Кръвна линия

18.

2 юли, 11,56 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

Капитан Катрин Брайънт беше дошла да продаде тялото си.

Слезе от градския автобус в задушаващата жега на чарлстънското лято. Чакълът покрай пътя заскърца под износените й маратонки. Сложи си чифт евтини слънчеви очила, които си бе купила на летището. Предпазваха я донякъде от ослепителното слънце, но не правеха нищо срещу горещината.

Трийсет и два градуса при деветдесет процента влажност.

„А аз си мислех, че лятото във Вашингтон е непоносимо“.

В недотам добър опит да компенсира жегата беше прибрала дългата си кестенява коса на опашка и носеше каскет. Освен това бе облякла леки къси панталони и обикновена широка блуза, без сутиен, с което завършваше образа си на жена, на която късметът е изневерил и която се нуждае от малко допълнително пари.

Автобусът потегли, оставяйки след себе си задушлив облак изгорял дизел. Кат тръгна след него.

Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън (КФСЧ) се намираше две преки по-нататък. Комплексът заемаше обширна площ и бе разположен насред малък парк с извисяващи се дъбове и палми. Наоколо имаше бизнес центрове и паркинги за камиони. Кат не познаваше този район — беше прекарала в Чарлстън няколко месеца, докато служеше в една оръжейна станция на Военноморските сили, но тя се намираше на брега на река Купър на пет километра оттук.

Докато вървеше към клиниката, извади мобилния си телефон, за да спази даденото обещание. Телефонът беше предплатен, свързан към идентификатора й. Прехвърли обаждането през Сигма, за да е сигурна, че няма да може да се проследи. Ако някой се опиташе да измъкне информация за разговорите, щеше да открие, че се е обаждала в местна заложна къща.

Чу се изщракване и груб глас отговори:

— Още ли си жива?

Мъжът й Монк правеше всичко по силите си да обърне нещата на шега, но тя долавяше прикритото напрежение в гласа му. Не беше очарован, че е приела тази мисия, но разбираше необходимостта от нея.

— Засега — отвърна с усмивка тя. — Тъкмо тръгвам към клиниката.

— Наритай им задниците.

Усмивката й стана по-широка.

— Точно такъв е планът.

Представи си Монк в апартамента им, с едно от бебетата на коляно. Повечето жени едва ли биха го нарекли красив с неговата бръсната глава и набито мускулесто тяло, но въпреки това усмивката му я караше да се разтапя. И никога не бе срещала мъж с по-голямо сърце, което сякаш растеше с всеки нов член на семейството.

— Нахрани ли Хариет? — попита тя.

Последва раздразнена въздишка.

— Да, скъпа. Освен това отидох до магазина и купих памперси. Ти върви да спасяваш света. Аз ще се погрижа за нещата тук.

Кат се беше надявала обаждането да изтрие опасенията, които се спотайваха зад жизнерадостните й приказки, но те като че ли само се засилиха.

— Монк, почти стигнах клиниката. Целуни Пени и Хариет от мен.

— Готово. И ще пазя онова, което имам за теб, когато се прибереш.

— Ах, моят галантен рицар — саркастично рече тя… но сарказмът й беше пресилен. Защото той беше нейният рицар. И винаги щеше да си остане такъв.

Гласът му стана дрезгав.

— И да се върнеш жива и здрава.

— Обещавам.

— Гледай да спазиш обещанието си. Ще го запомня.

Тя затвори, а денят като че ли бе позагубил от яркостта си. Жегна я чувство за вина, докато прибираше телефона.

„Какво правя тук? Трябва да съм си у дома“.

Въпреки това не можеше да пренебрегне наелектризиращата тръпка, когато стигна до района на клиниката и се съсредоточи върху предстоящата задача. Така беше при всяка мисия. Имаше задължения и беше добра в това, което правеше. И съзнанието, че семейството й е в безопасност — както беше винаги, когато и Монк е до нея — й помагаше да се успокои. Той бе нейната скала, дори на стотици километри оттук.

С подновена решимост мина през портала от ковано желязо във високата каменна ограда и се озова в зелен оазис насред бизнес парковете. Алеята се виеше покрай старателно подстригани ниски дръвчета, малки бълбукащи фонтанчета и грижливо поддържани благоуханни рози.

Някой беше вложил много средства и усилия да направи клиниката топла и гостоприемна, същинска райска градина, в която мечтите на безплодните двойки могат единствено да се сбъднат. Нищо чудно, че това място привличаше известни и богати клиенти от цял свят. В това число и дъщерята на президента.

Но пък от друга страна, комплексът бе собственост на филиал на една компания на фамилията Гант, занимаваща се с биотехнологии и генно инженерство. Клиниката, основана в началото на осемдесетте, беше краен резултат от изследванията в тази насока и предлагаше на клиентите си най-новите постижения в областта. Освен това имаше свои собствени изследователски проекти и привличаше учени чак от Япония. Продължаваше да заема челни места в изследването на плодовитостта и стволовите клетки.

През последните осемнайсет часа Кат беше проучила подробно клиниката — от екипа и клиентелата до последните й отчети и баланси. Знаеше всичко — откъде купуват чаршафите си, средното количество опасни отпадъци на ден и т.н. Колкото повече задълбаваше, толкова по-сигурна ставаше, че причината за отвличането на Аманда е скрита някъде в четирите сгради на комплекса.

Тази увереност идваше не от нещата, които беше открила, а от онова, което липсваше. След десетилетие събиране на информация по цял свят Кат се беше научила да надушва кога крият нещо от нея. По време на проучването бе стигнала до прекалено много необясними задънени улици и до неща, които не се връзваха помежду си. Най-лошото бе, че в един момент се беше натъкнала на непробиваема корпоративна защитна стена с алгоритми за криптиране, каквито се ползваха само от военните. Дори да можеше да я пробие, страхът я бе спрял. Самият опит щеше да вдигне тревога и да предупреди командващите тук, че някой души около вратата им.

Затова предпочете по-директен подход.

Да дойде лично.

Стигна паркинга и видя кола под наем, сребрист „Ауди А6“. Лиза Къмингс я беше изпреварила, но на приятелката й не се бе наложило да сменя автобуси от летището, за да стигне до клиниката. Бяха дошли поотделно, всяка със своя мисия.

Кат изкачи стъпалата на широката веранда пред главната сграда. Мястото изобщо не приличаше на медицинско заведение. Фасадата бе типична за Чарлстън — каменно имение, сякаш от епохата на крал Джордж, с парапети от ковано желязо, три етажа с балкони и двускатен покрив с покрити с мъх керемиди.

Мина през вратата и се озова в прохладно лоби, което й дойде освежаващо след автобусите и краткото вървене. Рецепцията сякаш я подканваше. Тя тръгна натам, като забеляза с периферното си зрение, че Лиза вече е в чакалнята. Помещението бе обзаведено толкова пищно, колкото можеше да се очаква, съдейки по екстериора — цялото в кадифе и меки тапицерии.

Лиза отговаряше на декора с великолепната си платинена рокля на „Сейнт Джон“ с връзки на кръста. Русата й коса бе разпусната и блестеше под меката светлина, гримът й беше безупречен. Беше дошла в ролята на частен доктор за подбрана клиентела от Вашингтон, за да се запознае с клиниката и евентуално да я препоръча на някои от клиентите си. След няколко минути имаше уговорена среща с директора.

Тя провеждаше общо разследване от горе надолу.

Кат работеше в обратната посока.

— Мога ли да ви помогна? — попита рецепционистката. Беше дребна жена с големи очи, допълнително подчертани от сенките.

Кат приближи бюрото, облегна се на него и се наведе напред малко повече от необходимото, сякаш се страхуваше някой да не подслуша разговора.

— Чух… казаха ми… че търсите донори.

Веждите на рецепционистката се повдигнаха раздразнено.

Кат се наведе още повече, озърна се през рамо и се изчерви от смущение.

— Нали се сещате. Търсите яйцеклетки. Чух, че плащате добре.

Рецепционистката се поизправи и заговори тихо, с донякъде снизходителен тон, подсилен от южняшкия й акцент.

— Скъпа, тези въпроси се разглеждат другаде. Тук се приемат пациенти. Иди ей там… — Тя махна с лакираните си пръсти в противоположната на чакалнята посока, към един ъгъл. — Ще извикам някой да те вземе и да те отведе в отделението за донори, става ли?

Кат кимна и се дръпна назад.

— Благодаря.

Жената изсумтя и вдигна телефона.

Докато вървеше към ъгъла, Кат срещна погледа на Лиза. В момента двете бяха разделени от културна и финансова пропаст. Лиза представляваше крайния купувач; Кат въплъщаваше стоката за продан. Все още имаше много етични и морални спорове около продажбата на човешки яйцеклетки. След като им беше сложен етикет с цена, те бяха обвързани с правилата за търсене и предлагане — и със съответните злоупотреби.

В много страни от Третия свят цели села продаваха бъбреците си или ставаха сурогатни майки, които отдаваха под наем утробите си. Търговията на едро с части от тялото се наричаше „червен пазар“ и се превръщаше в бизнес, както законен, така и незаконен. Беше чела доклад за боливийски убийци, които продаваха мазнините на жертвите си на европейски козметични компании.

В Китай затворници изкормваха мъртвите си съкилийници и вземаха органите им, като се носеха слухове, че някои били убивани нарочно заради печалбата. А в Непал имаше случай с животновъд, който се бе превърнал от производител на мляко в доставчик на кръв. Залавял туристи, затварял ги в обора си и периодично източвал кръвта на новата си стока, като ги държал през цялото време на границата между живота и смъртта.

Най-лошото бе, че стоките на този пазар се движеха само в една посока — от бедните към богатите. Това беше лош страничен ефект след появата на ценоразпис на органите. Плътта неизбежно се движеше само нагоре по социалната стълбица, никога надолу.

Някакво движение привлече вниманието на Кат. Отвори се махагонова врата и в чакалнята влезе грубоват мъж на около четирийсет и пет. Имаше гарвановочерна коса, беше висок около метър и осемдесет и бе облечен в дълга до коленете лабораторна престилка върху скъпи тъмносини панталони, безупречна бяла риза и алена вратовръзка. Усмихваше се пресилено широко, докато вървеше към Лиза, която стана да го поздрави.

— Добре дошли в Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън — каза той и стисна ръката й.

Това беше доктор Пол Кранстън, директорът на КФСЧ. Кат знаеше всичко за него, дори номера на социалната му осигуровка и къде е бил подпечатан паспортът му за последен път — в Нова Зеландия.

Директорът поведе Лиза от чакалнята към дебрите на клиниката. Докато вратата зад тях се затваряше, друга се отвори. Някакъв мъж, най-вероятно санитар, стоеше на прага до рецепцията. Приличаше на питбул в болнични дрехи. Рецепционистката направи знак на Кат да приближи.

Тя пристъпи напред.

— Елате с мен — изсумтя мъжът, без да си направи труда да се поинтересува за името й.

Тя забърза напред, но спря при рецепцията, за да вземе визитка. Засуети се и уж неволно бутна поставката с картички.

— Ужасно съжалявам — каза Кат и се втурна да събира разпилените визитки.

Рецепционистката въздъхна раздразнено и вдигна няколко картички от пода до стола си. Кат използва момента да пъхне скритата в ръката й химикалка в чашката на бюрото. В нея имаше миниатюрна камера, която записваше картина и звук на пасивен микро SD чип. Малка антена позволяваше предаване на записаните данни при обаждане от мобилен телефон.

В чантата си имаше още четири подобни химикалки и смяташе да ги постави на ключови места в клиниката — или поне там, където можеше да стигне, без да буди подозрения. Ако се отвореше възможност, едно объркано момиче лесно можеше да се изгуби на подобно място и да се озове на места, където не би трябвало да бъде.

Но първо трябваше да си изиграе ролята.

— Върви — каза й рецепционистката и посочи страничната врата.

Кат се извини смирено и последва санитаря. Той я поведе извън света на градините и кадифето към стерилната среда на подове от винил и голи бели стени. Това беше болницата, скрита зад фасадата — строга и функционална.

Накрая стигнаха до къс остъклен прелез, който свързваше основната сграда с една по-занемарена постройка в дъното на комплекса. Докато вървеше, Кат забеляза, че четирите крила на клиниката са свързани по подобен начин. Явно нямаше нужда човек да се лишава от удоволствието на климатиците и да излиза на лятната жега, за да отиде от едно място до друго. Обърна внимание и на стъклените стени от двете й страни. Бяха дебели и като че ли бронирани.

Но пък често клиентите на клиниката бяха знаменитости или високопоставени лица от чужбина. Може би имаше нужда от допълнителни защитни средства.

Въпреки това я побиха студени тръпки, които нямаха нищо общо с климатиците. Това място се усещаше не толкова като убежище, колкото като затвор.

Влязоха в следващата сграда и Кат бе отведена в малка стая за прегледи, една от многото, подредени в дълга редица в това крило. Санитарят й подаде тесте формуляри, закрепени за клипборд.

— Попълнете всичко. След няколко минути ще дойдат да поговорят с вас.

Излезе, изглеждайки толкова отегчен, колкото и когато беше дошъл да я вземе.

Кат започна да попълва формулярите, когато чу тихото изщракване на бравата. Отиде до вратата и завъртя дръжката.

Беше заключено.

Намръщи се и се опита да сподави надигналата се паника. Заключването на вратата може би беше изискване на протокола, целящ запазване на поверителността. Така или иначе, връщане назад нямаше. Трябваше да изиграе ролята си, но нещо в това място определено не беше наред.

Надяваше се Лиза да е по-добре.

— Както виждате, вършим всичко на място — каза доктор Пол Кранстън, спирайки пред стъклената стена, гледаща към стерилната лаборатория за оплождане ин витро.

Лиза огледа критично помещението. Беше оборудвано по последна дума на техниката, с изолирани работни станции с лазерни орцитни скенери и микроманипулатори „Наришиге“ за оплождане на яйцеклетки. Всичко беше според най-високите стандарти, от маклеровите камери за преброяване до автоматизирания анализ на сперматозоидите, затоплящите блокове и криогенните камери.

Вече беше видяла хирургичното отделение, използвано за вземане на яйцеклетки и имплантиране на ембриони. Високотехнологичното оборудване на клиниката можеше да посрами повечето болници. Дори стаите за възстановяване спокойно можеха да се представят на кориците на водещи архитектурни списания с изисканите си линии, дискретно осветление и изящна украса.

Явно целта на обиколката беше да впечатлява.

И наистина впечатляваше.

— Ние сме всичко в едно — завърши Кранстън и се усмихна самодоволно. — От вземането на сперма и яйцеклетки до оплождането и имплантирането. Следим изцяло пациентите си, но определено ще бъдем радостни да работим с първокласни външни специалисти.

Лиза кимна.

— Сигурна съм, че някои от клиентите ми биха предпочели анонимността извън вашингтонските кръгове.

— Разбирам.

Погледът му се задържа малко по-дълго от необходимото върху нея. Явно му се искаше да разбере кого точно представлява тя, но знаеше, че не е разумно да зададе направо въпроса. Желязното прикритие на Лиза беше изградено така, че да събуди личния интерес на директора на клиниката, и явно имаше успех. Беше й предложена обиколка, наред с пълен ценоразпис на услугите.

— Какво ще кажете да се върнем в кабинета ми? Мога да ви предложа брошури, обясняващи всяко ниво на услугите ни, в това число отчети за извършеното. И разбира се, ще се радвам да отговоря на всички ваши въпроси.

Кабинетът му се намираше на етажа над работните помещения. Приличаше на библиотека от махагон, с шкафове за книги покрай стените, награди и дипломи в рамки, сред които диплома от Харвард, неговата Алма матер. Подобно на самата обиколка, помещението имаше за цел да впечатлява. Огромни засводени прозорци гледаха към парка и трите други сгради на комплекса.

Кранстън заобиколи тапицираното с кожа бюро, на което вече лежеше подготвена папка. Подаде й я, но Лиза не й обърна внимание, а се загледа през прозореца. Едновременно с това следеше зорко реакциите му. Освен докторската си степен по медицина Лиза беше бакалавър по физиология. Разбираше реакциите на тялото и можеше да ги чете безпогрешно като детектор на лъжата, но за разлика от машините, знаеше и как да манипулира тези реакции, за да постигне желания резултат.

Сега това умение можеше да й послужи.

— Какво има в онези сгради? — попита тя.

Кранстън остави папката и проследи погледа й.

— Крилото точно зад нашето е за изследване на донори и събиране на материал.

Лиза погледна триетажната постройка.

„Значи Кат е там“.

— Другите две са изцяло за изследвания — каза той. — Правим репродуктивни проучвания за дузина университети, сред които Токийският университет и Оксфорд.

Лиза обърна гръб на прозореца.

— Надявам се, че никакви биологични материали от моите пациенти, било то яйцеклетки или ембриони, няма да се използват за подобни проучвания без тяхното съгласие.

— Разбира се, че не. Имаме сериозна донорска програма, която осигурява необходимия материал. Позволете да ви уверя, доктор Къмингс, че изследователската ни програма и услугите за пациентите ни са напълно отделни. Между тях няма пресечни точки.

— Много добре. — Лиза се върна при креслото срещу просторното бюро и седна, като постави чантата си в скута. — А сега позволете да бъда открита с вас, доктор Кранстън.

— Моля, наричайте ме Пол.

Тя се усмихна и отстъпи.

— Пол, трябва честно да кажа, че проучих и други центрове. И изборът ми се ограничава или до вас, или до една клиника край Филаделфия.

— Разбира се.

Кранстън външно запази спокойствие, но Лиза не пропусна да долови желанието му — по-добре беше да открадне клиент, отколкото просто да го спечели. Това беше стръвта.

— Но ви уверявам — продължи той, — че няма да намерите клиника с по-модерни технологии, най-нова екипировка и професионален екип, който се грижи за всеки етап от процеса.

Кранстън явно държеше на нейните въображаеми високопоставени клиенти — но доколко?

Реши най-напред да отпусне малко въжето, колкото да го изнерви малко.

— Разбирам и оценявам това, Пол, но Филаделфия е много по-близо до Вашингтон. Трябва да имам предвид и това удобство. За клиентите ми времето е особено важно.

Кранстън оклюма.

— Не мога да оспорвам подобно нещо.

А сега идваше ред на малка доза надежда.

— Но вашата клиника има едно характерно преимущество. Освен невероятната ви медицинска репутация, вие имате и великолепна социална репутация, отлично родословие, ако мога така да се изразя.

— В смисъл?

— Аманда Гант-Бенет.

Ъгълчетата на очите му се напрегнаха, когато тя спомена Аманда.

— Някои от пациентите ми са близки приятели на първото семейство — продължи Лиза. — Те знаят за деликатното положение на президентската дъщеря и че въпросът е бил решен във вашата клиника. В много отношения Вашингтон е като село.

И му се усмихна скромно.

Той отвърна със същото — точно както целеше.

— Една моя пациентка е изправена пред подобен проблем — безплоден съпруг. Помоли ме да се поинтересувам конкретно за донорската ви програма. Или ако позволите да я цитирам дословно, „щом е достатъчно добра за президентската дъщеря, значи е добра и за мен.“

Завъртя очи с престорено шеговито пренебрежение.

— В някои вашингтонски кръгове, независимо дали става въпрос за дамски чанти или модни течения, марката е единственото, което е от значение. Същото се отнася дори за избора на медицинското обслужване, а в този случай — за предпочитанията за донор.

Той кимна разбиращо и сплете пръсти под брадичката си.

— Разбира се, няма как да разкриваме кой е мъжкият донор в тази ситуация. Но мога да ви гарантирам, че всеки от тях се подлага на много обстойно и всеобхватно проучване. Всички са класифицирани според няколко критерии — външност, интелект, медицинска история, етнически произход и много други.

— А ако някой поиска да си избере донор с — да кажем — същите критерии като онзи на президентската дъщеря…?

Усмивката му стана по-сигурна, когато откри начин да я спечели. Типично за човешката природа — ако почти си се добрал до нещо и внезапно го изгубиш, това само засилва желанието ти да си го върнеш. Именно затова хазартът бе така пристрастяващ.

— Сигурен съм, че това може да се уреди — каза той. — Не бихме искали да ви изгубим.

„Не се и съмнявам“.

— Чудесно. — Тя го награди с искрена доволна усмивка. — А ще мога ли да получа списък и описание на подобни донори? Нещо веществено, което да представя на клиентката си? Както казват, око да види, ръка да пипне.

Кранстън се обърна към компютъра си.

— Разбира се. Ако ми дадете няколко минути…

Лиза се настани удобно в креслото си. Пейнтър искаше този списък на донорите като средство да намали броя на потенциалните биологични бащи на нероденото дете на Аманда. Но също така се нуждаеше от начин да превърне анонимността им в реални имена.

А това означаваше осигуряване на достъп до архива на клиниката.

Докато Кранстън работеше, Лиза отвори чантата си и се престори, че проверява телефона си. Натисна бутон, както я бе инструктирал Пейнтър, след което пъхна тънкото устройство между меката седалка и облегалката, като прикриваше действията си с чантата. Телефонът имаше вграден безжичен микрорутер, който щеше да позволи на Сигма да се свърже със сървъра на клиниката и да проникне в него. Пейнтър се беше опитал да й обясни по-подробно, но електрониката не беше нейната стихия. Просто изпълняваше инструкциите — да изчака Кранстън да влезе в системата с паролата си, след което да активира рутера и да го остави някъде наблизо.

Закопчалката на чантата й щракна.

Задачата й тук беше изпълнена.

Изглеждаше прекалено лесно, но пък това се очакваше.

Пейнтър беше описал мисията като мека инфилтрация. Вместо да атакуват фронтално портата, Кат и Лиза имаха за цел да оставят следа от електронни трохи — подслушващи устройства, камери, безжични микрофони. Повечето инструменти бяха проектирани от самия Пейнтър, пригодени за лесно скриване и с минимална сигнатура.

„Но всичко може да бъде открито, стига да има достатъчно време“ — беше я предупредил Пейнтър.

Затова втората част на мисията й беше да не се заседява тук.

И сега трябваше да изпълни и тази инструкция.

Набързо взе всичко необходимо от д-р Кранстън, заедно с папката брошури и отчети. Той я изпрати обратно до лобито, обеща да поддържат контакт и не след дълго Лиза се озова отново под безмилостното лятно слънце.

Качи се в колата си — луксозен седан, който трябваше да отговаря на прикритието й. Макар нейната част от мисията да беше изпълнена, тя си оставаше напрегната. Планът беше да се срещнат с Кат в хотела им в центъра на Чарлстън. Щеше да се успокои едва след като двете отново бъдат заедно. От там нататък електронните устройства щяха да поемат шпионирането.

Обърна седана и излезе на улицата, все още разтревожена за Кат. Чувстваше се виновна, че изоставя партньора си.

Единствената й утеха беше, че Кат е професионалистка.

Нищо не можеше да я извади от равновесие.

„Какво става, по дяволите?“

Крачейки напред-назад в малката стая, Кат погледна часовника на предплатения си телефон. Беше минал повече от час, откакто влезе в клиниката. Вече трябваше да е излязла. Бе попълнила формулярите и ги беше предала на същия санитар, който я доведе тук и я заключи.

Беше й казано да чака, първоначалното одобрение щяло да отнеме известно време. И че процедурата не се изчерпваше с формулярите. „След няколко минути ще дойде доктор, който ще ви прегледа и ще ви направи ултразвук. Ще получите скромна сума, за да ви вземем кръв и урина. В рамките на пет работни дни ще ви бъде съобщено по телефона дали сте одобрена за донор“.

Това й бе съобщено с отегчен монотонен глас, сякаш санитарят изнасяше една и съща реч стотици пъти на ден. Може и да беше така. Чуваше как идват и си отиват други мъже и жени, как се отварят и затварят врати в дългия коридор за прегледи.

Беше се надявала да я разведат из донорския център и да успее да постави камера и там, може би дори да се опита да стигне и до другите две изследователски сгради. Сега това не изглеждаше особено вероятно, освен ако не проявеше повече дързост.

Отиде при заключената врата. Имаше шперц в токчето на дясната си обувка и сгъваем нож в лявата, но трудно щеше да обясни бягството си, ако я хванеха. Имаше и по-лесен начин.

Почука силно и завика умоляващо:

— Ехо! Трябва да отида до тоалетната! Моля ви, някой може ли да ми помогне?

Не след дълго вратата беше отключена.

Очакваше да види същия санитар — но вместо това се озова пред облечена в бяло стройна лекарка със сиви очи. Санитарят беше зад нея с поднос стъкленици за кръвни проби и няколко спринцовки.

Единственият сигнал за тревога беше, че една от спринцовките бе пълна.

Преди да успее да реагира, жената пристъпи напред и опря къса черна палка в корема й. Електрическият заряд изпращя високо в тясното пространство. Агония прониза цялото й тяло, концентрира се в корема й и стегна мускулите й. Крайниците й излязоха от контрол и Кат залитна настрани, на път да изпадне в конвулсии.

Лекарката явно очакваше това, подхвана я и я положи на пода. Санитарят затвори вратата и застана от другата й страна със спринцовка в ръка. Дори през болката от електрошока Кат усети как иглата се забива в шията й.

Полезрението й започна моментално да се стеснява.

Тя се опита да се съпротивлява, като се питаше как ли са я разкрили. Беше положила сериозни усилия да изгради фалшивата си самоличност на случайно минаваща жена, без роднински връзки в района — нищо, което би могло да се проследи и провери лесно.

За съжаление това се оказа фатално.

— Изглежда в по-добра форма от средната — каза жената на санитаря, като оглеждаше Кат, сякаш беше свиня на селски панаир. — Странно. Виж само мускулите й. Не виждам признаци за хронична употреба на наркотици или нещо подобно. Сигурни ли сте, че отговаря на стандартния протокол?

— Всичко е проверено, доктор Маршал. Току-що се е преместила тук. Няма работа. Няма семейство. Сменяла е градове три пъти през изминалата година, преди да дойде тук. Гейнсвил, Атланта, а сега и Чарлстън. Никой няма да забележи изчезването й.

Светът се нагъваше и затваряше около Кат.

Разговорът им я последва в забравата.

— В такъв случай е пристигнала точно навреме. Преди малко получих съобщение от Хижата. Искат още опитни образци.

Кат усети как якият санитар я вдига.

— Хижата? — попита той. — С какво се занимават там?

— Повярвайте ми, по-добре да не знаете.

19.

2 юли, 22,20 ч.

Дубай, ОАЕ

Грей стоеше пред прозореца на хотела и се взираше във вълшебния силует на Дубай, изумруден оазис, кацнал между пустинята и синьото море. Небостъргачи и извисяващи се до облаците заострени кули сияеха от светлини, издигаха се от съвременната Мека на огромни молове, хотели и модерни жилищни комплекси, свързани с ивици неон с всички възможни оттенъци. Панорамата приличаше не толкова на град, колкото на светеща платка, бръмчаща с електричеството на целия регион.

Изглеждаше му невероятно, че само преди пет часа се беше намирал в страна, съсипана от войни, глад и суша — страна, управлявана не толкова от правителство, колкото от пирати.

А сега погледът му се рееше над град — чудо.

Разраснал се с шеметна скорост, Дубай бе изникнал като мираж от пустинята. Перлата в короната му беше небостъргачът Бурдж Халифа, висок над двеста етажа, най-високата постройка в света, приличаща на тънък планински връх на ръба на морето. Архитекти от целия свят продължаваха да си съперничат в изграждането на будещи благоговение проекти, в които имаше една обща тема — противопоставянето срещу природата и стихиите й. В рамките на града човек можеше да се излежава на слънчев плаж, а час по-късно да кара сноуборд в най-големия закрит ски курорт в света. А който искаше най-доброто от всичко, новооткритият хотел „Палацо Версаче“ имаше свой плаж с климатични инсталации, които да охлаждат туристите, докато се пекат на слънце.

Но най-големият от тези непокорни на природата проекти се намираше отвъд плажовете — прочутите изкуствени острови на Дубай. Техният хотел се намираше недалеч от Палм Джумейра, изкуствен архипелаг във формата на палма, който бе толкова голям, че се виждаше от космоса. Стъблото на палмата започваше от материка и се разделяше на шестнайсет листа, обкръжени от вълнолом във формата на лунен сърп. Изграждаха се още два подобни острова, които щяха да удължат десетократно бреговата линия на Дубай.

Грей беше чел и за други проекти в страната — подводен хотел „Хидрополис“ с площ единайсет хектара; проектиран от германци плаващ дворец, направен изцяло от лед и с подходящото име „Синият кристал“, а още по-навътре в морето се намираше частично завършеният остров Утопия във формата на морска звезда и защитен от вълнолом, извит като лунен сърп, замислен както за туристи, така и като корпоративен анклав поради уникалната си изолираност.

Тук, в Дубай, природата сякаш нямаше думата пред възвишените мечти на човека.

— Трябва да опиташ душа, Пиърс. — Ковалски излезе от банята с кърпа около слабините. — Има струи, които уцелват всички подходящи места — и някои неподходящи.

Изглежда, че мечтите на някои хора не бяха чак толкова възвишени.

Грей обърна гръб на градския силует. Раменете му още бяха в мехури и душът изобщо не му изглеждаше примамливо предложение.

„Може би една вана“.

Групата се беше настанила в апартамент с две спални. Ковалски и Грей бяха в едната, а Сейчан в другата. Тъкър и Каин заемаха дивана в дневната, където имаше маса за билярд, мокър бюфет и огромен телевизор с плосък екран. Грей чу, че текат новините на Би Би Си.

— Отивам да видя дали Тъкър иска да изгуби няколко кинта на билярд — каза Ковалски и тръгна към вратата, докато намяташе халат, оставяйки кърпата да падне на пода.

Грей тръгна към банята.

Нямаха какво да правят, освен да чакат допълнителни сведения от централата на Сигма.

Пейнтър събираше данни за полетите от и до Сомалия, като сравняваше маршрутите, по които похитителите на Аманда биха могли да стигнат Дубай. Освен това проверяваше митническите декларации на пътниците и митническите доклади, като следеше за лица, които да приличат на Аманда — някой можеше да се опита да я прекара с фалшив паспорт. Един екип преглеждаше записите от камерите на международното летище на Дубай.

Грей не таеше особена надежда. Хората му вече бяха прекарали цял час на летището и обиколиха всички изходи и районите за багаж, за да видят дали Каин няма да може да открие миризмата й.

Без резултат.

„Може изобщо да не е идвала тук — или да е дошла и да е заминала“.

Не му се вярваше, но и не можеше да каже защо точно. Беше по-скоро като предчувствие — нещо, което те тормози подсъзнателно, нещо, което пропускаше.

Пусна водата, провери я на топлина и след като остана доволен, бавно свали ризата си. На места платът беше залепнал за спуканите мехури по раменете му. Със стон успя да се отърве от ризата, свали останалите си дрехи и влезе във ваната.

Беше чудесна агония да се потопи в димящата жега.

Остави ваната да се пълни, докато не заля корема му. Наведе се напред и обви с ръце коленете си, като внимателно опъваше кожата по раменете си.

— Мили Боже, Грей… гърбът ти изглежда ужасно.

Извъртя се към вратата. Сейчан стоеше на прага, без да се притеснява от голотата му. Той беше твърде уморен, за да се смущава. И двамата се бяха виждали в добри и лоши ситуации. Какво означава малко гола кожа?

Завъртя кранчето на водата.

— Добре съм. Какво има?

— Не си добре. Защо не каза на някого, че си изгорял толкова лошо? Отивам за медицински пакет. Вземи. — Тя пристъпи в банята и му подаде сателитния телефон. — Обаждане от Сигма.

Грей взе телефона.

— Директоре?

— Грей, просто реших да те държа в течение, докато имам свободно време.

Грей се надигна във ваната.

— Някакви новини?

— Боя се, че не. Претърсихме всички записи от летището в Дубай. Не намирам никакви данни, че Аманда е минавала оттам. Ще продължа да наблюдавам летището и документите на пристигащите самолети, но освен това разширих търсенето и върху заминаващите. Трябва да имаме предвид, че е възможно вече да е била преместена.

— Ако наистина е така, малко вероятно е да я открием.

„Не и жива“.

— Ще продължа да търся — каза Пейнтър. — Но засега екипът ти остава на място. Дори да е заминала, може да не е отишла далеч и искам ти и останалите да сте в района.

— Разбрано.

Грей тъкмо затваряше, когато Сейчан се върна. Тя взе телефона, остави го и потупа ръба на ваната.

— Кацай тук. С гръб към мен.

Отвори военния медицински пакет и извади тубичка с крем против изгаряне и марля с гел на водна основа.

— Не е нужно да…

— Мога да накарам и Ковалски да го направи. Но подозирам, че и на двамата няма да ви хареса.

Грей въздъхна тежко, надигна се и седна на ръба на ваната. Сейчан много внимателно изсуши кожата му. С. периферното си зрение той зърна отражението й в огледалото. Тя разтърка крема между дланите си и ги постави върху сгорещената му кожа.

Охлаждащият агент на балсама проникна дълбоко в плътта му, очертавайки всеки неин пръст. Грей тихо изстена.

— Боли ли те?

— Не — каза той малко по-дрезгаво, отколкото му се искаше.

Ръцете й се разделиха, прогонвайки най-лошото от болката. Грей изпъна гръб и отпусна още повече рамене. Дишането му стана по-дълбоко и равномерно. Клепачите му започнаха да се затварят.

Сейчан мълчеше. Той чуваше само дишането й. Пръстите й се движеха по врата му и надолу по гръбнака. Откри, че се отпуска под докосването й — и не само заради охлаждащия ефект на балсама. Всъщност топлината се връщаше в кожата му, но не от изгарянията. Надигаше се от огън, който се разгаряше дълбоко вътре. Тялото му реагира, но той не си направи труда да го скрие — не че можеше да го направи.

— Грей…

Чу в гласа й копнеж, досущ като неговия.

Пресегна се назад и улови едната й ръка. Задържа я, колебаейки се дали да я придърпа, или да я отблъсне, уловен между рая и ада. Меките й копринени пръсти трепереха в ръката му като птичка, мъчеща се да избяга.

Не и този път.

Пръстите му се стегнаха около нейните. Най-сетне бе взел решение.

Избра „рай“.

Докато я прегръщаше и се обръщаше към нея, устните им се докоснаха — и изведнъж прозря истината. Замръзна от шок.

— Грей? Какво има?

Той се дръпна назад и очите му се разшириха. Сигурен беше.

— Знам къде е Аманда.

— Продължавайте да вървите — каза доктор Блейк, като я придържаше за лакътя. — Това ще помогне на бебето да заеме по-добре позиция.

Аманда се тътреше по безличен бял коридор. Нямаше представа къде се намира, нито кое време от денонощието е. Беше се събудила преди четири часа в болнична стая без прозорци. Направиха й нов ултразвук и преглед на таза, като махнаха някакъв подобен на гъба предмет от нея.

„Вкарахме синтетичен осмотичен разширител, докато бяхте под упойка, за да разширим шийката — беше й обяснил д–р Блейк. — Стара техника, но доста ефективна при подготовката за раждане“.

Едва тогава беше научила, че предизвикват преждевременно раждане. Запротестира, но никой не я чу. Единственото, което получи, бе снизходителното уверение, че е добре и че няма никакъв риск за бебето или за самата нея.

Това не я успокои. Спомни си какво беше чула по време на полета — плановете детето й да бъде подложено на дисекция като лабораторно животно. Трябваше да намери начин да ги спре.

Вървеше, като поддържаше корема си с една ръка, сякаш се опитваше да задържи бебето си на сигурно място, заповядваше на тялото си да не се предава. Но преди десетина минути й бяха приложили вагинално гел простагландин — първата стъпка към предизвикване на преждевременно раждане.

„Няма да им дам бебето си“.

Отпред видя широк прозорец от едната страна на коридора, от който струеше ярка светлина. Забърза натам, като се освободи от ръката на Блейк.

„Може би там има някакъв изход. Или ще успея да разбера къде съм“.

А дълбоко в нея се надигна мрачната мисъл да се хвърли някъде от високо, да предпочете смъртта, вместо да им позволи да измъчват бебето й.

Стигна до прозореца и замръзна, след което отстъпи назад, обзета от ужас. Светлината не идваше от слънцето, а от ярките халогенни лампи на стерилна лаборатория. За миг през съзнанието й мина картина на подобна лаборатория в Чарлстън, където бяха извършили оплождането ин витро. Тази лаборатория също имаше множество работни станции и микроскопи. Всичко беше сияеща неръждаема стомана и гладки повърхности.

Но онова, което накара краката й да омекнат, беше изследователският проект, който я гледаше — в буквалния смисъл на думата. Пред нея стърчеше човешка глава, закрепена на подпора върху стойка, висока колкото човек. На една стъпка под този ужас имаше плетеница от пластмасови тръби и човешко сърце. Подобно на пейс-мейкър устройство беше включено към тъмния мускул и бе кацнало върху тъканта като някакъв сребрист паяк. Сърцето се свиваше на всеки две секунди, като леко подскачаше в мрежата си. А под него в стъклен резервоар имаше розови бели дробове, които се разширяваха и свиваха, свързани към вентилатор. В по-тъмни съдове отдолу се виждаха други човешки части, но тя се извърна уплашено от страх какво може да види.

Погледът й се насочи към лицето на жертвата. Устата беше залепена, клепачите бяха отпуснати. Краят на отрязания врат беше здраво бинтован и от него стърчаха тръби, пренасящи кръв, както и плетеница от жици, спускащи се към машина с размерите на бюро зад стойката.

Сякаш някой беше разглобил човек на съставните му части и ги бе отделил за някакво страховито изследване.

— Какво е това? — изплака Аманда.

— Спасяваме живот — спокойно отвърна Блейк. — Продължаваме една руска изследователска програма, започнала през четирийсетте години на миналия век. По онова време са използвали кучета, за да открият колко дълго могат да запазят частите на тялото живи по изкуствен начин. Дори преди седем десетилетия и с грубите инструменти, с които са разполагали тогава, учените са успели да запазят отделените глави на опитните образци живи дни наред и в достатъчно добро състояние, за да реагират на звук, да се опитват да лаят и да мърдат уши.

Аманда поклати ужасено глава.

— А, това може да ви се струва отвратително, Аманда, но именно онези ранни експерименти довели до разработването на първия медицински вентилатор и първата машина за кардиопулмонарен байпас. Огромен скок напред в технологията, спасила живота на десетки хиляди души през следващите десетилетия.

— Но това… — Аманда махна немощно към прозореца.

— Това е също толкова важно и революционно. Животинският модел може да се използва само до определен момент. И с все по-големия напредък в областта на нанотехнологиите, микрохирургията, неврологията, кардиопулмонарната медицина и фармацевтиката, няма граници за нещата, което сме на път да постигнем. Това, което правим тук — експериментиране върху запазването на живота на основните тъкани — обещава не само да спасява живот, но и да го удължава.

Аманда долови екзалтацията в гласа му. Блейк открито свещенодействаше пред олтара на студената наука, където моралът нямаше дума. Той вярваше в истината на убежденията си непоколебимо като проповедник и подобно на всеки отдаден вярващ, се опитваше да приобщи неверниците.

Но тя нямаше намерение да се хваща точно на тези проповеди.

Движение в лабораторията привлече погледа й отново към ужаса вътре. Някаква фигура, облечена в защитен костюм с качулка, се появи от съседно помещение, носейки поднос с хирургически инструменти. Забеляза публиката при прозореца и погледна към тях.

Аманда разпозна студените воднисти очи над бялата маска.

Петра.

В същото време си спомни похвалата на Блейк за страховитите умения на сестрата, за таланта й, който щеше да приложи върху детето в утробата й. Погледът й се премести от лицето на Петра върху отрязаната глава. Нима възнамеряваха да направят същото на момченцето й?

Думите на Петра отекнаха в съзнанието й.

Ще се отпусна, след като видя плода й на масата за вивисекция в лабораторията.

Аманда впери поглед в подноса с острите инструменти.

Кръвта се оттече в краката й и тя се олюля.

„Защо?“ — изкрещя мислено. Защо точно нейното дете беше важно за тези отвратителни „проучвания върху продължителността на живота“? Какво се опитваха да открият в бебето й?

Петра пристъпи напред и остави подноса на една маса. Стомана издрънча в стомана. Звукът бе рязък като изстрел.

Клепачите на главата се вдигнаха.

Мъртви зеници погледнаха към Аманда.

Тя изпищя и в писъка й бяха събрани всички насъбрани ужаси от този ден. Падна на колене, усети как нещо поддава дълбоко в корема й. Между бедрата й рукна гореща течност.

Доктор Блейк клекна до нея и я подхвана.

— Водите й изтекоха! — извика той на Петра през стъклото, след което отново насочи вниманието си към Аманда. Потупа крака й. — Още малко остава.

Аманда затвори очи. Най-сетне беше разбрала къде е.

„Попаднала съм в ада“.

— Тя е в рая — каза Грей на групата в дневната и на Пейнтър във Вашингтон.

Беше включил сателитния телефон на говорител. Отиде отново до големия прозорец, който гледаше към града и морето. Далеч при хоризонта среднощното море беше озарено от сияние, сякаш лунните лъчи се отразяваха във водата. Но това не беше отражение или луната, а друго небесно тяло.

Грей дъхна върху стъклото и започна да рисува с пръст.

Петолъчна звезда.

— Новият остров Утопия има формата на морска звезда. — Грей се обърна към останалите. Пейнтър също слушаше от другия край на света. — Момчето в Сомалия каза, че Аманда била отведена в рая. Може би е разбрало погрешно думата утопия и е превело името по най-добрия възможен начин, като някакво място на небето. Или може би е чуло, че целта на похитителите е някакво място с формата на звезда, част от небето — или от рая.

— Или може би се хващаме за сламка — предположи Ковалски.

Сейчан стоеше със скръстени ръце и също не изглеждаше впечатлена.

Грей си спомни интимното изживяване в банята. През онзи кратък момент тревогите за семейството и мисията бяха избледнели. Съществуваше в простата чистота на докосването и възможностите. Умът му се бе изчистил и парчетата от дразнещия пъзел се бяха наредили сами, без участието на съзнанието му. Отговорът се бе появил напълно оформен, сияещ с увереността на истината.

Може би той беше единственият убеден в правотата си.

Дори Пейнтър реагира резервирано на откровението му.

— Мога да проверя. Може би до сутринта…

— Не можем да чакаме до сутринта. Аманда може да бъде преместена отново или наранена. Трябва да се възползваме от тъмните часове, които са ни останали.

— Това означава да хвърлим много ресурси само въз основа на едно предчувствие — възрази Пейнтър. — Можете да издъните прикритието си и ако не друго, да покажете на противника си, че знаете, че Аманда все още е жива.

— Знам, че съм прав — не отстъпваше Грей.

— Откъде си така сигурен? — попита Сейчан.

Грей се върна при прозореца.

— Защото вълноломът около Утопия е същият като онзи, който можем да видим оттук около палмовите острови.

Отново дъхна върху стъклото и допълни рисунката си с вълнолом във формата на лунен сърп около звездата на острова.

— Луна и звезда — каза той и мушна с пръст символа.

Сейчан ахна.

Ковалски изруга.

Тъкър сви рамене.

— Не схващам.

Грей го погледна и едва сега си спомни, че той няма представа за Гилдията.

— Това е основният символ на една тайна организация, извършваща терористични актове по целия свят. Директорът вече подозира, че именно те стоят зад отвличането на Аманда.

— Ако го знаех, нямаше да го подмина просто така, нали? — измърмори Ковалски.

Тъкър обаче поклати глава.

— Полумесец и луна. Подобна емблема може да се види на повечето арабски национални флагове. Обединените арабски емирства са ислямска страна. Дизайнът на островите може просто да представя този техен символ.

Пейнтър се съгласи с него.

— Той е прав, Грей. Но въпреки това ме убеди, че островът си заслужава да бъде проучен. Наредих на екип да събере информация за онова място. Вече намерих снимки в мрежата, показващи строящите се небостъргачи в централната част. Впечатляващо. Няколко вече са заети от различни фирми, а останалите места — от корпорации от цял свят. Доколкото виждам, охраната е доста сериозна.

— Именно затова поисках да тръгнем натам през нощта. Докато е тъмно.

— Идеята не е добра. — Пейнтър звучеше така, сякаш четеше доклад. — Разполагат с радарна система за наблюдение, обхващаща целия остров. Ще ви засекат от километър и половина.

— В такъв случай трябва да приближим максимално и да използваме водолазни костюми, за да…

— Май мога да предложа по-добър начин — каза Пейнтър и въздъхна дълбоко. — В района има един човек, с когото ще се свържа. Името му се появи при първоначалното събиране на информация от Дубай. Занимава се с изваждане на потънали съдове и товари. Има две подводници, с които може би ще ви помогне да стигнете до Утопия. В момента се занимава с проучване на морското дъно за някакъв подводен хотел, чието строителство тече в момента.

— „Хидрополис“ — каза Грей, спомняйки си последното допълнение към морските чудеса на Дубай.

— Именно.

Съдейки по гласа му, Пейнтър не беше особено склонен да ангажира трета страна, особено този човек.

— Директоре, ако му нямате доверие…

— Не е това. Може да му се вярва. Работил е върху множество свръхсекретни проекти за правителството и дори за военните.

— Тогава какъв е проблемът?

Последва нова тежка въздишка.

— Той е бивш приятел на Лиза.

Ковалски се извърна и измърмори под нос:

— Сега се вкарахме във филм.

20.

2 юли, 16,34 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

— И Джак се е съгласил да помогне? — попита Лиза.

Стоеше до отворения прозорец на балкона на втория етаж на „Харбървю Ин“, историческа сграда в сърцето на Чарлстън с изглед към реката и крайбрежния парк.

— Съгласи се — рече Пейнтър. — Дори се съгласи да запази среднощната мисия в тайна от останалия екипаж на „Дийп Фатъм“. Лично ще управлява подводницата.

Лиза затвори стъклената врата и се върна в хладния лукс, поддържан от климатиците. Стаята й имаше легло с балдахин и стари мебели, а също и гола тухлена стена с работеща камина. Целият този разкош трябваше да отговаря на прикритието й.

От доста време не се беше сещала за Джак Къркланд. Тъкмо беше завършила медицина в Калифорнийския университет и бе спечелила стипендия на Националната научна фондация за проучване на въздействието на работата на големи дълбочини върху физиологията на човека. Джак беше капитан на двайсет и пет метровия „Дийп Фатъм“ с екипаж от учени и ловци на съкровища. Двамата имаха кратка и пламенна връзка, която изгоря толкова бързо, колкото беше започнала. Беше изцяло физическа, но не от липса на опити — напротив, имаше предостатъчно опити, по много пъти на ден. Усмихна се на спомена. Макар да бяха минали по-малко от десет години, онова време й се струваше като момент от друг живот.

„Какво се е случило с онова момиче с бикините и бронзовия загар?“

Обзе я внезапна меланхолия.

Пейнтър я върна в настоящето и отново раздуха тревогите, които бяха позатихнали благодарение на разговора.

— Кат още ли не се е върнала?

— Не.

Лиза погледна часовника си. Наближаваше пет следобед. Тя се беше прибрала в хотела преди повече от два часа и очакваше Кат да се появи малко след нея. Дотогава трябваше да се държат на разстояние една от друга и да не се срещат или разговарят.

— Никаква вест ли нямаш от нея? — попита тя.

— Абсолютно никаква, но когато ти се обадих преди час, проверих записващите й устройства. Камерата на рецепцията още работи, но не дава никаква информация за местоположението й. Другите устройства така и не са били активирани. Рутерът продължава да действа. Засега не са го открили и получаваме купища данни.

— Нещо за Аманда?

— Получих профилите, които ми прати, но ударихме на стена, когато потърсихме медицинското й досие — сериозна стена. Един от най-добрите ни инженери се опитва да си пробие път през нея, но е много сложно да се направи, без да се задействат алармите. Ако са заловили Кат обаче, не ми се вярва устройствата да продължават да работят. Щяха да претърсят навсякъде.

— Тогава къде е тя според теб?

— Не зная. Може би докторите й правят изследвания или охраната я е хванала не където трябва и сега Кат дава обяснения.

Лиза потърси успокоение в думите му. Поради ремонтни работи й се беше наложило да заобикаля из целия град и пътят й обратно до хотела бе отнел близо час. А Кат трябваше да смени два автобуса, за да стигне дотук.

„Може пък да е прав…“

Въпреки това не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е наред.

— Първоначалният план не беше ли да се срещнете в хотела в шест часа? — попита Пейнтър.

— Да. Но защо поне не ти е докладвала, ако е напуснала клиниката?

Пейнтър дълго мълча, преди да отговори.

— Не зная — призна най-сетне той. — Ще продължа да следя положението. Ще дадем на Кат време до шест часа, след което ще действаме.

Лиза знаеше, че този час ще й се стори цяла мъчителна вечност.

Пейнтър отново заговори — но този път не на нея, а на някого, който явно бе влязъл в кабинета му. Макар да бе дръпнал слушалката. Лиза чу как гласът му става по-рязък.

— Изпратете ми всичко — нареди той и отново насочи вниманието си към нея. — Кат е активирала втора камера. Техниците в момента свалят записа и го прехвърлят на компютъра ми.

На вратата се почука.

— Някой идва — каза тя.

Чу суматоха по телефона, след което Пейнтър изруга цветисто.

— Лиза, не отваряй! Махай се оттам!

Дървото се пръсна, когато някой изрита вратата.

Обхваната от паника, Лиза рязко се извърна.

Зад нея последва втори ритник.

Вратата се отвори с трясък.

Лявата ръка на Кат се отпусна и събори чантата от металната маса до носилката на колела. Съдържанието й се пръсна по пода, но тя бе твърде слаба, за да успее да го спре. Беше напрегнала всичките си сили, за да вдигне ръка и да бръкне в чантата, да напипа една химикалка и да натисне маскираното копче, активиращо камерата.

Нямаше да има картина, но устройството щеше да долавя звука. Същото можеше да се каже и за Кат в сегашното й състояние. Зрението й продължаваше да е замъглено и стеснено, стомахът й бушуваше. Чуваше обаче достатъчно добре, за да разбере, че някой влиза тичешком в малката стая, привлечен от шума.

— Май се е опитвала да извади телефона си.

Някаква сянка приклекна до нея и започна да събира съдържанието на чантата й и да го прибира обратно вътре. Май беше същият онзи санитар.

Другият глас подкрепи предположението й. Съдейки по характерния за Нова Англия хладен акцент, това беше доктор Маршал, която я беше зашеметила с електрическата палка.

— Рой, нали каза, че щяла да бъде в безсъзнание поне още десет-петнайсет минути?

— Би трябвало — според дозата и теглото й. Просто излязох да се преоблека, преди да я подготвя за прегледа.

— Нали те предупредих, че е в добра форма и яка. Не е като обикновените недохранени образци, които се озовават тук. Трябваше да го вземеш предвид, Рой. Можеше да се нарани.

— Съжалявам. Няма да се повтори.

Съдейки по същината на разговора, явно още нямаха представа за истинската самоличност на Кат и за връзката й със Сигма. Но къде се намираше? Люшна глава настрани, за да прецени обстановката. Вътрешно усещаше, че не е минало много време. Можеше само да каже, че са я преместили в друга стая, най-вероятно в същия комплекс. Помещението изглеждаше стерилно. Множеството полирани повърхности дразнеха очите й, а във въздуха се носеше характерната антисептична миризма на болница.

Инстинктът на Пейнтър за клиниката се беше оказал верен. Нещо тук не беше наред. Но какво? Защо я бяха дрогирали и отвлекли?

— Още не съм готова за прегледа — каза доктор Маршал. — Така че можеш да я откараш в килията й.

„Килия?“

— Нека да й мине упойката — довърши тя. — Ще бъде по-лесно да работим с нея, ако не е отпусната като парцалена кукла. Пък и колкото по-скоро се научи да се държи както трябва, толкова по-добре.

Доктор Маршал продължаваше да държи електрическата палка и почукваше с нея по носилката, може би, за да подчертае кой е шефът.

Санитарят Рой избута количката от стаята в слабо осветен коридор. Макар да нямаше прозорци. Кат усещаше, че се намира в някакво подземно ниво.

Рой спря при заключена врата и използва магнитната карта, която носеше на връв около шията си. Застана при главата й, завъртя количката и я вкара през двойната врата в голямо кръгло помещение с боядисани в успокояващо светлосиньо стени. Имаше маси и голям телевизор, който работеше с изключен звук. Отсреща имаше друга двойна врата в предупредително червен цвят, която бе също заключена.

Санитарят избута количката настрани. Кат забеляза, че жилищното отделение има книжни шкафове и душове, а по периферията — дузина малки стаички или „килии“, всяка със стъклена врата в метална рамка.

Само една жена стоеше зад вратата на една от килиите, облечена в синя престилка. Косата й беше късо подстригана, а на лицето й бе изписан страх и мъка. Тя опря длан на стъклото — или в знак на солидарност, или като предупреждение.

Кат обаче не можеше нищо да направи.

Поне засега.

Беше обърнала глава настрани и изучаваше червената стоманена врата. Едва сега забеляза релефния символ върху нея. Беше кръст, украсен със стилизираната спирала на ДНК. Усещаше, че каквито и тайни да крие тази клиника, отговорите им се намират отвъд този праг.

Но точно сега трябваше да се тревожи за друга врата.

Рой стигна до една празна килия — а такива май имаше много — и използва картата си, за да я отвори. След това нарами Кат. Изразът на доктор Маршал „парцалена кукла“ беше много точен. Кат не можеше да се държи на крака; ръцете й се отпуснаха безжизнено надолу.

Санитарят я замъкна до неоправения нар и я метна отгоре.

— Този път гледай да не загазиш.

Кат имаше достатъчно сили, за да го гледа как излиза. Докато затваряше вратата, тя забеляза чантата си върху носилката. Представи си записващото устройство вътре.

„Господи, дано някой да слуша“.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Все още нямаме никакъв звук или картина — докладва техникът.

От противоположния край на помещението се обади един анализатор.

— Получавам сигнал от „Харбървю“.

Пейнтър посочи техника.

— Продължавайте да следите всички устройства на Кат — нареди той и тръгна към анализатора. — Покажете ми сигнала от хотела на Лиза.

Пейнтър пресече комуникационния център на Сигма, премествайки окото на бурята със себе си. Други анализатори и агенти се трудеха зад компютри и монитори, подредени в полукръг в дъното на помещението. Отляво имаше кабинет, отделен от центъра със стъклена стена.

Това беше командният център на Кат, нейното гнездо в гнездото. В тъмното пространство работеше един-единствен монитор, осветяващ лицето на главния й анализатор Джейсън Картър, който се беше прегърбил над клавиатурата и работеше по отделен проект.

От тази страна цареше пълен хаос. Пейнтър се опитваше да разбере каква е съдбата на Кат и Лиза. Непрекъснато следеше потока информация, а с лявата си ръка придържаше блутуут слушалката и очакваше още записи от устройството на Кат. Два монитора на стената показваха картина от двете химикалки, които беше активирала. Единият показваше рецепцията на клиниката по фертилитет. Другият беше тъмен, не предаваше образ.

Пейнтър беше чул първоначалния разговор, свален след активирането на втората химикалка. Някой като че ли беше упоил и отвлякъл Кат и сега я държеше в плен.

Но след това нямаше нищо.

През последните дванайсет минути по линията цареше изнервяща тишина.

В момента не знаеше дали Кат е все още в клиниката, или е била преместена другаде. Опитаха се да проследят предплатения й телефон, но удариха на камък. Или нямаше обхват, или бяха махнали батерията.

Пейнтър беше готов да се свърже с правозащитните организации в Чарлстън и да им нареди да нахлуят в клиниката, но каква полза? Кат можеше да не е там или ако беше, похитителите й вероятно щяха да я убият преди издаването на разрешителните за обиск. Подобно начинание щеше също да издаде продължаващото разследване на Аманда и фамилията Гант.

А това не биваше да се допуска.

Мислите му прехвърляха различните ходове, сърцето биеше бясно в гърлото му, подхранвано от друг страх, от друга неизвестност.

„Къде си, Лиза?“

Разговаряше с приятелката си по телефона, когато получи сигнала от Кат. Щом разбра, че Кат е в беда, безпокойството му незабавно включи и Лиза — особено след като секунди по-късно един анализатор нахълта в кабинета му и му съобщи, че връзката с компютрите на клиниката е била прекъсната.

Успя да предупреди Лиза — и чу трясък на врата, след което телефонът й замлъкна.

— Установих връзка с хотела. — Агентът посочи монитора пред себе си. Играещият образ без звук показваше грима нападатели в някакъв коридор. И тримата носеха скиорски маски.

„Значи знаят за камерите“.

Единият почука и поклати глава, после втори се засили и изрита вратата. Тримата нахлуха в стаята и изчезнаха. В самата стая нямаше камери и нямаше как да разберат какво се бе случило след това.

Пейнтър установи, че гледа със затаен дъх. Заповяда си да диша. Паниката нямаше да е от полза нито на Лиза, нито на Кат.

След като телефонът на Лиза замлъкна, той незабавно се беше обадил на охраната на хотела и бе съобщил за нахлуването. Началникът му се обади пет минути по-късно. Това бяха най-дългите пет минути в живота му.

Когато най-сетне се чуха отново, изпита облекчение, но далеч не се бе успокоил. „Подгонихме нападателите, но стаята беше празна. Намерихме само чанта, мобилен телефон и багаж“.

Пейнтър гледаше случилото се на екрана. Двама души от охраната се втурнаха по коридора и тримата нападатели побягнаха. Единият стреля по приближаващите охранители и ги принуди да потърсят прикритие. След това маскираните изчезнаха надолу по стълбите.

Друг анализатор обърна стола си към него.

— Директоре, отново се обаждат от охраната на „Харбървю“.

— Свържете ме.

Когато говориха за последен път, охраната продължаваше да издирва Лиза.

— Съжалявам, сър, но не открихме никаква следа от приятелката ви в района на хотела. Разпитах персонала и гостите. Никой не е виждал да извеждат жена навън.

Пейнтър отново изпита облекчение. Щом Лиза не е била в стаята и не е засечена от камерите или персонала, може би беше успяла да избяга през прозореца.

Мъжът от другата страна стигна до същото заключение.

— Полицията оглежда местопроизшествието, но на мен ми се струва, че е избягала.

— Благодаря. Ако чуете или научите нещо…

— Вие ще сте първият, на когото ще се обадя.

Пейнтър си представи как Лиза бяга уплашена по улиците без пари и телефон, опитвайки се да се изплъзне от преследвачите и без да знае към кого да се обърне. Трябваше да стигне до някакво обществено място, да намери телефон. Тогава можеше да помогне за спасяването й. Агенти вече летяха натам. Щяха да пристигнат в Чарлстън в рамките на един час.

Надяваше се, че през това време ще получи повече информация и за местоположението на Кат. Пейнтър погледна към техника, които следеше устройствата и. Той му отговори с поклащане на глава.

„Още няма нови сведения от втората камера“.

Останал с време за размисъл, Пейнтър мереше с крачки комуникационния център. Започна да съставя най-вероятните сценарии. Лиза е била разкрита след намирането на рутера в кабинета на директора на клиниката. А тъй като камерите на Кат продължаваха да работят, нейното прикритие явно все още бе непокътнато.

„Никой не е направил връзка между двете“.

Това беше единствената светла нишка в черния облак — но той щеше да я използва.

Пейнтър все така крачеше напред-назад, когато Джейсън Картър се изпречи на пътя му. Младият мъж беше тънък като рейка, бивш моряк като Кат, само на двайсет и две. Според Кат светлокосото хлапе беше нещо гений в анализирането на разузнавателна информация. Оправяше се и доста добре с компютрите. Бяха го изхвърлили от флота, защото бе блокирал сървърите им с най-обикновено блекбъри и айпад — или така гласеше легендата. Накрая Кат успя да го открадне за Сигма.

Лицето на Джейсън беше по-бледо от обичайното. Обвиняваше себе си, че без да иска, е предупредил клиниката при опитите си да хакне защитната стена и така е разкрил Лиза. Освен това се тревожеше до смърт за Кат. Младежът гледаше на нея като на някаква богиня.

За да го разсее и да насочи вниманието му другаде, Пейнтър му бе наредил да обобщи наличната информация за Утопия.

— Директоре, трябва да видите нещо — посочи Джейсън към кабинета на Кат.

Пейнтър го последва и затвори вратата след себе си. Още можеше да долови аромата на жасмин във въздуха, призрачна диря от предишния обитател на помещението.

Джейсън го поведе към големия компютърен екран. На него се въртеше триизмерен модел на Утопия. По повърхността на изкуствения остров като настръхнала козина се извисяваха кули, чиято височина растеше от лъчите към центъра. В средата се издигаше най-високата кула, подобна на стопена пирамида, чийто връх се извисяваше на сто и петдесет метра над повърхността.

— Откъде намери този макет?

— Сам го направих.

— На това му се вика бърза работа.

Джейсън сви рамене.

— Преди да настъпи цялата тази суматоха, вече ме бяхте натоварили да проуча различните корпорации, свързани с Утопия. Просто изтеглих чертежите за всяка сграда, вързах ги с координатите им на острова и получих триизмерен модел. Трудната част беше да се покаже доколко е завършена всяка от кулите. Готовите части са в сиво. Останалите показват етажите или фазите, които или още не са довършени, или са в етап на планиране.

— Впечатляващо. Можеш ли да пратиш макета на екипа на командир Пиърс?

— Няма проблем, сър, но исках да поговорим за друго. — Джейсън махна към екрана. — Това беше само занимавка, докато чаках обобщаването на сведенията за различните фирми, инвестирали в Утопия. Нека ви покажа.

Чукна клавиатурата и сивият чертеж грейна в цветове с всички възможни оттенъци, които изпълниха офиси и жилищни пространства.

— Всеки цвят представлява различна компания, инвестирала в Утопия — обясни Джейсън. — Общо двеста и шестнайсет.

Пейнтър зяпна към екрана. Екипът на Грей беше изправен пред непосилната задача да издири Аманда сред тази корпоративна плетеница.

Но явно Джейсън не беше приключил.

— Освен това ми казахте да проуча компаниите и да разбера кои са истинските им собственици.

Пейнтър кимна. Беше наредил на Джейсън да махне люспите и фиктивните компании, за да покаже кой всъщност е инвестирал време и пари в Утопия.

„Да разкрие истинските зърна в шушулките“.

— Наложи се да поработя здравата — каза Джейсън и се ухили гордо. — Гледайте.

На екрана разноцветните точки и петна взеха да се променят, преминаваха през различни оттенъци, след което започнаха да се сливат — докато по-голямата част от екрана не засвети в алено.

— След като махнах люспите, открих, че седемдесет и четири цяло и четири процента от острова всъщност е собственост на една-единствена компания.

Пейнтър усети как стомахът му се свива на ледена топка. Можеше да познае отговора.

— „Гант Корпорейт Ентърпрайзис“.

Джейсън го изгледа изненадано.

— Как познахте? Какво общо има фамилията на президента…?

Пейнтър го прекъсна и се наведе към екрана.

— Завърти макета и ми дай изглед отгоре.

Джейсън заработи с мишката. Гледната точка се отдалечи нагоре, показвайки отгоре острова с формата на звезда, обагрен в корпоративно червено. Хлапето подсвирна.

— Изумително! — възкликна Джейсън. — Получава се съвършен кръст.

— Тамплиерски кръст — промърмори Пейнтър, представяйки си символа, който бе изучавал само преди няколко дни — емблемата на Гилдията.

Съмненията му се изпариха окончателно.

„Гант са Гилдията“.

И екипът на Грей пътуваше слепешком към най-новата им крепост.

21.

3 юли, 01,20 ч.

Дубай, ОАЕ

Грей водеше останалите по дългия кей, минаващ през центъра на огромния яхтклуб. Пълната луна и ярките светлини на Дубай превръщаха нощта в ден, от някакъв нощен клуб на открито долитаха звуците на джаз музика. Откъм морето подухваше лек бриз, който внасяше прохлада в топлата нощ и миришеше на морска сол и дизел.

Малкият залив се намираше на края на изкуствения остров Палм Джумейра. Трябваше да се срещнат с ескорта си в отдалечена част на яхтклуба, където вероятността от любопитни очи бе по-малка.

Отляво на Грей гигантският ствол на дървото — остров се простираше на два километра до брега. Блестяха хотели и жилищни сгради, разделени от магистрала с осем ленти. Грей не беше оценил размерите на архипелага, докато не се озова на него. Всяко палмово листо беше дълго километър и половина и бе заето от вили и имения. А от дясната му страна, срещу яхтклуба, се простираше дългият десет километра вълнолом във формата на лунен сърп, превърнат в място за забавление с хотели и водни паркове. В момента се изграждаха още две подобни палми, всяка по-голяма от следващата. Третата трябваше да бъде седем пъти по-голяма от Палм Джумейра.

Друг член от групата на Грей също беше поразен от мащабите на всичко в Дубай.

— Май размерът наистина има значение — каза Ковалски, зяпнал огромната яхта, акостирала пред тях. Имаше си даже хеликоптер на кърмата, а дори не беше най-големият съд в яхтклуба. — Някой явно компенсира нещо, ако разбирате какво искам да кажа.

Сейчан крачеше до него.

— Всички разбираме какво искаш да кажеш, Ковалски. Затова никой от нас не коментира онези пури, дето смучеш непрекъснато.

Ковалски извади пурата от устата си и я изгледа намръщено.

— К’во искаш да кажеш?

Сейчан сви рамене.

Тъкър се наведе и откопча ремъка на Каин. Най-сетне на свобода, овчарката тръгна в тръс пред тях, с високо вдигнати муцуна и опашка. Държаха Каин на повод в Дубай, тъй като градът не обичаше особено кучета, но тук и в този късен час нямаше кой да се оплаква.

Водачът му вървеше зад него, потънал в мисли.

Грей следваше Каин по кея. Празните места за съдове зачестиха, когато наближиха края на листото и разкошът и великолепието на модерен Дубай останаха зад тях. Луната осветяваше тъмната вода, без да се съревновава с отраженията на небостъргачите и увеселителните паркове. Лекият бриз прогонваше жегата. Като гледаше към морето с блещукащите звезди и слушаше призива за молитва, долитащ отнякъде, човек лесно можеше да се върне в друго време, в средновековието на Али Баба и изгубените царства в пустинята. Въпреки мегаломанията и екстравагантността на Дубай древният свят продължаваше да наднича през цепнатините, трептящ мираж от славното минало.

— Най-сетне се появихте — обади се глас от сенките при следващото място за акостиране. Единствената следа, издаваща човека, беше огънчето на пурата му. Мъжът излезе на светлината на една улична лампа. Беше облечен в черни бермуди, джапанки и разкопчана бяла риза.

Напрегнат, Грей се огледа, за да се увери, че мъжът е сам. Каин като че ли нямаше подобни опасения. Кучето изтича напред и поздрави топло непознатия, като дори подскочи леко.

— Долу, Каин — предупреди го Тъкър.

— Нямам нищо против. — Мъжът се наведе и почеса енергично кучето по врата. — Напомня ми на моя стар Елвис. Също беше овчарка. Немска, по-точно. Това момче какво е?

— Каин е белгийска овчарка — каза Тъкър. — Малиноа.

— Хмм. Военно куче, предполагам.

— Точно така. Армейско. От запаса.

— Нещо против да попитам какъв е чинът му?

— Майор.

Ковал ски зяпна Тъкър.

— Какво? Майор Каин? Кучето е с по-висок чин от теб?

Грей знаеше, че това не е необичайно. Военното куче беше винаги един чин по-високо от водача си, така че всяка злоупотреба с животното беше грубо нарушение на правилника. Не че Тъкър би сторил нещо лошо на партньора си.

Мъжът се изправи и протегна ръка на Грей.

— Джак. Джак Къркланд.

Останалите също се представиха.

Къркланд бе висок над метър и осемдесет, с прошарена коса. Съдейки по белега, спускащ се отстрани на тялото му, беше имал доста бурно минало. В грубата му, неподвластна на годините мъжественост се долавяше момчешка грация. Дори Сейчан беше поразена от излъчването му.

Грей никога не я беше виждал толкова захласната. Чу я как се изкиска на някакво подмятане на мъжа. Сейчан никога не се кискаше. Това леко го ядоса. Изненада се от собствената си реакция. Само за няколко минути мъжът бе успял да очарова целия му екип.

Или почти целия.

Ковалски стисна ръката му.

— Какво пушиш?

Джак погледна пурата между пръстите си.

— Кубински. „Ел Президенте“.

— Ох, човече… — Ковалски загледа разочаровано угарката си.

— Имам цяла кутия на борда на „Дух“ — кимна Джак към тъмното място за акостиране. — Сигурен съм, че ако на някоя й пораснат крака и реши да се разходи, няма да ми липсва.

И тръгна към сенките.

Ковалски остана на мястото си.

— Този тип определено ми допада.

Грей поклати глава.

„Чудно, изгубих ги всичките“.

Сейчан застана до него, докосна рамото му и се наведе.

— Уау.

Краткото възклицание чудесно обобщаваше Къркланд.

Грей въздъхна и тръгна след Джак. Нищо чудно, че Пейнтър така се беше колебал да вкарва този човек отново в живота си. „Ако бях на мястото на шефа, не бих позволил на Джак да се доближава и на хиляда морски мили от Лиза“.

Поне мъжът носеше халка.

— Ето я и нея — обяви Джак и спря. — Моята нова гордост и радост. „Дух“.

Грей не видя нищо на мястото за акостиране.

Джак скочи от кея, сякаш искаше да се хвърли във водата, но се приземи на твърдо. Едва тогава Грей забеляза съда, който се заклати под тежестта на мъжа. Въпреки това беше трудно да го разгледа добре в тъмната вода.

Корпусът на подводницата оставаше под водата. Над повърхността стърчеше само конусовидната кула и част от горната палуба. Съдът беше трудно различим, защото бе изработен сякаш от стъкло и буквално се сливаше с водата.

Джак тропна с крак по прозрачната повърхност.

— Корпусът е от нов боросиликатен полимер, як като стомана и с много нисък отражателен индекс, което го прави идеален за гледане под вода. И колкото по-дълбоко се спускаш, толкова по-яко става стъклото. До известна граница, разбира се. Макар че днес нямам намерение да я достигам.

— Сега разбирам защо се нарича „Дух“ — обади се Сейчан.

— Тя е новата ми любов. Идва с всички дрънкулки и екстри, за които може да си мечтае човек. — Започна да ги изброява с гордост: — Най-нов модел сонар и комуникационно оборудване, джойстик за управление, електронен контрол на плаваемостта, повишен запас кислород. Но онова, което наистина ме кара да мъркам, са секси заоблените линии. Проектирах я по модела на старите миниподводници Х-1. Заоблена, бърза и прелъстителна.

Ковалски изсумтя, като чу сравнението.

— Да те оставим ли насаме с нея?

— Още ли искаш онази пура? — не му остана длъжен Джак.

Ковалски малко провеси нос.

— Извинявай, не биваше да обиждам момичето ти. Секси е. Страшно, страшно секси.

— Така ми харесваш — окуражи го Джак с огромна цинична усмивка. — Скачайте на борда. Настанявайте се. Очаква ни доста път до Утопия, но пък кой е казал, че до рая се стига лесно?

Грей игнорира приповдигнатия тон на Джак и се загледа към хоризонта. Не можеше да се отърси от мрачното си настроение. Аманда едва ли се забавляваше толкова.

Следващата контракция разтърси цялото й тяло.

Аманда изхлипа и сълзите потекоха по сгорещеното й лице. Гаденето прииждаше на вълни. Цялата беше плувнала в пот. Болката беше притъпена от слабата обезболяваща инжекция в гръбнака, но не напълно.

— Разкритие осем сантиметра — съобщи Петра между краката й.

— Точно по график. — Доктор Блейк стоеше до леглото и гледаше лабораторния монитор. — Беше добра контракция. Но ще сложа още една доза пит.

„Пит“ беше жаргонното наименование на „питоцин“ — вещество, предизвикващо преждевременно раждане.

Блейк инжектира съединението в системата й и насочи вниманието си към Аманда. Хвана ръката й, която бе завързана за леглото, и стисна пръстите й.

— Искате ли още малко лед?

Обзе я ярост. Тя заби нокти в меката плът на китката му.

— Майната ти! — озъби се. Никога не ругаеше, но сега й хареса. — Проклето чудовище.

— Ще ви донеса лед — каза той, без да се смущава от избухването й. Внимателно, но решително освободи ръката си и потупа нейната. — Всичко върви добре. Справяте се чудесно.

Други медици работеха по периферията, следяха показателите й, сменяха изцапаните чаршафи, внасяха и изнасяха уреди. Двама приготвяха апарат за нагревки за новороденото.

Блейк се върна с малка картонена чашка с начукан лед. Поднесе я към устните й, но Аманда извъртя глава. Не искаше да приема дори такъв малък жест.

Опитваше се да заповяда и на тялото си да се съпротивлява.

„Няма да им позволя да вземат момчето ми“.

Но природата, подсилена от лекарствата, не можеше да бъде спряна. Минути по-късно натискът в корема й отново се засили — буреносен фронт, надигащ се дълбоко в нея, неустоим като приливна вълна. Аманда стисна очи. Знаеше какво предстои.

„Не… моля ви, не…“

Молбите й останаха без отговор. Следващата контракция сякаш щеше да я разкъса. Тя изкрещя — не толкова от болка, колкото от осъзнаването, че губи битката.

— Напъвай! — каза Блейк, но гласът му долетя сякаш някъде отдалеч.

Бореше се, но тялото й вече не й принадлежеше, беше се превърнало в примитивна машина, изкована в еволюционната пещ на оцеляването. Независимо от желанието й цялата й плът се беше мобилизирала за изпълнението на една-единствена функция — да се размножи, да продължи гените си напред в бъдещето. Аманда нямаше сили и воля да не се подчини.

Коремните мускули се свиха в смазващ напън.

Разкъса се тъкан.

Рукна кръв.

Болката се превърна в цел.

— Бебето излиза! — триумфиращо извика Петра.

Изгубена в насилието на раждането, Аманда изкрещя на света, предала се на неизбежното, водена вече от най-животинската от всички майчински нужди.

„Някой да спаси бебето ми“.

Грей завъртя стола си към заоблената стъклена стена на подводницата. Лъчите на мощните прожектори осветяваха тъмните води около „Дух“, който се отдалечаваше от Палм Джумейра. Пясъчното дъно се носеше на няколко стъпки под краката му.

Ефектът беше изнервящ. Прозрачната боросиликатна обвивка позволяваше панорамен изглед към водите наоколо. „Все едно сме във въздушен мехур“ — помисли си той. И това не беше далеч от истината.

„Дух“ беше по същество стъклен цилиндър със заострени краища и двигател, захранван от акумулатор с водородни клетки. Самите електрически, механични и машинни системи играеха ролята на екзоскелет около мястото за пътниците.

Привлечени от светлината, от време на време ги доближаваха любопитни морски обитатели, зяпваха с изцъклени очи необичайната гледка и изчезваха обратно в мрака.

Грей можеше да си представи какво виждат.

Подводницата му напомняше за неоновите тетри, които бе отглеждал като момче. Можеше да лежи часове наред в леглото си и да гледа как малките рибки се стрелкат напред-назад в аквариума си. Тетрите бяха известни най-вече с пъстроцветната си окраска във всички тонове на дъгата и с червените си ивици, но Грей винаги се захласваше от прозрачната им кожа. Гръбнакът им, ребрата, дори мъничките им трептящи сърца бяха изложени на показ пред света. В момента се чувстваше разголен по подобен начин, все едно е бил погълнат от гигантска стъклена тетра.

Все пак трябваше да признае, че панорамата беше зашеметяваща.

Един от пътниците не беше толкова впечатлен.

— Адски е сбъркано — заяви Ковалски. Беше седнал срещу Грей; големият мъж бе опрял едната си длан на стъклената стена, а другата на тавана. Взираше се между краката си. — Колко време ще продължи това? Ами ако останем без въздух?

Грей разбираше, че мястото е тясно, особено за човек с размерите на Ковалски. Джак управляваше подводницата от единственото кресло на носа. Четирите стола отзад почти не оставяха място за движение. Дори Каин трябваше да се настани в скута на Тъкър, гледаше задъхано навън с блеснали очи и целият трепереше.

Сейчан седеше зад Ковалски и сега постави ръка на рамото му, за да го окуражи.

— Успокой се. Имаме предостатъчно въздух. — Потупа гърба му. — Аз бих се безпокоила повече, ако се появи теч.

Ковалски моментално започна да се върти и да оглежда ококорено стените.

Грей я изгледа кръвнишки. Паникьосан бик в това тясно пространство беше последното, което им трябваше.

— Още колко? — изстена Ковалски.

Отговорът дойде откъм носа.

— Трябва да прекосим целия Свят, за да стигнем до целта си.

Джак чукна някакъв бутон на тъчскрийна пред себе си. Върху стъклото над уредите за управление светна екран, показващ карта на повърхността със стотици малки острови, образуващи силуетите на седемте континента.

Грей се сети, че това е друг дубайски проект. Светът беше едно от най-новите начинания на града — държава — триста миниатюрни острова, предлагани за продан на частни купувачи. Реализацията на проекта обаче бе застрашена от финансови проблеми. Островите си оставаха предимно пусти, а морето вече бе погълнало някои от тях.

Червена точка на екрана отбелязваше самата подводница, която се движеше между изкуствения архипелаг.

Отвън се появи тъмната могила на един от малките острови. Докато го заобикаляха, голям скат, стреснат от преминаването им, изскочи ненадейно от пясъка и изчезна в мрака. Появиха се други морски форми на живот, които ставаха по-многобройни, докато се носеха през плитчините около малките острови — раци отшелници се щураха по пясъчното дъно, розови анемонии и зелени водорасли се поклащаха на теченията, самотна баракуда мина като торпедо покрай тях, ята малки рибки проблясваха и се стрелкаха в зашеметяващи разноцветни вихри.

Внезапно Тъкър изруга. Каин излая.

Грей се обърна и видя няколко риби чук, които се появиха ненадейно от мрака и профучаха над тях. Всички неволно се снишиха. Акулите не представляваха реална заплаха, но им подействаха отрезвяващо и им напомниха за опасностите, които ги очакваха.

След още няколко мълчаливи минути Светът остана зад тях.

Откритото море ги очакваше.

„Дух“ се носеше в мрака и плавно се спускаше в дълбините. Континенталният шелф остана назад. Докато се потапяха, смътното сияние на луната постепенно угасна. Вече единствената светлина идваше от прожекторите им.

И дори тя трябваше да помръкне.

— Продължаваме на тъмно — предупреди ги Джак. — Под седалките ще намерите очила.

Преди Грей да успее да намери своите, всички външни лампи угаснаха. Чернотата ги погълна. Ковалски изпъшка. Единственото осветление в подводницата идваше от конзолата, като дори то беше помръкнало.

Грей напипа каишката на очилата за нощно виждане и ги извади. Щом ги нагласи на очите си, светът отвън се появи отново, този път осветен от инфрачервените светодиоди, разположени по носа на подводницата. Очилата можеха да улавят този спектър на светлината и превръщаха света в сива сянка на предишната пъстрота.

— Не искам да приближаваме Утопия с включени прожектори — обясни Джак. — Макар да сме под вода, някой може да ни види. За щастие не се нуждаем от светлини. Включих военноморската инфрачервена система заради нощните потапяния. Така нахлуването в света на дълбоководните обитатели не е толкова грубо.

„И е много удобно, ако искаш да останеш невидим, като сега“.

Планът беше да се промъкнат под системата за сигурност на острова. Радарната защитна система имаше за цел да не позволява пиратски кораби като онези в Сомалия да стигнат до острова незабелязани. Освен това имаше въоръжена охрана, която следеше кейовете и бреговата линия, а водите около острова се патрулираха от малки бързоходни катери.

Пейнтър и Джак вече бяха избрали алтернативна точка на влизане, но първо трябваше да стигнат до нея.

„Дух“ продължи да плава още двайсетина минути, носейки се бързо с тихо бълбукане на двигателите. Джак го управляваше с педалите и джойстика над морското дъно, над гъмжащи от живот рифове и ивици гол пясък.

Разположен на петнайсет километра от брега, остров Утопия бе построен във води с дълбочина осемдесет метра. Представляваше инженерно чудо, първият изкуствен остров в открито море. Дисплеят върху предното стъкло продължаваше да отбелязва маршрута им от птичи поглед. В горната част на екрана се появи единият лъч на острова с форма на звезда и бавно запълзя надолу. Подводницата наближаваше целта си. Появиха се още части от острова, разкривайки уникалната му форма.

Но формата далеч не беше най-уникалното в случая.

Когато наближиха върха на лъча, от мрака изникна масивен бетонен пилон, широк двайсет метра. По-нататък имаше цяла гора от подобни стълбове. Именно те бяха тайната на Утопия.

Той не беше толкова остров, колкото масивна фиксирана платформа със суша върху нея.

Грей беше чел историята на Утопия. Проектирането не беше нещо ново или революционно, а се основаваше на технологии, развити и патентовани преди много години; на същия принцип бе изградена и нефтената платформа „Хиберния“, построена при брега на Нюфаундленд през 1997 г. Същите инженери и строителна компания бяха наети като консултанти за дубайския проект.

В много отношения Утопия беше по-лесна за изпълнение. Нефтената платформа бе построена в по-дълбоки води и неспокойно море, открито за атлантическите ветрове и айсберги. Тук морето бе по-спокойно и стихиите не бяха така свирепи. Освен това мястото беше избрано поради минаващия крайбрежен хребет. Скалата беше подсилена и надстроена с камъни и пресован пясък, за да се получи защитен лунен сърп, простиращ се на шест и половина километра.

И пет години по-късно от морето се бе появил нов остров.

— Сега започва трудната част — каза Джак.

Той поведе „Дух“ в гъстата гора от масивни железобетонни пилони, поддържащи острова. Колоните се издигаха от морското дъно, разположени сред купчини грамадни камъни и планини баласт. Джак намали скоростта и подводницата запълзя напред.

Грей проточи врат и се загледа през прозрачния покрив. В далечината успя да различи дъното на платформата. Представи си смазващата тежест над тях и издигащите се корпоративни кули от горната страна.

Ковалски изстена.

Този път Сейчан не му се подигра.

Подводницата внезапно се разклати и се наклони на една страна.

Джак изруга, сграбчи уредите за управление и изправи съда.

— Извинявайте — рече той. — Теченията тук са гадни. Един от помощните източници на енергия на острова представлява серия турбини, задвижвани от приливите и отливите. Именно те правят маневрирането тук доста забавна задача.

Изминаха още пет мъчително дълги минути. Островът с форма на звезда бе широк близо три километра, но те трябваше да преодолеят само четвърт от това разстояние под масивното му туловище. Въпреки всичко, пътуването опъна нервите им докрай.

— Сонарът твърди, че сме стигнали — посочи нагоре Джак.

Всички се загледаха натам. Далеч над тях в мрака светеше мъничка звезда. Джак се насочи към нея, като се движеше по спирала около една колона.

С издигането звездата ставаше все по-голяма и по-ярка. Накрая се оказа, че е процеп в платформата. Няколко подобни процепа бяха оставени от инженерите и служеха като точки за освобождаване на налягането. Градските архитекти пък се бяха възползвали от тях и ги бяха превърнали в различни елементи от дизайна.

— Изключвам инфрачервените излъчватели — каза Джак. — Можете да свалите очилата. Вече трябва да има достатъчно светлина, за да виждаме.

Грей свали очилата си за нощно виждане. Черно-белият свят се преля в нюанси на аквамарина. Светлината отгоре ги къпеше в сиянието си.

Под ловкото управление на Джак подводницата увисна на едно място. Той изхвърли баласт и „Дух“ плавно се понесе нагоре, издигайки се през шестметров пролом от бетон и стомана в платформата. По-нагоре индустриалните стени се накланяха навън, преминавайки в пясъчни плажове.

Подводницата забави издигането си и се понесе напред, докато пясъкът отново не започна да се вихри на няколко стъпки под Грей. Джак се загледа в малък монитор на контролния панел. Грей надникна над рамото му и зърна света горе — Джак беше извадил цифровия перископ.

— Изглежда чисто — заключи пилотът.

Гъргоренето на двигателите утихна напълно — и секунди по-късно носът на подводницата леко опря в пясъка.

— Аз съм дотук — обяви Джак, обръщайки се към останалите. — Горният люк стърчи на пет-шест сантиметра над водата. Ще измокрите само обувките си, докато слизате на брега.

Оказа се, че греши. Когато излезе на твърда земя, Грей бе мокър от коленете надолу. Сейчан не се беше отървала по-леко. Тъкър слезе последен с помощта на Ковалски. Двамата заедно измъкнаха Каин от подводницата.

Грей събра екипа си под група палми, посадени на брега на тъмното езерце. Трудно беше да повярват какво се крие под спокойната повърхност — индустриален ад от стълбове, канари и баласт. Подводният свят беше рязка противоположност на света отгоре.

Ковалски се присъедини към групата. Погледът му обходи района около езерцето и ченето му увисна.

Край тях имаше полегати хълмчета, покрити с грижливо подстригана трева. Тук-там стърчаха групи палми. Отвъд парка се издигаха небостъргачи и кули, образуващи палисада от стъкло и стомана. Някои сгради бяха тъмни, наобиколени от кранове, в различни стадии на завършеност. Други се извисяваха в небето с блеснали прозорци и окъпани в светлина.

В самия парк около тях имаше участъци съвсем късо окосена трева с флагчета с номера. Сребристата лунна светлина осветяваше и пясъчни капани.

— Дебаркирали сме на проклето игрище за голф — поклати глава Ковалски.

„Така си е“.

Грей се върна при езерцето, което имаше много предназначения — елемент от ландшафта, водна преграда и съществена част от конструкцията на острова.

Джак остана на борда на „Дух“ и се беше подал наполовина от люка. Посочи с палец към средата на езерцето.

— Ще чакам точно под повърхността, но ще оставя перископа вдигнат. Ако не успеете да се върнете тук, използвайте сигналното устройство. Просто го включете и ще ви намеря.

— Благодаря — потупа джоба на ризата си Грей, за да покаже, че устройството е у него.

Джак се поколеба, преди да се скрие. Изглеждаше леко смутен, сякаш искаше да попита нещо, но не му стискаше.

— Какво има? — попита Грей.

Джак въздъхна.

— Може би не ми е работа, но… как я кара Лиза?

Грей вече бе разговарял с Пейнтър в Дубай, така че знаеше ужасното положение на Лиза и Кат. Тревогата за приятелите си оставаше като тежест в стомаха му. Джак обаче не питаше за това. Грей прочете истинския въпрос в очите му.

„Щастлива ли е от живота си?“

Грей отвърна толкова честно, колкото можеше, но по отношение на директния въпрос на Джак предпочете да излъже.

— Справя се страхотно.

22.

2 юли, 17,46 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

„Иди на безопасно място… не на улицата, но сред хора“.

Думите звъняха в главата на Лиза. Болката пронизваше крака й на всяка стъпка, докато бързаше по Ийст Бей Стрийт. Правеше всичко по силите си да скрие куцането си. Следобедното слънце я печеше безмилостно.

Когато Пейнтър й изкрещя по телефона да се маха от стаята, не се бе поколебала нито за миг. Всяка сутрин тичаше по шест километра, повечето вечери се занимаваше с йога, а брат й, който беше професионален алпинист, я бе научил и на няколко щури трика.

В паниката си и в желанието да освободи ръцете си, тя пусна мобилния телефон, обърна се и се втурна към балкона. Чу как вратата се отваря с трясък зад нея, но вече бе излетяла през френската врата и се прехвърляше през перилата. Хвана се за парапета и се спусна на ръце надолу по железата, след което скочи на тротоара.

Макар да носеше удобни обувки, падна достатъчно тежко, за да изкълчи левия си глезен. Погледна нагоре и видя маскиран нападател, надвесен над парапета. Той вдигна пистолет, но Лиза се хвърли под балкона. Отгоре се разнесоха викове, последвани от изстрели.

Тя побягна.

Нямаше друг план, освен да се отдалечи колкото се може повече от хотела. Можеше да избира между съседния крайбрежен парк или тесния лабиринт стари къщи с причудливите им веранди, дърворезба и пъстроцветни градини. Избра тях, не се доверяваше на откритите пространства в парка. Освен това туристи и местни изпълваха уличките, магазините и кафенетата в квартала. Инстинктивно знаеше, че трябва да е сред хора.

Изминаха цели двайсет минути, преди сърцето й да забие нормално и притокът на адреналин да намалее достатъчно, за да може да мисли. Въпреки това продължаваше да се озърта през рамо, макар да не знаеше кои лица да търси и колко са преследвачите й. Всеки можеше да представлява заплаха за нея. Нямаше пари и телефон, не познаваше никого в този чужд град, на когото да се довери. Затова се обърна към единствения човек, който можеше да й помогне.

Зае телефон от един клиент в кафене на открито и се обади на Пейнтър. Не можеше да каже кой изпита по-голямо облекчение да чуе гласа на другия, но Пейнтър си остана строг и рязък. Нареди й да се махне от улицата, да не се набива на очи. Нападателите най-вероятно претърсваха района.

„Остани на обществено място…“

Това означаваше, че трябва да влезе вътре — в бар, ресторант, в лобито на някой хотел.

Някаква суматоха привлече вниманието й към калдъръмената пресечка на главната улица. Жени в красиви рокли и мъже в смокинги се бяха събрали недалеч, смееха се и се поздравяваха. Като че ли имаше сватбено празненство или годеж в близкия ресторант; съдейки по облеклото и леко надутия тон на южняшкия им акцент, компанията беше доста състоятелна.

„Идеално“.

Скри куцукането и докосна прическата си, за да се увери, че ще я допуснат в ресторант от подобна класа. Надяваше се празненството да е в отделен салон и да успее да си намери място в основната зала или на бара.

Над табелата светеше малък газен фенер.

„При Макрейди“.

Стигна до ресторанта и се извини, докато си пробиваше път през събралата се група — както се беше надявала, празненството се провеждаше в отделни салони на втория етаж. Отиде при бюрото на разпоредителя.

— Извинете. Боя се, че нямам резервация, но се надявах, че ще успея да си намеря маса.

Разпоредителят, слаб мъж с меки маниери, се усмихна.

— Това не би трябвало да е проблем в този ранен час. Само момент, ако обичате.

Лиза се дръпна настрани, но остана права. Страхуваше се, че ако седне, няма да може да се изправи. Кракът й пулсираше чак до коляното. За да се разсее, прочете малкото табло за историята на ресторанта. Сградата била построена през 1788 г. През вековете служила като склад, таверна и дори като публичен дом. Твърдеше се, че дори Джордж Вашингтон веднъж посетил заведението за официална вечеря. Лиза се надяваше, че това не е било по времето, когато сградата е била бардак.

При подобна история нямаше нищо чудно, че каймакът на Чарлстън беше избрал това място за специални събития. Отгоре се чуваше смях и музика.

В лобито влязоха още неколцина участници в партито. Съдейки по количествата дантели и скъпо фризираните бели коси, явно сред посетителите имаше и грандами от висшето общество на града.

— Последвайте ме, ако обичате — покани я разпоредителят. — Масата ви е готова.

Една от възрастните жени я изгледа от висотата на положението си, след което се наведе към друга и зашепна нещо. Очите на другите също я заразглеждаха оценяващо.

Лиза изведнъж се смути, приглади с длан скъпата си рокля и тръгна с разпоредителя.

Той се наведе съзаклятнически към нея.

— Сега е сезонът на светските забави. Организирали са малък бал за дебютантка горе.

Лиза си представи парти с шифон и диаманти, официалния дебют на някоя млада жена във висшето общество. Подобни балове в миналото са играли роля на място за запознанства и срещи, за да се представят порасналите дъщери на ергените от подбрани кръгове.

Иначе казано — изложба на висококачествен добитък.

— Много специално празненство — каза разпоредителят, докато я водеше към масата. Погледна я и вдигна вежда. — Някаква далечна племенница или втора братовчедка на президента.

Лиза се почувства по-добре. Едва ли някой щеше да се осмели да нахълта на подобно място. Правеше всичко по силите си да не куца, докато прекосяваше основната зала. Въпреки това болката явно си беше проличала — може би в изпотената кожа или нещо в очите й.

— Добре ли сте, госпожо? — попита разпоредителят, когато стигнаха масата и той й дръпна стола, за да седне.

— Добре съм — отвърна тя и се усмихна, но усети, че лицето й е сковано. — Просто прекарах дълъг ден по магазините.

— Разбира се — отвърна той, но погледът й се задържа за момент върху нея. Явно беше забелязал, че няма чанта. — Очаквате ли някого?

Лиза погледна часовника си. „Надявам се“. Пейнтър й беше казал да си намери сигурно място и да му се обади. Екип вече пътуваше към центъра на града, за да я измъкне. Тя взе менюто — надяваше се, че спасителите й ще оправят и сметката. Нуждаеше се от нещо силно във висока чаша, без лед.

— Моят човек май закъснява — рече тя. — И се боя, че съм забравила мобилния си. Мога ли да използвам телефон на заведението?

— С удоволствие ще ви донеса.

— Идеално. Благодаря ви.

Облегна се назад и се потопи в тихото бърборене на ранните вечерни посетители. Ресторантът имаше колониален чар с дървените греди по тавана, полирания паркет, голите тухлени стени и камината, която бе достатъчно висока, за да влезеш в нея, без да се навеждаш.

Разпоредителят се върна с мобилен телефон. Лиза каза поръчката си на келнера — малцово уиски.

— „Макалън“, ако обичате. От шейсетгодишното.

Скъпо, но си го предписа като лекар.

„И определено ще мине по сметката на Сигма“.

Набра личния номер на Пейнтър — не само да го информира къде се е свряла, но и защото с нетърпение очакваше да научи новини за Кат.

Чу се изщракване.

— Къде си? — незабавно попита той.

Тя му каза и съобщи адреса.

Пейнтър въздъхна с облекчение.

— Екипът е на петнайсет минути от теб. Остани на място.

— Никъде не смятам да ходя.

Келнерът пристигна с питието й. Уискито трептеше в кристала, когато вдигна чашата. Отпи глътка, за да се успокои, и се наслади на начина, по който отлежалият алкохол се изпарява на езика й и загрява хранопровода.

— Тук съм в безопасност — каза тя, опитвайки се да увери колкото Пейнтър, толкова и себе си. — Поръчах си питие и съм заобиколена от хора. Събрал се е елитът на Чарлстън. — Чу музиката от партито горе. — Всъщност има цяло празненство. Някакви далечни роднини на президента Гант. Но пък в Чарлстън едва ли можеш да намериш някого, който да не е свързан по един или друг начин с тази фамилия.

Следващите думи на Пейнтър последваха твърде бързо и едва не я задавиха.

— Някой от тях разпозна ли те?

Лиза изсумтя развеселено.

— Разбира се, че не. Трябва ли някой от фамилията на президента…?

— Сигурна ли си?

Паниката в гласа му се предаде и на нея. Лиза впери поглед към дървените греди, вслуша се в музиката и смеха. Спомни си погледа на грандамата, шепненето.

— Пейнтър, за какво става дума?

— Искам да се махнеш оттам. Веднага.

Лиза погледна скъпото питие в ръката й.

— Нямам как да платя. Ако се втурна навън, ще предизвикам суматоха и само ще привлека още внимание към себе си.

Пък и не знаеше как точно ще се втурне с този неин глезен. Седеше от няколко минути и болката я пронизваше до бедрото дори при най-малкото движение.

— Какво не ми казваш? — тихо попита тя. — Едвам ходя… Трябва да знам срещу какво съм изправена.

Мълчанието се проточи. Лиза си представи как Пейнтър търка с пръст бръчката между веждите си, като се чудеше какво да каже или изчисляваше следващия си ход. През годините, прекарани в директорския кабинет, тази бръчка бе станала по-дълбока — и никакво търкане не можеше да я изглади.

— Кажи ми. — Беше й писнало от всички тези полуистини и тайни.

Накрая Пейнтър заговори. Бързо.

— Не съм ти казвал това. Нито на Кат, нито на Грей или на някой друг от Сигма. Дори на теб. Преди беше само опасно подозрение, но преди няколко минути май получих доказателство.

— За какво?

— За Гилдията.

Лиза изстина. Знаеше, Пейнтър бе разтревожен, че отвличането на Аманда може да е свързано със смъртоносния картел. Нима вече беше намерил доказателство?

Пейнтър изрече следващите думи внимателно, сякаш ги произнасяше за първи път на глас:

— Знам кой управлява Гилдията.

— Фамилията на президента.

Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае чутото. Пейнтър със сигурност се шегуваше. Умът й се опита да събере всички парчета в една картина, да проумее как е възможно подобно нещо да бъде истина. Заключението беше само едно.

— Невъзможно — с премалял глас промълви Лиза.

— Именно затова не казах на никого — докато не разбрах със сигурност. Ще обясня по-подробно, когато се върнеш във Вашингтон. — Гласът му отново стана твърд. — Лиза, вече разбираш. Искам да се махнеш оттам колкото може по-незабелязано.

Въпреки страха я жегна гняв, че е крил тайната от нея. И не само от нея.

— Какво става с Кат?

— Не се безпокой за нея… просто се махни от ресторанта.

Обеща да го направи и затвори телефона. Погледна към тавана. Още не можеше да повярва. Трябваше да се довери на Пейнтър, че е прав. Събра кураж и пресуши на един дъх остатъка от уискито — истинско прахосване на такова фино питие, но се нуждаеше от допълнителни сили.

Изправи се предпазливо на крака, като се вкопчи в облегалката на стола. Вече не можеше да скрие болката в крака си. Закуцука обратно към лобито.

— Госпожо, сигурна ли сте, че сте добре?

„Не. Изобщо не съм“.

— Нищо ми няма — излъга тя и вдигна телефона на заведението. — Обхватът тук е лош. Нещо против да изляза навън, за да довърша разговора?

— Разбира се. Позволете да ви помогна.

— Не е необходимо. — Тя забърза към изхода и излезе на улицата. Направи няколко крачки, но неравният калдъръм се оказа прекалено голямо предизвикателство. Залитна и за малко да падне.

Някакъв мъж се хвърли да й помогне и я хвана.

— Благодаря… — промълви тя… и впери поглед в лицето на д-р Пол Кранстън, директорът на Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън.

В ребрата й опряха пистолет.

Други двама мъже се появиха зад него.

Директорът се усмихна.

— А, доктор Къмингс. Крайно време е да довършим започнатия разговор.

Направи знак на другите. Железни пръсти се вкопчиха в ръцете й със сила, от която щяха да й излязат синини — но това беше най-малкият от страховете й.

Лиза погледна назад към ярките светлини на втория етаж, чу звуците на пиано.

Кранстън изсумтя пренебрежително.

— Досещам се какво си мислите, но не се бойте, късметът ви не ви е изневерил чак толкова. Тази част на фамилията не знае нищо съществено, освен как да харчи пари и да си вири носа пред обикновените хора. Не, следяхме ви, откакто напуснахте хотела. Имах хора отвън, когато предприехте онова дръзко бягство.

Лиза впери поглед в него.

— Надявахме се, че ще ни отведете при онези, с които работите — каза Кранстън и извади химикалка от джоба си.

Беше химикалката на Кат. Явно я бяха открили в лобито, но още не знаеха кой я е оставил.

— Жалко — каза той и я поведе. — Май се налага да го направим по трудния начин. Но трудно или не, ще открием партньора ви.

Бръмчащата машинка мина покрай лявото ухо на Кат. Дълги кичури кестенява коса паднаха по раменете й и на пода, увеличавайки още повече купчината около стола.

Все още усещаше устата си като пълна с памук от упойката. Седеше в центъра на кръглото помещение. Единствено тънкото болнично облекло я отделяше от студения метал. Китките й бяха закопчани отзад и се налагаше да изтърпи унижението — а несъмнено целяха именно да я унизят и пречупят.

Другата затворничка, млада жена с очи на кошута, на не повече от двайсет и пет, гледаше зад стъклената врата на килията си и мълчаливо я подкрепяше. Двете с Кат като че ли бяха единствените тук. Останалите килии бяха празни. Явно отделението беше останало без материал.

Кат си спомни думите на доктор Маршал за някаква си хижа.

„Искат още опитни образци“.

Явно това бе едно от предназначенията на това място — осигуряване на човешки опитни зайчета за различни проекти. Събираха жени без минало и семейства, които можеха лесно да изчезнат. И вероятно това не беше единственото подобно място. Най-вероятно имаше и много други подобни обекти по цял свят.

Но с каква цел? Какво правеха тук?

С периферното си зрение заразглежда червените стоманени врати и релефния генетичен кръст.

В тази клиника се вършеше нещо важно.

И тя знаеше, че евентуалните отговори се крият зад онези врати.

По-рано Кат бе насилствено съблечена гола в килията си, за да може доктор Маршал да й направи подробен преглед с помощта на санитаря Рой. След това Маршал беше изчезнала с поднос епруветки, пълни с кръвта на Кат.

Пръстите й се свиха в юмруци, докато Рой приключваше с остригването на косата й. Може да бяха отнели дрехите и голяма част от достойнството й, но тя изчакваше удобен момент, за да си ги върне.

— Готово — обяви Рой и прокара длан по късите косъмчета на скалпа й, от което по тялото й полазиха тръпки. — Винаги ми харесвате прясно обръснати.

Кат яростно тръсна глава.

— Майната ти.

— Ама че огън момиче — разсмя се той и хвърли поглед към затворената врата. Явно се оглеждаше за доктор Маршал.

Личеше си, че Рой прекарва повечето си време в слушане на конско и изпълняване на заповедите на шефката си. Несъмнено му доставяше удоволствие да излее част от натрупаното върху онези, които бяха поверени на внимателните му грижи.

Ръката му посегна към оръжието на колана му. Не беше електрически остен като онзи на д-р Маршал, а просто сгъваема палка. Веднъж вече я беше използвал върху Кат — беше я шибнал през прасците, защото се събличаше прекалено бавно.

Кожата й още пареше от удара.

Кат беше забелязала следите от удари по ръцете и краката на другата пленничка.

„Копеле мръсно“.

Рой откачи палката и с майсторско движение на китката я разгъна до пълната й дължина. Най-вероятно компенсираше нещо по-късо другаде.

— Няма да си имаме повече неприятности, нали? — подигравателно прошепна той в ухото й.

Кат стисна зъби и наведе глава.

— Така е по-добре. — Той опря палката на рамото й и се наведе, за да я откопчае. — Стани. Ръцете на гърба.

Кат се подчини. От упойката още й се виеше малко свят. Студеният въздух лъхна през цепката на дрехата й, когато се обърна с лице към Рой. Ръцете й останаха зад гърба й.

Рой повдигна брадичката й с върха на палката.

— Така е по…

Кат сграбчи мълниеносно палката и я дръпна към себе си. Изненаданият Рой залитна напред. Кат замахна с другата ръка и в нея нещо проблесна. Заби ножа в гърлото му, под ларинкса, прекъсвайки трахеята.

Рой я зяпна зашеметен, давещ се, неспособен да изкрещи… но тя разбра безмълвния му въпрос.

„Как?“

— Тази котка е с нокти — изсъска му Кат.

Завъртя рязко камата. Кръвта пръсна на цял метър по безупречно белия под. Секунди по-късно той беше мъртъв и Кат остави тялото му да тупне в краката й.

Избърса острието в дрехата и сгъна ножа. Когато Рой я беше хвърлил в килията, докато действието на упойката отмине, Кат се беше преборила достатъчно с мъглата, за да събуе лявата си обувка и да извади сгъваемия нож, скрит в подметката. Остави шперца в подметката на дясната обувка; за съжаление вратата на килията нямаше ключалка отвътре. След като се обу отново, тя скри оръжието в гънките на одеялото.

По-късно, когато я съблякоха, за да я прегледат и надупчат с игли, Кат изчака да остане сама, за да може да се облече. През цепката на гърба беше пъхнала сгънатия нож между бузите на задника си и го бе задържала там. Не беше най-пристойният начин за укриване на оръжие, но понякога и една дама трябва да действа според обстоятелствата.

След това трябваше само да изчака да остане насаме с Рой.

Знаеше, че ще има само една възможност.

Кат се възползва от момента и бързо прибра ключовете му, електронната карта и палката. Изтича при другата килия и я отвори.

Младата жена излезе, залитайки, и се опули към трупа.

— Благодаря… казвам се Ейми.

— Да вървим — подкани я Кат.

Прекоси бързо помещението към купчина дрехи и навлече късите панталони, блузата и обувките. Прибра ножа в джоба си и подаде палката на Ейми.

Ейми стисна оръжието и погледна към изхода.

— По коридора има въоръжена охрана. Не знам как ще минем през нея. — Забеляза, че Кат се насочва към червената врата от другата страна. — Те… те отведоха сестра ми оттам преди две седмици.

— Значи тръгваме в тази посока — заяви Кат.

Нямаше намерение да се махне оттук, без да разбере какво става.

Ейми вървеше до нея и явно беше готова да я следва във всичко.

— Вземи картата — нареди й Кат. — Ще разберем какво се е случило със сестра ти.

Ейми кимна отсечено.

Кат не пропусна да вземе чантата си, която беше оставена при дрехите. Отвори я и извади химикалката, която бе активирала преди това. Пъхна я в джоба на блузата, като камерата стърчеше отгоре.

„Ако не успея, искам да остане запис на всичко това“.

Двете спринтираха към другия край на помещението. Щом стигнаха вратите, Кат взе картата от Ейми и я прекара през електронния четец. Тежко се задвижи механизъм. Червена светлина замига ярко над главите им, вероятно свързана с аларма за охраната от другата страна. При всички мерки за сигурност тук някой знаеше, че вратата се отваря.

Колко време щеше да мине, преди да проверят какво става?

Тежките врати се разтвориха с тихо съскане на въздух под налягане.

Кат надникна през тях — и в същия миг Ейми запищя.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Разпитайте всички в проклетия ресторант.

Пейнтър крачеше из комуникационния център на Сигма, придържайки слушалката към ухото си, и даваше указания на екипа в Чарлстън, който издирваше Лиза. Най-сетне хората му бяха пристигнали на място.

Обърна се към един от анализаторите, седнал зад работната си станция.

— Кога ще получим записите от уличните камери?

— След пет до десет минути.

Пейнтър се обърна отчаяно.

„Лиза, къде изчезна?“

След като й нареди да се махне от ресторанта, очакваше тя да му се обади минути по-късно и да му каже къде е, за да могат хората му да я приберат. Времето обаче минаваше без никакви вести от нея и започваше да го обзема паника.

— Директоре — обади се друг техник и посочи тъмен монитор. — Още не мога да получа сигнал от камерата на капитан Брайънт. Онази, която беше оставила на рецепцията. Или са я открили, или батерията й се е изтощила.

Пейнтър кимна, че е разбрал, и заговори на водача на екипа.

— Отдели двама души. Прати ги в клиниката по фертилитет. Искам пълен доклад за положението там.

— Разбрано, сър. Приключихме с разпита на персонала на ресторанта. Потвърдиха, че е дошла жена, отговаряща на описанието на доктор Къмингс. Поръчала си питие, след което внезапно, без никаква причина, напуснала сградата. Разпоредителят я видял да разговаря с трима мъже навън и каза, че тръгнала с тях. Според показанията му тя му казала, че очаква гости.

Пейнтър затвори очи. Лиза беше очаквала екипа му.

Нещо не се връзваше.

— Разширете периметъра на издирване — нареди той. — Вижте дали някой е забелязал накъде са заминали.

— Слушам, сър.

Кръвта туптеше в ушите му, но въпреки това чу плътния бас откъм вратата.

— Директор Кроу… ако обичате.

Обърна се. Шефът му, генерал Меткаф, стоеше на прага. Беше облечен в същия костюм, в който го бе видял сутринта. Още изглеждаше свеж и сякаш току-що изгладен. За лицето на генерала обаче не можеше да се каже същото. Беше изтощено, със зачервени очи и хлътнали бузи.

— Сър?

— Трябва да поговорим.

Пейнтър изобщо не искаше да чува тези думи. Меткаф разбираше сериозността на работата на Сигма и рядко стъпваше в централата. Предпочиташе имейлите, факсовете и конферентните разговори. Присъствието му тук не вещаеше нищо добро.

Пейнтър стисна и отпусна юмрук. Точно сега не бе моментът да го прекъсват, но нямаше избор.

— Можем да използваме кабинета на капитан Брайънт.

Отведе Меткаф до стъкленото помещение и разкара Джейсън Картър от стола на Кат. Младият анализатор продължаваше да работи върху един личен проект на Пейнтър.

— Дай ни няколко минути — каза Пейнтър на хлапето. След като останаха сами, той се обърна към Меткаф. — Какво има?

— Бях на среща с министъра на отбраната и началник-щабовете. Президентът също се появи за малко.

Пейнтър чу барабаните на войната, биещи в такт със сърцето му.

— И? — попита той, усещайки какво предстои.

— Закриваме Сигма.

Пейнтър поклати глава — не от неподчинение, а защото отказваше да повярва на ушите си. Очакваше сипна отрицателна реакция от шефа си, но не и това. И определено не толкова бързо.

— Кога? — попита той.

На лицето на Меткаф бе изписано съжаление, но гласът му не трепна.

— Трябва да прекратите всякаква дейност незабавно.

Това дойде на Пейнтър като удар в корема.

— Сър, имам агенти на терен, много от които в опасни ситуации.

— Отзовете ги. Прехвърлете всяка от тези ситуации на местните власти или нагоре по веригата на военното командване.

— А ако откажа… ако някои агенти не се съгласят…?

— Всякакви по-нататъшни действия ще се смятат за несанкционирани и за неподчинение. Може да се стигне до повдигане на обвинения в зависимост от спецификата на случая.

Пейнтър пое дълбоко дъх и загледа мъжете и жените, които работеха трескаво в гнездото от другата страна на стъклената стена. С периферното си зрение зърна проекта, върху който работеше Джейсън — родословното дърво на Гант бавно се въртеше на екрана като спирална галактика на мощ, студена и неуморима като всяко небесно тяло.

Пейнтър разбра истината.

Гилдията беше спечелила.

— Прекратете дейността си — нареди Меткаф. — И изтеглете всички агенти.

23.

3 юли, 2,18 ч.

Териториални води на Дубай

Грей и екипът му бяха приклекнали в края на тъмното игрище за голф, скрити в сянката на клуба. Луната беше залязла, докато прекосяваха поляните, бързайки от една група палми към друга. Въпреки че нощта беше тъмна, етажите на няколко небостъргача наблизо сияеха ярко, осветявайки зелените площи.

Според предварителния инструктаж по-голямата част от охраната на острова обикаляше покрай брега и на пристанищата, но въпреки това имаше известна вероятност някой случаен патрул да ги забележи и тук.

А ето че беше изникнал и друг проблем. Грей свали сателитния телефон. Минута преди това се бе свързал с Пейнтър, за да докладва, че са стигнали до Утопия. Искаше му се изобщо да не се беше обаждал.

— Сега пък какво има? — попита Сейчан, която бе успяла да прочете изражението му.

— Наредено ни е да прекъснем мисията и да се върнем в Щатите — каза Грей на останалите. — Явно големите клечки във Вашингтон се нуждаят от изкупителна жертва за смъртта на президентската дъщеря.

— Тоест от нас — кисело промърмори Ковалски.

— Пейнтър готви обжалване на решението, но се налага официално да ни нареди да си обираме крушите.

— Но Аманда не е мъртва — обади се Тъкър. — Защо директорът не съобщи това на президента?

Още в Сомалия Грей беше обяснил на останалите решението на Пейнтър — как най-добрият шанс за спасяването на Аманда е в удара по врага, докато той смята, че никой не я търси.

Въпреки това нещо не му се връзваше. Грей вярваше, че семейството на президента има правото да знае, и ето че сега всички те понасяха последиците от решението на директора. Освен това Грей усещаше, че Пейнтър не им казва всичко и че спестява нещо.

Но каквото и да бе то, можеше да почака.

Трябваше да вземат решение.

— Може би Пейнтър ще съобщи на президента като част от обжалването. Но какво ще му каже? Не знаем със сигурност дали Аманда все още е жива. Ясно е само, че овъгленото тяло в лагера не беше нейното. Така че трябва да избираме — да се върнем на „Дух“ или да продължим напред. Ако не се подчиним на пряката заповед и не постигнем успех, могат да ни повдигнат обвинения. А и дори да продължим напред, ще имаме ограничена поддръжка.

Грей огледа малката група.

Сейчан сви рамене.

— И без това съм търсен беглец. Едно престъпление повече или по-малко е без значение.

— Аз пък никога не съм бил официално член на Сигма — обади се Тъкър. — Никой не може да каже, че двамата с Каин трябва да се подчиняваме на заповедите на шефа ви.

Грей се обърна към последния от екипа си.

Ковалски въздъхна.

— Гащите ми и без това вече са мокри, така че майната му…

— В такъв случай да измислим как да започнем издирването. — Грей взе телефона и зареди подробна триизмерна карта на острова. Завъртя я, за да покаже очертанията на кръста. — Това са фирмите и районите, които вероятно са свързани с Гилдията.

— Чакай малко — каза Сейчан. — Пейнтър откъде знае това?

Грей я погледна и сбърчи чело. В суматохата и покрай толкова много информация изобщо не си беше задал този въпрос.

Сейчан явно прочете всичко това в очите му. Поклати глава, сякаш мълчаливо го кореше за поредното недоглеждане. Пръстите му стиснаха телефона. Беше раздразнен колкото от пропуска, толкова и от това, че Сейчан го е хванала.

„Събери парчетата…“

— Продължавай — каза Сейчан.

— Ако Аманда е на острова, най-вероятно се намира някъде в отбелязаните имоти.

— Това е доста територия за претърсване — обади се Тъкър.

— Именно затова ще започнем тук, от най-вероятната цел, и ще продължим в спирала навън.

Грей посочи центъра на кръга.

— Мястото е отбелязано с кръстче — промърмори Ковалски. — Какво пък, нали търсим съкровище на пирати.

Грей се изправи.

— И да се надяваме, че е още там.

Свали телефона и се загледа към центъра на острова с блестящата централна ос, около която се въртеше звездата. И наистина се въртеше — кулата, а не островът. Етажите й, всеки с ромбовидна форма и леко изместен спрямо предишния, създаваха впечатление за огромен тирбушон, но най-изумителният аспект на архитектурата бе, че всеки етаж се въртеше, независимо от останалите, създавайки динамична структура, захранвана от вятърни турбини и слънчеви панели. Гледката беше хипнотизираща. Отделните нива се преместваха бавно и се преливаха в нови форми, имитирайки някакъв трептящ мираж.

— Бурдж Абаади — каза Тъкър, който също гледаше централната сграда на Утопия. — Вечната кула.

Високият петдесет и четири етажа небостъргач беше построен само за осемнайсет месеца заедно със създаването на самия остров. Двата проекта се бяха издигнали едновременно от морето.

Грей чувстваше, че ако на острова има нещо скрито, то ще е именно тук, в сърцето на Утопия. Имаше само един начин да проверят.

Обърна се към Тъкър и Каин.

— Време е да се хващаме на работа.

Тъкър водеше — или по-скоро Каин водеше.

Овчарката тичаше цяла пряка пред тях по пустия булевард, който пресичаше лъча на звездата. Тъкър слушаше запъхтяното дишане на партньора си в лявото си ухо и следеше екрана за случаен охранител или обитател на Утопия.

Придържаха се максимално към сенките, докато изминаваха четиристотинте метра до целта си. От двете страни на пътя и по средата между платната му се издигаха палми. Някои от дърветата все още бяха в масивни саксии и очакваха да бъдат наместени с кранове по местата им и засадени.

Целият остров създаваше сюрреалистично впечатление. Сякаш бяха попаднали в детски макет на град, в който отделните парчета още се търкаляха наоколо, за да бъдат сглобени и залепени.

Но с приближаването към центъра градът престана да бъде така фрагментарен. Сградите ставаха по-високи, по-лъскави, озарени от светлини. Започнаха да се появяват признаци на живот — количка за голф или автомобил на празен паркинг, малко магазинче с препълнени рафтове, неонова реклама в прозореца на корейски ресторант.

Въпреки това Тъкър подозираше, че островът е населен от съвсем малко хора, които най-вероятно бяха свързани по един или друг начин с Гилдията.

За него тази терористична организация още звучеше като нещо от евтин трилър. Но от друга страна, беше имал вземане-даване с много различни наемнически групи и частни военни компании с не по-малко цветисти имена — „Сабя“, „Титан“, „Глобална сила“. И макар да не се връзваше на разни конспиративни теории, знаеше, че военнопромишленият комплекс е пропит с корупция и машинации, създаващи куп тайни организации, които смесваха в едно въоръжени сили, разузнавателни служби, политически амбиции и дори научни изследвания.

Една подобна организация повече — какво толкова?

По-рано Ковалски го бе дръпнал настрани и му беше разказал какво се бе случило с майката на Пиърс, като намекна и за предишни сблъсъци с тази организация. Така че независимо от името на врага Тъкър и останалите в момента нахлуваха на негова територия — и беше по-добре да внимават къде стъпват.

Същото се отнасяше и за партньора му.

— БАВНО — нареди той на Каин.

Образът на екрана престана да подскача толкова много, когато овчарката премина от тръс в бавен ход. Тъкър се обърна и направи знак на останалите, скрити зад един жълт „Хъмър“. На каросерията зад големия джип имаше лъскав скутер, който предлагаше допълнително прикритие. След още една пресечка булевардът, подобно на другите централни оси на лъчите, свършваше в централен парк около въртящата се Бурдж Абаади.

Вечната кула се издигаше като сияеща скулптура в нощното небе. Всеки етаж се въртеше бавно, създавайки впечатлението, че цялата структура леко се поклаща на морския вятър. Само долните пет етажа бяха неподвижни. В тях се намираха лобито и сервизните нива, в това число електроцентралата, която събираше енергията от хоризонталните вятърни турбини, разположени между всеки два етажа.

— Не трябва ли да приближим още? — попита Грей.

— Няма нужда — отвърна Тъкър. — Паркът е целият в сенки, с много дървета и места за криене. Не искам случайно да се натъкнем на някой охранител. Оставете Каин да си свърши работата.

— Прав е — каза Сейчан.

— Нищо против — обади се Ковалски и прокара замечтано пръсти по плавната линия на жълтия скутер.

Останал малцинство, Грей кимна на Тъкър да продължи. Той прати Каин напред с кратка команда.

— РАЗУЗНАЙ!

Каин бавно се промъква напред, като се придържа към сенките. Движи се срещу вятъра, оставя миризмите да минат през него, вдигнатият му нос не пропуска почти нищо.

Надушва соя и водорасли от далечните вълни и пясък.

По-наблизо… удря го острата миризма на прясно окосена трева… сладък аромат на разтворили се нощни цветя.

А на фона на всичко това долавя воня… воня на пот, масло и тела.

Хора.

Спотайващи се хора.

Улавя всяка силна, отвратителна миризма. Остава в сенките, зад храстите покрай редицата пейки. Проследява всеки човек, докато не чува доволен шепот в ухото си.

ЗАБЕЛЯЗАН.

След това продължава напред.

Промъква се внимателно, със спусната опашка, напрегнати крака и щръкнали уши, улавящи всяко почукване, шумолене и скърцане. Вонята на човек избледнява зад него, отнесена от вятъра, за да остави място за нови миризми.

Спира.

Козината му настръхва от възбуда. Вдига нос и подушва отново, поема миризмата дълбоко в себе си, опитва я, разпознава я. Тръгва напред, като проследява следата във въздуха.

Миризмата идва от един пикап — той познава пикапите, возил се е на тях и е подавал глава навън на силния вятър. Но сега е друго. Хвърля се през откритото пространство и отново се озовава в сенките под колата — миризма, воняща на петрол и грес.

Измъква се от другата страна и проточва врат. Завърта се и прави няколко крачки напред-назад, за да е сигурен.

След това изскимтява тържествуващо и посочва.

— Добро куче — казва му Тъкър.

Гордостта го изпълни — наред с обич, от която чак болеше.

Всички бяха наблюдавали лова на Каин, скупчени пред малкия екран на телефона. Овчарката беше забелязала четирима охранители в района, след което се бе пъхнала под един пикап, паркиран накриво на кръговата алея пред входа на Бурдж Абаади.

— Уловил е миризмата на Аманда — каза Тъкър. — Тя е на острова!

— Можеш ли да наредиш на Каин да се качи в каросерията на пикапа? — попита Грей.

— Няма проблем. — Никога не беше имал проблеми да накара Каин да се качи в кола. Изпрати командата. — Горе в колата!

Кучето незабавно отстъпи метър назад, рязко се засили и полетя във въздуха, като кацна в каросерията и леко се плъзна, за да не се блъсне в онова, което бе натоварено там.

Каин се озърна, душейки усилено.

Сейчан се наведе към екрана.

— Това ковчег ли е?

Грей посочи тиксото по краищата на сандъка.

— В него са преместили Аманда. Нищо чудно, че така и не е била забелязана на летището. Докарали са я тук най-вероятно като дипломатическа пратка.

Ковалски надникна над рамото му.

— Добре де, но къде е тя сега?

Всички се загледаха към петдесет и четири етажната сграда, която бавно се въртеше в нощта. И разбраха истината.

Ловът тепърва започваше.

Но дали вече не бяха закъснели?

2,32 ч.

Мъничкото момченце лежеше на голия корем на Аманда, която вече беше притихнала.

Пещта на тялото й, разпалена в огнена влага от раждането, го топлеше. Отгоре му бяха наметнали одеялце, под което се подаваше мъничко юмруче, не по-голямо от орех.

Аманда го гледаше, поглъщаше го с очи. Ръцете й бяха завързани и не можеше да го прегърне. Това беше най-голямата жестокост. Дори този момент, който й бяха дали с детето, беше необходимост, а не израз на съчувствие. Беше прочела всички книги за бебета. Новороденото се поставяше с лице надолу, за да се ускори изхвърлянето на течности; непосредственият контакт подбуждаше тялото й да отдели по естествен начин окситоцин, който да помогне на последните контракции да изхвърлят плацентата.

И тялото й беше изпълнило първобитната си работа.

Изтощена, останала без сили, Аманда се опита да превърне момента във вечност.

— Моето момченце — прошепна тя и сълзите й се смесиха с потта на разгорещеното й лице. Искаше синът й да чуе поне веднъж гласа на майка си. Отправи към него цялата си любов, кръсти го с името, което бе мълвила нощем с Мак, докато широката му длан почиваше върху издутия й корем.

— Моят малък Уилям.

Но за съжаление детето не бе от съпруга й, поне не генетично. Тя знаеше част от истината, бе виждала медицинските записи в ужасяващото съобщение, което я бе накарало да побегне на Сейшелите. Въпреки това Мак беше обичал бебето не по-малко от нея. Любовта сияеше на лицето му дори след като беше научил истината.

„Той толкова те обичаше, Уилям“.

Сълзите й потекоха — сълзи за семейството, което никога нямаше да бъде заедно.

Натрапиха се гласове, но тя така и не откъсна очи от детето си.

— Петра, погрижи се да вземеш най-малко пет милилитра кръв от пъпната връв. Ще ни трябва за серум и за стандартните изследвания. Искам също да вземеш стволови клетки.

Аманда слушаше, осъзнавайки истината. Вече разделяха детето й на части.

— Доктор Блейк, апаратът за нагревки е готов — обади се стоящата до нея Петра. — Приготвих витамин К и капките за очи. Искате ли да извършите огледа?

— Не. Ти го направи. Трябва незабавно да съобщя за раждането.

Блейк пристъпи до леглото на Аманда и посегна да вземе детето.

— Не, моля ви — замоли Аманда. — Още минутка.

— Съжалявам. Така е по-добре. Справихте се чудесно.

Тя се помъчи да се надигне, от раздраното й гърло се изтръгна стон.

— Неее…!

Без да обръща внимание на молбите й, Блейк вдигна Уилям от корема й, отнемайки топлината му, оставяйки след себе си пустота, която никога нямаше да изчезне.

Отнесе детето до мъничкото легло под ярките лампи — и при студените очи на сестрата. Аманда си представи блестящия поднос със сребристите инструменти за дисекция.

Хлиповете й се превърнаха в задавени викове. Аманда с все сили се опитваше да се отскубне от ремъците. Продължаваше да не откъсва очи от момчето си.

„Моят малък Уилям…“

Доктор Едуард Блейк стоеше до бюрото си, уморен до смърт и със замъглен поглед. Мекото кресло го примамваше, но остана прав. Не искаше да се отпуска, не и по време на този разговор.

— Да, всичко мина гладко — докладва той. — Генетиката остава стабилна. След като направим основните изследвания, ще изпробваме стабилността на спиралата в различна среда и условия.

Това беше целта на зловещата работа на Петра в лабораторията й — да се отделят различните органи, като мозък, сърце, бял дроб и други, и да се запазят живи, за да могат да бъдат подложени на различни тестове. Детето на Аманда от самото начало беше предназначено за тази лаборатория.

— Мисля, че имаме основания да бъдем оптимисти по отношение на това момче — завърши той.

— Оптимизмът е без значение — възрази дигитално измененият глас, който бе като полъх на лед — макар Едуард да подозираше, че студенината му не е изцяло по вина на компютъра. — Важни са единствено фактите.

Едуард преглътна.

— Разбира се. Ще започнем да събираме конкретни данни в рамките на следващия ден.

— Трябва да се вземат образци от тъканите и да бъдат изпратени при първа възможност в Щатите.

— Разбрано. Получих списъка. Асистентката ми вече подготвя стволови и кожни клетки. Предстои да направим биопсия на червата и алвеолите и ще вземем проби от мозъчната кора и гръбначния мозък до края на деня. Имам обаче друг въпрос.

Мълчанието го окуражи да продължи.

— Майката… има ли окончателен консенсус какво да правим с нея?

Едуард можеше да познае отговора. Недалеч от лагера му в Сомалия имаше обширно гробище.

— Тя може да се окаже биологично полезна. Засега не знаем дали тези резултати могат да се повторят масово, или не става въпрос за нещо уникално в нейната генетика.

Огромното облекчение, което изпита, изненада Едуард. Представи си нежната обич на Аманда през потта и сълзите, силата в очите й, когато й отнеха бебето. Тази смес от сила и майчина закрила явно го беше трогнала по-силно, отколкото бе подозирал.

„Или може би съм просто уморен и емоциите надделяват“.

— Тук ли да я държим? — дрезгаво попита той. — На Утопия?

— Не. Плановете ни изискват тя да бъде върната в Щатите.

Отговорът беше неочакван и Едуард прехвърли различните сценарии през ума си. Аманда бе леко упоена за краткия път от Сомалия, за да мине по-лесно през митницата. Но пътуването до Щатите щеше да отнеме много време и рискът от разкриване беше далеч по-висок.

— Как смятате да…?

Прекъснаха го.

— Трябва да бъде прехвърлена в оп/инк лабораторията.

Едуард се подпря на бюрото. Беше виждал лабораторията за оплождане и инкубация само веднъж, но това му беше предостатъчно. Моментално разбра какво се изисква от него.

— Очакваме да бъде обработена и доставена на дубайското летище в осем сутринта — завърши гласът.

— Смятайте го за направено.

Връзката прекъсна, преди да изрече думите. Нямаха нужда да чуят потвърждението му. То се подразбираше.

Остана да стои още две дълги секунди. Облекчението, което беше изпитал за Аманда, се бе изпарило.

По-добре да беше получила смъртна присъда.

Включи интеркома.

— Петра, трябва да подготвим операционната.

— За каква процедура? — попита металическият й глас.

Той й каза, като отново си представи какво бе видял в клиниката за оплождане и инкубация, онова съвършено въплъщение на чистата наука, където моралът нямаше дума. Свят, в който значение имаха единствено методологията и резултатът.

Горчилката се надигна към гърлото му.

„Горката Аманда“.

24.

2 юли, 18,39 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

Кат прекрачи прага.

Ейми я следваше по петите. След първоначалния вик от шока и ужаса се беше смълчала. Големите стоманени врати се затвориха зад тях със съскане на въздух под налягане.

Кат знаеше, че не разполагат с много време. Скоро бягството им щеше да бъде открито.

След затварянето на вратите светлината стана приглушена, с лек червен нюанс, напомнящ на Кат командната зала на подводница от годините й във военноморското разузнаване. Уникалното осветление запазваше възможността да се вижда на тъмно. Или може би целта му бе да скрие отчасти ужасите, спотайващи се тук.

Пред тях имаше дълъг коридор, който отделяше две редици резервоари с гъста розова течност. Полупрозрачните завеси пред тях не скриваха онова, което се криеше вътре. Кат отиде до един от тях и разтвори завесите.

— Недей — изстена Ейми и стисна палката с две ръце, но въпреки това я последва. Явно изпитваше нужда да не се отделя от Кат — не толкова за защита, колкото заради човешката близост в това нечовешко място.

Кат забеляза табелата в коридора.

Пред себе си видя въплъщение на предназначението на това място.

Гола жена се носеше в гъстата течност — желатинова среда, която я предпазваше от образуване на рани от залежаване и държеше тялото й овлажнено. Коремът й беше подут, пъпът бе щръкнал, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Натежалите й гърди бяха провиснали, макар че никога нямаше да нахранят живота, растящ в нея. Главата на пациентката се подаваше над ръба на резервоара, очите бяха залепени, шията се извиваше назад, сякаш жената чакаше да сапунисат косата й. Коса обаче нямаше. Скалпът блестеше на слабата светлина, разкривайки шевове и електроди, потъващи в черепа. Други тръби влизаха в носа и устата и стигаха до уреди за следене, вентилиране и хранене.

— Какво са й направили? — ужасено прошепна Ейми.

Кат погледна по дългата редица, към другите жени, потопени в идентични резервоари, в същата замръзнала мъчителна поза, в различни етапи на бременност. Разбираше какво вижда. Жените тук бяха сведени до живи продълговати мозъци с една-единствена ясна функция.

— Превърнали са ги в безмозъчни човешки инкубатори — каза тя, треперейки от безсилна ярост и пронизваща костите й мъка.

Изпъшка и впери немигащ поглед в тях.

„И аз щях да свърша тук“.

По лицето на Ейми личеше, че тя е осъзнала същото.

Кат се сви при мисълта, че може да е на това място. Не можеше да съпостави този чудовищен акт с простите чудеса и мистерии на собствените си бременности, с отглеждането на мъничкия живот в себе си. Пропъди парализиращия ужас, като си спомни първия плач на бебетата си, мъничките уста, смучещи чувствителните зърна на гърдите й, докосването на пръстчетата, така настоятелни, така гладни.

Представи си другите четири сгради на комплекса, проучванията и разработките, извършвани тук — най-новите техники за вземане и запазване на яйцеклетки и сперма, развитието на процедурите за оплождане ин витро, последните иновации в отглеждането и трансфера на ембриони. Много от най-големите учени в тази област и генетици от целия свят работеха тук или бяха работили в миналото. Колко от тях са подозирали какво произтича от откритията им, какво се просмуква като токсичен отпадък, за да изпълни това място с отровата си?

Кат се извърна. Знаеше, че разполага само с половината отговори за загадъчната лаборатория. И знаеше къде да намери останалите.

— Хайде — каза тя. Усещаше, че времето им е на свършване.

Върна се в коридора между редиците. Беше забелязала остъклените кабинети в дъното и се насочи натам, като крачеше бързо, следвана от Ейми. Мислите й препускаха, прехвърляше различните стратегии за измъкване. Малко вероятно беше да има заден изход от тази лаборатория — не и при това, което се криеше тук. Единственият път към спасението бе оттам, откъдето бяха дошли, през червените врати и въоръжената охрана.

Оглеждаше се, докато вървеше към дъното — с надеждата да открие някакво оръжие или друг начин за измъкване.

Не беше единствената, която търсеше.

Ейми ахна зад нея.

— Денис…!

Без да се обръща, Кат се пресегна и сграбчи китката, й, преди да се е хвърлила към един от резервоарите. Ейми беше дошла с Кат, за да види какво е сполетяло сестра й.

— Това не е тя — рече Кат, като я придърпа към себе си. — Това е само обвивка. Сестра ти е умряла, когато е стъпила тук.

Ейми отначало се запъна, но накрая се предаде. Знаеше, че Кат е права. Забързаха заедно напред. Всяка от тях се нуждаеше от топлината на другата.

Коридорът свършваше с три кабинета със стъклени стени, гледащи към ужасното представление. Отляво и отдясно започваха други коридори, които вероятно водеха към по-малки лаборатории, складове и сервизни помещения.

Кат прочете имената, гравирани върху вратите. Запомни ги наизуст; смяташе да им потърси сметка, ако успее да се измъкне от това място. Тръгна към централното помещение, което бе и най-голямото. Надписът на вратата гласеше Д-Р НАНСИ МАРШАЛ, ДМН, АГ. Многото съкращения и титли сякаш заличаваха всичко човешко.

През стъклото Кат видя работещ компютър. Забеляза нещо странно в скрийнсейвъра. Сияещото изображение показваше двойната спирала на ДНК, която бавно се въртеше. Различните цветове представяха нуклеотиди, кодони и химични връзки. Кат се загледа в странната аномалия — трета протеинова нишка, която се виеше в генетичната матрица на двойната спирала, подобно на змия в тревата.

Биологията и генетиката не бяха нейна специалност, но познаваше човек в Сигма, който можеше да анализира по-добре тези данни. Раздвижи мишката и събуди компютъра. Появи се стандартен десктоп. Трябваше да измъкне колкото може повече данни от диска и да ги прати във Вашингтон, но знаеше също, че няма време да разбие защитите, изолиращи системата от външния свят. Нямаше начин да прати файловете по имейл или друг подобен път. Защитните стени на комплекса бяха от военен порядък.

Налагаше се да импровизира и да се надява на успех.

Бръкна в джоба на ризата си и извади химикалката. Данните от камерата бяха записани на микрочип, свързан с клетъчен предавател, но картата позволяваше и допълнителен запис през вградената USB връзка. Развъртя химикалката и махна камерата, оставяйки картата с обем 2 терабайта и адаптера.

Бързо намери свободен порт и пъхна устройството. Намерението й беше не да свали съдържанието на картата, а да качи файлове на нея с надеждата, че ще стигнат до Сигма. Забеляза, че клетъчният предавател свети в зелено. Беше активен, но дали някой получаваше сигнала?

Изправи се, когато на екрана се появи нова икона, представяща външното устройство.

Някакво боботене я накара да се обърне. Ейми стоеше при отворената врата и се взираше към другия край на лабораторията. Стоманените врати бяха започнали бавно да се отварят, между тях се процеждаше сребриста светлина.

Рязката заповед на доктор Маршал достигна до тях.

— Намерете ги!

Кат се обърна към компютъра.

„Нямам време да подбирам файлове“.

С мишката извлече твърдия диск на компютъра върху иконата на картата.

Копирането започна незабавно.

Това беше единственото, което можеше да направи засега.

Освен да оцелее.

— Какво беше това, по дяволите?

Пейнтър зяпна генерал Меткаф. Никога не го беше чувал да ругае и рядко го бе виждал да губи самообладание. Двамата стояха пред редицата монитори в комуникационния център. Преди минути техникът, който следеше химикалката на Кат, съобщи за нов поток данни от второто й устройство. Това беше първата картина от активирането на химикалката. Отначало бяха получавали малко звук, откъси от разговор, но след това нямаше нищо.

И ето че сега екранът най-неочаквано бе оживял.

През първите няколко минути образът подскачаше, но накрая камерата показа червени метални врати с кръст върху тях.

Меткаф тъкмо си тръгваше, когато сигналът започна да постъпва. Генералът отиде с Пейнтър да види какво получават. Двамата гледаха с растящ ужас как Кат оглежда тъмната лаборатория с редиците жени в резервоари. След това тя продължи към някакви офиси в дъното на помещението.

— Записа ли имената? — попита Пейнтър техника. — Онези върху стъклените врати?

— Да, сър.

След това мониторът отново потъмня.

— Това ли е всичко? — попита Меткаф. — Откъде са снимките?

Пейнтър знаеше, че трябва да бъде открит — за всичко. Върна генерала обратно в остъкления кабинет и затвори вратата след тях.

— Капитан Брайънт проучваше една клиника по фертилитет в Южна Каролина. Същата, в която е извършено ин витро оплождането на Аманда.

Проучването обаче не се водеше единствено от Кат. Лиза също бе отишла с нея. Страхът го обхвана с нова сила, но Пейнтър трябваше да остане съсредоточен.

Меткаф се обърна към него.

— За каква клиника по фертилитет говорите? Кой е позволил…?

Пейнтър го прекъсна, преди да се е отприщил. Трябваше да го шокира и да го накара да слуша — заради всички.

— Аманда може би все още е жива.

Както и очакваше, тези няколко думи зашеметиха генерала.

Пейнтър продължи, без да му позволява да се опомни. Трябваше да му представи цялата картина, преди Меткаф да е започнал да издига мислени бариери. Само пълният разказ можеше да спечели този упорит човек за тяхната кауза.

Започна от самото начало, с отвличането на Аманда и предположението му, че то е свързано с нероденото й дете. Приключиха пред компютъра на Кат. Пейнтър му показа кръста върху остров Утопия. Едва сега си даде сметка, че той отговаря на символа върху червените метални врати.

„Какво означава това?“

Меткаф се отпусна на стола, без да откъсва очи от екрана. Генералът беше врял и кипял в коридорите на властта; някои дори биха го нарекли опортюнист, но това беше задължително условие, ако искаш да оцелееш в рамките на пояса Белтуей във Вашингтон. Пейнтър знаеше също, че шефът му е обигран стратег, способен да поставя логиката пред емоциите.

Надяваше се и сега да стане същото.

— И всичко това е собственост на фамилията Гант? На фамилията на президента? — попита Меткаф, взирайки се в острова. — И вече сте получили информация, че Аманда е отведена там?

— Да.

Пейнтър виждаше как мозъкът на генерала смила трескаво сведенията въпреки шока.

Накрая Меткаф поклати глава — не невярващо, а по-скоро признавайки поражението си.

— Мили Боже… ако сте прав… — Постави длан на челото си и погледна Пейнтър право в очите. — Дори Гант да са кукловодите зад Гилдията, как може президентът да въвлече собствената си дъщеря в подобно нещо?

Генералът погледна тъмния монитор в другото помещение. Явно си представяше ужаса, който бе видял преди малко там.

— Джеймс Гант може и да не знае — обясни Пейнтър. — Нямаме представа кои Гант са във вътрешния кръг, кои са Истинската кръвна линия. Именно затова играх тази игра толкова предпазливо. Имам чувството, че въпросният кръг не е застрахован от вътрешни противоречия и конфликти.

— Защо смятате така?

— Нещо е накарало Аманда да побегне на Сейшелите, сякаш са я предупредили. Сякаш някой се е опитвал да я защити.

— Или нарочно са я накарали да побегне тайно, за да могат да я отвлекат по-лесно, далеч от очите на публиката.

Хипотезата беше цинична и Пейнтър изобщо не я бе обмислял, но тя за пореден път доказваше, че Меткаф е опитен гросмайстор.

— Представихте доводи против Гант — призна Меткаф, — но те далеч не са сигурни. Нито една от уликите не е достатъчно силна, за да се изправим срещу тях, особено срещу администрацията. Ако опитаме, ще ги предупредим преждевременно, че сме по петите им. Ответният удар ще ни съсипе. А онази Кръвна линия ще се окопае още по-дълбоко. Има само едно решение.

Пейнтър го разбра.

— Трябва ни Аманда.

Меткаф го погледна в очите в мълчаливо съгласие. Всички надежди Сигма да се издигне от пепелта зависеха от откриването и спасяването на президентската дъщеря — и Кръвната линия със сигурност също го осъзнаваше.

Почукване на вратата ги откъсна от мислите им. Беше главният анализатор на Кат, Джейсън Картър. Пейнтър му направи знак да влезе, но хлапето само пъхна глава вътре.

— Директоре, получаваме нови данни от устройството на капитан Брайънт.

Пейнтър се загледа покрай главата на младежа. Мониторът още бе тъмен.

— Видео… или само звук?

— Нито едното, нито другото. Файлове.

Пейнтър за момент се обърка… после осъзна какво прави Кат — сваля информация от някой компютър в лабораторията.

„Умно, Кат… много умно“.

— Започнете да ми ги прехвърляте — нареди той.

Джейсън кимна и изчезна.

Меткаф зачака с Пейнтър.

— Иска ми се да не ми бяхте казвали нищо за това — рече той. — Със сигурност щях да спя по-добре в неведение. Между другото, защо ми разказахте? Защо ми се доверявате? Откъде сте сигурен, че не съм на заплата при Гилдията?

Добър въпрос. И Пейнтър имаше само един отговор.

— Защото бяхте трън в задника на Сигма от самото начало.

— По-скоро самият задник.

Пейнтър не оспори поправката.

— Но освен това сте ни подкрепяли, сър, особено когато наистина сме се нуждаели от помощта ви. Пък и не мога да действам на своя глава. Нуждая се от съюзник, който да държи вълците настрана, ако искаме да се доберем до Аманда.

— Дадено — но това е всичко, което мога да направя. След случилото се в Сомалия на Сигма са й вдигнали сериозно мерника. А вие познавате Вашингтон… надушат ли веднъж кръв…

„Започва оргията“.

Интеркомът избръмча.

— Директоре, първите файлове са на десктопа ви.

— Оставям ви да работите — каза Меткаф и стана, за да освободи мястото на Пейнтър. — Предстои замъкът да бъде нападнат, така че по-добре да подсиля вратите и бойниците.

Пейнтър знаеше, че думите не са просто метафора. Централата на Сигма се намираше в бункерите под Смитсъновия замък, в сянката на Белия дом — а сега помежду двете враждебни страни се прокарваше линия.

След като Меткаф си тръгна, той насочи вниманието си към компютъра и файловете, изпратени с цената на такъв голям риск. Тревожеше се за Кат… и още повече за Лиза. Въпреки това имаше чувството, че всички загадки, истинският пулс на Кръвната линия се крият в живота и смъртта на друга жена.

„Грей, трябва да намериш Аманда“.

25.

3 юли, 2,44 ч.

Териториалните води на Дубай

Грей сграбчи мъжа в душеща хватка и опря длан в главата му. Рязко движение настрани и шийните прешлени изхрущяха. Тялото се отпусна безжизнено.

Положи охранителя на поляната и свали шлема му, бронежилетката и ризата. Екипировката бе идентична с тази на командосите в Сомалия, което допълнително потвърждаваше, че Аманда е била преместена тук.

— Готово — каза глас в ухото му.

Беше Сейчан. Тя също се беше справила със своя човек.

Докато си слагаше шлема на мъртвия войник, Грей погледна телефона. Камерата на кучето показваше самотен охранител до една пейка в парка. Каин се намираше недалеч и бе привлякъл вниманието му, докато Тъкър се промъкваше отзад с нож в ръка. Безшумно като останалите той елиминира последния противник между екипа на Грей и въртящата се Вечна кула, Бурдж Абаади.

— Влизаме — каза Грей.

Пробяга приведен останалата част от нощния парк. Още беше нащрек — опасяваше се, че Каин може да е пропуснал скрити противници, но стигна до края на зелените площи, без да вдигне тревога.

Докато чакаше останалите, Грей се загледа към великолепието на бавно въртящата се кула. Всеки етаж се движеше, независимо от останалите. Гледката отгоре сигурно беше пленителна — пейзажът се променяше непрекъснато, редувайки блестящия Дубай с тъмното величие на морето и звездите.

Въпреки това нещо го тормозеше, докато гледаше нагоре.

„Нещо в тази непрекъснато променяща се форма…“

Шумолене го върна обратно на земята. Останалите се събираха от различни посоки. Сейчан и Тъкър също бяха облекли открадната екипировка. Каин не се виждаше никакъв, спотайваше се някъде по заповед на водача си.

Докато се събираха, Грей огледа главния вход на Бурдж Абаади. Очакваше там да има камери и вероятно друга охрана вътре. Маскировката им не беше особено добра, но щеше да им осигури няколко секунди и елемент на изненада при нужда.

Ковалски най-сетне изникна между палмите, като се мъчеше да надене тясната бронежилетка на широките си рамене. Шлемът беше кацнал на главата му като корона.

— Моят беше от дребосъците — обясни той.

Грей насочи оръжието си към великана.

— Хвърли всичко това и вдигни ръце на главата си.

Ковалски се намръщи.

— Какво ти става, Пиърс?

Сейчан въздъхна.

— Прави се на пленник. — Махна към стълбището пред входа. — За камерите.

Идеята най-сетне мина през дебелия череп на Ковалски и очите му се разшириха. Той захвърли откраднатите неща и сплете пръсти върху темето си.

Грей даде последни инструкции и го поведе напред, съпровождан от другите двама. С периферното си зрение забеляза движение в сенките, почти неуловимо, ако не го очакваш. Каин изчезна в храстите до сградата и запълзя към стълбите.

Стъпалата бяха ярко осветени, но самото лоби бе тъмно, само няколко лампи светеха приглушено. Изглеждаше пусто. Може би маскировката им беше ненужна. Охраната в парка определено бе лесна за премахване. Грей беше заварил своята жертва да спи.

Врагът явно смяташе, че е в безопасност на острова — особено след като нямаше представа, че някой все още търси Аманда.

Грей тръгна с останалите нагоре. Държаха лицата си извърнати от камерите. Грей направи знак на Тъкър да избърза напред и да провери високите стъклени врати, водещи към лобито. Той изтича и дръпна. Вратата се отвори. Тъкър въздъхна с облекчение. Нямаше да им се налага да рискуват да се издадат, като взривят пантите с топчета пластичен експлозив или по-сериозна пиротехника.

Единственият разочарован от лесното влизане беше експертът по експлозиви.

— Ох, да му се не види — измърмори Ковалски. — Така се бях наострил да гръмна нещо.

Грей го сръчка в гърба с дулото.

— Мърдай.

Ковалски се препъна на прага. Грей и останалите се скупчиха зад него.

Лобито беше пет етажа високо и привличаше погледите нагоре. В центъра се издигаше величествено спирално стълбище, направено изцяло от стъкло. Кристали Сваровски проблясваха на слабата светлина, изобразявайки различни морски създания. Стълбището започваше от входа и се виеше нагоре около централната ос на кулата.

Единственото осветление идваше от пръстен огромни колони, също направени от стъкло. Те представляваха масивни вертикални аквариуми, от които струеше мека светлина, която бавно сменяше тоновете си.

Отначало Грей си помисли, че аквариумите са празни и вътре просто има мехурчета, които улавят и усилват светлината. После очите му свикнаха със сумрака и мехурчетата се превърнаха в медузи с големината на длан, които се носеха във водата.

Вълшебният момент беше прекъснат от рязък вик.

Висока яка фигура се надигна зад бюрото на охраната и тръгна напред, като търкаше очи. Още някой беше хванат да дреме на пост. Мъжът държеше черна барета в ръка. Явно беше лидерът на африканския контингент.

Втора фигура изпълзя зад бюрото и се изправи. Тъмнокожо момиче на тринайсет-четиринайсет години, слабо, с кльощави крайници, в униформа. Избърса уста с опакото на дланта си. Панталоните на лидера бяха разкопчани.

Значи не го бяха хванали да дреме.

Ярост пламна в гърдите на Грей. Знаеше, че много от селските деца, отмъкнати от главатарите в Сомалия, не биваха превръщани във войници като Бааши, а се използваха като сексуални роби.

Или и двете.

Чудовището не откъсваше поглед от Ковалски, докато прекосяваше широкото лоби. Явно неочакваната поява на пленника го беше озадачила. Измамата можеше да продължи още една-две секун…

Лидерът замръзна и ръката му се стрелна към кобура.

Сейчан рязко вдигна своя „Зиг Зауер“.

— Не стреляй! — заповяда Грей. Евентуална престрелка, дори само един изстрел в тази кънтяща кристална зала, щеше несъмнено да вдигне по тревога цялата охрана в залата.

Лидерът освободи оръжието си. Явно не страдаше от подобни скрупули.

Грей обаче беше видял недоловимото движение на китката на Тъкър и бе чул прошепнатата команда.

Каин излетя от сенките зад мъжа и се хвърли напред. Момичето изпищя и отскочи настрани. Кучето удари мъжа в глезена и го подсече. Онзи полетя и падна тежко, главата му изкънтя в мраморния под.

Пистолетът се плъзна някъде в сенките.

Тъкър вече се беше втурнал напред с нож в ръка. Плъзна се на колене и се размина с Каин, който се движеше по инерция в обратната посока. Тъкър стигна до мъжа, вдигна камата си, но после отпусна ръка.

— Вратът му е счупен — каза той.

— Значи всеки си има по един войник — каза Ковалски, като сваляше ръце и кършеше рамене. — Трябва да си взема такова куче.

Момичето се появи отново от сенките. Държеше изгубения пистолет с двете си ръце, насочен към Тъкър. Лицето й бе маска на ужаса.

Тъкър пусна ножа и вдигна ръце.

— Всичко е наред… — тихо рече той.

Момичето рязко каза нещо на сомалийски. Нямаха преводач, но гласът му звучеше повече гневно, отколкото уплашено. Прицели се, пръстите се свиха около спусъка.

После момичето внезапно направи крачка назад — и изкашля кръв. Пусна оръжието и пръстите му задраскаха към сребърното острие, щръкнало от шията й.

Грей се обърна.

Сейчан държеше втори метателен нож, готова да го използва.

Не се оказа необходимо.

Момичето се свлече на колене и падна по очи на пода.

Тъкър възкликна ужасено. Хвърли се напред, за да се притече на помощ, но беше безсмислено.

— Какво направи?

— Каквото трябваше — отвърна Сейчан. Очите й бяха изцъклени и студени.

Тъкър я зяпна.

— Та тя беше само дете.

— Не, не беше — прошепна Сейчан. — Вече не.

Грей знаеше, че тя е права. Момичето най-вероятно щеше да стреля и да убие Тъкър, а гърмежът щеше да изложи на опасност всички. Това беше тъжната истина — някои изтормозени, осиротели от войната деца никога не се възстановяваха, а се превръщаха в същински животни в детски тела.

Въпреки това сърцето го заболя. Споделяше мъката на Тъкър.

Сейчан тръгна спокойно през лобито.

— Да намерим Аманда. Затова сме дошли.

Грей обаче забеляза как пръстите й треперят, докато се опитваше да прибере неизползвания нож в канията на китката си.

— Сейчан е права — каза той и посочи към Тъкър. — Извикай кучето си. Трябва отново да надуши следата на Аманда.

Тъкър изгледа кръвнишки Сейчан, но се подчини.

Докато куче и водач претърсваха в тандем лобито, Грей отиде при бюрото на охраната. Там имаше ред монитори, свързани с лобитата на всеки етаж. Започна да сменя изгледите поред, търсейки някакви признаци за присъствието на други хора. Стигна до жилищната част на петнайсетия етаж, но без резултат. Всяко лоби тънеше в полумрак, показвайки мраморен лукс, фини килими и все същото безкрайно спирално стълбище.

Всичко изглеждаше пусто и недокоснато.

— Насам — повика ги тихо Тъкър. — Мисля, че намерихме нещо.

Каин душеше ожесточено вратата на асансьор.

Грей тръгна натам, като пътьом подбра Сейчан.

Тя стоеше отделно и се взираше с непроницаема физиономия в близката колона — аквариум. Когато Грей стигна до нея, Сейчан кимна към светещите медузи пред нея и прочете табелката.

— Това е гигантски хибрид на Turritopsis nutricula.

Грей поклати глава. Името не му говореше нищо.

— В края на живота си възрастният индивид се подмладява. Цикълът продължава непрекъснато и всеки път медузата започва отново.

Сейчан стоеше до окървавения труп на момичето. Очите й бяха мокри от сълзи. Вероятно виждаше самата себе си да лежи тук. Дали желаеше подобен шанс и за двете? Да се преродят, да започнат отново чисти и неопетнени, да си върнат детството?

— Този процес прави медузата безсмъртна — прошепна тя.

Грей кимна. Това чудо на природата наистина бе необичайно.

„Нищо чудно, че са го избрали за талисман на Вечната кула“.

Но Сейчан имаше друго мнение за вечния живот и го изказа на глас.

— Толкова е ужасно.

Грей не коментира и тя се извърна. Той тръгна мълчаливо с нея, оставяйки я да се справи сама с мъката си. Вървеше плътно до нея и пръстите му докоснаха опакото на дланта й — същата длан, която бе хвърлила ножа.

Очакваше да се дръпне, но тя не го направи.

Отидоха заедно при Тъкър и Каин.

Ковалски стоеше наблизо, проточил врат и загледан в спиралното стълбище, което се виеше през сърцето на постоянно въртящата се кула.

Грей проследи погледа му.

Отново го загложди нещо.

„Тази форма…“

Вашингтон, окръг Колумбия

ДНК молекулата бавно се въртеше на екрана — танц на кода, който съдържаше в себе си човешкото тяло в цялото му великолепие. Пейнтър обаче никога досега не бе виждал подобен фрагмент генетичен материал.

През средата на характерната двойна спирала минаваше трета нишка.

— Какво смяташ? — попита той. Използваше загадката, за да се разсее от тревогите за Кат и Лиза.

— Това е тройна спирала — с треперещ от вълнение глас отвърна Рени Куин. — Светият Граал на генетиката.

Рени опря големите си юмруци върху бюрото на Кат, за да разгледа по-отблизо изображението. Биологът на Сигма бе извикан да помогне на Пейнтър да пресее огромното количество данни, пристигащо от сървърите на лабораторията. Човекът беше от ирландски произход, с румена кожа и тъмнокестенява четина по бузите и скалпа. Беше също бивш боксьор в колежа си и изявите му бяха включвали и доста сбивания без ръкавици — навик, благодарение на който го бяха изхвърлили от рейнджърите.

След раздялата с военните Сигма не пропусна да го грабне. Рени доказа историите за хората с големи ръце, но в неговия случай големите ръце вървяха с огромен мозък. И сега той щеше да му потрябва, за да се пребори с планината от информация.

Файловете от Чарлстън пристигаха разхвърляни, много от тях представляваха суров код. Кат явно не бе имала време да отдели най-важните неща. Вместо това беше стоварила информацията, както се казваше на компютърен жаргон — и данните бяха много повече, отколкото можеше да поеме SD картата й. Много файлове пристигнаха повредени, други не бяха дешифрирани изцяло. Щеше да им отнеме дни, ако не и седмици, да декодират и възстановят всичко.

Въпреки това не трябваше да си компютърен инженер, за да разбереш, че повечето файлове бяха свързани с проучвания в областта на генетиката и репродуктивността и че цялата информация бе пряко или косвено свързана с изображението на екрана.

— Тройна ДНК спирала — каза Пейнтър и впери поглед в екрана. Беше колкото объркан, толкова и заинтригуван.

— Всъщност… — Рени се наведе и прокара пръст по двете основни нишки — тези нишки са дезоксирибонуклеиновата киселина, или ДНК. Третата, онази змия, увита около дървото на живота, е пептиднонуклеинова киселина, или ПНК.

Пръстът на Рени почука новата спирала.

— Тази нишка е изкуствена. Дело на човека, не на Бог. Това нещо пред нас е резултат от кибергенетика, сливането на биология и технология.

— Нима подобно нещо е възможно?

— Не само че е възможно, но и правено. Един екип от Копенхаген вече успя да вкара ПНК нишка между две ДНК нишки. В епруветка, естествено. Но една проста пречка не им позволи да продължат със следващия етап на проучванията си. — Рени кимна към екрана. — Тази тройна спирала е нестабилна във вода. Успееш ли да изградиш дъждобран около нея, ще промениш целия свят.

Пейнтър се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Целият ни генетичен код е изграден от четири химични бази — гуанин, аденин, тимин и цитозин, или Г, А, Т, Ц — обясни Рени. — Информацията за всички живи същества е изписана с тези четири букви. — Той погледна към въртящата се молекула. — ПНК обаче не се ограничава само с четири букви. Можете ли да си представите какво може да се създаде, ако буквите са повече? Бихме могли да пренапишем човечеството.

Въпреки явното вълнение на Рени Пейнтър си представи единствено ужаси.

Рени не беше свършил.

— Но далеч по-важното е, че тази кибернишка на ПНК може да бъде проектирана така, че да включва и изключва отделни гени. ПНК вече е използвана за лечение на една форма на мускулна дистрофия у лабораторни мишки. Но това е само началото. Потенциалните възможности са безгранични. Става дума за блокиране на ракови образувания, лечение на стотици генетични заболявания, дори за удължаване на живота.

Рени се загледа с копнеж към екрана.

— Ако ДНК държи ключа към живота… то ПНК е шперцът. За онзи, който държи такъв инструмент в ръцете си, не би имало невъзможни неща.

Настроението на Пейнтър стана още по-мрачно. Представи си лабораторията в Чарлстън и онези жени в резервоарите.

Джейсън почука на вратата и го спаси от неприятните мисли.

— Директоре, извинете за прекъсването, но току-що получихме необичайно голям файл от Чарлстън. Реших, че може би ще поискате да го видите. Името на папката е „История и произход“.

Пейнтър се поизправи в стола си. Беше доволен, че може да остави засега дискусиите по биология. Искаше да стигне до корените на всичко и името на папката звучеше обещаващо. История и произход.

Джейсън попари донякъде надеждите му.

— Сър, само че папката е доста повредена. Работим по възстановяването й, но мога да ви изпратя онова, с което разполагаме засега — няколко странни изображения и документи.

— Действай — нареди Пейнтър.

Джейсън посочи компютъра.

— Вече е направено.

„Нищо чудно, че Кат харесва това хлапе“.

Пейнтър се завъртя към клавиатурата и отвори първия от новите документи. Рисунката изпълни екрана.

На нея бяха изобразени трима мъже в колониално облекло, сплели десните си ръце над главите си и левите отдолу. В горните ъгли на рисунката имаше по една навита триглава змия.

— Какво е това? — промълви Пейнтър, без да очаква отговор — но го получи.

— Светата кралска арка — каза Рени и сякаш изненада самия себе си, че е в състояние да отговори.

Пейнтър се обърна към него.

— Откъде знаеш това?

— Защото съм член на гилдията. — Рени явно разчете изумената физиономия на Пейнтър. — Нямам предвид онази Гилдия. Говоря за масоните. Членове на семейството ми са били масони още от Ирландия.

Пейнтър посочи екрана.

— И какво е това?

— Не знам какво е цялото тълкуване. Изобразен е ритуалът три пъти по три, което е свещено число за масоните. Това е част от инициацията в специалната степен Кралска арка, но около нея има много загадки, включително и около произхода й. Твърди се, че е свързана с тамплиерите.

Ритуалът три пъти по три… с други думи, девет… представлява броя на основателите на ордена.

Пейнтър впери поглед в екрана. „Какво прави тази рисунка в сървърите на генетична лаборатория?“

Въпреки че му изглеждаше странно, подозираше какъв е отговорът — но само заради предишния разговор с Рени. Пейнтър заразглежда тримата сплетени мъже и триглавите змии. Изображението изглеждаше зловещо, подобно на тройната спирала, трите нишки, сплетени в една. Дори Рени беше използвал израза „змия, увита около дървото на живота“, за да опише тройната спирала.

Пейнтър прочете анотацията под рисунката, в която се съобщаваше източникът — някаква книга, озаглавена „Масонски ритуали и описания от Дънкан“, издадена през 1866 г.

„Как е възможно в книга, излязла преди почти век и половина, да се говори — поне символично — за тройна спирала?“

Пейнтър си припомни името на папката.

ИСТОРИЯ И ПРОИЗХОД.

В това имаше нещо важно. Искаше му се съдържанието на папката да бъде възстановено колкото се може по-скоро — ако изобщо беше възможно.

Джейсън внезапно нахълта отново. Носеше мрачни новини.

— Директоре! Току-що изгубихме връзка с Чарлстън. Устройството на капитан Брайънт замлъкна насред предаването.

Пейнтър се изправи.

— Батерията? От нея ли е?

— Не, сър. Този път следяхме състоянието й. Още има заряд.

Сърцето на Пейнтър се сви. Оставаше само едно обяснение.

Джейсън го каза на глас.

— Явно някой е открил бръмбара и го е премахнал.

Но какво означаваше това за Кат?

26.

2 юли, 18,48 ч.

Чарлстън, Южна Каролина

— Намерете ги!

Кат тихо се вмъкна в едно съседно помещение до тъмния коридор. В последния момент зърна в другия край доктор Маршал, която вървеше енергично към кабинета си, заобиколена от охранители.

— Разделете се! Претърсете всеки шкаф, склад и лаборатория от двете страни!

Кат тихо затвори вратата; ръката й беше мазна и се хлъзгаше по дръжката. Помещението бе осветено единствено от скрийнсейвъра на компютърен монитор. Отново същата странна тройна спирала. Кат се надяваше, че файловете са стигнали до някого в Сигма.

Когато очите й свикнаха с полумрака, тя забеляза, че покрай съседната стена има лавици с петлитрови стъкленици, които отразяваха слабата светлина. Вътре се носеха някакви тъмни неща. Кат зърна мънички свити пръсти. Извърна се. Не искаше да вижда повече ужаси, онези жени в резервоарите в основното помещение й бяха достатъчни. Стъклениците явно съдържаха крайния продукт от същото проучване.

Все още държеше сгъваемия си нож, вече изтъпен от цялото рязане. Беше имала само две минути да се подготви за онова, което предстоеше, и едва успя да скрие Ейми на сигурно място. Продължаваше да изчислява наум, докато времето изтичаше.

„Седем резервоара… двайсет и един килограма на квадратен сантиметър… приблизителен обем на лабораторното пространство…“

Започнаха да се отварят и затръшват врати, чуха се викове. Охранителите бързо претърсваха помещенията и приближаваха. Кат беше оставила една врата отворена надолу по коридора, но щяха да стигнат първо до нея.

Какъвто бе планът.

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Използва последните секунди, за да размаже на дебел пласт гъстата като желатин течност по лицето и обръснатата си глава. Дрехите и тялото й също бяха омазани в хидрофилния гел — същото възрозово вещество, което изпълваше чудовищните резервоари в основното помещение.

Стъпки задумкаха към скривалището й. Кат се обърна към вратата, когато тя рязко се отвори. В помещението влезе охранител, следван от втори. Насочиха пистолетите си към Кат.

— Пусни ножа! — изрева единият.

Тя се подчини и вдигна ръце над главата си.

— Намерихме едната! — извика другият към коридора.

— Доведете ми я — нареди Маршал.

Охранителите я измъкнаха навън в коридора. Кат не оказа съпротива и се остави да бъде поведена под дулото на пистолетите към осветения кабинет на Маршал.

Жената стоеше с ръце на кръста. Стъпка ядосано нещо. Кат чу хрущене и по пода се пръснаха парчета пластмаса.

Бяха открили устройството, включено в мрежата им.

Маршал се обърна към нея с пламнали бузи и яростен поглед. Вече беше отпуснала ръка върху дръжката на електрическия си остен. Кат очакваше да бъде наказана. Искаше да бъде наказана.

— Къде е другото момиче? — остро попита Маршал.

Кат не откъсваше поглед от нея — не искаше да издаде с очи скривалището на Ейми.

— Ще те накарам да се разприказваш… — Маршал пристъпи към нея и опря остена в корема й.

Кат се завъртя в последния момент, когато сините искри изскочиха от черния край на палката. Токът я удари отстрани, кракът й се подгъна в агония и тя падна на коляно.

Стисна зъби от болка — и от отчаяние.

„Прекалено слабо беше“.

Оттласна се със здравия си крак и сграбчи Маршал за китката. Единият охранител се опита да я зашемети с пистолета си, но Кат успя да се извърти и ударът попадна в рамото й.

Тя се помъчи да се изправи на треперещия си крак, като сграбчи за допълнителна опора найлоновата завеса на близкия резервоар. Още държеше китката на Маршал и успя да вдигне високо остена. Металният връх се удари в пръта на завесата.

Затанцуваха искри.

След което светът избухна в пламъци.

Детонацията отхвърли Кат назад и тя полетя във въздуха. Над нея сини пламъци облизаха тавана и се разпространиха навън. Тя закри очите си с ръка и си представи как огънят се носи към най-отдалечената стая — склад и сервизно помещение с различни бутилки с газ под налягане, използван в лабораториите на комплекса. Сред тях имаше седем големи резервоара, маркирани с Н2.

Водород.

Без мирис, четиринайсет пъти по-лек от въздуха, силно експлозивен.

Беше пробила маркучите и съдържанието на големите бутилки бе изтекло в затвореното пространство. Водородът се бе събрал покрай тавана и не можеше да се надуши.

Кат падна по гръб и се плъзна по пода. Ужасната жега сваряваше всичко около нея. Единственото, което предпазваше кожата й, бе дебелият слой хидрофилен гел. Свойствата му, които поддържаха жените в резервоарите хидратирани и без рани, сега й предлагаха някаква форма на защита.

Това не можеше да се каже за останалите.

Макар и оглушена от взрива, чу писъците.

Мятаха се тела, горяха дрехи и лица.

В мига на самата експлозия Кат бе видяла как косата на Маршал се подпалва и се превръща в огнен ореол.

„Подходящ край за някого, който си играе на Бог“.

Надигна се с мъка, полузадушена от дима, жегата и липсата на кислород. Насълзените й очи превръщаха картината в размазан ад. Навсякъде около нея танцуваха пламъци, найлоновите завеси се топяха на черни потоци, обгорената апаратура пръскаше искри и съскаше.

Кат се изправи и залитна назад.

На два метра от нея се надигна друга фигура, която се беше скрила зад близкия резервоар. Скалпът й бе обгорен и напукан, по главата й се стичаше кръв.

Маршал вдигна пистолета на единия охранител и излезе от прикритието си.

Кат се опита да избяга, но краката й се подгънаха. Тя падна, поддържайки се на едната си ръка.

Маршал направи още една стъпка напред, насочила оръжието към лицето на Кат. В погледа й нямаше ликуване от предстоящото убийство — само болезнена необходимост, последен акт на отмъщение.

Но не тя беше онази, която си отмъсти.

От съседния резервоар се надигна голо тяло, подобно на труп, излизащ от гроба си.

Маршал забеляза движението и се обърна… и в мъртвите й очи проблесна ужас.

От гъстото желе се надигна ръка, стиснала дълга черна палка. Замахна с цялата мъка на скърбяща сестра. Твърдият метал улучи Маршал в носа и счупи костиците му.

Маршал рухна на пода.

Кат осъзна — това е по-подобаващ край за някого, който си играе на Бог.

Ейми излезе от резервоара, забърза към Кат и й помогна да се изправи.

— Помислих си, че си мъртва.

— И аз си помислих същото.

Преди това Кат беше измъкнала Денис от резервоара й и бе сложила на мястото й сестра й. Беше съблякла Ейми и се увери, че момичето се е потопило изцяло в течността и е омазано в изолиращия гел. След това беше намазала и самата себе си и бе замъкнала тънкото тяло на Денис в склада.

Искаше Ейми да е скрита пред очите на всички — никой нямаше да се заглежда прекалено внимателно в обитателките на резервоарите. Искаше също момичето да бъде близо до изхода, за да избегне пламъците в коридора.

Решението й се оказа добро — надолу по коридора последва мощна експлозия и въздухът се изпълни с шрапнели и парчета стъкло.

Кат си представи всички онези бутилки под налягане в склада, които изпускаха газ и се възпламеняваха. Представи си как пламъците се понасят по тръби и климатични инсталации, за да достигнат другите етажи и сгради.

— Да вървим — изхриптя Кат.

Взе пистолета от отпуснатите пръсти на Маршал и двете побягнаха през пушека и огъня обратно към червените врати. В кръглото помещение ревяха сирени, противопожарната система се беше включила и пръскаше енергично вода. Кат спря колкото да вземе дреха за Ейми и забърза навън. На поста на охраната нямаше никого.

Никой не се опита да ги спре, докато бягаха от пламналите недра на сградата към партера на една от задните постройки на комплекса. Оказа се, че пожарът е обхванал и останалите сгради. Лятното слънце още беше високо в небето, но пушекът беше превърнал деня в здрач и скриваше градините. Пламъци танцуваха зад прозорците. Експлозия отнесе горната част на основната сграда, във въздуха полетяха тухли и изпочупени керемиди.

Всичко се рушеше.

Кат сграбчи ръката на Ейми и я поведе през изхода към паркинга. Изпаднали в ужас изследователи тичаха презглава към портала.

Кат ги последва, като правеше всичко възможно да скрие пистолета.

В далечината завиха сирени.

Кат и Ейми излязоха тичешком през портала, следвани от още взривове и тътен. Около тях валяха отломки; пушекът стана още по-гъст и скриваше почти всичко.

Затичаха се по улицата, мъчейки се да се отдалечат колкото може повече от пожара. Накрая излязоха на чист въздух и спряха задъхани, опрели ръце на коленете си.

Воят на сирените се засили. Екипите за спешна помощ на Чарлстън се събираха от всички страни към комплекса.

Кат се изправи и посочи проблясващите през пушека сини светлини.

— Трябва да…

Изтрещя изстрел.

Ейми политна назад и седна на пътя. Посегна към цъфналото кърваво петно на гърдите си.

Кат се извъртя и се отпусна на коляно, вдигайки пистолета.

Край пътя беше спрял джип. Тъмното стъкло на страничния прозорец беше смъкнато.

Кат забеляза някакво движение вътре.

И стреля напосоки по черната кола.

Лиза се наведе ниско на задната седалка, когато предното стъкло се пръсна. Беше прикована между двамата яки мъже. Отпред шофьорът и доктор Пол Кранстън също се снишиха.

— Господи! — възкликна стрелецът, който седеше до нея. — Въоръжена е.

Лиза прикри главата си.

„Какво става?“

След като я отмъкнаха в самия център на Чарлстън, Кранстън и хората му се бяха върнали в клиниката, уверени и доволни от улова си — само за да бъдат посрещнати от силна експлозия точно когато комплексът се появи пред тях. От взривната вълна прозорците на джипа задрънчаха. Едната сграда в дъното на комплекса бълваше пушек. Пламъците започнаха да се разпространяват, последвани от нови взривове, които разкъсваха клиниката.

Кранстън нареди да се върнат една пресечка и се загледа как огънят поглъща целия му труд. Беше като хипнотизиран.

— Елиминирайте я, по дяволите — изсъска той. — Преди да е избягала. Ако успее да се измъкне…

Докато наблюдаваше разрухата от безопасно разстояние, Кранстън бе забелязал двете жени, които излязоха от дима — с обръснати глави, едната в болнично облекло. Позна ги веднага. „От долната лаборатория са!“ Нареди на хората си да стрелят, да ги убият като бесни кучета. Но едната жена се беше оказала със зъби.

Стрелецът до Лиза отново изкара ръка през прозореца и се прицели. Последваха още изстрели и куршумите се забиха в автомобила. Мъжът изруга, но не потърси прикритие.

Лиза рискува да надникне. Видя жената с пистолета да мъкне раненото момиче към прикритието на гъстия пушек. Сирените вече ревяха оглушително и блясъкът на светлините ставаше все по-ярък.

Тогава жената се озърна през рамо към джипа.

Едва тогава Лиза успя да разгледа лицето й. Гледката я разтърси — позна приятелката си, въпреки че косата й беше обръсната.

„Кат“.

— Пипнах я — със задоволство обяви стрелецът.

Не!

Лиза блъсна мъжа с рамо. Пистолетът му изтрещя, но стрелецът беше изгубил прицела си. Тя подаде глава навън и видя, че Кат не е пострадала — и искаше това да си остане така.

— Кат! Бягай!

Другият охранител грубо я дръпна назад.

Кранстън се надигна, колкото да надникне назад. Изгледа многозначително Лиза. Беше разбрал какво става.

— Значи с нея сте били в тандем — каза Кранстън и нареди на хората си да заловят Кат.

Стрелецът сграбчи Лиза за косата и я измъкна навън, използвайки тялото й като щит.

Кат беше намерила някакво подобие на прикритие зад едно кошче за боклук.

— Хвърли оръжието! — извика й Кранстън от колата. — Излез! Или ще пръснем главата на приятелката ти.

— Не го слушай! — изкрещя Лиза.

Стрелецът стисна косата й още по-силно, изтръгвайки кичури.

Лиза отчаяно гледаше как Кат хвърля пистолета и излиза на открито.

— Хвани я — нареди Кранстън на другия охранител. — Трябват ми отговори. Но ако се опита да създаде проблеми, можеш да я застреляш.

Кат явно разбра каква е заповедта и дойде доброволно, вдигнала ръце върху главата си.

— А другата? — попита Кранстън, когато охранителят се върна с Кат.

— Мъртва е.

Лиза и Кат отново се събраха на задната седалка, между двамата въоръжени мъже.

— Ужасно съжалявам — прошепна Лиза.

Лицето на Кат се бе превърнало в маска на яростта — но гневът й не беше насочен към Лиза. Ръката й намери нейната й я стисна.

В малкия жест имаше утеха, прошка и обещание за отмъщение.

Появиха се пожарни, линейки и полицейски автомобили, които профучаваха покрай тях с надути сирени и пуснати светлини.

— А сега накъде? — попита шофьорът, докато палеше.

Кранстън се загледа към горящите останки от клиниката си.

— Извън града… тук стана прекалено горещо. — Извърна се от пожара и дима. — Ще ги заведем на разходка сред природата. До Хижата.

Вашингтон, окръг Колумбия

От мястото си в комуникационния център Пейнтър гледаше огнения репортаж от Южна Каролина. Картината се предаваше на живо от един от двамата, които бе изпратил да проверят клиниката по фертилитет в Чарлстън.

Екипът му беше пристигнал на място преди петнайсет минути. Пожарникарите вече се сражаваха с огъня. Водни струи бликаха от камиони и стълби. Парамедици и други екипи за спешна помощ се грижеха за пострадалите от изгаряния и онези, които бяха вдишали твърде много дим. Други жертви имаха порязвания и натъртвания от летящите отломки и стъкла.

Четири тела бяха покрити с чаршафи.

Пейнтър очакваше, че ще има и още.

Дали Кат или Лиза щяха да бъдат сред тях?

Когато хората му докладваха, той се беше надявал, че цялото това унищожение е дело на Кат, но със същия успех можеше и да е мярка за прикриване на следите. Някой беше открил следящото устройство на Кат, а Гилдията бе прочута с политиката си на изгорена земя. Самият той се бе сблъсквал с нея неведнъж в миналото. Ако някой се приближаваше прекалено много, Гилдията изгаряше всички мостове, които водеха към нея — и към тайните й. Цената, последствията и жертвите нямаха значение.

— Директоре.

Обърна се и видя — за пореден път — Джейсън Картър, застанал зад него.

— Искам да видите нещо — каза хлапето и го помъкна към един монитор, зад който работеше друг анализатор. Макар човекът да бе десетина години по-възрастен, Джейсън постави ръка на рамото му, сякаш беше баща, окуражаващ отрочето си. — Двамата с Лайнъс работехме по един проект за Кат, преди тя да замине.

— Работим вече от около три месеца — добави Лайнъс.

„За какво става дума?“

Търпението на Пейнтър вече се изчерпваше, но той им даде знак да продължат.

— Помолих Лайнъс да изпробва новите протоколи при издирването на капитан Брайънт и доктор Къмингс — каза Джейсън. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Разбира се. — Точно сега би се хванал и за сламка. — Какво изпробвахте?

— Нова система за наблюдение и следене, подобна на сегашните програми за разпознаване на лица. Но вместо върху лица, ние я приложихме върху превозни средства. Щом влезе в употреба, автомобилът започва да се износва по уникални начини, които са индивидуални като пръстовите отпечатъци или чертите на лицето.

— И стигнахте ли донякъде? — попита Пейнтър.

Джейсън заговори по-бързо.

— Позволих си да използвам базата данни от екипа в Чарлстън. Бяхте им наредили да съберат видеозаписите от камерите около ресторанта.

— И не открихме нищо.

— Да. Затова казах на Лайнъс да събере данни и от камерите в Северен Чарлстън със записите на всички автомобили, минали през района. Взехме цялата информация и я пуснахме през новата ни програма.

— И какво?

Джейсън стисна рамото на Лайнъс. Анализаторът зареди две изображения на монитора и ги подреди едно до друго. И на двете се виждаше някакъв джип „Форд“ — без никакви биещи на очи белези.

— Мисля, че целите ни нарочно са избягвали камерите — продължи Джейсън. — Не е трудно, ако знаеш кои кръстовища се наблюдават.

„А те несъмнено са знаели — помисли си Пейнтър. — В края на краищата, това е тяхната територия“.

— Тези картини са от две камери на банкомати. Лявата снимка е направена на три пресечки от ресторанта, където изчезна доктор Къмингс. Втората е от един мост на около четири преки от клиниката. — Джейсън се обърна към него. — Колата е една и съща.

— По пътищата могат да се видят много джипове „Форд“ — скептично отбеляза Пейнтър.

— Но не и такива, които да са се износили по абсолютно един и същи начин. Исках обаче да съм сигурен. Именно затова ви извиках. — Джейсън отново потупа Лайнъс. Колегата му увеличи второто изображение и пусна записа. — Както казах, картината е зърнеста, но успяхме донякъде да я подобрим.

Пейнтър се наведе към екрана.

Увеличеният образ показваше затъмнен прозорец. Зад него можеше да се различи фигурата на мъж — и на жена до него. Макар чертите им далеч да не бяха ясни, жената определено бе светлокоса, с познат профил — но онова, което накара сърцето на Пейнтър да забие по-бързо, бяха стойката й и движенията.

Отново се изпълни с надежда.

— Това е Лиза.

— Не бях сигурен — каза Джейсън.

„Аз обаче съм“.

— Ами Кат? — попита Пейнтър.

В колата имаше и други хора, но се виждаха само като размазани силуети.

— Не мога да кажа със сигурност — призна Джейсън. — И за съжаление така и не успяхме да видим номера. Ако бяха минали пред някоя улична камера…

Е, все пак беше някакво начало.

И нещо още по-важно — Лиза беше жива.

Пейнтър пое дъх, като не позволи на облекчението да го залее — знаеше, че положението може да се промени всеки момент. Достатъчно му бе да погледне горящите руини на клиниката на съседния монитор, за да си припомни политиката на Гилдията.

Кучите синове не оставяха недовършени неща.

А точно в момента „недовършени неща“ бяха и Лиза и Кат.

Същото можеше да се каже и за екипа на Грей. Той проникваше в най-новата крепост на Гилдията по следите на дъщерята на президента.

Пейнтър гледаше как последната сграда на клиниката рухва сред пламъци и дим. Това бе огнено предупреждение и за Грей.

„Внимавай къде стъпваш“.

27.

3 юли, 3,13 ч.

Териториални води на Дубай

— Качили са Аманда на този асансьор — каза Тъкър.

Грей стоеше с ръце на кръста. Гледаше как Каин души пода. Овчарката махаше енергично опашка. Той не се съмняваше в носа на кучето, но все още се колебаеше.

Лобито имаше дванайсет асансьора, подредени в полукръг. Грей се загледа нагоре към виещата се спирала на прозрачното стълбище. И асансьорите, и стълбището се издигаха по централната ос на Бурдж Абаади. Всеки етаж се въртеше около тази неподвижна сърцевина.

— Петдесет етажа — каза Ковалски. — Поне няма да се наложи да се катерим пеша.

— Но ще трябва да спираме на всеки етаж — каза Сейчан. — За да може Каин да провери дали дирята на Аманда продължава на някой от тях.

Тримата спътници на Грей се обърнаха към него, очаквайки решението му. Дори Каин спря да души и го погледна. Грей не им обърна внимание още няколко мига.

„Нещо не се връзва“.

Беше разгледал внимателно всеки етаж с помощта на охранителните камери. Горе не се виждаха никакви следи от живот. Трябваше обаче да се довери на Каин. Кучето ги беше довело дотук. Взе решение и натисна бутона за повикване.

Вратата се отвори незабавно. Групата влезе в пищната кабина, облицована в екзотична дървесина и с кристален полилей.

— Започваме от горе и вървим надолу ли? — попита Тъкър. — Или обратно?

— Нито едното, нито другото — уверено отвърна Грей, докато се навеждаше към копчетата.

Посочи редовете бутони по чувствителния на допир дисплей. Всеки етаж беше отбелязан със светещи цифри. Означенията бавно се сменяха и редуваха на различни езици — китайски, японски, арабски.

„Определено се опитват да привлекат гости от цял свят“.

— Не разбирам — каза Ковалски. — Щом няма да се качваме, къде отиваме?

Грей гледаше най-долния бутон, който светеше на арабски.

След това означението се смени с латиница: „LL“

— Най-долното ниво — каза Сейчан.

Ковалски погледна към върховете на обувките си.

— Чакайте малко. Как може да има мазе на плаващ остров?

Грей знаеше, че кулата е изградена заедно с изграждането на острова. „Леглото“, върху което бяха положени основите на небостъргача, беше огромната платформа на Утопия. Железобетонната конструкция продължаваше приблизително десет метра под тях и осигуряваше предостатъчно място за мазе.

— Сигурно е някакво сервизно ниво за кулата — предположи Сейчан.

— И може би не само — добави Грей и натисна бутона.

Знакът светна в зелено и кабината се спусна беззвучно и толкова плавно, че почти не усетиха движението й.

— Бъдете готови — предупреди Грей.

В ръцете им се появиха оръжия. Тъкър направи знак на Каин, който сви крака, готов за скок.

Асансьорът сякаш се спусна много по-ниско от един етаж, но най-сетне вратата се отвори. Грей застана в позиция за стрелба и бързо огледа малкото, слабо осветено и неугледно лоби. Затърси охрана, но мястото изглеждаше пусто.

Излезе предпазливо, следван от останалите. От, помещението в различни посоки тръгваха коридори, означени с разноцветна маркировка, която вероятно насочваше персонала към кухни, перални, сервизни помещения и складове.

Беше истински лабиринт.

Грей махна на всички да се съберат около него.

— Тъкър, нека Каин да потърси дирята на Аманда. Може да е скрита къде ли не.

Тъкър и партньорът му се заловиха за работа.

Грей забеляза, че от двете страни на асансьора им има други два. Явно само три от дванайсетте стигаха до това ниво. Каза на Ковалски да държи вратата на техния асансьор отворена — можеше да им се наложи да се изнесат бързо.

Редица високи прозорци по едната стена привлече вниманието му. Отиде при тях и надникна в просторното съседно помещение. Беше цялото от бетон и се издигаше на два етажа. Вътре имаше редица масивни турбинни генератори, приличащи на грамадни метални слонове. Една от стените беше покрита с контролни панели.

— Електроцентралата на сградата — каза Сейчан, която бе застанала до него.

Грей си спомни как Джак Къркланд описа турбините, използващи морските течения, за да захранват сградата. „Сигурно са тези“.

Претърсването отне само минута на Тъкър.

— Нищо — каза той.

Грей се обърна изненадан.

— Какво?

Тъкър сви рамене.

Каин провери всички коридори, започващи оттук. Не откри никаква следа от Аманда.

„Невъзможно. Трябва да е някъде тук.“

— Нека да провери отново — нареди той.

— Ще го направи, но ще бъде губене на време. Лично аз се доверявам на носа му.

— Прав е — каза Сейчан. — Слизането тук имаше смисъл, но това не означава, че е единствената ни възможност. Има още петдесет етажа. Колкото повече чакаме…

„Толкова по-голяма става опасността за Аманда“.

Въздъхна тежко. Приемаше логиката, макар да не му харесваше.

— Значи се връщаме горе.

Останалите се качиха в асансьора.

Грей спря на прага и се загледа към двете съседни врати.

— Чакайте малко — каза той и извика другите два асансьора.

— Какво правиш? — попита Сейчан от кабината. Ковалски продължаваше да държи вратата отворена.

Асансьорите пристигнаха. Грей огледа кабините. После се върна при другите и огледа чувствителния на допир дисплей.

— Какво има? — отново попита Сейчан.

— И трите асансьора стигат до сервизните нива. Тогава защо похитителите на Аманда са използвали средния! Нормалното поведение е да отидат до най-близкия в лобито. — Грей посочи вратата на първия асансьор. — Огледах и другите. Таблото на този е с пет сантиметра по-дълго от тези на останалите.

— И какво от това? — попита Ковалски.

Сейчан се наведе и заразглежда долната част на екрана.

— Мислиш, че там има и скрити бутони?

Грей кимна.

— И те водят до нива с ограничен достъп, до които може да се стигне само с този асансьор.

Сейчан огледа ръба на екрана.

— Не виждам никакви ключалки или слотове за карти, които да активират тези нива.

Грей натисна бутона на лобито, за да демонстрира.

— Екранът е чувствителен на допир.

Сейчан схвана и очите й се усмихнаха.

— Значи могат да използват пръстови отпечатъци.

Вратата се отвори и Грей излезе в лобито.

— Войникът, с когото се справи Каин. Вероятно той е бил началникът на ескорта от Африка. Може да има достъп до долните нива.

Грей се обърна към Ковалски.

Гигантът завъртя очи и оклюма.

— Защо все на мен ми се пада мръсната работа? — измънка той.

Върна се минута по-късно, като бършеше ножа в панталоните си. Протегна ръка.

— Взех два. За всеки случай.

В дланта му лежаха палец и показалец.

Ковалски беше взел и баретата на мъртвеца и я нахлупи на главата си.

— Този е почти моя мярка — каза той и посочи към тавана на кабината. — Ако има още камери. Вече няма да се правя на пленник.

Грей взе отрязания палец, опря го в празното място под бутона LL и го задържа. Затаи дъх — и тогава под пръста светна нов бутон.

Дори и да беше имал някакви съмнения, те се изпариха, когато видя странния символ. Грей си спомни за Сомалия, как тичаше през изоставения лагер към медицинската палатка. Същият знак беше изрисуван и върху платнището й.

Ален кръст с фина преплетена украса по рамената.

Кабината отново тръгна надолу и този път спускането продължи много повече.

Лицето на Ковалски беше леко посивяло.

— Колко дълбоко са заровили съкровището си тези пирати?

Грей си представи гигантските бетонни стълбове, които държаха острова. Външните бяха широки по двайсет метра, но централният пилон, който се намираше точно под Бурдж Абаади, бе далеч по-голям. Грей знаеше, че често в стълбовете на нефтените платформи се оставят кухини за съхраняване на петрола.

Защо същото да не се отнася и за това място? Но вместо петрол, в толкова огромна колона можеше да се побере цяла база.

Грей знаеше, че Аманда е някъде долу. Тревожеше го нещо друго, много по-важно. Мисълта тежеше върху плещите му, докато се спускаха като камък към сърцето на острова.

„Жива ли е още?“

Доктор Едуард Блейк гледаше как омразата заглъхва в очите на Аманда, докато инжектираше последния пропофол в системата й. Клепачите й натежаха, дишането й стана по-дълбоко.

Последните й думи бяха проклятие, обещание за отмъщение.

„Ще видя и двама ви в ада“.

Но тази заплаха беше без значение.

Личността Аманда, изпълнената с любов майка, щеше да си отиде след още няколко минути. Целият й разум щеше да бъде заличен, оставяйки след себе си само най-основните функции.

— По-добре се подгответе — каза Петра.

Сестрата вече беше облякла хирургическите дрехи и нагласяше монитор, показващ компютърната томография на Аманда. Младата жена лежеше на хирургическа маса, завита от шията надолу. Обръснатата й глава блестеше под силните лампи. По скалпа й имаше малки сини отметки, подобни на татуирана научна номенклатура. Отметките бележеха местата за дупчене на черепа и вкарване на електроди.

Петра приготви стереотактическата система за предстоящата операция. Тя интегрираше работната му станция с интраоперационен ядрено-магнитен резонанс и микроскопски прибори за визуализация. Захвана главата на Аманда в пълен с течност обръч — огромно подобрение от времето на по-старите рамки за глава, които трябваше да бъдат завинтвани около черепа на пациента.

След като беше работил в планините на Сомалия и му се бе налагало да използва инструменти, почти примитивни в сравнение с това тук, Едуард изпита почти момчешка радост, че може да си играе с подобно оборудване. Станцията в Сомалия беше изпълнила целта си през последните няколко години и му бе дала възможност да събере яйцеклетки, ембриони и жизнени или обещаващи субекти за другите репродуктивни лаборатории по света. Амбициите му обаче открай време бяха по-големи. Беше чиста случайност, че Аманда Гант-Бенет се бе появила на неговия праг, а не в някой от многото центрове в Индия, Малайзия, Австралия или на безброй други места. Това му даваше възможност да блесне пред началниците си и да се изкачи по-високо по стълбицата.

Дотук, ако не се броят няколко спънки, нещата се бяха развивали великолепно. Смъртта на Аманда бе инсценирана като резултат от сблъсък със сомалийски пирати; детето беше родено и на сигурно място в новата високотехнологична изследователска лаборатория тук и след тази последна кървава процедура Аманда щеше да бъде транспортирана и вече нямаше да бъде негов проблем. Едуард щеше да бъде оставен да изследва на воля новия материал.

Новороденото спеше в малко легълце надолу по коридора и очакваше реда си.

Но най-напред трябваше да се погрижи за майката.

Наборът хирургически инструменти блестеше ярко под лампите — бургии, триони за кост, черепни щипци, скалпели, тръби за изсмукване и иригация.

Нямаше как да не бъде развълнуван. Макар че техниката бе разработена тук, той бе изпълнявал процедурата само веднъж. Някои от специалистите по репродукция в района бяха идвали тук, за да я научат. Самата процедура беше сравнително лесна. Дясната и лявата страна на церебралния кортекс се свързваха с пласт нервна тъкан. Използвайки средствата за визуализиране, щеше най-напред да изпълни т.нар. калозотомия, с която да раздели мозъка на две половини. Радикалната техника първоначално се прилагаше за третиране на тежки форми на епилепсия и чрез нея се прекъсваше неуправляемият поток електричество през мозъка, който причиняваше припадъците.

Вторият етап от процедурата бе разработен от друга агенция на началниците му. Наричаше се а-ЕКТ, или алфа-променлива електро-конвулсивна терапия. В двете разделени полукълба се вкарваха електроди, които пускаха малки количества ток с променящ се поляритет. В резултат във всяко полукълбо се образуваха вихрушки от микроудари с противоположна полярност, които предизвикваха пълно изключване на мозъчната кора. Оставаше да функционира единствено продълговатият мозък, който продължаваше да контролира жизнени функции като сърдечен ритъм, дишане, дори стомашно-чревната дейност. В резултат тялото оставаше непокътнато, но от разсъдъка нямаше нито следа.

Идеален инструмент за репродуктивни изследвания.

Едуард погледна за последен път лежащата на операционната маса жена.

„След това няма да има вече Аманда“.

Докато излизаше от помещението за преобличане, от монитора на стената се разнесе мелодичен звън. Охранителната система на обекта съобщаваше за пристигането на асансьора. Всяко помещение имаше подобен монитор. В долната му част запълзя име: БУГАС АБДИВАЛИ.

Това беше капитанът на личната охрана на Едуард. Екранът показа черно-бяла картина на шлемове и черна барета.

„Сега пък какво иска този абдал?“ — раздразнено се запита Едуард, използвайки подигравателната версия на фамилията.

Знаеше, че капитанът е в отвратително настроение, след като бе загубил толкова хора в Сомалия, но сега нямаше време за подобни глупости. Смяташе да остави апаратурата да се погрижи за Бугас. Ако капитанът се заинатеше, новата автоматизирана система щеше да го откаже да вдига прекалено много шум.

Нищо не можеше да мине през това ниво на защита.

Започна да се мие, когато гласът на Петра прозвуча по интеркома.

— Докторе, всичко е подготвено.

28.

3 юли, 3,30 ч.

Териториални води на Дубай

„Сега започва трудната част…“

Грей подготви екипа си в секундите преди вратата на асансьора да се отвори. Очакваше ново ниво на охрана след кодирания асансьор. Гилдията беше прочута с параноята си. Всеки можеше да залови някого от персонала и да стигне дотук чрез заплаха.

„Или като отреже пръста му“.

Не, трябваше да има друго ниво на защита. Но екипът на Грей не можеше да си позволи лукса да планира, което означаваше само едно.

„Няма време за финес“.

Само един човек отговаряше на това изискване.

И Ковалски изобщо не беше щастлив от този факт.

— Защо ми трябваше да вземам баретата на кучия син?

— Ще се справиш чудесно — окуражи го Грей.

Освен баретата Ковалски отговаряше като ръст и телосложение на сомалийския лидер. Не беше кой знае какво, но пък заблудата им бе нужна само за няколко секунди. Налагаше се да приеме, че охраната тук е толкова уверена в сигурността на острова, колкото бяха и сомалийците горе. Не очакваше да завари противника дремещ или по бели гащи, но все пак можеше да се надява на известна небрежност.

Посочи към Тъкър.

— Двамата с Каин действате веднага щом минем. Няма да чакате. Търсите Аманда. Ще ви последваме веднага щом можем.

Тъкър се изправи и кимна.

Сейчан беше извадила пистолета си.

Асансьорът спря с мелодичен звън и леко разтърсване на кабината. Докато вратата се отваряше, Грей махна на всички да се дръпнат настрани и да скрият лицата си под шлемовете.

С изключение на Ковалски.

Гигантът изскочи от асансьора, преди вратата да се е отворила напълно. Тръгна напред с нахлупена барета, сякаш това място му принадлежеше.

Грей бързо огледа положението. Малко охранително лоби отрязваше достъпа до останалата част от комплекса. Подът и стените бяха гол бетон; от разкоша горе нямаше и следа. Таванът беше гола стомана на шестоъгълни клетки. От помещението се излизаше през една-единствена метална врата. До нея имаше бронирано стъкло като онези в банките — с тази разлика, че тук служителят носеше черна униформа и беше метнал автомат на рамо.

Охранителят не вдигна глава, а се наведе към микрофона.

— Идентифицирайте се и поставете длан върху четеца.

На тесния плот блесна панел. В прозореца се отвори малко чекмедже в очакване на документите.

Ковалски стигна до преградата и пусна шепа топчета в подноса. Сепнат, охранителят най-сетне вдигна глава. Ковалски затръшна чекмеджето с опакото на дланта си.

И с другата си ръка натисна копчето на предавателя.

Топчетата пластичен експлозив, използвани обикновено за разбиване на резета и ключалки, експлодираха в лицето и гърдите на охранителя. Димящото му тяло отлетя назад.

Ковалски вече действаше — завъртя се и лепна кубче С-4 върху стоманената врата.

— Огън в дупката! — изрева той и се метна при другите в асансьора.

Експлозията разтърси кабината и ги оглуши въпреки предпазните шлемове.

Грей пристъпи напред и огледа пораженията. Останките от вратата сияеха в червено през пушека. По стените и пода имаше пръски разтопена стомана. Във въздуха се носеше парлива миризма.

Това не беше обикновен С-4.

Грей погледна към Ковалски, който сви рамене.

— Моя рецепта. Добавих полимерен термат ТН-4.

Грей вътрешно трепна. Терматът беше основна съставка в кумулативните заряди, използвани за пробиването на танкова броня. Но независимо от престараването Ковалски си беше свършил работата — а наистина нямаха нужда от финес.

Нищо не помръдваше зад вратата. Грей забеляза тела, но за да е сигурен, че пътят е чист, метна две зашеметяващи гранати в коридора. Всички се извърнаха и запушиха уши. Гранатите експлодираха и Грей даде сигнал на Тъкър.

Кучето и водачът се втурнаха напред, като избягваха стопената стомана по пода. Грей и останалите ги последваха с готови за стрелба оръжия.

И тогава небето започна да пада отгоре им.

Шестоъгълните парчета заваляха и затракаха по пода. Грей си помисли, че това са просто плочки от тавана, разбити от взрива.

И тогава от плочките се появиха крака — стоманени, съчленени, остри като бръснач крайници — и странните неща се хвърлиха към тях като рояк метални паяци.

— Докторе…? — Петра беше замръзнала до масичката с инструменти. Подготвяше невроендоскопа, когато се разнесе първият взрив.

Последва още по-силна детонация, която проехтя из комплекса и разтресе всичко в помещението, включително и нервите на Едуард. Първата му мисъл беше, че бетонните стени на колоната са подали. Това безпокойство непрекъснато се спотайваше в подсъзнанието му.

Вцепенен от ужас, той остана на мястото си, напълно облечен и с маска. Тъкмо нагласяше миниатюрната ръка-робот и фините й бургии и се готвеше да започне пробиването на черепа.

Чуха се нови, по-малки експлозии.

— Атакуват ни — каза Петра и го погледна в очакване на инструкции.

Думите й най-сетне го изтръгнаха от вцепенението. Трябваше да се махнат оттук — но не и с празни ръце, не и без спечелената с толкова труд награда. Ако се измъкнеха без новороденото, ответната реакция на началниците щеше да бъде смъртоносна.

— Детето — каза той и погледна Петра в очите. — Нужно ни е живо. Вземи го. Ще се доберем до станцията за евакуиране.

Петра заряза ендоскопа и забърза към вратата, но се върна.

— Ами пациентката? — Очите й се стрелнаха към Аманда.

— Тя не е важна. — Гласът по телефона почти го беше признал. Младата жена можеше да бъде заместена с друга, но не и детето. — Разполагаме с всички образци от тъканите и кръвта й. Това е достатъчно. Аз ще ги взема. Ти се погрижи за детето.

Все пак Едуард мразеше да оставя нещата недовършени. Взе един скалпел, загледа се в него и го остави внимателно. Не можеше да събере сили да го направи лично, не и със собствената си ръка.

Обърна се към работната си станция и активира предварително зададената траектория на лазера. Автоматичната ръка започна да се спуска бавно, бургията виеше пронизително. Пътят й през мозъчната кора вече беше определен — само че сега нямаше да има кой да я спре, докато прониква все по-дълбоко и по-дълбоко.

Щеше да мине като бавен куршум през черепа.

„Така е по-добре — утеши се той. — Няма да почувства нищо“.

След като се увери, че всичко е наред, Едуард изостави работната станция и се втурна към вратата. Последен поглед през рамо показа как бургията пробива малкия Х върху черепа на Аманда. Капка кръв се търкулна по скалпа й като алена сълза.

„Сбогом, Аманда“.

Грей тичаше по адския коридор през черен пушек и стопен метал. Кошмарът се усилваше от ордата метални ловци, които го преследваха на крака, остри като кинжали.

Ковал ски стъпка един ловец с кубинката си. Краката се разпериха като на смачкан паяк, след което се свиха и се вкопчиха в обувката, като започнаха да режат дебелата кожа.

Сейчан му се притече на помощ и с един замах на метателния нож сряза връзките. Посочи към стената.

Ковалски зарита и кубинката отлетя заедно с вкопчения в нея паяк.

Грей задържаше останалите ловци с пистолета си, всеки изстрел улучваше мишена. Тримата се оттеглиха през стопените останки от вратата, които бяха непреодолима преграда за металните неща.

Ковалски посегна към пушката си, като куцукаше на окървавения си крак, но Грей посочи към коридора.

— Иди след Тъкър. Ще ги задържим тук.

Нямаше нужда да му се повтаря.

— Мразя проклетите паяци… — измърмори Ковалски.

Сейчан изстреля два куршума с пистолета си.

— Явно е някаква автоматизирана защитна система.

Грей споделяше преценката й. Беше очаквал базата да има вградена защита, но не и подобно нещо. Знаеше, че АИП работеше по проекти в тази насока — експериментална програма за разработка на рояк роботи за координирани атаки, наблюдение и отбрана. Беше виждал записи от един университет в Англия, където бяха успели да създадат подобен рояк. И не ставаше дума само за малки машини. В една лаборатория на АИП беше видял с очите си завършването на робот с размерите на гепард, който можеше да бяга по-бързо от човек.

Най-вероятно механичните защитници тук бяха предназначени да ловуват, да отвличат вниманието и да забавят натрапниците, докато не бъде мобилизирана охраната. Въпреки това роботите сами по себе си бяха достатъчно опасни и куршумите почти не ги спираха.

— Идват — предупреди го Сейчан.

Вълна остра стомана се понесе към тях.

Тъкър тичаше с все сили по коридора, следвайки опашката на Каин. Ослушваше се за евентуална заплаха, не смееше да мигне, дишаше на пресекулки. Но не му се налагаше да разчита единствено на своите сетива.

В ушите му се разнесе предупредително ръмжене.

Някакъв човек в бяла лабораторна престилка излезе в коридора и вдигна ръка.

Тъкър го застреля в лицето.

Докато тичаше покрай човека видя, че ръцете му са празни. Жегна го чувство за вина, но само за миг. Двамата други, които вече беше застрелял, бяха въоръжени. Не можеше да си позволи да рискува.

Пък и след всичко, което бе видял през последната минута, никой тук не заслужаваше да диша. Беше минал през редица лаборатории и бе видял неща, които искаше да заличи от паметта си. Побиха го ледени тръпки при спомена за отрязаната глава, закрепена на стенд над биещо сърце.

Кой правеше подобни неща?

И защо?

Каин продължи да тича презглава и да души навсякъде. Беше уловил миризмата на Аманда.

Най-сетне овчарката рязко спря и се плъзна половин метър, след което се върна при една затворена врата. Тъкър настигна партньора си. През мъничкия прозорец се виждаше дълъг басейн, стена със стерилизирани зелени пакети и опаковани в целофан четки за миене.

Подготвително помещение на операционна.

Дирята на Аманда водеше насам.

Ледените тръпки го полазиха с нова сила.

С готов за стрелба пистолет Тъкър блъсна вратата и огледа помещението за противници. Беше празно. Широкият прозорец обаче гледаше към съседната операционна. Една жена лежеше върху стоманена маса, горната част на тялото й бе закрепена за някакво устройство. Над обръснатата й глава беше надвиснала механична ръка.

„Аманда…“

Беше разглеждал достатъчно дълго снимката на президентската дъщеря, за да я разпознае само по чертите на лицето. Каин задраска по вратата на операционната. Той също знаеше, че е намерил целта си.

Тъкър забърза в съседното помещение, което също се оказа изоставено. Пронизително бръмчене насочи вниманието му отново към Аманда. Отиде до нея и се втрещи, когато видя източника на шума.

Кръвта шуртеше от бургията, която пробиваше черепа й. Тъкър се засуети около масата, несигурен как да действа. Каин затанцува до него — усещаше безпокойството му, но не знаеше как да му помогне.

— Всичко е наред, приятел — увери го Тъкър.

Само че далеч не беше наред.

Тъкър проследи някакъв кабел от механичната ръка към работната станция. В отчаянието си го хвана и го изтръгна. Бръмченето престана.

Тъкър впери поглед Аманда. Забеляза, че гърдите й се повдигат и спускат.

„Поне още е жива“.

Огледа стоманата, която беше вкарана в главата й. Трябваше да я махне, но как? Не смееше да издърпа бургията — така можеше да нанесе само поражения.

Огледа се и видя миниатюрни хирургически клещи. Грабна ги, нагласи ги върху бургията, на около два сантиметра от черепа на Аманда, и стисна. Чу се рязко изпукване и Аманда бе освободена от механичната ръка.

След това Тъкър се зае да свали скобата за главата и да я откачи от анестетичната машина.

Беше така погълнат от работата, че гласът го стресна.

— Какво е онова нещо, дето стърчи от главата й?

Тъкър рязко се обърна. Ковалски куцукаше към него.

Кракът му бе окървавен.

— Как ме намери? — попита Тъкър.

— Следвах труповете. После видях него в коридора.

Каин седеше с изплезен език до вратата и както обикновено, пазеше гърба на Тъкър от евентуални неприятели.

Ковалски отново посочи главата на Аманда.

— Какво е това?

— Бургия.

— Какво? Защо…?

— Откъде да знам, по дяволите? Помогни ми.

— Държа я. — Ковалски се наведе и взе Аманда на ръце, сякаш тежеше колкото сламено плашило.

„И може би е именно това — плашило без мозък“.

Така или иначе, тя се нуждаеше от помощ.

— Къде са Грей и Сейчан? — попита Тъкър, докато отиваше да вземе Каин.

Ковалски тръгна към вратата с Аманда в ръце.

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш.

Сейчан и Грей се оттеглиха навътре по коридора, по-далеч от сребристата орда, която се беше нахвърлила срещу останките от вратата. Докосването до разтопения метал унищожи няколко от машините. Онези, които успяха да преодолеят преградата, направиха нещо странно — обърнаха се и се върнаха при входа, без да обръщат внимание на Грей и Сейчан.

За момент ордата остана скупчена при вратата, драскаше нажежения метал, атакуваше го, изгаряше се, дори се разтопяваше в метала.

— Топлината — каза Сейчан. — Тя ги привлича. Явно са програмирани да преследват телесна топлина.

И изглежда, че всеки източник на топлина можеше да ги привлече. Грей видя как някои машини се нахвърлят върху разтопената стомана по пода и се самоунищожават.

Но металът започваше да изстива и от време на време заблуден робот се опитваше да продължи към тях. Няколко добре прицелени куршума сложиха край на тези опити.

Сейчан погледна назад.

— Трябва да потърсим…

Целият свят се разтресе от гърмежа. Беше толкова силен, че събори Грей на колене. След мощния тътен остана силна вибрация, от която го заболяха зъбите. Налягането се промени — тъпанчетата му изпукаха.

Двамата със Сейчан се спогледаха.

Страхът в очите й отговаряше на собствените му чувства.

Внезапно коридорът се напълни с няколко сантиметра вода, сякаш от спукана тръба. Грей си представи пилона, в който се намираше скритата база.

Той наистина беше просто една чудовищна тръба.

В коридора нахлу още леденостудена вода.

Ковалски се появи на ъгъла и зашляпа към тях, понесъл на ръце жена в безсъзнание. Главата й се люшна към Грей, когато гигантът я намести, за да му е по-удобно. Въпреки липсата на коса Грей я позна незабавно.

„Аманда… жива е!“

Но нямаха време да празнуват.

— Какво става? — изрева Ковалски.

Тъкър и Каин го следваха. И двамата изглеждаха не по-малко разтревожени.

Сейчан се наведе, натопи пръст във водата и я опита.

— Солена.

Място за съмнение нямаше.

— Пробили са собствената си тръба — каза Грей и посочи към асансьора. — Това място се наводнява. Да се махаме! Веднага!

„Често даваме на враговете си средствата за собственото им поражение“.

Едуард си спомни цитата от Езоп, научен навремето в Итън Колидж, когато беше още момче. Макар и извън контекст, сентенцията изглеждаше подходяща, докато наблюдаваше унищожението през прозореца на малката евакуационна капсула.

Херметически затворените лодки бяха разположени като мехури по обиколката на централния пилон. По външната стена на колоната и по долната част на платформата вървяха релси, които продължаваха по петте лъча на звездата и изхвърляха капсулите далеч от острова.

Патрулите вече очакваха пристигането на евакуиралите се.

И особено скъпоценният товар в скута на Едуард.

Добре увитото, тихо скимтящо новородено носеше огромни обещания както за онези, на които служеше Едуард, така и за самия него. Детето бе застраховка, че ще бъде спасен от гроб в морето. След като го взе, той се беше обадил, за да докладва за атаката.

Вестта обаче вече бе стигнала до източника на онзи студен компютризиран глас.

— Взети са нужните мерки. Погрижете се детето да бъде в безопасност.

Едуард смяташе да направи точно това.

Погледна през прозореца. Капсулата можеше да побере десет души, но двамата с Петра бяха единствените пътници.

Отвън светът беше тъмен като някаква огромна подземна зала. Докато бягаха, беше видял сините светлини по дължината на централния пилон. Експлозиите разкъсваха стоманата в бетонните стени и отслабваха цялата структура. Огромната маса на кулата над тях щеше да продължи това разрушение и да смаже всичко под себе си.

И това не се отнасяше само за този пилон.

Сини светлини цъфнаха в тъмната гора от бетон около тях, подривайки подпорите на острова. Отекна гръм, който разтърси капсулата. За момент светът отгоре заприлича на електрическа гора в нощта, прекрасна и смразяваща едновременно.

Спомни си и друга поговорка от младостта, докато се взираше навън.

„Всяко добро нещо си има край“.

— Бягайте! — извика Грей, сочейки към асансьора.

Екипът забърза напред, газейки през достигащата до коленете вода.

Ковалски носеше Аманда и стъпваше, като вдигаше високо колене и внимаваше да не се натъкне на още някой от металните паяци в лобито. Предпазливостта му се оказа напразна — последните оцелели роботи бяха унищожени от ледения поток.

Стигнаха до асансьора, който все още работеше — но докога? Грей натисна бутона за повикване, за да отвори вратата.

Нов силен трус разлюля комплекса, съпроводен с приглушен тътен, когато нещо подаде. По коридора към тях се понесе вълна, която набираше мощ.

Вратата бавно запълзя настрани.

Вълната ги удари и ги натика в кабината. За секунди се озоваха до кръста във вода. Студът ги пронизваше до костите. Трепереща, Сейчан натисна бутона за лобито. Грей затаи дъх. Всички се загледаха към тавана, молейки се мълчаливо двигателите още да работят.

Грей си представи турбините, които бе видял горе — и ключовата дума бе горе. Основните генератори би трябвало още да не са наводнени.

Оказа се, че наистина е така — асансьорът бавно тръгна нагоре. Нивото на водата постепенно започна да спада. Всички въздъхнаха с облекчение.

Аманда тихо изстена — действието на упойката започваше да отминава. Обещаващ признак, въпреки че бургията продължаваше да стърчи от главата й. След като излязат на безопасно място, можеха да опитат…

Силен трус запрати всички в единия край на кабината.

Ушите на Грей отново изпукаха.

Отдолу се надигна грохот, който ставаше все по-силен и по-силен, сякаш към тях се носеше товарен влак. Грей си представи как колоната вода се издига в шахтата на асансьора, след като кухината в пилона най-сетне се е запълнила.

— Минаваме сервизните нива — каза Сейчан и се вкопчи с все сили в ръката му, предавайки му цялата си надежда.

„Почти стигнахме“.

Би трябвало да са в безопасност, след като асансьорът се изкачи над морското ниво и стигне до сухото лоби.

В следващия миг светлината угасна.

Издигането им рязко спря.

Ковалски изруга цветисто в мрака.

— Генераторите — прошепна Сейчан.

Водата явно беше достигнала тяхното ниво — и продължаваше да се надига. Грохотът на товарния влак под тях се превърна във вой.

— Дръжте се! — извика Грей.

Огромна сила блъсна кабината и я запрати с шеметна скорост нагоре по шахтата.

Поне се движеха в правилната посока — но докога?

— Тъкър, помогни ми да отворя вратата!

Грей знаеше, че ще имат само една възможност. След като мощният поток отслабнеше, кабината щеше да полети обратно надолу и да се разбие.

С нов прилив на сили двамата се справиха с вратата. Стената на шахтата се носеше покрай тях — и в следващия миг се появи външната врата на лобито. Кабината спря и се заклати, кацнала на върха на мощния фонтан.

Но само за момент.

Водата нахлу в отворената кабина, напълни я и тя бавно започна да потъва.

— По-бързо!

Грей и Тъкър натиснаха външната врата и я отвориха колкото останалите да успеят да се промъкнат през цепнатината. Сейчан помогна на Ковалски, който носеше безжизнената Аманда. През това време кабината продължаваше да се пълни и да потъва.

Тъкър избута със свободната си ръка Каин — и кимна на Грей. И двамата бяха до кръста във вода. Само половината от кабината беше на нивото на лобито.

— Върви! — каза Тъкър.

— Заедно — възрази Грей.

Нямаха време да броят до три и просто се метнаха през отвора. Прибраха краката си миг преди кабината да потъне надолу в шахтата.

Грей помогна на Тъкър да се изправи.

Двамата направиха няколко крачки във водата. Не можеха да повярват, че са се отървали живи.

Сейчан беше клекнала до Ковалски и проверяваше състоянието на Аманда. Когато се изправи, изражението й беше загрижено.

— Какво има? — попита Грей.

— Родила е.

Тъкър тръгна към Ковалски.

— Но коремът й е още голям.

— Май е бил по-голям. — Ковалски я понесе към стълбите, по-далеч от водата.

— Подранила е — каза Сейчан. — Преждевременно раждане, предизвикано или от стрес, или от медикаменти.

Тъкър се загледа съкрушено към наводнения асансьор.

— Не знаех — виновно рече той. — Ако имах представа, щях да потърся още. Да се опитам да открия бебето.

Грей постави ръка на рамото му.

— И без това едвам успяхме. Ако се беше забавил и една минута, Аманда можеше да е мъртва. Всички можехме да сме мъртви. И няма гаранция, че бебето се е родило живо. Или че вече не са го евакуирали.

Логиката на Грей не успокои особено Тъкър. Той продължи да гледа към вратата. Каин застана до него и побутна ръката му с нос. Тъкър погали кучето; предпочиташе да потърси утеха в него вместо в думите.

Грей се извърна и зашляпа… зашляпа?

Погледна към краката си. Водата все още стигаше до глезените му.

— Защо тук е още наводнено?

— Не само тук — обади се Сейчан на няколко метра от него и посочи през лобито към стъкления вход на Бурдж Абаади.

Грей се опули.

Осветеният от звездите парк около кулата беше наводнен. Черни вълни минаваха между дърветата и се разбиваха в стълбището пред небостъргача.

Моментално разбра какво става. Гилдията никога не вземаше половинчати мерки, когато трябваше да прикрие следите си. Не бяха разрушили само един от пилоните.

А всички.

Грей осъзна ужасяващата истина.

„Целият остров потъва“.

29.

2 юли, 20,01 ч.

Оринджбърг, Южна Каролина

Пътуваха вече около час на запад от Чарлстън. Кат забеляза табела с надпис „ОРИНДЖБЪРГ“. Похитителите й — директорът на клиниката доктор Пол Кранстън и тримата с него — избираха предимно второстепенни пътища и се движеха с много по-висока скорост от допустимата за този селски район.

Кранстън прекара по-голямата част от пътуването, говорейки по мобилния си телефон. Кат подслушваше, но не научи почти нищо от думите му. Личеше си, че той и останалите още не знаеха какво се бе случило в клиниката, не подозираше, че истинският виновник за цялата разруха седи на задната седалка в собствената му кола.

Кат нямаше намерения да попълва знанията му, но съдейки по погледите, които й хвърляше Кранстън, докторът несъмнено подозираше, че тя е в основата на всичко. Отговорите обаче явно трябваше да изчакат, докато не стигнат до целта си.

Научи последното от телефонния разговор преди малко. Кранстън се бе поизправил в седалката, характерният му презрителен тон бе изчезнал, гласът му звучеше угоднически и уплашено.

„Веднага ще доведем и двете“.

Онзи от другата страна на линията явно му беше натрил здравата носа. След разговора Кранстън дълго остана неподвижен и пребледнял, с телефона в скута, загледан унило през прозореца към полетата с тютюн и памук.

Накрая излезе от унеса си и позвъни отново.

На жена си.

„Добре съм, скъпа. Дори не бях в клиниката, когато е избухнал пожарът. Сигурно е изтекъл газ. Знам, знам… но имам куп други пожари за потушаване. Целуни Майкъл от мое име. Кажи му, че ще се върна за фойерверките на четвърти. Какво? Да, извинявай, аз… връзката се разпада. Не чух какво… ох, както и да е“.

Накрая се предаде. Извън града обхватът беше лош.

Кат слушаше и не можеше да съчетае в едно този отдаден на семейството си мъж с ужасите, скрити под изследователския център.

Разговорът събуди болезнения й копнеж по собственото й семейство. Монк сигурно подготвяше децата за сън в момента, обличаше Пени в широката й пижама и слагаше Хариет в люлката й с висящите над нея мечета. Представи си как я прегръща през кръста, след като ги е сложил да спят, привлича я към себе си, доволен, че е заобиколен от момичета.

Лиза стисна ръката й, сякаш беше прочела мислите й.

Кат бе благодарна за жеста, но определено смяташе да се върне в обятията на Монк. А това означаваше, че първо трябва да се освободи.

Възможността да постигне това намаляваше с всеки следващ километър. Кат подозираше, че след като стигнат целта си — Хижата, бягството ще бъде невъзможно. Въпреки това трябваше да бъде търпелива. Трябваше да изчака удобния момент, подходящия шанс.

И най-сетне го получи.

Джипът зави по дълъг второстепенен път, по който не се виждаха други коли. Лятното слънце беше увиснало ниско над хоризонта, грамадните дъбове покрай шосето хвърляха плътни сенки.

Тя стисна малко по-силно ръката на Лиза, за да я подготви.

— Трябва да ида по нужда — на висок глас заяви Кат.

— Ще търпите — пренебрежително отвърна Кранстън.

— Няма. Действам сега — или навън, или вътре.

Кранстън се обърна и я изгледа, като се опитваше да прецени тази нейна решимост. Кат отвърна на погледа му. Очите й се стрелнаха за момент към празния път и тя въздъхна.

— Добре. Спри колата. — Следващите му думи бяха към единия охранител. — Побегне ли… застреляй я.

Фордът отби и спря.

Кат леко подръпна Лиза с надеждата, че тя ще я разбере.

В отговор Лиза стисна ръката й.

— Аз също ще ида… така и така спираме.

„Добро момиче“.

— Ще се редувате — каза Кранстън. — Нямам намерение да рискувам.

Слязоха от вратата зад шофьора, оставяйки двамата отпред. Единият охранител хвана Лиза за ръката и отпусна длан върху дръжката на пистолета си.

Кат тръгна към сянката на един дъб.

— Достатъчно! — извика й Кранстън през отворения прозорец.

Нейният охранител извади пистолета си, за да подсили заповедта.

Кат клекна сред шубрака и смъкна шортите си. След всички онези упойки мехурът й беше на път да се пръсне. Охранителят я наблюдаваше. В отговор тя го изгледа предизвикателно. След като приключи, се изправи и тръгна към колата.

Охранителят продължаваше да държи пистолета насочен към нея, като стоеше на разстояние.

Колегата му бутна Лиза към полето.

— Твой ред е. И по-бързо.

На Кат й трябваше точно това.

Замахна с ръка и направи рязко движение с китката. Скритата палка се разгъна напълно. Кат беше извън обхвата на охранителя — но не и палката й.

На улицата в Чарлстън беше взела оръжието от Ейми, след като я издърпа зад кошчето за боклук. Беше затъкнала палката отзад в колана на шортите и бе хвърлила пистолета, за да си помислят, че е невъоръжена.

Искаше Лиза да е на безопасно разстояние от похитителите, преди да действа. И да издебне момент, когато вниманието им е отвлечено.

Като сега.

Твърдата палка се стовари върху китката на охранителя. Изхрущя кост. Пистолетът падна от пръстите му.

Кат вече се бе хвърлила напред и улови оръжието, преди да е паднало на земята. Приземи се на рамо и се претърколи, стреляйки. Улучи охранителя в коляното, обърна се и простреля другия в главата, после отново се прицели към своя охранител и го довърши с куршум в гърлото.

Хвърли се към колата. Атаката й беше така внезапна и жестока, че шофьорът изобщо не бе успял да реагира. Кат пъхна пистолета през отворения прозорец и стреля от упор в слепоочието му. Парчета кост, кръв и мозък полетяха в купето и опръскаха гърдите и лицето на Кранстън.

Докторът седеше зашеметен, вдигнал едната си ръка. Другата стискаше отворения телефон.

„Съжалявам, копеле, няма сигнал“.

Кат нямаше никакво намерение да рискува с него. Докторът знаеше отговори, които бяха нужни на Сигма. Смяташе да го достави на Пейнтър на тепсия.

— Сега е наш ред да караме.

Лиза караше големия „Форд Експлорър“ по второстепенния път, като правеше всичко възможно да не обръща внимание на кръвта и мозъка по седалката. Като лекар не беше гнуслива, но бруталната атака на Кат я беше шокирала. Досега бе познавала Кат предимно като майка и стратег, работещ заедно с Пейнтър. Никога не бе виждала уменията й на терен, чисто животинската й коварност и жестокост.

Макар да бяха осигурили свободата им, тези й способности бяха изнервили Лиза.

Както и студената кръв, просмукваща се от седалката в роклята й.

След атаката Кат бе принудила Кранстън да замъкне труповете в канавката и да ги скрие от пътя, макар и да беше рядко използван.

Което се оказа проблем.

— Има ли вече сигнал? — попита Лиза.

— Не — отвърна Кат от задната седалка.

Приятелката й седеше зад Кранстън с пистолет в едната ръка и с телефона на доктора в другата. Кранстън още беше на предната седалка, китките му бяха вързани отзад за облегалката за глава. Доста неудобна и мъчителна поза, но Кат пренебрегна протестите му.

Освен студения професионализъм Лиза разпозна и омразата в очите на Кат. Макар още да не бе чула целия разказ за случилото се в клиниката. Лиза беше разбрала достатъчно, за да знае чия е вината.

Зад красивото си лице Кранстън беше истинско чудовище.

При това с огромни амбиции.

— Вече би трябвало да има сигнал — каза Кат. — Но въпреки това — нищо.

След като овладя положението, Кат бе казала на Лиза да обърне джипа и да потегли обратно. Искаше да стигне до телефон или до някоя клетка, за да може да се обади.

— Виждам някаква ферма отдясно — предложи Лиза. — Можем да отбием и да помолим за помощ.

— Ще сигнализират на местните власти. Не знам на кого можем да имаме доверие тук.

Лиза си спомни, че Пейнтър бе изразил същата загриженост. Гант притежаваха голяма част от Южна Каролина. Кой знае докъде стигаше влиянието им в местната полиция?

— Виж. — Лиза посочи напред. — Табела за Оринджбърг. В градчето със сигурност трябва да има сигнал.

— Тръгни натам — съгласи се Кат, но продължаваше да се оглежда подозрително.

Лиза зави и измина още седемстотин метра. В далечината над дърветата щръкна камбанария на църква. Това трябваше да е Оринджбърг.

Прекалено съсредоточена в хоризонта, Лиза мина през кръстовище с мигаща червена светлина. Отпред имаше малък подвижен мост, пресичащ скрита река. Предупредителната бариера пред него започна да се спуска.

Лиза наби спирачки и спря пред нея.

— А сега има ли сигнал? — попита тя, докато чакаха бариерата да се вдигне.

— Няма.

Лиза видя в огледалото как погледът на Кат се спира върху тила на Кранстън. Докторът беше странно умълчан и вече не се оплакваше от начина, по който го бяха завързали.

Глухо боботене оповести вдигането на моста… но след това се усили, превръщайки се по-скоро в ръмжене.

Лиза се намръщи. Явно механизмът на стария мост се беше повредил.

Реакцията на Кат беше по-груба. Тя рязко се изправи и изхвърли мобилния телефон през прозореца. В същото време стисна рамото на Лиза.

— Разкарай ни оттук! Веднага!

Предупреждението дойде твърде късно.

Сив хеликоптер внезапно се появи от речното корито от лявата им страна и увисна високо над моста.

Лиза превключи на задна и натисна газта. Понесе се обратно към кръстовището, завъртя колата на 180 градуса, готова да побегне, но хеликоптерът беше по-бърз. Пресече им пътя и се спусна, блокирайки пътя.

Лиза наби спирачки, за да не се блъсне в перката.

Вятърът от ротора заблъска предното стъкло на джипа.

— Хвърлете оръжията си през прозорците! — изрева високоговорител. — Излезте с вдигнати ръце!

За подсилване на заповедта малката картечница, монтирана под хеликоптера, затрака и изплю редица куршуми пред форда.

Лиза се обърна към Кат.

Тя поклати глава.

— Изпълнявай.

Кранстън се усмихна в настъпилата тишина.

— Дами, не сте единствените, които крият изненади. — Той се обърна неловко назад. — Успях да изключа клетъчния предавател на телефона и да пусна сателитния сигнал.

„Превърнал е телефона в проследяващо устройство — осъзна Лиза. — Нищо чудно, че Кат го изхвърли“.

Кранстън се намръщи.

— Все пак трябва да призная, че реакцията беше побърза, отколкото очаквах. Явно работодателите ми наистина не искат да се измъкнете. Но защо? Кои сте вие, по дяволите?

Кат опря пистолета в ухото му.

— Така и няма да разбереш.

Очите му станаха огромни, миг преди пистолетът да изтрещи и да отнесе половината му лице.

Лиза се сви от внезапната бруталност. Ушите й пищяха, докато Кат хвърляше оръжието през прозореца. Все пак успя да чуе свирепия шепот на приятелката си.

— Това беше за Ейми.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър седеше на стола на Кат и търкаше очи. От едва доловимия аромат на жасмин не беше останала нито следа. Може би се беше разнесъл покрай цялото влизане и излизане от кабинета. Или пък вече бе свикнал с него. Така или иначе го гризеше усещане за загуба и го изпълваха лоши предчувствия.

„Просто си уморен“ — опита се да се убеди той.

Джейсън и Лайнъс продължаваха да издирват форда. Пейнтър беше пуснал безброй пъти записа и бе гледал неясната фигура кадър по кадър. Знаеше, че това е Лиза.

Изпитваше облекчение, че тя още е жива, но и от нея, и от Кат продължаваше да няма нито вест и Пейнтър имаше чувството, че някой е забил леден нож в корема му и бавно го върти.

Застави се отново да погледне картата на монитора. На нея се виждаше Южна Каролина и части от Северна Каролина и Джорджия. На зеления фон имаше големи червени петна. Това бяха земите, собственост на фамилия Гант.

Пейнтър подозираше, че Лиза и Кат са скрити някъде сред аленото поле.

А това беше силно предизвикателство.

Фамилията Гант бе пристигнала на бреговете на двете Каролини един век преди основаването на страната и бе създала град Чарлз Таун, който по-късно станал просто Чарлстън. Богатството и властта им растели бързо благодарение на връзките им със Стария свят, както в Англия, така и във Франция. С разрастването на фамилията се разраствало и влиянието й, което започнало да обхваща университети, власти, военни институции и банкови кръгове.

И голяма, част от това богатство се превърнало в земя.

В началото на миналия век се говорело, че Гант можели да яздят от единия край на щата до другия — от бреговете на Чарлстън през низините и нагоре към планините Блу Ридж, без нито веднъж да излизат от собствената си територия.

Днес Гант можеха да прекарат стадо говеда през щата и да твърдят същото.

Пейнтър разтърка слепоочия, изумен от богатството и властта, която се беше изправила срещу малката му група. Как можеха да се надяват на успех срещу толкова здраво окопана сила? И ако врагът научеше, че Сигма продължава да го разследва тайно, каква щеше да бъде реакцията му?

Можеше да се досети. През 146 г. пр.н.е. Рим унищожил Картаген, като разграбил града, изгорил го, поробил оцелелите и дори осолил земята, за да е сигурно, че там вече няма да порасне нищо.

Пейнтър очакваше нещо по-лошо и от това.

Джейсън Картър, който се бе превърнал в негова сянка, се появи на прага.

— Директоре, поискахте да ви уведомя, когато приключа с онзи проект.

— Готов ли си? Вече?

— На нашия компютър. Но мога да ви покажа.

Пейнтър стана и отстъпи стола на главния анализатор на Кат. Хлапето побърза да заеме мястото. Затрака бързо на клавиатурата и зареди родословното дърво на клана Гант. Пейнтър беше поискал експертната му помощ за изграждането на по-детайлна версия, съобразена с неговите специфични параметри.

От самото начало нещо в родословното дърво на Гант не му даваше мира. Имаше чувството, че пропуска някакъв жизненоважен детайл. Подозираше за проблема, но не знаеше какво означава той и дали изобщо означава нещо. Единственият начин да се увери бе да създаде генеалогична презентация, която не пропускаше нито една подробност.

Искаше пълната картина — и беше помолил Джейсън да я състави.

Щракане на мишката и триизмерната диаграма се появи на екрана. Потомци и роднини образуваха монументален гоблен, отделните нишки се разклоняваха и събираха в продължение на две столетия, до времето на основаването на страната.

Трудно бе да се получат надеждни сведения за по-ранния период.

Но явно не и за Джейсън.

— Добре, директоре, знам какво поискахте, но си позволих да потърся още един век назад — просто за по-пълна картина.

„Искам да клонирам това хлапе“.

Пейнтър се наведе към екрана.

— И си успял в същото време да разшириш търсенето настрани.

Джейсън кимна.

Пейнтър беше прекарал часове в изучаване на графиката и най-сетне бе разбрал какво го гризеше. Някои нишки показваха фамилни линии, които се отделяха и вплитаха в основната генеалогична матрица — далечни братовчеди се женеха отново за роднини. За такъв богат род това не беше необичайно — инбридингът на власт и кръв беше типичен за аристократите.

Но тези нишки във фамилия Гант го тревожеха, защото изглеждаха твърде много, дори за подобна династия. Изглеждаха подозрителни. Пейнтър нямаше как да не им обърне внимание, за да се опита да разбере какво могат да разкрият те.

Помоли Джейсън да разшири генеалогичното търсене настрани от основното дърво и да проследи всички нишки. Освен това му заръча да гледа за нови и по-конкретно за такива, които се отделят още повече, преди да се върнат в лоното на Гант.

— Покажи ми — каза той.

— Подгответе се. Графиката е огромна. Няма да се виждат отделни имена, само точки.

— Направи го.

Джейсън чукна няколко клавиша и първоначалната матрица, конструирана от Пейнтър, се смали до размерите на юмрук. Имената изчезнаха и се превърнаха във възли в мрежа, звезди в галактика. Около ядрото на галактиката заблестя мъглива корона от нови точки, които го обкръжаваха и в същото време бяха част от него.

Пейнтър прокара пръсти през новите спирални ръкави на галактиката.

— И всички тези точки показват къде някоя нишка от дървото се е отделила от другите…

— … Само за да се върне по-късно обратно — потвърди Джейсън. — Средното отклонение е две поколения, но в няколко случая има отделяне за пет или шест. Двама от блудните роднини, върнали се във фамилията, са седемнайсети или осемнайсети братовчеди. Но въпреки това са се върнали.

— Като нощни пеперуди около лампа — каза Пейнтър. — Отдалечават се и пак политат обратно. Отново и отново.

Джейсън сви рамене.

— Вероятно мога да потвърдя, че това е изключение дори за фамилия като Гант, но ще ми отнеме време, докато намеря годна за сравнение династия. Въпреки това не съм сигурен какво значение има това.

Пейнтър също не бе сигурен — но дишането му стана по-дълбоко, притокът на адреналин се усили, сякаш беше застанал на ръба на пропаст.

„Нещо…“

Погледът му остана прикован към екрана и бавно въртящата се матрица. Чувстваше, че този мъглив облак по краищата на генеалогичната карта има някакъв модел. Просто му трябваше ключ, за да го разкрие.

„Какво пропускам?“

30.

3 юли, 4,16 ч.

Териториалните води на Дубай

Нагазил до гърдите, Грей вървеше към входа на Бурдж Абаади. Останалите чакаха до стълбището, готови да побягнат нагоре, за да се спасят от надигащата се вода.

Зад стъклената стена град Утопия бавно потъваше. В няколко сгради още работеше аварийното осветление, което бе на акумулатори. Иначе островът тънеше в мрак. Черните вълни се носеха през парка и се разбиваха в стъпалата на кулата. Навсякъде плаваха опасни отломки — греди, пластмасови кошчета за боклук, дори една палма, която още беше в саксията си. Теченията представляваха не по-малка заплаха.

Грей си представи как цялата платформа потъва, смазвайки наводнените пилони с тежестта си. За времето, през което успя да прекоси лобито, нивото на водата се покачи с още една стъпка. Трябваше да се махнат от потъващата кула, преди потапянето на острова да се превърне в устремен полет надолу — или по-лошо, цялата платформа да се килне настрани и да събори сградите като залитнал келнер с поднос в ръка.

Не знаеше дали Джак Къркланд е жив, дали е оцелял при цялата пиротехника под платформата. С надежда за най-доброто Грей бе активирал насочващото устройство, което му беше дал Джак, и го бе оставил на Ковалски, който още носеше Аманда.

Но не разчиташе единствено на надеждата.

Загледа се към целта си зад вратите на кулата.

Тя се намираше от другата страна на парка. Покривът на жълтия „Хъмър“, зад който се бяха скрили по-рано, все още беше над водата, но не той беше целта на Грей. Нямаше да заминат с кола от острова.

Зад масивния джип се поклащаше лодка със същия цвят като колата. Водата я беше издигнала от каросерията. Моторницата все още беше завързана, но някой не я беше застопорил както трябва.

Грей имаше нож на колана и можеше да среже ремъците. Надяваше се, че ще успее да запали двигателя, но ако не друго, съдът поне плаваше. Предпочиташе това, отколкото да останат сред отломките, изцяло във властта на теченията и вълните.

Стигна до входа и натисна вратата с рамо. Завъртането на наполовина потопената преграда се оказа сериозно предизвикателство, но тя бавно подаде. Успя да я отвори достатъчно, за да се измъкне навън.

Разбушувалите се течения се опитваха да го откъснат от стълбището, водещо надолу към парка. Успя да се задържи само защото се беше вкопчил в дръжката на вратата.

Викът го накара да се обърне.

Грей впери поглед назад към лобито.

Сейчан стоеше на стълбите с останалите. Водата продължаваше да ги гони нагоре по спиралното стълбище и като че ли вече се надигаше по-бързо. Пръстите на Грей едва докосваха мраморния под. Но не потопът я беше разтревожил.

Тя посочи към града.

— Светлини! Идват насам!

Грей се обърна, като се държеше за дръжката.

Три светлини се носеха към Бурдж Абаади по централния булевард, минаващ по дължината на единия лъч на звездата. Движеха се на зигзаг и очевидно претърсваха района.

Скутери.

Грей се съмняваше, че е някаква спасителна операция. „Не и на този остров, не и при тези собственици“. Най-вероятно бяха изпратили контингент от флота, който патрулираше водите около острова. Искаха да са сигурни, че никой от нападателите на тайната база не е оцелял.

— Скрийте се! — извика Грей на Сейчан. — И се движете, ако е нужно!

Сейчан кимна и махна на групата да се изкачи нагоре по стълбището.

Времето изтичаше. Грей погледна своята клатеща се цел и се гмурна в неспокойните води. Теченията го задърпаха, теглеха и подмятаха тялото му, но след като успя да се отдалечи от стените на кулата, силата на водата намаля. Изкара глава на повърхността, намери целта си и заплува към нея с мощни замахвания.

Потопените препятствия се оказаха по-сериозно предизвикателство. Докато Грей пресичаше парка, кракът му се оплете в клоните на едно дърво и трябваше да положи доста усилия, за да се освободи.

И през цялото време държеше под око приближаващите моторници.

Даде си сметка, че няма шанс да се добере до джипа, преди патрулът да стигне кулата. Все пак водата беше тъмна и в нея плаваха куп отпадъци. Можеше да се промъкне незабелязано, стига да внимава. След това щеше да изчака патрула да си тръгне, да освободи лодката и да спаси другарите си.

Такъв беше планът му, преди сигналните ракети да полетят в небето от лодките и да засияят над потопения парк. Над главата му се родиха нови звезди, увиснали на малки парашути, които пламтяха в алено и превръщаха нощта в адски здрач, а водата придоби ръждиво-червен оттенък.

Грей затърси прикритие, преди лодките да са стигнали до него. На десетина метра от него плаваше дълъг сандък, който бавно се въртеше в течението.

Заплува към него, загребвайки мощно с ръце.

Воят на двигателите се засили.

Грей стигна сандъка и се вкопчи задъхан в ръба му. Продължи да следи лодките, които се движеха по потопения булевард и из парка. След това моторниците се разгърнаха.

Грей се притисна в скромното си прикритие.

Врагът се беше разделил и трябваше да внимава сандъкът да остава през цялото време между него и патрула. Зарита с крака, теглейки го със себе си, като внимаваше да не се движи прекалено бързо и да създава впечатлението, че това е поредният боклук, понесен от водата.

Точно тогава две лодки се обърнаха към него и се разделиха — не нарочно, просто чиста случайност. Грей се потопи и мина под сандъка. Ръцете му сляпо заопипваха къде да се хване, докато моторниците отминат.

Дланите му не откриха дъно. Сандъкът беше отворен отдолу. Грей посегна нагоре и откри, че има въздушен джоб. Изплува в него и пое дълбоко дъх в мрака. Пръстите му напипаха мека тапицерия по вътрешната страна.

Изведнъж разбра в какво се е скрил.

Представи си ковчега, използван за транспортирането на Аманда дотук, положен върху каросерията на пикап. Явно е бил понесен от надигащите се води и капакът му беше паднал.

Водата изсветля от двете му страни, когато моторниците минаха покрай ковчега с включени прожектори.

Грей изчака да се отдалечат и отново заплува през парка, скрит под ковчега. Не знаеше дали този начин на придвижване беше добър или лош знак. Продължи напред, като бавно се носеше към лодката. Надяваше се, че когато стигне там, патрулът вече ще си е отишъл.

След още половин минута тишина Грей рискува да излезе навън, за да прецени траекторията си през парка.

Точно показа главата си на повърхността, когато оглушителен рев го накара рязко да се обърне. Впери поглед към Бурдж Абаади. Трите лодки бяха обърнати към входа. Струя дим избълва от централната моторница, разсече кървавата нощ и се заби в многоетажната стъклена фасада. Експлозията на ракетния експлозив разтърси лобито. Отгоре заваляха стъкла като стотици проблясващи гилотини. В небостъргача зейна широка дупка.

Два двигателя зареваха и моторниците се понесоха през отвора в тъмното лоби. След като се озоваха вътре, нова ракета блесна като червено слънце.

Грей се надяваше останалите да са намерили прикритие и патрулът да направи само повърхностна проверка, преди да излезе от кулата.

Междувременно той имаше друга мисия за изпълняване.

Преди да успее да се обърне, във водата се усети зловеща вибрация. Повърхността й затрептя.

С тежък стон светът започна да потъва около него. Кулите започнаха да се спускат по-бързо, етаж след етаж. Последните върхове на дървета изчезнаха под водата. Навсякъде забълбукаха мехури, последното издишане на давещата се Утопия.

В другия край на парка дупката във фасадата на Бурдж Абаади се беше превърнала в снишаваща се арка.

Само една моторница профуча през нея, а хората на борда се снишиха под острите стъклени зъби.

Втората лодка остана уловена в капан вътре и кръжеше безпомощно зад стъклото, докато отворът изчезваше. Патрулите отвън се опитаха да изстрелят нова граната, но докато се приготвят, цялото лоби беше потънало.

Грей се обърна към целта си — знаеше, че вниманието на екипажите ще бъде насочено към другарите им.

Хамърът и моторницата бяха изчезнали под водата.

Той стигна до мястото, където се намираха, пое максимално дълбоко дъх, обърна се и се гмурна в кипналата вода. Под неспокойната повърхност имаше само мрак.

Грей се насочи към черните дълбини.

Сейчан се мъчеше да се изкачи по-високо.

Надигащата се вода ги настигаше, поглъщаше спиралното стълбище под групата. Но това не беше всичко. Няколко етажа по-надолу аварийното осветление открои тъмни сенки, които също се катереха панически нагоре. Екипажът на уловената в капан лодка се мъчеше да се измъкне като тях, тичаше нагоре, по-далеч от следващата ги вода.

Сейчан искаше да остави три етажа между своя екип и водата, преди да напусне стълбището и да се опита да стигне до прозорците.

Имаше обаче и друг проблем. Напълно беше изгубила ориентация. При липсата на електричество етажите бяха престанали да се въртят и бяха спрели в някакво грубо подобие на тирбушон. Подови нива започваха във всички посоки. Самото стълбище също допринасяше за дезориентацията й. Вече нямаше представа от коя страна на сградата би трябвало да е Грей.

Отдолу проехтя изстрел.

Сейчан се намръщи и погледна.

Патрулът беше открил огън.

Първата й мисъл беше: „Какво си мислят, че могат да уцелят кучите синове?“, последвана от: „Майната ви“.

Но щом искаха да си играят, тя нямаше нищо против да елиминира няколко проблема.

— Ковалски! Действай!

— Както кажеш.

Ковалски беше метнал Аманда през рамо и бръкна в джоба си, без да спира да тича. Остави топчетата да изпопадат между пръстите му като трохи по стълбите.

Сейчан гледаше надолу и изчака сенките да стигнат до тях.

— Сега! — извика тя.

Ковалски натисна бутона и детонира последното си топче С-4. Взривът отнесе водача, а оцелелите се дръпнаха от зейналата дупка в стъкленото стълбище. Озоваха се в капан и нямаше как да продължат нагоре.

„Съжалявам, приятели. Вие започнахте първи“.

Сейчан продължи подлудяващата борба със стъпалата. След още няколко завоя чу писъци отдолу.

Използва ги, за да прецени разстоянието до водата. Или нивото се покачваше по-бързо, или те бяха забавили крачка. Така или иначе, губеха преднина.

— Следващият етаж! — извика тя на Тъкър. — Намери най-краткия път до външните прозорци.

Щом стигнаха етажа, Сейчан се втурна напред заедно с водача и неговото куче, като се молеше наум. Тъкър зави по дълъг коридор.

— Насам! — извика той. — Има балкон в края!

— Стреляй в ключалката! — закрещя Сейчан.

Нуждаеха се от всяка секунда.

Спринтира, следвана от Ковалски. Гигантът не изоставаше, макар да бе натоварен с Аманда. Трябваше да му се признае, че е чудесен работен кон.

Отпред изтрещяха изстрели.

Сейчан настигна Тъкър и Каин точно когато водачът отваряше плъзгащата се стъклена врата. Широкият балкон ги очакваше. Всички изтичаха на него.

Сейчан отиде при парапета. Надигащата се вода кипеше един етаж под тях. Боеше се от две неща, ако се наложеше да се хвърлят във водата. Ако не скочеха достатъчно далеч, мъртвото течение, причинено от потъващата кула, можеше да ги завлече надолу. А дори да успееха да се отдалечат на достатъчно разстояние, в тези неспокойни води имаше акули — и то не само такива с перки.

Едната патрулна лодка се поклащаше във водата вдясно от тях, недалеч от балкона.

Нямаше никакъв шанс да й избягат, а плясъците им най-вероятно щяха да привлекат вниманието на преследвачите.

Сейчан затърси с поглед из потъващия град.

„Къде си, Грей?“

„Хайде, хайде…“

Грей режеше слепешком найлоновото въже с ножа си. Въздухът му свършваше — отне му много време да намери лодката в черните дълбини, все още завързана за каросерията. Заради плаваемостта въжетата се бяха опънали силно. Нямаше начин да ги откачи от халките.

Вече беше прерязал предните въжета и сега носът на моторницата се бе вирнал към повърхността. Хванал се с едната ръка за щурца, Грей работеше усилено. Налягането в ушите му се повишаваше — островът потъваше и го увличаше надолу заедно с лодката.

Продължи да реже като побъркан, а дробовете му сякаш щяха да се пръснат.

„Мръсен, упорит кучи…“

Отгоре блесна светлина и озари водата. Тъмна сянка увисна на повърхността, очертана от сиянието на собствените си прожектори. Чуваше се бавно пърпорене на двигател.

Грей зачака, въпреки че дробовете му горяха.

Щом сянката се озова точно над него, преряза последните нишки. Освободеният скутер полетя нагоре, превръщайки се в задвижван от плаваемостта таран.

Сейчан гледаше как моторницата приближава и се озовава на петдесет метра от кулата. Един от екипажа извика, друг насочи автомат. Бяха ги забелязали. Гърмежът отекна над водата. Куршумът рикошира в парапета на балкона.

Сейчан приклекна.

Бяха изложени на показ на балкона, но нямаше къде да отидат. Водата Пълзеше с рев нагоре по кулата и обещаваше единствено бърза смърт от удавяне.

Сейчан отвърна на стрелбата — и в този миг някакво допотопно чудовище изригна от морето и блъсна моторницата. Силата на удара пропука корпуса и преобърна лодката. Екипажът полетя във водата.

След това чудовището легна на кила си от въглеродни нишки.

Беше жълтият скутер.

Грей се появи до него. Беше извадил пистолета си и стреля по мятащите се във водата хора, улучвайки трима. Четвъртият вече се носеше безжизнено по повърхността с лице надолу. Пропуканият корпус на моторницата се напълни с вода и изчезна в черните дълбини.

— Грей! — извика Сейчан и замаха с ръка.

Той се обърна към нея — и точно тогава втората моторница излетя от лявата страна на кулата, привлечена от стрелбата. Понесе се към балкона, откривайки автоматичен огън.

Всички се проснаха на пода, но Сейчан знаеше, че не те са истинската мишена. Патрулът просто ги караше да залегнат, за да мине под тях и да се нахвърли върху по-лесната плячка.

„Размърдай се. Грей!“

Грей се прехвърли през борда на скутера и се просна на палубата, за да бъде по-трудна мишена. Втората моторница се появи иззад кулата на Бурдж Абаади.

Автоматичният откос откъсна парчета мрамор от фасадата на балкона.

Другарите му се снишиха. С изключение на един.

Докато моторницата минаваше под потъващия балкон, на него изскочи лъскава фигура. Задните лапи се оттласнаха от парапета. Каин прелетя късото разстояние и се озова между четиримата от патрула.

Ефектът щеше да бъде същият, ако в лодката бяха метнали граната.

Един мъж се хвърли през борда от страх и беше погълнат от водовъртежите около потъващата кула. Каин скочи към гърлото на втори. Водачът на лодката изрева, в паниката си рязко завъртя кормилото и насочи моторницата с пълна скорост към една изкоренена палма, която се носеше наблизо.

Лодката удари дебелия ствол, излетя във въздуха и се преобърна, преди да падне във водата.

Секунди по-късно изплаваха тела — безжизнени или в безсъзнание.

Единственият оцелял се осланяше на уменията си в стил „кучешката“.

Преди смъртоносния сблъсък рязкото изсвирване на Тъкър накара Каин да скочи през борда с високо вирната опашка. Той цопна в по-спокойна вода, но теченията го задърпаха обратно към водовъртежите около кулата. Каин се бореше, обременен от бронежилетката си.

„Не, няма да стане“.

Грей се метна на мястото за управление, намери ключа в предпазния кожух и го завъртя. Боеше се, че двигателят може да се е повредил при потъването, но знаеше също, че този вид джетове бяха проектирани за подобно екстремно отношение към тях. Както и се беше надявал, чу задавено гъргорене, от дюзите на кърмата излетяха водни струи и двигателят изрева похотливо.

Грей превключи на скорост и се понесе към Каин.

„Дръж се“.

Щом се изравни с кучето, той се надвеси през борда и го сграбчи за бронежилетката. С мъка вдигна подгизналата двайсет и седем килограмова овчарка в лодката. Трябваха му и двете ръце, затова пусна кормилото. Останалата без управление лодка се понесе към кулата. Кипналата вода изръмжа гладно, обратните течения всмукваха всичко надолу.

Накрая с последен напън успя да изтегли Каин. Овчарката отърси тежката си козина, размаха опашка и го бутна закачливо.

— Благодаря! — извика Тъкър на Грей.

— Хей, а нас забрави ли? — запротестира Ковалски.

Водата вече беше достигнала до основата на балкона им. Тримата се бяха вкопчили в парапета.

Грей отново пое управлението, обърна и се понесе към тях. Спря лодката до балкона и успя да я задържи на едно място. Тримата прекрачиха перилата и скочиха. Тъкър помогна на Ковалски с Аманда. Тя се размърда, колкото да вдигне ръка и да се опита да зашлеви по-едрия от двамата.

Ковалски бутна ръката й надолу.

— Браво. Значи така ми благодариш, че мъкнах задника ти десет етажа нагоре.

След като всички се настаниха, Грей се отдалечи от потъващата кула.

Скутерът имаше само четири места. Пътниците заедно с Каин бяха шестима, лодката газеше по-дълбоко от нормалното и се движеше бавно и тромаво.

Но все пак не потъваше.

Нещо, което не можеше да се каже за Утопия.

Теченията под лодката се промениха и я завлякоха наляво. Грей се опита да коригира, но положението само се влоши.

„Какво става, по дяволите?“

— Пиърс! — изрева Ковалски, привличайки вниманието му от теченията към небето.

Грей се облещи от ужас.

Кулата на Бурдж Абаади беше надвиснала застрашително над тях.

Грей се огледа трескаво. Всички небостъргачи на острова се бяха килнали в същата посока, сякаш под напора на силен вятър.

„Ох, по дяволите…“

Сейчан също бе разпознала опасността.

— Островът се накланя.

Грей даде пълна газ, като си представяше как изкуствената суша се преобръща.

Трябваше да стигнат до открити води.

В далечината една кула се откъсна от основата си, полетя бавно и се блъсна в съседната сграда.

По-наблизо мощен стон отекна през водата — стон на бетон и стомана под огромен натиск. Никой не се съмняваше какъв е източникът му.

Погледите на всички се обърнаха към Бурдж Абаади.

Като че ли Вечната кула нямаше да оправдае името си.

Едуард наблюдаваше бавното унищожение на острова от борда на големия патрулен катер. На 400 метра от него Утопия се надигаше, за да се разпадне и да потъне обратно в морето, досущ като някаква съвременна Атлантида. В центъра й Бурдж Абаади се килна, горните етажи се отчупиха и полетяха от централната ос, подобно на падащи кубчета.

Беше му съобщено, че изпратените при кулата патрули са изчезнали. Опитите да се свържат с тях по радиото бяха неуспешни.

Най-вероятно това беше дело на групата, която бе атакувала базата.

Трябваше да се вземат мерки.

Но не и без насоки отгоре.

Петра излезе от люка със сателитен телефон в ръка. Погледът й срещна неговия и го предупреди, че новините не са добри.

Подаде му телефона.

Едуард го вдигна до ухото си и компютризираният глас го поздрави:

— Детето в безопасност ли е?

— Да.

— А майката?

— Мъртва.

„Определено трябваше да е мъртва“.

— В такъв случай координирайте всички сили на място. Установете периметър около острова. Започнете издирването на онези, които нападнаха станцията.

— И ако ги намерим?

Получи много конкретни инструкции, завършващи с:

— След това Петра ще поеме нещата. Тя знае какво трябва да се направи.

Едуард преглътна с мъка. Чувстваше се понижен в длъжност, но не посмя да се оплаче.

Пък и в края на краищата, може би беше по-добре да не научава какво ги очаква.

31.

3 юли, 4,44 ч.

Териториалните води на Дубай

Грей караше с пълна скорост, докато островът се разпадаше около тях.

Потъващата платформа, усукана от теченията и удряна отдолу от частично запазените пилони, се раздробяваше на по-малки части. Останали внезапно без опора и тежки отгоре, те започнаха да се накланят и преобръщат, запращайки сгради, кули и скелета около лодката.

Грей се опитваше да избегне най-лошото от тази месомелачка и не жалеше двигателя.

Кулите обаче продължаваха да падат. Стени се разкъсваха с гръм и трясък. Прозорци се пръскаха и ги посипваха със стъкла.

Трябваше да намери път към открити води, но развалините сякаш му се изпречваха на всеки завой.

— Грей! — Сейчан се вкопчи още по-силно в него, за да не излети.

— Виждам.

Пред тях огромна секция от строящ се небостъргач — само стоманено скеле — се откъсна, удари жилищен блок и се затъркаля към тях, подобно на монета в игра пачинко.

Ковалски изпсува.

Всички споделяха чувствата му.

Нямаше начин да го заобиколят, а Грей имаше само секунди за реакция.

Намери единственото възможно прикритие, но щяха да се разминат на косъм.

— Всички да се снишат!

Зави рязко надясно, завъртя скутера на 180 градуса и го блъсна странично под издадения балкон на една потънала сграда. Падащото желязно чудовище изтътна над тях — и отскочи.

— Чудесно успоредно паркиране — отбеляза Ковалски.

С рязко форсиране на двигателя Грей изкара джета от прикритието.

Обърна се, приведе се над кормилото и полетя към откритите води, проблясващи в далечината.

Но дори и този път се затваряше.

Отпред два жилищни блока се бяха подпрели един друг като пияници. Десният се облягаше на левия и бавно падаше, сипейки изпотрошени стъкла и отломки.

— Давай! — извика Сейчан.

Грей нямаше избор. Отново форсира двигателя и той изрева, изхвърляйки струи вода. Лодката се понесе като ракета, мъчейки се да профучи под спускащата се гилотина от стомана, бетон и стъкло.

Ковалски се наведе над Аманда, която беше в скута му.

— Не мога да гледам.

Сейчан отново се пресегна и сграбчи ръката на Грей.

Тъкър опря крака в облегалката на капитанската седалка.

Само един от екипа имаше различно мнение.

Каин излезе напред, пъхна се под ръката на Сейчан и вирна нос към вятъра. Размаха енергично опашка и заудря с нея Грей по рамото.

Окуражен по такъв начин, Грей стисна с все сили кормилото. Скутерът се понесе с рев през останалото свободно водно пространство, вдигайки над сто километра в час.

Пред тях сградата започна да пада по-бързо, проходът под нея ставаше все по-тесен.

Но Грей вече беше взел решение.

— Долу! — извика той.

Пръстите на Сейчан се впиха болезнено в ръката му, когато тя приклекна, притискайки с другата си ръка Каин.

Скутерът стигна отвора и полетя под падащата кула сред дъжд от стъкло. За няколко секунди светът се изпълни с писъка на разкъсвана стомана и оглушително стържене на бетон.

Сякаш излязъл от релси влак се преобръщаше над главите им.

След това изхвърчаха на открито…

… точно когато кулата се срути в морето зад тях, вдигайки огромна вълна, която ги захвърли заедно с други отломки далеч към тъмните води.

Само дето тези води не бяха напълно тъмни.

Кордон от светлини блокираше морето на триста метра пред тях. Успяха да различат катер с размерите на яхта.

Охраната на острова беше организирала блокада.

Грей намали скоростта.

— Може да не са ни видели — каза Сейчан.

Той я изгледа със съмнение. Насочи отново вниманието си напред и страховете му се потвърдиха.

Три светлини се отделиха и се насочиха към тях.

Грей завъртя скутера и се понесе в обратната посока. Там имаше още светлини, други съдове от блокадата. Но не те бяха целта му. След като спечели известна дистанция, той зави зад някакво плаващо дървено скеле.

— Не ми се вярва, че ще успеем да се скрием тук — каза Ковалски.

Грей стана и посочи през борда.

— Всички навън.

Сейчан сграбчи ръката му.

— Какви си ги намислил? Можем да им избягаме.

— Не и ако сме толкова натоварени — бързо отвърна Грей. Посочи таблото. — Горивото ни почти е свършило. Нямаме достатъчно, за да стигнем до сушата.

— Тогава какво смяташ…? — Сейчан го изгледа твърдо. — Решил си да ги залъжеш.

— Това е най-добрият шанс за Аманда. Свалям ви тук, бягам и ги карам да ме преследват колкото се може по-дълго. — Той посочи Ковалски. — Устройството на Джак Къркланд е у теб. Може да е оцелял и да се добере до вас. Ако не…

Ковалски погледна дъските.

— Ако ли не, ще построя лодка.

— Постарай се — каза Грей.

Останалите бързо свалиха обувките и горните си дрехи. Тъкър махна бронежилетката на Каин, за да може партньорът му да се движи по-свободно.

Оставиха Аманда в болничното й облекло. Тя започваше да излиза от упойката, но си оставаше вцепенена. Грей се боеше, че е на път да изпадне в шок. Изобщо не му се искаше да я оставя насред морето, но какъв друг избор имаха?

Помогна на Тъкър и Ковалски да я свалят през борда. Поне водата тук беше по-хладка в сравнение с онази долу.

— Дръжте главата й високо — предупреди ги той.

Каин цопна до тях.

Грей се обърна към Сейчан. Тя бе останала облечена, със скръстени на гърдите ръце.

— Не идваш с мен — каза той, след като разбра намерението й.

— Напротив, идвам.

— Няма и двамата да се жертваме.

Тя се намръщи и го изгледа, сякаш беше побъркан.

— Кой е казал, че смятам да се жертвам? Искаш да отвлечеш вниманието им, за да не си врат носовете тук. — Сейчан посочи купчината дърва. — Видя ли големия съд? Онзи патрулен катер?

— Да.

— Време е за смяна на ролите. — Тя повдигна вежда.

— Сега ние ще си играем на пирати.

Тъкър вече не чуваше воя на скутера. Беше наблюдавал първоначалното преследване, видя как Сейчан и Грей завиват и увличат триото след себе си, минавайки по края на блокадата.

Надяваше се планът им да проработи, но самият той също имаше мисия — да осигури безопасността на Аманда. Беше я взел от онази хирургическа маса и сега чувстваше още по-голяма отговорност към нея — особено след като разбра, че от бързане да се измъкнат е изоставил новороденото й дете.

„Трябваше да я прегледам по-внимателно“.

Но вече не можеше да направи нищо, за да коригира тази грешка, освен да защитава Аманда.

Затова заплува към пластмасовата кофа за боклук, която се носеше във водата. Грабна дръжката й. Планът беше да направи гнездо около скривалището, за да се скрият сред отломките.

На изток небето вече започваше да изсветлява — изгревът наближаваше. Дотогава трябваше да си направят по-добро убежище.

Не очакваше, че ще останат скрити дълго. Може би два часа. Катастрофа с такива мащаби — потъването на цял остров — щеше да предизвика глобален медиен взрив. Скоро тук щяха да пристигнат телевизионни хеликоптери, ловци на интересни събития и новинарски екипи. Едва тогава щяха да могат да изведат безопасно Аманда от скривалището и да потърсят спасение — нещо, което да бъде заснето.

Именно разгласяването можеше да запази Аманда.

Подобна история задължително щеше да привлече огромна публика.

„Нищо не привлича вниманието по-добре от кръв във водата“.

Когато се обърна да помъкне кофата, от водата пред него се появи перка. После още една. И още една.

Беше забравил, че кръвта привлича не само внимание.

Спомни си акулите чук, които бяха видели на идване.

Нещо бутна крака му.

Тъкър пусна кофата и извади ножа си. Беше оставил пистолета при дъските.

Затърси, като се въртеше във всички посоки, но водите бяха абсолютно черни. Дори перките бяха изчезнали.

После нещо докосна глезена му. Тъкър изрита и удари твърда повърхност. Нещото се надигна под него, като го пое. Секунди по-късно черната вода се стече от стъклената палуба на „Дух“.

Люкът се отвори и Джак Къркланд подаде глава навън. Погледна камата в ръката на Тъкър.

— Значи си решил да атакуваш подводницата ми с този нож? След всичко, през което минах, за да отърва накиснатите ви задници?

Тъкър прибра оръжието. Искаше му се да прегърне капитана.

— Пробвай само да плаваш през рушаща се гора от бетон и остров, който се разпада върху главата ти. — На лицето на Джак беше цъфнала огромна усмивка.

— Едно от най-великите ми изживявания! А сега да ви приберем на борда.

Когато приключиха, Джак бе станал по-сериозен. Особено след като видя състоянието на Аманда. Тя трепереше с посинели устни и бе пребледняла като платно — намираше се на ръба на шока.

Ковалски я уви в сухо одеяло от запасите на „Дух“. Оказа се изненадващо внимателен и грижовен за такъв едър тип. Но одеялото далеч не беше достатъчно.

— Тя се нуждае от незабавна медицинска помощ — каза Тъкър, докато се настаняваше на едно от местата.

Каин седна до него и се облегна на коляното му.

— Знам къде може да я получи — рече Джак. — Наблизо е. Имам първокласна лечебница на борда на „Дийп Фатъм“. Можем да напуснем тези води и след час да сме на безопасно място.

Тъкър се отпусна, изпълнен с благодарност и облекчение.

Джак потопи „Дух“ и потеглиха.

— Какво са направили с нея, по дяволите?

— Не знам — вцепенено отвърна Тъкър.

„И се надявам никога да не науча“.

— Ами другите ви приятели?

Тъкър погледна през стъкления таван и отговори по същия начин:

— Не знам.

— Караме само на пари — извика Грей.

„Дано да имаме поне тях“.

Сейчан седеше до него с два пистолета в скута си. Погледна към Грей. В очите й проблесна страх — не беше глупачка — но той сякаш само разпали още по-силно възбудата й. Тя се усмихна. Косата й се вееше на вятъра, яката на блузата й плющеше и разкриваше шията й.

— Да го направим.

Никога не си беше падала по многото думи.

Той й се ухили в отговор, от което нейната усмивка стана по-широка — все още напрегната и решителна, но и с нещо по-мрачно и меко, нещо, което му се прииска да изследва.

Когато им се отвори време.

Грей завъртя скутера обратно към блокадата. Бяха поизпотили здравата преследвачите си, като ги накараха да ги гонят на зигзаг покрай блокадата. Корпусът от въглеродни нишки имаше няколко нови дупки, но пък Сейчан беше застреляла също толкова противници.

Беше доказала, че точността й не е притъпена от първата им среща. Разбира се, тогава тя беше убиец от Гилдията и стреляше по него.

Грей насочи скутера към патрулния катер — трийсетметров съд, несъмнено играещ ролята на флагман. Беше уверен, че никой не гледа към мястото, където бе скрил останалите. Намерението му беше да дойде тук сам и очакваше да бъде заловен, може би и убит.

И това не се бе променило.

Само че Сейчан беше предложила друг план — да спечелят нещо с жертвата си. Цялата мисия беше започнала от пиратско нападение — може би още едно такова можеше да отбележи края й.

А половината на пиратството беше кръвопролития и унищожение.

Съдейки по потъването на острова и оставената диря от трупове, вече се бяха представили достатъчно добре.

Другата половина на пиратството беше плячката.

Именно заради нея бяха дошли тук.

Грей се понесе право към патрулния катер. По-малките съдове не очакваха тази маневра. Хванати неподготвени от внезапния самоубийствен ход, лодките не успяха да им преградят навреме пътя. Сейчан се погрижи да ги обезкуражи допълнително. Стана, опряла коляно на седалката за равновесие, и вдигна ръце с черни пистолети в тях. Изсипа дъжд от куршуми, които удържаха противника достатъчно дълго, за да може Грей да мине през линията им.

Сега нищо не ги делеше от флагмана.

Той беше боядисан в бяло катер за бързо реагиране, обикновено с екипаж от двайсет души. И подобно на повечето съвременни патрулни съдове, имаше рампа на кърмата, от която можеше да пуска скутери дори в движение.

Именно тази рампа беше целта им.

В момента тя беше пуста, тъй като целият флот беше мобилизиран за блокадата около острова.

Грей се насочи към нея с последните остатъци гориво и даде газ до дупка.

Моряците затичаха към кърмата на катера от двете страни на рампата. Автоматите им бяха в готовност. На палубата 25-милиметровото стабилизирано оръдие се завъртя към скутера. Един моряк застана зад черния диск на акустичното устройство с широк обхват, използвано като несмъртоносен щит срещу пирати — полезен инструмент в тези води.

Нямаше начин да атакуват този кораб.

Имаха само един избор.

— Готова? — попита той.

— Така и така ми свършиха патроните — отвърна Сейчан.

Грей намали скоростта и изключи двигателя, после се изправи и застана до нея. Вдигна ръце на главата си. Сейчан показно изхвърли пистолетите си през борда и зае същата поза.

— Предаваме се! — извика Грей.

Инерцията ги приближи до рампата и носът на скутера се качи на нея. От двете страни ги гледаха дула.

Последва суматоха.

Капитанът на катера се появи в края на рампата. Тъмните му черти и гъстата черна брада издаваха арабския му произход. До него стояха тънък мустакат мъж и хилава руса жена със строга къса прическа.

— На колене! — нареди капитанът и насочи пистолет към тях.

Грей и Сейчан се подчиниха.

Капитанът излая някаква заповед на арабски. Четирима мъже се втурнаха по рампата, изтеглиха скутера и го завързаха, за да не опитат да избягат с него. Други двама се качиха на борда, свалиха ръцете им и ги закопчаха отзад.

Едва тогава капитанът и спътниците му пристъпиха напред.

Тънкият мъж приближи от страната на Сейчан и заговори със силен британски акцент:

— От нея ще излезе чудесен опитен образец, не мислиш ли, Петра?

Блондинката отиде при Грей.

— Внимавайте, доктор Блейк. Тя не е за вас. Поне засега.

Петра се наведе към Грей.

— Нито пък той. Мислехме си, че залавянето ви или залавянето на някого от колегите ви ще се окаже по-трудно. Това ме прави подозрителна.

Ръката й се стрелна към врата му — достатъчно бързо, за да го сграбчи за гърлото. Грей инстинктивно се опита да се дръпне. На лицето й се появи подобие на усмивка, предизвикана от изненадата му. Другата й ръка беше също толкова бърза. В гърлото му се заби игла. Парене като от киселина плъзна по Грей, когато тя натисна буталото.

Той се закашля от рязката болка.

Петра се изправи.

— Не, имаме специални планове за този.

— Какви планове? — попита Блейк, но въпросът му прозвуча несигурно, сякаш не искаше да научава отговора.

— Той е добър снайперист — започна Петра.

Грей се мъчеше да слуша, но киселината сякаш прогаряше съзнанието му. Светът се сви, гласът й сякаш достигаше до него по дълъг тунел.

— След четирийсет часа…

Последните й думи преминаха в шепот, докато той се свличаше на палубата до Сейчан. Зрението му се стесни до точка. И през нея гледаше как Сейчан помръдва коляно и изключва камерата, закрепена за бронежилетката на Каин, скривайки факта, че е записвала разговора, преди останалите да се усетят.

Молеше се някой да слуша. Някой трябваше да слуша.

Това беше плячката, заради която бяха рискували толкова много.

Най-голямото съкровище на света.

Информацията.

Докато Грей губеше съзнание, последните смущаващи думи го последваха в мрака:

— След четирийсет часа този мъж ще убие президента на Съединените щати.