Кръвни връзки

Глава 21

Да се смеси това, от което се нуждаех, беше лесно. Но ми отне два дни, за да я прибавя там, където трябваше. Първо се налагаше да разбера какъв шампоан използва Лоръл в душовете на съблекалнята. Разбира се, от училището осигуряваха шампоани и балсами, само че тя за нищо на света не би поверила скъпоценната си коса на толкова примитивна козметика. След като научих коя марка използва, ги открих в най-близкия магазин за козметика, купих същия шампоан и балсам, след което изпразних съдържанието им в умивалника. После напълних двете опаковки с приготвената от мен смес.

Следващата стъпка беше да ги сменя с тези на Лоръл. Тази задача възложих на Кристин. Шкафчето й в съблекалнята беше съседното до това на Лоръл, а Кристин изгаряше от желание да ми помогне. Отчасти се дължеше на това, че и тя като мен не я харесваше. Но имаше и друга причина — след като я спасих от опасната реакция на татуировката, Кристин не скри, че се чувства задължена към мен и е готова да ми пази гърба, когато ми се налагаше. Не ми допадаше, че тя ми е задължена, но помощта й идваше тъкмо навреме. Тя издебна момента, когато Лоръл бе с гръб към шкафчето си и крадешком подмени опаковките. Сега трябваше просто да изчакаме Лоръл да използва шампоана си, за да се уверим в резултата от моята намеса.

Междувременно другият ми лабораторен експеримент не завърши с реакцията, която очаквах. Госпожа Теруилиджър прие доклада ми, но не и амулета.

— Няма да го използвам — промърмори тя, като вдигна очи от листата, които й подадох.

— Ами… Със сигурност и аз няма да го използвам, госпожо.

Тя остави листата.

— Вярно ли е всичко това? Изпълни ли прецизно всяка стъпка? Със сигурност няма как да разбера, ако, хм, си претупала някои подробности.

— Не съм — поклатих глава. — Следвах внимателно всяка стъпка.

— Добре тогава. В такъв случай сега разполагаш с амулет за огън.

— Но, госпожо… — опитах се да протестирам.

Тя се усмихна.

— Помниш ли какво се казва в указанията? Хвърли го и изречи последното заклинание. Знаеш ли го?

— В огъня, в огъня — изговорих забързано. След като бях преписала магията първо за нейните бележки, а след това я бях изпълнила, нямаше как да не я науча наизуст. Според книгата, която бе английски превод на латински текст — езикът нямаше голямо значение, след като думите бяха достатъчно ясни.

— Добре, значи всичко е наред. Опитай през някой от следващите дни и виж какво ще се получи. Само внимавай да не подпалиш някоя училищна сграда, защото това упражнение не е безопасно.

Повдигнах амулета за връвта.

— Но това не е истинско. Това са глупости. Само купчина боклуци, събрани в една торбичка.

Тя сви рамене.

— Кои сме ние, че да се съмняваме в древната мъдрост и познание?

Зяпнах я, като се опитвах да разбера дали се шегува. Още от първия ден на познанството ни знаех, че е ексцентрична, но тя винаги правеше впечатление на сериозен учен.

— Не може да вярвате в това. Подобни магии… не са истински. — И добавих, без много да му мисля: — Дори и да бяха, госпожо, не е работа на хората да се забъркват с такива тайнствени сили.

За няколко мига госпожа Теруилиджър остана мълчалива.

— Наистина ли вярваш в това?

Докоснах кръстчето на шията ми.

— Така съм възпитана.

— Разбирам. Е, тогава можеш да правиш с амулета каквото пожелаеш. Хвърли го, подари го, експериментирай с него. Всъщност за моята книга най-важен е докладът ти. Благодаря ти, че приключи всичко навреме — както винаги, свърши повече работа, отколкото се изискваше.

Докато излизах, прибрах амулета в чантата си. Не знаех какво да правя с него. Беше безполезен… но все пак ми бе отнел доста време. Бях разочарована, че няма да послужи повече за нейните изследвания. Всичките ми усилия отидоха на вятъра.

Обаче на следващия ден последният от проектите ми имаше напредък. Грег Слейд и някои от приятелите му нахлуха в последната минута преди биенето на звънеца в залата за лабораторното упражнение по химия. Учителката ги изгледа строго, но те въобще не й обърнаха внимание. Слейд се перчеше с татуировката си с орела, като се постара да не остане някой, който да не я забележи. Сребърната окраска отново блестеше ярко. Един от приятелите му, седнал до него, също се фукаше със своята сребърна татуировка, изобразяваща два кръстосани кинжала — просташка на вид почти колкото орела на Слейд. Това бе същият негов приятел, който по-рано тази седмица се тревожеше, че няма да може да се сдобие с татуировка. Очевидно нещата с доставчика се бяха уредили. Интересно. Причината да забавя докладите си до алхимиците беше намерението ми да разбера дали „Невърмор“ ще попълни липсата на това, което им бях откраднала.

— Удивително е — заяви приятелят на Слейд. — Яко усещане.

— Зная. — Слейд го удари приятелски с юмрука си. — Точно навреме за утре.

Трей ги гледаше с мрачно изражение.

— Какво ще става утре? — попитах го шепнешком.

Той продължи да ги съзерцава замислено още за кратко, преди отново да се обърне към мен.

— Ти да не живееш в гората? Утре е първият мач, на който ще сме домакини.

— Разбира се — спомних си. Гимназиалното ми образование нямаше да е пълно, ако не съм запозната с типичната за всеки американски младеж пристрастеност — американския футбол.

— Сякаш за мен има значение — промърмори той.

— Но нали вече ти свалиха превръзките — изтъкнах му.

— Да, но треньорът предпочита да не ме натоварва. Освен това сега съм нещо като бреме за отбора. — Той кимна към Слейд и приятеля му. — Как още нямат неприятности заради тези татуировки? Въобще не си правят труда да ги крият. В това училище вече няма никаква дисциплина. Тук фактически цари пълна анархия.

— Фактически — повторих и се усмихнах.

— Знаеш ли, всъщност брат ти също трябваше да е в отбора. Виждал съм го в час по физическо. Ако пожелае, може да е спортната звезда на гимназията.

— Той не обича да привлича вниманието върху себе си — обясних му. — Но вероятно ще отиде да гледа мача.

— А ти ще отидеш ли?

— Вероятно не.

Трей повдигна вежди.

— Страстна среща с някое гадже?

— Не! Аз просто…. Ами, не си падам по гледането на мачове. И ми се струва, че трябва да остана с Джил.

— Няма ли да дойдеш, за да ме окуражаваш?

— Нямаш нужда от моето окуражаване.

В отговор Трей само ме изгледа разочаровано.

— Може би така е по-добре — изрече примирено, — след като и без това нямаше да можеш да ме видиш в пълния ми блясък на игрището.

— Срамота наистина — съгласих се.

— О, престани най-после с този сарказъм — въздъхна Трей. — Баща ми ще е много разстроен. Семейни очаквания.

Е, това поне бе нещо, което можех да разбера.

— И той ли е футболист?

— Не, не става дума толкова за футбола, колкото за поддържане на върхова физическа форма. Да превъзхождаш останалите. Винаги да си готов за действие. Докато бях най-добрият в отбора, преди да започне тази лудост с татуировките, той се гордееше с мен.

— Добър си и без помощта на татуировките. Той и сега би трябвало да се гордее с теб — уверих го.

— Не познаваш баща ми.

— Не, но мисля, че познавам някой като него. — Усмихнах се. — Знаеш ли, може би в края на краищата трябва да посетя някой футболен мач.

Трей само ми се усмихна вместо отговор, след което часът започна.

Денят премина спокойно, но Джил дотича при мен веднага щом влязох в съблекалнята преди часа по физическо.

— Чух се с Лия! Тя попита дали ще мога да отида довечера. Имала редовните проби с другите си модели, но смятала, че може да организира за мен специална сесия, защото нямам никакъв опит. Разбира се, работата се свежда дотам, че… Разбираш ли, имам нужда от транспорт. Мислиш ли, че… Искам да кажа, ще може ли…

— Естествено — прекъснах я. — Нали затова съм тук.

— Благодаря ти, Сидни! — За мое искрено удивление, тя ме прегърна разгорещено. — Зная, че не си длъжна да ми помагаш след всичко, което направих, но…

— Всичко е наред, всичко е наред — смотолевих, като я потупах несръчно по рамото. Поех си дълбоко дъх. Мисли си, че просто Джил те прегръща. А не, че те прегръща вампир. — Радвам се да помогна.

— На вас май ви харесва да се гушкате, а? — подхвърли подигравателно Лоръл, като се приближи заедно с антуража си. — Винаги съм знаела, че има нещо странно около вашата фамилия.

Двете с Джил се отдръпнахме, а тя се изчерви, с което само си спечели още повече насмешки.

— Господи, как ги мразя — рече, когато онези се отдалечиха. — Наистина искам да им го върна.

— Търпение — промърморих. — Един ден ще си получат заслуженото. — Погледът ми се спря върху шкафчето на Лоръл и си казах, че този „един ден“ може да настъпи по-рано от очакваното.

Джил удивено поклати глава.

— Не разбирам как можеш да си толкова опрощаваща, Сидни. Сякаш нищо не те засяга.

Усмихнах се, като се питах какво би помислила Джил, ако знаеше истината, че въобще не бях „толкова опрощаваща“, колкото изглеждах. И не само що се отнасяше до Лоръл. Разбира се, фасадата ми на мила, опрощаваща персона от типа „когато те ударят по едната буза, подай и другата“ се пропука, когато час по-късно писъкът на Лоръл огласи съблекалнята.

Беше почти като повторение на инцидента с леда. Лоръл изскочи от душа, увита с кърпа. Изтича ужасена до огледалото и вдигна косата си.

— Какво не е наред? — попита я една от приятелките й.

— Не виждаш ли? — изпищя Лоръл. — Станало е нещо ужасно… Не изглежда както трябва. Това е масло… или нещо… не знам какво! — Грабна един сешоар и изсуши част от косата си, докато останалите я наблюдавахме с любопитство. След няколко минути дългите й кичури бяха изсушени, но още не можеше да разбере какво става. Сякаш цялата й коса бе омазана с машинно масло или грес, все едно със седмици не я бе мила. Обикновено бляскавата й и изключително еластична коса, сега бе слепнала на отвратителни, провиснали кичури. Яркочервеният й пламтящ цвят бе добил отвратителен бледожълтеникав оттенък.

— И мирише много странно! — възкликна тя.

— Измий я пак — предложи друга от приятелките й.

Лоръл го направи, но това нямаше да помогне. Дори когато най-сетне се досети, че проблемът е в шампоана й, сместа, която бях забъркала, нямаше да се отстрани толкова лесно от косата й. Водата всъщност само продължаваше да подхранва химическата реакция и Лоръл трябваше много, много да я търка, за да се справи с проблема. Джил ме изгледа удивено.

— Сидни? — прошепна тя, като вложи неизказани един милион въпроси в името ми.

— Търпение — уверих я. — Това е само първото действие на трагедията.

Тази вечер откарах Джил в центъра, до бутика на Лия Дистефано. Еди, разбира се, ни придружаваше. Лия беше само с няколко години по-голяма от мен и почти с трийсет сантиметра по-ниска. Но въпреки дребната си фигура, когато се изправи срещу нас, ни се стори някак си по-внушителна и силна. Бутикът беше пълен с елегантни рокли и други дрехи, макар че самата тя бе облечена съвсем семпло, с разръфани джинси и прекалено голяма за нея блуза, с направо окаян вид. Завъртя табелата на вратата с надписа „Затворено“ към улицата, опря ръце на кръста и се обърна към нас.

— И така, Джилиан Мелроуз — започна. — Разполагаме с по-малко от две седмици, за да те превърнем в модел. — Очите й се приковаха върху мен. — И ти ще трябва да помагаш.

— Аз ли? — възкликнах. — Аз съм само шофьорът й.

— Не и ако искаш сестра ти да блесне в моето шоу. — Отново впери поглед в Джил. Разликата в ръстовете им беше направо комична. — Трябва да ядеш, да пиеш и да дишаш като модел, ако си решена да успееш. И всичко това трябва да правиш… с тези.

С широк замах Лия грабна оставената наблизо кутия за обувки и измъкна чифт великолепни пурпурни обувки с токчета, високи поне дванайсет сантиметра.

— Не е ли достатъчно висока и без тях? — попитах.

Лия изсумтя и размаха обувките към Джил.

— Тези не са за шоуто. Но след като свикне с тях, ще бъде готова за всичко.

Джил ги пое предпазливо, като ги вдигна пред лицето си, за да ги огледа по-добре. Токчетата ми напомниха за сребърните колове, които Еди и Роуз използваха за убиване на стригои. Ако Джил действително искаше да е подготвена за всякаква ситуация, трябваше просто да не се разделя с тези обувки. Смутена от втренчените ни погледи, тя най-после изрита кафявите си обувки с равни подметки и се зае да закопчава многобройните изкусно изработени каишки на пурпурните обувки. След като свърши и с последната, се изправи бавно — и едва не падна. Тутакси скочих, за да я уловя.

Лия кимна одобрително.

— Видя ли? За това ти говорех. За сестрински екип. Ще ти е трудно, но трябва да се погрижиш да не падне и да не си счупи врата преди моето шоу.

Джил ме стрелна с панически поглед, който навярно се бе отразил и върху моето лице. Понечих да предложа Еди да я поддържа, но той дискретно се бе отдръпнал по-настрани в магазина, за да ни наблюдава и като че ли се бе изплъзнал от вниманието на Лия. Очевидно услугите му на охранител си имаха своите граници.

Докато Джил просто се опитваше да не се просне на пода, аз помагах на Лия да освободи пространство в средата на магазина. През следващия час Лия ни демонстрира как се пристъпва правилно по модния подиум, като наблягаше на позата и походката, за да се представи най-ефектно дрехата. Повечето от тези тънки подробности обаче останаха незабелязани от Джил, която все още се мъчеше просто да върви из помещението, без да падне. Грациозността и красотата не бяха толкова важни за нея, докато се опитваше да се задържи на крака.

Въпреки всичко, като погледнах към Еди, забелязах, че той следи стъпките на Джил захласнато, сякаш всяка нейна поредна крачка беше плод на някаква магия. Но щом улови погледа ми, той моментално си възвърна зорката, бдителна физиономия на пазител.

От своя страна се постарах да окуражавам максимално Джил и да я поддържам да не падне и да си строши врата. Някъде по средата на обучението чухме почукване на стъклената врата. Лия понечи да се намръщи, но след миг разпозна лицето, очертаващо се от другата страна на вратата. Тя засия и отиде да отвори.

— Господин Донахю — поздрави тя и пусна Лий вътре. — Дошъл сте да видите как се справя вашето протеже?

Лий се усмихна, а сивите му очи мигом потърсиха Джил. Тя срещна погледа му и му отвърна с широка усмивка. Лий не беше в дома на баща си по време на последното и захранване и въпреки че двамата разговаряха постоянно по телефона и си пишеха имейли, знаех, че жадува да го види. Един мой бегъл поглед към лицето на Еди ми подсказа, че той съвсем не беше толкова очарован от пристигането на Лий.

— Вече зная как се справя — заяви Лий. — Тя е съвършена.

Лия само изсумтя.

— Не бих отишла чак толкова далеч.

— Хей — заговорих аз, когато ме осени едно вдъхновение. — Лий, искаш ли да се заемеш с отговорната задача да следиш Джил да не си строши врата? Аз трябва да свърша нещо. — Никак не бе учудващо, че Лий изгаряше от желание да ме замести, а и знаех, че нямаше защо да се опасявам за безопасността й, след като Еди беше на своя пост.

Оставих ги и се забързах през две преки към „Невърмор“. Макар да бях чула Слейд и приятелите му да потвърждават, че майсторите на татуировки отново предлагат услугите си, исках да се убедя лично в това. Само че не под прикритие. Това, което бях успяла да открадна, вече ми бе осигурило необходимите улики. С изключение на чистата течност успях да идентифицирам всичките други субстанции в шишенцата. Всички бяха метални съединения, точно съвпадащи с използваните от алхимиците съставки, което означаваше, че тези хора или имаха връзка с алхимиците, или са ги откраднали от тях. И в двата случая разследването ми все повече напредваше. Надявах се само да се окаже достатъчно, за да си възвърна доброто име и да държи Зоуи по-далеч оттук, особено след като часовникът безмилостно тиктакаше. Вече бе изтекла почти цяла седмица, откакто баща ми заяви, че тя ще ме замени.

Планът ми предвиждаше да проверя дали в „Невърмор“ ще се съгласят да ми направят татуировка. Исках да узная какви предупреждения (ако въобще имаше такива) отправяха към желаещите и преди всичко колко лесно е човек да се сдобие с нова татуировка. От разговора на Ейдриън не можеше да се извлече много информация, но навярно искането му за татуировка с формата на скелет, яхнал мотоциклет, при това с папагал на рамото, целият в пламъци, не бе допринесло особено за увеличаване на доверието в него. Днес бях въоръжена с пачка банкноти, с които се надявах да постигна повече.

Както се оказа, нямаше нужда да си развързвам кесията. Още щом влязох, типът зад бюрото в приемната — същият, с когото бе разговарял Ейдриън — засия насреща ми.

— Слава богу — рече облекчено. — Моля те, кажи ми, че имаш още. Тези хлапета ме влудяват. Когато се заехме с това… Нямах представа, че работата ще се окаже толкова тежка. Парите са добри, но, господи, това е истинска лудница и е адски трудно да се издържи.

Успях да прикрия смущението си, докато се питах за какво, за бога, ми говореше той. Държеше се така все едно бях в играта, което нямаше смисъл. Но после погледът му се стрелна към бузата ми и внезапно загрях.

Моята татуировка с форма на лилия.

Не я бях скрила, защото учебните часове бяха свършили. И тогава се убедих, с абсолютна сигурност, че който и да организираше доставките тук, също трябва да е алхимик. Мъжът бе предположил, че татуировката ми е знак, че съм съюзник.

— Нямам нищо в себе си — казах му.

Лицето му помръкна.

— Но търсенето…

— Ти провали другата доставка — прекъснах го високомерно. — Допусна да ти я задигнат под носа. Имаш ли представа колко трудности ни създаде, за да уредим всичко?

— Вече го обясних на твоя приятел! — извика мъжът. — Той каза, че разбира. Успокои ме, че ще се погрижи за проблема и ни увери, че няма за какво да се тревожим.

Стомахът ми се сви.

— Да, добре, само че не е имал правото да говори от името на всички нас, а ние не сме сигурни дали искаме да продължаваме бизнеса с вас. Вече се компрометирахте.

— Ние сме много внимателни — възрази той. — Тази кражба не беше по наша вина! Хайде, стига, трябва да ни помогнеш. Той не ти ли каза? За утре имаме огромно търсене, защото хлапетата от частното училище ще имат спортен празник. Ако успеем да им доставим каквото искат, ще удвоим печалбите.

Удостоих го с най-добрата си от най-ледените си усмивки.

— Ще го обсъдим помежду си и ще ти съобщим решението.

С тези думи му обърнах гръб и се отправих към изхода.

— Почакай — извика ми той. Отново го измерих с надменен поглед. — Може ли да накараш онзи тип да престане да ми звъни?

— Кой тип? — попитах, чудейки се дали има предвид някой по-настоятелен възпитаник на „Амбъруд“.

— Онзи със странния глас, който не престава да пита дали наоколо не се навъртат някакви високи, бледи хора, приличащи на вампири. Помислих си, че е някой твой познат.

Високи бледи хора? Никак не ми се хареса как прозвуча това, но лицето ми остана безизразно.

— Съжалявам. Не зная за кого говориш. Трябва да е някаква шега.

Напуснах студиото, като се зарекох по-късно да проверя това по-внимателно. Ако някой разпитваше за хора, приличащи на вампири, това можеше да се превърне в проблем. Но поне този проблем не изискваше незабавни действия. Мислите ми трескаво препускаха, докато обмислях какво друго бе споделил с мен този майстор на татуировките. Явно някой алхимик снабдяваше студиото „Невърмор“. Донякъде не би трябвало да се изненадвам. Как иначе можеха да се снабдяват с вампирска кръв и с всички метални съединения, необходими за татуировките? Очевидно този алхимик престъпник се бе „погрижил“ за проблема, довел до кражбата на техните доставки. Кога баща ми заяви, че ще бъда изтеглена от тази мисия заради доклада на Кийт?

Точно след като проникнах в „Невърмор“.

Знаех кой е алхимикът престъпник.

Знаех също, че имам проблем. Кийт се бе погрижил за мен, беше предприел стъпки, за да ме прогони от Палм Спрингс и да ме замени с някой неопитен новак, който няма да посмее да се бърка в незаконните му сделки с татуировките. Ето защо поначало искаше тук да дойде Зоуи.

Бях изумена. Никога не съм имала добро мнение за Кийт Дарнъл, в никакъв случай. Никога обаче, никога, не съм допускала, че може да падне толкова ниско. Той нямаше морал, но все пак бе възпитан в същите принципи, които имах и аз по отношение на хората и мороите. Да зареже тази вяра и да изложи невинни на ужасните странични ефекти от вампирската кръв заради собствената си материална облага… хм, това бе повече от предателство спрямо алхимиците. Беше предателство спрямо цялата човешка раса.

Ръката ми стискаше мобилния телефон, готова да позвъни на Стантън. Само това се искаше от мен. Едно обаждане с разкритията, до които се бях добрала, и алхимиците щяха да се втурнат към Палм Спрингс и да се разправят с Кийт. Но какво щях да правя, ако не се откриеха неоспорими доказателства за вината му? Не бе изключено и друг алхимик да играе същата игра като мен, подлъгвайки татуировчика да си мисли, че са част от отбора на Кийт. Обаче Кийт бе този, когото исках да заловя. Исках да съм сигурна, че няма да се изплъзне от наказанието.

Взех решение и вместо на алхимиците, позвъних на Ейдриън.

Когато се върнах в бутика на Лия, се оказа, че обучението на Джил вече приключваше. Лия даваше на Джил последни наставления, докато Еди и Лий се мотаеха наоколо. Еди ме погледна само веднъж и веднага се досети, че нещо не е наред.

— Какво се е случило?

— Нищо — отвърнах невъзмутимо. — Появи се просто един проблем, с който скоро ще се справя. Лий, имаш ли нещо против да закараш Еди и Джил до училището? Имам две-три задачи, за които трябва да се погрижа.

Еди се намръщи.

— Добре ли си? Имаш ли нужда някой да те пази?

— Имам си пазач. Или поне нещо от този сорт — поправих се, имайки предвид, че ще се срещна с Ейдриън. — Както и да е, не съм в беда. Твоята работа е да не откъсваш поглед от Джил. Нали не си забравил задължението си? Благодаря ти, Лий. — Една мисъл внезапно ме осени. — Почакай… Мисля, че сега е един от дните, когато имаш вечерни учебни часове. А ние те задържаме тук… Или… Всъщност в кои дни имаш такива часове?

Не се бях замисляла за това, само ми бе направило впечатление, че някои дни Лий си беше тук, а други в Лос Анджелис. Но като се върнах назад, установих, че няма строго определен график. Видях, че лицето на Еди се осени от същото прозрение.

— Вярно е — рече и изгледа подозрително Лий. — Каква е учебната ти програма?

Лий отвори уста, за да ни обясни, и усетих, че ще ни сервира някаква предварително обмислена версия. Той обаче не посмя да заговори и вместо това изгледа Джил тревожно, която още разговаряше с Лия. Лицето му помръкна.

— Моля ви, не й казвайте — прошепна той.

— Какво да не й казваме? — настоях, като се постарах да прозвуча колкото се може по-тихо.

— Не посещавам колежа. Имам предвид, че… Преди го посещавах. Но не и този семестър. Исках да прекъсна за известно време… Но не желаех да разочаровам баща си. Така че му казах, че ще посещавам занятията частично, заради което толкова често се връщам тук.

— А тогава какво правиш в Ел Ей през цялото това време? — попита Еди.

— Още имам приятели там, пък и нали трябва да поддържам прикритието си — Лий въздъхна. — Зная, че е глупаво. Моля ви, нека аз лично да й го кажа. Толкова силно исках да я впечатля и да се докажа пред нея. Тя е чудесна. Просто ме завари в лош период.

Еди и аз се спогледахме.

— Ще си мълча — обещах му. — Но ти наистина трябва да й кажеш. Имам предвид, че според мен нищо лошо не си сторил… но не бива да позволяваш да има лъжи помежду ви.

Лий изглеждаше много нещастен.

— Зная. Благодаря ви.

Когато той излезе навън, Еди поклати глава.

— Не ми харесва, че лъже. Никак не ми харесва.

— Старанието на Лий да запази достойнството си е най-малко странното нещо, което става тук — отбелязах аз.

В този миг видях, че Джил може да стигне от единия до другия край на магазина, без да падне. Походката й не можеше да се нарече елегантна, но поне беше някакво начало. Още много път я очакваше, докато започнеше да изглежда като дефилиращите модели, които бях виждала по телевизията, но имайки предвид, че отначало не можеше да се задържи права с тези обувки, реших, че вече има значителен напредък. Тя понечи да свали обувките, но Лия я спря.

— Не. Вече ти казах. Трябва да ги носиш през цялото време. Да се упражняваш, да се упражняваш, да се упражняваш. — Обърна се към мен. — А ти…

— Зная. Да се грижа да не си строши врата — издекламирах. — Но тя няма да може да носи тези обувки през цялото време. В нашето училище има изисквания за дрескода.

— А ако са в друг цвят? — попита Лия.

— Не мисля, че проблемът е само в цвета — заговори Джил с извинителен тон. — А най-вече високите токчета. Но обещавам да ги нося преди и след часовете и да се упражнявам в стаята.

Това явно бе достатъчно за Лия и след още няколко напътствия ни пусна да си вървим. Обещахме да се упражняваме и да се върнем след два дни. Казах на Джил, че по-късно ще се видим с нея, но не бях сигурна дали ме чу. Беше толкова развълнувана от перспективата, че Лий ще я откара с колата си до общежитието, че всичко останало минаваше покрай ушите й.

Подкарах към къщата на Кларънс. На вратата ме посрещна Ейдриън.

— Брей — провикнах се, впечатлена от експедитивността му. — Не очаквах да се приготвиш толкова бързо.

— Не съм — рече той. — Трябва веднага да ти покажа нещо.

Намръщих се.

— Добре. — Ейдриън ме поведе в къщата, по-навътре, отколкото обичайно бях влизала, което ме изнерви. — Сигурен ли си, че не може да почака? Това, с което трябва да се заемем, е много по-спешно…

— Така е. Как ти се видя Кларънс при последната ви среща?

— Странен.

— Но със здрав вид?

Замислих се.

— Ами, беше уморен. Но като цяло изглеждаше наред.

— Да, хм, само че сега не е „наред“. Сега не е само уморен. Той е слаб, замаян, прикован към леглото. — Стигнахме до една затворена дървена врата, пред която Ейдриън спря.

— Знаеш ли каква е причината? — попитах го, обзета от паника. Бях се тревожила от евентуалните усложнения при болен морой, но не очаквах това да се случи толкова скоро.

— Хрумна ми доста добра идея — заяви Ейдриън с изненадващо ожесточен тон. — Твоето приятелче Кийт.

— Престани да говориш така. Той не ми е приятелче! — извиках. — Той съсипва живота ми!

Ейдриън отвори вратата и пред мен се разкри широко легло с инкрустации и балдахин. Никак не се чувствах удобно да прекрачвам прага на спалнята на морой, но властният поглед на Ейдриън беше твърде въздействащ. Последвах го и ахнах, когато видях Кларънс да лежи в леглото.

— Не само твоя живот съсипва — заяви Ейдриън и посочи към стареца.

Очите на Кларънс потрепнаха от нашите гласове, но веднага пак се затвориха, сякаш се унесе в сън. Но не очите му привлякоха вниманието ми, а болезнено бледото му лице — както и кървавата рана на шията му. Беше дребна, направена само с един срез, с предмет, остър като хирургически инструмент. Ейдриън ме изгледа очаквателно.

— Е, Сейдж? Имаш ли някаква представа защо му е потрябвала на Кийт кръвта на Кларънс?

Преглътнах, почти неспособна да повярвам на очите си. Това бе последното късче от пъзела. Знаех, че Кийт снабдява майсторите на татуировките, а сега знаех и откъде си набавя „суровините“.

— Да — изрекох накрая с отпаднал глас. — Имам много ясна представа.