Кръвни връзки

Глава 2

Няколко души ахнаха, несъмнено заради употребения от Кийт израз „фенка на вампирите“. Нито една от тези думи не беше чак толкова ужасяваща сама по себе си, но взети заедно… Е, те изразяваха идея, която бе като анатема на всичко, което отстояваха алхимиците. Ние се борехме, за да защитим хората от вампирите. Да си в съюз с тези създания беше най-лошото, в което можеше да те обвинят. Дори когато ме разпитваха, другите алхимици много внимаваха в подбора на думите си.

Но обвинението на Кийт беше гнусно. Хоровиц изглеждаше възмутен заради мен и отвори уста, сякаш щеше да изрече не по-малко хаплива забележка. Ала като погледна набързо към Зоуи и мен, май размисли, защото не каза нищо. Микълсън обаче не успя да се сдържи и промърмори:

— Бог да ни пази. — И се прекръсти.

Но ме потресе не толкова етикета, който ми лепна Кийт, (макар че изтръпнах, като го чух). Вледени ме безцеремонно изтърсеният коментар на Стантън: „Знаем, че ти пожела Зоуи.“

Кийт бе поискал Зоуи за тази мисия? Желанието ми да я предпазя нарасна стремително. Мисълта, че тя ще тръгне с него, ме накара да стисна юмруци. Всички тук може и да смятаха Кийт Дарнъл за образец на добродетелта, но аз го познавах по-добре. Нито едно момиче — да не говорим за сестра ми — не биваше да остава насаме с него.

— Кийт, — отново заговори Стантън, с лека нотка на предупреждение в тона си, — уважавам чувствата ти, но ти не си в позиция да настояваш за конкретно лице.

Той се изчерви.

— Аз отговарям за Палм Спрингс! Имам пълното право да се разпореждам на моята територия.

— Мога да разбера защо се чувстваш така — обади се баща ми. Направо не беше за вярване. Ако аз или Зоуи си бяхме позволили да оспорим решение на висшестоящите както Кийт Дарнъл го направи, баща ни нямаше да се поколебае да ни обясни „правата“ ни или по-скоро да ни припомни, че нямаме такива. Кийт бе прекарал едно лято с моето семейство. Понякога младите алхимици правеха така, докато още се обучаваха — и баща ми свикна да гледа на него като на сина, който никога не бе имал. Още тогава в дома ни съществуваше двоен стандарт — един за Кийт и друг за мен и Зоуи. Времето и разстоянията очевидно не бяха успели да променят това.

— Палм Спрингс може да е твоя територия — продължи хладно Стантън, — но тази мисия е спусната от нива в нашата организация, които стоят много над теб. Да, ти си много важен за координацията, но по никакъв начин не си решаващият тук. — За разлика от мен, подозирах, че Стантън е удряла неколцина души в миналото и мисля, че изпитваше желание да цапардоса и Кийт. Странно бе, че точно тя се превърна в мой защитник, след като бях съвсем сигурна, че не бе повярвала на версията ми, че съм използвала Роуз, за да напредна в кариерата си.

Кийт видимо се успокои, осъзнал мъдро, че няма да спечели нищо с детинското си избухване.

— Разбирам. Но просто се тревожа за успеха на мисията. Познавам и двете дъщери на Сейдж. Дори още преди издънката на Сидни имах сериозни притеснения за нея. Но предполагах, че не би допуснала нищо такова, затова навремето си замълчах. Сега обаче разбирам, че съм грешал. Всъщност още тогава смятах, че Зоуи би била много по-добър избор за наследяване на семейната традиция. Не искам да се засягаш, Джаред. — И удостои баща ми с това, което може би трябваше да мине за очарователна усмивка.

Междувременно ставаше все по-трудно да прикривам раздразнението си.

— Зоуи беше на единайсет, когато ти живя с нас — припомних му. — Как, за бога, си успял да стигнеш до тези изводи? — Нито за миг не му повярвах, че тогава е имал „притеснения“ за мен. Не, не беше това. Навярно е имал притеснения само през последния ден, когато се конфронтирах с него за мръсната тайна, която той старателно криеше. Бях почти сигурна, че това е причината за всичко. Той искаше да ме накара да си мълча. А приключенията ми с Роуз бяха просто извинение, за да ме отстрани от пътя си.

— Зоуи винаги е била по-зряла от момичетата на нейната възраст — отбеляза Кийт. — Понякога подобни неща се усещат.

— Зоуи никога не е виждала морои, да не говорим за стригои! Ако й се случи, вероятно ще се вцепени на място. Това важи за повечето алхимици — изтъкнах. — Когото и да изпратите, ще трябва да е способен да издържа в тяхната компания, а независимо какво мислите за причините за моите действия, аз съм свикнала с тях. Не ги харесвам, но съм се научила да ги понасям. Докато Зоуи е овладяла само основните правила, при това никога не е напускала дома ни. Всички повтарят, че тази мисия е много важна. Наистина ли искате да рискувате успеха й заради неопитност и неоснователни опасения? — завърших, горда от себе си, че останах спокойна и изтъкнах толкова добре обоснован довод.

Барнс се помръдна неспокойно.

— Но ако Кийт е имал съмнение още преди години…

— Обучението на Зоуи все пак може би ще се окаже достатъчно, за да се справи — обади се баща ми.

Само преди пет минути баща ми подкрепяше моето участие вместо нейното! Някой тук въобще слушаше ли ме? Като че ли бях станала невидима след пристигането на Кийт. Хоровиц бе зает с почистването и прибиране на инструментите си за татуиране, но вдигна глава и се намръщи, като чу коментара на Барнс.

— Ти каза магическите думи: „преди години“. Кийт не е бил много по-възрастен, отколкото са тези момичета сега. — Хоровиц затвори куфарчето с инструментите си и се облегна нехайно на стената със скръстени ръце. — Не се съмнявам в теб, Кийт. Не точно. Но не съм напълно сигурен, че мнението ти трябва да се основава на спомените ти от времето, когато сте били деца.

Според логиката на Хоровиц, излизаше, че все още съм дете, но не ми пукаше. Той изричаше коментарите си непринудено, с лекота, която караше Кийт да изглежда като глупак. Кийт също го осъзна и лицето му пламна.

— Съгласна съм — присъедини се Стантън, която очевидно започваше да става нетърпелива. — Сидни силно желае тази задача, а малцина биха я искали, имайки предвид, че на практика тя трябва да живее с вампири.

Силно желая задачата? Не съвсем. Но исках на всяка цена да защитя Зоуи и да възстановя доверието в мен. А ако междувременно успеех да осуетя плановете на Кийт, то толкова по…

— Почакайте — заговорих, припомняйки си последните думи на Стантън. — Да не би да каза, че трябва да живея с вампир?

— Да — кимна Стантън. — Въпреки, че момичето морой ще е под прикритие, все пак трябва да води някакво подобие на нормален живот. Решихме, че може с един куршум да улучим два заека и да я запишем в частно училище с пансион. Едновременно ще се погрижим за образованието й и за жилището й. Ще уредим да бъдеш нейна съквартирантка.

— Това означава ли… Означава ли, че ще ходя на училище? — попитах, като се почувствах леко озадачена. — Вече се дипломирах. — Поне бях завършила гимназия. Безброй пъти давах на баща си съвсем ясно да разбере, че искам да постъпя в колеж. Но той не по-малко ясно ми даваше да разбера, че според него нямам нужда от колеж.

— Виждате ли? — побърза да се възползва от новооткритата възможност Кийт. — Тя е прекалено голяма. Зоуи е на по-подходяща възраст.

— Сидни може да се запише в последния клас. Точно е на възраст за него — обори го Стантън, като ме изгледа окуражително. — Освен това ти си се обучавала у дома, нали? Така че за теб това ще бъде ново преживяване. Ще можеш да видиш какво си изпуснала.

— Вероятно ще ти бъде лесно — неохотно призна баща ми. — Твоето образование е много по-добро от всичко, което могат да ти предложат. — Много мил, макар и доста изненадващ комплимент, татко.

Страхувах се да не се издам колко ме притесняваше тази задача. Решителността ми да бдя над Зоуи не бе намаляла, ала усложненията непрекъснато нарастваха. Трябваше да повтарям гимназията. Да живея с момиче вампир. Да я пазя, както се пазят свидетелите под прикритие. Въпреки всичките ми заявления колко удобно се чувствам сред вампирите, мисълта, че трябва да деля стая с една от тях, — макар да бе някоя толкова мила като Джил — ме изнервяше. Изведнъж се сетих за още една неприятност.

— И ти ли ще бъдеш ученик под прикритие? — попитах Кийт. Прилоша ми, като си представих, че ще му заемам записките от лекциите си.

— Разбира се, че не — възмути се той. — Прекалено съм стар, за да ходя на училище. Аз ще бъда лицето за връзка. — Бях готова да се обзаложа, че току-що си измисли тази длъжност. — Работата ми ще бъде да подпомагам координирането на цялата операция и да докладвам на висшестоящите. Но нямам намерение да върша всичко това, ако дойде тя. — Огледа всички присъстващи, докато изричаше последното изречение, но нямаше никакво съмнение коя бе тази тя. Аз.

— Тогава недей — отряза го Стантън безцеремонно. — Сидни заминава. Това е решението ми и ще го отстоявам пред всеки висшестоящ, пред когото дръзнеш да се оплачеш. Ако ти, господин Дарнъл, продължаваш да се противиш на назначението й, аз лично ще се погрижа да бъдеш преместен от Палм Спрингс, за да не се налага да работиш с нея.

Всички погледи се насочиха към Кийт и той се поколеба. Тя го бе хванала натясно, осъзнах аз. Предполагах, че заради своя климат Палм Спрингс не е виждал много вампири в действие. Работата на Кийт вероятно е била доста лека и безгрижна. В същото време, докато работех в Санкт Петербург, постоянно трябваше да действам и разчиствам по спешност. Онова място беше истински рай за вампирите, както и някои други места в Европа и Азия, където ме бе водил баща ми. Дори не ми се говори за Прага. Ако го преместеха, Кийт рискуваше не само да се натовари с много повече работа, но и да попадне на много по-лошо място. Защото въпреки че Палм Спрингс не бе желана дестинация за вампирите, за хората бе доста привлекателна.

Лицето на Кийт го потвърждаваше. Никак не му се искаше да напуска Палм Спрингс.

— А какво ще стане, ако тя отиде там, а аз имам причина отново да я заподозра в предателство?

— Тогава ще докладваш за нея — промърмори Хоровиц, като потисна прозявката си. Очевидно не беше впечатлен от Кийт. — Същото, което би сторил с всеки друг.

— Междувременно аз мога да ускоря обучението на Зоуи — намеси се баща ми. Прозвуча почти като извинение към Кийт. Беше ясно на чия страна е той. Не беше на моята. Дори не беше и на тази на Зоуи. — Тогава, ако Сидни се провали, можем да я заменим.

Настръхнах при мисълта Кийт да определя недостатъците ми, ала това не ме притесняваше толкова много, колкото страха, че Зоуи все още не се бе откачила напълно. Ако баща ми я държеше в готовност, това означаваше, че опасността още не я е отминала. Алхимиците все още можеха да имат власт над нея — както и Кийт. В този миг се заклех, че каквото и да ми струва, дори да се наложи да пълзя пред него и да му угаждам във всичко, ще се постарая Кийт да няма съмнения в лоялността ми.

— Добре — процеди Кийт. Думата явно му причиняваше огромна болка. — Сидни може да отиде… засега. Но ще те наблюдавам. — Прикова поглед в мен. — И няма да те прикривам. Ти ще отговаряш за момичето и за захранванията й.

— Захранвания? — попитах объркано. Разбира се. Джил щеше да се нуждае от кръв. За миг цялата ми увереност се огъна. Беше лесно да говориш, че ще се движиш в компанията на вампири, когато наоколо няма нито един. Още по-лесно, ако не мислиш какво е създало вампирите. Кръвта. Онази ужасяваща, противоестествена нужда, която осигуряваше съществуването им. Една кошмарна мисъл се мярна в съзнанието ми и тутакси изчезна. Трябваше ли да й давам от кръвта си? Не. Това бе абсурдно. Това бе граница, която алхимиците никога нямаше да пресекат. Преглътнах, опитвайки се да прикрия краткия миг на паника. — Как възнамерявате да я захранвате?

Стантън кимна към Кийт.

— Би ли обяснил? — Мисля, че му даваше шанс да се почувства значим, като известна компенсация, задето бе принуден преди малко да отстъпи. И той се възползва от възможността.

— Познаваме само един морой, който живее в Палм Спрингс — поде Кийт. Докато говореше, забелязах, че разрошената му руса коса всъщност е покрита с гел. Той й придаваше лигав блясък, който ни най-малко не намирах за привлекателен. Освен това не вярвах на мъж, който използва повече козметични продукти от мен. — И ако питате мен, той е луд. Но е от безобидните луди — дотолкова, доколкото някой от тях може да е безобиден. Той е един стар саможивец, който живее извън града. Бои се и изпитва недоверие към правителството на мороите и не общува с никого от тях, така че няма да издаде, че сте там. Но по-важното е, че разполага със захранващ, който е готов да сподели.

Намръщих се.

— Действително ли искаме Джил да е в компанията на някой, настроен против правителството на мороите? Нали целта е да запазим стабилността на управлението им? Ако я запознаем с някой бунтовник, откъде ще сме сигурни, че той няма да я използва?

— Отлично казано — отбеляза Микълсън, сам изненадан, че го е признал.

Нямах намерение да подронвам репутацията на Кийт. Просто бях съзряла потенциален проблем и го бях изтъкнала. Ала от погледа, който той ми хвърли, изглеждаше сякаш съзнателно се опитвам да го дискредитирам и представя в лоша светлина.

— Разбира се, ние няма да му кажем коя е тя — рече Кийт и в здравото му око припламна гневна искра. — Това би било глупаво. А и той не е част от нито една опозиционна фракция. Той не е част от нищо. Убеден е, че мороите и техните пазители са го предали, така че не иска да има нищо общо с нито един от тях. Аз му пробутах историята за това как семейството на Джил изпитва същите антисоциални настроения и той прояви съчувствие.

— Права си да проявяваш предпазливост, Сидни — намеси се Стантън. В очите й се четеше одобрение, като че ли бе доволна, задето ме е защитила. Одобрението й означаваше много за мен, имайки предвид колко често изглеждаше строга и сурова. — Не можем да сме сигурни за нищо, свързано с който и да е морой. При все това проверихме този морой чрез Ейб Мазур, който също се съгласи, че той е достатъчно безопасен.

— Ейб Мазур? — изсумтя Микълсън подигравателно. Почеса сивеещата си брада. — Да. Сигурен съм, че той е експерт по това, кой е безопасен и кой не.

Сърцето ми подскочи, когато чух името, но се опитах да не се издам. Не реагирай, не реагирай заповядах си. След като си поех дълбоко дъх, попитах много, много предпазливо:

— Ейб Мазур ли е мороят, който ще придружава Джил? Срещала съм го и преди… Но ми се стори, че каза, че Ивашков ще замине с нея. — Ако Ейб Мазур се установеше в Палм Спрингс, това щеше да промени значително ситуацията.

— Не, никога не бихме те изпратили заедно с Ейб Мазур — изсумтя отново Микълсън. — Той просто помага с организацията на плана.

— Какво му е толкова лошото на Ейб Мазур? — попита Кийт. — Не го познавам.

Докато Кийт говореше, се вгледах внимателно в лицето му, търсейки някакъв признак, че лъже. Но не. То изразяваше самата невинност, открито и любопитно. В сините му очи — или по-скоро в окото — се четеше необичайно за него объркване, в пълен контраст с типичната му арогантност. Името Ейб не означаваше нищо за него. Изпуснах дъха, който не осъзнавах, че съм затаила.

— Мошеник — отсече Стантън категорично. — Той знае твърде много за неща, за които не би трябвало. Полезен е, но не му вярвам.

Мошеник? Това беше доста меко казано. Ейб Мазур беше морой, чийто прякор в Русия — змей — беше достатъчно красноречив. Ейб ми бе направил няколко услуги, за които трябваше да му се отплатя, като поех огромен риск. Част от тази отплата бе помощта ми при бягството на Роуз. Е, той го нарече отплата; аз го наричам изнудване. Нямах никакво желание пътищата ни с него отново да се пресекат, най-вече защото се боях от следващото, което ще ми поиска. Най-смущаващото в цялата история бе, че нямаше към кого да се обърна за помощ.

Началниците ми нямаше да реагират добре, ако узнаят, че освен всичките ми соло изпълнения с вампирите, се забърквам и в странични сделки с тях.

— На никой от тях не бива да се вярва — изтъкна баща ми. Направи знака на алхимиците срещу злото, очертавайки кръст върху лявото си рамо с дясната ръка.

— Да, но този Мазур е по-лош от повечето — присъедини се Микълсън. Потисна прозявката си, напомняйки на всички нас, че вече минава полунощ. — Разбрахме ли се за всичко?

Разнесе се одобрително мърморене. Буреносното изражение на Кийт издаваше колко е нещастен, че не е станало неговото, но повече не се опита да попречи на участието ми в мисията.

— Предполагам, че сега вече можем да тръгваме — заяви. Беше ми нужна секунда, да осъзная, че „ние“ означава той и аз.

— Веднага ли? — изумих се.

Той сви рамене.

— Вампирите скоро ще потеглят. Трябва да сме сигурни, че всичко е готово за тях. Ако се редуваме зад волана, утре следобед ще бъдем там.

— Страхотно — отвърнах сковано. Пътешествие с кола в компанията на Кийт. Брр! Ала какво друго можех да кажа? Нямах избор, а дори и да имах, не бях в положение да отхвърля каквото и да е предложение на алхимиците. Тази нощ бях изиграла всичките си карти и да съм с Кийт бе по-добре, отколкото да ме изпратят в поправителен център. Освен това току-що бях водила тежка битка, за да докажа себе си и да предпазя Зоуи.

Баща ми ме изпрати да си събера багажа със същия рязък и отсечен тон, с който по-рано ми бе наредил да се облека подобаващо. Оставих ги да си говорят и се качих забързано и безшумно в стаята си. Знаех, че майка ми спи. Бях експерт в сръчното и бързо опаковане на багаж, благодарение на изненадващите пътувания с баща ми в детството ми. Всъщност винаги имах под ръка чанта с най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности и бях готова да потегля. Проблемът не беше толкова в скоростта, колкото да реша какво количество да взема. Никой не бе определил продължителността на тази задача и имах притеснителното чувство, че всъщност никой не знаеше. Дали ставаше дума за няколко седмици? Или за цяла учебна година? Бях чула, че някои морои искат да се отмени закона, който застрашаваше живота на Джил, но изглежда това бе една от онези законови процедури, която щеше да отнеме известно време. Като капак на всичко дори не знаех какво се носи в една гимназия. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че времето ще е горещо. Така че опаковах десет от най-леките си дрехи, като се надявах, че ще имам възможност да ги пера.

— Сидни?

Тъкмо прибирах лаптопа в чантата му, когато Зоуи се появи на прага. Беше сплела наново плитките си, така че изглеждаше по-спретната и аз се запитах дали това не бе поредното усилие да впечатли баща ни.

— Здравей — усмихнах й се. Тя се вмъкна в стаята и затвори вратата след себе си. Радвах се, че е дошла да се сбогуваме. Сестра ми щеше да ми липсва и исках тя да знае, че…

— Защо ми причини това? — попита тя ядосано, преди да успея да изрека и дума. — Знаеш ли колко унизена се чувствам?

Бях толкова слисана, че за миг останах безмълвна.

— Аз… За какво говориш? Опитах се да…

— Ти ме изкара напълно некомпетентна! — избухна сестра ми. Изумих се, когато видях сълзите, блеснали в очите й. — Не спираше да повтаряш как нямам никакъв опит и не бих могла да се справя с това, което двамата с татко правите! Изглеждах като пълен идиот пред всички онези алхимици! И пред Кийт.

— Кийт Дарнъл е последният, който трябва да те притеснява — побързах да я уверя, опитвайки се да се овладея. Виждайки буреносното изражение на лицето й, въздъхнах, докато си припомнях подробности от разговора в кабинета. Не се бях опитвала да дискредитирам Зоуи, а по-скоро исках да се уверя, че тя няма да бъде изпратена на тази мисия. Нямах представа, че ще приеме нещата по този начин. — Виж, не се опитвах да те засрамя. Само се стараех да те защитя.

Тя се изсмя грубо. Подобна гневна реакция беше изключително странна от толкова нежно и кротко момиче като Зоуи.

— Така ли го наричаш? Та ти дори каза, че си се опитвала да получиш повишение!

Намръщих се. Да, бях го казала. Но едва ли бих могла да й призная истината. Нито едно човешко същество не знаеше истината защо бях помогнала на Роуз. Да излъжа своите, особено сестра ми, ми причиняваше болка, но нямах друг избор. Както обикновено, бях уловена в капан. Затова се въздържах от коментар.

— Ти никога не си имала намерение да ставаш алхимик — заявих вместо това. — Има много по-добри неща на този свят, с които би могла да се занимаваш.

— Защото не съм умна колкото теб ли? — попита сестра ми. — Защото не говоря пет езика?

— Това няма нищо общо — троснах се аз. — Зоуи, ти си прекрасен човек и от теб вероятно би могъл да стане страхотен алхимик! Но, повярвай ми, животът на алхимиците… Ти не би искала да си част от него. — Исках да й кажа, че ще го намрази. Исках да й кажа, че собственото й бъдеще никога няма да зависи от нея, нито ще може да взима самостоятелно решения. Но чувството ми за дълг не ми го позволи и аз запазих мълчание.

— Щях да го направя — настоя тя. — Щях да помогна и да ни защитя от вампирите… Ако татко го искаше. — Гласът й потрепери леко и аз внезапно се зачудих какво в действителност подклаждаше желанието й да стане алхимик.

— Ако искаш да се сближиш с татко, намери друг начин. Каузата на алхимиците може и да е добра, но отдадеш ли и се веднъж, ще те притежават завинаги. — Исках да мога да й обясня какво означава това. — Ти не би искала такъв живот.

— Защото ти го искаш изцяло за себе си? — настоя тя. Зоуи беше с няколко сантиметра по-ниска от мен, но в момента бе обзета от такава ярост и гняв, че сякаш изпълваше стаята.

— Не! Аз не… Ти не разбираш — промълвих накрая. Исках да размахам ръце от раздразнение, но както винаги се сдържах.

Погледът, който ми хвърли, едва не ме вледени.

— О, мисля, че чудесно разбирам. — Тя се извърна рязко и забърза към вратата, като в същото време се движеше безшумно. Страхът от баща ни беше по-силен от гнева й към мен.

Останах да се взирам в мястото, където допреди малко стоеше тя. Чувствах се ужасно. Как можеше сестра ми да си помисли, че наистина се опитвам да открадна цялата слава за себе си, да я злепоставя, представяйки нещата така, че тя да изглежда некомпетентна? Защото точно това каза ти, упрекна ме един вътрешен глас. Предполагам, че беше истина, но никога не съм очаквала, че тя ще се засегне. Не подозирах, че Зоуи проявява интерес да бъде един от алхимиците. Дори и сега се питах дали това не бе по-скоро стремеж да бъде част от нещо и да се докаже пред баща ни, отколкото искрено желание да бъде избрана за тази мисия.

Каквито и да бяха подбудите й, вече нищо не можеше да се направи. Може и да не ми харесваше суровият начин, по който алхимиците се отнесоха с мен, но аз все още пламенно вярвах в това, което те вършат, за да закрилят хората от вампирите. И определено вярвах в необходимостта Джил да бъде опазена от себеподобните си, ако това ще означава избягване на гражданска война. Бих могла да свърша тази работа, при това добре. А Зоуи… тя ще бъде свободна да преследва каквато цел си избере в живота.

— Защо се забави толкова дълго? — попита баща ми, когато се върнах в кабинета. Разговорът ми със Зоуи ме бе задържал само две минути, които му се бяха сторили твърде дълги. Не си направих труда да му отговоря.

— Готов съм да тръгваме, когато пожелаеш — каза ми Кийт. Отношението му се бе променило, докато бях на горния етаж. Сега от него струеше толкова силно доброжелателство, че се зачудих как никой не проумява колко е фалшив. Очевидно бе решил да се опита да се държи по-приятелски с мен, надявайки се да впечатли останалите, или да ме омае дотолкова, че да не разкрия какво зная за него. И въпреки че бе надянал тази противна, абсолютно изкуствена усмивка, от него лъхаше някаква скованост. Начинът, по който бе скръстил ръцете си, ми подсказваше, но май само на мен, че не е по-щастлив от мен, че ще бъдем заедно. — Дори мога да шофирам през по-голямата част от пътя.

— Нямам нищо против да се редуваме — отвърнах, опитвайки се да не гледам стъкленото му око. Освен това не се чувствах удобно да ме вози някой с толкова лошо зрение.

— Бих искал да поговоря със Сидни насаме, преди да тръгне, ако никой няма нищо против — обади се баща ми.

Никой нямаше нищо против и той ме поведе към кухнята, като затвори вратата след нас. Постояхме тихо няколко минути, просто взирайки се един в друг със скръстени ръце. Внезапно ме връхлетя надеждата, че той може би иска да ми каже колко съжалява за това как се развиха нещата помежду ни през последния месец, че ми е простил и ме обича. Честно, бих била щастлива, дори ако искаше просто да се сбогува насаме с мен, като истински баща.

Той се взираше настойчиво в мен. Кафявите му очи бяха толкова подобни на моите. Надявах се обаче, че моите никога няма да имат толкова студено изражение.

— Не е необходимо да ти казвам колко важно е всичко това за нас.

Дотук с бащината обич.

— Не, сър — съгласих се. — Не е необходимо.

— Не зная дали ще можеш да заличиш срама, който ни навлече като избяга с тях, ала това е стъпка в правилната посока. Не се проваляй. Сега си подложена на изпитание. Следвай заповедите. Запази момичето морой в безопасност. — Той въздъхна и прокара ръка през тъмнорусата си коса, която също бях наследила от него. Странно, помислих си, имаме толкова общи черти… и все пак бяхме толкова различни. — Благодаря на Бог, че Кийт е с теб. Следвай го. Той знае какво прави.

Сковах се. В гласа му отново прозвуча онази нотка на гордост, като че ли Кийт бе най-великото нещо, стъпвало някога по земята. Баща ми се бе погрижил обучението ми да е задълбочено и пълно, но докато Кийт живееше с нас, той го бе водил на пътувания и му бе преподавал уроци, от които аз никога не съм била част. Със сестрите ми бяхме бесни. Винаги сме подозирали, че баща ни съжалява, че има само дъщери, и това бе доказателството. Но не ревността накара кръвта ми да кипне и да стисна зъби. За миг си помислих: Ами ако му кажа какво зная? Какво ще си помисли тогава за своето златно момче? Ала, докато се взирах в суровите очи на баща си, сама си отговорих на въпроса: Няма да ми повярва. Това тутакси бе последвано от спомена за гласа и изплашеното лице на момиче, чиито големи, кафяви очи се взираха в мен. Не казвай, Сидни. Каквото и да става, не казвай какво е направил Кийт. Не казвай на никого. Не бих могла да я предам.

Баща ми все още очакваше отговора ми. Преглътнах и кимнах.

— Да, сър.

Той повдигна вежди, явно доволен и ме потупа грубо по рамото. Това бе най-големият жест на привързаност, който бе проявявал напоследък. Трепнах, едновременно от изненада, а и за да се отърся от сковаността и безсилието си.

— Добре. — Той пристъпи към кухненската врата, сетне се спря и погледна отново към мен. — Може би все още има надежда за теб.