Кръвни връзки

Глава 14

— От самия него? — Не можах да се сдържа. Изрекох шегата, преди да се усетя.

— Не. — Тя приседна на ръба на леглото и прехапа долната си устна. — Може би „да спасиш“ не е правилната дума. Но трябва да отидем при него. Той е заклещен в Лос Анджелис.

Разтърках очите си, седнах и изчаках няколко минути, в случаи че всичко се окаже сън. Но не. Нищо не се промени. Взех мобилния си телефон от нощното шкафче и простенах, когато видях дисплея.

— Джил, още няма дори шест. — Усъмних се, че Ейдриън е буден толкова рано, но си спомних, че вероятно е по нощното разписание. Обикновено мороите си лягаха, когато за нас останалите беше късна утрин.

— Зная — отвърна тя сломено. — Съжалявам. Не бих те молила, ако не беше важно. Миналата нощ е пътувал на автостоп, защото е искал да се види отново с онези… Онези момичета морои. Предполагаше се, че Лий също е в Лос Анджелис, така че Ейдриън е смятал, че ще има кой да го върне у дома. Само че не е могъл да се свърже с Лий, така че сега не може да се прибере. Ейдриън, искам да кажа. Той е сам, изоставен и махмурлия.

Понечих да си легна отново.

— Не мога да му съчувствам. Може би ще си извади поука.

— Сидни, моля те.

Закрих очите си с ръка. Може би, ако заприличах на заспала, тя щеше да ме остави на мира. Изведнъж в съзнанието ми изникна един въпрос и аз рязко свалих ръката си.

— Откъде знаеш за всичко това? Той обади ли ти се? — Не спях леко като заек, ала все пак щях да чуя, ако телефонът и бе звънял.

Джил извърна поглед. Намръщих се и седнах в леглото.

— Джил? Откъде си разбрала за всичко това?

— Моля те — прошепна тя. — Не може ли просто да отидем при него?

— Не и докато не ми кажеш какво става. — Някакво злокобно усещане пропълзя по кожата ми. От известно време имах чувството, че съм изолирана в неведение за нещо голямо и сега внезапно осъзнах, че ще разбера какво криеха мороите от мен.

— Не бива да казваш — пророни тя, осмелила се най-сетне да срещне погледа ми.

Потупах татуировката върху бузата си.

— Както стоят нещата, едва ли мога да кажа на някого.

— Не, не става дума просто за някого. Не бива да казваш на алхимиците. Нито на Кийт. Нито на някой друг морой или дампир, които още не знаят.

Да не казвам на алхимиците? Това би било проблем. Въпреки всички лудости в живота ми, без значение колко много ме вбесяваха моите мисии или колко време съм прекарала с вампирите, никога не съм поставяла под съмнение на кого принадлежи лоялността ми. Аз бях длъжна да кажа на алхимиците, ако нещо ставаше с Джил и останалите. Това бе моят дълг към тях, към човечеството.

Разбира се, част от дълга ми към алхимиците беше да се грижа за Джил. Каквото и да я измъчваше в момента, очевидно бе свързано с добруването й. За около половин секунда се замислих дали да не я излъжа, ала тутакси отхвърлих идеята. Не бих могла да го направя. Ако трябваше да запазя тайната й, щях да го сторя. Ако ли не, щях да й го заявя в очите.

— Няма да кажа — обещах й. Мисля, че думите ми я изненадаха не по-малко, отколкото изненадаха мен. Тя ме изгледа изучаващо на мъждивата светлина и накрая реши, че казвам истината. Кимна бавно.

— Двамата с Ейдриън сме свързани. Искам да кажа, че имаме… духовна връзка.

От изумление очите ми щяха да изхвръкнат.

— Как е възможно това… — Внезапно всичко си дойде на мястото, всички липсващи парчета. — Нападението. Ти… та…

— Умрях — довърши прямо Джил. — Когато ни нападнаха мороите убийци, настъпи голяма суматоха. Всички смятаха, че са дошли за Лиса, така че повечето от пазителите заобиколиха нея. Еди беше единственият, който се хвърли да ме защити, ала не беше достатъчно бърз. Един мъж… — Джил докосна мястото в средата на гърдите си и потръпна. — Той ме прониза. Той… ме уби. Тогава се появи Ейдриън. Той използва магията на духа, за да ме излекува и да ме върне от мъртвите. И сега ние сме свързани. Всичко стана толкова бързо. Никой дори не разбра какво е направил.

Мислите ми препускаха. Духовна връзка. Духът бе елемент, който бе обект на големи тревоги, най-вече за нас, алхимиците, защото имахме съвсем малко сведения за него. Нашият свят се базираше на документите и познанието, така че всяка празнота ни караше да се чувстваме слаби. През вековете имаше записани сведения за използване на магията на духа, ала всъщност никой морой не беше осъзнавал, че точно това е елементът му. Събитията бяха определени като случаен магически феномен. Едва напоследък, когато Василиса Драгомир разкри способностите си, магията на духа бе преоткрита наново, заедно с многобройните й влияния върху психиката. Двете с Роуз имаха духовна връзка, единствената съвременна подобна документирана връзка. Умението да лекува бе едно от най-внушителните свойства на духа, а Василиса бе съживила Роуз след автомобилна злополука. Това бе изковало телепатична връзка помежду им, която бе прекъсната, когато Роуз едва не умря за втори път.

— Ти можеш да проникваш в главата му — промълвих задъхано. — В мислите му. В чувствата му. — Толкова много неща започнаха да си идват на мястото. Като например как Джил винаги знаеше всичко за Ейдриън, дори когато той твърдеше, че не й е казвал нищо.

Тя кимна.

— Не го искам. Повярвай ми. Но не зависи от мен. Роуз ми каза, че след време ще се науча да се контролирам дотолкова, че да блокирам чувствата му, ала засега не мога. А той ги има толкова много, Сидни. Толкова много чувства. Той преживява всичко така силно — и любовта, и мъката, и гнева. Емоциите му се колебаят нагоре и надолу, разпростират се навсякъде. Това, което се е случило между него и Роуз… направо го разкъсва. Понякога ми е трудно да се съсредоточа върху нещо друго с всичко това, което става с него. Е, поне не е през цялото време, но не мога да контролирам кога ще се случи.

Не го казах, но се запитах дали някои от тези изменчиви чувства не са част от свойството на духа да подлудява тези, които владеят магията му. Или може би всичко е част от природата на Ейдриън. Каквото и да беше, в момента бе без значение.

— Но той не може да те усеща, нали? Връзката е едностранна? — попитах. Роуз можеше да чете мислите на Василиса и да съпреживява това, което й се случваше в ежедневието, но не и обратното. Предположих, че и сега е същото, но с духа нищо не можеше да се смята за гарантирано.

— Точно така — потвърди Джил.

— Ето как… Ето защо ти винаги знаеш разни неща за него. Като например посещенията ми. И кога той иска пица. Затова той е тук, ето защо Ейб иска да е тук.

Джил се намръщи.

— Ейб? Не, идването на Ейдриън беше нещо като групово решение. Роуз и Лиса мислеха, че ще е по-добре, ако сме заедно, докато свикнем с връзката, а и аз също исках да е наблизо. Какво те кара да мислиш, че и Ейб е замесен?

— Ъ, нищо — смотолевих. Може би Джил бе в пълно неведение относно инструкциите на Ейб към Ейдриън в къщата на Кларънс. — Просто нещо се обърках.

— Сега можем ли да тръгваме? — замоли се тя. — Отговорих на въпросите ти.

— Нека първо се уверя, че съм разбрала правилно. Обясни ми как така Ейдриън се оказа в Лос Анджелис и защо е „заклещен“ там.

Джил събра длани пред гърдите си и отново извърна поглед, навик, който бе започнала да придобива, когато имаше информация, за която бе сигурна, че няма да се посрещне добре.

— Той… хм, миналата нощ се измъкна от къщата на Кларънс, защото беше отегчен. Отиде на стоп до Палм Спрингс и се озова в компанията на някакви хора, които отиваха в Лос Анджелис, така че той се присъедини към тях. И докато беше в клуба, попадна на тези момичета — някакви момичета морои, така че отиде с тях в дома им. Прекара нощта там и накрая изгуби съзнание. Досега. Сега е буден. И иска да се прибере в дома на Кларънс.

След целия този разговор за клуба и момичетата, в съзнанието ми се оформи една обезпокоителна мисъл.

— Джил, какво точно от всичко това преживя и ти?

Тя продължаваше да отбягва погледа ми.

— Не е важно.

— За мен е — настоях. Онази нощ, когато Джил се бе събудила, обляна в сълзи… Това се случи, когато Ейдриън е бил с онези момичета. Дали тя съпреживяваше сексуалния му живот? — Какво си мисли той? Знае, че си там, че изпитваш всичко, което изпитва и той, но въпреки това не спира да… О, боже. Първият ден в училище. Госпожа Чан е била права, нали? Ти си имала махмурлук. Поне косвено. — И почти всяка друга сутрин, когато се събуждаше и й беше зле — било е защото Ейдриън е имал махмурлук.

Джил кимна.

— Няма нищо физически, което биха могли да изследват — като кръв или нещо такова — за да докажат, но да. Все едно имам. Определено се чувствам така. Беше ужасно.

Протегнах ръка и извърнах лицето й към моето, така че да ме погледне.

— И сега също имаш. — В стаята вече нахлуваше повече светлина и аз отново видях признаците. Болезнената бледност, кървясалите очи. Нямаше да се изненадам, ако и главата и стомахът я боляха. Отпуснах ръка и поклатих отвратено глава.

— Ако питаш мен, той може да си остане там.

— Сидни!

— Заслужава го. Зная, че имаш… някакви чувства… към него. — Каквито и да бяха те — сестринска или романтична привързаност — наистина нямаше значение. — Но ти не можеш да си му бавачка и да търчиш при всяка негова нужда или искане.

— Той не е искал нищо от мен, поне не направо — възрази тя. — Аз просто долавям, че той го иска.

— Е, той е трябвало да помисли за това, преди да се забърка в тази каша. Може и сам да се върне обратно.

— Батерията на телефона му е паднала.

— Може да вземе назаем от новите си „приятелки“.

— Той страда — не се отказваше Джил.

— Е, такъв е животът — изтъкнах философски.

— Аз страдам.

Въздъхнах.

— Джил…

— Не, говоря сериозно. Не е само махмурлукът. Искам да кажа, че донякъде е заради махмурлука. И докато на него му е зле и не може да предприеме нищо, аз също се чувствам зле! Плюс… Мислите му. Уф! — Джил опря чело на ръцете си. — Не мога да се отърся от обзелото го нещастие. Това е като… Все едно в главата ми блъска чук. Никъде не мога да се скрия от него. Не мога да направя нищо друго, освен да мисля колко нещастен е той! А това прави и мен нещастна. Или си мисля, че съм нещастна. Не зная. — Въздъхна. — Моля те, Сидни. Може ли да тръгваме?

— Знаеш ли къде е той? — попитах.

— Да.

— Добре тогава. Аз ще отида. — Плъзнах се от ръба на леглото.

Тя се изправи с мен.

— И аз ще дойда.

— Не — отсякох. — Ти се върни в леглото. Вземи един аспирин и се погрижи за себе си.

Освен това исках да кажа няколко думи на Ейдриън насаме. Разбира се, след като беше постоянно свързана с него, тя щеше да „чуе“ разговора ни, но щеше да ми бъде много по-лесно да му кажа каквото си бях наумила, ако Джил не присъстваше от плът и кръв и не ме гледаше с онези големи очи.

— Но ти как ще…

— Не искам да ти прилошее в колата. Само ми се обади, ако нещо се промени или той тръгне, или каквото и да се случи.

По-нататъшните протести на Джил бяха доста вяли — или защото нямаше сили да тръгне, или просто бе доволна, че някой щеше да „спаси“ Ейдриън. Не разполагаше с точния адрес, но имаше съвсем точно описание на луксозния апартамент, в който се намираше той — близо до известен хотел. Когато го потърсих в интернет, видях, че е разположен в Лонг Бийч, което означаваше, че се налагаше да мина покрай Лос Анджелис. Очакваха ме два часа път с кола. Имах нужда от кафе.

Поне денят бе приятен и толкова рано в неделя почти нямаше движение. Когато погледнах към синьото небе, си помислих колко хубаво би било, ако карах спортна кола със свален гюрук. Щеше да е хубаво и ако това пътуване беше поради друга причина, а не за да спасявам закъсал вампир купонджия.

Все още не можех да възприема напълно идеята, че между Джил и Ейдриън има духовна връзка. Мисълта, че някой е върнал друго същество от света на мъртвите, противоречеше на всичко, в което вярвах. Това бе не по-малко смущаващо от другото чудо, извършвано от магията на духа: променянето на стригой. Разполагахме с два документирани случая — с помощта на магията двама стригои са били върнати към първоначалната им същност. Единият беше жена на име Соня Карп. Другият беше Дмитрий Беликов. С тях и със сегашното възкресение на Джил, духът наистина започваше здравата да ме плаши. Толкова много сила просто не изглеждаше правилна.

Пристигнах в Лонг Бийч точно по график и без проблем открих комплекса с апартаменти. Намираше се на улицата точно срещу хотел „Каскадия“ с изглед към океана. След като Джил не ми се бе обадила за промяна в местоположението му, предположих, че Ейдриън все още е „заклещен“ там. По това време на деня не беше трудно да се намери място за паркиране на улицата, така че се поспрях отвън, за да се полюбувам на синьо-сивия Пасифик, ширнал се до западния хоризонт. Гледката спираше дъха, особено след първата ми седмица в пустинята на Палм Спрингс, Почти ми се прииска Джил да бе дошла с мен. Може би близостта с толкова много вода щеше да я накара да се почувства по-добре.

Луксозните апартаменти се намираха в сграда с венецианска мазилка в прасковен цвят, на три етажа, с по две жилища на етаж. От спомените в съзнанието на Ейдриън, Джил обясни, че е стигнал до най-горния етаж и после е завил надясно. Изкачих стъпалата и се озовах пред синя врата с тежко месингово чукче. Почуках.

Когато измина почти минута и никой не отговори, почуках по-силно. Канех се да потретя, когато чух превъртането на ключ в ключалката. Вратата се отвори със скърцане и едно момиче надникна през процепа.

Беше морой, с типичната кльощава фигура на дефилираща манекенка и бледа, съвършена кожа, която днес ме подразни още повече, тъй като усещах, че в най-скоро време на челото ми ще цъфне досадна пъпка. Беше на моята възраст, може би малко по-голяма, с лъскава черна коса и тъмносини очи. Приличаше на скъпа кукла. Освен това още не се бе разсънила.

— Да? — Плъзна разсеяно поглед по мен. — Продаваш ли нещо? — До тази висока и съвършена млада жена морой, внезапно се почувствах недодялана и безнадеждно демоде с ленената си пола и закопчаната догоре блуза.

— Тук ли е Ейдриън?

— Кой?

— Ейдриън. Висок. Кестенява коса. Зелени очи.

Тя се намръщи.

— Да не би да имаш предвид Джет?

— Аз… Не съм сигурна. Пуши ли като комин?

Момичето кимна вяло.

— Аха. Сигурно имаш предвид Джет. — Извърна се и извика: — Хей, Джет! Търси те някаква търговска пътничка.

— Нека влезе — подвикна познат глас.

Момичето морой отвори по-широко вратата и ме покани.

— Той е на терасата.

Прекосих всекидневната, която можеше да послужи като назидателен пример за това какво щеше да се случи, ако двете с Джил изгубехме всякакво чувство за порядък и самоуважение. Мястото беше истинска разруха. Момичешка разруха. Подът бе осеян с купчини мръсни дрехи, а изцапани чинии покриваха всеки квадратен сантиметър, останал незает от празни бирени бутилки. Преобърнато шишенце с лак за нокти бе оставило засъхнала яркорозова диря върху килима. Върху дивана, омотано в завивки, русокосо момиче морой се взря сънено в мен, после отново се отнесе.

Като заобикалях внимателно препятствията, успях да стигна до вратата на терасата и Ейдриън. Той се бе облегнал на парапета с гръб към мен. Утринният въздух бе топъл и чист, така че, съвсем естествено, той всячески се стараеше да го съсипе с пушенето си.

— Я ми кажи нещо, Сейдж. — Заговори, без да се обръща към мен. — Защо, по дяволите, някой ще построи сграда близо до плажа, на която нито една тераса не гледа към океана? Всички са обърнати към хълмовете. И освен ако съседите не се заемат с нещо интересно, съм на път да обявя тази постройка за пълна загуба на време и средства.

Скръстих ръце и се втренчих свирепо в гърба му.

— Толкова се радвам, че сподели ценното си мнение по въпроса. Ще го запомня и няма да забравя да го спомена изрично в оплакването, което ще подам до градския съвет относно трагичните им представи за океанските гледки.

Той се извърна и по устните му пробягна лека усмивка.

— Какво правиш тук? Мислех, че си на църква или нещо подобно.

— А ти как мислиш? Тук съм заради молбите на едно петнайсетгодишно момиче, което не заслужава това, на което я подлагаш.

Всяка следа от усмивка върху лицето му се стопи.

— О! Тя ти е казала. — Отново ми обърна гръб.

— Да, но ти трябваше да ми кажеш по-рано! Това е… изумително.

— И несъмнено нещо, което алхимиците нямат търпение да проучат. — Съвсем ясно си представях подигравателното му изражение.

— Обещах й, че няма да кажа на никого. Но при все това ти трябваше да ми се довериш. Това е важна информация, особено имайки предвид, че аз съм тази, която трябва да ви дундурка и да се грижи за всички вас.

— Дундурка, е твърде силно казано, Сейдж.

— Имайки предвид настоящата ситуация? Не, не бих казала.

Ейдриън не ме удостои с отговор и аз го огледах набързо. Носеше маркови, тъмни дънки и червена памучна риза, с която бе спал, съдейки по омачканото й състояние. Краката му бяха боси.

— Имаш ли сако? — попитах го.

— Не.

Върнах се вътре и започнах да тършувам сред безпорядъка. Русото момиче спеше дълбоко, а онова, което ми бе отворило, се бе проснало върху пооправеното легло в другата стая. Най-после открих чорапите и обувките на Ейдриън, захвърлени в един ъгъл. Взех ги, върнах се на терасата и ги пуснах в краката му.

— Обуй ги. Тръгваме.

— Ти не си ми майка.

— Не. Ако не ме лъже паметта, твоята излежава присъда за лъжесвидетелство и кражба.

Беше злобно да го кажа, но беше самата истина. А и привлече вниманието му.

Ейдриън извърна рязко глава. В зелените дълбини на очите му проблеснаха гневни пламъци. Всъщност за пръв път го виждах вбесен.

— Никога повече не я споменавай. Нямаш представа за какво говориш.

Гневът му беше малко плашещ, но аз не се огънах.

— Всъщност тъкмо аз бях начело на групата, проследила досиетата, които тя бе откраднала.

— Майка ми е имала причини да го стори — процеди той през стиснатите си зъби.

— Ти си готов да защитаваш ревностно някой, осъден за престъпление, а не изпитваш капка съчувствие и загриженост за Джил… която не е сторила нищо.

— Изпитвам огромно съчувствие и загриженост за нея! — избухна той. — Замълча, за да си запали цигара с треперещи пръсти. Подозирах, че в същото време се опитва да овладее емоциите си. — През цялото време мисля за нея. И как бих могъл да не го правя? Тя е там… Не мога да я усетя, но тя винаги е там, винаги слуша какво става в главата ми, слуша неща, които дори аз не искам да чуя. Чувства неща, които не искам да изпитвам. — Всмука дълбоко от цигарата, извърна се и зарея поглед в пейзажа, макар да се съмнявах, че наистина вижда каквото и да било.

— Ако си толкова загрижен за нея, защо се замесваш в подобни неща? — Посочих с жест наоколо. — Как можеш да пиеш, след като знаеш, че ще се отрази и на нея? Как можеш да правиш… — намръщих се — това, което си правил с онези момичета, като знаеш, че може да го „види“? Тя е на петнайсет.

— Зная, зная — промърмори той. — Всъщност не знаех за пиенето, не и в началото. Спрях да пия онзи ден, когато тя дойде след училище и ми каза. Наистина го направих. Но после… Когато всички дойдохте в петък, тя ми каза, че може да пийна, тъй като предстоят почивни дни. Предполагам, че не се е притеснявала толкова, че може да й прилошее. И така, казах си, ще пийна само две чаши. Само че миналата нощ се оказаха повече. И после нещата излязоха от контрол и аз се озовах тук и… какво правя всъщност? Не съм длъжен да се оправдавам пред теб.

— Не мисля, че можеш да се оправдаеш пред когото и да било. — Бях бясна и кръвта ми кипеше.

— Ти най-малко имаш право да приказваш, Сейдж. — Насочи обвинително пръст към мен. — Аз поне правя нещо. А ти? Ти си се оставила на течението. Стоиш и най-безропотно позволяваш на онзи задник Кийт да се отнася с теб като с боклук и само се усмихваш и кимаш. Ти си безгръбначно. Не се съпротивляваш. Изглежда дори стария Ейб те върти на пръста си. Права ли беше Роуз, че той разполага с нещо за теб? Или той просто е още някой, на когото не смееш да се опънеш?

Събрах цялото си самообладание, за да не му позволя да разбере колко дълбоко ме е засегнал.

— Ти не знаеш нищо за мен, Ейдриън Ивашков. Боря се и се опълчвам и то много.

— Не можеш да ме заблудиш.

Усмихнах се сковано.

— Просто не разигравам шоу, когато го правя. И това се нарича отговорност.

— Разбира се. Наричай го както щеш, щом ти помага да спиш спокойно.

Вдигнах ръце.

— Ето в това е проблемът: не спя спокойно през нощта, защото трябва да те спасявам от собствената ти глупост. Сега може ли да тръгваме? Моля те.

Вместо отговор той изгаси цигарата си и започна да нахлузва чорапите и обувките си. Докато го правеше, вдигна поглед към мен. Гневът му се бе изпарил. Настроенията му се сменяха толкова лесно, все едно прищракваш ключа на лампа.

— Трябва да ме измъкнеш от къщата на Кларънс. — Тонът му бе равен и сериозен. — Той е много мил, но ще полудея, ако остана там.

— Пълна противоположност на отличното ти поведение, когато не си там? — Отново огледах апартамента. — Може би твоите две компаньонки ще те сместят някъде.

— Хей, прояви малко уважение. Те са личности и си имат имена. Карла и Криси. — Намръщи се. — Или беше Миси?

Въздъхнах.

— Казах ти и преди — твоето местоживеене не зависи от мен. Толкова ли ти е трудно сам да си уредиш жилище? Защо имаш нужда от помощта ми?

— Защото нямам почти никакви пари, Сейдж. Моят старец ми отряза издръжката. Това, което ми отпуска, едва стига за цигари.

Обмислих идеята да му предложа да си тръгне, ала това едва ли би било полезна насока в разговора.

— Съжалявам. Наистина. Ако измисля нещо, ще те уведомя. Освен това, нали Ейб иска да останеш там? — Реших да играя на чисто. — Чух разговора ви първия ден. Как ти трябва да свършиш нещо за него.

Ейдриън се изправи, бе приключил с обувките.

— Да, макар да не зная за какво е всичко това. Чу ли също колко неясен беше самият той? Мисля, че просто го увърта с мен, намира ми занимавка, защото частица от онова объркано негово сърце изпитва вина от случилото се с…

Ейдриън млъкна, ала аз се досетих за неизреченото име: Роуз. По лицето му пробягна сянка на тъга, а очите му добиха изгубено и измъчено изражение. Припомних си как по време на пътуването ни с колата Джил се впусна в тирада за Роуз, за това колко много споменът за нея измъчва Ейдриън. Сега, след като знаех за връзката, изпитах чувството, че в казаното тогава е имало много малко от Джил. Думите й са били директно послание от Ейдриън. Докато го гледах в момента, ми бе трудно да определя мащаба на болката му, нито знаех как да му помогна. Знаех само, че внезапно проумях малко по-добре защо толкова силно се старае да удави тъгата си, не че това оправдаваше поведението му.

— Ейдриън — подех смутено, — аз…

— Забрави — прекъсна ме той. — Ти не знаеш какво е да обичаш някого по този начин и сетне да запратят тази любов обратно в лицето ти…

Внезапно пронизващ писък разцепи въздуха. Ейдриън потръпна много по-рязко от мен, доказвайки един от недостатъците на вампирския слух: дразнещите мен звуци за него бяха много по-дразнещи.

Двамата се втурнахме едновременно в стаята. Русото момиче се бе надигнало на дивана, стреснато не по-малко от нас. Другото момиче, онова, което ме бе пуснало в жилището, стоеше на прага на спалнята, мъртвешки бледо, стиснало мобилния си телефон в ръка.

— Какво е станало? — попитах.

Тя отвори уста, за да отговори, сетне се втренчи в мен, припомняйки си, че съм човек.

— Всичко е наред, Карла — успокои я Ейдриън. — Тя знае за нас. Можеш да й се довериш.

Това й бе достатъчно. Карла се хвърли в прегръдките на Ейдриън и избухна в сълзи.

— О, Джет — изхлипа тя. — Не мога да повярвам, че я е сполетяло точно нея. Как е могло да се случи?

— Какво се е случило? — попита другото момиче морой, като се изправи неуверено на крака. Също като Ейдриън явно и тя бе спала с дрехите. В мен се прокрадна надеждата, че Джил не е била свидетел на толкова голяма непристойност, колкото първоначално си представях.

— Кажи ни какво е станало, Карла — подкани я Ейдриън с нежен глас. Чувала съм го да използва този тон единствено с Джил.

— Казвам се Криси — подсмръкна тя. — Нашата приятелка… Нашата приятелка. — Избърса очите си, плувнали в сълзи. — Току-що ми се обадиха. Наша приятелка — друго момиче морой, което посещава нашия колеж, — тя е мъртва. — Криси погледна приятелката си, която предположих, че е Карла. — Мелъди… Миналата нощ е била убита от стригой.

Карла ахна и също се разплака, което отприщи нов порой сълзи у Криси. Срещнах погледа на Ейдриън. И двамата бяхме потресени. Дори и да нямахме представа коя е тази Мелъди, убийството и от стригой беше ужасно и трагично. Моите инстинкти на алхимик мигом се задействаха. Трябваше да се погрижа за… местопрестъплението, за да съм сигурна, че убийството ще остане в тайна от хората.

— Къде? — попитах. — Къде се е случило?

— Западен Холивуд — отвърна Криси. — Зад някакъв клуб.

Малко се отпуснах, макар че все още бях разтърсена от трагедията. Това бе оживен и гъсто населен район и алхимиците го наблюдаваха. Ако хора са открили убийството, алхимиците отдавна са се погрижили всичко да е чисто.

— Поне не са я превърнали в стригой — отрони Криси измъчено. — Може да почива в мир. Разбира се, онези чудовища все пак не са могли да устоят да се погаврят с трупа й.

Взрях се в нея, усещайки как цялото ми тяло изтръпва от студ.

— Какво искаш да кажеш?

Момичето потърка носа си в ризата на Ейдриън.

— Мелъди… Не само са пили от нея. Прерязали са и гърлото й.