Куца съдба

7. ФЕЛИКС СОРОКИН. „ИЗПИТАЛ“

Тази нощ мина добре, без кошмари. Сънувах име: Катя. Само името и нищо повече.

Събудих се късно и реших да закуся в „Бисерна мида“. Имаме си в нашия квартал такава пивница, разположена точно срещу районния Пионерски дом. Отвън видът на заведението е доста странен, най-много подсеща за дълговременната огнева точка „Милионна“ от времето на Руско-финландската война, ударена от директното попадение на еднотонна бомба: скучни сиви бетонови канари, стърчащи накриво, тук-там гарнирани с кълба ръждива желязна арматура, които според замисъла на архитекта би трябвало да изобразяват морски водорасли, а на нивото на тротоара се нижат тесни прозорци-амбразури. А отвътре заведението е съвсем прилично, без никакви претенциозни нововъведения: фоайе с гардероб, от което се влиза в приветлива, добре осветена кръгла зала, където винаги има бира, може да си поръчаш обикновени студени мезета, от готвените блюда сервират бьоф строганов и фирмения деликатес — печено в гърненце. Но, виж, раци не съм виждал. От време на време на-минавам да закуся там — когато ми писва от варени яйца и фруктов кефир.

Стигнах тъкмо в момента, в който отваряха, бързо съблякох горната си дреха и седнах при маса до прозореца. Сервитьорът, у когото безцеремонността странно се съчетаваше със сънлива навъсеност, ми донесе халба бира и взе поръчка за печено в гърненце. Наоколо говореха на висок глас. И пушеха. На гладно.

На моята маса не сядаше никой, макар че мястото отсреща бе празно. От една страна, това беше прекрасно, разбира се. Мразя да общувам с непознати. От друга обаче, изведнъж ми хрумна, че това се е случвало и преди: дали в тролеите, дали в метрото, дали в такива кръчмички, където никой не ме познава, празното място до мен го заемат последно, когато няма други свободни места. Някъде четох, че има такива хора, чиято външност сама по себе си внушава било респект, било отвращение, или, общо взето, инстинктивно желание да се стои по-далеч. И щом си помислих за това, мислите ми тутакси се прехвърлиха към снощното писмо. Ето още едно фактче, макар и косвено, което потвърждава, че писмото не е било някаква глупава шега, че някой наистина бе надушил у мен нещо чуждо, което навежда на фантастични мисли. Обаче все тая, главното, разбира се, не е в тези дреболии, а в моите „Съвременни приказки“.

Господи, тази книга действително е като същинско дете: причинява ми повече ядове и мъки, отколкото радости и удоволствия. Редакторите я кълцаха като зеле, правиха я на юфка и фиде и ако не беше Мирон Михайлович, щяха да я обезобразят за цял живот. А когато все пак излезе, срещу нея се опълчиха рецензентите.

В ония времена фантастиката току-що бе започнала да се формира, беше тромава, безпомощна, обременена от генетичните болести на четиридесетте години и рецензентите я третираха като глинен истукан за упражнения в кавалерийска сеч. Четях рецензиите за „Съвременните приказки“, съсках болезнено и пред очите ми, като на екран, се изправяше бледен красавец с черкезка наметка и угаснал взор на заклет представител на славния дроздовски полк; виждах как той допушва тънката цигара, с два пръста, внимателно, отлепва олигавената угарка от устната си, присвива очи към беззащитната ми книга, бавно оголва извитата си сабя и след лека засилка на пръсти, със замах вдига над главата си синкавата стомана…

Те пишеха, че аз подражавам на не най-добрите американски образци. (Сега тези образци са признати за най-добрите.) Пишеха, че при мен колите засенчват хората. (При мен изобщо нямаше коли, ако не се броят автобусите.) „Къде е видял авторът такива герои?“ — питаха те някого. „На какво може да научи нашия читател такава една литература?“ — питаха се помежду си. „И като фалшива нота в дейността на издателството прозвуча публикацията на безпомощната книга на Сорокин…“

А после с гръм и трясък излязоха обзорът на Гагашкин и фейлетонът на Брижейкин в „Доброволен информатор“ и аз се приземих в болницата, и едва тогава моите ръководни благодетели се усетиха, че пред очите им затриват един добър човек, макар и направил погрешна стъпка по недоглеждане, и взеха мерки. Не обичам да се сещам за този епизод.

Тогава още не бях чел „Марсиански хроники“ и дори не бях чувал за съществуването на такава книга. Писах своите „Приказки“, без да имам представа, че при мен се получава обратното на „Марсиански хроники“: цикъл от смешни и тъжни истории за това как извънземните са колонизирали нашата Земя. За мен главното там беше да се опитам да погледна на нас, на обикновения ни живот, на нашите страсти и надежди с очите на чужди същества, не някакви злобни чужди същества, а просто равнодушни същества, които мислят и чувстват различно. Според мен се получи наистина забавно, само че някои критици и досега ме смятат за ренегат на голямата литература, а някои читатели, както се оказва — за един от героите на тази книга…

Сервитьорът ми донесе печеното, помолих го за още една бира и започнах да се храня.

— Свободно ли е? — произнесе нечий леко хриплив глас.

Когато вдигнах очи, видях, че до масата ми, сложил длан на облегалката на свободния стол, стои висок гърбушко с пуловер и протрити дънки, с тясно бледо лице, обрамчено от къдрави златисти коси, спускащи се до раменете. Кимнах без капка приветливост и той моментално се настани странично към мен — изглежда, гърбицата му пречеше. След което остави отпреде си тънка черна папка и започна тихичко да почуква по нея с нокти. Сервитьорът донесе бирата ми и очаквателно погледна гърбушкото. Оня промърмори: „На мен същото, ако може…“ Доядох месото, надигнах халбата и в този момент забелязах, че гърбавият е вперил очи в мен, а на дългите му червени устни блуждае усмивка, която бих нарекъл любезна, ако не беше толкова нерешителна. Вече знаех, че ще ме заприказва, и той ме заприказва:

— Разбирате ли — каза той, — посъветваха ме да се обърна към вас.

— Към мен ли?

— Да. Именно към вас.

— Така — рекох аз. — А кой ви посъветва?

— Ами ето… — Той с готовност се заозърта, източил шия, сякаш в стремеж да надзърне над главите на клиентите на заведението. — Странно, той току-що седеше там… Ама къде се дяна?…

Гледах го. Целият беше някак мърляв. От ръкавите на сивия мърляв пуловер се подаваха мърлявите маншети на ризата и якичката на ризата също беше омазнена и мръсна. Ръцете му с дълги пръсти също бяха отдавна немити, както и дългите златисти къдрици, както и бледото му слабо лице с белезникава набола четина по бузите и брадичката. И намирисваше — на курник, на нещо възкисело и неподдържано. Странен тип беше: за алкохолик изглеждаше май прекалено солидно, а за така наречен приличен човек изглеждаше прекалено западнал.

— Тръгнал си е май — уведоми ме виновно той. — Както и да е… разбирате ли, той ми каза, че вие сте способен, ако не да повярвате, то поне да разберете.

— Слушам ви — казах аз с неприкрита въздишка.

— Всъщност… ето! — Той подбутна през масата към мен папката си и ме подкани с жест да я отворя.

— Ще ме прощавате — решително казах аз, — обаче не чета чужди ръкописи. Обърнете се към…

— Това не е ръкопис — бързо каза той. — Тоест това не е, каквото си мислите…

— Все едно — казах аз.

— Не, моля ви се… Това ще ви заинтересува! — И когато видя, че нямам намерение да докосвам папката, той сам я отвори пред мен.

В папката имаше ноти.

— Слушайте… — казах аз.

Но той не склони да ме слуша. Със снишен глас, приведен над масата към мен, започна да ми разправя точно каква е работата, като извършваше ораторски движения с китката на дясната си ръка и ме облъхваше със смесените миризми на птицеферма и бъчва.

А искането му към мен се състоеше в това, че ми предлагаше само за пет рубли да се сдобия с пълната и неделима собственост върху партитурата на Тръбите на Страшния съд. Лично бил направил съвременната нотна интерпретация на оригинала. Откъде я има? Това е дълга история, която освен всичко друго е много трудно да се представи с общоприетите термини. Той… как да го каже… ами той е паднал ангел. Озовал се е тук, долу, без никакви средства за съществуване, буквално само с онова, което имал в джобовете си. Практически е невъзможно да си намери работа, защото, естествено, няма никакви документи… Самота… Чувството, че си ненужен… Безперспективност… Само пет рубли, нима това е толкова скъпо? Е, добре, нека са три, макар че са му заръчали да не се връща без петачка…

Неведнъж ми се е случвало да изслушвам повече или по-малко сълзливи истории за изгубени билети за влак, откраднати паспорти, изгорели до основи апартаменти. Тези истории отдавна вече бяха престанали да будят у мен не само съчувствие, но дори и елементарна гнусливост. Мълчаливо пъхах в протегнатата ръка двайсет копейки и се спасявах възможно най-бързо от мястото на разговора. Обаче историята, която ми беше поднесена от златокосия гърбушко, ми се видя възхитителна от чисто професионална гледна точка. Мърльото-паднал ангел беше просто талантлив! Подобна измислица би направила чест дори на самия Хърбърт Уелс. Съдбата на петачката беше решена, нямаше никакъв спор. Но ми се щеше да изпитам тази история на здравина. По-точно на обем.

Придвижих към себе си папката с нотите и погледнах. Никога нищо не съм разбирал от тези запетаи и заврънкулки.

— Е, добре. Значи вие твърдите, че ако тази мелодия бъде изсвирена, да речем, на гробищата…

— Да, разбира се. Но не бива. Твърде жестоко би било…

— За кого?

— За мъртвите, разбира се! Бихте ги обрекли хиляди и хиляди години да се скитат безприютни из цялата планета. И още, помислете за себе си. Готов ли сте за подобно зрелище?

Това разсъждение ми хареса и аз попитах за какво тогава ще ми потрябват тези ноти?

Той страшно се учуди. Нима не ми е интересно да имам на разположение такова нещо? Нима не бих искал да притежавам гвоздей, с който е била закована към кръста ръката на Учителя? Или например каменната плоча, на която Сатаната е оставил вдълбани следи от огнените си копита, докато е стоял над гроба на папа Григорий VII Хилдебранд?

Този пример с плочата ми допадна. Това можеше да го каже само човек, който няма представа от тесни апартаменти.

— Е, добре — казах аз — ами ако тази мелодия бъде изсвирена не на гробищата, а някъде в парка на културата „Горки“?

Падналият ангел сви нерешително рамене. Сигурно е по-добре това да не се прави. Откъде да се знае какво има там, в този парк, на дълбочина три метра под асфалта?

Извадих пет рубли и ги оставих пред гърбушкото.

— Хонорарът — казах аз. — Продължавайте в същия дух. Имате въображение.

— Нищо нямам — откликна тъжно гърбушкото.

Той небрежно пъхна петачката в джоба на дънките, стана и, без да ми каже довиждане, тръгна между масите.

— Вземете си нотите! — извиках аз подире му. Той не се обърна.

Седях в очакване на сервитьора, за да си платя сметката, и от нямане какво да се прави започнах да разглеждам нотите. Бяха всичко на всичко четири странички и на опаката страна на последната открих небрежно написани с химикал думи: „пр. Грановски 19, «Бисерната мида», карир. палто“.

Сигурно нервите ми напоследък бяха леко изопнати: прекалено се сгъстяваше потокът на събитията, прекалено щедър бе станал онзи, който бе длъжен да управлява съдбата ми. Затова, щом прочетох за „карир. палто“, веднага скочих като ужилен и погледнах през амбразурата на прозореца — първо наляво, после надясно. Насмалко да закъснея: известният ми човек с двулицевото карирано палто, здраво хванал под мишница златокъдрия гърбушко, облечен с опърпан брезентов шлифер до петите, изчезваше заедно с него от полезрението ми.

Отпуснах се на стола и надигнах халбата.

Този край на забавната, макар и не дотам приятна история, ми подейства толкова потискащо, че ми се прииска незабавно да се върна вкъщи и никъде повече да не излизам. Несвързани подозрения се рояха във въображението ми и тутакси се разпадаха на сюжетчета от най-отвратително естество. Но в края на краищата надделя здравата и най-реалистична мисъл: „Какво ще кажа на моя Фьодор Михеич?“

Дойде сервитьорът и аз безропотно платих и за моето печено, и за моята бира, и за недопитата от падналия ангел бира. После взех папката си, сложих вътре нотите, оставих празната папка на гърбушкото на масата и тръгнах към гардероба да се обличам.

Из целия път към улица „Банная“ крадешком се оглеждах за фигурата с карираното палто, но така и не я зърнах.

Залата за конференции този път беше празна и тънеше в полумрак. Преминах през редиците от столове и стигнах до вратата под надписа „Писателите — тук“ и почуках. Никой не ми отговори и аз предпазливо отворих вратата, за да вляза в ярко осветеното помещение, наподобяващо тесен коридор. В края на този коридор имаше още една врата, над която се мъдреше нещо като светофарче, подобно на ония стъклени простотии, каквито има над входа в рентгеновите кабинети. Горната половина на светофарчето светеше, демонстрирайки надписа „Не влизай!“. Долната беше тъмна, но върху нея с лекота можеше да се различи надписът „Влезте“. Отдясно на коридорчето бяха сложени няколко стола и на единия от тях, превит на четири, опрял длани в разкошна, макар и протрита папка, поставена ребром на острите му коленца, седеше не кой да е, а самият Цирей.

Когато го видях, както винаги, под ключиците ми шавна хлад и аз, както винаги, си помислих: „А стига бе, той е жив! Пак е жив!“

Поздравих го. Той ми отвърна и предъвка с беззъба уста. Седнах през два стола от него и се загледах в стената отсреща. Не виждах нищо, освен съвсем опърпаната стена, небрежно боядисана със светлозелена блажна боя. Но физически усещах как избелелите старчески очички внимателно и целенасочено ме оглеждат, как на крачка от мен се извършва някаква привична мозъчна дейност — със скоростта на машина се размесват картончетата, на които е записано всичко: семейно положение, членство, участие, всички факти, всички слухове и сплетни и всевъзможни интерпретации на слуховете, и необходимите коментари към сплетните, и как се правят някакви умозаключения и равносметки, и как се формулират изводи, които евентуално ще потрябват занапред.

Разбира се, осъзнавах, че всичко това се дължи на моята психоза. Дъртата гадина едва ли дори ме познава, а дори да ме познава, нещата изобщо не се правят така, пък и времената са други, вече е стар, никому ненужен и не представлява опасност за никого. Не минава и година да не плъзне слух, че се е пренесъл в отвъдното, сега е по-скоро персонаж от историческите анекдоти, отколкото жив човек — гнойна сянка, проточила се през годините в наши дни. И все пак аз не можех да се сдържа. Страхувах се.

В този момент той заговори. Гласът му беше скърцащ и неясен — сигурно заради лошата протеза. Но аз разбрах, че той смята тази зима за нормално снеговита и каза още нещо за климата и времето.

За пръв път в живота ми той ме заприказва. Думите му бяха съвсем банални, всеки друг би могъл да ги произнесе. Но аз също като в оня виц изпитах желание да вдигна ръце, за да се защитя от него и да закрещя: „Той говори!“

Преди много-много години, когато бях сравнително млад, напълно честен вътрешно и безпросветно глупав, изведнъж ми просветна (сякаш ме поляха със студена вода), че всички тези мрачни и отвратителни герои на ужасни слухове, черни епиграми и кървави легенди обитават не някакво абстрактно пространство на анекдотите. Как пък не! Ето един седи на съседната маса, вече доста наквасен — и добродушно се опитва да улови маслината в супата. А онзи, накуцвайки с поразения от артрита крак, се спуска насреща по беломраморната стълба. А ей оня, закръгленият, вечно мокър от пот, се мотае въодушевено из коридорите на Московския градски съвет, размахвайки списъка на нуждаещите се от жилище писатели…

И когато осъзнах това, бях изправен пред мъчителния въпрос: как да се отнасям към тях? Как да се отнасям към тези хора, които по всички възприети от мен нравствени и морални правила са престъпници, дори още по-зле — палачи, дори още по-зле — предатели! Случваше се, според слуховете, да ги шамаросват, да изливат върху главата им чиния супа в ресторанта, публично да ги заплюват в очите. Според слуховете. Аз самият никога не съм виждал такова нещо. Пак според слуховете, не са им подавали ръка, извръщали са се при среща, отправяли са към тях резки думи на събранията и заседанията. Да, май се беше случвало нещо подобно, но лично аз не знам нито един такъв инцидент, в чиято основа да не лежи нещо, което да няма нищо общо с романтиката — взета под носа карта за почивка, най-банална любовна интрижка, потулена, но станала всеобщо достояние недобро-желателна рецензия.

Те се разхождаха сред нас с ръце, обагрени до лактите с кръв; с памет, гноясала от невъобразими подробности; със задушена или дори размазана, мъртва съвест — наследници на апартаменти, ръкописи и постове, които са останали без наследници след смъртта на техните собственици, автори и заемащите постовете лица. И ние не знаехме как да се държим с тях. Ние бяхме млади, честни и лесно се палехме, искаше ни се да им удряме шамари, но нали те бяха стари и отпуснати, отеклите им бузи бяха набраздени от бръчки и беше недостойно да тъпчеш падналите; изпитвахме желание да ги приковем към позорния стълб, да ги заклеймим публично, но нали те уж вече бяха приковани и заклеймени, вече бяха изхвърлени на бунището и никога повече нямаше да надигнат глави? За назидание на потомството ли трябваше да го направим? Но нали този кошмар никога повече няма да се повтори и нима потомството има нужда, точно от такива назидания? И изобщо, струваше ни се, че ще мине някоя и друга година и те окончателно ще изчезнат в бездната на историята, и въпросът дали да им подадем ръка при среща или демонстративно да им обърнем гръб ще отпадне от само себе си…

Но мина година, сетне още една и някак неусетно всичко се промени. Наистина, някои от тях се оттеглиха в сянка, но повечето дори не мислеха да изчезват в някакви си бездни. Ни лук яли, ни лук мирисали те с добродушни ругатни вадеха от супата маслини, бързаха, накуцвайки, по мраморните стълби за заседанията, енергично се мотаеха по коридорите на високите инстанции, размахвайки списъците, които те самите бяха съставили и утвърдили. В бездната на историята започнаха да изчезват черните епиграми и кървавите легенди, а техните герои, загубили при разглеждането им от упор всякакъв христоматиен антигланц, отново неразличимо се смесиха с останалите елементи на околната среда, като се различаваха от нас може би само по възраст, връзки и по ясното разбиране за това кое е своевременно и кое — не.

И ние се втурнахме да си издействаме от тях карти, еднократни заеми, да им се оплакваме от произвола на издателите, да пишем за тях снизходителни рецензии, да си осигуряваме подкрепата им във всевъзможните комисии и вече изглеждаше нелеп въпросът дали трябва при среща да подадем ръка на другаря еди кой си. Ах, той през еди коя си година е обрекъл на незнайна гибел Иванов, Петров и двамата Рабинович? Слушайте, я оставете това, има ли някой, за когото да не се приказват подобни неща? Половината от нашите дъртаци обвиняват в такива дребни грехове другата половина и най-вероятно и едните, и другите са прави. Писна ни. Да не би сегашните да са по-добри?

Не съди и няма да бъдеш съден. Никой нищо не знае, докато не опита сам. Няма какво да обвиняваме огледалата. А най-вече — не плюй в кладенеца и не пикай срещу вятъра.

Защото е страшно. И винаги е било страшно. От самото начало.

Този гнусен старец, който седеше през два стола от мен, можеше да направи с мен всичко. Да напише. Да намекне. Да изрази недоумение. Или увереност. Тази твар си я бях представял като рудимент от съвсем друга епоха. Или от съвсем други условия за съществуване. Преминаваш улицата на червено — и тварта ти отхапва краката. Написваш в ръкописа неуместна дума — и тварта ти отхапва ръцете. Спечелваш от облигация — и тварта ти отхапва главата. Абсолютно беззащитен си пред нея, защото не знаеш и никога не ще узнаеш законите на нейния лов и целите на съществуването й. При някой от фантастите — или при Ефремов, или при Беляев — е описан чудовищният звяр хишу, изхранващ се с древни слонове, който доживява до човешката епоха. Човекът не е успял да се спаси от него, защото не разбирал навиците му, а не ги е разбирал, защото тези навици са се формирали в ония времена, когато още е нямало и не е могло да има хора. А човекът е могъл да се спаси от хишуто само по един начин: да се обедини със себеподобните си и да убива…

Поприказвахме си за времето. После, след като помълчахме, пак си поговорихме за времето. После той започна да се възмущава какво безобразие е това — изкачването на третия етаж без асансьор по вита стълба. Аз предпочетох да си замълча, тази тема ми се видя хлъзгава.

Тук вратата под светофарчето широко се отвори и в коридора при нас нахлу Петя Скоробогатов.

— Господи, какво ти е? — възкликнах аз, ставайки насреща му.

Главата на Петя беше омотана с бял бинт като с чалма. Лявата му ръка, също бинтована и дебела като дирек, висеше на превръзка. С дясната си ръка Петя се подпираше на бастун без дръжка. „Какво са му сторили тия?“ — с ужас си помислих аз.

Впрочем, веднага се разбра, че ТЕ нищо не са му сторили, просто вчера, на връщане от събранието, увлечен в спор с председателя на тукашния местен комитет, Петя Скоробогатов, нашия Съюзен Охльо, стъпил накриво и се сурнал надолу по витата стълба от третия до първия етаж. Трима са закарани в болница, където лежат и досега. След трепанация на черепа. А на него, на Петя, му няма нищичко.

— …Така си и изхвърчах, разбираш ли ме, на кълбо по спиралата от третия до първия. От главата на краката, от главата на краката. И нищичко ми няма! Извадих късмет, разбираш ли ме, вкопчих се в председателя, а оня е дебеланко, един такъв мекичък…

Той седна до мен, изопвайки травмирания си крак. Не му пукаше от нищо. Без да се спира на такива дреболии като разкъсано ухо, изкълчена ръка, разтегнат мускул на глезена, той вече ме лъготеше как вчера през деня са го викали в Държавния комитет по печата и са му предлагали да издадат негови два тома луксозно сувенирно издание. Илюстратори ще са Кукриникси, а отпечатването ще е дело на една печатница в Лайпциг…

Когато чух за Лайпциг, неволно хвърлих кос поглед надясно. За щастие, Цирея вече го нямаше.

— А това какво е? — извика изведнъж Петя и изтръгна от ръцете ми папката. — А! Значи и музика пописваш? — рече той, като видя нотите. — Зарежи, не те съветвам. Умряла работа. — Той пъхна папката обратно в ръцете ми. — Ето аз сега… Чак сам се учудих. Получих сега бесен индекс. Направо бесен. Тоя тип не ми върна ръкописа. „Няма да ви го дам — вика. — Това е еталон.“ Аз му викам: „Какъв ти еталон, писано е между другото, случайна поръчка.“ А той ми отвръща: „За вас е случайна, а за нас е еталон.“ Нее, Феликс, машината не можеш да я излъжеш, къде ти!

Отново се отвори вратата и в коридорчето се върна Цирея. Той престъпи прага, затвори плътно вратата след себе си и се спря. Няколко секунди стоя, подпирайки се с една ръка на стената, а с другата притискаше към гърдите си разкошната папка. Лицето му беше позеленяло, като на разложен покойник, устата бе мъчително полуотворена, очите му бяха изхвръкнали от орбитите.

— Как така? — изсъска той, впрочем съвсем ясно. — Как е възможно? Та нали аз с очите си…

Той се олюля и ние с Петенка се юрнахме към него да го хванем да не падне. Но той ни отстрани с ръката, в която стискаше папката.

— Та нали аз лично… — със свистящ шепот изрече той, вперил поглед в пространството между двама ни. — Лично!

— Дреболии — бодро каза Петя, прегръщайки го през талията с ръката, в която държеше бастунчето. — Няма нищо особено. И преди се е случвало, и още много пъти ще се случва, Методий Кирилич…

— Ама вие наясно ли сте какви ги приказвате? — попита го Методий Кирилич дори с някакво отчаяние. — Или може би са затръбили Тръбите на Страшния съд?

— Не, не, не, не, не! — възрази Петя. — Това просто ви го гарантирам. Няма никакви тръби, освен за газ, с голям диаметър. Хайде двамата да поседнем, Методий Кирилич, и мъничко да си поемем дъх…

— Лично! — изскърца старецът. — А впоследствие сам го четох…

— Вие сте чели редовете, Методий Кирилич, а е трябвало между тях да четете — каза Петя и ми намигна нагло. — Там, изглежда, е имало подтекст, а вие не сте го доловили… И машината ви е хванала цаката…

— Какъв подтекст? Каква машина? Ама вие разбирате ли за какво говоря аз, младежо?

Беше ми тягостно и противно, извърнах се и в същия миг забелязах, че сега на светофарчето свети надписът „Влезте“. Надигнах се от мястото си като сомнамбул и се отзовах на поканата.

И преди съм бил в изчислителни центрове, така че сивите ръбести шкафове, таблата с мигащите по тях светлинки и останалите екрани и циферблати не привлякоха вниманието ми в тази голяма, ярко осветена стая. Доста по-странен и по-интересен ми се видя човекът, седящ на бюрото, което бе затрупано с папки и рула хартия.

Май ми беше връстник — слаб мъж с руса, леко разпиляваща се коса, с общо взето обикновени, но същевременно запомнящи се черти на лицето. Нещо в това лице те караше да застанеш нащрек, караше те вътрешно да се стегнеш и да говориш кратко, литературно, без всякакви шегички. Върху сивия си костюм носеше синя лабораторна престилка, ризата му беше снежнобяла, а вратовръзката семпла, със старомоден възел.

— Затворете, моля ви, вратата — плътно — произнесе той с мек, приятен глас.

Огледах се и видях, че съм оставил вратата полуотворена, извиних се и леко затръшнах крилото на вратата. После се представих по име. Нещо в лицето му се промени и аз разбрах, че името ми му е познато. Впрочем, той не се представи, а само каза:

— Много се радвам. Ако разрешите, нека погледнем какво сте ни донесли. Елате тук, седнете, моля.

В тези прости, дори най-прости и обикновени думи прозвуча, както ми се стори, някакво превъзходство, при това толкова значимо, че изведнъж изпитах нуждата да дам разяснения, да се оправдая, че не съм се отнесъл несериозно, че напоследък при мен така са се стекли обстоятелствата, и, общо взето, вече съм бил тук вчера, буквално на двайсет крачки от вратата му, но не съм успял да дойда, пак по независещи от мен причини.

Впрочем този пристъп на виновна почтителност, остър, почти физиологичен, бързо отшумя и аз, разбира се, не му казах нищо подобно, а просто се доближих до бюрото му, оставих пред него папката си и се настаних в доста удобния фотьойл. Изведнъж изпаднах в другата крайност, прииска ми се да седна в небрежна поза, да прехвърля крак върху крак и, разсеяно оглеждайки се, да избълвам някаква баналност от сорта: „А учените не живеят никак зле, чудесно са се уредили!“

Но, разбира се, нищо такова не казах, не прехвърлих крак върху крак, а седях кротко, примерно и гледах как той придърпва към себе си моята папка, как внимателно и прецизно развързва ширитчетата, като при това сякаш се усмихва с дългата си тънка уста и май поглежда към мен през падналите пред лицето му коси — любопитно или леко ехидно, но явно доброжелателно.

Той отвори папката и видя нотите. Веждите му леко се повдигнаха. Като мърморех неловки извинения, аз се пресегнах за проклетата партитура, но той, без да откъсва поглед от нотните редове, ме спря с леко движение на дланта си. Несъмнено умееше да чете ноти и несъмнено беше заинтересуван от прочетеното, защото след като най-сетне ми разреши да извадя от папката манускрипта на падналия ангел, той ме погледна с тъжните си сиви очи и каза:

— Трябва да ви кажа, че в старите писателски папки се срещат интересни неща…

Не ми дойде наум какво да му отвърна, пък и той не чакаше от мен отговор, а вече бързо, но внимателно прелистваше копията на моите рецензии за отдавна гниещите в редакционните архиви изделия от самотека, копията на анотациите на японски патенти, ръкописите на преводите ми от японски технически списания и останалите вехтории, останали от онези тежки за мен години, когато бяха престанали да ме публикуват и се бяха заели здраво да ме хулят…

Той прелистваше, изглежда, надявайки се да открие сред тази купчина вехтории нещо поне малко полезно и мен ужасно ме досрамя, и се почувствах последна свиня, че ето пред мен седи един строг и тъжен човек, не някакъв халтураджия или конюнктурен тип, и той, изглежда, е чел Сорокин, и е очаквал от Сорокин сериозен материал, на който да може да се опре в работата си, очаквал е от Сорокин елементарна порядъчност, а Сорокин му е довлякъл цял чувал боклуци и ги е изсипал на бюрото — сиреч на, дано ти приседне.

Терзаех се от приблизително такива преживявания, когато той най-сетне затвори позорната папка, сложи върху нея бледите си ръце с дълги слаби пръсти и отново ме погледна.

— Виждам, че изобщо не ви интересува обективната стойност на творчеството ви, Феликс Александрович — произнесе той.

Не знам дали в думите му или в тона му се съдържаше упрек, но аз поради плебейско чувство за противопоставяне моментално тръгнах с рогата напред.

— И защо смятате така?

— Ами как? — той почука с нокът по папката. — От донесения от вас материал следва само това, че имате лош почерк и че в Япония много сте работили над горивните елементи.

Вътре в мен се размърда скандалджията демон на интригите, за да изтръгне злобно-страхливи оправдания от сорта: „Изобщо не ме интересува, беше казано какъвто и да било ръкопис, ето ви какъвто и да било, моля ви се, виж ги ти, те самите не знаят какво искат, а после недоволстват…“ Но не казах нищо подобно, а унило промълвих:

— Така се получи…

И неочаквано за себе си допълних:

— Не ми се сърдете, моля ви.

— Ама, моля ви се — рече изведнъж той и се усмихна със странна, тъжно-нежна усмивка. — Как да ви се сърдя, Феликс Александрович? Та нали не ние, а вие сте този, който има по-голяма нужда от това.

И в този миг осъзнах какво потресаващо нещо беше казал той преди минута.

— Разрешете — промълвих аз, кой знае защо снишавайки глас. — Вие сигурно се шегувате? В какъв смисъл казахте това — за обективната ценност?

— В най-прекия — отвърна той, спрял да се усмихва.

— Нима е възможно? Какво излиза — че вие тук сте изобретили Мензура Зоили?

— Защо не? И Мензурата, и много други неща…

— Ама, моля ви се! Та това е безсмислица! Каква обективна ценност може да има едно произведение?

— Защо пък не? — повтори той.

— Ами най-малкото, защото… Но това е банално, ще ме прощавате! На мен, например, ми харесва, а на вас ви се повръща от всяка дума. Днес за това гърми целият свят, а утре всички са го забравили…

— Всичко това е вярно, Феликс Александрович, но какво отношение има към обективната ценност?

— Ами такова отношение има към обективната ценност — разгорещено казах аз, — че обективно ценното произведение трябва да е ценно и за вас, и за мен, да е било ценно и вчера, да бъде ценно и утре, а такова нещо няма, това е невъзможно!

Той обаче възрази, че аз бъркам обективната с вечната ценност. Наистина няма вечни ценности, в литературата и изкуството няма такова нещо, което да бъде ценено от всички и винаги. Но не съм ли забелязал, че много от произведенията, след като мине шумотевицата покрай тях, след като уж изживеят своя живот, изведнъж се възраждат след векове и отново около тях се шуми, и те заживяват отново, дори още по-шумно и енергично отпреди. Може би има смисъл тази способност да се възродиш за нов живот да се смята за мярка за обективна ценност? При това става дума само за един от евентуалните подходи към проблема за обективната ценност… Съществуват и други, по-функционални, по-удобни за алгоритмизиране…

Слушах го и физически усещах как разгорещеността ми се оттича като вода в пясъка. Обичам да споря, особено на такива отвлечени, непрактични теми. Но представата ми за отвлечените спорове непременно предполага напълно определена атмосфера: лека еуфория, приятна компания, гарафа, естествено, и в перспектива втора гарафа, ако възникне необходимост от нея. Докато тук, сред ръбестите шкафове, под мъртвешката светлина на живачните лампи, сред рула и графици, и не в приятна компания, а в присъствието на човек, от когото се притеснявах… Не, граждани, в подобна обстановка не влизам в спорове.

Сякаш отгатнал мислите ми, той каза:

— Впрочем няма никакъв смисъл да спорим за това, Феликс Александрович. Машината за измерване на обективната стойност на художествените произведения или Мензура Зоили, както я наричате вие, вече е създадена. При това доста отдавна. И ето че, когато тя беше създадена, Феликс Александрович, възникна друг, много по-важен въпрос: нужна ли е изобщо някому обективната стойност на произведението? Твърде е поучителна съдбата на първия действащ модел на тази машина, а също и на нейния изобретател… Извинете, дали не ви уморявам случайно?

Вече ме беше завладяло страховито предчувствие и аз побързах да закимам, като с целия си вид исках да покажа, че изобщо не съм уморен и очаквам продължението.

Предчувствието не ме излъга. Той ми разказа как някъде преди около тридесет години един млад изобретател-ентусиаст докарал в Творческия дом на писателите в Кукушкино първия си модел на „Изпитал“ — „Измерител на писателския талант“; и за това как Захар Купидонич без разрешение подхвърлил в машината ръкописа на Сидор Аменподеспович и после с възторг прочел в столовата заключението на „Изпитал“, което, впрочем, не учудило никого; и за това какъв безобразен бой станал до равнодушната машина между Флавий Веспасианович и нетактичния редактор на издателство „Московски литератор“; и за това как безнадеждно бил развален юбилеят на Хаусиана Никифоровна, когато отишли на вятъра сто и седем порции печена есетра и филе по суворовски, доставени от Клуба с персонален ЗИС; и как Лукиан Любомудрович се пробвал да подкупи изобретателя, за да го накара да пипне някои бурмички в проклетия си апарат — отначало му предлагал каса водка, после пари, а накрая апартамент в един от високите блокове… накратко казано, за това как осем дни в дома на творчеството в Кукушкино царял пълен ад, а през нощта на деветия машината била разбита на парчета, а само след един ден Методий Кирилич приключил тази история в пълно съответствие с изчезналите в днешно време правила за разрешаване на конфликтите.

След като изслушах с голям интерес тази история, аз попитах:

— Значи и вие сте се познавали с Анатоли Ефимович?

— Разбира се! — отвърна той дори с известно учудване. — А защо сега се сетихте за него?

— Ама как! Нали всичко, което ми разказахте сега, е замисълът на комедията, която е искал да напише покойният Анатоли Ефимович…

— А, да — рече той, сякаш сещайки се. — Само че той не само искаше да я напише, знаете ли. Той написа тази комедия. И себе си също изтипоса там — разбира се, под друго име. А през март петдесет и втора всичко това се случи в Кукушкино…

Нещо направо ме сряза с тази последна фраза, но аз вече се бях захванал за друго, както ми се струваше, несъответствие.

— Какво значи — написа? — Анатоли Ефимович ми разказваше за всичко това буквално един месец преди кончината си. Именно така ми разказа замисъла на комедията си.

Той невесело се усмихна.

— Не, Феликс Александрович. Когато ви е разказвал това, пиесата вече от четвърт век е била написана. И е лежала в три екземпляра, редактирана, коригирана, съвсем готова да бъде поставена, в чекмеджето на бюрото му. Помните ли бюрото му? Огромното, старинно бюро с много чекмеджета. Та там, отляво, най-долу е лежала комедията му с непохватното заглавие „Изпитал“.

Той произнесе това с такава тежест и същевременно толкова тъжно, че на мен не ми оставаше друго, освен малко за помълча. Помълчахме. Той отново отвори папката ми и се зае да прелиства ръкописите.

Изпитвах лека обида към Анатоли Ефимович, че не ми се беше доверил и не ми беше показал това късче от живота си, а ми се струваше, че той ме обича и ме отличава от останалите. Макар че, от друга страна, какъв му бях аз, че да ми се доверява? Беше ме удостоявал с разговори в кухнята, където пиехме чай и където приемаше само близки хора, трябваше да съм благодарен и на толкова…

Но едновременно с тази лека обида изпитвах почуда. Учудваше ме не това, че Мензура Зоили, оказва се, вече отдавна е изобретена и изпробвана. Учудваше ме, че не изпитвам никакво учудване по този повод. Както и да го погледнеш, реалното съществуване на подобна машина обръщаше много от представите ми за възможното и невъзможното…

Сигурно цялата работа беше там, че самата личност на събеседника ми до такава степен излизаше извън рамките на тези мои представи, че всичко останало ми изглеждаше странно и смайващо само дотолкова, доколкото беше нейно производно. Ужасно ми се искаше да попитам дали той не е същият онзи млад изобретател, който е спретнал седмицата на ужасите в Кукушкино, а после е бил показан в пиесата на Анатолий Ефимич. Вече леко се изкашлях и отворих уста, но той моментално вдигна към мен прозирните си сиви очи и аз тутакси осъзнах, че за нищо на света няма да се осмеля да му задам този въпрос. Изтърсих напосоки:

— Та какво се получава? Всички тези шкафове са „Изпитал“? Значи правилно се говори при нас, че вие тук измервате нивото на нашите таланти?

Този път той дори не се усмихна.

— Не, разбира се — рече той. — Тоест, в известен смисъл — да. Но, общо взето, се занимаваме със съвсем други проблеми, много специални, по-скоро лингвистични… или по-скоро социолингвистични.

Попитах трябва ли да разбирам, че тези ръбести шкафове действително могат да измерят нивото на моя талант, само че сега са настроени за друга задача. Той отговори, че в известен смисъл това е точно така. Тогава аз не без сарказъм се осведомих с какви единици се измерва при тях талантът: по петобалната система, като в средните училища, или по дванадесетобалната, както се измерват земетръсите… Той възрази, че би било наивно да се предполага, че едно толкова сложно социопсихологическо явление, като таланта, може да се оценява в такива примитивни единици. Талантът е специфично явление и измерването му изисква специфични единици.

— Впрочем — каза той — ще е по-просто да ви покажа как работи машината. Данните, които тя предоставя, имат твърде косвено отношение към таланта, но все пак… Ето, да речем, тази страничка, вашата рецензия за някаква повест с названието „Раждането на гълъбичката“… Що за повест е това може да се разбере само по заглавието… Но машината ще си има работа не с повестта, а с вашата рецензия, Феликс Александрович.

Той не без усилие махна ръждясалия кламер, взе горния лист и го сложи в едно мъничко чекмедженце с размера на машинописна страница. После затвори чекмедженцето, небрежно щракна няколко двупосочни прекъсвача на пулта и натисна с показалец червен бутон с лампичка вътре. Лампичката изгасна, за сметка на това обаче защъкаха и замигаха многобройните светлинки на вертикалното табло и оживяха два големи екрана отстрани на таблото. Заизвиваха се като змии кривите, заподскачаха цифри, затракаха и тихичко замрънкаха различните клистрони, кенотрони и останалите електронни дреболии. Това е то епохата на НТР.

Всичко трая към половин минута. После мрънкането спря, а върху таблото и екраните се възцари мир и ред. Сега там светеха две гладки криви и огромно количество различни цифри.

— Ами това беше всичко — рече той, издърпа чекмедженцето и върна листа в папката.

Преди да успея да отворя уста, той вече ми обясняваше, че ето тези цифри са ентропията на моя текст, а ето тези охарактеризират нещо, което е дълго за обяснение, а ей тази крива е изгладеният коефициент на нещо си, дето не ми стана ясно, пък ей тази е разпределение на нещо, което разбрах и дори запомних, но забравих веднага.

— Обърнете внимание на тази цифра — каза той, почуквайки с пръст по самотната четворка, настанила се в долния десен ъгъл на цифровия екран. — Сред колегите ви кой знае защо се е формирало убеждението, че именно това е прословутата обективна оценка или индекса за гениалност, както я нарича този странен, омотан с бинтове човек.

— Съюзния Охльо — измърморих аз машинално.

— Възможно е. Впрочем, днес той се нарече Козлухин, а общо взето се е появявал тук неведнъж, всеки път с друг ръкопис и под друго име. Та той упорито нарича тази цифра индекс на гениалност и смята, че колкото е по-висока, толкова по-гениален е авторът…

И той ми разказа как, опитвайки се да разубеди Петя Скоробогатов, веднъж е откъснал произволно от случайно попаднал му вестник фейлетон за мошениците в търговската мрежа и го е поставил в машината, която показала седемзначно число, и макар че с невъоръжено око си личало, че фейлетонът е безнадеждно далеч от гениалността, Петя Скоробогатов не се разубедил, хитричко намигнал и грижовно скрил парчето вестник в набъбналия си тефтер.

— Та какво е показала тогава тази ваша седемзначна цифра? — с любопитство попитах аз.

— Извинете, Феликс Александрович, но цифрите могат да бъдат само еднозначни. Седемзначни са числата. Та така, числото, което излиза на този ред на дисплея — той отново почука с пръст по моята четворка — представлява, казано на популярен език, най-вероятният брой на читателите на този текст.

— Читателите на текста… — отбелязах аз с плаха мнителност.

— Да, да, строгият стилист несъмнено ще сметне това словосъчетание за отвратително, но в този случай „читател на текста“ е термин, обозначаващ човека, който поне веднъж е прочел или ще прочете занапред въпросния текст. Така че четворката не е някакъв митичен показател на вашата гениалност, Феликс Александрович, а просто най-вероятното количество читатели на вашата рецензия, показателят на НКЧТ или просто ЧТ…

— А какво е това НК? — попитах аз, колкото да кажа нещо: в главата ми беше пълна каша.

— НК — най-вероятното количество.

— Аха… — казах аз и млъкнах, но в този миг за секунди ми просветна и аз с възмущение попитах: — Та какво отношение има това ваше НКЧТ към таланта, към дарбите, изобщо към качеството, както се изразявате вие, на този текст?

— Предупреждавах ви, Феликс Александрович, че тази мярка има само косвено отношение…

— Ама то не е никак косвено даже! — прекъснах го аз, набирайки обороти. — Количеството на читателите зависи преди всичко от тиражите!

— А тиражите?

— Е, знаете ли — казах аз, — не ми ги разправяйте тия. Щото ние пък знаем от какво, а най-вече от кого зависят тиражите! Колкото си поискате безобразна халтура мога да ви изброя, дето е излязла с тиражи от половин милион бройки…

— Разбира се, ама разбира се, Феликс Александрович! Вие сега сте съвсем като този ваш обинтован Козлухин — кой знае защо упорито и простодушно свързвате в непосредствена зависимост стойността на НКЧТ с качеството на текста.

— Не аз, а вие го свързвате! Тъкмо аз съм този, който смята, че няма никаква зависимост — нито директна, нито индиректна!

— Как да няма, Феликс Александрович? Ето го текста — той повдигна с два пръста листа със злополучната ми рецензия, — както виждате, показателят за НКЧТ е четири. Имате ли възражения против тази оценка?

— Ама вижте… Естествено, ако се вземе една рецензия, при това вътрешна… Ами нея ще я прочете редакторът… може би авторът, ако му я покажат…

— Така. Значи няма възражения.

Изведнъж той ловко, като фокусник, измъкна от папката ми стара училищна тетрадка с избеляла, петнистожълта подвързия и толкова стремително я доближи до лицето ми, че аз рязко се дръпнах назад.

— Какво виждаме тук? — попита той.

Тук виждахме до болка познатата от детски години картинка — брадатият рицар, който се сбогуваше с могъщия кон с дълга грива. А под картинката беше изписан един ред от началото на Пушкиновата „Песен за Мъдрия Олег“.

— Какво има? — попитах предизвикателно аз. — Между другото, стихотворението е чудесно, превъзходно… Никакви уроци по литература не са успели да го убият…

— Безусловно, безусловно — отвърна той. — Обаче аз ви питам за друго. Ами ако се въведе сега в машината това листче, тогава какво?

Изпаднах в интелектуален смут.

— Ами… — измънках аз — Сигурно трябва да се получи много… само учениците колко са… Десет-двайсет милиона?

— Над един милиард — рече твърдо той. — Над един милиард, Феликс Александрович!

— Може и над един милиард да са — казах покорно аз. — Нали това казвам, много са…

— И така — рече той, — НКЧТ на една тривиална рецензия се равнява на четири. А НКЧТ на едни „чудесни, превъзходни стихове“ надхвърля един милиард. А вие казвате, че нямало никаква зависимост.

— Та нали… — Аз размахах ръце и защраках с пръсти. — Та нали „Песен за Мъдрия Олег“… Та нали тя е отпечатана… И колко пъти при това! Дори я пеят!

— Пеят я — той закима. — И ще я пеят. И ще я публикуват отново и отново.

— Ами ето! А моята рецензия…

— А вашата рецензия няма да я пеят. Нито ще я публикуват. Защото нейното НКЧТ е само четири. За миналите и за всички бъдещи времена. Така и ще си изчезне, непрочетена от никого.

В този момент у мен се породи учудващо усещане. Той сякаш искаше нещо да ми подскаже, да ме насочи към някаква мисъл. Сякаш чукаше на неведома за мен самия вратичка на моето съзнание: „Отвори! Пусни ме!“ Но всички изговорени от нас думи и всички изказани мисли сами по себе си бяха банални до безцветност и не намираха у мен никакъв отзвук. Сякаш някой удряше с пухена възглавница по блиндираната врата на здраво заключен сейф.

— Ами правилно… — казах нерешително аз. — Прав й път. Егати художествената стойност — няма що…

Той помълча, разтривайки с пръсти кожата над веждите си.

— Пошегувах се, Феликс Александрович — рече той изведнъж, почти виновно. — Разбира се, вие сте напълно прав.

Отново замълча. Мълчах и аз, опитвайки се да проумея в какво именно съм се оказал прав, че и напълно прав. И какъв точно е бил смисълът на шегата. Когато мълчанието стана неловко, дори неприлично, аз казах:

— Е, какво пък… аз да си вървя, може би?

— Да, да, разбира се, много ви благодаря.

— Да си взема ли папката?

— Разбира се, моля ви.

— А може би тя ви…

— Не, не, много ви благодаря. Ние изстискахме от нея всичко възможно.

— Така че аз не трябва да идвам повече? Той вдигна към мен тъжните си очи.

— Винаги ще се радвам да ви видя, Феликс Александрович. Наистина, утре няма да съм тук. Елате вдругиден, ако се наканите.

Не знам какво точно имаше предвид, но на мен тази покана ми прозвуча като заповед. И пак скандалджията-демон се размърда в душата ми, но аз не му позволих да се развихри. Ограничих се с присвиване на раменете и се залових да връзвам ширитчетата на папката. В този момент той каза:

— Да не забравите нотите, Феликс Александрович.

Оказа се, че замалко да забравя на бюрото му тези идиотски ноти. Той гледаше как ги пъхам в папката, как отново връзвам ширитчетата, а когато се сбогувахме и аз тръгнах към изхода, той каза подире ми:

— Не ви съветвам да разнасяте тази партитура из улиците, Феликс Александрович. Всичко може да се случи…

Но аз реших да не уточнявам нищо. Беше ми дошло до гуша от всичко. Направих се на ударен и мълчаливо излязох в коридорчето, като плътно затворих вратата след себе си. В коридорчето нямаше никой.

От института на улица „Банная“ поех пеша към метрото. Вървях бавно, подхлъзвайки се по заледените тротоари, пробивах си път сред блъсканицата от провинциалисти пред модните магазини, минавах сред струпаните на кръстовищата коли, като при това не забелязвах нищо наоколо. Мислите ми непрекъснато се връщаха към разговора със странния ми познайник. Между другото, той така и не каза името си! И как му се удаде това? Странно, странно…

От една страна, уж какво толкова? Срещнаха се двама интелигентни човека. Запознаха се. Е, хубаво, единият от тях не си каза името, а другият се сети за това едва след края на разговора. Това далеч не е най-странното. Двама интелигентни, несъмнено изпитващи симпатия един към друг хора, обменили някои доста отвлечени съображения по повод съвсем банални неща: гениалността, творчеството, литературата и така нататък. Но защо след този разговор в съзнанието ми сякаш са се забили някакви трънчета? Някъде ей тук, зад ушите, сякаш нещо бръмчи. Но какво именно и защо?

Вече в метрото, притиснат между две детски колички (в едната имаше дете, а в другата гумени камери за москвич) аз внезапно съвсем ясно чух през грохота на колелата благия му глас: „Анатоли Ефимович не само искаше да напише тази комедия. Той я написа. А през март петдесет и втора година всичко това се случи в Кукушкино.“

Така. Ето го първото трънче. Отначало го е написал, а после се е случило. Глупости, пълни глупости, причуло ми се е, разбира се. Или е грешка на езика. Най-важното е какво е имало между него и Анатоли Ефимович? И кога всъщност е успял? Анатоли Ефимович, за разлика от огромното мнозинство от колегите ми, беше много затворен, бих казал дори саможив човек. Отнасяше се несериозно към заседанията, дори към най-отговорните. Не посещаваше литературните салони, а и в дома си, Боже опази, не устройваше такива. В Клуба почти не се вясваше, не обичаше алкохол, а хубав чай, приготвен със собственоръчна запарка в домашни условия. На практика не му бяха останали приятели: първите бяха умрели преди войната, вторите — загинали по време на същата, а третите, както той се изрази веднъж, бяха „избрали на хляба мекото“. Всъщност беше самотен и аз всеки път мислех за това, когато виждах в ъгъла на кабинета му купчината неотворени пакети с многобройни преиздания на трилогията му, на онази същата, която бе удостоена с всички мислими лаври — той не подаряваше дори авторските си екземпляри, нямаше на кого да ги подарява.

Всъщност, освен мен, той приемаше в дома си още седем души. Познавах ги всичките и съм сигурен, че никой от тях дори не е чувал за този „Изпитал“. А сегашният ми познайник не само е чувал за комедията, но явно я е чел! Странно, странно… Може би някога, още преди мен, те двамата са били близки, а после са се изпокарали? Но нали той ми е горе-долу връстник, по години би могъл да е син на Анатоли Ефимович. Как тогава са успели?

Така и не можах да измисля нищо по въпроса, а после всички тези мисли изхвърчаха от главата ми, когато съвсем до моята кооперация истински се подхлъзнах, направих фантастичен пирует и рухнах на една страна, като на всичко отгоре съборих на земята някаква озовала се в периметъра ми дама с кученце.

Дотичаха шестима да ни вдигат и падна голямо пъшкане и сумтене, имаше сума ти одобрителни възгласи и съмнителни жалби по повод на това, че, очевидно, правото на труд в държавата ни не включва правото да се посипват с пясък заледените тротоари. Според мен най-много си изпати кученцето, чиято лапа стъпкаха в суматохата, но и аз се ударих доста сериозно. Стоях, притискайки длан към хълбока си, и се опитвах да дишам, а наоколо си говореха, че досега в Москва не е имало такова нещо през зимата… бардак… край на света… страшен съд…

След като възстанових дишането си, аз с мъка произнесох думи на благодарност към моите спасители и думи на разкаяние пред нещастната дама и нейното кученце. Тълпата започна да се разпръсва и аз закуцуках към облицованата с черни плочки площадка пред моя вход.

Есхатологичните реминисценции, прозвучали сред негодуващия хор на поборниците за правото на труд на чистачите и метачите, насочиха мислите ми в съвсем друго русло. Сетих се за падналия ангел и за неговите идиотски ноти, а после по естествено асоциативен път си спомних и за напътствието на моя днешен познайник: „Не ви съветвам да се разхождате с тези ноти по улицата. Всичко може да се случи…“ А какво именно? Какво толкова има в тези ноти, че не ме съветват да се разхождам с тях из улиците? „Боже, пази царя“? Или хитлеристкия „Хорст Весел“? И по този повод също не можах да измисля нищо, освен невероятното, разбира се, но обясняващо всичко предположение, че това наистина е партитурата на Тръбите на Страшния съд.

Но в този случай поне знаех към кого да се обърна. Не стигнах до моя шестнадесети етаж, а слязох на шестия. Там в четиристаен апартамент живееше и работеше популярният композитор на песни Георги Луарсабович Чачуа, гостоприемен епикуреец и невероятен работяга, с който бяхме на „ти“ почти от първия ден, в който се нанесохме в кооперацията.

Зад тапицираната с изкуствена кожа врата гърмеше роял и извиваше трели прекрасен женски глас. Изглежда, Чачуа работеше. Аз започнах да се колебая. Зад вратата се разнесе дружен кикот, роялът млъкна, гласът също. Не, Чачуа май не работеше. Натиснах копчето на звънеца. В същия миг роялът затрещя отново и няколко мъжки гърла подхванаха нещо грузинско. Да, Чачуа май не работеше. Позвъних пак.

Вратата се отвори широко и на прага изникна Чачуа с черен официален панталон и ярки тиранти върху ослепително бялата риза, разкопчана до яката. Разгорещеното му лице беше угрижено, а гигантският нос — запотен. По дяволите, той все пак работеше…

— Извини ме, моля те — рекох аз, притискайки към гърдите си папката.

— Какво е станало? — разтревожено и същевременно леко раздразнено се осведоми той.

— Нищо — отвърнах, потискайки с мъртва хватка порива си да заговоря с кавказки акцент. — Наминавам за една минута, защото имам един…

— Слушай — рече той, нетърпеливо пристъпвайки от крак на крак. — Отбий се по-късно, а? При мен има хора, работим. След около два часа, става ли?

— Чакай, работата, по която съм дошъл, е много дребна — казах аз и бързо развързах ширитчетата на палката. — Това са ноти. Прегледай ги, моля те, когато имаш време…

Той взе от мене листовете с недоумяващ вид и ги попрехвърли. От дъното на апартамента долитаха спорещи мъжки гласове. Спореха на някаква музикална тема.

— Д-добре… — каза бавно той, без да откъсва поглед от страниците. — Слушай, а кой е писал това, откъде си го взел?

— Ще ти разкажа после — казах аз, отстъпвайки заднешком от вратата.

— Да, драги — веднага се съгласи Чачуа. — По-добре после. Аз сам ще се отбия при теб. Имам само час работа, после има мач на „Спартак“, а след това ще се отбия при теб.

Той ми махна с листовете и затръшна вратата.

Когато се прибрах вкъщи и се съблякох, първото нещо, което направих, беше да се мушна под душа. Бях мокър от пот, удареният хълбок ме болеше безмилостно и изобщо — трябваше да се успокоя. Докато се въртях под душа, съставих програмата си за вечерта. Преди всичко — вечеря, днес това ми е и обядът. Трябва да я приготвя. Имам картофи. Имам и сметана… като че ли. Имам зелен грах. Ха! Нали имам и буркан говеждо! По дяволите супите! Ще сваря картофи и ще изсипя вътре задушеното месо! Имам и лук, и маринован арпаджик… И коняче. Колко му трябва на човек? Настроението ми моментално се оправи.

Не съм против беленето на картофи, защото през това време главата ми е съвсем свободна за други работи. Между другото, никой от познатите ми не може да бели картофи толкова чисто и бързо като мен. Армията, другари! Центнери22, тонове, вагони белени картофи! И какви при това! Гнили, дълбоко замразени, синьо-зелени, целите почернели… А беленето на такива хубави картофки, през мирно време, при това купени от пазара, си е направо удоволствие. И, Боже мой, колко е прекрасно, че вече не трябва да ходя до улица „Банная“!

Измих обелените картофи в три води, напълних тенджерката с вода и нарязах вътре картофите, всеки на две-три парчета. После сложих тенджерката на котлона.

…Кой каквото и да говори, обаче цялото им начинание с определянето на НКЧТ е простотия и прахосване на народни пари. Както повечето дълбокомислени начинания, свързани с литературата и изкуството като цяло. Виж ги ти! Наслагали шкафове за сто хилядарки, само за да докажат, че ако книгите на някой писател се издават, той ще има много читатели, макар че може и да не са чак толкова много; и обратното — ако не се издават, ако точи кучи син го кара само на пост и молитви, тогава този мизерник, този вредител, изобщо няма да има читатели. Или още по-яко: ако се издаде един том, да речем, проза на Александър Сергеевич Пушкин и успоредно се издаде романче на Тоалет Клозетов Клозетич за страстите в леярската кофа, Пушкин ще има много повече читатели. Това, всъщност, е всичко, което той се опита да ми вмени. Е, плюс може би елементарната мисъл, че хубавото е винаги хубаво, а лошото е невинаги лошо…

Или може би не е съвсем така? Или може би не съм разбрал нещо и сега не мога да го проумея? От какъв зор ми намекваше, да беше казал направо какво му трябва, сега аз хич няма да припаря там, а ето че и картофките са готови!

Така, вече всичко беше готово на масата и най-апетитната смес от картофи и червеникаво говеждо вдигаше пара от дълбоката чиния, в кухнята ухаеше на месце и лук, на дафинов лист, в тумбестата чашка беше сипано конячето. И колко хубав стана животът, и хоризонтите станаха по-светли и се озариха от добри предчувствия. Повече от половината сценарий е готов, не трябва да се ходи до ателието за кожено палто и не трябва, не трябва, по дяволите, съвсем няма нужда да се ходи повече на улица „Банная“. Всички дългове са платени преди залез слънце, както обичаше да казва младият господин Коркран.

Изпих чашата до дъно, напълних уста с картофи с месо и протегнах ръка към телевизора.

По първа програма някой стържеше на цигулка. След като се полюбувах известно време на измъченото лице на свирача, превключих на втора програма. Там танцуваше самодейността: развяваха пъстри поли, тракаха с токове, събираха и разперваха ръце и от време на време изпискваха сърцераздирателно. Отново напълних устата си с картофи и пак превключих. Тук няколко души в напреднала възраст седяха край кръгла маса и разговаряха. Ставаше дума за постигнатите рубикони, за решителността някъде да се осигури нещо, за големите работи по реконструкцията на нещо желязно…

Дъвчех картофите, които изведнъж станаха безвкусни, слушах и псувах наум. Телевизорът! Това бляскаво чудо на нашия век! Наистина фантастичен концентрат от усилия, талант, изобретателност на десетки, стотици, хиляди великолепни умове на нашето, моето време! И всичко това, за да могат сега, след като са се върнали от работа, десетки милиони уморени хора като пощръклели да щракат копчетата едновременно с мен, безсилни да решат наистина неразрешимата задача: какво да изберат? Вдъхновения свирач? Или буйната потна тълпа от самодейни танцьори? Или тези унили и скарани с езика специалисти?

Все пак се спрях на свирача. Сипах си втора чаша, отпих и започнах да слушам. Направо някаква зла магия, помислих си. От самото ми детство ме тъпчат с класическа музика. Сигурно някой някъде и някога е казал, че ако човек всеки ден го тъпчат с класическа музика, той лека-полека ще й свикне и занапред няма да може да живее без нея, и това ще е добре. И се започна. Ние копнеехме за джаз, ние бяхме луди по джаза — нас ни задушаваха със симфонии. Ние обожавахме сълзливи романси — върху нас стоварваха цигулкови концерти. Ние умирахме да слушаме бардове и певци на балади — нас ни тровеха с оратории. Ако всички тези титанични усилия за внедряване на музикална култура в съзнанието ни имаха КПД поне като машината на Дьони Папен, щях да живея сега сред познавачи и почитатели на класиката и аз самият безспорно щях да съм такъв познавач и почитател. Хиляди и хиляди часове по радиото, хиляди и хиляди телевизионни програми, милиони плочи… И какъв е резултатът? Гарик Аганян почти професионално познава попмузиката. Жора Наумов досега колекционира музика на бардовете. Съюзния Охльо е нещо като мен: колкото по-малко музика, толкова по-добре. Льоня Шибздата по принцип мрази музиката. Вярно, при Валя Демченко е друго. Той от ранно детство обича класиката и музикалната пропаганда няма нищо общо с това…

Докато разсъждавах на тези теми, цигуларят изчезна от екрана, а на негово място нахлуха хокеисти и един от тях веднага удари друг със стик по главата. Операторът срамежливо отмести камерата настрана, най-интересното не ми беше показано и аз изключих телевизора. Бях сит, леко пийнал и ми оставаше само да измия чиниите.

После се преместих в кабинета и минах бавно покрай секцията с книгите, като прокарвах показалец по стъклото.

„Война и мир“. Не днес. Още не е минала половин година.

„Писмата на Чехов“. Не пасва на настроението ми.

Чуковски. „От Чехов до наши дни“. Наскоро я препрочетох.

Така. Самият Антон Павлович в десет тома. Дали да не препрочета „Скучната история“? Не. Ще я запазим за някой по-мрачен ден.

Михаил Булгаков. Известно време разглеждах кафявата подвързия, вече омачкана, охлузена на места, зацапана… Не, стига, повече на никой няма да дам тази книга. Мърлячи нещастни. „Велика и страшна бе годината хиляда деветстотин и осемнадесета след Рождество Христово, втора от началото на революцията…“

— Не — гласно казах аз. — Сега ще почета „Театрален роман“. Няма нищо по-хубаво от „Театрален роман“, ако искате ме бесете, ако искате ме колете…

Извадих от рафта томчето на Булгаков и го погалих с пръсти, прокарах нежно длан по гладката подвързия, и за кой ли път си помислих, че не бива да го правя, че е грях да се отнасяш към книга като към жив човек.

Телефонът звънна зад гърба ми и аз трепнах, защото вече не бях тук, а в малката мръсна стаичка с дивана, от който стърчеше пружина, неудобна като кафкиански кошмар. Изведнъж усетил тъпа болка в ударения хълбок, притиснах към ребрата си хладното томче и се доближих към бюрото, където рухнах в креслото и взех слушалката.

Обаждаше се Валя Демченко. Съвсем бях забравил, че в събота Сонечка има рожден ден и ме канеха. Зарадвах се, първо, защото далеч не всяка година празнуват рождения ден на Сонечка и ако го празнуват, това означава, че всичко при тях е наред, и че са в период на материално благополучие, че всички са здрави, а капитан-лейтенант Демченко, след като е изплувал от солените дълбини, е изпратил бодро писмо от град Мурманск на Н-ско море, и че изобщо всичко е прекрасно. А на второ място се зарадвах, защото далеч не всеки канят на рождените дни на Сонечка.

Поговорихме си. Попитах го как стоят нещата с последната му повест, със „Старият глупак“. Валя отвърна, че в „Надзирател“, който излиза веднъж на три месеца, след скорошните неприятности не са пожелали дори да я прочетат, отбягвали са го като прокажен, а в „Губернски вестник“ — да, там са я прочели. Но засега мълчат, чакат да се върне главният. Главният сега е в Швеция, а може би в Швейцария, а може би в Швамбрания. Затова никой в „Губернски вестник“ засега няма мнение по повод повестта. А виж, когато се върне главният и я прочете, тогава ще изникне и мнението като на магия…

Попитах го как възнамерява да се пребори за заглавието. Той отвърна, че никак не възнамерява, защото сега повестта се нарича „Старият мъдрец“, а виж сцената с прелъстяването е решил да я остави. За кой дявол! Той не иска със собствената си ръка да отрязва от плътта си най-добрите парчета. Нека те режат, за това им се плаща… И то доста…

Успокоих го в този смисъл, че ръката им не ще трепне. Той не спори. Знаеше това по-добре от мен. После ме попита дали днес ми се е обаждал Льоня. Ах, не се е обаждал още? Е, тогава тепърва ще се обади. Той е написал нова фраза, но не е съвсем сигурен в нея…

След като оставих слушалката, се замислих: какво да подаря на Сонечка? Не ме бива да правя подаръци. Особено на жени. Коняк? Не става, макар че Сонечка обича хубав коняк. Парфюм? Нямам никакво понятие от парфюми. Може би просто да подаря петдесет рубли в чекове на нашия валутен магазин? Някак е неудобно. Трябва да подаря някаква книга, ето какво. Ех, ако имах някакъв албум с репродукции… или поне пари, едно триста и петдесет рубли — в „Планета“ се продава „Вашингтонската галерия“, направо да умреш!

Може би по асоциация с Вашингтон се сетих за Дашиъл Хамет. Отдавна, ох колко отдавна Сонечка точи зъби за моя Дашиъл Хамет. Един том с най-добрите му неща, избрани произведения, бих казал, същото като в моето кафяво томче на Булгаков. Там е и „Алена жътва“, и „Малтийският сокол“, и „Стъкленият ключ“… Знам всичко това кажи-речи наизуст, а Сонечка е такъв човек, че има не по-малко от мен права върху тази книга.

И след като взех това решение, аз оставих томчето на Булгаков на мястото, отидох при рафтовете с чужда литература и след като отместих драконоподобния кораб „тхюен джонг“, с каквито древните виетнамци са возили кралете си, извадих The Novels of Dashiel Hammet. Ето какво ще направя, рекох си аз, докато разлиствах страниците с позлатени ръбчета. Ще го почета днес и утре за последно и така ще си взема довиждане. Внимателно, за да не притесня многострадалния си хълбок, се положих на дивана и томът в ръката ми сам се разтвори на „Малтийския сокол“.

Дочетох до онова място, където при Сам Спейд на разсъмване се появяват лейтенант Дарби и детектив Том и в този момент усетих, че не издържам. Оставих книгата, надигнах се, пъшкайки, и спуснах нозете си от дивана.

Хълбокът ме болеше, за кой ли път ме болеше нещастният ми ляв хълбок. Затътрих се към банята, вдигнах нагоре ризата си пред огледалото и погледнах. Хълбокът ми беше тлъст и отпуснат и върху него не личаха никакви следи от травма. Както впрочем и предишните пъти. Отидох в кухнята, изсипах в чашката остатъците от коняка и го изпих на малки глътчици, както японците пият сакето.

За първи път счупих ребро през шестдесет и пета, през зимата в Мураши, когато дяволът ме подтикна да рискувам да се спусна с финска шейна по отвесния склон до самия залив. Всички се спускаха и аз реших: да не би да съм по-зле? А се оказа, че съм по-зле, защото насред склона се изплаших, изведнъж ми се стори, че скоростта ми се доближава до космическата и за да не изхвърча на майната си, взех решение да се катапултирам. И се катапултирах. Около двайсет крачки подскачах надолу по пресечената местност върху левия си хълбок. „Счупили сте си ребърцето, значи“ — каза ми хирургът от нашата поликлиника, когато след връщането си от Мураши отидох при него с оплаквания от болки в левия хълбок. Това беше единият път.

След две години веднъж, се отбих в Клуба да обядвам. Озъртах се в търсене на свободна маса и изведнъж върху мен се нахвърли доста фиркания Съюзен Охльо. Понеже беше в агресивно-възторжено състояние на духа (по случай хонорара за поредната си халтура), той ме сграбчи с дългите си крайници през кръста, както навремето Херкулес е сграбчил Антей, повдигна ме над майката земя и така ме стисна, че реброто само жално изпука. „Знаеш ли, старче, имаш спукване“ — загрижено ми каза моят приятел лекар, когато му се оплаках, че ме боли. Това беше вторият път.

По-миналата година, когато в състава на писателската бригада пътувах с товарния кораб от Владивосток за Петропавловск, се озовахме сред буря от осем бала близо до остров Мацуа. Писателската бригада, която яко беше повръщала, благополучно береше душа по койките, докато мен, нестрадащия от морска болест, дяволът накара да изляза на палубата. Буквално за секунда откъснах ръка от перилата и бях запокитен със страшна сила в металната обшивка на люка, като ударът пак се падна по същия хълбок. „Страхувам се, че имате счупенко“ — ми каза корабният лекар и както стана ясно впоследствие, страховете му не бяха напразни.

Това беше вече третият път и ми се струваше, че понеже Господ обича именно троицата, неволите на реброто ми ще приключат дотук. Но както се вижда, не може да се построи къща без четири ъгъла…

Погледнах унило към светлината през празната бутилка и я пъхнах в шкафчето под мивката. Ще пия чай, ето какво ще направя. Сложих чайника на печката, застанах до прозореца и притиснах чело към студеното стъкло.

Ама че гадост все пак. Нали уж ми се струваше, че всичко се е оправило, че всички грижи са отминали, ама не — сега пък реброто. Онзи, който се разпорежда със съдбата ми, беше загърбил финеса на измислицата и беше прибягнал към директни, груби и подли похвати. Ама на какво прилича това? Посред бял ден, в рамките на огромен мегаполис, един солиден човек на възраст, не някакъв спортист, не някакъв буен тип или алкохолик изведнъж просто ей така си чупи реброто! Горчи, другари. Това е горчиво и неприлично…

Отидох в кабинета, за да взема Дашиъл Хамет, и се заех да се настанявам до кухненската маса, търсейки най-безболезнената поза. Както и предишните пъти, оказа се, че ми е най-леко в любимата поза на Катка: коленете на табуретката, лактите на масата, задникът във въздуха. И заживях в тази поза. В тази поза започнах да пия чай и да чета за масивната статуетка, която малтийските рицари направили от чисто злато за подарък на краля на Испания, а в наши дни за нея провели кървав гангстерски лов. Когато стигнах до онова място, на което в кантората на Сам Спейд се озовава надупченият с пет куршума капитан на „Ла Палома“, на вратата се позвъни.

С пъшкане и простенвания, откъсвайки се с огромно нежелание от Сам Спейд, аз се затътрих да отворя вратата. Оказва се, че през това време бях успял съвсем да забравя и за нотите на падналия ангел, и за Гога Чачуа и затова, когато го видях пред прага, изпитах потрес, още повече, че лицето му…

Не, строго погледнато, той нямаше такова. Имаше огромен, светлосин нос със сини венички над дебелите засукани мустаци, бледи треперещи устни и черни, тъжни очи, пълни със сълзи и отчаяние. Стискаше конвулсивно прокълнатите ноти, навити на руло, в косматите си, притиснати към гърдите юмруци. Той мълчеше, а на мен така ми беше секнал дъхът от ужасното предчувствие, че не можех и дума да продумам, и само се дръпнах настрана, за да му направя път.

Той се устреми като слепец в антрето, натъкна се на стената и с неуверени стъпки пое към кабинета. Там захвърли с две ръце нотите върху бюрото, сякаш това руло хартия го изгаряше, падна в креслото и притисна длани към очите си.

Нозете ми се подгънаха и аз спрях на вратата, подпрял се на касата. Той мълчеше и ми се стори, че това мълчание продължава невероятно дълго. Нещо повече, струваше ми се, че то няма да свърши никога, и у мен се зароди нелепата надежда, че никога няма да чуя онзи ужас, който ми е донесъл Чачуа. Но той все пак заговори:.

— Слушай… — изхриптя той, откъсвайки длани от лицето си и заравяйки пръсти в гъстата растителност зад ушите си. — „Спартак“ пак се издъни! Каква е тая работа, а?