Куца съдба

8. БАНЕВ. ГРОЗНИТЕ ЛЕБЕДИ

— Колко е часът? — попита сънено Диана.

Виктор свали прецизно със самобръсначката една ивица от сапунената пяна на лявата си скула, погледна се в огледалото и после каза:

— Спинкай, малката, спинкай. Още е рано.

— Наистина — рече Диана. Диванът изскърца. — Девет часът. А ти какво правиш там?

— Бръсна се — отвърна Виктор и свали още една ивица от пяната. — Изведнъж ми се прииска да се обръсна. Казах си: „я да се обръсна“.

— Откачен — каза Диана, прозявайки се. — Трябваше да се обръснеш снощи. Цялата си ме изподрал с четината си. Кактус.

Той видя в огледалото как тя със съблазнителни стъпки отиде до креслото, седна на него, качи краката си горе и го загледа. Виктор й намигна. Тя пак беше друга — от нежна по-нежна, от кротка по-кротка, от ласкава по-ласкава, сгуши се като сита котка, грижливо гледана, загладена, добра и благосклонна — съвсем различна от онази, която снощи нахълта в стаята му.

— Днес приличаш на котка — съобщи й той. — И даже не на котка, а на коте, на котенце… Защо се усмихваш?

— Не на теб. Просто, кой знае защо, си спомних нещо…

Тя се прозя и сладко се протегна. Беше се напъхала в пижамата на Виктор и от безформената купчина коприна в креслото се подаваха само прекрасното й лице и тънките ръце. Сякаш се подаваха от вълни. Виктор увеличи скоростта на бръсненето.

— Не бързай толкова — каза тя. — Ще се порежеш. И без това вече е време да тръгвам.

— Аз точно затова бързам — възрази Виктор.

— А, не, така не обичам. Така правят само котките… Как са там моите парцали?

Виктор се пресегна и опипа роклята и чорапите й, провесени на решетката на парното. Бяха изсъхнали.

— Закъде бързаш толкова? — попита той.

— Нали ти казах. При Росшепер.

— Нещо не си спомням. Какво е станало с Росшепер?

— Нали се е контузил — каза Диана.

— А, да! — сети се Виктор. — Да, да, ти нещо ми разправяше. Паднал отнякъде. Здравата ли се е ударил?

— Този глупак изведнъж решил да се самоубива и скочил през прозореца. Хвърлил се като бик, с главата напред, строшил рамката, но забравил, че се намира на първия етаж. Наранил си коляното, скъса се да реве, а сега лежи.

— Какво му е станало? — попита Виктор равнодушно. — Делириум тременс?

— Нещо такова.

— Я чакай — рече Виктор, — ти заради него ли не идва два дни при мен? Заради това говедо?

— Ами да! Главният лекар ми нареди да седя при него, защото той, тоест Росшепер, не можел без мен. Не можел и туйто. Нищо не можел да прави без мен. Дори да се изпикае. Наложи се да му показвам образно как шурти водата и да му разказвам за писоарите.

— Какво разбираш ти от тези работи? — промърмори Виктор. — Докато си му разправяла за писоара, аз се мъчих тук сам-самичък и също не можех да направя нищо, нито ред не съм написал. Знаеш, че изобщо не обичам да пиша, а в последно време… Изобщо, животът ми в последно време… — Той замълча. „Какво я интересува това? Чифтосахме се и сега — кой откъдето е.“ — Слушай… Кога казваш, че Росшепер се метнал през прозореца?

— Онзи ден — отвърна Диана.

— Вечерта ли?

— Ъхъ — произнесе Диана, хапвайки си бисквита.

— В десет часа вечерта — каза Виктор. — Между десет и единайсет.

Диана престана да дъвче.

— Правилно — отвърна тя. — А ти откъде знаеш? Да не си получил некробиотична телепатема от него?

— Почакай — каза Виктор. — Сега ще ти разкажа нещо интересно. Но първо ми кажи какво правеше ти в този момент?

— Какво правех ли?… А, да. Спомням си, че тази вечер нещо ме беше прихванало. Навивах си аз бинтовете и изведнъж ме обзе една такава тъга, като ужасно главоболие, направо ми идваше да се обеся. Заврях си муцуната в бинтовете и ревнах, ама така ревях — с три реда сълзи, от дете не съм ревала така…

— И внезапно всичко мина — каза Виктор. Диана се замисли.

— Да… Не… Тъкмо тогава Росшепер запищя навън, аз се изплаших и изскочих от стаята…

Тя искаше да каже още нещо, но някой затропа на вратата, започна да натиска дръжката и от коридора се дочу дрезгавият глас на Теди:

— Викторе! Викторе, събуди се! Отвори, Викторе! Виктор застина със самобръсначката в ръка.

— Викторе! — викаше Теди хрипливо. — Отвори! — И натискаше бясно дръжката на вратата. Диана изтича и превъртя ключа. Вратата се отвори и в стаята се втурна Теди — мокър, раздърпан, с рязана пушка в ръка.

— Къде е Виктор? — изрева дрезгаво той. Виктор излезе от банята.

— Какво става? — попита той. Сърцето му се разтуптя. Арест? Война?

— Децата си отидоха — рече Теди, дишайки тежко. — Приготвяйте се, децата си отидоха.

— Чакай малко — каза Виктор. — Какви деца?

Теди запрати пушката на масата върху купчината изписани, надраскани и смачкани листове хартия.

— Подмамиха децата, мръсниците! — закрещя той. — Подмамиха ги, гадините! Край, това преля чашата! Достатъчно търпяхме… Чашата преля!

Виктор все още нищо не разбираше, само виждаше, че Теди не е на себе си. Един-единствен път беше виждал Теди в такова състояние — когато по време на голям скандал в ресторанта тихомълком разбиха и ограбиха касата му. Стъписан, Виктор примигваше, а Диана грабна бельото си от облегалката на креслото, промъкна се в банята и затвори вратата след себе си. И в този миг рязко и нервно зазвъня телефонът. Виктор вдигна слушалката. Беше Лола.

— Викторе — захленчи тя. — Нищо не разбирам. Ирма изчезна някъде, оставила е бележка, че никога няма да се върне, а наоколо всички разправят, че децата са напуснали града… Страх ме е! Направи нещо…

Тя почти плачеше.

— Добре, добре, ей сега — отвърна Виктор. — Оставете ме да си обуя панталоните. — Той захвърли слушалката и погледна към Теди. Барманът седеше на разхвърляното легло и отправяйки страшни проклятия, наливаше в една от чашите остатъците от всички бутилки.

— Почакай — рече Виктор. — Да не изпадаме в паника. Ей сега ще се приготвя…

Върна се в банята и припряно се зае да дообръсне насапунисаната си брадичка, поряза се няколко пъти — нямаше време да внимава с ножчето, а Диана в това време изскочи изпод душа и зашумоля с дрехите си зад гърба му, лицето й беше сурово и решително, сякаш се готвеше за бой, но беше абсолютно спокойна.

…А децата вървяха в безкрайна сива колона по сивите подронени пътища, като се спъваха, подхлъзваха и падаха в проливния дъжд, вървяха прегърбени, целите вир-вода, стиснали в посинелите си ръчички подгизнали вързопи, вървяха мънички, безпомощни, неразбиращи, вървяха и плачеха, вървяха безмълвно, вървяха и се оглеждаха, вървяха, хванати за ръце и за коланчетата си, а от двете страни на пътя отмерено крачеха мрачни черни фигури без лица и на мястото на лицата си имаха черни превръзки, а над превръзките безмилостно и студено гледаха нечовешки очи, и ръцете, скрити в черни ръкавици, стискаха автомати, дъждът се лееше върху оксидираната стомана и капките потрепваха и се търкулваха по дулата… „Глупости — помисли си Виктор, — глупости, разбира се, съвсем не е така, не и сега, виждал съм такова нещо, но това беше много отдавна, сега не стават такива неща…“

…Те си отиваха радостно и дъждът им беше приятел, весело джапаха из локвите с горещите си боси крака, бърбореха весело и пееха, и не се оглеждаха, защото вече всичко бяха забравили, защото сега имаха само бъдеще, защото завинаги бяха забравили своя спящ и хъркащ предутринен град, свърталище на дървеници, гнездо на дребни страсти и дребнави желания, утроба, бременна с чудовищни престъпления, непрекъснато бълваща престъпления и престъпни намерения, тъй както мравката-царица непрекъснато бълва яйца; те си отиваха, бърбореха и чуруликаха, и се скриха в мъглата, докато ние, пияни, се давехме в спарения въздух, смазани от отвратителни кошмари, които те никога не са виждали и никога няма да видят…

Той си обуваше панталоните, подскачайки на един крак, когато стъклата задрънчаха и в стаята проникна плътен механичен рев. Теди се втурна презглава към прозореца и Виктор също изтича натам, но навън продължаваше да вали все същият дъжд, мократа улица беше пуста, мярна се само някакъв човек на колело, мокра брезентова торба, напрегнато движещи се крака. А стъклата продължаваха да дрънчат и да звънтят, ниският, тъжен и провлечен вой не стихваше, а след минута към него се присъединиха резки жалостиви свирки.

— Да вървим — каза Диана. Тя вече беше облякла шлифера си.

— Не, почакай — каза Теди. — Викторе, имаш ли оръжие? Някакъв пистолет или автомат… Имаш ли?

Виктор не отговори, грабна шлифера си и тримата изтичаха по стълбите във фоайето, вече съвсем опустяло, без портиер и без човек на рецепцията. Изглежда, в хотела не беше останала жива душа, само Р. Квадрига седеше на своята маса в ресторанта и недоумяващо клатеше глава. Явно отдавна очакваше закуската си. Изскочиха на улицата и се качиха в камиона на Диана — и тримата в кабината. Диана седна зад волана и камионът се понесе из града. Диана мълчеше, Виктор пушеше и се мъчеше да събере мислите си, а Теди продължаваше полугласно да изригва невероятни ругатни и дори Виктор не разбираше значението на думите, защото такива думи можеше да знае само Теди — плъх от приюта, възпитаван в бордеите около пристанището, после — наркопласьор, после бияч в публичен дом, после войник от траурния отряд, после бандит и мародер, а после барман, барман и пак барман.

В града почти не се виждаха хора, само на ъгъла на улица „Слънчева“ спряха, за да качат в каросерията разстроена съпружеска двойка. Ниският вой на сирените на противовъздушната отбрана и пискливите заводски свирки не преставаха и имаше нещо апокалиптично в този стон от механични гласове над безлюдния град. Всичко ти се свиваше отвътре, искаше ти се да избягаш или да се скриеш някъде, или да стреляш, и дори „Братята по разум“ на стадиона гонеха топката без обичайния ентусиазъм, а някои от тях се оглеждаха наоколо с отворени уста, сякаш се опитваха да схванат какво става.

На шосето в покрайнините на града започнаха все по-често и по-често да срещат хора. Някои вървяха пеша, задъхвайки се в дъжда, жалки, уплашени, без да си дават ясна сметка какво правят и защо. Други караха колела и също се задъхваха, защото трябваше да карат срещу вятъра. На няколко пъти камионът подмина изоставени коли, повредили се или в бързината незаредени с гориво, а една кола беше затънала в канавка. Диана спираше и качваше всички наред и скоро каросерията се напълни с хора. Виктор и Теди също се прехвърлиха отзад, като отстъпиха местата си на една жена с кърмаче и на някаква леко побъркана старица. След това не остана никакво място дори в каросерията и Диана вече не спираше, камионът летеше напред, задминавайки и обливайки с потоци вода десетки и стотици хора, мъкнещи се към лепрозориума. На няколко пъти ги изпревариха коли, натъпкани с хора, както и мотоциклетисти, а един камион ги настигна и се нареди зад тях.

Диана беше свикнала да пренася коняк за Росшепер или просто да кара на висока скорост празния камион из покрайнините за собствено удоволствие, затова сега в каросерията беше страшно. Не всички бяха успели да седнат и правостоящите се бяха вкопчили един в друг и в главите на седналите, като се мъчеха да се набутат по-далеч от страничните капаци, и никой нищо не казваше — всички само пъшкаха и ругаеха, а една жена непрекъснато плачеше с глас. И валеше такъв дъжд, какъвто Виктор не беше виждал никога през живота си, дори не би могъл да си представи, че над света някога ще се излее такъв дъжд — непрекъснат тропически порой, но не топъл, а леден, примесен с град, при това силният вятър го набиваше в лицата им. Видимостта беше отвратителна — петнадесет метра напред и петнадесет назад — и Виктор много се боеше, че отгоре на всичко Диана може да прегази някого или да връхлети върху кола, която е намалила скоростта. Но всичко мина благополучно, само дето силно му премазаха крака, когато всички в каросерията за последен път се притиснаха с цялата си тежест един върху друг и камионът се присъедини към огромната навалица коли пред портала на лепрозориума.

Навярно целият град се беше събрал тук. Тук не валеше и изглеждаше, сякаш хората от града се бяха втурнали насам, за да се спасят от потопа. От двете страни на шосето, докъдето стигаше погледът, покрай бодливата тел се беше проточила тълпа от хиляди хора, сред която бяха затънали разхвърляните, спрели както им падне празни коли — разкошни издължени лимузини, очукани коли с брезентови покривала, камиони, автобуси и дори един автокран, на чиято стрела седяха няколко души. Над тълпата се носеше приглушен тътен, от време на време раздиран от пронизителни крясъци.

Всички заскачаха от каросерията и Виктор веднага изгуби от поглед Диана и Теди. Наоколо имаше само непознати лица — мрачни, озлобени, недоумяващи, плачещи, крещящи, с изцъклени невиждащи очи и озъбени уста… Виктор се опита да си пробие път до портала, но след няколко крачки бе блокиран безнадеждно. Хората стояха като плътна стена, никой не искаше да отстъпи мястото си, можеше да ги блъскаш, да ги риташ, да ги биеш, но те дори не се обръщаха, само се превиваха още повече и всички се стараеха да се промушат напред, напред, по-близо до портала, по-близо до децата си, повдигаха се на пръсти, протягаха вратове, и зад люлеещото се множество от качулки и шапки не се виждаше нищо.

— Господи, защо? В какво сме съгрешили, Господи?

— Мръсници! Отдавна трябваше да ги изколим. Казваха ни умните хора…

— А къде е кметът? Какво прави той, по дяволите? Къде е полицията? Къде са всички тези дебелаци?

— Сим, ще ме задушат… Сим, не мога да дишам! Ох, Сим…

— От какво сме ги лишавали? Какво ни се е свидило за тях? От залъка си късахме, ходехме боси, само и само те да са обути и облечени…

— Да се напънем всички заедно — и вратата ще отиде по дяволите…

— Та аз през живота си с пръст не съм го пипнала. Видях веднъж как налагате вашия с каиш, а у нас, вкъщи, и дума не може да става за такова нещо…

— Видя ли картечниците? Те какво, в хората ли ще стрелят?

— Муничек! Муничек! Муничек мой! Муничек!

— Какво става, господа? Та това е някакво безумие! Къде сте виждали такова нещо!

— Нищо, легионерите ще им дадат да разберат… Те ще минат отзад, разбра ли? Ще отворят портала, и ние оттук ще натиснем…

— А картечниците видя ли? Това е то…

— Пуснете ме! Ама пуснете ме! Дъщеря ми е там!

— Те отдавна се канеха, виждах аз, но ме беше страх да питам.

— А може и да няма нищо страшно, а? Те какво, да не са зверове? Все пак не са окупатори, не са ги повели нито на разстрел, нито в пещите…

— Искам кр-ръв, ще ги разкъсам със зъби!

— Да-а, явно вече съвсем сме пропаднали, щом и родните ни деца избягаха от нас при заразите… Оставете ги, сами отидоха, никой не ги е карал насила…

— Ей, кой има пушка? Да дойде! Кой има оръжие, питам? Да дойде при мен, хайде насам, ще им покажа аз на тях!

— Те са си мои деца, добри ми господине, аз съм ги създал и ще правя с тях каквото си искам!

— Но къде е тази полиция, господи!

— Трябва да изпратим телеграма на господин президента! Пет хиляди подписа — това не е шега работа!

— Задушихте жената! Мръдни се малко, гадино! Не виждаш ли?

— Муничек мой! Муничек, Муничек!

— Майната им на тия петиции, полза — никаква. У нас не обичат петициите. Ще ти излезе през носа тази петиция…

— Отваряйте вратата, мамка ви! Мръсни мокреци!

— Порталът!

— Отваряйте портала!

Виктор заотстъпва назад. Беше трудно, няколко пъти го удариха, но все пак се измъкна, добра се до камиона и отново се качи в каросерията. Над лепрозориума беше паднала мъгла и на десетина метра оттатък оградата вече нищо не се виждаше. Порталът беше плътно затворен и пред него беше останало малко празно пространство. Там стояха, разкрачени и насочили към тълпата автомати, десетина войници от вътрешни войски с каски, нахлупени над очите. На стълбището към караулното един офицер, повдигайки се на пръсти от напрежение, крещеше и се опитваше да каже нещо на тълпата, но нищо не се чуваше. Над покрива на караулното като някаква грамадна етажерка, в мъглата се извисяваше дървена кула, на горната й площадка беше поставена картечница и около нея сновяха сиви силуети. А оттатък, зад бодливата тел, като подрънкваше едва чуто с веригата си, покрай оградата премина полугъсеничен бронетранспортьор, подскочи няколко пъти по буците и се скри в мъглата. Щом видя бронетранспортьора, тълпата толкова притихна, че дори започнаха да се дочуват мъчителните и отчаяни викове на офицера („…спокойствие… имам заповед… по домовете…“), но после тя отново заръмжа, забуча и зарева.

Множеството пред портала се раздвижи. Сред тъмните сини и сиви шлифери и наметала заблестяха познатите до болка медни шлемове и златисти ризи. Те изникваха в тълпата като светлинни петна, пробиваха си път към празното пространство там и се сливаха в златистожълта маса. Яки момчета със златисти ризи до коленете, препасани с армейски офицерски колани с тежки катарами, с излъскани медни каски, заради които им викаха „пожарникарите“. Носеха дебели къси палки и всеки от тях беше накичен с емблемите на Легиона — емблема на катарамата, емблема на левия ръкав, емблема на гърдите, емблема на палката, емблема на каската, емблема на мутрата — подлата, спортна, мускулеста мутра с вълчи очи… и обсипани с отличителни знаци, съзвездия от значки, значки на Отличен стрелец и на Отличен парашутист, на Отличен водолаз. И още значки с портретите на господин президента и на неговия зет, основателя на Легиона, и на неговия син, главния шеф на Легиона… в джоба на всеки има бомба със сълзотворен газ и ако в изблик на хулигански ентусиазъм дори само един от тези глупаци хвърли такава бомба, ще започне да стреля картечницата на кулата, да гърмят картечниците на бронетранспортьора, да трещят автоматите на войниците и дъждът от куршуми ще се изсипе върху тълпата, върху тълпата, а не върху златистите ризи. Легионерите се строиха в редица пред войниците, а като размахваше палката, пред тях тичаше Фламин Ювента, племенникът, и Виктор вече започна да се озърта отчаяно, без да знае какво да прави. Но в този момент от караулното изнесоха на офицера мегафон и офицерът страшно се зарадва, дори започна да се усмихва и зарева гръмогласно, но се чу само: „Моля за внимание! Моля събралите се…“, а след това мегафонът явно пак се развали. Офицерът пребледня и задуха във фунията, а Фламин Ювента, който се беше приготвил да слуша, с двойно по-голямо усърдие затича и заразмахва палката. Внезапно тълпата страшно забуча — сякаш всички наведнъж започнаха да крещят: и тези, които по-рано викаха, и онези, които по-рано мълчаха или просто разговаряха помежду си, или плачеха, или се молеха. Виктор също закрещя, неспособен да си намери място от ужас при мисълта за това, което щеше да последва. „Махнете оттам тези глупаци! — крещеше той. — Махнете пожарникарите! Това е смърт! Не бива! Диана!“ Не беше ясно кой и какво крещи в тълпата, но самата тълпа, която досега беше неподвижна, се залюля равномерно, като желе в гигантска тава, по пребледнялото лице на офицера избиха червени петна. Той изтърва мегафона и заотстъпва към вратата на караулното, лицата на войниците под каските настръхнаха и озверяха, а горе, на кулата, вече никой не помръдваше, всички бяха замрели и се целеха. И тогава се разнесе някакъв Глас.

Беше като гръм, носеше се от всички страни едновременно и веднага заглуши всички останали звуци. Беше спокоен, дори меланхоличен, в него се долавяше някакво безкрайно отегчение, безкрайна снизходителност, сякаш говореше някакъв гигант, изпълнен с презрение и високомерие, застанал с гръб към омръзналата му тълпа и говорещ през рамо, откъснал се за миг от много по-важната си работа заради тази раздразнила го най-накрая дреболия.

— Престанете да крещите — каза Гласът. — Престанете да размахвате юмруци и да заплашвате. Нима е толкова трудно да прекратите това празно дрънкане и да помислите спокойно няколко минути? Та вие прекрасно знаете, че вашите деца се махнаха от вас по собствено желание, никой не ги е принуждавал, никой не ги е влачил за яката. Те си отидоха, защото им опротивяхте веднъж завинаги. Те не искат повече да живеят така, както живеете вие и както са живели вашите предци. Вие много обичате да подражавате на вашите предци и смятате, че това е човешко достойнство, а те не мислят така. Децата не искат да израснат пияници и развратници, дребни душици, роби, конформисти, не искат да ги направите престъпници, не им трябват вашите семейства и вашата държава.

Гласът замлъкна за минута. И цяла минута не се чу нито звук — само някакво шумолене, сякаш шепнеше мъглата, пълзяща над земята. После Гласът заговори отново:

— Можете да бъдете абсолютно спокойни за своите деца. Те ще се чувстват добре — много по-добре, отколкото с вас, и много по-добре от вас самите. Днес те не могат да ви приемат, но от утре можете да идвате. В Конската падина ще бъде направена Къща за срещи, където ще можете да ги виждате всеки ден след петнайсет часа. Всеки следобед в четиринайсет и трийсет от градския площад ще тръгват три големи автобуса. Те няма да са достатъчни, тъй че нека утре вашият кмет се погрижи да осигури допълнителен транспорт.

Гласът отново замълча. Тълпата стоеше неподвижна като стена. Хората сякаш се страхуваха да помръднат.

— Само че имайте предвид — продължи Гласът, — че от вас самите ще зависи дали децата ще искат да ви виждат. В първите дни все още ще можем да ги уговаряме да идват на срещите, дори ако не им се иска, но после… ще видите сами… А сега се разотивайте. Пречите и на нас, и на децата, и на себе си. И много горещо ви съветвам: помислете, опитайте се да помислите какво можете да дадете на децата. Вгледайте се в себе си. Вие сте ги родили на този свят и ги осакатявате по свой образ и подобие. Помислете за това, а сега се разотивайте.

Тълпата оставаше неподвижна. Може би се опитваше да мисли. Виктор се опитваше. Това бяха откъслечни мисли. Дори не мисли, а просто отломки от спомени, части от някакви разговори, глупаво гримираното лице на Лола… „А може би е по-добре да направя аборт? За какво ни е дете сега?…“ Баща му с треперещите от гняв устни… „Ще направя от теб човек, малък келеш, ще ти съдера кожата…“ „Оказа се, че имам дъщеря на дванадесет години, не можеш ли да я уредиш някъде на хубаво място?…“ Ирма с любопитство гледа изнаглелия Росшепер… не Росшепер, а мен… мен ме е срам, но какво разбира тя, сополанката? Марш на мястото си! Ето ти кукла, хубава кукла! Малка си още, когато пораснеш, ще разбереш…

— Но какво стоите още? — каза гръмотевичният Глас. — Разотивайте се!

Внезапно се вдигна поривист студен вятър, блъсна ги в лицата и утихна.

— Вървете си! — каза Гласът.

И отново се надигна вятър, този път вече беше съвсем плътен порив, като тежка мокра длан — докосна лицата, блъсна ги и отмина. Виктор избърса бузите и брадата си и видя, че тълпата започва да отстъпва. Някой извика високо, разнесоха се неуверени възгласи, около колите и автобусите се появиха малки водовъртежи. От всички страни в каросерията на камиона се закатериха хора, навсякъде бързаха и се блъскаха, припряно отваряха вратите на автомобилите, нетърпеливо разделяха преплетените кормила на велосипедите, разнесе се тътенът на стотици запалени двигатели, мнозина си тръгваха пеша, поглеждайки често назад, но не към войниците с автоматите, не към картечницата на кулата, нито пък към бронетранспортьора, който се приближи с трясък на стоманена грамада и застана с отворени люкове така, че всички да го виждат… Виктор знаеше защо се обръщат и защо бързат, бузите му горяха и ако се страхуваше от нещо, то беше, че Гласът отново ще каже: „Вървете си!“, и тежката мокра длан пак ще го блъсне гнусливо в лицето.

Една групичка глупаци в златисти ризи продължаваха нерешително да се въртят пред портала, но вече оредяваха. Офицерът се приближи до тях, внушителен, уверен, изпълняващ приятно задължение, изрева им и те заотстъпваха, после се обърнаха и се затътриха настрани, прибирайки в движение захвърлените на земята сиви, сини и тъмни шлифери. Ето че след малко не остана нито едно златисто петно, а наоколо едни след други тръгваха автобуси и леки коли и хората в каросерията започнаха да се озъртат разтревожено и нетърпеливо и да се питат един друг:

— А къде е нашият шофьор?

После отнякъде се появи Диана, Диана Свирепата, тя се качи на стъпалото, огледа хората в каросерията и викна сърдито:

— Само до кръстовището! Камионът отива в санаториума!

И никой не се осмели да възрази, всички бяха необикновено тихи и готови да се съгласят с всичко. Теди така и не се появи, сигурно се беше качил в някоя друга кола. Диана обърна камиона и поеха по познатата бетонна настилка, като подминаваха групичките пешеходци и велосипедисти, а пък тях ги изпреварваха натъпкани коли, тежко притиснали амортисьорите си от претоварването. Пороят беше секнал, само леко ръмеше и беше мъгливо. Дъждът заваля едва когато Диана спря камиона на кръстовището и хората започнаха да скачат от каросерията, а Виктор се премести в кабината.

Мълчаха чак до санаториума.

Диана веднага отиде при Росшепер — поне така каза, — а Виктор захвърли шлифера, рухна на кревата в стаята си, запали цигара и се вторачи в тавана. Може би час, а може би два непрекъснато пуши, въртя се, става, разхожда се из стаята, безсмислено поглеждаше през прозореца, дърпаше и отново прибираше завесите, пи вода направо от кранчето, защото го мъчеше жажда, и отново се стоварваше върху леглото.

… Унизително е, мислеше си. Да, разбира се. Залепиха им плесница, нарекоха ги измет, сякаш бяха просяци, досадили с молбите си, но все пак те бяха бащи и майки, въпреки всичко обичаха децата си, биеха ги, но бяха готови да дадат живота си за тях, развращаваха ги със своя пример, но нали не го правеха нарочно, а от невежество… Майките ги раждаха в мъки, а бащите ги хранеха и обличаха, и нали се гордееха със своите деца, хвалеха се с тях един на друг, често ги проклинаха, но не можеха да си представят живота без тях. И нали сега животът им наистина съвсем опустя, изобщо нищо не остана. Нима може да се отнесат толкова жестоко с тях, с такова презрение, да проявят такъв студен разум и отгоре на всичко на прощаване да ги цапардосат по мутрата…

… Дявол да го вземе, нима е отвратително всичко, по което човек прилича на животните? Дори майчинството, дори усмивката на Богородица, нейните меки ласкави ръце, които приближават младенеца към майчината гръд… Да, разбира се, това е инстинкт и цялата религия се гради на инстинкта… Изглежда, лошото идва от опитите на хората да разпрострат религията и по-нататък, върху възпитанието, където никакви инстинкти вече не вършат работа, а дори и да работят, то само носят вреда… Защото вълчицата казва на своите вълчета: „Хапете като мен“, и това е достатъчно, и зайката учи своите зайчета: „Офейквайте като мен“, и това също е достатъчно, но човек учи детето си: „Мисли като мен“, а това вече е престъпление… Добре, а какво искат те — тези мокреци, зарази, гадини, каквито ще да са, само не и хора, най-малкото свръхчовеци — какво искат те? „Виж как са мислили преди теб, виж какво се е получило, това е лошо, защото така и така, а трябва да бъде така и така. Видя ли? А сега започни да мислиш сам, мисли какво трябва да направиш, та да не стане така и така, а да бъде така и така.“ Само че аз не знам какво е това „така и така“, и изобщо всичко това вече е било, всичко това вече са го изпробвали, получавали са се отделни добри хора, но основната маса е продължавала да крачи по стария път, без да свърне никъде, по нашия начин, по-лесния… Пък и как човек може да възпитава детето си, като неговият баща не го е възпитавал, а му е наливал в главата: „Хапи като мен и се крий като мен“, и това същото дядото го е наливал в главата на бащата, а прадядото — на дядото, и така до дълбините на пещерите, до косматите същества с копията, които са изяли мамутите. Съжалявам ги тези обезкосмени потомци, съчувствам им, защото ми е жал за самия мен, но те… те плюят на нас, изобщо не сме им нужни и не се канят да ни превъзпитават, дори нямат намерение да взривят стария свят, тях не ги интересува стария свят, те си имат свои грижи и от стария свят искат само едно — да не им се бърка. Сега вече това е възможно, сега вече може да се търгува с идеи, вече има могъщи купувачи на идеи и те ще ви охраняват, ще натикат целия свят зад бодлива тел, за да не ви пречи старият свят, ще ви хранят, ще треперят над вас… най-любезно ще точат брадвата, с която ще отсечете клона, на който седят и блестят с премяната си и ордените си…

… И дявол да го вземе, това е по свой начин грандиозно — всичко вече са опитвали, не са опитвали само това — студено възпитание, без розови сополи, без сълзи… впрочем какви ги дрънкам, откъде да знам как ги възпитават… но така или иначе жестокостта и презрението се виждат… Нищо няма да се получи, защото… е, добре — разум, мислете, учете се, анализирайте, — а как ще минете без майчините ръце, нежните ръце, които премахват болката и правят света по-топъл? И бодливата четина на татко, който умее да играе на война и да се прави на тигър, и да ни учи на бокс, който е най-силният и знае повече от всички останали? Нали и това го е имало! Не само кресливите (или тихи) свади между родителите, не само каишът и пиянското бръщолевене, не само дърпането на ушите за какво ли не, внезапно и неясно защо заменяно от даване с треперещи ръце на бонбони и дребни за кино. Всъщност откъде да знам — може да си имат нещо, еквивалентно на всичко хубаво в майчинството и бащинството… Как само гледаше Ирма онзи мокрец! Какъв ли трябва да бъдеш, за да те гледат така… И добре поне, че нито Бол Кунац, нито Ирма, нито пък онзи нихилист-изобличител никога няма да навлекат златистите ризи, а нима това е малко? Та нали, дявол да го вземе, всъщност не искам нищо повече от хората!

… Чакай малко, каза си той. Кое е най-важното? Ти за тях ли си, или против тях? Има и трети изход: да решиш, че не ти пука за нищо. Но на мен ми пука. Ах, как бих искал да бъда циник, колко леко, просто и разкошно се живее, когато човек е циник! Та все пак цял живот се стремят да ме направят циник, стараят се, хабят огромни усилия, хабят патрони, красноречие и хартия, не жалят юмруците си, не жалят хората, не жалят нищо, само и само да стана циник — а аз никак… Е, добре, добре. Все пак: с тях ли съм, или против тях? Разбира се, че съм против, защото не мога да търпя пренебрежението, мразя всякакви елити, мразя всякакви прояви на нетърпимост и никак не обичам, ах, как не обичам да ме бият по мутрата и да ме пропъждат… Но съм и за тях, защото обичам умните и талантливите хора, мразя глупаците, мразя тъпанарите, мразя златистите ризи, мразя фашистите, и е ясно, че така нищо няма да мога да реша; твърде малко знам за тях, а от това, което знам, от това, което видях, повече бие на очи лошото — жестокост, надменност, липса на човещина, и накрая — физическа уродливост… И какво излиза: с тях са Диана, която обичам, и Голем, когото обичам, и Ирма, която обичам, и Бол Кунац, и пъпчивият нихилист… а кои са против тях? Против е кметът — стар мръсник, фашист и демагог, и началникът на полицията — продажник, и Росшепер Нант, и онази глупачка Лола, и бандата със златистите ризи, и Павор… Наистина, от друга страна, за тях са дългият професионалист, а също и някой си генерал Пферд (не мога да понасям генералите), а против тях са Теди и навярно още много други като Теди… Да, в този случай мнозинството от гласове няма да реши нищо. Това е нещо от рода на свободните демократични избори: мнозинството винаги е за мръсниците…

В два часа дойде Диана, Диана Веселата и Обикновената, със силно пристегната в кръста бяла престилка, гримирана и с прическа.

— Как върви работата? — попита тя.

— Горя — отвърна той. — Изгарям, за да светя на другите.

— Да, пушек се вдига. Поне прозореца да беше отворил… Гладен ли си?

— Дявол да го вземе, да! — рече Виктор. Спомни си, че не е закусвал.

— Тогава да вървим, дявол да го вземе!

Слязоха в столовата. На дългите маси смазаните от умора „Братя по разум“ благоприлично и мълчаливо сърбаха диетичната си супа. Изпънал синия си пуловер, дебелият треньор се разхождаше зад гърбовете им, потупваше ги по раменете, разрошваше им косите и внимателно надничаше в чиниите им.

— Сега ще те запозная с един човек — каза Диана. — Ще обядва с нас.

— Кой е той? — попита недоволно Виктор. Не му се говореше по време на ядене.

— Мъжът ми — рече Диана. — Бившият ми мъж.

— Аха — произнесе Виктор. — Какво пък… Ще ми бъде много приятно.

„Какво я е прихванало? — помисли си вяло. — На кого е нужно това?“ Погледна я жално, но тя вече го водеше към служебната маса в далечния ъгъл. Щом ги видя, мъжът й стана — жълтолик, с гърбав нос, с тъмен костюм и черни ръкавици. Не подаде ръка на Виктор, а просто се поклони и рече тихо:

— Здравейте, радвам се да ви видя.

— Банев — представи се Виктор с фалшива сърдечност, която го обземаше винаги, когато се срещаше със съпрузите.

— Всъщност вече се познаваме — каза съпругът. — Аз съм Зурзмансор.

— Ах, да! — възкликна Виктор. — Наистина! Трябва да ви кажа, паметта ми… — Той замълча, а после каза: — Почакайте, кой Зурзмансор?

— Павел Зурзмансор. Сигурно сте чели някои мои неща, а неотдавна дори енергично се застъпихте за мен в ресторанта. Освен това сме се срещали на още едно място, също при злополучни обстоятелства… Нека да седнем.

Виктор седна. „Е, добре — помисли си. — Така да бъде. Значи такива са те без превръзките. Кой би могъл да предположи? Момент, а къде са му «очилата»?“ Зурзмансор — той, кой знае защо, беше мъж на Диана, той бе и танцьорът с гърбавия нос, онзи, който играеше ролята на танцьор, а всъщност беше мокрец, или дори четири мокреца наведнъж, а може би и пет, ако се брои и историята в ресторанта — този Зурзмансор нямаше „очила“, те сякаш се бяха разнесли по цялото му лице и бяха обагрили кожата му в жълтеникаво-латиноамерикански цвят. А Диана с някаква странна, почти майчинска усмивка гледаше ту него, ту мъжа си. И това беше неприятно. Виктор усети, че изпитва нещо като ревност, каквато по-рано никога не беше изпитвал, когато си имаше работа със съпрузите. Сервитьорката донесе супата.

— Ирма ви изпраща поздрави — каза Зурзмансор, докато си отчупваше парченце хляб. — И ви моли да не се тревожите.

— Благодаря — отвърна Виктор машинално. Той взе лъжицата и започна да се храни, без да усеща вкуса на супата. Зурзмансор също ядеше, като от време на време поглеждаше Виктор изпод вежди — без да се усмихва, но с някакво особено, весело изражение на лицето, сякаш се забавляваше. Не си беше свалил ръкавиците, но от това как държеше лъжицата, как изящно чупеше хляба и как ползваше салфетката личеше доброто му възпитание.

— Значи все пак сте същият онзи Зурзмансор — обади се Виктор. — Философът…

— Страхувам се, че не — каза Зурзмансор и докосна устните си със салфетката. — Страхувам се, че вече имам твърде малко общо с онзи знаменит философ.

Виктор не намери какво да отговори и реши да почака за разговора. „В края на краищата не аз съм инициаторът на тази среша, на мен не ми пука особено, той е поискал да ме види, нека той започне…“ Донесоха второто. Внимателно следейки дали прави всичко както трябва, Виктор се зае да реже месото. „Братята по разум“ задружно и простодушно мляскаха на дългите маси и дрънчаха с ножовете и вилиците. „А истинският глупак тук съм аз — помисли си Виктор. — Братче по разум. Та нали тя сигурно и досега го обича. Разболял се е, наложило се е да се разделят, а тя не е искала да се разделят, иначе защо би се домъкнала в тази дупка да изхвърля нощното гърне на Росшепер… И често се виждат, той се промъква в санаториума, сваля си превръзката и танцува с нея…“ Виктор си спомни как танцуваха — като две приятелки на забава… „И така да е. Въпреки това тя го обича. А мен какво ме засяга? Да, ама ме засяга. Там има нещо. Но какво точно? Те ми отнеха дъщерята, но не ревнувам дъщеря си от тях като баща. Отнеха ми и жената, но не ревнувам Диана от него като мъж… Господи, какви думи! Отнеха ми жената, отнеха ми дъщерята… Дъщеря ми, която ме видя за първи път чак когато стана на дванадесет години… или вече е на тринадесет? Жената, която познавам само от няколко дни… Но, забележете, ревнувам — и при това не като баща и не като мъж. Да, колко по-просто щеше да бъде, ако сега той кажеше: «Драги господине, знам всичко. Вие опетнихте честта ми. Какво ще кажете за един дуел?»“

— Как върви работата над статията? — попита Зурзмансор.

Виктор го погледна навъсено. Не, не се надсмиваше. Нито пък задаваше светски въпрос, за да завърже разговор. Този мокрец май наистина се интересуваше как върви работата над статията.

— Никак — отвърна Виктор.

— Би било интересно да я прочета — уведоми го Зурзмансор.

— А знаете ли каква трябва да бъде тази статия?

— Да, имам представа. Но нали няма да напишете такава статия?

— А ако ме принудят? Мен генерал Пферд няма да ме защити.

— Виждате ли — рече Зурзмансор, — така или иначе, тази статия няма да стане такава, каквато я очаква господин кметът. Дори ако много се постараете. Има хора, които автоматично, независимо от желанието си, трансформират по свой начин всяка поставена им задача. Вие сте от тях.

— Това хубаво ли е, или лошо? — попита Виктор.

— От наша гледна точка е хубаво. Човешката личност е твърде слабо изучена, ако не смятаме онази нейна съставка, която сама по себе си представлява сбор от рефлекси. Наистина, масовият тип личност не притежава почти нищо повече. Затова особено ценни са така наречените творчески личности, които преработват информацията за заобикалящата ги действителност по индивидуален начин. Като сравняваме някое известно и добре изучено явление с отражението на това явление в творчеството на такава личност, можем да научим много за психическия апарат, който преработва информацията.

— А не ви ли се струва, че това звучи обидно? — попита Виктор.

Лицето на Зурзмансор се изкриви някак странно и той го погледна.

— А, разбирам — каза Зурзмансор. — Вие сте творец, а не опитно зайче… Но, вижте, изложих ви само едно от обстоятелствата, което ви прави ценен в нашите очи. Останалите обстоятелства са общоизвестни: във вашите творби се съдържа правдива информация за обективната действителност, те са машина за емоции, средство за възбуждане и поощряване на фантазията, те удовлетворяват потребността от съпреживяване… всъщност исках да ви полаская.

— В такъв случай съм поласкан — каза Виктор. — Обаче целият този разговор няма нищо общо с писането на пасквили. Взема се последната реч на господин президента и се преписва изцяло, като думите „врагове на свободата“ се заменят с думите „така наречените мокреци“ или „пациентите на кървавия доктор“, или „вампирите от лепрозориума“… така че моят психически апарат няма да участвува в тази работа.

— Само така ви се струва — възрази Зурзмансор. — Вие ще прочетете тази реч и преди всичко ще установите, че тя е безобразна. Имам предвид в стилово отношение. Тогава ще започнете да оправяте стила, ще се захванете да търсите поточни изрази, ще заработи фантазията ви, ще ви прилошее от вмирисаните на мухъл думи, ще искате да направите думите по-живи, да замените казионните лъжи и измислици с актуални факти, и сам няма да забележите как ще започнете да пишете истината.

— Може би — каза Виктор. — Но поне засега никак не ми се ще да пиша тази статия.

— А нещо друго бихте ли искали да напишете?

— Да — каза Виктор, като гледаше Зурзмансор право в очите. — С удоволствие бих написал как децата напуснаха града. Новия Хамелнски ловец на плъхове.

Зурзмансор кимна доволен.

— Прекрасна идея. Напишете го.

„Напишете го — помисли си огорчено Виктор. — Мамка ти, а кой ще го публикува? Ти ли ще го публикуваш?“

— Диана — каза той, — а тук не може ли да се пийне нещо? Диана безмълвно стана и се отдалечи.

— С удоволствие бих писал и за обречения град — каза Виктор. — И за странната бъркотия около лепрозориума. И за злите вълшебници.

— Нямате ли пари? — попита Зурзмансор.

— Засега имам.

— Имайте предвид, че по всяка вероятност ще станете носител на литературната награда на лепрозориума за миналата година. Достигнахте до последния кръг заедно с Тусов, но очевидно шансовете на Тусов са по-малки. Така че ще имате пари.

— М-да — каза Виктор. — Такова нещо още не ми се е случвало. И много ли са парите?

— Около три хиляди… Не помня точно.

Диана се върна и все така мълчаливо постави на масата бутилка и една чаша.

— Още една чаша — помоли Виктор.

— Аз няма да пия — каза Зурзмансор.

— Аз всъщност… Хм…

— И аз няма да пия — обади се Диана.

— Това за „Бедата“ ли се отнася? — попита Виктор, докато си наливаше.

— Да. И „Котката“. Така че поне три месеца няма да имате грижа за пари. Или са малко?

— За около два месеца са — каза Виктор. — Но не е там работата… Вижте какво, бих искал да ви посетя, в лепрозориума.

— Непременно — отвърна Зурзмансор. — Точно там ще ви връчат наградата. Само че ще се разочаровате. Няма да има чудеса. Ще бъде почивен ден. Десетина къщички, лечебен корпус…

— Лечебен корпус, казвате — повтори Виктор. — А кого лекуват там?

— Хора — рече Зурзмансор със странна интонация. Той се усмихна и изведнъж с лицето му стана нещо страшно. Дясното му око излезе от очната ябълка и се смъкна до брадата, устата му стана триъгълна, а лявата буза и ухото му се отделиха от черепа и увиснаха. Това продължи само миг. Диана изпусна чинията, Виктор машинално се озърна, а когато отново погледна към Зурзмансор, той си беше предишният — жълтолик и учтив. „Пфу, пфу, пфу — каза си мислено Виктор. — Махни се, нечист дух! Или ми се е сторило?“ Той извади припряно цигарите си, запали една и се загледа в чашата. „Братята по разум“ шумно станаха от масата и се затътриха към изхода, като гръмко се надвикваха. Зурзмансор каза:

— Между другото, искаме да бъдете спокоен. От нищо не бива да се страхувате. Сигурно се досещате, че нашата организация заема определено положение и се ползва с определени привилегии. Правим много и затова ни разрешават много неща. Разрешават ни да правим опити с климата, разрешават ни да подготвяме смяната ни… и така нататък. Няма нужда да навлизам в подробности. Някои господа си въобразяват, че работим за тях, а пък ние не се опитваме да ги разубеждаваме. — Той помълча. — Пишете за каквото искате и както искате, Банев, и не обръщайте внимание на кучетата, които си лаят. Ако срещнете някакви спънки в издателствата или пък имате парични затруднения, ще ви подкрепим. В краен случай самите ние ще ви издаваме. За себе си, естествено. Така че ще ги имате вашите миноги.

Виктор отпи и поклати глава.

— Ясно — рече той. — Пак ме купуват.

— Ако искате, може и така до го наричате — каза Зурзмансор. — Важното е да осъзнаете, че има определен кръг читатели, макар засега да не е толкова широк, който е доста заинтересован от вашата работа. Вие сте ни нужен, Банев. При това сте ни нужен такъв, какъвто сте. Не ни е нужен Банев, който е наш привърженик и ни възпява, затова не си блъскайте главата на чия страна сте. Бъдете на своя страна, както се полага на всяка творческа личност. И това е всичко, което искаме от вас.

— Мно-ого, мно-ого изгодни условия — каза Виктор. — Картбланш и купища маринована минога в перспектива. В перспектива и в сос с горчица. И коя вдовица би му отговорила с „не“? Вижте какво, Зурзмансор, случвало ли ви се е някога да продавате душата и уменията си?

— Да, разбира се — отвърна Зурзмансор. — И знаете, че плащат безобразно малко. Но това беше преди хиляда години и на друга планета. — Той отново помълча и след малко продължи: — Не сте прав, Банев. Ние не ви купуваме. Просто искаме да си останете такъв, какъвто сте. Опасяваме се да не ви смачкат. Нали вече смачкаха мнозина… Моралните ценности не се продават, Банев. Можеш да ги разрушиш, но не и да ги купиш. Дадена морална ценност е нужна само на едната страна и няма никакъв смисъл да я крадеш или да я купуваш. Господин президентът смята, че е купил живописеца Р. Квадрига. Това е грешка. Той е купил халтураджията Р. Квадрига, а живописецът е изтекъл между пръстите му и е умрял. А ние не искаме писателят Банев да изтече между нечии пръсти и да умре. На нас ни трябват художници, а не пропагандисти.

Той стана. Виктор също се надигна, усещайки неловкост и гордост, и недоверие, и унижение, разочарование и отговорност, и още нещо, което засега не можеше да определи.

— Беше ми много приятно да поговорим — каза Зурзмансор — Пожелавам ви успешна работа.

— Довиждане — рече Виктор.

Зурзмансор се поклони леко и си тръгна с вдигната глава, крачейки широко и твърдо. Виктор го проследи с поглед.

— Ето затова те обичам — каза Диана.

Виктор се строполи на стола и посегна към бутилката.

— За какво? — попита разсеяно той.

— Защото си им нужен. Защото ти — свалячът, пияницата, немарливият, скандалджията, отрепката — все пак си нужен на такива хора.

Тя се надвеси през масата и го целуна по бузата. Това беше още една Диана — Диана Влюбената — с огромни сухи очи, Мария от Магдала, Диана Гледащата Отдолу Нагоре.

— Виж ти — промърмори Виктор. — Интелектуалци… Новите силни на деня…

Обаче това бяха само думи. В действителност нещата не бяха толкова прости.

Виктор се върна в хотела си на другия ден след закуска. На сбогуване Диана му напъха в ръцете кошничка от брезова кора: от столичните оранжерии бяха изпратили на Росшепер десетина килограма ягоди и Диана правилно бе съобразила, че въпреки невероятната лакомия на Росшепер, той няма да може да се справи сам с такова количество ягоди.

Портиерът му отвори вратата мрачен, Виктор го почерпи, той си взе няколко ягоди, пъхна ги в устата си, сдъвка ги като хляб и каза:

— Излиза, че моят хлапак им бил главатар.

— Не говорете така — рече Виктор. — Той е чудесно момче и много добре сте го възпитали.

— Ако знаете колко съм го бил! — каза портиерът, поободрен. — Стараех се… — Той пак се навъси. — Съседите говорят с мен. А аз какво съм виновен? Нищо не знаех…

— Не им обръщайте внимание — посъветва го Виктор. — Те говорят така от завист. Момчето ви е прекрасно. Аз, например, много се радвам, че дъщеря ми дружи с него.

— Ха! — оживи се отново портиерът. — Може и роднини да станем, а?

— Защо не — каза Виктор. — Дори е много вероятно. — Той си представи Бол Кунац. — Защо не…

Посмяха се малко по този повод, размениха си по някоя и друга шега.

— Вчера чухте ли стрелбата? — попита портиерът.

— Не — каза Виктор, настръхнал. — Какво е станало?

— Така се случи — започна портиерът, — че, значи, когато снощи всички ние се разотидохме оттам, някои, значи, не се разотишли, намерили се все пак отчаяни глави, срязали бодливата тел и — вътре. И ги започнали с картечниците.

— Виж ти, колко лошо — каза Виктор.

— Самият аз не съм видял — продължи портиерът. — Хората така разправят. — Той се огледа внимателно, повика Виктор по-близо и му прошепна на ухото: — И нашият Теди бил там. Ранили го, но нищо му няма, разминало му се. Сега лежи вкъщи.

— Лоша работа — промърмори Виктор, разстроен.

Почерпи човека на рецепцията с ягоди, взе си ключа и се качи в стаята. Преди да се преоблече, набра номера на Теди. Снахата на Теди му обясни, че, общо взето, е добре, куршумът не е засегнал костта и сега Теди лежи по корем, псува и се налива с водка. Тя пък вече се приготвя да ходи в Дома за срещи да види сина си. Виктор я помоли да поздрави Теди, обеща да намине и затвори телефона. Редно беше да се обади и на Лола, но като си представи разговора, упреците и виковете, реши да не звъни. Свали си шлифера, погледна ягодите и слезе в кухнята да поиска кофичка сметана. Когато се върна, в стаята седеше Павор.

— Добър ден — каза Павор, усмихвайки се ослепително. Виктор отиде до масата, изсипа ягодите в купичка, заля ги със сметана, поръси ги отгоре със захар и седна.

— Ами здравейте, здравейте — рече той мрачно. — Какво има?

Не му се искаше да поглежда Павор. Първо, Павор беше мръсник, и второ, оказа се, че е неприятно да гледаш човек, когото си издал. Дори ако той е мръсник и дори ако си го издал от най-чисти и безкористни подбуди.

— Слушайте, Викторе — започна Павор, — готов съм да се извиня. И двамата се държахме глупаво, но най-вече аз. Това е заради служебните неприятности, които имам. Искрено ви моля да ме извините. Ще ми бъде дяволски неприятно, ако се скараме с вас заради такава дреболия.

Виктор разбърка с лъжичката ягодите и сметаната и започна да яде.

— Ей богу, ако знаете само как не ми върви напоследък — продължи Павор. — Иде ми да напсувам целия свят. От никого няма нито съчувствие, нито подкрепа, а кметът, това говедо, ме забърка в тази мръсна история…

— Господин Суман — каза Виктор, — престанете да се правите на ударен. Знам, че добре умеете да се преструвате, но за щастие разбрах що за човек сте и не изпитвам никакво удоволствие да наблюдавам артистичните ви дарби. Вървете си и не ми разваляйте апетита.

— Викторе — произнесе Павор с упрек, — та ние сме възрастни хора. Не бива да придавате такова значение на някакви си приказки на масата. Нима сте си въобразили, че наистина изповядвам тези глупости, които надрънках? Мигрена, неприятности, хрема… Какво искате от човека?

— Искам от човека да не ме удря изотзад с бокс по главата — заяви Виктор. — А дори и да се наложи да ме удари — има обстоятелства, при които се налага — поне после да не ми се прави на пръв приятел.

— А, вие за това ли… — рече Павор замислено и лицето му сякаш изтъня. — Слушайте, Викторе, ще ви обясня всичко. Това беше чиста случайност. Дори и представа си нямах, че сте вие. Пък и… сам казахте, че има обстоятелства…

— Господин Суман — каза Виктор, облизвайки лъжичката, — никога не съм обичал хората от вашата професия. Един дори го застрелях — беше много смел в щаба, когато обвиняваше офицерите в нелоялност, но когато го изпратиха на предната линия… Накратко, махайте се.

Но Павор не се махна. Запали цигара, преметна крак върху крак и се облегна в креслото. „Е, ясно — як мъж, сигурно владее карате, пък и боксът е в него… Добре би било да се ядосам сега. Той наистина ми разваля апетита…“

— Виждам, че знаете много — каза Павор. — Това е лошо. Имам предвид, че е лошо за вас. Е, добре. Във всеки случай вие не знаете, че лично аз най-искрено ви уважавам и ви обичам. Не си кривете физиономията и не се правете, че ви се повдига. Говоря сериозно. С удоволствие съм готов да изразя съжалението си по повод инцидента с бокса. Дори ще ви призная, че знаех кого удрям, но нищо не можех да направя. Зад ъгъла вече се търкаляше един свидетел, после и вие се появихте отнякъде… Накратко, единственото, което можех да направя в случая, беше да ви ударя колкото може по-деликатно, което и направих. Поднасям най-искрените си извинения.

Павор направи аристократичен жест. Виктор го гледаше чак с известно любопитство. В тази ситуация имаше нещо ново, което не беше изживявал и му беше трудно да си представи.

— Обаче да се извиня за това, че съм служител в известен на вас департамент — продължи Павор, — не мога, а, общо взето, и не искам. И, моля ви, не си въобразявайте, че там, при нас, са се събрали само потисници на свободната мисъл и отрепки-кариеристи. Да, аз съм контраразузнавач. Да, работата ми е мръсна. Само че всяка работа е мръсна, няма чиста работа. Нали и вие изливате в романите си своето подсъзнание, прословутото си либидо. Е, а аз го правя по друг начин… Не мога да ви разказвам подробности, но вие вероятно и сам се досещате. Да, следя какво става в лепрозориума, мразя тези мокри твари и се страхувам от тях — и не само за себе си, страхувам се за всички хора, които имат поне някаква стойност. За вас, например. Вие изобщо не разбирате какво става. Вие сте свободен художник, емоционална натура и всичко, което правите, е да охкате и да ахкате. А става дума за съдбата на системата. Ако щете, дори за съдбата на човечеството. Ето на, вие ругаете господин президента, че бил диктатор, тиранин и глупак… А ни заплашва такава диктатура, каквато вие, свободните художници, не сте и сънували. Онзи път в ресторанта наговорих много глупости, но главното зрънце в думите ми е истина: човекът е анархично животно и анархията ще го унищожи, ако системата не действа достатъчно твърдо. А вашите любезни мокреци обещават да бъдат толкова твърди, че вече няма да има място за обикновения човек. Точно това не го разбирате. Мислите, че щом един човек цитира Зурзмансор или Хегел, значи е голяма работа! А този човек ви гледа и вижда във вас само торба с лайна, не му е жал за вас, защото вие и според Хегел сте лайно, и според Зурзмансор също сте лайно. Лайно по определение. А какво има извън това определение, него не го интересува. Господин президентът, понеже е ограничен по рождение, ще ви напсува или в краен случай ще заповяда да ви тикнат в затвора, а после в навечерието на някой празник, изпълнен с възторг и преливащ от радост, ще ви амнистира, че и ще ви покани да обядвате с него. А Зурзмансор ще ви погледне през лупата, ще ви класифицира: кучешко лайно, негодно за нищо; и замислено, защото е блестящ ум, базирайки се на всеобщата философия, ще ви забърше с парцала в коша за боклук и ще забрави, че изобщо някога сте съществували…

Виктор дори престана да яде. Зрелището беше странно и неочаквано. Павор се вълнуваше, устните му потрепваха, кръвта се дръпна от лицето му, той даже се задъхваше. Явно вярваше в това, което говореше, очите му бяха застинали от ужас пред страшното видение на бъдещия свят. „Хайде, хайде — предупреди себе си Виктор. — Та това е враг, подлец. Той е актьор, ще те продаде за жълти стотинки…“ Изведнъж осъзна, че се опитва насила да се отдръпне от Павор. „Не забравяй, че той е чиновник. Той по определение не може да има идейни съображения — началството му е заповядало и той гледа да си изкара заплатата. Ако му наредят да защитава мокреците — ще ги защитава. Знам ги тези мръсници, виждал съм ги…“

Павор се овладя и се усмихна.

— Знам какво си мислите — каза той. — По изражението ви виждам как се мъчете да отгатнете: Какво се е лепнал за мен този тип, какво иска? Представете си, нищо не искам. Искрено желая да ви предпазя, искрено желая да проумеете какво става и да застанете на правилната страна… — Той се ухили неестествено. — Не искам да станете предател на човечеството. После ще се опомните, но ще бъде късно… Вече не говоря за това, че изобщо трябва да се махнете оттук, макар че дойдох да настоявам за това. Сега настъпват тежки времена, началството е обзето от пристъп на служебно усърдие, на някои хора им намекнали, че работят лошо, няма никакъв ред… Но това е нищо, дребна работа, за това ще поговорим друг път. Искам да си дадете сметка за главното. А главното не е това, което ще стане утре. Утре те все още ще си стоят зад бодливата тел, охранявани от онези кретени… — Той пак се ухили. — Но виж, след десетина години…

Виктор така и не узна какво ще стане след десетина години. Външната врата се отвори, без никой да почука, в стаята влязоха двамина с еднакви сиви шлифери и Виктор веднага разбра кои са. Нещо в него по навик се сви и той покорно се изправи, чувствайки отвращение и безсилие. Но на него казаха: „Седнете!“, а на Павор: „Станете!“

— Павор Суман, вие сте арестуван!

Пребледнял, дори някак синкавобял като бито мляко, Павор се надигна и рече дрезгаво:

— Да видя заповедта.

Показаха му някакъв лист хартия и докато той го разглеждаше с невиждащи очи, го хванаха за лактите, изведоха го и затвориха вратата. Виктор остана да си седи, целият омекнал, загледан в купата с ягодите, като си повтаряше: нека да се ядат един друг, нека да се ядат един друг… Все чакаше да чуе шум от запален двигател на улицата, да се тръшнат вратите на кола, но така и не ги дочака. Тогава запали цигара и чувствайки, че не може повече да седи тук, че трябва да поговори с някого, някак да се разсее или поне да пийне с някого водка, той излезе в коридора. „Интересно откъде са разбрали, че е при мен? Не, изобщо не е интересно. Нищо интересно няма в това…“ На стълбището се мерна дългият професионалист. Беше толкова необичайно, да го види сам, че Виктор се огледа и забеляза, че на дивана в ъгъла седи младият мъж с дипломатическото куфарче и разлиства вестник.

— А, ето го и самия него — каза дългият. Младият мъж погледна към Виктор, стана и се зае да сгъва вестника. — Тъкмо се канех да идвам при вас — продължи дългият. — Но след като се получи така, нека да отидем в нашата стая, там дори е по-спокойно.

На Виктор му беше все едно къде ще отиде и покорно тръгна към третия етаж. Дългият отключва продължително вратата на триста и дванайсета стая. Имаше цяла връзка ключове и май ги опита всичките. През това време Виктор и младият мъж с очилата стояха до него и по лицето на очилатия беше изписана скука, а Виктор си мислеше какво би станало, ако сега го цапардоса по главата, грабне куфарчето и хукне по коридора. После влязоха в апартамента, младият човек веднага се прибра в спалнята вляво, а дългият каза на Виктор: „Минутка само“, и влезе в спалнята вдясно. Виктор седна до масата от червено дърво и започна да прокарва пръст по грапавите кръгове, оставени на полираната повърхност от най-различни чаши. Кръговете бяха много, явно тук не се церемоняха с масата и не се интересуваха, че е от червено дърво. Бяха слагали на нея горящи цигари и поне веднъж бяха тръскали над нея автоматична писалка. След това младият мъж излезе от спалнята си. Вече не носеше куфарчето, беше по пантофи и без сако, в едната ръка държеше вестника си, а в другата — пълна чаша. Той седна в креслото си под лампиона, и веднага от своята спалня се появи дългият с поднос, който тутакси постави на масата. На подноса имаше започната бутилка скоч, чаша и голяма квадратна кутийка, обшита със син марокен.

— Първо формалностите — каза дългият. — Всъщност не, почакайте само да намеря още една чаша. — Той се огледа, взе от бюрото чашата за моливи, надникна, духна вътре и я постави на подноса. — И така, формалностите.

Дългият се изпъна, застана мирно и се облещи строго. Младият мъж сложи вестника настрана и също стана, като втренчи скучаещите си очи в стената. Тогава Виктор също се изправи.

— Виктор Банев! — обяви с казионно-извисен глас дългият. — Уважаеми господине! От името и по специалната заповед на господин президента сега ще ви връча медал „Сребърен трилистник — втора степен“ като награда за особените услуги, оказани от вас на департамента, който съм удостоен с честта да представлявам тук!

Той отвори синята кутийка, тържествено извади от нея медала с бяла лента от моаре и се зае да я прикрепя на гърдите на Виктор. Младият мъж учтиво заръкопляска. После дългият връчи на Виктор удостоверението и кутийката, стисна му ръката, отстъпи малко назад и също заръкопляска. Тогава и Виктор заръкопляска, чувствайки се идиотски.

— А сега трябва да го полеем — каза дългият.

Всички седнаха. Дългият наля уиски и взе за себе си чашата за моливи.

— За кавалера на „Трилистника“! — обяви той.

Всички отново станаха, усмихнаха се един на друг, пиха и отново седнаха. Младият мъж тутакси взе вестника и се скри зад него.

— Струва ми се, че вече имате трета степен — каза дългият. — Сега ви остава да получите първата и ще бъдете пълен кавалер. Безплатно пътуване и всичко останало. А третата за какво я получихте?

— Не помня — отвърна Виктор. — Имаше нещо там, сигурно съм убил някого… А, сетих се, беше за Китчинганския плацдарм.

— О! — каза дългият и отново наля уиски. — Аз пък не съм воювал. Не успях.

— Имали сте късмет — рече Виктор. Те пак пиха. — Между нас казано, не разбирам за какво ми дадоха това нещо.

— Нали ви казах: за особени заслуги.

— За Суман, така ли? — попита Виктор, тъжно усмихнат.

— Оставете тези работи! — каза върлината. — Та вие сте важна личност, там, в онези кръгове…

Той размаха неопределено пръст край ухото си.

— Какви кръгове… — възрази Виктор.

— Знаем, знаем! — лукаво завика дългият. — Всичко знаем! Генерал Пферд, генерал Пуки, полковник Бамбарха… Браво на вас.

— За първи път чувам такова нещо — каза Виктор нервно.

— Работата тръгнала от полковника. Сам разбирате, че никой не възразил — и още как! А пък след това генерал Пферд трябвало да докладва за нещо на президента и му пробутал предложението за награждаването ви… — Дългият се засмя. — Казват, че станал голям майтап. Старецът се развикал: „Кой Банев? Куплетистът? В никакъв случай!“ Но генералът му казал строго: „Трябва, Ваше превъзходителство!“ В края на краищата работата се оправила. Старецът се трогнал. Добре, казал, прощавам му. Какво толкова е станало между вас?

— А нищо — каза Виктор неохотно. — Поспорихме за литература.

— Вие наистина ли пишете книги? — попита дългият.

— Да. Като полковник Лорънс23.

— И прилично ли плащат?

— Ком си — ком са24.

— Трябва и аз да опитам — каза дългият. — Но все не ми остава свободно време. Ту едно, ту друго…

— Да, времето не стига — съгласи се Виктор. При всяко движение медалът се поклащаше и звънтеше. Усещането от него беше като от синапена лапа. Ако можеше да го свали, веднага щеше да му олекне. — Знаете ли, ще тръгвам — каза той и се надигна. — Време е вече.

Дългият веднага скочи.

— Разбира се — рече той.

— Довиждане.

— За мен беше чест — каза дългият. Младият мъж с очилата спусна малко вестника и се поклони.

Виктор излезе в коридора и веднага свали медала. Имаше силно желание да го хвърли в кошчето за боклук, но се сдържа и го пъхна в джоба си. Слезе в кухнята, взе бутилка джин, а когато тръгна обратно, човекът на рецепцията му викна:

— Господин Банев, по телефона ви търси господин кметът. Нямаше ви в стаята и аз…

— Какво искаше? — попита мрачно Виктор.

— Помоли незабавно да му се обадите. В стаята си ли отивате? Ако позвъни още веднъж…

— Пратете го на майната му — каза Виктор. — Сега ще изключа телефона си и ако пак се обади, предайте му точно това: Господин Банев, кавалерът на „Трилистника — втора степен“, каза да вървите на майната си.

Той залости вратата на стаята, изключи телефона и, кой знае защо, даже го захлупи с възглавницата. После седна на масата, наля си джин и без да го разрежда, изпи на екс цяла чаша. Джинът изгори гърлото и стомаха му. Тогава той взе лъжичката и започна да лапа ягодите със сметана, без да усеща вкуса, без да обръща внимание какво прави. „Достатъчно, стига толкова — помисли си той. — Нямам нужда от нищо — нито от ордени, нито от хонорари, нито от подаянията ви, не ми е нужно вашето внимание, нито злобата ви, нито любовта ви, оставете ме на мира и без това ми е дошло до гуша от мен самия, не ме забърквайте във вашите истории…“ Хвана се за главата, за да не вижда пред себе си синкавобялото лице на Павор и ония безцветни безжалостни типове с еднаквите шлифери. Махайте се заедно с генерал Пферд, с генерал Батокс, генерал Аршмани с орденоносните обятия и Зурзмансор с отлепващото се лице… Опитваше се да разбере за какво му напомня всичко това. Изпи още половин чаша и разбра, че се гърчи, скрит на дъното на окоп. Земята под него се люлее, цели геологични пластове, гигантски блокове от гранит, базалт и лава се притискат един в друг и се огъват, стенейки от напрежение, издуват се, набъбват и между другото, мимоходом го изтласкват нагоре, все по-нагоре, изтикват го от окопа, избутват го над бруствера, а времената са тежки, властите са обзети от пристъп на служебно усърдие, намекнали са на някого, че работи лошо, а той — ето го — над бруствера е, чисто гол, скрил е лицето си в шепи, но е пред очите на всички. „Да можех да легна на дъното — помисли си, — да легна на самото дъно, за да не ме чуват и да не ме виждат. Да можех да легна на дъното, като подводница — мислеше си той и някой му подсказа: за да не те уловят и с пеленгатор. — Точно така: да легна на дъното като подводница, и с пеленгатор да не могат да ме уловят. И никой да не знае къде съм. Няма ме, няма ме. Мълча. Оправяйте се сами. Господи, защо никак не мога да стана циник? Да можех да легна на дъното като подводница, и с пеленгатор да не могат да ме уловят. Да можех да легна на дъното като подводница — повтаряше той, — без да предавам дори позивни.“ Вече усети ритъма и веднага всичко тръгна само: „писна ми, до гуша ми дойде… не искам ни да пея, ни да пиша…“ Наля си джин и го изпи. „Не искам ни да пея, ни да пиша… ох, омръзна ми да пея и да пиша. Къде ли ми е банджото — помисли си. — Къде съм пъхнал банджото?“ Мушна се под кревата и го извади. „Не ми пука за вас — помисли си. — Ох, как не ми пука за вас! Да можех да легна на дъното като подводница, и с пеленгатор да не могат да ме уловят.“ Ритмично удряше струните, и в този ритъм отначало масата, после цялата стая, а сетне и целият свят започна да потрепва с крак и да мърда рамене. Всички генерали и полковници, всички мокри хора с отлепващи се лица, всички департаменти на държавната сигурност, всички президенти и Павор Суман, на когото му извиваха ръцете и го биеха по мутрата… „Писна ми, дойде ми до гуша, дори от песните започнах да се уморявам… не започнах да се уморявам, вече съм уморен, но «започнах да се уморявам» е хубаво, значи така и ще бъде… Да можех да легна на дъното като подводница, и с пеленгатор да не могат да ме уловят… Подводна лодка… горчива водка… с момиче младо на разходка… да се прицеля… това е лагер, а не леля… точно така, точно така…“

На вратата отдавна се тропаше, все по-силно и по-силно, и Виктор най-накрая чу, но не се изплаши, защото не беше ОНОВА тропане. Обикновено, радващо тропане на добър човек, който се ядосва, че не му отварят. Виктор отключи. Беше Голем.

— Веселите ли се? — каза той. — Павор го арестуваха.

— Знам, знам — изрече Виктор весело. — Сядайте и слушайте…

Голем не седна, но въпреки това Виктор удари струните и запя:

— По-нататък още не съм я измислил — извика той. — Нататък ще има водка… с момиче младо на разходка… лагерът не ти е леля… А после — слушайте:

— Край! — изкрещя той и запрати банджото на леглото. Почувства огромно облекчение, сякаш нещо се беше променило, сякаш внезапно беше станал нужен там, горе, над бруствера, пред очите на всички — свали ръце от примижалите си очи и огледа сивото разкаляно поле, ръждивата бодлива тел, сивите чували, които по-рано са били хора, отегчителното и недостойно зрелище, което по-рано е било живот, и от всички страни на бруствера се надигнаха хора и също се огледаха, и някой свали пръста си от спусъка…

— Завиждам ви — каза Голем. — Но не е ли време да се захващате със статията?

— И през ум не ми минава — отвърна Виктор. — Не ме познавате, Голем, не ми пука за никого. Но седнете, дявол да го вземе! Аз съм пиян и вие също ще се напиете! Сваляйте шлифера… Сваляйте го, ви казвам! — развика се той. — И сядайте! Ето ви чаша, пийте! Нищо не разбирате, Голем, макар и да сте пророк. Но аз не ви разрешавам. Само аз имам право да не разбирам. Всички на този свят твърде добре разбират какво трябва да стане, какво е станало и какво ще става, и има остър недостиг на хора, които не разбират. Чудите се защо съм толкова ценен ли? Само защото не разбирам. Пред мен се разгръщат перспективи, а аз им казвам: не, не разбирам. Правят ме на глупак с разни теории, възможно най-простите теории, а аз им казвам: не, нищо не разбирам. Ето затова съм нужен… Искате ли ягоди? Всъщност аз съм ги изял всичките. Тогава да запалим по цигара…

Той стана и закрачи из стаята. Голем го наблюдаваше с чаша в ръка, без да помръдва.

— Това е невероятен парадокс, Голем. Имаше време, когато всичко разбирах. Бях на шестнайсет години, бях старши рицар в Легиона, разбирах абсолютно всичко и не бях нужен на никого! При едно сбиване ми счупиха главата, цял месец лежах в болницата и всичко си вървеше, както му е редът. Легионът крачеше победоносно напред и без мен, господин президентът непоколебимо се превръщаше в този, който е сега, и това пак ставаше без мен. Всички се справяха чудесно без мен. После същото се повтори по време на войната. Офицерствах, заслужих орден и при това, естествено, разбирах всичко. Простреляха ме в гърдите, попаднах в болницата и какво стана? Някой да се разтревожи, някой да попита къде е Банев, къде се дяна нашият Банев, нашият храбър, всичко разбиращ Банев? Нищо подобно, мамка му! Но виж, когато престанах да разбирам каквото и да било — о, тогава всичко се промени. Всички вестници ме забелязаха. Куп департаменти ме забелязаха. Господин президентът лично ме удостои с честта… Какво ще кажете? Представяте ли си каква рядкост е това — неразбиращият човек! Него го познават, за него се грижат генерали и покой… ъъъ… полковници, той е страшно нужен на мокреците, започват да го уважават като личност, направо кошмар! И защо? Ами затова, господа, защото нищо не разбира. — Виктор седна и попита: — Много ли съм пиян?

— Не е като да не сте — отвърна Голем. — Но това не е от значение, продължавайте.

Виктор разпери ръце.

— Това беше всичко — рече виновно той. — Изчерпах се… Да ви изпея ли нещо?

— Изпейте — съгласи се Голем.

Виктор взе банджото и започна да пее. Изпя „Ние сме храбри момчета“, после „Урановите хора“, след това „За говедаря, на когото бикът избол едното око и който заради това нарушил държавната граница“, после „Писна ми вече, дойде ми до гуша“, след това „Равнодушният град“, после пак „Писна ми вече, дойде ми до гуша“, после подкара държавния химн по мелодията на „Ах, какви крачета има тя!“, но забрави думите, обърка строфите и остави банджото.

— Пак се изчерпах — рече тъжно той. — Та казвате, че Павор са го арестували? Знам. Точно тогава той беше при мен, там, където седите сега… И знаете ли какво искаше да ми каже, но не успя? Че след десет години мокреците ще завладеят планетата и ще ни смажат всичките. Вие как мислите?

— Едва ли — каза Голем. — Защо да ни смазват? Ние сами ще се смажем.

— А мокреците?

— Може би няма да позволят да се смажем… Трудно ми е да кажа.

— А може би ще ни помогнат? — рече Виктор с пиянска усмивка. — Та нали ние не умеем дори да се душим както трябва. Десет хиляди години се душим един друг и все не успяваме да се удушим… Слушайте, Голем, а защо ме лъгахте, че ги лекувате? Та те изобщо не са болни, всичките са здрави като нас двамата, само дето, кой знае защо, са жълти…

— Хм — промърмори Голем. — Откъде имате такива сведения? Не знаех това.

— Добре, добре, вече не можете да ме излъжете. Говорих със Зур… със Зу… Зурзмансор. Той ми разказа всичко: за секретния институт… за превръзките, с които са се омотали с цел запазване на… Знаете ли, Голем, тези там, вашите, си въобразяват, че могат да въртят на пръста си генерал Пферд колкото си искат. А всъщност просто временно са силните на деня. Ще ги схруска той заедно с превръзките и ръкавиците им, когато огладнее… Пфу, дявол да го вземе, колко съм пиян — всичко се върти пред очите ми…

Но малко хитруваше. Всъщност добре виждаше пред себе си тлъстото сивосинкаво лице и малките, необикновено внимателни очи.

— И Зурзмансор ви каза, че е здрав?

— Да — отвърна Виктор. — Всъщност не помня… По-скоро не го каза. Но то се вижда.

Голем почеса брадичката си в ръба на чашата.

— Жалко, че сте пиян — рече той. — А може би така е по-добре. Днес съм в настроение. Искате ли да ви разкажа всичко, за което се досещам и което мисля за мокреците?

— Давайте — съгласи се Виктор. — Само повече не ме лъжете.

— Очилатата болест — каза Голем — е много интересно нещо. Знаете ли кои я прихващат? — Той замълча. — Не, нищо няма да ви разказвам.

— Я стига — възрази Виктор. — Вие вече започнахте.

— Защото съм глупак, затова започнах — каза Голем. Той погледна Виктор, усмихна се и предложи: — По-добре питайте. Ако въпросите ви са глупави, с удоволствие ще ви отговарям… Хайде, започвайте, че може пак да се откажа.

Някой почука на вратата.

— Вървете по дяволите! — кресна Виктор. — Сега работя.

— Извинявайте, господин Банев — дочу се плахият глас на дежурния от рецепцията. — Вашата съпруга ви търси по телефона.

— Това е лъжа! Нямам никаква съпруга… Всъщност, извинявам се. Забравих. Добре, ей сега ще й се обадя, благодаря ви. — Той взе чашата, напълни я догоре, пъхна я в ръцете на Голем и каза: — Пийте и не мислете за нищо. Много бързо ще приключа.

Виктор включи телефона и набра номера на Лола. Тя му заговори много студено:

— Извинявай, че те безпокоя, но се каня да отивам при Ирма, няма ли да благоволиш и ти да дойдеш?

— Не — отвърна Виктор. — Няма да благоволя. Зает съм.

— Все пак тя ти е дъщеря! Нима си паднал чак толкова ниско…

— Зает съм! — изрева Виктор.

— Не те ли вълнува какво става с дъщеря ти?

— Престани да се правиш на глупачка — каза Виктор. — Нали искаше да се отървеш от Ирма? Е, отърва се. Какво искаш повече?

Лола се разплака.

— Престани — рече Виктор, намръщвайки се. — На Ирма й е добре там. По-добре, отколкото и в най-хубавия пансион. Иди и сама ще се убедиш.

— Груба, бездушна, егоистична свиня — заяви Лола и тръшна слушалката. Виктор изруга шепнешком, изключи пак телефона и се върна на масата.

— Я ми кажете, Голем, какво правите там с моите деца? Ако си подготвяте смяна, аз съм против.

— Каква смяна?

— Ами каква… Нали и аз това ви питам: каква?

— Доколкото ми е известно — каза Голем, — децата са много доволни.

— И още как… И без вас знам, че са доволни. Но какво правят там?

— А нима не ви казаха?

— Кой?

— Децата.

— А как биха могли да ми кажат, след като аз съм тук, а те са там?

— Строят нов свят — каза Голем.

— А… Да, това ми го казаха. Но това си е, така да се каже, философия… Защо ме лъжете пак, Голем? Какъв нов свят може да има зад бодливата тел? Нов свят под командването на генерал Пферд! Ами ако се заразят?

— От какво? — попита Голем.

— От очилатата болест естествено!

— За шести път ви повтарям, че генетичните болести не са заразни.

— За шести път, за шести път… — промърмори Виктор, изгубил нишката на разговора. — А какво представлява изобщо тази очилата болест? Какво боли от нея? Или може би това е тайна?

— Не, всичко е публикувано къде ли не.

— Я ми разкажете тогава — помоли Виктор. — Само че без термини.

— В началото — изменения в кожата. Пришки, мехури, особено на ръцете и на краката… а понякога и гнойни язви…

— Слушайте, Голем, това изобщо важно ли е?

— За какво?

— За същината на въпроса.

— За същината не е важно — каза Голем. — Но мислех, че ще ви е интересно.

— Искам да разбера същността! — рече Виктор вдъхновено.

— Същността няма да я разберете — отвърна Голем, леко повишавайки глас.

— Защо?

— Първо, защото сте пиян…

— Това още не е довод — рече Виктор.

— И второ, защото изобщо е невъзможно да се обясни.

— Няма такива работи — възрази Виктор. — Вие просто не искате да говорите. Но не ви се сърдя. Ясно — подписали сте се да пазите тайна, и ако се раздрънкате — военен трибунал… Ето, Павор го прибраха… Е, както искате. Само едно не разбирам: защо децата трябва да градят този нов свят в лепрозориума? Друго място не можа ли да се намери?

— Не можа — отвърна Голем. — В лепрозориума живеят архитектите. И предприемачите.

— Онези с автоматите — каза Виктор. — Видях ги. Нищо не разбирам. Някой от вас лъже. Или вие, или Зурзмансор.

— Разбира се, че Зурзмансор — рече Голем хладнокръвно.

— А може би и двамата ме лъжете. А аз ви вярвам и на двамата, защото във вас има нещо… Само едно ми кажете, Голем, какво искат те? Обаче честно.

— Щастие — отговори Голем.

— За кого? За себе си?

— Не само за себе си.

— А за чия сметка?

— За тях този въпрос няма смисъл — рече бавно Голем. — За сметка на тревата, за сметка на облаците, за сметка на реките… за сметка на звездите.

— Също като нас — каза Виктор.

— А, не — възрази Голем. — Изобщо не е така.

— Защо? Ние също…

— Не, защото ние изпотъпкваме тревата, разсейваме облаците, спираме реките… Разбрахте ме твърде буквално, а това беше алегория.

— Не разбирам — каза Виктор.

— Нали ви предупредих. Аз самият не разбирам много неща, но се досещам.

— А има ли някой, който разбира?

— Не знам. Едва ли. Може би децата… Но дори да разбират, то е по някакъв техен начин. Много техен начин.

Виктор взе банджото и докосна струните. Пръстите му не го слушаха. Остави банджото на масата.

— Голем — рече той, — ето, вие сте комунист. Какво, по дяволите, правите в лепрозориума? Защо не сте на митинги? Защо не сте по барикадите? Москва няма да ви похвали.

— Аз съм архитект — каза спокойно Голем.

— Какъв архитект сте, дявол да го вземе, след като нищо не разбирате? И изобщо, защо ме разигравате? Цял час вече се разправяме, и нищо не сте ми казали! Пиете от моя джин и ме баламосвате. Срамота, Голем. Непрекъснато лъжете.

— Е, чак пък непрекъснато — каза Голем. — Макар че наистина послъгах тук-там. Не им излизат гнойни язви.

— Дайте тук чашата — помоли Виктор. — Вече се напихте. Той си наля от бутилката и отпи.

— Дявол знае какво замисляте, Голем. Но за какво ви е всичко това? Що за игри? Ако можете да разкажете — разказвайте, а ако е тайна — не трябваше да започвате.

— Обяснението е много просто — рече добродушно Голем, протягайки си краката. — Нали съм пророк, вие сам ме нарекохте така. А пророците винаги изпадат в такова положение: знаят много и им се ще да разказват — да споделят с приятен събеседник, да се похвалят, за да си придадат тежест. А когато започнат да разказват, ги спохожда някакво чувство на неудобство, неловкост… И тогава започват да извъртат, като Господ Бог, когато питали за камъните.

— Както искате — каза Виктор. — Ще отида в лепрозориума и ще науча всичко и без вас… Е, разкажете ми още нещо.

Той следеше с интерес как му се схващат ръцете и краката и си мислеше, че би било добре да изпие още една чаша за капак и да легне да се наспи, а после да се събуди и да отиде при Диана. Нямаше да е лошо да направи така. И изобщо нещата не бяха чак толкова зле. Представи си как ще попее на Диана за подводницата и се почувствува съвсем добре. Взе мокрото гребло, подпряно на кърмата, отблъсна се от брега и лодката моментално се заклати. Нямаше никакъв дъжд, нямаше облаци, залезът беше червен и той отплава право към залеза, и греблата се откъсваха от върховете на вълните. Да можех да легна на дъното… И той би легнал, но му беше неловко, защото в ухото му лениво бучеше гласът на Голем:

— …Те са много млади, всичко е пред тях, а пред нас са само те. Разбира се, човек ще овладее Вселената, но това няма да бъде богатирът с румените бузи и мускулите. Естествено човекът ще се справи със себе си, но първо, в началото, ще се промени… Природата не лъже, тя изпълнява обещанията си, но не така, както сме си мислели, и често не така, както би ни се искало…

Зурзмансор, който седеше на носа на лодката, извърна глава и стана ясно, че няма лице, той държеше лицето си в ръце. А лицето гледаше към Виктор — хубаво лице, честно, но на Виктор му се повдигаше от него, а Голем не спираше, продължаваше да бърбори…

— Лягайте да спите — промърмори Виктор и се излегна на дъното на лодката. Беше му неудобно, защото ребрата на лодката се врязваха в тялото му, но вече много му се спеше. — Лягайте да спите, Голем.

Когато се събуди, откри, че лежи в леглото. Беше тъмно, дъждът шуртеше и барабанеше по стъклата на прозорците. Повдигна с усилие ръката си и се пресегна към нощната лампа, но пръстите му се натъкнаха на студена гладка стена. „Странно — помисли си. — А къде е Диана? Или това не е санаториумът?“ Опита да оближе устните си, но надебелелият и загрубял език не се подчиняваше. Много му се искаше да запали цигара, но не биваше да пуши в никакъв случай… „Аха, всъщност ми се пие.“

— Диана! — извика той.

„Да, тук не е санаториумът. В санаториума нощната лампа е отдясно, а тук вдясно има стена… Та това е стаята ми в хотела! — помисли си той с възторг. — Как съм попаднал тук?“ Лежеше по бельо и завит с одеяло. „Нещо не си спомням да съм се събличал — помисли си. — Някой ми е свалил дрехите. Впрочем може и сам да съм се съблякъл. Ако съм с обувките, значи съм се събличал сам…“ Потърка краката си един в друг. „Аха, бос съм. Дявол да го вземе, сърбят ме ръцете, имам някакви пъпки, в стаите на хотела са се развъдили дървеници. Ще се махна оттук. Къде отивах с онази лодка? А, сигурно Павор е развъдил тука дървеници…“ Изведнъж си спомни за Павор и седна в леглото, но усети, че му се гади, и пак легна по гръб. „Отдавна не се бях напивал така, обаче… Павор… «Сребърният три листник»… Кога беше това? Вчера ли?“ Намръщи се и започна да чеше с нокти лявата си ръка. „Сега какво е — сутрин или вечер? Сигурно е сутрин… А може и да е вечер. Голем! — спомни си той. — С Голем изпихме цяла бутилка джин. Без да го разреждаме. А преди това изпихме половин бутилка с дългия. А още по-прано пих някъде другаде. Или това беше вчера? Я чакай малко, а сега днес ли е, или вчера? Би трябвало да стана, да пийна, това-онова… Не — помисли си той упорито, — първо трябва да се ориентирам в ситуацията.“

„Голем ми разказваше нещо интересно, но реши, че съм пиян и нищо не разбирам, и заради това може да говори с мен откровено. Всъщност наистина бях пиян, но помня, че всичко разбирах. Но какво разбирах?“ Отърка яростно опакото на дясната си длан във вълненото одеяло. „Настъпват тежки времена… Не, това са думи на Павор… Аха, ето какво каза Голем: всичко е пред тях, а пред нас са само те. И за генетичната болест… Какво пък, напълно е възможно. Все някога това трябва да се случи. И може би отдавна вече се случва. Вътре във вида се заражда нов вид, а ние го наричаме генетична болест. Старият вид е подходящ за едни условия, а новият вид — за други. По-рано хората са имали нужда от силни мускули, от плодовитост, от това да издържат на студ, агресивност и така да се каже, практична пресметливост. Сега, да предположим, това също може да е нужно, но по-скоро по инерция. Може да избиеш един милион души от практична пресметливост и нищо съществено да не се случи. Това вече е сигурно, изпробвано е много пъти. Кой беше казал, че ако извадим от историята няколко десетки… е, нека да са неколкостотин души, то моментално бихме се озовали в каменната ера? Нека дори да са няколко хиляди души… А що за хора са те? Те, братко, са съвсем различни хора.“

„А е напълно възможно Нютон, Айнщайн и Аристотел да са били мутанти. Средата, разбира се, не е била особено благоприятна и е напълно възможно много такива мутанти да са загинали, без да се разкрият, като онова момче от разказа на Чапек… Естествено те са били особени: нито са били практично пресметливи, нито са имали нормалните човешки потребности… Или може би само така ни се струва? Просто духовната страна е толкова хиператрофирала, че не се забелязва нищо друго. Напразно си мислиш така — каза си той. — Нали Айнщайн твърди, че е най-добре човек да работи като пазач на фар — а това вече говори само за себе си… А изобщо би било интересно да си представим как в наши дни се ражда хомо супер. Хубав сюжет… По дяволите, ръцете ме сърбят нетърпимо… Бих написал такава утопия в духа на Оруел или Бернард Улф. Наистина трудно е да си представиш такъв суперчовек: огромен плешив череп, хилави ръчички и крачета, импотентен — банално. Но, общо взето, би трябвало да е нещо от този род. Във всеки случай потребностите му ще са други. Няма да има нужда от водка, нито пък от кой знае каква храна, както и от разкош, пък и, общо взето, от жени, освен да му осигуряват спокойствие и по-голяма концентрация. Идеален обект за експлоатация: даваш му отделен кабинет, бюро, хартия и купища книги… малка алея за перипатетични размишления, а в замяна на това той дава идеи… Никаква утопия няма да се получи — ще го вземат военните и дотук с утопията. Ще направят секретен институт, ще откарат там всичките тези суперчовеци, ще сложат часови — и край…“

Виктор стана, пъшкайки, зашляпа с босите си крака по студения под, отиде в банята, пусна чешмата и с наслада се напи с вода, без да пали лампата. Страх го беше дори да си помисли, че може да запали лампата. После пак се върна в леглото и известно време се чеса, проклинайки дървениците. „Изобщо, за сюжета така е дори по-добре — секретен институт, часови, шпиони… патриотизмът на патриотичната чистачка Клара… някаква такава халтура. Трудното е да си представиш тяхната работа, идеите им, възможностите им — не е за мен това… Пък и въобще е невъзможно. Шимпанзето не може да напише роман за хората. Как мога да напиша роман за човек, който няма никакви други потребности, освен духовни? Разбира се, някои неща мога да си представя. Атмосферата. Състоянието на непрекъснат творчески екстаз. Усещането за личното всемогъщество и независимост… липсата на комплекси, абсолютното безстрашие… Да, за да напишеш такова нещо, трябва да се натъпчеш с ЛСД. Накратко, от гледна точка на обикновените хора емоционалната сфера на суперчовека би изглеждала като патология. Болест… Животът е болест на материята, а мисленето — болест на живота. Очилата болест“ — помисли си той.

И изведнъж всичко си застана на мястото. „Ето какво е имал предвид! — помисли си Виктор за Голем. — Умни са и всичките талантливи, сякаш са ги избирали с конкурс… Тогава какво излиза? Тогава излиза, че те вече не са хора. Зурзмансор просто ме баламосваше. Значи се е започнало… Нищо не може да се скрие — помисли си той със задоволство. — Още по-малко пък — такова нещо. Ще отида при Голем, няма защо да се прави на пророк. Сигурно са му разказали много неща… Дявол да го вземе, та това е бъдещето, същото това бъдеще, което плъзга пипалца в сърцето на днешния ден! Пред нас са само те…“ Обхвана го трескава възбуда. Всяка секунда беше историческа и жалко, че не знаеше това вчера, защото и вчера, и онзи ден, и преди седмица всяка секунда също е била историческа…

Скочи и светна лампата, като примижа от острите болки в очите. Пипнешком си затърси дрехите. Не можа да ги намери, но после очите му привикнаха със светлината, той грабна панталоните, преметнати върху таблата на леглото, и изведнъж видя ръката си. Беше покрита до лакътя с червени обриви и белезникави отоци. От чесането някои от отоците кървяха. Другата му ръка беше в същото състояние. „Що за дяволска работа?“ — помисли си той, вцепенявайки се, защото вече знаеше какво е това. Вече си бе спомнил: промени в кожата, обриви, мехури, а понякога и гнойни язви… Гнойни язви засега нямаше, но по цялото му тяло изби студена пот. Той изпусна панталоните си и седна на леглото.

„Не може да бъде — помисли си. — И аз. Нима и аз?“ Внимателно поглади с длан отоците по кожата, после затвори очи и сдържайки дъха си, се заслуша в себе си. Сърцето му биеше кънтящо и забавено, кръвта звънтеше тънко в ушите, усещаше главата си огромна и празна, нищо не го болеше, нямаше я и меката тежест в мозъка. „Глупак — помисли си той, усмихвайки се. — Какво се надявам да забележа? Това трябва да е като смъртта — преди секунда си бил човек, а само след квант време вече си бог и не знаеш това, и никога няма да го узнаеш, както глупакът не знае, че е глупак, и както умният, ако наистина е умен, не знае, че е умен… Сигурно се е случило, докато съм спал. Във всеки случай, преди да заспя, същността на мокреците ми беше твърде мъглява, а сега всичко изникна пред очите ми съвсем ясно и постигнах това само с гола логика, без дори да забележа…“

Засмя се щастливо, стъпи на пода, разкърши се и отиде до прозореца. „Моят свят“ — помисли си, докато гледаше през залятото с вода стъкло, и стъклото изчезна. Някъде далече долу в дъжда потънаха и замрелият от ужас град, и огромната подгизнала страна. А после всичко се раздвижи и постепенно се изгуби. Остана само едно малко синьо кълбо с дълга синя опашка. И той видя гигантската леща на галактиката, висяща косо и безжизнено в мъждукащата бездна, отломките от светеща материя, усукани от силови полета, и бездънните пропасти там, където нямаше светлина, и той протегна ръка и я потопи в пухкавото бяло ядро, и усети лека топлина, и когато сви юмрука си, материята се изплъзна между пръстите му като сапунена пяна. Отново се засмя, чукна с пръст по носа на отражението си в стъклото и погали нежно отоците по подпухналата си кожа.

— Това трябва да се полее! — изрече на глас.

В бутилката беше останал още малко джин, горкият стар Голем не беше успял да го допие, горкият стар лъжепророк… лъжепророк не защото предсказанията му бяха неверни, а защото беше само една говоряща марионетка. „Винаги ще те обичам, Голем — помисли си Виктор, — ти си добър човек, ти си умен човек, но си само човек…“ Той сипа остатъка от джина в чашата и с привично движение изля алкохола в гърлото си, но още преди да успее да го преглътне, хукна към банята. Доповръща му се. „По дяволите — помисли си, — каква гадост.“ Видя лицето си в огледалото — сънливо, леко подпухнало, с неестествено големи и неестествено черни очи. „Е, това е всичко — помисли си, — това е всичко, Виктор Банев, пияница и фукльо. Няма да пиеш вече, няма да пееш и да си дереш гърлото, няма да се хилиш на глупостите, няма да бърбориш празни приказки с подут език, няма да се биеш, няма да буйстваш и да хулиганстваш, няма да плашиш минувачите, няма да псуваш полицаите, няма да се караш с господин президента, няма да нахълтваш в нощните барове с шумни компании от млади почитатели…“ Върна се на леглото. Не му се пушеше. Нищо не искаше, от всичко му се повдигаше и му стана мъчно. Усещането за някаква загуба, отначало леко, едва забележимо, като докосване до паяжина, започна да се разраства. Мрачни редици от бодлива тел се изправяха между него и този свят, който толкова много обичаше. „За всичко се плаща — мислеше си, — нищо не се получава даром и колкото повече си получил, толкова повече трябва да заплатиш; за новия живот трябва да платиш със стария си живот…“ Той си чешеше яростно ръцете, раздирайки кожата си, но не забелязваше това.

Диана влезе, без да чука, захвърли шлифера си, застана пред него, усмихната и съблазнителна, и повдигна ръце, за да си оправи косите.

— Измръзнах — рече тя. — Ще ме пуснат ли тук да се постопля?

— Да — отвърна Виктор, почти без да съзнава какво казва. Тя угаси лампата и той вече не я виждаше. Превъртането на ключа в бравата, пукота от бързо разкопчаваните копчета, шумоленето на дрехи, изтропването на обувките й на пода. В следващия миг тя се озова до него, топла, гладка, благоухаеща, а той продължаваше да си мисли, че всичко вече е свършило — останали са само вечният дъжд, мрачните къщи с надупчени като решето покриви, чуждите непознати хора с мокрите черни дрехи и мокрите превръзки на лицата… и ето — те свалят превръзките, свалят ръкавиците, свалят лицата си и ги подреждат в специални шкафове, а ръцете им са покрити с гнойни язви — тъга, ужас и самота… Диана се притисна до него и той по навик я прегърна. Тя си беше същата, но той, той вече не беше същият, той вече не можеше да направи нищо, защото нямаше нужда от нищо.

— Какво ти има, малкият? — попита нежно Диана. — Да не си препил?

Виктор свали внимателно ръцете й от врата си. Страхът го беше обзел окончателно.

— Почакай — каза той. — Почакай.

Стана, намери пипнешком ключа, светна лампата, постоя няколко секунди с гръб към нея, не се решаваше да се обърне, но все пак се обърна. Не, тя беше прекрасна. Навярно беше дори по-красива от обикновено, тя винаги беше по-красива от обикновено, но сега беше като картина. Караше го да се чувствува горд за човешкия род, да се възхищава пред човешкото съвършенство, но не будеше у него нищо друго. Тя го гледаше, повдигнала учудено вежди, а после явно се изплаши, защото изведнъж седна бързо и той видя, че устните й се размърдаха. Казваше му нещо, но той не я чуваше.

— Почакай — повтори. — Не може да бъде. Почакай.

Заоблича се с трескава бързина, като постоянно си повтаряше: почакай, почакай, но вече не мислеше за нея, работата не беше само в нея. Изскочи в коридора, хукна към стаята на Голем, блъсна се в заключената врата, не съобрази веднага къде трябва да го потърси, а после се извърна рязко и се втурна надолу по стълбите, към ресторанта. „Не искам — повтаряше постоянно той, — не ми трябва това, никого не съм молил.“

Слава богу, Голем си седеше на обичайното място. Беше преметнал ръка зад облегалката на креслото и разглеждаше на светлината цвета на коняка в чашата си. А доктор Р. Квадрига беше зачервен и агресивно настроен; щом видя Виктор, каза на цялата зала:

— Тези мокреци. Мръсници. Махайте се.

Виктор рухна в креслото си и Голем му наля коняк, без да каже нито дума.

— Голем — рече Виктор. — Голем, заразих се!

— Инжекция! — заяви Р. Квадрига. — И на мен също.

— Изпийте си коняка, Викторе — каза Голем. — Не бива така да се вълнувате.

— Вървете по дяволите — рече Виктор, гледайки го ужасен. — Заразил съм се от очилатата болест. Какво да правя?

— Добре, добре — каза Голем. — Все пак го изпийте. Той вдигна пръст и викна на сервитьора:

— Сода! И още коняк.

— Голем — рече Виктор с отчаяние, — вие не разбирате. Не мога да пия. Болен съм, казвам ви. Заразих се! Това не е честно… Не исках… Нали казвахте, че не е заразно…

Той се ужаси при мисълта, че говори прекалено несвързано, че Голем не го разбира и мисли, че просто е пиян. Тогава пъхна ръката си под носа на Голем. Чашата се обърна, търкулна се по масата и падна на пода.

В първия момент Голем се отдръпна, после се загледа, наведе се напред, подхвана ръката на Виктор за върха на пръстите и заразглежда раздраните отоци по подпухналата кожа. Пръстите му бяха студени и твърди. „Това е краят — помисли си Виктор, — ето го и първият лекарски преглед, а после ще има още прегледи и лъжливи обещания, че все още има надежда, и успокоителни сиропи, а после ще свикна и вече няма да има никакви прегледи, ще ме отведат в лепрозориума, ще ми намотаят черна превръзка на устата и всичко ще свърши.“

— Да сте яли ягоди? — попита Голем.

— Да — отвърна покорно Виктор. — Градински.

— Сигурно сте изгълтали поне два килограма — каза Голем.

— Какво общо имат тук ягодите? — развика се Виктор, издърпвайки ръката си. — Направете нещо! Не е възможно да е вече късно. Току-що започна…

— Престанете да крещите. Имате копривна треска. Алергия. Противопоказно ви е да ядете ягоди в такива количества.

Виктор още не разбираше. Той разглеждаше ръцете си и мърмореше:

— Та нали вие сам казвахте… отоци… обриви…

— Отоци стават и от дървениците — рече назидателно Голем. — Имате идиосинкразия към някои вещества. И въображението ви е прекалено развито. Като при повечето писатели. Виж го ти — мокрец…

Виктор почувства, че живва. „Размина ми се — кънтеше в главата му. — Май че ми се размина. Ако ми се е разминало, не знам какво ще направя. Ще откажа цигарите…“

— А не ме ли лъжете? — попита той жално. Голем се усмихна.

— Изпийте коняка — предложи той. — При алергия не бива да се пие коняк, ама вие го изпийте. Че имате много окаян вид.

Виктор взе неговата чаша, примижа и отпи. Нищо! Малко му се гадеше, но като се имаше предвид махмурлука, това беше разбираемо. Сега ще мине. И всичко му мина.

— Скъпи писателю — рече Голем, — за да станете архитект, не е достатъчно само да имате отоци по ръцете.

Дойде сервитьорът и сложи на масата още коняк и сода. Виктор въздъхна дълбоко и свободно, после вдиша с пълни гърди познатия ресторантски въздух и усети прекрасния мирис на тютюнев дим, на маринован лук, на прегоряло олио и печено месо. Животът се завръщаше.

— Приятелю — каза на сервитьора, — бутилка джин, лимонов сок, лед и четири порции минога в двеста и шестнайсета стая. И по-бързо! Алкохолици — обърна се той към Голем и Р. Квадрига. — Пропадайте вие тук, а аз отивам при Диана!

Беше готов да ги разцелува.

Голем каза, без да се обръща към никого:

— Горкото красиво патенце!

За миг Виктор усети съжаление. Изплува и изчезна споменът за някакви огромни пропуснати възможности. Но той само се засмя, бутна креслото настрани и закрачи към изхода.