Куца съдба

2. БАНЕВ. В КРЪГА НА СЕМЕЙСТВОТО И ПРИЯТЕЛИТЕ

Когато Ирма — слаба, дългокрака, усмихвайки се учтиво, като възрастна, с голямата си уста с ярки като на майка й устни, излезе и затвори внимателно вратата след себе си, Виктор се зае старателно да запали цигара. „Тя не е никакво дете — мислеше си той стъписано. — Децата не говорят така. И това не е грубост, а жестокост, и дори не жестокост, а просто на нея й е все едно. Сякаш ни доказваше теорема — пресметна всичко, анализира го, съобщи ни делово резултата и се оттегли, развявайки плитки, съвсем спокойна.“ Превъзмогвайки неловкостта, Виктор погледна Лола. На лицето й бяха избили румени петна, ярките й устни трепереха, сякаш всеки момент щеше да заплаче, но, разбира се, не си и помисляше да заплаче — тя беше бясна.

— Виждаш ли? — рече тя гръмогласно. — Момиченце, сополанка… Как не! Нищо свято няма за нея, отвори ли си устата — винаги ще ме нагруби, сякаш не съм й майка, а парцал за миене на пода, в който може да си изтрие краката. Срам ме е от съседите. Мръсница, простачка…

Да, помисли си Виктор, а аз съм живял с тази жена, разхождал съм се с нея из планините, треперил съм, когато съм я докосвал, и съм помнил уханието й… Май даже съм се бил заради нея. И досега не проумявам какво си е мислела, когато й четях Бодлер? Направо удивително е, че успях да се измъкна от нея. Умът ми не го побира: как стана така, че тя ме изтърва? Сигурно и аз не съм бил кой знае какво. Предполагам, че и сега не съм, но тогава пиех дори повече от сега и при това се мислех за голям поет.

— На теб, разбира се, не ти е до това, къде ти — говореше Лола. — Животът в столицата, разните му там балерини, актриси… Знам всичко аз. Не си въобразявай, че ние тук нищо не знаем. И с пари си фрашкан, и любовници, и скандали… Ако искаш да знаеш, всичко това изобщо не ме интересува, не съм ти пречила, ти си живееше както си искаше…

Въобще прецаква я това, че говори твърде много. Като девойка беше тиха, мълчалива, тайнствена. Има такива девойки, които от рождение знаят как да се държат. Тя знаеше. Всъщност и сега си я бива, когато седи мълчаливо на дивана с цигара в ръка, изложила на показ коленете си… Или когато изведнъж сложи ръце зад тила си и се протегне. Сигурно това много впечатлява провинциалните адвокати…

Виктор си представи приятна вечер: тази масичка е преместена до онзи диван, бутилка, шампанското шуми във високите чаши, завързана с панделка кутия с шоколад и самият адвокат, опакован с колосана яка и папийонка. Всичко е както трябва и изведнъж влиза Ирма… Кошмар, помисли си Виктор. Леле, колко е онеправдана…

— Ти сам сигурно разбираш — продължаваше Лола, — че работата не е в парите, сега парите не решават всичко. — Тя се беше поуспокоила, румените петна се бяха разсеяли. — Знам, че по свой начин си честен човек, безразсъден и разпуснат, но не и злобен. Винаги си ни помагал, в това отношение нямам никакви претенции към теб. Но сега имам нужда не от такава помощ… Не мога да кажа, че съм щастлива, но не успя да ме направиш и нещастна. Ти си имаш свой живот, аз също. Между другото, още не съм старица, има още много време пред мен…

„Ще се наложи да взема момичето — помисли си Виктор. — Явно тя вече е решила всичко. Ако оставя Ирма тук, в къщата ще настане същински ад… Хубаво, а къде да я дяна? Бъди честен, каза си. Само честно. Тук трябва честно, това не са игрички.“

Той съвсем честно си припомни живота в столицата. „Лоша работа — помисли си. — Разбира се, мога да взема икономка. Това означава да наема постоянна квартира… Но не е там работата — момичето трябва да бъде с мен, а не с икономката… Разправят, че децата, възпитани от бащите си, са най-добрите деца. Освен това тя ми харесва, макар да е доста странно момиче. И изобщо — длъжен съм. Като честен човек, като баща. Пък и съм виновен пред нея. Но всичко това е литература. Ако все пак трябва да съм честен… Ако трябва да съм честен — страх ме е. Защото тя ще стои пред мен и ще се усмихва като възрастна с голямата си уста, а аз какво ще мога да й кажа тогава? Чети, чети повече, чети всеки ден, не ти трябва да се занимаваш с нищо друго, само чети. Тя това си го знае и без мен, а аз нямам какво друго да й кажа. Ето от какво ме е страх… Но дори и това още не е съвсем честно. Не искам, ето каква е истината. Свикнал съм да съм сам. Обичам да съм сам. Не искам да живея по друг начин… Ето как изглеждат нещата, ако трябва да съм честен. Изглеждат отвратително, като всяка истина. Изглеждат цинично, самовлюбено, гнусничко. Честно.“

— Какво мълчиш? — попита Лола. — Така ли смяташ да мълчиш?

— Не, не, слушам те — побърза да каже Виктор.

— Какво слушаш? Вече половин час чакам да благоволиш да реагираш. Тя не е само мое дете, в края на краищата…

„И с нея ли трябва да съм честен — запита се Виктор. — Виж, с нея изобщо не искам да съм честен. Тя, изглежда, си е въобразила, че мога да разреша такъв въпрос веднага, както си седя, между две цигари.“

— Разбери — каза Лола, — все пак не ти казвам да я вземеш със себе си. Знам, че няма да я вземеш, и слава богу — не ставаш за такова нещо. Но нали имаш връзки, познанства — все пак си доста известен човек… Помогни й да се уреди! Нали имаме най-различни привилегировани учебни заведения, пансиони, специални училища. Тя е способно момиче, езиците й вървят, и математиката, и музиката…

— Пансион — каза Виктор. — Да, разбира се. Пансион. Приют за сираци… Не, не, шегувам се. Заслужава си да се помисли за това.

— Какво има да се мисли? Всеки би бил щастлив да уреди детето си в хубав пансион или в специално училище. Жената на нашия директор…

— Слушай, Лола — каза Виктор. — Това е добра идея, ще се опитам да направя нещо. Но не е толкова лесно, трябва време. Разбира се, ще напиша…

— Ще напиша! Само това правиш. Трябва не да пишеш, а да отидеш там, да помолиш лично, да изтъркаш прага! Ти нали и без това само безделничиш тук! Само пиянстваш и хойкаш с момичетата. Нима е толкова трудно да се погрижиш за родната си дъщеря…

„О, по дяволите — помисли си Виктор, — иди, че й обяснявай.“ Той отново запали цигара, изправи се и се разходи из стаята. Навън се беше стъмнило и продължаваше да се лее дъжд — едър, тежък, монотонен дъжд, който беше прекалено изобилен и явно за никъде не бързаше.

— Ах, колко си ми омръзнал! — рече Лола с неочаквана злоба. — Ако знаеше колко си ми омръзнал…

„Време е да си тръгвам — помисли си Виктор. — Надига се свещеният майчин гняв, яростта на зарязаната жена и така нататък. Все едно, днес няма да й отговоря нищо. И нищо няма да й обещая.“

— Човек за нищо не може да разчита на теб — продължаваше тя. — Не ставаш за съпруг, бездарен баща си… Моден писател, няма що! Не успя да възпита родната си дъщеря… Та всеки друг разбира от хора повече от теб! И какво да правя сега? От теб няма никаква полза. Сама, колкото и да се мъча, нищо не мога да постигна. За нея аз съм кръгла нула, за нея всеки мокрец3 е сто пъти по-важен от мен. Нищо, ще се усетиш! Щом ти не я учиш, те ще я научат! И на теб някой ден ще ти плюе във физиономията…

— Стига, Лола — каза Виктор и се намръщи. — Все пак, знаеш ли, някак… Аз съм баща, вярно е, но ти все пак си майка… Все другите са ти виновни…

— Махай се! — рече тя.

— Е, виж какво — отвърна Виктор, — нямам намерение да се карам с теб. Ще си помисля. А ти…

Сега тя се беше изправила и направо трепереше, предвкусвайки упреците му и готова с наслада да се хвърли в скандала.

— А ти — рече спокойно той — се опитай да не нервничиш. Ще измислим нещо. Ще ти се обадя.

Излезе в антрето и наметна шлифера си. Шлиферът беше още мокър. Виктор надникна в стаята на Ирма, за да си вземе довиждане, но нея я нямаше. Прозорецът беше широко отворен и дъждът биеше по перваза. На стената се виждаше плакат, на който беше написано с големи красиви букви: „Моля никога да не се затваря прозорецът.“ Плакатът беше намачкан, на места накъсан и с тъмни петна, сякаш многократно го бяха сваляли и тъпкали с крака. Виктор притвори вратата.

— Довиждане, Лола — каза той. Тя не отговори.

Навън вече беше съвсем тъмно. Дъждът забарабани по раменете и качулката му. Виктор се сви и пъхна ръце по-надълбоко в джобовете си. „Ето в тази градинка се целунахме за пръв път — помисли си той. — А тази къща тогава още я нямаше, тук беше незастроено място, а зад него имаше бунище, там ходехме с прашки и стреляхме по котките. В града имаше страшно много котки, а сега нещо не виждам нито една… И тогава изобщо не четяхме, а сега стаята на Ирма е пълна с книги. Какви бяха по мое време дванайсетгодишните момичета? Луничави кикотещи се същества с панделки, кукли, картини със зайчета и снежанки. Винаги на групички от по две или три, шушу-мушу, пакети с бонбончета, развалени зъби. Чистички и спретнати, клеветнички, а най-добрите от тях — точно такива като нас, с ожулени колене, с дивите очи на рис и все гледат да те спънат… Какво е станало, нови времена ли са настъпили? Не — помисли си той. — Не е причината във времената. Тоест не само в тях… А може би детето ми е вундеркинд? Все пак има и вундеркинди. Аз съм баща на вундеркинд. Чест, но и главоболия, и то не толкова чест, колкото главоболия, а и в края на краищата това изобщо не е чест… А ето тази уличка винаги съм я обичал, защото е най-тясната. Така, а ето и уличен бой. Правилно, при нас без това не минава, изобщо не можем без него. При нас е така открай време. И двама срещу един…“

На ъгъла имаше уличен фенер. В осветеното пространство гизнеше кола с брезентов покрив, а до нея двамина с блестящи шлифери превиваха към паважа трети — мокър, с черни дрехи. Тримата напрегнато и тромаво тъпчеха на място върху гладката каменна настилка. Виктор спря, после се приближи. Не му беше ясно какво всъщност се случва. Не приличаше на уличен бой — никой не биеше никого. Още по-малко наподобяваше боричкане от излишък на младежки сили — не се чуваха разпалени провиквания и конско цвилене… Третият, облеченият в черно, изведнъж се изтръгна, падна по гръб и двамата с шлиферите веднага се хвърлиха върху него. В същия момент Виктор забеляза, че вратите на колата са отворени и си помисли, че този, черния, или неотдавна са го измъкнали оттам, или се опитват да го вкарат вътре. Приближи се съвсем до тях и извика:

— Оставете го!

Двамата с шлиферите се обърнаха едновременно и няколко секунди гледаха към Виктор изпод нахлупените си качулки. Виктор успя да забележи само, че са млади и са отворили усти от напрежение. После те с невероятна бързина скочиха вътре, затръшнаха вратите, колата изрева и изчезна в тъмнината. Човекът в черно бавно се изправи и след като го огледа отблизо, Виктор отстъпи крачка назад. Това беше пациент на лепрозориума4 — „мокрец“ или „очилатко“, както ги наричаха заради жълтите кръгове около очите — с плътна черна превръзка, закриваща долната половина на лицето му. Той дишаше мъчително тежко, страдалчески мърдайки вежди. По плешивото му теме се стичаше вода.

— Какво стана? — попита Виктор.

Очилаткото гледаше не в него, а малко встрани, очите му се бяха ококорили. Виктор понечи да се обърне, но в този момент нещо го тресна в тила и когато дойде на себе си, установи, че лежи по гръб под водосточната тръба. Водата — топла и ръждива на вкус — шуртеше в устата му. Плюейки и кашляйки, той се отмести и седна, опирайки гръб на тухлената стена. Водата, насъбрала се в качулката, се изля в яката му и запълзя по тялото му. В главата му звънтяха и кънтяха камбани, ехтяха тръби и биеха барабани. Сред този шум Виктор видя пред себе си слабо, тъмно лице. Познато. „Виждал съм го някъде. Още преди да изтракат челюстите ми…“ Той размърда език и го прекара по челюстите си. Зъбите му бяха в ред. Момчето събра шепа вода под тръбата и я плисна в очите му.

— Достатъчно, драги — каза Виктор.

— Стори ми се, че още не сте се съвзели — рече сериозно момчето.

Виктор мушна внимателно ръка под качулката си и опипа тила си. Имаше подутина, но нищо страшно — никакви раздробени кости, дори нямаше кръв.

— Кой направи това? — попита замислено той. — Надявам се, не ти?

— Ще можете ли да ходите сам, господин Банев? — поинтересува се момчето. — Или да повикам някого? Просто сте твърде тежък за мен.

Виктор си спомни кое е това момче.

— Познавам те — каза той. — Ти си Бол Кунац, приятелят на дъщеря ми.

— Да — отвърна момчето.

— Това е добре. Няма нужда да викаш никого и да казваш на никого. Нека да поседя малко, да дойда на себе си.

Сега виждаше, че и с Бол Кунац не всичко е наред. На бузата му се тъмнееше скорошна рана, а горната му устна беше подута и кървеше.

— Все пак ще повикам някого — обади се Бол Кунац.

— Има ли смисъл?

— Виждате ли, господин Банев, не ми харесва как трепери лицето ви.

— Наистина ли? — Виктор опипа лицето си. То не потрепваше. — Само ти се е сторило… Така. А сега ще станем. Какво е необходимо за целта? Да свием краката си… — Той сви краката, но не ги почувства съвсем като свои. — После да се отблъснем леко от стената и да пренесем центъра на тежестта по такъв начин… — Изобщо не му се удаваше да пренесе центъра на тежестта, нещо му пречеше. „С какво ме наредиха така? — запита се той. — Колко ловко беше…“

— Настъпили сте шлифера си — уведоми го момчето, но Виктор самичък вече беше успял да се справи с ръцете и краката си, с шлифера и с оркестъра под черепа. Изправи се. Отначало му се наложи да се подпира на стената, но после нещата тръгнаха по-добре.

— Аха — каза той. — Значи си ме влачил оттам до тази тръба. Благодаря.

Уличният фенер беше на мястото си, но ги нямаше нито колата, нито очилаткото. Нямаше никой. Само малкият Бол Кунац внимателно поглаждаше раната си с мократа си длан.

— Къде изчезнаха всички? — попита Виктор. Момчето не отговори.

— Сам ли лежах тук? — поинтересува се Виктор. — Никой друг ли нямаше наоколо?

— Нека да ви изпратя — каза Бол Кунац. — Къде ще е най-добре да отидете? Вкъщи?

— Почакай — рече Виктор. — Видя ли как искаха да хванат очилаткото?

— Видях как ви удариха — отговори Бол Кунац.

— Кой?

— Не можах да го огледам. Стоеше с гръб.

— А ти къде беше?

— Ами аз лежах тук, зад ъгъла…

— Нищо не разбирам — каза Виктор. — Или ми е станало нещо на главата… Всъщност защо си лежал зад ъгъла? Там ли живееш?

— Виждате ли, лежах, защото ме бяха ударили преди това. Не този, който ви удари, а друг.

— Очилаткото ли?

Те вървяха бавно, стараейки се да се придържат към паважа, за да не се излива върху тях водата от покривите. Бол Кунац се замисли и отвърна:

— Не… Според мен всички бяха без очила.

— Божичко… — каза Виктор. Бръкна с ръка под качулката и опипа подутината си. — Говоря за прокажения, тях ги наричат „очилатковци“. Нали се сещаш, от лепрозориума… Онези, които наричат „мокреци“…

— Не знам — рече сдържано Бол Кунац. — Според мен всички те бяха напълно здрави.

— Я виж ти! — каза Виктор. Той почувства някакво безпокойство и дори се спря. — Ти какво, искаш да кажеш, че там нямаше прокажен? С черна превръзка, целият в черно…

— Това не е никакъв прокажен! — възкликна неочаквано разпалено Бол Кунац. — Той е по-здрав от вас…

За пръв път в това момче се прояви нещо момчешко и веднага изчезна.

— Не ми е съвсем ясно къде отиваме — каза той сред кратка пауза, с предишния си сериозен до безразличие тон. — Отначало ми се струваше, че сте тръгнали към къщи, но сега виждам, че вървим в противоположната посока.

Виктор продължаваше да стои, гледайки го отгоре надолу. „Като две капки вода са — помисли си той. — Пресметна и анализира всичко и делово реши да не ми съобщава резултата. Явно така и няма да ми разкаже какво е станало тук. Интересно защо? Нима има някаква криминална история? Не, не ми изглежда да е така. Или все пак има нещо криминално? Все пак живеем в нови времена… Глупости, знам ги аз днешните престъпници…“

— Всичко е наред — каза той и продължи по пътя. — Отиваме в хотела, аз живея там.

Момчето — мокро, с изправена стойка и строг вид — крачеше до него. Виктор преодоля леката неувереност и сложи ръка на рамото му. Не се случи нищо особено — момчето го изтърпя. Впрочем то вероятно просто реши, че рамото му е потрябвало за практични цели — като опора за ранения.

— Трябва да ти кажа — уведоми го Виктор с тон, внушаващ най-голямо доверие, — че двамата с Ирма разговаряте по много странен маниер. Ние в детството си не говорехме така.

— Наистина ли? — попита учтиво Бол Кунац. — И как говорехте?

— Ами например този въпрос при нас би звучал така: „к’во?“.

Бол Кунац сви рамене.

— Искате да кажете, че това би било по-добре?

— Опазил ме Бог! Искам да кажа само, че това би било по-естествено.

— Точно това, което е най-естествено, най-малко приляга на човек — отбеляза Бол Кунац.

Виктор усети някакъв студ вътре в себе си. Някакво безпокойство. Или даже страх. Все едно в лицето му се беше изсмяла котка.

— Естественото винаги е примитивно — продължаваше междувременно Бол Кунац. — А човекът е сложно същество, естественото не му приляга. Разбирате ли ме, господин Ба-лев?

— Да — каза Виктор. — Разбира се.

Имаше нещо удивително фалшиво в това как бащински бе сложил ръка на рамото на това момче, което не беше момче. Чак го заболя лакътят. Свали внимателно ръката си и я мушна в джоба.

— На колко години си? — попита той.

— На четиринайсет — отвърна разсеяно Бол Кунац.

— Ааа…

Всяко обикновено момче на мястото на Бол Кунац непременно би се заинтересувало от това дразнещо неопределено „ааа…“, но Бол Кунац не беше от тези обикновени момчета. Интригуващите междуметия не го интересуваха. Той размишляваше върху съотношението между естественото и примитивното в природата и обществото. И съжаляваше, че му е попаднал такъв неинтелигентен събеседник, а и отгоре на това ударен по главата…

Излязоха на Проспекта на президента. Тук имаше много улични фенери и се срещаха минувачи — забързани, приведени под валящия от много дни дъжд, мъже и жени. Имаше и осветени витрини, и озарен от неонова светлина вход на кино, където под навеса се тълпяха доста еднакви млади хора от неопределен пол с блестящи шлифери до петите. И пад всичко това през дъжда сияеха златисти и сини заклинания: „Президентът е баща на народа“, „Легионерът на свободата е верен син на президента“, „Армията е нашата страшна слава“…

Продължиха да крачат по инерция по паважа и една преминаваща кола изрева с клаксона и ги пропъди на тротоара, обливайки ги с мръсна вода.

— А аз си мислех, че си на осемнайсет — каза Виктор.

— К’во, к’во? — попита с противен глас Бол Кунац и Виктор облекчено се засмя. Все пак това си беше момче, обикновен, нормален вундеркинд, които е прекалил с четенето на Гейбър, Зурзмансор, Фром и може би дори се е преборил с Шпенглер.

— Като малък имах приятел — каза Виктор, — който си науми да прочете Хегел в оригинал и все пак го прочете, но стана шизофреник. На твоите години сигурно знаеш какво е шизофреник.

— Да, знам — каза Бол Кунац.

— И не те е страх?

— Не.

Наближиха хотела и Виктор предложи:

— Може би ще дойдеш при мен да се изсушиш?

— Благодаря ви. Тъкмо се канех да ви помоля да вляза. Първо, длъжен съм да ви кажа още нещо и, второ, трябва да се обадя по телефона. Ще разрешите ли?

Виктор разреши. Минаха през въртящата се врата и покрай портиера, който свали пред Виктор фуражката си, после покрай изящните статуи с електрически свещи в абсолютно празното фоайе, пропито с ресторантски миризми, и Виктор усети обичайното въодушевление, предвкусвайки настъпващата вечер, когато може да пие и да дрънка безгрижно, и да избута с лакът за утре всичко, което така дразнещо го е притискало през деня… Предвкусвайки Юл Голем и доктор Р. Квадрига… А може би щеше да се запознае с още някого и може би щеше да се случи нещо — сбиване или някакъв друг сюжет… „И ще си поръчам миноги, и нека всичко да бъде наред, а с последния автобус ще отида при Диана…“

Докато Виктор вземаше ключа от рецепцията, зад гърба му се водеше разговор. Бол Кунац разговаряше с портиера.

— Ти защо се намъкна тука? — съскаше портиерът.

— Имам разговор с господин Банев.

— Ще ти дам аз на теб един разговор с господин Банев — продължаваше да съска портиерът. — Шляеш се по ресторантите…

— Трябва да разговарям с господин Банев — повтори Бол Кунац. — Ресторантът не ме интересува.

— Оставаше и ресторантът да те интересува, пале такова… Сега ще те изхвърля оттук…

Виктор взе ключа и се обърна.

— Ъъ… — каза той. Пак забрави името на портиера. — Хлапето е с мен, всичко е наред.

Портиерът не отговори, изглеждаше недоволен.

Качиха се в стаята. Виктор с наслада захвърли шлифера и се наведе да развърже мокрите си обувки. Кръвта нахлу в главата му и той усети болезнени тласъци на мястото, където беше отокът, тежък и кръгъл като оловна топка. Веднага се изправи и придържайки се за касата на вратата, се зае да смъква обувката си, настъпил петата й с върха на другата. Бол Кунац стоеше наблизо, от него капеше вода.

— Събличай се — каза Виктор. — Сложи всичко на радиатора, сега ще ти дам кърпа.

— Може ли да се обадя по телефона? — попита Бол Кунац, без да се помръдне.

— Давай.

Виктор смъкна и другата обувка и както си беше по мокри чорапи, отиде в банята. Докато се събличаше, чу как момчето разговаря — тихо, спокойно и неразбираемо. Само веднъж рече високо и ясно: — Не знам.

Виктор се изтри с кърпата, намъкна халата, взе чиста хавлия и влезе в стаята.

— Ето и за теб — каза той и тогава видя, че няма смисъл. Бол Кунац продължаваше да стои до вратата и от него все така капеше вода.

— Благодаря — отвърна той. — Трябва да тръгвам. Исках още само…

— Ще се простудиш — каза Виктор.

— Не, не се безпокойте, благодаря ви. Няма да се простудя. Бих искал само да изясним с вас един въпрос. Ирма нищо ли не ви каза?

Виктор хвърли хавлията на дивана, клекна пред бара и извади бутилка и чаша.

— Ирма не ми каза нищо — отвърна той доста мрачно. Наля в чашата един пръст джин и добави малко вода.

— Тя не ви ли предаде нашата покана?

— Не, никаква покана не ми е предавала. Ето, пийни!

— Благодаря ви, няма нужда. Щом тя не ви я е предала, ще ви я предам аз. Ние бихме искали да се срещнем с вас, господин Банев.

— Кои са тези „ние“?

— Гимназистите. Чели сме вашите книги и бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Хм — изсумтя Виктор със съмнение. — Сигурен ли си, че това ще бъде интересно на всички?

— Мисля, че да.

— Все пак аз не пиша за гимназисти — напомни Виктор.

— Това няма значение — продължи Бол Кунац с лека настойчивост. — Бихте ли се съгласили?

Виктор замислено разклати прозрачната смес в чашата.

— Може би все пак ще пийнеш? — попита той. — Най-доброто средство срещу простуда. Не искаш ли? Е, тогава аз ще го изпия. — Той пресуши чашата. — Добре, съгласен съм. Само че без никакви афиши, обяви и така нататък. В тесен кръг: вие и аз… Кога?

— Когато ви е удобно. Най-добре тази седмица. Някоя сутрин.

— Да речем, след два дни. Само че да не е много рано сутринта. Да речем в петък в единайсет. Става ли?

— Да. В петък в единайсет. В гимназията. Да ви напомня ли?

— Непременно — каза Виктор. — Винаги се старая да забравям за всякаквите приеми, вечери и банкети, а също и за митингите, срещите и съвещанията.

— Добре, ще ви напомня — каза Бол Кунац. — А сега, с ваше разрешение, ще си тръгна. Довиждане, господин Банев.

— Почакай, ще те изпратя — каза Виктор. — За да не вземе този… портиерът да те нахока. Днес нещо не е в настроение, а портиерите нали знаеш какви са…

— Благодаря ви, не се безпокойте — възрази Бол Кунац. — Това е баща ми.

И излезе. Виктор си наля още един пръст джин и се стовари в креслото. „Така — помисли си той. — Горкият портиер. Как ли се казваше? Чак ми е неудобно, та ние с него сме другари по нещастие, колеги. Ще трябва да поговоря с него, да обменим опит. Навярно той е по-опитен… Обаче каква висока концентрация на вундеркинди в моето родно, дъждовно градче… Може би е от повишената влажност?“ Той отметна глава и се намръщи от болка. „Ама че гад, с какво все пак ме нареди така?“ Опипа подутината. „Като че ли с гумена палка. Впрочем откъде да знам как е да те ударят с гумена палка? Знам как е да те ударят с някой от модерните столове в «Печения Пегас». Знам как е при удар с приклад на автомат или например с дръжка на пистолет. И от празна бутилка от шампанско, и от пълна бутилка с шампанско… Ще трябва да питам Голем… Изобщо някаква странна история, добре ще е да я обмисля…“

И той се зае да обмисля тази история, за да отпъди изплувалата на втори план мисъл за Ирма, за необходимостта да се откаже от някои неща и да се ограничи донякъде, или да пише на някого, да се моли на някого… „Извинявай за безпокойството, приятел, оказа се, че имам дъщеря на дванайсет години, много добро момиче, но майка й е глупачка и баща й също е глупак, та се налага да я уредим някъде по-надалеч от тези глупави хора…“

„Не искам днес да мисля за това, утре“. Виктор погледна часовника си. „Въобще стига съм мислил. Стига!“

Стана и се зае да се облича пред огледалото. „Шкембето ми расте, да му се не види, откъде това шкембе?“ Открай време си беше слаб и жилест… „И даже не шкембе — благородно и трудово, от умерен живот и хубава храна, — а едно такова мижаво шкембенце, опозиционерско коремче. На господин президента май не му е такова. Господин президентът сигурно има благороден, тапициран в черно, лъскав дирижабъл.“

Докато си връзваше връзката, той доближи лицето си до огледалото и внезапно си спомни как изглеждаше това уверено, силно лице, толкова обожавано от определен тип жени, грозновато, но мъжествено лице на боец с квадратна брадичка, как изглеждаше то към края на историческата среща. „Лицето на господин президента, също нелишено от мъжественост и елементи на ъгловатост, към края на историческата среща напомняше, честно казано, между нас да си остане, глиганска зурла. Господин президентът благоволи да се вбеси до крайност, от зъбатата му паст летяха пръски и аз извадих носна кърпичка и демонстративно си избърсах бузата, и това вероятно беше най-смелата постъпка в живота ми, ако не броим случая, когато се бих едновременно с три танка. Но как съм се бил с танковете — не помня, знам какво е станало само по разказите на очевидците, а виж, кърпичката извадих съзнателно, и си давах сметка какво правя… Във вестниците не писаха за това. Във вестниците честно и мъжествено, със сурова откровеност съобщиха, че «белетристът В. Банев благодари искрено на господин президента за всички забележки и разяснения, направени по време на разговора».“

„Странно колко добре си спомням всичко това…“ Той откри, че бузите и върхът на носа му са побелели. „И тогава имах същия вид, как да не се разкрещиш на такъв? Та той нали не знаеше, горкичкият, че пребледнявам не от страх, а от ярост, като Луи Четиринайсети… Ама хайде да не размахваме юмруци след битката. Какво значение има защо бях пребледнял тогава… Добре, стига. Но за да се успокоя, за да дойда на себе си, преди да се появя пред хората, за да възвърна нормалния цвят на това грозновато, но мъжествено лице, трябва да ви напомня, господин Банев, че ако не бяхте показали демонстративно на господин президента носната си кърпичка, сега благополучно щяхте да се подвизавате в нашата чудесна столица, а не в това дъждовно, затънтено място…“

Виктор допи джина на екс и слезе в ресторанта.

— Може и да са били хулигани, разбира се — каза Виктор. — Само че по мое време нито един хулиган не би се захванал с очилатко. Да го замери с камък — по може, но да го хване, да го дърпа и изобщо — да го докосва… Много ни беше страх да не се заразим.

— Нали ви казвам: това е генетично заболяване — рече Голем. — Те са абсолютно незаразни.

— Как така са незаразни — възрази Виктор, — когато от тях се хващат брадавици като от жаби! Та това всички го знаят.

— От жабите не се хващат брадавици — каза добродушно Голем. — Както и от мокреца. Срамота е, господин писателю. Всъщност писателите са посредствени хора.

— Като всички останали. Хората са посредствени, но мъдри. И щом хората твърдят, че от жабите и от мокреца се хващат брадавици…

— А, ето че идва и моят инспектор — каза Голем.

Павор се приближи с мокър шлифер, идваше направо от улицата.

— Добър вечер — каза той. — Целият съм вир-вода, искам да пийна нещо.

— От него пак вони на тиня — рече възмутено доктор Р. Квадрига, който се бе пробудил от алкохолния транс. — Вечно вони на тиня. Като в блато. Лъчевица.

— Какво пиете? — попита Павор.

— Кои, ние ли? — осведоми се Голем. — Ами аз например, както винаги, пия коняк. Виктор пие джин, а докторът — всичко поред.

— Срамота! — възмути се доктор Р. Квадрига. — Люспи! Рибешки глави.

— Двоен коняк! — извика Павор на сервитьора. Лицето му беше мокро от дъжда, гъстите му коси се бяха сплели и от слепоочията по гладко избръснатите му бузи се стичаха блестящи струйки. И той беше с остри черти на лицето — сигурно мнозина му завиждаха. Откъде у един санитарен инспектор такова лице? Острите черти на лицето — това означава: проливен дъжд, прожектори, сенки се мятат по мокрите вагони, превиват се… всичко е черно и блестящо, само черно и само блестящо, и никакви разговори, никакво дрънкане, само команди и всички се подчиняват… И не са непременно вагони, може да са самолети, летище, и после — никой не знае къде е бил и откъде идва… Момичетата се свличат по гръб, а на мъжете им се иска да направят нещо мъжествено, например да изпънат рамене и да приберат корема. Ето, на Голем няма да му попречи, ако си прибере корема, само че едва ли, къде ще го прибере — всичко там, в него, е запълнено. Доктор Р. Квадрига — да, би могъл, но затова пък той не може да изпъне рамене — от прекалено много време вече е прегърбен и така ще си остане завинаги. Вечер е прегърбен над масата, сутрин — над легена, а следобед се превива от болки в черния дроб. Значи тук само аз мога да прибера корема и да изпъна раменете, но по-добре по мъжки да обърна чаша джин.

— Нимфоман — каза тъжно доктор Р. Квадрига на Павор. — Русалкоман. И водорасли.

— Млъквайте, докторе — рече Павор. Той избърса лицето си с книжни салфетки, смачка ги на топка и ги хвърли на пода.

После се зае да си бърше ръцете.

— С кого се бихте? — попита Виктор.

— Изнасилил го е мокрец — обади се доктор Р. Квадрига, като се мъчеше да върне по местата им очите си, които се бяха събрали при основата на носа му.

— Засега с никого — отвърна Павор и се вторачи в доктора, но Р. Квадрига не забеляза това.

Сервитьорът му донесе чаша. Павор бавно изпи коняка и се надигна.

— Ще отида да се измия — рече той равнодушно. — Извън града е такава кал, целият съм се оплескал.

И той тръгна, като по пътя блъскаше столовете.

— Нещо става с моя инспектор — каза Голем, чукна с пръст една смачкана салфетка и тя изхвърча от масата. — Нещо в световен мащаб. Вие случайно не знаете ли какво по-точно става с него?

— Вие знаете по-добре — каза Виктор. — Той инспектира вас, а не мен. Освен това вие знаете всичко. Между другото, Голем, откъде знаете всичко?

— Никой нищо не знае — възрази Голем. — Някои се досещат. Не са много — само тези, които искат. Но не бива да питате откъде се досещат — това е насилие над езика. Защо вали дъждът? Защо изгрява слънцето? Бихте ли простили на Шекспир, ако беше написал нещо такова? Впрочем на Шекспир бихте простили. На Шекспир много работи му прощаваме, не като на Банев… Слушайте, господин белетрист, имам една идея. Аз ще си изпия коняка, а вие ще приключите с този джин. Или вече сте готов?

— Голем — каза Виктор, — нали знаете, че съм железен човек?

— Досещам се.

— И какво следва от това?

— Че се страхувате да не ръждясате.

— Да предположим — каза Виктор, — но нямам предвид това. Имам предвид, че мога да пия много и дълго, без да губя нравственото си равновесие.

— Ааа, това ли било? — отвърна Голем, наливайки си коняк от гарафата. — Е, добре, пак ще се върнем на тази тема.

— Не помня — обади се внезапно с ясен глас доктор Р. Квадрига. — Представих ли ви се или не, господине? За мен е чест: Рем Квадрига, живописец, доктор хонорис кауза, почетен член… Теб те помня — каза той на Виктор. — Учили сме заедно и още нещо имаше… А вие, извинете…

— Казвам се Юл Голем — рече небрежно Голем.

— Много ми е приятно. Скулптор ли сте?

— Не. Лекар.

— Хирург?

— Главен лекар съм на лепрозориума — търпеливо му обясни Голем.

— Ах, да! — каза доктор Р. Квадрига, клатейки глава като кон. — Разбира се. Извинете ме, Юл… Само че защо се прикривате? Какъв лекар сте вие? Та вие развъждате мокреци… Аз ще ви представя. Такива хора са ни нужни… Извинете — рече той неочаквано. — След малко се връщам.

Той стана от креслото и се устреми към изхода, заобикаляйки празните маси. Към него се втурна един сервитьор и доктор Р. Квадрига го прегърна през врата.

— Всичко това е заради дъжда — каза Голем. — Дишаме вода. Но ние не сме риби — ние или ще умрем, или ще се махнем оттук. — Той гледаше Виктор сериозно и тъжно. — А дъждът ще се излива върху опустелия град, ще размива паважа, ще прокапва през покривите, през гнилите покриви… после ще отнесе всичко, ще разтвори града в първобитната земя, но няма да спре, а ще продължава да вали, да вали…

— Апокалипсис — обади се Виктор, колкото да каже нещо.

— Да, Апокалипсис… Ще вали и ще вали, а после земята ще се напои и ще поникнат нови кълнове, каквито по-рано не е имало, и сред гъстата растителност няма да има плевели. Но и нас няма да ни има, за да се насладим на новата вселена…

Ако не бяха тези сиво-синкави торбички под очите, ако не беше това отпуснато, безформено шкембе, ако този великолепен семитски нос не приличаше толкова много на топографска карта… Макар че, като се замисли човек, всички пророци са били пияници, защото е много тъжно да знаеш всичко, а никой да не ти вярва. Ако в департаментите бяха въвели на щатна длъжност пророци, то те би трябвало да бъдат най-малко с ранг на тайни съветници — за укрепване на авторитета им. Но вероятно и това нямаше да им помогне…

— За системен песимизъм — каза Виктор на глас, — водещ към подриване на служебната дисциплина и вярата в разумното бъдеще, заповядвам: тайният съветник Голем да бъде пребит с камъни в помещението за екзекуции.

Голем изсумтя.

— Аз съм само колежански съветник — съобщи той. — И освен това, какви пророци в наше време? Не знам такива. Много лъжепророци и нито един пророк. В наше време не бива да се предвижда бъдещето — това е насилие над езика. Какво бихте казали, ако прочетете у Шекспир: да предвидиш настоящето. Нима можеш да предвидиш шкафа в собствената си стая? А, ето че идва и моят инспектор. Как се чувствате, инспекторе?

— Прекрасно — каза Павор, докато сядаше. — Сервитьор, двоен коняк! Там, във фоайето, четирима държат нашия живописец — съобщи той. — Обясняват му къде е входът на ресторанта. Реших да не се намесвам, защото не вярва на никого и се бие… За какви шкафове става дума?

Той беше вече сух, елегантен, свеж и миришеше на одеколон.

— Говорим за бъдещето — каза Голем.

— Какъв смисъл има да се говори за бъдещето? — възрази Павор. — За бъдещето не се говори, бъдещето се прави. Ето, да вземем чаша коняк. Тя е пълна. Аз ще я направя празна. Ето така. Един умен човек е казал, че бъдещето не бива да се предвижда, но може да се създаде.

— Друг умен човек пък е казал — отбеляза Виктор, — че изобщо няма бъдеще, има само настояще.

— Не обичам класическата философия — обади се Павор. — Тези хора нищо не са умеели и нищо не са искали. На тях просто им е харесвало да разсъждават, както на Голем — да пие. Бъдещето — това е грижливо обезвредено настояще.

— Винаги имам странно усещане — каза Голем, — когато пред мен някой цивилен започне да разсъждава като военен.

— Военните изобщо не разсъждават — възрази Павор. — Военните имат само рефлекси и съвсем малко емоции.

— Повечето цивилни също — обади се Виктор, опипвайки тила си.

— Днес никой няма време да разсъждава — каза Павор. — Нито военните, нито цивилните. Днес човек трябва да умее да се приспособява. Ако те интересува бъдещето, изобрети го бързо, в движение, в съответствие с твоите рефлекси и емоции.

— Дявол да ги вземе изобретателите — отвърна Виктор. Чувстваше се пиян и весел. Всичко си беше на мястото. Не му се искаше да ходи никъде, искаше му се да остане тук, в тази празна, полутъмна зала, още не съвсем овехтяла, но вече с влажни петна по стените, с разнебитен под и с миризма на кухня; особено при мисълта, че навън вали дъжд, по целия свят — дъжд над павираните улици, дъжд над островърхите покриви, дъжд залива планините и равнината и някой ден ще отнесе всичко, но това няма да стане много скоро… макар че, ако се замисли човек, сега за нищо не бива да се казва, че няма да се случи скоро. Да, мили мои, отдавна отмина онова време, когато бъдещето беше повторение на настоящето и всички промени се мяркаха някъде зад далечните хоризонти. Голем е прав, на този свят няма никакво бъдеще, то се е сляло с настоящето и сега не можеш да разбереш кое къде е.

— Изнасилен от мокрец! — рече злорадо Павор.

На вратата на ресторанта се появи доктор Р. Квадрига. Той стоя неподвижен няколко секунди, оглеждайки мрачно и внимателно редиците празни маси, после лицето му се проясни, той рязко залитна напред и се устреми към своето място.

— Защо ги наричате мокреци? — попита Виктор. — Какво, те тук да не са станали мокри от дъжда?

— А защо не? — каза Павор. — Според вас как трябва да ги наричаме?

— Очилатковци — отвърна Виктор. — Имаме си хубава стара дума. Открай време ги наричаме очилатковци.

Доктор Р. Квадрига се приближи. Отпред беше съвсем мокър, вероятно го бяха пъхали под крана на чешмата. Изглеждаше уморен и разочарован.

— Дявол знае какво става — рече недоволно той още отдалече. — Никога не ми се е случвало такова нещо. Входа го няма! Където и да се натикаш — навсякъде само прозорци… Май че ви накарах да чакате, господа? — Строполи се в креслото си и съзря Павор. — Тоя пак е тук. Надявам се, че няма да ни пречи… — прошепна той доверително на Голем. — Ааа, знаете ли, с мен се случи невероятна история. Обляха ме целия.

Голем му наля коняк.

— Благодаря ви — каза Р. Квадрига, — но май ще бъде по-добре да пропусна два-три тура. Трябва да поизсъхна.

— Аз, по принцип, съм за всичко старо и добро — обяви Виктор. — Нека очилатковците си останат очилатковци. И изобщо — нека всичко си остане без изменения. Аз съм консерватор… Внимание! — рече той високо. — Предлагам тост за консерватизма. Един момент… — Наля си джин, стана и се опря с ръка на облегалката на креслото. — Консерватор съм. И с всяка изминала година ставам все по-консервативен, но не защото остарявам, а защото чувствам потребност да бъда такъв.

Трезвият Павор с вдигната чаша в ръка го гледаше отдолу нагоре с подчертано внимание. Голем бавно ядеше своята минога, а доктор Р. Квадрига, изглежда, се опитваше да разбере откъде се носи този глас и чий е той. Всичко беше много хубаво.

— Хората обожават всяка критика срещу консерватизма на правителството — продължаваше Виктор. — Хората обожават да превъзнасят прогреса. Това е някакъв нов повей и той е глупав като всяко ново нещо. Хората би трябвало да се молят на бога да ги дари с най-закостенялото, най-консервативното и най-конформисткото правителство…

Сега и Голем вдигна поглед към него, Теди зад бара също престана да бърше бутилките и се заслуша, само че подутината на тила на Виктор тъпо запулсира и му се наложи да остави чашата и да поглади цицината с ръка.

— Държавният апарат, господа, във всички епохи е смятал за своя главна задача да запази статуквото. Не знам доколко това е било оправдано преди, но сега тази функция на държавата е просто необходима. Бих я определил така: с всички средства да се попречи на бъдещето да пуска пипалата си в нашето време, тези пипала трябва да се отсекат, да се изгорят с нажежено желязо… Да се пречи на изобретателите, а да се насърчават схоластиците и дърдорковците… Във всички гимназии без изключение трябва да се въведе класическото образование. На всички висши държавни постове трябва да има старци — обременени със семейства и дългове, не по-млади от шейсет години, за да вземат подкупи и да спят на заседанията…

— Какви ги дрънкате, Виктор? — попита Павор с упрек.

— Не, защо — каза Голем. — Необичайно приятно е да се слушат такива умерени, лоялни речи.

— Още не съм свършил, господа! Талантливите учени трябва да се назначават на административни длъжности с големи заплати. Всички изобретения, без изключения, да се приемат, да се заплащат лошо и да се крият в чекмеджето. Трябва да се въведат и драконовски данъци за всички нови стоки и производствени нововъведения… — „А всъщност защо стоя прав?“ — помисли си Виктор и седна. — Е, как ви се струва всичко това? — попита той Голем.

— Вие сте абсолютно прав — каза Голем. — Ами че то у нас всички сега са радикали. Даже директорът на гимназията. Консерватизмът — ето го нашето спасение…

Виктор отпи от джина си и каза тъжно:

— Няма никакво спасение. Защото всички са глупаци; радикалите не само вярват в прогреса, но и обичат прогреса, защото той, освен всичко останало, означава и евтини коли и битова електроника и изобщо — възможност да работиш по-малко, а да получаваш повече. И затова всяко правителство е принудено с едната ръка… тоест, не ръка, разбира се… с единия крак да натиска спирачката, а с другия — педала на газта. Като автомобилен състезател на завой. Спирачката — за да не загуби управлението, а газта — за да не загуби скорост, иначе някой демагог, ревностен защитник на прогреса, ще го избута от шофьорското място.

— Трудно е да се спори с вас — каза Павор учтиво.

— Тогава не спорете — отвърна Виктор. — Не бива да се спори, защото в споровете се ражда истината, дяволите да я вземат. — Той погали нежно подутината си и добави: — Впрочем сигурно говоря така от невежество. Всички учени са защитници на прогреса, а аз не съм учен. Аз съм просто небезизвестен куплетист.

— Защо постоянно си пипате тила? — попита Павор.

— Някакъв мръсник ме цапардоса — каза Виктор. — С бокс… Така ли е, Голем? Бокс ли е?

— Според мен е било с бокс — каза Голем. — А може да е било и тухла.

— Какви ги говорите? — учуди се Павор. — Какъв бокс? В това затънтено градче?

— Виждате ли — рече поучително Виктор. — Това е прогресът! Хайде да пием пак за консерватизма.

Повикаха сервитьора и пиха още веднъж за консерватизма. Удари девет часът и в залата се появи позната на всички двойка — млад мъж с огромни очила и неговият много висок придружител. Щом седнаха на масата си, те светнаха лампиона, огледаха се смирено и се заеха да изучават менюто. Младият мъж пак беше дошъл с дипломатическото си куфарче, което постави на свободното кресло. Той беше много привързан към своето куфарче. Щом сервитьорът им взе поръчката, двамата надигнаха глави и мълчаливо се загледаха в пространството.

„Странна двойка — помисли си Виктор. — Смайващо несъответствие. Изглеждат като през развален бинокъл: единият с на фокус, другият се размива, и обратно. Пълна несъвместимост. С младия мъж с очилата човек би могъл да си поговори за прогреса, но с дългия — не. Дългият би могъл да ме удари с бокс, но младият с очилата — не… Но аз сега ще ви направя съвместими. Как ли да ви направя съвместими? Ами например… Някаква държавна банка, подземието… наоколо цимент, бетон, сигнализация… дългият набира номера на диска, стоманената кула се завърта и се разкрива входът към съкровищницата, двамата влизат, дългият набира комбинацията на другия диск, вратата на сейфа се отваря и младият потъва до лактите в диаманти.“

Доктор Р. Квадрига внезапно се разплака и хвана Виктор за ръката.

— Да ходим да спим — каза той. — При мен, а?

Виктор незабавно му наля джин. Р. Квадрига го изпи, изтри се под носа и продължи:

— При мен. На вилата. Имам фонтан. А?

— Фонтан — това добре си го измислил — забеляза Виктор. — А друго какво имаш?

— Мазе — тъжно каза Р. Квадрига. — Следи. Боя се. Страх ме е. Искаш ли да ти я продам?

— По-добре ми я подари — предложи Виктор. Р. Квадрига започна да премигва.

— Жал ми е — каза той.

— Скръндза — каза Виктор. — От дете си такъв. Вилата му се свиди! Да ти приседне дано твоята вила.

— Ти не ме обичаш — констатира тъжно докторът. — Никой не ме обича.

— А господин президентът? — попита агресивно Виктор.

— „Президентът е баща на народа“ — каза Р. Квадрига, по-оживявайки се. — Ескиз в златни тонове… „Президентът на позициите“. Фрагмент от картината „Президентът на обстрелваните позиции“.

— А други? — поинтересува се Виктор.

— „Президентът с шлифер“ — каза с готовност Р. Квадрига. — Пано. Панорама.

На Виктор му доскуча. Той си отряза парченце минога и се зае да слуша Голем.

— Ето какво, Павор — говореше той. — Оставете ме на мира. Какво мога да направя още? Представих ви отчетността… Готов съм да подпиша доклада ви. Искате да се оплачете от военните — оплачете се. Искате да се оплачете от мен…

— Не искам да се оплаквам от вас — отвърна Павор, притискайки ръка към сърцето си.

— Тогава не се оплаквайте.

— Но посъветвайте ме нещо! Нима нищо не можете да ме посъветвате?

— Господа! — каза Виктор. — Пълна скука. Аз си тръгвам.

Никой не му обърна внимание. Той отмести стола, надигна се и се запъти към бара. Чувствуваше се много пиян. Плешивият Теди бършеше бутилките и го гледаше без абсолютно никакво любопитство.

— Както винаги ли? — попита той.

— Почакай — рече Виктор. — Исках нещо да те питам… А, да! Как вървят работите, Теди?

— Дъжд — отвърна кратко Теди и му наля чиста водка.

— Колко проклето стана времето в града! — каза Виктор и се облегна на бара. — Какво показва твоят барометър?

Теди пъхна ръка под бара и извади „метеопоказалеца“. И трите шипа лежаха плътно притиснати към блестящата, сякаш лакирана стойка.

— Никаква надежда — каза Теди и внимателно разгледа „метеопоказалеца“. — Дяволска измишльотина. — Замисли се и добави: — Впрочем кой знае, може пък отдавна да се е повредил — то от колко години вече вали дъжд — как да го провериш?

— Можеш да отидеш до Сахара — предложи Виктор. Теди се ухили.

— Смешно — каза той. — Онзи, вашият господин, Павор, смешна работа, ми предложи двеста крони за това нещо.

— Сигурно е бил пиян — предположи Виктор. — За какво му е притрябвало…

— И аз така му казах. — Теди завъртя „метеопоказалеца“ и го доближи до дясното си око. — Няма да му го дам — заяви той решително. — Сам да си намери. — Мушна „метеопоказалеца“ под бара, погледа как Виктор върти чашата между пръстите си и го уведоми: — Твоята Диана беше тук.

— Отдавна ли? — попита небрежно Виктор.

— Някъде към пет часа. Дадох й каса коняк. Росшепер постоянно е в запой, изобщо не може да спре. И праща персонала да му търси коняк, тлъстата муцуна. Това ми било член на парламента… Не те ли е страх за нея?

Виктор сви рамене. Внезапно видя Диана до себе си. Тя се появи до бара с мокър дъждобран и свалена качулка. Не гледаше към него, той виждаше само профила й и си мислеше, че от всички жени, които е познавал досега, тя е най-красивата и сигурно вече никога няма да има друга такава. Тя стоеше, облегната на бара, лицето й беше много бледо и много равнодушно и беше най-красивата — у нея всичко беше красиво. Винаги. И когато плачеше, и когато се смееше, и когато се сърдеше, и когато не й пукаше за нищо, и дори когато й беше студено, а особено пък, когато я прихванеше… „Ама че съм пиян — помисли си Виктор, — и сигурно воня като Р. Квадрига“. Той издаде напред долната си устна и се опита да подуши дъха си. Нищо не можа да усети.

— Пътищата са мокри и хлъзгави — продължаваше Теди. — Мъгла… Освен това, да ти кажа, този Росшепер със сигурност е женкар, дъртият пръч.

— Росшепер е импотентен — възрази Виктор и машинално допи водката.

— Тя ли ти го каза?

— Стига, Теди — рече Виктор. — Престани.

Теди го изгледа внимателно, после въздъхна и изсумтя, приклекна, порови под бара и сложи пред Виктор шишенце с амоняк и наченат пакет чай. Виктор погледна часовника си и се зае да наблюдава как Теди, без да бърза, се пресяга за чиста чаша, налива в нея газирана вода, капва малко от шишенцето и все така спокойно разбърква сместа със стъклена пръчица. После побутна чашата към него. Виктор я изпи и примижа, задържайки дъха си. Свежа и отвратителна, отвратително свежата струя амоняк го блъсна в мозъка и се разля някъде зад очите му. Виктор си пое дъх през носа — въздухът беше станал нетърпимо студен — и бръкна с пръсти в пакета чай.

— Добре, Теди — каза той. — Благодаря. Запиши на сметката ми всичко, което трябва да платя. Те ще ти кажат кои са моите поръчки. Ще тръгвам.

Дъвчейки старателно чая, той се върна на масата си. Младият мъж с очилата и високият му придружител припряно поглъщаха вечерята си. Пред тях имаше една-единствена бутилка — с местна минерална вода. Павор и Голем бяха разчистили малко място на покривката и играеха на зарове, а доктор Р. Квадрига, обхванал с длани рошавата си глава, мърмореше монотонно:

— „Легионът на свободата е опората на президента.“ Мозайка… По случай щастливия ви имен ден, Ваше Високопре-възходителство… „Президентът е баща па нашите деца.“ Алегорична картина…

— Аз тръгвам — каза Виктор.

— Жалко — рече Голем. — Впрочем пожелавам ви успех.

— Много поздрави на Росшепер — добави Павор и намигна.

— „Членът па парламента Росшепер Нант“ — оживи се Р. Квадрига. — Портрет. Евтин. До кръста…

Виктор взе цигарите и запалката си и тръгна към изхода. Зад него доктор Р. Квадрига рече с ясен глас:

— Предполагам, господа, че е време да се запознаем. Аз съм Рем Квадрига, доктор хонорис кауза, а вас, господине, не си спомням да съм ви виждал…

На вратата Виктор се сблъска с дебелия треньор па футболния отбор „Братя по разум“. Треньорът беше много загрижен и много мокър и направи път на Виктор.

Автобусът спря и шофьорът каза:

— Пристигнахме.

— Санаториумът ли е? — попита Виктор.

Навън имаше гъста, млечнобяла мъгла. Светлината на фаровете се разсейваше в нея и не се виждаше нищо.

— Санаториумът, санаториумът — промърмори шофьорът, докато си палеше цигарата.

Виктор отиде до вратата, слезе от стъпалото и каза:

— Каква мъгла! Нищо не виждам.

— Ще се оправите — обеща му равнодушно шофьорът и се изплю през прозореца. — Намерили място да правят санаториум. Денем — мъгла, вечер — мъгла…

— Приятно пътуване — каза Виктор.

Шофьорът не му отговори. Двигателят изрева, вратата се затръшна и огромният празен автобус, целият остъклен и осветен отвътре като затворен през нощта супермаркет, зави, веднага се превърна в размито петно светлина и се понесе обратно към града. С усилие, опипвайки решетките на оградата, Виктор намери вратата и тръгна слепешката по алеята. Сега, когато очите му вече бяха свикнали с тъмнината, смътно различи пред себе си осветените прозорци на дясното крило и някаква особено дълбока тъмнина на мястото на лявото, където вече спяха капналите от тичане под дъжда „братя по разум“. В мъглата приглушено, като през памук се дочуваха обичайните звуци — свиреше грамофон, дрънчаха съдове, някой крещеше пресипнало. Виктор пристъпваше напред, като се стараеше да се придържа към средата на пясъчната алея, за да не налети случайно на някоя гипсова ваза. Той грижливо притискаше бутилката джин до гърдите си и беше много внимателен, но въпреки всичко скоро се препъна в нещо меко и се плъзна напред на четири крака. Отзад го изругаха вяло и сънено, че не е запалил лампата. Виктор напипа изпуснатата бутилка, притисна я отново до гърдите си, поизправи се, протегна напред свободната си ръка и продължи нататък. Скоро се блъсна в някаква кола, заобиколи я пипнешком и се блъсна в друга. Изруга — оказа се, че там има сума ти коли. Продължавайки да ругае, той започна да се лута сред тях като в лабиринт и дълго не можа да се измъкне и да стигне до смътното сияние, указващо входа към фоайето. Гладките купета на колите бяха влажни от падналата мъгла. Някъде наблизо се кикотеха и го блъскаха с ръце.

Този път фоайето беше пусто, никой не играеше на криеница, никой не играеше и на гоненица, тресейки дебелия си задник, и никой не спеше в креслата. Навсякъде се въргаляха шлифери, смачкани на топка, а някой шегобиец беше закачил шапката си на фикуса. Виктор се качи по застланото с килим стълбище на втория етаж. Гърмеше музика. Вдясно по коридора всички врати към апартаментите на члена на парламента бяха широко отворени и оттам се носеше миризма на мазна храна, тютюн и разгорещени тела. Виктор сви наляво и почука на вратата на Диана. Никой не отговори. Вратата беше заключена, а ключът стърчеше в процепа на бравата. Виктор влезе, светна лампата и сложи бутилката на масичката с телефона. Дочуха се стъпки и той надникна навън. Вдясно по коридора с широка и твърда крачка се отдалечаваше висок мъж с официален черен костюм. На площадката към стълбището той спря пред огледалото, отметна глава и намести възела на вратовръзката си (Виктор успя да зърне жълтеникаво-мургавия му орлов профил и острата брадичка), а после нещо в него се промени, той се прегърби, изкриви се на една страна и като полюляваше неприятно бедрата си, се скри зад една от широко отворените врати. „Суетен тип — помисли си неуверено Виктор. — Ходил е да повръща…“ Погледна наляво. Там беше тъмно.

Свали шлифера си, заключи вратата и тръгна да търси Диана. „Ще се наложи да надникна при Росшепер — помисли си. — Къде другаде може да е?“

Росшепер заемаше три огромни като палати апартамента. В първия наскоро се бяха гощавали: на масите със зацапани покривки бяха натрупани мръсни чинии, пепелници, бутилки, смачкани салфетки и нямаше никой, ако не се броеше самотния собственик на потно плешиво теме, който хъркаше над чиния с желирано ястие.

В съседния апартамент беше страшно задимено. Върху гигантската спалня на Росшепер се подритваха полуразголени момичета, които не бяха местни. Те играеха на някаква странна игра със зачервения като пред мозъчен удар господин кмет, който се зариваше сред тях като свиня в жълъди и също риташе и грухтеше от удоволствие. Тук бяха и господин полицейският началник без горнището на униформата си, господин градският съдия с очи, опулени от нервното задъхване, и някаква непозната чевръста личност със светло-лилаво облекло. Тези тримата разпалено се сражаваха на детския билярд, поставен на тоалетната масичка, а в ъгъла, подпрян на стената, седеше широко разкрачен, облечен с изпомачкания си чиновнически мундир директорът на гимназията и на лицето му беше изписана идиотска усмивка. Виктор вече се канеше да се оттегли, когато някой го задърпа за крачолите. Той погледна надолу и се отдръпна рязко. Пред него, на четири крака, стоеше членът на парламента, кавалерът на ордени, авторът на нашумелия проект за зарибяване на Китчиганските язовири Росшепер Нант.

— Искам на конче — изблея умолително Росшепер. — Хайде да играем на конче! Йо-хо-хо!

Той беше неадекватен.

Виктор се освободи деликатно от него и надникна в последния апартамент. Там видя Диана. Отначало не схвана, че е Диана, а после си помисли кисело: „Много мило!“ Тук беше пълно с хора, някакви полупознати лица на мъже и жени, които се бяха наредили в кръг и пляскаха с ръце, а в средата на кръга Диана танцуваше със същото онова жълтолико конте, притежателя на орловия профил. Очите й блестяха, бузите й горяха, косите й се развяваха над раменете и за нищо не й пукаше. Орловият профил много се стараеше да не пада по-долу.

„Странно — помисли си Виктор. — Какво става? Нещо не е наред. Той танцува добре, направо прекрасно. Като учител по танци. Не танцува, а показва как трябва да се танцува… Даже не като учител, а като ученик на изпит. Много иска да получи шестица… Не, не е това. Слушай, драги, та ти танцуваш с Диана! Нима не забелязваш това?“ Виктор по навик напрегна въображението си. Актьорът танцува на сцената, всичко е добре, всичко е прекрасно, всичко върви, както трябва, без гафове, а в дома му се е случило нещастие… Не, дори не непременно нещастие, просто чака кога ще свалят завесата и ще угасят светлините… И дори не актьор, а външен човек, преструващ се на актьор, който пък, от своя страна, играе ролята на съвсем външен човек… Нима Диана не усеща това? Та той е фалшив. Манекен. Между тях няма нито капка близост, нито капка съблазън, нито сянка от желание… Говорят си нещо, човек изобщо не може да си представи какво точно. Сякаш са две жени… „Не се ли изпотихте? Да, чел съм я, дори два пъти…“ В този момент той видя, че Диана разбута гостите и се втурна към него.

— Хайде да танцуваме! — завика тя още отдалеч.

Някой й прегради пътя, друг я хвана за ръката, тя се отскубна, смеейки се, а Виктор все още търсеше с очи жълтоликия, но все не го намираше. Усещаше неприятно безпокойство.

Тя изтича до него, вкопчи се в ръкава му и го задърпа в кръга.

— Хайде, ела! Тук всички са наши хора — все пияници, измет, събрани от кол и въже… Покажи им как се танцува! Този хлапак нищо не умее…

Тя го вкара в кръга и някой от тълпата изрева: „Ура за писателя Банев!“ Млъкналият за секунда грамофон отново започна да лае и стърже, Диана се притисна към него и после се отдръпна, ухаеше на парфюм и вино, тя беше гореща и Виктор вече не виждаше нищо, освен възбуденото й прекрасно лице и разветите коси.

— Танцувай! — викна тя и той започна да танцува.

— Браво, че дойде.

— Да, да.

— Защо си трезвен? Вечно си трезвен, когато не трябва.

— Ще се напия.

— Днес те искам пиян.

— Ще бъда.

— За да правя с теб каквото си искам. Не ти с мен, а аз с теб.

— Да.

Тя се смееше доволна и танцуваха мълчаливо, без да виждат никого и без да мислят за нищо. Като в сън. Като в сражение. Такава беше тя сега — като сън, като сражение. Диана, Която Я Беше Прихванало… Наоколо пляскаха с ръце и подвикваха, като че ли още някой се опита да танцува, но Виктор го изблъска да не пречи, а някъде наблизо Росшепер викаше проточено: „О, мой бедни пияни народе!“

— Импотентен ли е?

— И още как! Нали аз го къпя.

— И как е?

— Абсолютно импотентен.

— О, мой бедни пияни народе! — стенеше Росшепер.

— Да се махаме оттук — каза Виктор.

Хвана я за ръка и я поведе. Пияниците и изметът им направиха път — воняха на спирт и чесън. На вратата им прегради пътя някакъв хлапак с месести устни и румени бузи, каза нещо нагло, сърбяха го ръцете, но Виктор подхвърли: „После, после“ и хлапакът изчезна. Хванати за ръце, те изтичаха по пустия коридор, после, без да й пуска ръката, Виктор отключи вратата и все така държейки дланта й, заключи отвътре; и беше горещо, стана нетърпимо горещо, задушно; и стаята отначало беше широка и просторна, а после стана малка и тясна, тогава Виктор стана и отвори прозореца и черният влажен въздух заля голите му рамене и гърдите му. Той се върна в леглото, напипа в тъмното бутилката джин, отпи и я подаде на Диана. После легна и отляво полъхваше студеният въздух, а отдясно беше горещото и нежно тяло, гладко като коприна. Сега чуваше, че пиянската оргия продължава — гостите пееха в хор.

— Това дълго ли ще продължи? — попита той.

— Какво? — обади се Диана сънено.

— Докога ще вият така?

— Не знам. Нас какво ни интересува? — Тя се обърна настрани и положи глава на рамото му. — Студено ми е.

Повъртяха се, докато се покрият с одеялото.

— Недей да спиш — каза той.

— Ъхъ — промърмори тя.

— Добре се чувстваш, нали?

— Ъхъ.

— А ако те ухапя по ухото?

— Ъхъ… Стига, боли ме.

— Слушай, а не може ли да поживея тук за седмица?

— Може.

— А къде?

— Искам да спя. Остави горката пияна жена да поспи. Той млъкна и продължи да лежи, без да мърда. Тя вече спеше. „Така и ще направя — помисли си той. — Тук ще бъде хубаво и тихо. Но не и вечерно време. А може би даже и вечерно време. Все пак той няма да пиянства всяка вечер, трябва да се лекува… Ще поживея тук три-четири дни… или пет-шест… И ще пия по-малко, даже изобщо няма да пия, а ще поработя… отдавна не съм работил… За да започнеш да работиш, трябва толкова да ти домъчнее за работата, че нищо друго да не ти се прави…“ Потрепна, усетил, че задремва. „Що се отнася до Ирма… Що се отнася до Ирма, ще пиша на Роц-Тусов, ето какво ще направя. Да не вземе да се уплаши Роц-Тусов, той е страхливец. Дължи ми деветстотин крони… Когато става дума за господин президента, всичко това няма никакво значение, всички ставаме страхливци. Защо всички сме такива страхливци? От какво всъщност се страхуваме? Страхуваме се от промените. Че няма да можем да отидем в писателската кръчма и да изпием по чаша чисто… Портиерът няма да се кланя… и изобщо няма да има портиери, пас самите ще ни направят портиери. Още по-лошо е да ни пратят в мините… това наистина е лошо… Но такива работи се случват рядко, времената са други… смекчаване на нравите… Сто пъти съм мислил за това и сто пъти съм стигал до извода, че, общо взето, няма нищо страшно и все пак се страхувам. Защото това е тъпа сила. Страшно е, когато срещу теб се изправи тъпа, животинска сила, неуязвима нито за логиката, нито за емоциите… И ще загубя Диана…“

Той задряма и се събуди отново, защото под отворения прозорец някакви гласове разговаряха високо и цвилеха като животни. Запращяха храсти.

— Не мога да ги прибера на топло — рече с пиянски глас полицейският началник. — Няма такъв закон…

— Ще има — обади се Росшепер. — Аз депутат ли съм, или не?

— А има ли закон край града да съществува развъдник на зараза? — изрева кметът.

— Ще има — упорито настоя Росшепер.

— Те не са заразни — изблея с фалцет директорът на гимназията. — Имам предвид, че от медицинска гледна точка…

— Ей, гимназията — каза Росшепер, — да не забравиш да се разкопчееш.

— А има ли закон да разоряват честните хора? — изкряска кметът. — Да ги разоряват, има ли такъв закон?

— Ще има, казвам ти! — рече Росшепер. — Аз депутат ли съм, или не?

„С какво да ги цапардосам?“ — зачуди се Виктор.

— Росшепер! — каза полицейският началник. — Ти приятел ли си ми? Аз теб, подлецо, на ръце съм те носил. Аз теб, подлецо, съм те избирал. А сега те се шляят из града, разнасят зараза, и аз не мога да направя нищо. Няма закон, разбираш ли?

— Ще има — каза Росшепер. — Казвам ти, ще има. Във връзка със замърсяването на атмосферата…

— Нравствената! — вметна директорът на гимназията. — Нравствената и моралната.

— Какво? Във връзка, казвам… със замърсяването на атмосферата и поради недостатъчното зарибяване на прилежащите към района язовири… заразата трябва да се ликвидира и да се организира преместването й в отдалечена местност. Така става ли?

— Дай да те разцелувам — каза началникът на полицията.

— Браво! — възкликна кметът. — Умна глава. Дай и аз…

— Дреболия! — каза Росшепер. — Нищо работа… Ще пием ли? Не, остави ме. Да ходим да пием по още едно малко.

— Правилно. По едно малко — и вкъщи.

Храстите отново запращяха, а Росшепер каза вече някъде по-отдалеч:

— Ей, гимназията, забрави да се закопчееш! И под прозореца отново стана тихо.

Виктор отново задряма, стана свидетел на някакъв незначителен сън, а после се разнесе телефонен звън.

— Да — рече дрезгаво Диана. — Да. Аз съм… — Тя се изкашля. — Нищо, нищо, слушам ви… Всичко е наред, според мен той беше доволен… Какво?

Диана разговаряше, пресегнала се през Виктор, и той внезапно почувства как тялото й се напрегна.

— Странно — каза тя. — Добре, сега ще видя… Да… Добре, ще му кажа.

Тя затвори телефона, пролази през Виктор и запали нощната лампа.

— Какво е станало? — попита сънено Виктор.

— Нищо. Спи, веднага се връщам.

През спуснатите си клепачи той гледаше как тя събира разхвърляното си бельо, и лицето й беше станало толкова сериозно, че той се разтревожи. Диана се облече бързо и излезе, оправяйки роклята си в движение. „Росшепер е зле — помисли си той, ослушвайки се. — Не му стигна пиенето на дъртия скопен кон.“ В огромната сграда беше тихо и той чуваше ясно стъпките на Диана в коридора, но тя не тръгна надясно, както бе очаквал, към Росшепер, а наляво. После изскърца някаква врата и стъпките утихнаха. Той се обърна настрани и се опита да заспи отново, но сънят не идваше. Осъзна, че чака Диана и няма да може да заспи, докато тя не се върне. Тогава седна и запали цигара. Подутината на тила му запулсира и той се намръщи. Диана не се връщаше. Кой знае защо, той си спомни за танцьора с орловия профил. „Той пък какво общо има? — помисли си Виктор. — Актьор, който играе ролята на друг актьор, а той пък играе ролята на трети… А, ето каква е работата: той се появи тъкмо оттам, отляво, където отиде Диана. Стигна до площадката пред стълбището и се превърна в конте. Отначало играеше ролята на светски лъв, а после започна да се прави на разхайтен перко…“ Виктор отново се ослуша. Беше необичайно тихо, всички спяха… някой хъркаше… После отново изскърца врата и се чу шум от приближаващи се стъпки. Диана влезе и лицето й беше все така сериозно. Нищо не беше свършило, произшествието продължаваше. Диана отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Няма го — каза тя. — Не, тръгнал си е… Аз също… Нищо, нищо, моля ви. Лека нощ.

Тя затвори телефона и постоя малко, загледана в тъмнината през прозореца, после седна на леглото до Виктор. В ръката си държеше цилиндрично фенерче. Виктор запали цигара и й я подаде. Тя запуши мълчаливо, мислейки напрегнато, а после попита:

— Ти кога заспа?

— Не знам, трудно ми е да кажа.

— Но след мен, нали?

— Да.

Тя се обърна с лице към него.

— Нищо ли не чу? Някакъв скандал, сбиване…

— Не — каза Виктор. — Според мен беше много спокойно. Отначало пееха, после Росшепер и компанията му дойдоха да пикаят под нашия прозорец, след това заспах. Те вече се канеха да си тръгват.

Тя хвърли цигарата през прозореца, изправи се и рече:

— Обличай се.

Виктор се усмихна и се пресегна за панталоните си. „Слушам и се подчинявам — помисли си той. — Хубаво нещо е подчинението. Само не трябва да питаш за нищо.“ Той попита:

— Ще хапнем или тръгваме?

— Какво? Първо ще тръгнем, а после ще видим.

— Изчезнал ли е някой?

— Така изглежда.

— Росшепер?

Изведнъж той улови погледа й. Тя го гледаше със съмнение. Май вече малко се разкайваше, че го бе поканила. Явно се питаше: всъщност кой е той, че да го вземам със себе си?

— Готов съм — каза той.

Тя все още се двоумеше, играейки си замислено с фенерчето.

— Е, добре… тогава да тръгваме. Тя не се помръдна от мястото си.

— Може би трябва да отчупя крака на масата — предложи Виктор. — Или, да речем, на кревата…

Диана се сепна.

— Не, кракът няма да свърши работа. — Тя издърпа чекмеджето на масата и извади огромен черен пистолет. — Ето, вземи.

Виктор настръхна, но се оказа, че е спортен малокалибрен пистолет. При това без пълнител.

— Дай патрони — каза той.

Тя го погледна с недоумение, после премести погледа си към пистолета и каза:

— Не. Патрони няма да потрябват. Да тръгваме.

Виктор сви рамене и пъхна пистолета в джоба си. Слязоха във фоайето и излязоха на стълбището пред входа. Мъглата беше понамаляла, ръмеше лек дъждец. Колите пред стълбището ги нямаше. Диана свърна в алеята между мокрите храсти и запали фенерчето. „Глупаво положение — помисли си Виктор. — Страшно ми се иска да попитам какво Става, но не бива да питам. Добре ще бъде да измисля как да попитам. Някак заобиколно. Не да попитам, а така — да подхвърля някоя забележка с въпрос в подтекста. Може би ще Се наложи да се бием? Не ми се иска. Днес нямам желание за нищо. Ще удрям с дръжката на пистолета. Право между очи-те… А как ми е цицината?“ Цицината се оказа на мястото си и го наболяваше. „Обаче задълженията на медицинските сестри в този санаториум са странни… Но нали винаги съм смятал, че Диана е тайнствена жена. Още от пръв поглед и през всичките тези пет дни… Ама че влага, трябваше да пийна малко, преди да тръгнем. Само да се върнем, и веднага ще пийна… Браво на мен. Никакви въпроси не задавам. Слушам и се подчинявам.“

Заобиколиха стълбите, промушиха се през люляковите храсти и се озоваха при оградата. Диана я освети. Една желязна пръчка от оградата липсваше.

— Викторе — каза тя тихо, — сега ще тръгнем по една пътека. Ти ще вървиш отзад. Гледай си в краката и нито крачка встрани. Разбра ли?

— Разбрах — отговори покорно Виктор. — Крачка вляво или вдясно се смята за опит за бягство…

Диана се промъкна първа и светна на Виктор. После много бавно се спуснаха надолу. Това бе източният склон на хълма, на който се намираше санаториумът. Наоколо шумоляха под дъжда невидими дървета. Веднъж Диана се подхлъзна и Виктор едва успя да я хване за раменете. Тя нетърпеливо се отскубна и продължи нататък. През минута му повтаряше: „Гледай си в краката… Не изоставай.“ Виктор послушно гледаше надолу, към краката на Диана, които се мяркаха в подскачащия кръг светлина. В началото той все очакваше удар в тила, точно по цицината, или нещо подобно, но после реши: едва ли. Нещата не се връзват. Навярно просто някой психар е избягал — например Росшепер е изпаднал в делириум тременс и ще се наложи да го връщат обратно, заплашвайки го с незаредения пистолет…

Внезапно Диана спря и каза нещо, но думите й не достигнаха до съзнанието на Виктор, защото в следващата секунда той зърна край пътеката нечии блестящи очи, неподвижни, огромни и вторачени изпод мокрото изпъкнало чело, само очи и чело, и нищо повече — нито уста, нито нос, нито тяло, нищо. Плътна влажна тъмнина, и в кръга светлина — блестящи очи и неестествено бяло чело.

— Мръсници — рече Диана със свито гърло. — Така си и знаех. Зверове.

Тя падна на колене, лъчът от фенерчето се плъзна по черното тяло и Виктор видя някаква блестяща метална дъга и верига в тревата, а Диана изкомандва:

— По-бързо, Викторе!

Той клекна до нея и едва в този момент разбра, че това беше капан, а в капана имаше човешки крак. Вкопчи се с двете си ръце в железните челюсти и се опита да ги разтвори, но те едва-едва помръднаха и отново се събраха.

— Глупак! — извика Диана. — С пистолета!

Той скръцна със зъби, хвана се по-удобно, напрегна мускулите си така, че раменете му изпукаха, и челюстите се разтвориха.

— Дърпай — рече дрезгаво той.

Кракът изчезна, металните челюсти отново се затвориха и притиснаха пръстите му.

— Подръж фенерчето — каза Диана.

— Не мога — отвърна виновно Виктор. — Заклещих се. Извади от джоба ми пистолета…

Диана изруга и бръкна в джоба му. Виктор отново разтвори капана, тя постави дръжката между челюстите и той се освободи.

— Подръж фенерчето — повтори тя. — Ще видя как е кракът му.

— Костта е счупена — дочу се в тъмнината напрегнат глас. — Отнесете ме в санаториума и повикайте кола.

— Точно така — каза Диана. — Ей сега. Викторе, дай ми фенерчето и го вдигни.

Тя му светна. Човекът седеше на предишното си място, опрял гръб на едно дърво. Долната половина на лицето му беше закрита с черна превръзка. „Очилатко — помисли си Виктор. — Мокрец. Как ли е попаднал тук?“

— Вземай го де — каза нетърпеливо Диана. — На гърба си.

— Ей сега — отвърна той. Спомни си жълтите кръгове около очите и гърлото му се сви. — Ей сега… — Клекна до мокреца и се обърна с гръб към него. — Прегърнете ме през врата.

Мокрецът се оказа слаб и лек. Не мърдаше и като че ли дори не дишаше, не пъшкаше даже когато Виктор се подхлъзваше, но всеки път тялото му конвулсивно потръпваше. Пътеката беше доста по-стръмна, отколкото Виктор бе предполагал, така че когато стигнаха до оградата, доста се беше задъхал. Промушването на мокреца през пролуката в оградата беше трудна работа, но в края на краищата се справиха и с това.

— А сега къде да го нося? — попита Виктор, когато наближиха входа.

— Засега във фоайето — отвърна Диана.

— Няма нужда — с все същия напрегнат глас рече мокрецът. — Оставете ме тук.

— Тук вали — възрази Виктор.

— Стига сте дрънкали — каза мокрецът. — Ще остана тук. Виктор си премълча и се заизкачва по стъпалата.

— Остави го — каза Диана. Виктор спря.

— За какъв дявол, та тук вали — възпротиви се той.

— Не ставайте глупак — обади се мокрецът. — Оставете ме… тук…

Без да каже нито дума, вземайки по три стъпала наведнъж, Виктор стигна до вратата и влезе в фоайето.

— Кретен — рече тихо мокрецът и отпусна главата си върху рамото на Виктор.

— Тъпанар — каза Диана, догони Виктор и го хвана за ръкава. — Ще го убиеш, идиот! Веднага го изнеси и го сложи под дъжда! Веднага, чуваш ли? Е, какво чакаш?

— Всички сте се побъркали — рече Виктор сърдито и смутено.

Той се обърна, ритна вратата и излезе на стълбите. Дъждът сякаш само това и чакаше. До преди миг си бе ръмял лениво, а сега изведнъж се изля същински порой. Мокрецът запъшка тихо, вдигна глава и изведнъж дишането му се учести, сякаш някой го гонеше. Виктор все още се бавеше, оглеждайки се инстинктивно в търсене на някакъв навес.

— Сложете ме на земята — каза мокрецът.

— В локвата ли? — попита Виктор язвително и тъжно.

— Няма значение… Сложете ме долу.

Виктор го положи внимателно върху керамичните плочи на стълбището и мокрецът веднага разпери ръце и се протегна. Десният му крак беше неестествено извит, огромното му чело изглеждаше синкавобяло под светлината на силната лампа. Виктор седна на стъпалото до него. Искаше му се да влезе във фоайето, но това беше невъзможно — как да остави ранения човек под проливния дъжд, а самият той да се прибере на топло. „Колко пъти днес ме нарекоха глупак? — запита се той, докато изтриваше с длан лицето си. — Ох, май много. И това май не е далеч от истината, защото глупак, тъпанар, кретен и така нататък всъщност означават невежа, който упорства в своето невежество. Господи, ама на него наистина му е по-добре под дъжда! И очите си отвори, а и те сега не са толкова страшни… Мокрец. Да, изглежда, по-скоро е мокрец, отколкото очилатко. Как ли е попаднал на този капан? И откъде са се взели тук тези капани? Днес срещам втори мокрец, и двамата имат неприятности. Те имат неприятности и аз също имам неприятности заради тях …“

Диана говореше по телефона в фоайето. Виктор се заслуша.

— Кракът!… Да. Костта е раздробена… Добре… Хубаво… По-бързо, чакаме ви.

Виктор видя през остъклената врата как тя постави слушалката и се затича нагоре по стълбите. „Май че напоследък нещо около мокреците в града не е наред. Около тях се вдига някаква шумотевица. Нещо са започнали да пречат на всички, дори на директора на гимназията. Дори на Лола — спомни си той изведнъж. — Май и тя мърмореше нещо за тях…“ Погледна към мокреца. Той го наблюдаваше.

— Как се чувствате? — попита Виктор. Мокрецът мълчеше.

— Имате ли нужда от нещо? — запита го Виктор, повишавайки глас. — Глътка джин?

— Не викайте — каза мокрецът. — Чувам ви.

— Боли ли ви? — попита Виктор със съчувствие.

— А вие как мислите?

„Изключително неприятен човек — помисли си Виктор. — Всъщност, да е жив и здрав — срещнахме се, а после всеки по пътя си. Освен това го боли…“

— Нищо… — каза той гласно. — Потърпете още няколко минути. Ей сега ще дойдат за вас.

Мокрецът не отговори, смръщи чело и затвори очи. Заприлича на мъртвец — проснат и неподвижен под проливния дъжд. Диана изскочи на стълбите с лекарска чанта, седна до него и взе да прави нещо на счупения крак. Мокрецът запъшка тихо, но Диана не изрече успокоителните думи, които обикновено лекарите казват в такива случаи.

— Да ти помогна ли? — попита Виктор. Тя не отговори.

Той стана и тогава Диана, без да извръща глава, рече:

— Чакай, не си тръгвай.

— Не си тръгвам — отвърна Виктор.

Той гледаше как тя умело поставя шина на крака.

— Ще ми трябваш още — каза Диана.

— Не си тръгвам — повтори Виктор.

— Всъщност можеш да изтичаш до горе. Пийни нещо, докато още има време, но после веднага се връщай.

— Нищо — каза Виктор. — Ще мина и без това.

После някъде иззад пелената на дъжда се дочу рев на мотор, светнаха фарове. Виктор видя някакъв джип да завива внимателно към вратата. Джипът стигна до стълбището и от него се измъкна тромаво Юл Голем със своя неугледен шлифер. Изкачи се по стъпалата, наведе се над мокреца и му хвана ръката. Мокрецът рече приглушено:

— Никакви инжекции.

— Добре — съгласи се Голем и погледна Виктор. — Отнесете го.

Виктор взе мокреца на ръце и го понесе към джипа. Голем го изпревари, отвори вратата и се мушна вътре.

— Дайте го насам — рече той в тъмнината. — Не, с краката напред… По-смело… Придържайте го за раменете…

Докторът сумтеше и се въртеше в джипа. Мокрецът отново заръмжа и Голем му каза нещо неясно, а може би изруга нещо от рода на: „Шестолъчки на шиите…“. После излезе навън, затвори вратата и докато сядаше зад кормилото, попита Диана:

— Обадихте ли им се?

— Не — отвърна Диана. — Да им се обадя ли?

— Вече няма смисъл — каза Голем. — Ще вземат всичко да барикадират. Довиждане.

Джипът потегли, заобиколи цветната леха и се понесе по алеята.

— Да вървим — каза Диана.

— Защо, нека да си поплуваме — отвърна Виктор. Сега, когато всичко беше свършило, не чувствуваше нищо друго освен раздразнение.

Във фоайето Диана го хвана под ръка.

— Няма нищо — каза тя. — Сега ще се преоблечеш, ще пийнеш водка и всичко ще започне да ти изглежда хубаво.

— Прогизнахме като мокри песове — оплака се сърдито Виктор. — И може би най-накрая ще ми обясниш какво стана, а?

Диана въздъхна уморено.

— Нищо особено не е станало. Не биваше да забравяме фенерчето.

— А капаните по пътеките — тук, при вас, и те ли са нещо нормално?

— Кметът ги залага, мръсникът…

Качиха се на втория етаж и тръгнаха по коридора.

— Той да не е побъркан? — попита Виктор. — Та това е углавно престъпление. Или наистина е побъркан?

— Не, просто е мръсник и мрази мокреците. Целият град ги мрази.

— Забелязах това. И ние не ги обичахме, но чак да слагаш капани… Какво толкова са им направили мокреците?

— Нали трябва да мразят някого — каза Диана. — На някои места мразят евреите, на други — негрите, а тук — мокреците.

Спряха пред една врата. Диана отключи, влезе и запали лампата.

— Чакай — каза Виктор, оглеждайки се. — Къде ме доведе?

— Това е лабораторията — отвърна Диана. — Изчакай ме за момент…

Виктор остана до вратата, наблюдавайки как тя ходи из огромната стая и затваря прозорците. Под тях тъмнееха локви.

— А какво правеше той там през нощта? — попита Виктор.

— Къде? — произнесе Диана, без да се обръща.

— На пътеката… Та ти знаеше, че е там?

— Виждаш ли — каза тя, — в лепрозориума са зле с лекарствата и понякога идват при нас да молят…

Диана затвори последния прозорец и се разходи из лабораторията, като оглеждаше масите, отрупани с прибори и стъкленици.

— Тъжно е всичко това — каза Виктор. — Що за държава? Където и да отидеш — все измет… Да вървим, че ще замръзна.

— Ей сега — отвърна Диана.

Тя взе от един стол някаква тъмна дреха и я изтърси. Беше мъжки вечерен костюм. Диана го закачи грижливо в шкафа за работното облекло. „Откъде се взе тук този костюм? — запита си Виктор. — При това ми е познат отнякъде…“

— Ето, готово — каза Диана. — Не знам ти какво смяташ да правиш, но аз ще взема един горещ душ.

— Чакай малко, Диана — рече внимателно Виктор. — А кой беше този… дето имаше ей такъв нос… жълтоликият? С когото танцуваше…

Диана го хвана под ръка.

— Знаеш ли — каза след малко, — това беше съпругът ми… Бившият ми съпруг.