Кръвни връзки

Глава 8

— Ще ядеш ли това? — попита Еди.

Еди може и да не знаеше за всички проблеми на Джил през първия й учебен ден, но това, че не я бе виждал, го бе изнервило. И така, когато на втория ден от пребиваването ни в училището двете с нея слязохме по стълбите, го заварихме да ни чака във фоайето на общежитието, готов да ни придружи до столовата за закуска.

Побутнах чинията си с наполовина изяден геврек през масата към него. Той вече бе омел своя геврек, както и палачинките и бекона, но с радост прие и половината от моя. Може и да беше противоестествено създание, хибрид между човек и морой, но доколкото можех да съдя, апетитът му не се различаваше от този на обикновен тийнейджър от човешката раса.

— Как се чувстваш? — попита той Джил, след като преглътна голяма хапка от геврека. Тъй като Еди бе разбрал, че тя не е била в часовете предишния ден, ние просто му казахме, че и прилошало от нерви. Твърденията на учителката за махмурлука й все още ме ядосваха, но Джил настоя да не им обръщам внимание.

— Отлично — отвърна тя. — Много по-добре.

Нищо не казах, но тайно се съмнявах. Джил наистина изглеждаше по-добре тази сутрин, но не бе спала спокойно.

Всъщност се бе събудила посред нощ с викове.

Аз скочих от леглото, очаквайки да видя поне стотина стригои или морои убийци да нахлуват през прозореца. Но когато погледнах към Джил, тя само се мяташе и крещеше в съня си. Побързах да отида при нея и накрая успях да я събудя, макар и трудно. Тя седна в леглото, задъхана и обляна в пот, притиснала ръце към гърдите си. След като се успокои, ме увери, че е било само кошмар, но нещо в очите й… Беше като отглас на нещо реално. Знаех го, защото ми напомни за многото пъти, когато се бях събуждала с мисълта, че алхимиците идват, за да ме отведат в поправителен център.

Тя ме увери, че е добре, а на сутринта единственото признание за кошмара й бе настояването й да не го споменаваме пред Еди.

— Това само ще го разтревожи — убеждаваше ме Джил, — освен това не е кой знае какво.

Отстъпих, но когато се опитах да я разпитам по-подробно, тя отклони въпросите ми и не пожела да говори.

А сега, на закуска, в нея се усещаше определена изнервеност, но доколкото я познавах, би могло да се дължи и на първия учебен ден сред хора.

— Все още не мога да свикна с това колко съм различна от всички наоколо — рече тя тихо. — Искам да кажа, че най-малкото съм по-висока от почти всяко момиче тук! — Вярно беше. Често се случваше жените от расата на мороите да достигат до метър и осемдесет. Джил не беше пораснала чак толкова, ала издължената й слаба фигура създаваше илюзията, че е по-висока. — И наистина съм кокалеста.

— Не си — уверих я.

— Прекалено съм кльощава в сравнение с тях — възрази Джил.

— Всички си имаме някакви недостатъци — присъедини се и Еди. — Например онова момиче там има един тон лунички. А онзи тип си е обръснал главата. Явно тук няма нито един… нормален.

Джил не изглеждаше много убедена, но при все това, когато звънецът би, се запъти прилежно към първия си час. Обеща на двама ни с Еди да се срещнем около обяд в часа по физическо.

Влязох с няколко минути по-рано в стаята за часа по история. Госпожа Теруилиджър седеше зад бюрото си и прелистваше някакви документи, когато колебливо се приближих.

— Госпожо?

Тя вдигна глава и побутна очилата си на носа.

— Хм? О, помня ви. Госпожица Мелбърн.

— Мелроуз — поправих я.

— Сигурна ли сте? Бих могла да се закълна, че сте кръстена на някакво място в Австралия.

— Е, малкото ми име е Сидни — осведомих я, без да съм сигурна, че е добре да я насърчавам за тези австралийски асоциации.

— А, значи не съм луда. Поне не още. Какво мога да направя за вас, госпожице Мелроуз?

— Исках да ви попитам… Ами, виждате ли, имам свободен час в програмата си, защото покрих изискванията за чужди езици. Чудех се дали ще се нуждаете от допълнителен помощник… например като Трей. — Гореспоменатият Трей вече бе там, седеше зад определеното му бюро и подреждаше някакви документи. При споменаването на името му той вдигна глава и ме стрелна предпазливо с поглед. — Това е последният ми час, госпожо. Така че ако има някаква допълнителна работа за вършене…

Преди да ми отговори, тя ме изгледа изпитателно за няколко секунди. Днес се бях постарала да прикрия татуировката си, но имах чувството, че тя се взира право в нея.

— Нямам нужда от друг помощник — заяви безцеремонно, а Трей се подсмихна самодоволно. — Господин Хуарес, въпреки ограничените си възможности, все пак е способен да подреди документацията ми. — Самодоволната му усмивка се стопи при този доста съмнителен комплимент.

Кимнах и понечих да си тръгна разочарована.

— Добре, разбирам.

— Не, не. Не мисля, че разбирате. Виждате ли, аз пиша книга. — Тя замълча и аз се досетих, че очаква да види впечатлената ми физиономия. — За религиозните ереси и магиите при древните гърци и римляни. По-рано съм чела лекции в колежа „Карлтън“. Много увлекателна тема.

Трей сподави кашлицата си.

— И така, бих могла да се възползвам от услугите на асистент, който да ми помага за проучванията, като търси определена информация, изпълнява мои поръчки и неща от този сорт. Това интересува ли ви?

Зяпнах.

— Да, госпожо. Интересува ме.

— Ако искате да получите кредитни точки за независимо изследване, трябва успоредно да работите по друг проект… да правите проучвания и да имате собствени публикации. Разбира се, не колкото е обемът на книгата ми. Има ли нещо от тази епоха, което ви интересува?

— Ъ, да. — Направо не можех да повярвам. — Класическо изкуство и архитектура. Бих се радвала да ги изуча по-задълбочено.

Този път преподавателката изглеждаше впечатлена.

— Наистина ли? Изглежда сме идеалната двойка. Е, почти. Жалко, че не знаете латински.

— Ами… — Извърнах очи. — Аз, хм, всъщност… мога да чета на латински. — Дръзнах да я погледна. Тя изглеждаше не толкова впечатлена, колкото слисана.

— Добре тогава. Какво ще кажете за това? — Поклати унило глава. — Не смея да ви питам за древногръцкия. — Звънецът удари. — Сега вървете и си седнете на мястото, а след часовете елате при мен. През последния час се занимавам с планиране и попълване на нужната документация.

Върнах се на чина си и получих от Еди първото окуражително потупване.

— Добре свършена работа. Вече направо няма нужда да посещаваш часовете. Разбира се, ако тя разбере, че си добра по латински, може да се окаже по-лошо от един обикновен час.

— Харесвам латинския — заявих напълно сериозно. — Забавен е.

Еди поклати глава и добави много тихо:

— Не мога да повярвам, че смяташ нас за странни създания.

Коментарите, които Трей изрече по мой адрес през следващия час, не бяха толкова ласкателни.

— Брей, ти наистина завъртя Теруилиджър на малкото си пръстче. — После посочи с кимване към учителката ни по химия. — Няма ли да й признаеш, че през свободното си време разбиваш атоми? Или че имаш ядрен реактор в стаята си?

— Няма нищо лошо в това да… — Млъкнах насред фразата, неуверена какво да кажа. Едва не изрекох „да си умен“. Щеше да прозвучи прекалено егоцентрично. — Няма нищо лошо в това да имаш повече знания — изрекох накрая.

— Разбира се — съгласи се той. — Ако знанията са нормално придобити.

Припомних си вчерашния ни налудничав разговор с Кристин и Джулия. Понеже трябваше да заведа Джил при Ейдриън, пропуснах срещата, на която щяхме да учим заедно и не можах да задам въпросите си за татуировките. Все пак поне знаех на какво се дължи неприязънта на Трей, макар да ми се струваше абсурдно. Никой друг в училище не бе споменал, че татуировката ми е специална, но… Неколцина ученици бяха дошли да ме питат къде съм си я направила. Останаха разочаровани, когато им казах Южна Дакота.

— Виж, не зная откъде се е разпространил този слух, че татуировката ми ме прави по-умна, но ако и ти го мислиш, ами… Грешиш. Това е просто татуировка.

— Да, но е златна. — Не се предаваше той.

— И какво? Това е просто специално мастило. Не проумявам защо си мислите, че има някакви вълшебни свойства. Кой вярва в подобни неща?

Той изсумтя раздразнено.

— Половината училище вярва. Тогава как така си толкова умна?

Толкова ли бях изключителна, когато ставаше дума за научни познания, че хората да прибягват до свръхестествени обяснения? Затова му сервирах обичайния си отговор.

— Обучавала съм се вкъщи.

— О! — рече Трей замислено. — Това обяснява доста неща.

Въздъхнах.

— Обаче се обзалагам, че домашната ти подготовка не е включвала физическо възпитание — додаде той. — Как смяташ да покриеш норматива по спортните дисциплини?

— Не зная. Не съм мислила за това — отвърнах, донякъде притеснено. Бих могла да се справя с предметите, които се изучаваха в „Амбъруд“ и на сън. Но със спорта? Не беше много ясно.

— Е, не е зле да решиш по-бързо, защото нямаш време. Не се тревожи толкова — смили се над мен Трей. — Може би вместо физкултурата ще ти позволят да организираш някой клуб по латински.

— Какво искаш да кажеш? — напуших се, възмутена от тона му. — Достатъчно съм спортувала.

Той сви рамене.

— Щом казваш. Не ми се струваш много спортна натура. Изглеждаш твърде… прилежна.

Не бях съвсем сигурна дали беше комплимент или обида.

— А ти какво спортуваш?

Той вирна решително брадичка, явно много доволен от себе си.

— Футбол. Спорт за истински мъже.

Едно момче, седящо наблизо, го чу и се обърна, за да го изгледа.

— Много е лошо, Хуарес, че не успя да станеш куотърбек. Малко ти оставаше да се класираш миналата година. Изглежда ще завършиш, без да си реализирал някоя от мечтите си.

Мислех си, че Трей не ме харесва, но когато насочи вниманието си към другото момче, все едно че температурата спадна с десет градуса. В този момент осъзнах, че на Трей просто му харесваше да ме дразни. Но този другия? Него открито го презираше.

— Не помня, Слейд, въобще да си участвал в състезанията — отвърна му Трей със суров поглед. — Какво ти дава основания да мислиш, че ще спечелиш тази година?

Слейд — не ми стана ясно дали е малкото или фамилното му име — размени многозначителни погледи с двамата свои приятели.

— Просто имам предчувствие.

Те се отдалечиха, а Трей се намръщи.

— Велико — промърмори той. — Слейд най-после се е сдобил с пари за една. Искаш ли да научиш нещо за татуировките? Иди и говори с него.

Запознанството ми със Слейд, макар и само за трийсет секунди ми подсказваше, че той не беше от тези, с които ще поискам да говоря, но Трей не ми даде повече обяснения. Скоро след това започна часът, но колкото и да се опитвах да се съсредоточа върху урока, можех да мисля единствено за очевидната пристрастеност на всички ученици в „Амбъруд“ към татуировките. Какво означаваше това?

Когато започна часът по физическо, ми олекна, като видях Джил в съблекалнята. Момичето морой ми се усмихна уморено, докато излизахме навън.

— Как мина денят ти? — попитах я.

— Добре — отвърна Джил. — Не страхотно. Но не и ужасно. Всъщност не съм се запознала с много хора. — Не го каза, но от тона й все едно се подразбираше: „Видя ли? Казах ти, че ще бия на очи.“

Но когато часът започна, осъзнах, че проблемът бе в това, че Джил биеше на очи. Тя избягваше зрителен контакт, оставяйки се нервите да я завладеят и не правеше усилие да разговаря със съучениците си. Никой не я отбягваше открито, но с цялостното си излъчване тя не поощряваше някой да я заговори. Аз определено не бях най-общителната личност на света, ала въпреки това се усмихвах и се опитвах да говоря със съучениците си, докато играехме волейбол. Много скоро забелязах друг проблем. Класът бе разделен на четири отбора, които едновременно играеха два мача. Джил участваше в другия мач, но от време на време я зървах. След десет минути вече изглеждаше нещастна и уморена, без да се е включила особено активно в играта. Реакциите й също бяха забавени. Много топки прелетяха покрай нея, а останалите отби доста несръчно. Някои от съотборниците й си разменяха отчаяни погледи зад гърба й.

Разтревожена за нея, насочих вниманието си към играта на моя отбор, точно когато противниковият отбор заби топката в зоната близо до мен. Не притежавах светкавичните реакции на дампирите, но в онази частица от секундата мозъкът ми съобрази, че мога да блокирам топката с бързо и силно движение. Това беше против вродените ми инстинкти, онези, които ми диктуваха: „Не прави нищо, което ще те нарани или измърси“. Винаги внимателно преценявах действията си, никога не постъпвах импулсивно. Но не и този път. Щях да спра тази топка. Хвърлих се към нея и я отбих към друг от съотборниците ми, който успя да я избие над мрежата и така ликвидирахме опасността. Но заради този скок паднах на колене. Получи се доста тромаво изпълнение и си ударих зъбите, но не позволих на противниците ни да отбележат точка. Съотборниците ми ме поздравиха с радостни възгласи и за моя изненада аз се засмях. Винаги съм била обучавана, че всичко, което върша, трябва да е подчинено на една по-велика, практична цел. Всички спортове бяха в разрез с начина на живот на алхимиците, защото бяха само за забавление. Но може би от време на време не беше лошо да се забавляваш.

— Много добре, Мелроуз — похвали ме госпожица Карсън, която приближи. — Ако искаш да отложиш избора си на спорт до зимата и да останеш във волейболния отбор, ела по-късно да поговориш с мен.

— Страхотно се справи — рече Мика и ми подаде ръка. Поклатих глава и се изправих сама. За мой ужас видях, че си бях ожулила краката, но усмивката не слизаше от лицето ми. Ако преди две седмици някой ми беше казал, че ще се чувствам толкова щастлива, задето съм се изтъркаляла в прахта, нямаше да му повярвам. — Тя обикновено е доста пестелива на похвали.

Вярно беше. Госпожица Карсън на няколко пъти скастри Джил, а сега спря нашия мач, за да порицае слабата форма на един от съотборниците ни. Възползвах се от прекъсването, за да наблюдавам Джил, чийто мач още продължаваше. Мика проследи погледа ми.

— Май не е семейна черта, нали? — попита той съчувствено.

— Не — промърморих и усмивката ми помръкна. Почувствах се виновна, че толкова много се вълнувах от собствения си триумф, докато тя едва се справяше. Не беше честно.

Джил все още изглеждаше изтощена, а косата й бе слепнала от пот. Върху бузите й бяха избили розови петна, които й придаваха вид сякаш има температура и явно й струваше огромни усилия да се държи на крака. Беше странно, че Джил изпитва такава трудност. Бях чула кратък разговор, в който двамата с Еди обсъждаха бойни и отбранителни хватки. Тогава останах с впечатлението, че Джил е в доста добра физическа форма. С Еди дори се уговаряха да тренират по-късно вечерта и…

— Слънцето — изпъшках.

— А? — попита Мика.

Бях споменала притесненията си за слънцето пред Стантън, но тя ги бе пренебрегнала. Само ни бе посъветвала Джил да внимава и да стои през повечето време вътре, което Джил спазваше. Разбира се, с изключение когато училищната програма я принуждаваше да бъде на открито. Беше жестоко да я задължават да играе физическо под палещото слънце на Палм Спрингс Цяло чудо бе, че още не е припаднала.

Въздъхнах и мислено си отбелязах по-късно да се обадя на алхимиците.

— Трябва да я снабдим с бележка от лекар.

— За какво говориш? — учуди се Мика. Играта бе възобновена и той бе заел позиция до мен.

— О, за Джил. Тя е… Тя е чувствителна към слънцето. Някаква алергия.

Сякаш по поръчка точно тогава чух госпожица Карсън да възкликва от другия край на игрището:

— Мелроуз Джуниър! Сляпа ли си? Не видя ли, че това подаване беше право към теб?

Джил се олюля, но прие смирено критиката.

Мика ги наблюдаваше намръщено и веднага щом госпожица Карсън се заяде с някой друг, напусна отбора ни и се затича, за да се включи в отбора на Джил. Аз побързах да покрия не само моята, но и неговата позиция. Мика изтича до едно момче, близо до Джил, прошепна му нещо и посочи към мен. Миг по-късно момчето се присъедини към моя отбор, а Мика зае позиция до Джил.

С напредването на часа разбрах какво става. Мика беше добър волейболист, много добър. Толкова добър, че можеше да отбранява и своята позиция, и позицията на Джил. Тъй като не виждаше някакви явни грешки, госпожица Карсън пренасочи вниманието си другаде, а съотборниците на Джил вече не бяха толкова враждебни към нея. Когато играта свърши, Мика хвана Джил за ръката и бързо я поведе към едно сенчесто място. От начина, по който тя се олюляваше, беше ясно, че само благодарение на него се държи на крака.

Тъкмо се канех да се присъединя към тях, когато чух силни гласове до мен.

— Тази вечер ще ми я направят. Онзи тип, с когото говорих, ми се закле, че ще е много яка. — Говореше Слейд, който по-рано се бе сдърпал с Трей. Преди малко, заслепена от слънцето и увлечена в играта, не бях забелязала, че именно с него се бе разменил Мика. — И дано да е така — продължи Слейд, — след като ми взима толкова скъпо.

Двама от приятелите на Слейд се присъединиха към него и всички се запътиха към съблекалните.

— Кога ще са квалификациите, Слейд? — попита един от приятелите му. След часа по химия научих, че малкото му име е Грег, но изглежда всички се обръщаха към него на фамилно име, дори и учителите.

— В петък — отвърна Слейд. — Ще съм убиец. Направо ще ги попилея. Ще изтръгна сърцето на Хуарес и ще го накарам да го изяде.

Очарователно, помислих си, докато ги наблюдавах как се отдалечават. Преценката ми за Слейд се оправда. Обърнах се към Джил и Мика и видях, че й бе донесъл бутилка с вода. В момента изглеждаха добре, затова спрях госпожица Карсън, която минаваше покрай мен.

— На сестра ми й става лошо на слънце — казах. — Наистина й е много трудно.

— Много от децата отначало имат проблеми с горещината — заяви госпожица Карсън компетентно. — Просто трябва да заякнат. Ти се справи много добре.

— Да, но двете сме много различни — отвърнах сухо. Само ако знаеше. — Не мисля, че тя ще „заякне“.

— Нищо не мога да направя — отряза ме госпожица Карсън. — Имаш ли представа колко още деца изведнъж ще се почувстват изтощени на слънце, ако я освободя? Ще й се наложи да свикне, освен ако не бъде освободена от лекар.

Благодарих й и отидох при Джил и Мика.

— Измий се и аз ще те придружа до следващия ти час — чух Мика да казва, докато се приближавах. — Не можем да позволим да припаднеш в коридора. — Той млъкна и се замисли. — Разбира се, за мен ще е огромно удоволствие да те подхвана, ако припаднеш.

Джил беше много омаломощена, но все пак събра сили, за да му благодари, преди да му обещае, че съвсем скоро пак ще се видят, след което тръгна с мен към съблекалнята на момичетата. Джил ми изглеждаше прекалено потисната, затова реших нищо да не й казвам, но загрижеността ми нарасна, когато наближи последния час за деня. Мика придружи Джил, както бе обещал, а по-късно, с настъпването на вечерта, й предложи да бъде неин треньор по волейбол, ако тя пожелае.

Докато стояхме пред един от кабинетите, край нас премина момиче с дълга червена коса и надменно държане, следвана от цял антураж от други момичета. Непознатата се спря, като видя Мика. Удостои го с ослепителна усмивка, придружена от премятане на червената грива през рамо.

— Здрасти, Мика.

Мика беше прекалено погълнат от Джил, така че едва погледна другото момиче.

— О, здрасти, Лоръл. — Отмина нататък, но Лоръл го изпрати с прикован в гърба му поглед и мрачно изражение. Изгледа заплашително Джил, преди да отметне дългата си коса през рамото си и да забърза напред.

Охо, помислих си, докато я наблюдавах как крачеше наперено по коридора. Дали по-късно няма да съжаляваме за това? Това бе един от онези моменти, когато уроци по социални умения щяха да са от особена полза.

След това отидох в кабинета на госпожа Теруилиджър. Повечето от тази първа наша среща бе посветена на целите, които трябваше да постигнем през семестъра и на определянето на конкретните задачи, които трябваше да свърша за нея. Налагаше се да прочета и преведа доста материали, което чудесно ме устройваше. Оказа се също, че около половината от помощта ми за нея ще се свежда до това да организирам дейността й — още една област, в която притежавах отлични умения. Времето изтече неусетно и веднага щом се освободих, побързах да намеря Еди. Заедно с група момчета той чакаше на спирката на автобуса, за да се върне в своето общежитие.

Като ме видя, реакцията му беше както обикновено:

— Джил добре ли е?

— Чудесно… Или в общи линии. Може ли да поговорим някъде насаме?

Лицето на Еди помръкна. Несъмнено си помисли, че цял легион стригои са потеглили по следите на Джил. Върнахме се в една от сградите с учебни кабинети и намерихме няколко стола в един усамотен ъгъл, където климатичната инсталация работеше с пълна сила. Осведомих го накратко за Джил и за проблемите й в часа по физическо.

— Не очаквах да се окаже толкова зле — заяви Еди мрачно, сякаш прочел мислите ми. — Слава богу, че Мика е бил с вас. Ти можеш ли да помогнеш с нещо?

— Да, бихме могли да се сдобием с извинителна бележка от нашите „родители“ или от някой лекар. — Колкото и да ми бе неприятно, добавих: — Кийт може би ще го уреди по-бързо.

— Добре — кимна Еди енергично. — Не можем да я оставим да страда. Ако ще помогне, съм готов лично да разговарям с учителката.

Успях да сподавя усмивката си.

— Ами, да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Но има и друго… Нищо опасно — бързо добавих, като видях как отново стегна лицето си във войнствено изражение. — Просто е нещо… — Опитах се да не изричам на глас думите, които изскачаха в съзнанието ми. Ужасяващо. Грешно. — Притеснително. Струва ми се… Мисля, че Мика харесва Джил.

Лицето на Еди застина.

— Разбира се, че я харесва. Тя е мила. И той е мил. Той харесва всички.

— Нямах това предвид и ти го знаеш. Той си пада по нея. Не само като приятел. Какво ще направим по въпроса?

За няколко мига Еди се загледа втренчено към фоайето, преди отново да се обърне към мен.

— Защо трябва да правим нещо?

— Как можеш да ме питаш? — възкликнах, шокирана от отговора му. — Знаеш защо. Хора и вампири не могат да бъдат заедно! Това е отвратително и грешно. — Думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра. — Дори дампир като теб би трябвало да го знае.

Той се усмихна тъжно.

— Дори дампир като мен?

Предполагах, че думите ми са прозвучали малко обидно, но нищо не можех да направя. Алхимиците — включително и аз — не вярвахме, че дампирите и мороите се притесняват за същите проблеми като нас. Те може и да признаваха подобни забрани, но практиката доказваше, че само ние, хората, се отнасяме сериозно към тях. Затова работата на алхимиците беше толкова важна. Ако ние не се грижим за тези проблеми, кой друг би го направил?

— Говоря съвсем сериозно — уверих го. — Това е нещо, за което всички сме съгласни.

Усмивката му се стопи.

— Да, така е.

Дори Роуз и Дмитрий бяха останали шокирани при срещата им със Съхранителите — морои отшелници, които свободно се смесваха с дампири и хора. Това беше табу, което и тримата споделяхме и ни струваше големи усилия да се отнасяме толерантно към обичая им, докато бяхме сред тях. Те живееха в Апалачите, скрити от света и ни осигуриха отлично убежище, когато Роуз беше преследвана. Да пренебрегнем дивашките им обичаи за нас бе приемлива цена в замяна на сигурността, която ни предложиха.

— Можеш ли да поговориш с Мика? — попитах. — Не мисля, че Джил храни някакви силни чувства към него. Тя има твърде много други неща, за които да се притеснява. Вероятно тя и сама го знае… Но все пак ще е по-добре, ако ти го обезкуражиш. Трябва да спрем това преди тя да хлътне по него.

— Какво очакваш да му кажа? — зачуди се Еди. Звучеше объркан, което ми се стори странно, имайки предвид готовността му да се конфронтира с госпожица Карсън заради Джил.

— Не зная. Направи се на големия батко. Дръж се закрилнически. Кажи му, че тя е твърде малка.

Очаквах Еди да се съгласи, но той за пореден път извърна очи.

— Не съм сигурен, че трябва да казвам каквото и да било.

— Какво? Да не си откачил? Да не би да мислиш, че е в реда на нещата да…

— Не, не — въздъхна той. — Не че одобрявам евентуална връзка помежду им, но погледни го от другата страна. Джил е затворена в училище, пълно с хора. Не е честно да й се забранява да общува с момчета.

Уж беше непреклонен в старанието си всичко с Джил да е наред, но да няма нищо против тя да излиза с Мика? Тук ставаше нещо странно, нещо свързано с Мика, макар че не можех да си обясня какво. Е, нямаше да оставя тази работа така. Беше твърде важна. Ще поговоря с Джил и ще се постарая тя ясно да разбере кое е правилно и кое не. Ако се наложи, ще поговоря и с Мика, въпреки че продължавах да смятам, че е по-добре Еди да проведе този разговор.

И докато си мислех за извинителната бележка, която трябваше да взема от лекаря, осъзнах, че има една много по-благонадеждна личност, към която бих могла да се обърна. Която имаше много по-голямо влияние върху Джил.

Ейдриън.

Предстоеше ми още една визита.