Кръвни връзки

Глава 12

Когато потеглихме на нашата групова среща, семейна разходка или каквото там беше, Лий не престана да се извинява заради баща си.

— Съжалявам — промълви и се отпусна нещастно на задната седалка на Лате. — Вече не можем да се разберем с него. Опитваме се да му кажем, че Тамара е била убита от стригои, ала той не вярва. Не желае да повярва. Не може да си отмъсти на стригоите. Те са безсмъртни. Непобедими. Но някой човек, ловец на вампири? Някак си е решил, че може да ги победи. А ако не може, то тогава може да съсредоточи енергията си върху недоволството си как пазителите не искат да преследват тези несъществуващи ловци на вампири.

Едва долових мърморенето на Еди.

— Стригоите не са толкова непобедими.

В огледалото за обратно виждане видях състрадателното изражение, изписано върху лицето на Джил. Тя седеше между Лий и Еди.

— Дори и да е фантазия, може би така е по-добре — предположи тя. — Това му дава утеха. Да има нещо конкретно, което да мрази, навярно му помага да преодолее загубата. В противен случай ще трябва просто да се отдаде на отчаянието. Не вреди на никого с теориите си. Мисля, че е много мил. — Дъхът й секна, както винаги, когато изговореше наведнъж цяла тирада.

Погледът ми бе насочен към шосето, но можех да се закълна, че Лий се усмихваше.

— Много любезно от твоя страна — каза и той. — Зная, че на него му е приятно да те вижда. Завий точно тук.

Последното бе предназначено за мен. Лий ме упътваше, откакто напуснахме имението на баща му. Намирахме се в покрайнините на Палм Спрингс, близо до впечатляващите поляни на курортния голф комплекс „Дизърт Годе“. По-нататъшните му указания ни отведоха до центъра за мини голф, в съседство с курорта. Потърсих място на паркинга и чух как Джил ахна, когато видя голф игрището в цялото му ширнало се великолепие. Там, в средата на пищно зелената, ниско окосена тревна площ около дупките в игрището, се виждаше огромна изкуствена планина с майсторски изработен водопад, бликащ от върха й.

— Водопад! — възкликна тя. — Изумително.

— Е — рече Лий, — не чак толкова. Използва се вода, която постоянно циркулира и само един Бог знае какво има в нея. Искам да кажа, че не бих рискувал да пия или да плувам в нея.

Още преди колата да спре, Ейдриън изскочи навън и запали цигара. По пътя водихме оживен спор заради цигарите и няколко пъти му напомних, че Лате е кола само за непушачи. Останалите също слязохме. Докато вървяхме към входа, се питах в какво съм се забъркала.

— Всъщност никога не съм играла мини голф — признах си.

Лий рязко спря и се втренчи изумено в мен.

— Никога?

— Никога.

— И как така? — полюбопитства Ейдриън. — Как е възможно никога да не си и играла голф?

— Ами, имах малко необичайно детство — смънках накрая. Дори Еди ме изгледа невярващо.

— Ти? Аз на практика отраснах в изолирано училище насред пущинаците на Монтана, а дори и аз съм играл мини голф.

Този път нямаше да мине извинението, че съм учила само в домашни условия, затова си замълчах. Всъщност детството ми беше запълнено повече с химични уравнения, отколкото със забавления, игри и почивки.

Много скоро след като започнахме играта, усвоих правилата. Първите ми няколко опита бяха доста зле, но бързо се нагодих към тежестта на стика и под какъв ъгъл да замахвам при всяка извивка на терена. От тук нататък беше много просто да пресметна далечината и силата, за да постигна точни удари.

— Невероятно. Ако играеше от дете, сега щеше да си професионалист — възхити се Еди, когато изпратих топката право в зеещата уста на дракона. Тя се изтърколи от гърба му по улея, отскочи в стената и тупна в дупката. — Как го направи?

Свих рамене.

— Най-обикновена геометрия. Ти също не си толкова зле — изтъкнах, докато го наблюдавах как удря топката. — А ти как го направи?

— Просто премерих на око и замахнах.

— Много научно обяснение.

— Аз пък разчитам единствено на вродения си талант — подметна Ейдриън и с ленива походка се запъти към началото на Леговището на дракона. — Когато имаш толкова огромни запаси, от които да черпиш, опасността е в това да не прекалиш.

— В това въобще няма смисъл — отсече Еди.

Вместо да отговори, Ейдриън спря, за да извади малка сребърна манерка от вътрешния джоб на сакото си. Отви капачката и отпи щедра глътка, преди да заеме позиция за своя удар.

— Какво беше това? — възмутих се. — Не можеш да внасяш алкохол тук.

— Чу какво каза сладкишчето по-рано — контрира ме той. — Предстоят почивни дни.

Той се прицели и удари топката. Тя се насочи право към окото на дракона, отскочи и полетя обратно към Ейдриън. Претърколи се и спря почти на същото място, откъдето бе изстреляна.

— Вроден талант, а? — подсмихна се Еди.

Наведох се напред.

— Мисля, че счупи окото на дракона.

— Също като на Кийт — отвърна Ейдриън. — Предположих, че ще оцениш умението ми, Сейдж.

Изгледах го остро, питайки се дали зад думите му има някакъв скрит намек. Но Ейдриън сякаш изглеждаше развеселен от собственото си остроумие. Еди изтълкува погрешно изражението ми.

— Това беше много неуместно — смъмри той Ейдриън.

— Извинявай, татенце. — Ейдриън отново удари топката, като този път успя да не повреди нито една от статуите. Удари топката още два пъти и на третия я изпрати във водата. — Успях. С три удара.

— Четири — поправихме го двамата с Еди в един глас.

Ейдриън ни изгледа невярващо.

— Този беше третият.

— Забравяш за първия — напомних му. — Онзи, с който ослепи дракона.

— Онзи беше само за загрявка — възрази Ейдриън и засия в усмивка, с която се надяваше да ме очарова. — Хайде стига, Сейдж. Знаеш как работи мозъкът ми. Ти сама каза, че имам брилянтен ум, помниш ли?

Еди ме погледна изненадано.

— Така ли си казала?

— Не! Никога не съм го казвала. — Усмивката на Ейдриън направо ме вбеси. — Престани да го повтаряш на всички!

Тъй като водех по точки, той трябваше да играе четвърти, въпреки многобройните му протести. Понечих да се придвижа напред, но Еди вдигна ръка и ме спря. Лешниковите му очи се взираха над рамото ми.

— Задръж — спря ме. — Трябва да почакаме Джил и Лий.

Проследих погледа му. Откакто бяхме пристигнали, двамата толкова се бяха увлекли в разговор, че се бяха забавили и се влачеха зад нас. Дори по време на словесната престрелка с Ейдриън, Еди постоянно проверяваше как е Джил, както и околната обстановка. Беше наистина забележително как можеше да върши толкова неща наведнъж. Дотук Лий и Джил бяха само на една дупка зад нас. Сега вече изоставаха с две, а това бе твърде далеч за Еди, който не искаше да я изпусне от поглед. Така че изчакахме, докато нехаещата за околните двойка се приближи към Леговището на дракона.

Ейдриън отпи още една глътка от манерката си и поклати удивено глава.

— Няма защо да се тревожиш, Сейдж. Тя направо хлътна по него.

— Не и благодарение на теб — скастрих го. — Не мога да повярвам, че си й изпял всяка подробност от посещението ми през онази вечер. Тя ми беше толкова бясна, задето зад гърба й си пъхам носа в работите й, замесвайки теб, Лий и Мика.

— Не съм й казал почти нищо — възрази Ейдриън. — Само я посъветвах да стои по-далеч от онова момче от човешката раса.

Еди ни изгледа подред.

— За Мика ли става дума?

Размърдах се неловко. Еди не знаеше за моята намеса.

— Спомняш ли си, когато те помолих да говориш с него? А ти отказа? — Разказах му накратко как бях потърсила помощта на Ейдриън и бях открила интереса на Лий към Джил.

Еди беше смаян.

— Как си могла да не ми кажеш нищо? — възмути се той.

— Ами… — Подех, чудейки се дали резултатът от действията ми няма да бъде избухване на вражда между морой и дампир. — Не касаеше теб.

— Но сигурността на Джил определено ме касае! Ако някое момче я харесва, аз трябва да зная!

Ейдриън се засмя.

— Трябваше ли Сейдж да ти предаде бележка в час?

— Лий е безопасен — заявих. — Той очевидно я обожава, а и тя никога няма да остане насаме с него.

— Не знаем със сигурност, че е безопасен — възрази Еди.

— Докато Мика е на сто процента сигурен? Да не би да си проверил обкръжението му или нещо подобно? — заядох се аз.

— Не — призна Еди смутено. — Просто зная. Имам такова чувство за него. Няма проблем той да бъде с Джил.

— С изключение на това, че е човек.

— Помежду им няма да се получи нищо сериозно.

— Не можеш да го знаеш.

— Достатъчно, вие двамата — прекъсна ни Ейдриън. Джил и Лий най-сетне бяха стигнали до началната линия на Леговището на дракона, което означаваше, че можехме да продължим напред. Ейдриън снижи глас. — Спорът ви е безсмислен. Искам да кажа, погледнете ги. Онова момче от човешката раса направо няма шанс.

Погледнах ги. Джил и Лий направо изглеждаха омагьосани един от друг. Една част от мен, по-виновната, се запита дали не трябваше да следя по-добре Джил. Бях толкова облекчена, че се интересува от младеж морой, че изобщо не помислих дали е правилно да се среща с когото и да било. Дали на петнайсет бе достатъчно голяма, за да има гадже? Когато бях на петнайсет, не съм ходила по срещи. Всъщност никога не съм излизала с момче.

— Имат разлика във възрастта — признах, повече на себе си.

Ейдриън махна пренебрежително с ръка.

— Повярвай ми, бил съм свидетел и на по-голяма разлика във възрастта. Тяхната е нищо.

Отдалечи се и след две минути двамата с Еди го последвахме. Еди успяваше едновременно да играе и да наблюдава Джил, но този път останах с впечатлението, че опасността, за която е нащрек, се намира точно до нея. Смехът на Ейдриън отекна до нас.

— Сейдж — извика той. — Трябва да видиш това. — Двамата с Еди бяхме стигнали до следващата игрална площадка и се втренчихме изумено. После аз избухнах в смях.

Намирахме се пред замъка на Дракула.

Огромен, черен замък, осеян с кули, се издигаше пред дупката, намираща се малко по-нататък. До центъра на замъка бе прорязан тунел с тесен мост, по който да мине топката. Ако топката паднеше отляво или отдясно на моста, преди да премине през замъка, се връщаше назад в началната точка. Механизирана кукла, изобразяваща граф Дракула, стоеше от едната страна на замъка. Беше чисто бял, с червени очи, щръкнали уши и пригладена черна коса. Ръцете му се издигаха отсечено нагоре, за да демонстрира черната си пелерина. От високоговорител наблизо бумтеше зловеща музика, изпълнявана на орган.

Не можех да спра да се смея. Ейдриън и Еди ме гледаха, все едно ме виждаха за пръв път.

— Не мисля, че някога съм я чувал да се смее — каза му Еди.

— Определено не беше реакцията, която очаквах — промълви Ейдриън замислено. — Разчитах на безпомощен ужас, съдейки по поведението и на алхимик. Не мислех, че харесваш вампирите.

Все още усмихната, наблюдавах как Дракула вдига и спуска пелерината си.

— Това не е вампир. Не и истински. Тъкмо това го прави толкова забавно. Това тук е като в Холивуд. Истинските вампири са ужасяващи и неестествени. А това? Това е смешно.

От израженията на лицата и на двамата бе ясно, че нито един от тях не проумяваше защо гледката толкова много пасна на чувството ми за хумор. Най-накрая Ейдриън все пак явно разбра и се съгласи да ми направи снимка с моя мобилен телефон, когато го помолих. Застанах до Дракула и се усмихнах широко. Ейдриън успя да ме снима точно когато Дракула вдигаше пелерината си. Когато разгледах снимката, останах доволна, че бе излязла идеално. Дори косата ми изглеждаше добре.

Ейдриън кимна одобрително към снимката, преди да ми подаде телефона.

— Добре, дори аз трябва да призная, че е много готина.

Улових се, че анализирам прекалено задълбочено забележката му. Какво искаше да каже с това, че дори той трябва да го признае? Че съм готина за човек? Или че отговарям на някакъв типичен за Ейдриън критерий за готини момичета? Миг по-късно си заповядах да престана да мисля за това. Не задълбавай толкова, Сидни. Това е комплимент. Приеми го.

Изиграхме и останалата част от голф обиколката и накрая завършихме с водопада. Тази дупка бе истинско предизвикателство и аз много внимателно се нагласих за удара, не че имаше нужда. С лекота победих всички останали. Еди бе единственият, чийто резултат бе по-близък до моя. Ясно бе, че Джил и Лий дори не обръщаха внимание на играта, а колкото до Ейдриън и неговия вроден талант… Е, те стабилно заемаха последното място.

Еди, Ейдриън и аз все още бяхме пред другите двама, затова ги изчакахме до водопада. Щом го видя, Джил се затича към него с грейнали очи.

— О! — промълви като омагьосана. — Това е прекрасно. От дни не съм виждала толкова много вода.

— Спомни си какво ти казах за боклуците във водата — подхвърли Лий. Но беше ясно, че намира реакцията й за много мила. Когато погледнах към другите двама, видях, че и те споделят същите чувства. Е, не точно същите. Ейдриън я харесваше чисто по братски. А Еди? Трудно беше да се каже, нещо като смесица от двете. Може би нещо като привързаност на пазител към подопечния.

Джил махна с ръка към водопада и внезапно част от водата се отдели от падащата водна каскада. Струята се оформи в плитка, после се изви високо във въздуха, образувайки спирала, преди да се разпръсне на милион капчици, които се посипаха върху всички нас. Стоях неподвижно, като замръзнала, и се взирах с широко отворени очи, но дъждът от водни капки ме пробуди от шока.

— Джил — промълвих с почти непознат за мен глас. — Не го прави отново.

Джил, с блеснали очи, едва ме погледна и нова водна струя затанцува във въздуха.

— Наоколо няма никой, който да го види, Сидни.

Не това ме бе разстроило. Не това ме бе изпълнило с толкова силна паника, че едва си поемах дъх. Светът се завъртя пред очите ми и се изплаших, че ще припадна. Обзе ме безумен, вледеняващ страх, страхът от непознатото. От противоестественото. Законите на моя свят току-що бяха рухнали. Това беше вампирска магия, нещо чуждо и неприемливо за хората, — неприемливо, защото бе забранено; нещо, за което никой смъртен не биваше да узнава. Само веднъж бях свидетел на магия в действие, когато двама морои, владеещи магията на духа, се изправиха един срещу друг. Никога повече не исках да видя това отново. Единият, жена морой, подчиняваше растенията на волята си, а другият, чрез телекинетичните способности на духа, хвърляше предмети, предназначени да убиват. Беше ужасяващо и макар че не аз бях мишената, се почувствах уловена и смазана от толкова много неземна мощ. Случващото се бе напомняне, че това тук не бяха забавни, непринудени хора, с които можеш да се развличаш. Това бяха създания, напълно различни от мен.

— Престани! — извиках, усещайки паниката ми да се надига. Страхувах се от магията, боях се, че ще ме докосне, боях се от това, което можеше да ми стори. — Не го прави повече!

Джил дори не ме чу. Усмихна се на Лий.

— Ти владееш магията с въздуха, нали? Можеш ли да образуваш мъгла над водата?

Лий пъхна ръце в джобовете си и извърна поглед.

— Хм, ами, вероятно идеята не е добра. Имам предвид, че сме на обществено…

— Хайде, стига — замоли се тя. — Изобщо няма да те затрудни. Младежът явно бе изнервен.

— Не, не сега.

— Не и ти — засмя се тя. Около нея онази демонична вода продължаваше да се вихри, вихри, вихри…

— Джил — заговори Ейдриън с твърда нотка в гласа, каквато никога досега не бях чувала от него. Всъщност не си спомнях някога да я бе наричал с истинското й име. — Престани.

Каза само това, но сякаш вълна от нещо премина през Джил. Тя трепна и водните спирали изчезнаха, разпадайки се на капчици.

— Добре — промърмори сконфузено момичето.

Възцари се неловко мълчание, което Еди наруши:

— Трябва да побързаме. Ще закъснеем за вечерния час.

Лий и Джил заеха позиции, за да направят своите удари с топката и много скоро отново се смееха и флиртуваха. Еди продължи да ги наблюдава загрижено. Само Ейдриън ми обръщаше внимание. Единствено той действително бе разбрал какво се е случило, осъзнах. Зелените му очи ме изучаваха без следа от обичайната иронична насмешка. Но не можеше да ме заблуди. Знаех, че ще последва някоя остроумна и хаплива забележка относно реакцията ми.

— Добре ли си? — попита той тихо.

— Добре съм — отсякох и се извърнах от него. Не исках да види лицето ми. Вече бе видял твърде много от моя страх. Не исках те да знаят колко се боя от тях. Чух го как пристъпи няколко крачки към мен.

— Сейдж…

— Остави ме сама — озъбих се и забързах надолу към изхода на голф игрището, сигурна, че няма да ме последва. И не сгреших.

Изчаках ги да си довършат играта, като се възползвах от усамотението, за да се успокоя. Когато ме настигнаха, бях напълно сигурна, че лицето ми не изразява никакви чувства. Ейдриън продължаваше да ме наблюдава с безпокойство, което никак не ми харесваше, но поне не каза нищо относно моя срив.

За никого не бе изненада, че в крайната класация победителката бях аз, а Ейдриън — губещият. Лий беше на трето място, което явно го притесняваше.

— Преди бях много по-добър — промърмори намръщено. — Нямах грешка в тази игра. — Имайки предвид цялото внимание, което бе посветил на Джил, си беше много достойно представяне.

Първо оставих него и Ейдриън, а след това аз, Еди и Джил едва успяхме да стигнем навреме в „Амбъруд“. Дотогава вече напълно бях възвърнала самообладанието си, не че някой би забелязал. Когато влязохме в стаята ни в общежитието, Джил летеше в облаците и не спираше да бъбри за Лий.

— Нямах представа, че той е пътувал толкова много. Може би е бил на много повече места от теб, Сидни. Не спираше да ме уверява, че ще ме заведе на всички от тях, че ще прекараме остатъка от живота си в пътуване, занимавайки се с неща, които ни харесват. Освен това той изучава всички предмети в колежа, защото не е сигурен кой точно иска да специализира. Е, не и през този семестър. Сега графикът му не е толкова запълнен, защото иска да прекарва повече време с баща си. А това е добре за мен. За нас, искам да кажа.

Потиснах прозявката си и кимнах уморено.

— Това е страхотно.

Тя ровеше в шкафа за пижамата си, но спря.

— Между другото, извинявай.

Замръзнах. Не исках да ми се извинява за магията. Дори не исках да си спомням за случилото се.

— Задето ти се разкрещях онази нощ — продължи съквартирантката ми. — Ти не си ме уреждала с Лий. Не биваше да те обвинявам, че се месиш. Той наистина ме харесва и ами… Той наистина е супер.

Изпуснах дъха си, който бях задържала в последната минута, и се усмихнах нерешително.

— Радвам се, че си щастлива.

Тя се обърна жизнерадостно и отново затършува в шкафа, като продължи да бъбри весело за Лий, докато не влязох в банята. Преди да си измия зъбите, застанах пред мивката и измих целите си ръце, като ги търках отново и отново с ожесточение, сякаш исках да измия магическите капки вода, които, кълна се, все още усещах по кожата си.