Кръвта на боговете

19

Река Лавиний се виеше през северния район. При Мутина беше образувала десетина островчета с различна големина, от отделни стърчащи скали с едно-единствено дръвче върху тях до гъсти горички, заобиколени от водата и откъснати от оста­налия свяг.

Октавиан погледна през реката към мястото, където го очакваше Марк Антоний. И двамата не се доверяваха напъл­но един на друг, поради което островът беше идеално място за среща. На отсрещния бряг два галски легиона стояха тър­пеливо, строени в карета, но неспособни да се намесят, ако Октавиан замисли някакъв коварен ход. Същото се отнасяше и за Седми Победоносен и Девети Македонски - ге нямаше да могат да му помогнат, ако Марк Антоний беше решил да го убие.

Самото стигане до този момент представляваше сложен танц, по време на който двете страни размениха безброй пис­ма и обещания. И двамата гарантираха неприкосновеност на другия, но реалността винаги включваше един последен риск. Октавиан погледна към Агрипа и Меценат. Двамата вече бяха стъпвали на острова, за да го претърсят за скрити войници или евентуални капани. „Невъзможно е да се предвиди всичко“, по­мисли си Октавиан. Пое дълбоко дъх и погледна със съмнение люлеещата се лодка.

- Ако сме пропуснали нещо и ако нещата не се развият до­бре, бих искал да умра с увереността, че Марк Антоний ще ме последва на оня свят - рече той. - Това са нарежданията ми. Ако бъда убит, той не бива да напусне острова жив.

Прецени разстоянието и видя, че Марк Антоний е избрал място, до което не може да достигне хвърлено копие.

- Докарайте скорпионите и ги насочете към реката - каза Октавиан.

Предишния ден легионите му бяха успели да сглобят теж­ките оръжия и той изпитваше известно облекчение, когато те бяха изтеглени от воловете и обърнати към острова. Забеляза, че на отсрещния бряг правят същото, и се запита какво ли ще е да стои на онова малко парче земя и да чуе избръмчаването на тетивите, запращащи железните си стрели над водата.

- Готови ли сте? - попита той приятелите си.

Вместо отговор Агрипа се качи в лодката и провери въжета­та. Меценат сви рамене, без да сваля поглед от очакващите ги фигури.

- Направи всичко, което можеше. Ако има някакъв заговор, той няма да доживее да види края му, това ти го гарантирам.

- Освен ако изобщо не е там - обади се Агрипа, докато сяда­ше. - Онзи високият с бронята може да е просто някой офицер, изпратен да ни подлъже да отидем на място, където да може да ни атакува с катапултите и лъковете си.

- Винаги си бил оптимист, Агрипа - отвърна Меценат.

Въпреки това благородникът се качи в лодката, но предпоче­те да остане прав и хвана веслото на кърмата. Четиримата греб­ци вече бяха заели местата си - опитни с мечовете ветерани, които бяха оставили оръжията в краката си, за да ги сграбчат при нужда. Като един всички погледнаха към Октавиан.

- Да тръгваме - каза той. - Да видим какво иска.

Октавиан се качи и седна на дървената преграда, без да от­късва очи от целта им.

- Отплавайте, гребете или каквато там е заповедта - каза той.

Агрипа го погледна обидено, но ветераните оттласнаха лод­ката от брега и я вкараха в течението. Четирите гребла се пото­пиха във водата и лодката набра скорост в посока към острова.

Октавиан с изненада откри, че пътуването му харесва. Агрипа видя изражението му и се усмихна.

- В малките лодки има някаква магия - рече той. - Но все пак галерите са по-добри.

При напомнянето за огромния флот, който беше изчезнал от Брундизиум, усмивката на Октавиан помръкна. Колегата му Педий беше успял да прокара решение за отнемане на команд­ването на Секст Помпей, но това не беше върнало корабите.

- След като приключа тук, ще ми трябва мой собствен флот - каза Октавиан.

- В момента си в собствения си флот - изтърси Меценат.

Октавиан изсумтя.

- Мислех за това. Рано или късно ще трябва да се разправя със Секст Помпей. Без контрол над морето никога няма да мо­жем да изправим легионите срещу Касий и Брут.

Агрипа потърка брадичката си и каза:

- Ще струва скъпо. С какво разполага Секст? Около двеста галери, нали така? За построяването само на половината ще са нужни десетки милиони сестерции, както и време за обучаване на легионерите.

- Какъв е смисълът да се договарям с Марк Антоний, ако не мога да напусна Рим поради страх от пирати? - отвърна Окта­виан. - Ще намеря парите. И хората. Давам ти пълна свобода, Агрипа. Построй ми флот.

Стигнаха острова и слязоха от лодката. Без да кажат нито дума, гребците започнаха да си слагат бронята, която можеше да ги удави, ако я бяха носили преди и лодката се преобърнеше. Октавиан ги чакаше нетърпеливо, като барабанеше по дръжка­та на гладиуса си.

Марк Антоний лично слезе по песъчливия бряг и загледа приготовленията им леко развеселен. Изглеждаше здрав и си­лен, висок почти колкото Агрипа и с мускулесто телосложение на войник въпреки годините си.

- Добре дошъл, консуле - каза той. - Измина дълъг път, откакто аз носех титлата, която сега е твоя. Както ти писах, давам ти чест­ната си дума, че тук си в безопасност. Помежду ни има примирие. Искам да те представя на спътниците си. Ще дойдеш ли с мен?

Мъжът, когото Октавиан беше видял за последен път да бяга към Галия, като че ли не изпитваше никакъв страх от въоръ­жените войници. Изглеждаше спокоен като римски патриций, наслаждаващ се на прохладен следобед край реката. Октавиан се усмихна и също влезе в ролята.

- Ще дойда каза той. - Имаме много неща за обсъждане. След като най-сетне реши да те изслуша - промърмори Меценат.

Тръгнаха с Марк Антоний към мястото, където имаше издиг­ната палатка и маси. От тази страна на острова Октавиан мо­жеше да огледа много по-добре галските легиони на отсрещния бряг. Едва ли беше случайно, че реката тук беше по-тясна. Дузи­на скорпиони и две центурии стрелци го наблюдаваха, готови да действат при първия намек за предателство. Странно, но Окта­виан изпита задоволство при мисълта, че е възприеман като за­плаха. Не искаше да е единственият, разкъсван от безпокойство.

Марк Антоний беше в приповдигнато настроение като до­макин. Видя, че Октавиан гледа към стоящите в готовност ле­гионери, и каза:

- Времената са гежки, нали, Цезар? Лепид си помисли съ­щото, когато пристигнах в Галия. Благодарен съм, че не видя нищо нередно в това да предаде командването на един римски консул.

- Бивш римски консул - машинално го поправи Октавиан, но видя, че Марк Антоний започва да се мръщи, и побърза да добави: - Но и мъж, когото Юлий Цезар наричаше приятел и който, надявам се, ще бъде съюзник в тежките времена.

- Както кажеш. Открих, че с колкото повече легиони раз­полагам, толкова по-лесно намирам съюзници - отвърна Марк Антоний и се разсмя гръмогласно. - Лепид? Позволи ми да ти представя новия Цезар и новоизбран консул.

Мъжът, към когото Марк Антоний се обърна, изглеждаше слисан и не на мястото си. Октавиан не познаваше лично Ле­пид; знаеше само, че е префект на Галия, назначен от Цезар след връщането му от Изтока. На пръв поглед Лепид не изглеж­даше впечатляващо. Беше леко прегърбен, поради което прили­чаше повече на книжник, отколкото на старши офицер, макар че носът му бе чупен неведнъж и едното му ухо бе здравата по­страдало при някакъв стар конфликт. Беше останал само малко хрущял, розов и без обичайната форма. Косата му беше гъсга, но напълно бяла. В негово присъствие Октавиан възприемаше младостта си като сила вместо слабост.

- За мен е чест да се запознаем, Цезар - каза Лепид. Гласът му бе тих и твърд и даваше известна представа за човека зад очуканата външност.

Октавиан хвана протегнатата му ръка и я стисна.

- И за мен е чест да се срещна с вас, господа. Предполагам, че катр консул на Рим моят ранг е най-висок. Ще седнем ли?

Посочи дългата маса и нарочно тръгна към нея, за да не поз­воли на Марк Антоний да определя темпото. Меценат и Агрипа го последваха незабавно и заеха позиция зад гърба му, когато той седна на почетното място.

Марк Антоний изглеждаше раздразнен, но постъпи вели­кодушно и се настани срещу Октавиан, а Лепид седна до него. Четирима от хората им стояха на достатъчно разстояние, за да не изглеждат като непосредствена заплаха, макар че беше ясно защо са тук. Октавиан погледна през рамо към гребците, които бяха заели автоматично позиции срещу хората на Анто­ний. Получиха се две ясно обособени групи и напрежението изведнъж се прояви отново, когато Марк Антоний сложи ръце върху масата.

- Мога ли да започна? - каза той и продължи, преди някой да успее да отговори. - Предложението ми е просто. Разпола­гам с петнайсет легиона в Галия, като се броят тези на Лепид. Ти имаш осем, Цезар, както и цяла година като консул. Ти се нуждаеш от войска, за да се разправиш с Освободителите, а аз искам пост и власт в Рим, а не да бъда изгнаник в Галия. Бихме могли да стигнем до някакво съглашение, не мислиш ли?

Октавиан мислено благодари на боговете за тази типично римска прямота. Поне в това отношение с Марк Антоний си приличаха - и двамата не обичаха двуличието и игричките на Сената.

- Къде е мястото на префекта Лепид в това? - попита той с абсолютно спокоен глас.

- Двамата с Лепид говорим като един човек - каза Марк Ан­тоний, преди Лепид да успее да отговори. - Рим вече е виждал триумвират. Предлагам да си поделим властта с цел да разбием Освободителите на изток. Не мисля, че можеш да постигнеш това без моите легиони.

Октавиан се замисли. Предложението беше добро, стига да можеше да му се довери. Самият Цезар беше създал първия триумвират с Крас и Помпей. Едва ли беше нужно да се спо­менава колко зле бе завършил той за другите двама. Октавиан се вгледа внимателно в очите на Марк Антоний и видя напре­жението в тях. Бившият консул се правеше, че е със силни по­зиции, но нещо го тормозеше и Октавиан затърси подходящите думи, за да разбере какво е то.

- Триумвиратът трябва да бъде признат or Сената, за да е законен - каза той. - Мога да предложа най-малко това. Разпо­лагам с достатъчно клиенти, за да спечеля всяко гласуване.

Марк Антоний видимо се отпусна и Октавиан погледна по­край него към легионите на брега на реката.

- И в същото време ми се струва, че печеля много малко от това. Аз съм консул със Сенат, който не смее да ми се проти­вопостави. Разбира се, имам своите врагове, но мога да създам нови легиони.

Марк Антоний поклати глава.

- Имам сведения от Сирия и Гърция, според които не разпо­лагаш с толкова време, Цезар. Ако не действаш бързо, Брут и Касий ще станат твърде силни. А аз ти предлагам силата да ги разбием преди да се е стигнало дотам.

Октавиан пак се замисли. Консулите бяха с ограничени пъл­номощия, въпреки че привидно разполагаха с огромна власт. Временната диктатура, която предлагаше Марк Антоний, щеше да го постави над закона, да го направи недосегаем през жизне­новажните години, докато изгради свой флот и армия. Сети се обаче, че още не е открил слабостта, принудила Марк Антоний да преговаря с него. Мисълта го загложди. Октавиан погледна отново покрай седящите на масата към легионите на брега и разсеяно попита:

- Как плащаш на хората си?

За негова изненада Марк Антоний се изчерви и призна:

- Не им плащам. - Каза го така, сякаш вадеха думите с чен­гел от устата му. - Изплащането на заплатите на войниците под мое командване трябва да е част от съглашението.

Октавиан кривна глава. Петнайсет легиона правеха общо седемдесет и пет хиляди души, плюс около двайсет хиляди по­мощен персонал. Запита се колко ли време са карали без пари. Бедността беше сурова господарка и Марк Антоний се нуждае­ше от него или най-малкото от средствата в Рим и от завещани­ето на Цезар.

Октавиан се усмихна по-топло на двамата мъже срещу себе си.

- Мисля, че разбирам основните аргументи. Но що за глупак ще съм, ако приема да изляза срещу Касий и Брут и изгубя Га­лия, ако тя остане без войници?

Марк Антоний махна пренебрежително с ръка.

- В Галия от години цари мир. Цезар прекърши гръбнака на племената и уби водачите им. Няма нов върховен крал след Верцингеторикс. Галите отново се разделиха на хиляди враж­дуващи родове и ще си останат в това положение поколения наред. Но аз няма да изтегля всички римляни от Галия. Мога да оставя два-три легиона, които да държат крепостите за няколко сезона. Ако галите се разбунтуват, ще науча веднага. А те знаят какво ги очаква, ако решат да надигнат глава.

Октавиан го погледна със съмнение и се запита дали Марк Антоний не се надценява. Последното, което искаше, бе да води война на два фронта. Марк Антоний правеше опасен ход е опразването на Галия само и само за да седне на масата за преговори.

След дълъг изпълнен е напрежение момент, през който два­мата не сваляха поглед от него, той кимна.

- Добре. Ясно е, че сте имали време да обсъдите как точно ще действа този триумвират. Кажете ми как виждате нещата и аз ще реша кое е най-добро за Рим.

Трите дни преговори бяха оставили Марк Антоний без сили, а Октавиан изглеждаше толкова свеж, колкото и когато седна за първи път на масата. Всяка сутрин се връщаше на същото мяс­то, след като Меценат и Лепид проверяваха острова за скрити войници. Нямаше никакви измами и Октавиан започна да се изпълва с увереност, че може и да се стигне до съглашение. Въ­преки това оспорваше и дискутираше енергично всяка точка, а другите двама оклюмваха все повече.

Октавиан предложи прокарването на решение в Сената, кое­то да узакони уговорката им. В замяна Марк Антоний му обеща пълен контрол над Сицилия, Сардиния и цяла Африка, в това число и Египет. Дарът бе твърде спорен, тъй като Секст Пом­пей контролираше морето на запад, но въпреки това Октавиан прие. Марк Антоний щеше да задържи Галия като своя сфера на влияние, а Лепид щеше да получи района на север, където за кратко бе управлявал Децим Юний. Испания и останалата часг от Италия щяха да бъдат общо владение. Октавиан нареди изпращането на три милиона сестерции на отсрещния бряг на реката и има удоволствието да види как Марк Антоний се от­пуска и изглежда известно време отново млад, преди отново да се заровят в поредните детайли.

На третия ден съглашението беше записано и подпечата­но от тримата. Заедно те образуваха „Троен комитет за въд­воряване на ред в държавата“ - тромаво и грозно име, което би трябвало да скрие онова, което представляваше всъщност временен съюз между трима силни мъже, които се стремят да постигнат целите си. Октавиан нямаше илюзии относно това, но пък Марк Антоний никога не се бе проявявал като негов враг въпреки цялата си типично римска арогантност. Истин­ските му врагове обаче набираха сили с всеки ден и Октавиан се нуждаеше от власт и легиони, за да се справи с тях.

Последната част от съглашението стана причина за най- много спорове. Когато бе станал диктатор, Корнелий Сула бе въвел така наречените „проскрипции“ - списък на хора, заклеймени от държавата. Влизането в подобен списък оз­начаваше сигурна смърт, тъй като всеки гражданин можеше да изпълни присъдата и да донесе главата на заклеймения в замяна на част от имуществото му, докато останалото се раз­продаваше и парите влизаха в държавната хазна. Това беше много опасна власт. Октавиан чувстваше как тя го примамва още от самото начало и се мъчеше да й се противопостави. Единствените имена, които назова, бяха на останалите девет­найсет, които бяха участвали в убийството на Цезар в театъра на Помпей. Лепид и Марк Антоний добавиха своите жертви и Октавиан преглътна нервно, докато четеше имената на сена­тори, които познаваше добре. С това съглашение колегите му искаха да си уредят стари сметки.

Още два дни се разправяха за списъка, налагаха вето върху избора на другите поради лични причини и отново разглеж­дала списъка име по име. Накрая всичко беше приключено. Проскрипциите щяха да предизвикат хаос в Рим, но след разпродаването на имотите на тези хора Октавиан щеше да разполага със средствата, необходими му за построяването на флот и водене на война. Отново прочете списъка. Брут и Касий бяха на първо място. Изгочната половина от римските владения не се споменаваше никъде в съглашението. Щеше да изглежда като фантазия да си делят земите, докато те все още бяха в ръцете на врага. Въпреки всичко имаше взето решение. Касий и Брут, които някога бяха защитени от закон и амнистия, сега щяха да бъдат обявени за врагове на дър­жавата. Поставянето им в началото на списъка беше важна победа.

Шест дни след първото си стъпване на малкия остров Ок­тавиан отново беше тук. Марк Антоний и Лепид сияеха от постигнатото - отново бяха вкарани в играта благодарение на единствения, който имаше властта да го направи. Помежду им все още нямаше много доверие, но през дните на спорове бяха започнали да се уважават, макар и с неохота. Марк Антоний дишаше бавно и спокойно, докато гледаше как Октавиан под­печатва съглашението за гриумвирата, след което го подпечата със собствения си фамилен пръстен.

- Пет години са достатъчни да оправим грешките на мина­лото - каза той. - Дано боговете ни се усмихват поне през това време.

- Cera ще дойдеш ли с мен в Рим, за да видиш как това се превръща в закон? - с усмивка го попита Октавиан.

- Не бих го пропуснал за нищо на света - отвърна Марк Антоний.

Бреговата линия на Сицилия беше идеална за пиратски флот. Високите хълмове непосредствено до морето позволяваха на Секст Помпей да чете подаваните с флагове сигнали и да пра­ща галерите си на бързи нападения. Робите гребци напрягаха всичките си сили и носовете на корабите пореха морето. Сексг примижа срещу яркото изгряващо слънце, за да разчете сигна­лите, и се озъби, когато видя червения флаг, подобен на капка кръв на фона на планинския връх. Сигналът едва се виждаше заради пушека от вулкана в центъра на големия остров - бо­ботещо чудовище, което разтърсваше земята и караше мъртва риба да изплува на повърхността, където хората му я прониз­ваха с харпуните си и с радост откриваха, че вече е сварена. Нощем понякога виждаха смътно сияние от върха - идваше от разтопената скала, която бълбукаше и пълзеше по склоновете.

Пейзажът идеално отговаряше на омразата му и беше опия­няващо, че разполага с власт и кораби, за да налага волята си. Вече не рискуваше да си навлече гнева на римския флот всеки път, когато пращаше екипажите си да атакуват търговски кора­би. Римският флот беше негов, със заповед върху пергамент, за­печатана с огромен восъчен печат и лента. Старшите офицери можеха само да му отдават чест и да се подчиняват, когато ви­деха печата. От този момент той разполагаше с оръжие, мощ- но каго всяко друго, което бе на разположение на Рим. Даже гю-мощно, като се имаше предвид, че с това оръжие държеше крайбрежието в мъртва хватка. Натоварените със зърно кораби от Африка и самата Сицилия вече не плаваха към полуострова. Рим беше откъснат от половината храна и стоки, от които се нуждаеше, а Секст можеше много повече.

Обърна се към Ведий, новия си пръв помощник. Вероятно щеше да е по-компромисно, ако беше назначил на негово мяс­то някой от старшите офицери, но Ведий беше с него от годи­ни като пират и Секст му имаше доверие. Ведий още нямаше трийсет, но му липсваха острите очи, необходими да разчита флаговете, и затова чакаше да чуе новината, почти разтреперан от възбуда. Ког ато Секст го огкри, той беше кръчмарски вълк и свързваше двата края, като се биеше за нари, повечето от кои­то изпиваше или пропиляваше на зарове. Бяха открили нещо в другия първия път, когато Секст го просна на земята и му счупи челюстта. Ведий го беше атакувал три пъти през следва­щия месец, но всеки следващ опит беше по-неуспешен от пре­дишния и накрая той се отказа от желанието да си отмъсти и започна да проявява интерес към римския благородник, който говореше и се държеше като човек от простолюдието. Секст се усмихна на човека, който не беше знаел какво означава редов­но хранене, преди да стъпи на галера и да започне да напада римски кораби. Явно дори вълк можеше да бъде опитомен с доста^чно храна.

- Вдигнат е червеният флаг. Някъде там има храбра душа, рис­куваща живота си, за да закара дрънкулки на господарката си.

В миналото вторият флаг щеше да бъде жизненоважен, тъй като показваше броя на корабите. Един или два означаваха ми­шена, но повече представляваха прекалено г олям риск и хората му оставаха скрити в заливите и теснините покрай брега.

Сърцето на Секст затуптя по-бързо в очакване на познатото удоволствие. Той стоеше на палубата на чудесна римска галера с легионери и роби, готови да грабнат веслата и да я изстре­лят в морето. В малкия залив, където беше прекарал нощта, бяха хвърлили котва още пет галери и очакваха заповедите му. Той извика на подаващия сигнали и загледа как собственият му флаг изпълзява по мачтата. Гребците бяха събудени от плю- щенето на камшици. Другите галери отговориха с дисциплина, която започваше да му харесва - вдигнаха котви и приготвиха греблата само за няколко мига. Едва не се разсмя на глас, кога­то усети как корабът му поема през тъмните води към открито море. Другите също се стрелнаха напред като излезли на лов ястреби. Неговите грабливи птици, само половин дузина от смъртоносните кораби, които му бяха предоставени. Крайбре­жието приютяваше двеста галери от любопитни очи и всички те очакваха заповедите му.

Движението изкара сестра му от малката й каюта, което само засили напрежението му. Не му харесваше как я гледа Ведий.

Беше на осемнайсет и Секст й бе баща и брат едновременно и предпочиташе да я държи близо до себе си, вместо да я оставя сред грубите мъже в лагерите си на сушата.

- Няма причина за тревога, Лавиния. Аз върша почтена ра­бота за Сената и охранявам брега. Можеш да останеш, освен ако не се завърже сражение. Тогава искам да слезеш долу, нали?

Очите й проблеснаха раздразнено, но тя кимна. Макар че имаше същата руса коса като неговата, тя се виеше около лице, което бе почти детско. Секст я погледна с обич, докато тя връз­ваше косата си на опашка и се взираше в морето, наслажда­вайки се на вятъра и пръските. Той много добре усещаше, че Ведий следи всяко нейно движение с мътния си поглед.

- Оглеждай се за вражески кораби - рязко му нареди Секст.

Ведий беше грозен, дума да няма. Лицето му беше така раз­красено, че носът, устните и ушите му бяха целите в белези, а веждите представляваха само дебели розови ивици, многократ- но изтръгвани от железни ръкавици. Първото им сбиване беше започнало, когато Секст му бе казал, че има лице като тестис, но ако не беше онзи щастлив удар в озъбената му уста, Секст знаеше, че сега можеше да е мъртъв. Никой обаче не е в особено добра форма със счупена челюст, а и след това той бе запознал Ведий с реалността на мечовете. Определено нямаше да позволи на този човек да ухажва сестра му. Макар и млада, тя бе с бла- городническа кръв и Секст скоро щеше да й намери някой богат сенатор или претор. Видя как Лавиния присвива очи към мор­ските птици, накацали по въжетата, и се усмихна с обич.

Галерите излязоха от залива с умерена скорост, гребците още загряваха. Секст се изпълни с тържество, когато корабите се подредиха във формата на стрела, без да е нужно да дава заповеди. Първоначалните му екипажи просто се хвърляха към целите си с дивашки викове. Военните галери обаче бяха дисциплинирани и смъртоносни и както обикновено Секст се втурна към носа, наведе се напред и впери поглед в далечината, докато корабът му цепеше вълните.

На хоризонта имаше два съда, едва забележими петънца на яркото слънце. Те забелязаха галерите му и започнаха да об­ръщат обратно към сушата. Вече беше късно. Ако не стигнеха до някое пристанище, единственото, което им оставаше, беше да вкарат корабите си в плитчините и да изчезнат, ако искат да спасят живота си. Секст се засмя, когато солената вода го изпръска. Държеше се само с една ръка за бляскавото бронзово хжеС взиращо се над вълните. По тази част на брега нямаше никакви убежища, само отвесни скали, които можеха да пре­върнат търговските кораби на трески по-бързо и от него. Секст извика на офицерите и барабанният ритъм се ускори, огромни­те гребла започнаха да се потапят по-енергично във водата и скоростта се увеличи. Другите галери тутакси подеха темпото и се понесоха над вълните, докато търговските кораби осъзнаха грешката си и се опитаха да обърнат отново към открито море.

Секст вече беше достатъчно близо, за да види единственото платно; другият кораб беше галера, която с лекота изпреварва­ше спътника си. Изненада се, когато галерата обърна и се насо­чи право към него, сякаш капитанът й си мислеше, че има шанс срещу шест бойни кораба. Секст беше очаквал да ги преследва по западния бряг в продължение на трийсетина мили, преди да ги вземе на абордаж.

Ведий изникна до рамото му и каза:

- Може би предпочита бърз край.

Секст кимна. Не беше сигурен обаче. Действията на капита­на на галерата бяха абсолютно безсмислени. Греблата се спус­каха и вдигаха като избелели от слънцето криле и тласкаха ко­раба към него.

- Вдигнете флагове „едно“, „две“, „атака“ и „второстепе­нен“ - каза той.

Обичаше системата на легионите и я беше овладял бързо, дори се наслаждаваше на сложните заповеди, които можеше да дава. Две от галерите му щяха да се впуснат в преследване на търговския кораб, докато той се справи с този странен тип, който си мислеше, че може да се вкопчи в гърлото му. Секст гледаше как две галери се отклоняват, без да намаляват ско­ростта, а самият той нареди на останалите четири да забавят ход наполовина.

Противниковата галера продължаваше все така безстрашно да се движи към него.

- Ако го ударим от двете страни, ще потъне като камък - каза Ведий. Гледаше ухилено приближаващата галера.

- Има и по-лесни начини да се самоубиеш - отвърна Секст. - Той рискува всичко, за да стигне до нас. Разполагаме с пре­достатъчно сили да се справим лесно с него, каквото и да пред­приеме.

Приближаващата ги галера беше далеч от брега и гребците й сигурно вече бяха изморени. Секст знаеше, че дори капитанът да обърне и да побегне с максимална скорост, ще може с ле­кота да го настигне и да го удари много преди корабът му да е стигнал брега. В далечината видя как двете му галери настигат беззащитния търговски кораб. Той сваляше платното си в знак, че се предава, и хората му щяха да ограбят всичко ценно, преди да го подпалят. Секст се обърна и видя, че греблата на галерата се вдигат от водата и се прибират.

- Четвърт скорост! - извика Секст. - Лавиния, слизай долу.

Тя не беше помръднала от мястото си. Държеше се за мач­тата и се взираше в морето с тъмните си очи, без да пропуска нищо. Богове, понякога си мислеше, че това момиче не е с ума си. Сякаш изобщо не разбираше от опасност. Е, по-късно щеше да си поговори хубаво с нея.

Галерата му приближаваше предпазливо, докато той не за­почна да различава лицата на мъжете на люлеещата се палуба. Беше готов да нареди заден ход при първия сигнал за измама, но на палубата не се виждаха никакви катапулти, стрелци или войници с копия.

- Приближи още - извика той на Ведий.

Корабите запълзяха напред и обкръжиха спрялата галера. Секст - беше готов за внезапна поява на стрелци - се наведе над носа и извика на мъжете на палубата:

- Този кораб е чудесен подарък! Моите благодарности. Пре­дайте се веднага и ще убием само неколцина от вас.

Отговор не последва, но Секст видя как роби започнаха да спускат през борда малка лодка с помощта на въжета и мака­ри. Щом лодката се озова във водата, двама мъже се спуснаха по въжена стълба, качиха се в нея и загребаха към галерата на Секст.

Той повдигна вежди и се обърна към Ведий.

- Това е нещо ново.

Обзе го внезапна тревога. Цезар беше избран за консул и нищо чудно мъжете в лодката да носеха заповед, която го ли­шаваше от поста му. Не че това щеше да има някакво значение. Той имаше подпечатан документ и на капитаните им бе забра­нено да четат съдържанието му. За тях той беше командващият и не можеше да бъде освободен, освен ако сам не пожелае.

Щом лодката се приближи, той попита почти без да пови­шава глас:

- Кои сте вие?

- Публий и Гай Каска - отвърна единият от двамата мъже. Бeшe запъхтян, несвикнал с тежката работа с греблото. Сво­бодни хора и Освободители, търсещи убежище.

За момент Секст се замисли дали да не ги остави да се уда­вят, но тези двамата можеха поне да му разкажат последните новини от Рим. Чу зад себе си как Ведий изтегля късия си кин­жал и поклати неохотно глава.

- Качи ги на борда и плени галерата. Чувал съм тези имена. Искам да чуя за убийството от мъже, които са били там.

Видя, че търговският кораб гори в далечината. Усмихна се при гледката на черния пушек, издигащ се в небето като флаг, после рязко нареди:

- Лавиния! Веднага слизай долу!

- Искам да видя! И да чуя какво имат да кажат! - отвърна тя.

Секст погледна двамата братя. Едва ли представляваха ня­каква опасност.

- Добре, но само този път - каза той с неохота. Не можеше да й откаже нищо.

Ведий й се усмихна със счупените си зъби и голите си венци. Тя изобщо не му обърна внимание и усмивката му помръкна.

20

Слънцето още напичаше, макар че есента вече настъпваше и дърветата бяха обагрени в червено и златно. Агрипа стоеше на брега на Авернското езеро, загледан през половината миля дълбока вода към отсрещния бряг. Там, където някога се бе сгушило само едно малко селце, днес имаше римски аванност с десетки хиляди мъже, които се трудеха здравата от сутрин до здрач. На брега се издигаха огромни скелета, поддържащи строящите се корпуси на двайсет галери. Дори от това разсто­яние виждаше хората по гредите и ударите на чуковете дости­гаха до него в неподвижния въздух. Три завършени галери се носеха по водите на езерото и екипажите им се състезаваха кой ще излезе напред.

- Добре, впечатлен съм - каза стоящият до него Меценат. — Направи истински чудеса само за няколко месеца. Но въпреки това виждам един малък проблем в плановете ти, Агрипа.

Няма никакъв проблем. Октавиан ми даде два легиона и всеки дърводелец и корабостроител, останал в Италия. Преди два дни подписах заповед за изсичане на гората в имението на един сенатор и той дори не се осмели да възрази. Мога да по­строя корабите, Меценате.

Меценат се загледа в надпреварващите се кораби.

- Не се съмнявам в това, приятелю, макар че дори петдесет- шейсет галери няма да са достатъчни за победа над флота. Обаче...

- С четирийсет ще го победя - прекъсна го Агрипа. Аз съм моряк, откакто се помня, Меценате! Познавам галерите и мога да ги направя по-добри. Ела да ти покажа новите. Имам идея за оръжие, което ще изненада Секст Помпей.

Тръгнаха покрай брега. Меценат чуваше заповедите към греб­ците на корабите, плъзгащи се по огледалната повърхност. Прия­телят му беше взел идеята за неограничени средства дотолкова присърце, че Октавиан беше пратил Меценат на юг, за да види къде потъват всички тези милиони всеки месец. Ако се съдеше по това, което виждаше тук, сумата щеше да се увеличи още.

- Забелязах недостатък в плана ти, Агрипа - каза Меценат и се ухили. - Вече си имаш таен флот и виждам, че тренираш легионери да го използват. Ще се появи обаче една малка труд­ност, когато дойде време да изкараш корабите в морето.

Агрипа го изгледа кръвнишки.

- Не съм идиот, Меценате. Знам, че езерото не е свързано с морето.

- Някои хора биха сметнали това за проблем, когато става дума за морски флот - отбеляза Меценат.

- Разбирам защо ти е толкова весело. Брегът обаче е само на миля оттук и не случайно избрах това езеро. Разполагам с неограничен брой работници. Те ще прокопаят канал, по който ще изкарам корабите в морето.

Меценат го погледна слисано.

- Мислиш ли, че може да се направи?

- Че защо не? Египтяните са издигнали грамадните си пира­миди с десетки хиляди роби. Вече пратих земемери да опреде­лят откъде ще минава каналът. Само една миля, Меценате! Раз­стоянието не е голямо за хора, построили хиляди мили пътища.

Когато приближиха корабостроителницата, шумът от чуко­вете се засили. Навсякъде сновяха мъже, помъкнали торби с инструменти и плувнали в пот. Меценат тихо подсвирна, когато погледна най-близката галера. Никога не си беше давал сметка колко големи са тези кораби. По-нататък имаше още единай­сет, на различни стадии на завършеност. Меценат докосна дъ­бовите греди, които поддържаха кила на галерата. Във възду­ха се носеше аромат на прясно отсечено дърво и той виждаше стотици дърводелци по стълби и платформи, с чиято помощ достигаха до всяка част от кораба. Докато гледаше, осем мъже поставиха една греда на мястото й и наместиха краищата й, за да може един от тях да забие един дървен клин, дебел колкото ръката му.

- Колко плащаш на хората? - попита Меценат.

- Два пъти повече, отколкото биха могли да изкарат къде­то и да било другаде - изсумтя Агрипа. - Майсторите дърво­делци са на тройна надница. Октавиан каза, че имам свобода на действие и че най-важното е скоростта. Това не е евтино. Мога да построя флота му, но цената е висока, щом иска ко­рабите бързо.

Меценат погледна приятеля си. Изглеждаше уморен, но и горд.

- Тази работа ти харесва - усмихнато рече Меценат.

Преди Агрипа да отговори, чуха тропот на колела. По пътя за намиращия се на десет мили оттук Неапол идваше кола.

- Кой е това? - попита Агрипа подозрително.

- Приятел. Искаше да види корабите.

- Меценате! Как мога да пазя галерите в тайна, щом каниш приятелите си да гледат какво правя? Как изобщо е успял да мине през стражата по пътя?

Меценат се изчерви.

- Дадох му пропуск. Виж, Вергилий е поет и знае как да пази тайни. Просто си помислих, че може да напише няколко стиха за това място.

- Да не си мислиш, че имам време за поети? Няма ли да ми доведеш и скулптори и художници? Това е таен флот, Мецена­те! Отпрати го. Само с идването си вече е видял прекалено мно­го. Виждам, че има кочияш. Ще се наложи да го задържа. Ще го водя на заплата с останалите, но няма да го пусна до пролетта.

- В такъв случай ще го откарам аз - отвърна Меценат.

Двамата загледаха как поетът слиза, загледан в огромните корпуси. Въздухът беше прашен и Вергилий кихна и си избър­са носа със скъпа копринена кърпа.

- Насам - извика му Меценат.

Приятелят му ги видя, махна им и тръгна към тях.

- Виж - каза Меценат. - Наистина е добър и Октавиан го харесва. Вече q прочут в градовете. Нищо не ти струва да си любезен с такъв човек. Ще те направи безсмъртен.

- Не искам да съм безсмъртен - озъби му се Агрипа. - Искам да построя флота преди Секст Помпей да умори от глад цялата страна.

Новодошлият бе закръглен и дребен, с къдрава черна коса. Докато приближаваше, кихна отново, а щом дойде при тях, изохка:

- Кълна се, Меценате, мислех си, че въздухът ще ми се от­рази добре, но прахта е ужасно неприятна. Ти трябва да си Аг­рипа, гениалният корабостроител, нали? Аз... аз съм Вергилий.

И замълча, видимо разочарован, когато Агрипа го изгледа с празен поглед. - Аха. Виждам, че славата ми не ме е изпревари­ла чак дотук. Няма значение. Меценат ми каза, че си измислил някакви подобрения за галерите. Вярно ли е?

- Меценате! - ахна Агрипа. - На колко още хора си казал? Няма да се учудя, ако флотът на Помпей ме чака, когато изляза в морето.

Меценат смутено разпери ръце.

- Споменах му само няколко подробности, колкото да събу­дя интереса му. Вергилий знае, че не бива да казва нито дума на никого, нали?

- Разбира се - незабавно отвърна Вергилий. - Поетите знаят много тайни. Така или иначе, подозирам, че няма да остана дълго на този свят. С всеки ден силите ми се топят.

Издуха шумно носа си и Агрипа го изгледа раздразнено.

- Е, ще задържа кочияша ти - рязко рече той. - Меценат ще те откара обратно до града.

Вергилий примигна.

- Той е точно такъв, какъвто го описа, Меценате. Строг и типичен римлянин, но с тялото на млад Херкулес. Харесвам го. - Поетът се обърна към Агрипа. - И тъй, след като вече видях да строиш флота си, няма ли да ме разведеш да го огледам?

- Не - отвърна Агрипа, който вече едва се владееше. - Зает съм.

- Цезар каза, че трябва да погледна подробните планове, Агрипа - каза Меценат. - Реших да взема Вергилий с мен, за да води бележки. Давам ти думата си, че може да му се има доверие.

Изгубил търпение, Агрипа вдигна очи към небето и отведе Меценат на десетина крачки настрани, за да си поговори с него насаме.

- Този не ми прилича на... мъж, Меценате. Чувал съм, че на по­добни типове не може да им се има доверие. Клюкарят като жени.

- Какви типове имаш предвид? невинно попита Меценат.

- Агрипа се изчерви и извърна поглед.

- Знаеш какво имам предвид. Поне ми кажи, че е, нали се се­щаш... - Гърлото му се стегна и той с мъка поясни: - Подаващ, не поемащ.

- Вече съвсем ме обърка отвърна Меценат, макар че очите му проблеснаха развеселено.

Агрипа не можеше да го погледне.

- Меч, а не ножница! Богове, не знам как да кажа такива неща. Знаеш какво имам предвид!

- Да, знам - отвърна Меценат със смях. - Просто исках да чуя как ще се изразиш. Вергилий! Приятелят ми иска да знае какво си - меч или ножница?

- Моля? О, меч, разбира се. Добра римска стомана, това съм аз!

Агрипа изстена. Изгледа кръвнишки двамата, но се горде­еше с онова, което беше създал край езерото, и част от него искаше да им го покаже.

- Добре, елате с мен - рече той.

Вергилий и Меценат се спогледаха ухилено и го последва­ха. Агрипа отиде до една стълба и започна да се изкачва, като се прехвърляше с непринудена лекота от платформа на плат­форма. Меценат и Вергилий го последваха по-бавно и накрая стигнаха до недовършената палуба. Част от нея все още беше непокрита, така че можеха да видят пейките на гребците долу.

- Отначало опитах да сложа четири гарвана[14] вместо оби­чайния един. Резултатът е на дъното на езерото. Горната част на галерата стана много тежка. Въпреки това съм решил да приспособя няколко, тъй като така ще мога да изсипя повече мъже на вражеския кораб, но ако има вълнение, галерите няма _чда са достатъчно стабилни. Тепърва трябва да намеря начин да постигна числено превъзходство.

Обърна се към Меценат с надеждата, че го разбира, но бла­городният му приятел гледаше объркано.

- Гребците на гези кораби няма да са роби. Всеки ще бъде войник, избран със съревнование от легионите на Октавиан. Предлагам два пъти по-високо заплащане за всеки, който може да спечели мястото. По отношение на бойци би трябвало да превъзхождаме трикратно всеки екипаж на Секст Помпей.

- Това вече е преимущество - призна Меценат. - Но Помпей рЯзполага с двеста галери. Ще ти е нужно и нещо повече.

Имам нещо повече - кисело рече Агрипа и погледна Вер­гилий. - Ако обаче ви го покажа, искам да се закълнете, че ще умрете, преди да сте казали на когото и да било. И без това ми е достатъчно трудно да попреча на работниците да изчезнат в града и да започнат да дрънкат пред всеки, който поиска да ги изслуша.

Още веднъж имаш честната ми дума - каза Меценат. Вер­гилий повтори сериозно думите му.

Агрипа кимна и викна на един от работниците на палубата:

- Изкарайте катапулта.

- Катапултите не са нищо ново - малко нервно каза Верги­лий. Всяка бойна галера ги има.

- И изстрелват камъни, които по-често падат в морето, от­колкото върху целта си - изръмжа Агрипа. - Проблемът е в точността, така че се заех да го реша. Те не разполагат с нищо подобно.

Под ръководството на дърводелеца шестима мъже издигнаха от недрата на кораба греди и въжета. Меценат и Вергилий гле­даха как работниците сглобяват машината на палубата. Първо заковаха за дъските кръгла платформа, която можеше да стои неподвижно дори в буря. Върху нея в специално предвидени жлебове поставиха бронзови топки. Отгоре беше закрепен друг дървен кръг и се получи площадка с височина шест стъпки, която можеше да се върти с лекота дори когато върху нея има товар. Останалата част от катапулта беше сглобена с бързина, постигната след дълга практика.

- Тази кука... - започна Меценат.

- Мълчи и гледай - каза Агрипа.

Рамото на катапулта се изви назад към огънатите железни пръти, подобно на миниатюрна версия на скорпионите, из­ползвани от легионите. На края на рамото обаче нямаше чаша за камък. За края му беше закрепена огромна желязна кука с четири извити зъбци, завързана за дълго навито въже. Мъжете зачакаха сигнал и Агрипа рязко махна с ръка. Тримата под­скочиха, когато рамото рязко се изправи и запрати куката във въздуха. Въжето се изви зад нея като змия. Куката се издигна на сто крачки, преди да полети надолу и да потъне в меката почва.

Агрипа се обърна доволно към двамата си спътници.

- Камъкът може да не улучи или да отскочи от палубата и да падне в морето. Куката обаче ще прелети над вражеския кораб и ще се закачи за дървото. Разбира се, те ще се опитат да съсе­кат въжето, но в него съм добавил и медни нишки. На всяка па­луба ше има по три такива катапулта и когато изстрелят куките си, мъжете ще придърпат бързо галерите една до друга. Тогава спускаме гарваните и сме на борда им преди да са успели да организират някаква отбрана.

Меценат и Вергилий кимаха, но не изглеждаха особено впе­чатлени.

- Ще видите обеща им Агрипа. - Корабите в езерото вече са оборудвани с новите оръжия. Смятах да ги изпробвам днес, преди да пристигнете и да ми пропилеете сутринта.

Обърна се и извика заповед към най-близката галера, която упражняваше бързи маневри. Гласът му достигна до кораба и капитанът отвърна с вдигане на ръка. Гребците загребаха назад и галерата се озова в обхвата на другата, която я преследва­ше. Меценат и Вергилий се обърнаха навреме, за да видят как трите въжета и куките се издигат във въздуха над другата га­лера, след което я захващат. Легионерите сграбчиха макарите и започнаха да навиват въжетата обратно; краката им намираха опора в специални трупчета, заковани за палубата.

- Сега ще видите - каза Агрипа.

Куките бяха закачили противниковата галера под ъгъл. Ко­гато въжетата се опънаха, екипажът се втурна към борда, от който щеше да дойде атаката. Това наруши баланса на кора­ба, той рязко се килна и палубата му се превърна в пързалка. Още мъже се плъзнаха към ниската страна с панически викове. Греблата от другата страна се издигнаха от водата, а гребците от ниската се замятаха, когато водата на езерото нахлу в кораба. Преди Агрипа да успее да изреве нова заповед, галерата се пре­обърна с оглушителен трясък, показвайки извития си лъскав корпус, който досега бе под повърхността.

Меценат преглътна нервно, осъзнал, че току-що е станал свийетел на удавянето на двеста мъже, ако не и повече. Дори онези, които можеха да плуват, грудно можеха да се спасят от студената вода. По-навътре в езерото екипажът на първата га­лера стоеше като зашеметен от онова, което бяха направили.

Меценат погледна Агрипа и видя, че приятелят му се раз­късва между ужаса и задоволството.

- Богове, мислех си... - Извика на екипажа на галерата да спасят евентуалните оцелели и избърса потта от челото си.

- Знаеше ли какво ще се случи? - попита го потресеният Вергилий.

Агрипа поклати глава.

- Не. Но това не е игра. Ще използвам всичко и няма да про­пусна нито едно предимство.

Галерата бе заобиколена от съскащи мехури. Чуваха слабите викове на хората, останали в палубата на гребците. Въпреки всичко някои от попадналите в капана успяха да се измъкнат и изплуваха, като мятаха ръце, викаха и отчаяно се мъчеха да се задържат на повърхността, докато ги спасят.

- Трябват ми още двайсет милиона сестерции за построява­нето на канала до морето - каза Агрипа. - Ще осигуря на Цезар нужните му галери и ще унищожа Секст Помпей каквото и да струва това.

- Ще се погрижа да ги получиш - каза Меценат. Обичайното му добро настроение се беше изпарило.

Октавиан вдигна ръка и другите наддавайия незабавно спряха.

- Четири милиона сестерции - каза той.

Аукционерът кимна и остави настрана подпечатаните до­кументи за собственост, за да може да ги вземе след края на разпродажбата. Никой участник в наддаването не смееше да си навлече неприязънта на един консул и триумвир, макар че имението на Светоний беше добро, на брега на река и с чудес­на къща на хълм недалеч от Рим. До него имаше друг имот, който Октавиан беше наследил от Цезар, и той не можеше да изпусне възможността да увеличи земите си. Въпреки това му беше малко странно да наддава за имоти, които самият той бе изкарал на пазара. Десет процента от финалната цена отиваше за гражданина, който беше предал фигуриращия в списъка, и след публикуването на проскрипциите имаше ужасяващи сце­ни, в които тълпата разбиваше вратите на нарочените и ги из­мъкваше на улицата. Често беше представяна само главата на нещастника с искане за награда.

За съжаление случаят със Светоний не беше от тези. Сена­торът беше изчезнал веднага след консулските избори и Окта­виан беше пуснал всичките си шпиони и клиенти да го издирят наред с останалите Освободители, които все още бяха живи. В отсъствие на Светоний имението му беше конфискувано и основната част от парите за него щяха да отидат за обучаване и подготовка на нови легиони.

- Следва извънградска вила до Неапол, досега собственост на Публий Каска.

Октавиан знаеше кой е Публий Каска - един от братята, които бяха успели да се измъкнат от преследвачите си. Носеха се слу­хове, че двамата Каска са се предали на съмнителната милост на Секст Помпей, но не можеше да е сигурен дали наистина е така. Нямаше желание да наддава за имотите им, но въпреки това ос­тана, за да види колко сребро ще влезе в хазната от тях.

Наддаването започна вяло, тъй като богатите в залата се мъче­ха да познаят дали консулът триумвир няма да им отнеме имота в последния момент. Октавиан усети погледите им върху себе си, поклати глава и леко се извърна. Тогава наддаването продължи с по-бързо темпо, тъй като имението на юг беше прочуто с лозите и плодородните си земи. „В Рим все още има пари“, помисли си Октавиан. Задачата му беше да събере колкото се може повече за кампанията, която щеше да се нуждае от по-голям бюджет от онзи, който Цезар беше събрал за войната срещу партите.

Разтърка уморено очи, когато цената достигна четири ми­лиона сестерции и повечето участници се отказаха. Тайният флот на Агрипа беше изсмукал ужасяваща сума от държавната хазна, но Октавиан нямаше друг избор, освен да налива още сребро и злато в корабите. Без флот легионите, които контро­лираше с Марк Антоний, бяха на практика безполезни. Цената на хляба вече бе скочила тройно и макар че повечето граждани все дще пазеха по-голямата част от парите, получени от Цезар, той знаеше, че няма да мине много време и отново ще започнат гладни бунтове.

Наддаването завърши на шест милиона и четиристотин хи­ляди. Октавиан направи знак на аукционера, който пребледня, когато си помисли, че е прекратил търга твърде бързо. Окта­виан поклати отново глава и посочи купчината документи за имението, което бе купил. Те щяха да бъдат отнесени в една от градските му къщи и парите щяха да се изплатят от един от стотиците пълномощници и слуги, работещи под прякото му началство. Мъжете в залата видимо се отпуснаха, когато го ви­дяха да излиза.

Търгът се провеждаше високо на Квиринал и Октавиан зас­лиза надолу към форума, без да обръща внимание на ликтори- те, които го следваха.

Новата сграда на Сената беше почти завършена и той се беше разбрал да се срещне с колегата си Педий при храма на Веста, за да присъстват на поставянето на последния камък. Животът в Рим течеше около него, докато слизаше, и устните му се извиха в крива усмивка при мисълта за някогашните вре­мена, когато едва можеше да си проправи път през приветства­щите го тълпи. Днес никой не го приветстваше.

Октавиан потръпна. Годината клонеше към края си и възду­хът бе станал студен. Във всяко отношение новата пролет из­глеждаше безкрайно далеч.

Когато стигна форума, усещането за енергията на града се усили. Откритото пространство бе пълно с хиляди мъже и жени. от служители в стотици търговски къщи до сенатори и юристи, обсъждащи всякакви теми; около мнозина от тях има­ше струпани тълпи. Рим беше създаван и пресъздаван с думи и идеи преди мечовете и въпреки това беше млад, също като самия него. Сенаторите не бяха изолирани от гражданите, поне през определени дни всеки месец. Те вървяха сред тълпите на форума и изслушваха молбите и исканията на онези, които представляваха. Хората можеха да се обърнат към тях по вся­какъв въпрос, от проблем със съседа до обвинение в убийство, и докато вървеше, Октавиан видя Бибил, който разговаряше оживено с група богати търговци. Подобно на Октавиан, Бибил беше увеличил имотите си покрай проскрипциите. Несъмнено беше пратил на търга свои хора, за да наддават от негово име за по-апетитните предложения.

Бибил видя суровите ликтори и студените му очи намериха Октавиан, който вървеше между тях. Октавиан знаеше, че по­между им няма и не може да има примирие. Бибил си траеше, защото Октавиан и Марк Антоний се бяха върнали в Сената с повече власт и по-малко ограничения. Октавиан усети отдалеч неприязънта му и се остави тя да го стопли. Бибил не го поз­драви - предпочете да се престори, че не го е видял.

Педий стоеше пред входа на храма на Веста и разговаряше с Квинтина Фабия. Октавиан почти не беше разговарял с нея, откакто бе станал консул, но беше започнал да я смята за своя поддръжница, най-малкото заради това, че бе леля на Меценат.

За негова изненада Квинтина Фабия тръгна към него с раз­перени ръце.

- Цезар, чух, че трябва да те поздравя.

Октавиан погледна Педий, но той само сви рамене. Окта­виан се остави да го прегърнат. Силата на жрицата беше из­ненадваща.

- За какво? - попита той, след като тя го пусна.

- За годежа ти, естествено - рече тя.

- А. Честно казано, не се радвам особено на перспективата да имам дванайсетгодишна съпруга, Квинтина.

Беше видял дъщерята на Марк Антоний само веднъж след връщането си в Рим и предстоящият брак бе просто част от пазарлъка между двамата. Ако не друго, съжаляваше Клавдия, но браковете в Рим бяха разменна монета и засвидетелстваха взаимната подкрепа между две фамилии. Той нямаше да попре­чи на популярността му сред благородните госпожици в града. Октавиан беше хубавец, млад и на власт - силно съчетание, което можеше да му осигури различна партньорка всяка нощ, стига да поискаше. Подозираше, че Квинтина знае много добре това и го дразни, така че се опита да приеме нещата радушно.

- Просто си мислех за други неща, Квинтина. Извинявай.

- Разбира се. Младите мъже са вечно влюбени - отвърна тя.

- Може би. Не знам. Лично аз мечтая за нови легиони, обучени и калени през зимата.

Погледна Педий, който изглеждаше смутен от разговора и малко объркан от вниманието на жрицата.

- Казвай, Педий. Точно днес не съм тук, за да говоря за любов.

Възрастният мъж прочисти гърлото си.

- Много съжалявам, Фабия, но се налага да продължим раз­говора си друг път.

- О, добре тогава, макар да познавам няколко римски вдо­вици, които с радост биха се запознали и с по-зрял мъж, Пе­дий. Те имат по-дълбоки вирове от младите момичета, по които си пада Цезар. Реките им не са пресъхнали през годините без мъж. Всъщност тъкмо обратното. Помисли си за това, докато губите чудесната сутрин в разговори.

Тръгна обратно към храма, като остави двамата да се взират след нея. Педий поклати глава, раздвоен между подозрението, че му се подиграват или че проявяват към него истински интерес.

- Формирахме шест нови легиона и обявихме имената им пред Сената. В момента са малко повече от обикновени селяни и ратаи. Обучават се в района на Арециум, но се налага да си делят мечовете и щитовете.

- Тогава купи още.

Педий въздъхна раздразнено.

- Щях да го направя, ако имах пари! Имаш ли представа колко струва екипирането на пет хиляди мъже, да не говорим за трийсет хиляди? Мечовете трябва да дойдат от Испания, а Секст е блокирал целия западен бряг. Хиляда мили. Цезар! Вместо за един месец по море, пристигат четири пъти по-бавно, а дотогава войниците трябва да тренират с пръчки и съ­брани оттук-оттам оръжия, произведени преди повече от сто години. А където и да потърся пари, навсякъде ми казват, че Цезар ме е изпреварил и всички ковчези са празни.

Октавиан определено не се нуждаеше от още едно напом­няне, че Секст Помпей тормози крайбрежието. Касий и Брут ставаха все по-силни в Гърция и Македония и той много добре си даваше сметка за душещата хватка, която изцеждаше силите на страната.

Уредил съм доставянето и на сребро по суша, от мините в Испания. Освен това търся решение на проблема с флота на Секст Помпей. Това източва хазната, но трябва да съм в състоя­ние да защитя легионите, докато прекосяват морето.

Бих искал да споделяш повече плановете си с мен - каза Педий. - Макар че проскрипциите накараха някои от враговете ти да млъкнат, основните проблеми си остават. Не можем да започнем кампания без още легиони, които да осигурят безо­пасността на Рим, както и без транспортни кораби, разбира се. Докато не се сдобием с тях, оставаме затворени на сушата.

- Добре, консуле. Няма смисъл да се тюхкаме над трудно­стите си. Бил съм и в по-тежки положения, повярвай ми.

За негова изненада Педий се усмихна.

- Прав си. И успя да излезеш от тях. Градът още разчита на теб да оправиш нещата, сякаш можеш само с едно махване на ръката да докараш евтино зърно. - Той се наведе малко напред, така че вездесъщите ликтори да не могат да го чуят. - Но всич­ко, което спечели, може да ти бъде отнето, ако хора като Брут, Касий и Секст Помпей си намерят някой съюзник в Рим.

Октавиан го погледна остро.

- Опитваш се да ме предупредиш ли? Марк Антоний заста­на до мен, Педий. Не е такъв глупак, че да рискува да се съюзи с хора като тях.

- Може би - отвърна Педий. - Надявам се да си прав. Може би съм просто подозрителен старец, но понякога не е зле да си подозрителен. Ти си много млад, Цезар. Бъдещето за теб е по- дълго, отколкото за мен. Може би трябва да помислиш за тези години, когато вземаш решенията си.

Октавиан се замисли. Знаеше, че Цезар е бил предупрежда­ван неведнъж, че му се готви покушение, и че винаги е прене­брегвал заплахата.

- Ще бъда готов за всичко, Педий. Имаш думата ми.

- Добре. - Педий се усмихна. Приятно ми е да съм консул с теб, младежо. Не искам това преживяване да приключи преж­девременно.

21

Брут потисна гнева си, насочен повече към собствената му намаляла издръжливост, отколкото към гърка, който танцуваше около него с меча за тренировки. Имаше време, когато щеше да унизи с лекота младежа, но с годините голяма част от скоростта му се беше стопила. Единствено ежедневните тренировки не позволяваха формата му да изчезне напълно.

Беше се сгорещил и знаеше, че лицето и голите му гърди са зачервени. При всяко издишване сякаш бълваше огън, целият се обливаше в пот, а противникът му все още изглеждаше свеж. Беше крайно раздразнително и абсолютно безсмислено, но му се искаше поне за малко младостта му да се върне, за да може да напердаши гърка и бързо да го накара да се предаде.

Клеант все още се опасяваше от римския управител, който го беше предизвикал да му бъде партньор. Въпреки че разлика­та във възрастта им беше трийсет години, той все още не беше успял да нанесе съкрушителен удар, а само беше нашарил ръ­цете му с червената боя, нанесена по дървения меч. Въпреки това чувстваше, че двубоят се обръща в негова полза, и нямаше нищо против, че приятелите му викат окуражително край иг­рището. Рим можеше и да управлява Атина, но местната тълпа открито демонстрираше подкрепата си за младия грък.

Окуражен от възгласите им, Клеант блокира поредната ата­ка с малкия си щит и се хвърли към гърлото на римлянина.

Това беше опасен удар, един от малкото, които можеха да се окажат фатални с дървени оръжия. Брут се напрегна от гняв и отби, след което нанесе серия удари, които принудиха Клеант да отстъпи крачка по крачка. Младежът си помисли, че навре­мето римлянинът е бил наистина много, ама много добър - и все още се намираше във впечатляваща форма, макар че беше задъхан и от влажната му коса пръскаше пот.

Вместо да го притисне отново, Клеант се поколеба. Всичко, което беше научил при тренировките, се оказа неспособно да пробие защитата на противника му. Въпреки това не искаше да го побеждава чрез изтощение. Изправи се срещу Брут и на­прави движение, сякаш прибира меча в ножница на кръста си. Бяха само по гамаши и нямаха истински ножници, но жестът беше недвусмислен. Брут сви устни - навремето и той беше не по-малко арогантен. Пристъпи напред, като не изпускаше от поглед Клеант, докато прибираше меча до бедрото си, готов за удар. Младежите обичаха подобни трикове, които предста­вляваха тест по бързина. Брут гледаше противника си в очите, отпуснат напълно.

Атаката дойде внезапно - удар, който Клеант бе упражнявал хиляди пъти през младия си живот. Ръката му замахна мълние­носно. За негов потрес усети как нещо изгаря врата му отстра­ни, оставяйки червено петно, което се смеси с потта му и закапа по голите му гърди. Брут нанесе още два бързи удара, един по вътрешната част на бедрото, където човек бързо щеше да умре от загуба на кръв, и втори в хълбока. Всичко се случи за миг и Брут се ухили гадно и отстъпи назад.

- Вторият действащ често се оказва по-бърз. Не са ли те учили на това? - попита той. - Ако е трениран, реакцията му е по-бърза от замисления удар.

Клеант посегна към гърлото си и червената боя изцапа пръ­стите му. Погледна надолу и видя ивицата по десния си крак. Тълпата се беше смълчала и той сковано се поклони на римския управител.

- Ще запомня урока - каза Клеант. - Ще повторим ли?

Зрителите рязко завъртяха глави, когато на двора за трени­ровки прозвуча ръкопляскане. Брут видя Касий при парапета.

Изглеждаше свеж и във форма. А до него стояха Светоний и Гай Требоний. Брут стисна зъби и с бързо движение метна дър­вения меч на Клеант, койго беше принуден да го улови.

- Не и днес - отвърна Брут през рамо. - Май имам гости.

И тръгна към очакващите го трима мъже.

- Ще ми направите ли компания в банята? Трябва да махна тази пот от себе си.

Касий кимна, а Светоний като че ли се почувства неудобно и прокара длан по косата си. Гай Требоний го зяпаше с непри­крит интерес.

Гостите последваха Брут в банята и четиримата мъже се съблякоха и дадоха дрехите си на робите, за да ги изчеткат и почистят на пара. Брут не обръщаше внимание на другите знаеше, че ще го чакат, независимо какво искаха. Стоически изтърпя излетите върху него кофи вода, след което влезе в го­рещото помещение. Заобиколен от външни хора, Касий не мо­жеше да обсъжда плановете си и групата седеше мълчаливо, докато парата се виеше около тях. След това Брут се хвърли в басейна със студена вода и накрая отиде на масите, където други роби втриха масло в кожата му и го изстъргаха със стър­галки от слонова кост.

Мина цял час, преди да останат насаме. Някои хора предпо­читаха да подремнат след банята, но повечето използваха вре­мето, за да обсъдят насаме важни дела. Робите излязоха, макар че щяха да ги чакат при изхода с надеждата да получат някоя допълнителна монета, когато клиентите свършат разговора си.

Светоний не осъзнаваше, че от парата и маслото косата му е станала на тънки, подобни на змии кичури, абсолютно неспо­собни да скрият плешивото му теме. Вдигна глава от масата и видя, че другите продължават да лежат със затворени очи.

- Колкото и да е приягно да намериш нормална римска къща в Атина, имаме много за обсъждане - каза гой.

Брут издаде звук, подобен на стон, но въпреки това се надиг­на. Другите направиха същото. Светоний постави ръце върху провисналото си шкембе и отпуснатите си бедра. Банята на­пълно отнемаше всякакво достойнство и точно сега му се иска­ше да му върнат тогата.

- Е, какво ви доведе при мен? - попита Брут. - Надявах се да чуя оратора Тенес на агората.

- Заслужава ли си да се чуе? - попита Касий.

Брут сви рамене и махна с ръка.

- Знаеш какви са гърците. Виждат в света само хаос и не предлагат решения. Всичко при тях е прах и вятър в сравнение с римските мислители. Ако не друго, ние сме практични. Кога­то виждаме хаос, бързо му смачкваме главата.

- Винаги съм смятал, че са арогантен народ - отвърна Ка­сий. - Помня как един ми заяви, че били открили всичко, от боговете до секса. Посочих му, че ние сме заимствали идеите им и сме ги развили. Арес е станал Марс, а Зевс - Юпитер. И, разбира се, макар че не можем да развием кой знае колко секса, именно на нас ни е хрумнало да го опитаме с жени.

Брут се разсмя и го тупна по рамото.

- Не ми се иска да прекъсвам философската ви дискусия - намеси се Светоний, но имаме по-належащи проблеми.

Касий и Брут се спогледаха развеселено. Светоний забеляза това и устните му се свиха в тънка неодобрителна линия. Гай Требоний просто гледаше. Не се чувстваше достатьчно уверен, за да се включи в разговора.

- Е, разказвайте тогава - с въздишка рече Брут. Чувстваше се великолепно отпуснат. Какво или кой те накара да дойдеш тук от Сирия, Касий?

- Кой друг, ако не Цезар? - отвърна Касий. - Знаеш ли, че е образувал триумвират?

- С Марк Антоний и онзи галски генерал Лепид, да. Не съм чак толкова далеч от Рим, за да не научавам подобни неща.

- Дал си е правомощията на император! - озъби се Свето­ний, на когото му бе писнало ог веселия тон на разговора. - Действа като диктатор, разпродава имотите ни и се подиграва със закона. Знаеш ли за проскрипциите?

Брут се усмихна неприятно.

- Знам, че съм в списъка. И какво от това? Аз бих направил същото, ако бях на негово място.

- Колкото и да се преструваш, не си чак толкова примирен, че друг Цезар сее издигнал над всички ни- сприхаво рече Светоний.

Брут го изгледа студено и Светоний се принуди да се извърне.

- Внимавай, Светоний, поне когато си около мен. В края на краищата аз съм управител на Атина. Не знам какво точно... си ти.

Светоний го зяпна, а Касий се ухили и се извърна, за да скрие усмивката си.

- Лишен от имотите си! Ето какво съм. Освен това съм един от Освободителите! Аз спасих Рим от побъркан тиранин, който се подигра с републиката, който унищожи вековна цивилиза­ция, защото беше прекалено силен, за да бъде държан под кон­трол. Това съм аз, Бруте. А ти кой си?

Брут прие избухването като джафкане на кученце, макар че усмивката му се стопи. Светоний млъкна само за миг и продъл­жи, дълго задържаните думи буквално се изливаха от него:

- И въпреки всичко, което направих за републиката, фамил­ният ми дом ми е отнет, законната амнистия, която прокарах, е отменена и животът ми е в опасност. Дори в Гърция съм за­страшен от всеки римлянин, който реши да се възползва от възможността да вземе главата ми и да си спечели състояние. Да не мислиш, че си недосегаем, Бруге? Стигнахме дотам да изгубим всичко, защото някакъв си долнопробен роднина на тиранина се опитва да заграби власт, която не е заслужил. Той ще се разправи с всички ни, ако не го спрем.

- Говориш като уплашено старче, сенаторе - отвърна Брут. - Опитай да си спомниш, че имаш достойнство.

- Достойнство ли? - повиши тон Светоний.

Брут се извърна от него, оставяйки го изумен и с увиснало чене.

- Не съм стоял със скръстени ръце, Касий - каза Брут. - Работя с легионите и съветите тук, заздравявам лоялността им. Повиших данъците, за да създам нови легиони. Предимно гръко-римска мешавина, но са във форма. Тренират всеки ден и са мои, положили клетва пред мен. Ти можеш ли да кажеш същото?

Касий се усмихна.

- Имам седем легиона в Сирия и още четири от Египет. Мога да извадя на бойното поле общо единайсет, всички добре запа­сени и екипирани. Те обичат републиката и въпреки отровния шепот на поддръжниците на Цезар в ушите им са абсолютно верни на онези, които освободиха Рим. Не съм си губил време­то. Достатъчно добре ме познаваш.

Брут кимна доволно, след което погледна Светоний и каза:

- Виждаш ли, Светоний? Двамата с Касий работим заедно. Създадохме армия, докато ти си се надувал месеци наред и си дрънкал празни приказки в Рим.

Светоний беше чисто гол и всички видяха как по цялата му кожа, от изкривеното от ярост лице до слабините, избиха чер­вени петна.

- Аз бях онзи, който осигури бъдещето на всички ни, като предадох флота на Секст Помпей! - отвърна сенаторът. - Ако двамата с Бибил не бяхме постигнали това, още тази година щеше да ти се наложи да излезеш на бойното поле, Бруте. Ето какво спечели цялото мое „надуване“ - времето, което ни е не­обходимо!

- Всички сме съгласни, че това беше чудесно решение обади се Касий в опит да намали напрежението между двамата. - Секст Помпей е млад, но враждебността му към фракцията на Цезар е добре известна. Поддържаш ли кон­такт с него?

- Да - каза Брут. Видя, че Светоний вдига глава, и сви раме­не. - Той има единствения флот на запад и името ми не е петно за него и за лагера му. Разбира се, че поддържам контакт. Знаеш ли, че братята Каска са при него?

- Не, не знаех отвърна Касий. - Това е добре. Макар че и тех­ните имения са били продадени, за да напълнят държавната хазна.

- Което е още един мотив да са на наша страна - каза Брут.-Точно сега не искам никакви изненади. Можем да използва­ме флота и да се прехвърлим в Италия, или да ги чакаме тук. Да, Светоний, знам, че ще дойдат. Октавиан и Марк Антоний не могат да ни игнорират, докато Рим остава без жито. Просто трябва да дойдат. Ще прекосят морето до Гърция, точно както направи Юлий Цезар срещу Помпей. Този път обаче мисля, че ще изгубят половината си хора, понеже Секст ще ги прати на морското дъно. Прав ли съм, Касий?

- Надявам се, че да отвърна слабият сенатор. - Това е най- добрата ни надежда да сложим край на всичко.

Докато излизаха от банята, Брут бръкна в кесията си, за да извади няколко бронзови монети за персонала. Спря, когато из­вади сребърна сестерция, и я подхвърли на Касий. Той я огледа намръщено, след което се разсмя.

- „Спасител на републиката?“ Сериозно ли, Бруте? Струва ми се, ами, малко нескромно.

Брут се усмихна криво и подхвърли друга монета на Све­тоний, който я улови и се загледа в лицето, изсечено върху метала.

- Трудно бих успял да побера и вашите имена. Приликата обаче си я бива, не мислите ли? В качеството си на управи­тел аз отговарям за монетосеченето в Атина, така че не беше трудно. Не е зле да напомняме на гражданите защо сме убили човек в Рим. - Той кимна на Светоний. - Надявам се, че ще се съгласиш с това.

Касий бе свил устни при думата „убили“, но когато върна монетата, на лицето му беше изписано нещо като задоволство.

- Така е. Образът е всичко. Това е едно от нещата, които научих през годините. Хората знаят много малко, само онова, което им се съобщава. Открих, че са готови да повярват на поч­ти всичко, коего им казвам.

Брут изсумтя и подхвърли сребърната монета на прислуж­ника. Робът се поклони ниско, зарадван от неочаквания късмет.

Никога не съм отричал, че имах лични причини да участ­вам, Касий. Всичко, което направих, всичко, което постигнах, си оставаше скрито в сянката му. Е, затова осветих тъмните места и се освободих от него. Монетите са добри по своя начин. Ние наистина спасихме републиката, освен ако не я изгубим сега заради онова момче Октавиан.

- Няма да изгубим - каза Касий. - Той ще дойде при нас и когато го направи, ще трябва да дойде по море.

- Освен ако не заобиколят от север и не атакуват по суша - мрачно рече Светоний. Брут и Касий го погледнаха, но той отдавна се беше отказал да ги ухажва. - Е? Разстоянието не е по-голямо, отколкото оттук до Сирия. Не можете просто да пренебрегнете заплахата от атака по суша. Какво са около хи­ляда мили за легионите?

- Сенаторе — с презрение рече Брут, - ако тръгнат да прех­върлят толкова много хора далеч на север, ние ще научим. Раз­полагаме и с флот, забрави ли? Ако хората на Цезар поведат армията на север, ще бъдем в Рим месеци преди да успеят да се върнат. Ще се радвам, ако опитат! Това би решило всичките ни проблеми наведнъж.

Светоний промърмори нещо неразбираемо и излезе от ба­нята с пламнало лице. Другите го последваха. Открояваха се в гръцката тълпа дори само заради късо подстриганата си коса и военната осанка. Брут направи знак на войниците, които го цакаха, и те веднага отдадоха чест и се построиха около тях.

- Трябва да кажа, че направи добре, каго избра Атина, Бруте - отбеляза Касий, докато се оглеждаше. - Приятно място. Дом далеч от дома. Боя се, че Сирия е прекалено гореща през лятото и твърде студена през зимата. Сурово място, но пък легионите там са калени.

- С колко кораби разполагаш, за да ги докараш тук? - попита Брут.

- Кораби ли? С николко. Малкото, които имах, изпратих на Секст Помпей. Просто не са ми нужни, щом има суша оттук чак до Бероея. Край Бизанциум има баржи, с които да преко­сят Босфора. Някой ден трябва да видиш онова място, ако не познаваш района. В известен смисъл градът е толкова гръцки, колкото и Атина, и е по-стар дори от Рим.

- Да, някой ден, когато примката не е на врата ми, може би ще мога да изгубя известно време със стари карти и градове. Колко време ти трябва, за да докараш легионите в Македо­ния?

- Те вече пътуват. През пролетта двамата с теб ще имаме ар­мия, способна да се изправи срещу всичко, което им остане на гриумвирите сред прекосяването. Можем да изведем на бойно­то поле деветнайсет легиона, Бруте. Повече от деветдесет хи­ляди мъже, повечето от които ветерани. Каквато и неудавена сган да стъпи в Гърция, след като Секст поработи върху тях, няма да издържи дълго срещу подобна сила.

- Аз ще командвам, разбира се - каза Брут.

Касий рязко спря насред улицата и другите спряха с него, така че тълпата беше принудена да ги заобикаля като река око­ло стърчаща скала. Чуха се ругатни на гръцки, но римляните не им обърнаха внимание.

- Мисля, че разполагам с повече легиони от теб, Бруте. Хай­де да не губим заради разправии войната, преди оше да сме я започнали.

Брут прецени решимостта на жилавия мъж, който стоеше срещу него.

- Имам повече опит от теб и петимата ти легати - рече той. - Сражавал съм се в Галия, Испания и Египет, при това години наред. Не оспорвам верностга им към теб, Касий, но вече съм бил жертван от Цезар. Няма да бъда жертван отново.

На свой ред Касий прецени доколко може да се съпротивля­ва и накрая се предаде.

- Е, в такъв случай ще командваме заедно - каза той. Войска­та е прекалено голяма, за да може само един да дава заповедите. Това устройва ли те? Всеки начело на собствените си легиони?

- Аз ще разполагам с осем, а ти с единайсет, Касий, но да, мисля, че можем да ги накараме да се разтанцуват, когато дой­де времето. Ще ми трябва обаче конница, под мое командване. Знам как да използвам екстраординариите.

- Добре - отвърна Касий. - Имам осем хиляди. Твои са. Приеми го като жест на приятелство.

Светоний поклати глава. Раздразнението му растеше, докато гези двамата обсъждаха бъдещето, без да отдават дължимото на ролята, която беше изиграл самият той заедно с Бибил.

- Да не мислите, че всичко се свежда само до война? - каза той с насмешка. - Или до няколко монети с гръмки хвалби върху тях?

Брут и Касий го изгледаха кръвнишки, но той не се уплаши и продължи:

- И кой от вас ще стане император, когато всичко приключи? Кой ще управлява Рим като цар?

- Светоний, не мисля, че... - започна Касий. За негова изне­нада Светоний вдигна ръка, за да го прекъсне.

- Познавам те от момче, Бруте. Забрави ли?

- О, никак даже - отвърна Брут.

В тона му се долавяше предупреждение, но Светоний не му обърна внимание. Тълпата продължаваше да тече около тях.

- Тогава двамата с теб вярвахме в републиката - не само като фантазия, а като нещо истинско, нещо, за което си заслужава да се умре. Юлий никога не е вярвал в това. Републиката струва един живот, помниш ли? Струва също и една смърт. Точно нея се опитвахме да спасим, но по начина, по който говориш, оста­вам с впечатление, че си го забравил. Помниш ли колко мразеше навремето хора като Помпей и Корнелий Сула? Генерали като Марий, които биха направили всичко, за да се доберат до власт? Цезар беше един от тях, част от същата гадна болест. И същото се отнася за осиновения му син. Ако Окгавиан бъде убит или победен, не бива да се появява някой друг като него, който да го замести. Старата република зависи от добрата воля на онези, които са достатъчно силни, за да я разкъсат, но тя струва повече от няколко души. Отдадох живота си на тази кауза и ще умра за нея, ако се наложи. Това е залогът - по-голям, отколкото война, флот или друг диктатор. След това или ще имаме императори, или ще бъдем свободни хора. Ето защо сме против Октавиан не защото търсим отмъщение или за да се защитаваме, а защото вярваме в републиката. За разлика от него.

Брут се канеше да каже нещо, но се отказа. Касий го поглед­на с изненада.

- Мисля, че успя да затвориш устата на нашия генерал, се­наторе! - Засмя се, за да разведри обстановката, но никой не последва примера му.

- Смятам, че поне един от нас трябва да се замисли какво ще стане след като победим, Касий - студено отвърна Светоний.

- Това е възможност да възстановим старите свободи, спора­зумението между свободните граждани и държавата, великата свобода. В противен случай ще се окажем само поредното пи­пало на лозата, която души Рим вече петдесет години.

Бръкна в кесията си, извади монетата, която му бе дал Брут, и я вдигна.

- „Спасител на републиката“ - прочете на глас. - Е, защо не, Бруте? Защо не?

22

Флотът галери заобиколи тока на Италийския ботуш и скоро той изчезна в мъглата и сумрака. Секст избърса солената вода от очите си. Много добре знаеше колко зле понасят хората му плаването. За да се движат бързо в плитки води, корабите му не газеха много, но пък това водеше до нестабилност в бурни води.

А сега Секст виждаше бързо приближаващата буря на хори­зонта - черни облаци с далечна пелена дъжд. Цялото небе про­блесна и морето сякаш отговори, вълните станаха по-високи и се покриха с бяла пяна.

Капитанът на легиона повръщаше през борда и Секст по­тръпна, когато вятърът поде капки от повърнатото и ги лепна по лицето и врата му.

- В името на Марс, защо не слезеш долу? - гневно извика той.

Нещастникът се затъгри към кърмата, без да се пуска от парапета. Секст тръгна по люлеещата се палуба към носа и се загледа в сивата шир. Навсякъде около себе си виждаше де­сетки галери, борещи се с вълните. Бяха най-уязвими, когато греблата трябваше да се приберат и отворите да се затворят с насмолено платно, за да не влезе вода в палубата на гребците. Някои галери вече го бяха направили и бяха вдигнали малко платно за бурно време, но повечето продължаваха да се мъчат с греблата и ледената вода нахлуваше през отворите в дърве­ните стени. Мъжете вътре сигурно се бореха за живота си, но поне галерите можеха да се управляват. Другите можеха да заобиколят сушата, разчитайки единствено на парчето плат, веслата на кърмата и редките случаи, в които успяваха да зър­нат южния бряг.

Секст преглътна нервно в очакване на трясъка, когато някой кораб се натъкне на скала или може би на съседа си. Винаги имаше опасност, но галерите бяха в относителна безопасност, когато можеха да се насочат към сушата и да заседнат в пясъка. Ставаха уязвими само когато луд като него им наредеше да из­лязат в дълбоки води.

Една вълна се разби в носа и го измокри до кости. Дъждът забарабани по палубата и намали видимостта още повече. Секст се взираше към брега, който се виждаше само като смътна ли­ния в сивотата. Трябваше да стигне до някакво убежище преди бурята да се е стоварила върху него с пълната си сила, но както изглеждаше, екипажите му трябваше да изтърпят още, преди да заобиколят носа. Когато успяваше да зърне другите кораби, забелязваше, че все повече и повече се принуждават да изтег­лят греблата, за да не потънат. Сега ги насочваха единствено огромните весла на кърмата. През пръските и мъглата Секст виждаше как някои галери се отдалечават в морето и войници се катерят по мачтите, за да виждат по-добре и да ориентират онези долу. Изстена. Знаеше, че ще изкара огромен късмет, ако изгуби само няколко кораба. Искаше му се Ведий да е тук, но първият му помощник беше единственият човек, на когото мо­жеше да повери другата половина от флота. Ведий нямаше да го предаде, сигурен беше в това. Беше оставил с него още два­ма души, които бяха инструктирани тихомълком да го убият, ако го направи.

Усети сърбеж в тила и когато се обърна, с изненада видя Jla- виния - държеше се за главната мачта. Беше заслонила очи с другата си ръка и се взираше в далечината. Секст си помисли, че прилича на призрак с неестествено бледото си лице и раз­вяващо се на вятъра наметало. Напусна мястото си на носа и тръгна към нея, като леко залиташе на люлеещата се палуба.

- Не мога да се безпокоя едновременно и за теб, и за кораба. Какво й е на каютата ти?

- Просто трябваше да подишам. Долу няма никакъв въздух, а корабът се клати и подскача като полудял.

Въпреки загрижеността си Секст се усмихна на измъчения й тон. Пресегна се и махна кичур мокра коса от челото й.

- Няма да продължи оше много, обещавам. Скоро ще заоби­колим носа и морето ще стане по-спокойно.

Погледна отново към буреносните облаци. Лавиния видя тревогата му и безпокойството й се засили.

- По-лошо ли ще стане?

Той се ухили, за да й вдъхне увереност.

- Ние сме късметлии, забрави ли? Ще се справим.

Това беше тяхна стара и горчива шега. Семейството им беше посрещнало много повече несгоди, отколкото му се полагаше. Ако в името Помпей все още беше останал някакъв късмет, той определено се бе паднал на Секст и Лавиния. Тя завъртя очи при неуспешния му опит да я развесели. Брат й забеляза, че трепери в мокрото си наметало, и каза:

- Ще замръзнеш, ако останеш тук.

- Не повече от теб - отвърна тя. - Поне се махнах от вонята на пот и повърнато. Долу е... неприятно.

-Ще го преживееш - каза той без капка съчувствие. - Нали винаги го правим? Казах ти, че ще се грижа за теб, и ето че имам чудесен флот под мое командване.

В същия миг галерата рязко се издигна на върха на една въл­на и се понесе надолу. Лавиния писна и Секст хвана здраво и нея, и мачтата.

Май предпочитам времето, когато беше пират каза тя. Тогава поне ми носеше скъпоценности.

- Които ти продаваше и инвестираше! Давах ти ги да им се радваш, а не да бъдеш благоразумна.

- Поне единият от нас трябва да е благоразумен отвърна тя. Когато всичко това приключи, ще ми трябва зестра. А на теб ще ти трябват пари за къща, ако искаш някога да създадеш семейство.

Той я прегърна силно. Спомняше си хилядите разговори в по-тежките времена. Като деца двамата бяха изгубили всичко освен бащиното си име и неколцината верни слуги, които все още тачеха Гней Помпей. В най-черните моменти бяха разго­варяли за живота, който щяха да имат един ден, с къща, слуги и мир - просто спокойствие и мир, без повече заплахи и преследване.

- Радвам се, че все още се тревожиш за мен - рече той. - Но ще съм още по-доволен, ако слезеш долу и ми намериш някое добро наметало, както и едно сухо за теб.

Лавиния не можеше да възрази на подобна молба, пък и виждаше, че той трепери не по-малко от нея.

- Добре - каза тя. - Но ще се върна.

Той я отведе до люка и го задържа отворен, докато тя се спусне по стълбата. Още се усмихваше, докато вървеше обрат- но към носа и се вглеждаше в сивото море, за да види какво е пропуснал.

„Поне капитаните от Сирия знаят какво правят“, помисли си Секст, докато корабът му ги следваше. Десетте очукани га­лери се държаха на разстояние една от друга и се движеха сравнително умело. За да стигнат дотук от Сирия, бяха пре­косили откритото море и умората личеше както по корабите, така и по хората. Секст си каза, че е взел правилно решение, когато нареди на капитаните на Касий да водят при заобика­лянето на носа.

Сепна се, когато чу силен трясък някъде отляво. Присви очи и се вгледа, но не можа да види какво е станало. Южният бряг на Италия едва се виждаше и това го окуражи. Скоро щяха да заобиколя! носа и да се озоват в по-спокойни води. Искаше му се да може да събере флота, но имаше опасност скалите да раз­порят дъната на галерите.

Вятърът зафуча около мачтата и носът се заби в поредната огромна вълна. Секст се вкопчи с всички сили в парапета, за да не бъде отнесен. Закашля се, когато ледената вода влезе в дробовете му. Когато зеленият бронзов таран на носа се издиг­на отново, си пое дъх. Бурята продължаваше да приближава. Погледна назад и видя, че римският капитан още се превива. Приличаше на труп, но въпреки това се държеше и ругаеше немощно. Секст се ухили при вида му и се зарече да му го при­помни, ако оцелеят.

Сирийските галери все така се движеха с мъка напред. Няма­ше безопасно място, където да изчакат бурята да отмине. Оста­ваше им само да продължат безумното заобикаляне и да обърнат към Брундизиум. Секст за пореден път си каза, че Касий е прав. Разполагаше с достатъчно кораби, за да блокира цялата страна, ако ги раздели на две части, подобно на ковашки клещи. Никой друг не разполагаше и със сто галери, какво оставаше за двеста и двайсет. Имаше силата да умори Рим от глад.

Със засилването на бурята настроението му ставаше все по-мрачно и студът вътре в него отговаряше на студа, който бе сковал кожата му. Баща му можеше да управлява република­та. Секст и Лавиния можеха да израснат сред всички удобства. Всичко това му беше откраднато на едно египетско пристани­ще. Баща му беше убит от чуждоземни роби само за да угодят на Цезар.

Години наред Секст знаеше, че е не повече от досадна кон­ска муха за римската мощ. Верни на баща му хора все още му изпращаха сведения от града и той бе видял шанса си и рис­кува да бъде екзекутиран, когато се върна там, за да отправи молбата си лично. Ведий беше възразявал и твърдеше, че не бива да се доверява на благородните старци в Сената. Вълкът от таверните не разбираше, че Секст познава добре тези хора. Баща му беше един от тях. Въпреки това той се уплаши, когато те отначало се захванаха с пиратското му минало и с младостта му, но нещата някак потръгнаха благодарение на заплахата от Октавиан и легионите му. Секст беше получил флот, който ня­маше равен на себе си в тези води, и моментът, в който Сенатът гласува, успя да успокои донякъде болката, която изпитваше още от смъртта на баща си.

Сега Касий го беше призовал и той бе отговорил. Флотът му беше оръжие, способно да въвлече привържениците на Цезар в битка, която не можеха да спечелят. Секст отново избърса со­лената вода от очите си и оголи зъби срещу фучащия вятър. От малък беше научил, че такова нещо като справедливост не съ­ществува. Не беше справедливо, че му отнеха бащата. Не беше справедливо човек като Цезар да управлява Рим като цар. Секст беше живял години наред в отчаяние и горчивина, оцелявайки благодарение на това, че е по-безжалостен и по-готов да убива от онези около него. Това беше брутална школа и той знаеше, че никога няма да стане отново онова невинно дете, което беше навремето. Усмивката му се разтегна на вятъра, устните му се дръпнаха назад, оголвайки кучешките му зъби. Нищо от това не беше от значение. Касий и Брут бяха убили тиранина и той най-сетне имаше шанс да опустошава и изтощава силите на Октавиан. Един ден щеше да възстанови всичко, коего му бе отнела фамилията на Цезар, и това беше единственото, което го интересуваше, което му бе нужно да знае. Сянката на баща му го наблюдаваше. Заради честта на стареца си заслужаваше да изтърпи някаква си буря.

Подбуден от някаква странна и неразбираема радост, Секст запя срещу вятъра моряшка песен. Пееше лошо, но енергично и достатъчно силно, за да накара измъчения капитан да вдигне глава и да го изгледа слисано. Други от екипажа се ухилиха, ко­гато видяха как младият им водач реве и тропа с крака на носа.

Секст усети тежестта на наметалото върху мокрите си ра­мене. Лавиния се беше върнала и го гледаше, сякаш беше по­бъркан.

Долу говорят, че някакво морско чудовище е започнало да реве пред кораба - рече тя. - Да сляза ли и да ги успокоя, че просто си се разпял?

Секст й се ухили и се уви с наметалото. Бурята разбиваше морето на пяна и пръски, които жилеха лицето му.

- Остани на носа с мен извика й той. - Корабът се нуждае от нашия късмет.

Двамата застанаха един до друг, хванати за ръце, докато флотът не заобиколи носа и бурята не остана да ръмжи и святка зад гърбовете им.

Агрипа се почеса по челото - сърбеше го от засъхващата по кожата му кал. Не помнеше откога не бе успявал да дремне за повече от няколко часа. Чувстваше се изтощен, но беше при­ключил. Две хиляди души с лопати и колички бяха изкопали ров с дължина малко повече от миля. Оставаше да бъде проби­та само крайната част. На канала работеха повече от трийсет земемери, които проверяваха дълбочината с дълги пръти, до­като хората се трудеха. Каналът трябваше да е широк двайсет и четири крачки, за да побере тесните галери с прибрани на палубата гребла; ширината обаче не беше създала толкова про­блеми, колкото дълбочината. Агрипа беше прекарал цял ден в проверка на сметките на земемерите. Галерите не биваше да засядат, тъй каго в такъв случай цялото начинание щеше да се окаже безсмислено. Той погледна огромните врати, които за­държаха водите на езерото. Сами по себе си те бяха огромно постижение. Опитни строители бяха забили в глината дърве­ни греди с огромни тежести върху тях, които биваха вдигани и пускани стотици пъти от екипи потящи се работници. Изкопаха основите на известно разстояние от езерото, като пълнеха тран­шеята с вода. Дърводелците работеха ден и нощ и когато земна­та преграда беше махната и водата нахлу, масивните порти из­държаха. Никой от работниците не обичаше да стои близко до тях, докато копаеха към морето. Дървото изстенваше от време на време и водата се процеждаше от малки пролуки, капеше на дъното на канала и превръщаше земята в кал. Беше трудно, но както му бяха обещали земемерите, две хиляди души можеха да построят почти всичко и най-сетне каналът беше готов.

Галерите все така се състезаваха и маневрираха в езерото, новите екипажи събираха силите, които щяха да са им нужни в бъдеще. Агрипа беше разположил по целия бряг мишени за стрелба, а един от корабите е тежките гарвани отгоре беше за­котвен и сега приличаше на бодливо прасе от стрелите, които стърчаха от бордовете му. Агрипа се намръщи при гледката и се запита кой е забравил да нареди да приберат стрелите. Всяка беше безценна, макар че около Неапол се беше развила цяла индустрия, която да му осигурява всичко необходимо. Беше на­редил всички каруци да пътуват демонстративно на сто мили на север, след което да завиват на запад и обратно на юг, но въпреки това подозираше, че цялата тази секретност е пълен фарс. Хората му трябваше почти всеки ден да гонят местни момчета, които все се промъкваха по брега, за да крадат ин­струменти или просто да зяпат галерите. Мъже колкото насе­лението на цял град се бяха събрали около Авернското езеро и Агрипа беше принуден да обеси двама от дърводелците си, задето бяха убили един местен по време на някаква нескопосана кражба. На единствения път на изток имаше стража, но въпреки това представители на властите в Неапол непрекъсна­то идваха и искаха някакви неща от него, било то справедли­вост или компенсации за нещо, което бяха извършили хората му. Лко не бяха новите галери, които се строяха денонощно, сигурно щеше да се отчае, но среброто на Октавиан се излива­ше и флотът растеше. Суровото дърво щеше да се изметне през зимата и щеше да има нужда от постоянни грижи и ремонти, но той разполагаше с хора и за това.

Земемерите го чакаха да даде сигнал, а Агрипа се взираше уморено и отмяташе хиляди неща наум, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо жизненоважно, което не може да се поправи след отварянето на канала. Погледна гладката варовикова за­мазка, която покриваше глината отдолу. Бяха го уверили, че е в състояние да задържа вода, но въпреки това той се тревожеше, че водата ще се просмуче в канала и ще го остави с езеро, ста­нало изведнъж прекалено плитко за галерите му.

Пое дълбоко дъх и се замоли на Минерва. Богинята на май­сторите несъмнено щеше да погледне благосклонно на проект като канал до морето. Тази мисъл доведе след себе си друга молитва - към Нептун, и накрая Агрипа направи рогатия знак, за да прогони злото. Не можеше да се сети кое друго божество заслужава молитвите му, така че вдиг на ръка и рязко я спусна.

- Хайде - промърмори той. Дано всичко да мине добре.

Портите бяха изработени от огромни греди, стърчащи от двете срещуположни страни и задържани от железни резета, забити в камъка. При издърпването на резетата от двете стра­ни подпираха дузина мъже, но налягането отзад им помагаше. Агрипа загледа как един храбър строител слезе в траншеята и с чук изби основния клин. Екипите поеха натиска и удържаха во­дите, докато строителят се втурна да се спасява. Веднага щом той се качи горе, те задърпаха в обратна посока и водата нахлу в канала с неописуем рев.

Вратите се завъртяха на пантите си, удариха се в стените и екипите се дръпнаха задъхани. Агрипа затича покрай канала, но водата го изпревари и гой видя как над последната преграда се надигна огромна, висока двайсет или повече стъпки вълна, която оплиска работниците и те избухнаха в смях.

Стигна до края на канала, когато водата вече се беше успо­коила, кална и с изтръгнати растения в нея. Морето се нами­раше от лявата му страна и на Агрипа му се прииска да беше прокопал канала направо до него. Оставаха само петдесетина крачки песъчлива земя, но земемерите бяха настояли за друга порта преди последното отприщване, ако случайно стане нещо с нивото или - което беше по-лошото — ако ги видят от морето и ги атакуват, преди да са готови. Корабите на Секст Помпей дебнеха някъде в тъмните води и той можеше да стовари десет хиляди мъже на сушата, ако забележеше нещо интересно.

Работниците зареваха ликуващо, когато каналът се напълни и издържа, а нивото му се изравни с това на езерото. Агрипа най-сетне се ухили. Искаше му се Меценат и Октавиан да бяха тук, за да видят гова. Гордост изпълни гърдите му и той се раз­смя, наслаждаваше се на силната миризма на сол и водорасли, изпълваща въздуха. Когато приключеха и последната част, щяха да повторят същото отново, но новите му галери вече щяха да чакат на опашка в канала. Щяха да излязат в морето с потока кафява вода и Окгавиан щеше да разполага със своя флот, готов да се впусне в преследване на галерите на Секст Помпей.

Марк Антоний вървеше по ръба на скалите с Лепид и гледа­ше надолу към пристанищния град. При предишното му посе­щение в Брундизиум шест легиона го чакаха тук, за да поеме командването им и да раздава наказания. Сега онова огромно стълпотворение на войници му изглеждаше незначително. Два­найсет легиона бяха заели всяка педя свободна земя на цели мили около градчето; множеството беше достагьчно да съсипе икономиката на района за години напред, тъй като прибираше всичко полезно, от коне и храна до желязо, бронз и кожа.

- Довечера съм на вечеря с Букцион и Либурний - с крива усмивка каза Марк Антоний. - Мисля, че легатите ще искат да се извинят за дребното провинение, че се разбунтуваха, докато бяха под мое командване.

Изкиска се, развеселен от приумиците на съдбата, която ги бе разделила и сега отново ги събираше. Събитията в републи­ката бяха превърнали всичките му планове в посмешище. Пре­ди година не можеше да си представи, че ще стои на тези скали със Сената в ръцете му и съюзен с младеж, когото почти не помнеше. Настроението му помръкна, когато си даде сметка, че преди година Юлий беше все още жив. Никой не би могъл да предскаже събитията след покушението. Марк Антоний се смяташе за късметлия, че е оцелял и се е издигнал, без значе­ние кой друг се е издигнал с него.

- Цезар като че ли се вслушва в тях - каза Лепид. - Няма да е зле да ги разпиташ за пътуването до Гърция. Колко време можем да стоим тук без кораби?

- Колкото е необходимо, за да предпазим Рим от нашествие - отвърна Марк Антоний. Не му харесваше да чува името Це­зар, когато ставаше дума за Октавиан, но това се превръщаше в сурова реалност и той предполагаше, че след време няма да го дразни толкова. - Но съм съгласен, че не е достатъчно да се­дим и да чакаме. Мога да си мечтая за нов флот, но със същия успех мога да мечтая и на хората ми да поникнат криле. Не знам всичките му планове, Лепиде. Сега ние сме преградата, която не позволява на Брут или Касий да дебаркират на този бряг. Докато сме тук, те не могат да прекосят морето. Кой би си помислил, че галерите ще се окажат толкова важни? Бъдещето на Рим е във флота, докато легионите стоят в бездействие.

- В такъв случай трябва да построим нови кораби - раздраз­нено рече Лепид. - Но всеки път, когато попитам, онзи негов приятел Меценат ми казва да не се безпокоя за това. Поставял ли си въпроса пред Цезар? Щях да съм по-радостен, ако знаех, че поне сме се захванали със задачата. Не искам да прекарам години наред на този бряг в очакване да бъда атакуван.

Марк Антоний се ухили и се извърна, за да скрие развеселе­ната си физиономия. Беше пристигнал от Рим вчера, а Лепид киснеше в Брундизиум вече близо три месеца. Марк Антоний беше доволен от начина, по който действаше триумвиратът, ма­кар да си даваше сметка, че Лепид едва ли е на същото мнение. Нямаше да е от полза да му напомня, че е включен само за да осигури на Марк Антоний допълнителен глас при всяко евен­туално разногласие. Като се изключи това, изобщо не го инте­ресуваше какво си мисли Лепид.

Вятърът духаше на пориви и и двамата чувстваха как енер­гията му приповдига духовете им. Марк Антоний не можеше да види Гърция в далечината, но си представяше Брут и Касий там. Прищевките на съдбата го бяха поставили на този бряг и когато всичко приключеше, Рим щеше да помни единствено победителите.

Докато се взираше в необятната шир на океана и белите гре­бени на вълните, нещо привлече вниманието му надясно. Марк Антоний обърна глава и замръзна. Доброто му настроение се пресече като старо мляко в стомаха му.

- Богове, виждаш ли това? - промълви Лепид момент по- късно.

Марк Антоний кимна. Иззад носа се беше появил рояк гале­ри - източени, бързи и опасни. Много бяха с изпочупени гребла и опитного му око прецени, че самите кораби също са очукани. Въпреки това продължаваха да напредват и сърцето на Марк Антоний се сви.

- Шейсет... не, осемдесет... - мърмореше Лепид.

Бяха най-малко сто, половината от флота на Секст Помпей. Марк Антоний установи, че неволно е направил рогатия знак срещу зли сили. Корабите бяха повече от достатъчно да блоки­рат източния бряг на Италия и да спрат малките съдове, които разнасяха съобщения и държаха търговията жива.

- Май Секст Помпей е чул, че легионите ни се събират тук - каза той. - Могъщи Юпитер, какво ли не бих дал за флот! Ще пратя вестоносец в Рим, но не можем да пресечем сега, та дори Октавиан да ми намери десет кораба за утре.

23

Галерите излязоха в черното море по новолуние. Три нощи след завършването на канала Агрипа беше очаквал идеалните условия, за да отвори последните порти. Не можеше да действа, докато бурята вдигаше вълните прекалено високо за преустрое­ните му галери. Стабилността се оказа най-големият проблем, тъй като всяко от нововъведенията му добавяше допълнител­на тежест към юрната част. Неведнъж му се наложи да изо­стави някой замисъл, когато откриваше, че той или намалява скоростта на корабите, или ги превръща в убийствени капани за екипажите. Месеците работа по галерите бяха най-отчайва- щите и завладяващи в живота му, но ето че вече беше готов, а и дори да не беше, Октавиан беше изпратил при него Меценат, за да му нареди да пуска корабите.

Като никога приятелят му беше мълчалив. Агрипа усещаше, че на Меценат му се иска да е където и да е, само не тук, но гор­достта не му беше позволила да откаже назначението. Щяха да посрещнат вражеския флот заедно, само с четирийсет и осем галери. Всичко зависеше от планирането на времето и изнена­дата - както и от късмета, което не даваше покой на Агрипа, тъй като залогът бе прекалено висок.

В тъмното малкият флот си разменяше съобщения с лампи с капаци, чиито приглушени светлини отбелязваха позициите на строяващите се кораби. Огне им цял следобед и вечерта, за да изпълзят по канала с прибрани гребла, докато мъжете на су­шата ги теглеха с въжета. Щом корабите се озоваха в дълбоки води, всички бяха обзети от радостна възбуда.

Агрипа не можеше да не се гордее с това постижение. Хо­рата му бяха изкопали воден път до морето. Бяха построили огромни кораби - и когато идеите се бяха оказвали погрешни или прекалено тромави, ги разглобяваха и започваха отново без никакви оплаквания. Помисли си, че трябва да се погрижи еки­пажите и офицерите да бъдат наградени - стига някой от тях да оцелееше.

Морето беше черно. Нищо чудно наоколо да се спотайваха мног обройни галери, дебнещи ги като хищници. Агрипа пре­глътна нервно. На юг се намираше Сицилия огромна маса суша и малки заливчета, за които се твърдеше, че приютявали вражеския флот. Надеждите му бяха да се приближи колкото се може по-близо преди зазоряване. След това новите му оръ­жия и тактика щяха или да успеят, или да се провалят. Хората му бяха тренирали непрекъснато, но Агрипа знаеше, че все още не могат да маневрират толкова добре, колкото опитните екипажи. Избърса потта от челото си, когато новопостроени­те кораби вдигнаха платна. Галерата му пое напред с остана­лите, единственият шум бе съскането на водата под носа. Си­цилия се намираше пред носа на Италийския богуш и до нея имаше почти двеста мили. Агрипа крачеше по палубата и си припомняше картите. Изкушаваше се да откаже сражение и да откара флога си на източния бряг, където Окгавиан отчаяно се нуждаеше от кораби. Знаеше, че с мъничко късмет може да придвижи флота на юг през деня, а през следващата нощ да заобиколи гока на Ботуша, може би дори преди Секст Помпей да разбере, че се намира в тези води. Решението щеше да е правилно, ако Помпей не бе разделил флота си и не бе пратил сто галери покрай източния бряг. Новината, която му бе доне­съл Меценат, промени всичко.

При двойната блокада търговията и по двата основни бряга на Италия беше прекъсната. Рим вече беше заплашен с глад и обсадата не можеше да се търпи повече. Трябваше да бъде разбита. Агрипа усещаше тежестта на отговорността върху плещите си. Ако се провалеше, Октавиан щеше да остане за­творен години наред в Рим и да бъде принуден да преговаря или дори да се предаде на Освободителите. Агрипа знаеше, че няма да имат втори шанс. Всичко се свеждаше до вярата на Октавиан в него.

Четирийсет и осем галери бяха вдигнали платна в нощния вятьр, но Агрипа почти не ги виждаше. Опасността белите платна да бъдат забелязани бяха принудили хората му да ги боядисат с боя от брош, като ги потапяха отново и отново в огромните казани, докато не станаха ръждивокафяви. Така ня­маше да издадат положението си на всеки, който си направеше труда да погледне в морето. Платната бяха с цвета на засъхнала кръв, но вършеха работа.

- Донесъл съм нещо добро - каза Меценат зад 1ърба му и почука с глинена чаша по каната, за да подчертае думите си.

Агрипа поклати глава и със закъснение осъзна, че Меценат не може да види жеста му.

- Без мен. Сега трябва да съм трезвен и бодър.

- Трябвало е да се родиш спартанец, Ахрипа рече Меценат.

- Лично мен хубавото червено вино просто ме отпуска. На­пълни чашата и изруга, когато разля вино на палубата. - Е, за късмет - рече и отпи. - Няма да е зле да поспиш, щом трябва да си бодър. Поне морето е спокойно. Предпочитам да не умирам, докато си повръщам червата през борда.

Агрипа не отговори. Умът му беше насочен изцяло към гале­рите. Меценат каго че ли не разбираше каква отговорност лежи на раменете му. Всяка модификация, всяка нова тактика бяха негово дело. Провалът щеше да означава, че е пропилял поло­вин година тежък труд и невъобразими пари - както и собст­вения си живот. Корабите му бяха добре скрити в нощта, но утрото щеше да ги разкрие за неприятелските очи. Не знаеше дали да се страхува, или да очаква с нетърпение момента, кога­то видят първата вражеска галера, понесла се към тях.

Менас, първият помощник на Ведий, разтърси началника си. Ведий се събуди с пъшкане, опита се да се обърне и замаха раздразнено, за да разкара ръката му от рамото си.

- Какво има? - сънено попита гой.

Беше прекарал толкова много нощи на откритата палуба, че малката каюта, запазена за капитана, му изглеждаше невероятен лукс. Дюшекът можеше да е на бучки и тънък, но беше много по-удобен, отколкото да лежи под платнище на вятъра и дъжда.

- Сигнална светлина - каза Менас.

Менас бе сухопътен офицер и Ведий усещаше презрението му зад нарочно неутралното му поведение. Въпреки всички­те си претенции и войскова чест той си оставаше под негово командване. Ведий плесна ръката му, надигна се рязко, удари главата си в една греда и изруга.

- Добре, идвам - каза гой и излезе от малката ниша, като разтриваше темето си.

Последва Менас по късата стълба до палубата, загледа се в посоката, в която сочеше подчиненият му, и видя проблясък ви­соко на планинския връх. Системата беше наблюдателите да па­лят огньове нощем, ако забележат нещо да се движи в морето.

- Някой се опитва да се промъкне - с мрачно задоволство каза Ведий.

Явно товарът беше ценен, щом капитаните и собствениците бяха склонни да рискуват корабите им да се натъкнат на неви­дими скали. При тази мисъл той потърка мазолестите си длани. Въображението му се изпълни с видения на злато, сандъци със сребърни монети за легионите или, още по-добре, млади дъщери на някой тлъст сенатор. Заради Лавиния Секст задържаше жени на борда съвсем за кратко и за откуп, но сега Секст не беше тук. Ведий отдавна не бе лягал с жена и се ухили. Отзивчиви или не, курвите на Сицилия не можеха да се сравняват с някоя римска девица, която да споделя каютата му за няколко дни.

- Изкарай ни в морето, Менас. Хайде да оскубем няколко тлъсти римски гъски.

Менас се усмихна криво. Грубият боец от кръчмите го от­вращаваше, но Сенатът бе дал на хора като Ведий флота, ис­тинския орел на Рим, и на него не му оставаше друго, Освен да се подчинява и да крие погнусата си.

Нямаше нужда да са предпазливи, след като западният бряг бе под техен контрол. Менас извади тръбата от пояса си и протяжният й сигнал полетя над водите. Осемте галери потеглиха тутакси - капитаните очакваха сигнала още откакто бяха ви­дели огъня на върха. Техните тръбачи също надуха тръбите. Хорът им щеше да стигне до следващия залив и да предупреди тамошните екипажи да ги последват.

Галерата започна да набира скорост и Ведий усети свежия полъх по лицето си. Нищо не можеше да се сравнява с това чув­ство за бързина и сила и той можеше само да благославя Секст Помпей, че го беше запознал с него. Старата болежка се обади и Ведий потърка челюстта си. Дължеше всичко на Секст, откак­то младият мъж го бе спасил и му бе дал цел в живота, когато Ведий беше долнопробен пияница и побойник. Казваше си, че Секст никога нямаше да успее да го победи, ако беше трезвен, но счупената челюст така и не заздравя добре. Болката така и не отмина, челюстга хрущеше и всяко хранене беше мъчение. Римският благородник беше зад гърба му години наред, но тази нощ командването бе единствено в ръцете на Ведий. Чувството беше главозамайващо и му харесваше страшно.

- Средна скорост! - извика Ведий, след което нареди да му донесат нещо за пиене, за да се доразсъни. Един легионер му предложи вода и Ведий се разсмя.

- Никога не пия вода. Кръвта се подхранва с вино. Донеси вино!

Долу началникът на гребците го чу и барабанът заби по-бър­зо. Гребците, кои го доскоро бяха спали на пейките си, раздви­жиха гърбове с лекота, пост игната от дългата практика. Гале­рите излязоха в морето в стегнат строй, като набираха скорост, състезаваха се коя ще стигне първа до плячката. Остров Капри, на сто мили северно от Сицилия, остана зад тях.

Агрипа присвиваше очи в мрака. Светлата точка в далечи­ната ту се появяваше, ту изчезваше. Нощното небе се беше за­въртяло около Полярната звезда, но до зазоряване оставаха още часове и той не разбираше кой ли ще пали огън по това време.

- Трябва ми информация, Меценате - каза Агрипа. Стори му се, че приятелят му свива рамене, но не можеше да е сигурен в тъмното.

- Никой не знае къде е вражеският флот каза Меценат. - Имаме клиенти в Сицилия и на всеки остров покрай брега, но те не могат да ни държат в течение, след като нямаме връзка със сушата. Движиш се слепешком, приятелю, макар че според мен трябва да приемеш, че онзи огън не е запален от овчари, опитващи се да прогонят студа.

Агрипа не отговори. Безсилието го лишаваше от думи. Ос­тров Капри беше каго огромна гьмна маса отдясно; единстве­ната светлина беше онази точка на най-високия връх. Впери поглед в далечината за приближаващи ги галери.

- Не съм подготвен за нощен бой - промърмори той. - Еки­пажите не могат да използват куките, ако не виждат врага.

- Понякога боговете си играят игри с нас - отвърна Меценат.

Гласът му беше безгрижен и това помогна на Агрипа да се успокои. Но точно тогава забеляза нещо, наведе се над борда и се взря в размазаните сенки.

- Гледай да не паднеш - каза Меценат и го хвана за рамото.

- Изобщо не държа да поемам командването. Ти си единстве­ният, който разбира от тия неща.

- В името на всички адове, виждам ги! каза Агрипа. Сигу­рен беше - смътните сенки можеха да са единствено издълже­ните корпуси на галери. - Тръбач! Три къси!

Това беше сигнад за строяване по флагмана.

Меценат гледаше с престорено спокойствие как платната се спускат и огромните весла се потапят във водата. Галерата на Агрипа забави ход и се разлюля, след което отново набра ско­рост. Другите галери ги последваха; капитаните зареваха за­поведи, изоставяйки всякакви опити да останат незабелязани.

- Ще продължим покрай брега до зазоряване - каза Агрипа.

- Богове, къде е слънцето? Трябва ми светлина.

Вече чуваха ритмичното биене на барабани - непознатите галери се приближаваха.

- Не могат да продължат дълго с това темпо - каза Меценат. Думите му прозвучаха донякъде и като въпрос.

Агрипа кимна с надеждата, че приятелят му е прав. Месеци наред хората му тичаха по цели мили около езерото. Бяха жила­ви и здрави като хрътки, но гребането беше изтощително дори за мъже в най-добрата им форма. Нямаше представа дали ка­лените военни галери на Секст Помпей няма да са в състояние просто да настигнат флота му и да го вземат на таран.

- Е, защо си тук? - попита Агрипа. Зададе въпроса, за да намали задушаващото го напрежение. — Искам да кажа тук на корабите.

- Знаеш защо - отвърна Меценат. - Нямам ти доверие, акО си сам.

И двамата се ухилиха и зъбите им проблеснаха в сумрака. Плясъкът на греблата и ритъмът на барабаните сякаш се за­силваха с всяка минута и сърцето на Агрипа трепкаше като на сърна, преследвана от глутница вълци.

- Каква е истинската причина?

Доколкото можеше да прецени, вражеските галери почти ги бяха настигнали и той се напрегна за първия трясък при сблъ­съка на бронзов таран в дърво.

- Същата, поради която и ти рискуваш живота си! - отвърна Меценат. - Заради него. Винаги е заради него.

- Мислиш ли, че той знае какво чувстваш?

- Какво?! - възкликна невярващо Меценат. Какво чувст­вам ли? Сериозно ли избираш точно този момент, когато живо­тът ни е на косъм, за да ми кажеш, че според теб съм влюбен в Октавиан? Мръсник!

- Просто си помислих...

- Помислил си грешно, невеж маймуняк такъв! Богове, дошъл съм тук да посрещна бруталния враг редом с теб, при това не другаде, а в морето, и какво получавам в замяна? Двамата с Октавиан сме приятели, космато лайно такова. Приятели!

Някъде наблизо се разнесе оглушителен трясък. Мъже зак­рещяха и се чуха плясъци, но нощта беше черна като мастило и не можеха да кажат откъде точно идват звуците и дали някой от техните екипажи се дави в мрака.

- Двамата с теб хубаво ще си поговорим, когато всичко това приключи! - озъби се Меценат. - Щях да те призова на двубой още сега, ако можех да те видя и ако не беше единственият, който знае как да води бой с кораби.

И насред цялото си пламенно възмущение чу как Агрипа се разсмя. Едва се сдържа да не го удари.

- Ти си добър човек, Меценате - каза Агрипа. Белите му зъби проблясваха в тъмното.

Ако можеше да го види, Меценат щеше да се уплаши от жи­лите, изпъкнали по врата и гърдите му - и от страх, и от ярост към враговете. Агрипа беше почти обезумял, неспособен да действа и заобиколен от врагове, без да знае дали в следващия момент няма да се озове във водата. Говоренето с Меценат мъ­ничко му помагаше.

- Знам, че съм добър човек, маймуно. Същото се отнася и за теб. А сега бъди така добър да ми кажеш, че можем да избягаме от тези галери.

Агрипа погледна на изток. Молеше се да зърне зората. Усе­щаше как галерата скърца и се напряга под него като жива. Со­лени пръски хвърчаха от веслата и жилеха лицето му.

- Не знам - промърмори той.

Ведий се мъчеше да различи нещо в непрогледната чернота. Които и да бяха онези, имаха много кораби. За момент си беше помислил дали не е попаднал в някакъв капан, но те бяха про­дължили да бягат, греблата им се потапяха във водата и я превръ­щаха на бяла пяна. Беше наредил атака на пълна скорост и бързо скъсяваше разстоянието до странните тъмни кораби. Заповяда таран. Галерите се плъзгаха по спокойните води с максималната скорост, на която бяха способни. Ведий знаеше, че гребците не могат да издържат дълго на това темпо. Скоростта за таран беше последният напън преди сблъсъка с врага и можеше да се под­държа за не повече от сто удара на сърцето, след което трябваше да намалят. Рязко завъртя глава, когато чу някакъв трясък, но не успя да види нищо, а гребците долу вече грохваха.

- Средна скорост! - изрева той. Чу сигнала на тръбата, но въпреки това зад него се разнесоха уплашени викове, когато един от корабите му едва не изпочупи греблата на друг.

- Запалителни стрели! - извика Ведий.

Огънят не беше от голяма полза в морето. Катранът и насмолените парцали на върха на стрелите не им позволяваха да летят надалеч. Ведий ги използваше срещу търговски кораби, но най- често след като боят беше приключил и имаше заповед да из­гори корабите, бързо движещите се дървени галери бяха мокри от носа до кърмата, а стрелите често изгасваха във въздуха или след като паднеха на палубата. Въпреки това той даде заповедта и двама мъже изнесоха мангал, пълен с жарава. Крепяха го като безценно дете, ужасени от мисълта, че могат да разсипят въгле­ните върху палубата. Върхът на стрелата лумна в жьл ги пламъ­ци, когато стрелецът я доближи до мангала. В червеното сияние на въглените Ведий загледа като омагьосан как стрелецът опъва лъка и запраща стрелата високо във въздуха.

Всички проследиха полета й. За миг на Ведий му се стори, че вижда гребла, движещи се в тъмното каго крака на рак или паяк, а после стрелата потъна със съскане в черното море.

- Дай пак. Не спирайте да стреляте. И променяйте посоката! Искам да виждам.

Горящите стрели се издигаха и падаха и даваха на Ведий достатъчно светлина, за да оформи картина в ума си. Пред него имаше десетки галери, макар да не можеше да каже колко точ- но. Те също бяха минали на средна скорост, колкото да стоят на безопасно разстояние от всичко, което можеше да прати срещу тях. Ведий погледна на изток с надеждата да зърне сивата свет­лина преди изгрева. За момент му се прииска Секст да беше тук и да види чудесната плячка, но в отсъствието му самоуве­реността му беше нараснала и той беше доволен, че командва. Секст щеше да разбере, че приятелят му не го е разочаровал в решителен момент. Галерите му се разгърнаха и продължиха да преследват плячката си.

Ведий усети как корабът му се люшна и изруга, когато изгу­биха скорост. Чу викове отдолу и изръмжа. Сърцето на някой гребец се беше пръснало или просто човекът бе припаднал, греблото му бе спряло да се движи и разваляше темпото на ос­таналите. Случваше се от време на време и той знаеше, че на­чалникът на гребците бързо ще се намеси, за да извлече тялото и да сложи някой войник на мястото на нещастника.

Галерата забави ход, докато другите гребци използваха въз­можността да си починат, пък било и съвсем за кратко. Ведий късо се изсмя, когато греблата отново се раздвижиха и кора­бът започна да набира скорост. Никога не беше яздил в битка, но предполагаше, че усещането е същото, когато врагът бяга пред теб и слънцето всеки момент ще изгрее. Флотът му се носеше в тъмното като вино море и възбудата му се засили, когато осъзна, че вижда носа пред себе си. Утрото настъпва­ше и той беше готов.

24

Утрото в морето настъпваше бързо тук нямаше планини или хълмове, които да скриват лъчите. Слънцето се появи от­начало като горяща нишка на хоризонта, позлати вълните и разкри двата флота. Нито една от страните не хареса гледката. Агрипа преглътна нервно, като видя какво голямо числено пре­възходство има противникът, а Ведий изобщо не беше очаквал да види толкова много кораби пред себе си.

Веднага щом слънчевите лъчи прогониха мрака, Агрипа зарева нови заповеди - от галерата му ги предаваха с разно­цветни флагове. Беше накарал капитаните си да научат наизуст нова система сигнали, непозната за вражеските галери. Изпита мрачно задоволство, когато присви очи на север и загледа как противниковият командир вдига флагове, които му бяха мно­го добре познати. Това бе поредното ново оръжие можеха да научат намеренията на врага и да реагират максимално бързо. Срещу толкова много галери Агрипа се нуждаеше от всяко пре­имущество. което можеше да измисли.

По-големият флот отговори с цялата военна дисциплина, която Агрипа беше очаквал - разгърна се и образува огромна дъга, която продължи да се носи напред. Имаха числено пре­възходство. Агрипа виждаше само най-близките шейсетина га­лери, но зад тях имаше и други. Пое дълбоко дъх и си заповяда да запази спокойствие. Беше подготвен за това и беше изгубил един кораб при тренировките. Не можеше да се отърси от ле­дения ужас, който го обхвана, но вече беше направил всичко по силите си, за да има някакъв шанс срещу подобно множество.

- Пригответе флага за атака. Вдигнете флаг „готови“.

Агрипа гледаше огромната наближаваща дъга кораби. Раз­стоянието беше по-малко от миля и той различаваше сигнали­те, които си разменяха. Кимна, когато видя заповедта „щурмова скорост“ на мачтата на флагмана. Така значи. Който и да беше командирът, корабът му се намираше в центъра.

- Онзи там! - извика той. - Сигнали „заден“, „обърни“ и „атака“!

Даването на заповедта отне известно време, но галерите на Агрипа бяха виждали сигнала и реагираха моментално. Само за миг бягството им спря напълно и беше последвано от бавно обръщане, по време на което бяха най-уязвими. Ако врагът ги настигнеше, докато бяха обърнати с борд към него, бяха почти обречени. Агрипа видя как вражеските галери ускоряват като излитащи птици, превръщайки водата в пяна. Закъсняха. Га­лерите на Агрипа ги посрещнаха челно и се стрелнаха напред, когато греблата заработиха отново.

Двата флота се сблъскаха с ужасяваща скорост.

- Богове, толкова са много! - възкликна Меценат. Беше се вкопчил в парапета с такава сила, че кокалчетата му бяха по­белели.

Агрипа не отговори; очите му улавяха всяка подробност на ос­лепителната светлина на слънцето. Не беше проста работа всеки от корабите му да потопи два вражески. Знаеше, че ако му се удаде възможност да унищожи флагмана и да пръсне останалите, ако успее да оцелее в първия сблъсък, ще има шанс за победа.

Извика единия кормчия и му показа кораба, който искаше. Мъжът присви очи срещу слънцето, прецени разстоянието и се втурна обрагно към кърмата. Агрипа можеше просто да му изреве заповедта от носа, но искаше да е сигурен, че е разбрал правилно.

Малкият му флот щеше да удари в центъра: нямаше друг избор. Врагът щеше да ги обкръжи незабавно, но галерите не бяха така маневрени като легионите. За да потопят корабите му, те трябваше да ги вземат на таран на висока скорост или да ги вземат на абордаж и да прехвърлят войници по мостовете.

Разстоянието се скъсяваше и на Агрипа му оставаше един­ствено да се надява, че е подготвил хората си достатъчно до­бре. Първото изпитание в морето беше на нерви - капитаните от двете страни крещяха заповеди наляво и надясно, за да на­сочват корабите и да отгатнат намеренията на противника. Аг­рипа преглътна с мъка. Първото оръжие беше собственият му кораб, който можеше да остане без гребла, ако врагът минеше прекалено близо до него и убиеше половината гребци от една­та страна - стига да отгатнеше правилно намеренията му. При грешка щеше да последва челен сблъсък, при който и двата ко­раба щяха да потънат преди някой да успее да извади меча си.

Беше се задъхал от страх и възбуда. Видя вражеския капи­тан, вкопчен в носа. Греблата се вдигаха и спускаха енергично. Знаеше, че командирите на легиони инстинктивно се дърпат наляво, за да обърнат силната си дясна страна срещу врага. Аг­рипа обаче нямаше представа дали галерата се командва от чо­век от легионите, или от някой пират на Сексг Помпей.

- Пригответе гарвана! - изрева той. Пригответе харпаксите!

Екипите на катапултите страшно се гордееха с името, което бяха избрали за новото си оръжие. Куките „грабители“ можеха да завлекат цели кораби, ако успееха да ги използват в хаоса на сражението.

Навсякъде около него корабите му посрегггаха врага, но Агрипа трябваше да се съсредоточи само върху галерата, която се носеше към него. Ако изгубеше кураж и завиеше твърде рано, другият ка­питан щеше да се възползва от това и да го вземе на таран. Агрипа започна да брои наум, докато корабите летяха един срещу друг, без да забавят скорост. На петдесет крачки разстояние другата га­лера не се отклони нито педя и Агрипа изведнъж осъзна, че капи­танът няма да отстъпи: че арогантно смята, че противникът му ще обърне и ще побегне. Не можеше да каже откъде го знае, освен по неотклонния курс, по който се движеше неприятелят.

- Агрипа? - тихо се обади Меценат, загледан с ужас в при­ближаващия кораб.

- Още не - промърмори Агрипа.

Даде командата в последния миг:

- Прибери греблата на левия борд! Десните - горе!

Гребците бързо издърпаха греблата на левия борд. Греблата на десния борд само се вдигнаха. Двамата кормчии натиснаха кормилното весло и корабът започна да завива надясно почти без да намалява скорост.

Агрипа се напрегна и се вкопчи в парапета, когато галерата се понесе покрай вражеския кораб, разбивайки с носа си де­сетки гребла. Чу писъците, когато огромните дръжки блъснаха хората на пейките, като трошаха гръбнаците им.

Екипажът на Агрипа изрева тържествуващо и греблата и от двете страни отново се спуснаха във водата. Искаха да приклю­чат с ранения кораб, но към тях се носеха други противници и обръщането щеше да е равнозначно на самоубийство.

Една галера се носеше право към тях, втора малко зад нея и отдясно.

- Пригответе харпаксите! Цел дясно на борд!

Навсякъде около него корабите се бяха вкопчили в битка.

Много и от двете страни бяха изгубили греблата си и бяха ста­нали напълно беззащитни. Доста бяха пробити и вече се кип­ваха и започваха да потъват. Тела осейваха кипналата вода и давещите се се мятаха сред сребристи мехурчета.

Галерата срещу него набираше скорост, но Агрипа изрева на екипите на харпаксите да се целят в дясната. Куките полетяха високо във въздуха и противниковите екипажи зяпаха с отво­рени уста как те стигат до кораба и се захващат. Легионерите му завъртяха макарите и бойците се втурнаха към левия борд, за да попречат на кораба да се преобърне, докато се влачеше странично през вълните.

Галерата срещу него като че ли се плъзна наляво. Хората на Агрипа залитнаха, когато захванатият от тях кораб се килна, преобърна се и започна да погъва, и Агрипа почувства, че и неговата галера започва да се накланя.

- Брадви! В името на Марс, отсечете въжетата! - изрева той панически.

Изруга медните нишки, които беше втъкал във въжетата - те устояха на първите удари, а корабът му продължаваше да се накланя, повлечен от изчезващата под водата галера. Пър­вото въже се скъса и издрънча като струна, звукът се чу из целия кораб. Второто от трите също се скъса под трескавите удари на двама мъже, а после и третото, което удари като кам­шик един войник и го запрати през борда с лице, превърнато в кървава каша.

Галерата на Агрипа рязко се изправи, вдигайки вълна от пръски.

- Харпакси! изкрещя той. Вече беше прегракнал. Нови въжета и куки!

Всеки екип имаше втори комплект, но докато войниците го приготвяха, друга галера се беше озовала до тях. Агрипа едва успя да нареди греблата на левия борд да бъдат прибрани отно­во, преди корабите да докоснат бордове със смразяващо кръвта стьржене. Агрипа се озъби, когато видя абордажният мост на противника да се вдига, тикан от потящи се войници.

- Отблъснете ги!

Не можеше да напусне поста си на носа, но видя Меценат да вади гладиуса си и да грабва един щит от дървената стойка. За­едно с първата вълна войници приятелят му сс втурна към вра­га, докато собствените му екипи вдигаха своите мостове. Вра­жеският кораб беше приближил под ъгъл, така че мостът при кърмата не можеше да стигне до борда му, а остана да стърчи като дървен език, на койго несигурно стояха мъже. Най-близ­кият до носа мост се стовари върху палубата на противника и големият железен шип се заби дълбоко в дъските.

Войниците на Агрипа се изсипаха по тесния мост, а други отблъскваха онези, които се опитваха да се прехвърлят на тях- нага палуба. Агрипа видя центурия легионери на вражеската галера, но второто му предимство се прояви незабавно. Всеки от гребците му си беше спечелил мястото на турнири по двубой с мечове. Сега те изоставиха пейките си и се втурнаха на палу­бата. Бяха три пъти повече от вражеските лег ионери и всеки от тях беше ветеран и въртеше опи гно меча. Меценат се прехвър­ли с тях през моста, като изблъскваше противника с щита си, докато групата му се мъчеше да освободи място за останалите, които я следваха.

Беше същинска касапница. За момент двете страни се мъче­ха да се прехвърлят всяка на вражеския кораб, но онези, кои го успяваха да се доберат до галерата на Агрипа, биваха посичани моментално и телата им политаха през борда. Собствените му войници си пробиха път, избивайки противника, след което се спуснаха в трюма, за да се разправят с гребците.

Разнесоха се ликуващи викове, когато измъкнаха на палуба­та капитана - мъж с шлем с пищни пера, който се беше опитал да се скрие под палубата, когато бе видял, че корабът му е пре­взет. Все още жив, той бе хвърлен през борда заедно с доспехи­те си, за да се удави - и ето че Агрипа вече бе сразил още един кораб. Изкушаваше се да се прехвърли на него, но вражеският флот все още беше навсякъде наоколо.

Подпалете го и се връщайте бързо - нареди той, каго се ог­леждаше за нова заплаха, докато черният дим се издигаше във въздуха, съпровождан от писъците на гребците. Агрипа стисна зъби. В подобна битка нямаше място за справедливост. Знаеше, че нещастниците долу не го бяха атакували по свой избор, но нямаше какво да направи за тях и не можеше да показва ми­лост. Войниците му се върнаха на борда и вдигнаха г арваните от палубата.

Галерите се разделиха. Стълбът дим на противниковия ко­раб бързо се сгъсти, а от трюма забълваха оранжеви пламъци. Агрипа извика окуражаващо на хората си, които отново заеха местата си, като оставиха окървавените мечове в краката си и хванаха греблата с покритите си с мехури ръце. Навсякъде око­ло него малкият му флот продължаваше да се сражава.

Изведнъж бе настъпило странно затишие. Битката се беше разпростряла на огромно разстояние, докато галерите се вкоп- чваха една в друга. Водата бе покрита с масло, трески и тела, някои от които все още се движеха. Агрипа видя много пре­обърнати корпуси, но нямаше начин да каже дали са негови, или вражески. От онези, които все още се биеха, можеше да разпознае всеки свой кораб само от един поглед. Остана дово­лен, когато видя броя им. Обърна се, когато чу катапултите и видя как въжетата полетяха отново от един от корабите му, за да довлекат поредната вражеска галера достатъчно близо, за да я нападнат. Дали заради късмет, или защото се бяха научили да не дърпат прекалено силно, корабът му си остана изправен, след което бойците се втурнаха по двата моста и с поредния неприятелски кораб беше свършено.

Меценат дойде при него, задъхан от боя. Огледа се невярва­що. Никога досега не беше виждал морска битка.

- Спечелихме ли?

Агрипа поклати глава.

- Още не. Но половината от корабите, които виждаш, са из­вън строя. Можем да ги превземем, но няма смисъл.

Нареди четвърт скорост на началника на гребците и гале­рата пое между горящите съдове. Всички чуваха викове и пи­съци сред пламъците, черният пушек ги задавяше. Вятърът се позасили и отнесе дима на изток. Меценат с потрес откри, че слънцето все още е ниско над източния хоризонт. Беше му се сторило, че се сражават от часове.

Докато се движеха през отломките, Агрипа видя първия ко­раб, който бяха ударили. Екипажът беше работил здравата, за да прехвърли гребла на разбития борд и да възстанови доня­къде подвижността на съда. Агрипа видя сигналните флагове на мачтата му и се огледа да види колко кораби ще се отзоват. Измина сякаш цяла вечност, но накрая видя в далечината вдиг­нати флагове и вражеските галери започнаха да се връщат.

Агрипа също даде сигнал за прегрупиране, след което не му остана нищо друго, освен да чака.

- Сега ще видим - мрачно рече той.

Откри най-близката галера, която изглеждаше невредима и беше издигнала на мачтата си знамето на римския флот, и се обърна към хората си.

- Тази там. Няма смисъл да ги чакаме да ни дойдат.

Хората му бяха изтощени от дългото нощно гребане и сра­жението, но Меценат долови свирепото задоволство у екипите, които навиваха въжетата и зареждаха катапултите. Не бяха в настроение да губяг, след каго бяха стигнали чак дотук.

Докато гледаше как вражеският флагман дава сигнали, Ведий кипеше от мътночервена ярост. Сигпалите бяха абсолютно безсмислени дори за опитните свързочници от легионите, кои­то бяха под негова команда. Който и да беше противникът му, бе коварен кучи син. Онези летящи куки бяха съсипали галери­те му. Беше видял как три се преобръщат пред очите му, докато самият той се мъчеше да въдвори някакво подобие на ред сред гребците под палубата.

Потръпна. Съвсем доскоро вярваше, че няма нищо, способ- но да накара стомаха му да се преобърне. Беше наблюдавал с абсолютно спокойствие убийства и изнасилвания. А ето че на долната палуба имаше осакатени и изпотрошени тела и край­ници, смазани от греблата и удара с другия кораб. Не искаше да слиза отново там, сред вонята на вътрешности и такова невъо­бразимо количество кръв, че се събираше на локви и се плиска­ше в такт с люлеенето на кораба. Над шейсет души бяха загина­ли, когато собствените им гребла ги бяха направили на парчета. Ведий беше останал безпомощен, очаквайки удара на тарана, който ще ги запрати на дъното. Въпреки това не изпадна в па­ника и войниците му се бяха заели с твърди лица и типично римска дисциплина бързо да разчистят труповете и да премес­тят греблата. Един-двама избълваха съдържанието на стомаси­те си, докато работеха, но само избърсаха уста и продължиха натагък. Менас бе сред тях и Ведий започваше да изпитва нещо като уважение към римския офицер: той не се беше дръпнал от задачата, работеше наравно с останалите и излезе горе така оплискан с кръв, сякаш се беше трудил в кланица.

Известно време Ведий можеше само да гледа и да дава сиг­нали, за да държи флота си заедно, докато врагът го разсичаше. Противниковите галери до една бяха въоръжени с онези ужа­сяващи куки, а когато корабите се озоваваха плъгно един до друг, кучите синове минаваха през легионерите му като коса през пшеница. Беше видял четири вражески кораба да потъват след таран и хората му приветстваха с ликуващи викове всеки успешен удар, но Ведий знаеше, че самият гой е изгубил много повече. Дори сега, когато галерата му горе-долу можеше да се движи, гой виждаше, че много от корабите му са килнати, го­рят или просто се носят безпомощно по вълните с изпочупени гребла и осеяни с трупове палуби.

С присвити очи видя, че галерата на вражеския командващ обръща, разбутвайки трески и тела. Набра скорост в нова посо­ка и подобно на оса атакува един от корабите му, който се връ­щаше към него. Ведий изруга безсилно. Половината от греб­ците му бяха мъртви и не можеше да поддържа добро темпо, нито пък да развие достатъчно скорост за таран, способен да нанесе сериозни поражения. За първи път се замисли дали да не спаси колкото се може повече кораби и просто да побегне. Секст щеше да иска да научи за тези нови оръжия и тактики.

Отказа се да дава нова заповед, тъй като искаше първо да види колко от корабите му са оцелели. Доколкото можеше да прецени, все още имаше числено превъзходство и можеше да превърне катастрофата в победа, независимо на каква цена.

Щом видяха сигналите му, корабите загребаха към него от всички страни. Докато се връщаха, сърцето на Ведий се сви още повече. Галерите бяха очукани и разбити, бордовете им бяха оплискани в кръв или в тях зееха огромни отвори, през които можеше да види гребците, седнали само на една стъпка над морските вълни. Щяха да са късметлии, ако успеят да стиг­нат до брега. Забеляза само три останали невредими галери, чиито екипажи се взираха смаяно в другарите си, тепърва про­умявайки мащабите на поражението. Поклати глава. Знаеше, че хората му не са свикнали да губят, но това не променяше реалността. Малкият флот от четирийсет или петдесет кораба ги беше направил на пух и прах.

Двайсет и девет галери докретаха до неговата позиция, а междувременно вражеския] командир беше взел на абордаж една от гях. Ведий гледаше с надежда, докато не видя как от от­ворите за греблата забълва пушек и врагът продължи нататък, издирвайки поредната си цел. Освен това подаде нов сигнал и Ведий не можеше да го разчете. Пристигнаха още кораби и се построиха около флагмана. Присвил очи от яркото слънце, Ведий се опита да преброи вражеските съдове и резултатът не му хареса.

- Менас! Преброй ги! Слънцето ми пречи да виждам.

Първият му помощник броеше на глас, макар че корабите непрекъснато меняха позициите си.

- Двайсет и три... двайсет и пет... двайсет и... осем. Мисля, че са толкова. Да заповядам ли атака?

Ведий затвори очи за момент, после ги разтърка. Не можеше да каже, че животът му е бил добър. Просто бе имал няколко добри дни, това бе всичко.

- Престани да мислиш като легионер, Менас. Време е да бягаме към убежищата си.

Менас кимна и каза:

- Разбрано.

Даде заповеди и очуканите галери загребаха на юг към Си­цилия.

Докато двата флота се построяваха. Меценат се взираше в далечината. Агрипа вече знаеше, че са изгубили само двайсет галери, макар резултатът все още да му тежеше като провал. Харпаксите му се бяха оказали смъртоносни и ефективни в сражението, а двата гарвана и опитните бойци бяха свършили останалото.

- Оттеглят се... натам каза Меценат.

Агрипа застана до него.

- На юг, натам е юг обясни той. В гласа му вече не се дола­вяше никаква гордост: беше толкова уморен, че едва говореше.

- Ще ги последваш ли? - попита Меценат.

- Налага се. Тръгнали са натам, накъдето искам да продъл­жа и аз. Нямам нищо против да ги преследвам още един ден и да ги изгоря. Вече не могат да ни избягат.

- Мислиш ли, че можем да го направим отново срещу Секст Помпей? - попита Меценат.

Агрипа се огледа. Десетина кораба наблизо горяха и галерите му стояха настрани от тях, тъй като се опасяваха, че искрите и въглените могат да се прехвърлят и върху тях. Други бяха прео­бърнати и не можеха да бъдат спасени, но имаше и много други, които бяха останали без екипаж и чакаха да бъдат пленени.

- Мисля, че да, след един месец ремонти и набиране на нови екипажи. Можем да го направим отново. Трябва да го направим.

25

Брут се усмихна. Беше открил, че това е едно от многото предимства на младата съпруга. Не само че гой изпитваше по- голям стимул да се поддържа във форма, вместо да се предава на възрастта, но и у Порция липсваше онзи цинизъм, с който се беше сблъсквал през годините. Тя се смееше с по-голяма леко­та от него и когато го правеше, смехът й бе заразителен. Всеки пъг, когато си помислеше за нея, мрачното му настроение вед­нага изчезваше.

- Подиграваш ми се - каза Порция. Нацупи му се - знае­ше, че той обожава това. Нощем Брут понякога хапеше лекичко долната й устна, като се наслаждаваше на пълнотата й.

- Не бих посмял - отвърна той. - Оценявам по достойнство римския ти дух и желанието ги да се грижиш за съпруга си по време на кампания. Просто казвам, че вече съм опитвал гозбите ти и смятам, че е най-добре да оставиш тази работа на прислугата.

Тя ахна в престорена ярост и замахна с котлето, сякаш се ка­неше да го хвърли по него. Беше облечена като гръцка селянка, с проста бяла туника с широк пояс и тъмночервено наметало. Докато говореше, движеше длани по тъканта и тя изглеждаше едва ли не като част от нея, жива и непрекъснато в движение. Брут погледна с обич жена си, обута в сандали със скъпоцен­ни камъни, струващи много повече от селските къщи, покрай които минаваха всеки ден. Тъмната й коса беше вързана със сребърни нишки и другите римски жени в лаг ера вече бяха за­почнали да имитират стила й с по-прост грим и облекло, сякаш можеха да се надяват да изглеждат прекрасни като нея.

- Аз ще се грижа за съпруга си! - заяви тя.

Брут пристъпи към нея и я прегърна през кръста.

- Знаеш, че не бих искал нищо друго, но може би в кръвта на съпруга ти вече има достагьчно въглен.

Порция ахна и го отблъсна.

- Никога не си опитвал моето пиле с билки, съпруже. Ако беше, нямаше да ми се подиграваш така.

- Вярвам ти - със съмнение отвърна той. - Ако искаш, няма да се оплаквам. Всеки залък ще бъде нектар за мен и ще се ус­михвам, докато дъвча гьона.

- О! Ще видиш ти! Ще съжаляваш за думите си, когато те оставя да спиш сам през нощта!

И се отдалечи, като размахваше котлето и викаше прислуга­та. Брут се загледа след нея, после погледът му обгърна лагера. Видя, че някои легионери се усмихват, когато виждат младата жена на командира си, и я зяпат с копнеж. Брут се вгледа за мо­мент в тях и изражението му стана мрачно. Това беше недостатъ­кът, разбира се. Никога не можеше да е сигурен, че някой младок няма да рискува главата си, за да я ухажва, заслепен от похот или любов, докато здравият му разум се дави като пале във вино.

Пое дълбоко дъх, напълни дробовете си с топлия въздух и издиша през носа. Обичаше Гърция. Като млад войник беше пътувал през същата страна, където сега се бяха събрали легио­ните му. Другар му беше един прошарен стар войник, Рений, сприхав и безжалостен син на Рим, който or много години ле­жеше в гроба. За момент Брут си спомни как двамата вървяха рамо до рамо при първото му бойно назначение. Поклати глава. Тогава бе толкова млад. Всички онези, коиго обичаите, бяха все още живи и двамата с Юлий бяха приятели, твърдо решени да оставят следа в този свят.

Гледаше назад през годините и едва успяваше да разпоз­нае младежа, който бе при онова първо пресичане на Гърция. Юлий вече се издигаше в Рим, но се нуждаеше от военна сила. Брут бе твърдо решен да стане негов генерал, негов най-близък поддръжник. Изобщо не си беше представял, че ще настъпи ден, когато ще вдигне ръка да убие приятеля си.

Седна на едно повалено дърво, отбелязващо границата на селската градина, която бе избрал за пренощуване. Виждаше цялата си младост и буквално се потопи в нея. Спомни си Туб- рук, управителя на извънградското имение на Юлий. Брут не искаше да види разочарованието в очите му, ако все още беше жив. Тубрук никога не би разбрал какво ги е разделило. За ня­кои беше по-добре да умрат, за да не се терзаят душите им от всичко, което бе последвало.

Майка му Сервилия бе все още жива, вече побеляла стари­ца, която въпреки това вървеше с изправен гръб и осанката й скриваше годините й. Юлий я беше обичал, призна си Брут, макар да го гризеше, че собствената му майка години наред се умилкваше около приятеля му. Накрая Юлий я беше зарязал заради своята египетска царица, единствената жена, способна да му роди син.

Брут въздъхна. Беше видял как майка му се състарява едва ли не за една нощ, след като заряза всички преструвки, че е все още млада. Беше си помислил, че ще повехне и ще умре, но у Сервилия нямаше и капка слабост. Годините само я направиха по-здрава, като тиково дърво или обработена кожа. Зарече се да я посети, когато се върне в Рим, може би заедно с младата си жена, макар да знаеше, че двете ще си издерат очите като котки.

- Какво си се замислил? - обади се изненадващо Порция зад гьрба му.

Не беше чул стъпките й и се стресна, а после се подразни, че някой може да го приближи неусетно. Възрастта му отнемаше всичко, което го правеше такъв, какъвто беше навремето. Въ­преки това й се усмихна.

- Нищо. Нищо важно.

Порция се намръщи красиво.

- Да ти покажа ли белега си? Моето доказателство, че може да ми се има доверие?

И преди Брут да отговори, отметна наметалото и показа дъл­гото си загоряло от слънцето бедро. С едната си ръка повдиг­на края на гръцката си туника и се видя тъмнорозовият белег, дълъг почти колкото дланта му. Брут се огледа, но никой не гледаше. Наведе се и целуна белега, при което тя въздъхна и погали главата му.

- Не биваше да си го правиш - каза той прегракнало. - Виж­дал съм мъже да умират от треска след по-леки рани.

- Това ти показа, че не съм някаква празноглава куртизанка, която можеш да загърбиш просто така. Аз съм римлянка, съ­пруже, с римски добродетели, и съм чудесна готвачка. Така че можеш да ми довериш мислите си и всичко останало. Току-що се беше отнесъл някъде много далеч.

- Мислех си за Юлий - призна той.

Тя кимна и седна на дървото до него.

Така и предполагах. Винаги имаш това изражение, когато си мислиш за него. Тъжно най-вече.

- Е, виждал съм тъжни неща - рече той. - И изгубих голяма част от живота си в търсене на правия път, по който да тръгна.

Махна към легионите, разположени на лагер около тях в про­дължение на цели мили. - Надявам се вече да съм го намерил. Искам да се върна в Рим, Порция. Макар и да обичам тази стра­на, тя не е мой дом. Искам отново да стъпя на форума, може би да служа като консул известно време.

- И аз бих го искала за теб, не за себе си, съпруже. Щаст­лива съм, където и да си. Достатъчно си богат, за да живееш охолно, хората те уважават и обичат. - Тя се поколеба. Не беше сигурна докъде може да стигне със спора, който бяха водили неведнъж. Не искам да те изгубя. Знаеш, че ще умра още съ­щия ден.

Брут я прегърна. Изглеждаше дребничка до него. Усети то­плината на тялото й през тънкия плат и долови аромата на ко­сите й.

- Ти си малко луда, да знаеш - промърмори той. - Но въпреки това те обичам. И няма да ме изгубиш, Порция. Аз свалих тира­нин, а не цар. Нима трябва да подгъвам коляно пред някакво си момче, нарекло се със същото име? Познавах истинския Цезар. Октавиан няма право на това име. Абсолютно никакво право.

Порция вдигна ръце и докосна лицето му. Дланите й бяха изненадващо хладни.

- Не можеш да поправиш онова, което е счупено, любов моя. Не можеш да оправиш целия свят. Мисля, че от всички други ти си направиЛ най-много и си бил нараняван предостатъчно през живота си. Нима е толкова ужасно сега да се наслажда­ваш на плодовете на труда си? Робите да ти бъдат подръка и да се наслаждаваш на добрата храна и лятото? Да прекараш тези години с мен в някоя хубава вила край морето? Баща ми има едно великолепно място в Херкулан. Всеки ден пише писма и управлява имотите си. Нима това е срамно? Не мисля.

Той я погледна. Не можеше да се каже, че тя не разбира как­во го кара да продължава напред. Беше споделил е нея всичко за миналото си - както провалите, така и триумфите. Тя се бе омъжила за него с пълното съзнание кой е той и кой иска да стане, но това не й пречеше да настоява за мир и оттегляне от активния живот. Брут можеше само да съжалява, че синът им беше умрял така рано. Отглеждането на едно момче можеше да отклони вниманието й от съпруга й. Но след това тя не беше за­бременяла отново, сякаш утробата й бе умряла заедно с детето. Мисълта за гова го разстрои и той поклати глава.

- Не съм стар като баща ти. Порция, поне засега. Предстои ми още една битка. Ако не я проведа или ако изгубим, ще каз­ват за мен само, че съм убиец, а не освободител на Рим. Ще говорят за Марк Брут като за долен предател и ще пишат исто­рията така, както им изнася. Виждал съм да се прави и преди, Порция. Няма да им позволя да го сторят и с мен. Не мога да им позволя да го сторят! Хвана китките й и свали ръцете й на гърдите си, върху сърцето.

- Зная, че си добър човек, Марк - тихо каза тя. - Зная, че си най-добрият от всички, по-добър ог онзи мършав Касий, от Светоний и останалите. Зная, че ти е болно да си част от заго­ворите им, също както и да продължаваш да се биеш. Мисля, че прекалено много те е грижа как те гледат на теб, любов моя. Какво значение има, че някакви си дребосъци живеят в неве­дение кой си бил и кой си все още? Нима достойнството ти е толкова крехко, че не можеш да понесеш смеха и на най-долния просяк на улицата, докато минаваш покрай него? Нима ще от­говориш на всички обиди, дори отправени от такива, които не са достойни да завържат сандалите ти? Ти наистина освободи Рим, съпруже. Ти възстанови републиката или поне им даде възможността да видят едно бъдеще без диктатори и царе, кои­то да ги управляват като роби. Самият ти го казваш. Нима това не ти е достатъчно? Направил си повече, отколкото повечето хора биха могли да направят за десет живота, и аз те обичам заради това, но сезоните се менят и ще дойде време, когато ще трябва да оставиш меча.

- Ще го направя, кълна се. След тази битка. Веднага след тази битка. Порция. Боговете ми дадоха за врагове всички лъ­вове в Рим. Ако могат да бъдат победени, няма да има кой да създаде империя от пепелищата. Републиката ще продължи на­пред и ще има мир хиляда години. Всичко това е в ръцете ми, също какго ти си в ръцете ми.

Завърши последните думи, като плъзна ръце по тялото й и започна да я гъделичка. Тя запищя и се загьрчи, но той продъл­жи, без да обръща внимание на протестите и съпротивата й, докато в очите й не се появиха сълзи.

- Ти си чудовище! със смях каза тя. И изобщо не ме слушаш.

Той поклати глава.

- Знаеш, че те слушам. Част от мен не желае нищо повече от това да върви като свободен човек, заслужил свободата си в името на Рим. Искам го, но няма позволя да бъда управляван отново от царе в лицето на Марк Антоний и още по-малко на Октавиан. Ще се изправя срещу тях още веднъж и ако боговете ми се усмихнат, ще вляза заедно с теб в града, докато всички младежи зяпат прелестта ти. И ще съм доволен.

Когато тя отговори, в очите й имаше тъга, макар да се опит­ваше да се усмихне.

- Надявам се, любов моя. Ще се моля за това.

Отпусна глава на гърдите му и известно време седяха в мъл­чание и се взираха към равнината, където легионите приготвя­ха вечерята си.

- Освен това го обичах - рече Брут. - Той беше най-добрият ми приятел.

- Знам - унесено отвърна тя.

- Веднъж се сражавах срещу него, Порция. Тук, в Гърция, при Фарсала. Иска ми се да можеше да видиш битката. Беше невероятна. — Той издиша бавно. Спомените бяха ярки в ума му. - Той разби войската на Гней Помпей и след като всичко приключи, ме откри на бойното поле. Прегърна ме, както аз прегръщам теб сега - и ми прости за предателството.

Гласът му секна, спомените върнаха стари мъки и сподавен гняв. От онзи момент Брут беше човекът, на когото му бе просте­но за предателството от благородния Цезар. Мястото му бе отре­дено в историите и поемите на Рим - слабият предател, благо­словен от по-добрия от него. Брут потръпна. Не беше признал на Порция как се бе чувствал онзи ден в Гърция. Беше й споделил, че се страхува за републиката, когато Цезар доведе Клеопатра и сина си в Рим. Бе изразил мнението си, че те се опитват да поло­жат основите на династия, която да владее света.

Всичко това бе вярно, но само отчасти. Съдбата на Цезар беше решена през онзи ден при Фарсала, когато той беше пречупил и измъчвал приятеля си, прощавайки му пред очите на всички.

Порция сякаш беше задрямала в обятията му и той леко я вдигна и я целуна по челото.

- Хайде, любов моя. Искам да опитам онова твое пиле с билки.

Тя се размърда, прозя се и се протегна като котка. Той я гле­даше с обич.

- Денят е много топъл - рече тя. - Още много ли имаме да вървим?

- Не чак толкова, но ще трябва да те върна в Атина, когато се срещна с легионите на Касий.

- Предпочитам да остана в лагера.

- Казваш ми го за стотен път, но военният лагер не е място за теб, много добре го знаеш. Ще се погрижа да си в безопасност, преди да потегля към брега.

- Не разбирам защо трябва да отиваш да се срещаш с легио­ните му, след като брегът е в обратната посока.

- Той води повече от половината армия. Порция. Добре е войниците да се срещнат, преди да затръбят тръбите. А и сред тези хълмове не са много равнините, в които могат да се по­строят деветдесет хиляди души.

- Как се казва мястото, към което отиваме? - попита тя.

- Филипи - отвърна той и сви рамене. - Просто малко град­че, като всяко друго.

Октавиан вдиша дълбоко свежия въздух. Стоеше на скалите край Брундизиум и виждаше на мили навътре в морето. Слън­цето печеше в гърба му, но той не можеше да се отпусне, осо­бено в компанията на Марк Антоний. Помежду им имаше над трийсет години разлика и Октавиан трябваше да полага уси­лия, за да не се чувства застрашен от мъжа, който беше позна­вал един много по-различен Рим, преди Цезар да се издигне и да поеме властта над града и останалия свят.

Дори от тази височина на скалистата пътека не можеше да види гръцкия бряг, който се губеше някъде в маранята. Внима­нието му беше насочено към тъмносиньото море извън прис­танището, където се сражаваха галерите. Приличаха на детски играчки и бяха твърде далеч, за да чува заповедите и трясъка на катапултите, запращащи запалителни снаряди и камъни високо във въздуха.

Предишната нощ Агрипа беше заобиколил тока на Италий- ския ботуш, възползвайки се ог спокойното море и слабия вя­тър. Октавиан беше научил за пристигането му едва сутрин­та, когато изтощеният вестител беше стигнал при него, след като бе прекосил полуострова с максималната скорост, на коя­то беше способен. Октавиан и Марк Антоний трябваше да се изкачат на най-високата точка на брега, за да видят галерите на Агрипа, но още от самото начало бе станало ясно, че Секст Помпей също е бил предупреден за идването му. Корабите му вече бяха строени, когато Агрипа се появи с първата светлина на зората. Добре отпочинали, галерите на Помпей незабавно се хвърлиха в атака с пълното съзнание, че гребците на Агрипа са уморени след цяла нощ гребане покрай брега.

- Богове, видя ли това? - извика Марк Антоний.

Знаеше не по-зле от Октавиан, че бъдещето им е в ръце­те на Агрипа. Ако приятелят на Октавиан се провалеше, ле­гионите нямаше да могат да прекосят гъмжащото от хищни галери море и да се надяват, че ще оцелеят. Антоний все още го беше яд, че не е знаел за тайното построяване на флота в Авернското езеро.

- Кое? - попита Октавиан, без да го поглежда.

- До най-близкия горящ кораб при онази скала, два кора­ба наляво. Онзи, който току-що се преобърна. Приятелят ти се справя добре въпреки численото превъзходство на Секст.

Флотът на Агрипа беше малоброен, макар да наброяваше почти петдесет галери. Октавиан подозираше, че някои от ко­рабите са по-скоро за показ или примамка за Секст Помпей. Разбира се, някои от тях се биеха с пълни екипажи, докато други само се опитваха да направят таран, като се носеха с пълна скорост сред останалите. Пред очите на Октавиан един кораб удари с носа си друг и проби корпуса му. Нападателят обаче не успя да се освободи и двете галери останаха закле­щени. Екипажите им се сражаваха на палубите не само за да спечелят, но и да решат кой ще остане на кораба, който не потъва. Октавиан видя гребящите назад гребла и разбра, че нападателят е някой от капитаните на Помпей. Гребците на Агрипа се изсипваха на палубата при всяка атака, след като прибираха греблата и ги завързваха с вериги. Това бе опасна тактика, тъй каго ставаха уязвими за други кораби, но числе­ното превъзходство бе от жизнена важност, поне според пре­ценката на Октавиан.

Макар да знаеше, че корабите на Агрипа са с червени плат­на, бе почти невъзможно да се каже със сигурност кой печели. Някои от галерите на Агрипа се клатеха като дебели старици на най-малкия полъх на вятъра и Октавиан можеше само да си представя постоянния ужас на хората в тях - как очакват всеки момент да се преобърнат и да потънат в студеното море. Бяха в сравнителна безопасност, докато гребците работеха, но веднага щом и те се включваха в боя, корабите ставаха опасно неста­билни. Поне един вече беше потопен от съвсем слаб сблъсък с противника.

- Можеш ли да кажеш кой има надмощие? - попита Марк Антоний.

Гласът му звучеше напрегнато и Октавиан го погледна, пре­ди да поклати тлава. По-възрастният мъж беше изнервен, както и можеше да се очаква предвид големия залог и невъзможност­та да повлияе на изхода от сражението.

- Никой засега - каза Октавиан. После добави почти шепне- шком: - Нищо не мога да направя оттук.

Погледна към слънцето и видя, че са прекарали тук цялата сутрин. Минаваше пладне, а двата флота все още се сражаваха, все повече и повече кораби лумваха в пламъци, потьваха или се преобръщаха. Хиляди мъже вече бяха станали жертва на огъня, меча или водата. Масовият сблъсък в началото се беше превър­нал в уморено боричкане, изпитание на издръжливост и воля, в което всеки капитан рискуваше с още един враг или просто гледаше да се дръпне настрани, за да могат гребците му да си поемат дъх. В това нямаше нищо красиво, осъзна Октавиан. Ня­как беше очаквал, че ще е различно. Реалността бе друга сякаш двама стари боксьори се блъскаха слепешком, вече окървавени, но въпреки това неспособни да паднат, тъй като са се вкопчили един в друг. Бъдещето му зависеше от равновесието и Октавиан отправи молитва към Юлий и Марс Агрипа да се справи.

Не беше наивен. Знаеше, че някои престъпления остават не­наказани. Крадци и убийци понякога отърваваха кожите и си жи­вееха добре, умираха щастливи и стари в домовете си. Навремето Юлий му беше разказал за един човек, който обрал свой приятел и използвал парите, за да започне успешна търговия. Приятелят умрял в нищета, а крадецът благоденствал и дори се кандидати­рал за сенатор. Човек обаче можеше иска правосъдие, дори то да не идваше само или по волята на боговете. Правосъдието не се даваше, а трябваше да се вземе. Октавиан не можеше да остане спокоен, докато Освободителите бяха живи и продължаваха да представят престъпленията си за добри дела.

Беше видял монета с главата на Брут и надпис на реверса, който го величаеше като „Спасител на републиката“. Стисна зъби. Нямаше да им позволи да откраднат историята от онези, които бяха заслужили повече от тях. Нямаше да им позволи да превърнат онова, което бяха направили, в благородна постъпка.

Секст Помпей виждаше около себе си само отчаяние. Еки­пажът му се сражаваше от часове. Бяха издържали три атаки с абордаж, като всеки път едва успяваха да освободят кораба, преди да бъдат прегазени. Малцина от хората му бяха невреди- ми и повечето умираха за глътка вода и миг почивка. Начинът им на живот ги поддържаше в добра форма, но им липсваше онази безкрайна енергия, която му даваше собствената му мла­дост. Беше навършил деветнайсет само преди няколко месеца и бе отпразнувал рождения си ден с тържество, устроено от ка­питаните на легионите. Бяха вдигнали чаши за негово здраве и онези, които помнеха баща му, бяха произнесли прочувствени речи. Братята Каска бяха прочели нова поема на Хораций, коя­то се разпространяваше из градовете и славеше републиката като най-скъпоценната перла сред всичко, сътворено от човека.

Всичко това беше щастлив и далечен спомен, докато гледа­ше отломките и телата, носещи се във водата навсякъде око­ло него. Никой в Рим не беше научил, че разполага с верига от конници през най-тясного място на сушата, за да поддържа връзка с Ведий. Беше направил всичко както трябва и въпре­ки това то не се беше оказало достатъчно. Съобщението дойде навреме, за да се построи в очакване на вражеския флот, и по зазоряване се чувстваше уверен. Няколкото надраскани думи върху парче пергамент обаче не го бяха подготвили за самоу- бийствената тактика на галерите срещу него, нито за ужаса от абордажните куки, които прелитаха със свистене над главата му. На два пъти екипажът му се беше измъкнал, като успя да разсече въжетата, уловили кораба му. Остатъците им все още се търкаляха на палубата, медните нишки блестяха на слънцето. Не бяха намерили нито миг покой, за да освободят куките и да ги хвърлят през борда.

Оставаше му само да гледа как вражеските галери разбиват и потопяват половината му флот. Неговите кораби бяха започ­нали добре, дисциплинирано пробиваха корпуси и изпочупваха гребла, но за всеки потопен вражески кораб Секст губеше гри свои. Галерите на противника се движеха като стършели, жи­леха със запалени стрели от близко разстояние, после тръгваха на абордаж, докато екипажът се мъчеше да угаси пламъците, преди да са се разраснали. На Секст му отне твърде много вре­ме да установи, че половината от корабите срещу него са само с гребци и не представляват истинска заплаха. Всички бяха с червени платна. Опасните се криеха сред тях, изсипваха бойци през двата си моста и избиваха хората му, след което подпалва­ха корабите и продължаваха нататък.

Над морето се стелеше гъст дим и Секст чуваше от всички посоки скърцането и плясъка на гребла. Не знаеше дали не е обкръжен от врага и дали може да рискува да сигнализира на собствените си кораби. Рязко заповяда на гребците си да под­държат средна скорост, макар че те изнемогваха и през часове­те от зазоряване не едно тяло беше изнесено отдолу. От пърга- востта и бързината на бойната галера не беше останала и следа и сег а корабът едва се влачеше.

Силен порив на вягъра разнесе донякъде пушека и сега мо­жеше да вижда по-надалеч. Картината не му донесе утеха - видя десетки потъващи кораби, носещи се като мъртви риби на повърхността; водата беше осеяна с трупове. Още повече кораби продължаваха да горят и когато димът се разнесе, той видя три галери, които се движеха в стегната формация и ло­вуваха между отломките. Една от тях беше с готови за стрел­ба катапулти и Секст разбра, че е взет на прицел веднага щом врагът го забеляза, и започна да завива. Помисли си за сестра си Лавиния, която бе на сигурно място долу. Не можеше да им позволи да я заловят.

- Обърни към брега и карай към плитчините! - извика той на началника на гребците. - Таранна скорост за последната чет­върт миля. Последен опит и ще можем да се скрием на сушата.

Изтощените гребци чуха гласа му и отново ускориха темпо­то, изгубени в мъглата на болката. Галерата му се понесе на­пред и той чу викове зад себе си - вражеските капитани също увеличаваха скоростта.

Битката го беше отнесла на мили от Брундизиум. Секст за­беляза един песъчлив залив и се насочи към него, кормчиите му с твърда решимост поддържаха курса.

Лавиния излезе от трюма. Беше позеленяла от часовете, прекарани в зловонния сумрак. Видя преследващите ги галери и брега пред тях и сърцето й се сви заради брат й. Беше пре­красен, застанал на носа и следящ с отчаяна съсредоточеност плитчините. Въпреки тежкото положение той й се усмихна, ко­гато тя докосна ръката му.

- Дръж се за мен - каза й Секст. - Ако ударим скала, здравата ше ни раздруса при тази скорост. Не познавам тукашния бряг.

Тя се вкопчи в ръката му и в следващия миг корабът внезап­но се разтресе, когато килът застърг а по дъното. Секст изруга, ужасен, че галерата ще заседне и ще го остави в безизходица на една ръка разстояние от сушата. Началникът на гребците заре­ва заповеди, гребците се напрегнаха, стъргането спря и галера­та изведнъж се озова в по-дълбоки води.

- Почти стигнахме! - извика Секст.

Беше се надявал да стигнат до самия бряг и да изтеглят гале­рата на пясъка, но вместо гова тя се клатеше в прибоя, греблата от едната страна се чупеха. Секст протегна ръка на сестра си. Хайде, ще трябва да си понамокриш полите.

Скочиха в разпенената вода. Секст усети пясък под краката си и страхът му донякъде изчезна, когато видя, че вражеските галери обръщат и отново се насочват към открито море. Бяха го видели как едва не засяда в плитчината и не им оставаше друго освен да гледат и да го обстрелват със стрели, които не достигаха целта си.

Галерата се клатеше на прибоя, който в крайна сметка щеше да я разбие на парчета. Секст обаче беше отвел екипажа си на безопасно място и всички почнаха да напускат кораба и да из­лизат на брега.

Вятърът се усилваше и по вълните се появяваха бели гре­бени. В далечината се виждаха горящи и преобърнати кораби. Всичките надежди на Секст се бяха превърнали в пепел.

Капитанът му Квинт обаче беше оцелял. Беше вир-вода и без капка сила, но попита високо:

Имаш ли други заповеди?

Секст едва не се разсмя на абсурдния въпрос.

- Дори и да имах, Квинте, би ли могъл да ги изпълниш? Флота го няма. Отново сме пехотинци. - Замисли се за момент и продължи: - Възможно е обаче да има и други оцелели. Из­веди хората на високо и претърси брега. Двамата със сестра ми тръгваме към най-близкото селище.

Квинт отдаде чест и извика на хората си да го последват.

Секст беше доволен просто да седи на горещия жълт пясък и да съзерцава морето. Лавиния го гледаше, неспособна да наме­ри думи, с които да го успокои. Над главите им крещяха чайки, а галерата скърцаше, клатушкаше се и се тресеше в прибоя. След малко Секст се обърна към сестра си и й се усмихна.

Хайде каза и хвана ръката й. Поведе я през дюните към скалите, за да намери някаква пътека, която да ги отдалечи от морето, погълнало надеждите му.

- Какво ще стане сега? - попита Лавиния.

Секст сви рамене.

- Цезар и Марк Антоний ще преминат. Не мога да ги спра.

- Не, Секст. Имах предвид какво ще стане с нас?

Вместо отговор той й показа кесията на колана си.

- Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Имам скъ­поценни камъни и златни монети. Ако успеем да стигнем до някое градче, ще сме в относителна безопасност. След това ще се върнем в Испания. Там все още има хора, които помнят баща ни, Лавиния. Те ще ни приютят.

Катеренето по стръмните кози пътеки бе изнурително. Секст и сестра му напредваха бавно, като се хващаха за изсъхнали храсталаци. Бяха задъхани, когато стигнаха върха, и Секст из­превари Лавиния в последния момент. И изведнъж рязко спря, и от гърдите му се изтръгна стон, смес между гняв и пълно отчаяние. Зад него Лавиния вдигна уплашено глава.

Квинт беше там заедно с онези от екипажа, които го бяха последвали. Вързани и напълно обезсърчени. Пазеха ги строе­ни в редица легионери.

Центурион с украсен с пера шлем пристъпи напред. Беше наблюдавал засядането на флагманския кораб и сега се взира­ше в младежа и сестра му, които приближаваха, като изтупваха пясъка и пръстта от ръцете си.

- Секст Помпей? Имам заповед от триумвирите Цезар и Ан­тоний да те арестувам. Името ти е включено в проскрипциите.

Секст се обърна към сестра си и скришом й бутна кесията в ръцете.

- Благодаря, че ми показа пътеката — каза и се дръпна от нея.

Погледът на центуриона се стрелна от Секст към Лави­ния. И двамата бяха русокоси. Момичето беше видимо ужа­сено. Центурионът прочисти гърлото си и бързо взе решение. Самият той имаше дъщери, а заповедта му не споменаваше нищо за сестра.

- Ако дойдеш, без да се съпротивляваш, ще наредя някой от хората ми да придружи... местното момиче до града.

Секст леко отпусна рамене; мъчеше се да скрие страха, кой­то го беше обхванал, когато видя войниците. Знаеше какво оз­начават проскрипциите. Виждаше го в доволните изражения на войниците, които го чакаха и сигурно вече се чудеха как да похарчат наградата за главата му.

- Благодаря, центурион каза той, затвори за миг очи и се олюля, когато умората най-сетне взе връх. - Ще съм благода­рен, ако избереш... надежден човек, който да я придружи.

- Не се безпокой за това. Ние не воюваме с жени.

Лавиния погледна Секст с широко отворени, изпълнени с ужас очи, докато един як легионер я отвеждаше, хванал я вни­мателно за ръката.

26

Октавиан не беше изтощен. Подозираше, че се нуждае от нова дума, за да опише как се чувства. „Изтощен“ се бе чувст­вал преди седмици. Не че не можеше да спи или да яде. Пра­веше го и понякога заспиваше като труп, преди да стане само след няколко часа. Ядеше машинално, без да усеща вкуса, само за да накара тялото си да продължи да действа. Всеки ден оба­че го товареше с толкова неотложни задачи, че беше плувнал в пот още от събуждането си преди зазоряване до рухването в леглото, обикновено с дрехите. Трудностите около придвижва­нето и снабдяването на двайсет легиона и помощните войски изискваха екип от хиляди, цял отделен легион от чиновници и помощници. Те работеха под негово пряко началство и въпре­ки това поняког а не бяха в състояние да направят каквото и да било без одобрението му.

Това бе област, в която Марк Антоний не показваше никакви особени умения, макар Октавиан да подозираше, че по-възраст­ният мъж е доволен, че му е прехвърлил този товар. Всеки път, когато бившият консул беше натоварен с някаква отговорност, Октавиан откриваше, че работата си остава занемарена, докато не се заеме сам с нея. Не можеше да се отърси от чувството, че фино го манипулират, но хиляди з&дачи щяха да останат неиз­пълнени, ако и той ги пренебрегнеше. А легионите още чакаха да бъдат прехвърлени в Гърция.

Осигуряването на защитата на Рим от нападение, докато е на кампания, се оказа логистичен кошмар. Колегата му Педий се за­доволяваше да коМандва Сената и сенаторите не оказваха съпроти­ва в града. Но останалите задачи! Само придвижването на десет­ки хиляди през страната, като през цялото време трябваше да им се осигурява храна и вода, се оказа почти непосилно начинание.. След месеците блокада отклоняването на една грета от зърнените запаси на Рим за изхранване на гладните войници трудно можеше да намали напрежението в столицата. Октавиан обаче знаеше, че доставките ще играят основна част в кампанията срещу Брут и Касий в Гърция. Гладните войници не се сражаваха добре.

Съмняваше се, че Касий и Брут имат подобни неприятности. Те можеха да си осигурят храна и бойци от Изтока и по-късно да се занимават с последствията. Имаше моменти, когато Ок­тавиан се чудеше дали няма да триумфира в Гърция само за да прекара следващите десетина години в потушаване на бунтове в римските провинции.

Легионите, които беше оставил в града, изглеждаха досга- тъчно внушително, но за всеки с по-набито око бе ясно, че обу­чението им тепърва започва. И в тази насока Марк Антоний не показа абсолютно никакъв интерес. Октавиан сам беше събрал три нови легиона, плати на цяло поколение младежи да постъ­пят в тях, след което ги настани във военните селища, където те все още бяха замаяни от рязката промяна в живота им.

Усещаше как галерата леко се поклаща под краката му на слабото вълнение и чакаше слънцето да изгрее, преди да сля­зат на суша. Това беше петото му прекосяване за този месец. Всеки час от деня се използваше за пускането на натъпкани с галери войници. При предишните прекосявания бяха изгубили два кораба и почти шестстотин души. Галерите се сблъскаха и преобърнаха точно когато се бяха отдалечили достатъчно от брега, за да направят спасяването на хората в тях невъзможно. След този инцидент капитаните станаха по-предпазливи, но пресичането се беше забавило и цялата операция се проточи една седмица повече от първоначалните планове.

Октавиан се загледа на изток към изсветляващото небе. Изгря­ващото слънце осветяваше с бледите си лъчи гръцкия бряг, където войската се сгроявате и продължаваше към вътрешността. По­клати глава, изпълнен с трепет. Никой досега не беше събирал на едно място двайсет легиона. Освен стоте хиляди войници имаше още четирийсет хиляди помощен персонал в лагерите и трийсет хиляди конници, заемащи допълнително място в галерите, които Агрипа бе успял да спаси след морските си сражения. Гръцкото крайбрежие бе опустошено в продължение на цели мили, към въ­трешността бяха прокарани нови пътища само за придвижването на хора и екипировка, които прииждаха всеки ден.

Изстена, като си помисли за цената на цялото това начинание. Рим беше останал без пари: увери се лично в това, докато оби­каляше къщите на аргентариите и хазната на Сената. Беше наре­дил на всяка мина и монетен двор под римска власт да увеличат продукцията си, но при липсат а на нови работници щяха да ми­нат години, преди да заработят нормално. Знаеше, че в Рим все още има останало богатство - някои сенатори бяха натрупали състояния от именията на проскрибираните и от заеми, отпус­кани срещу високи лихви по време на кризата. Октавиан имаше разписки от петнайсетина души за десетки милиони ауреуси. Дългът щеше да бъде тежест за държавата за цяло поколение, но той нямаше друг избор и постави името си под тях, когато нуж­дите станаха по-неотложни. Известно време бе пазил богатство­то, което бе наследил, но след това вкара и него в кампанията. Опитваше се да не мисли колко бързо изчезнаха парите.

Когато светлината се засили, капитанът на галерата пое към новото пристанище, построено специално за прехвърля­нето. Октавиан изчака да спуснат моста на левия борд и слезе на сушата.

Десетина мъже го очакваха и той се насили да им се усмих­не; усмивката му стана истинска, когато видя Меценат и Аг­рипа. Групата едва не го погълна още щом слезе от галерата. Всички го наобиколиха и всеки се опитваше да привлече вни­манието му, а гаденето и умората притъпя ваха отговорите му Той поклати глава и се опита да се стегне, да мисли и да работи на висока скорост поне още веднъж.

Не разбираше какво се случва с него. Беше млад и във форма, но сънят и храната сякаш вече не можеха да възстановят нито духа, нито тялото му. Всяка сутрин се будеше объркан, обзет от невидими ужаси, докато не осъзнае, че се е събудил. Веднага след умиването й обличането се захващаше за работа, като на­лагаше на мозъка си да открива находчиви отговори и решения.

- Няма ли да оставите консула да си поеме дъх? - внезапно се озъби Агрипа.

Октавиан поклати глава и сетивата му се изостриха. Отда­лечаваше се от пристанището, заобиколен от всички страни от хора, които му задаваха въпроси и се опитваха да му покажат купища документи. Даваше си сметка, че им е отговарял, но дори животът му да зависеше от това, не можеше да си спомни какво точно е казал. Агрипа бе доловил, че нещо не е наред, по празния поглед на приятеля си и беше използвал ръста и силата си, за да изблъска неколцина настрани, въпреки че с това си навлече гнева им.

- Не, Пенций, нищо не е чак толкова важно чу Октавиан отговора на Меценат на някакъв друг мъж. - А сега защо не млъкнете и не ни оставите малко сами? Армията ще се срине, защото е трябвало да чакате, така ли?

Октавиан нямаше представа кой е другият, но отговорът му, какъвто и да бе, явно беше погрешен, тъй като Меценат рязко пристъпи към него и двамата изостанаха, като се разправяха ожесточено.

През последния месец пристанище Дирахиум се беше про­менило до неузнаваемост. Такива са легионите, помисли си отнесено Октавиан. Можеха да построят всичко. Огледа се, ко­гато стигна главния път, водещ към разрасналото се вече град­че. От двете му страни се издигаха огромни добре охранявани складове, пълни с храна и екипировка. Легионите бяха изсек­ли околните гори и ги бяха нарязали на дъски, за да построят цели улици и квартали. Магазини и ковачници работеха ден и нощ без прекъсване, във въздуха се носеше воня от кожарски­те работилници. Всичко това щеше да бъде изоставено, кога­то продължаха напред, но войниците щяха да потеглят с нови подковани сандали и добре екипирани екстраординарии. През ръцете му бяха минали хиляди заявки и подробностите се раз­миваха в съзнанието му.

На теория нямаше причина чиновниците и пълномощници­те да не могат да го съпровождат навсякъде из огромния край­брежен лагер, но когато стигнаха до палатките на войниците, Меценат и Агрипа успяха да убедят останалите да престанат така гръмко да се домогват до вниманието му. При предишното си идване Октавиан едва беше спрял Агрипа да не хвърли един човек във водата, когато онзи прекали с нахалството си, но този път странната летаргия, която го беше обхванала, му пречеше да възразява и той само гледаше тъпо как едрият му приятел задържа някакъв мъж и му обяснява кратко, ясно и грубо какво да направи със заявките си.

След гова тримата останаха сами. Агрипа вървеше отзад, за да е сигурен, че никой няма да посмее да им досажда.

- Слава на боговете, това е последният път - рече Агрипа.

Слънцето все още се издигаше, пътят пред тях бе ярко ос­ветен и обещаваше пореден горещ ден под безоблачното синьо небе. Минаха през най-старите лагери, където се бяха настани­ли първите войници още преди шест седмици. Легионерите по навик и по заповед ставаха рано, така че наоколо вече сновяха хиляди мъже, ядяха топла овесена каша или пиеха чай. Мнози­на се упражняваха, за да раздвижат крайниците и мускулите си след спането на каменистата земя. В лагера цареше дружеска атмосфера и мнозина възкликваха, когато разпознаваха Агри­па, и го сочеха на другарите си. За съвсем кратко време той бе станал прочут - мъжът, който бе смазал флота на Секст Помпей и беше осигурил прехвърлянето им в Гърция.

Изкачиха крайбрежните хълмове и Октавиан погледна към равнината зад тях. Чувстваше тежест зад очите. В светлината на утрото не можеше да види края на огромния лагер, който се простираше във всички посоки. Нужни бяха по-остри очи от неговите, за да различат границата между двете основни сили, но такава съществуваше. Марк Ангоний командваше самос­тоятелно легионите си и Октавиан го доядя, когато си спомни една друга дразнеща подробност. Колегата му беше настоял да прекоси пръв. В резултат легионите му бяха заели най-добри­те места в близост до вода и сянка. След това бившият консул имаше нахалството да се оплаква за всеки прахосан ден, дока­то Октавиан прехвърляше собствените си легиони в Гърция. Марк Антоний успяваше да игнорира безбройните проблеми у дома и да се съсредоточи единствено върху командването на силите си и разузнаването на терена. Отначало това изглежда­ше маловажно, но пристигането му пръв гук му бе позволило да разположи легионите си в авангарда без никакво официално решение. Октавиан се усмихна уморено при мисълта за Педий, който несъмнено правеше същото в Рим.

- Ял ли си? - попита Меценат.

Октавиан го погледна с празен поглед и се опита да мисли. Помнеше някаква купа с овесена каша и мед, но можеше да я е изял и предишния ден. Дребните подробности като храненето се губеха в масата неща, които трябваше да свърши.

Меценат видя, че ръцете на Октавиан треперят, и загрижено стрелна с поглед Агрипа.

- Трябва да ядеш. Дори Марк Антоний да тръгне сега, ще минат часове, преди да можем да потеглим и ние. Изяж нещо топло и дремни за няколко часа. Богове, Октавиане, изглеждаш изтощен. Направи предостатъчно.

- Не изтощен изпъшка Октавиан. Трябва ми нова дума.

С мъка събра сили и се поизправи, като се мъчеше да проясни мислите си. - Да, ще хапна нещо. Агрипа, би ли се върнал да ми доведеш онези чиновници? Не мога просто да не им обръ­щам внимание.

- Можеш, колко пъти да ти го казвам - отвърна Агрипа. - Аз ще говоря с тях и ще преценя дали има нещо, което не търпи отлагане. Точно сега едва ли има много за вършене.

- Добре - каза Октавиан и не можа да скрие облекчението си. Призляваше му от подробности. Подобно на войниците в лаге­ра, искаше да продължи напред и да се бие. Подпечатването на някакво нареждане за купуване на хиляда чифта сандали от ня­какъв гръцки търговец вече не беше сред приоритетите му.

Приближиха командирската палатка и сърцето на Октавиан се сви, когато видя, че го чакат още десетина души.

Марк Антоний беше в отлично настроение. Командният му пост се намираше в началото на легионите, които бе довел в Гърция. Беше му станало навик всяка сутрин по изгрев-слънце да язди по външния периметър на лагера, та хората му да го видят с излъсканата броня и наметалото и това да им вдъхне кураж. Обичаше да го виждат колкото се може повече войни­ци, за да им напомня, че се сражават за конкретен водач, а не за някакъв безличен Сенат. Отдавна подозираше, че подобни неща са от значение, когато става въпрос за бойния дух на ле­гионите, а тези, които командваше сега, до голяма част му бяха непознати. Малцина го помнеха от кампаниите с Юлий и ко­гато го поздравяваха, той гледаше да спира и да разменя с тях по няколко думи; знаеше, че така войниците ще го запомнят до края на живота си. Това не изискваше големи усилия от негова страна, а хората бяха очаровани, че си прави труда да разговаря с прости войници, особено когато успяваше да си спомни ня­кое име или място от далечното минало. Мъже, които са били младежи, когато са се сражавали с Верцингеторикс, сега бяха стари кучета и мнозина се бяха изкачили нагоре по стълбицата през годините. Когато в паметга му изникваше някоя сцена от онези дни, Марк Антоний направо не можеше да повярва, че е минало толкова време. Това го караше да се чувства остарял.

- Легати - поздрави той мъжете, които го очакваха. - Каква чудесна утрин. Имаме ли новини от брега?

Задаваше един и същи въпрос всеки ден и съвсем честно не можеше да повярва, че на Октавиан му е нужно толкова време, за да прехвърли войските си. На моменти се изкушаваше да поведе легионите си към вътрешността и да остави Октавиан да го догон­ва, но здравият разум надделяваше всеки път. Имаше достатъчно шпиони и информатори сред местното население и знаеше, че Брут и Касий са събрали огромна армия. Щеше да му е нужен все­ки легион, с който разполагаше - а може би дори и повече от това.

Мисълта, че Рим е в ръцете на човек като консула Педий, го беше разтревожила достатъчно, за да остави Лепид в града. Три- умвирът щеше да прекара конфликта в относителна безопасност, но поне Марк Антоний нямаше да открие, че е изгубил Рим, до­като се сражава с враговете си. След убийството изненадите бяха твърде много и той се надяваше, че Лепид не е достатъчно амби­циозен, за да посегне на нещо отвъд възможностите си.

В резултат на това беше принуден да назначи друг команд­ващ левия му фланг. Не беше сигурен дали Понтий Фабий е най-способният от военачалниците му, но пък той бе най-ста- рият, с почти двайсет и пет години служба на всеки пост, от сенатор до военен трибун. Сега забеляза, че в качеството си на пръв помощник Понтий стои леко настрана от останалите и не се изненада, че именно той заговори от името на легатите.

- Говори се, че и последният кораб е пристигнал, триумви- ре. Очакваме да потеглим днес. - Усмихна се. Знаеше, че нови­ната се очаква отдавна.

Марк Антоний обърна за момент очи към небето.

- Чудно ми е защо новината не пристигна още снощи. Така вече щяхме да сме на път. Все пак радвам се да го чуя.

С благородно усилие се сдържа от критики към Октавиан, без да си дава сметка, че го прави непрекъснато. В резултат на това почти всичките му хора се смятаха за част от основната армия, следвана от помощни войски, които само се влачат зад тях.

- Легионите готови ли са за потегляне?

Легатите отговориха с отсечено кимане. Триумвирът беше с цяла глава по-висок от тях и сякаш имаше два живота; от цяла­та му фигура струеше безгранична енергия. Той потупа Понтий по рамото, докато минаваше покрай него, и нареди да му доне­сат закуска. Слугите се втурнаха да изпълнят заповедта му.

- Значи денят настъпи, господа. Елате и закусете с мен. Имам пресен хляб, но само не ме питайте откъде съм го наме­рил. Пълномощникът ми е или гений, или крадец, още не съм разбрал кое от двете.

Всички се усмихнаха, насядаха около него и вдигнаха чаши с вода от близкия поток. Дванайсетте легиона около тях започ­наха да събират нещата си и да се готвят да напуснат брега.

- Прати вестоносец на Цезар, след като приключим - каза Марк Антоний на Понтий. Тази сутрин потеглям на изток. Ще го видя в първия лагер. - Отпи глътка вода, за да прокара хляба, и разсеяно порови в подноса варени зеленчуци, за да открие нещо, което става за ядене. - Стига да успее да ме настигне, разбира се.

Мъжете на масата чинно се засмяха, макар че вече мислеха за предстоящата кампания. Проблемът не беше в откриването на врага. Всички съобщения казваха едно и също - армията на Брут и Касий беше намерила добра позиция и я укрепяваше от месеци. Това беше най-лошият сценарий за всеки командир на легион - да се изправи срещу качествени войници на пред­варително избран и подготвен от противника терен. Никой не виждаше нещо специално в името, което съобщаваха съглед­вачите. Градчето Филипи може и да беше наречено на Филип Македонски, бащата на Александър, но за римските войници, които седяха и дъвчеха тази сутрин, то си беше просто поред­ното гръцко селище. Намираше се на двеста и петдесет мили на изток и щяха да стигнат до него за дванайсет дни или по- малко. Маршът щеше да заздрави краката им и да оправи фор­мата им, също като на хрътки. Щяха да пристигнат готови да прекършат гръбнака на всеки, осмелил се да се противопоста­ви на волята на Рим.

Думите на Марк Антоний бяха съобщени на легионите на Це­зар, събрали се на брега. Дори Понтий Фабий да не беше братов­чед на Меценат, до края на деня щяха да пристигнат най-малко половин дузина други съобщения, които да запознаят Октавиан с всяка подробност за действията и намеренията на колегата му. Октавиан беше открил, че съветът на Педий преди месеци е добър и че изобщо не е зле да има неколцина доверени хора около другите двама триумвири. Не ставаше въпрос за доверие или липсата му. Отдавна бе приел афоризма на Агрипа, че най- важното за един командващ е информацията. Човек никога не може да е сляп, ако хиляди очи му носят вести всеки ден.

Легионите на Марк Антоний потеглиха по обед - затръбиха тръби и войниците зареваха развълнувано, че най-сетне тръг­ват след месеци подготовка. Марк Антоний трепна изненадано, когато сигналът и виковете бяха подети отзад и легионите на Цезар също тръгнаха в безупречен строй.

27

Град Филипи беше построен като просто укрепление в пла- нините, но триста години са много време, когато трябва непре­къснато да гледаш на север към враждебните племена. Подобно на каменните стени и агората, първоначалната твърдина все още си беше там, погълната от стотици други постройки, които бяха изпълзели, за да образуват тесни улички по хребета. Ка- сий с удоволствие разгледа малкия храм на Филип Македонски, скътан на една търговска улица. Беше познавал и друг мъж, провъзгласен за божество, и това го накара да се усмихне. Ако не беше добрият път към брега, малкото градче щеше отдавна да е угаснало заедно със славата на основателя си, или може би с тази на неговия син.

Касий нямаше други планове за селището освен да го из­ползва като сборен пункт за легионите си и за онези на Брут, докато чакат Секст Помпей да разпердушини силите, опитва­щи се да се прехвърлят в Гърция. Когато дойде вестта за ката­строфалните морски битки, двамата бяха променили плановете си и започнаха да се оглеждат за най-доброто място, където да посрещнат врага. При новите обстоятелства Брут пръв бе за­белязал възможностите, които можеше да им представи Фили­пи като център на формацията им. Имаха достъп до морето по Виа Егнация, римски път, построен върху много по-стар, който беше в състояние да поеме всякакво количество хора и оборуд­ване. Самият Филипи се намираше на височина, която бе поч­ти недостъпна от запад, както и беше възнамерявал бащата на Александър Велики. От гледна точка на Касий, мястото имаше още едно преимущество - южният подход към него се пазеше от стръмен хълм и огромно блато в подножието му. Дъждовете бяха силни през изминалата зима и тресавището определено представляваше сериозно препятствие за легионите.

След като Касий и Брут взеха решение да превърнат градче­то в команден център, войниците построиха огромна дървена палисада, стигаща до самото блато. Благодарение на естестве­ния терен и римските умения градът не можеше да бъде ата­куван от тази посока; планините го защитаваха от север, а от изток беше морето. Врагът можеше да приближи единствено от запад и щеше да се озове като във фуния срещу военните машини на двайсет римски легиона. Всичко, от заострените колове до скорпионите и тежките катапулти, беше в готовност.

Измина повече от месец от пристигането на първите новини за дебаркирането на противника в Дирахиум. Двамата команд­ващи бяха заети да преследват постоянно нарастващия брой екстраординарии, които разузнаваха района. Касий беше довел от Сирия партски конни стрелци, които се оказаха брутално ефективни и точни дори когато галопираха по неравния терен. Въпреки това постоянните малки сблъсъци бяха доказателство, че легионите приближават и че командирите им се опитват да научат всичко възможно за силите и терена пред себе си.

Касий тихо се оригна в юмрук, докато гледаше блатото. Беше на същата дажба като войниците и това не му харесваше особено. Поне през седмиците чакане беше успял да натрупа запаси. Знаеше, че има възможност пленените галери на Секст скоро да блокират гръцкия бряг. От братята Каска нямаше ни­какви вести. Касий предположи, че или са се удавили, или са загинали в сраженията.

Подозираше, че мисли прекалено много за своя съкомандир, вместо за хората, срещу които щеше да се изправи. Брут обаче беше такава странна смес от качества, че Касий така и не знае­ше какво да очаква при срещата им. Брут оживяваше като спо­мен от собствената му младост, когато обучаваше екстраординариите. Офицерът начело на партеките стрелци вървеше след Брут като изгубено кученце и сияеше от похвалите на римля­нина. При тази мисъл настроението на Касий помръкна още повече. Брут успяваше някак неусетно да спечели уважението на хората около себе си, без да полага усилия. Касий нямаше тази дарба и се дразнеше, че му се налага да говори със стар­шите офицери, докато очите им не се откъсват от Брут. Очак­ваха само една дума или одобрително кимане от негова страна, а Касий биваше напълно забравен. Оригна се отново и кисело се замисли за това как легионите бяха приветствали жената на Брут, когато тя замина за брега.

Запита се дали да не повдигне въпроса за командването на дясното крило. Лег ионите бяха склонни да приемат командира на тази позиция като главен и Брут беше разположил частите си на широкия хребет, без да си направи труда да се консултира с колегата си. Те щяха да поемат най-тежката атака, в това ня­маше съмнение, но въпреки това войниците изглеждаха довол­ни, сякаш им бе възложена почетна задача.

Успя да скрие цялото си безпокойство, когато се качи на коня и тръгна по хребета на Филипи, показвайки, поне според него, добро настроение и увереност на всеки, който можеше да го види. Отляво птиците кръжаха и ловяха насекоми над блатата, а отпред теренът се спускаше на огромна вълна към западната равнина. Именно там двамата с Брут бяха разположили легио­ните си в очакване на врага. Касий кимна замислено, докато препускаше в тръс сред сирийските части. Те тъкмо се хранеха и войниците скачаха и отдаваха чест, докато минаваше покрай тях. Стотици преобръщаха дървените си паници, докато се изправяха. Той им махна разсеяно да продължат да се хранят, като се мъчеше да измисли какво още може да се подобри.

Мястото е добро промърмори си той. Знаеше, че Филип Македонски го е избрал, за да спре тракийските орди, но не беше чувал градчето някога да е било атакувано. Сред блатата и високите части на Филипи никога не беше проливана кръв. „Това ще се промени“, помисли си той със смесица от задовол­ство и ужас. Най-добрите римляни щяха да умрат на земята около него. Вече нямаше как да промени това.

Стигна до група легионери, седящи в сянката на една мас­лина, толкова стара, че спокойно можеше да е посадена и от самия Филип. Те го видяха да приближава и скочиха на крака преди да им махне да не го правят.

- Готови сме - извика един от тях.

Касий кимна в отговор. Знаеше, че са готови. Всички бяха готови. Бяха направили всичко възможно и сега единственото, което му трябваше, бе Марк Антоний и Цезар да надценят поне мъничко собствените си способности и да бъдат разбити при най-доброто укрепление, което бе виждал в живота си.

Октавиан присви очи срещу слънцето; болката в главата пулсираше, сякаш следваше ритъма на сърцето му. Беше при­викнал с жаждата през последните осем дни и си повтаряше, че му е по-леко на гърба на коня, отколкото на легионерите, които маршируваха на изток. Когато спираха, се редяха на опашка, за да напълнят меховете си с вода. Най-опитните пиеха рядко, като преценяваха внимателно времето между отделните глът­ки, за да им остава малко запас.

През първия ден се бяха отдалечили на двайсет мили от брега, а на втория изминаха почти двайсет и четири. Това се оказа средното им темпо, когато легионерите установиха, че мускулите им заякват. Това беше едно от любимите занимания на мъжете, докато бяха на поход - да вземат дължината на крач­ката си от три стъпки, после да умножават броя на крачките и да получават изминатите мили. Дори без карти легионите през цялото време имаха доста добра представа какво разстояние са изминали.

Когато спряха по обед, Октавиан седна в сянката на едно крайпътно дърво и избърса потта от лицето си. Погледна бу­тилката си от полирано желязо, запоена с калай и поставена в месингов кожух. Знаеше, че трябва да я напълни, но усеща­ше вкуса на метал в устата си и при мисълта за още глътка от топлата като кръв вода му призляваше. До следващото спиране оставаха часове и той или трябваше да стане и да напълни бу­тилката от бъчвите, карани след легионите, или да поръча на някой да го направи вместо него. Нито едната от възможности­те не му допадаше. „Водоносците ще се появят всеки момент“, каза си той. Слънцето обаче беше започнало да пече по-силно и го усещаше върху кожата си като удари с чук.

Тръсна уморено глава в опит да махне шилещата пот от очи­те си. Никой от мъжете около него като че ли не страдаше мно­го от жегата. Меценат и Агрипа дори изглеждаха свежи и отпочинали. Бяха в чудесна форма, досущ като конете, които яздеха.

Октавиан отвори уста колкото се може по-широко и че­люстта му изпука. Напоследък почти не се упражняваше в двубой или надбягване с Меценат и Агрипа. Може би това беше причината. Не беше във форма и го чувстваше. Нямаше нищо, което да не може да се излекува със здрава работа и студена вода. Вкусът на метал в устата му се засили и Окта­виан едва не повърна.

- Цезар? - повика го някой.

„Меценат“ - помисли си той. Отвори уста да отговори и бол­ката така прониза главата му, че изстена. Свлече се покрай дър­вото и падна на сухата земя.

- Мамка му! Цезар!

Чу още думи, но усещаше как съдържанието на стомаха му се натрупва в гърлото. Не можеше да го спре. Усети как нечии силни ръце го хващат, докато пропадаше през ръба в ревящ мрак.

Меценат заслони очи и загледа легионите на Марк Антоний, които продължаваха да маршируват в далечината. Беше пратил вестители да предадат, че на Цезар му е станало лошо. Нямаше начин да го запазят в тайна. Каквито и публични декларации за братство да бяха направили триумвирите, човек като Марк Ан­тоний щеше да реагира с подозрение, ако съюзникът му поиска спиране, докато маршируваха към вражеските сили.

Легионите не даваха признаци за спиране и Меценат въздъх­на с облекчение. Последното, което му трябваше, беше да чуе гръмкия глас на триумвира, предлагащ помощ. Най-добрите военни лекари вече се занимаваха с Октавиан, макар че Ме­ценат не си позволяваше да се отдава на надеждата. Лекарите можеха вещо да отрежат крайник и да спрат кръвотечението с нагорещено желязо. Ранените войници понякога преживяваха тези операции и дори треските след тях. По тялото на Октавиан обаче нямаше рани, които да се лекуват, освен многобройни­те червени петна от ухапвания, които бяха получили всички, докато бяха сред дюните. Меценат разсеяно почеса една своя пъпка, като се питаше колко ли време ще мине, преди да им наредят да продължат напред, със или без главнокомандващия.

Всеки от осемте легати беше минал през лечебницата през деня, докато мъжете се разполагаха навсякъде, където можеха да намерят поне мъничко сянка. Всички изпитаха облекчение, когато слънцето започна да залязва зад тях, макар че това им напомняше и за изгубеното време.

Агрипа излезе от палатката. Беше смълчан.

- Как е той? попита Меценат.

- Още гори. Преди малко започна да говори, но несвързано. Още не е дошъл на себе си.

Меценат се огледа, за да види дали не ги подслушват. Ле­гатите Букцион, Силва и Либурний се бяха събрали недалеч, затова той се наведе към приятеля си.

- Мислиш ли, че е като онзи припадък?

Агрипа сви рамене.

- Какво разбирам аз от медицина? Слава на боговете, този път не се изпусна. Между другото, добре, че се сети да го завиеш с онази попона. Аз... казах на лекарите за първия път.

Меценат го изгледа остро.

- Нужно ли беше? Никога не е казвал, че иска някой да нау­чава.

- Реших, че може да имат повече шансове да му помогнат, ако знаят. Трябва да обясним това, Меценате, освен ако не смя­таш, че можем да останем тук за няколко дни, без никой да за­дава въпроси. Така или иначе, вече го направих. Мисля, че това няма да промени отношението на хората към него. Те знаят, че и Цезар е имал подобни припадъци. Както и Александър.

Меценат се замисли за момент, после каза:

- Това може да свърши работа. Довечера ще пусна приказка­та, може дори да се понапия с някои офицери. Ще кажа, че е от това, че се намира в страната на Александър.

- Я стига глупости изсумтя Агрипа.

- Глупости, на които ще се хванат. Благородното заболяване на Цезар. Тов'а означава, че той е Цезар по кръв, а не само по име. Ако им кажа подобно нещо, то няма да навреди.

Двамата се умълчаха и останаха така дълго, безпомощно очак­вайки някакви новини или промяна в състоянието на Октавиан.

- Нужен ни е, Агрипа - каза Меценат. Той е единственият, който свързва всичко това заедно.

- Името Цезар... - започна Агрипа.

- Не е името! Нито кръвната връзка. А той самият. Хората гледат него. Богове, той се зае с това, сякаш е роден за него. Никога не е имало толкова голяма армия, освен онази, срещу която се изправяме. Ако зависеше от Марк Антоний, той още щеше да е в Рим и ти много добре го знаеш.

Меценат срита някакво камъче.

- Той пое командването на легионите на Марсово поле - и те го приеха. Ако беше поискал да избие Сената, можеше да го направи още тогава. Единствено чувството му за чест го спря да стане император само за една нощ. Богове, Агрипа, помисли си само! Той се изправи пред римските легати след смъртта на консулите и те се присъединиха към него. Октавиан те избра да построиш флот. Кой друг би го направил? Може би има нещо в кръвта му! Но той ни е нужен сега, в противен случай гази армия ще стане армия на Марк Антоний и всичко направено от Октавиан ще се окаже в неговите ръце.

- Миналия път се съвзе бързо - каза най-сетне Агрипа.

Меценат го погледна уморено.

- Тогава нямаше треска. Сега изглежда по-зле. Ще се моля на сутринта да е съвсем свеж, но ако не е, пак ще се наложи да продължим напред. Марк Антоний ще настоява.

- Лесно мога да направя носилка - рече Агрипа. Може би да я закрепя между два коня... Гласът му замря, докато обмис­ляше проблема. - Възможно е.

По зазоряване Марк Антоний вече беше пратил назад вести­тели, които да разберат къде е отишъл ариергардът му. Освен това изпрати заповеди да го настигнат възможно най-бързо, ся­каш знаеше, че Октавиан все още е в безсъзнание.

Агрипа работеше бързо с дъските на една каруца за вода и собствените си инструменти. Слънцето едва се беше отделило от хоризонта, когато носилката беше готова. Бе грубо израбо­тена, ро той беше опънал навес отгоре и отпуснатото тяло на Октавиан беше завързано за нея със заръката редовно да му капват по няколко капки вода в устата.

Приятелят му изглеждаше безжизнен. Агрипа докара собст­вения си кон, за да го завърже за другия край на носилката, но тя се люлееше толкова опасно между двете животни, че той се отказа и нареди легионерите да се редуват и да я носят по двойки. Двамата с Меценат я носеха през първите два-три часа. Така можеха да наглеждат приятеля си, докато продължаваха на изток с останалите.

Беше дълъг и тежък ден под палещото слънце. Агрипа и Меценат бяха готови да предадат носилката на друга двойка след обедната почивка. Не се изненадаха, когато видяха двама легати да яздят към тях. Букцион беше един от онези, които се бяха разбунтували, вместо да атакуват Цезар на форума. Беше рискувал цялото си бъдеще, залагайки на Октавиан, и безпо­койството се четеше във всяка бръчка на лицето му. Флавий Силва беше предал честта си в ръцете на младежа, когато му се закле на Марсово поле. Никой от двамата не искаше да го види да пада, след като бяха стигнали дотук.

Меценат съзря възможността, когато двамата застанаха до Агрипа и скриха Октавиан от очите на хората.

- Стойте така.

След това внимателно развърза ремъците, придържащи Ок­тавиан за носилката, бръкна под тънката ленена завивка и изва­ди пълния наполовина мях. Букцион го погледна объркано, но после се сети и каза:

- Хитро.

- Агрипа го измисли - обясни Меценат, отдалечи се, за да излее урината зад един храст, след което се върна. - Трудното е слагането. Искаш ли да опиташ?

- Не... не, благодаря. Някои неща са запазени за близки приятели.

Меценат въздъхна.

- Никога не съм си помислял, че ще... както и да е. Той е мой приятел. Опитайте се да ни скриете колкото се може по-добре от войниците. О, и не бих споменал нито дума за това пред него, ако бях на вашето място.

Пъхна празния мях под завивката, нагласи го и обясни:

- Би трябвало да издържи до довечера. Почти се изкушавам да дам меха на Марк Антоний следващия път, когато поиска вино.

Букцион се изсмя, но когато погледна другите трима, видя на лицата им само безпокойство за лежащия в безсъзнание млад мъж и взе решение.

- Ще сменя единия от вас. Ще ми помогнеш ли, легат Силва?

Силва кимна, плю на ръцете си, хвана прътите и се обърна към Меценат:

- Ще се погрижиш ли някой да води коня ми?

Меценат кимна. Беше трогнат от готовността им да по­могнат.

Двамата легати вдигнаха носилката и Букцион каза:

- Е, да вървим. По един или друг начин той ще стигне до Филипи.

За огромно удоволствие на Меценат и Агрипа войниците нададоха приветствени викове, когато видяха легатите им да носят Цезар към битката.

Марк Антоний навъсено изучаваше картите. Не бяха съвсем точни, но се бяха подобрили след донесенията на съгледвачите и екстраординариите през изминалата седмица. Макар че партските конни стрелци ги изтребваха, бяха оцелели достатъчно мъже, за да се върнат и да опишат терена на писарите. Най- добрите дори бяха направили бързи скици с въглен, докато се бяха крили из блатата или бяха наблюдавали от хълмовете.

Резултатът струваше живота на трийсет и седем души, а за десетина други сега се грижеха лекарите. Марк Антоний се загледа в картите и се запита дали най-добрите му съгледвачи не са били сред убитите. Позицията, избрана от Брут и Касий, нямаше нито едно очевидно слабо място.

- Какво мислиш, Понтий? - попита той. - Хвърли едно око на това и ми кажи дали не съм пропуснал нещо.

Първият му помощник приближи масата, на която беше раз­стлан голям лист, притиснат с оловни тежести. Различи голе­мия хребет над блатата, както и неравномерната назъбена ли­ния, означаваща дървената палисада, която пазеше укрепения град от юг. На самия хребет правоъгълници маркираха разпо­ложението на вражеските сили. Трудно беше да се съди за чис­леността им, но Марк Антоний се беше надявал да има числено превъзходство и сега се чувстваше разочарован.

Понтий не отговори веднага и Марк Антоний продължи раз­дразнено:

- Покажи ми място, където мога да атакувам и което не е от запад. Богове, как са успели да намерят това място? Море и планини от двете страни, блата от третата? Можеш да си сигурен, че са подготвили и единствения подход. Ако атакуваме от запад, ще е истинска касапница без абсолютно никаква гаран­ция за победа.

Вече започваше да си мисли, че цялата кампания е белязана с лош късмет. Първо Цезар беше рухнал от някакво заболяване и го донесоха на бойното поле на носилка, моля ви се! Марк Анто­ний беше видял пристигането на Октавиан в лагера, но гледката не успя да повдигне духа му. Самият той много добре знаеше какво преимущество е Цезар да е до него. Та нали два от собст­вените му легиони преминаха на негова страна! Присъствието му можеше ла е огромно предимство, но ако младежът умреше преди сражението, това щеше да бъде изтълкувано от войниците като ужасна поличба. Марк Антоний стисна зъби. Щеше да е по- поносимо, ако можеше да открие начин да пробие защитата и да се добере до легионите на хребета на Филипи.

Касий беше коварен старец, не можеше да се отрече. Марк Антоний знаеше, че Брут е доста способен на бойното поле, особено с екстраординариите, но това! В цялата защита ясно се четеше почеркът на Касий. При наличието на добри римски ле­гиони в подготовката не можеше да има грешка. Касий и Брут щяха да защитават силната си позиция, а Марк Антоний щеше да си троши главата в стените им.

- Предполагам, че имаш съгледвачи в блатата, нали? - вне­запно попита Понтий.

Марк Антоний се сепна и рязко излезе от унеса и мрачните си мисли.

- Разбира се! Водата на места достига до шията и дъното е от черна тиня, която може да погълне кон. Няма начин да се мине оттам. Изненадан съм, че са си направили труда да построят онази дървена преграда покрай хълма, ако трябва да съм честен. Блатото е достатъчно препятствие... - И млък­на. Юлий Цезар беше прекосявал широки реки в Галия. Марк Антоний го беше виждал с очите си. Какво беше едно блато в сравнение с тях? То не бе по-д-ълбоко от река. Трябваше му само път през него.

Мисля... - започна Понтий.

Марк Антоний вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

- Чакай. Чакай малко. Ако успея да прокарам път през бла­тото, за предпочитане тесен, тръстиките ще скриват хората ми, нали така? - Поколеба се само докато Понтий кимна, след кое­то продължи с растяща възбуда: - Те знаят, че трябва да изка­чим проклетия хребет, така че трябва да настъпя от юг. Хората ми могат да разрушат палисадата - онова, което е построено от човек, може да бъде съборено от човек. Трябва само да измис­ля как да пресека блатото. Изобщо няма да разберат какво ги е сполетяло.

Тупна Понтий по гърба и излезе от палатката.

28

Заслонил очи, Брут намръщено гледаше как екстраордина- риите на Антоний препускат нагоре по склона и мятат високо във въздуха копия и оловни топки. Топките летяха по-надалеч и можеха да нанасят ужасни поражения, макар че копията вся­ваха повече страх сред гъстите редици. Те се изсипваха върху стоящите или клекнали войници на билото и Брут не можеше да види дали има ранени и убити. Знаеше, че намерението на конниците е да вбесят защитниците дотолкова, че да ги накарат да напуснат безопасната си позиция. Хората му бяха достатъч­но дисциплинирани, за да не се поддадат, но се дразнеха, че не са в състояние да отговорят. През първия ден бяха хвърлени едно-две копия и стрели на скорпион, но те не нанесоха никак­ви загуби на пръснатите конници. Оръжията работеха най-до­бре срещу масирана атака. Брут знаеше, че дотогава хората му просто трябва да издържат градушката и да не забравят, че ше имат възможност да си го върнат с лихвите.

Ездачите на Марк Антоний продължаваха жилещите атаки близо два дни, като се наслаждаваха на всеки вик от болка, кой­то предизвикваха. Брут кипеше при мисълта, че триумвирът се гордее с тактиката си. Накрая легионите от Рим трябваше да атакуват или да потеглят обратно с подвити опашки. Брут мно­го добре знаеше какви количества храна изяждат всеки ден, тъй като и неговите хора опразваха бързо запасите във Филипи.

Късно следобед Брут се беше качил на градските стени и сега гледаше строените за бой легиони, достигащи до средата на западния склон. Ако Марк Антоний и Октавиан атакуваха, щяха да напредват нагоре, обсипвани с копия, олово, желез­ни стрели и някои други изненади, които им беше подготвил. Гледката би трябвало да го изпълни със задоволство, но недос­татъкът на подобна силна позиция бе в това, че противникът можеше да маневрира свободно - за разлика от него. Те бяха свободни да обикалят целия околен терен и да търсят слаби места, а на него му оставаше единствено да седи и да чака на­чалото на истинската касапница.

От височината на градската стена и благодарение на накло­на Брут виждаше на цели мили на запад, чак до огромния лагер на Октавиан и Марк Антоний. Гледката беше необичайна за човек с неговия опит - високите насипи с палисада, портите и стражите, характерни за Рим на бойното поле - и в същото време това, което виждаше, беше врагът му. Странно беше да е в положението, в което се бяха оказвали толкова много народи, откакто римляните бяха напуснали пределите на седемте хъл­ма, облечени в желязо.

Когато видя, че Марк Антоний е заел позиция на десния фланг, Брут остана донякъде разочарован. И двете страни има­ха двама главнокомандващи, но Касий щеше да се изправи срещу Марк Антоний, а Брут отново трябваше да се занимава с момчето. Изхрачи се върху сухите камъни. Много добре си спомняше Октавиан. Беше го учил да язди, или най-малкото да язди с кавалерията. Устните му се изкривиха в усмивка, когато осъзна, че се чувства предаден заради това, че ще трябва да се изправи срещу младежа на бойното поле. Може би Октавиан щеше да изпита същото чувство, когато дойдеше времето.

Спомените му бяха за момче, но Брут знаеше, че в пред­стоящото сражение ще се срещне с мъж. Каза си, че не бива да подценява новия Цезар. Самият той все още си спомняше какво е да си толкова млад, без да изпитваш болка в ставите и без ужасната мудност в движенията, която тихомълком го беше обхванала през последните години. Помнеше как тялото му ра­ботеше така, както трябваше, и дори да го раняха, му минаваше като на куче. Изпъна гръб при тази мисъл и се намръщи, когато гръбнакът му изпука.

- Ако изобщо ме помниш, момче, ще те е страх да се изпра­виш пред мен.

Каза го така, сякаш Октавиан можеше да го чуе. Един от гвардейците му изви глава към него, но Брут не му обърна внимание. Тепърва предстоеше да види хората на Октавиан в действие. Екстраординариите, които препускаха пред редици­те му, носеха отличителните знаци на галските легиони, за да покажат ясно на защитниците кой ги тормози. Брут кипна от гняв при мисълта за собствените му хора, принудени да стоят и да чакат, докато враговете им викаха, сипеха подигравки и се опитваха да оставят по още някой труп с всяка атака.

Най-големи ге армии, събирани някога от Рим, стояха на по- малко от миля една срещу друга. Слънцето се спускаше към хо­ризонта и дори този дълъг ден шеше да приключи след час-два.

Касий видя, че вестителят е зачервен и потен, и се напрегна в очакване на тревожни новини.

- Какво има?

- Трябва да дойдеш. Жителите на града мислят, че са видели някакво движение в блатата.

Касий изруга, яхна коня си и го смушка с пети, за да го под­кара нагоре по склона. Погледна през рамо и видя екстраор­динариите на Марк Антоний да препускат през собствения си прахоляк, поели на поредната атака. Видя черните оловни топки, изстрелвани от прашките, и неволно се сви. Войниците отново вдигнаха щитове над главите си.

Касий подкара коня си след вестоносеца. През цялото вре­ме минаваха между чакащи легионери. Земята не се виждаше от войници, които вече втори ден седяха или стояха, без да правят нищо.

Когато стигна града, видя един от трибуните да му маха от стъпалата. Касий го последва нагоре и видя Брут, който вече вървеше към него. Касий вдигна ръка, за да го поздрави.

Трибунът посочи към простиращите се в далечината блата, обрасли с високи тръстики.

- Ето Там. Виждате ли? Зад онова криво дърво.

Касий се наведе напред и присви очи, но зрението му не бе така остро като навремето. Виждаше само размазани зелени и кафяви петна.

- Не мога да видя нищо от такова разстояние - рязко каза той. - Опиши ми.

- Аз виждам обади се Брут. - Има движение. Чакай... да. Е го там.

- Нали казаха, че блатата са непроходими рече Касий.

Брут сви рамене.

- Изпратих хора да проверят и те едва не се удавиха, преди да стигнат до средата, така че се наложи да се върнат. Всичко може да се мине, ако има достатъчно дърво и време. Според мен Марк Антоний ни отвлича вниманието със своите екстра- ординарии, докато се опитва да се промъкне откъм фланга ни.

- Откъм фланга или в гръб - горчиво рече Касий. - Ще тряб­ва да пратя хора да пазят стените тук, а също и пътя. Градът е като остров. Мога да го държа завинаги с легионите, с които разполагаме.

- Дай заповед тогава каза Брут. - Аз ще удържа билото.

До ушите им долетя рев и двамата рязко вдигнаха глави и се вслушаха.

- Какво беше това? - остро попита Касий.

Говореше на въздуха. Брут вече тичаше по стената и изчезна надолу по стълбите. Касий се обърна към трибуна.

- Трийсет и шести и Трийсет и седми легиони да заемат по­зиции при палисадите. Искам...

Поколеба се, тъй като не можеше да си спомни кои точно легиони са най-близо. Накрая изгуби търпение.

- Други три да идат да пазят източния път. Не можем да поз­волим на врага да стовари войници от морето.

Това би трябвало да е достатъчно. Каквото и да бе намислил Марк Антоний, щеше да се натъкне на римски легиони. Касий изпука с кокалчета и загледа как трибунът се отдалечава на бе­гом да предаде заповедите му. Човек с неговото положение не биваше да тича презглава по стената като момче, но пък той явно отчаяно искаше да разбере каква е причината за рева отпред.

Шумът се засилваше все повече и повече. Касий пребледня. Все пак успя да се овладее, слезе по стъпалата на улицата, яхна коня си и препусна обратно към позициите.

Лятото беше горещо и над Филипи от седмици не бе падна­ла и капка дъжд. Докато екстраординариите на Марк Антоний препускаха пред вражеските редици, около тях се вдигна огро­мен облак прах, който ги следваше, увисваше в неподвижния въздух и се сгъстяваше все повече и повече, докато ге мятаха копия и оловни топки. За да стигнат на нужното разстояние, препускаха в галоп, приближаваха се на трийсетина крачки от предните редици - достатъчно близо, за да различат лицата, които ги гледаха кръвнишки. Легионите на Касий и Брут стояха неподвижно, опрели щитове в сухата земя и с готови за дейст­вие мечове и копия. Те ненавиждаха конниците и мнозина не­търпеливо докосваха дръжките на мечовете - изгаряха от жела­ние да се втурнат напред и да изкормят суетните кавалеристи, които им се подиграваха открито.

Почти двеста конници препускаха пред редиците, като пре­ценяваха разстоянието и демонстрираха храбросгта си пред стоящите войници. Дори когато копията и топките им свърш­ваха, те не се отгегляха и от време на време дори се насочваха право към безстрастните редици, за да видят дали някой няма да трепне или да се опита да хвърли по тях копие. Прахолякът продължаваше да се вдига и конниците препускаха в оранжево- жълтата му мъгла.

От лагера излезе нова центурия конници. Всеки носеше ко­пие в дясната си ръка и прашка и торба оловни топчета, върза­ни за седлото. Офицерите викаха команди, конете им танцува­ха напред-назад в сложни маневри, които рязко контрастираха с мрачните войници, които ги наблюдаваха. Цялата центурия се събра и запрати копията си, като проследи полета им с поглед. След това конниците завиха в галоп и препуснаха пред редица­та. В същото време предишната центурия обърна и се понесе обратно през прахта.

Сблъсъкът беше поразителен. В облака прах двете групи ос­танаха невидими една за друга за няколко мига и пътищата им се пресякоха. Конете се сблъскваха с ужасна скорост и ездачите им политаха във въздуха. Някои падаха и се изправяха замаяно на крака, докато други оставаха проснати на земята.

Легионерите на билото видяха трийсет или четирийсет кон­ници да лежат безпомощно, станали жертва на собствената си самоувереност. Беше им дошло до гуша - вече два дни тър­пяха ударите и обидите им. Центурионите и опциите усетиха опасността и зареваха заповеди, но предните редици вече бяха изтеглили мечовете и се нахвърлиха с дивашки викове върху ранените. Нищо не можеше да ги спре. Хиляди пресякоха не­видимата линия, която ги бе разделяла цели два дни - истинска орда, понесла се напред, предвкусваща отмъщението.

Войниците зад тях също реагираха и се втурнаха напред, докато офицерите им се колебаеха какво да правят. Имаше ли заповед? Не бяха чули тръби, нито паролата „Свобода“, която бе знак за атака. По-предпазливите извикаха на частите си да останат на място, докато други решиха, че са пропуснали сиг­нала, и тръгнаха напред. Най-сетне правеха нещо. Бяха чакали сражението седмици наред - и ето че то вече започваше.

Подобно на ревяща лавина от хора, цялото дясно крило на Брут се понесе надолу по склона, като прегази падналите кон­ници. Легионерите наръгваха всичко лежащо по земята и про­дължаваха напред. Виждаха пред себе си легионите на Цезар, които се суетяха стреснато.

Офицерите нагоре по хълма изгубиха ценни моменти в опит да наредят всички да спрат. Заповедите се предаваха надолу по веригата, но междувременно първите два легиона бяха забеля­зали, че противникът не е готов и не очаква никаква атака. Ле­гатите отпред пренебрегнаха заповедта за спиране, тъй като им се откриваше възможност да нанесат сериозни поражения. Те виждаха шанса и се възползваха от него: разчитаха на собстве­ния си авторитет със съзнанието, че онези отзад не са наясно с положението. Заповядаха атака, докато легионите на Цезар все още тичаха да се строят.

Моментът увисна във въздуха. Спускащите се по склона ле­гиони надигнаха копията. Онези отзад видяха какво е положе­нието и нямаха избор, освен да ги последват.

Високо над втурналите се редици Брут проумя какво се случва. Виждаше как легионите му се изсипват на равното, набрали инерция по склона. Отначало лицето му потъмня от ярост. Разполагаше със седемнайсет хиляди конници по краи­щата на хребета и внезапната атака на пехотата ги беше на­правила почти безполезни, неспособни да слязат на равно и да препуснат с пълна скорост към врага. Гледаше безсилно как първите два легиона прекосяват милята между двете вой­ски през телата на хора и коне, превърнали се във вълна от червено и сиво.

Сърцето му заблъска. Моментално разбра, че легионите му са отишли твърде много напред, за да може да ги върне. Тряб­ваше да хвърли останалите като подкрепление или да гледа как войниците му загиват от мечовете на числено превишаващия ги противник. Пое дълбоко дъх и изрева команда за настъп­ление. Ядосани офицери погледнаха назад да видят кой се на­месва, но когато осъзнаха, че е самият Брут, веднага повториха заповедта. По цялото било на Филипи зареваха тръби.

Настъпи объркване, когато двете части се срещнаха по сре­дата на склона, но Брут продължи да реве заповедите си и по­степенно легионите се обърнаха, за да се построят и да поемат към неприятеля.

Отляво легионите на Касий се движеха в обратната посока, за да пазят от атака през блатата, и за момент Брут си предста­ви двете половини на армията като змии, виещи се една около друга. Изправи се в седлото. Конят му беше идеално обучен и стоеше абсолютно неподвижно въпреки блъсканицата. В дале­чината през облака прах, вдигнат от сандалите на войниците, видя как легионите му се сблъскват с крилото на Цезар.

Брут се озъби. В изражението му нямаше нито радост, нито съжаление. Искаше да е долу в равнината. Трябваше да е там. Смуши коня и препусна.

Марк Антоний почти не видя хаоса на склона, макар че зву­ците от битката достигнаха до него над вонящото блато. В про­дължение на два дни цял легион работеше в черната мръсотия, която ги спираше на всяка крачка, докато хиляди други поваля­ха дървета далеч от Филипи, нарязваха ги на дъски и товареха дъските на каруци.

Работата беше изнурителна и ставаше още по-тежка заради комарите, мухите и змиите, както и заради вонящия газ, който се вдигаше на всяка крачка. Въпреки това успяха да направят пътека, по която можеха да минат двама души един до друг. Тя минаваше от началото на блатото до средата му, след което продължаваше към палисадата. Задачата му през този ден бе да приближи легионите си колкото се може по-близо, като разчи­таше, че тръстиките ще ги скрият от неприятеля.

Войниците се промъкваха приведени, докато хиляди не се озоваха на дъските, а други хиляди чакаха да тръгнат след тях. Самият Марк Антоний беше минал с първите и се намираше само на петдесет стъпки от дървената преграда, изградена от хората на Касий.

Всяко нещо, построено от човек, може да бъде разрушено от човек, напомни си Марк Антоний. В подножието на хребета хората му цяла нощ срязваха носещите греди, като заглушаваха звука на трионите с помощта на вързопи плат. Градът спеше спокойно над тях и не се чуваха никакви тревожни викове.

Когато бяха готови, гой прати заповед на ексграординариите да задържат вниманието на врага насочено на запад, след което зачака залеза. Хората му бяха уязвими за стрели и копия откъм града. Нуждаеше се от слаба светлина, която да попречи на за­щитниците да се прицелват, но достатъчна, за да могат хората му да се покатерят по склона и да пробият стените.

Преди момен тът да дойде, преди слънцето дори да е докос­нало хоризонта, Марк Антоний чу с грахотна врява и замръзна. Сигурен беше. че са ги забелязали. Това означаваше, че някъде горе пристигат подкрепления. Трябваше да атакува или да се изтегли, но и в двата случая се налагаше да действа бързо. Взе решение и се изправи, въпреки че схванатите му колене запро- тестираха.

- Атака! - изрева той.

Хората му се втурнаха напред и най-близките до палисадата метнаха въжета, черни и вонящи от тинята. За няколко спира­щи дъха момента гредите само застенаха, но после изпукаха и половината конструкция рухна. Хлъзгавите колове изпопадаха по земята и войниците минаха по тях и продължиха нагоре към стената.

Марк Антоний погледна крепостта. Стените на Филипи стояха от векове, но неговите хора не бяха невежи диваци. Сто­тици носеха въжета с куки, а други бяха въоръжени с брадви с дълги дръжки, с чиято помощ се изкачваха. Напредваха бързо и скоро Марк Антоний видя първите си хора по самата стена. Катереха се, като намираха стотици опори, или я разбиваха с тежки удари, за да направят път на онези след тях.

Ако имаше късмет, щеше да види Касий и Брут мъртви пре­ди още слънцето да е залязло. Закатери се задъхан, като си помагаше с ръце по рохкавата почва и плюеше прахта, която пълнеше устата му. Сърцето му туптеше яростно, тялото му плувна в пот. Нямаше значение. Болката бе просто нещо, на което не трябва да се обръща внимание.

Седми Победоносен пръв пое удара на легионите на Брут, които се понесоха по склона към тях. Войниците бяха сварени абсолютно неподготвени и не успяха да се строят, когато кла­нето започна.

Стотици загинаха при първия сблъсък. Неумолимата римска машина разсичаше силите на Октавиан. Още и още се спускаха надолу по склона, но крилото на Марк Антоний беше стопено наполовина или дори повече, тъй като много от хората му бяха отишли при блатото. Можеха само да удържат позициите, като забиваха щитовете си в земята и клякаха зад гях. За да не бъдат обкръжени, войниците започнаха бавно да отстъпват, оттегляй­ки се крачка по крачка към равнината на север.

В командирската палатка в лагера Октавиан се размърда. Нямаше представа за катастрофата, пред която са изправени легионите му. Не видя първата атака, в която легатът Силва бе свален от коня си с копие и след това разкъсан на парчета. Хо­рата около Силва побягнаха и дадоха пример на останалите, които изведнъж изоставиха позициите си. За времето, необхо­димо на легата да умре, легионът му беше изтласкан назад към следващия, който също не беше в състояние да удържи срещу вълна настървени римски войници, намиращи се на крачка от победата. Осми Близнашки отстъпваше с бой, но Седми Побе­доносен се пречупи и не можеше да направи нищо друго, освен да задържи позициите си, образувайки стена от щитове.

Стигнаха покрайнините на огромния лагер и се опитаха от­ново да окажат отпор, но междувременно всички легиони на Брут се бяха насочили срещу тях. Легионите на Октавиан се озоваха изправени срещу огромна сила, канеща се да ги разкъ­са на парчета в яростта си, и отстъпиха от лагера, изоставяйки екипировка и припаси за сто хиляди души какго и командира си, лежащ в безсъзнание в палатката.

Хората на Брут нахлуха в лагера, жадни за плячка. Някъде в очертанията му се намираха сандъците със злато и сребро и дори ранените се впуснаха да ги търсят, като убиваха всеки, който се озовеше пред очите им.

Командирските палатки бяха в центъра на лагера, издигнати съгласно добре известните на всеки легионер правила. Войни­ците зареваха възбудено и се втурнаха към тях като вълци.

29

Меценат потъна до коляно в тинята и изруга. Всяка крачка в блатото беше изпитание. Напрягаше всички сили да освободи краката си и коленете го боляха от неестествените движения. Обърна се към Агрипа, подхлъзна се на някакъв потопен дъ- нер, падна в студената тиня и изруга.

Онзи, когото носеха, падна с него. Октавиан. Целият в кал.

- Ставай, Меценате - озъби се Агрипа. - Трябва да влезем още по-навътре.

Чуваха рева на битката зад тях, както и гласовете на хората на Марк Антоний някъде отляво. Блатото беше достатьчно го­лямо, за да ги скрие, така че се бяха озовали в един притихнал свят. Незнайни хлъзгави неща бързаха да избягат от тях и те виждаха вълнички в неподвижната вода, докато вървяха приве­дени и мъкнеха своя изпаднал в безсъзнание приятел навътре и все no-навътре, като през цялото време очакваха вик, че са забелязани.

Треската на Октавиан беше ужасна. Понякога приятелят им промърморваше нещо, веднъж почти се събуди, но после тяло­то му отново се отпусна.

- Мисля, че се отдалечихме достатъчно - каза Меценат. В името на Марс, какво ще правим? Не можем да останем тук.

Наместиха Октавиан върху малка могилка сред тръстиките, с лице към залязващото слънце и потопени във водата крака.

Поне нямаше опасност да се удави. Агрипа побутна друга по- плътна могилка и реши да рискува и да седне. Отпусна се вни­мателно и изстена, когато водата стигна почти до кръста му. Меценат също си намери подобно местенце.

- Ако имаше по-добра идея, да я беше споделил - озъби му се Агрипа. Погледът му долови някакво лъкатушещо движение и той рязко дръпна крак, когато нещо се плъзна през водата. Змия! На гова място дори драскотина ще ти докара треска, та какво остава да те ухапе змия!

- Ти си по идеите - каза Меценат. - Така че ако имаш някак­ви, сега е моментът да ги изложиш.

- Един от двама ни трябва да иде да види как се развиват нещата каза Агрипа. Ако легионите са изклани, най-добре е да останем тук за няколко дни, след което да се опитаме да стигнем до брега.

- Пеша? И да влачим Октавиан? Ще имаме повече шансове, ако се предадем още сега. Богове, Брут изкара късмет днес. Не мисля, че той е наредил атаката. Не чух никакви тръби, когато започна. А ти?

Агрипа поклати глава. Заедно с осемте легиона гой и Ме­ценат с ужас бяха видели как войниците се изсипват надолу без предупреждение. Двамата се спогледаха, взеха момен­тално решение, втурнаха се към палатката, където Октавиан лежеше в безсъзнание, и го отнесоха, докато легионите на Брут продължаваха безумната си атака надолу по склона. За известно време намериха убежище сред останалите сили на Марк Антоний, но тези легиони също започнаха да отстъпват и Агрипа реши да влязат в блатото. Все още не знаеше дали е взел правилното решение.

Октавиан изведнъж трепна и започна да се плъзга в черната вода. Меценат го улови под мишниците и го издърпа обратно върху пречупените тръстики. Приятелят му отвори за момент очи и каза нещо, което Меценат не разбра, след което отново изпадна в несвяст.

- Гори - каза Меценат.

Водата беше ледена, недокосната от слънцето в сумрачния свят на сенки и тръстики. Меценат се запита дали Октавиан усеща как студът се просмуква в него и дали той няма да про­гони треската, която го измъчваше.

- Защо не се буди? Предишния път не беше така - каза Агрипа.

Предишния път нямаше треска. Мисля, че през послед­ния месец напрежението му дойде в повече. На няколко пъти трябваше да го карам да яде насила, а и по принцип си е кожа и кости. - Нещо избръмча покрай ухото на Меценат и той се плесна, обхванат от внезапна ярост. Богове, ако някога ми се случи да се окажа на един меч разстояние от Брут или Касий, няма да пропусна възможността, кълна се.

Слънцето залязваше и блатото започваше да потъва в мрак, който сякаш се надигаше отдолу като мъгла. Измъчваха ги жи­лещи насекоми, които кацаха по голите им ръце и крака. Двама­та се опитаха да се настанят колкото се може по-удобно. И дума не можеше да става за сън на подобно място, особено когато имаше опасност Октавиан всеки момент да се плъзне във вода­та и да се удави. Очертаваше се дълга, много дълга нощ.

Касий се изплю в чашата, но в гърлото му се надигна още жълта жлъч. Беше гъста като супа и увисваше на дълга нишка от устата му, докато кашляше. Той избърса устните си с кърпа, раздразнен, че тялото му е решило да го предаде точно сега. Стомахът му се бунтуваше и болеше и той знаеше, че причина­та за това не е страхът.

Войниците на Марк Антоний бяха пробили палисадата му, сякаш тя изобщо не представляваше препятствие. Прехвърли­ха се през стените на Филипи и избиха стотици от хората му, като ги отблъснаха назад, а след първите нападатели идваха още и още.

За да спаси живота си, той се беше изтеглил в северния край на градчето, където бе командният му пост, но така изгуби кон­такт с офицерите си. Нямаше представа къде са легионите му и дали все още следват заповедта му да защитават градчето от­към блатото. Беше изпратил петнайсет хиляди души на изток да пазят главния път, макар че сегй си мислеше, че това е било грешка. Така само беше успял да отслаби редиците на защит­ниците там, където имаше най-много нужда от тях.

Подаде чашата на слугата си Пиндар, който дискретно я от­несе. Единственият друг с него беше легатът Тициний, който явно се чувстваше неудобно далеч от легиона си.

- Трябва да видя какво става, Тициний - каза Касий. - Има ли начин да се качим на покрива?

- Има. Отзад. Ще ти покажа.

Излязоха и отидоха до късото стълбище покрай външната стена. Касий се качи на плоския покрив и се огледа. Зрението му не беше добро и това само засили още повече чувството му за безсилие.

- Кажи ми какво виждаш, Тициний.

- Изглежда, легионите на Брут са превзели лагера на про­тивника - каза Тициний, като присви очи. - Мисля, че врагът се е оттеглил и се строява зад него, макар че е прекалено далеч и не виждам подробности.

- А тук, на билото? Какво е онова движение?

Тициний преглътна неспокойно. Градчето беше дълго около миля и той виждаше хиляди пехотинци и екстраординарии на възвишението от страната на блатото. Сражаваха се, но беше трудно да определи кои кои са и коя страна има надмощие. За­слони очи, за да ги предпази от докосващото хоризонта слънце. Скоро щеше да се стъмни и предстоеше нощ, изпълнена със сблъсъци и звън на мечове. Той поклати глава.

- Не мога да кажа дали все още държим града, но... - Вни­манието му бе привлечено от центурия екстраординарии, която яздеше към тях. - Идват конници. Не виждам знамена или дру­ги отличителни знаци.

- Мои ли са? - остро попита Касий и присви очи. Вижда­ше накъде сочи Тициний, но конниците бяха като размазано петно. В гърлото му отново се надигна жлъч при мисълта, че може да бъде заловен. Ако завладееше града, Марк Антоний нямаше да дари врага си с бърза смърт. - Мои ли са, Тициний? Трябва да знам.

Тонът му се бе повишил почти до вик и легатът трепна.

- Ще изляза да ги пресрещна и ще разбера.

Касий впери поглед в него. Даваше си сметка, че човекът предлага да жертва живота си, тъй като кавалерията можеше да е под командата на Марк Антоний. Едва не отказа. Все още имаше време да избяга, но ако конниците бяха негови и бяха отблъснали атаката от блатата, можеше отново да контролира нещата. Протегна ръка и стисна рамото на легата.

- Добре, Тициний. Благодаря ти.

Легатът отдаде сковано чест, слезе на улицата и тръгна с твърда крачка. Касий се взираше след него.

- Едва ли заслужавам подобна вярност - каза тихо.

- Господарю? обади се слугата му Пиндар.

Гледаше го загрижено и Касий поклати глава. Той беше лъв на Рим. Не се нуждаеше ог ничие съжаление, независимо как се развиват нещата.

- Нищо, момко. А сега ти ще бъдеш моите очи.

Погледна към слънцето и се намръщи, когато видя, че от него е останала само тънка златна ивица на западния хоризонт. Небето беше пламнало и въздухът бе топъл. Пое дълбоко дъх, опита се да покаже римска твърдост и зачака да чуе съдбата си.

Тициний смуши коня си и препусна по каменните улици. Тропотът на копитата отекваше от къщите от двете страни. Жи­вотното изпръхтя неспокойно, когато се подхлъзна на камъни­те, но легатът го смуши отново и го подкара по улицата, която щеше да го изведе срещу конниците.

Чуваше ги много преди да се появят пред очите му и стома­хът му се беше свил от страх. Ако бяха неприятели, щяха да го убият веднага. Погледна за миг назад и видя Касий и слугата му на покрива. Стисна зъби. Той бе слуга на Рим и нямаше да избяга от дълга си.

Излезе на малък площад, все още осветен от последните слънчеви лъчи, и видя първите редици конници в другия му край. Рязко дръпна юздите и коня г изцвили и затанцува на мяс­то, докато той се взираше в тях. А те препуснаха към него. като изтегляха мечовете си.

Тициний позна един от тях и въздъхна с облекчение. Ужасът, стегнал гърдите му, започна да се топи.

- Слава на боговете, Маций - каза той. - Помислих си, че сте хора на Марк Антоний.

- Аз си помислих същото, като те видях - отвърна приятелят му. - Радвам се да те видя жив. Трябваше да се сетя, че си си намерил безопасно местенце.

Двамата слязоха от конете и стиснаха ръце в легионерски поздрав.

- Идвам от Касий - каза Тициний. Иска да знае новините. Какво става?

- Пълна каша, това става. Последната новина е, че сме пре­взели лагера им, но те са се изтеглили под строй и утре пак ще се бием.

- Ами атаката тук? - попита Тициний. Не личеше конниците да са участвали в сражение и това го обнадежди. Изражението на приятеля му обаче му каза, че новините не са добри.

- Не успяхме да ги задържим. Окопаха се на хълма и покрай града откъм блатото. Трудна работа ще е да ги отблъснем, но на пътя край морето има свежи легиони, които си лъскат хуба­вите шлемове и не правят нищо. Утре ще си върнем позицията, сигурен съм.

Тициний го тупна по рамото, окуражен от чутото.

- Ще съобщя новините на стареца. Тази част на града засе­га е спокойна. Не съм виждал други освен вас. - След целия страх, докато яздеше насам, Тициний бе плувнал в пот и из­бърса лицето си. Когато ви видях, наистина си помислих, че с мен е свършено.

- Личи си - ухили се Маций. - Май ще черпиш довечера.

Лъчите на залязващото слънце хвърляха златни и оранже­ви отблясъци по околните къщи. На покрива Пиндар съобща­ваше всичко, което виждаше, докато Тициний приближаваше конниците.

- Спря, господарю... Богове, той... слезе от коня. Обкръжиха го. Съжалявам, господарю.

Касий затвори за момент очи и усети как напрежението из­тича от него.

- Тогава ела с мен, Пиндар. Имам задача за теб, преди да си намериш някое безопасно място. Няма да те задържам.

- Ще остана с теб, господарю. Нямам нищо против.

Касий спря на горното стъпало, трогнат от думите му. По­клати глава.

- Благодаря, момко, но не е необходимо. Ела.

Слязоха долу. Сумракът подхождаше на настроението на Касий. Открай време обичаше сивата светлина преди мрака, особено през лятото, когато тя се задържа сякаш цяла вечност и нощта неусетно измества деня.

Касий отиде до масата, на която лежеше гладиусът му. Нож­ницата беше истинско произведение на изкуството от кожа и златен обков. Той изтегли меча, остави ножницата и опита ос­трието с палец.

Пиндар гледаше господаря си с растящ ужас. Касий се обърна към него, видя болката в очите му и се усмихна уморено.

- Ако ме заловят, ще превърнат смъртта ми в представление, Пиндар. Разбираш ли ме? Не искам да ме набият на кол или да ме разкъсат на парчета за забава. Не се безпокой, не се страху­вам от онова, което предстои. Само го направи чисто.

И протегна меча с дръжката напред към Пиндар. Младежът го пое с трепереща ръка.

- Господарю, не искам да правя това...

- Нима предпочиташ да видиш как ме разкарват пред прос­тите войници? Как ме унижават? Не се безпокой, момко. Аз съм в мир със себе си. Живях добре и повалих Цезар. Мисля, че това е достатъчно. Останалото е само... детска врява.

- Моля те, господарю...

- Давам живота си за републиката, Пиндар. Кажи им го, ако те питат. В наметалото ми има кесия. Когато всичко приключи, вземи я и бягай.

Застана изправен пред младежа с меча. Двамата вдигнаха глави, когато чуха приближаващия тропот на копита.

- Направи го - нареди Касий. - Не бива да ме заловят.

- Би ли се извърнал, господарю? Не мога... - задавено рече Пиндар. Дишаше тежко. Касий кимна и отново се усмихна.

- Хайде, бързо. Не ме карай да чакам.

Обърна се към прозореца, загледа се в потъващия в здрач град и бавно пое дъх. Долови аромата на лавандула. Повдигна глава към миризмата и затвори очи.

Първият удар го събори на колене и от разсеченото му гър­ло се изтръгна стон. Пиндар изхлипа, замахна пак и му отсече главата.

Тициний - беше в приповдигнато настроение - скочи на зе­мята. Не беше забелязал никого на покрива, докато се връщаше с Маций и екстраординариите.

- Ела с мен - извика той през рамо. Касий ще иска да чуе за всичко, което си видял.

Отвори вратата и замръзна. Маций спря зад него.

- Какво има?

Тициний поклати глава и ченето му увисна. Кльощавого тяло на военачалника лежеше в локва кръв, главата му бе от­сечена.

- Пиндар! Къде си? - извика Тициний и влезе.

Отговор не последва и той пребледня още повече, докато стоеше над тялото и се мъчеше да разбере какво се е случило. Възможно ли бе слугата да се е оказал предател? Нямаше друго обяснение! Чу как Маций ахна на прага. Беше разбрал какво е станало.

- Помислил си е, че сме врагове. - Поколеба се само за миг. - Аз ще се погрижа за нещата тук. Трябва веднага да намериш Брут. Кажи му какво се е случило.

- Не разбирам... - започна Маций.

- Старецът си е помислил, че идваме да го пленим, Маций. Наредил е на слугата си да му отнеме живота, за да не попадне в ръцете на Марк Антоний и Цезар. Веднага отиди при Брут. Сега той е единственият командващ. Няма други.

Октавиан се събуди в мрака и се размърда. Не разбира­ше защо краката му са така премръзнали, нито защо възду­хът вони и някакви неща шумолят около главата му при вся­ко движение. Известно време лежа неподвижно, загледан в ясното небе, обсипано с безброй звезди. Помнеше обедната почивка по време на похода и отвратителния вкус на метал в устата си, но след това всичко му беше объркано. Смътно си спомняше, че го носяг, че войниците приветстваха нещо, ма­кар да не знаеше какво; чуваше приближаващ звън на оръжия, наоколо цареше паника.

Помъчи се да седне и краката му се хлъзнаха в тинята, която се беше събрала около тях. За негов ужас нечия ръка го докос­на, за да го задържи, после се отдръпна. Агрипа беше видял, че се движи, а не просто се плъзга в блатото.

- Октавиане? - изсъска приятелят му.

- Цезар - промърмори Октавиан. Главата го болеше и не раз­бираше кьде се намира. - Колко пъти трябва да ти напомням?

- Меценате? Събуди се.

- Не спя! - разнесе се наблизо гласът на Меценат. - Ти спе­ше ли? Как може да се спи на такова място? Абсурд!

- Бях задрямал, а не заспал - отвърна Агрипа. - Говори по- тихо. Не знаем дали наблизо няма още някой.

- Колко време бях зле? - попита Октавиан, докато се мъче­ше да седне. - И къде съм всъщност?

- Беше в безсъзнание дни наред, Цезар - каза Агрипа. - На­мираме се при Филипи, но нешата не вървят добре.

- Разкажете ми всичко - рече Октавиан. Чувстваше се като пребит. Всяка става го болеше и пипалата на болката се раз­простираха от стомаха към крайниците му.

Но беше буден и треската беше отминала.

30

Брут тъкмо беше задрямал, когато отряд екстраординарии пристигна с новината, че Касий е сложил край на живота си. Първата му реакция бе гняв заради това, че старецът е изгубил вяра в каузата и в самия него. Още не беше свършено. Те не бяха загубили.

Пи вода в прохладния сумрак и задъвка парче сушено месо, докато кавалерийския! офицер го гледаше на слабата светлина на лампата. Накрая Брут взе решение.

Прати хора до всеки легион под командването на Касий. Нареждам им да се строят на равнината долу.

Мъжът се затича към коня си и изчезна в нощта.

Брут стоеше в подножието на хълма. Знаеше, че без Касий не е в състояние да командва двете огромни армии. Заповедите пътуваха твърде дълго на различни фронтове, пристигаха след като обстановката се е променила и само създаваха хаос. Един­ственият му избор бе да събере легионите заедно... или да бъ­дат избити поотделно.

Войските маршируваха под звездното небе. Движеха се мъл­чаливо, без да знаят дали минават покрай приятели или враго­ве и без да имат особено желание да научават. Вярно беше, че Брут беше оставил Марк Антоний да овладее Филипи, но смя­таше, че укрепеният град няма да му даде преимущество. Марк Антоний и Октавиан бяха дошли в Гърция да атакуват, а не да стоят зад укрепления. Касий вече бе мъртъв и Брут знаеше, че те ще искат да завършат с победа и да отмъстят за загубите си от предишния ден. Усмихна се мрачно. Нека дойдат. Беше ги чакал цял живот.

По изгрев-слънце легионите му се събраха в равнината в подножието на Филипи. Брут разговаря с всички легати, един по един или на групи. Беше готов да се бие отново, легион сре­щу легион, да изпита таланта си на пълководец срещу Марк Антоний и Цезар.

Когато стана достатъчно светло, препусна пред редиците, за да прецени какви сили са му останали. Беше изгубил хиляди, но пък хората му бяха овладели лагера на Марк Антоний и Це­зар и бяха изтласкали легионите им, като им нанесоха сериозни поражения.

Във Филипи Марк Антоний видя огромното сборище в рав­нината и поведе легионите си надолу. Брут ги виждаше как приближават и прие предизвикателството. Спомни си, че Марк Антоний открай време си беше арогантен, но пък и се съмнява­ше, че има друг избор. Легатите му щяха да го притиснат дори да се опиташе да задържи войските си.

Брут беше видял огромния изоставен лагер в равнината. Всичко ценно вече беше ограбено, макар че, за съжаление, ни­кой не му беше докладвал за смъртта на Цезар. Щеше да е ня­как подобаващо Октавиан и Касий да паднат в един и същи ден и да оставят двата стари римски лъва да се бият един с друг. На Брут още му беше трудно да повярва, че е единствен глав­нокомандващ, но мисълта не беше неприятна. Той бе начело на римска армия. Нямаше Гней Помпей или Юлий Цезар, кои го да отменят заповедите му. Битката щеше да е само негова. Така бе правилно и тази мисъл го изпълваше с ликуване. Именно зато­ва беше убил Цезар в театъра на Помпен. Най-сетне бе излязъл от сянката на другите.

Вдигна поглед, когато откъм легионите на Октавиан, нами­ращи се на по-малко от миля, се разнесоха ликуващи викове. Различи в далечината фигура, яздеща пред редиците, и стисна дръжката на меча си, когато разбра, че това явно е Октавиан, че е оцелял и ще се бие отново. Каза си, че това няма значение.

Денят само щеше да стане още по-сладък, когато видеше как претендентът пада. Странно беше, че са му останали само още двама врагове на този свят и че ще се срещне и с двамата в тази равнина. „Марк Антоний ще е самоуверен“, помисли си той. Хората му се бяха справили добре, макар че Касий ги бе лишил от удоволствието да го заловят. Брут безмълвно благодари на стареца за храбростта му. Поне денят нямаше да започне със спектакъла на публична екзекуция.

Октавиан тепърва трябваше да се доказва. Предишния ден легионите му бяха побягнали и сега несъмнено кипяха от ярост заради унижението и бяха твърдо решени да възвърнат чесгга си. При тази мисъл Брут се усмихна хладно. Неговите хора се биеха за свободата. Това щеше да свърши по-добра работа.

Цялото тяло на Октавиан бе плувнало в пот, макар че бе яздил само една миля пред редиците. Знаеше, че трябва да се покаже на колкото се може повече войници, да им напомни, че се сража­ват за Цезар, но се чувстваше гака, сякаш единствено бронята го държи изправен. Тялото му бе слабо като на малко дете.

Видя вестоносец да препуска в галон пред редиците, сякаш се наслаждаваше на скоростта си. Когато стигна до него, викна:

- Дисцент Арторий се явява на рапорт, консуле!

- Само не ми казвай, че Марк Антоний е намерил някакъв повод да се забави отвърна Октавиан.

Екстраординарият примигна и поклати глава.

- Не, консуле. Изпрати ме да ти кажа, че сенатор Касий е мъргъв. Открили са тялото му през нощта в една къща в града.

Октавиан погледна към изправените срещу него легиони. В стълпотворението около позицията на командващия нямаше знамена на Касий. Той избърса потта от очите си и каза: Благодаря. Вестта е... добре дошла.

Стоящите наблизо войници чуха конника и новината се разпространи бързо. Последваха радостни възгласи, макар че повечето мъже си останаха безразлични. Познаваха Касий единствено по име. Брут обаче бе все още жив и именно не­говите легиони ги бяха изтласкали предишния ден. И сега те искаха да си го върнат. Октавиан погледна редиците и видя изписаната на всяко лице решимост. Хората му определено знаеха, че предстои тежко сражение, но въпреки това го очак­ваха с нетърпение.

Двете римски армии стояха една срещу друга на около миля разстояние, докато останалите легиони се спускаха от Филипи. Тъй като Марк Антоний идваше от изток, Октавиан трябваше да му отстъпи дясното крило. Знаеше, че колегата му ще очаква гова, пък и не можеше да мине през редиците, за да заеме по­зиция отляво. Октавиан отпи глътка вода от манерката и усети как лекият ветрец изсушава потта по лицето му. Марк Антоний явно не бързаше, сякаш знаеше, че армиите могат да стоят цял ден, докато не пристигне.

Докато чакаше, Октавиан почти очакваше изненадваща ата­ка от легионите на Брут. Хората му бяха напрегнати и готови за подобен ход, но Брут явно предпочиташе да не оголва в разгара на битката фланга си за свежите легиони, които се спускаха по склона.

Утрото отминаваше и слънцето бавно пълзеше към зенита. Октавиан метна празната манерка на Агрипа и взе друга. Дясно­то крило вече се с трояваше част по част и двете римски армии се изиравяха една срещу друга на чужда земя. Осъзна, че битката ще е жестока. Какъвто и да бе резултатът, Рим щеше да изгуби сили, за чието възстановяване щяха да са нужни дълги години. Цяло поколение щеше да бъде посечено в равнината на Филипи.

Екстраординариите на двете армии се събраха в края на кри­лата. Ролята им като вестоносци и съгледвачи целеше само да ги държат заети, докато не се сражаваха. Октавиан гледаше как облечените в наметала кавалеристи изтеглят дългите си мечо­ве и вдигат щитовете си, приготвяйки се за онова, което беше основната им задача. Конете им танцуваха и пръхтяха, усетили растящата възбуда на ездачите си. Погледна надясно, където Марк Антоний най-сетне беше заел позиция в третия ред. Градчето и хребетът бяха опразнени. Всички бяха готови.

Слънцето пълзеше към зенита и двете страни се приготвяха, като изпразваха мехурите си в строя и отпиваха от мехове и ма­нерки, като си запазваха малко вода и за после, когато жегата се засилеше. Срещу толкова многоброен противник битката няма­ше ла приключи скоро и всички бяха го тови да се сражават цял ден. Накрая всичко щеше да се сведе до издръжливост и воля.

Октавиан провери за последен път връзката с легатите си. Седмина от тях бяха все още живи; тялото на Силва от вчера беше станало храна за мършоядите. Октавиан не познаваше мъжа. който го беше заместил, но останалите му бяха известни. Знаеше техните силни и слаби страни, кой действа прибързано и кой е предпазлив. Брут не познаваше така отблизо легионите си, особено онези, които доскоро бяха под командването на Ка­сий. Това беше преимущество и Октавиан възнамеряваше да се възползва от него.

Отговорите от легатите не закъсняха и Октавиан се опита да състави план преди първия сблъсък.

Мъжете го гледаха в очакване на заповеди. Агрипа и Меце­нат бяха до него. сериозни и спокойни. Те бяха спасили живота му, когато не беше на себе си и в треска. Сега сякаш живееше нов живот и грижите и терзанията на изминалите месеци из­чезваха, докато седеше в седлото и се взираше напред. Тялото му беше слабо, но то бе само инструмент. Онова, което имаше значение, беше силно. Духът.

Легионите на Брут се раздвижиха и Октавиан пое дълбоко дъх. Вдигна и отпусна ръка и собствените му редици също пое­ха напред към врага; ясно се усещаше как напрежението на­пуска хората. Отдясно Марк Антоний даде същата заповед. По крилата на двете армии екстраординарииге подкараха конете си, като формираха леко издадени рога пред легионите. Тръба­чите затръбиха сигнал за настъпление.

Двете армии вървяха по суха земя и вдигаха огромни облаци прах. Разстоянието между тях се стопяваше, а после внезапно почерня от хилядите запратени във въздуха копия. Стрелите на партските конници поваляха екстраординариите. Темпото трепна, докато войниците от двете страни прескачаха и заоби­каляха мъртвите и ранените и се втурваха напред.

Войските се сблъскаха с гръмовен г рохот.

Мъртвешко спокойствие обхвана Брут и гой усети хлад в гърдите си, когато армиите се срещнаха. Но беше младеж, ув­лечен от възбудата и страха, и даваше заповеди хладнокръвно. Намръщи се, като видя колко време е нужно командите му да бъдат изпълнени, тъй като не беше дал пълна свобода на дейст­вие на легатите си. Това беше неговата битка, макар че започ­ваше да научава колко е трудно да ръководи близо деветдесет хиляди души на бойното поле. Армията беше много по-голяма от онези под командването на Помпей, Сула, Марий или Цезар.

Видя, че партските му стрелци се справят добре на дясното крило и препускат напред почти на миля от позицията му в центъра. Прати команда по маршируващите редици да се раз­гърнат и да изпразнят колчаните си по вражеските екстраординарии от безопасно разстояние, след което да продължат с мечове. Заповедта беше правилна, но ког ато стигна до тях, те вече се бяха оттеглили и моментът беше изгубен.

Отначало легионите му притиснаха и двете крила на врага и Брут изпита удоволствие, докато хората му посичаха хиляди от войниците на Марк Антоний. Сянката на Касий гледаше и той искаше старецът да го види на бойното поле.

Това не продължи дълго. Там, където редиците му отслаб­ваха, вражеските легиони настъпваха преди да успее да прати подкрепления. Когато хората му спечелиха временно надмо­щие и се врязаха в силите на Октавиан, бьрзо движещите се легиони стегнаха редиците си срещу тях и кратките шансове се стопяваха като скреж под лъчите на слънцето. Двамата ко­мандващи управляваха войската си два пъти по-бързо и макар че означало бе едва доловима, разликата започна да става все по-съществена, докато денят напредваше сред кръв и болка.

Брут беше наясно какво става. Виждаше бойното поле в ума си, сякаш летеше над него; беше научил този трик преди го­дини от наставниците си. Когато видя, че мудното предаване на командите спъва легионите му, започна да го обзема страх. Даде нова заповед легатите да действат на своя глава с надеж­дата, че те ще реагират по-бързо, ако са самостоятелни. Ня­маше разлика. Един от сирийските легати на Касий предприе необмислена атака, като строи хората си в огромен клин, кой­то да разсече първия ред на Октавиан. Десет хиляди мъже се дръпнаха пред тях, подсилиха редиците и започнаха да избиват сирийските легионери от двете страни. Никой от останалите легати не се притече достатъчно бързо на помощ и броят на убитите беше ужасяващ. Клинът изчезна, погълнат от легиони­те на Октавиан.

Брут даде заповед за смяна на собствената му предна линия. По цялата дължина на легиона две задъхани редици отстъпиха назад с вдигнати щитове, за да бъдат сменени от свежи войни­ци. По-нататък двете предни редици продължаваха да се бият заповедта му се беше изгубила някъде по пътя. Беше вбеся­ващо, но Брут изпрати за втори път вестоносци до легатите си.

Отново пое цялото командване в свои ръце и цялата предна линия отстъпи, за да даде път на свежи войници. Те натиснаха за момент, изправени срещу противник, който вече беше умо­рен и задъхан. После отсреща повториха командата му и него­вите хора се озоваха срещу свежи войници по целия фронт.

Брут трябваше да отстъпи малко, когато легионерите отпред бяха изтласкани върху задните редици. Той изруга, като видя как партските му стрелци измират, съсичани от мечове, докато самите те още държаха лъковете си. Цялото дясно крило беше заплашено да бъде разбито, когато легионите на Октавиан за­почнаха да го обкръжават.

Брут нареди два от легионите му да се врежат в противника и зачака с разтуптяно сърце заповедта му да бъде изпълнена в продължение на цяла миля. В същото време Марк Антоний натискаше другия фланг. Брут даде нови заповеди на весто­носците. Когато се обърна, дясното му крило беше смачкано и легионите му отстъпваха с вдигнати щитове, блъскайки се в собствените си събратя по оръжие.

- Къде си? - извика Брут. Излез! Къде си?

И тогава видя, че легионите, които бе пратил в подкрепле­ние на крилото, започват да се движат странично през собстве­ните си редици. Това бе трудна маневра и го заля вълна на ужас и отвращение, когато видя, че вече е твърде късно. Флангът се рушеше и отстъпващите войници само пречеха на притеклите им се на помощ. Настана пълна суматоха, а врагът ги удари точно тогава, като използва много добре екстраординариите, които атакуваха в галоп и се оттегляха. Настана истинска касапница и черно отчаяние започна да обхваща Брут. Нуждаеше се от Ка­сий, но старецът бе мъртъв. С горчивина си призна, че не може да командва толкова много хора.

С качило се в гърлото сърце даде заповед всички да отстъ­пят сто крачки назад и да оправят строя. Това беше единстве­ният начин да спаси дясното си крило, преди врагът да е уни­щожил шестте сирийски легиона. Когато сигналът зазвуча над равнината, благодари на боговете, че гази команда може да се дава с тръба.

Легионите на Октавиан също знаеха какво означава този сиг­нал и продължиха напред, за да се възползват от момента, макар че центурионите се опитаха да ги накарат да отстъпят в строй. Брут видя как предните му редици се огъват, докато тръбите ре­вяха. Сигналът беше опасно разсейване за уморените мъже. Сто­тици умряха, докато Брут подкара коня си заднешком не иска­ше да обръща гръб на врага. За миг видя празнина между армии­те, но тя моментално се запълни, когато легионите на Октавиан се втурнаха напред, като ревяха и удряха мечове в щитовете си.

Стъпка по стъпка армията отстъпваше заедно с него. Хората му бяха вбесени, че трябва да се изтеглят. Бру г видя как дясно­то крило се подрежда в движение, така че пряката опасност за пробив ог тази страна започна да намалява. В блъсканицата за момент се озова в първата редица. Замахна към нечий шлем и изсумтя от силата на удара и от задоволство, когато войникът падна. Редиците му се построиха пред него и той извика на тръбачите да свирят край на бавного отстъпление.

Тръбите отново зареваха, но дясното крило продължи да отстъпва. Брут изруга, когато видя положението. Трябваше да прати свежи легиони, за да задържи позицията си, но Марк Ан­тоний избра точно този момент, за да се нахвърли отново върху лявото крило.

Вражеските легиони отстъпиха преди Октавиан да успее да им излезе отстрани и той изруга. От екстраординариите му бяха останали само няколко хиляди и копията и оловните им топки бяха свършили. Оставаше им само да следват отстъпле­нието на крилото и да предприемат рехави атаки.

Устата му беше суха, езикът и устните му бяха залепнали. Извика на Агрипа за вода и приятелят му му подаде нова ма­нерка. Той отпи и се изхрачи. Беше плувнал в пот.

Беше видял, че легионите на Брут реагират бавно на всяка нова ситуация, и действаше като обезумял, за да се възползва от тази слабост. Неговите легиони бяха като оси, движеха се на­ляво и надясно, атакуваха едно място, за да проверят реакцията на врага, след което се втурваха към друго, където редиците оредяваха. Октавиан почувства първия признак за победа, кога­то оставеното без поддръжка крило се огъна, но после Бру т се изтегли в строй и биткаГа продължи с ново ожесточение.

Настъпваше през купища мъртви и ранени, някои от кои­то крещяха така ужасно, че собствените им приятели ги до­вършваха с бързи удари в гърлото. Мина покрай един войник с разпран корем и разкъсана броня. Човекът седеше прегърбен, придържаше червата си с окървавени ръце и плачеше, докато някой не го уби с милостив удар.

Битката продължаваше вече часове, а се бяха преместили само на двеста крачки от мястото, от което бяха започнали, дори с оттеглянето, предприето от Брут. Октавиан дишаше теж­ко; беше му дошло до гуша от враг, който не трепва. Не беше в настроение да оценява по достойнство римската храброст и изпрати два почти свежи легиона в центъра, за да огънат про­тивниковите редици с натиска на щитовете си.

Брут прехвърли сили да блокират настъплението и Октавиан незабавно даде заповед Седми Победоносен и Осми Близнаш­ки да атакуват във фланг, като в същото време изтегли екстраординариите в строй. Двата легиона поеха напред, като сканди­раха „Цезар!“ име, което бе всявало паника у врага в течение на цяло поколение.

Брут беше съсредоточил прекалено много сили в центъра и бе хванат неподготвен от внезапния ход. На Октавиан му се стори, че го чува да вика заповеди, макар че врявата от битката достигаше до него от всички страни и не можеше да е сигурен. Крилото отново бе смачкано и касапницата продължи сякаш цяла вечност, преди към позицията да се втурнат свежи под­крепления.

Преди малко легионът на дясното крило на Брут беше поч­ти разбит и се бе спасил единствено чрез бавното оттегляне. Сега, когато Победоносен и Близнашки настъпиха, като кре­щяха имего на Цезар, бойците на Брут се опитаха да отстъпят отново. Нали маневрата беше проработила предишния път.

Но отстъплението се превърна във внезапно бягство хиляди войници обръщаха гръб на битката и си плюеха на петите. Окта­виан даде заповед на екстраординариите, те се нахвърлиха отно­во върху крилото и още повече войници бяха обърнати в бяг ство.

Повече от петдесет хиляди задъхани и окървавени мъже все оше държаха позицията на Бруг. Когато обаче дясното крило бе избито пред очите им, волята за борба ги напусна. Брут по ника­къв начин не можеше да спре отстъплението им, макар че реве­ше, докато не прегракна, а вестоносците му се втурваха отново и отново във всички посоки, изтощени не по-малко от сражава­щите се войници. Бяха изминали по петдесет или повече мили и конете им бяха плувнали в пот, така че всеки следващ път ко­мандите на военачалника достигаха до целта си още по-бавно.

Октавиан долови паниката в противниковите легиони. Вой­ниците знаеха, че следващият му ход ще е да им мине в гил и да пререже пътя им за отстъпление. Това бе най-големият ужас за един пехотинец да бъде атакуван отпред и отзад и да няма накъде да бяга. Те заотстъпваха все повече и все по-бързо. Ле­гионите на Октавиан и Марк Антоний нададоха оглушителен рев и продължиха напред, усетили, че в крайна сметка ще оце­леят, че всяка крачка напред ги води към триумфа.

Брут се огледа отчаяно, мъчеше се да измисли някакъв ход, да открие някакъв незабелязан досега фактор, способен да про­мени изхода на сражението. Нямаше. Легионите му на дясното крило бяха обърнати в бягство, а на лявото отстъпваха. Не мо­жеше да направи нищо, освен да изтегли и очукания център. Предните му редици все още отблъскваха ударите на врага, който вече виждаше победата и напираше с нови сили.

Легатите непрекъснато изпращаха вестоносци с молба за нови заповеди. Нямаше какво да им нареди и отчаянието заг­риза волята му. Не можеше да понесе мисълта за самодоволната физиономия на Марк Антоний или за унижението да бъде пленен ог Октавиан.

Пое дълбоко дъх. Крайниците му изведнъж бяха станали като от олово. Най-близките легиони все още гледаха към него - хиляди мъже, знаещи, че той държи живота им в ръцете си. Нареди им да отстъпят, да се изтеглят все по-назад и по-назад от кървавата маса мъртви войници, бележещи мястото, където се бяха срещнали двете армии. Когато обърна коня си, за да напусне бойното поле, всичко бе свършило. Видя объркването и страха на хората си, които отстъпваха с него.

Погледна назад. Хълмовете зад Филипи не бяха много да­леч. Слънцето залязваше и мнозина от хората му щяха да се спасят от клането, ако успееха да стигнат до склоновете. Каза си, че може да пръсне легионите в планините и може би дори да види отново жена си в Атина.

Армията на Октавиан и Марк Антоний ги притискаше здра­во, докато се оттегляха, но светлината намаляваше и когато стигнаха подножието на възвишенията, вече се бе спуснал про­хладен сив здрач. Брут поведе легионите си нагоре по неравна­та земя, оставяйки след себе си диря от мъртъвци.

Изпита глух гняв, когато видя, че го следват само четири легиона. Много повече се бяха предали в равнината или бяха изклани. Дори онези с него бяха сериозно окастрени; Бруг се съмняваше, че до склоновете са стиг нали повече от дванайсет хиляди души.

Зад гях легионите на Октавиан и Марк Антоний ревяха по­бедоносно, удряха щитовете си с мечове и благодаряха на бого­вете, че са оцелели в битката.

От билото на хълма Брут погледна назад. Всички ярки меч­ти, които бе имал, сега лежаха съсечени на спечената земя край Филипи.

Октавиан и Марк Антоний се срещнаха в тъмното. И двамата бяха уморени и покрити с кръв и прах, но се поздравиха по легионерски - стиснаха китките си. Много добре си даваха сметка, че са спечелили на косъм. Тази вечер триумвирите бяха победи­тели и всеки риск, който бяха предприели, си заслужаваше.

- Няма къде да избяга каза Марк Антоний. Неговите легио­ни бяха по-близо до възвишенията и гой ги бе пратил нагоре, за да са до разбития враг, който се изтегляше от бойното поле.

- Когато спре, ще го обкръжа.

- Добре. Не стигнах чак дотук, за да му позволя да се измък­не отвърна Октавиан. Очите му бяха студени и усмивката на Марк Антоний стана напрегната.

- Снощи открих някои от Освободителите да се крият в гра­да каза Марк Антоний. Това беше предложение за мир между съюзници и той остана доволен, когато видя как изражението на Октавиан отново се оживи.

- Да ми ги доведат.

Марк Антоний се поколеба. Не му хареса тонът, приличаше му прекалено много на заповед. Октавиан обаче беше не само триумвир, но и консул. И нещо повече бе роднина и наслед­ник на Цезар. Марк Антоний кимна отсечено признаваше правото му.

31

Брут не успя да мигне. През последните два дни се беше докарал до края на силите си и мислите му сновяха и драскаха като затворен в кутия плъх. Седеше върху туфа суха трева високо сред хълмовете с ръце в скута, а мечът лежеше в краката му. Гледаше как луната се издига и се наслаждаваше на чистото небе толкова ясно, че сякаш можеше да се пресегне и да я докосне.

Надушваше киселата миризма на собствената си пот и всяка става и мускул го боляха. Някаква част от него знаеше, че все още трябва да търси начин за бягство, но нощта сякаш краде­ше волята му и той го усети като сковано примирение, твърде силно, за да му се противопостави. Беше прекалено уморен да бяга, та дори през планините зад него да имаше някакъв път. Може би Касий беше изпитал същото преди края не гняв или горчивина, а само покой, обгръщащ го като наметало. Надява­ше се да е така.

Нямаше начин да се върне в равнината, нямаше начин от­ново да стане онзи, който бе някога. Виждаше светлините на Филипи и се мъчеше да заличи образите на Октавиан и Марк Антоний, които в този момент сш урно вдигаха наздравица за неговия провал и за своя успех. Докато слънцето се беше из­дигало сутринта, се бе радвал на възможността да е единствен главнокомандващ, но накрая нещата изглеждаха съвсем различно. Копнееше да чуе още веднъж сухите иронични думи на Касий или на някой друг стар приятел. Жадуваше за утеха в претръдкага на жена си.

Седеше под звездите, заобиколен от хората си, които се бяха събрали на групички и разговаряха тихо. Усещаше стра­ха им и разбираше безнадеждността им. Знаеше, че те няма да застанат редом с него, когато слънцето изгрее. Защо им бе да го правят, когато можеха да се предадат на благородния Цезар и да така да отърват кожите? Брут нямаше да даде яростен по­следен отпор в планините край Филипи. Единственото, което можеше да направи, бе да умре. Разпозна студа в костите си - умът му се приготвяше за края. Но не го беше грижа. Всичко бе свършило. Беше убил първенеца на Рим и кървавият поток го бе понесъл през морето до това място, където ветрецът раз­вяваше наметалото му и дробовете му се пълнеха с хладен благоуханен въздух.

Не знаеше дали сенките на мъртвите наистина могат да виждат живите. Ако можеха, може би Юлий беше някъде тук. Брут се вгледа в смълчаната нощ и затвори очи, помъчи се да усети нечие присъствие. Мракът моментално го притисна, почти го задуши. Той отвори отново очи и потръпна от меката чернота, която така приличаше на смърт. За един кратък мо­мент беше държал бъдещето на Рим в ръцете си. Беше вярвал, че има силата да промени историята на града за векове напред. Това се оказаха мечти на глупак вече го разбираше. Сам чо­век не може да направи много и другите щяха да продължат без него, без изобщо да знаят, че го е имало. Усмихна се криво. Беше най-добрият от своето поколение, но това не се бе оказа­ло досгатъчно.

Спомни си един разговор, който бе водил преди много годи­ни. Седеше в работилницата на един бижутер, Табик, и говоре­ше за следата, която ще остави в света. Беше казал на стареца, че иска само да бъде запомнен, че нищо друго не е от значение. Толкова млад беше тогава! Поклати глава. Нямаше смисъл да си спомня провалите си. Беше работил за нещо по-голямо от самия него и старостта го беше настигнала неусетно, докато гой бе заслепен от слънцето.

Сам на хълма, Брут се разсмя на глас на грешките, които беше направил, на мечтите и великите мъже, коиго бе позна­вал. Всичко това вече беше само пепел и кости.

Във Филипи Октавиан гледаше студено четиримата мъже, които хората му довлякоха в стаята и хвърлиха пред него. Видя, че са яли доста бой. Светоний наведе глава и се загледа с почуда в яркочервената кръв, която канеше от главата му на пода. Гай Требоний беше побелял като кост от ужас и трепе­реше, докато лежеше проснат, без да се опитва да се надигне. Октавиан не познаваше другите двама - за него Лигарий и Галба бяха само имена от проскрипциите. Те обаче бяха част от групата на убийците, забили ножовете си в Цезар преди една година.

Мъжът, който ги гледаше отвисоко, беше млад и силен. Изобщо не му личеше, че е участвал в сражение през деня. Светоний вдигна глава под любопитния му поглед, извърна се, изхрачи кръв върху дървения под и каза:

- Значи сега ще станеш император, така ли, Цезар? Чудно ми е какво ли ще каже Марк Антоний по въпроса. Усмихна се горчиво, показвайки окървавените си зъби. Или той също ще стане жертва на амбициите ти?

Октавиан наклони глава и го погледна озадачено.

- Аз съм защитник на римския народ, сенаторе. В мое лице не виждаш император. Виждаш Цезар и отмъщението, което сам навлече на главата си.

Светоний се разсмя хрипливо и устните му се разкървавиха отново, когато коричките се нацепиха.

- Виждал съм Цезари да лъжат и преди рече той. Ти ни­кога не си разбирал крехкото нещо, наречено република. Ти си просто човекът със запалената факла, Октавиане, посягащ към свитъците на no-велики от теб. Виждаш само топлината и свет­лината и няма да разбереш какво си изгорил, докато от него не остане нищо.

Октавиан се усмихна и очите му блеснаха.

- И въпреки това ще съм жив, за да го видя - тихо рече той. - За разлика от теб.

Даде знак и войникът зад Светоний се наведе. Светоний се опита да се дръпне, но ръцете му бяха вързани и не успя да се измъкне от острието, коего преряза гърлото му. Звукът, който издаде, беше ужасен; той зяпна Октавиан с ненавист и изумле­ние. Октавиан го гледаше, докато не падна по очи, и откъсна поглед от него едва когато Гай Требоний извика задавено.

- Ще молиш ли за милост? - попита го Октавиан. Ще при­зоваваш ли боговете? Ти не си вдигнал нож на мартенските иди. Може би бих могъл да простя на такъв като теб.

- Да! Моля за милост! извика Требоний ужасено. Не бях там на мартенските иди. Помилвай ме. Можеш да го направиш.

Октавиан поклати глава почти със съжаление и каза:

- Ти беше част от това. Сражаваше се на страната на враго­вете ми. А аз открих, че не съм милостив.

Отново кимна на палача и Гай Требоний нададе измъчен вой, който премина в гъргорене, когато гърлото му беше прерязано.

Воня на урина и изпуснати черва изпълни стаята.

Останалите двама Лигарий и Галба не молиха за живота си. Гледаха Октавиан с ужас, примесен с възхищение, но не продумаха и се приготвиха да умрат.

- Нищо ли няма да кажете? попита ги Октавиан. Вие сте почти последните от онези храбреци, онези Освободители. които убиха Бащата на Рим. Нищо ли нямате да ми кажете?

Галба погледна Лигарий, сви рамене и произнесе едно по­следно проклятие, преди да коленичи с изправен гръб и да за­чака ножа. Октавиан гневно направи знак и ножът преряза още две гърла.

Октавиан пое дълбоко дъх. Беше уморен, но доволен. Знае­ше, че ще спи добре и че ще е на крака преди зазоряване. Оста­ваше само Брут. Само още един ден.

Слънцето изгря. Небето беше ясно. Брут не беше мигнал през нощта, продължила сякаш цяла вечност. Обзет от вътре­шен покой, сега гледаше утрото и се чувстваше някак освежен, сякаш дългите часове бяха всъщност години, прекарани в сън. Грижливо свали нагръдника си, като развърза ремъците и оста­ви бронята да падне на земята, за да може хладният въздух да погали кожата му. Потръпна е наслада от усещането, че е жив. Всеки следващ дъх бе по-сладък от предишния.

Легатите дойдоха веднага щом стана достатъчно светло. Той знаеше какво ще кажат още преди да отворят уста. Не можеха да го погледнат в очите, макар че той им се усмихна и им каза, че са направили всичко по силите си и че в никакъв случай не са го разочаровали.

- Няма къде да отидем промърмори един от тях. Хората искат да се предадат, преди да са ни изклали.

Брут кимна и изтегли меча си. Откри, че му е трудно да диша. Легатите впериха погледи в него, докато проверяваше острието, а когато вдигна очи, Брут се разсмя на мъката им.

- Живях дълго - каза той. И имам приятели, които искам да видя отново. За мен това е просто поредната стъпка.

Опря върха на меча в гърдите си и хвана здраво дръжката с две ръце. Пое за последен път дъх и политна напред, така че острието мина между ребрата му и прониза сърцето. Мъжете около него трепнаха, когато върхът щръкна от гърба му и живо­тът напусна Брут като въздишка.

Войниците на Марк Антоний тръгнаха нагоре по склона и легатите се приготвиха да се предадат официално. Двама от тях заслизаха към изкачващите се. Вестта да не се оказва съпроти­ва и че Брут е умрял от собствената си ръка се бе разпростра­нила бързо.

Марк Антоний дойде с центурия войници. Легатите поло­жиха мечовете си на земята и коленичиха, но той се загледа покрай тях към мъртвия Брут. Наведе се, разкопча брошката на наметалото си и покри с него бездиханното тяло.

Носете го внимателно каза на коленичилите легати. Той бе син на Рим, въпреки всичките си недостатъци.

Те понесоха тялото надолу, където чакаше Октавиан. Нови­ната, че няма да се налага да се бият, се беше разпространила сред войниците като летен пожар и настроението бе печално, докато гледаха как носят покритата в червено фигура към рав­нината на Филипи.

Октавиан отиде при легатите, докато полагаха тялото на зе­мята. Бяха извадили меча и Октавиан погледна лицето, което дори в смъртта изглеждаше силно.

- Ти беше негов приятел каза тихо той. Той те обичаше повече от всички други.

Когато вдигна глава, очите му бяха зачервени от плач. Aгри­па и Меценат стояха до него.

- Ето че дойде краят с известна почуда рече Агрипа.

- Не е никакъв край отвърна Октавиан, докато бършеше очите си. А началото. - И преди приятелите му да успеят да кажа! нещо, направи знак на един от хората на Марк Антоний.

- Отрежете му главата. Гласът му отново бе станал твърд. - Сложете я при главите на Касий и другите Освободители, които паднаха тук. Ще ги пратя в Рим, за да бъдат хвърлени в краката на статуята на Юлий Цезар. Искам хората да знаят, че спазвам обещанията си.

Гледаше как легатите отсичат главата на Брут и я прибират в торба, за да бъде пратена у дома. Беше се надявал, че ще изпита радост, когато и последният от убийците падне и наистина имаше радост, изпълваше го целия.

Марк Антоний се чувстваше стар и уморен. Предстояха триумфи и той знаеше, че би трябвало да изпитва удовлетво­рение. Беше видял обаче телата на последните Освободители, оставени да се разлагат във Филипи. Вонята на смърт сякаш се беше просмукала в тялото и дрехите му и не можеше да се отърве от нея. Гарваните вече се събираха и кацаха върху лицата на хора, които само преди дни бяха вървели и се бяха смели, пълни с живог.

Не можеше да обясни обхваналата го тъга. Погледна кьм из­гряващото слънце и си помисли за египетската царица, която отг леждаше сина на Цезар. Запита се дали момчето ще прилича на стария му приятел и дали няма да покаже нещо от величие­то, наследено с кръвта.

Може би през пролетта щеше да остави Лепид да се грижи за делата му в Рим за известно време. След умиротворяването на града можеше да посети Клеопатра и да види Нил и момче­то, което един ден щеше да притежава целия свят. Почувства как умората му изчезва. Филипи щеше да остане за години на­пред място на смърт, но той щеше да е жив и знаеше, че до­брото червено вино и още по-червено месо ще му помогнат да възстанови силите си. Осъзна, че е последният генерал от своето поколение. И определено беше заслужил мира, който предстоеше.