Кръвта на боговете

10

Марк Антоний пристигна в Брундизиум след залез-слънце и бе посрещнат от блясъка на хиляди лампи и сгражеви огньо­ве на фона на черния хоризонт. Знаеше броя на хората, които чакаха тук. С Цезар ги бяха обсъждали предишната зима, дока­то подготвяха кампанията срещу партите. Конниците на онази източна империя бяха трън в кожата на Рим от много години и Цезар не беше забравил стария враг. Партите трябваше да си платят, но подобно на много други неща, това мащабно начи­нание беше съсипано от ножовете на убийците.

Въпреки това Марк Антоний не беше подготвен да види с очите си цели шест легиона ветерани, разположили се около града - и светлините на корабите, подобни на светулки в тъм­ното море.

Консулският пръстен му осигури пропуск, макар да го спи­раха и разпитваха неведнъж, докато обикаляше лагерите на легионите. Всички надежди да пътува инкогнито отидоха на вятъра и когато слънцето изгря, целият град вече знаеше, че консулът е пристигнал и че легионите ще изпитат гнева на Се­ната. Бяха чакали дълго да разберат какво ще последва след хаоса в Рим и обичайното оживление в града бе спряло пред лицето на възможния ужас.

Марк Антоний бързо си намери квартира - просто нареди на всички останали наематели да напуснат стаите си. Някои от тях бяха старши офицери, но никой не посмя да възрази и те поеха обратно към лагерите колкото се може по-бързо.

Консулът закуси мълчаливо с подсладена с мед каша, резен диня и портокал. Беше яздил три дни без почивка и беше доста- тъчно изморен, за да поръча запарка от греяно вино и билки, за да възвърне силите си. Съдържателят на таверната беше досад- но раболепен, когато донесе високите чаши и се оттегли с по­клони. Консулът имаше властта да заповяда смъртта на хиляди до края на деня и жителите на Брундизиум си шепнеха само за това, докато той довършваше закуската си.

Изведнъж на Марк Антоний му хрумна да излезе. Тръгна по една пътека към скалите, надвиснали над дълбоките води. Наслади се на свежия въздух, далеч от миризмата на твърде много хора, натъпкани в твърде тясно пространство. Главата му се проясняваше, докато се взираше в морето.

Видът на корабите и изгряващото слънце ободри духа му още повече. Пред него беше поредният символ на римската мощ. Искаше му се да има къде да изпрати флота, но основната му цел бяха войниците от легионите. В момента беше въплъще­ние на Сената, негов пълномощник, облечен в цялата му власт. Мислено си отбеляза да сподели с жена си какво е чувството.

Докато вървеше обратно по улиците, двама от хората му до­тичаха при него, застанаха мирно и отдадоха чест.

- Къде са легатите? - остро попита той.

- Събрали са се на централния площад и те чакат, консуле.

- Добре - каза той. - Водете. Не съм идвал тук от години.

Чу шума и гласовете още отдалече.

Площадът бе миниатюрно подобие на форума в Рим - и беше претъпкан с войници. Консулът си спомни неприятното чувство от последния път, когато беше говорил пред тълпа.

Щом го видяха, войниците се развикаха. Центурионите за­почнаха да му разчистват път с пръчки, като блъскаха хората с ругатни и клетви.

На Марк Антоний не му се налагаше да се преструва на на­въсен. Беше очаквал да завари войниците ужасени от сенатското правосъдие. Вместо това, докато вървеше през тях, виждаше само гняв. Всеки командир знае, че понякога трябва да се пра­ви на глух, докато върви през войниците си, но това бе повече от подигравки от хора, криещи се в тълпата. Легионерите се блъскаха, бутаха офицерите си и крещяха скверни ругатни.

Беше обичайно консулът да бъде посрещан с възгласи и аплодисменти, когато се качва на подиума. Марк Антоний ос­тави охраната си долу, но докато изкачваше стъпалата, шумът утихна и само шестимата легати продължаваха да пляскат с ръце. Аплодисментите им изглеждаха жалки и бяха последва­ни от груб смях. Легатите се потяха на трибуната. Марк Ан­тоний изпъчи гърди, пое дълбоко дъх и гласът му отекна от околните сгради.

- Аз съм римски консул, пълномощник на Сената. В моя­та персона е съсредоточена властта на Рим, за да мога да съдя другите за престъпленията им срещу държавата.

Смехът и подвикванията замряха. Марк Антоний остави мълчанието да се проточи, докато решаваше как да продължи. Беше възнамерявал да покаже милост и така да ги спечели на своя страна, а ето че те се бяха обърнали срещу него.

- Ами твоите престъпления? - внезапно извика някой от тълпата. - Какво ще кажеш за Цезар?

Марк Антоний стисна трибуната с ръце и се наведе напред. Изведнъж осъзна, че те гледат на него само като на представи­тел на Сената. Имаше късмет, че още не се бяха нахвърлили да го смажат.

- За Цезар ли? - озъби се той. - Аз съм човекът, който изнесе погребалната реч и който стоя до тялото му, докато огънят го поглъщаше. Бях негов приятел. Когато Рим се обърна към мен, не се поколебах. Следвах закона. Никой от вас не може да каже същото за себе си.

Канеше се да продължи, но се разнесоха още гневни викове и отделните обвинения се изгубиха в безредния ропог. Шумът не утихна и той видя, че някои от събралите се дори си тръг­ват, сякаш не очакват да каже нещо, което си заслужава да бъде чуто. Обърна се към легатите зад себе си и нареди:

- Изкарайте размирниците. Ще послужат за пример на ос­таналите.

Най-близкият легат пребледня.

- Консуле, хората са готови, както нареди, но легионите знаят, че ти си предложил в Сената гласуването на амнистията. Ако дам подобна заповед, може да ни разкъсат.

Марк Антоний изпъчи гърди и пристъпи към легата, извиси се над него.

- Писнало ми е да ми говорят колко опасна е тълпата. Това тълпа ли е? Не, тук виждам римски легионери, които ще си спомнят какво означава дисциплина. - Говореше не толкова на легата, колкото на онези, които слушаха. - Гордей се с тази дис­циплина, защото това е единственото, което ти е останало.

Легатът даде заповедта и редица вързани мъже бяха изведе­ни от една сграда наблизо. Центурионите си пробиха път през тълпата и ги строиха така, че да са с лице към останалите.

Във всеки легион винаги имаше по няколко провинили се, хванати да спят на пост, изнасилили местни жени или открад­нали от другарите си по палатка. Опциите и центурионите при­нудиха с ритници и юмруци избраните сто да паднат на колене.

Марк Антоний усещаше яростта на останалите. Когато гнев­ните викове се засилиха, легатът отново се обърна към него, като внимаваше да говори тихо.

- Консуле, ако се разбунтуват, с всички ни е свършено. Нека ги разпусна.

- Махни се!- с отвращение отвърна Марк Антоний. - Който и да си, освободи поста си и се върни в Рим. Нямам място за страхливци.

Върна се на трибуната и изрева:

- Рим продължи напред, докато вие седяхте тук и оплаквах­те смъртта на един велик мъж! Нима мъката е отнела честта ви? Нима е разбила редиците и традициите ви? Не забравяйте, че вие сте мъже на Рим - не, войници на Рим. Мъже с желязна воля, които знаят цената на живота и смъртта. Мъже, които могат да продължат напред дори пред лицето на катастрофата.

Погледна окаяните коленичили легионери. Те знаеха какво ги очаква. Някои опъваха въжетата, но ако се опитаха да се из­правят, бдителните центуриони ги принуждаваха с ритници да коленичат отново.

- Неподчинението на заповед е бунт - каза високо Марк Анто­ний. - А бунтът трябва да бъде удавен в кръв. Знаели сте това от момента, когато заповедта е дошла от Рим. Това е камъкът, който започна да пада през онзи ден. Центуриони! Изпълнете дълга си.

Центурионите извадиха брадвички и с бързи силни удари започнаха да разбиват черепите на коленичилите.

Пръски кръв и мозък хвърчаха във въздуха и стигаха до ли­цата на легионерите в първите редици. Те заръмжаха и офице­рите им закрещяха да стоят мирно. Войниците се подчиниха, задъхани и ужасени - и същевременно запленени от гледката на умиращите пред очите им.

Когато и последният осъден рухна на земята с пръснат че­реп, Марк Антоний отново се обърна към легионерите. Сведе­ните глави бавно се вдигнаха. Погледите още бяха враждебни, но в гях вече я нямаше заплахата от незабавна разправа. Бяха издържали. Повечето осъзнаваха, че най-лошото е отминало.

- И камъкът падна. Това е краят - заяви Марк Антоний. - А сега ще ви кажа нещо за Цезар.

Дори да им беше обещал злато, нямаше да постигне по-пълна тишина от тази, която настъпи на площада.

- Вярно е, че нямаше отмъщение за случилото се на мар­тенските иди. Аз лично предложих амнистията със съзнанието, че ако го направя, убийците му няма да виждат опасност в мое лице. Исках да говоря на римския народ, а не да бъда пратен в изгнание или също заклан като приятел на Цезар. В такова змийско гнездо се е превърнала политиката в Рим.

Войниците вече не се опитваха да се разотидат. Вместо това се забутаха напред, жадни за новини от човека, който беше присъствал там през онези дни. „Брундизиум е далеч от Рим“, напомни си Марк Антоний. В най-добрия случай тук знаеха за случилото се в града от трета и четвърта ръка. Несъмнено Сенатът имаше тук свои шпиони, които щяха да докладват за Думите му, но докато това станеше, той вече щеше да е на път.

Беше направил избора си, когато напусна Рим с жена си и деца­та. И връщане нямаше.

- Някои от извършителите вече избягаха. Хора като Касий и Брут са недосегаеми, поне засега. Но един от онези, които уби­ха Цезар на стълбите на театъра на Помпей, все още е в Италия, на север. Децим Юний. Мисли се, че се е отдалечил достатъчно от Рим, за да не се страхува от отмъщение.

Замълча и загледа как израженията им се променят. Войни­ците започваха да му вярват.

- Виждам пред себе си мъже от шест легиона. Децим Юний контролира област при Алпите само с няколко хиляди войни­ци, които да поддържат ред. В безопасност ли е той от нас? Не, не е. - Марк Антоний се озъби и гласът му зазвуча още по-сил- но. - Вие призовавате за отмъщение за Цезар. И аз съм тук, за да ви го дам.

Войниците отвърнаха с ликуващи викове, силни колкото гневните им възгласи преди малко. Доволен, Марк Антоний отстъпи назад. Сенатът беше възнамерявал да го лиши от попу­лярност, като го принуди да подложи легионите на децимация. А вместо това, срещу живота на сто престъпници, той ги беше спечелил на своя страна. Усмихна се при мисълта какви физио­номии ще направят Бибил и Светоний, когато научат.

Обърна се към легатите и се намръщи, когато видя, че онзи, на когото бе наредил да напусне, още е тук и е пребледнял като восък.

- Кой легион командваш? - остро попита Марк Антоний.

- Четвърти Железен, консуле. - За миг в очите на легата се появи отчаяна надежда, че ще бъде помилван.

- Кой е заместникът ти?

Мъжът пребледня още повече. С кариерата му бе свършено.

- Трибун Либурний, консуле.

- Кажи му да ми се яви, за да преценя дали е годен да ко­мандва.

Легатът задъвка устни и се опита да върне достойнството си.

- Мисля, че назначението се дава от Сената.

- Вече казах. Днес аз съм Сенатът и имам пълната власт да назначавам и освобождавам. А сега се махай. Видя ли те още веднъж, ще заповядам да те убият.

На легата не му оставаше друго, освен да отстъпи и да от­даде чест с трепереща ръка, преди да се махне. Марк Антоний насочи вниманието си към останалите легати.

- Всички, елате с мен. Имаме да планираме кампания. Внезапна мисъл го накара да спре, докато слизаше по стъпала­та. - Къде са парите за похода срещу партите?

- В Рим, консуле. Бяха тук, но Цезар нареди да ги отнесат на Марсово поле при Седми Победоносен.

Марк Антоний затвори очи за момент. Богатството на Цезар е било на една ръка от него, а той бе позволил да му се измъкне. Боговете му бяха дали легиони и в същото време го бяха лиши­ли от възможността да им плаща.

- Няма значение. Хайде, елате е мен.

Агрипа спря и разтърка очи, за да изтрие потта и умората. Каза си, че му трябва само кратка почивка, преди да продъл­жи. Октавиан беше като виелица, носеща се по Марсово поле. Преди пристигането му легионите бяха бездействали, макар отстрани сигурно да бяха изглеждали нормално - смяна на постовете, опашки за храна, работещи ковачници.

Агрипа се опита да сдържи прозявката си и челюстта му из­пука болезнено.

Веднъж беше видял моряк, ударен по главата от падаща мачта по време на буря. Дъждът беше измил кръвта и чове­кът бе продължил да сгъва платна и да връзва въжета насред виещия вятър. Няколко часа по-късно, когато бурята бе отми­нала, морякът изведнъж изкрещя от болка и падна в безсъз­нание на палубата. Така и не дойде на себе си и ден по-къс- но хвърлиха тялото му през борда. Смъртта на Цезар беше зашеметила легионите по същия начин. Те продължаваха да изпълняват задачите си, но с изцъклени очи и неми като онзи моряк. Пристигането на Октавиан бе променило всичко това. Той отново им бе дал цел и това си личеше в приветствените викове на хората, които го разпознаваха като един от прияте­лите на Цезар. Оживена суматоха беше сменила апатията и отчаянието.

Усмихна се, когато видя Меценат да бърза през лагера - во­деше два коня. Беше зачервен и плувнал в пот, но въпреки това подвикна насмешливо:

- Капна, а?

Агрипа се ухили, но не помръдна от мястото си. В момента оценяваше напълно избора си на кариера във флота. Центурион капитанът бе господар на кораба си и рядко му се случваше да върви много или да влачи планините от провизии и екипи­ровка, които тези тук мъкнеха навсякъде със себе си. От флота нямаше никакви новини. Меценат се беше оказал прав. Но той също беше повлечен от устрема на Октавиан, въпреки всички­те си опасения. Почти нямаха време да се замислят какво са постигнали - Октавиан продължаваше напред, движен от ня­каква неизчерпаема и луда енергия, на която Агрипа можеше единствено да завижда.

Дори флотски офицер като него трябваше да признае, че е впечатлен ог начина, по който легионът се строяваше за по­ход. Рутината и веригата на командването бяха така дълбоко вкоренени, че войниците можеха за нула време да преминат от състояние на привиден хаос в бляскави редици от мечове и щитове. И в същото време в устрема им се долавяше нещо по­вече от дисциплина. Октавиан беше дал заповед целият лагер да стяга багажа и с напредването на сутринта войниците при­ключваха задачите си и се строяваха мълчаливо, обърнати към града. Агрипа насочи острия си поглед в далечината. Подобно на Меценат, той бе зашеметен от амбициите на Октавиан. Стру­ваше му се лудост и предателство дори да си помисли за марш към самия център на града, право в пастта на Сената. Поклати глава и се усмихна иронично. Може и да беше лудост, но той не следваше Октавиан. А Цезар. А ако Цезар поведеше хората си дори в Хадес, те щяха да го последват без капка колебание.

Марсово поле беше оголено - нужниците бяха запълнени и разрушени, дървените постройки бяха разглобени и прибрани. Агрипа тръгна към предните редици, където един легионер търпеливо го очакваше с шлема и коня му.

Меценат и Октавиан вече бяха там, също и Гракх, който на­блюдаваше всичко със светнали очи. Легатите Силва и Павли­ний изглеждаха великолепно в сияещите си лъснати брони. Ся­каш се бяха подмладили от първия път, когато ги беше видял. Агрипа скочи в седлото, без да обръща внимание на протести­ращите си мускули.

Когато слънцето достигна зенита си, в храмовете, по паза­рите и работилниците зазвъняха звънци и камбани, за да опо­вестят средата на деня и новите смени. Агрипа погледна назад към десетте хиляди легионери и четирите хиляди лагерни ра­ботници, които ги следваха. Лицата на всички сияеха - най-ве­ликите бойци на най-великата държава в света.

Рядко му се случваше да разпознае някой момент като осо­бено важен. Като нравило последиците от решенията се раз­бираха месеци и дори години по-късно. Сега обаче Агрипа разбираше, че моментът е изключително важен. Името Цезар не би могло да постигне много само по себе си. Но Октавиан беше намерил думите, е които да се обърне към хората. Агрипа сложи шлема си и завърза кожените ремъци под брадичката си.

Октавиан погледна наляво и надясно към двамата си прияте­ли. Очите му проблясваха весело и нетърпеливо.

- Е, с мен ли сте?

- Не бих пропуснал подобна възможност за нищо на света - отвърна Меценат.

Октавиан се усмихна.

- Легат Силва, дай сигнал за тръгване. Да напомним на Се­ната, че не е единствената сила в Рим.

Зовът на тръбите проехтя по Марсово поле и Седми Победо­носен и Осми Близнашки тръгнаха в крак към града.

11

Портите на Рим бяха отворени. Новината се разпространя­ваше из града със скоростта на вятъра. Името Цезар се носеше от уста на уста и хората излизаха на тълпи да видят наследника на Рим и света.

Отначало Октавиан и легатите яздеха сковано, но бяха по­срещнати с приветствени викове и тълпите растяха с всяка следваща улица.

Градът беше виждал много процесии в миналото. Навреме­то Марий беше настоял пред Сената да му бъде гласуван три­умф, а Юлий Цезар беше чествал победите си с цели четири, по време на които бе хвърлял пари на тълпите.

По-наблюдателните можеха да видят, че гражданите са по-мършави, отколкото преди бунтовете. Голяма част от гра­да все още бе в развалини, но въпреки това хората изпитваха гордост и крещяха одобрително. Вълнението им действаше на Октавиан като вино и го възбуждаше. Единственото, което липсваше, бе робът до него, който да му шепне: „Не забравяй, че си смъртен“.

Всички предишни триумфи бяха завършвали на форума и тълпата като че ли разбираше това и тичаше пред легионите, така че улиците се задръстваха все повече и повече. Граждани и роби започнаха да скандират: „Цезар“ и Октавиан се изчерви, завладян от емоции.

На три кръстовища имаше групи, които крещяха оскърбле­ния, но виковете им бързо бяха заглушени от гласовете на оне­зи около тях.

Легионите вървяха към сърцето на града и Октавиан знае­ше, че никога няма да забрави това изживяване. Сенатът може и да се беше обърнал срещу фамилията му, но народът показва­ше любовта си към нея без никакво колебание.

Прехвърлиха Капитолий по същия път, по койго бяха мина­ли убийците. Октавиан стисна зъби при мисълта за онези, кои­то се бяха нарекли Освободители и бяха вървели, гордо вдигна­ли окървавените си ръце. Именно тази картина го разяряваше най-бързо. Убийствата бяха до болка познати в републиката, но не и представянето им за доблестни и почтени дела. Октавиан мразеше Освободителите заради това толкова, колкото и заради завистта и алчността им.

Не се съмняваше, че в момента сенаторите пращат между домовете си трескави съобщения и са затаили дъх от страх. Усмихна се горчиво при тази мисъл. Без силата на легионите те бяха просто няколкостотин застаряващи мъже. И той беше разкрил това, бе вдигнал завесата, която скриваше колко слаби са всъщност. Надяваше се всички онези, които бяха гласували амнистията, да чуват рева на тълпата, приветстваща Цезар. И се надяваше този рев да смразява кръвта им.

Дори офомният форум не можеше да побере два легиона в пълен състав. Първите няколко хиляди минаха по цялата му дъл­жина, за да могат останалите да влязат в сърцето на Рим. Лега­тите Силва и Павлиний пратиха назад по колоната вестоносци със заповед войниците да се пръснат във всички посоки, за да не настане блъсканица. Всеки храм можеше да побере няколкос­тотин души. По още толкова се събраха във всяко патрицианско имение. Когато тези сгради се напълнеха, легионите щяха да се установят на самите улици и да блокират- всички подстъпи към форума. Лагерни огньове щяха да бъдат запалени за първи път в каменните канавки и центърът на Рим щеше да е техен.

Спирането и организирането на колоната отне известно време и много усилия от страна на легатите и офицерите им. Множест вото в центъра се пръсна във всички посоки, легионерите се настаняваха навсякъде, където имаше свободно място. Единствено Домът на девиците остана недокоснат по нареж­дане на Октавиан. Освен че бе задължен на Квинтина Фабия, присъствието на легионери сред младите жени можеше да до­веде само до безчестия или трагедия. Октавиан вече започваше да си дава сметка за трудностите, пред които се е изправял Це­зар при всяко машабно придвижване на войници, но структу­рата на легиона бе замислена така, че да отговаря на командите на един човек, и не му се налагаше да мисли за всичко, а само да се довери на офицерите си, че ще действат от негово име.

На свечеряване над форума и над хилядите мъже проехтяха тръби. Легионерите не можеха да издигнат палатки върху ка­мъка, дори да имаше свободно място. Но пък те спяха на откри­то в дъжд и пек, в мраз и жега. Същите тези войници го бяха приветствали на Марсово поле и нямаха никакви оплаквания, че Цезар ги е довел в Рим.

Развалините на старата сграда на Сената бяха разчистени и мястото бе готово за нов строеж. Виждаха се основите - груби тухли и камъни, почернели и тъмножълти на фона на плочни- ка. Изглеждаше уместно, че легатите наредиха там да бъде из­дигната груба постройка. Легионерите забиха клинове, с кои­то да свържат гредите, после опънаха големи съшити кожи за покрив. Преди да се стъмни, навесът вече беше готов, уютен и сух, с кушетки, маси и ниски легла, подобно на всеки команден пост по време на кампания. Сякаш за да докажат уменията на войниците, тъмни облаци закриха залязващото слънце. Лекият дъжд донякъде охлади празничното настроение на легионери­те, които готвеха вечерята си и търсеха сухи местенца.

Октавиан гледаше потъващия в мрак форум. Беше опрял рамо на дебела греда, цялата в резки и дупки от многократна употреба. Около него легионери разнасяха масло, допълваха лампите и подрязваха фитилите, та легатите да имат светлина.

Беше заложил всичко с този си ход, но поне засега той дър­жеше властта в Рим. Оставаше му единствено да я запази.

Прозя се и закри уста с длан.

- Трябва да хапнеш - обади се Гракх. Държеше дървен под­нос с тънко нарязано месо.

Октавиан се усмихна уморено.

- След малко. - Импулсивно реши да заговори за проблема, който бе подминавал вече от дни. - Изненадан съм, че още си тук, Гракх. Не е ли време да се връщаш при трибун Либурний?

Легионерът го изгледа тъпо.

- На моя страна ли си изобщо? - продължи Октавиан. - От­къде мога да знам? Съвсем наскоро смяташе да ме бичуваш на улицата, задето досаждам на твоя трибун.

Гракх извърна поглед. Лицето му тънеше в сянка.

- Тогава ти не беше Цезар - рече той смутено.

- Прати го обратно в Брундизиум - обади се Меценат зад тях. Приятелят му вече се беше настанил с Агрипа и двамата легати и се наслаждаваше на студената храна и топлото вино.

- Нито ти, нито фамилията ти сте мои клиенти, Гракх. Вече видях списъците. Не ми дължиш нищо, така че защо си тук? Октавиан въздъхна. - Заради злато ли?

Легионерът се замисли за момент, после каза:

- Да, най-вече заради него.

Честността му така изненада Октавиан, че го накара да се разсмее.

- Никога не си бил беден, в противен случай нямаше да се смееш - каза Гракх и стисна устни.

- Тук грешиш, Гракх, и не се смея на теб. Бил съм беден и съм гладувал. Баща ми умря, когато бях съвсем малък, и ако не беше Цезар, в момента сигурно щях да съм там, където си ти в момента. - Октавиан стана сериозен и изгледа внимател­но мъжа, който едва не го беше удушил в таверната. - Гракх, трябват ми хора, които са верни, готови са да рискуват с мен и да не мислят за награди. Не играя някаква игра. Ще унищожа Освободителите, та ако ще да ми се наложи да похарча за това Цялото състояние на Цезар. Ще жертвам годините на младостта си, за да ги смажа. А ако златото е единствената ти цел, ти мо­жеш да бъдеш купен от моите врагове.

Обезсърчен, Гракх мрачно заби поглед в земята. В действи­телност не беше останал единствено заради златото. Заедно с тези младежи беше преживял едни от най-необикновените дни в живота си.

- Не ме бива по речите - бавно каза той. - Зная, че не можеш да ми се довериш. Но живях в страх от сенаторите, не... не е точно така. Ти се опълчваш срещу тях. Не е само заради парите... - Гракх махна с ръка и едва не изпусна подноса. - Искам да остана. С времето ще спечеля доверието ти, обещавам.

Останалите се бяха смълчали и изобщо не се преструваха, че не слушат. Октавиан се дръпна от гредата с намерението да покани Гракх да седне на масата с тях, но импулсивно отвърза кесията от колана си и каза:

- Остави подноса и протегни ръце, Гракх.

Легионерът остави подноса на масата и застана пред него.

- Хайде, протегни ръце - подкани го Октавиан.

Тежките златни монети се посипаха в шепите на Гракх и той се ококори.

- Двайсет и... два, двайсет и три ауреуса, Гракх. Всеки на стой­ност сто сребърни сестерции. Какво прави това? Пет, дори шест­годишна заплата за войник с твоя ранг. Най-малко толкова, мисля.

- Не разбирам - предпазливо рече Гракх. Не можеше да от­късне очи от жълтите монети, а когато най-сетне успя, Октавиан все още го наблюдаваше.

- Ако искаш, можеш да вземеш парите още сега и да си вър­виш, без никакви последствия. Работата ти за мен и за трибуна Либурний приключи. Златото е твое.

- Но... - Гракх поклати объркано глава.

- Или можеш да ми го върнеш и да останеш. - Октавиан неочаквано стисна рамото му, мина покрай него и тръгна към масата. - Изборът е твой, Гракх, но трябва да знам решението ти. Или ще си с мен докрай, или не.

Седна и нарочно престана да обръща внимание на онемелия войник, който продължаваше да стои с пълни със злато шепи. Помоли за вино и Агрипа му подаде каната. Меценат се усмих­ваше иронично. Всички на масата се опитваха да не поглеждат през рамо към войника до горящата лампа.

- Какво според вас правят сенаторите в момента? -- попита Октавиан.

Флавий Силва заговори веднага, макар че устата му бе пъл- на с печено свинско:

- Отначало ще фучат, в това няма съмнение. През последния месец имах вземане-даване с много от тях и те няма да реагират добре на това предизвикателство. Съветвам те да не обръщаш внимание на думите им през следващите един-два дни, докато не обмислят положението. В края на краищата в центъра на Рим има цели два легиона.

- С каквото и да заплашват, няма как да го изпълнят - отбе­ляза Октавиан, отпи глътка вино и се намръщи.

Флавий Силва видя реакцията му и се изкиска.

- Вярно, не е от най-доброто. Утре ще намеря фалернско.

- Никога не съм опитвал фалернско - каза Октавиан.

Меценат зацъка с език, после каза весело:

- В сравнение с него това е конска пикоч, повярвай ми. Имам няколко амфори в имението си, отлежава вече три години. Тази година би трябвало да е готово за пиене, или може би следва­щата. Ще видиш, когато ми дойдеш на гости.

- Да оставим за момент качествата на вината — обади се Аг- рипа. - Сенатът рано или късно ще те попита какво искаш. И тъй, какво искаш от тях?

- На първо място куриатното постановление отвърна Ок­тавиан. - Искам то да бъде издадено, така че никой да не може да каже, че не съм законен наследник на Цезар. При нормал­ни обстоятелства това е просто формалност, но въпреки това решението трябва да бъде гласувано и записано. Освен това трябва да изпълнят волята на Цезар за разпределянето на сред­ствата, в противен случай аз ще платя лично и ще ги посрамя. След това ще поискам отмяна на амнистията. - Той се ухили. - Само толкова.

- Няма да се съгласят да обявят Освободителите за престъп­ници - промърмори Меценат в чашата си. Усети, че останалите го гледат, и вдигна очи. - Хора като Касий все още имат прека­лено голяма подкрепа.

- Ти познаваш Сената - рече Октавиан. - Какво би направил на мое място?

- Бих наредил на центурионите да изгонят с пръчки всички сенатори от Рим - заяви Меценат. - Засега си ги хванал натяс­но, но има и други легиони. Не можеш да попречиш на сенато­рите да пращат съобщения извън града и поддръжниците им ще тръгнат на поход. Колко хора предават информация на теб? Сенаторите също си имат клиенти и изобщо няма да се учудя, ако в момента някой вече не бърза по пътя към Брундизиум. Ако действа бързо, Марк Антоний може да доведе легионите тук само за няколко дни. - Огледа седящите около масата. - Е, ти попита. Трябва да продължиш докрай и да се възползваш от момента. В противен случай скоро ще се наложи да защитава­ме този град от римски войници.

- Няма да премахна Сената - намръщено рече Октавиан. - Дори Юлий Цезар с цялото си влияние и сила го запази. Наро­дът няма да ни приеме така радушно, ако почнем да демонти­раме републиката пред очите му. Ако се превърна в диктатор, това ще принуди хората да се обединят срещу мен.

- И все пак трябва да го обмислиш каза Меценат. - Поеми командването на легионите един по един. Имаш името и право­то да го направиш.

Напълни отново чашите и всички отпиха едновременно. Меценат видя, че двамата легати се споглеждат тревожно, и за­говори отново:

- Сенаторите ще разберат, че ще им се наложи да издържат само няколко седмици, преди верните на тях легиони да се из­правят пред стените. Ако не екзекутираш някои от тях, ще ре­шават съдбата ти още преди да е изтекъл този месец. Казваш, че искаш възмездие над Освободителите? Може да се окаже невъзможно да се добереш до тях с помощта на закона, особено щом Сенатът създава законите. Вероятно би могъл да настоя­ваш да ти бъдат предадени само най-дребните от заговорни- ците. Така ще можеш да ги съдиш на форума и да покажеш на Сената, че разбираш какво означава достойнство и традиция.

- Мисля, че в Рим са останали само Гай Требоний и Све- тоний - бавно каза Октавиан. - Требоний дори не е участвал в самото убийство. Мога да задържа и двамата. Но това няма да ми осигури останалите, особено онези, които са получили високи постове. Няма да ми осигури Касий или Брут. Искам единствено отмяна на амнистията. Така всички ще могат да бъ­дат изправени пред съда.

Меценат поклати глава.

- В такъв случай ще ти се наложи да прережеш няколко гър­ла или най-малкото да заплашиш, че ще го направиш, при това без да блъфираш.

Октавиан разтърка уморено слепоочията си.

- Ще намеря начин, когато се наспя.

Стана от масата и потисна прозявката си. Останалите също бяха уморени. Едва сега Октавиан се сети да погледне към вхо­да, където бе оставил Гракх. Там нямаше никого. Лампата ос­ветяваше единствено лекия дъжд, който ръмеше над форума.

Театърът на Помпей показваше пълното си великолепие но­щем. Огромните полукръгове с каменни седалки се осветяваха от стотици лампи, висящи високо горе. Слуги се бяха изкачили по стълби, за да стигнат до по-големите купи с масло, които примигваха над самата сцена и хвърляха по стените златни от­блясъци и черни сенки.

В отсъствието на Марк Антоний заседанието се водеше от четирима души, които стояха на сцената срещу останалите. Би- бил и Светоний имаха най-малкото право да го правят, макар че Бибил беше заемал консулска длъжност. Сенаторите Хирций и Панса щяха да станат консули едва през следващата година, но извънредното положение изискваше най-влиятелните да оста­вят настрана различията помежду си и да свикат Сената тази вечер. И четиримата бяха открили, че от сцената гласовете им звучат с нова сила, и се наслаждаваха на възможността да въд­воряват ред с решителни думи.

- Консулът Марк Антоний не е проблем - за втори път каза Хирций. - В момента към него пътуват пратеници и не можем да направим нищо повече, докато не се върне. Няма смисъл да разискваме дали ще успее да накаже легионите в Брундизиум за неподчинението им. Ако е разумен, ще ги поведе веднага на поход и провеждането на децимацията ще зависи от това дали Ще успеят да ни се притекат на помощ.

Неколцина сенатори станаха и Хирций избра един, за когото знаеше, че поне ще добави нещо смислено, вместо да дърдори по въпроси, за които не можеха да направят нищо.

- Има думата сенатор Калвус - каза Хирций и му даде знак.

Останалите седнаха на извитите седалки, но мнозина про­дължиха да говорят помежду си.

- Благодаря - каза сенатор Калвус и загледа строго двамата до него, които си приказваха, докато те не млъкнаха смутено.

- Исках само да напомня на Сената, че Остия е по-близо от легионите в Брундизиум. Там имаме ли войски, които да из­ползваме?

Бибил прочисти гърлото си и сенатор Хирций му кимна за отговори.

- Обикновено държим в Остия поне един легион. Допреди два месеца този легион беше Осми Близнашки, един от двата, които в момента са заели форума. За кампанията си срещу пар­тите Цезар свика легионите оттук чак до Македония, за да се качат на корабите. В Остия има само няколкостотин войници и управата на пристанището, както и горе-долу толкова запасня- ци. Твърде са малко, за да прогонят нашествениците от града, дори ако бяхме сигурни, че са ни верни.

Надигнаха се гневни възгласи и Бибил избърса потта от че­лото си. Не беше стъпвал в Сената до смъртта на Цезар и все още не беше свикнал с шумните и ожесточени дебати.

Сенатор Калвус беше останал прав и Бибил му даде думата и тежко седна на пейката, поставена допълнително на сцената.

- Въпросът за верността е в сърцето на проблема, пред който сме изправени в момента - каза Калвус. - Единствената ни на­дежда е в легионите в Брундизиум. Консулът обаче замина не за да им прости, а за да ги накаже. Ако не се е разправил с тях, няма как да ги извикаме в Рим. Възможно е осиновеният син на Цезар да знае много добре, че от изток няма да дойде никаква помощ. Тактиката му има всички белези на безразсъдния риск, освен ако не е наясно, че легионите от Брундизиум няма да дойдат. - Вря­вата се засили и той заговори по-високо. - Ако виждате някакви пропуски в доводите ми, бъдете така добри да ги посочите.

Трима сенатори моментално скочиха на крака, но Калвус предпочете да ги игнорира, вместо да бъде прекъсван.

- Смятам, че би било неразумно да възлагаме всичките си надежди на консула Марк Антоний. Предлагам да пратим нареждане на легионите в Галия да тръгнат на юг. Децим Юний разполага с няколко хиляди души при Алпите...

Светоний се намеси от сцената и гласът му заглуши с лекота гласа на Калвус.

- Ще са им нужни седмици, за да стигнат до Рим. Какъвто и да е изходът от положението, всичко ще е приключило много преди пристигането им. Никакви части ли няма наблизо? Ако разполагахме с месеци, можехме да свикаме легиони от поло­вината свят, но кой знае какво ще се случи дотогава?

- Благодаря, сенатор Светоний - каза Хирций с достатъчно студен тон, за да накара Светоний да го погледне и да се умъл­чи. - Сенатор Калвус повдигна уместен въпрос. Макар да няма други легиони на един ден път от града, разполагаме с два в Сицилия и още два в Сардиния, които могат да бъдат върнати по море. Ако Сенатът е съгласен, ще пратя нареждане в Остия. След две, най-много три седмици ще имаме четири легиона в пълен състав.

Одобрително мърморене изпълни театъра и предложението беше прието бързо и без възражения. Докато дебатът продъл­жаваше, сенатор Хирций извика пратеник и подпечата с пръс­тена си заповедта, която щеше да бъде отнесена на запад. Кога­то приключи, слуша известно време разискванията, след което отново взе думата.

- Вече е почти утро, сенатори. Предлагам да се върнете в домовете си и да поспите. Ще се срещнем отново... по обед? Добре, по обед. Дотогава несъмнено ще имаме повече новини от този нов Цезар.

12

Докато легионите му вървяха на север, Марк Антоний беше в лошо настроение и се зъбеше на всеки, който имаше глупост­та да се обърне към него.

Апиевият път беше същинско чудо - шест разкрача широк и с отводнителни канали в продължение на стотици мили. Един­ствено по такава гладка повърхност легионите можеха да изми­нават по двайсет до трийсет мили на ден и легионерите брояха всеки камък, показващ оставащото им разстояние. Проблемът бе, че Марк Антоний изобщо не възнамеряваше да се появява в близост до Рим. Един прашен и изтощен пратеник от Сената бе променил всичките му планове.

Марк Антоний се загледа в далечината, сякаш можеше да види сенаторите, очакващи триумфалното му завръщане. Усе­щаше ги, подобни на паяци, плетящи нишки, които минаваха под краката му. Тръсна глава, за да прогони картината. Още не можеше да повярва на новината. Октавиан несъмнено бе изгу­бил разсъдъка си, за да предприеме подобен дързък ход! Какво си мислеше това момче? Гневът, който бе предизвикал, ясно си личеше в заповедта на Сената. Бибил, Хирций и Панса я бяха подпечатали със символа на Сената, видимия знак на властта му над всички легиони. На Марк Антоний се нареждаше да се върне възможно най-бързо и с една-единствена цел - да унищо­жи парвенюто на форума.

Войниците отпред нададоха ликуващи възгласи и Марк Ан­тоний смуши коня си и препусна да види какво ги е зарадвало. През по-голямата част от сутринта пътят постепенно се изкач­ваше и прорязваше варовиковите хълмове - построяването му бе отнело години тежък труд.

Разбра причината още преди да я види, когато долови со­ления привкус на прохладния ветрец. Тиренско море се появи пред колоната, тъмносиня шир от лявата му страна. Това озна­чаваше, че Рим е на не повече от сто мили и че той трябва да реши дали да даде почивка на хората си, за да успее обозът да ги настигне.

Ентусиазмът се пое от маршируващите редици; всяка центу- рия виждаше морето и надаваше вик за късмет, горда от темпо­то, с което се движеха. Марк Антоний дръпна коня си настрани и известно време наблюдаваше минаващите покрай него вой­ници, като кимаше отсечено на всеки, който го погледнеше.

Замисли се за проблемите, пред които беше изправен. Два легиона бяха нарушили клетвите си и се бяха разбунтували в името на момче, което се бе нарекло Цезар. Щом това име имаше подобно въздействие, той не можеше да се довери на Сената, че ще е в състояние да се справи с него. Инсгинктьт му казваше да удари на север, да продължи с първоначалния си план за поход срещу Децим Юний. Легионите от Брундизиум вече бяха отказали веднъж да изпълнят заповед. Бяха готови да го разкъсат на парчета, когато си мислеха, че той е един от одо­брилите убийството на Цезар. Как ли щяха да реагират, когато разберат, че им е наредено да атакуват наследника му? Богове, та това бе невъзможно! Северът на Децим Юний беше готов да падне и той разполагаше с необходимите сили да го победи. В същото време обаче не смееше да остави Октавиан с два легио­на на негово разположение. Истинският Цезар бе постигнал много и с по-малко хора.

Погледна отново маршируващите редици. Черпеше увере­ност от вида на трийсетте хиляди мъже. Знаеше, че ако поддър­жа дисциплината, може да принуди Октавиан да се предаде. А после Сенатът да се оправя с него. Докато некадърници като Бибил решаваха съдбата на Октавиан, никой нямаше да следи него, Марк Антоний. И той пак можеше да поведе легионите на север.

Стените на Рим бяха по-ниски от много постройки, нами­ращи се между тях. Тъмните грамади на жилищните сгради се извисяваха над тримата мъже, които стояха на каменната пъ­тека над една ог портите. Най-бедните семейства живееха на шестия и дори на седмия етаж, без достъп до вода и с безра­достното осъзнаване, че имат малко шансове да се спасят при евентуален пожар. Светлините от лампите им през отворени­те прозорци приличаха на Октавиан на звезди над хоризонта, твърде високо, за да са част от града долу

Агрипа и Меценат се бяха облегнали на вътрешния парапет на стената. Самият град не беше застрашаван от времето на Спартак и неговата армия от роби, но защитните съоръжения все още се поддържаха, наред с цялата мрежа поддържащи по­стройки и стълби. В по-нормални времена едно от задължения­та на градските стражи бе да вървят по стените, най-вече за да гонят хлапета или млади любовници, отколкото да следят за евентуална заплаха. Тези рутинни задачи обаче бяха зарязани, откакто легионите се настаниха на форума и целият град очак­ваше със страх развръзката.

Тримата приятели бяха сами на пустата пътека, но въпреки това говореха тихо и нито за миг не забравяха, че сенаторите биха дали мило и драго да подслушат плановете им.

- Не е нужно да се тревожиш за Силва и Павлиний - каза Агрипа. - Няма да изменят отново на клетвата си, независимо от обещанията и заплахите на сенаторите. Това би им струвало твърде много. Само боговете знаят какво наказание може да им наложи Сенатът. Най-малкото екзекуция на старшите офицери. Нещата стоят така, че животът им е свързан с нашия.

Октавиан го погледна и кимна. Луната беше почти пълна и звездите светеха достатъчно ярко, за да осветят града с бледа­та си светлина. Чувстваше се уязвим на стената, но трябваше да признае, че няма как да намерят по-спокойно място. Раз­сеяно подритна един камък и се загледа как изчезва в мрака долу.

- Не се безпокоя за верността им. Тревожа се от това какво ще правим, когато консулът дойде от Брундизиум с шест легиона.

Агрипа извърна поглед. Не му се искаше да каже онова, кое­то мислеше през дните на преговори със Сената. Имаше усеща­не за напредък до този следобед, когато в Рим пристигна прате­ник на Марк Антоний. Само за един час сенаторите успяха да възвърнат донякъде разколебаната си увереност и новината за връщащите се легиони вече се разнасяше из замрелия от страх град. Агрипа раздразнено срита един камък. Бяха се събрали тук не да обсъждат как да превърнат преговорите в триумф, а как да предотвратят унищожението и опозоряването си.

Меценат се изкашля, изгледа ги и каза:

- Намираме се в затруднено положение. Кажете ми, ако гре­ша някъде. Ако не предприемем нищо, след няколко дни ще видим легионите на Сената. Не разполагаме с достатъчно хора, които да отбраняват дълго стените. Ако използваме останало­то ни време да екзекутираме Гай Требоний, Светоний, може би Бибил и неколцина други, само ще разгневим консула още повече и ще го направим още по-малко склонен да ни пощади живота. Нали няма да изоставиш легионите и да избягаш?

- Не - изсумтя Октавиан.

- В такъв случай мисля, че ще бъдем убити след няколко дни и главите ни ще бъдат набити на стената като предупреждение за другите. Е, поне ще се радваме на добра гледка.

- Трябва да има начин да се излезе от положението! - каза Октавиан. - Ако можех да накарам онези кучи синове в Сената да направят поне една отстъпка, бих изтеглил легионите, без това да прилича на пълно поражение.

- Веднага щом им стана ясно, че нямаш намерение да ги избиеш, те разбраха, че са спечелили - продължи Меценат. - Е, поне за това все още има време. Ще получиш своята отстъп­ка, например куриатното постановление, след което ще се из­теглим някъде, където Марк Антоний няма да се чувства при­нуден да ни атакува. Проблемът е оставането на форума. Той трябва да реагира на това!

Октавиан поклати глава. Бяха обсъждали многократно въ­проса, но това бе черта, която нямаше да прекрачи. В отчаяние­то си беше мислил за няколко убийства за назидание, но подоб- на постъпка шеше да съсипе начина, по който гледаха на него хората. Ако се намираше срещу Освободителите на бойното поле, нещата щяха да са съвсем различни, но позицията му из­цяло зависеше от това да бъде застъпник за старата република и властта на закона. Дори Цезар не беше опразнил пейките на Сената и бе отказал да го провъзгласят за цар. Изръмжа раз­дразнено. Амнистията можеше да се отмени, сигурен бе в това, но все още не бе намерил нужния му лост, за да го постигне.

- Още не си опитал с подкупи - обади се Агрипа и прияте­лите му се обърнаха към него. Той сви рамене на лунната свет­лина. - Какво толкова? Нали каза, че би се вслушал във всичко.

- Те си мислят, че е достатъчно само да изчакат, за да видят как падаме горчиво рече Октавиан. - Не мога да им предложа нищо, което да не могат да получат така или иначе след смъртта ми.

Меценат се загледа замислено в ярката луна, после кимна.

- Значи нямаме друг избор. Не можеш да си позволиш да останеш безсмислено тук само за да бъдем избити и двата ле­гиона да бъдат унищожени. Трябва да изведем войниците от Рим и да оставим всичко това в миналото. Загуба е, но човек се учи от загубите, ако оцелее.

Октавиан отвори уста, но отчаянието го остави без думи. Не можеше да се отърси от чувството, че Цезар би видял изход. Отчасти именно споменът за делата на Цезар го бе подтикнал да окупира форума, но след първия ден нищо не вървеше по начина, по който се бе надявал.

Агрипа видя безутешността на приятеля си и заговори с дълбокия си глас:

- Знаеш ли, Цезар е изгубил първата си битка в граждан­ската война. Бил пленен недалеч от тази порта и подложен на мъчения. Изгубил всичко - положението си, богатството си. Всичко. Да паднеш, но да станеш и да продължиш напред, не е краят, нали? Стига да си жив, можем да започнем отначало.

- Разполагам с два легиона в центъра на Рим и през след­ващите няколко дни никой няма да бъде достатъчно близо, за да ме спре - рязко рече Октавиан. - Трябва да имаме някакви шансове. Трябва!

- Само онези, които не искаш да обмислиш - отвърна Ме­ценат. - Поне ми позволи да пратя една центурия да прибере Светоний. Мога да го направя още тази нощ, Октавиане, докато онова надуто лайно спи. Какво значение има точно сега гово­ренето за съд и законна екзекуция? Нямаш влас-г за подобни неща, не и днес. Но поне това можеш да направиш.

Октавиан погледна на юг, към чезнещия в далечината Апиев път. Не след дълго легионите на консула щяха да се появят по него. Виждаше ги в ума си, как пристигат и слагат край на всичките му надежди.

- Не. - Той стисна юмруци. - Казах ти вече. Те са онези, които заговорничеха и действаха тайно. Те са убийците. Ако не бъда защитник на републиката, ако покажа неуважение към за­кона и убия сенатор в дома му, няма да имам никакви позиции пред народа на Рим.

И взе горчивото решение, продиктувано от безизходицата.

- Легионите да се приготвят за път. Имаме още няколко дни. Може би дотогава ще успея да изкопча нещо от онези глупаци сенаторите.

13

По Апиевия път се бяха появили цели селища, обслужващи пътуващите. По цялата му дължина можеше да се купи всичко - от стъкло, бижута и платове до топла храна и дори коне.

Легионите от Брундизиум минаваха покрай всички обичайни места за спиране, подкарвани с възможно най-високо темпо от странната настойчивост, обсебила Марк Антоний. При крайна необходимост войниците можеха да изминат по трийсет мили на ден на добър път, макар че консулът започна да губи хора от навяхвания и изтощение. Поне онези с очевидно разранени крака и подути колене и глезени не бяха наказвани. Един-двама щастливци от центурията им оставаха да наглеждат групи от по десет-дванайсет в най-близката крайпътна странноприемница. Рим беше съвсем близо и щяха да настигнат бързо частите си - в противен случай можеха да изгубят ивици кожа по гърбовете си.

Марк Антоний даде заповедта за спиране едва когато се уве­ри, че се намират на един ден път от града. Благодарение на хранените с овес коне той и легатите бяха сравнително свежи в сравнение с придвижващите се пеша мъже, но въпреки всичко цялото тяло го болеше.

По залез-слънце той влезе в двора на една странноприемни­ца, която изглеждаше така, сякаш е била издигната още докато са полагали камъните на пътя. Млади прислужници, може би децата на собственика, изтичаха да се погрижат за коня му и бързо прибраха хвърлените им монети. Марк Антоний влезе през ниския вход и се огледа за масата, на която бяха легатите.

Те стояха прави и го гледаха внимателно, докато прибли­жаваше. Рим беше съвсем близо и Марк Антоний знаеше, че трябва да им каже защо е наложил такова убийствено темпо. Така войниците щяха да разполагат само със сутринта, за да чуят и осъзнаят новината. И с малко късмет щяха да са на фо­рума, преди да имат време да се замислят дали да не се разбун­туват срещу новите заповеди.

- Къде е Либурний? - попита Марк Антоний. - Той би тряб­вало да е дошъл пръв тук.

Легатите не отговориха. Заспоглеждаха се и поглеждаха и момичето, което поставяше кани с рибен сос на масата.

- Е? - остро попита Марк Антоний.

- Четвърти Железен не спря - каза легат Букцион. - Аз... помислихме, че ти си наредил така.

- Как така не е спрял? Не съм давал такава заповед. Прати ездач с нареждане да се връщат.

- Слушам - отвърна Букцион и излезе да предаде заповедта на някой войник.

Марк Антоний седна и даде знак на останалите да се на­станяват. Сипа си пикантен рибен сос в чинията, подуши го със задоволство и си отчупи хляб, за да топне. Докато лапваше първия залък, си даде сметка, че сътрапезниците му са сковани и се чувстват неудобно в негово присъствие.

Букцион се върна и също седна. Марк Антоний го погледна. Букцион беше направо старец в сравнение с другите легати: дълбоки бръчки браздяха страните и челото му. Кафявите му очи бяха изпълнени с необяснима тревога.

- Изпратих вестоносец - каза той.

- Нали щяхме да обсъдим... трудностите, които имаме, Бук­цион - обади се един от другите легати.

Букцион го изгледа кръвнишки, но понеже Марк Антоний го гледаше, кимна и каза:

- До мен достигнаха някои... слухове, консуле. Имам в легиона си доверени хора, които знаят, че няма да ги държа отговорни, ако съобщават какво се говори сред войниците.

Марк Антоний се намръщи.

- Войниците са положили клетва, легате. Да ги шпионираш след това означава да подрониш тяхната чест, както и своята. Настоявам незабавно да прекратиш това.

Букцион кимна.

- Прав си, консуле. Научих обаче нещо достатъчно сериоз­но, за да го съобщя и на теб, независимо какъв е източникът.

Марк Антоний го гледаше и дъвчеше бавно.

- Продължавай. Аз ще преценя дали е сериозно.

- Войниците са чули за новия Цезар, консуле. И то не само моите хора. Легат Либурний ми каза същото вчера. Можеш ли да го потвърдиш?

Марк Антоний се вцепени. Трябваше да се сети, че легионе­рите би трябвало вече да са научили новината. Вървяха заедно по цял ден и всеки слух се разпространяваше като обрив. Из­руга наум. Трябваше да изгори заповедта на Сената, но вече бе твърде късно за това. Скръсти ръце на гърдите си и се опита да скрие обхваналото го раздразнение.

- Както и да се нарича Октавиан - заяви той, - ще се разпра­вя с него, когато вляза в града. Ако това е всичко, което си чул...

- Иска ми се да беше, консуле. Букцион пое дълбоко дъх и събра кураж за реакцията, която щеше да последва. - Войници­те казват, че няма да се бият срещу Цезар.

На масата се възцари тишина.

- Това означава бунт, легате - каза Марк Антоний. - Да не би да ми казваш, че хората ти още не са си научили урока?

- Аз... съжалявам, консуле. Реших, че това е нещо, което трябва да знаеш.

- И правилно си решил, макар че започвам да се съмнявам в умението ти да командваш, щом реагираш по този начин. Въ­трешните въпроси на легиона трябва да си остават вътрешни, Букцион! На твое място изобщо не бих се замислил да накажа с бичуване неколцина утре сутринта. Командващият не трябва да научава всичко, което става, знаеш го много добре! Защо ме занимаваш с разни слухове?

- Консуле, аз... мога да се справя с неколцина глупаци, кои­то подбуждат останалите, но доколкото разбрах, половината от хората заявяват, че няма да се сражават срещу Цезар. Не и в Рим.

Марк Антоний изчака прислугата да поднесе печените пи­лета и да излезе и продължи:

- Всички вие сте старши офицери. Чуйте какво ще ви кажа. Рим дава на войниците ви всичко - заплата, положение, чув­ство за братска солидарност. Но хората ви ще се подчинят на дисциплината, защото са римляни.

Махна безсилно с ръка, мъчеше се да намери подходящите думи, с които да обясни мисълта си ясно на сътрапезниците си, които го гледаха озадачено. Преди да успее да продължи, един от тях - легат Сатурний - се окашля и Марк Антоний разтър- ка раздразнено врата си. Досега Сатурний не беше успял да го впечатли с нищо, освен че нямаше и капка срам, когато се домогваше до благоволението му.

- Да? - каза Марк Антоний.

- Ами... - почна Сатурний и се наведе над масата. - Войниците много често са с нечист произход, консуле. Мисля, че проблемът е в това. Как можем да очакваме синовете на проститутки и търговци да разберат идеалите ни? Те се поддават на всяка нова мода, на всеки безумен оратор в републиката. Преди няколко години се наложи да заповядам да удушат един агитатор, защото преписваше речите на някакъв гръцки политик. Малцината грамотни четяха тайно опасните му идеи на остана­лите. Само един човек едва не разби е покварата си цял легион!

И Сатурний погледна Марк Антоний с очакване да бъде пох­вален, но консулът го гледаше студено. Без изобщо да се усети, Сатурний изтри мазнината от устата си и продължи:

- Простите войници са като непослушни деца и трябва да бъдат възпитавани по същия начин. - Започна да си дава смет­ка, че останалите не споделят мнението му, и се поколеба. - Те разбират само от това, както каза и самият консул.

Всички мълчаха. Сатурний ги огледа объркано, изчерви се и попита:

- Не съм ли прав?

- Не подобава да говориш такива неща, нито да ми припис­ваш думи, които не съм казал - отвърна Марк Антоний. – Не знам къде си служил, Сатурний, но аз съм виждал тези синове на проститутки и търговци да рискуват живота си, за да ме спа­сят от неминуема смърт. Казах, че те са римляни. И последният от тях струва нещо.

Сатурний се изчерви още повече и измънка:

- След екзекуциите в Брундизиум си помислих, че споделяш същите възгледи. Извинявам се, ако не е така.

Марк Антоний го изгледа намръщено.

- В Брундизиум те разбираха, че наказанието трябва да се наложи. Да не мислиш, че ми достави удоволствие да заповя­дам да убият сто престъпници? Бях в правото си да наредя де- цимация на всеки легион - а това означаваше да отнема живота на три хиляди души, Сатурний. Това, което направих, беше де­монстрация на сила и дадох да се разбере, че няма да се уплаша от гнева им. Онези с достатъчно ум разбраха, че съм спасил повече, отколкото съм убил. И което е по-важно, сплотих оста­налите. Върнах им достойнството и честа им.

Извърна се от Сатурний, давайки да се разбере, че разгово­рът е приключил, и заговори отново на Букцион:

- Октавиан е приел име, което е скъпо на хората ни. Това изобщо не е изненадващо, още повече че самият Юлий Цезар създаде повечето от легионите, представени на тази маса. Раз­бира се, че ще кажат, че няма да се бият срещу осиновения му син! Бих се изненадал, ако не го бяха направили.

Замълча за момент. Даваше си сметка, че трябва да задържи присъстващите на своя страна.

- Властта ни си има граници и не можем да караме вой­ниците да правят всичко, което заповядаме. Легионите могат да бъдат принуждавани само донякъде, а нататък трябва да бъдат водени. Виждал съм го. Виждал съм как самият Цезар говореше на разбунтували се легиони, като рискуваше собст­вения си живот. - Погледна презрително Сатурний. - Ако се отнасяте с тях като с деца или кучета, те рано или късно ще се обърнат срещу вас. Дисциплината е в основата на всичко, но те не са гърци или изрисувани гали. Те са римски мъже, кои­то разбират нещо за републиката, макар че не винаги могат да го изразят с думи. Е, вие трябва да им дадете тези думи - ти, Букцион, ти, Сатурний. Трябва да им напомните, че Цезар може и да го няма, но че републиката все още може да бъде възстановена. Няма да позволя някакво си русокосо момченце да претендира за авторитета на моя приятел, независимо как­во пише в старото завещание за осиновяването му. Няма нов Цезар. Това им кажете.

Букцион се беше умислил. Ако не друго, той разбираше по­ложението. Някои от старшите му офицери се бяха осмелили да говорят с него, а консулът като че ли не си даваше сметка колко сериозна е ситуацията. Марк Антоний обаче го гледаше настоятелно и на него не му оставаше друго, освен да кимне и да нападне мълчаливо храната си.

Смениха се две блюда, преди някой да каже още нещо ос­вен кратки коментари за кухнята. Марк Антоний мислеше за Сената и какво ще поискат от него, когато се върне. Надяваше се Октавиан да се предаде и да не го принуждава да подлага хората си на още изпитания. Не можеше да пренебрегне пре­дупрежденията на легатите, макар да беше ядосан на Букцион, че е оплескал нещата. Ако „Цезар“ бъдеше заловен бързо, това щеше да сложи край на приказките, които бе научил легатът.

Когато вечерята приключи, вече беше станало късно. Марк Антоний беше много уморен и си мечтаеше за стая с огнище. Докато ставаше от масата, незабавно последван от легатите, отвън се чу чаткане на копита. Пратеникът на Букцион влезе в таверната и тръгна право към консула.

- Докладвай - каза Марк Антоний. - Спряха ли? Започвам да си мисля, че избързах с издигането на Либурний.

- Не спряха, консуле - нервно отвърна пратеникът. - Пре­пуснах до предните редици и се опитах да стигна до легата, но трима от офицерите му изтеглиха мечове веднага щом ме видяха. И казаха да ти кажа...

Спря, когато осъзна, че ще трябва да повтори оскърбле­нието пред легатите. Марк Антоний разбра опасенията му и вдигна ръка.

- Кажи ми смисъла.

- Няма да се върнат, консуле. Смятат да се бият на страната на Цезар.

Марк Антоний изруга и погледна Букцион, който стоеше като попарен - много добре осъзнаваше, че гневът на консула ще се стовари върху него.

- Връщайте се при легионите си. Щом Либурний може да продължи през нощта, значи можем и ние. Ще го настигна, кълна се!

Смаза напиращата прозявка. Проклинаше и себе си, и хора­та си. Щом легионите вече бяха размирни, нощното мърморене срещу консула никак нямаше да подобри положението. Докато нареждаше да оседлаят конете, реши, че Октавиан трябва да бъде убит. Младежът си беше избрал име, което го правеше твърде опасен, за да остане жив.

Отвън театърът на Помпей беше внушителен, точно както бе възнамерявал отдавна мъртвият му създател. Макар Гай Пом­пей да беше умрял в Египет преди години, името му се беше за­пазило във великолепието на сградата, която се издигаше там, където някога се ширеше зеленото Марсово поле. Дори Цезар не би могъл да плати за изцяло мраморни блокове, но стените бяха покрити с млечнобял камък със светли жилки, който про­блясваше на слънцето. Около основната сграда имаше паваж от варовикови плочи, свършващ при високите колони, които под­държаха изсечения от бял мрамор портик.

Сенаторите бяха излезли навън да посрещнат Октавиан. Всички до един бяха облечени в бели гоги, обточени с иурпур- на ивица, и представляваха впечатляваща гледка, докато стояха на група и го очакваха. Бяха отхвърлили всичките му искания и самоувереността им беше нараснала.

Октавиан беше избрал да носи броня с ясното съзнание, че така ще изглежда в контраст с цивилната власт. Спусна се по Капитолий с три центурии, едната съставена изцяло от центу- риони. Те представяха претенциите му за властта в града и ако сенаторите бяха в бели дрехи, неговите хора поне блестяха.

Когато копитата на коня му зачаткаха по камъка, Октавиан огледа тълпата сенатори. Видя Бибил и Светоний един до друг, както винаги. И двамата познаваха Цезар, особено Светоний. Личеше, че изминалите години не са били милостиви към тях, но жестокостта им бе като изписана по увисналата им плът. Октавиан неволно сравни себе си с тези старци и изправи гръб. Поведе центуриите право към тях, без да е нужно да дава нови заповеди. Хората му се подредиха в съвършени редици срещу сенаторите. Възцари се пълна тишина, нарушавана единствено от крясъците на птиците високо в небето. Нито един от сена­торите нямаше да заговори пръв, Октавиан бе сигурен в това. Двамата с Меценат бяха обсъдили протокола и той се усмихна на стоящите пред него сановници.

- Извиках ви тук, за да обявя, че ще платя лично завещаното от Цезар, като започна с тристате сестерции за всеки гражда­нин на Рим. - Изпита задоволство от гневното им мърморене заради избора му на думи. - Предполагам, че ще се откажете от вашите части. В края на краищата сенаторите също са граж­дани на Рим, нали? Но ако желаете, ще ви изпратя сумите по домовете ви в града.

Надяваше се да доловят скритата заплаха, преди да продъл­жи с основното си искане. Че знае къде живеят. Повечето със сигурност разбраха намека.

Бибил пристъпи напред. Масивното му туловище беше до­бре скрито от гънките на тогата му. С дяснага си ръка придър­жаше дрехата си, месестите му пръсти вече лъщяха от пот.

- Ще го кажа отново. Няма да се пазарим, нито да прегова­ряме, докато на свещения форум има лег иони, Октавиане. Ако нямаш да добавиш нищо ново, съветвам те да се върнеш в гра­да и да чакаш полагащото ги се правосъдие.

Октавиан потисна внезапно надигналия се гняв. Приказки­те точно на този за правосъдие целяха да го вбесят, така че се овладя.

- Отказахте всички мои искания, сенатори - проехтя гла­сът му. - Защото бяхте сигурни, че няма да извадя меч срещу представителите на родния си град. Онова, което исках от вас, бе справедливо, но вие продължавахте да защитавате убийци. Това ще приключи. Виждам сред вас сенатор Светоний. Днес Ще го отведа, за да бъде съден на форума. Дръпнете се и го оставете да дойде сам при мен. С търпението си показах своето уважение към закона, макар зад мен да стоят легиони. Можете да сте сигурни, че той ще получи от ръката ми единствено пра­восъдие. Но ще го получи.

Както беше наредил предишната вечер, десетима от най-до- верените му центуриони излязоха от редиците и тръгнаха към Светоний преди сенаторите да имат време да реагират. Щом направиха няколко крачки, Бибил изкрещя:

- Ние сме недосегаеми! Не можете да докосвате член на ви­сочайшия Сенат. Боговете ще прокълнат всеки, който се проти­вопостави на волята им.

След тези думи сенаторите зашумяха гневно и пристъпи­ха напред, вдигнали ръце срещу бронираните войници. Бяха многобройни и препречиха пътя на центурионите до Свето­ний, който се сви уплашено, заобиколен от четиристотинте си колеги.

Един от центурионите погледна неуверено към Октавиан, докато останалите продължиха напред. Сенаторите не бяха по­смели да извадят камите си, но се скупчваха на групи, които не можеха да бъдат разделени без насилие. Октавиан кипеше - знаеше, че е достатъчна само една негова дума и от сенаторите щяха да останат само кървави парцали. Меценат беше сигурен, че ще откажат, но Октавиан не беше очаквал да види проява на кураж от тези хора, още по-малко да издържат на ужаса да се изправят срещу калени легионери.

- Отстъпете, центуриони - нареди той, бесен на всички тях, както и на самия себе си.

Легионерите отстъпиха. На Октавиан не му оставаше дру­го освен да гледа кръвнишки зачервените сенатори. Ръката му трепна към дръжката на меча. Честта го държеше като окови, но едва понасяше злобното ликуване, изписано на лицата на Бибил и Светоний.

Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на присъстващите. Един центурион се обърна към Ок­тавиан и видя някакво движение по склона на Капитолий. Ез­дач препускаше в галоп към Марсово поле. Октавиан се обърна да види какво е привлякло вниманието на войника и сърцето му се сви. Дни наред очакваха с ужас вестта и имаше само едно нещо, което можеше да накара пратеника да препуска така тази сутрин. Сенаторите още го чакаха да заговори и когато той го направи, гласът му бе тих и студен.

- Тъй като нося името на Цезар, няма да пролея още кръв по тези камъни. Търпението ми обаче си има граници. Казвам ви съвсем сериозно - не разчитайте отново на него.

Думите му не бяха достатъчни да изтрият подигравателната усмивка на Бибил, но Октавиан знаеше, че времето му е изтек­ло. Задавен от яд, той обърна коня си и го подкара към ездача. Центурионите се строиха и тръгнаха след него, като оставиха сенаторите зад гърба си.

Щом се срещнаха, младият екстраординарий отдаде чест. Октавиан му отговори и погледна към Рим. Не знаеше дали ще го види отново.

Забелязани са легиони, Цезар. По Апиевия път - докладва войникът.

Октавиан кимна и отвърна:

- Върни се и кажи на легат Силва да изведе хората си възмож- но най-бързо. Приключих тук. Ще ги чакам на Марсово поле.

Скоро първите редици се появиха на хребета на Капитолий. Легионите излизаха от града без възгласите и ликуването, из­вестило пристигането им. Маршируваха мрачно - знаеха, че Марк Антоний приближава Рим с три пъти повече хора.

Меценат и Агрипа стигнаха първи до Октавиан. Меценат кимна към сенаторите, които още стояха пред театъра и гледа­ха, и макар че бе предвидил какъв ще е отговорът, попита: Отказаха ли?

Октавиан кимна и каза:

- Трябваше да ги избия.

- Ти си по-добър човек от мен. Ще се запомни, че не си го направил, макар че си разполагал с тази възможност. Поне няма да могат да те обвинят, че си безчинствал. Това пак е нещо.

Октавиан погледна покрай него към блестящите редици, маршируващи от Рим. Ако всичко друго се провалеше, беше се разбрал с легатите да продължат на север по Касиевия път.

- Наистина ли е нещо? - попита горчиво.

- Може би не - отвърна Меценат и се ухили. Агрипа из- сумтя, макар че и двамата останаха доволни, когато видяха, че Октавиан също се усмихва. - Но би могло. Все още разполагаш е два легиона и ще сме далеч в Арециум. Имам малка къща там и мястото е достатъчно приятно.

- Значи препоръча да прекараме зимата в Арециум, защото имаш дом там? - невярващо попита Агрипа.

Меценат прочисти гърлото си и извърна поглед.

- Не... съвсем. Все пак не е огромен като имението ми в Мантуа, нали разбираш. Но Арециум е тихо фадче, далеч от основните пътища.

Октавиан поклати глава. Неусмиримият нрав на приятеля му повдигаше духа му. Беше рискувал и загубил, но Меценат като че ли изобщо не се смущаваше от това. Октавиан се ухили и настроението му се пооправи.

- Е, да тръгваме тогава рече той. - Сенаторите гледат. Да се оттеглим с поне малко достойнство.

Смуши коня си с пети. Отчаянието и гневът му вече се раз­пръскваха като мъгла от ветрец.

14

Когато в далечината се появиха стените на Рим, изтощеният Четвърти Железен спря и легат Либурний изпрати пратеници със спешни съобщения. Преди убийството на Цезар самата идея за бунт беше немислима. Либурний почеса ушите на коня си и се замисли за изминалите месеци. Беше един от водещите гласове, когато решиха да не изпълнят заповедта на Сената да се върнат в града. Трудно беше да се опише усещането за хаос, минало през легионите в Брундизиум. Мнозина от войниците се бяха сражавали рамо до рамо с Цезар в Гърция, Египет и Галия и малцина бяха онези, които не бяха виждали Бащата на отечеството или не го бяха чували да изнася речи през години­те. Някои дори си спомняха с огромна гордост думите, които той бе отправил лично към тях. Войниците бяха обвързани с клетви, които бяха толкова част от тях, колкото бронята и тра­дициите им, а недекларираната им вярност бе още по-дълбока. Те бяха хора на Цезар. Преминаването им под командването на сенаторите, които го бяха убили, не беше заповед, на която биха се подчинили.

Либурний гледаше града пред себе си, изненадан от огром- ното удоволствие, което изпитва, че се е прибрал у дома. Не беше виждал Рим от години, а ето че сега се връщаше начело на току-що разбунтувал се легион, несъмнено гонен по петите от вбесения консул. След издигането му за легат това не беше точно начинът, по който беше гледал на развитието на карие­рата си. Тази мисъл го накара да се усмихне иронично. И все пак, когато търсеше поводи за съмнение в постъпката си, не откриваше такива. Хората му не знаеха за услугата, която му се дължи, нито дори това, че се е срещал с новия Цезар. Знаеха само за името и осиновяването, белега на фамилията, свързващ Октавиан с човека, койго беше създал легиона им. И това им беше достатъчно.

Когато Либурний разкри пред тях решението си да тръгне на север и да се присъедини кьм бунта на Цезар, войниците бяха твърде предпазливи, за да го приветстват, но си личеше, че са доволни. Либурний поклати глава, развеселен от самия себе си. През всичките си години като трибун изобщо не бе подози­рал каква популярност си е спечелил. Беше изненадващо колко много му харесваше това - а винаги беше смятал, че се намира над желанието да търси одобрението на онези, които командва. Отлично съзнаваше, че няма шансове да бъде лъв в Рим, подоб- но на Марий, Сула или самия Цезар. Беше доволен от ранга си и от това, че хората му му се подчиняват и са дисциплинирани. Убийството на Цезар го бе потресло толкова, колкото и войни­ците, и бе променило начина, по който гледаше на света.

Въздъхна с облекчение, когато видя първия от пратениците да се връща в галон. Марк Антоний едва ли беше далеч зад него. Последното, което Либурний искаше, бе да бъде притис­нат до стените на града, преди да успее да се присъедини към Октавиан. Хората му бяха уморени и е подбити крака, но въ­преки това не бяха спирали цяла нощ бяха поддържали мак- сималното възможно темпо, при това без да оставят хора зад себе си. Независимо дали решението за бунт бе правилно, или не, връщане назад нямаше и те го знаеха.

Екстраординарият беше зачервен и плувнал в пот. Конят му се подхлъзна на мокрите камъни и задните му крака се подгъ­наха, когато войникът дръпна юздите.

- Легионите на Цезар са напуснали града й са тръгнали на север.

- Мътните да го вземат! - изруга изуменият Либурний. - Пре­ди колко време са тръгнали? Какви части са останали в града?

- Не зная. Питах някакъв жрец. Веднага щом научих нови­ната, обърнах и препуснах обратно.

Доброто настроение на Либурний се изпаряваше стремител­но, за да се смени с горчивина. Днес нямаше да влезе в Рим, не и сам. Консулът и петте други легиона се приближаваха бързо.

- По кой път са тръгнали? - остро попита той.

Младият ездач поклати глава, че не знае, и обърна коня си.

- Ще разбера.

Препусна обратно към града, а Либурний видя тревогата и страха по лицата на всички, които бяха чули донесенията. Но­вината се разпространяваше бързо по редиците.

- Защо трябва да приемаме, че Цезар ни е очаквал? - попи­та той високо. - Не е знаел, че идваме да се присъединим към него. Центуриони! Поведете Четвърти Железен покрай стените на града до Марсово поле. Трябва да го догоним.

За негово задоволство най-близките войници се ухилиха и въпреки изтощението тръгнаха в крак.

Марк Антоний гневно дръпна юздите на коня си. Можеше да надуши собствената си пот, а лицето му бе покрито с чети­на. Тази сутрин най-малко от всичко му се разправяше с легат Букцион.

- Защо не изпълни заповедта ми и нареди на хората си да спрат? - остро попита той. - Можеш да почиваш, когато стиг­нем града.

Другите четири легиона продължаваха да маршируват умо­рено през последните мили по Апиевия път, докато войниците на Букцион стояха строени и с наведени глави. Изглеждаха съ­сипани. Бяха вървели цяла нощ, преодолявайки още двайсет и две мили след трийсетте, които бяха изминали през деня.

Легатът подобаващо отдаде чест, макар че очите му бяха за­червени от умора.

- Опитах се да те предупредя, консуле. Не исках да се из­мъквам в нощта. - Той пое дълбоко дъх. - Моят легион няма да продължи с теб, консуле.

Марк Антоний го зяпна. Отначало не можа да проумее онова, което така спокойно му казваше легатът. А когато най-сетне разбра, стисна зъби и ръката му легна върху дръжката на меча.

- Разполагам с четири легиона, които мога да върна още сега, легат Букцион. Изпълнявай заповедта ми, или ще бъдеш обесен.

- Съжалявам, консуле, но не мога да изпълня тази заповед - отвърна Букцион. И за най-голямо изумление на Марк Анто­ний се усмихна. - Девети Македонски няма да вдигне оръжие срещу Цезар.

Едва сега Марк Антоний си даде сметка, че разговорът им се следи внимателно от хората на Букцион. Стояха като кучета на каишки, готови да се хвърлят напред. Пръстите им опип­ваха дръжките на копията и никой не извръщаше поглед. Не можеше да нареди на охраната си да арестува Букцион. Едва сдържаната агресия на легионерите ясно показваше какви ще са последиците от подобна заповед.

Марк Антоний се наведе в седлото си и заговори тихо, за да не го чуят войниците.

- Както и да се развият нещата, Букцион, каквото и да се случи в града, в Рим няма сила, която да не накаже бунт и из­мяна. Вече никой няма да ти има доверие. Девети Македонски ще бъде заличен от сенатския списък и разтурен, независимо дали от мен, или от самия Сенат. Нима ще превърнеш хората си в разбойници и бездомни предатели, които да ги е страх да заспят нощем и непрекъснато да се оглеждат дали някой няма да ги нападне? Помисли си хубаво, преди да си отишъл твърде далеч и да не мога да те спася от собствената ти глупост.

Думите му удряха Букцион като юмруци, но въпреки това устните на легата се свиха в тънка бледа линия.

- Хората ми мислят също като мен, консуле. Те могат да бъ­дат принуждавани до една степен, а нататък трябва да бъдат водени, ти сам го каза.

Марк Антоний го изгледа свирепо. Не обичаше да му повта­рят собствените му думи.

- В такъв случай се надявам да се видим отново - каза той.

- В по-добри времена.

Консулът обърна коня си и с рязко кимане заповяда на охра­ната си да го последва. Беше изгубил вече два легиона и лесно можеше да определи накъде вървят нещата. Стисна зъби и пре­пусна след онези, които му бяха останали.

След няколко часа - легионът на Букцион продължаваше по Апиевия път - Марк Антоний вече се беше отклонил на север, заобикаляйки града отдалеч.

Легатът стигна до широката ивица кална стъпкана трева, ос­танала след преминаването на двайсетте хиляди мъже, които се губеха в далечината, и извика един екстраординарий.

Препусни напред към Цезар. Кажи му, че Девети Македонски е с него и че консулът Марк Антоний вече не се движи към Рим. И ако видиш легат Либурний, предай му, че има да ме черпи.

Конникът препусна в галоп, а трибунът на Букцион, Патро- къл, се приближи до легата. Беше млад, едва двайсетгодишен, от добра римска фамилия. Загледа се в отдалечаващия се пратеник.

- Надявам се Цезар да оцени какво рискуваме в негово име - каза той. На единия му клепач се бе появила голяма розова пъпка с бял връх, от която окото му почти се беше затворило. Той я почеса раздразнено.

- Трябва да запариш пъпката, когато стигнем в Рим - каза му Букцион.

- Не се безпокоя за окото си, а за другото. Майка ми ще при­падне, когато научи, че съм се разбунтувал.

- Разбунтувал си се за Цезар - меко рече Букцион. - Повяр­вал си в него, в Цезар и в неговия осиновен син, а не в Сената, който го уби. Така че това изобщо не е бунт.

Атмосферата в театъра на Помпей кипеше, изпълнена с паника и гняв, - отделните групи сенатори се опитваха да се надвикат една друга. Крехкото примирие, съществувало, дока­то легионите на Октавиан бяха на форума, се беше разпаднало веднага щом войската потегли на север. Без назначени консули, които да поддържат реда, дебатът бързо се израждаше и тази сутрин Бибил беше бламиран като говорител от силна група сенатори. Принуден да се оттегли, той седна на мраморните пейки със Светоний и останалите от кликата си и зачака удобен момент да върне удара.

Хирций и Панса стояха пред сенаторите. С всеки ден сро­кът на встъпването им в консулска длъжност приближаваше и двамата бяха използвали това, за да се наложат над другите. Хирций избираше на кого да даде думата. Изчака поредната размяна на взаимни обвинения и аргументи, след което отново се обърна към събралите се.

- Сенатори, няма място за врява! Хора рискуваха живота си, за да ни доставят всички нужни ни факти за вземане на реше­ние. Достатъчно! Рим е уязвим, докато не пристигнат легиони­те от Остия. Те вече са на сушата. Нима ще изгубим цял ден в безсмислени караници! Сенатори, замълчете!

Под свирепия му поглед сенаторите се умълчаха, отначало на групи, после всички. Заседаваха трети пореден ден и през цялото това време новините ставаха все по-лоши. Всички си даваха сметка за настроенията в града. Без легионите, които да поддържат реда, престъпността беше нараснала десетократно и мнозина разказваха едни и същи истории за кражби, изнасил­вания и убийства. Сенаторите бяха безсилни и гневни, а лип­сата на ясен изход от положението само допринасяше за хаоса. Почти хиляда наемници стояха пред театъра и очакваха работо­дателите си да излязат. Само с тяхна помощ сенаторите можеха да се върнат по домовете си, но дори тогава около тях бързо се струпваше тълпа, която ги обсипваше с обиди и подигравки. Насилието беше повсеместно. През цялата си вековна история Рим никога не беше стигал до подобно пълно разпадане на реда и Хирций виждаше в очите на сенаторите колкото гняв, толкова и страх. Самият той не беше особено смутен. Смяташе, че в подобна атмосфера ще успее да се добере до много по-голяма власт, отколкото при нормални обстоятелства.

- Имам сведения от доста хора, които наблюдават движение­то на легионите около града - високо каза той. - Сигурен съм, че собствените ви клиенти и информатори ще потвърдят това. Няма съмнение, ситуацията е пагубна, но не и безнадеждна, стига да действаме бързо.

Изчака внезапната тирада на един от по-възрастните сена­тори и впери поглед в него, докато накрая онзи се умълча и си седна на мястото.

- Благодаря, сенаторе - каза Хирций с цялата язвителност, на която беше способен. - Но фактите са достагьчно ясни. Марк Антоний е повел четири легиона на север. Изгубих чо­век, който бе мой клиент дванайсет години, за да науча накъде е тръгнал. Знаем, че консулът Има намерение да атакува лоялен член на Сената - Децим Юний.

От множеството се надигнаха викове и Хирций трябваше да повиши тон.

- Да, Марк Антоний пренебрегва авторитета ни! Няма сми­съл да повтаряме едно и също. Въпросът е как да реагираме, а не какви са престъпленията на консула. Децим Юний разпола­га с не повече от три хиляди легионери, които поддържат реда в района. Той ще бъде разбит и там ще си имаме едно малко цар­ство, което ще се надсмива над всеки наш ход. Може обаче и да не се стигне дотам. Обсъдих положението със сенатор Панса и двамата стигнахме до евентуално решение.

За първи път тази сутрин мъжете по пейките запазиха ти­шина и Хирций си позволи да се усмихне. Беше строг мъж, служил много години като трибун и легат начело на легиони.

- Искам само да ме изслушате, преди да се разлаете отново. С нищо не помагате с целия този вой и зъбене.

Неколцина замърмориха недоволно срещу подобно отноше­ние, но Хирций не им обърна внимание.

- В Остия са се събрали четири свежи легиона от Сицилия и Сардиния. Ще бъдат тук след два дни. Освен тях има само една достатъчно силна армия в близост до консула, която би могла да осуети атаката му срещу Децим Юний.

Замълча. Очакваше сенаторите да запротестират, когато раз­берат накъде бие, но за негова изненада те мълчаха. Явно този път бяха наистина уплашени и като никога слушаха.

- Октавиан, или Цезар, както май трябва да го наричаме, разполага с четири пълни легиона. Четвърти Железен и Девети Македонски го последваха на север. Все още не знаем накъде се е насочил. С четирите легиона от Остия, които идват насам, това е цялата военна сила в Италия, сенатори. Въпросът е как да ги използваме най-добре, за да накажем нашия непослушен консул.

Замълча отново и погледна стоящия до него сенатор Панса, който кимна.

- Напомням ви, че този нов Цезар се въздържа от насилие срещу Сената, когато имаше всички възможности да прибегне до него. Смятам, че няма да сме изгубили спора с него, ако удовлет­ворим поне някои от исканията му. - Видя, че Светоний и Бибил се изправят, и продължи да говори, преди да са се обадили. Не съм забравил незаконната окупация на форума, сенатори, само че тя стана без никакво кръвопролитие и непочтеност. Въпреки това не бих се обърнал към него, ако той не командваше един­ствената сила, способна да се изправи срещу Марк Ангоний!

- Имаме само един избор, сенатори - викна той. - Дайте ми власт. Назначете ни със сенатор Панса за консули преди официално да сме встъпили в длъжност. Ние ще поведем чети­рите легиона при Цезар и ще поемем командването на обедине­на армия, способна да се справи с Марк Антоний. Консулът се разбунтува и трябва да бъде свален от поста си. Кой друг освен консули имат правото да излязат срещу него, след като бъдат овластени от Сената да го направят?

Предложението му смути Бибил и той седна, за да помисли. Разбираше, че без Хирций и Панса в Сената ще останат малци­на, способни да оспорят неговата позиция. Хиляда мъже от ле­гионите в Остия щяха да са достатъчни, за да поддържат реда в Рим за известно време. Започваше да си мисли, че може да гласува за подобно решение.

Светоний обаче остана прав и извика:

- Какви отстъпки ще предложите на Октавиан в замяна на легионите му?

- Нямам намерение да отменям амнистията, Светоний - сухо отвърна Хирций. - Не е нужно да се безпокоиш за това. - Сенаторите се разкискаха и Светоний се изчерви. - Младият Цезар поиска куриатно постановление, което можем да му да­дем. Това е негово право и подобен жест не ни струва нищо. Освен това ще спечелим на своя страна добрите римляни, кои­то разчитат на постановлението, за да могат да контролират и своята собственост. Всеки ден получавам настойчиви молби от тях. Освен това предлагам да му предложим поста пропретор и да го приемем отново в обществото, за да можем да го използ­ваме. В момента той няма официален ранг и не мисля, че само с промяната в името ще постигне кой знае какво.

Явно удовлетворен, Светоний си седна. Хирций въздъхна с облекчение. Като че ли беше на път да спечели. Мисълта за кампания срещу Марк Антоний изобщо не го безпокоеше, осо­бено със силите, с които щеше да разполага. Погледна Бибил, който го наблюдаваше. Усмихна се, когато видя доволната му физиономия. Такива като Бибил си мислеха, че управляват гра­да, но те никога не бяха командвали легион и се интересува­ха единствено от собственото си чувство за значимост. Когато двамата с Панса се върнеха като консули, щеше да се разправи с Бибил по същия начин, по който го бе сторил Цезар навре­мето. Усмихна се открито при тази мисъл и кимна на тлъстия сенатор като на равен.

Този път никой не се изправи, за да възрази или да предложи нещо различно. Хирций чакаше, но сенаторите си оставаха по местата. Накрая той прочисти гърлото си.

- Ако няма възражения, предлагам да гласувате встъпването ни в длъжност преди началото на годината и да поведем легио­ните при Цезар.

- Ами ако той въпреки това откаже? - извика Светоний.

- Тогава ще наредя да бъде убит, макар да не мисля, че ще се стигне до това. Защото въпреки всичките си недостатъци този нов Цезар е практичен човек. Ще разбере, че най-добрият му шанс е с нас.

Гласуването мина бързо и малцина се обявиха против пред­ложението. Решението трябваше да бъде потвърдено от граж­даните на Рим, но ако новите консули се върнеха като победи­тели, това щеше да е просто формалност. Хирций се обърна към Панса и повдигна вежди.

- Май ни предстои дълго препускане, консуле.

- Панса се ухили, когато чу обръщението. Мисълта, че ще се махне от безкрайното дърлене между сенаторите, му беше доста- тъчна. Перспективата го изпълваше с радостна възбуда. Прокара длан по бялата си къса коса, като се питаше дали бронята му няма да има нужда от полиране, когато нареди да я извадят от склада.

15

Арециум беше военно градче само на стотина мили северно от Рим. Каквито и да бяха причините на Меценат да го препо­ръча, то имаше предимството да е сравнително близо до столи­цата и същевременно достатъчно далеч, за да даде на Сената чувството, че не се намира под непосредствена заплаха.

Имотът на Фабиите беше великолепен - комплекс от ниски сгради и градини, разположени по склоновете на един хълм на различни нийа, на които имаше най-разнообразни чуждоземни плодни дървета и статуи от бял мрамор. Беше място, където можеха да си починат и да се наслаждават на края на лятото, след като неприятностите вече бяха зад тях. Залата за пирше­ства гледаше към градините и Меценат се беше съгласил да настани легатите на четирите легиона в имението. Двайсет хи­ляди легионери напълниха самото градче и удвоиха население­то му, така че цените скочиха. Онези, които не можеха да си позволят квартири, се установиха на лагер в полето.

Легатите Силва и Павлиний бяха посрещнали Либурний и Букцион като стари приятели. Всъщност четиримата се познава­ха от предишни кампании и сега изпитваха облекчение, че не са били сами, когато са рискували да си навлекат гнева на Сената.

Преди да седне, Октавиан отправи кратка молитва към Церера, за да й благодари за храната на масата. Меценат беше извадил фалернското и Октавиан трябваше да признае, че е мно­го по-добро от киселото вино, с което го беше почерпил Силва.

- Е, ще ни кажеш ли? - попита Меценат, докато разкъсва­ше с пръсти печената патица пред себе си. Видя, че Октавиан се мръщи. - Не може да има изненади, когато около теб са се разположили двайсет хиляди души, Цезар. Пратеник от Рим трудно би останал незабелязан. Ще ни обявят за изменници ли? Може би са поискали главите ни?

- Щях да знам как да реагирам на такова нещо - отвърна Октавиан.

Огледа шестимата мъже, които бяха рискували всичко за­ради него. Агрипа следеше всяка промяна в изражението му, сякаш се опитваше да му прочете мислите. Либурний не откъс­ваше очи от храната и все още много добре осъзнаваше промя­ната в положението им от последната им среща. Но той също беше направил онова, което трябва, и бе повел хората си на север при Цезар. Октавиан беше посрещнал новоназначения легат със сух коментар за повишената цена на услугата, която му дължеше. Гракх сигурно щеше да се появи в някой момент, макар че Октавиан се развеселяваше при мисълта, че намусе­ният легионер все още търси изгубения си командир.

Октавиан извади от гънките на туниката си свитък и го раз­ви, без да обръща внимание на мазните петна, които пръстите му оставяха по пергамента.

- Това тук е заповед да се явя пред консулите Хирций и Панса и да се поставя под тяхно разпореждане. - Погледът му мина за пореден път по редовете. - Те идват на север начело на чети­ри легиона и като че ли Сенатът ме е направил пропретор.

Мъжете на масата го зяпнаха с растяща възбуда. Само с ня­колко думи от хора извън закона отново бяха станали почтени граждани. На Либурний и Букцион им хрумна една и съща ми­съл и двамата вдигнаха глави едновременно. Букцион успя да я изкаже пръв.

- Щом са назначили консули преди изтичането на годината, това може да означава само едно - че Марк Антоний е свален.

Либурний кимна, набоде на ножа си парче агнешко, печено на бавен огън, и задъвка бавно.

- Ще го направиш ли? - попита Агрипа от името на всич­ки. - Ще приемеш ли властта на Сената след всичко, което се случи? Можеш ли изобщо да им имаш доверие? Нищо не пречи това да е някаква заблуда, за да дойдат достатъчно близо и да ни атакуват.

Октавиан махна с ръка, като едва не преобърна чашата си.

- Колко легиона биха могли да съберат за такъв кратък срок? Дори да е капан, ще бъдат смазани ог нашите. Склонен съм да им вярвам, но това не решава проблемите ми, нали? Защо им е да правят подобно предложение? Защо им е изобщо да ис­кат легионите ми, освен ако не възнамеряват да накажат Марк Антоний? А той трябваше да се бие с мен, а не срещу мен! В момента се е насочил срещу Децим Юний, един от онези, кои­то са извадили нож на мартенските иди. Трябва ли да застана на страната на сенаторите и да му попреча да постигне точно онова, което желая и аз самият? Богове, как бих могъл да се присъединя към враговете си, за да се бия срещу единствения си съюзник?

Докато говореше, възбудата у мъжете на масата се стопява­ше. За момент те бяха видели изход от изпълненото със страх и несигурност положение, но гневът на Октавиан срина надеж­дите им.

- Значи няма да се присъединиш към новите консули, така ли? - попита легат Силва.

- Ще се присъединя. Дори ще потегля с тях на север срещу Марк Антоний. - Октавиан се поколеба, чудеше се каква част от плановете си може да сподели с тях. Вече беше взел реше­ние. - Защо да не искам да тръгна на север? Марк Антоний е прав - Децим Юний е далеч от Рим, но не чак толкова далеч. И аз смятах да поема натам. Нека новите консули си мислят каквото си искат. Нека вярват в каквото си искат. Те ми водят подкрепления.

Меценат потърка челото си. Усещаше напрежение, което щеше да доведе след себе си главоболие. За да го избегне, пре­суши цяла чаша фалернско, млясна с устни и каза:

- Мъжете около тази маса ще последват Цезар. Наследника на божествения Юлий. Сега ще им кажеш ли, че трябва да приемат и заповеди от Сената? От онези, които гласуваха амнистия за убий­ците? Защото досега са се бунтували и заради по-малки неща.

Думите му предизвикаха яростната реакция на Букцион и Павлиний, които се развикаха срещу тази обида към честта им. Меценат ги погледна. Неговият гняв също кипеше.

- Значи отиваме да нападнем Марк Антоний и да спасим онова курвенско изтърсаче Децим Юний, така ли? - продължи Меценат. - Всички ли оглушахте, или чувате какво казвам?

Октавиан изгледа свирепо приятеля си, надигна се и опря юмруци в масата. Изгледа студено Меценат и го накара да се извърне. Мълчанието се проточи и стана непоносимо.

- Откакто се върнах от Гърция - каза Октавиан, - пътят ми е осеян с камъни. Сблъсках се с какви ли не глупаци и алчни хора. - Погледът му се спря върху Либурний, който също по­бърза да се извърне. - Законните ми искания бяха отхвърлени презрително от някакви тлъсти сенатори, преобърнах им пла­новете и ги съсипах пред очите им, но въпреки всичко това се озовах тук, с четири легиона, положили клетва пред мен, както и с още четири на път. Трябва ли да ти казвам всичките си пла­нове, Меценате? Ще го направя, тъй като си приятел, макар че това ще направи задачата хиляда пъти по-трудна. Така че ще те помоля следното. Остави приятелските искания и поне веднъж действай като офицер под мое командване. Ще приема длъж­ността пропретор и ако някой попита как мога да се поставя под властта на Сената, кажи му, че Цезар не споделя плановете си с всеки войник под негово командване!

Меценат отвори уста да отговори, но Агрипа метна дървена­та си паница през масата и го улучи в гърдите.

- Достатъчно, Меценате. Чу го какво каза.

Меценат кимна и разтърка слепоочията си. Болката така и не отшумяваше.

- Нямам избор освен да бъда образец на римска скромност и дисциплина - каза Октавиан на всички. - Ще приема команд­ването на Хирций и Панса, защото това съответства на целите ми. - Гласът му стана по-твърд. - Ще трябва да покажа на тези нови консули нещо повече от думи и обещания. Трябва да очак­ваме, че ще бъдем изпратени първи в битка или че ще бъдем поставени в някаква друга ситуация, която да изпита лоялност­та ни. Те не са глупаци. Ако искаме да оцелеем през идващата година, трябва да сме по-съобразителни и по-бързи от консу­лите на Рим.

Хирций и Панса яздеха добре охранени коне в третата ре­дица на новите си легиони по широкия Касиев път. Хирций погледна през рамо към маршируващите редици, които събуж­даха стари спомени. Не виждаше никакви недостатъци в пове­рените му хора. Надеждността и твърдата им походка бяха като мехлем след бушуващия хаос, който оставяха зад себе си. По пъгя нямаше спорове и бунтове. Двамата с Панса бяха доволни, че грешките на Марк Антоний преди половин година ги бяха издигнали до най-високия пост в Рим. И на двамата им беше ясно, че той трябваше да бъде екзекутиран тихомълком на мар­тенските иди, но нямаше смисъл да съжаляват. Ако Цезар беше останал жив, Хирций и Панса щяха да са марионетни консули на Бащата на отечеството, способни да действат само по негово нареждане. А ето че сега бяха свободни и командваха легиони. Някои не бяха такива късметлии.

- Наистина ли мислиш, че ще отстъпи? - внезапно попита Панса. На Хирций не му беше нужно да го пита кого има пред­вид. Въпросът се повдигаше в един или друг момент всеки ден, откакто бяха напуснали Рим.

- Вече ти казах, Панса, това е идеалното решение. Октавиан е просто младеж. Пресегна се прекалено надалеч и си опари пръстите. И сега единственото, което иска, е да спаси донякъ­де достойнството си. - Той потупа чантата на седлото, където беше сенатската заповед. - Издигането му в пропретор е при­знание за него, макар че ще забележиш, че той става управител на име, но без да има какво да управлява. Чудесен дар, който ни дава толкова много, а не ни струва нищо!

Хирций се усмихна скромно с надеждата, че колегата му ще си спомни кой е дал идеята.

- Той е твърде млад, Панса, и твърде неопитен, за да упра­влява Рим. Нелепият провал на форума го показа. Подозирам, че ще се хвърли с благодарност в обятията ни, но ако не го направи, и двамата имаме достатъчно власт и хора, за да на­ложим волята на Сената. Не забравяй, че неговите хора не са фанатици, въпреки всичките им приказки за нов Цезар. Не му предложиха да се бият до смърт, когато си помислиха, че Марк Антоний се връща в Рим. Не и те! Вместо това побягнаха в об- ратната посока. Легионерите са практични хора, Панса. Също като мен.

Арециум се беше разраснал покрай Касиевия път и проспе­ритетът му се дължеше на лекотата, с която стоките пристигаха тук и заминаваха за близки и далечни земи. Нито Хирций, нито Панса познаваха района добре, но техните екстраординарии препускаха в широка дъга пред тях на север и докладваха на основните сили, така че консулите бяха наясно какво се намира пред тях. Преди слънцето да докосне западните възвишения от лявата им страна, ездачите се върнаха заедно с местни хора, явиха се пред консулите и докладваха по възможно най-офици- алния начин. Хирций приемаше съобщенията и уверенията, че са добре дошли, сякаш ги очакваше открай време, макар че не се сдържа да погледне самодоволно съконсула си.

- Още е рано да спираме за нощуване - каза той на Панса. - Предпочитам да вкарам легионите в Арециум и да съм сигу­рен, че заповедите на Сената са подобаващо... разбрани.

Панса незабавно кимна; мисълта за цивилизация вече беше повдигнала духа му. Хирций се чувстваше като риба във вода на открито, но шейсетгодишните кокали на Панса го боляха всяка сутрин.

Легионите не бяха спрели, докато консулите изслушваха съ­общенията: продължаваха безизразно напред, докато получава­ха новите заповеди. За тях нямаше особено значение дали ще спят в палатки край пътя, или в палатки до римско градче. В края на деня палатките си бяха палатки.

Придвижването на толкова много хора изискваше доста умения и двамата консули с готовност оставиха тези задачи на подчинените си. Когато приближиха на около миля от укрепе­ното градче, дузина екстраординарии и трима трибуни на Ок­тавиан излязоха да им помогнат да организират разполагането, без да усложняват положението покрай легионите, които вече се намираха в района. Разбира се, най-добрите места вече бяха заети, но Хирций и Панса не ги беше грижа за това. Те приеха поканата да се срещнат с Цезар в една хубава провинциална къща извън градските стени и потеглиха заедно с ликторите си и личната си охрана. Представляваха доста внушителна гледка. Беше им предложено примирие и Хирций не очакваше преда­телство, но въпреки това бе взел със себе си достатъчно мъже, за да може да се бие, ако се наложи. Така или иначе, новият му пост изискваше подобна свита и той изпитваше удоволствие при вида на строгите ликтори, които дебнеха някой да не обиди по някакъв начин личността му.

Имението беше мъничко в сравнение с онези около Рим, но Хирций оцени по достойнство вкуса и средствата, отишли за създаването му. До основната постройка се стигаше през отво­рени порти и просторен двор, където слугите чакаха да отведат конете им. Хирций погледна към колонадата при входа и видя Октавиан да ги чака там. Младият мъж не показваше никакви признаци за напрежение и Хирций с горчиво раздразнение за­беляза, че е красив, с широки рамене и дълга коса, прибрана от­зад. Това беше първата им среща, но самоувереността в сивите очи, наблюдаващи консулите, беше категорична.

Хирций и Панса заедно изкачиха стъпалата. Вечерта беше мека и топла, във въздуха се носеше миризма на прясно окосе- на трева. Хирций пое дълбоко дъх и усети как част от напреже­нието му изчезва.

- Великолепна къща. Цезар - каза той. - Твоя ли е?

- На един приятел, консуле - отвърна Октавиан. - Тази ве­чер ще се срещнете с него и ще можеш да му го кажеш лично, макар че той вече се гордее с нея. Добре сте дошли. Кълна се, че ще бъдете под моя закрила, докато сте в Арециум. Ако же­лаете, има стаи за вашите ликтори и свитата ви. Заповядайте вътре, за да се подкрепите.

При мисълта за храна Панса моментално пристъпи напред. Хирций изгледа подозрително спътника си, но го последва, като отпрати чакащите ликтори с бърз жест. Имаше момен­ти, в които човек трябваше да се довери на домакина си, а постоянното подозрение беше обида и за двамата. Припомни си, че Октавиан можеше да избие целия Сенат, но не го беше направил.

Легатите се бяха събрали в залата за пиршества, за да по­срещнат римските консули. Когато Хирций и Панса влязоха, всички се изправиха и застанаха мирно като войници пред старши офицери. Хирций им кимна и прие поканата на Окта­виан да седне. За двамата с Панса бяха предвидени почетните места и Хирций веднага седна. Никой не знаеше кога ще прис­тигнат консулите и храната беше студена, но въпреки това бе много по-добра от онази, с която се бяха задоволявали по пътя на север.

- Сядайте, господа, сядайте - каза Хирций. - Оценявам ма­ниерите ви, но имаме много неща за обсъждане. - Поколеба се, когато видя, че Панса вече пълни чинията си с гънки резенчета пушена шунка, но другият консул изобщо не го забеляза.

Появи се роб с кана вино и Хирций забеляза деликатните стъклени съдове на масата. Повдигна леко вежди, когато си даде сметка, че го третират като почетен гост. Отпи от виното и веждите му се повдигнаха още повече.

- Отлично - обяви той. - Предпочитам масата пред кушет­ките. Усещането е... възхитително варварско. Да разбирам ли, че си получил официалното писмо от Сената?

- Да, консуле - отвърна Октавиан. - И признавам, че изпи­тах известно облекчение, че ми се предлага официален пост.

Консулът Панса кимна, млясна и пресуши чашата си.

- Предполагам, Цезар. Каквито и различия да имахме в ми­налото, уверен съм, че новината за истински бунт, при това не на друг, а на човек като Марк Антоний, те е шокирала точно толкова, колкото и сенаторите.

- Както кажеш, консуле - отвърна Октавиан и кимна в знак на съгласие към Панса, който се зае с резените пъпеш, поръсе­ни с джинджифил.

Хирций замълча. Естествено, лично гой би предпочел на­право да заповядва, но Панса на теория му беше равен и не можеше да бъде подминат с лека ръка. Така или иначе, младият бунтовник като че ли не се отнасяше враждебно към гости­те си. Хирций кимна отсечено: предпочиташе достойнството пред това да натика лицето на Октавиан в собствените му про­вали. Прочисти гърлото си, докато Панса се нахвърли върху основното ястие от пържени в зехтин пилета.

- Добре тогава. Да караме по същество. Марк Антоний има около една седмица преднина. Знаем посоката, в която се движи, както и целта му. Познаваме много добре силните му страни. Предполагам, някои от вас са били с него в Брунди- зиум? - Букцион и Либурний кимнаха притеснено. - В такъв случай вероятно знаете нещо, което си заслужава да се чуе. Ще пратя хора да запишат мислите ви, макар да се съмнявам, че ще чуем нещо ново. Познавам Марк Антоний от години. Той е впечатляващ оратор, но може би ще си спомните, че Цезар не му повери много хора в Галия. Повече го бива за управление на град. Не очаквам четирите му легиона да ни създадат особени трудности.

Докато говореше, местеше поглед от човек на човек, за да ги спечели на своя страна.

- Знаем ли с какви сили разполага Децим Юний? - попита Флавий Силва.

Хирций се усмихна на въпроса му. Усещаше, че седящите около масата полагат усилия да се впишат в новата структура, създадена от присъствието му.

- Не може да се каже, че в района под Алпите гъмжи от вой­ници. В Галия са разположени дванайсет легиона, но горе на север има само няколко хиляди души. Те не биха представлява­ли непреодолимо препятствие за Марк Антоний, ако решат да му се противопоставят. Смятам обаче, че той ще е неприятно изненадан при вида на осем легиона и нови консули, дошли да въздадат правосъдие.

Хирций се наведе напред и почука по масата, сякаш вече не беше привлякъл напълно вниманието им.

- Моите заповеди са съвсем прости, господа. За кратко вре­ме всички вие се озовахте извън закона. Сега имате шанс да поправите нещата. От този момент това е законно събрание, провеждано под върховенството на Сената на Рим. - Никой от седящите не се обади и Хирций кимна доволно. - Утре призо­ри тръгваме на север с възможно най-високото темпо. Когато настигнем Марк Антоний, ще завържем сражение с него и или ще го принудим да се предаде незабавно, или ще унищожим легионите му с численото си превъзходство. Лично аз предпо­читам да го върнем в Рим, където да бъде съден и екзекутиран, но няма да възразя, ако не оцелее в битката. Разбрахте ли ме?

Мъжете около масата кимнаха и Хирций погледна към Ок­тавиан.

- Надявам се, че е ясно, че Децим Юний е наш съюзник. Животът му е под закрилата на Сената и той е неприкосновен. Това са условията ми.

- Разбирам, консуле - каза Октавиан. - Макар че не каза как­ва е моята роля във всичко това. Приемам поста пропрегор, но това е цивилна длъжност. Легионите ми ще очакват да ме видят като командващ.

Сивите му очи проблеснаха опасно и Хирций вдигна ръце, за да спре възражението му.

- Тук съм, за да те върна на страната на Рим. Няма полза един Цезар да бъде разжалван до обикновен войник. Но въпре­ки това ще се съгласиш, че разделеното командване крие опас­ности. Двамата с Панса ще ръководим осемте легиона. Ти ще бъдеш префект на два легиона в авангарда. Ще се движиш под наше командване и под строй, докато не срещнеш врага. - В гласа му започнаха да се долавят твърди нотки. - Няма да да­ваш на своя глава заповеди срещу Марк Антоний. Хората ти са известни с независимото си мислене и не мога да си позволя да им угаждам повече в това.

Да бъдеш в първите редици в сражение бе почетна позиция, но Октавиан подозираше, че този човек ще се радва да го види паднал на бойното поле. И все пак беше получил онова, на кое­то се беше надявал. Никога не бе имало надежда консулите да го оставят начело на половината армия под тяхно командване.

- Добре - каза Октавиан. - А след като спечелим битката?

Хирций се разсмя. Още не беше докоснал храната си, но шумно сръбна отново от виното.

- Оценявам самоувереността ти, Цезар! Добре, когато спе­челим битката, ще сме възстановили реда. Разбира се, двамата с Панса ще се върнем в Рим с легионите. Не се съмнявам, че Сенатът ще те почете по един или друг начин. Ще ти дадат ку- риатното постановление и ако си разумен, на следващите избо­ри ще се кандидатираш за сенатор. Предполагам, че те очаква дълга и успешна кариера. Честно казано, ще се радвам да видя млада кръв в Сената.

Октавиан се усмихна сковано в отговор и се насили да изяде няколко залъка. Консулът се стараеше да изглежда очаровате­лен, но Октавиан много добре усещаше твърдостта му, олице­творението на римската власт. Напомни си, че консулите му бяха отказали всичко, когато си мислеха, че е безсилен. Чети­рите легиона ги бяха накарали да размислят, но въпреки това те не бяха негови истински съюзници.

- Ще си помисля, консуле... - рече той. Видя, че Хирций се намръщва, и реши, че може би отстъпва прекалено лесно и това прави консула подозрителен. - Макар че разбираш колко ми е трудно да си представя мир с хора като Освободителите.

- О, напълно разбирам неохотата ти, Цезар. Името казва всичко. Но въпреки това сме практични мъже, нали така? Лич- но аз не бих пропилявал младостта си в скачане срещу врагове, които са недосегаеми за мен.

Хирций усещаше, че откровението му не намира отклик в младия мъж със студените очи. Срещата бе минала по-добре, отколкото се беше надявал, и сега трябваше да заглади по няка­къв начин момента на търкане.

- Ако съм научил през годините нещо, Цезар, то е, че в по­литиката нищо не е сигурно. С времето враговете се превръщат в приятели и обратного. Седящите на тази маса са достатъчно красноречиво доказателство за това. Но не бива да се забравя също, че мъжете се издигат и падат. Кой знае къде ще бъдем след няколко години? Нищо чудно след достатъчно време мо­гъщият днес да открие, че звездите му залязват, а нечии други са във възход.

С това предпочете да млъкне, вместо да дава обещания, които нямаше как да изпълни. Беше възнамерявал да събуди известни надежди у младия римлянин. Беше живял достатъч­но дълго, за да знае, че едно бегло и небрежно споменаване за повишение може да накара някого да работи години наред без никаква награда. Думите обаче си бяха само думи, дока­то не бъдат записани и подпечатани. Със задоволство видя, че изражението на Октавиан омекна. Хирций вдигна чашата си фалернско и останалите бързо последваха примера му.

- За победата, господа.

- За победата - повтори Октавиан заедно с другите. През из­миналите месеци беше научил много неща и с нищо не издаде мислите си. Въпреки това му беше сгранно да вдига наздрави­ца с мъртъвци.

16

Марк Антоний потръпна ог студения вятър, който идваше на­право от надвисналата над него планина. Наметалото, което беше изглеждало Дебело на юг, тук бе като рибарска мрежа, колкото и да го сгъваше и увиваше около себе си. Дъхът му излизаше на пара, а земята беше покрита със скреж. Дори конят му имаше кожени калъфи върху копитата, за да предпазва краката си.

Още по зазоряване беше наредил на хората си да започнат да сглобяват катапултите и скорпионите. Огромните оръжия от дърво и желязо пътуваха на части в обоза. Студът правеше нараняванията неизбежни и лекарите вече се грижеха за двама души с премазани пръсти.

Разбира се, синовете му Антил и Павел се намираха в разга­ра на работата тичаха сред легионерите и разнасяха инстру­менти и г воздеи, без изобщо да усещат какъвто и да било студ. Марк Антоний се беше изкушавал да каже на Фулвия и Клавдия да ги приберат, преди да са се наранили, но инстинктът му беше заглушен от хилядите други задачи, на които трябваше да обърне внимание. Семейството му се бе придвижвало бързо по крайбрежния път на север и пристигна седмица след него. Жена му беше уморена и раздразнителна и щеше да й се отрази добре, ако синовете й потичат на воля един ден.

Децим Юний не беше стоял безучастно въпреки шока, кой­то несъмнено беше изпитал при вида на четирите легиона, из­лезли в полята около укрепленията му преди три дни Марк Антоний беше обкръжил и обезоръжил две хиляди легионери, принуждавайки останалите войници на Юний да ги изоставят и да се спасяват с бягство. Пленниците се намираха под стража в постоянния лагер Тавринорум и бяха в мизерни условия, ма­кар че им беше по-топло, отколкото на него.

Марк Антоний още не беше сигурен къде точно се намира Децим Юний във веригата укрепления, но някой командир беше изтеглил повечето от останалите му войници в най-голямото от тях - масивна дървена конструкция, намираща се на входа на планинския проход. По-нататък имаше други две твърдини, но те можеха лесно да бъдат пречупени или принудени да се пре­дадат след обсада. Отвъд прохода и главното укрепление се на­мираше Галия с цялото й богатство и необятните зелени прос­тори. Провинцията изглеждаше едва ли не като блян, докато леденият вятър щипеше кожата му, но Марк Антоний искаше поне един маршрут до Галия да бъде открит и без противници.

Не възнамеряваше да прекосява планината тази година. Де­цим Юний беше получил доста апетитна награда на север за участието си в убийството. Далеч от суровия климат на пла­нината, районът беше с плодородна земя и произвеждаше ос­новните количества зърно и месо за римските градове. Ако ус­пееше да го завладее, щеше да разполага с богатство и власт над Сената, независимо колко се пенеха срещу него. Само след няколко години, когато синовете му пораснеха, щеше да е въз­становил позициите си. Позволи на тази мисъл да приповдигне духа му, макар че вятърът се засилваше и лицето му бе измръз­нало дотолкова, че не усещаше нищо. Един от легатите му от Брундизиум стоеше в очакване на разпореждания. Носът и бу­зите му бяха зачервени от студа.

- Прати хора с искане крепостта да се предаде - каза Марк Антоний. - Така поне ще разберем дали Децим Юний е вътре. Ако не отговорят, изчакайте сигнала ми и после ги направете на трески.

Легатът отдаде чест и забърза към очакващите го екипи на катапултите, доволен, че може да се раздвижи. Марк Антоний обърна коня си и огледа строго чакащите легиони. Бяха готови да се втурнат веднага щом портите бъдат разбити и той не ги винеше. У тях нямаше никакъв намек за нелоялност пред ли­цето точно на този враг. Марк Антоний си спомни как Цезар навремето го беше предупреждавал никога да не дава заповед, която легионите могат да не изпълнят. В думите му имаше про­ницателност, но това не му доставяше удоволствие. Знаеше, че ще настъпи момент, когато ще прати хората си срещу врагове, срещу които тс няма да искат да се бият, и не можеше да рис­кува да се обърнат срещу него, както бе станало с Букцион и Либурний. Вятърът стенеше покрай него от планината. Марк Антоний облиза напуканите си устни и се запита как да въз­станови дисциплината им и да я превърне в безпрекословно подчинение.

От крепостта не дойде отговор. Той и не беше очаквал от­говор. Чакаше, а бледото слънце се движеше зад облаците в небето. Накрая измръзна дотолкова, че не усешаше ръцете и краката си.

- Достатъчно - с тракащи зъби каза той на тръбача. - Дай два къси сигнала.

Рогът отекна и реакцията не закъсня. Камъни полетяха от метателните оръдия, задвижвани от въжета от конски косъм, три пъти по-дебели от човешки крак. Марк Антоний чу как стрелците зареваха ликуващо, когато изпревариха по-големия катапулт, но когато той стреля, бръмченето на въжето му ги на­кара да млъкнат. Двайсет хиляди души загледаха как огромният камък полита по ниска дъга към вратите на укреплението. При липсата на съпротива отвътре хората му бяха успели да раз­положат оръжията си удобно. Всички изстрели улучваха цел­та и ударите се сипеха по централната порта. Разхвърчаха се трески и прах и от ликуващите възгласи Марк Антоний разбра, че укреплението е пробито. Присви очи срещу хапещия вятър; надалеч виждаше много по-добре, отколкото когато четеше. Метателните оръдия бяха заредени отново; обслужващите ги екипи бяха единствените, на които им беше топло в тази рав­нина. Масивното рамо от дърво и желязо също започна да се опъва стъпка по стъпка назад, подобно на лък. Марк Антоний се сгуши по-плътно в червеното си наметало и задържа гънки­те със свободната си ръка, за да покрие бедрата си и хълбока на коня. Животното изпръхтя от докосването и той го потупа, за да го успокои.

Долови движение с крайчеца на окото си, докато тежките машини запращаха втория си залп във въздуха. Хората му из­крещяха възбудено, но собственото му удоволствие се превър­на в горчива тревога, когато видя един от конниците да галопи­ра с все сили през бялата равнина. Марк Антоний беше разпра­тил съгледвачи на два пръстена, на по десет и двайсет мили от позицията си. Не беше изненадан, че ездачът е запъхтян след такова препускане.

- Забелязани са легиони, консуле - каза ездачът.

- Знаеш как се докладва! - озъби му се Марк Антоний.

Младият ездач го погледна изненадано, но успя да се овладее.

- Дисцент[9] Петроний се явява на рапорт, консуле!

- Докладвай - отвърна Марк Антоний и го изгледа свирепо.

- Забелязани са легиони, движещи се на север. Голяма ар­мия с помощни войски и екстраординарии.

Марк Антоний забарабани с пръсти по седлото, обмисляйки възможностите.

- Добре, дисцент Петроний. Върни се на поста си.

Загледа се в отдалечаващия се ездач, а мислите му летяха като скрежа, полепващ по кожата му. Това можеше да е един­ствено Октавиан. Всички планове на Марк Антоний бяха на път да станат на пух и прах. Не можеше да задържи Севера дори за една зима, ако е изправен срещу равна, ако не и превъз­хождаща го сила - и то ако хората му изобщо се съгласят да се бият, след като разберат кой е насреща им.

Ръката му посегна към джоба на гърдите му, където държе­ше смачканото писмо. Беше го чел много пъти с изумление и ужас. Изруга под нос, когато си даде сметка, че изборите му са се свели до един-единствен. Каквото и да станеше, трябваше да отвори прохода към Галия. Загледа се в изпречилата се на пътя му крепост с очи, ледени като планината.

Вдигна ръка и рязко я спусна. Легионите отдавна очакваха този сигнал и се втурнаха към разбитите порти покрай катапул- тите, чиито екипи вече си бяха свършили работата.

Когато легионерите се изсипаха в укреплението, звънът на мечове и писъците отекнаха от хълмовете. Марк Анто­ний погледна наляво, макар да се наложи да присвие очи срещу вятъра. Някъде там един млад римлянин държеше бъдещето му в ръцете си. Обърна се към укреплението и прохода, който се виеше през планината и изчезваше в бя­лата мъгла горе.

- Марс, закриляй ме.

Всички инстинкти му казваха, че ако побегне, ще бъде уни­щожен. Гней Помпей беше избягал на края на света, но Це­зар въпреки това го беше настигнал. Марк Антоний знаеше, че може да изпрати помощните войски и обоза през прохода и така да им даде възможност да се спасят. Поне жена му и деца­та му щяха да са в безопасност още известно време.

- Юлий, закриляй ме - прошепна той във вятъра. - Ако мо­жеш да ме видиш сега, стари приятелю, малко помощ ще е до­бре дошла.

Октавиан кипеше. Беше заобиколен от хора и не можеше да говори с Агрипа или Меценат, а само да изпълнява заповедите, които му бяха дадени. Хирций го бе поставил на лявото крило в първата от двете линии на четирите легиона. Легатите Силва и Павлиний, най-добрият избор, който можеше да направи, яз­деха с него, докато Букцион и Либурний останаха във втората линия. Строят обаче беше такъв, че обезсмисляше численото им превъзходство. Двамата консули бяха избрали онзи римски чук, който се бе провалил така зрелищно срещу Ханибал пре­ди триста години. Октавиан погледна надясно към консулите, които яздеха с пищните си наметала и доспехи в третата линия. Различаваше ги като далечни петна от бяло и червено; ликторите им също бяха на коне, за да не изостават. Формацията освен това беше дълбока и показваше, че двамата нямат доверие на хората под свое командване - нещо, което не можеше да остане незабелязано от опитните легиони. Онези в предните редици усещаха как другарите им дишат във вратовете им през цялото време, с всички последици от това.

Октавиан прибягна до стария трик на съгледвачите и сви ръце на фунии пред очите си, за да се фокусира в далечината. През движещите се кръгове виждаше планината и легионите на Марк Антоний, сновящи като мравки в подножието й. Те също се строяваха, макар и не толкова дълбоко, за да могат да контролират по-широк участък. Октавиан погледна към тръба­ча си, но не можеше да дава заповеди. Хирций и Панса команд­ваха и го бяха заявили недвусмислено. Официалният чин на Октавиан като префект беше само празна почест, поне за тази битка. Той стисна зъби, докато не го заболяха.

Легионите продължаваха напред и когато слънцето достиг­на зенита, се озоваха на по-малко от миля от очакващите ги редици. Октавиан различи нещо като останки на укрепление в началото на прохода, превърнато в овъглени греди и отломки от хиляди ръце. Беше изучил картите на Хирций и Панса и знае­ше, че проходът води към Южна Галия, където все още беше лято. Когато доближи достатъчно, за да различава отделните фигури, забеляза следа от каруци, виеща се към планината. Отново погледна надясно към Хирций и Панса в блестящите им доспехи. Може би те искаха Марк Антоний да си запази вратичка за бягство, но пък не бяха споделили това свое наме­рение с подчинените си.

За първи път в живота си Октавиан разбра ужасяващата реалност да се изправиш срещу легиони на открита равнина. Марк Антоний беше имал време да сглоби скорпионите си - оръжия с размерите на каруца, способни да изстрелят желязна стрела, която да прониже половин дузина легионери. Октавиан беше кроил планове, но те стигаха само дотук. Едно-единствено точно запратено копие можеше да сложи край на всичките му надежди.

Температурата се беше понижила от духащия от хълмовете вятър и той потръпна от студ. Навсякъде около него легионе­рите приготвяха тежките копия, които щяха да нанесат първия удар. Нямаше да изтеглят мечовете си преди първите три мя­тания, но освобождаването на дървените копия с железните им върхове приближаваше този момент. Темпото се ускори несъз­нателно и центурионите трябваше да им извикат да не избързват. Всички напираха напред, а Октавиан не можеше да дава заповеди. Той се наведе напред в седлото; предпочиташе час по-скоро да се хвърли в боя, вместо да понася напрежението, което се трупаше с всяка следваща крачка.

Отляво Меценат изтегли своята спата, по-дълга от обичай­ния гладиус и по-удобна за сечене от гърба на кон. Римският благородник носеше гладка, излъскана до блясък броня. Когато Агрипа му се беше подиграл за начина, по който отразяваше слънцето, Меценат само се усмихна. Великолепният филигран и украшенията, предпочитани от старшите офицери, позволя­ваха на противниковия меч да се закачи и да ги пробие по-лес- но. Самият Агрипа си беше намерил броня тип лорика, която дрънчеше в такт с коня му. Двамата се придържаха плътно до Октавиан и много добре разбираха ролята си в предстоящото сражение. Знаеха, че Хирций го е осакатил, като го принуди да се подчини на консулския му авторитет. Двамата щяха да го защитават с цената на всичко.

Октавиан затърси Марк Антоний в редиците, но не успя да го открие. По всяка вероятност се намираше в третия ред на своето дясно крило, също като Хирций и Панса. Това означа­ваше, че Октавиан се намира срещу неговата позиция. Все още не знаеше какво ще направи, ако види Марк Антоний притис­нат. В ума му се прескачаха какви ли не планове и стратегии, но прекалено много неща зависеха от действията на другите и най-вече на Марк Антоний. Той трябваше да му се довери.

Октавиан стисна здраво дръжката на собствената си спата, като почерпи увереност от тежестта на меча и леко го разма­ха, за да раздвижи рамото си. Чувстваше се силен, докато за­вързваше поводите за високия лък на седлото и вдигаше дъл­гия щит, който досега се удряше в крака му. През последните четиристотин и четирийсет крачки щеше да насочва коня си само с колене.

Вече бяха на не повече от триста крачки, а легионите на Марк Антоний продължаваха да стоят неподвижно. Двете страни вече можеха да различат отличителните символи, вдигнати високо с римските орли. Октавиан се запита как ли ще реагират противниците, когато видят, че срещу тях настъпва Четвърти Железен - същите онези мъже, които бяха познавали добре в Брундизиум. Колко ли от тях щяха да осъзнаят, че са се изправили срещу Цезар? Изправени пред настъпващи легиони, хората на Марк Антоний нямаше да имат друг избор освен да се бият. Ако можеше, Октавиан щеше да спре настъплението, за да го видят, а може би дори да изпрати пратеник с настояване да се предадат.

Погледна надясно да види дали консулите не реагират по някакъв начин, но по редицата не идваха никакви нови запове­ди. Прехапа устна и усети как мехурът му се свива. Марк Ан­тоний не искаше хората му да се втурнат към прохода. Беше ги разположил така, че да имат път за отстъпление. Това беше полезна информация и ако Октавиан разполагаше с възмож­ност, щеше да прати хиляда души да заплашат да блокират прохода и да принуди Марк Антоний да реагира. Консулите обаче продължаваха напред, скъсявайки разстоянието с всяка следваща стъпка.

На сто крачки от двете страни засвириха тръби и скорпиони­те отскочиха назад. Стрелите им летяха твърде бързо, за да бъ­дат проследени с поглед. Врязаха се в редиците на легионерите и пронизаха десетки. Единственият отговор бе да се напредва бързо, преди екипите да са презаредили оръжията. Октавиан смушка коня си и премина в тръс, за да не изостава от внезапно ускорилото се темпо.

Построените в ромб тежковъоръжени мъже се затичаха, за­щитавайки старшия си офицер в центъра. Конят го издаваше като първостепенна мишена, но подобно на легатите и трибу­ните на осемте легиона, той трябваше да е нависоко, за да може да вижда. Легионерите тичаха плавно, като държаха тежките си копия ниско и готови за първото хвърляне по линията, която се простираше на повече от миля.

Когато моментът настъпи, Октавиан едва не се сви от ужас. Хиляди мъже от двете страни изпъшкаха изведнъж, докато за­пращаха копията във въздуха и незабавно прехвърляха вторите от лявата ръка в дясната. Малцина можеха да се прицелят точно и затова разчитаха предимно на скоростта и силата, за да смажат настъплението на противника още преди то да е започ­нало. Някои копия падаха върху екипите на скорпионите, като ги пронизваха и приковаваха към земята.

Октавиан вдигна щита си и загледа как въздухът пред него сякаш се изпълни с бръмчащи черни ивици. Желанието да се свие ниско в седлото беше почти неудържимо, но той знае­ше, че ако го направи, ще спечели презрението на хората си. Трябваше да остане изправен, да отбива копията и да защи­тава коня си. Гърдите на животното бяха частично покрити с бронзова броня, но въпреки това то си оставаше уязвимо. Ако битката стигнеше до него, пехотинците можеха с лекота да го пронижат отдолу.

Навсякъде по редиците легионерите вдигнаха щитовете си срещу пороя от дърво и желязо. Съскането премина в удари и дрънчене, от двете страни се чуваха викове от шок и болка.

Октавиан отби едно копие, което летеше към него почти вертикално. То се завъртя и препъна един легионер, който пог­ледна нагоре и изруга. Октавиан не успя да отговори, тъй каго трябваше де се хвърли напред, за да отбие второ копие, летящо към врата на коня му. То също отхвърча настрани, след което дойде ред на втория залп.

Дълго време копията сякаш се носеха единствено към него. Октавиан се потеше и ги отбиваше. Едно мина между щита и голия му прасец, прониза мъжа зад него и той рухна на колене. През цялото време продължаваха напред и след хвърлянето на третата вълна двете страни изтеглиха мечовете си и двете армии се сблъскаха, като използваха щитовете като тарани и мушкаха ожесточено с оръжията си.

Първите две редици и от двете страни бяха ветерани. Те за­щитаваха човека отляво с щитовете си, като в същото време ръгаха срещу всичко, което се изпречваше пред погледа им. Октавиан видя как двама от охраняващите го рухнаха и тела­та им се затресоха в конвулсии, когато остриетата пронизаха броните им. На тяхно място застанаха други, но Октавиан се озова притиснат във врага. Конят му пръхтеше, мяташе глава и риташе уплашено.

Редиците срещу него бяха уязвими от конници. Не можеха да вдигнат щитовете си, без да се оголят за атака отдолу. Ко­гато се хвърлиха напред да го достиг нат, Октавиан незабавно замахна и мечът му сряза по-мекия метал на нечий шлем. Глед­ката на офицер на кон караше противниковите войници да се хвърлят ожесточено напред. Октавиан, Меценат и Агрипа се превърнаха в мишени за онези отзад, които тепърва щяха да хвърлят копията си.

Когато копията полетяха към него, Октавиан изрева, за да се освободи от страха си. Трябваше да разделя вниманието си меж­ду онези, които се опитваха да подсекат краката на коня му, и другите отзад, които още се опитваха да улучат офицер с всичко, което ставаше за мятане. Мъжете в началото на ромба бяха пад­нали в опит да го защитят и натискът беше твърде силен, за да могат други да заемат местата им. За известно време Октавиан се озова в първата редица. Меценат и Агрипа се справяха добре от двете му страни, като избиваха с бързи удари онези, които приближаваха, и се пазеха с щитовете от връхлитащите ги копия.

Конят на Октавиан изцвили и залитна напред. Октавиан усе­ти как нещо го парна по лицето и извика, когато животното се сгромоляса в сумрака между конете на приятелите му. И двете страни го видяха да пада и неговите хора ревнаха гневно и се втурнаха напред. Отвратен, Октавиан избърса топлата кръв от очите си. Чуваше за момент писъците на коня зад себе си, но те бързо престанаха, когато някой го уби, за да престане да рита.

Докато се изправяше, Меценат и Агрипа застанаха от двете му страни, така че сега главата му беше на нивото на коленете им. Яростната атака беше пробила във вражеските редици дуп­ка, към която вече се втурваха нови свежи войници. Някакъв легионер без шлем и с окървавени зъби се опули, когато видя пред кого се е озовал. За миг Октавиан си помисли, че мъжът вдига меча си, за да се предаде, а не да атакува, но точно тогава Агрипа замахна отгоре, отряза ухото му и го съсече в ключица­та. Войникът рухна на колене и Октавиан го срита в гърдите, за да го повали по гръб, след което прекрачи тялото. Между конете виждаше как мъжете се бият и крещят, обхванати едно­временно от ужас и ярост.

Избърса кръвта от лицето си и се зачуди къде се е дянал щи­тът му. Конете от двете му страни образуваха нещо като коридор, през който враговете можеха да идват само един по един. Ръцете му вече бяха като от олово, беше почти оглушал от постоянния трясък от двете страни. Богове, не можеше да види Марк Ан­тоний! Мъжете отзад все още ревяха и натискаха, така че той беше избутан напред и двамата конници изругаха. Чу резкия вик на Меценат, но не можеше да определи дали е от ярост, или от болка. Светлината изведнъж бе станала ослепително ярка и Ок­тавиан откри, че е плувнал в пот. Уплаши се, че ще припадне, сърцето му биеше толкова силно, че му се зави свят. Препъна се в някакво тяло и залитна към коня на Агрипа, усети горещината от кожата на животното. Мъжете зад него нямаше да спрат, ако паднеше. Не обичаха да прекрачват падналите, тъй като мнозина от тях можеха да нанасят удари с последния си дъх. Всяка реди­ца вероятно щеше да забие меч в тялото му, докато не се превър­неше в окървавен парцал, изгубен някъде на бойното поле.

- Агрипа! Издърпай ме, дръвник такъв. Трябва да виждам! - извика той.

Приятелят му го чу и му протегна ръката, към която беше привързан щитът му. Октавиан скочи върху коня зад него, като се мъчеше да скрие облекчението си. Беше на крачка от паника­та, докато бе на земята, но ето че сега сърцето му се поуспокои, а и светлината отслабна достатъчно, за да може да различи си­лите, срещу които е изправен.

Слънцето се беше преместило. Някак си моментите долу до пръхтящите и блъскащи се коне и мъже се бяха оказали по-дъл­ги, отколкото му се бе сторило. Тръсна глава, за да я проясни. Частите срещу него бяха изтънели до не повече от четири ре­дици, а основната сила се сражаваше на десния фланг. Още от пръв поглед Октавиан остана с чувството, че войниците отпред само задържат позициите си; бяха забили щитовете си в земята, плътно един до друг, образувайки непрекъсната стена.

- Забави настъплението! По-бавно! - нареди Октавиан.

Богове, Хирций едва ли би възразил, че заповядва промя­на на темпото. Заповедта беше повторена от центурионите и помощниците им, така че натискът отзад намаля. Въпреки това първите две редици се срещнаха и започнаха да се рьгат и блъскат с проклятия, забиваха собствените си щитове в калта и се биеха с врага.

Октавиан зърна Марк Антоний - крещеше и сочеше, за да прати нови части и да подсили редиците. Октавиан знаеше, че трябва да удържи десния фланг. Заповедта да прати две или три кохорти на помощ на консулите се оформи в главата му, но гой не я даде. Мина момент, после още един и настъплението му се забави и накрая спря. Плътно подредените щитове отпред бяха сериозно препятствие, но Октавиан знаеше, че може да ги уда­ри отстрани. Разполагаше с цели легиони, които да заобиколят и обкръжат войниците на Марк Антоний. Въпреки това устата му си остана затворена.

Меценат го погледна, отклонявайки за момент вниманието си от копията и внезапните удари. Марк Антоний рискуваше всичко, за да атакува дясното крило на осемте легиона. Това беше безумен риск, който означаваше, че цялата му войска може да се обърне на другата страна и да бъде обкръжена. Унищожението му зависеше от две-три заповеди, но Октавиан само гледаше и чакаше.

- Цезар? - извика Меценат. - Можем да ги ударим във фланг!

Октавиан стисна зъби, после отсече:

- Прати човек до Хирций за нови заповеди.

Меценат го зяпна за миг, но бързо се окопити, изсвири на един вестоносец и се наведе в седлото, за да му даде нарежда­нето. Човекът се втурна между редиците.

Октавиан надникна над рамото на Агрипа, за да огледа об­становката. Равнината беше открита отляво и дори без запове­ди неговият легион вече беше започнал да подминава биещите се, избутван от натиска отзад. Октавиан кимна и взе решение. Не можеше да позволи на Марк Антоний да излезе победител.

- Седми Победоносен! Седми Победоносен! - изрева той. - Кохорти от първа до четвърта да заобиколят отляво! Живо! Обкръжете ги!

Мъжете, които досега се бяха чудили защо военачалникът им мълчи, нададоха ликуващи викове. Наблъсканите им реди­ци се отпуснаха, когато две хиляди души поеха наляво и из­лязоха от основната преса, за да се разгърнат и да заобиколят ожесточената блъсканица отпред.

Ефектът се почувства веднага щом хората на Октавиан се за­тичаха към оголения фланг на войниците, които продължаваха да натискат напред. Октавиан усети как блокът пред него треп­на, след като кохортите му започнаха да избиват вражеските легионери отзад и да ги притискат към собствените им предни редици, които вече не можеха да удържат стената от щитове. Изсумтя доволно, когато хората му отново поеха напред и ус­кориха крачка.

Едва не уби вестоносеца, който го докосна по крака - мечът му полетя надолу и спря в последния момент. Октавиан наруга клетия войник за глупостта му.

- Какви са заповедите?

- Консул Хирций е убит, префекте. Консул Панса е тежко ранен и изнесен в тила. Командването е твое.

От цялата врява на хилядите мъже наоколо Октавиан си по­мисли, че не е чул добре.

- Какво?

Вестоносецът повтори думите си, като този път викаше. Мнозина войници наоколо го чуха и се обърнаха.

Октавиан рязко вдигна глава. Можеше да сложи край на всичко. Разполагаше с хора и позиция да обкръжи и унищожи легионите на Марк Антоний. За момент се замисли дали да не го направи, но онзи човек се бе отнесъл честно с него. Марк Антоний му се беше доверил и не беше враг.

- Свирете отбой! изрева Октавиан на най-близките тръба­чи. Те вдигнаха тръбите си и дългият монотонен сигнал отекна по редиците. Октавиан зачака и кимна, когато сигналът беше повторен от другата страна.

Двете армии се разделиха, макар че между тях имаше уми­ращи войници. Стотици гласове зареваха заповеди в легионите на Марк Антоний и те също отстъпиха, задъхани и отчаяни, неспособни да повярват, че не са пометени.

- Слез от коня, Агрипа. Трябва да ме видят - каза Октавиан.

Приятелят му прехвърли крак през главата на коня и скочи леко на земята.

- Изравни редиците! Оправи строя! - заповяда Октавиан и гласът му отекна над хората му. Неговите хора. Без Хирций и Панса той бе единственият командващ и очуканите сили на Марк Антоний изглеждаха незначителни в сравнение с негови­те. Загледа как осемте легиона отстъпиха, отдалечавайки се на сто крачки от противника. Междувременно четиримата легати препуснаха към него, лицата им бяха зачервени и гневни.

Октавиан със задоволство забеляза, че никой от неговите генерали не е и помислил да оспорва заповедта му. Обърна се към тях и най-близкият заговори:

- Цезар, врагът е в смут. Държим ги в ръцете си!

Октавиан го изгледа хладно и видя едва сдържаната му ярост.

- Това са римски легиони, легате каза той. - Заповедта ми е да се строите в карета в плътна формация. Ще им бъде позво­лено да се изтеглят. Повторете нареждането.

Легатът го зяпна, но накрая сведе глава.

- Карета. Плътна формация. Ще им бъде позволено да се изтеглят, префекте.

- Много добре. А сега се върнете при легионите си и очак­вайте допълнителни заповеди.

Четиримата легати не бяха свикнали да бъдат отпращани по такъв начин, но думите на Октавиан бяха недвусмислени. Не им оставаше нищо друго освен да отдадат сковано чест и да се върнат на местата си.

Октавиан се обърна и загледа как легионите на Марк Анто­ний се оттеглят към разрушената крепост и прохода към Галия. Видя как самият Антоний язди сред редиците и спира, за да погледне към Октавиан, който още беше яхнал коня на Афипа. За един дълъг момент двамата се наблюдаваха мълчаливо, след което Марк Антоний обърна коня си и продължи напред.

На Марк Антоний вече не му беше студено. Изминалият час беше един от най-лошите в живота му и той още не можеше да повярва, че му е позволено да напусне бойното поле. Легиони­те му бяха в шок, неспособни да разберат на какво са станали свидетели. Знаеха, че са изгубили сражението. Просто нямаше смисъл по-силният противник да стои и да ги гледа как отстъп­ват. Вече знаеха, че са се изправили срещу Цезар, и приказката между хората бе, че той е показал милост към тях.

Марк Антоний дръпна поводите на коня си и се загледа на­зад към осемте легиона, които все още изглеждаха почти не­покътнати. Не можеше да види мъртвите. Легионите не бяха напреднали повече от половин миля след първия порой копия и стрели и телата бяха скрити от редиците. Марк Антоний за- търси Октавиан сред конниците. Имаше един, който вероятно бе той, но не можеше да каже със сигурност. Пергаментът из­пука под бронята му и Марк Антоний едва не го извади да го прочете отново, макар че го беше правил поне сто пъти досега. Съобщението бе съвсем просто, донесено му от един екстраор- д и нарий преди три дни.

Ако се срещнем в сражение, консулите ще бъдат отдясно. Ако те паднат, битката ще приключи, да­вам честната си дума. Задръж вестителя.

Писмото бе подпечатано с печат, който Марк Антоний по­знаваше много добре. Не искаше да рискува живота на хора­та си. Възнамеряваше да игнорира посланието, докато не видя размерите на изправилата се срещу него армия. През цялата атака сърцето сякаш се беше качило в гърлото му, докато пра­щаше верни хора на сигурна смърт срещу дясното крило, без да мисли за отбрана или за втори план. А ето че се беше получило. Ветераните му бяха прегазили легионери, ликтори и гвардей- ци, като разбиха първите два реда, насочени в една-единствена точка. Само при тази атака Марк Антоний беше изгубил стоти­ци. Маневрата беше самоубийствена и той така и не можеше да се отърси от чувството, че Октавиан го е прилъгал, за да го уни­щожи. Но когато консулите паднаха, битката изведнъж спря.

Хората му се построиха в карета и продължиха към разру­шената крепост и прохода, водещ към Галия и свободата. Марк Антоний внезапно се усмихна. Помисли си, че отново е един­ственият консул на Рим и ще минат седмици преди Сенатът да чуе за обрата. Беше хвърлил монетата, дадена му от Октавиан, но тя бе паднала на правилната страна.

Легионите вече започваха да навлизат в прохода. Марк Ан­тоний извика най-близкия екстраординарий.

- Петроний, нали така?

- Да, консуле - отвърна младият мъж.

- Върни се и намери... Цезар - каза Марк Антоний. - Предай му, че съм му длъжник.

17

Главата на Октавиан клюмна отново; умората беше ужасна. Вярно бе, че боя г изтощава човек повече от всяка друг а дейност. Не беше сам - легатите, събрали се в командирската палатка в равнината, непрекъснато се прозяваха. Навън още духаше, но железните мангали осигуряваха някакво подобие на топлина, а виното прогонваше остатъците от студа. Легионерите бяха лишени от лукса да почиват, тъй като Октавиан беше наредил да издигнат вал около огромния лагер. Той беше приключен бързо: хиляди хора грабнаха лопатите и се справиха за нула време с каменистата земя. Въпреки това Октавиан беше твърдо решен още на следващия ден да изтегли легионите на юг, по- далеч от студената планина и обратно към меките ветрове на лятото в Северна Италия.

Настроението на хората също бе топло и Октавиан се усмих­на, когато чу Меценат да се смее на нещо, казано от един легат. Лежеше върху натрупани одеяла и беше свил едно на топка под главата си вместо възглавница. Поднос студена храна чакаше до лакътя му, а слугите стояха наблизо и пълнеха чашата му всеки път, когато я изпразнеше. Всяка кост и мускул го боляха, но болката беше приятна и изобщо не можеше да се сравнява с онази заплаха, че ще рухне по време на битката.

С притворени очи Октавиан наблюдаваше четиримата лега­ти, доведени от Хирций и Панса на север. Държаха се на групичка и се чувстваха неловко, въпреки че беше казал на оста­налите да ги приемат радушно. Беше ги поздравил за победата, но трябваше да направи повече, преди да са осъзнали, че вече са част от неговата армия, а не просто дадени назаем от Сената. Разтърка очи и реши да стане, за да не задреме от топлината. Хората на тези легати се бяха сражавали с Цезар, независимо дали командирите им разбираха значението на това. След този ден те бяха негови. Силата на името още го смайваше, но той вече се беше научил да приема тази магия. Рим някога беше принадлежал на Сената и великите оратори, но Юлий Цезар беше направил легионите свои.

Когато стана, Меценат и Агрипа го посрещнаха с радостни възгласи и Октавиан им се ухили.

- Той се надигна! възкликна Меценат и му подаде пълна чаша. - Тъкмо казвах на Павлиний, че можехме да се справим по-добре със стрелци. Видя ли как летят стрелите? Марк Анто­ний има отряд сирийски стрелци, които се представиха велико­лепно с лъковете си.

Октавиан не беше забелязал точно тази подробност и по­клати глава. Осъзна, че всички го наблюдават внимателно и го чакат да заговори.

- Не мога да се гордея особено от победа срещу два пъти по-малобройна армия, но все пак е по-добре, отколкото да за­губим. За победата!

Вдигна чашата си и всички пиха. Октавиан погледна новите легати и реши да прекара остатъка от вечерта в тяхнага компа­ния, за да научи силните и слабите им страни. Разпозна най- възрастния от тях, който се бе обърнал към него в края на бит­ката - Юстиний. Изглеждаше така, сякаш изобщо не се беше сражавал. Официалната му тога беше току-що извадена от ба­гажа му и той гледаше и слушаше учтиво, сякаш се намираше на банкет на сенатори, а не в лагер насред полето.

Октавиан тъкмо прекосяваше ниската палатка, за да пого­вори с него, когато един от стоящите на пост легионери влезе, отдаде чест и докладва:

- Децим Юний е тук. Иска да разговаря с консулите Хирций и Панса.

- Трудна работа - промърмори Меценат.

Октавиан го изгледа предупредително. Панса все още бере­ше душа в лечебницата. Бълнуваше и треската му бе толкова силна, че никой не можеше да направи нищо за него. Октавиан обаче не биваше да показва, че е доволен от начина, по който са се обърнали нещата за него.

- Да влезе - каза той. Умората му моментално се беше изпа­рила и той се обърна към входа в горчиво очакване. Чудеше се как да постъпи.

Децим Юний имаше кръгло месесто лице, което му при­даваше младежки вид. Въпреки това изглеждаше достатъчно стегнат в тогата на римски сенатор и огледа строго палатката, като накрая отдаде сковано чест.

- Научих, че консул Хирций е убит - каза той. - Кой команд­ва сега, за да мога да се оплача пред него? Кой позволи на Марк Антоний да се измъкне в Галия, когато беше в ръцете ни?

Всички погледи се насочиха към Октавиан, който отначало не каза нищо. Наслади се на момента, докато Децим Юний се взира­ше последователно в лицата, объркан от настъпилото мълчание.

- Мисля, че длъжностите пропретор и префект ме правят командващ - каза най-сетне Октавиан. - Така или иначе, аз съм Гай Юлий Цезар и гази армия е моя.

Говореше колкото на Децим Юний, толкова и на новите ле­гати, но името не остана незабелязано от новодошлия, който пребледня и запелтечи.

- Аз... Пропретор Цезар... - започна той, като се мъчеше да намери подходящите думи. Пое дълбоко дъх и продължи, ма­кар че лицето му беше пребледняло от тревога. - Две хиляди мои легионери все още са в плен в Кастра Тавринорум, под охраната на хора на Марк Антоний. Искам разрешение да ги освободя и да възстановя крепостта. Изкарах късмет, че кон­сулът ме подмина на път към прохода, но запасите ми са на привършване. Ако искам да задържа позицията си тук, трябва да помоля за храна и материали...

Гласът му замря под студения поглед на Октавиан.

- Твоята позиция ли, Децим Юний? - попита Октавиан. - Нещата са прости. Ти си един от онези, които убиха Бащата на отечеството. Като негов осиновен син мой дълг е да настоявам за възмездие.

Децим Юний пребледня още повече. Кожата му лъщеше от пот.

- Аз... аз получих амнистия от Сената на Рим, пропреторе - с треперещ глас каза той.

- Амнистия, която аз отменям - отвърна Октавиан.

- С какво право? Сенатът...

- Не е тук прекъсна го Октавиан. Аз съм командващият тук и ще откриеш, че властта ми е абсолютна, поне доколкото се отнася до теб. Стража! Арестувайте този човек, за да бъде съден. Можеш да избереш когото пожелаеш за свой застъпник, Децим Юний. Съветвам те да намериш някой изключително опитен.

Стражът постави ръка на рамото на Децим Юний и той под­скочи.

- Не можеш да го направиш! - извика Юний. - Беше ми да­дена амнистия за свалянето на тиранин. Нима и ти ще станеш такъв? Къде е законът във всичко това! Аз съм недосегаем!

- Не и за мен - каза Октавиан. - Утре сутринта ще събера съда на старшите офицери. А сега го отведете.

Децим Юний оклюма и се остави да бъде изведен. Октавиан се обърна към другите в палатката, като насочи вниманието си най-вече към новите легати.

- Ще ме критикувате ли за това? - попита тихо.

Юстиний беше единственият от новите, който го погледна в очите. Поклати глава и каза:

- Не, Цезар.

Процесът започна по изгрев-слънце. Осем легиона се бяха разположили на лагер около едно-единствено лаврово дърво и малкото пространство около него се намираше в центъра на море от хора. През нощта студът се беше засилил и вятърът отново навяваше скреж.

Децим Юний беше избрал да се защитава сам и говори поч­ти цял час. Легионите чакаха и гледаха. Накрая млъкна и Окта­виан стана от мястото си.

- Изслушах думите ти, Децим Юний. Намирам аргументите ти за кухи. Няма амнистия, щом си един от убийците на Цезар.

- Онова, което е било дадено по-късно, е без значение. Сенатът не може да заповяда на слънцето да залезе, след като е изгряло. Като са те оставили с впечатлението, че престъплението ти е опростено, те са прекрачили границите на властта си. Като Це­зар аз отменям тази амнистия тук и ще го направя официално, когато се върна в Рим. Ти си първият от Освободителите, който ще плати за деянието си. Ти ще си един от многото, с които ще се срещнеш отново от другата страна на реката[10].

Децим Юний се взираше мълчаливо в него. В очите му се четеше поражение. Нито за миг не си беше правил илюзии за из­хода от процеса и сега вдигна глава, отказвайки да покаже страх.

- Обявявам те за виновен за убийството и оскверняването на божествения Юлий - каза Октавиан. - Присъдата е смърт. Обесете го.

Гледаше с безизразна физиономия как двама легионери хва­щат Децим Юний и го повеждат към дървото. Преметнаха въже през един клон и стегнаха примката около врата му, докато той стоеше неподвижен и дишаше тежко. А после започна да ги кълне в името на всички богове. Октавиан кимна на легионе­рите и те задърпаха заедно въжето.

Думите на Децим Юний секнаха още с първото рязко дръп­ване. Едната му ръка се вдигна и задраска грубото въже, което се стягаше около гърлото му. Двамата войници продължиха да дърпат и осъденият се вдигна на пръсти, а след това се отдели от земята. Краката му заритаха и двете му ръце полетяха към гърлото. Юний инстинктивно сграбчи въжето над главата си и се набра. Войниците си казаха нещо и единият хвана здраво въ­жето, за да понесе тежестта, докато другият отиде до ритащия осъден и изби ръцете му настрани.

Децим Юний се загърчи в спазми, мехурът му се изпразни и той започна да се души. Смъртта не беше бърза, но легионери­те чакаха търпеливо; наложи се да махнат още веднъж ръцете му, преди да увисне неподвижно, като бавно се въртеше. Когато всичко свърши, войниците задърпаха краката му надолу, дока­то вратът му се счупи, след което положиха тялото на земята и махнаха въжето. Единият извади меча си, за да отсече главата от тялото. Нужни му бяха три удара, за да я отдели и да я вдигне победоносно към събралото се множество. Легионерите нада­доха ликуващи викове, загледани каго хипнотизирани в бялото на обърнатите очи.

Октавиан въздъхна дълбоко и потръпна от облекчение. На­дяваше се новината да стигне до ушите на rio-силните като Брут и Касий или онези като Светоний, които все още се боричкаха в Рим. Рано или късно щяха да научат и да се замислят какво означава това за тях. Октавиан тепърва беше започнал да събира дълговете, които му се дължаха.

- Легати, елате при мен - нареди той.

Осмината генерали го приближиха, смълчани след онова, на което бяха станали свидетели. Октавиан стоеше пред тях в без­упречно излъсканата си броня, с лице без бръчки и изпълнен с младежка енергия, която сякаш струеше от него.

- Хората видяха намеренията ми - каза им той. - Преди да продължа, искам гласовете им. Спомням си, че Цезар понякога свикваше войнишко събрание, за да разбере настроенията на хората си. Ще направя същото тук, за да съм сигурен, че мога да разчитам на подкрепата им.

Погледът му се спря върху легатите, дошли на север с Хир­ций и Панса. Разбираха го отлично. Той вече беше демонстри­рал авторитета си и не беше разумно да му отказват.

- Свикайте всички офицери до тесерарий[11]. Ще говоря с тях и ще ги попитам как искат да постъпя.

Легатите мълчаливо отдадоха чест.

Докато слънцето се издигаше в небето, основната маса от легионите се дръпна от командирската палатка, а две хиляди офицери се събраха, за да чуят думите на Октавиан. Той ги из­чака, като пиеше чиста вода и си мислеше за смъртта на Децим Юний. Беше се надявал да изпита някакво удовлетворение, но никога досега не се беше срещал с този човек и чувството го нямаше. Въпреки това отправи кратка молитва към Юлий, че ще може да въздаде същото правосъдие и на останалите Осво­бодители, един по един.

Когато офицерите се събраха, Октавиан излезе от палатката и застана пред тях.

- Вече знаете защо съм тук - каза високо. - Ако не сте раз­брали досега, вече знаете и защо оставих Марк Антоний да се изтегли от битката вчера. Моите врагове са онези, които уби­ха баща ми Цезар, божествения водач на Рим. Преди действах прибързано и взех решения, които не мога да върна. Сега стоя пред вас, защото помня Цезар, а той познаваше мъдростта на легионите, които командваше. - Замълча, за да им даде вре­ме да осъзнаят комплимента, след което продължи: - Заедно с вас аз съм дясната ръка на Рим. Аз съм мечът, който ще съсече предателите като Децим Юний. Без вас съм просто обикновен човек и завещаното от баща ми ще приключи с мен.

- Какво искаш от нас, Цезар? - извика някой.

Октавиан погледна събралите се офицери.

- Поговорете помежду си. Поговорете с хората си. Разпо­лагаме с осем легиона, които са достатъчни за всяка задача. Цезар ми е казвал, че сте мъдри, така че ми го покажете. Вие ми кажете какво трябва да направя.

Отстъпи показно настрани, за да не кара офицерите да се чувстват длъжни да останат. Със задоволство забеляза, че те се разприказваха помежду си, и след известно време се върна в палатката и легна в сумрака, заслушан в мърморенето, виковете и смеха на мъжете, които обсъждаха какво да правят занапред.

Бяха изминали едва три часа, когато Юстиний влезе в палат­ката. Гледаше го гака, сякаш можеше да види сърцето му.

- Хората решиха - каза той.

Октавиан кимна, излезе заедно с него и зае същото място, на което беше стоял преди. Офицерите се бяха събрали отно­во да му кажат решението си и той видя, че мнозина от тях се усмихват.

- Кой ще говори от името на всички? - попита Октавиан.

Вдигна се гора от ръце и той избра напосоки. Един як центурион се изправи на крака.

- Цезар, за нас е чест, че се обърна към нас за мнението ни.

Надигна се рев и Октавиан трябваше да вдигне ръце, за да въдвори тишина.

- Някои от нас смятат, че трябва да заемеш мястото на Де­цим Юний на север - каза центурионът.

Неколцина мъже се развикаха одобрително, но мнозинство­то остана мълчаливо.

- Останалите... повечето от нас... смятат, че в Рим има поне един незает консулски пост продължи центурионът. Офи­церите се разсмяха и Октавиан се усмихна с тях. - Вярно, твърде си млад. В нормално време никой не може да стане консул, преди да е навършил четирийсет и две. Но в миналото е имало изключения и самият божествен Цезар е едно от тях. На мнение сме, че осем легиона зад гърба ти ще са достатъч­ни, за да убедят Сената, чс възрастта ти не е пречка да бъдеш избран за консул.

Всички зареваха, за да покажат подкрепата си, и Октавиан се разсмя с глас. Стоящият наблизо Меценат се наведе към него и промърмори с усмивка:

- Сигурен съм, че това, което казват, и онова, което искаш да чуеш, е чисто съвпадение. Ставаш все по-добър в тази игра.

Октавиан го погледна с блеснали очи. Когато офицерите млъкнаха, за да чуят отговора му, той пое дълбоко дъх.

- Казахте и аз ви чух. Но ако тръгна на юг, за да се канди­датирам за консул, няма да го направя каго водач на нашест­веници. Ще се обърна към гражданите на Рим за техния глас, но втори път няма да вкарвам легиони в града. Ако народът сметне за подходящо да ме направи консул, ще получа право­съдието, което ми беше отказвано досега - правосъдието, което беше отказвано и на вас. Желаете ли да се върнем?

Отговорът им беше напълно очакван, но въпреки това Ок­тавиан изпита задоволство от оглушителния рев, бързо поет от масата легионери. Войниците щяха да научат новината бързо. Връщаха се у дома, за да изберат новия Цезар за консул.

Лежащият в лекарската палатка Панса чу рева и се опита да си поеме дъх. Беше толкова слаб, че езикът му се плъзна в гърлото му и го задуши. Съдържанието на стомаха му се надигна и избълва от отворената му уста и разбития нос. Консулът задраска лицето си, застена и размаха ръце, докато се давеше, но всички бяха навън и слушаха как офицерите приветстват Цезар. Когато лекарите се върнаха да се погрижат за него, той вече бе мъртъв, с изскочили от орбитите очи.

Сенаторите наблюдаваха промените в изражението на мла­дия мъж пред тях. Беше отговорил на всеки техен въпрос и те бяха впечатлени. Потеклото му беше безупречно. Единствено младостта му ги възпираше да го подкрепят открито. Той обаче не изглеждаше смутен и когато говореше, гласът му звучеше гладко и убедително като на много по-възрастен.

Бибил не можеше да откъсне очи от Сексг Помией. Сякаш пред тях стоеше някакъв гръцки атлет със стройни рамене и бед­ра, с онази фина мускулатура, която бе характерна само за воде­щите активен живот. Бибил избърса челото и устните си с кърпа. След три часа в театъра всички бяха уморени, но виновникът за спешното събрание все още изглеждаше свеж. Невъзмутимото спокойствие на Помпей помагаше най-много за убеждаването на по-възрастните мъже. Той беше твърде млад на години, за да зае­ме такъв сериозен пост, но пък животът му беше дал зрелост и сериозност, които бяха достойни за одобрение.

Светоний беше последният, който имаше още въпроси към младежа. Когато сенаторът се надигна ог мястото си, спокой­ният поглед на Помпей се спря върху него. Светоний се поко­леба и забрави какво щеше да пита.

- Ти, такова... описа смъртта на баща си в Египет - започна той, като си даваше много добре сметка за въздишките и раз­дразненото мърморене на хората около него. Останалите сена­тори искаха да гласуват и да се приберат по домовете си. Све­тоний сви устни и прокара длан по косата, която беше зализал така, че да прикрива плешивото му теме.

- Освен това разказа за брат си, убит от хората на Цезар в Испания. Казваш, че сестра ти... Лавиния... е оцеляла. И, тако­ва... основният ти опит е на сушата, но въпреки това искаш да оглавиш флота? Кажи на това събрание защо трябва да дадем такава власт на толкова млад мъж като теб.

Секст Помпей се огледа, преди да отговори. Жестът не оста­на незабелязан за повечето сенатори и те се изкискаха, когато той се усмихна.

- Баща ми е построил този театър, сенаторе, въпреки че днес го виждам за първи път. Радвам се, че той се използва за нещо повече от онова, за което е бил предназначен. Радвам се също, че името му не е забравено въпреки опитите на фракцията на Цезар, която се оказа такава отрова за политиката на този град. Нима Цезар не е отново като опрян в гърлото ви нож? По паза­рите се мълвят непрекъснато подобни неща, за него се говори дрри на форума.

Направи пауза като роден оратор, за да могат слушателите да попият всеки довод, преди да продължи със следващия.

- В мое лице имате повече ог син на баща си, макар да не се боя да поставя честта си върху тази на Гней Помпей. Сражавах се срещу армиите на Цезар в Испания почти откак­то се помня. Преди това видях как баща ми беше наръган от чуждоземни роби в Александрия, само за да угодят на Цезар. В моето противопоставяне срещу Октавиан не е нужно да из­питвате опасения относно моята лоялност. Аз съм може би единственият човек в Рим, чийто враг е сякаш предопределен от звездите.

Замълча отново - знаеше, че Светоний ще го върне на въ­проса за флота, - и когато сенаторът отвори уста, продължи:

- Сражавал съм се на кораби, сенаторе. Както казах, разпо­лагам с три галери, пленени от силите на Цезар, с които атаку­вах и други кораби. Докато той водеше Рим, аз можех да съм само пират с моето име и кръв, но вие променихте това. Този нов Цезар, който подронва авторитета на Сената, който се ос­мелява да пренебрегва законите на Рим, винаги ще бъде мой враг. Но ако слуховете са верни... - той се усмихна иронично, сигурен, че не е преценил погрешно тревожните новини, кои­то се разпространяваха из града през последните дни, - тогава той разполага с прекалено силна армия, на която не може да се опълчи никаква сила в тези земи, поне не и тази година. Когато стигне Рим, той ще се забие под кожата му и ще е нужен наго­рещен нож, за да бъде премахнат.

Светоний кимаше. Думите бяха като обобщение на всичките му страхове.

- Но Октавиан не разполага с флота в Брундизиум - продъл­жи Помпей. - Или поне засега той не е негов. Това са последни­те сили, които са на ваше разположение и под ваше командва­не. Искам от вас само да ме поставите начело на този флот. Ще го използвам, за да всея ужас в сърцето на този нов Цезар и да го унищожа в името на Сената. Най-малкото няма да позволя флотът да попадне в ръцете му. Името ми ви казва, че можете да ми се доверите, сенатори, сякаш седите в дома на баща ми.

- Благодаря за отговора - промълви Светоний и седна на мястото си.

Гласуването мина бързо, само с няколко против и въздържа­ли се. Секст Помпей щеше да оглави флота власт, която беше почти абсолютна и лишена от всякакъв контрол. Дори онези, които помнеха баща му, знаеха, че това е огромен риск, но също така си даваха сметка, че Цезар се придвижва на юг към Рим и че този път води със себе си осем легиона. Не можеха да поз­волят да получи и флота. Така целият римски свят щеше да зависи ог неговата милост.

18

Вратите на Рим бяха затворени и залоетени. Имащите пра­во на глас жители на града бяха излезли на Марсово поле още по тъмно. Всички свободни граждани бяха там, подредени на центурии според произхода и имотното си състояние, а градът се изпълни с аромата на десетки хиляди блюда, които ги чакаха на връщане.

В миналото в изборните дни цареше празнична атмосфера. Навсякъде беше пълно с улични артисти и търговци на храна, коиго за един ден изкарваха повече пари, отколкото за цял ме­сец. Сега обаче от другата страна на Тибър се бяха разположили осем легиона като някакво море от блестяща броня, очакващо резултата. Гледката на подобна сила в непосредствена близост до Рим потискаше духа на гражданите.

Представителите на всяка центурия идваха да хвърлят гласа си в огромни кошове, като ги пълнеха бавно с дъсчици. Окта­виан стоеше наблизо, облечен в проста бяла тога. Много добре долавяше страхопочитанието на онези, които минаваха покрай него, и се усмихваше на всички, разменяше няколко думи с гях и благодареше за подкрепата им. А подкрепящите го не бяха никак малко. Той погледна към Бибил, който стоеше и се поте­ше, въпреки че един роб му вееше, а друг държеше сенник над главата му. Преди години Бибил се бе кандидатирал за консул­ската длъжност с Цезар и Октавиан знаеше, че спомените му за онзи ден несъмнено са все още ярки. Беше чувал историите и беше трудно да не погледне към хълма Яникулум, където се вееше високо издигнато знаме. Докато то беше там, изборите щяха да продължат, но ако хората на върха видеха приближа­ваща армия, знамето щеше да се свали и целият град щеше да се приготви да се защитава. При предишното кандидатиране на Бибил приятелят му Светоний беше уредил знамето да бъде свалено, след като станало ясно, че резултатите са срещу него. Цезар беше предвидил предателството и хората му бяха задър­жали знамето вдигнато достатъчно дълго, за да стане консул. Октавиан се усмихна при мисълта за онези събития.

- Четирийсет и два за Цезар и Педий; четирийсет и осем за Бибил и Светоний! - обявиха дирибиторите[12].

Сенатът бе прибягнал до голямо ухажване, за да си осигури толкова много гласове от първите гласуващи центурии. Окта­виан се усмихна спокойно. Знаеше, че влиянието на сенаторите не е така силно сред по-бедните класи, докато името Цезар бе като звън на звънец за всички онези, които бяха получили заве­щаните им пари.

- Надявах се на по-добри резултати дотук - каза стоящият до него Педий.

Октавиан се замисли отново дали не беше сгрешил, когато го бе избрал за свой колега. Педий бе е трийсет години по-стар от него, с лице, покрито с дълбоки бръчки, и тясна заостре­на брадичка. Всичко в него изглеждаше остро, но Педий беше нервен дребен човек, имащ навика да дъвче устните си, когато е притеснен. Вярно бе, че навремето е бил клиент и приятел на Цезар. Това приятелство не се беше оказало достатъчно, за да гласува против амнистията, но той поне беше човек, който не бе застанал открито на страната на Освободителите. Октавиан го загледа внимателно, опита се да го види през очите на гла­суващите и тихо въздъхна. Беше принуден да ухажва и открито да подкупва Педий, за да го накара да се кандидатира с него. И двамата знаеха, че целта на всичко това е само да не допуснат Бибил или Светоний до втория консулски пост, но въпреки това Педий се беше пазарил гака, сякаш му е било писано да заеме тази длъжност. Октавиан отмести поглед от сенатора с воднистите очи и се загледа към огромното Марсово поле, на което се бяха събрали сто хиляди свободни мъже. Отново му се прииска Меценат да беше пожелал поста. Приятелят му обаче не иска­ше и да чуе за подобно нещо и само се беше разсмял, когато чу предложението.

- Петдесет за Цезар и Педий; петдесет и три за Бибил и Све­тоний! - обявиха дирибиторите и неколцина от онези, които все още чакаха реда си да гласуват, нададоха радостни викове. Не можеха да се върнат в града, докато печатите от портите не бъдат свалени, и някои бяха нетърпеливи, докато други се на­слаждаваха на принудителния почивен ден далеч от работата и семействата си.

Октавиан гупна Педий по гърба, при което сенаторът под­скочи.

- Дотук гласуваха центуриите на знатните - каза той. - Ми­сля, че търговците и занаятчиите ще предпочетат нас пред Би­бил и Светоний.

Педий раздвижи уста, сякаш се мъчеше да извади парче хру­щял, попаднало между зъбите му.

- Дано да си прав. Цезар. Едва ли е нужно да ти казвам каква е опасността от загубата точно на тези избори.

Октавиан погледна на запад, където чакаха четирийсет хи­ляди легионери. Беше ги спрял от другата страна на Тибър и изчака цял ден, преди да се яви пред Сената и да обяви, че се кандидатира за консул. Беше направил всичко, за да извади жилото на въоръжената заплаха срещу града, но въпреки това войниците си бяха там. Мнозина от тълпата непрекъснато об­ръщаха глави към легионите. Октавиан не мислеше, че Рим ще гласува срещу човек, опрял нож на гърлото му, макар и да беше положил всички усилия да скрие оръжието.

Усмихна се при вида на растящата купчина дъсчици. Вижда­ше как Бибил кипва, когато гласовете в полза на Цезар и Педий започнаха да се увеличават. Избирателите продължаваха да ид­ват и тенденцията се превърна в буен поток, когато центуриите на търговци и занаятчии се възползваха от възможността да по­казват какво е мнението им за мъжете, възприемани като убий­ци на Цезар. Добре беше, че преброяването бе публично, така че всеки отиващ при кошовете да подаде гласа си вече знаеше, че споделя настроенията на мнозинството.

Октавиан виждаше задоволството им. Мнозина от гласува­щите му кимаха, докато пускаха дъсчиците си, стотици и сто­тици граждани на Рим му показваха, че може да разчита на подкрепата им. Усещането беше опияняващо. Беше поискал консулската длъжност заради властта и сигурността, които щеше да му осигури гя, но в действителност нещата бяха мно­го по-важни. Жителите на Рим бяха лишени от правото на глас и всякакви недоволства и бунтове се потушаваха жестоко. Това беше тяхното отмъщение срещу Сената и Октавиан се наслаж­даваше на всеки миг от него.

В ранния следобед се стигна до положение, при което маса­та от по-бедните класи вече не можеше да повлияе на резулта­та. Дирибиторите се посъветваха и дадоха знак на тръбачите. Тръбите зазвучаха над Марсово поле и чакащите отвъд Тибър легиони нададоха рев като океан в далечината.

Викът беше поет от гласувалите до десетките хиляди, които нямаше да имат възможност да пуснат дъсчиците си. Те също искаха да покажат одобрението си и ревът им се стовари върху Октавиан. Той отпусна рамене, като дишаше тежко; тогата му беше станала хлъзгава от избилата по кожата му пот. Все си беше повтарял, че изобщо не се съмнява в резултата, а ето че сега усети болезненото напрежение, което бе стегнало всички­те му мускули. Знамето на Яникулум беше тържествено спус­нато под погледите на гражданите. Зазвучаха тръби, печатите от бронз и восък бяха разбити с чукове и градските врати се отвориха. Жени, деца и роби се изсипаха с хиляди, за да се при­съединят към своите съпрузи, братя и синове, и празничната атмосфера се засили, когато научиха новината.

Октавиан беше взел със себе си само двама телохранители - само толкова му бяха позволени за официалното гласуване. Те не бяха в състояние да спрат хилядите, които напираха да гово­рят с него, да го докоснат и да го потупат по гърба. Хората бяха безброй и той си тръгна, преди да са се скупчили прекалено много около него и да го задушат в ентусиазма си. Раздвижването му донесе известно облекчение, но хората продължаваха да ликуват и дй го следват, докато вървеше през полето към шестимата стражи, които държаха бял бик, приготвен за жертвоприношение. Агрипа и Меценат също бяха там и сияеха от гордост. Октавиан им кимна. Знаеше, че приятелите му разби­рат през какво е минал, за да стигне дотук. Предстоеше гадание за новите консули и близо стотина жреци, официални лица и писари се бяха събрали, за да запишат събитието. Войници разчистиха място за ритуала и гадателите подготвиха ревящото животно.

Квинтина Фабия беше облечена в ослепително бяло и ли­цето й бе изрисувано така добре, че приличаше на маска на младостта. Тя се поклони на Октавиан и Педий, когато те при­ближиха, и подаде наточен железен сърп. Октавиан го взе и изпробва инструмента върху косъмчетата на ръката си, докато гледаше едрия бик.

- Сигурна съм, че Юлий те гледа сега - топло рече жрицата. - Той би се гордял със сина си.

Октавиан сведе почтително глава. Стражите хванаха въже­тата и издърпаха бика към края на ограденото пространство. Бикът беше упоен със смес от опиум и други билки, така че бе замаян и муден. Поличбите нямаше да са добри, ако им се на­ложеше да гонят раненото животно из Марсово поле. Октавиан се помъчи да потисне усмивката си, когато си представи карти­ната. Знаеше, че е леко зашеметен след изборите, но трябваше да остане сериозен и тържествен до края.

Припяването започна и гадатели и прорицатели отправиха молитви към боговете да пратят знак и да благословят започва­щата консулска година. Октавиан стоеше като истукан и накрая Квинтина трябваше да го побутне по рамото, за да му подска­же, че моментът е настъпил.

Той пристъпи към завързания бик. От това разстояние може­ше да види миглите му и да надуши миризмата на чисто от ко­жата му. Постави ръка върху главата и забеляза, че животното преживя лениво, без да осъзнава какво предстои. Гледката му напомни за Педий и отново го напуши смях.

С рязко движение Октавиан прокара сърпа през мощната шия на бика. Кръвта рукна като порой в бронзовите съдове, приготвени долу. Животното изпръхтя и като че ли отначало не усети болката. Купите се напълниха и бяха сменени с нови, а пълните бяха предадени на гадателите, които се загледаха в червената течност, за да видят бъдещето.

Бикът замуча и се задърпа, но кръвта продължаваше да из­тича. Животното бавно падна на колене и тъмнокафявите му очи се изцъклиха. Бикът измуча по-силно и опъна въжетата, мъчейки се да се изправи. Октавиан го гледаше, чакаше го да умре и си мислеше за Децим Юний. Викът на един харуспекс[13] го извади от унеса му. Мъжът сочеше с трепереща ръка към небето. Октавиан погледна нагоре с всички останали и видя ято черни птици да прелита над града в далечината. Усмихна се, когато разпозна, че са лешояди. Според легендата при осно­ваването на Рим Ромул видял дванайсет от тези птици. Заедно с хилядите граждани той се опита да преброи тъмните петна, но те се движеха непрекъснато и Октавиан не можеше да е си­гурен колко са точно.

- Видях дванайсет - високо и ясно изрече Квинтина Фабия.

Октавиан примигна. Птиците кръжаха на фона на залязва­щото слънце и трудно можеше да се каже колко са. Числото обаче беше повторено от хората около него и Октавиан най- накрая се разсмя.

- Това е добра поличба - каза той. Имаше късмета на Це­зар, защото самият той бе уверен, че е видял само девет птици. Те бяха изчезнали в яркото слънце, но това беше достатъчно. Дванайсет лешояда бяха послание към жителите на Рим, че на­стъпва ново начало.

Когато извадиха черния дроб на бика, краят му беше прегь- нат и Квинтина Фабия грейна и вдигна високо кървавия орган, който изпръска бялата й роба в яркочервено. Кръвта се стича­ше на струйки по ръцете й. Гадателите нададоха радостен вик, писарите записаха всяка подробност върху восъчни таблички, за да ги препишат в градските архиви по-късно вечерта. Знаме­нията бяха отлични и Октавиан поклати възхитено глава и от­прави мълчалива благодарствена молитва към своя наставник и съименник.

Основната част от тълпата беше последвала новите консули да гледа жертвоприношението. Докато поличбите се разчитаха и разгласяваха из Марсово поле, Бибил и котерията му стояха до кошовете за гласуване. Бибил загреба шепа полирани дър­вени жетони и ги изсипа бавно обратно, след което погледна кисело Светоний и Гай Требоний.

- Поръчах да ви доведат коне - каза той. - На пристанището в Остия ви очаква кораб. Вървете с моята благословия.

Тонът му бе мрачен и недоволен, но и той наред с всички ос­танали усещаше започващата промяна. Октавиан беше спече­лил най-високата длъжност в града и поддръжниците на Цезар вземаха връх заедно с него. Клиентите в Сената вече нямаше да си мълчат. Бибил благодари на личните си богове, че флотът не е в ръцете им. Беше останало поне това, тънка сламка, за която можеше да се хване.

Светоний погледна към града и хълма Яникулум. Спомни си други избори и друг Цезар, но тогава бе по-млад и по-способен да издържи на повратите на капризната съдба. Поклати глава и приглади оредяващата си коса, която вятърът беше разрошил, разкривайки плешивото му теме.

- Отивам при Касий - заяви той. - Това е само един ден, Би­бил. Секст Помпей държи флота на запад. Касий и Брут държат Изтока. В Рим ще настъпи глад без доставки на жито по море и жителите му ще страдат, притискани от двете страни, докато не бъдат задушени. Това гласуване, тази гнусотия днес е само един малък провал, нищо повече. Ще видя този град отново, кълна се.

Той се обърна към Гай Требоний, който беше отвлякъл вни­манието на Марк Антоний, докато убиваха Цезар. По-младият мъж се беше гордял много, че е обявен за един от Освободители­те, макар да не беше вдигнал нож в онзи ден. Сега последиците от решението му го преследваха и той изглеждаше не на себе си.

- Това е неправилно - с треперещ глас каза Требоний. Нико­га не беше напускал Рим и мисълта за други градове го изпъл­ваше с безпокойство. - Той обеси Децим Юний без подобаващ съд! Как е възможно той да остане недосегаем, а ние да сме принудени да бягаме? Отстранихме един тиранин, враг на дър­жавата. Защо не го разбират?

- Защото са заслепени от злато, имена и глупави мечти - озъби му се Светоний. - Повярвай ми, видял съм предостатъч­но. Добри хора работят мълчаливо и какво става с тяхното достойнство и чест? Остават незабелязани за онези, които ви­кат, подскачат и се подмазват на мръсната тълпа.

Пресегна се да хване Требоний за рамото, но онзи се дръпна инстинктивно и лицето му пламна. За миг ръката на Светоний се мъчеше да улови въздуха, после се отпусна.

- Живял съм с Цезари. Дори убих един от тях - рече той. - Но мъже като Касий няма да оставят нещата така, повярвай ми. Цената ще бъде изписана с кръв и ще се постарая тя да бъде платена.

За първи път от много години новите консули не можеха да влязат в града според обичая. От сградата на Сената все още бяха останали само почернели основи и затова Октавиан и Педий тръгнаха към отворените врати на театъра на Помпей. Тълпата ги последва чак до линията войници, разположени да охраняват достойнството на Сената.

Октавиан спря пред огромните колони от бял мрамор и се загледа в засъхналата бича кръв по ръцете си, докато сенато­рите минаваха покрай него. Мнозина ги поздравяваха и той им отвръщаше - знаеше, че трябва да започне да плете фината мрежа от съюзи, ако иска да спечели дори и най-простото гла­суване. Поличбите обаче му бяха дали начален тласък, на който сенаторите не можеха да устоят.

Педий стоеше до него и устата му се движеше непрекъсна­то, сякаш правеше опит да се изяде отвътре. Той като че ли не изпитваше радост от знаменията или поста си, макар че сега името му щеше да влезе в историята на града. Октавиан едва не се ухили, когато забеляза колко е нервен. Съвсем не го беше из­брал заради идеалите или ума му. Педий беше най-добрият му избор просто защото не бе силен. Октавиан беше научил много от предишните си грешки и особено от катастрофалното наста­няване на легионерите на форума по-рано същата година. Вече знаеше, че не може да подмине с лека ръка начина, по който го виждат останалите. Народът и Сенатът щяха да дадат отпор на всеки груб опит за заграбване на властта. Дори като консул трябваше да действа внимателно. И Педий беше неговият щит.

- Консуле - каза му Октавиан. По-възрастният мъж се сепна от титлата и на прежи-вящите му устни заигра колеблива усмив­ка. - С удоволствие ще предложа лично на гласуване куриатното постановление. За мен ще е чест, ако ти предложиш отмяна на амнистията.

Педий незабавно кимна. Октавиан се беше съгласил да пла­ти за построяването на новата му къща в крайморското градче Херкулан, където живееха само най-богатите римляни. Педий обичаше изтънчеността и учтивостта, но знаеше, че подкрепа­та му е купена и че всичко това е формалност. В същото време обаче беше познавал божествения Цезар и му се възхищаваше от години. Срамът, че не е гласувал против амнистията, още го глождеше. Макар Октавиан да не го знаеше, къщата край море­то беше само пяна в сравнение с това чувство.

- За мен ще е удоволствие, Цезар - рече той.

Октавиан се усмихна. Рим беше негов. През седмиците на подготовка един човек нито за миг не се бе усъмнил, че той ще стане консул по волята на народа. Марк Антоний му беше писал с молба да се срещнат на неутрална територия, където да замислят кампания срещу Освободителите. И тя щеше да започне днес.