но миналия месец на светло излезе смущаваща информация за Южната династия. Засвидетелстван преди векове, същият този клан се оказа свързан с потаен заговор на стари аристократични фамилии. Имаха много имена — Гилдията, Ешелон, Families de I’etoile, или звездните фамилии. Единственото наистина известно за тази група беше, че тя е съществувала в цялата история, манипулирала е събития, набирала е мощ, богатство и познание, често чрез въвличането си в различни тайни организации, братства и ложи.

За тях се казваше, че са тайната във всички тайни общества.

Но изминалите столетия не се бяха отнесли благосклонно към тези фамилии и ги бяха свели до една-единствена — клана Гант.

Все пак това не означаваше, че президентът — или най-близките му — имат някаква представа за тази организация. Корените и клоните на фамилното дърво на Гант се простираха надлъж и нашир по този и по други брегове. Невъзможно беше да се каже кои членове на рода са свързани със съвременното въплъщение на тази престъпна организация — разбира се, ако изобщо някой от тях имаше пръст в нея.

Всичко това можеше да се окаже гонене на вятъра, тъй като истинските лидери на Гилдията — поради липсата на по-добро име за тях — си оставаха неуловими както винаги. Едно се знаеше със сигурност — групата бе смъртоносна, разполагаше с ресурси и бе отговорна за безброй терористични актове, жестокости от глобален мащаб и неизвестно колко международни престъпления. Да се мисли, че президентът — човекът, който седеше срещу него, поразен и уплашен за дъщеря си — е част от същата организация, изглеждаше невъзможно.

Липсата на твърди доказателства бе една от причините Пейнтър да запази подозренията си за Гант за себе си. Не беше споделил информацията с никого, дори с колегите си от Сигма. И особено с командир Грей Пиърс, чиято майка беше убита неотдавна от агент на Гилдията. Ако той научеше, че президентът може да има пръст в това хладнокръвно убийство, бе в състояние да направи какво ли не. Както беше ядосан, щеше първо да стреля и после да задава въпроси.

Така че въпросите трябваше да задава Пейнтър. Той погледна към Джеймс Гант.

— Простете за нетактичността — започна, — но така и не разбирам какво е търсила бременната ви дъщеря по външните острови на Сейшелите. И защо е пътувала с фалшиви документи?

В цялата тази ситуация имаше нещо нередно.

Пейнтър продължи натиска си. Знаеше, че това може да се окаже най-добрият му шанс да измъкне още информация за фамилията — и по-точно за Първата фамилия.

— Има ли нещо, което спестявате, господин президент? Нещо, което държите за себе си? Всеки детайл може да се окаже определящ за успеха или провала на мисията.

Този път нарочно избегна израза „въпрос на живот и смърт“.

Джеймс Гант се загледа в ръцете си, сякаш се мъчеше да открие някакъв смисъл в линиите на дланите.

— Аманда винаги е била своенравно дете — усмихна се измъчено и тъжно на Пейнтър. — Също като баща си. Беше на деветнайсет, когато влязох в Белия дом. И още по-малка, докато водех първата си кампания. Мразеше прожекторите и негодуваше, че е дъщерята на президента.

— Помня, че веднъж беше ударила агент на Сикрет Сървис3.

Гант се разсмя, като се облегна назад и прикри уста с длан, сякаш се изненадваше, че все още може да се смее.

— Такава си е Аманда. По време на втората ми кампания беше на двайсет и три, току-що завършила колежа и самостоятелна. Направо разцъфтя извън сянката ми, ако трябва да съм откровен. После се запозна с Мак Бенет, полицай от Чарлстън. След като се ожениха, си помислих, че това ще я накара да се укроти малко.

Пейнтър внимателно го върна към загадката, която го интересуваше.

— А това пътуване до Сейшелите?

Гант вдигна ръце и поклати глава.

— Дори от Сикрет Сървис не знаеха за неочакваното им заминаване. Проклет да съм, ако не се е измъкнала под носовете на всички ни. Единственото ми предположение е, че е искала да остане сама със съпруга си, далеч от папараци и таблоиди, преди раждането на внука ми. След това и двамата трудно биха намерили и миг покой.

Пейнтър се вгледа в лицето на президента, търсейки и най-малката следа от шикалкавене. Откри единствено човек, потънал в мъка и страх.

— Ако няма друго… — каза Гант.

Пейнтър стана.

— Разполагам с всичко, което ми е необходимо. Екипът ми в момента би трябвало да лети за Сомалия и ще се върна в централата на Сигма.

— Добре. — Гант се надигна от стола си. — Ще ви изпратя — каза той като типичен южняшки джентълмен.

Двамата излязоха от кабинета на президента, като спряха само колкото Пейнтър да извади блекберито си от тапицираната в кожа кутия при входа на ситуационната зала. Докато се изправяше и прибираше телефона в джоба си, в дъното на коридора се появи позната фигура, съпровождана от хора на Сикрет Сървис.

Беше облечена в сапфиреносиня рокля с дантелено елече, плътно прилепнало към корема й. Пейнтър забеляза свитите й юмруци и страха в очите, когато видя съпруга си.

Първата дама, Тереза Гант, забърза напред, колебаейки се между опитите да запази професионално благоприличие и неподправената паника.

— Джими… чух от секретаря ти, че срещата е приключила. Чаках толкова, колкото…

— Тери, извинявай. — Президентът прегърна жена си и махна няколко разпилени кичура от бузата й. — Трябваше да се погрижа за някои допълнителни детайли. Тъкмо идвах при теб.

Тя загледа търсещо лицето му. Явно се страхуваше да го разпитва пред охраната. Никой не биваше да научава за положението, в което се намираше Аманда.

— Ела, да се върнем в резиденцията. — Президентът изглеждаше готов да я вземе на ръце и да я отнесе на някое сигурно място. — Там ще ти разкажа всичко.

Гант погледна към Пейнтър.

Той разбра. Тереза се нуждаеше от съпруга си. Точно в този момент не бяха президент и първа дама. А просто двама родители, ужасени за детето си и опитващи се да намерят утеха в обятията на другия.

Пейнтър ги остави сами с мъката им, твърдо решен да открие дъщеря им. Но докато вървеше по коридора, не можеше да се отърси от чувството, че събитията в Африканския рог са параван за нещо много по-голямо — и много по-опасно.

Погледна часовника си. Грей и екипът му би трябвало да кацнат в Сомалия след около час. Ако някой можеше да изрови истината зад отвличането на младата жена, това беше командир Пиърс. Въпреки това Пейнтър изпитваше опасения, че е изпратил Грей на сляпо, като не му спомена подозренията си за президентската фамилия.

Молеше се това премълчаване да не струва човешки живот.

Особено животът на президентската дъщеря и нероденото й дете.

4.

1 юли, 08:02 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Джипът продължи бавното си пълзене през обгърнатата в мъгла джунгла.

Аманда Гант-Бенет седеше отзад в стария „Ленд Роувър“. Преустроен и със свален покрив, джипът вероятно е бил използван навремето като автомобил за сафари. Масивна броня защитаваше предната му част, а в горната част на рамката бяха монтирани четири мощни прожектора. Беше забелязала и две лебедки — по една отпред и отзад — както и лопата и брадва, закрепени за бронята и готови да влязат в употреба, ако колата затъне в тресавище или заседне някъде.

Теренът, през който пътуваха, обясняваше необходимостта от подобни модификации. Пътят беше по-скоро кална пътека през тъмната джунгла. Сомалия по принцип имаше сух климат, но дъждовният сезон — наричан гу, както бе подочула — беше свършил току-що. По-голямата част от дъждовете се изсипваха върху тези възвишения покрай Аденския залив. А влагата, която не падаше под формата на дъжд, се стелеше като гъста мъгла.

Рязко друсане я накара да подскочи високо. Единствено предпазният колан й попречи да излети от колата. Отначало си бе помислила дали да не направи точно това — да скочи и да рискува в тъмната джунгла. До нея обаче седеше як пазач, въоръжен и потен, който дъвчеше — местен стимулант, използван от почти всички. Зад се движеше втори, още по-голям джип, който свежда до нула шансовете й за спасение.

А и тя знаеше, че всеки опит да избяга щеше да изложи на риск не само нейния живот.

Свали колана надолу, под издутия си корем и над тазовата кост. Трябваше да пази детето си. Бебето, което растеше в утробата й, бе по-важно от собственото й благополучие. То беше причината тя и съпругът й да рискуват и да отлетят на другия край на света.

„За да те предпазим…“

А сега бебето беше попаднало в чужди ръце, бе се превърнало в инструмент, чрез който пиратите щяха да поискат още по-голям откуп. Помнеше жадния поглед на англичанина върху корема й, докато я отвеждаха от яхтата. Тук животът беше стока за покупко-продажба и това се отнасяше дори за новия живот, който растеше в нея.

„О, Мак, така се нуждая от теб“.

Затвори очи и сърцето й се сви от последния спомен за съпруга й, от страха и любовта в очите на Мак. Потръпваше от ужаса, който беше последвал, от начина, по който отрязаната му глава бе метната на леглото, където се бяха любили така нежно само часове преди това. Но Аманда нямаше време да скърби за съпруга си.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, поемайки влажното благоухание на хвойна и дива лавандула от гъстата гора. Макар вцепенена от мъка и ужас, трябваше да остане силна. В южните щати беше неприлично да те хванат, че се потиш пред хора. По време на тежката кампания на баща си се беше научила външно да изглежда спокойна и дружелюбна, дори вътрешно да крещеше с пълно гърло. Вместо това се усмихваше, стискаше ръце и търпеше топли потупвания по гърба. Дори с враговете… особено с враговете?

Така че продължаваше да сътрудничи на похитителите — изпълняваше всяка тяхна заповед, винаги беше отстъпчива и покорна. И през цялото време наблюдаваше. Това беше друг урок, който бе научила от баща си, и думите, с които й обясняваше какъв е най-добрият начин да вземе надмощие над противника, сега отекваха в главата й.

Дръж си очите отворени и езика зад зъбите.

Смяташе да прави точно това. Засега пиратите с нищо не показваха, че знаят чия дъщеря е. Дори не я бяха разпитали все още. Всъщност почти не бяха разговаряли с нея. Изсумтяване, инструкции с жестове, някоя и друга рязка заповед. Най-вече да пие вода.

„Не искаме на бебето ви да се случи нищо лошо.“

Предупреждението беше дошло от човека, който седеше на мястото до шофьора — англичанина с тънкия мустак и безупречното облекло. Той беше единственият, който неотменно бе около нея, макар че през по-голямата част от деня не й обръщаше внимание, а седеше прегърбен пред лаптопа, свързан със сателитен телефон и джипиес.

Аманда се загледа в тила му, като се опитваше да разбере що за човек е, какви са слабите му места. Той чукна няколко клавиша и на екрана на компютъра се появи топографска карта. Тя се престори, че е схваната, и се наведе напред, опитвайки се да надникне над рамото му и да получи някаква представа къде се намира и накъде отиват. Пазачът й обаче грубо я дръпна назад и ръката му се задържа върху лявата й гърда, която бе чувствителна и подута. Тя плесна пръстите му, с което си спечели само похотлив поглед.

Претърпяла поражение, Аманда се загледа мрачно в мъгливата гора.

Изтощението и страхът бяха разтеглили деня в поредица размазани картини. На зазоряване бяха слезли на сушата при малко крайбрежно селище — оживени паянтови барове, хотели, ресторанти и публични домове. И всички обслужващи пиратите. А по броя скъпи автомобили по наскоро павираните улици и недостроени крайбрежни вили си личеше, че пиратството е доходоносен и процъфтяващ бизнес. Индустрията се охраняваше от милиция, която кръстосваше улиците в джипове „Мерцедес“ и размахваше застрашително оръжие през свалените прозорци, гарантирайки, че никой няма да се опита да спаси заложниците. А несъмнено имаше и други заложници, освен нея. Когато катерът им влезе в пристанището, тя бе забелязала множество заловени съдове — рибарски кораби, платноходки, една лъскава яхта, а също и петролен танкер, хвърлил котва в по-дълбоки води. Престоят им в селището продължи по-малко от час. Там беше предадена на друга пиратска банда и изведена от градчето в нагорещен, зле проветрен микробус „Фолксваген“. Пътуваха половин ден през изсушени и заравнени от безмилостното слънце земи. Монотонният пейзаж се разнообразяваше от време на време от някое село от кирпичени колиби. Спираха само колкото да се изпишка, което се случваше често и всеки път бе унизително. В далечината се извисяваха планини, които с всеки изминал час ставаха все по-високи и по-високи.

Метално изщракване привлече вниманието й напред — англичанинът беше затворил рязко лаптопа, сякаш вече не се нуждаеше от него. Скоро причината за това стана ясна. В гората пред тях се появи огнено сияние, което превръщаше мъглата в алени нишки, пълзящи през тъмнозелената джунгла. Аманда долови миризма на печено месо и пушек.

Джипът преодоля последните петдесет метра и излезе на открита поляна. Лагерът се прикриваше от огромна камуфлажна мрежа, която създаваше впечатлението, че се намират в просторна пещера. Скритата поляна се осветяваше от три лагерни огъня и няколко походни лампи, закрепени за стълбове.

Джипът отби в края на поляната и спря до няколко коли. Недалеч се виждаха и три камили, които дигнаха глави да разгледат новодошлите.

Ококорената Аманда също се опита да проумее къде е озовала. Спретнат кръг от военни палатки заобикаляше по-голяма постройка, приличаща на живописна къща с фронтон, издигната върху подпори на около метър над земята. Отпред имаше старомодна веранда с два шезлонга, покрити с мрежа против комари. Приличаше на дом на африкански мисионер. Впечатлението се засилваше от големия кървавочервен кръст, украсяващ едната стена на сградата.

Но когато джипът спря, очарователната илюзия се изпари. Къщата се оказа импровизирана палатка с бяло платнище, опънато над дървена рамка. И аленият кръст не изглеждаше толкова религиозен символ, колкото медицински, сякаш платнището беше взето от Червения кръст. Само че този имаше странни означения по раменете — извиващ се, преплетен орнамент, който й се струваше смътно познат. Преди да успее да разбере какво я тормози, англичанинът отвори вратата от нейната страна и й подаде ръка, за да й помогне да слезе.

— Дом, мил дом — каза той без следа от сарказъм.

Тя слезе несигурно, като поддържаше корема си, и се огледа. Постоянното боботене на дизелов генератор сякаш подигравателно повтаряше бесните удари на сърцето й.

Мъже и жени излизаха от палатките, за да видят новодошлите. Повечето от лицата бяха черни, но тези хора не изглеждаха изгладнели и отчаяни като пирати. Дори оръжията им изглеждаха модерни и добре поддържани.

„Какво става тук?“

Другите лица приличаха на това на англичанина бели, европейски, професионални. Последното впечатление се подсилваше от факта, че много от хората бяха облечени в сини престилки, сякаш току-що бяха излезли от някоя съвременна болница, за да изпушат една цигара.

Следван от пазача, англичанинът я поведе през кръга палатки към централната постройка. Аманда изкачи стъпалата на малката веранда.

Вратата на пружина се отвори, когато стигна до нея. Към малката група се присъедини висока жена, чиято руса коса бе подстригана късо като на атлет. Беше млада и със свежо лице, сякаш току-що бе сменила банския си костюм с хирургическото облекло. Суровото й изражение и най-вече присвитите й очи обаче разваляха това впечатление. Тя огледа всички със стоманеносините си очи и кимна едва-едва на Аманда. Погледът й се спря върху англичанина.

— Всичко е готово, доктор Блейк.

Аманда изненадано се извърна към англичанина.

„Доктор…?“

Мъжът забеляза смайването й.

— Извинете. Така и не се представих както трябва. — Той протегна ръка. — Доктор Едуард Блейк, акушер-гинеколог.

Тя не пое ръката му, а се загледа през рамото на блондинката към вътрешността на палатката. До отсрещната стена имаше болнично легло. До него бе поставена стойка за системи и монитори. От другата страна някакъв помощник подготвяше транс вагинална ултразвукова сонда.

Д-р Блейк като че ли не се засегна, че Аманда отказа да се здрависа с него, и потърка ръце.

— Добре, госпожо Гант-Бенет. Какво ще кажете да влезем?

Аманда се опита да скрие шока, когато чу името си.

„Той знае коя съм…“

Д-р Блейк я покани да го последва.

— Трябва да проверим как е понесло момчето ви дългото пътуване. Не можем да позволим да му се случи нещо, нали? Той е толкова важен.

Ужасена, Аманда се дръпна назад. Най-лошият й кошмар се сбъдваше.

Те не само знаеха коя е, но и какво носи в утробата си.

— Не…

Нечии ръце сграбчиха раменете й отзад и я блъснаха към отворената врата. „Помогнете — замоли се тя. — Помощ, моля ви“.

5.

1 юли, 20:34 ч.

Босасо, Сомалия

— Ще се грижат добре за нея — обеща Амур Махди. — Поне засега.

— Защо казвате това? — попита Грей.

Сейчан също изглеждаше скептично настроена. Беше облечена в джинси и местно гунтиино, което много й отиваше — дълга алена тъкан, завързана на рамото и стегната в кръста. Външният й вид явно беше проработил, защото Амур непрекъснато й хвърляше погледи.

До нея седеше Ковалски, облечен в нормални цивилни дрехи, който бъркаше чая си и като че ли изобщо не слушаше.

Четиримата седяха на маса в ресторант, кацнал над пристанищния град Босасо. От откритата тераса се откриваше гледка към Аденския залив. Осветеният от луната залив бе пълен с големи кораби с флаговете на различни арабски държави, както и с триъгълните платна стотици по-малки дървени платноходи.

Екипът на Грей бе пристигнал на международното летище „Бендер Касим“ край Босасо четирийсет минути по-рано под прикритието на Върховния комисариат за бежанците на ООН. Спасителната група избра да се настани тук, в Пунтленд — североизточната провинция на Сомалия, където действаха повечето пирати.

Предварителната среща беше с Амур Махди, бивш пират и настоящ агент на ЦРУ. Беше по-възрастен от американците, облечен в местна носия, състояща се от широки панталони и подобна на саронг туника, известна като макавиис. Върху прошарената си коса носеше традиционно бродирано кепе. Амур беше изгубил единия си крак до коляното преди няколко години и нараняването беше сложило край на кариерата му на пират.

Протезата напомняше на Грей за баща му, който беше пострадал по същия начин. Изпита вина, че се намира на половин свят разстояние от него, но потисна чувството и се съсредоточи върху разговора.

Срещата бе уредена от директор Кроу със съдействието на различни разузнавателни агенции. Целта бе да се прецени ситуацията в Сомалия. Все още чакаха информация от сателита за кораба на похитителите, но Пейнтър искаше да разполага и с очи на земята.

Междувременно двойка хеликоптери „Блекхоук“ беше в готовност в една американска база на север — в съседната малка източноафриканска страна Джибути. Шести екип на тюлените, който бе на разположение на Общото командване на специалните операции, чакаше заповеди за действие веднага щом бъде определено местоположението на Аманда.

Но къде се намираше дъщерята на президента?

АМУР обясни защо не е обезпокоен за безопасността на заложницата. Не знаеше, че става въпрос за президентската дъщеря, а само, че е американка.

— Като цяло сомалийските пирати са прилични домакини. Побоите са редки, но понякога се случват. Иначе държат гостите си защитени и нахранени. Никой няма изгода от смъртта на заложник. Всъщност изхранването и настаняването на заловените екипажи помага за поддържането на икономиката в Пунтленд.

Грей знаеше колко доходоносно е пиратството. Само за миналата година сомалийските пирати бяха събрали 160 милиона долара от откупи. И това беше само върхът на реалната цена на разбойничеството в района. За същия период търговските компании и правителствата бяха похарчили седем милиарда за застраховки, засилена охрана и дори за спасителни мисии като една неотдавна, при която бяха спасени един американски и един датски гражданин.

— А сомалийското правителство? — попита Сейчан. — То какви мерки взема срещу пиратството?

Амур се облегна назад и вдигна безпомощно ръце.

— Какво сомалийско правителство? Централното правителство падна през деветдесет и първа и страната потъна в хаос. Нямаше кой да патрулира териториалните ни води и богатото на риба тон море беше опоскано от чужди риболовни флотилии, които откраднаха храната и поминъка на местните хора. Нима е чудно, че рибарите ни се въоръжиха, организираха своя милиция и се опълчиха срещу незаконните кораби и екипажите им?

Грей беше чел съответните материали по време на полета насам.

— И тези сблъсъци в крайна сметка стигнали дотам, че рибарите започнали да конфискуват корабите и да искат откуп за тях и за хората…

— По-скоро такса — поправи го Амур, с което си спечели пренебрежително изсумтяване от страна на Ковалски. Лицето на информатора пламна и той се изпъна рязко в стола си. Макар да бе минал на другата страна, поговорката си оставаше в сила — „Веднъж пират, завинаги пират“. Или може би оправдателната реакция на Амур беше просто израз на национална гордост.

— Заслужавахме компенсация за ограбените ни води — продължи той. — Кого го е грижа за нас? Вижте пристанището. — Той кимна към оживения залив. — Това място навремето беше адска дупка без никаква инфраструктура, без надежди. Всичко се разпадаше.

Ковалски повдигна скептично вежда към прашния град. Явно смяташе, че определението „адска дупка“ продължава да е в сила.

— След падането на правителството — продължи Амур — сами поехме грижата за себе си. Един местен бизнесмен положи основите на телефонните ни съобщения. Учителите работеха без пари. Всички полицаи също са доброволци. Сега сме едно от най-оживените пристанища в региона. Бурно развиващ се град, както казвате вие. Изнасяме десетки хиляди кози, овце и камили в арабския свят.

Веждата на Ковалски си остана скептично повдигната. Грей разбра отношението му, когато погледна към цялото ново строителство из вечерния град, към подобните на дворци имения зад високи стени. Съмнително беше цялото това изобилие да идва от импортно-експортната индустрия на Босасо.

Грей беше чел, че градът продължава да е на челните места по опасност от отвличания. Това едва ли можеше да се нарече почетно звание. Все пак местните власти се опитваха да променят този имидж. Затворите бяха пълни с пирати — но дали това не бе само представление за пред света? Пиратството си оставаше основната индустрия, движеща икономиката на Пунтленд.

Как можеха да открият президентската дъщеря при подобни икономически условия? Парите бяха в състояние да развържат езиците (както бе станало с Амур Махди) но също така купуваха и мълчание.

— И сега рибата се завръща във водите ни — каза Амур с нотка на отмъстителност и категоричност. — Чуждите флотилии се страхуват да приближават, морето ни отново е пълно с риба тон и хората ни вече не гладуват.

Грей трябваше да признае, че поне това е вярно. Сомалийското пиратство имаше положителен ефект върху рибната популация в териториалните води на страната. Но на каква цена?

Амур стана.

— Вечерта напредна. Ще видя какво мога да науча за изчезналата американка. Но както знаете, спасителните мисии през миналата година доведоха до смъртта на доста пирати. Няма да бъде лесно да намеря информация.

Грей също се изправи и стисна ръката му. Добре беше разбрал скрития намек за разчупването на мълчанието бяха необходими допълнителни средства. Той обаче се страхуваше, че ако за търсенето бъдат похарчени много пари, това ще събуди подозрението на похитителите на Аманда. Трябваше да се намери някакъв деликатен баланс, но засега нямаха избор.

— Разбирам. Направете, каквото трябва — рече Грей. Ръкува се с Амур и му пожела лека нощ на родния му език, с което си спечели усмивка на симпатия. — Хабен ванаагсан.

Грей изчака Амур да излезе от ресторанта и даде знак на останалите да стават.

— Да се връщаме в хотела.

Излязоха на група. Дори в този вечерен час градът беше задръстени с камиони, хора и колички. Покрай улицата имаше импровизирани сергии, предлага цвърчащо месо, чай и всевъзможни стоки. Босасо блъскаше, ръгаше и крещеше навсякъде около тях.

Вървяха плътно един до друг през претъпкани улици към хотела.

Сейчан заговори в ухото му и Грей усети горещия й дъх.

— Прав беше. Имаме си опашка.

Грей спря при една сергия за плодове и се престори, че разглежда екзотичните стоки, докато в същото време изучаваше улицата. Забеляза две невзрачно облечени фигури, които побързаха да се скрият.

— Двама ли са?

— Трима — поправи го Сейчан. — И жената със зеления саронг при входа на онова интернет кафене.

Грей не забеляза нищо необичайно във външния й вид, но имаше доверие на преценката на Сейчан.

Ковалски не подозираше нищо. Той взе един банан и го подуши.

— Ще купуваме или не?

Грей продължи нататък към хотела, увличайки опашката след себе си.

— Значи Амур не е толкова лоялен, колкото твърди ЦРУ — прошепна Сейчан.

Присламчи се към него като към любовник. В тази страна не се гледаше с добро око на физическия контакт между мъже и жени, но въпреки това имаше странно вълнуваща интимност в това да бъдат толкова близко един до друг, без да се докосват.

— Пейнтър го подозираше — промърмори Грей.

Директорът беше разгледал различните потенциални контакти и се беше спрял върху Амур най-вече поради противоречивото му поведение в миналото. Изглеждаше, че той няма нищо против да сменя страните, особено ако са замесени много пари.

„Веднъж пират, завинаги пират“.

Грей продължи да върви небрежно по улицата с другарите си, без да си прави труда да се отърве от опашката. Искаше да следят екипа му. Амур играеше опасна игра, но тя отговаряше на целите им.

Защото същата игра можеше да се играе от двама.

Тъкър Уейн спазваше безопасна дистанция зад Амур Махди — вървеше на една пресечка зад него.

Радиостанцията в ухото му избръмча.

— С него ли си?

Беше командир Пиърс. Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Да.

За да се смеси с местните, беше нахлузил широк кариран макавиис над бронежилетката си и тюрбан, за да скрие косата и чертите на лицето си. Не че тук нямаше бели лица. Градът явно привличаше мъже без принципи от цял свят. Наред с вездесъщите африкански диалекти бе чул германска, испанска и френска реч.

Въпреки това Тъкър се стараеше изобщо да не попада в полезрението на целта си, като се доверяваше на другия чифт очи повече, отколкото на своите.

На няколко метра пред него Каин се спотайваше в сенките и се прокрадваше напред, придържайки се плътно към рушащата се стена на нечие имение и прескачайки или заобикаляйки препятствията. Малцина обръщаха внимание на овчарката. По улиците скитаха предостатъчно бездомни кучета, измършавели от глад, с четящи се ребра.

Пред тях Амур зави на следващата пресечка и започна да се отдалечава от оживената зона на новите хотели и големите къщи. Движеше се решително към една изравнена от булдозери част на града, заета от кранове, купчини чакъл и метални фургони, подготвящи разширяването на деловия център.

Тъкър съобщи за промяната в посоката.

— Напуска новия град и върви към една по-занемарена част. Определено не се прибира у дома.

Беше запомнил всичко, което успя, за целта си къде живее, къде се среща с приятели на питие, къде намира любовницата му. Сега Амур не отиваше в никое от обичайните си свърталища.

— Продължавай да го следиш, но спазвай дистанция — предупреди го Грей. — Не искаме да го подплашваме.

„Знам как да си върша работата — кисело си помисли Тъкър, докато наближаваше ъгъла. — Нали затова ме нае… тоест нали затова ни нае“.

Каин вече беше спрял на ъгъла и погледна назад. Тъкър вдигна длан.

На място.

Тъкър огледа терена пред тях. Високи огради, скрити зад платнища, минаваха от двете страни на пътя и не позволяваха достъп на минувачите до строителните площадки. В този час наоколо нямаше жива душа. Не му оставаше друг избор, освен да чака.

„Ако го последвам, незабавно ще ме видят и с прикритието ми е свършено“.

Засега имаха известно преимущество. Грей беше направил всичко възможно да запази в тайна факта, че Тъкър участва в мисията. Дори пристигнаха от Танзания в Сомалия с различни самолети. Грей искаше очите на всички да бъдат насочени към екипа му, за да може Тъкър да действа необезпокояван.

В края на улицата Амур спря при заключена порта в оградата. Посрещна го охранител с АК-47. Двамата доближиха глави, след което охранителят кимна и отключи. После изчезнаха вътре.

„Какво е намислил?“

Тъкър тръгна напред и няколко метра по-нататък попадна на дупка между оградата и песъчливата земя. Висок метален контейнер за отпадъци скриваше мястото. Извика Каин, посочи дупката, направи кръг с пръст докосна носа си.

Изпълзи под оградата и потърси миризмата на целта.

Тъкър знаеше, че Каин може да се справи с тази задача. Хората имат 6 милиона обонятелни рецептори в носовете си; ловните кучета — 300 милиона, което прави обонянието им хиляда пъти по-силно и им позволява да надушат миризма от две футболни игрища разстояние.

В края на командата Тъкър свали ръка с дланта надолу, нареждайки по този начин на Каин да остане скрит, ако открие целта си.

След като приключи, прокара длан по черната жилетка на овчарката, която се сливаше идеално с козината. Това бе тактическа щурмова жилетка К9, водонепроницаема и подсилена с кевлар. Провери слушалката на Каин, която им позволяваше да общуват в полеви условия, след което включи миниатюрната камера за нощно виждане на нашийника и я закрепи между щръкналите уши на кучето.

Екипът се нуждаеше от очи и уши.

Тъкър извади мобилен телефон, въведе код и на малкия екран се появи собственото му зърнесто изображение. Наведе се и бързо почеса партньора си по врата, като не пропусна да провери жилетката, за да е сигурен, че нищо няма да издаде местоположението на Каин.

Удовлетворен, клекна и обгърна главата на кучето в дланите си. Треперещите мускули издаваха вълнението на Каин. Езикът му се изплези. Тъмните очи срещнаха погледа на Тъкър. Това бе една от уникалните черти на кучетата — те ни разглеждат така, както и ние тях.

— Кой е добро момче? — прошепна той на приятеля си. Това си бе техен малък ритуал.

В отговор Каин вирна нос и докосна неговия.

Тъкър най-сетне стана и посочи към дупката под сградата.

Тръгвай.

Каин се обърна и се пъхна плавно отдолу. Опашката му изчезна за секунди. Тъкър погледна телефона. На малкия екран се появи картина на булдозери и купчини трошени плочи от железобетон. Образът трептеше и люлееше като в някакъв зле режисиран филм на ужасите.

Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Имаме видеовръзка, командире. Ако искате да гледате представлението.

Докато чакаше отговор, пъхна блутуут слушалка свободното си ухо. През нея чу тихото запъхтяно дишане на Каин.

— Разбрано — отвърна Грей в другото му ухо. — Да видим какво е намислил приятелят ни Амур.

Тъкър се спотаи в сянката на контейнера и загледа напредването на партньора си. Кожата му беше настръхнала от страх.

„Пази се, приятел“.

Каин се носи плътно долепен до земята, наострил всичките си сетива, издирващ плячката си. Нощта около него е в различни оттенъци на сивото, примесени с приглушени цветове. Купчини камъни се извисяват от двете му страни и му осигуряват тайни пътеки напред. Смачкана картонена чашка оживява под лекия полъх на вятъра и движението отвлича вниманието му, но само за миг.

Когато видимостта е слаба, обонянието компенсира — миризмите се трупат пласт върху пласт, маркират времето, изграждат рамка на стари пътеки около него.

Горчива мускусна диря на диво животно…

Парлива воня на урина, бележеща територия…

Изгоряло масло откъм притихналите машини…

Каин се движи през лабиринта, като поема миризмите с влажния си език и ги прекарва дълбоко през гърлото и синусите си. Ушите му се обръщат и към най-тихия шепот на пясъка — от лекия вятър, от собствените му лапи…

Напред и пак напред…

Спира на един завой и вдига високо нос.

Ето… до него достига познатата миризма на пот, остра и пикантна, буквално бликаща от целта му.

Краката му забавят ход.

Снишава се, придържайки се към сенките.

Дишането му става тихо.

Целта приближава някакви други хора. Не се виждат, но миризмата им ги издава. Скрити са зад купчина метал, лъхаща на ръжда и някакви дребни животни. Миризмата на човек доминира над всичко, силна и неприятна.

Целта върви напред, следвана от друг човек с оръжие.

Каин познава оръжията — по миризма, външен вид и звук. Познава ги.

Скритите други най-сетне излизат на открито. Целта забавя крачка и миризмата му на страх става по-остра… след което бързо изчезва.

Четиримата раздвижват устни и оголват зъби, но не заплашително. Говорят, вдигат шум.

Каин изпълзява по-близо и си открива място, от което да наблюдава и да остане невидим. Ляга неподвижен по корем, но задните му крака си остават напрегнати, готов е да побегне или да нападне.

Засега остава на място. Послушен, наблюдаващ.

Защото той го беше помолил.

Каин остава на поста си, бдителен както винаги, възприемайки света около себе си в миризми и звуци. Надушва собствената си следа, която продължава назад, смесена със следите на много други. Но сред всичко това една диря блести като слънце в тъмнината и го води към другия, с когото са свързани чрез кръв и доверие.

Той знае това име.

Познава го по миризма, по звук, по външен вид.

Знае това име.

Тъкър шпионираше срещата на Амур с тримата сънародници — също пирати, ако се съди по белезите в грубите им маниери. Бяха спрели край купчина от стоманени греди и изпотрошени тухли. Чуваше резкия им смях и думите на местен сомалийски диалект. Програмата преводач предаваше разговора с тънък компютърен глас.

— Колко време ще можеш да ги разтакаваш? — попита един. — Колко пари можеш да измъкнеш? — добави втори.

— Хасан, Хабиб, повярвайте ми. — Амур се усмихна и вдигна ръце. — Работата е по-голяма от онова, което ми казват. И затова мога да ги накарам да ми играят по свирката.

— Така казваш ти — недоверчиво рече третият.

Като доказателство Амур извади пачка банкноти и отдели по няколко за всеки.

— Но първо — рече той, — трябва да пусна някаква муха на американците, за да продължат да ми вярват, нали така?

Останалите не го слушаха, а брояха банкнотите и ги прибираха в джобовете си.

— Какво сте чували за онази американка? — попита Амур, привличайки отново вниманието им.

— Само слухове, Амур. — Думите бяха съпроводени с кимания.

— Засега съм доволен и на слухове — обади се глас в другото ухо на Тъкър.

Коментарът беше на командир Пиърс. Явно водачът на екипа слушаше толкова внимателно, колкото и самият Тъкър.

— И каква е мълвата? — натисна ги Амур.

— Един приятел на чичото на брат ми от района на Еил казва, че през селото му минала някаква бяла жена. Откарвали я към планините.

— Към Кал Мадо ли?

В отговор единият от мъжете сви рамене.

— Това е голяма територия — отбеляза Амур, но не личеше да е разочарован. Той потърка замислено брадичка. — Ако наистина е там, никога няма да я намерят. Мога спокойно да предам тази информация на американците, без да им казвам нищо на практика. И ако Аллах е благосклонен, мога да продължа връзката с тях още няколко доходоносни дни.

— А след това?

— След това няма да ми бъдат нужни повече. Ще бъде жалко, ако с тях се случи нещо — жалко, но не и необичайно в тези коварни земи, нали така?

Четиримата се спогледаха ухилени.

— Значи Амур не е толкова добронамерен, колкото се представя — каза Грей в ухото на Тъкър. — Мисля, че ще се наложи да…

Думите на командира бяха прекъснати от тихо ръмжене.

Картината на малкия екран се промени — партньорът му се оттегляше, явно усетил нещо.

— Какво прави кучето ти? — попита Грей, който също бе забелязал внезапното раздвижване.

— Момент. Нещо го е стреснало.

Зърнестата картина подскачаше и се мяташе, докато овчарката се провираше и заобикаляше купчината бетонни отпадъци. Като че ли кучето се опитваше да заобиколи Амур и групата му.

После картината се успокои отново.

По-нататък на строителната площадка имаше група от шестима мъже, придвижващи се към групата на Амур. Бяха екипирани в черна броня и шлемове с очила за нощно виждане. На раменете си носеха щурмови карабини. Новодошлите не бяха пирати; личеше си, че са минали военно обучение. И намеренията им изобщо не изглеждаха приятелски.

Явно запитванията на Амур бяха достигнали до неподходящите уши.

Лошо. Особено сега.

Тъкър видя как водачът даде сигнал с ръка. Хората му се разделиха на две групи, хващайки като в клещи Амур и другарите му.

За съжаление бившият пират не беше единственият, попаднал в капана. Сърцето на Тъкър затуптя в гърлото му.

6.

1 юли, 21,15 ч.

Босасо, Сомалия

— Остани на място! — нареди Грей.

Сейчан беше от едната му страна, Ковалски от другата. Бяха спрели в началото на една алея на няколко преки от хотела и наблюдаваха сигнала от камерата на овчарката. Екипът командоси се беше разгърнал и обкръжаваше групата на Амур, явно с намерението да не позволи на никого да се измъкне.

— Не мога, командир — отвърна капитан Уейн. — Не и докато Каин е в опасност.

Грей знаеше, че не може да направи нищо, за да спре Тъкър. Нямаше власт над него и ако го забележеха — или още по-лошо, ако го хванеха — това щеше да изложи на опасност цялата мисия.

— Тогава поне изчакай, докато дойда — настоя Грей. — Ще го направим заедно.

Последва дълго мълчание — достатъчно дълго, за да се запита дали онзи вече не е напуснал поста си.

Най-накрая отговорът дойде.

— Ще изчакам — каза Тъкър. — Засега. Но не обещавам нищо.

Това беше максималната отстъпка, на която бе готов да се съгласи.

— Тръгвам — каза Грей в радиостанцията, след което се обърна към другите двама и посочи улицата. — Вие продължете към хотела. Постарайте се опашката да продължи след вас. Убедете ги, че се прибираме и ще си лягаме.

Сейчан пристъпи към него.

— Не трябва да отиваш сам. Почти не познаваш града.

Той почука картата на Босасо на телефона си.

— Ще се оправя. А и нямаме друг избор. Амур определено има и други приятели в града. Трябва ни алиби, ако му се случи нещо лошо на онази строителна площадка. Не искаме да ни лепнат убийството му, нали?

— Какво смяташ да правиш? — попита Сейчан.

С периферното си зрение Грей забеляза тримата мъже, пратени да ги следят. Бяха се събрали при една сергия за платове и се преструваха, че разглеждат натрупаните топове.

— На следващия ъгъл, щом се скрием от погледа им за момент, ще продължа по някоя странична уличка. Вие двамата бързайте към хотела. Нека ви видят как влизате, създайте някаква суматоха. Да се надяваме, ще си помислят, че аз вече съм вътре.

Ако можеше да се съди по намръщеното й чело, Сейчан не одобряваше плана му.

Той хвана ръката й и леко я стисна. Беше инстинктивен жест, който се получи по-интимен, отколкото беше възнамерявал.

— Ще се оправя — измънка Грей.

Ако не друго, краткият и изненадващ контакт я остави за момент без думи.

— Да вървим — каза той, преди да се е окопитила. Тръгнаха заедно по улицата, стараейки се да върви небрежно. След като завиха на следващия ъгъл, Грец забърза към една странична алея. Ако картата беше точна, би трябвало да успее да заобиколи и да отиде при капитан Уейн.

Когато погледна назад, изражението на Сейчан бе непроницаемо.

Ковалски беше по-прям.

— И да си пазиш задника.

Грей смяташе да направи точно това. Зад него Сейчан и Ковалски почти се втурнаха към широките стъпала на хотел „Джуба“ на следващата пряка.

Поне двамата знаеха как да изпълняват заповеди. Грей се замоли същото да се отнася и за Тъкър Уейн. Знаеше обаче, че това е малко вероятно, и затова ускоряваше темпото с всяка следваща крачка. Тъкър се ръководеше повече от инстинктите, също като косматия си партньор. Щеше първо да реагира, а после да мисли. Особено ако кучето му е в опасност.

Каин се е свил в сенките под стърчащите останки на разбита бетонна плоча. Нощта около него е сложна смесица от миризми, отекващи звуци и движение. Той наблюдава всичко това, без да мига, оставя картината да се изгради пред него — като карта и на настоящето, и на миналото.

Шепнещото скърцане на чакъл под кубинка…

Потупването на кожен ремък върху плат…

Тежкото възбудено дишане на хищник, приближаващ плячката си…

Неговата плячка си остава на място с групата си, напълно глуха за приближаващата опасност. Каин следите, които пресичат старите обонятелни следи, дори неговите собствени, и оставят своя, воняща на човек. Сега тази нова следа напълно обкръжава другите.

И започва да се стяга като обръч около тях.

Каин остава в скривалището си, напълно неподвижен, доверяващ се изцяло на сенките.

И на другия.

Тъкър клечеше до оградата зад контейнера, насочил цялото си внимание върху картината от камерата на Каин. Кучето все още следваше първоначалните инструкции и се бе съсредоточило върху групата на Амур, която продължаваше да обсъжда къде да похарчи парите, къде да вечеря и как да измъкне още средства от командир Пиърс.

А през цялото това време смъртоносната примка се стягаше около тях.

И около Каин.

Тъкър не смееше да рискува да извика партньора си обратно. Движението щеше да привлече вниманието на командосите.

Сякаш чул тревогите му, Каин се озърна назад и картината на екрана се промени. Обективът показа командос в черна броня, който приближаваше позицията на кучето. То остана на мястото си, както му бе наредил Тъкър.

„Мисли си, че се е скрил добре“ — осъзна Тъкър.

Но кучето грешеше.

Очилата за нощно виждане скриваха очите на командоса. Тъмното скривалище на Каин не му осигуряваше никаква защита срещу тази технология. Всеки момент той можеше да бъде забелязан, наред с необичайната си жилетка — и тогава щеше да се отприщи същински ад.

Тъкър хвърли поглед към улицата. Командир Пиърс не се виждаше никакъв, а той трябваше да направи нещо.

Сега.

Обърна се и се метна към оградата, към дупката нея, през която бе пропълзял Каин. Беше твърде малка за него, ала намотките бодлива тел не позволяваха да прескочи препятствието. Но нямаше друг избор и Тъкър остави телефона си на земята и започна да рови отъпкания пясък.

През цялото време се взираше в екрана и гледаше как командосът приближава към Каин. Започна да копае по-бързо, загребваше пясъка, разширяваше отвора, докато пръстите му се разкървавиха.

Накрая не издържа и изпълзя под оградата. Широката туника се разкъса от телта, разкривайки бронежилетката отдолу.

Пресегна се назад и грабна телефона.

Видеосигналът накара сърцето му да спре.

Зърнестият образ на командоса рязко спря, явно сепнат от нещо. Причината беше ясна. Войникът вдигна оръжието си и го насочи право към камерата.

Право към Каин.

„Проклет глупак…“

Сейчан влезе енергично и ядосано в облицованото с плочки лоби на хотел „Джуба“.

Ковалски я следваше по петите. Тя беше ядосана, че се налага да изостави Грей, и се ядосваше, че това я тормози толкова много, но в същото време си даваше сметка, че бяха постъпили правилно. Двамата бяха успели да увлекат опашката до входа и се надяваха, че преследвачите не са усетили изчезването на Грей.

Въпреки това напрежението в раменете й не изчезваше. Грей не трябваше да отива сам. Ако бяха отделили още няколко секунди за планиране, можеха да измислят някакъв друг начин да заблудят опашката. Постъпката му беше необичайно прибързана, направо безразсъдна. И това не се случваше за първи път. Едва не бяха изгубили Тъкър Уейн и кучето му в Занзибар. Грей обикновено не допускаше подобни грешки.

Можеше да отгатне причината за това. Яростта и отчаянието още бушуваха някъде дълбоко в него. Личеше си в буреносното сиво на очите му, в стиснатите зъби, в резкия му тон, когато разговаряха. В поведението на Грей имаше нещо налудничаво, което не бе виждала досега, и това я караше да се тревожи. Не за самата себе си, а за него.

Може би беше твърде рано да поема нова мисия.

Но вече бяха започнали и нямаше връщане назад.

Ковалски извади пура и я запали. Лобито вече беше пълно с гъст дим, който дразнеше очите й. Големият телевизор в ресторанта предаваше футболен мач и оживена тълпа запалянковци изпълваше помещението и скриваше изгледа към стълбите.

Партньорът й кимна към входа на хотела.

— Май нашите приятели ще се разположат на лагер там, за да са сигурни, че няма да излезем.

Сейчан погледна към триото, което ги следеше. Мачът между Бразилия и Германия ставаше напечен. Група немски запалянковци започнаха да пеят националния си химн.

— Да се махаме оттук — каза тя. Искаше да се приберат в стаите си.

Ковалски се задържа и запафка с пурата, вмирисвайки още повече лобито. Погледът му се насочи към мача. Краката сякаш сами го понесоха към мъжката компания, гледаща спортното предаване.

„Поне няма да направи някоя глупост тази вечер“.

Сейчан грешеше.

Само след няколко крачки Ковалски се блъсна в забързан сервитьор, понесъл над главата си огромен поднос с чаени чаши и чайници. Подносът полетя във въздуха и се стовари насред тълпата мъже, скупчили при входа на ресторанта. Разнесоха се викове и проклятия, когато врялата вода плисна върху намиращите се най-близко.

После блъскането премина в ръгане, нечий юмрук улучи нечий нос. Само за секунди настана същински хаос. Ресторантът се изсипа в лобито и свадата премина в масово меле.

Ковалски избута Сейчан в един ъгъл. Някаква бутилка профуча покрай носа му и се пръсна в стената.

— Какви ги вършиш? — сгълча го тя.

Ковалски й се ухили, захапал пурата между зъбите си.

— Задният изход е през кухнята. Изчакай партито да стигне връхната си точка и ще можеш да се измъкнеш незабелязано.

Погледна я в очите. Сейчан забеляза пламъчето зад привидно тъповатата му физиономия. Не беше единствената, която се безпокоеше за партньора им.

— Готова ли си? — попита той.

Тя кимна, от което усмивката му стана още по-широка. Ужасяваща гледка.

С рев Ковалски се обърна и се хвърли в мелето — същински бик, пуснат сред себеподобни. За секунди биещата се тълпа се изсипа като вълна през входа на хотела и се изля на улицата, сеейки суматоха и хаос.

Сейчан се обърна в обратната посока, докопа някакъв шал и уви главата си и по-голямата част от лицето. Ковалски ревеше зад нея. Звучеше обезпокоително щастлив, явно най-сетне в стихията си.

Сега оставаше да намери Грей.

Сейчан знаеше позивната на Тъкър Уейн и последната му позиция, отбелязана в навигационната система на телефона й. Грей би трябвало да е тръгнал именно натам.

Изхвърча през задната врата, оставяйки след себе си дрънчащи тенджери и тигани, и се озова в мрачната тишина на задната алея.

Преди да успее да направи и крачка, я прониза ярка светлина, която я заслепи.

Чу се груб глас със силен британски акцент, подсилен от изщракването на вдигнат ударник.

— Още една стъпка и ще ти пръсна красивия череп.

7.

1 юни, 21:24 ч.

Босасо, Сомалия

Застанал до оградата, Тъкър гледаше как оръжието се насочва към Каин. Зърнестият образ на екрана накара сърцето му да забие лудо. Нямаше шанс да стигне навреме до партньора си.

Напълно инстинктивно извади черния си „Зиг Зауер“, вдигна го във въздуха и стреля два пъти. От гърмежите ушите му писнаха и трясъкът отекна из притихналата строителна площадка.

Дулото от екрана рязко се измести настрани, когато стреснатият войник се просна на земята.

Тъкър вече се движеше към скривалището на Каин. Натисна зелената иконка с форма на малко ухо на екрана и приближи устройството до устните си. Изрече две команди, които бяха предадени на приемника зад лявото ухо на Каин.

— Свали! Обезоръжи!

Образът на екрана се размаза. Тъкър продължи да спринтира, приведен ниско.

„Идвам, приятел“.

Каин вкусва кръв, усеща пукането на кост под долните челюсти. Стиска здраво, докато болезненият писък пронизва нощта. После ритник в ребрата най-сетне го принуждава да пусне.

Нощта се завърта около него, но спира, когато краката му отново докосват земята.

Жертвата му е клекнала, притиска ръка към гърдите си. Китката е счупена, оръжието е на земята. Двамата ловци се озовават лице в лице — но само за миг. Каин се хвърля напред, захапва плата при глезена и се мята настрани, дърпайки крака на жертвата. Тя пада и удря глава в натрошения камък. Очилата отхвърчават нанякъде, разкривайки присвити очи. Каин надушва страха, все още усеща вкуса на кръв в основата на езика си.

Но противникът му също е ловец.

Проблясък на острие в здравата му ръка. Ножът полита надолу — но Каин вече не е там, измъкнал се е и тича снишен в тъмното.

Но не и без спечелената с труд награда в уста.

Грей спринтираше покрай оградата, когато откъм строителната площадка проехтяха изстрели — задавено кашляне на автоматично оръжие и по-резки трясъци на пистолети.

Само преди секунди, точно когато стигна улицата, беше чул първите пистолетни гърмежи.

Два изстрела.

Идваха от друга част на площадката, далеч от сегашната престрелка.

„Трябва да е капитан Уейн“.

Предположението му се потвърди, когато Тъкър даде командите на партньора си. Капитанът не се виждаше никакъв на улицата, така че Грей хукна към портата на ъгъла. Не беше охранявана и той се втурна през нея с пистолет в ръка.

Изравнен от булдозери път водеше направо към битката.

Забеляза тела на земята.

Хората на Амур.

Грей се метна в сенките под купчина разбит бетон. Появи се командос и срита едно от телата. От земята умолително се надигна ръка. Войникът насочи пистолета си надолу. Чу се трясък и ръката се отпусна безжизнено.

Убиваха всички.

Престрелката приключи така бързо, както беше започнала. Последните автоматични откоси замлъкнаха.

— Тъкър, приемам — произнесе Грей в микрофона си.

Радиостанцията мълчеше.

Изведнъж отново затрещяха изстрели — отляво, далеч от телата. Командосът се хвърли към тях.

Грей изруга под нос, претърколи се през купчината и също тръгна натам. Престрелката продължаваше. Тъкър си играеше на криеница с ловците.

Грей си проправяше път през лабиринта, като се мъчеше да се ориентира по гърмежите и в същото време се озърташе. Най-сетне успя да забележи капитана. Тичаше с пистолет в ръка покрай редица самосвали, паркирани до купища чакъл, като се мъчеше да остане скрит.

Грей се насочи към него — но преди да успее да направи и три крачки, на няколко метра отпред се появи тъмна фигура, обърната с гръб към него. Беше същият командос, който беше убил последния от хората на Амур. Войникът забеляза Тъкър и изстреля откос по целта си.

Куршумите рикошираха в самосвала.

Внезапно останал без прикритие, Тъкър се опита се хвърли настрани, но един куршум го улучи право в гърдите и го запрати с трясък в камиона. Падна на земята, а пистолетът му отлетя нанякъде.

Грей вдигна своето оръжие, направи две бързи крачки и простреля командоса отзад във врата. Войникът рухна на колене и после по лице, давейки се в собствената си кръв.

Грей мина покрай него, като изрита карабината ръцете му.

Тъкър се мъчеше да се изправи, притиснал длан към гърдите си.

„Извадил е късмет, че е сложил бронежилетка“.

Само че късметът му не продължи дълго.

Отдясно, извън полезрението на Грей, изтрещя пистолет. Тъкър приклекна, когато куршумът избръмча покрай ухото му и се заби в огромната гума на самосвала. Последваха още изстрели, които вдигнаха фонтанчета пясък между краката на Тъкър и край лявата му ръка. Той се хвърли настрани и изчезна.

Грей забърза напред, но стрелецът още не се виждаше никакъв.

„Къде…?“

Изведнъж командосът изскочи на открито — тичаше приведен в посоката, където бе изчезнал Тъкър, с готов за стрелба пистолет. Другата му ръка беше притисната към гърдите, китката бе изкривена под неестествен ъгъл и кървеше. Съдейки по начина му на стрелба, войникът беше заслепен от ярост.

Грей се опита да се прицели в нападателя, но мишената се движеше прекалено бързо, а и беше бронирана. Грей въпреки това изстреля целия си пълнител. Войникът обаче бе така съсредоточен, че дори не трепна, когато куршумите рикошираха в самосвала, а един дори одраска шлема му.

Командосът отново изчезна, преследвайки го. После се втурна напред, като презареждаше в движение. След още няколко крачки забеляза командоса, надвесен над Тъкър. Капитанът лежеше по гръб до кабината, наведен на камиона, едното му рамо бе окървавено. Бронираният командос беше насочил пистолета си в лицето му, готов да го застреля от упор.

Грей не можеше да го спре — и тогава стана чудо.

Димящото дуло на пистолета се насочи между очите на Тъкър. Рамото му гореше, но не толкова, колкото кръвта му. Взираше се покрай оръжието в очите на убиеца. И разпозна яростта в тях.

Досущ като неговата собствена.

Докато стрелецът тичаше към него, Тъкър бе забелязал счупената му китка и разкъсаната плът. Разпозна работата на Каин. Това беше командосът, който бе заплашил партньора му.

Прочете в очите му задоволството от предстоящото убийство.

Досущ като неговото.

И на другия.

Свирепо ръмжене се разнесе от сенките, отвличайки вниманието на командоса. Пистолетът рязко се завъртя натам.

Тъкър се възползва от момента и измъкна скритата под камиона карабина — оръжието на същия командос. Извъртя се и стреля в лицето на войника, запращайки го назад.

Докато тялото му падаше, се появи Грей — беше се втурнал напред, но се закова изненадан на място.

— Как… откъде докопа…?

Все още по гръб, Тъкър се обърна към сенките под самосвала. Каин беше легнал там с изплезен език и очите му ярко блестяха в тъмното. Както му бе наредено, партньорът му не само беше свалил противника, но го и беше обезоръжил. Тъкър си представи как кучето влачи карабината с ремък в зъбите, изпълняващо заповедта дума по дума.

— Добро момче — каза той, загледан в умните очи. — Добро момче.

Грей тръгна обратно към хотел „Джуба“. След като откри Тъкър, двамата бързо напуснаха строителната площадка. Не срещнаха друга съпротива. След като бяха изпълнили мисията си, останалите командоси — най-вероятно наемници — се бяха изтеглили и изчезнаха в нощта.

Който и да беше наел убийците, очевидно искаше да затвори устата на Амур. Въпросите му явно бяха разтревожили пиратите, въвлечени в отвличането на Аманда, и бяха предизвикали тази бърза реакция.

Грей и Тъкър отново крачеха сред уличните тълпи в новата част на града. Спряха колкото да превържат рамото на Тъкър. За щастие куршумът само го беше одраскал.

Тъкър завърши разказа си за случилото се:

— От камерата видях, че Каин се оттегля някъде сред самосвалите, и отидох да го търся.

— И попадна в засада.

Тъкър се намръщи и погледна към кучето. Беше махнал жилетката му и я държеше на топка под здравата си ръка.

— Нямаше да го оставя в беда, командире. И никога не бих го направил. Каин се грижи за мен също толкова всеотдайно. Нямаше да съм жив, ако не беше той.

„И нямаше да се окажеш в опасност, ако изпълняваше заповедите“.

Но Грей реши да премълчи засега.

— Щом стигнах при камионите, Каин явно ме откри по миризмата и приближи, без да се издава — продължи Тъкър.

— И ти е донесъл пушката — не успя да скрие възхищението си Грей.

— Наредих му да обезоръжи противника. Добре е обучен.

Грей подозираше, че подобна координация не може да се постигне единствено с обучение и че е свързана по-скоро с необяснимата връзка между двамата — нещо много по-дълбоко от заповедите с жестове и думи.

Каквато и да беше причината, всички се бяха отървали живи и здрави, само с няколко драскотини. Групата на Амур беше ликвидирана — накарана да замълчи от наетите убийци, но благодарение на Каин сега знаеха, че дъщерята на президента се намира някъде в планините Кал Мадо на запад.

Преди да успее да формулира план за действие от тук нататък, Грей забеляза суматохата пред хотела. Преобърнати маси, катурнати сергии, изпотрошени стъкла. Мъже седяха на улицата и ближеха рани. Сякаш в района беше избухнал малък бунт.

— Какво е станало? — попита Тъкър.

— Нямам представа.

Грей забърза по стълбите. Лобито също беше разпердушинено. В съседния ресторант имаше телевизор, предаващ футболен мач. Неколцина мъже стояха безучастно сред хаоса и отпиваха чай, сякаш всичко е съвсем в реда на нещата.

Грей докосна микрофона на гърлото си и се опита да се свърже с Ковалски и Сейчан.

Отговор не последва.

Двамата с Тъкър се спогледаха разтревожено.

Хукнаха заедно нагоре по стълбите. Апартаментът им с две спални се намираше на втория етаж. Грей поведе по облицования с плочки коридор, застлан с износена персийска пътека. Приближи безшумно вратата.

Отвътре се чуваше рев на публика — телевизорът работеше и вероятно предаваше същия мач.

Грей извади пистолета си и докосна дръжката на вратата.

Тъкър задържа длан върху хълбока на Каин, готов да му даде команда.

Грей нахлу в стаята — и откри Ковалски, разположи се по боксерки на дивана в дневната. Притискаше кърпа с лед към дясното си око.

Почти не им обърна внимание, напълно погълнат о футбола.

Грей огледа апартамента. Като че ли нищо не липсваше.

— Защо не отговори на повикването ми? — попита той.

Ковалски погледна смутено към масата. Радиостанцията и предавателят му лежаха там.

— Взех душ и забравих да…

— Няма значение — прекъсна го Грей. — Какво е станало долу?

Ковалски спусна крака на пода и изстена болезнено.

— Каза да създадем суматоха, когато пристигнем.

— Имах предвид отвличане на вниманието, а не трета световна война.

Ковалски сви рамене.

— Нещата малко излязоха от контрол. Мен ако питаш, тези мюсюлмани покрай липсата на секс и алкохол имат нужда да изпуснат някак парата.

Грей се отпусна и прибра пистолета.

— Къде е Сейчан?

Ковалски свали леда от лицето си. Окото му беше подуто и кървавочервено.

— Мислех, че е с вас.

— С нас? Как така? — Сърцето на Грей се сви болезнено. Следващите думи на Ковалски само влошиха положението.

— Тръгна да те търси.

8.

1 юли, 22,22 ч.

Босасо, Сомалия

Сейчан седеше в циментово мазе без прозорци. Над главата й висеше гола електрическа крушка. Помещението вонеше на белина и имаше канал в средата на пода.

„Лош знак“.

Лявата й ръка туптеше — беше порязала лошо палеца си на парче счупено стъкло, когато я бяха проснали по корем в задната уличка. Незабавно й бяха взели всички средства за комуникация и бяха надянали качулка на главата й. Принудена под дулото на оръжие, беше извървяла пеша няколко преки, като се препъваше, след което продължиха в открит джип, ако можеше да се съди по вятъра, рева на двигателя и друсането. Наложи се да се държи за рамката на вратата, за да не падне, болката от порязаната ръка я пронизваше при всяко подскачане. Опреният в ребрата й пистолет я възпираше от опити за бягство. Пътуваха не повече от десет минути, така че едва ли беше далеч от хотела, но този оплетен лабиринт, минаващ за град, със същия успех можеше да се намира и на друга планета.

Щом стигнаха, махнаха качулката и й бе наредено да се съблече по сутиен и гащета, за да я претърсят основно. След това се погрижиха за ранената й ръка, макар че кръвта продължаваше да се стича по пръстите й и да капе по пода. Позволиха й да се облече отново, но въпреки това се чувстваше полугола.

Напъна пластмасовата свинска опашка, с която я бяха завързали за металния стол. Опита се да се залюлее, но столът се оказа завинтен за пода.

Предаде се и мислено наруга небрежността си, без да пропусне да обвини и Грей.

„Ако кучият син не беше тръгнал така безразсъдно…“

Знаеше, че самата тя е не по-малко виновна. Беше действала толкова необмислено, колкото и Грей. И, това я смущаваше — още повече че знаеше причината. Помнеше онази целувка в болницата. И двамата се нуждаеха един от друг, макар и поради съвсем различни причини. Небрежната й постъпка сега беше резултат от целувката. Страхът за неговата безопасност и тревогата, че може да го изгуби, я бе заслепила и допускаше грешки.

Разбира се, че не биваше да се втурва презглава в алеята. Нима в предварителния инструктаж не ги бях предупредили за високия брой отвличания в града. Единственият балсам за егото й бе, че похитителите не бяха пирати.

Вратата на помещението най-сетне се отвори. Влязоха двама души. Единият носеше дебела папка, а вторият — стол като онзи, на който седеше тя. Столът беше поставен пред нея и мъжът, който й бе устроил засадата, седна на него и остави папката на коляното си. Имаше къса светлоруса коса, която оредяваше на темето. Беше грубовато красив по един особен начин.

Спътницата му — стройна индийка със светлокафява кожа и тъмносиви очи — застана сковано зад стол с ръка върху дръжката на пистолета си. Подобно на мъжа, тя носеше панталони в цвят каки и закопчана синя блуза; облеклото й беше безупречно изгладено и създаваше впечатление за униформа.

Сейчан я погледна в очите.

— Ти ни следеше цялата вечер. Беше със зелен саронг.

Жената не реагира.

Сейчан премести погледа си върху мъжа. Видя своя стара снимка, закрепена с кламер за папката — зърнеста, но нямаше как да сгреши.

— Нека позная. Нямате абсолютно нищо общо с Амур Махди.

— Мисля, че аз съм онзи, който ще задава въпросите — любезно, но твърдо отвърна мъжът с британския си акцент. Той отвори папката и прегледа първите няколко страници. — Предвид броя на псевдонимите ви, дори не зная как да се обръщам към вас.

— Какво ще кажеш за „най-лошият ти враг“? — кисело предложи тя.

Думите й накараха устните на жената да се извият едва-едва нагоре — не в усмивка, а презрително.

Мъжът игнорира предложението.

— Преди няколко години работодателят ви е извършил терористичен акт на наша земя, в Британския музей, организиран от терорист на име… — той прелисти няколко страници — Касандра Санчес. Доста гадно изпълнение.

Студени тръпки полазиха Сейчан. Касандра беше агент на Гилдията като нея, внедрена при Пейнтър Кроу, преди да стане директор на Сигма. Сейчан не знаеше почти нищо друго за операцията — само това, че жената е мъртва.

Още от залавянето си се опитваше да определи кои са похитителите й и беше прехвърлила различни варианти през ума си. Фигурираше в списъка на множество чужди разузнавателни служби заради дейността си за Гилдията. Акцентът й позволяваше да стесни възможностите. Можеха да са от ТРС, британските тайни разузнавателни служби, наричани понякога МИ-6, но у мъжа се долавяше нещо военно.

— Вие сте от СРП — заключи Сейчан.

Мъжът изправи гръб и я изгледа.

— Впечатляващо.

Специалният разузнавателен полк беше сравнително нов отдел на британските специални части, който се занимаваше с тайно наблюдение, целящо предимно подпомагане на контратерористични мерки. Там подбираха много внимателно кадрите си и бяха изключително потайни — и единствените от британските специални части, които приемаха и жени.

Сейчан се загледа в индийката.

Малцина знаеха нещо реално за дейността на СРП. Все пак можеше да се очаква, че имат свои агенти в Сомалия. Пирати бяха отвлекли неколцина британци през изминалото десетилетие, а селските райони, където не действаше никакъв закон, бяха тренировъчен лагер за ислямски терористи.

За съжаление явно беше попаднала случайно в мрежата им за наблюдение.

Мъжът потвърди подозрението й.

— Успяхме да внедрим софтуер за разпознаване в системата, управляваща камерите на летището. Извадихте късмет, че ви открихме ние. Доколкото разбирам, от Мосад са издали заповед да бъдете ликвидирана на място веднага щом бъдете забелязана.

Сейчан продължи да сглобява пъзела в главата си.

— Следите ни… при това нарочно така, че да го забележим. Искали сте да знаем, че ни държите под око.

— И очаквахме да се опитате да се измъкнете през задната врата и да попаднете право в ръцете ни. — Мъжът се наведе напред. — Но с кого пътувате? Кои са другите двама? Идентифицирахме ги като бивши служители от американските въоръжени сили, но само дотам. Досиетата им са безупречно чисти чак будят подозрение. И те ли са агенти на Гилдията? Просто наемници? Или ги използвате по някакъв друг начин?

Сейчан се поколеба. Не беше сигурна как да отговори. Никой не знаеше, че е предала Гилдията и сега работи за Сигма. Само шепа хора в американското правителство бяха наясно с ролята й. Престъпленията й от миналото не позволяваха да бъде наета официално. Затова, ако бъдеше заловена — както стана сега — щяха да отрекат всякакви връзки с нея. Щяха да я оставят да се оправя сама и със сигурност щеше да изчезне завинаги при някоя тайна операция.

— Ако продължавате да отказвате да ни сътрудничите… — започна мъжът и точно тогава вратата се отвори с трясък зад него, изтръгната от пантите си.

В помещението се затъркаля сребрист предмет.

Сейчан затвори очи. Искаше й се да може да запуши и ушите си.

Зашеметяващата граната експлодира в закритото помещение, ослепи я през затворените клепачи и я оглуши до степен да й прилошее. Пое тежко дъх, когато ефектът отшумя, и отвори очи. Смътно успя да различи как някаква дребна фигура се шмугна в стаята. Усети допира на козина по голия си прасец, след което студен нос допря кървавите й пръсти.

— Крайно време беше — изграчи тя, без да чува собствените си думи.

Грей и Тъкър нахълтаха с пистолети в ръце. Двамата агенти на СРП лежаха агонизиращи на пода — гранатата не ги беше пощадила. Жената обаче намери достатъчно сили да насочи оръжието си към Сейчан. Макар и заслепена, беше достатъчно на себе си, за да извади пистолета и да стреля слепешком в посока на стола.

От дулото проблесна огън и куршумът вдигна искри от пода. Остри парченца бетон ужилиха краката на Сейчан. Стресната, овчарката отскочи от стола.

Грей се извъртя и насочи пистолет към жената.

— Спри! — извика Сейчан. — Не стреляй!

Тъкър, който се намираше по-близо, халоса жената с дръжката на пистолета си и прибра оръжието й.

— Те са от британските специални части! — извика Сейчан, която най-сетне започна да чува собствените си думи.

Грей посочи към двамата.

— Дръж ги на прицел — нареди той на Тъкър. — Докато не разберем какво става.

Обърна се към Сейчан. В ръката му се бе появила малка военна кама. Освободи я бързо, като внимаваше с окървавената й ръка. Приклекнал до нея, той постави длан върху голото й коляно. Допирът сякаш пусна електричество по бедрото й.

— Добре ли си?

Ушите й още пищяха, но въпреки това тя го разбра и кимна.

— Нищо ми няма. Нарочно се порязах. Погрижих се да оставя раната отворена, докато ме караха насам. Държах се за рамката на вратата. Реших, че е крайно време проклетото псе да си заслужи кльопачката.

Тъкър я чу.

— Оставила си кървава следа, която Каин да проследи. Умно.

Не беше умно. А планирано.

По време на полета до Африка Сейчан беше проучила потенциалния нов член на екипа, преценявайки силните и слабите му страни — точно така, както би направила с всеки партньор. В един доклад се казваше, че добре обучено куче може да различи една-единствена капка кръв в олимпийски басейн. Не бе имала намерение да проверява тази му способност, но сега беше радостна, че се оказа вярно.

Изправи се несигурно на крака, все още зашеметена от гранатата. Поне можеше да чува.

— Какво стана с другите от СРП?

— Справихме се с един при хотела — отвърна загрижено Грей. — Още е вързан в задната уличка, в безсъзнание. Ковалски държи под око друг горе. Свали го с един удар, когато нахълтахме. Май му счупи крака.

— Определено го счупих — обади се груб глас откъм входа. Ковалски се появи на прага и посочи с палец към стълбите за мазето. — Запуших му устата и го вързах. Е, колко сме загазили заради това, че сме наритали английски задници?

Отговорът дойде от пода. Мъжът беше дошъл достатъчно на себе си, за да ги изгледа кръвнишки, макар и с насълзени очи.

— Мисля, че у вас в такива случаи се казва „нагазване в лайната“. — Огледа новодошлите. — Кои сте вие, по дяволите?

Грей прибра пистолета си и протегна ръка, за да му помогне да се изправи.

— Хора, които се нуждаят от помощта ви.

Мъжът пое ръката му с подозрение, но позволи да бъде издърпан.

— Чудесен начин да помолите за такова нещо.

Ковалски даде единственото възможно обяснение.

— Ние сме американци. Така вършим нещата.

Един час по-късно Грей беше събрал всички в апартамента им в хотел „Джуба“. Настаниха се в дневната. Обаждане до директор Кроу, последвано от бързи разговори между разузнавателните служби на двете страни, донякъде спомогна за един по-нормален разговор.

— Отвлечената жена на Сейшелите — каза капитан Тревър Алдън, държейки чашата димящ чай. — Значи е дъщерята на президента?

— Точно така — отвърна Грей. — Аманда Гант-Бенет.

Двете групи бяха седнали на поставените едно срещу друго канапета — американците на едното, британците на другото. Подносът с чая беше на масата между тях. Каин не се откъсваше от Тъкър, който беше пуснал ръката си надолу, но носът на кучето непрекъснато се обръщаше към купчината бисквити.

Погледът на капитан Алдън се премести от Сейчан върху Грей.

— И сега тя работи с вас.

Грей само кимна, без да си прави труда да обяснява сложните подробности на професионалните им отношения.

Алдън се облегна назад.

— Някой можеше да ни информира за всичко това, преди да дойдете тук. Така майор Пател щеше да си спести много неприятности.

Ковалски крачеше зад канапето недалеч от вратата на балкона, за да не одимява цялата стая с пурата си.

— Съжалявам. Може би не трябваше да го блъскам така здраво, но ми се изпречи на пътя. — Сви рамене, без да проявява каквото и да било чувство за вина. — Но не трябваше ли да носите някакви специални барети или нещо такова?

— Не и в този случай. Ние сме таен екип — обясни Алдън. — Само четиримата… или вече тримата, ако трябва да съм точен.

Пател беше на морфин и спеше в съседната стая очакване на евакуация заради счупения крак. На канапето от двете страни на капитана седяха другите му двама сътрудници — индийката, майор Бела Джейн, жилавият чернокож майор Стюарт Бътлър.

Грей насочи разговора към належащия проблем:

— Капитан Алдън, ще бъдем много благодарни за всякакви сведения, които можете да ни предоставите относно местоположението на дъщерята на президента.

Алдън се наведе напред и протегна ръка.

Грей я пое. Дланта на англичанина бе суха и силна.

— Имате пълното ни съдействие — обеща той.

Грей си помисли, че човекът срещу него започва да му харесва. След като беше загърбил типичната си британска резервираност, изглеждаше достатъчно свестен. Пък и бе успял да залови Сейчан, а това определено не беше лесна работа.

Но съдейки по начина, по който седеше със скръстени на гърдите си ръце и си играеше с малкия дракон на шията си, тя определено не споделяше мнението на Грей за английския капитан. Майор Джейн също почти не говореше и седеше сковано, с напълно непроницаемо изражение. Грей си помисли, че главата сигурно все още я боли от зашеметяващата граната. А и Тъкър я беше ударил здравата с пистолета си.

Ситуацията не беше най-добрата за среща на съюзници.

Все пак трябваше да намерят начин да работят заедно.

— Имате ли някаква представа къде са отвели младата жена? — делово попита Алдън. — Къде са слезли на брега? Кой я е отвлякъл?

— Не знаем почти нищо.

Грей им разказа за срещата с Амур Махди и атаката на убийците на строителната площадка. Капитанът нямаше представа за случилото се, така че се наложи да го запознаят набързо.

Грей застана до масата и разви топографската карта на страната. Алдън се приближи до него, за да следи показалеца му, който бързо премина през планинска верига на запад от града и спря в най-отдалечената част на северна Сомалия.

— Знаем само, че най-вероятно е отведена някъде в планините — каза той.

— Доста голяма и труднодостъпна територия. Джунгли, пропасти, пещери. Ще са нужни години да се претърси само една десета от онези върхове. Имате ли някакви други сведения?

— Все още чакаме сателит да претърси крайбрежието за кораба на похитителите.

— Все едно да търсиш игла в купа сено — мрачно поклати глава Алдън. — Освен това местят корабите си непрекъснато. Дори да го откриете, това няма да означава, че са стъпили на сушата на същото място.

Грей беше съгласен с мнението на англичанина. Затвори очи и си припомни разговора между Амур и хората му. Групата неслучайно беше накарана да замълчи завинаги. Трябваше да има някаква следа, нещо, от което да започнат.

Изведнъж си спомни и се напрегна. Думите отекнаха в главата му.

Един приятел на чичото на брат ми от района на Еил казва, че през селото му минала някаква бяла жена. Откарвали я към планините.

Грей отвори очи и заразглежда картата.

— Да знаете някакво селище на име Еил?

Алдън кимна и погледна крайбрежието.

— Малко градче, пиратско свърталище. — Той най-сетне почука по картата. — Ето тук, при този дълбок залив.

— Един от хората на Амур каза, че чули за някаква бяла заложница, която минала оттам. Ако отидем…

— Ще ви застрелят на място — прекъсна го Алдън. — А дори да успеете по някакъв начин да оцелеете, няма да ви кажат нищо. Всички си държат езика зад зъбите. Иначе ги чака смърт.

Грей си спомни как застреляха последния от хората на Амур.

Въпреки това Алдън не изглеждаше обезсърчен.

— Ако са тръгнали от Еил направо към планините, това може да стесни района на издирване. — Прокара пръст към вътрешността. — Съветвам ви да се обадите на шефа си и да му кажете да поиска сателитът да престане да търси кораба, а да се съсредоточи върху тази част от планините.

Пръстът му очерта район на картата.

— Но това са стотици квадратни километри — каза Грей.

— Така е.

— А инфрачервено претърсване? — предложи Тъкър. — Ако сателитът може да засича топлинни сигнатури и да стесни параметрите…?

— Възможно е. Но като се има предвид колко горещо е лятото тук, скалистите върхове задържат много топлина през цялата нощ. — Алдън се наведе над картата. — Имам по-добра идея.

— Каква?

Той се усмихна и погледна към затворената врата на спалнята.

— Май току-що намерих добра роля за горкия майор Пател.

9.

1 юли, 16,55 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър седеше в кабинета си и се бореше с пъзела, от който го заболяваха зъбите. След сутрешния брифинг при президента се беше затворил в помещението без прозорци в централата на Сигма, на няколко нива под Смитсъновия замък и в същото време само на няколко крачки от коридорите на властта и до много от най-добрите научни институти и мозъчни тръстове на страната.

Беше получил видеозапис от Сомалия и бе прослушал разговорите. Нямаше съмнение, че екзекутирането на Амур Махди целеше да му затвори устата. ЦРУ вече мърмореше заради убийството на своя човек, макар да нямаше съмнение, че Амур беше играл двойна игра. И в този случай си беше получил заслуженото, озовавайки се между чука и наковалнята.

Въпреки това убийството му подкрепяше версията, че отвличането на Аманда Гант-Бенет не е обикновено пиратство.

Пейнтър беше сигурен в това.

Но какво точно беше?

Засега не беше отправено искане за откуп. Нямаше разговори между различните местни терористични групи, никой не бе поел отговорност. Ако те държаха дъщерята на президента, щяха да надигнат вой до небето.

Каква игра се играеше?

Пейнтър не можеше да се отърси от чувството, че отвличането на Аманда е свързано по някакъв начин с Гилдията. Може би тя беше използвана като пешка от някаква друга престъпна организация, която упражнява натиск върху фамилията Гант — разбира се, стига Гант да бяха истинските кукловоди зад загадъчната Гилдия.

Трудно му беше да съчетае тези подозрения с неподправения страх в очите на президента, с мъката в прегръдката на първата дама. Дори по-големият брат на Гант, държавният секретар, му се беше сторил напълно искрен с обещанието си, че ще открият Аманда.

Но това не означаваше, че няма замесени други членове на фамилията.

Насочи вниманието си обратно към монитора на бюрото. Прелисти с мишката дългия списък имена екрана, свързани помежду си с множество линии, бележещи роднинските връзки — бракове и деца, дори любовници и незаконно потомство. Схемата показваше генеалогията на клана Гант два века назад. Беше не толкова родословно дърво, колкото взаимосвързана матрица — толкова сложна, че се налагаше да бъде представена в три измерения.

С щракане и влачене той завъртя бавно матрица — спирална галактика на власт и влияние, започнала от основаването на страната. И все още незавършена. Беше мобилизирал историци и специалисти по генеалогия по целия свят, които се трудеха тайно върху пъзела и продължаваха да го попълват, показвайки реалните размери на древния клан. Съмняваше се, че някой някога е извършвал толкова подробен анализ на фамилията Гант.

Не пропускаше и линиите, които излизаха и влизаха обратно в матрицата. Далечни братовчеди, женени или омъжени за свои роднини — нещо, което не бе необичайно за подобни силни аристократични фамилии. Сякаш поколение след поколение никой не бе пожелал да се отдели твърде много от извора на власт и богатство.

А за какъв извор ставаше дума…

Пейнтър беше изгубил броя на изобретателите, учените, държавниците и индустриалните лидери, които блестяха като звезди в това родословие. Без да се споменават черните овце и неколцина с лоша репутация.

„Но пък всяка фамилия си има такива“.

Намръщи се, когато видя смътното си отражение на екрана, наложено върху матрицата. Наистина ли тук бе скрита истината за Гилдията, или гонеше вятъра?

За да си припомни истинската природа на противника, Пейнтър щракна върху един файл и отвори символа на екрана — или по-скоро вписаните един в друг символи.

Знакът на Гилдията.

В центъра имаше малък лунен сърп и звезда — един от най-древните символи на света, който можеше да се проследи до езотеричен орден в древен Египет. Около него бяха разположени по-познатите пергел и прав ъгъл, символите на друго тайно братство — свободните зидари. И накрая, около всичко това, бе щитът на тамплиерите — средновековен орден, прочут с тайните и загадките си.

— Тайната във всички тайни общества — прошепна той, повтаряйки последните думи на един умиращ представител на Гилдията. Това беше значението на вписаните символи. Твърдеше се, че те представляват пътя на Гилдията и проследяват коварната й история назад в миналото.

Същият умиращ мъж подозираше, че има повече нива и пръстени, други тайни общества отвъд онези разкрити в стария символ — тайни, които продължава до нашата епоха и водят до онова, което той бе нарекъл Истинската кръвна линия, върховните господари на потайната Гилдия.

— Една фамилия — промълви Пейнтър, взирайки се в огромното родословно дърво на Гант.

За да оцелее във времето. Гилдията се бе скрила в поредица тайни общества. Дали и тук не бе изправена пред същата маневра? Дали истинската сърцевина на тайната организация не е скрита в разпълзялото се великолепие на тази фамилна династия?

„И ако наистина е така, колко са въвлечените?“

Продължи да изучава триизмерната карта. Имаше чувството, че пропуска нещо — нещо, което е пред очите му, но само го тормози, а така и не излиза наяве.

Почукване на вратата го откъсна от унеса му. На прага стоеше висока жена с кестенява коса и строго облекло. Пейнтър чукна клавиатурата и генеалогията Гант изчезна.

Засега тя беше само за негово ползване.

— Кат — каза той и й махна да влезе.

Капитан Катрин Брайънт беше негов заместник, специалист по събиране на разузнавателна информация за Сигма.

Пейнтър насочи вниманието си изцяло към настоящето и събитията в Сомалия.

— Англичаните поуспокоиха ли се след кашата в Босасо?

— Не бих казала. Но от СРП се съгласиха да потулят нещата и предложиха сътрудничеството си.

— Чудесно.

— Но не това е причината да се отбия — рече Кат. — Доведох ти един човек.

Тя се дръпна настрани. Зад ъгъла срамежливо надникна лице, обрамчено от руса коса.

— Лиза! — радостно възкликна Пейнтър. Стана и заобиколи бюрото си. — Мислех си, че ще се върнеш едва довечера.

Доктор Лиза Къмингс се вмъкна вътре, облечена в джинси и широка светлосиня блуза. Тя почука по китката си.

— Колко е часът според теб?

Както обикновено, не беше усетил колко неусетно си е отишъл денят — но нямаше намерението да позволява и приятелката му да направи същото. Прегърна я топло и я целуна по бузата, оценявайки колко добре се чувства.

Тя се сгуши в него — явно напълно споделяше мислите му.

— Хубаво е да си отново у дома.

Останаха прегърнати още малко, докато най-сетне не се разделиха, но без да пускат ръцете си. Лиза беше отсъствала цяла седмица заради някакъв медицински симпозиум. Пейнтър едва сега осъзна колко много му беше липсвала.

Той я поведе към един стол и я настани, преди да пусне ръката й.

— Чух за дъщерята на президента — кисело рече Лиза. — Помня я от едно официално събиране в Белия дом преди няколко месеца. Току-що беше разбрала, че е бременна.

— Като стана въпрос за това… — Кат се настани на съседния стол. — Директоре, бяхте ме помолили да намеря информация за бременността на Аманда.

Пейнтър се облегна на бюрото си. Разполагаше с пълното досие на дъщерята на президента, но не знаеше почти нищо за бебето, което носеше тя. Не искаше да оставя бели петна. В цялата афера имаше нещо странно — от фалшивите документи до пътуването до Сейшелите, а сега и отвличането.

Трябваше да провери абсолютно всичко.

— Първо, нероденото дете не е от съпруга й — започна Кат.

Пейнтър повдигна изненадано вежди. Това беше новина за него.

Кат обясни:

— Оказа се, че Мак Бенет е имал проблем с плодовитостта, налагащ използването на донор на сперма оплождане ин витро.

— Интересно. — Пейнтър добави новата информация към досието и незабавно започна да обмисля различните последици и пермутации от нея.

„Възможно ли е в това да има някакъв мотив? Нещо свързано с попечителство?“

— Къде е било извършено оплождането? — най-сетне попита той.

— В една клиника в Южна Каролина, недалеч от Чарлстън. Проверих я. Използват най-новите технологии. Има клиенти от цял свят.

— А донорът?

Кат поклати глава.

— Поверителна информация.

Пейнтър мразеше непроверените неща — обикновено именно те забъркваха кашата по-нататък.

Кат сякаш прочете мислите му.

— Мога да се обадя тук-там, но без съдебна заповед…

Пейнтър поклати глава.

— Всяко официално действие ще запали червени лампички и всички ще започнат да питат къде е Аманда. Не можем да рискуваме подобно нещо.

— Да не споменаваме и сериозното навлизане в личното й пространство — напомни му Лиза.

— Пък и в крайна сметка, детето може да няма нищо общо с отвличането й — добави Кат.

Пейнтър скръсти ръце. Не беше особено убеден.

— Аманда е избягала на Сейшелите само няколко седмици преди термина си. Пътувала е с фалшиви документи, сякаш е бягала от някого — или е искала да защити някого.

— Мислиш, че е свързано с бебето — рече Кат. — Но защо?

— Не знам. Но според мен в клиниката ще открием някои отговори.

— Мога да изпратя екип, който да проучи нещата.

— Или пък аз да го направя — предложи Лиза. — Все пак съм лекар. Най-обикновената колегиалност може да отвори вратите по-лесно от рейд на командоси.

Пейнтър сви устни. В миналото Лиза неведнъж беше помагала на Сигма. Медицинската й специалност, особено по отношение на бременността на Аманда, можеше да се окаже полезна — и най-вероятно Кат я бе довела тук именно заради това. Пък и трябваше да признае, че предложението й беше разумно. Така намаляваше рискът да бъдат забелязани, но от друга страна, изобщо не искаше да я излага на опасност.

— Аз ще ида с нея — предложи Кат. — Може да се представя като потенциален нов клиент.

— Имаш си новородено и друго малко дете у дома.

— Плюс съпруг с предостатъчно свободно време — посочи тя. — Монк ще успее да се справи с Хариет и Пенелопи за един-два дни.

Съпругът й Монк Кокалис беше бивш агент на Сигма, който бе избрал да се пенсионира, за да прекарва повече време с жена си и семейството си. През последните мисии на няколко пъти му се случи да се размине на косъм от смъртта и нямаше нищо чудно, че излезе от играта.

— Не ми се вярва мъжът ти да хареса идеята, че работиш на терен — предупреди я Пейнтър.

— Все пак не става въпрос за пътуване до другия край на света. Южна Каролина е на две крачки.

Лицето й я издаваше. В очите на Кат танцуваха пламъчета при мисълта, че ще може отново да си изцапа ръцете. След две последователни бременности определено се нуждаеше от малко свеж въздух и раздвижване. Колкото и да бе ефективна в централата на Сигма, тя си оставаше войник по душа. Не беше завършила Военна морската академия и не се бе издигнала до капитан, за да кисне по цял ден в офис.

Пейнтър понякога забравяше това.

Той кимна.

— Мога да ви уредя полет утре сутринта.

Тя се усмихна и погледна към Лиза, която също бе ухилена.

Едва тогава Пейнтър се усети. Двете го бяха разигравали от самото начало, за да постигнат тъкмо тази цел. Вместо да ги скастри, той просто се примири с неизбежното.

— Да идем в кабинета ми — каза Кат на Лиза. — Трябва да обмислим всичко преди полета.

Лиза стана, целуна го бързо по бузата и тръгна след Кат — но не и преди да спре на прага и да се обърне усмивка, криеща безброй обещания.

— Ще се видим довечера.

Пейнтър ги гледаше как се отдалечават по коридора. Гледката не беше от неприятните. Когато изчезнаха зад ъгъла, тревогите отново го налегнаха.

Посегна към папката на бюрото и извади най-горната фотография. Беше последната снимка на Аманда — стоеше усмихната до съпруга си и придържаше закрилнически и гордо корема си с ръка.

Пейнтър се загледа в снимката. Едва сега забеляза спотаения в крайчеца на очите й страх, начина, по който се беше присламчила към Мак, сякаш търсеше закрила. Дори ръката около кръста на партньора й като че ли беше малко по-напрегната от обичайното.

„Какво те е уплашило, Аманда?“

Планините Кал Мадо, Сомалия

Иглата потъна в корема на Аманда, вкарвайки изгарящата упойка. Пръстите й се забиха в тънките чаршафи на болничното легло. Гледаше всичко, отказваше да се извърне.

Болничната й дреха бе вдигната нагоре, разкривайки издутия й корем и щръкналия пъп. Един чаршаф я покриваше от кръста надолу — не че досега й бяха спестили униженията.

— Това би трябвало да е достатъчно, доктор Блейк — каза високата блондинка, докато изхвърляше употребената спринцовка в червен контейнер за отпадъци. Имаше лек германски акцент. Или може би швейцарски.

— Благодаря, Петра.

Британският доктор потупа ръката на Аманда. Подобно на сестрата, той беше в хирургическо облекло — но вместо типичното синьо, неговото беше старомодно, напълно бяло. — Ще приключим за няколко минути, след което ще можете да си починете. Знам, че денят е бил дълъг за вас.

Двамата я оставиха, за да довършат последните подготовки за процедурата.

Аманда нямаше друг избор, освен да чака. Погали корема си, за да вдъхне увереност на себе си и на детето. Забеляза кожените ремъци на перилата на леглото. Плашеше я, че не си бяха направили труда да я завържат. Това показваше пълната им увереност в охраната около палатката.

Впери поглед в ултразвуковия монитор — в момента изключен, но готов да влезе в употреба при предстоящата процедура. След пристигането й я бяха прегледали веднъж, за да установят положението на бебето, да измерят черепа и приблизителната дължина на тялото. Аманда не се бе съпротивлявала на първия ултразвук. Самата тя искаше да знае какво е състоянието на детето й не по-малко от доктора.

Накрая изпита огромно облекчение, когато видя пулса му, мъничките свити юмручета и бавните сънени движения. След внимателно преглеждане на сонограмата докторът обяви, че момченцето й е в чудесно здраве.

Но явно медицинският екип още не беше приключил с нея.

Доктор Блейк се върна. Петра носеше поднос голяма спринцовка и тринайсетсантиметрова игла Аманда беше подлагана на амниоцентеза през осемнайсетата седмица на бременността си, така че знаеше какво да очаква.

Петра почисти корема й със спирт, включи ултразвука и подаде смазаната сонда на доктор Блейк. Без да откъсва поглед от монитора, Блейк насочи иглата дълбоко в корема й. Болката беше минимална, като слаб менструален спазъм.

Аманда се извърна от монитора, когато иглата доближи спящото й дете. Беше твърде обезпокоително да гледа. Можеше само да си представя до какви поражения може да доведе и най-малкото погрешно движение.

В крайна сметка всичко мина добре.

Докторът умело взе проба от околоплодната течност и извади иглата. Аманда най-сетне се престраши да издиша. Сълзите внезапно размазаха зрението й.

— Наблюдавайте я за треска — нареди докторът на Петра. — И следете за вагинално кървене.

Сестрата кимна.

Доктор Блейк се обърна към Аманда.

— Няма нужда от сълзи. Поне засега. Ще получим резултатите от генетичните тестове чак сутринта.

Първата й амниоцентеза беше рутинна и целеше установяването на различни хромозомни аномалии, като синдром на Даун, и генетични нарушения, като кистозна фиброза. Но Аманда знаеше, че това не беше всичко, което търсеха докторите — нито тогава, нито сега.

Съобщението, което я бе накарало да избяга от Щатите, я беше предупредило, че бебето й е генетично различно — че има нещо, към което се домогват други. Аманда не разбра кой знае колко от останалото, но наученото беше достатъчно, за да побегне, преди да са дошли за детето й.

— Ако показателите са стабилни, детето ви ще живее. И ще бъде първото по рода си — продължи Блейк. — Ако не… е, тогава ще му мислим, нали?

И отново я потупа бащински по ръката.

Дори резултатите да бяха стабилни, Аманда знаеше колко ужасни ще бъдат последиците за момченцето й. А ако не бяха, медицинският екип сигурно щеше да прибегне до принудителен аборт.

Обърна глава настрани. Не знаеше на какъв резултат да се надява на сутринта. Очите й отново се напълниха със сълзи и ръцете й намериха корема й. Беше сигурна в едно. Щеше да защитава бебето си до последния си дъх.

„Няма да им позволя да те наранят“.

Лагерен огън сияеше през платнената стена и очертаваше аления кръст, който бе забелязала на идване. Аманда отново видя необичайната му украса — извиващ се преплетен мотив, който вървеше по раменете му. Само че сега, след амниоцентезата и тревогите за хромозомни аномалии, тя разпозна шарката.

Това беше спиралата на ДНК.

Генетичен код.

Взираше се, без да вярва на очите си. В тялото й пропълзя студ. Макар никога досега да не бе виждала този кръст, тя бе чувала да се шепне за символа, който говореше за древна загадка, продължаваща до началото на фамилията й, до тайната, скрита в сърцето й.

Беше го смятала за мит, за история, с която се плашат малките деца.

Но вече не можеше да отрече ужасната истина. Именно за това я предупреждаваше загадъчното съобщение, което я бе накарало да побегне в ужас към Сейшелите.

„Кръвната линия.

Открили са ме“.

10.

2 юли, 10,12 ч.

Във въздуха над Сомалия

Грей нагласи масивните слушалки, заглушаващи рева на двата двигателя на хеликоптера. Погледна на там, накъдето сочеше капитан Алдън.

— Ето го! — извика британският офицер от СРП.

Машината се носеше ниско над изпечени от слънцето ниви, натрошени червени скали и отделни групи жилави дървета. Стада кози се разбягваха под въздушната струя на роторите. В далечината към утринното небе се издигаше планински масив, превръщащ хоризонта в назъбена линия. Но медицинският транспортен хеликоптер нямаше да лети чак дотам.

Алдън сочеше голям лагер от палатки и колиби, разположен на кръстопът. Върху покривите на много от палатките имаше червени кръстове. Около лагера се виждаха паркирани превозни средства — цивилни коли и камиони на ООН, както и множество камили.

Това беше помощен лагер на УНИЦЕФ, ръководен от френската организация „Лекари без граници“. Беше се сгушил сред възвишенията между океана и планините и служеше като пътна станция за живеещите по крайбрежието и във вътрешността.

Стон привлече вниманието на Грей към задната част на хеликоптера. Майор Пател беше завързан с ремъци за носилката на пода. Действието на морфина отминаваше — полетът от летището в Босасо до този медицински анклав бе продължил четири часа. Френските доктори би трябвало без проблем да наместят счупения му пищял и да го стабилизират достатъчно за връщането му в Европа.

Но това не беше истинската причина да дойдат тук.

Състоянието на Пател беше просто прикритие, което да оправдае пътуването им във вътрешността.

Алдън се наведе към Грей, но въпреки това предпочете да използва радиото.

— Имам човек, който би трябвало да ни чака долу. Ако в лагера се носят приказки за отвлечена жена, ще научи.

Грей кимна и погледна към Тъкър и Сейчан. Ковалски беше отпред с майор Бътлър, който пилотираше.

Планът не беше лош. Лагерът се намираше в сянката на Кал Мадо. Беше единствен по рода си в радиус от стотици километри и се бе превърнал в основен кръстопът за целия район — сомалийци, пътешественици и номади се стичаха тук за медицинска помощ и движението бе непрекъснато. Именно затова лагерът беше и стратегически център за събиране на информация. Нищо чудно, че от СРП бяха внедрили свой човек тук.

С повече предпазливост екипът на Грей можеше да научи нещо жизненоважно за Аманда — или най-малко то да стесни периметъра на търсенето. От Вашингтон Пейнтър координираше сателитното претърсване на околните планини. С хората на земята и с очите в небето надеждата беше местоположението на Аманда да бъде установено преди падането на вечерта.

Внезапно зад прозорците на хеликоптера се завихри пясък, вдигнат от роторите. С едно последно спускане от което стомасите им подскочиха, машината най-сетне докосна земята.

Алдън отвори вратата на кабината. Вътре нахлу пясък и жега, докато двигателите постепенно заглъхваха. Всички излязоха и бяха посрещнати от четирима медици, които се втурнаха да помогнат за разтоварването на майор Пател. Носилката беше отнесена до чакащ джип. Майор Бътлър придружи ранения си партньор, за да се увери, че ще положат необходимите грижи за него, и да разпростра ни слуха, че групата им е от чуждестранни доброволци.

Тъкър потупа кучето си, за да го успокои след дългото шумно пътуване.

Ковалски пък се намръщи на обстановката.

— Защо поне веднъж не се окажем на някой плаж, където жените са по бикини, а питиетата се поднасят кокосови орехи?

Сейчан пренебрегна коментара му и застана до Грей.

— И сега какво?

— Насам! — отвърна Алдън и тръгна напред заедно последния член на британския екип — майор Бела Джейн. Капитанът посочи група колиби със сламени покриви.

Прекосиха паркинг с ръждиви камиони, голи като скелети пустинни бъгита и очукани мотоциклети. Охраняваше ги стар „Даймлер Ферет Скаут“, боядисан в бяло и със синята емблема на ООН. Приличаше на малък танк с бронираната си кабина и белгийската картечница L7 отгоре. На колата се беше облегнал миротворец на ООН, който ги изгледа подозрително.

Алдън забеляза накъде е насочено вниманието на Грей.

— Подобни лагери се нуждаят от защита. Нападенията не са рядкост — заради лекарства и дори за вода. Сушата е опустошила почти целия район, допринася за глада и високата смъртност и прогонва хората от крайбрежието към планините.

Стигнаха кръга от колиби и откриха френски доктор, клекнал до дълга редица сомалийски деца. Една сестра приготви спринцовка и я подаде на доктора, който я заби в кокалестата ръка на първото момче.

Грей беше чел за последствията от гражданската война върху хората от южната част на страната и как стотици хиляди цивилни и техните деца са били принудени да се изселят. Всичко това водеше до епидемии от холера, дизентерия и хепатит. Все пак програмата за ваксиниране срещу дребна шарка и полиомиелит беше спасила живота на безброй деца.

— Това е контактът, за когото говорех — каза Алдън и посочи доктора. — В течение е с всичко ставащо в лагера, не пропуска нищо. Много ценен кадър е.

Грей погледна френския лекар — мъж на средна възраст с дебели очила и изгорели от слънцето нос и уши. Оказа се обаче, че е насочил вниманието си не към когото трябва.

— Бааши! — извика Алдън и пристъпи напред, махайки с ръка.

Шпионинът в лагера трепна, когато му биха инжекцията.

— Merci — благодари на френски тъмнокожото момче, спусна ръкава на туниката си и тръгна към тях. — А, господин Тревър. Дойдохте!

— Това ли е контактът? — промърмори под нос Ковалски. Очевидно не беше очарован. — На колко е? Четиринайсет?

— Всъщност на тринайсет — тихо отвърна майор Джейн. Тя се взираше с нескрито възхищение в началника си. — Капитан Алдън го спаси от група мюсюлмански бунтовници край Могадишу. Дете войник. Тогава беше само на единайсет, натъпкан с проклетите амфетамини, жестоко малтретиран, целият в белези от изгасени в тялото му цигари.

Сърцето на Грей се сви при вида на широката усмивка на момчето. То се втурна напред и прегърна капитан Алдън, който се беше отпуснал на коляно. Изглеждаше невъзможно да съчетае тази проста радост с ужасите, описани от майор Джейн.

Алдън прегърна момчето през кльощавите рамене й го поведе към групата.

— Това са хората, с които исках да те запозная, Бааши.

Момчето се усмихна отново и ги заразглежда, но Грей забеляза лекия страх в очите му, типичната предпазливост от срещата с непознати. Бааши се присламча по-плътно до Алдън. Явно старите рани не бяха заздравели напълно.

Кучето на Тъкър приближи и го подуши, за да опознае новия член на глутницата.

Очите на Бааши станаха като паници. От гърдите му се изтръгна тих писък на ужас.

— Айййй…

— Каин, ела тук — нареди Тъкър, когато видя страха на момчето.

Овчарката се върна до стопанина си.

— Долу — подсили Тъкър командата с жест. Коленичи до кучето си, но думите му бяха отправени към момчето. — Няма да те нарани. Обещавам. Той е добро куче.

И протегна ръка, приканвайки момчето да приближи.

Бааши стоеше като закован до капитан Алдън.

— Остави момчето на мира — предупреди Сейчан. — Личи му, че се страхува от кучета.

Ковалски изсумтя в знак на съгласие. Дори Джейн присви загрижено очи.

Тъкър не им обърна внимание и остана с протегната ръка.

Сейчан погледна към Грей за помощ. Той само поклати глава — спомни си показателите за съпричастност на Тъкър. Бяха много над нормата. Тъкър имаше свръхестествената възможност да прониква в душата на другия. И може би това не се отнасяше само за животни.

Алдън, който несъмнено бе свързан с детето, като че ли също споделяше разбирането на Тъкър.

— Всичко е наред, Бааши. Ако искаш…

Момчето гледаше кучето, наклонило глава на една страна, сякаш търсеше в себе си онази изгубена връзка, която имаха децата с всички мъхнати и топли неща. Накрая се отдели от крака на Алдън, като леко трепереше.

Погледът му нито за миг не се откъсваше от Каин.

— Той добро куче? — попита Бааши.

Тъкър кимна веднъж.

Бааши запристъпва напред, сякаш приближаваше ръба на бездънна пропаст.

Каин седеше нащрек, само върхът на опашката му потръпваше от вълнение. Бааши посегна към кучето. Каин проточи нос и подуши шумно.

Бааши се придвижи сантиметър напред — и това беше достатъчно.

Дълъг розов език изскочи напред и близна върховете на пръстите му. Опашката се размаха енергично.

— Харесва те — тихо рече Тъкър.

Усмивката на Бааши се появи отново — отначало колебливо, после по-уверено. Приближи достатъчно, за да докосне главата на Каин. Носът на кучето задуши ръката му.

Бааши се изкиска и каза нещо на сомалийски диалект.

— Гъдел го е — преведе Алдън.

Секунди по-късно момчето седеше на земята, рошеше козината на кучето и се мъчеше да избегне езика му. Грей ги гледаше и си спомняше вчерашната свирепа атака на Каин срещу командоса. Опита се да си представи и момчето с автомат на рамо. В известен смисъл двамата — момчето и кучето — бяха бойци и може би Тъкър беше доловил, че такъв суров живот се нужда от отдушник — невинност и игра, а също и доверие.

Алдън застана до Грей.

— Бааши се възстановява бавно. Тук работят с деца като него. Опитват се да ги рехабилитират, да ги освободят от кошмарите, които са преживели. — Погледна към момчето и кучето, а после и към Тъкър. — Имате чудесен човек в екипа си.

Грей нямаше как да не се съгласи.

Тъкър се дръпна настрана и се загледа в далечните планини. След като беше видял как се бяха представили кучкарят и кучето в Босасо, как Каин бе последвал кървавата следа на Сейчан през безбройните миризми на града, Грей се зачуди дали няма да е по-добре просто да пуснат двамата в планините, да ги оставят да открият Аманда сами и да съобщят местоположението й.

Но това можеше да отнеме дни… дни, с които дъщерята на президента вероятно не разполагаше.

Планините Кал Мадо, Сомалия

От виковете и развълнуваните гласове навън Аманд разбра, че става нещо. Чу задавеното кашляне на колко двигателя, съпроводено от резки заповеди.

Един африкански войник нахлу в палатката, каза нещо на доктор Блейк, обърна се кръгом и се втурна отново навън. Блейк прекоси палатката и изчезна зад един параван, който скриваше друго легло. Силуетът на сестрата се очертаваше зад паравана. Двамата бяха приближили глави и си говореха тихо.

Аманда напрегна слух. Ако можеше да слезе тихомълком от леглото и да подслуша, щеше да го направи. Но точно сега „потайност“ не беше сред думите, които можеха да опишат състоянието й. Желанието обаче се подклаждаше и от друга причина. Силуетът на другото легло ясно показваше, че то е заето.

Аманда нямаше представа кой е зад паравана. Ранен войник? Някой разболял се член на медицинския екип? Който и да бе, беше вкаран в палатката посред нощ, докато тя е спяла. Видя паравана на сутринта, а докторът и сестрата редовно отиваха зад него, за да се погрижат за новия си пациент.

Знаеше също, че става въпрос за жена — беше чула тих вик зад преградата, несъмнено женски. Но след това пациентката бе замлъкнала. Най-вероятно й бяха дали успокоителни.

Най-сетне Блейк отново се появи и тръгна към Аманда с някаква разпечатка в ръце. Явно забеляза безпокойството й.

— Няма защо да се тревожите, скъпа. — Той махна с ръка към суматохата отвън. — Изглежда, че някой е започнал да задава въпроси за местоположението ви. Буквално чука на вратата ни.

Думите му изпълниха Аманда с надежда и вълнението й се предаде на бебето, което ритна.

— Шшш — прошепна тя и погали корема си.

Беше пътувала с фалшиви документи и се страхуваше, че никой не знае, че именно тя е станала жертва на среднощното отвличане на Сейшелите. Избягваше да поглежда към кръста с украсата му. Знаеше истината. Отвличането не е било въпрос на лош късмет. А внимателно планирана и изпълнена акция.

„Но как… възможно ли е някой да се опитва да ме спаси?“

Надеждите й бързо бяха попарени от Блейк.

— Но ние бързо ще се справим с тях — продължи той и я погледна в очите. — Не искаме да ни прекъсват. Особено след като разполагаме с такива добри новини.

Аманда го разбра и погледна разпечатката.

— Получили сте резултатите от амниоцентезата.

Блейк прелисти няколко страници.

— Тестовете са идеални. Генетиката е стабилна. Показателите са по-добри, отколкото се надявахме. — Той се усмихна. — Скоро ще родите чудо.

Лагер на УНИЦЕФ, Сомалия

Сейчан се гушеше с Грей в една от колибите в края на болничния лагер. Ковалски и майор Джейн стояха стража отпред, за да не може никой да подслуша разговора им — а като се има предвид на колко висок глас спореха, вероятността за подобно нещо беше голяма.

— Защото да ядеш телешко е убийство! — каза Джейн. — Индуистите вярват, че бог…

— Но ако Бог не е искал да ядем крави, нямаше да направи толкова вкусни! Особено със сос за барбекю.

— Това не е аргумент. Сигурно ще изядеш и собствената си обувка, ако я полееш със сос за барбекю. Така де, виж си задника.

— Какво му е?

— Виждала съм крави с по-малки задници.

Последва пръскане на слюнки.

— Стига си ми зяпала дирника!

Тъкър се загледа към вратата.

— На това му се вика висша дипломация — промърмори той. — Приятелят ти определено знае как се изглаждат отношения.

Тъкър беше включен в срещата в колибата — но не защото се нуждаеха от способностите му, а заради кльощавата черна ръка около врата на кучето му. Бааши направо се беше влюбил в Каин и онова, което бе започнало като ужас, сега изглеждаше като извор на сила.

— Не, отново ви казва — повтори момчето. — Не чул никой да говори за бяла жена в планини. Не тук. Изобщо.

На пръстения под беше разстлана карта.

Капитан Алдън беше клекнал от другата й страна, до момчето.

— Добре, Бааши. — Той се облегна назад и въздъхна. — Съжалявам, командир. Може да съм ви отклонил на километри от пътя ви напразно. Вестта може изобщо да не е стигала дотук.

Грей се взираше в картата.

— Беше си риск — призна той.

Сейчан долови характерното „щрак“ в гласа на Грей. Не виждаше очите му, но можеше да си представи как зъбчатите колелца се въртят. Все още нямаше намерение да се отказва.

И това не се отнасяше само за него.

— Мога пак да изляза — предложи Бааши. — Да обиколя лагера. Да задавам въпроси. А не само да слушам.

— Не — рязко рече Сейчан. Категоричният й тон изненада и самата нея.

Грей обаче я подкрепи.

— Сейчан е права. Едно е просто да подслушва и да съобщава какво е чул. Започне ли да задава въпроси, ще попадне на мушката на противника. Да не забравяме какво се случи с Амур Махди в Босасо.

— И рискът не е само за момчето — започна Сейчан. — Има и повече.

Грей я изгледа загрижено. Явно беше усетил напрежението й. Тя леко поклати глава — не искаше да продължи, нямаше си доверие. Момчето вече беше използвано и малтретирано като дете войник. Нима те постъпваха по различен начин, като го превръщаха в шпионин? Достатъчно лошо бе, че от СРП го използваха като информатор.

Сейчан се загледа в ръцете си и видя, че е сплела пръсти. Знаеше колко лесно е да поквариш подобна невинност и да я използваш за долните си цели. Та силните прекършваха слабите, превръщаха децата в чудовища, правеха от тях войници или разузнавачи, дори ги пускаха пред напредващата войска като живи детектори на мини.

Раздели ръцете си. Пръстите й намериха сребърния дракон на шията. Знаеше защо положението на момчето я беше засегнало толкова дълбоко, така лично. Осъзнаването я изпълни едновременно с гняв и срам.

Почти не помнеше детството си във Виетнам. Само отделни моменти, в които баща й не фигурираше. И й се искаше да може да забрави онова, което помнеше за майка си — как я бяха изтръгнали от обятията й, как мъже в униформи я извлякоха през вратата, пищяща и с окървавено лице. След това Сейчан беше израснала в мизерни сиропиталища в Югоизточна Азия, повечето време полумъртва от глад, а през останалото малтретирана — докато не се озова на улицата. Именно там, когато бе малко по-голяма от Бааши, Гилдията я откри и вербува. През следващата една година я бяха лишили не само от малкото останало детско, но до голяма степен и от човешкото в нея. Накрая остана само един убиец.

„Аз бях това момче — помисли си тя. — Тормозена измъчвана, превърната в роб“.

Но също така знаеше, че между нея и него има една важна разлика. Припомни си как Бааши си играеше безгрижно и щастливо с кучето. За разлика от нея той бе все още млад и достатъчно податлив, за да възвърне човешкия си облик.

Пръстите й се откъснаха от дракона, споменът за майка й се разтвори в тих шепот в нощта и нежни целувки по бузата — но дори тогава имаше сълзи, сякаш майка й беше знаела, че ще изгуби детето си.

От спомена изведнъж я осени нова мисъл.

— Тя е и майка — каза Сейчан, привличайки вниманието на Грей. — Дъщерята на президента…

Очите му се присвиха — и после се разшириха, когато разбра. Пръстите му намериха нейните и той стисна благодарно ръката й, но после не я пусна.

Тя сведе поглед. Искаше й се да почувства нещо повече, но в момента усещаше единствено загуба — загубата на детството си, на майка си, дори на Грей. Как можеше да иска повече от сърцето му, когато не беше сигурна какво е останало в нейното собствено?

— Тук Аманда ще се откроява не само защото е бяла — обясни Грей на останалите. — А и защото е бременна.

Алдън кимна.

— Рядко се случва да отвлекат жена в подобно положение. Някой може да е забелязал.

— И да се е разприказвал, ако имаме късмет. — Грей се обърна към Бааши. — Да си чувал нещо за бременна жена, която карат към планините наоколо? За жена с голям корем?

Грей подчерта думите си с жест.

Бааши сви замислено устни и остана мълчалив за известно време, после бавно отпусна рамене.

— Не. Не чувал нищо за жена с голям корем и пирати.

Сейчан загледа внимателно момчето. Взираше се прекалено съсредоточено в картата, правеше се на разсеяно. Дори престана да прегръща Каин през врата.

— Той знае нещо — рече тя. Тъкър не беше единственият, способен да долови скрити емоции.

Особено емоциите на момчето.

„Аз бях това момче“.

— Не би ме излъгал — каза Алдън.

— Той не лъже — ядосано се съгласи Сейчан. — Ние просто не задаваме правилните въпроси.

Бааши я погледна. В очите му се четеше страх — и съпротива.

„Колко пъти същите тези емоции са се сблъскваха вътре в мен?“

Тъкър седна до момчето.

— Всичко е наред, Бааши. Каин и аз няма да позволим на никого да ти стори нещо лошо.

Последва неуловим жест — движение на пръсти, показалец, насочен към скута на момчето. Бааши не забеляза, но Каин се подчини. Кучето се присламчи положи муцуна на коляното му.

Момчето постави длан върху раменете му, сякаш да почерпи сила.

— Можеш да ни кажеш — тихо рече Алдън. — Никой не ти се сърди.

Бааши го погледна стеснително, сякаш гледа баща си.

— Аз не лъже. Не чувал приказки за жена с голям корем.

— Не съм и помислял, че си чувал, момчето ми. Какво те плаши? Какво се страхуваш да ни разкажеш?

Бааши най-сетне се пречупи.

— Чувал други истории. За човек демон в планините. Направил място като това. — Момчето обгърна с жест всичко около себе си.

— Като тази болница.

Бааши кимна.

— Но само за големите кореми на жените.

— Значи се грижи за бременни жени? — попита Алдън повтаряйки пантомимата на Грей с издутия корем.

— Да, но казват лоши неща. Майки отиват там. И не се връщат. Много лошо място.

Тъкър потупа момчето по рамото.

— Справи се чудесно, Бааши.

Момчето не вдигна глава, не показваше признаци на облекчение.

Грей отново погледна картата.

— В историите казва ли се къде в планините работи този доктор?

— Да — отвърна Бааши, но не погледна към картата.

— Можеш ли да покажеш на Каин? — попита Тъкър. Момчето погледна войника и кучето, след което бавно кимна.

— Аз покаже. Но мястото е лошо.

Тъкмо посягаше към картата, когато Ковалски нахълта в колибата.

— Приближава хеликоптер.

Новината не впечатли особено Алдън.

— Тук непрекъснато пристигат хеликоптери. Може да е пациент, материали или…

Майор Джейн изблъска Ковалски и също се втурна вътре.

— Стрелят! Залегнете!

Грей свали Сейчан на пода. Тъкър и Алдън прикриха момчето с телата си. Бааши се вкопчи в Каин.

Разнесе се пронизителен вой, последван от силна експлозия, който разтърси колибата от пода до покрива. Джейн се върна при вратата.

Последва нов писък на ракета.

Джейн скочи обратно назад с още по-лоши новини.

— Тази лети право към нас!

11.

2 юли, 05,04 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър се събуди от звъна на телефона — засилващо се кресчендо възходящи тонове, от които сърцето му заблъска бясно в гърдите. Лежеше до Лиза, голите им тела бяха преплетени, ръката му беше отпусната върху извивката на гърба й.

Тя се надигна заедно с него. Годините работа на повикване в болницата я бяха научили да се буди за миг. Чаршафът падна от гърдите й; очите й блестяха в мрака преди зазоряване. Тя също познаваше тази мелодия, избрана за крайно спешни ситуации.

Пейнтър грабна мобилния си от нощното шкафче.

— Директоре, имаме проблем.

Беше Кат Брайънт, обаждаше се от централата на Сигма. Пейнтър погледна часовника. Беше едва пет сутринта.

Когато си тръгна снощи с Лиза, Кат още беше в бункера, осигуряваше логистиката за мисията на Грей и координираше различните разузнавателни звена. Беше ли се прибирала изобщо у дома?

— Какво се е случило? — попита той.

— Има сигнал за помощ от онзи лагер на УНИЦЕФ в Сомалия, към който отиваше Грей. Съобщава се за ракетен обстрел. Някаква атака.

— Разполагаме ли с картина?

— Още не. Вече работя с НРС. Опитах се да се свържа с Грей, но засега няма отговор.

„Сигурно е малко зает“.

— Ами подкреплението? Имаме тюлени, които чакат в готовност в съседно Джибути.

— Мога да ги вдигна по тревога, но ще им трябват между четирийсет и петдесет минути, за да стигнат лагера във вътрешността.

Пейнтър затвори очи и трескаво запрехвърля наум различните параметри и сценарии. Ако вдигнеха по тревога тюлените, това можеше да застраши цялата мисия и щеше да разкрие преждевременно коза им. Шести екип беше разположен там с конкретната задача евакуира дъщерята на президента, а не да си играе миротворци от ООН.

— Имаме ли представа кой е нападателят? — попита Пейнтър.

— Лагерът е бил нападан двукратно през последните деветдесет дни. И двата пъти заради лекарства. И преди два месеца един от лекарите бил отвлечен от местен главатар. Възможно е тази атака да няма нищо общо с Грей или издирването на Аманда.

Пейнтър не вярваше в това. Представи си убийството на Амур Махди. Противникът сякаш знаеше всеки техен ход. Покрай всички разузнавателни агенции, заети с мисията — а сега и с намесата на англичаните от СРП — отнякъде изтичаше информация.

Пейнтър имаше доверие в собствената си организация, но в тази международна кухня се бяха събрали прекалено много готвачи — без да се брои президентската фамилия. Изтичането можеше да е отвсякъде.

Налагаше се да вземе трудно решение. Не биваше да действа хаотично. Трябваше да запази екипа тюлени и готовността му за евентуална бърза евакуация.

— Директоре? — попита Кат.

Гласът му беше твърд.

— Осигури ми колкото може по-бързо картина от мястото, но засега Грей ще трябва да се оправя сам.

Кратка пауза, последвана от:

— Разбрано.

Лиза бе пъхнала ръка в неговата. Не каза нито дума, предлагаше само топлината си.

— Да отложа ли мисията в Южна Каролина? — попита Кат.

Пейнтър си спомни планираното разследване в клиниката, където бе станало оплождането на Аманда. Не можеше да се освободи от чувството, че внезапното й бягство на Сейшелите е свързано по някакъв начин с детето. Първо убийството на Амур, а сега и тази атака срещу болничния лагер… някой явно бе твърдо решен Аманда никога да не бъде открита.

— Не — каза той, поглеждайки към Лиза. — Още сега тръгваме към централата. Искам и двете да се качите на първия самолет до Чарлстън.

Последва малко по-дълга пауза. Пейнтър започна да се чуди дали връзката не е прекъснала, но накрая Кат, отново се обади:

— Директоре, получих няколко снимки на лагера. От френски метеорологичен сателит. Не са най-добрите, но въпреки това ги пращам на телефона.

Пейнтър свали устройството от ухото си, превключи на спикърфон и изчака картината да изпълни малкия екран. Ужасът на ситуацията в Сомалия се разкриваше ред след ред.

Беше снимка от голяма височина. Различаваха се малко детайли, особено в гъстия пушек, скриващ по-голямата част от лагера. Мънички точки означаваха хора и коли, опитващи се да се спасят от атаката. Над хаоса се рееше размазаното очертание на хеликоптер, подобно на хищна птица, чакаща да покоси слабите.

— Снимката пристигна ли? — попита тънкият глас на Кат от високоговорителя.

— Да.

Лиза надникна над рамото му и закри уста с ръка.

Пейнтър се опита да се придържа към първоначалния план. Беше по-лесно да изостави екипа на Грей в опасна ситуация, когато не я виждаше с очите си. Но колкото и коравосърдечно да бе, той знаеше, че решението му е правилно.

Даде още няколко нареждания, прекъсна връзката и остави телефона. Загледа се в мрака.

Някой отчаяно искаше да попречи Аманда да бъде намерена.

Но кой?

Планините Кал Мадо, Сомалия

Доктор Едуард Блейк притискаше слушалките към ухото си. Стоеше в свързочната палатка, пълна с апаратура и окичена със сателитни чинии. Денят беше горещ и на челото му бе избила пот.

Но той знаеше, че тази пот не се дължи единствено на жегата.

Дори държеше бялата си шапка за сафари в другата си ръка — но не защото бе вътре, а заради онзи от другата страна на линията. Малцина си позволяваха да го заплашват. Беше израснал в аристократично семейство в Лийдс и в рода му имаше графове и херцози, всички далечни роднини на кралската фамилия. Прочути личности от миналото и настоящето бяха посещавали приемите в дома им, като се започне от генерал Джордж Патън и се стигне до хора на изкуството, удостоени от кралицата с рицарско звание. В Оксфорд съквартирантът му беше син на милиардер, принц от Саудитска Арабия — смъртоносен човек, който по-късно бе застанал начело на група ислямски фундаменталисти, преди да го заловят и обесят.

Но нищо от това не го беше впечатлявало толкова, колкото случващото се сега.

Пръстите на Едуард се стегнаха около слушалките.

Гласът от другата страна беше минал през компютърни филтри, които скриваха самоличността на събеседника. Едуард нямаше представа с кого разговаря, но беше наясно със силата зад маскирания глас. В известен смисъл беше уместно, че гласът е компютъризиран, защото той знаеше, че разговаря с огромна машина, която бе работила векове наред, унищожавайки всичко по пътя си и прекроявайки хаоса за собствените си цели.

А Едуард искаше да е нещо повече от колелце в тази огромна машина; възнамеряваше да я управлява. Беше извадил късмет, че Аманда се бе появила на прага му — неговата клиника за събиране на яйца, една от многото в района, бе избрана за решаването на този проблем — но сега трябваше да използва уменията си, за да превърне късмета във възможност за изкачване по стълбицата.

А за целта му трябваше успех.

— Вземаме мерки за решаването на проблема — обеща Едуард. — Американците никога няма да стигнат навреме планината.

— А плодът? — попита гласът.

— Имаме стабилна ДНК. Както се надявахме.

Попи потта от челото с опакото на ръкава си. Поне това беше добра новина. Можеха да продължат по план — вярно, с известно закъснение, но все още не всичко беше изгубено.

— Колкото до другия въпрос, мога да извърша секцио веднага — продължи той. — Всичко е подготвено.

— Много добре. — Макар гласът да бе равен и безизразен, Едуард си представи задоволството зад бездушните думи.

— А какво ще правим с майката? — попита Едуард. Подозираше, че въпросът е деликатен.

В отговора нямаше нито капка колебание.

— Тя вече не ни е необходима. Смъртта и ще послужи за една по-важна цел.

— Разбрано.

Гласът продължи с детайли за подготовката и процедурите оттук нататък. Накрая бе дадена още една инструкция относно майката.

— Изгорете тялото й. Трябва да бъде неразпознаваемо.

Потта по гърба му изведнъж стана студена. Чистата безсърдечност едновременно го ужасяваше и възбуждаше. Какво беше да се движиш из този свят с подобно; пълно безразличие към смъртността, да се интересуваш единствено от целта си?

Разговорът най-сетне приключи.

Потънал в мисли, той излезе навън, прекоси озарената от слънцето поляна на лагера и изкачи стъпалата към импровизираната медицинска палатка. Направи всичко по силите си да сложи мантията на същото безразличие, докато прекрачваше прага и оставяше вратата да се затвори зад него.

Петра вдигна глава, отметна русата си коса назад и го погледна открито и въпросително.

Едуард погледна покрай нея към болничното легло в дъното. Аманда се взираше в него. Явно не бе успял да надене добре студената мантия и на лицето му се беше изписало нещо. Пациентката сви крака в инстинктивен опит да защити детето си.

„Точно сега не детето ти се нуждае от защита…“

Едуард се обърна към Петра.

— Пригответе всичко. Ще го направим сега.

12.

2 юли, 12,15 ч.

Лагер на УНИЦЕФ, Сомалия

Последният взрив още кънтеше в главата му, когато Тъкър изправи зашеметеното момче на крака. Каин се отърси от праха и сламата от покрива. Въздухът бе изпълнен с пушек и пясък. Вонеше на изгоряло месо и възпламенено гориво.

Ракетата беше паднала до колибата, разбивайки ъгъла на кирпичената постройка. На няколко метра от тях се бе образувал голям черен кратер. По края му се търкаляха тела като захвърлени парцалени кукли.

Тъкър установи, че се задъхва. В ума му преминаваха образи от други престрелки в Афганистан. Скри лицето на момчето в гърдите си — не искаше то да вижда касапницата. Макар и оглушен, знаеше, че детето плаче от ужас, долавяше хлиповете му.

Капитан Алдън изстена и се претърколи по гръб. Половината му лице беше в кръв, но като че ли само от одраскване. Вероятно го беше улучило парче кирпич.

— Махни го оттук! — извика Алдън и махна немощно към вратата.

Другите също се надигнаха в пушека и започнаха да се отърсват. Всички имаха драскотини и синини. Грей се запрепъва напред със Сейчан.

Ковалски помогна на майор Джейн да се изправи. Тя леко се олюля, но запази равновесие.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя се освободи от него, залитна настрани и отново се вкопчи в ръката му.

— Май не.

После индийката видя капитана си и се опита да стигне до него. На лицето й се изписа загриженост. Алдън й махна.

— Излез с тях, Джейн. Помогни им да се отдалечат.

— А вие? — Грей грабна картата от пода и я подаде на Бааши. Момчето още не им беше показало мястото на тайния медицински лагер в планината, за който се носеха зловещи слухове. Макар и пораздрусан, командирът не беше забравил целта на мисията. — Капитане, имате нужда от медицинска помощ.

Алдън се ухили през кръвта и мръсотията.

— В такъв случай едва ли мога да мечтая за по-добро място, нали така, командир? — Изправи се с мъка на крака. — Освен това разполагам с двама души. Няма да ги оставя, докато не съм сигурен, че са в безопасност.

„Или мъртви“ — помисли си Тъкър.

Сякаш за да подчертае мрачната му мисъл, друга ракета се взриви навътре в лагера. Каин трепна и се сниши.

Грей стисна капитана за ръката.

— Сам с нищо няма да помогнете на хората си — каза той и помъкна англичанина към вратата. — Елате с мен.

Алдън изглеждаше готов да спори, но майор Джейн подкрепи Грей.

— Командир Пиърс е прав, сър.

— Хайде да оставим споровете за по-късно! — извика Ковалски от вратата. — Хеликоптерът отново се насочва насам!

— Вън! Веднага! — нареди Грей.

Капитанът го последва с неохота. Заобиколиха колибата и тръгнаха между паркираните превозни средства.

Тъкър позна накъде ги води командирът. Той би сторил същото — щеше да използва всеки ресурс, за да оцелее.

Грей ги поведе направо към малкия бял танк с емблемата на ООН. Бронираната кола все още стоеше на същото място, където я беше видял преди. Миротворецът се беше качил в кулата и седеше зад картечницата. Дулото на оръжието димеше от стрелбата, но в момента хеликоптерът беше извън обхват от другата страна на лагера, макар че скоро щеше да се върне насам.

— Чудесна мишена си, войнико! — извика му Грей, докато шепа цивилни бягаха към тях. — Размърдай машината, помогни за защитата на лагера!

Тъмнокожият мъж с каска на главата беше млад, като че ли нямаше дори двайсет. В думите му се долавяше страх.

— Сам съм! — извика той с френски акцент. — Не мога едновременно да стрелям и да карам, мосю.

Грей се обърна към Алдън:

— Ето как можете да помогнете по най-добрия начин на хората си. Подкарайте танка. Привлечете вниманието на хеликоптера към вас и свалете кучия син.

Алдън го разбра.

— Ще направя всичко възможно, за да прикрия измъкването ви. — Капитанът посочи към две пустинни бъгита на петдесетина метра от тях. — И да нямат ключове, лесно ще ги подкарате. Просто пъхнете нещо остро в контакта и завъртете.

Следващите му думи бяха към подчинената му:

— Остани с тях, Джейн. Помогни им да се измъкнат, а аз ще видя какво мога да направя оттук.

Индийката изглеждаше вбесена, но знаеше как да приема заповеди и само кимна.

Грей стисна ръката на Алдън.

— И да се пазите.

— Вие също. — Капитанът спря само колкото да прегърне бързо Бааши. — Прави каквото ти казват!

— Аз… добре, господин Тревър.

Капитанът кимна и се качи в бронираната кола.

Грей поведе бързо останалите, като им нареди да си сложат слушалките.

Бъгитата пред тях бяха на практика двигатели, закрепени за рамката с колелата и с добавени седалки. Нямаше никакви прозорци, брони или врати. Тъкър обаче си беше играл с подобни машини сред дюните при Кемп Пендълтън. Преимуществото им беше в ниския център на тежестта и високите гуми, които бяха идеални за каране по пясък и преодоляване на препятствия.

Ковалски явно също имаше опит с тях и потърка доволно длани в панталоните си, когато стигнаха колите.

— Коя е за мен?

Зад тях затрещя картечница. Всички се втурнаха напред и се разделиха в движение. Грей и Сейчан се качиха в по-малката двуместна машина, а останалите се натовариха в четириместната, която имаше и пейка отзад.

Джейн стигна първа до мястото на шофьора, но Ковалски нямаше намерение да отстъпва.

— Аз ще карам! — извика той.

— Виж какво, момченце, имам сума ти часове тактическо…

— А аз пък нямам мозъчно сътресение. Така че мърдай, сестро!

Тя го изгледа така, сякаш й идеше да му отхапе главата, но наистина все още се олюляваше. Накрая отстъпи и му предостави шофьорското място. Той откри, че в контакта вече е пъхната отвертка, играеща ролята на ключ. Съдейки по рева наблизо, Грей също не бе имал проблеми със запалването.

Джейн седна отпред до шофьора, оставяйки малката пейка на Тъкър и момчето. Каин се сви запъхтян между тях. От възбудата малко се беше разлигавил.

— Дръжте се! — извика Ковалски и се ухили до уши.

Бъгито подскочи и се понесе напред като ужилен от стършел кон — точно когато оглушителна експлозия вдигна във въздуха един камион наблизо.

Отново ракета.

Тъкър се обърна. Хеликоптерът се появи над лагера и се насочи към тях. Тежката картечница М230, монтирана под кабината, затрещя и фонтанчетата пясък започнаха да ги настигат бързо.

Но те не бяха беззащитни.

Бронираният „Ферет“, пъргав на големите си гуми досущ като животното, на което бе кръстен4, изскочи пъргаво зад тях и пресече пътя на атакуващия хеликоптер. Картечницата на кулата му затрака, насочена към птичката в небето.

В кулата седеше капитан Алдън, полускрит от пушек и прахоляк. Малкият танк рязко зави и се оказа лице в лице с нападателя. Куршуми улучиха предното стъкло на хеликоптера. Пилотът изпадна в паника и машината се стрелна настрани.

Бронираната кола обърна и се понесе напред между паркираните превозни средства. Хеликоптерът се завъртя във въздуха и пое след нея, подобно на ястреб, подгонил заек — или по-точно пор.

Тъкър се обърна напред точно когато Ковалски стигна един пясъчен хребет и бъгито полетя във въздуха. Шофьорът изрева ликуващо. Тъкър и Бааши полетяха нагоре и блъснаха глави в алуминиевото подобие на покрив над задната седалка. Тъкър успя като по чудо да хване кожената каишка на Каин, докато падаха обратно на местата си.

Кучето изръмжа гневно, готово да ухапе някого.

Тъкър не можеше да го вини. Изгледа кръвнишки късо подстригания тил на Ковалски. Изведнъж му се прииска да бяха останали при ракетите и картечниците. Там щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото на задната седалка.

Нищо чудно, че Грей бе избягал с другото бъги.

Явно не беше глупак.

Може би планът не беше чак толкова умен.

Бъгито на Грей поднесе странично по стръмния склон, коварно хлъзгав от песъчинките и чакъла. Помете някакви храсти в подножието и си проби път през тях.

Сейчан се сниши, когато тръни и изпочупени клони полетяха през откритата клетка.

След като излязоха от храстите, тя му извика:

— Карай към черния път, който видяхме от въздуха!

— Точно това се опитвам!

Първоначално бе тръгнал през пустошта, защото бе сметнал, че пътят е прекалено очевиден избор, ако хеликоптерът реши да ги преследва. Вече беше забелязал други коли, камиони и дори камили, бягащи по пътя, подгонени в същата посока от атаката. Не искаше да попадне в задръстване, особено по време на престрелка.

Най-напред планът му беше да се отдалечи колкото може повече, след което да излезе на пътя. Хълмистият терен обаче се оказа по-тежък, отколкото изглеждаше — скалисти хълмчета, неочаквани дерета, гъсти храсти и групи дървета. Напред положението изглеждаше още по-лошо, когато теренът започваше да се изкачва към планините.

Рискован или не, пътят им трябваше да е по-безопасен от този.

С тази мисъл Грей подкара бъгито нагоре по следващия хълм, за да може да се ориентира. В огледалото видя, че Ковалски го следва. А на хоризонта зад тях се издигаше зловеща колона мазен черен пушек.

„Да се надяваме, че е от хеликоптера“.

— Натам! — посочи Сейчан.

Грей насочи вниманието си напред. Пътят се намираше на около четиристотин метра от тях и приличаше по-скоро на пресъхнало речно корито, което изчезваше между хълмовете и рехавата гора в подножието.

Ковалски спря с поднасяне до тях.

Грей докосна микрофона на гърлото си, докато насочваше бъгито надолу по склона.

— Ковалски, връщаме се към пътя. Там ще се движим по-бързо.

— Жалко — отвърна партньорът му в слушалката. — Тъкмо започна да става весело.

Ако се съдеше по побелелите кокалчета на пътниците му, вкопчили се в металната рамка, те едва ли биха описали изживяването така въодушевено.

Макар да бяха направени за въртене, скокове и резки завои — все необходими умения за справяне с тежкия терен, да се возиш в пустинно бъги бе все едно да възседнеш пневматичен чук. И последните четиристотин метра до пътя не бяха много милостиви към бъбреците им.

Накрая Грей се озова на чакъла, който след дивото препускане през пустошта му се стори гладък като току-що асфалтирана магистрала.

Понесе се с благодарност по пътя, който се изкачваше на серпентини по планинския склон. През следващия час поддържаха високо темпо, като от време на време задминаваха бавно движещи се камиони.

С навлизането в планината гората постепенно ставаше по-гъста и по-висока. На един остър завой Грей едва не се блъсна челно в камила. Създанието отскочи с недоволен рев настрани. Грей забеляза празното седло и багажа, завързан за него.

Обезпокоен, той натисна спирачката.

Ковалски излетя на завоя с рев и скърцане. Едва не ги блъсна отзад, но успя да спре навреме.

Грей изключи мотора и направи знак на партньора си да стори същото.

Напрегна слух — и чу далечно бум-бум-бум.

Карабина.

Спомни си празното седло.

— Засада — каза той.

Сейчан го разбра моментално.

— Някой е блокирал пътя пред нас. Правят прочистване след хеликоптера.

Грей кимна. Бегълците, опитващи се да се спасят в планината, биваха застреляни на пътя. Но една друга увереност накара стомаха му да се свие на топка. Мисълта го тормозеше още от първата изстреляна ракета. Беше се надявал, че въздушната атака е дело на някакви местни бунтовници или главатари. Лекарствата и медицинските материали бяха ценни като злато тук, особено в разкъсвания от размирици Юг. Но тази засада на пътя в планините премахваше всички колебания.

Всичко това беше заради Аманда Гант-Бенет.

И нещо по-лошо…

— Подобен ход е прекалено дързък за пирати — каза той. — Първо въздушна атака, а сега и блокада на пътя. Вече не се опитват да прикрият действията си, а вадят големите оръжия и се сражават до последно.

— Накъде биеш? — попита Сейчан.

— Това не е отбрана. А край на играта. — Той се обърна към нея. — Не биха действали толкова открито и безсрамно, освен ако вече не виждат смисъл да пазят в тайна местоположението си в планините.

По очите на Сейчан беше ясно, че е разбрала какво иска да каже.

— Или вече са преместили Аманда… — започна тя.

— … Или тя е мъртва — довърши Грей.

Аманда напъна кожените ремъци, които я държаха прикована към леглото. Преди няколко минути й бяха сложили система на дясната ръка и й направиха инжекция, от която умът й се замъгляваше. Бавно капеше физиологичен разтвор.

Искаше да изпадне в паника, но не можеше.

Спокойствието й се дължеше не толкова на упойката, колкото на равномерното писукане на монитора, следящ сърдечния ритъм на плода. Сестрата беше сложила колан с датчици на корема й, които бяха свързани безжично с апаратурата до леглото.

„Бебето ми е добре… бебето ми е добре…“

Това беше мантрата, която не й позволяваше да изгуби разсъдък.

Особено покрай цялата суматоха в палатката. Влизаха и излизаха хора в сини облекла, които се суетяха зад паравана. Войници изнасяха оборудване под надзора на доктор Блейк.

Някакво движение отстрани я накара да се обърне. Петра мъкнеше преносим анестезиологичен апарат към леглото й.

При вида на прозрачната маска с маркучи Аманда отново напъна ремъците, но вече се чувстваше ужасно слаба.

Доктор Блейк приближи и докосна китката й. Вдигна спринцовка, пълна с млечнобяла течност.

— Спокойно. Няма да позволим нищо лошо да се случи на бебето ви.

Аманда не можеше да го спре и той вкара иглата на спринцовката в системата и бавно натисна буталото.

Петра приближи маската към лицето й.

Аманда извърна глава настрани. Точно тогава един от медицинския екип избута паравана настрани. Най-сетне тя видя с кого беше делила палатката, кой лежеше на другото легло.

Изпълни я ужас.

Изкрещя, когато Петра сграбчи главата й и насила сложи маската върху устата и носа й.

— Спокойно, спокойно, всичко ще свърши за секунди — обеща й Блейк. — Три, две…

Мракът се сгъсти около нея, стеснявайки полезрението й до точка.

— … Едно…

После и точката изчезна.

13.

2 юли, 13,55 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Грей крачеше покрай пътя. Слънцето бе напекло безмилостно чакъла и над него трептеше мираж. Грей и останалите се стараеха да останат под сянката на дърветата. Гората бе изпълнена с песента на цикади и, пойни птици. Нагоре по склона ги примамваха зелени: дървета, обвити в мъгла, като че ли приближаваха някакво райско кътче. Сякаш за да подсили впечатлението, лекият ветрец донасяше от време на време аромата на див жасмин.

Грей държеше сателитния телефон и обмисляше рисковете от установяването на шифрована връзка с централата на Сигма. Съдейки по атаките в Босасо и тук, явно към неприятеля изтичаше информация.

А точно сега екипът му имаше малко преимущество.

„Никой не знае, че още сме живи“.

Той искаше преимуществото да се запази. Пък и каква полза, ако се свърже със Сигма? Каква поддръжка можеха да му предложат? Търсенето на адекватен отговор щеше да издаде, че са живи и къде се намират. Не можеха да задействат дори тюлените, които очакваха сигнал в съседно Джибути. Екипът трябваше да се намеси и да се изтегли за съвсем кратко време. Хората на Грей имаха за задача да установят преди това местоположението на дъщерята на президента.

Ако се опиташе да се обади в Щатите и похитителите й научеха, че екипът му наближава позицията им, противникът щеше да бъде принуден да действа по-грубо и можеше да я убие на място.

Ясно беше какво трябва да прави. Пъхна телефона обратно в раницата си.

„Трябва да се оправяме сами, докато не я открием“.

След като взе решение, махна на Сейчан да дойде при него. Тя приближи заедно с Бааши, беше поставила ръка на рамото му. Грей забеляза колко покровителствено се държи Сейчан с момчето. Никога не я беше виждал да установява толкова бързо връзка с някого.

Той приклекна пред Бааши.

— Можеш ли да ни покажеш на картата къде е скрита другата болница? Онази с лошия доктор?

Момчето заби поглед в пръстите на краката си и поклати глава.

— Не може.

Изглеждаше уплашено. Стрелбата вероятно беше събудила спомени за други престрелки, в които бе попадало като дете войник. Каин вероятно можеше да помогне и да го успокои, но Тъкър беше клекнал с кучето си в края на гората и му слагаше бронежилетка. Двамата се готвеха за разузнавателна мисия, за да огледат мястото на засадата и да преценят силите на противника, разположен между тях и планините.

Ковалски и майор Джейн от СРП пък се бяха върнали до последния завой, блокираха пътя с двете бъгита и връщаха превозните средства, опитващи се да продължат към планините. Джейн говореше достатъчно добре местните диалекти, за да убеди хората да изберат друг маршрут, макар Грей да подозираше, че пистолетът на жената и пушката на Ковалски играеха основна роля в убеждаването.

Грей трябваше да признае, че британският майор е ценен кадър, и ако се съдеше по начина, по който се оправяше с Ковалски, явно беше отличен войник.

А това щеше да им е нужно в най-близко бъдеще.

Грей насочи вниманието си наред. Най-добрият шанс за малкия екип бе да се промъкне незабелязано покрай противника. Не разполагаха с достатъчно сили за фронтална атака.

След блокадата обаче трябваше да са наясно накъде да продължат — при това колкото се може по-бързо. Часовникът тиктакаше безмилостно за Аманда. Сигурен беше.

Наведе се към Бааши и накара тъмните му очи отново да го погледнат.

— Няма да позволим на никого да те нарани, обещавам.

Физиономията на момчето се скова обидено.

— Аз не страхува.

— Разбира се, че не се страхуваш. Знам, че капитан Алдън много се гордее с теб. Така че защо не ми покажеш на картата къде се намира тайният лагер?

Бааши оклюма и призна причината, поради която не му се говореше.

— Нямам картата.

Грей скри шока си. Не искаше да подплашва момчето. Беше дал на Бааши топографската карта още в колибата, за да може да я разгледа.

— Къде се е дянала?

Бааши като че ли беше готов да се разплаче. Той махна в посоката, от която бяха дошли.

— Не у мен. Изхвърчала.

Грей разбра, че момчето явно я е изгубило при дивото каране из пустошта.

— Вината не е негова — рече Сейчан. — Ако друсането се беше засилило още мъничко, и аз щях да изгубя някоя пломба.

Права беше и Грей знаеше кой е истинският виновник. Не беше помислил, когато бе поверил картата на момчето. Бааши изглеждаше толкова голям за възрастта си; суровият живот го бе накарал да порасне преждевременно. Но Грей знаеше също, че това не е първата му грешка от началото на тази мисия.

Суровият проблясък в ледените очи на Сейчан показваше, че грешките му не са останали незабелязани.

— Но аз покаже — каза Бааши и лицето му се поразведри. Той смушка с палец кокалестите си гърди. — Няма карта, но аз карта. Ще ви заведе там.

Сейчан изгледа решително Грей.

— Не можем да излагаме момчето на такава опасност. То дори не знае какво ни чака напред.

Грей кимна и погледна към Тъкър и Каин.

— Ще изчакаме да видим какво ще открият те. Ще продължим само ако има безопасен начин да заобиколим засадата.

Тъкър клекна пред Каин. Посочи гората и докосна с пръст устните си. Стигнеха ли до нея, трябваше да станат абсолютно невидими.

Разроши козината на врата на Каин и го погледна в очите.

— Кой е добро момче?

Кучето допря нос в неговия.

„Точно така — ти“.

Тъкър чувстваше погледите на останалите. Не му пукаше, че изразява привързаността си пред тях.

— Да тръгваме — каза той и вдигна пет пръста, с което нареждаше на Каин да върви пет метра пред него.

Двамата поеха към по-плътните сенки на гората. Каин изчезна от поглед, без да раздвижи и едно листо. Тъкър го следваше, като стъпваше внимателно, оставяйки кучето да бъде като продължение на сетивата му.

В слушалката чуваше тихото дишане на Каин наред с песента на птиците и скърцането на клони. Следеше с едно око екрана на телефона, по който получаваше представа за терена отпред, какъвто го виждаше кучето.

Двамата бавно, но сигурно вървяха през гората успоредно на пътя.

Камерата за нощно виждане на Каин пропъждаше сенките и гарантираше, че няма да се натъкнат на постове в гората. Тъкър обаче се доверяваше не толкова на оборудването, колкото на носа на партньора си.

Когато Каин забавяше крачка, Тъкър правеше същото. Когато кучето заобикаляше, човекът повтаряше маневрата. Макар и на няколко метра един от друг, двамата се движеха в синхрон, подобно на балетисти.

През цялото време Тъкър тихо даваше команди на Каин, за да следва приблизително пътя.

— Бавно — каза той на партньора си. — Пълзи. Наляво.

Картината от камерата се сниши; отново приближаваха пътя.

Дърветата започнаха да оредяват.

Отпред се появиха три джипа „Ленд Роувър“, препречващи пътя точно там, където беше изсечен направо в един стръмен хребет. Пред джиповете крачеха войници; други седяха в каросериите. Трети пък преобръщаха коли или влачеха трупове, оставящи кървави дири след себе си.

Всички бяха в черни бронежилетки и шлемове и въоръжени с щурмови карабини.

Досущ като екипа, който беше убил Амур Махди.

Тъкър преброи най-малко петнайсет неприятели.

— Долу — нареди той на Каин. — На място.

Докосна микрофона на гърлото си и се свърза с Грей.

— Командире, виждаш ли това?

— Да. Няма да можем да минем през тази тълпа без сериозна престрелка. Можеш ли да намериш някакъв заобиколен маршрут?

— Ще опитам.

Остави Каин на поста му край пътя, за да пази гърба му. Докато идваха насам, беше чул ромон на вода от микрофона на кучето. Запълзя бавно назад през гората, като се оглеждаше за източника на шума. Не след дълго откри поточе, минаващо по едно песъчливо дере.

Беше широко само една стъпка и дълбоко няколко сантиметра — последен остатък от дъждовния сезон, толкова немощен, че никога не би могъл да стигне до сухите равнини.

Въпреки това потопи пръст в него и си спомни старата поговорка на инструктора си по оцеляване: „Където има вода, има и път“.

Тръгна нагоре по течението с надеждата, че думите му са верни.

Петдесетина метра по-нагоре потокът стигаше до стръмния хребет, който препречваше пътя. Тук стана свидетел на силата на водата дори когато става въпрос за такъв незначителен поток. През столетията дъждовните сезони постепенно бяха ерозирали пясъчника.

Проходът беше тесен и минаваше през серия стъпала, които лесно можеха да се изкачат и осигуряваха достъп до възвишенията.

Съсредоточен напред, Тъкър не забеляза фигурата, която клечеше до малкия вир под водопадите и пълнеше манерката си. До нея имаше автомат.

Тъкър беше забравил другото правило за оцеляване сред дивата природа.

„Винаги бъди нащрек.“

Макар да бяха на сянка, жегата изтощаваше Грей. Гледаше екрана на телефона, предаващ картина от камерата на Каин. Противниците се намираха на около четиристотин метра нагоре по пътя. Гледаше ги как се мотаят, чуваше грубия им смях. Всеки момент обаче можеха да пратят надолу разузнавач или някой от джиповете.

Трябваше да се махнат, преди това да се е случило.

Погледна часовника в ъгъла на малкия екран. Тъкър го нямаше от десет минути. Нито вест от него. Доста се беше забавил. Грей посегна към микрофона на гърлото си.

Преди да успее да заговори, някакво шумолене насочи вниманието му към гората.

Сейчан вдигна пистолета си.

Тъкър изхвърча от храстите на открито. Изглеждаше някак покрусен и ужасно уморен.

— Намерих път — каза той. — Да вървим.

Грей бързо събра останалите. Двамата със Сейчан застанаха от двете страни на Тъкър, докато бързаха към гората. Ковалски и Джейн ги следваха с Бааши между тях. Жената беше прегърнала през рамо момчето, за да го пази.

— Някакви проблеми? — попита Грей, който усети, че нещо е разстроило кучкаря.

— Само един, незначителен — кисело отвърна Тъкър.

Стигнаха малък поток и тръгнаха покрай него, като гледаха да вдигат колкото се може по-малко шум. Потокът ги отведе до стръмен хребет, в който водата бе издълбала серия малки водопади.

— Кой е този? — попита Джейн, посочвайки с дулото на пушката си някакъв войник, който лежеше проснат в безсъзнание до малък вир. Беше завързан и със запушена уста.

Сейчан го приближи предпазливо, като оглеждаше гората около тях.

— Сам е — мрачно рече Тъкър. — Беше дошъл за вода. Но някой може да дойде да го търси.

— Защо просто не го уби? — попита Ковалски. — И после да скриеш тялото?

— Почти го убих — промърмори Тъкър. — Изненада ме.

Сейчан приклекна и огледа войника, после погледна към Бааши. Гласът й беше остър.

— Та той е само момче.

Грей успя да разгледа по-внимателно лицето му. Изглеждаше по-малък и от Бааши.

— Нахвърлих му се — каза Тъкър, който явно дишаше с усилие. — Действах бързо, почти не мислех. Не исках да предупреди останалите. Задуших го и тъкмо щях да му счупя врата, когато забелязах, че е дете. Въпреки това стиснах достатъчно, за да го накарам да припадне.

Тъкър се загледа засрамено в ръцете си, сякаш не вярваше какво е направил.

Грей си спомни мухата, която Тъкър бе спасил в Танзания, като му попречи да я убие. На този човек несъмнено му беше дошло до гуша да убива когото и каквото и да било, освен ако не е при самозащита или за да защити други.

Бааши зяпаше изцъклено момчето на земята.

„Дали не вижда самия себе си?“

Бааши погледна към Тъкър — и уплашено отстъпи назад.

Този страх рани кучкаря по-силно от всичко друго.

— Да вървим — рече Грей. — Ще се оправи. Някой ще го намери, но е по-добре да не сме наблизо, когато се случи това.

Тъкър се обади на кучето, докато останалите изкачваха подобните на стъпала водопади. Грей изчака до него.

— Не си имал избор — каза му той.

— Винаги имаме избор — горчиво отвърна Тъкър.

Каин се появи безшумно и се втурна напред, но не радостно. Застана до водача си и се отърка в краката му, сякаш усещаше мрачното настроение на партньора си. Тъкър го потупа ободрително.

Грей подозираше, че двамата се утешават един друг.

Беше работил и по-рано с военни кучкари. Те имаха поговорка „Нещата се предават по повода“, която описваше как с времето човек и куче започват да споделят емоциите си и това ги свързва по-силно от всеки ремък.

Сега, докато гледаше Тъкър и Каин, Грей повярва, че това наистина е така.

Двамата се утешаваха, подкрепяха се, намираха сила, която можеше да се появи единствено в подобна силна връзка.

Накрая Тъкър погледна към Грей; Каин направи същото.

Той им кимна.

Те бяха готови.

Те бяха войници.

И тримата.

И имаха мисия.

14.

2 юли, 08,01 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър отново се намираше в ситуационната зала. Шефът му, началникът на АИП генерал Грегъри Меткаф, го беше извикал на тази сутрешна среща. Останалите присъстващи също се събираха в личната заседателна зала на президента.

Генерал Меткаф вече се бе настанил. Беше афроамериканец, завършил Уест Пойнт, в средата на петдесетте и як като футболен защитник. Беше наклонил глава към началника си, министъра на отбраната Уорън У. Дънкан, облечен в безупречен костюм, чиято сива коса изглеждаше като намазана с брилянтин, за да стои покорна.

Тримата други участници в сбирката бяха от семейството. Двама седяха срещу военните. Първата дама, Тереза Гант, изглеждаше като повехнала лилия в бежовата си рокля. Тъмнорусата й коса бе прибрана на кок, но отделни кичури се бяха освободили и се спускаха покрай лицето й. Погледът й беше измъчен. До нея, поставил голямата си длан върху нейната, беше нейният зет, държавният секретар Робърт Гант, който седеше сковано, сякаш заел отбранителна позиция. Стоманеният му поглед пронизваше Пейнтър като нож.

Поздравът на последния член на групата също не беше много по-дружески.

Президентът Джеймс Т. Гант се бе настанил в далечния край на масата. Обърна се към Пейнтър с обичайната прямота, калена през годините му като директор на различни компании на фамилията.

— Каква е онази атака в някакъв болничен лагер в Сомалия? Защо едва сега научавам за нея?

Пейнтър беше предположил, че това е причината за внезапното повикване в Белия дом. Разузнавателните общности вече бяха на тръни и положението се усложняваше от участието на британските специални части. Той се беше надявал да удържи капака на димящото буре поне още един-два часа, за да запази в тайна връзката между нападението и отвличането на Аманда.

Не било писано.

Уорън Дънкан заби пирон в ковчега.

— Разговарях с британския Специален разузнавателен полк. Казаха, че имат хора на терен, които помагат на някакъв секретен американски екип.

Джеймс Гант посочи с пръст към Пейнтър.

— Вашият екип. — Обърна се, без да може да скрие отвращението си. — Покажи му, Боби.

Братът на президента вдигна дистанционното и пусна сателитна картина от болницата на УНИЦЕФ. Лагерът беше превърнат в димящи развалини, изровени с кратери. Оцелелите се щураха напред-назад, опитваха се да помогнат на ранените, коленичеха край тела, мъчеха се да потушат пожарите.

Президентът Гант посочи ядосано екрана.

— Вие казахте да избягваме открита атака, да не позволяваме на похитителите да научат, че са попаднали на ценна плячка. На дъщеря ми!

Почти изрева последните думи, все едно беше някакъв генерал на Конфедерацията, опитващ се да повдигне бойния дух на войниците си преди битка.

Ясно беше, че се очертава разправия.

И че Пейнтър ще играе ролята на боксова круша.

— Това за мен е открито нападение, директоре — каза Гант. — И определено не съм в захлас от куцата операция, която провеждате. Не и когато дъщеря ми и нероденият ми внук са изложени на опасност.

Пейнтър понесе унищожителната тирада, без да откъсва поглед от президента. Човекът имаше нуждата да изпусне по някакъв начин парата. Изчака пламъка да утихне достатъчно, за да може разумът да измести паниката на уплашения родител.

— Какво можете да кажете във ваша защита? — завърши Гант, прокарвайки пръсти през прошарената си коса. Гласът му трепна накрая.

Това беше покана да вземе думата. Пейнтър отговори също толкова прямо и без усуквания:

— Господин президент, похитителите знаят, че държат дъщеря ви. Подозирам, че са го знаели от самото начало. Поради някаква неизвестна причина тя е била целта на отвличането.

Заявлението му усмири президента и в същото време накара страха в очите му да пламне с нова сила.

— От тази атака — продължи Пейнтър, кимайки към стената, — както и от други инциденти става ясно, че похитителите на Аманда са решили да престанат да крият, че знаят кой е в ръцете им. Дързостта на нападението им предполага две неща. — Преброи ги на пръсти. — Първо. Врагът явно е подплашен, за да действа така открито, което означава, че хората ми наближават скривалището му. Второ. Най-добрата надежда за оцеляване на Аманда е именно в този екип.

Подкрепата дойде от неочаквана посока. Шефът на Пейнтър прочисти гърлото си.

— Съгласен съм с директора, господин президент — каза Меткаф. — Не разполагаме с други хора в района. Дори тюлените в Джибути се нуждаят от ясно посочена цел, с каквато не разполагаме. Колкото и да е издънена операцията, нямаме други реални опции за спасяването на дъщеря ви.

Добре, беше хладка подкрепа, но Пейнтър беше доволен и от такава. След първоначалните сблъсъци двамата с шефа му вече се отнасяха с професионално уважение един към друг, макар отношенията им да си оставаха резервирани. И Меткаф беше достатъчно вещ в политиката във Вашингтон, за да не си пъха носа навсякъде — или поне да не прекалява.

— Но откъде можем да сме сигурни, че екипът ви все още е там? — попита Гант и въпросът му бе посрещнат с кимане от страна на брат му. — Може вече всички да са мъртви.

Пейнтър поклати глава.

— Не са.

— Откъде сте толкова сигурен?

— От това.

Пейнтър излезе напред, взе дистанционното и въведе кода. Беше подготвил снимките предварително с помощта на един техник в ситуационната зала. На монитора на стената се появи зърнесто изображение, нарушавано от постоянния шум.

— Съжалявам за сигнала. Това са данни от ПНР самолет, кръжащ на височина единайсет хиляди и шестстотин метра над Сомалия.

Тереза Гант се размърда в стола си.

— ПНР?

— Подслушване, наблюдение, разузнаване — обясни зет й. — Казано по-просто, уши и очи в небето.

— След това пуснах сигнала през сателита на НРС, който е на геостационарна орбита.

— Значи сигналът е на живо? — оживи се Уорън Дънкан.

— Имаме забавяне с около шест секунди. Поисках установяването на връзката едва преди половин час.

Президентът присви очи към екрана.

— И какво гледаме?

Картината се движеше бързо успоредно на черен път. По краищата профучаваха дървета и храсталаци.

— Според координатите, това е пътят, който минава през гористите части на Кал Мадо.

На екрана се появи чифт крака, а после и лице на малко чернокожо момче. Звукът беше по-лош и от видеото, прекъсваше непрекъснато.

— … тук… насам… бързо…

Момчето се отдалечи от камерата. Тичаше с характерната за младостта енергия.

— Кой снима това? — попита министърът на отбраната.

Пейнтър си позволи момент на задоволство.

— Един от най-новите ми сътрудници.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Каин тичаше след Бааши.

— Вижте! — извика момчето и рязко спря. Ръката му сочеше към джунглата. Изровена пътека се отделяше от главния път.

„Ако изобщо може да се нарече път“ — помисли си Грей.

Вървяха през планината вече четирийсет и пет минути и засадата беше останала на километри зад тях. Бяха се върнали на пътя, след като заобиколиха отдалеч смъртоносната блокада.

Грей непрекъснато се ослушваше за ръмженето на двигатели отзад и наложи бързо темпо през планините. Постепенно чакълът под кубинките му се смени с пръст, а когато се озоваха сред обвитите в мъгла възвишения, само следите от гуми показваха къде е пътят.

Не след дълго сухите низини останаха далеч назад, сякаш бяха в някакъв друг свят. Злачни поляни се спускаха към долини, в които растяха хвойни и тамянови дървета. Навсякъде около тях към небето стърчаха върхове, подобни на неравните зъби на някакъв дракон.

— Това Шимбарис — каза Бааши, сочейки към най-високия връх. Приличаше на килнат небостъргач, покрит с изумрудена гора. — Казват, лош доктор в долина Каркор. Натам.

Момчето посочи към изровената пътека, която се отделяше от пътя.

Тъкър клекна на разклонението и огледа наскоро преобърнатата пръст.

— Наскоро нещо е минавало оттук. Гуми с големи грайфери.

— Джиповете от блокадата — каза Грей. Погледите им се срещнаха.

Вървяха в правилната посока.

Грей се обърна към момчето.

— Бааши, искам да останеш тук, встрани от пътя. Скрий се хубаво. И не излизай, докато не видиш някой от нас.

— Но аз помага! — възрази момчето.

— Вече ни помогна достатъчно. Казах на капитан Алдън, че ще те пазя.

Сейчан посочи с пръст към носа на момчето.

— А ти му обеща да ни слушаш, нали така?

Двамата се държаха като строги родители — и получиха обичайния отговор на намусен тийнейджър. Бааши въздъхна тежко и скръсти ръце на гърдите си, изразявайки разочарованието си с всяка своя фибра.

След като решиха въпроса, момчето тръгна да се скрие, а Грей и останалите се насочиха към пътеката, която приличаше на тунел заради сплетените клони на дърветата. Не бяха направили и няколко крачки, когато майор Джейн извика отзад:

— Спрете!

Грей се обърна. Индийката още стоеше на края на главния път, на слънце. Тя вдигна ръка и посочи ухото си.

Грей наклони глава и се заслуша. Първо чу тихото ръмжене на Каин, който също беше усетил нещо. След това в далечината, отеквайки от околните върхове, се разнесе стон на двигатели.

— Ще си имаме компания — отбеляза Ковалски.

Джейн се махна от пътя и забърза към тях.

Тъкър се намръщи.

— Сигурно са открили момчето, което завързах.

— Или им е писнало да убиват за днес — каза Ковалски.

— Или пък си търсят още мишени — добави Джейн.

Ковалски я изгледа кисело.

— Трябваше ли да го казваш?

Тя сви рамене.

— Вари го, печи го, здравата сме загазили, момко.

Грей не искаше да спори с нея. Нямаха избор. Трябваше да продължат напред, да открият Аманда и да направят всичко по силите си, за да оцелеят.

— Да вървим. — Той посочи напред. — Тъкър, искам Каин да бъде очите и ушите ни напред. За днес изненадите ми дойдоха в повечко.

Тъкър кимна отсечено и отиде при кучето си.

Забързаха покрай пътеката. Гората от двете й страни предлагаше добро укритие, но гъстата растителност ги бавеше и вдигаха прекалено много шум.

Точно сега трябваше да увеличат колкото се може повече разстоянието между тях и приближаващите коли.

— Не можем да го направим сами — каза Сейчан, докато крачеше енергично до него. — Охраняван лагер отпред, наемници отзад. Шансовете ни не са кой знае какви.

Грей вече беше стигнал до същото заключение. Трябваше да се надява на интуицията си, че Аманда е тук, че има причина за такава смъртоносна и открита реакция на появата им в планините. Свали раницата си и извади сателитния телефон.

Време беше да извика кавалерията.

А това означаваше, че трябва да се свърже с Вашингтон.

Грей набра номера на централата на Сигма с надеждата, че вграденото в телефона квантово кодиране ще попречи обаждането да достигне до нежелани уши. След дълго чакане и серия пароли чу познат глас:

— Командир Пиърс?

Грей въздъхна с облекчение.

— Директоре, мисля, че открихме къде е отведена Аманда. Не съм сигурен дали още е там, но за всеки случай трябва да мобилизираме тюлените да тръгнат към моите координати, за да бъдат в готовност…

— Вече е направено — прекъсна го Пейнтър. — Получих одобрението на военния министър преди няколко минути. Тюлените са на път към вас и имат заповед да се намесят само ако дъщерята на президента бъде идентифицирана. Ще пристигнат след около четирийсет минути.

„Четирийсет минути? Може да се окаже късно“.

Ревът на двигателите се засилваше, сякаш потвърждавайки мислите му. Аманда не разполагаше с четирийсет минути.

Грей изведнъж се разтревожи.

— Директоре, откъде знаете позицията ни?

— Наблюдавахме ви през последния половин час.

„Но как?“

Грей се огледа и видя как Тъкър пуска овчарката си напред, покрай края на гората.

„Каин…“

Тъкър явно беше оставил камерата на кучето включена още от блокадата.

— Идеята беше на Кат — обясни Пейнтър.

„Естествено, че е нейна“. Ако някой имаше достатъчно мозък да ги открие, без да задейства алармите, това беше Кат Брайънт. Беше доказала безброй пъти, че когато става дума за разузнавателна мрежа, тя е неуловима и находчива като паяк.

— Кат състави алгоритъм за пасивно търсене, настроен на честотата на камерата на кучето. Нищо, което да бъде засечено. Можехме да надзъртаме над рамото ви, без да издаваме къде се намирате.

Грей беше благодарен за тайната подкрепа, но това го изпълваше и със смътно безпокойство. В бъдеще трябваше да се погрижи да намери начин за заобикаляне на тази възможност, ако иска пълна самостоятелност.

— Звукът обаче е лош — завърши Пейнтър. — Все прекъсва, така че имайте го предвид. Можем да ви виждаме, но невинаги ви чуваме.

— Разбрано.

Тъкър се връщаше тичешком към тях.

— Трябва да затварям — каза Грей.

— Виждам причината — заяви Пейнтър. — Действайте. Но се…

Грей прекъсна, преди да бъде посъветван да се пази.

Нямаше нужда да чува предупреждението — а и нямаше нужда да му се казва. Все едно да пожелаеш на актьор да не си счупи крака на сцената.

Тъкър спря задъхан до него.

— Друг джип е блокирал пътя отпред. Преброих шестима около него. Има и други в лагера. — Изражението му стана тревожно. — Виж това.

Вдигна телефона си, на който се виждаше картина от лагера.

В центъра се издигаше голяма палатка върху издигната платформа. Около нея имаше пълни с пепел ями на стари лагерни огньове. Боклук, ръждясали рейки, локви разлято масло и няколко съборени палатки, зарязани в бързината — това бе всичко, което беше останало от големия лагер. От някои дървета по края на гората продължаваха да висят парцали камуфлажна мрежа, но това беше всичко.

— Като че ли лагерът е почти вдигнат — каза Тъкър. — Мисля, че е станало преди не повече от час.

Грей започна да се отчайва и стомахът му се сви на топка.

Нима бяха закъснели?

— Видях обаче някакви силуети да се движат в палатката — продължи Тъкър. — Някой все още е там.

Сейчан го чу.

— Може да са се уплашили от последствията и да са се пръснали, като са оставили жертвата си.

Грей се хвана за предположението й като удавник за сламка.

Ковалски застана до тях.

— Е, какво правим?

Джейн застана до него. На лицето й беше изписан същият въпрос.

Нуждаеха се от план за действие.

Грей прехвърли наум различни сценарии.

— Не можем да рискуваме и да подплашим останалите войници. Освен това не искаме да се сблъскваме без нужда с противника, ако Аманда вече е преместена. Няма да й помогнем особено, ако сме мъртви.

— Тогава какво? — попита Ковалски.

Грей се обърна към Тъкър.

— Трябва да надникнем в палатката.

15.

2 юли, 15,24 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Тъкър лежеше по корем до Каин на края на гората. До палатката имаше четирийсет метра открито пространство. Покрай мъжете на пътя и тримата войници, ровещи из останките на лагера в търсене на нещо ценно, всеки опит за преминаване нямаше как да остане незабелязан.

Щяха да видят бягащото куче.

Тъкър се взираше през оптичния мерник на карабината си. Един войник буташе изкривена ръчна количка, като от време на време спираше да вземе нещо от отпадъците.

Радиото изпращя в ухото му. Беше Ковалски, който докладваше от поста си на пътя.

— Компанията пристигна. Три джипа стигнаха до отбивката.

Грей отговори по всички канали:

— Ковалски, изтегли се при нас.

Останалите от екипа — Грей и двете жени — бяха изпълзели през гората и лежаха спотаени на няколко метра от единствения джип, който охраняваше останките от лагера. Всички чакаха сигнала на Тъкър. Ако Аманда беше в палатката, щяха да атакуват колата, разчитайки на елемента на изненада и на джунглата, за да не позволят на врага да осъзнае, че има огромно числено превъзходство. Ако дъщерята на президента вече я нямаше, трябваше да се оттеглят в гората и да решат как да действат от тук нататък.

— Тъкър, сега или никога — напрегнато рече Грей.

— Още не е чисто — прошепна в отговор Тъкър.

На трийсет метра от него войникът с количката вдигна някакъв компактдиск без опаковка, огледа го и го метна с рязко движение на китката.

Явно днес всички бяха познавачи.

„Размърдай се, задник такъв“.

— Тъкър — притисна го Грей. — Другите джипове завиват и се насочват насам. Имаш две минути, в противен случай се налага да открием огън и да се надяваме на чудо.

Тъкър се загледа в калашника на рамото на войника, който продължаваше да рови в боклука.

„Няма да пратя Каин на сигурна смърт“.

Припомни си онзи болезнен момент в Афганистан. Отново чу пукането в очите си, когато спасителният хеликоптер се вдигна във въздуха, усети горещия вятър. Беше се вкопчил в Каин, и двамата окървавени в престрелката и от експлозията. Но Тъкър нито за миг не откъсна поглед от Авел, другия си партньор, който ги беше съборил, преди импровизираната бомба да се взриви. Ако Каин беше дясната ръка на Тъкър, Авел бе лявата му. Беше обучил и двете кучета, но така и не се бе оказал подготвен за този момент.

Авел тичаше долу на три крака, опитвайки се да се измъкне. Талибаните приближаваха от всички посоки. Тъкър се помъчи да се хвърли през вратата, за да се притече на помощ на другаря си, но двама войници го приковаха за пода.

Тъкър извика на Авел.

И беше чут. Авел спря и погледна нагоре, изплезил език. Ярките му очи го виждаха. Споделиха този последен момент.

Докато стрелбата не прекъсна завинаги тази връзка.

Пръстите на Тъкър се свиха около оръжието. Нямаше да забрави онзи урок. На лявото си рамо беше татуирал малка черна лапа, която да му напомня непрекъснато за Авел, за саможертвата му. Никога нямаше да пропилее отново живот по този начин, да прати друго куче на сигурна смърт.

— Трябва ми отвличане на вниманието — свирепо отвърна той на Грей. — Иначе Каин ще бъде застрелян, преди да е изминал и половината път до палатката.

Отговорът на отчаяната му молба дойде от неочаквано място — директно зад Тъкър.

— Аз направи — каза тънък глас, който се мъчеше да звучи храбро. — Не иска Каин застрелян.

Тъкър успя да се обърне навреме, за да види как Бааши изчезва в гората. Изруга под нос и се свърза с Грей.

— Бааши е тръгнал след нас. Чу ме. Мисля, че ще направи някоя глупост.

— Виждам го — отвърна Ковалски. — Ще го хвана.

Гласът му прозвуча секунди по-късно. Звучеше като победен.

— Това хлапе е като проклет заек.

През гората проехтя вик, идващ откъм тесния път.

— Иска варан! — викаше Бааши. — Ха ридин!

Тъкър си го представи как приближава джипа с вдигнати ръце.

Последва бърз разговор на местен диалект.

— Казва им, че майка му е болна — преведе Джейн по радиото. — Изминал дълъг път от селото си, за да стигне до доктора тук.

Пръстите на Тъкър се впиха в ръкохватката. Тримата войници, които се мотаеха из лагера, тръгнаха към портала, привлечени от суматохата. За добро или лошо, искането на Тъкър беше изпълнено.

Пресегна се и стисна топло Каин по ухото. Нямаха време за обичайния ритуал.

Изпълнен с опасения, той махна с китка, посочвайки с пръст палатката.

Каин се понесе като куршум през откритото пространство.

— Дааво! — извика Бааши.

— Моли за лекарство — каза Джейн.

Получи нещо друго.

Свирепо изтрещя автомат.

Сейчан гледаше как Бааши отскача назад, а пръстта експлодира пред пръстите на краката му. Събралите се пред джипа войници се разсмяха. Явно се забавляваха чудесно.

Някакъв здравеняк с неравномерен белег, който минаваше през брадичката и долната устна, от което изглеждаше непрекъснато намръщен, махна на останалите да млъкнат и тръгна напред с увереността на господар. Беше килнал каската си назад, бронираната жилетка беше разкопчана. С длан върху дръжката на пистолета си приближи Бааши, който се сви уплашено пред него.

— Джиифсо! — нареди мъжът. — Максбуус баад тахай!

Майор Джейн, която се криеше от другата страна на пътя с Ковалски, преведе тихо по радиото:

— Казва на Бааши да легне на земята, че е пленник.

Бааши се подчини, отпусна се на коляно и опря покорно длан в земята.

Войникът се ухили и долната устна направи физиономията му още по-гадна. Извади пистолета си.

„Ще екзекутира детето — но първо ще го измъчи“.

Сейчан си спомни друг мъж, друго оръжие. Онзи беше опрял нож в голото й гърло, тя чувстваше дъха му по бузата си. Беше два пъти по-тежък от нея, целият мускули. Изпратиха го срещу нея, когато беше на седемнайсет, за тренировка. Садист от най-отвратителните, перверзен хищник. Не можеше просто да я убие; възнамеряваше да я превърне в животно, преди да отнеме живота й. За да оцелее, тя трябваше да се подчини, да понася докосването му — но само докато не му отне ножа, когато страстта го накара да свали гарда си. Накрая го беше изкормила, но още си спомняше последиците от онзи ден, пълната деградация, властта на силния над слабия и най-лошото — какво беше унищожено завинаги у нея.

Не можеше да позволи подобно нещо да се случи на друг.

Сейчан насочи своя „Зиг Зауер“ към войника. Грей беше клекнал близо до нея, на метри в гората, скрит от гъстите храсти. Докосна я с пръст по рамото, предупреждавайки я да не стреля — засега.

В другата ръка на Бааши, наполовина скрита от тънкото му тяло, проблесна метал; беше успял незабелязано да измъкне военен нож от задния си джоб. Изглеждаше дълъг като подлакътницата на момчето.

Гледката шокира Сейчан и доказа преценката й. Двамата с момчето бяха еднакви.

„Аз бях това момче“.

Но Бааши го очакваше сигурна смърт.

Сейчан се прицели и усети как пръстите на Грей се стягат около рамото й, нареждайки й да не стреля. Подчини се, но тялото й трепереше от ярост — и от доста срам.

„Защо Тъкър се бави толкова?“

Нуждаеха се от потвърждение от негова страна — или по-точно, от потвърждението на партньора му.

От ярката слънчева светлина Каин се озовава на тъмно, когато се шмугва между солидните подпори и се озовава под издигнатата дървена платформа. Тук е по-хладно. За момент е напълно сляп, докато зениците му се разширят достатъчно, за да свикнат с тъмното. Въпреки това ушите му са наострени, сетивата му се пресягат дълбоко в сенките. Използва ги всичките, за да запълни мрака със смисъл и съдържание.

Скърцане на дърво над него…

Тропот на пета върху дъски…

Равномерно падащи капки по-навътре…

Каин вкусва сенките с език и нос. Отпадъци и дири, масло и утайки. Някъде назад — по-остра миризма, от която козината му настръхва. Зловоние с намек за месо. Следва звука на тлъстите капки, подушва — падат някъде отгоре.

Кръв.

Но той не е тук заради нея.

Беше му дадена миризма, запазена в парче плат — миризма на сладко, на солено, на масло и на жена. Беше изпратен да търси още от нея. Повдига нос нагоре към дъските, между които се процежда кръвта. Подушва, вдъхва силния мирис, проследява следи във всички посоки.

И сред грялата тази буря от миризми открива една-единствена нишка, която свързва това място с онзи плат. Открил е целта си.

Насочва нос към миризмата и съобщава за успеха — но не с воя на дивото, който още е скрит дълбоко в него. Това не е неговият начин. Изскимтява тихо, гърлено, за да обяви победата си.

Чува думи в едното си ухо. Думи, от които се разтапя.

— Добро куче.

Въздъхва доволно и сяда; едва сега очите му следват празнините, останали незапълнени от миризмата и звуците.

От мрака към него светват две червени светлини, тънки и остри. Идват от устройства, закрепени за големи варели, вонящи на ръждив метал и горчиво масло.

Козината му настръхва отново. Опасност.

В края на гората Тъкър живее наполовина в собствената си кожа, наполовина в друга.

Чул е онова, което е чул Каин — скърцане и стъпки. И е видял същото, което е видял Каин — течност, процеждаща се между дъските. Кръв, масло или вода? Не може да каже със сигурност.

След това Каин насочва носа си нагоре и тихо изскимтява.

Успех.

Свърза се с Грей.

— Каин откри миризмата на Аманда в палатката. Била е вътре.

„И може би все още е“.

— Разбрано — прозвуча напрегнатият отговор. — Разчисти си пътя и стигни дотам. Идвам при първа възможност.

Точно когато Грей приключи, зърнестият образ на малкия екран се смени. Камерата на Каин показа два големи варела, разположени в пространството под палатката. Тъкър прочете надписа върху единия — КЕРОСИН. Най-лошото бе, че към тях бяха прикрепени два предавателя, осветяващи експлозивни заряди.

Обхванат от внезапна паника, Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Командир…

Стрелбата заглуши предупреждението му.

Сейчан стреля и улучи мъжа с белега в лявото коляно. Той рухна с рев на изненада. Грей откри огън по войниците, събрали се от тяхната страна на джипа. Ковалски и Джейн започнаха да стрелят по останалите.

Сейчан се втурна от скривалището да защити момчето, което се бе проснало на земята при първия изстрел. Тръгна към поваления войник, като изстреля два куршума по друг командос, опитващ се да се скрие зад отворената врата на джипа. Белязаното чудовище на земята насочи пистолета си към нея, но тя го застреля в гърлото, грабна оръжието му и откри огън с двата пистолета едновременно по колата.

— Махай се от пътя! — изрева на Бааши.

Той скочи и се хвърли като подплашено еленче към гората.

Един командос, който беше успял да се настани зад кормилото на джипа, запали двигателя и натисна газта. Машината се понесе към нея.

Сейчан остана на място, прицели се и изстреля по един куршум от двата пистолета.

Наляво, за да пръсне предното стъкло.

Надясно, за да улучи окото на шофьора.

Отстъпи настрани и изгубилият управление джип профуча покрай нея, залитна като пиян и навлезе в гората.

Престрелката продължи само десет секунди — и приключи толкова внезапно, колкото бе започнала. Безжизнените тела на войниците се търкаляха в праха.

Грей излезе от гората с ръка на лявото си ухо, явно слушаше Тъкър. Погледна към палатката. На лицето му бе изписана тревога. Посочи с другата си ръка надолу към пътя.

Ревът на двигатели накара Сейчан да се обърне. Изпищяха спирачки. Идващите бяха чули стрелбата.

— Задръж ги колкото може по-дълго — нареди Грей и се втурна към лагера.

Сейчан се обърна към тунела в гората. Досега групата й беше разчитала на изненадата, но положението вече бе друго. И врагът беше три пъти по-многоброен от тях, имаше както числено, така и огнево превъзходство.

Ковалски и Джейн застанаха до нея разтревожени, но с решителни физиономии.

Сейчан погледна през рамо в посоката, където беше изчезнал Грей. Надяваше се дъщерята на президента още да е там и да е жива. Така или иначе, връщане назад нямаше. Махна на другите двама да се скрият отново.

— Чухте Грей — каза тя. — Държим позициите си тук.

Дано да си заслужаваше.

Тъкър свали последния от тримата войници в лагера, онзи с количката. Имаше чувството, че убива като страхливец, но нямаше време за деликатност — единственото, което можеше да си позволи, бе да ги убие бързо с куршум в главата.

Знаеше, че има най-малкото още един враг, онзи в палатката, под чиито стъпки скърцаха дъските. Който и да бе той, със сигурност беше чул атаката — но как ли щеше да постъпи?

Грей се появи от лявата му страна с пистолет в ръка. Тичаше към самотно стърчащата палатка. Тъкър беше успял да се свърже с него след престрелката и да го предупреди за запалителната бомба, скрита отдолу.

Хвърли бърз поглед към екрана на телефона. Играещата картина показваше, че Каин още се опитва да махне първия светещ предавател от детонатора. Тъкър беше изгубил ценни секунди в опити да накара кучето си да го разбере и да го насочва с команди по радиостанцията. Колкото и близки да бяха двамата, общуването им си оставаше донякъде ограничено.

Трябваше да направи нещо. Изскочи от скривалището си и също спринтира към палатката. Беше по-близо до нея, но пък Грей имаше преднина. Би трябвало да стигнат едновременно.

Вдигна телефона. Каин рязко дръпна глава и ярката светлина на предавателя угасна.

„Добро момче“.

Каин се обърна към другия детонатор, който сияеше ярко в тъмното. Пристъпи към него — и точно тогава светлината започна да примигва бързо.

Върху устройството светнаха цифри.

00:30

00:29

Тъкър изруга и рязко спря. Копелето вътре беше активирало детонаторите и обратното броене бе започнало. Изстрели го накараха да откъсне поглед от екрана. Последният войник изхвърча от палатката с оръжие на бедрото, като стреляше безразборно с надеждата да се измъкне, преди секундите да изтекат.

Грей се хвърли напред, плъзна се по корем, хванал пистолета си с две ръце. Стреля бързо три пъти.

Войникът се катурна презглава по стъпалата на верандата. Падна тежко, но Грей се беше целил право в лицето му и противникът със сигурност бе мъртъв още преди да се строполи на земята.

Тъкър погледна към малкия екран. Каин приближаваше втория варел.

00:23

Кучето нямаше да успее да се справи навреме с детонатора, а и след активирането му всеки опит да го махне щеше да го задейства предварително.

— Каин! — извика той, без да си прави труда да използва радиото. — При мен!

Грей скочи на крака и погледна към него.

Тъкър посочи под платформата.

— Ще се взриви! Двайсет секунди.

Двамата се втурнаха към палатката.

Каин изхвърча навън с високо вдигната опашка и изтича до Тъкър. Стигнаха стъпалата на верандата заедно, понесоха се нагоре и нахълтаха през летящата врата.

Импровизираната лечебница изглеждаше опоскана и опразнена като останалия лагер — преобърнати кутии, изоставено медицинско оборудване, катурнат параван. Мястото беше изоставено набързо. Явно са подозирали, че времето им изтича.

Но помещението не беше съвсем празно.

До задната стена имаше болнично легло. Заето. Под тънкото одеяло лежеше руса жена с кислородна маска на лицето. Ръцете и краката й бяха завързани за рамката с кожени ремъци. Завивката върху издутия й корем беше пропита с червена течност. Кръв течеше изпод одеялото и образуваше локва върху дъсчения под.

Грей се втурна напред, издърпа маската и махна завивката, разкривайки онова, което бе така благоприлично скрито.

Тъкър рухна на колене от ужас.

Бяха закъснели.

16.

2 юли, 08,30 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

— НЕ!

Мъката в тази единствена дума, тази дълго подхранвана болка и скръб, отекна от стените на малката заседателна зала. Първата дама се извърна от екрана и закри лице, сякаш за да накара гледката да изчезне.

Съпругът й стоеше скован, замръзнал, вперил немигащ поглед в екрана.

Никой не каза нито дума — викът на Тереза обхващаше всичко.

Последният образ остана запечатан в съзнанието на Пейнтър — онзи, когато Грей дръпна завивката. Някой беше оперирал Аманда, беше я отворил от гръдния кош до пелвиса, таза, разкривайки остатъците от празната й утроба. Бяха направили секцио, бяха откраднали бебето и бяха изоставили мъртвото тяло на Аманда като използвана опаковка.

Сега Пейнтър гледаше как Грей се обръща и вдига Тъкър от пода. Образът играеше диво, докато двамата мъже и кучето бягаха навън. Знаеше защо бързат толкова. Всички бяха видели варелите с керосин, сиянието на детонаторите и таймера, отброяващ секундите.

На екрана се появиха бягащи крака, далечна гора — и ослепителен взрив, от който всички полетяха напред. Над тях се издигна огнено кълбо. Вторият варел с керосин се изтъркаля настрани, изхвърлен от ударната вълна, и изчезна, оставяйки след себе си следа от гориво.

Звукът се накъса и накрая изчезна напълно.

Секунда по-късно се появи лицето на Тъкър, който проверяваше кучето си. Устните му се движеха, но не се чуваше нищо. Отзад Грей се надигна на четири крака и бързо се освободи от раницата си, която гореше. Захвърли я настрани и се затъркаля в праха, за да угаси пламъците по гърба си.

Щяха да оцелеят.

Пейнтър би трябвало да изпитва облекчение, но все още бе рано за това.

Тереза скочи от стола си и се хвърли в обятията на съпруга си. Не търсеше утеха. Юмруците й заудряха тялото му, цялата се тресеше от ридания. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Ти си виновен! — извика тя в гърдите му, докато Джеймс Гант придърпваше жена си към себе си. — Ти си виновен за всичко… те… те разрязаха детето ми!

Отпусна се в обятията на мъжа си и притисна лице в гърдите му, като все още клатеше глава, мъчейки се да пропъди видяното.

Той я поддържаше. Погледна над главата й към Пейнтър.

Ярост гореше през мъката в каменните му очи. Ярост, насочена към Пейнтър и към Сигма.

Братът на президента стана и нежно поведе скърбящите родители към изхода.

— Върви, Джими — подкани го Робърт. — Погрижи се за жена си. Ние ще поемем нещата от тук нататък.

Гант не възрази. Все още прегърнати, свързани от невъобразимата скръб и ужас, двамата излязоха от стаята, следвани от хората на Сикрет Сървис.

Министърът на отбраната Уорън Дънкан постави ръка на рамото на Робърт.

— Сър, защо не идете и вие с тях? Семейството трябва да е заедно в подобни моменти.

Обикновено вежливият и равен тон на Робърт стана саркастичен. Изпепеляващият му поглед се спря върху Пейнтър.

— Някой от семейството трябва да види с очите си края на тази прецакана мисия.

Шефът на Пейнтър затвори очи и поклати глава, абсолютно победен и унизен.

Картината на екрана показваше два джипа, които влетяха в лагера. Автомати стреляха беззвучно през страничните прозорци.

Въпреки безполезността си операцията не беше завършила.

Планините Кал Мадо, Сомалия

— Прикрийте се! — изрева Грей.

Втурна се с Тъкър и Каин по-надалеч от останките от палатката. Черен пушек се виеше из лагера, навсякъде се валяха пламтящи парчета плат и дърво. Гъстият дим им осигури достатъчно прикритие, за да стигнат гората точно когато двата джипа влетяха от пътя в лагера.

Автоматите стреляха, но огънят беше насочен предимно към посоката, от която бяха дошли, към другите в гората. Там се водеше ожесточена престрелка; явно екипът му бе успял да устрои засада на третата кола, но битката далеч не беше приключила.

Преди да успеят да се скрият в гората. Грей, Тъкър и Каин бяха забелязани. Стрелбата тутакси се насочи към тях. Каин изквича и побягна още по-бързо. Тъкър се втурна след него, но не и преди Грей да сграбчи пушката от ръцете му.

Той се обърна към джиповете и откри огън, като счупи едното стъкло и принуди стрелеца да се сниши.

— Давайте! — извика Грей на Тъкър. — Тичайте към останалите!

Той хукна в другата посока, привличайки огъня към себе си. Единият джип поднесе на пясъка, обърна и се понесе обратно към пътя с намерението да се притече на помощ на третата кола. Последният „Ленд Роувър“ заобиколи димящите останки на палатката и се озова право пред Грей.

Точно тогава насред гърмежите се разнесе нов звук.

Престрелката секна за момент, когато и другите го чуха.

Бумтене на ротори, което ставаше все по-силно.

Грей погледна към небето — беше твърде рано за тюлените. Оказа се прав. Познат сив хеликоптер се появи над върховете на дърветата откъм главния път. Беше същият, който бе атакувал и попилял базата на УНИЦЕФ.

Като че ли целият купон се изнасяше насам.

От гнездото под хеликоптера с писък излетя ракета, оставяйки след себе си диря от огън и дим. Насочи се надолу и улучи кабината на джипа, който се беше насочил към гората. Колата се превъртя във въздуха, след което експлодира и рухна на земята.

Зашеметен, Грей приклекна.

От задната кабина на хеликоптера зачатка картечница. На отворената врата висеше позната фигура, насочила оръжието надолу.

Капитан Тревър Алдън.

Грей си спомни как беше видял за последен път британския войник — в кулата на бронираната кола, зад картечницата. Явно беше успял да принуди хеликоптера да се приземи и го бе пленил. И сега британските специални части им се притичваха на помощ.

Решение, за което капитанът можеше и да съжалява.

Вторият джип, който беше взел пристигналия хеликоптер за съюзник и бе набил спирачки, рязко даде газ и се понесе през лагера. Хеликоптерът трябваше да се завърти във въздуха, за да насочи ракетите си.

Един войник се подаде през капака в покрива на джипа и нагласи на рамото си черната тръба на гранатомет. От такова малко разстояние нямаше начин да не уцели.

Грей вдигна пушката, но джипът правеше луди маневри през горящия лагер. Никога нямаше да улучи войника с гранатомета. Но намери друга мишена, която бе неподвижна.

Вторият варел с керосин, изхвърлен от експлозията, лежеше сред локва гориво. Цялото внимание на шофьора на джипа беше насочено нагоре и колата се носеше към него — или поне в неговата посока. Грей не можеше да разчита на шанса и да стреля в самия варел. Независимо какво показваха по филмите, подобни изстрели рядко предизвикват експлозии.

Вместо това трябваше да запали фитила на варела.

Прицели се през оптичния мерник и стреля в една тлееща част от дървената платформа. Дървото се пръсна и изхвърли живи въглени върху разлетия керосин. Пламъците лумнаха и се понесоха по дирята право към варела.

В следващия момент джипът се озова пред него и закри изгледа му.

Беше ли улучил момента…?

Експлозията изхвърли огнено кълбо във въздуха и запрати джипа настрани. Горящ керосин нахлу през отворените прозорци и подпали всичко.

Чуха се писъци.

Едната врата се отвори, разкривайки огнения ад вътре.

Точно тогава в кабината експлодира сандък с гранати и пръсна джипа на парчета.

Грей се просна на земята.

Хеликоптерът успя да се дръпне настрани и изчезна в пушека.

Грей се изправи и когато ушите му престанаха да пищят, установи, че стрелбата е спряла. Обърна се и видя Ковалски и Сейчан да влизат в лагера откъм пътя, поддържайки тънкото тяло на Джейн. Тримата явно бяха успели да се справят сами с последния джип, но не и без жертви. Майорът подскачаше на един крак, другият кървеше жестоко.

— Простреляна е! — изрева Ковалски.

Джейн го изгледа намръщено.

— Нищо ми няма. Твоята проклета воня би ме убила по-бързо от тази драскотина.

Алдън обаче явно бе видял, че един от хората му е пострадал.

Хеликоптерът зави и затърси безопасно място за кацане.

Тъкър също се появи от гората с кучето. Грей забеляза, че обективът на камерата е насочен към него. Сателитният телефон сигурно беше станал на буца стопена пластмаса в остатъците от раницата му.

Болката от изгорения гръб го прониза, докато претърсваше останките. Трябваше да се свърже с Пейнтър. Не можеше да чака. Директорът обаче го беше предупредил, че аудиосигналът през камерата не става за нищо. Грей не можеше да допусне съобщението да е бъде разбрано погрешно.

Намери парче плат от палатката с обгорени краища и използва овъглена пръчка, за да напише кратката бележка.

Молеше се картината да достига до Пейнтър.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пушекът скриваше почти целия лагер. Нямаше много за гледане, особено след като хеликоптерът кацна, вдигайки вихрушка от отломки.

Пейнтър не беше единственият, който го осъзнаваше.

Министърът на отбраната още стоеше до Робърт Гант с ръка на рамото му.

— Върви — каза Дънкан. — Всичко приключи, Боби. Иди при семейството си. Нужен си повече на тях, отколкото тук.

Робърт продължаваше да се взира в екрана, но Пейнтър подозираше, че не вижда нищо, а е напълно погълнат от трагедията.

Накрая въздъхна треперливо. Погледна към Пейнтър, но пламъкът в очите му беше утихнал, оставяйки само глуха мъка. Изглеждаше с десет години по-стар от своите шейсет и шест. Потупа Дънкан по гърба и излезе, без да каже нито дума.

Министърът на отбраната обаче не беше приключил. Посочи към шефа на Пейнтър.

— Искам да разговарям с вас, генерал Меткаф — с леден глас рече той. — Насаме.

— Разбирам. — Меткаф хвърли изпепеляващ поглед на Пейнтър.

Двамата излязоха, но не и преди Дънкан да смушка с пръст Пейнтър в гърдите.

— Искам след час доклада ви на бюрото си. — Махна към екрана. — И копие от записа. Искам пълен отчет за тази трагедия… пълно обяснение как всичко отиде по дяволите.

Двамата излязоха, оставяйки Пейнтър сам в заседателната зала.

Пушекът на екрана се разсея. Лицето на Грей изпълни обектива. Устните му се движеха, но звук още нямаше. После той отстъпи и вдигна парче изгорял плат пред камерата. Беше написал нещо на него.

Пейнтър прочете надрасканите думи и залитна от изненада. Едва успя да се задържи за ръба на масата.

„Как е възможно?“

Обърна се към вратата, готов да изтича навън, да извика останалите. Дори направи крачка напред — и спря. Умът му заработи бясно, прехвърляйки различни варианти.

Закри уста с длан.

Бяха останали твърде много променливи, твърде много неизвестни и необясними величини. Истината, разкрита на екрана, беше твърде ценна, за да се оповестява прибързано. Но в същото време беше невъобразимо жестоко да запази мълчание.

Въпреки това се обърна бавно към масата, взе дистанционното и изключи екрана. Щеше да се наложи да отреже последната част от записа, преди да го предостави на Уорън Дънкан.

Загледа се в потъмнелия монитор, като обмисляше дали е в състояние да направи това. Работата му бе да взема трудни решения, независимо кой ще пострада. А това решение беше едно от най-трудните.

Представи си Тереза, съсипана от отчаяние и мъка; чу отново писъка й, отказа й да приеме нещо, което не можеше да е истина.

В крайна сметка първата дама се бе оказала права.

Макар екранът да беше изключен, последното съобщение на Грей продължаваше да стои пред очите му.

„Господи, прости ми“.

Никой не биваше да научава.

17.

2 юли, 15,48 ч.

Във въздуха

Сетивата й се пробудиха като ярка светлина, която бавно се разпълзява настрани, леко размазана по краищата. Чувстваше се като плувец, изплуващ от дълбините на черно море. Лица се рееха над нея. Чуваха се гласове, приглушени и неясни. Гърлото я болеше, езикът й бе сух, трудно можеше да преглъща.

— … Идва на себе си — каза познат глас с немско-швейцарски акцент.

Успя да различи късата руса коса и ледените очи.

Петра.

Ужасът от положението й отново я изпълни и изостри сетивата й, когато се върна в студената и сурова реалност на настоящето.

Над нея се наведе друго лице. В очите й блесна ярка светлина, която пареше, сякаш изгаряше тила й. Помъчи се да избяга от нея, като обърна глава.

Лежеше в плитък тапициран сандък. Чуваше бръмченето на самолетни двигатели, усети вибрацията на полета.

— Зениците реагират добре — каза доктор Блейк. — Понася нормално упойката. Какво е положението с плода, Петра?

— Пулсът и кислородът продължават да са в нормата, докторе. Благодарение на безжичния монитор ще можем да следим състоянието й от разстояние, след като кацнем.

— Още колко път имаме?

— Около три часа.

Лицето на д-р Блейк се отдръпна.

— Значи не е нужно да я събуждаме напълно. Засега я дръжте леко упоена с пропофол. Можем да я упоим по-дълбоко преди кацането.

— Трябва да си оставим поне петнайсет минути, за да поставим дипломатическите печати върху ковчега.

„Ковчег?“

Аманда насочи замъгленото си внимание към тапицираните стени на сандъка. Страхът я прониза.

— Права си, Петра. Въпреки че дарителите ни са се погрижили за всичко, не бива да допускаме проблеми при прекарването на ковчега през митницата. За щастие вече всички вярваха, че тя е мъртва.

„Мъртва?“

— Затова никой не я търси — продължи Блейк. — След като се отървахме от всички, най-сетне имаме време да извадим безопасно бебето. С радост очаквам да загърбя вонята на джунглата и да се озова в нормална медицинска лаборатория. — Чуха се отдалечаващи се стъпки. — Отивам до барчето. Искаш ли нещо за пиене?

— Вода, с резенче лимон.

— Професионалист до последно, Петра — шеговито я сгълча той. — Стига си се безпокоила. До довечера пратката ще бъде доставена. Може би след това ще успееш да се отпуснеш.

Лицето на Петра се надвеси още по-ниско над нея. Лъхна я миризмата на канела и цигари.

— Ще се отпусна, след като видя плода й на масата за вивисекция в лабораторията.

— Все забравям специалността ти, скъпа. Мислех си, че аз съм опитен със скалпела и форцепса… но ти ме засрами с умението си да превърнеш едно тяло в толкова много съвършени анатомични образци.

— Това е лесната част — каза Петра, докато се изправяше.

— Разбира се — каза той и леко се засмя. — Истинският ти талант се проявява в способността ти да запазиш тези образци живи.

„Живи?

Какво искат да кажат? Какви ги говорят?“

Аманда се опита да не си представя ужаса, но той така или иначе изпълни съзнанието й. Искаше й се да запуши уши с длани. Винаги беше знаела, че бебето й е застрашено — именно затова бе избягала от Щатите, но никога не й беше минавало през ума, че подобно нещо е възможно. Надхвърляше и най-лошите й кошмари.

„Не искам да чувам нищо повече за това“.

Мълчаливата й молитва беше чута.

Отляво изскърцаха панти. Тъмна сянка се надигна и се спусна над нея, заглушавайки светлина и звук. Капакът на ковчега й беше затворен.

Аманда потръпна в мрака, молейки се този сандък наистина да се превърне в неин ковчег, да се задуши, преди да кацнат. По-добре това, отколкото да позволи момченцето й да понесе жестокостите, които го очакваха.

„… да запазиш тези образци живи…“

Ужасяващите думи я преследваха в тъмното — наред с въпрос, който не я оставяше на мира.

„Къде ме карат?“

Планините Кал Мадо, Сомалия

— Определено са я държали в този лагер — каза Грей в сателитния телефон, с който се бе свързал с централата на Сигма. — Кучето на Тъкър потвърди миризмата на Аманда, преди адът да се отприщи.

Правилно беше подбрал думите си. Взираше се в димящите остатъци от палатката и горящите джипове. Останалите от екипа му вземаха мерки никой от оцелелите противници да не представлява заплаха. Хеликоптерът на капитан Алдън беше кацнал на пътя с все още запален двигател, перките му се въртяха бавно. Британски лекар от екипа на Алдън се грижеше за крака на Джейн.

Ковалски следеше действията му със загрижена физиономия. Въпреки разликите в размерите и пола, двамата бяха като две капки вода. Плашеща мисъл. Женски Ковалски.

Грей използваше сателитния телефон от раницата на грамадния мъж. Не знаеше дали Пейнтър е получил бележката му и искаше да се обади колкото се може по-бързо.

— Но защо искате да запазите оцеляването на Аманда в тайна? — попита Грей. Жестоката заблуда още го озадачаваше. — Разбирам страха от изтичане на информация, но да държите президента и семейството му на тъмно… това сигурно ги убива.

— Така е, но онези от администрацията — ако заподозрат, че тя е още жива, ще настояват за пълно мобилизиране на всички сили, за да я открият. Виж какво се получи дотук. За доброто на Аманда трябва да ограничим максимално информацията.

Грей пое дълбоко дъх. Постъпката на директора определено беше дръзка, но брутално смислена, особено в светлината на собствените му подозрения. Сподели ги с Пейнтър.

— Директоре, почти съм сигурен, че случилото се тук е било нарочно аранжирано, за да се създаде впечатление, че Аманда е била убита.

— Защо мислиш така? — попита Пейнтър.

— Заради жената на леглото. Беше руса, с ръста и телосложението на Аманда. Съдейки по корема и утробата, тя също е била бременна, вероятно дори в същата седмица. Но още по-важното е, че под кислородната маска устата й беше кървава пихтия. Някой не е искал да познаят по зъбната картина, че овъглените останки не са на Аманда.

Пейнтър запази мълчание, явно обмисляше чутото.

— Дори набързо извършеното секцио насочва към същите заключения — каза Грей. — Страхували са се, че останките от плода няма да отговарят на онези, които са записани при прегледите на Аманда.

— Значи са извадили бебето. — Гласът на Пейнтър беше станал дрезгав от ужаса, който се бе разиграл тук.

— Именно. И са го премахнали, за да прикрият следите си. Освен това надуших гориво в чаршафите. Явно последният войник е подготвял останките. Искали са да са сигурни, че тялото ще изгори до такава степен, та да не може да бъде взета ДНК проба. Ние обаче ги сварихме неподготвени, преди да си свършат работата.

— Защо им е трябвало на похитителите да хвърлят толкова много труд? — попита Пейнтър, но въпросът му прозвуча така, сякаш го задаваше на самия себе си.

Грей все пак отговори:

— Явно искат всички да се откажат да я търсят. Ако светът мисли, че тя е мъртва, ловът приключва.

— Така е. Но се боя, че врагът ни е още по-умен.

— Какво искате да кажете?

— Помисли само. Знаели са, че приближаваме и ги принуждаваме да действат. Трябвало е да я преместят, но използваха ситуацията в своя полза. Като са инсценирали смъртта на Аманда, но същевременно постигайки и друга цел.

Грей се мъчеше да следва хода на мислите на директора. Знаеше какво беше сполетяло Пейнтър в Белия дом. И изведнъж разбра.

— Врагът е успял да хвърли вината за смъртта на Аманда върху нашата операция.

— Поне отчасти.

Когато Грей си помисли кой би могъл да има подобна цел, кръвта му се смрази. Съществуваше само една организация, която мразеше до такава степен Сигма.

— Директоре, да не би да намеквате, че Гилдията по някакъв начин има пръст в отвличането на Аманда?

Полезрението му се стесни, представи си ковчега на майка си, спускан в студената земя.

— Командир Пиърс, не можем да бъдем сигурни. Но така или иначе, Сигма получи сериозна синина — ако не и фатален удар.

Грей знаеше, че именно това бе целта на Гилдията от години. Неведнъж се бяха опитвали да унищожат Сигма, веднъж дори бяха предприели атака срещу централата им.

Затвори очи.

„Нима съм играл точно по свирката им и съм им свършил черната работа?“

— Какво ще правим? — попита той.

— Целта на мисията ви си остава същата. Да откриете Аманда. В момента само това е от значение.

Грей потисна гнева, пламнал в гърдите му. Прокара енергично пръсти през косата си, от което изгореният му гръб запротестира. Директорът беше прав. Трябваше да продължи мисията, което означаваше отговор на най-важния въпрос относно Аманда.

Откъде да започне търсенето?

Пейнтър зададе същия въпрос на глас.

— Успяхте ли да откриете някаква следа в палатката, която би могла да ви каже къде отвеждат Аманда?

Грей се загледа в димящите руини.

— Нямахме време. Може да е къде ли не.

Пейнтър въздъхна дълбоко — не от отчаяние, а изпълнен с решимост.

— В такъв случай започваме от нулата. Няма да се отказваме. Ще видя какво мога да направя тук. Искам ти и капитан Алдън да разпитате всички местни в района. Някой трябва да знае нещо. Несъмнено са пропуснали нещо в суматохата, докато са се изнасяли.

Грей споделяше мнението му. Врагът явно не беше очаквал екипът му да стигне до лагера толкова бързо — ако изобщо пристигне.

— Пиърс! — извика Тъкър.

Грей се обърна и го видя да му маха от пътя, който излизаше от лагера. Тъкър се дръпна настрани, за да стори път на дребна фигура. Беше Бааши. Грей го беше видял за последен път, когато момчето побягна в гората, след като едва не го застреляха.

Сейчан беше отишла да го търси.

Тя вървеше няколко крачки след него, като мъкнеше пленник, когото държеше за яката, а той се препъваше до нея.

Грей заговори в телефона:

— Директоре, ще ви се обадя отново след малко. Май намерихме нещо.

Прекъсна връзката и тръгна към групата. Капитан Алдън също вървеше натам.

Сейчан погледна Грей в очите, когато той застана до нея.

— Намерих Бааши да води това хлапе през гората. Вървяха насам.

Бааши кимна енергично.

— Аз му казва вие добри.

Тъкър беше пребледнял.

— Това е същото момче, на което скочих при потока.

Прав беше. Това беше детето, което Тъкър бе успял да завърже и да му запуши устата. Значи вързаното момче наистина е било открито от неприятеля. Нищо чудно, че трите джипа се бяха втурнали обратно към лагера.

— Явно е избягал по време на атаката ни срещу третия джип — каза Сейчан. — Бааши го е открил в гората и го е убедил, че нищо няма да му направим.

Съдейки по ококорените му очи, момчето явно се чудеше дали не е взело погрешно решение.

— Господин Тревър! — извика радостно Бааши и се втурна към британския капитан, който вървеше към тях. Потупа Алдън по гърдите и се обърна към другото момче. — За този човек ти говоря.

Когато видя обърканата физиономия на пленника, Бааши повтори думите си на сомалийски диалект. След това отиде като развълнуван гид при Каин и също го потупа.

— Той добро куче.

Докато траеше всичко това, Грей застана до Алдън.

— Вижте дали Бааши може да попита момчето дали знае къде са откарали Аманда.

— Ще направя всичко възможно.

Наложи се да изчака, докато траеше трескавата размяна на реплики. Разговорът бе съпроводен с много въпроси и не по-малко подозрителни погледи от страна на момчето. Накрая то като че ли отстъпи. Заговори бързо на своя език, като сочеше в различни посоки.

Накрая Алдън се изправи и се върна при Грей.

— Явно хората са склонни да говорят по-свободно пред деца, също като в случая с Бааши. Чул е някои от медиците в лагера да говорят, че се готвят да преместят младата жена на едно летище, използвано от контрабандисти на наркотици. Чул ги е да споменават за полет до Дубай. Но не знам дали това е междинна спирка или крайна дестинация, защото казали също, че смятали да отидат в рая.

„Да отидат в рая? Какво означава това? Да не става въпрос за някакво самоубийство?“

Подобно нещо не беше характерно за врага — и със сигурност още по-малко за Гилдията. Алдън явно усети объркването му и сви рамене. Нямаше по-добро обяснение.

Все пак настроението на Грей се разведри.

— Е, поне разполагаме с отправна точка — Дубай. Да се надяваме, че отново ще намерим следата.

Алдън се загледа към Джейн. Тя лежеше на носилка, крачолът на панталона й беше срязан.

— Успех, командире. Ще се погрижа за момчетата тук. — Той посочи към Бааши и другото хлапе. — А междувременно…

Трясъкът на хеликоптер го прекъсна и го накара да погледне нагоре.

— Мисля, че това са вашите тюлени — рече капитанът. — Малко закъсняха за кървищата, но могат да ни помогнат за обезопасяването на района. Съветвам ви да вземете моя хеликоптер и да се махнете, преди да са започнали да ви задават прекалено много въпроси.

— Преди това — започна Грей. — За Аманда…

Алдън му смигна.

— Чух, че е загинала тук. Истинска трагедия. — Явно капитанът вече се беше досетил, също като Пейнтър, че Аманда има най-много шансове за оцеляване, ако всички продължат да вярват в тази лъжа. — Това смятам да докладвам на началниците си.

— Благодаря ви — каза Грей и силно стисна ръката му.

— За нищо, приятел. Ако не беше бързата ти мисъл, в лагера на УНИЦЕФ щеше да има много повече жертви, вероятно и моите хора сред тях.

Грей събра групата си и забърза към чакащия хеликоптер. Искаше да се махнат, преди тюлените да се намърдат тук. Тяхната заповед беше да вземат овъгленото тяло и да върнат останките на „дъщерята на президента“ обратно в Щатите. На никого не би пожелал подобна задача.

Отново се обади на Пейнтър, съобщи какво е научил и координира логистиката по следващия им ход.

— Омитаме се оттук — каза Грей. — Щом стигнем Дубай, всяка информация от страна на Кат ще ни бъде от полза.

— Разбрано. Ще натоваря екип със задачата. Пратих Кат да работи по друга следа.

Грей спря, докато останалите се качваха в хеликоптера. Тъкър вдигна кучето си.

— Каква друга следа?

Докато Пейнтър обясняваше тревогата си, че цялото това кръвопролитие и ужаси са свързани по някакъв начин с нероденото дете на Аманда, Грей си представяше бруталното цезарово сечение, извършено върху анонимната жена, чието тяло вече бе овъглено до неузнаваемост.

Дълбоко в себе си той знаеше, че директорът е прав.

Всичко това беше заради бебето.

Приключи разговора и докато си слагаше предпазния колан, започна да го гризе друга тревога. Тя също бе свързана с Аманда и детето й. Не можеше да се освободи от чувството, че Пейнтър му спестява нещо. Решението на директора да запази оцеляването на Аманда в тайна от собствените й родители не пасваше от самото начало. Пейнтър несъмнено беше майстор играч и трябваше да бъде хладнокръвен и здравомислещ, когато е притиснат в стената, но не и толкова коравосърдечен. Обяснението му звучеше насилено, сякаш имаше нещо за Аманда и семейството й, което не искаше да споделя.

Но какво можеше да бъде това?

Двигателите изреваха и хеликоптерът бавно се издигна над останките от лагера, вдигайки облаци пушек и пепел, които скриха ужасите долу.

Може и да не знаеше какъв гамбит играе Пейнтър, но едно беше сигурно.

Това бе едва началото.

Очакваха ги далеч по-лоши неща.

Вашингтон, окръг Колумбия

Робърт Гант мина през въздушния шлюз и влезе в стерилната стая клас 1000 — ослепително бяло помещение със стъклени стени, през които се виждаше останалата част от генетичната лаборатория. Центърът, в който имаше само трима изследователи, се намираше в промишления район в покрайнините на Александрия, Вирджиния, и официално се водеше като частна лаборатория за ДНК тестове.

Предназначението й обаче не беше такова.

Истинската й функция беше гравирана на едната стъклена стена на стерилното помещение — кръст, украсен със спиралите на ДНК покрай раменете.

— Покажете — каза той с дълбокия си баритон, който му бе служил така добре в миналото като посланик на Съединените щати, а сега и като държавен секретар.

Нарочно позволи в гласа му да прозвучи и известно раздразнение. Беше оставил Джими и Тереза на мъката им, за да се погрижи за фамилния бизнес, но искаше това посещение да бъде колкото се може по-кратко.

Ученият, доктор Емет Филдинг, облечен в бял комбинезон, с ръкавици, гети и качулка, го поведе към лабораторната маса. Върху нея имаше запечатан кристален цилиндър с приблизителните размери и форма на хокейна шайба, пълен с мътна зеленикавосиня течност. До него имаше статуетка от титан, която приличаше на рак без щипки и с шест крака. Равната метална черупка бе с диаметър около трийсетина сантиметра и напомняше на Робърт за противопехотните мини, все още дебнещи жертвите си из Югоизточна Азия, където бе преминала голяма част от дипломатическата му кариера.

Филдинг вдигна цилиндъра и го задържа в дланта си.

— Това е последното поколение — гордо рече той. — Половин милиона неврони, взети от мозъчната тъкан на човешки зародиш, за формирането на новия мозък. След като се имплантира, той ще комуникира с помощта на пет хиляди микроелектрода. Четирикратно подобрение в сравнение с предишното поколение.

Огромен напредък в сравнение с онова, с което бяха започнали.

Това беше любимият проект на Робърт. Беше научил за първите несигурни стъпки, направени в университета в Рединг в Англия през 2009 г. Един изследовател в областта на невророботиката беше открил, че няколко неврона от мозъчната кора на лабораторни плъхове, отгледани в културна среда, могат да бъдат свързани с малък робот на колела. Малкото устройство можеше да се управлява чрез стимулация с електроди и да образува нови синапси, докато се учеше да преодолява препятствия и да се ориентира в лабиринти. Малко по-късно друг учен от университета във Флорида направи следващата стъпка, като свърза двайсет и пет хиляди неврона от плъх със симулатор за полети. След време този миниатюрен мозък се беше научил да лети безупречно през планини и гръмотевични бури.

Години по-късно, използвайки финансовите и технологичните ресурси на фамилията, Робърт беше придвижил проучването на много по-високо ниво. Първоначално изследванията бяха част от по-мащабен проект, който продължаваше от десетилетия и целеше сливането на човек и машина като средство за продължаване на живота — цел, преследвана от Кръвната линия от столетия.

Но това изследване върху киборгите се оказа задънена улица. Стана ясно, че никога няма да стане приемливо средство за поддържане или удължаване на живота, особено предвид по-обещаващите проучвания върху стволовите клетки. Именно тогава Кръвната линия насочи вниманието си в нова посока, изоставяйки макросвета на роботите за сметка на микросвета на генетиката.

Но дори Робърт нямаше пълен достъп до най-новите начинания.

Вместо това беше оставен да наглежда този по-стар проект. Невророботиката все още показваше известен потенциал като доходоносна нова военна технология. Щом мозък на плъх можеше от години да управлява реактивни самолети, защо в бъдеще на бойното поле да не се появи нещо по-амбициозно?

— Позволете да ви демонстрирам хексапода — каза Филдинг.

Ученият отвори титаниевата черупка на рака, разкривайки микроелектрониката вътре. Постави невронния цилиндър в гнездото му и закрепи всичко на място. След това отнесе устройството в съседното отделение на стерилното помещение. То бе преустроено като тестов лабиринт — но не обикновен двумерен, а изпълващ цялото помещение с размери три на три метра — петнайсет нива тунели, шахти и спирали.

— Вече пуснах веднъж хексапода през лабиринта. Гледайте.

Филдинг пъхна подобната на рак машина през един отвор, затвори вратата и използва блутуут устройство, за да го активира.

По жлеба, минаващ по периферията на черупката, светнаха зелени светлинки. Металните крака се разпънаха и затропаха.

Робърт се наведе напред. Не изглеждаше особено впечатлен.

— Защо не…?

Устройството полетя напред на шестте си крака и набра скорост, докато не се превърна в размазано сребристо петно. Носеше се през тунелите с изумителна скорост и нито веднъж не направи погрешен завой. Беше запомнило идеално сложния път през лабиринта.

— Според преценката ми новият мозък е интелигентен горе-долу колкото едно средностатистическо куче — с гордост заяви Филдинг.

Половин минута по-късно хексаподът стигна изхода в горната част и рязко спря.

Робърт се ухили.

— Впечатляващо.

Филдинг също се усмихна, развълнуван от рядката похвала. Пресегна се към вратата и я отключи. Преди да успее да я отвори, хексаподът се хвърли напред, изхвърча навън и се вкопчи с краката си в ръката на учения. Острите върхове се забиха в плътта му. През бялата тъкан изби кръв.

— Мамка ти… — извика Филдинг и натисна блутуут контролера, за да изключи устройството.

Наложи се да се върне на масата и да освободи ръчно краката един по един.

— Агресията на новото поколение също е необичайно висока — каза Филдинг, като се мръщеше и търкаше наранената си ръка. — Създали сме еквивалент на лимбичната система на мозъка на бозайник с мозъка на влечугото под кората, воден единствено от инстинкта за оцеляване.

— На бойното поле това не е нежелателна характеристика.

— Така е.

— И като стана въпрос за бойно поле, обещахте полеви изпитания на най-новите хексаподи. Именно затова дойдох лично.

— Разбира се. Приготвил съм монитор, даващ картина от пет камери от Хижата. Всичко е готово. Очакват да им дадете сигнал.

Робърт последва Филдинг до 52-инчовия монитор. Екранът бе разделен на отделни части, даващи различни изгледи към изолиран, покрит с гора хълмист терен на стотици километри оттук.

В централния прозорец се виждаше малък бетонен бункер насред поляна, подобен на гигантски мравуняк. Имаше метална врата, която бе плътно затворена.

— Готов ли сте? — попита Филдинг.

— Започвайте — рязко нареди Робърт.

Филдинг заговори в мобилния си телефон. Секунди по-късно металната врата се отвори и навън беше избутана някаква жена. Беше облечена само в болнична престилка. Жената падна на колене и закри очи от яркото слънце. Робърт разсеяно се запита колко ли време не е виждала дневна светлина.

Съдейки по начина, по който подскочи и погледна назад към вратата, някой явно й беше извикал.

— Казват й да бяга, ако иска да остане жива.

Робърт се намръщи. Точно в този случай садизмът не му допадаше. Това беше експеримент, а не някакъв кървав спорт, и трябваше да се проведе като такъв.

Субектът се втурна презглава към гората.

— Ето там! — Филдинг посочи някакво движение в тревата — дузина стрели, насочили се към бягащата жена. Две се отделиха и се отклониха настрани с по-висока скорост с намерението да я заобиколят. — Вижте как се движат съгласувано. Използвах нова система за безжична комуникация и свързах отделните хексаподи един с друг, за да могат да действат като група или глутница. Вижте колко бързо се учат.

Робърт гледаше — наполовина отвратен, наполовина възбуден.

Жената стигна до края на гората, но явно чу ловците. Озърна се през рамо и ужасът от видяното я накара да се препъне. Тя падна на колене и устата й се отвори в беззвучен писък.

После ловците я настигнаха.

Не продължи дълго.

Филдинг докосваше брадичката си и коментираше опита.

— Новата бойна модификация на хексаподите като че ли работи според проекта. Режещите дискове, ножовете по краката… всичко се представи безупречно. Може да си поиграя с лопатите, за да могат да се заравят по-добре.

— Видях достатъчно — заяви Робърт, изправи се и обърна гръб на екрана.

Филдинг го последва.

— С ваше одобрение, бих искал да премина към тестване на по-голям, четирикрак модел.

— Чудесно.

— Само че са ми нужни още няколко тестови субекта — натисна го Филдинг. — Които да представляват по-голямо предизвикателство.

Робърт си представи обезобразените останки на жената.

— Сигурен съм, че ще успеем да осигурим отнякъде.