Куца съдба

6. БАНЕВ. ПОДБУЖДАНЕ КЪМ АКТИВНОСТ

На другия ден Виктор се събуди късно, вече беше станало време за обяд. Главата го понаболяваше, но настроението му се оказа неочаквано добро.

Предишната вечер, когато му свършиха цигарите, слезе на двора, отвори с дамска фиба за коса нечия кола, изведе Ирма през служебния вход и я откара при майка й. В началото на пътуването мълчаха. Той се измъчваше заради неприятните преживявания, а Ирма седеше до него, чистичка, спретната, с прическа по последна мода — без никакви плитки, и май дори с начервени устни. Много му се искаше да подхване разговор, но беше редно да започне с признание за своята безпросветна глупост, а му се струваше непедагогично. Всичко свърши с това, че Ирма изведнъж най-неочаквано му разреши да пуши (при условие, че всички прозорци на колата бъдат отворени) и се зае да му разказва колко й било интересно, как всичко прилича на това, което е чела по-рано, но в което не е вярвала особено много; похвали го, че й е предложил това неочаквано и в голяма степен поучително приключение, заяви, че той изобщо е доста добър, не е досаден и не дрънка глупости, че Диана е „почти наш човек“, мрази всички, жалко само, че не е чела достатъчно и май доста обича да си попийва, но това в края па краищата не е толкова страшно, защото и ти обичаш да си пийваш, по децата те харесаха, понеже им говори честно, не се правеше на някакъв пазител на висшето знание, и правилно, защото ти не си никакъв пазител на знания, и дори Бол Кунац каза, че си единственият стойностен човек в града, ако не броим, разбира се, доктор Голем, но Голем всъщност няма нищо общо с града, освен това не е писател, не е изразител на идеологията, а ти как мислиш, необходима ли е изобщо идеологията или ще бъде по-добре без пея, сега мнозина предричат, че в бъдеще предстои деидеологизация…

Получи се прекрасен разговор, събеседниците бяха изпълнени с взаимно уважение, и когато се върна в хотела (остави колата в някакъв отрупан с вехтории двор), Виктор вече смяташе, че да бъдеш баща не е чак толкова неблагодарна работа, особено ако разбираш живота и умееш да използваш дори тъмните му страни за възпитателни цели. По този повод си пийнаха с Теди, който също беше баща и също се интересуваше от проблемите на възпитанието, защото първото му дете беше на четиринадесет години — „трудна, преломна възраст, тепърва има да си патиш с дъщеря си…“ Всъщност на четиринадесет години беше първият му внук, а с възпитанието на сина си той изобщо не беше се занимавал, защото синът му бе прекарал детството си в немски концлагер. „Децата не бива да се бият — твърдеше Теди. — И без това цял живот, който ги хване, той ще ги пердаши, а ако ти се иска да го удариш, по-добре сам се цапни по мутрата, това ще е доста по-полезно.“

Обаче след още някоя и друга чаша Виктор си спомни, че Ирма не обели нито дума за дивашката му постъпка на кръстовището и стигна до извода, че момичето е хитро и да прибягваш до помощта на любовницата си всеки път, когато не знаеш как да се измъкнеш от кашата, която сам си забъркал, най-малкото е нечестно. Тези съображения го огорчиха, но точно тогава пристигна доктор Р. Квадрига и поръча обичайната бутилка ром, и те я изпиха, след което на Виктор отново всичко започна да му изглежда в розово, защото му стана ясно, че Ирма просто не е искала да го огорчава, а това означава, че тя уважава баща си и може би дори го обича… После дойде още някой и поръча още нещо… След това Виктор май отиде да спи… Като че ли… Най-вероятно бе отишъл да си легне… Наистина, в главата му се мяркаше още един различим спомен: някакъв под, покрит с фаянсови плочки и целият залян с вода, но какъв беше този под и откъде беше тази вода — не беше възможно да си спомни. Пък не беше и нужно…

След като се приведе в приличен вид, Виктор слезе долу, взе от портиера новите вестници и поговори с него за проклетото време.

— Как се представих снощи? — попита той небрежно. — Нормално, нали?

— Общо взето, нормално — отвърна портиерът учтиво. — Теди ще ви представи сметката.

— Аха — произнесе Виктор и като реши засега да не уточнява нищо повече, отиде в ресторанта.

Стори му се, че лампионите в залата са понамалели. „Дявол да го вземе“ — помисли си леко изплашено. Теди още го нямаше. Виктор се поклони на младия мъж с големите очила и неговия спътник, седна на своята маса и разтвори вестника. По света всичко си беше както преди. Една държава бе задържала търговските кораби на друга държава, която от своя страна беше изпратила решителни протести. Страните, които се харесваха на господин президента, водеха справедливи войни в името на своите нации и демокрацията. Страните, които, кой знае защо, не се харесваха на господин президента, водеха завоевателни войни и всъщност дори не водеха войни, а чисто и просто извършваха бандитски, злодейски нападения. Самият господин президент беше произнесъл двучасова реч за необходимостта веднъж завинаги да се сложи край на корупцията и благополучно беше понесъл операцията по изваждането на сливиците му. Един познат критик — голям мръсник — възхваляваше новата книга на Роц-Тусов и това беше странно, защото книгата наистина беше хубава…

Дойде сервитьорът — някакъв нов, непознат — и го посъветва дружелюбно да си поръча стриди, прие поръчката, размаха салфетката по масата и се отдалечи. Виктор остави вестниците настрана, запали цигара, разположи се по-удобно в креслото и се зае да си мисли за работата. След хубава разпивка винаги с удоволствие мислеше за работа. Добре би било да напише весела, оптимистична повест… Как на този свят живее един човек, който обича работата си, не е глупак, обича приятелите си и приятелите му го ценят, и колко му е хубаво — едно такова приятно момче, малко чудновато, остроумно… Но нямаше сюжет. А щом няма сюжет, значи ще е скучна. И изобщо, ако ще пише такава повест, ще трябва да си изясни въпроса откъде накъде на този добър човек му е хубаво и неизбежно ще стигне до извода, че му е хубаво само защото си има работа, която обича, а за всичко останало изобщо не му пука. Но що за добър човек ще бъде той, щом не му пука за нищо друго, освен за любимата работа? Можеше, разбира се, да напише нещо за човек, който вижда смисъла на живота в любовта към ближния и му е хубаво, защото обича ближните си и своята работа, но такъв човек още преди две хиляди години е бил описан от господата Лука, Матей, Йоан и още един — общо четирима души. Всъщност те са били много повече, но само тези четиримата са писали съгласно изискванията, а от останалите един нямал нужното национално самосъзнание, друг бил лишен от правото на кореспонденция… а човека, когото описали, за съжаление бил малоумен… Впрочем интересно би било да опише как Христос идва на земята днес, но не както го е описал Достоевски, а както са го описали онези Лука и компания… Христос идва в генералния щаб и предлага: „Обичайте ближния си…“ А там, естествено, се е разположил някакъв юдеофоб.

— Ще разрешите ли, господин Банев? — избуча над главата му приятен мъжки глас.

Беше самият господин кмет. Не онзи зачервен като пред мозъчен удар, грухтящ от извратеното удоволствие шопар върху широката спалня на господин Росшепер, а елегантно закръглен, идеално избръснат и безукорно облечен представителен мъж със скромна орденска лентичка под ревера и с щита на Легиона на свободата на лявото рамо.

— Моля — каза Виктор без никаква радост в гласа. Господин кметът седна, огледа се и сложи ръце на масата.

— Ще се постарая да не ви обременявам дълго със своето присъствие, господин Банев — каза той, — и ще се опитам да не ви развалям обяда, но въпросът, с който имам намерение да се обърна към вас, е назрял дотам, че всички ние — и големите, и малките хора, на които са скъпи честта и благополучието на нашия град, сме готови да отложим всяка друга работа, за да можем да го разрешим възможно най-бързо и най-ефективно.

— Слушам ви — рече Виктор.

— Ние се срещаме с вас тук, господин Банев, в обстановка, която е по-скоро неофициална, защото, съзнавайки колко сте зает, не поех риска да ви обезпокоя в часовете, когато работите, особено като имам предвид спецификата на вашата работа. Обаче в този момент се обръщам към вас като напълно официално лице — и лично от свое име, и от името на градските власти като цяло…

Сервитьорът донесе стридите и бутилка бяло вино. Кметът го спря с повдигане на пръста си.

— Приятелю мой — каза той. — Донесете ми порция китчиганска есетра и чаша мента. Есетрата да бъде без сос… И така, да продължа — обърна се той отново към Виктор. — Наистина се боя, че нашият разговор трудно може да се нарече подходящ за маса, защото ще стане дума за някои неща и обстоятелства, които са не само тъжни, но, бих казал, могат да ни развалят апетита. Имам намерение да поговоря с вас за така наречените мокреци, за този злокачествен тумор, които отдавна разяжда горкия ни окръг.

— Да, да — кимна Виктор. Започна да му става интересно.

Кметът произнесе тиха, добре обмислена и съвършена в стилово отношение реч. Той разказа как преди двайсет години, веднага след окупацията, в Конската падина бил създаден лепрозориумът — карантинен лагер за лицата, страдащи от така наречената жълта проказа или очилата болест. Всъщност тази болест, както господин Банев знае много добре, се е появила в нашата страна още от незапомнени времена, при това, както показват някои специални изследвания, кой знае защо, тя поразява особено често именно жителите на нашия окръг. Обаче, само благодарение на усилията на господин президента, на тази болест бе обърнато най-сериозно внимание и само по негови указания несретниците, лишени от медицинско обслужване, разпръснати преди това по цялата страна и често подлагани на несправедливо преследване от страна на изостаналите слоеве на населението, а от страна на окупаторите — дори на пряко унищожение — та тези несретници най-накрая бяха събрани на едно място и им бе дадена възможност да живеят сносно, както подобава на хора в тяхното положение. Всичко това не предизвиква никакви възражения и споменатите мерки могат само да бъдат приветствани; обаче, както става понякога в нашата страна, най-добрите и благородни начинания се обърнаха срещу нас. Сега няма да търсим виновните. Няма да се занимаваме и с разследване на дейността на господин Голем, дейност може би самоотвержена, но, както сега става ясно, криеща най-неприятни последици. Няма да се занимаваме и с преждевременно критикарство, макар че позицията на някои доста високи инстанции, упорито игнориращи нашите протести, ни изглежда доста странна. Ще минем направо на фактите…

Кметът изпи своята чаша мента, с апетит си хапна есетрата и гласът му стана още по-мек, като кадифе — напълно невъзможно беше да си представи човек, че поставя капани за хора. Той многословно изрази желанието си да не спира вниманието на господин Банев върху завладелите града слухове, които, той е длъжен открито да признае, са пряко следствие от недостатъчно точното и единодушно изпълнение на указанията на господин президента на всички равнища на неговата администрация: има предвид извънредно широко разпространеното мнение, че така наречените мокреци са изиграли гибелна роля за рязкото изменение на климата, че те са отговорни за увеличаването на броя на помятанията и на процента на бездетните бракове, за хомеричното извеждане на някои домашни животни от града и за появата на особена разновидност на къщната дървеница, а именно — крилатата дървеница…

— Господин кмете — каза Виктор с въздишка, — трябва да ви призная, че през дълги периоди ми беше страшно трудно да следя мисълта ви. Дайте да си говорим по-простичко, като добри синове на една нация. Дайте да си приказваме не за това, за което няма да разговаряме, а за това, за което ще разговаряме.

Кметът го стрелна с очи, огледа го бързо от горе до долу, направи си някакъв извод, съпостави някои неща, дявол знае какви, но сигурно взе предвид всички факти — и че Виктор пиянстваше с Росшепер, и че изобщо пиянстваше, и то много шумно, пред очите на всички, и че Ирма беше вундеркинд, и че съществува и Диана, и вероятно още много такива неща. Във всеки случай блясъкът на господин кмета видимо започна да помръква и той викна да му донесат коняк. Виктор също си поръча още един. Кметът се изкикоти, огледа вече опустялата зала, удари лекичко с юмрук по масата и каза:

— Добре, какво ще го усукваме, да говорим по същество. Вече стана невъзможно да се живее в града и затова трябва да благодарим на вашия Голем… Между другото, знаете ли, че Голем е прикрит комунист? Да, да, уверявам ви, има сведения… на косъм виси вашият Голем. Така че ето какво ще ви кажа: развращават децата пред очите ни. Тази зараза вече е завладяла училището и проваля децата напълно… избирателите са недоволни, някои започнаха да напускат града, цари брожение, току-виж, започнали и саморазправи, окръжната администрация стои и бездейства — ето такава е ситуацията при нас… — Той пресуши чашата. — Длъжен съм да ви кажа: така мразя тази измет, че бих ги разкъсал със зъби, ако не ме беше гнус. Няма да повярвате, господин Банев, стигнал съм дотам, че им залагам капани… Е, добре, развратиха децата. Децата са си деца, колкото и да ги развращаваш, все им е малко. Но влезте ми в положението. Тези дъждове, и те са тяхна работа. Не знам как го правят, но си е така. Построихме санаториум — лековита вода, прекрасен климат — да гребеш парите с лопата. От столицата идваха тук и как свърши всичко? Дъждове, мъгли, клиенти с хрема, а после започна да става все по-лошо, пристигна тук един известен физик… забравих му името, е, да, вие сигурно го знаете… поживя две седмици и хоп, готово: очилатата болест, в остра форма, и го прибраха в лепрозориума. Чудесна реклама за санаториума, няма що! След това имаше още един случай, после — още един и край — клиентите секнаха. Ресторантът започва да закъсва, санаториумът едва-едва крета, слава богу, че се намери един глупак, треньор, който доведе тук своите „Братя по разум“ — щял да ги тренира, докато станат отбор от голяма класа, който с успех ще играе в страните с дъждовен климат… Е, и господин Росшепер, разбира се, помага до известна степен… Вече съчувствате ли ми поне малко? Опитах се да поговоря с този Голем, ама все едно да говориш с глух; нали е прикрит комунист — каквото и да го правиш, все си е червен. Писах до висшестоящите — никакъв резултат. Писах до още по-висшестоящите — същата работа. От още по-нависоко ми отговориха, че вземат под внимание моето оплакване и го препращат за разглеждане в по-долните инстанции… Мразя ги, но преодолях отвращението си и отидох лично в лепрозориума. Пуснаха ме. Молих, доказвах… Ама че гадни типове! Примигват с обезмиглените си очи, сякаш имат пред себе си някакво врабче. — Той се наведе и прошепна на Виктор: — Страх ме е, че ще започнат размирици и ще се лее кръв. Влизате ли ми в положението?

— Да — каза Виктор. — Но аз какво общо имам? Кметът се отпусна назад в креслото, извади начената цигара от алуминиевата си табакера и запуши.

— В моето положение — каза той — не ми остава нищо друго, освен да пусна в ход всички средства. Нужна е гласност. Общинската управа е направила петиция до Департамента на здравеопазването, господин Росшепер ще я подпише, вие, надявам се — също, но това не е бог знае какво. Нужна е гласност! Трябва ни хубава статия в столичен вестник, подписана от известно име. Вашето име, господин Банев. Злободневен материал, тъкмо като за авторитетен писател като вас. Много ви моля. И лично от свое име, и от името на общинската управа, и от името на нещастните родители… Трябва да направим така, че да махнат лепрозориума оттук и да го преместят на майната си. Където искат да го местят, важното е тази зараза да изчезне от града и нито един мокрец повече да не стъпи тук. Ето това исках да ви кажа.

— Да, да, разбирам — рече бавно Виктор. — Много добре ви разбирам.

„Макар че си говедо — мислеше си, — макар че си шопар, мога да те разбера. Но какво е станало с мокреците? Бяха тихи, прегърбени, промъкваха се скришом, никой не говореше такива работи за тях. Разправяха само че вонели, че били заразни, че правели много хубави играчки и изобщо разни неща от дърво… Помня, майката на Фред казваше, че имали лоши очи, че от тях млякото вкисвало и че ще ни навлекат някоя война, мор и глад… А сега са ги затворили зад бодлива тел и какво ли правят там? Ох, май правят много неща. И времето променят, както си искат, и децата примамват (защо ли?), и котките са извели от града (това пък защо?), и са пратили дървениците да летят по къщите…“

— Сигурно си мислите, че стоим със скръстени ръце, нали? — попита кметът. — В никакъв случай. Но какво можем да направим? Подготвям процес срещу Голем. Господин санитарният инспектор Павор Суман се съгласи да бъде консултант. Ще наблегнем на факта, че въпросът за инфекциозността на тази болест все още далеч не е решен, а Голем като прикрит комунист се възползва. Това първо. После ще се опитаме да отговорим на терора с терор. Имам предвид градския Легион, нашата гордост, златни момчета сме подбрали там, орли… но някак не върви тази работа. Нали нямаме указания от горе… Поставяме полицията в неудобно положение… и изобщо… Така че им пречим, доколкото можем, задържаме стоките, които отиват при тях… разбира се, личните стоки, снабдяването с храна и с разните му там чаршафи и така нататък не закачаме, но виж, всякакви книги прибираме, те понякога си поръчват… Ето, днес задържахме един камион и някак ми олекна малко на душата. Но това са дреболии, симулираме дейност, а би трябвало радикално…

— Така — каза Виктор. — Орли, значи. Златни момчета. Как беше онзи… Фламенда? Вашият племенник…

— Фламин Ювента — уточни кметът. — Точно така. Той ми е заместник в Легиона. Орел! Познавате ли го вече?

— Малко — отвърна Виктор. — А защо задържате книгите?

— Ами как защо… Това, разбира се, е глупаво, но нали сме хора, все пак човек понякога може да излезе от кожата си. Пък и… — Кметът се усмихна смутено. — Глупост е, естествено, но се носят слухове, че те не могат без книги… както нормалните хора без ядене и всичко останало.

Замълчаха. Загубил всякакъв апетит, Виктор човъркаше с вилицата бифтека си и размишляваше. „Знам малко за мокреците и това, което знам, не предизвиква у мен ни най-малка симпатия към тях. Може би работата е там, че не ги обичах много-много като дете. Виж, кмета и неговата банда познавам добре — солта на нацията, лакеи на президента, крайни реакционери… Не, щом вие сте против мокреците, значи в мокреците има нещо… От друга страна, спокойно мога да напиша такава статия, дори най-яростната, защото и без това никой няма да рискува да я отпечата, а кметът ще бъде доволен, ще го пооскубя и бих могъл да си живея живота тук… Кой от сегашните писатели може да се похвали, че си живее живота? Бих могъл да се наредя хубавичко тук, да ми дадат някоя добре платена служба, на която да не трябва да си мръдвам и пръста, да речем — общински инспектор по градските плажове. Ще си пиша колкото си искам… за това колко хубаво си живее добрият човек, пристрастен към любимата си работа… и как говори на тази тема пред вундеркиндите… Е, цялата работа е в това да можеш да си избършеш лицето. Плюли са ти в мутрата, а ти се избърсваш. Отначало се бършеш със срам, после с недоумение, а после току-виж започнеш да се бършеш с достойнство, и дори да изпитваш и удоволствие от този процес…“

— Ние, разбира се, изобщо не ви караме да бързате — каза кметът. — Вие сте зает човек и така нататък. Да речем, някъде до една седмица, а? Ще ви предоставим всички материали, може дори да ви дадем и приблизителна схема, планче, по което би било желателно… а вие ще го пипнете с опитната си ръка, и ще заспи. И ако под статията се подпишат тримата най-видни наши съграждани — членът на парламента Росшепер Нант, прочутият писател Виктор Банев и носителят на Държавна награда Рем Квадрига…

„Напира здравата — помисли си Виктор. — При нас, левите, няма и помен от такава настойчивост. Бихме дрънкали празни приказки, бихме говорили със заобикалки — да не би да оскърбим човека, да не го насилваме повече, отколкото трябва, за да не вземе, пази Боже, да ни заподозре в користни намерения… «Най-видните ни съграждани»! И абсолютно сигурно е говедото, че ще напиша статията и ще я подпиша, че няма къде да се дяна, че ще се наложи изпадналият в немилост Банев послушно да си вдигне лапичките и да се напъне, за да си отработи безгрижното пребиваване в родното градче… Ето че и схемичката си пробутва… знаем я ние що за схема е това и каква точно трябва да бъде, та да публикуват пак опръскания с президентска слюнка Банев. Да, да, господин Банев… коняче обичаш, момичета обичаш, мариновани миноги с лук обичаш, щом обичаш да се возиш, ще мъкнеш и шейната…“

— Ще обмисля вашето предположение — каза Виктор с усмивка. — Замисълът ви ми изглежда доста интересен, но за да се осъществи, човек трябва малко да насили съвестта си. Нали знаете, че ние, писателите, сме неподкупни, действаме изключително по съвест. — Той намигна на кмета нагло и безсрамно.

Кметът се изкикоти.

— А как иначе! „Съвестта на нацията, по-точно — огледалото“, и така нататък… Разбира се, че го помня… — Той отново се наведе към Виктор с вид на заговорник и изчурулика: — Заповядайте утре при мен. Само наши хора се събираме. Само че без жени. Става ли?

— Тук вече — каза Виктор, като се изправи — съм принуден ясно и категорично да отклоня вашата покана. Имам работа. — Той отново намигна. — В санаториума.

Разделиха се почти като приятели. Писателят Банев беше причислен към елита на града и за да преодолее силното вълнение от оказаната му чест, се наложи да изпие на един дъх чаша коняк веднага щом гърбът на господин кмета се скри зад вратата. „Естествено, мога да се махна оттук — мислеше си. — В чужбина няма да ме пуснат, пък и не искам да заминавам, какво ще правя там, навсякъде е едно и също. При това тук, в страната, човек може да намери много места, където да се скрие и да се спотайва.“ Той си представи слънчев край, букови горички, опияняващ въздух, мълчаливи фермери, мирис на мляко и мед… и на оборски тор… комари и вонящи нужници по дворовете, и скука, всяка вечер скука… древните телевизори и местната интелигенция: чевръст поп женкар и учител, прекаляващ с домашно произведен алкохол… „Впрочем, каквото и да си говорим, има къде да се иде. Ама те нали само това чакат — да замина, да се махна от погледа им, да се скрия в миша дупка и при това сам. Защо да си създават главоболия да ме изселват принудително — ще се вдигне шум, ще плъзнат приказки… Ето кое е най-лошото — че те ще бъдат доволни: замина, затвори си устата, забравиха го, престана да дрънка.“

Виктор плати сметката, качи се в стаята си, облече си шлифера и излезе под дъжда. Внезапно много му се прииска отново да види Ирма, да си поговорят с нея за прогреса, да й обясни защо пие толкова много („а всъщност защо пия толкова много?“), може и Бол Кунац да види, а, виж, Лола сигурно няма да е там… Улиците бяха мокри и мрачни, ябълките по дворовете бавно изгниваха от влагата. Виктор за пръв път забеляза, че вратите на някои къщи са заковани. Градчето все пак доста се беше променило — оградите се бяха кил-нали, под корнизите се беше появила бяла плесен, боите бяха избелели, а дъждът беше абсолютен господар на улиците. Дъждът просто се сипеше ей така; дъждът се разпиляваше от покривите на валма от водна мъгла; дъждът се завихряше от течението в мътни, въртящи се стълбове, които се влачеха от стена към стена; дъждът глухо и тежко шуртеше от ръждясалите водосточни тръби, дъждът се лееше по настилката и бързи потоци се стичаха по хлътналия паваж. Сиво-черни облаци бавно пълзяха над самите покриви. Човекът бе неканен гост по улиците и дъждът не го щадеше.

Виктор излезе на градския площад и видя хора. Те стояха на стълбите под навеса на полицейското управление — двама полицаи с униформени шлифери и дребно, мърляво момче с омаслен работен екип. Стъпил с левите гуми на тротоара, пред навеса се извисяваше грамаден тромав камион с брезентово покривало. Единият от полицаите беше началникът на полицията: издал напред могъщата си челюст, той гледаше настрана, а момчето ръкомахаше отчаяно, като се мъчеше да му докаже нещо с плачлив глас. Другият полицай също мълчеше и с недоволна физиономия дърпаше от цигарата си. Виктор се приближи и на двадесетина крачки от навеса вече чуваше какво говори момчето.

— А аз какво съм виновен? Нарушил ли съм правилата за движение? Не съм ги нарушил. Документите ми в ред ли са? В ред са. Товарът законен ли е? Ето ви товарителницата. Какво, да не пътувам насам за пръв път, а?

Началникът на полицията забеляза Виктор и лицето му се изкриви от омраза. Той се извърна и сякаш без да забелязва момчето, каза на полицая:

— Значи ще стоиш тук. Гледай всичко да е наред. И не влизай в кабината, че, току-виж, отмъкнали всичко. И не допускай никого близо до камиона. Разбра ли?

— Разбрах — каза полицаят. Беше много недоволен. Началникът на полицията слезе по стълбите, качи се в колата си и замина. Омърляното шофьорче се изплю ядосано и се обърна към Виктор:

— Поне вие ще кажете ли виновен ли съм, или не? — Виктор се поспря и това въодушеви момчето. — Карам си нормално. Пренасям книги за специалната зона. Хиляди пъти вече съм го правил. А сега, значи, ме спират и ми заповядват да карам към полицията. А защо? Правилника нарушил ли съм? Не съм го нарушил. Документите ми в ред ли са? В ред са, ето товарителницата. Взеха ми книжката, за да не избягам. А къде ще бягам?

— Стига си ревал — каза полицаят. Момчето бързо се обърна към него:

— Та какво съм направил? Кажете, превишил ли съм скоростта? Не съм я превишил. Сега ще ми удържат за престоя. И книжката ми взеха…

— Ще проверят дали всичко е наред — каза полицаят. — Ти какво, наистина ли си се разстроил? Я отиди в кръчмата. Да ти имам проблемите.

— Ееех, всички станахте началници! — викна момчето и надяна със замах каскета на разчорлената си глава. — Няма правда на този свят! Караш наляво — задържат те, караш надясно — пак те задържат. — Той понечи да слезе по стъпалата, но се спря и каза на полицая: — Може би ще ме глобите, или какво?

— Върви, върви — промърмори полицаят.

— Бяха обещали да ми платят премия за срочна доставка! Цяла нощ съм карал като луд…

— Върви, ти казвам — повтори полицаят.

Момчето се изплю отново, тръгна към камиона си, изрита два пъти предното колело, а после изведнъж се прегърби, пъхна ръце в джобовете си и закрачи през площада.

Полицаят хвърли поглед към Виктор, после към камиона, а след това към небето; цигарата му беше угаснала, той изплю угарката и отмятайки качулката си в движение, влезе в управлението.

Виктор постоя малко, после заобиколи бавно камиона. Беше грамаден, здрав и мощен, навремето с такива камиони превозваха пехотата. Виктор се огледа. На няколко метра пред фургона с килнато на една страна предно колело прогизваше под дъжда полицейски мотоциклет „Харли Дейвидсън“, наоколо не се виждаха други превозни средства. „Ако решат да ме догонят, ще ме догонят — помисли си Виктор, — но ще ме спрат друг път.“ Досмеша го. „А за какъв дявол? — помисли си. — Известният писател Банев, при поредното си напиваме, откраднал чужд камион просто за развлечение; за щастие минало без жертви…“ Разбираше, че всичко не е чак толкова просто, че няма да е първият, който дава възможност на властите да намерят удобен повод да тикнат непослушен човек в пандиза, но не му се щеше да размисля, искаше му се да се подчини на импулса. „В краен случай ще напиша статията на онова говедо“ — помисли си мимоходом.

Той отвори бързо вратата на кабината и седна зад волана. Ключ нямаше, така че се наложи да откъсне проводниците на стартера и да ги даде накъсо. Когато двигателят заработи, Виктор погледна към стълбището на управлението, преди да тръшне вратата. Одевешният полицай стоеше там с все същата недоволна физиономия и с провиснала цигара в устата. Явно беше, че вижда всичко, но нищо не разбира. Виктор хлопна вратата, внимателно свали камиона на паважа, превключи скоростите и се понесе към най-близката пресечка.

Беше много приятно да кара бързо по пустите, по абсолютно пустите улици, да вдига с колелата кални водопади от дълбоките локви, да върти тежкия волан, налегнал го с цяло тяло — покрай консервната фабрика, покрай парка, покрай стадиона, където „Братята по разум“, като някакви мокри механизми, все така подритваха ли, подритваха своите топки, и по-нататък, по шосето, през дупките, изровени от пороя, подскачайки на седалката и дочувайки как отзад, в каросерията, тежко потропва лошо закрепеният товар. В огледалото за обратно виждане не се мяркаха никакви преследвачи, пък и едва ли можеше да ги забележи толкова скоро в проливния дъжд. Чувствуваше се много млад, много нужен на някого и дори опиянен. От тавана на кабината му намигаха красавици, изрязани от списания, в жабката намери пакет цигари и се почувствува толкова добре, че едва не подмина кръстовището, но натисна навреме спирачката и свърна по посока на указателя „ЛЕПРОЗОРИУМ — 6 км“. Тогава изпита усещането, че е откривател на този път, защото никога не беше нито карал, нито вървял по него. А пътят се оказа добър, не беше като общинското шосе — отначало много равен, грижливо поддържан асфалт, а после дори бетонна настилка, и когато видя бетона, веднага си спомни за бодливата тел и за войниците, а след още пет минути ги видя с очите си.

Оградата от бодлива тел се беше проточила от двете страни на бетонната настилка и се губеше в дъжда. Пътят бе преграден от висок портал с караулна будка, вратата на будката беше отворена и на прага й стоеше войник с каска, ботуши и непромокаемо наметало, изпод което се подаваше цевта на автомат. Още един войник без каска гледаше към него от прозорчето. „Никога не съм бил в лагери — затананика си Виктор, — но не казвайте: «Слава богу…»“ Отпусна газта и спря пред самия портал. Войникът излезе от будката и се приближи — беше едно такова младичко, луничаво войниче, най-много на осемнадесет години.

— Здравейте — каза то. — Защо закъсняхте толкова?

— Така се случи… — отвърна Виктор, чудейки се на този либерализъм.

Войникът го огледа и изведнъж застана нащрек.

— Вашите документи? — нареди сухо той.

— Какви ти документи — рече весело Виктор — Нали ви казвам — така се случи…

Войникът сви устни.

— Какво докарахте? — попита той.

— Книги — отвърна Виктор.

— А пропуск имате ли?

— Нямам, разбира се.

— Аха — каза войникът и лицето му се проясни. — Гледам аз… Тогава почакайте. В такъв случай ще се наложи да почакате.

— Имайте предвид — предупреди го Виктор, вдигайки показалец, — че може да ме преследват.

— Нищо, аз бързо — каза войникът и придържайки автомата на гърдите си, затропа с ботушите към караулното.

Виктор се подаде от кабината, изправи се на стъпалото и погледна назад. Нищо не се виждаше зад пелената на дъжда. Тогава седна отново зад кормилото и запали цигара. Всичко му беше много забавно. Отпред, зад бодливата тел и зад портала, дъждът също се изливаше нехайно, там се мержелееха тъмните силуети на някакви постройки — може би жилищни сгради или кули, но оттук не беше възможно човек да различи нещо със сигурност. „Нима няма да ме поканят да поразгледам? — помисли си Виктор. — Много мръсен номер ще бъде, ако не ме поканят. Мога да ги накарам да потърсят Голем, сега той трябва да е някъде тук… Така ще направя. Да не би да не го заслужавам след това геройство…“

Войничето излезе от караулното, а след него оттам изскочи и един стар познат — пъпчивото хлапе-нихилист — само по гащета, по сега бе много весело. И следа не беше останала от всемирната тъга. То изпревари войника, скочи на стъпалото, погледна в кабината, позна Виктор, ахна и се засмя.

— Здравейте, господин Банев. Вие ли сте? Страхотно… Докарахте книги, нали? А ние чакаме ли, чакаме…

— Как е, всичко наред ли е? — попита приближилото се войниче.

— Да, това е нашият камион.

— Тогава го вкарвайте — посъветва го войничето. — А вие, господине, ще се наложи да излезете и да почакате.

— Бих искал да се видя с доктор Голем — каза Виктор.

— Мога да го извикам тук — предложи войничето.

— Хм — произнесе Виктор и погледна многозначително момчето. То разпери виновно ръце.

— Нямате пропуск — обясни му. — А те не пускат никого без пропуск. Иначе с удоволствие…

Не му оставаше нищо друго, освен да излезе на дъжда. Виктор скочи на пътя, вдигна си качулката и загледа как вратите се разтвориха, камионът се разтресе и с придърпване изпълзя зад оградата. После вратите се затвориха. Виктор дочуваше още известно време воя на двигателя и скърцането на спирачките, после вече не долавяше нищо, освен плющенето на дъжда. „Така значи — помисли си. — Ами аз?“ Усети разочарование. Едва сега му стана ясно, че не беше извършил подвизите си безкористно, че всъщност се беше надявал да види куп неща и да разбере колкото се може повече… да проникне, така да се каже, в епицентъра на събитията. „Ами майната ви тогава!“ — помисли си той и погледна към бетонната настилка. Шест километра до кръстовището и после поне още двайсет до града. Е, разбира се, от кръстовището може да хване пътя за санаториума — дотам са два километра. „Неблагодарни свине… Пеша под дъжда…“ Тогава забеляза, че дъждът беше понамалял. „Е, поне за това благодаря!“ — помисли си.

— Та да извикам ли сега господин Голем? — попита войникът.

— Голем ли? — Виктор се оживи. Не би било лошо да накара стария пръч да се пораздвижи насам-натам в дъжда, пък и той имаше кола. И манерка. — Че защо не, повикайте го.

— Това може — отвърна войничето. — Ще го повикаме. Само че едва ли ще излезе, със сигурност ще каже, че е зает.

— Нищо, нищо — отвърна Виктор. — Вие му кажете, че Банев го търси.

— Банев? Добре, ще му кажа. Но той така или иначе няма да излезе. Ще го повикам, няма проблем. Банев значи…

И войничето се отдалечи. Симпатично беше това войниче, едно такова приветливо, а под каската — обсипано с лунички.

Виктор запали цигара и в този момент се разнесе бученето на мотоциклетен двигател. С бясна скорост от мъгливата пелена изскочи полицейският харли с кош, устреми се към портала и спря точно пред вратите. Караше го същият онзи полицай с недоволната физиономия, а в коша седеше още един, увит чак до очите в брезент. „Сега ще се почне“ — помисли си Виктор и спусна качулката си още по-ниско. Но и това не помогна. Полицаят с недоволната физиономия слезе от мотора, приближи се до Виктор и изрева:

— Къде е камионът?

— Какъв камион? — попита Виктор, оглеждайки се учудено, за да печели време.

— Я не се правете! — закрещя полицаят. — Видях ви! Чака ви съд! За отвличане на арестувано превозно средство!

— Я не ми викайте — възрази Виктор с достойнство. — Що за простащина? Ще се оплача от вас.

Като размотаваше в движение брезентовото си покривало, вторият полицай се приближи и попита:

— Този ли е?

— Естествено, че е той! — каза полицаят с недоволната физиономия и измъкна от джоба си белезници.

— Ха! — рече Виктор и отстъпи назад. — Това е произвол! Как смеете!

— Не си утежнявайте положението със съпротива при арест — посъветва го вторият полицай.

— В нищо не съм виновен! — заяви нагло Виктор и пъхна ръце в джобовете. — Бъркате ме с някого, момчета.

— Отвлекли сте камиона — каза вторият полицай.

— Какъв камион? — извика Виктор. — Какво общо има тук някакъв си камион? Аз съм дошъл тук на гости на господин Голем, главния лекар. Попитайте охраната. Какво общо има тук някакъв си камион?

— А може би не е този, а? — усъмни се вторият полицай.

— Как да не е този! — възрази полицаят с недоволната физиономия. Приготвил белезниците, той тръгна към Виктор. — Хайде, давай си ръцете! — заповяда той делово.

В това време хлопна вратата на караулното и висок пронизителен глас извика:

— Разпръснете се!

Виктор и полицаите трепнаха. На прага на караулното стоеше луничавото войниче, извадило автомата изпод наметалото си.

— Отдръпнете се от портала! — извика то пронизително.

— Я ти там, по-тихо! — каза полицаят с недоволната физиономия. — Не виждаш ли, че сме полиция.

— Струпването на повече от един външен човек пред портала на специалната зона е забранено! След третото предупреждение ще стрелям! Отдръпнете се от портала!

— Хайде, хайде, отдръпнете се — рече Виктор загрижено и започна лекичко да побутва двамата полицаи. Полицаят с недоволната физиономия го погледна объркано, отстрани ръката му и пристъпи към войника.

— Слушай, момче, ти да не си се побъркал? — попита той. — Този тип открадна един камион…

— Никакви камиони! — проточено и пронизително изкрещя симпатичното и приветливо войниче. — По-оследно предупреждение! Двама от вас да се отдръпнат на сто метра от портала!

— Слушай, Рох — предложи вторият полицай. — Нека да се отдръпнем, остави ги, майната им. Той няма къде да ни избяга.

Почервенял от възмущение, полицаят с недоволната физиономия понечи отново да си отвори устата, но в този момент на вратата на караулното се появи дебел сержант с наченат сандвич в едната ръка и чаша в другата.

— Редник Джура — каза той, дъвчейки, — защо не откривате огън?

Луничавото лице под каската се изкриви в свирепа гримаса. Полицаите се втурнаха към мотоциклета, яхнаха го, свърнаха покрай Виктор, който беше заел позата на регулировчик, и бързо се отдалечиха. Почервенелият полицай му изкрещя нещо, но то не се чу заради грохота на двигателя. Щом се отдалечиха на петдесетина крачки, те спряха.

— Много близо са — каза сержантът с неодобрение. — Къде гледаш? Виж колко са близо…

— По-далеч! — зарева войничето с пронизителен глас, размахвайки автомата. Полицаите се отдалечиха още повече и се изгубиха от поглед.

— Нещо много свикнаха разни външни хора да се тълпят пред портала — съобщи сержантът на войничето, като гледаше към Виктор. — Е, добре, продължавай с наряда.

Той се върна в караулното, а луничавото войниче, малко поуспокоило се, закрачи напред-назад пред портала.

Като изчака няколко минути, Виктор попита предпазливо:

— Много се извинявам, какво стана с доктор Голем?

— Няма го — промърмори войничето.

— Колко жалко — каза Виктор. — Тогава май ще трябва да тръгвам…

Той се загледа в мъглата и дъжда, където се криеха полицаите.

— Как така ще тръгвате? — попита разтревожено войничето.

— Защо, не може ли? — осведоми се Виктор, също разтревожен.

— Защо да не може? — каза войничето. — Имах предвид камиона. Вие ще си тръгнете, а с камиона какво ще стане? Камионите не трябва да остават пред портала.

— А аз какво общо имам с това? — попита Виктор, още по-разтревожен.

— Как така „какво общо имате“? Нали вие го докарахте, значи вие ще го… така де… Нали винаги така става, как иначе?

„По дяволите — помисли си Виктор. — Какво ще го правя?“ Някъде на около стотина метра се дочуваше бученето на мотоциклетния двигател, работещ на празни обороти.

— Наистина ли сте го откраднали? — попита войничето с интерес.

— Ами да! Полицията задържа шофьора, а аз, глупакът, реших да помогна…

— Даа — проточи със съчувствие войничето. — Честно казано, не знам какво да ви посъветвам.

— Ами ако сега, например, си тръгна? — попита предпазливо Виктор. — Ще стреляте ли?

— Не знам — честно си призна войничето. — Май че не съм длъжен. Да попитам ли?

— Попитайте — отвърна Виктор, съобразявайки дали ще успее да избяга извън границите на видимост, или не.

В този момент иззад портала се разнесе сигнал на клаксон. Вратите се отвориха и от зоната излезе злополучният камион. Той спря до Виктор, вратата се отвори и Виктор видя, че зад волана вече не седи момчето, както беше очаквал, а плешив прегърбен мокрец, загледан в него. Виктор не помръдна и тогава мокрецът свали от волана ръката си в черна ръкавица и приканващо потупа по седалката до себе си. „Благоволихте да ми обърнете внимание“ — помисли си горчиво Виктор. Войничето съобщи радостно:

— Ето, виждате ли как се уредиха нещата, сега можете да си тръгвате и на добър час.

Виктор за миг си помисли, че щом мокрецът има намерение да закара камиона сам до града или където и да било на друго място, или с други думи, смята сам да се разправя с полицията, то най-добре би било веднага да се сбогува и да хукне направо през полето към санаториума, заобикаляйки скрилия се в засада харли.

— Там, напред, чака полиция — предупреди той мокреца.

— Нищо, сядайте.

— Работата е там, че аз откраднах този камион. Беше арестуван.

— Знам — рече търпеливо мокрецът. — Сядайте.

Удобният момент беше пропуснат. Виктор се сбогува учтиво и сърдечно с войничето, качи се в кабината и тръшна вратата. Камионът потегли и след минута видяха полицейския харли. Той беше препречил шосето, а двамата полицаи, изправени до него, с жестове показваха, че камионът трябва да отбие към банкета. Мокрецът натисна спирачката, изключи двигателя и като се подаде през прозореца, каза:

— Махнете мотора, препречили сте пътя.

— Я бързо към банкета! — изкомандва полицаят с недоволната физиономия. — И си дайте документите.

— Тръгнал съм към полицейското управление — отвърна мокрецът. — Може би ще е по-добре да поговорим там?

Полицаят се пообърка и промърмори нещо от рода на „знаем ви ние вас“. Мокрецът чакаше спокойно.

— Добре — каза най-накрая полицаят. — Само че камиона ще го карам аз, а този да седне в коша на мотора.

— Както кажете — съгласи се мокрецът. — Но ако може, нека аз да отида в мотора.

— Още по-добре — промърмори полицаят с недоволната физиономия. Даже лицето му се поразведри. — Излизайте.

Те си размениха местата. Хвърляйки зловещи погледи към Виктор, полицаят се повъртя на седалката, за да оправи шлифера си, а Виктор, без да го изпуска от поглед, наблюдаваше също и как мокрецът, още по-прегърбен и непохватен, приличащ в гръб на огромна кльощава маймуна, отива към мотора и се качва в коша. Дъждът отново рукна като из ведро и полицаят пусна чистачките. Кортежът потегли.

„Иска ми се да знам как ще свърши всичко това“ — помисли си Виктор с известна горчивина. Впрочем намерението на мокреца да се-яви в полицията му вдъхваше смътна надежда. „Нагли са станали тукашните мокреци, нахални… Е, ще ми лепнат някоя глоба, без това няма да мине. Може ли полицията да пропусне случай да оскубе човек? Явно, все пак ще трябва да се махам оттук. Нищо, всичко е наред. Поне се позабавлявах…“ Той извади пакета цигари и предложи па полицая. Полицаят изсумтя недоволно, но взе една цигара. Запалката му не работеше, така че се наложи втори път да изсумти, когато Виктор му подаде своята. Изобщо човек можеше да влезе в положението на този позастаряващ чичко — сигурно вече беше на четиридесет и пет, а все още имаше нисък чин. Явно бе от бившите колаборационисти: не беше пъхал в пандиза тези, които трябва, и не беше лизал нужните задници, пък и откъде можеше да разбира той от задници и да знае точно кой е подходящият… Полицаят запуши и видът му вече не беше толкова недоволен: работите му започваха да се оправят. „Да имах сега една бутилка — помисли си Виктор. — Щях да му дам да си пийне, щях да му разкажа два-три ирландски вица, щях да понаругая началството, което издига само приближените си, щях да напсувам студентите и, току-виж, се поуспокоил човекът…“

— Виж ти, какъв дъжд се изля…

Полицаят изсумтя доста неутрално, без озлобление.

— А по-рано какъв климат имаше тука — продължи Виктор. И в този момент усети прозрение. — И забележете: там при тях, в лепрозориума, изобщо не вали, а щом човек наближи града, направо порой се излива.

— Така е — каза полицаят. — Те там, в лепрозориума, добре са се уредили.

Общуването потръгна. Поговориха си за времето — какво беше някога и какво стана, дяволите да го вземат. Откриха, че имат общи познати в града. Поговориха за живота в столицата, за миниполите, за язвата, наречена хомосексуализъм, за вносното бренди и за контрабандните наркотици. Естествено, отбелязаха, че вече няма никакъв ред и дисциплина — не е като преди войната или, да речем, веднага след нея. Че да си полицай е кучешки живот, макар във вестниците да пише, че полицаите са добрите и строги пазители на реда, незаменимо колелце в държавния механизъм. Увеличават пенсионната възраст, а пенсиите ги намаляват, ако те ранят на пост, ти подхвърлят жълти стотинки, пък и отгоре на всичко им взеха оръжието — и кой при тези обстоятелства ще се престарава в работата… С други думи, създаде се такава атмосфера, че ако можеше да пийне две-три глътки, полицаят сигурно щеше да каже: „Е, добре, момче, тръгвай и ти пожелавам всичко най-хубаво. Аз не съм те виждал и ти не си ме виждал.“ Обаче нямаше откъде да пийне две-три глътки, така че когато камионът стигна до входа на полицейското управление, полицаят отново се начумери и нареди сухо на Виктор да го последва и да побърза.

Мокрецът отказа да даде обяснения на дежурния и поиска незабавно да го отведат при началника на полицията. Дежурният му отвърна, че, вижте, лично вас началникът сигурно ще ви приеме, а колкото до ей този господин, той е обвинен в отвличане на камион и затова няма защо да ходи при началника, а трябва да бъде разпитан и да се състави съответният протокол. Не, твърдо и спокойно каза мокрецът, нищо подобно няма да стане, няма да се наложи господин Банев да отговаря на никакви въпроси и господин Банев няма да подписва никакви протоколи. Затова има определени причини, които засягат единствено господин началника на полицията. Дежурният — нали всичко това не го засягаше — сви рамене и отиде да доложи. Докато той докладваше, се появи шофьорчето с омасления комбинезон, което нищо не знаеше и беше доста потиснато, така че веднага се развика за справедливост, невинност и други страшни неща. Мокрецът внимателно взе товарителницата, която шофьорът размахваше, облегна се па гишето и като оформи получаването на книгите, се подписа на съответното място. Шофьорът млъкна от изумление и в този момент мокрецът и Виктор бяха поканени при началника.

Началникът на полицията ги посрещна много студено. Той гледаше мокреца с отвращение, а към Виктор изобщо не поглеждаше.

— Какво обичате? — попита той.

— Можем ли да седнем? — осведоми се мокрецът.

— Да. Моля — принуди се да каже началникът на полицията след кратка пауза.

Всички седнаха.

— Господин началник — започна мокрецът. — Упълномощен съм да протестирам пред вас, че вече за втори път полицията незаконно задържа товар, предназначен за лепрозориума.

— Да, чух за тази работа — каза началникът на полицията. — Шофьорът е бил пиян и моите хора са били принудени да го задържат. Мисля, че в близките дни всичко ще се изясни.

— Вие сте задържали не шофьора, а товара — възрази мокрецът. — Но това вече не е толкова съществено. Благодарение на любезността на господин Банев товарът все пак е бил доставен, макар и с малко закъснение. Би трябвало да сте признателен на тук присъстващия господин Банев, защото ако товарът беше закъснял по-дълго по ваша вина, това би могло да стане причина да си имате твърде големи неприятности.

— Много забавно — каза началникът на полицията. — Не разбирам и нямам никакво желание да разбера за какво става дума, защото като длъжностно лице няма да търпя никакви заплахи. А що се отнася до господин Банев, искам да ви припомня, че има наказателно законодателство, където са предвидени и случаи като неговия…

Той демонстративно отказваше да погледне към Банев.

— Виждам, че наистина не разбирате в какво положение се намирате — каза мокрецът. — Но аз съм упълномощен да ви уведомя, че ако още веднъж задържите наши товари, ще си имате работа с генерал Пферд.

Настъпи мълчание. Виктор не знаеше кой е този генерал Пферд, но затова пък на началника на полицията името, явно, му беше известно.

— Според мен това е заплаха — неуверено каза той.

— Да — съгласи се мокрецът. — При това повече от реална. Началникът на полицията се изправи рязко. Виктор и мокрецът — също.

— Ще взема под внимание всичко, което чух днес — заяви началникът на полицията. — Има какво да се желае от тона ви, господине, но обещавам на лицата, които са ви упълномощили, че ще разбера как стоят нещата и веднага щом открия виновните, ще ги накажа. Това се отнася в пълна степен и до господин Банев.

— Господин Банев — каза мокрецът, — ако имате неприятности с полицията по повод този инцидент, незабавно уведомете господин Голем… Довиждане — каза той на началника на полицията.

— Всичко хубаво — отвърна началникът.

В осем часа вечерта Виктор влезе в ресторанта и тръгна направо към своята маса, около която вече се беше събрала обичайната компания. Но го извика Теди.

— Здрасти, Теди — каза Виктор, облягайки се на бара. — Как върви работата? — В този миг той се сети. — А! Сметката… Много ли поразии направих снощи?

— Сметката е дребна работа — промърмори Теди. — Пък и поразиите не бяха много — счупи огледалото и разби мивката. Ама историята с началника на полицията помниш ли?

— Това пък какво е? — учуди се Виктор.

— Знаех си, че нищо няма да помниш — каза Теди. — Очите ти, брат, бяха като на варено прасенце. Изобщо не знаеше какво правиш… Та ти — Теди сложи пръст върху гърдите на Виктор, — го заключи, горкия, в една от кабините па клозета, подпря вратата с дръжката на метлата и не го пускаше да излезе. По никакъв начин. А пък ние не знаехме кой е вътре, той тъкмо беше дошъл, мислехме, че е Квадрига. Е, викаме си, няма страшно, нека поседи вътре… А после ти го измъкна оттам и взе да крещиш: „Ах, горкичкият, целия се е оплескал!“ И му набута главата в умивалника. Строши мивката и едвам успяхме да те издърпаме настрана, брат.

— Сериозно? — учуди се Виктор. — Виж ти! Пък аз се чудя защо днес цял ден ме гледа на кръв.

Теди закима съчувствено.

— Ама че неприятно, дявол да го вземе — рече Виктор. — Трябва да му се извиня… Ама как ми е позволил да направя такова нещо? Та той е як мъж…

— Страх ме е да не спретнат обвинение срещу теб — каза Теди. — Тази сутрин един от техните дойде да души наоколо — записваше показанията на свидетелите… Шейсет и трети член не ти мърда — побой на длъжностно лице при утежняващи вината обстоятелства. А може и нещо по-лошо да измислят. Терористичен акт. Разбираш ли на какво намирисва тази работа? Ако бях на твое място… — Теди поклати глава.

— Какво? — попита Виктор.

— Казват, че днес кметът е идвал при теб — рече Теди.

— Да.

— Е, и какво искаше?

— А, глупости. Иска да напиша статия. Против мокреците.

— Аха! — каза Теди и се оживи. — Тогава наистина е дребна работа. Напиши му тая статия и всичко ще бъде наред. Ако кметът остане доволен, началникът на полицията няма да посмее да гъкне дори и ще можеш всеки ден да го заключваш в клозета. Кметът го държи тук… — Теди показа грамадния си кокалест юмрук. — Така че всичко е наред. Дай по този повод да ти налея едно за сметка на заведението. От чистото ли искаш?

— Може и от чистото — рече Виктор замислено.

Той започна да вижда посещението на кмета в съвсем нова светлина. „Здравата са ме притиснали, помисли си. Даа… Или се измитай оттук, или прави това, което ти заповядват, иначе ще ти стъпим на врата. А и няма да е толкова лесно да се измъкна. Терористичен акт. Ще ме намерят. Ех, брат, какъв алкохолик си само, не мога да те гледам. И то не кого да е, а началника на полицията. Макар че, честно казано, всичко е много хитро измислено и изпълнено…“ Не помнеше нищо, освен теракотения под, залят с вода, но много добре си представяше цялата сцена. Да, Виктор Банев, драги приятелю, прасенце мое варено, кухненски опозиционер и даже не кухненски, а тоалетен, любимец на президента… да, явно и на теб ти дойде времето, така да се каже, да се продадеш… Роц-Тусов, опитен човек, в такива случаи казва: „Трябва да умееш да се продаваш лесно и скъпо — колкото по-честно твориш, толкова по-скъпо трябва да струваш на управниците, така че дори когато се продаваш, да нанасяш вреда на идеологическия противник и трябва да се стараеш вредата да бъде колкото се може по-голяма…“ Виктор изпи чистото, но не изпита никакво удоволствие.

— Добре, Теди — рече той. — Благодаря ти, давай сметката. Много ли е?

— Твоят джоб ще издържи — ухили се Теди и извади от касата един лист. — Дължиш: за едно огледало, тоалетно — седемдесет и седем, за умивалник, порцеланов, голям — шейсет и четири, общо — и сам можеш да пресметнеш — сто четирийсет и една. А лампиона го писах за сметка на предишното сбиване… Само едно не мога да разбера — продължи той, като следеше как Виктор отброява парите. — С какво строши това огледало, два пръста беше дебело. С глава ли си го блъскал, а?

— С чия глава? — попита навъсено Виктор.

— Добре де, не го вземай толкова навътре — успокои го Теди, прибирайки парите. — Ще напишеш оная статийка и ще се реабилитираш, пък и хонорарче ще вземеш — ще си избиеш парите… Да ти налея ли още едно?

— Не бива сега, после… Ще намина пак, след като вечерям — каза Виктор и се върна на мястото си.

В ресторанта всичко си беше както обикновено — полумракът, миризмите и подрънкването на съдовете в кухнята; очилатият млад мъж с дипломатическото куфарче, неговият вечен придружител и бутилката минерална вода; прегърбеният доктор Р. Квадрига, изправеният и стегнат въпреки хремата Павор, отпусналият се в креслото Голем с подпухналия нос на пропил се пророк. Сервитьорът.

— Минога — каза Виктор. — Бутилка бира. И нещо с месо.

— Наиграхте се, а? — рече назидателно Павор. — Колко пъти ви казвах да спрете да пиянствате.

— Кога сте ми казвали такова нещо? Не помня.

— А какво си се наиграл? — попита доктор Р. Квадрига. — Да не си убил някого най-накрая?

— И ти ли не помниш нищо? — попита го Виктор.

— За снощи ли става дума?

— Да, за снощи става дума… Този алкохолик тук — каза Виктор, обръщайки се към Голем — се е напил като свиня и е заврял господин началника на полицията в клозета…

— Ааа! — каза Р. Квадрига. — Това са измислици. Така казах и на следователя. Тази сутрин при мен идва един следовател. Представете си само, зверски киселини, главата ми ще се пръсне, седя и гледам през прозореца, и в този момент се появява някакъв дръвник и започва да съшива обвинение…

— Как го казахте? — попита Голем. — Да съшива?

— Ами да, да съшива — каза Р. Квадрига и показа с жест как въображаема игла пробива въображаема тъкан. — Само че не гащи, а обвинение… А аз си му го казах направо: това са чисти измишльотини, снощи цяла вечер си седях в ресторанта, всичко беше мирно и тихо както винаги, никакви скандали нямаше, с една дума, скука… Ще ти се размине — каза ободряващо той на Виктор. — Голяма работа… А защо го направи? Мразиш ли го?

— Хайде да не говорим за това — предложи Виктор.

— А за какво да говорим? — попита обидено Р. Квадрига. — Тия двамата през цялото време се препират кой кого не пуска в лепрозориума. Веднъж да се случи нещо интересно и веднага — „да не говорим за това“.

Виктор отхапа половината минога, сдъвка я мълчаливо, пийна малко бира и попита:

— Кой е този генерал Пферд?

— Кон — каза Р. Квадрига. — Дер Пферд. Или дас Пферд.

— И все пак? — настоя Виктор — Някой чувал ли е за такъв генерал?

— Когато бях в казармата — каза доктор Р. Квадрига, — нашата дивизия я командваше Негово превъзходителство генералът от инфантерията Аршман.

— И какво от това?

— Арш на немски значи „задник“ — съобщи мълчалият досега Голем. — Докторът се шегува.

— А вие къде чухте за генерал Пферд? — попита Павор.

— В кабинета на началника на полицията — отвърна Виктор.

— Е, и какво?

— Ами нищо. Това беше. Значи никой не го е чувал? Прекрасно. Питах просто ей така.

— А фелдфебелът се казваше Батъкс — заяви Р. Квадрига. — Фелдфебел Батъкс18.

— И английски ли знаете? — попита Голем.

— Да, дотолкова знам — отвърна Р. Квадрига.

— Хайде да пийнем — предложи Виктор. — Сервитьор, бутилка коняк.

— Защо пък цяла бутилка? — попита Павор.

— За да стигне за всички.

— Пак ще вдигнете някой скандал.

— Стига, Павор — каза Виктор. — Ти ще се изкараш най-големият абстинент19.

— Не съм абстинент — възрази Павор. — Обичам да си пийвам, и никога не пропускам да си пийна, както се полага па всеки истински мъж. Но не разбирам защо трябва да се напивам. И изобщо, според мен, няма никакъв смисъл човек да се напива всяка вечер.

— Този пак е тук — каза Р. Квадрига с отчаяние. — Че кога успя?

— Няма да се напиваме — каза Виктор, наливайки коняк на всички. — Просто ще пийнем. Както прави в момента половината нация. Другата половина се напива. Е, бог да я пази. Ние просто ще си пийнем.

— Там е цялата работа — каза Павор. — Когато в страната всички без изключение пиянстват, и не само в страната, а в целия свят, всеки порядъчен човек е длъжен да запази благоразумие.

— Вие ни смятате за порядъчни хора? — попита Голем.

— Във всеки случай — културни.

— Според мен — добави Виктор — културните хора имат много по-големи основания да се напиват, отколкото некултурните.

— Възможно е — съгласи се Павор. — Обаче културният човек е длъжен да се държи в границите на разумното. Културата му го задължава… Ето на, ние седим тук почти всяка вечер, бъбрим, пием, играем на зарове. А казал ли е някой от нас през това време нещо, дори да не е толкова умно, но поне сериозно? Кикотим се, шегуваме се… само кикотене и шегички.

— А защо да сме сериозни? — попита Голем.

— Защото всичко се сгромолясва в пропастта, а ние само се хилим и се майтапим. Пируваме по време на чума. Мисля, че е срамота, господа.

— Е, добре, Павор — примири се Виктор. — Кажете нещо сериозно. Нека да не е умно, но поне да е сериозно.

— Не искам никакви сериозни неща — заяви Р. Квадрига. — Пиявици. Буци. Пфу!

— Ш-шт! — нареди му Виктор. — Млък… Наистина, Голем, хайде да говорим за нещо, което е поне по-сериозно. Започвайте, Павор, разкажете ни за тази ваша пропаст.

— Пак се присмивате, а? — рече тъжно Павор.

— Не — каза Виктор. — Честна дума, не. Може да съм ироничен, но това е, защото цял живот все слушам дрънканици за разни пропасти. Всички твърдят, че човечеството се сгромолясва в пропастта, но никой не може да докаже нищо. И на практика винаги се оказва, че целият този философски песимизъм е последица от семейни неприятности или недостиг на парични средства…

— Не — каза Павор. — Не е така… Човечеството се сгромолясва в пропастта, защото банкрутира.

— Недостиг на парични средства — промърмори Голем.

Павор не му обърна внимание. Думите му бяха отправени единствено към Виктор. Говореше с наведена глава, гледаше изпод вежди.

— Човечеството банкрутира биологично — раждаемостта спада, навсякъде се ширят рак, малоумие и неврози, хората станаха наркомани. Всекидневно поглъщат стотици тонове алкохол, никотин или просто чисти наркотици, започнаха с хашиш и кокаин и свършиха с ЛСД. Ние просто се израждаме. Унищожаваме естествената природа, а изкуствената унищожава нас. А освен това… ние банкрутирахме идеологически — прехвърлихме една след друга всички философски системи и всички до една ги дискредитирахме, опитахме всички възможни системи на морал, но си останахме същите аморални скотове, като първобитните пещерни хора. Най-страшното е, че цялата тази сива човешка маса в наши дни си остава същата паплач, каквато е била винаги. Тя постоянно иска, жадува да има богове, вождове и ред, и когато получи своите богове, вождове и ред, остава недоволна, защото всъщност изобщо не е имала нужда нито от богове, нито от ред, а винаги се е нуждаела от хаос, от анархия, от хляб и зрелища. Сега тя е скована от желязната необходимост всяка седмица да получава своя плик със заплатата, но тази необходимост я отвращава, всяка вечер тя иска да избяга от нея и търси спасение в алкохола и наркотиците… Но по дяволите тази купчина гниещи лайна! Тя смърди и вони от десет хиляди години и не е годна за нищо друго, освен да смърди и да вони. Страшното е друго. Страшното е, че разложението обзема хора като мен и вас, хората с главна буква, личностите. Ние виждаме това разложение и си въобразяваме, че то не ни засяга, ала то, така или иначе, насажда в съзнанието ни отровата на безнадеждността, отслабва волята ни и ни поглъща… А отгоре на всичко над главите ни виси и това проклятие — демократичното възпитание: егалите, фратерните20, всички хора са братя, всички са от едно тесто… Постоянно се отъждествяваме с простолюдието и се ругаем, ако случайно открием, че сме по-умни от него, че имаме други нужди и интереси, други цели в живота. Време е да разберем това и да си направим извода, че е време да се спасяваме.

— Време е да пийнем — предложи Виктор.

Вече съжаляваше, че се съгласи да разговаря сериозно със санитарния инспектор. Неприятно беше човек да гледа Павор. Твърде много се бе разпалил, дори очите му станаха кривогледи. Вживяваше се в ролята си, а иначе, като всички адепти на теорията за сгромолясването в пропастта, говореше абсолютно банални неща. На Виктор му се искаше да му каже: „Престанете да се излагате, Павор, я по-добре се обърнете в профил и се усмихнете иронично.“

— Това ли е всичко, с което можете да ми отговорите? — осведоми се Павор.

— Бих могъл да ви дам и друг съвет. Повече ирония, Павор. Не се горещете толкова. И без това нищо не можете да направите. А и да можехте, нямаше да знаете какво да правите.

Павор се усмихна иронично.

— Но аз знам — каза той.

— И какво знаете?

— Има само едно средство да се сложи край на разложението…

— Знаем ние, знаем — рече лекомислено Виктор. — Искате да облечете всички глупаци в златисти униформи и да ги пуснете да маршируват. Цяла Европа ще бъде в краката ни. И това го е имало.

— Не — каза Павор. — Това е само отсрочка. А решението е едно: да унищожим масата.

— Днес сте в прекрасно настроение — отбеляза Виктор.

— Трябва да унищожим деветдесет процента от населението — продължаваше Павор. — Може би дори деветдесет и пет процента. Масата изпълни своето предназначение — тя породи от недрата си цвета на човечеството, който създаде цивилизацията. Сега тя е мъртва като гнила картофена грудка, дала живот на нов картофен кълн. А когато покойникът започне да гние, той трябва да се погребе.

— Боже мой — рече Виктор, — и всичко това е защото имате хрема и не ви пускат в лепрозориума? Или може би имате и семейни неприятности?

— Не се правете на глупак — каза Павор. — Защо не искате да се замислите за неща, които много добре са ви известни? Защо се извращават и най-светлите идеи? Заради тъпотията на сивата маса. Защо има войни, хаос и безобразия? Заради тъпотията на сивата маса, която си избира такива правителства, каквито заслужава. Защо Златният век е толкова безнадеждно далеч от нас, както и едно време? Заради закостенялостта и невежеството на сивата маса. По принцип Хитлер е бил прав, подсъзнателно е бил прав, той е усещал, че на Земята има твърде много излишни хора. Но и той е бил породен от сивата маса и е развалил всичко. Глупаво е, че се е заел с унищожаване по расов признак. Пък и не е разполагал с истински средства за унищожение.

— А по какъв признак смятате да унищожавате вие? — попита Виктор.

— По незабележимост — отвърна Павор. — Ако човек е сив и незабележим, той трябва да бъде унищожен.

— А кой ще определя дали този човек е забележим, или не?

— Оставете това сега, подробности. Аз ви излагам принципа, а кой, какво и как ще го реализира — това са подробности.

— А в името на какво сте се сдушили с кмета? — попита Виктор. Павор беше започнал да му омръзва.

— Тоест?

— За какъв дявол ви е този съдебен процес? На дребно играете, Павор! С вас, свръхчовеците, винаги става така. Смятате да преорете света, не сте съгласни на по-малко от три милиарда трупа, а в същото време ту се безпокоите за длъжността си, ту се лекувате от трипер, ту срещу дребна изгода помагате на съмнителни хора да извършат тъмните си дела.

— По-полека все пак — посъветва го Павор. Личеше, че е страшно вбесен. — Вие самият сте пияница и безделник…

— Но във всеки случай не замислям нагласени политически процеси и не се каня да прекроявам света.

— О, да — каза Павор. — Дори на това не сте способен, Банев. Нали сте всичко на всичко един бохем, сиреч — измет, метежник и лайно. Вие сам не знаете какво искате и правите само това, което искат от вас. Поощрявате стремежите на останалата измет, подобна на вас, и затова си въобразявате, че сте свободен художник, разтърсващ основите на обществото. А сте просто долнопробен стихоплетец, от ония, които драскат по обществените клозети.

— Всичко това е така — съгласи се Виктор. — Жалко само, че не го казахте по-рано. Трябваше да ви обидя, за да го кажете. Ето че излиза, че вие, Павор, сте подла и дребна душица. Просто един от многото. Ако започнат да унищожават, то първо вас ще унищожат. По принципа на незабележимостта. Философстващ санитарен инспектор? В пещта!

„Интересно как ли изглеждаме отстрани? — помисли си той. — Павор е отвратителен… Ама че усмивка! Какво му става днес? А Квадрига спи, какво го интересуват него разни кавги, сивата маса и цялата тази философия… Голем пък се е разположил като в театър — държи чашата си с два пръста, другата му ръка е зад облегалката на креслото и чака да види кой кого ще разгроми и как. Павор нещо доста дълго мълчи… Да не би пък да подбира аргументи?“

— Е, добре — каза накрая Павор. — Поговорихме си — достатъчно.

Усмивката му изчезна, очите му пак станаха като на щурмбанфюрер. Хвърли една банкнота на масата, допи си коняка и си тръгна, без да се сбогува. Виктор почувства приятно разочарование.

— Все пак за писател ужасно лошо се оправяте с хората — каза Голем.

— Това не ми е работата — рече лекомислено Виктор. — Нека психолозите и Департаментът на сигурността се оправят с хората. Аз трябва да долавям тенденциите с изострения си усет на художник… А защо казвате това? Отново „Виктуар, престанете да дрънкате“?

— Предупреждавах ви: не закачайте Павор.

— А защо, дявол да го вземе? — избухна Виктор. — Първо, не съм го закачал. Той ме закачаше. И, второ, знаете ли, че помага на кмета да ви даде под съд?

— Досещам се.

— И това не ви вълнува?

— Никак. Ръцете им са къси. Тоест, на кмета и на съда.

— А на Павор?

— На Павор ръцете му са по-дълги — каза Голем. — Затова престанете да дрънкате пред него. Нали виждате, че аз не си позволявам да го правя.

— Интересно, пред кого дрънкате? — промърмори Виктор.

— Понякога дрънкам пред вас. Имам слабост към вас. Налейте ми коняк.

— Моля. — Виктор му наля. — Да вземем да събудим Квадрига, а? Какво става с него, та той дори не ме защити от Павор.

— Не, няма нужда да го будим. Дайте да си поговорим. Защо се бъркате в тези работи? Кой ви е молил да открадва-те камиона?

— Така ми се прииска — каза Виктор. — Голяма свинщина е да се задържат книги. Освен това и кметът ми развали настроението. Посегна на свободата ми. Всеки път, когато някой посегне на свободата ми, започвам да върша хулигански прояви… Между другото, Голем, дали генерал Пферд няма да се застъпи за мен пред кмета?

— Пука му на него и за вас, и за кмета — отвърна Голем. — Той си има предостатъчно свои грижи.

— А вие му кажете да се застъпи. Иначе ще напиша разгромителна статия за вашия лепрозориум, ще разкажа как използвате кръвта па християнските младенци, за да лекувате очилатата болест. Да не мислите, че не знам защо мокреците примамват децата в лепрозориума? Отначало им пият кръвчицата, а после ги развращават. Ще ви опозоря пред целия свят. Кръвопиец и развратител зад маската на лекар. — Виктор се чукна с Голем и отпи. — Между другото, говоря сериозно. Кметът наистина ме притиска да напиша такава статия. Разбира се, на вас това също ви е известно.

— Не — каза Голем. — Но това е дреболия.

— Виждам, че за вас всичко е дреболия. Целият град е против вас — дреболия. Дават ви под съд — дреболия. Санитарният инспектор Павор е раздразнен от вашето поведение — пак дреболия. Модният писател Банев също се дразни и се готви да напише гневна статия — пак дреболия. Да не би пък генерал Пферд да е псевдоним на господин президента? Впрочем този всемогъщ генерал знае ли, че сте комунист?

— А от какво се дразни писателят Банев? — попита спокойно Голем. — Само че не викайте толкова, Теди започна да се обръща към пас.

— Теди е наш човек — възрази Виктор. — Между другото, и той е раздразнен: закъсал го е с мишките. — Той се навъси и запали цигара. — Един момент, какво ме питахте? А, да. Дразня се, защото не ме пуснахте в лепрозориума. Все пак постъпката ми беше благородна. Нека дори да е глупава, но нали всички благородни постъпки са глупави. Пък и преди това носих онзи мокрец на гръб.

— И се бихте за него — добави Голем.

— Точно така. И се бих.

— С фашистите — каза Голем.

— Именно с фашистите.

— А имате ли пропуск? — попита Голем.

— Пропуск… Ето, Павор също не го пускате и той пред очите ни се превърна в демографофоб.

— Да, на Павор тук не му върви — каза Голем. — Иначе е способен служител, но тук нищо не му се получава. Отдавна чакам кога ще започне да върши глупости. Изглежда, вече започна.

Доктор Р. Квадрига надигна разчорлената си глава и се обади:

— Яко. Ще отида и там ще видим. Махай се, дух. Главата му отново падна с трясък върху масата.

— И все пак, Голем — каза Виктор по-тихо, — вярно ли е, че сте комунист?

— Доколкото си спомням, комунистическата партия у нас е забранена — отбеляза Голем.

— Господи — въздъхна Виктор. — Че коя партия у нас е разрешена? Та аз не ви питам за партията, а за вас…

— Аз, както виждате, съм разрешен — отвърна Голем.

— Всъщност то си е ваша работа — каза Виктор. — На мен ми е все едно. Но кметът… впрочем на вас не ви пука от кмета. Но ако научи генерал Пферд…

— Но ние няма да му кажем — прошепна Голем с тон, внушаващ доверие. — Защо да занимаваме генерала с такива дреболии? Той знае, че има лепрозориум, а в този лепрозориум — някой си Голем, и някакви си мокреци, добре, така да бъде.

— Странен генерал — рече замислено Виктор. — Генерал от лепрозориума… Между другото, вероятно скоро ще си имате неприятности с мокреците. Чувствам го с изострения си усет на художник. В нашия град мнозина са се настроили против мокреците.

— Да беше само в нашия град — каза Голем.

— А какво толкова има? Та те са просто болни хора и дори май не са заразни.

— Не хитрувайте, Виктор. Прекрасно знаете, че те не са просто болни хора. Дори и не са заразни просто ей така.

— Тоест?

— Тоест, например Теди не може да се зарази от тях. И кметът не може, да не говорим за началника на полицията. А някой друг — може.

— Вие например.

Голем взе бутилката, с удоволствие я разгледа на светлината и наля коняк на двамата.

— Аз също не мога. Вече…

— А аз?

— Не знам. Изобщо това са само мои хипотези. Не им обръщайте внимание.

— Не им обръщам внимание — рече тъжно Виктор. — А с какво друго още са необикновени?

— С какво са необикновени ли? — повтори Голем. — И сам бихте могли да забележите, Викторе, че всички хора се делят на три големи групи. По-точно — на две големи и една малка… Има хора, които не могат да живеят без миналото, цялата им душа е в миналото, по-близкото или по-далечното. Те живеят с традициите, със заветите на миналото, черпят от миналото радост и пример. Да речем, господин президентът. Какво би правил той, ако го нямаше нашето велико минало? На какво би се позовавал и откъде изобщо би се взел? После, има хора, които живеят само в настоящето и не искат и да чуят за бъдещето и за миналото. Вие, например. Благодарение на господин президента вашите представи за миналото напълно са се изродили; в което и минало да надникнете, навсякъде ви се привижда все този същият господин президент. Колкото до бъдещето, вие изобщо не си го представяте и според мен дори се страхувате да си го представите… И накрая — има хора, които живеят в бъдещето. Те се появиха в забележими количества съвсем наскоро. От миналото те съвсем справедливо не очакват нищо добро, а настоящето за тях е само материал за строежа на бъдещето, суровина… Пък и те всъщност вече живеят в бъдещето… на малки острови от бъдещето, които са възникнали около тях в настоящето… — Някак странно усмихвайки се, Голем вдигна очи към тавана. — Те са умни — рече нежно той. — Дяволски умни, за разлика от повечето хора. Всички до един са талантливи, Викторе. Имат странни желания и изобщо не изпитват обикновените желания.

— Обикновените желания, това са например жените…

— В известен смисъл — да.

— Водката, зрелищата?

— Несъмнено.

— Страшна болест — каза Виктор. — Не я искам… И все пак не ми е ясно… Нищо не разбирам. Това, че затварят умни хора зад бодлива тел — това го разбирам. Но защо тях ги пускат навън, а нас не ни пускат вътре…

— А може би не те да седят зад бодливата тел, а вие. Виктор се усмихна.

— Чакайте малко — каза той. — Още нещо не мога да разбера. Какво общо има с тази работа, да речем, Павор? Е, добре, мен не ме пускат, аз съм страничен човек. Но нали все някой трябва да инспектира състоянието на чаршафите и нужниците? Нали може да се окаже, че там, при вас, санитарните условия са лоши?

— Ами ако той се интересува не от санитарните условия? Виктор погледна Голем объркано.

— Пак ли се шегувате? — попита той.

— Пак не се шегувам — отвърна Голем.

— Тогава според вас той е шпионин?

— Шпионин е твърде широко понятие — възрази Голем.

— Почакайте — каза Виктор. — Нека си говорим откровено. Кой опъна бодливата тел и сложи охрана?

— Ех, тази бодлива тел — въздъхна Голем. — Колко дрехи изпокъса, а пък войниците постоянно страдат от диария. Знаете ли кое е най-доброто средство против диария? Тютюн с портвайн… или по-точно портвайн с тютюн.

— Добре — рече Виктор. — Значи е генерал Пферд. Аха… И онзи млад мъж с дипломатическото куфарче… Ето каква била работата! Значи това е просто военна лаборатория. Ясно… А Павор, значи, не е военен. Тоест, от друго ведомство е. Или може би не е наш шпионин, а чуждестранен?

— Боже опази! — рече с ужас Голем. — Само това ни липсваше…

— Така… А той знае ли кой е младият мъж с куфарчето?

— Мисля, че знае — каза Голем.

— А онзи мъж знае ли какъв е Павор?

— Мисля, че не — каза Голем.

— Нищо не сте му казали, така ли?

— Че какво ми влиза в работата?

— И на генерал Пферд ли не сте казали?

— И през ум не ми е минало даже.

— Не е справедливо — поклати глава Виктор. — Трябва да му кажете.

— Вижте какво, Викторе — каза Голем. — Позволих ви да дрънкате на тази тема само защото се надявах, че ще се изплашите и няма да си пъхате носа в чужди работи. Вас това изобщо не ви засяга. И без това вече са ви набелязали, могат да ви смачкат и дори няма да успеете да гъкнете.

— Не е трудно някой да ме изплаши — въздъхна Виктор. — Още от детството си съм наплашен. И все пак никак не мога да проумея какво искат всички те от мокреците?

— Кои „те“? — попита уморено и с упрек Голем.

— Ами Павор. Пферд. Онзи с куфарчето. Всички тези крокодили.

— Господи — възкликна Голем. — А какво могат да искат в наше време крокодилите от умните и талантливите хора? Аз пък не мога да разбера вие какво искате от тях. Защо се бъркате в цялата тази работа? Не ви ли стигат собствените ви неприятности? Не ви ли стига господин президентът?

— Даже ми е малко в повече — съгласи се Виктор. — Чак ми е дошъл до гуша.

— Е, това е чудесно. Идете в санаториума, вземете със себе си пачка хартия… искате ли да ви подаря пишеща машина?

— Аз пиша по старата система — каза Виктор. — Като Хемингуей.

— Прекрасно. Ще ви подаря парченце молив. Работете, любете се с Диана. Може би искате да ви дам и сюжет? Може би вече сте се изчерпали?

— Сюжетите се раждат от темите — отвърна важно Виктор. — Аз изучавам живота.

— Че кой ви пречи — каза Голем. — Изучавайте живота колкото си искате. Само не се намесвайте в процесите.

— Това е невъзможно — възрази Виктор. — Приборът неизбежно влияе върху чистотата на експеримента. Забравихте ли физиката? Ние наблюдаваме света не такъв, какъвто е сам по себе си, а света, плюс въздействието на наблюдателя.

— Веднъж вече ви цапардосаха с бокс по главата, а следващия път може просто да ви застрелят.

— Е, първо, може пък изобщо да не е било бокс, а тухла. И второ, ако решат, навсякъде може да ме цапардосат по главата. Всеки миг може да ми се случи нещо, така че какво — да не излизам от стаята си ли?

Голем прехапа долната си устна. Имаше жълти конски зъби.

— Вижте какво, приборе — рече той. — Тогава се намесихте в експеримента съвсем случайно и незабавно ви цапардосаха по кратуната. Ако сега се набъркате съзнателно…

— Не съм се намесвал в никакъв експеримент — каза Виктор. — Излязох от Лола, вървях си спокойно и изведнъж видях…

— Идиот — каза Голем. — Вървял си спокойно и видял. Трябвало е да минете на другата страна на улицата, заплес безмозъчен.

— Че защо да минавам на другата страна?

— Ами, защото един ваш добър познат се е занимавал с изпълнението на преките си задължения, а вие сте се набъркали напред с рогата, като овен.

Виктор се изправи в креслото.

— Какъв пък е този добър познат? Там нямаше мои познати.

— Вашият познат се е явил навреме отзад с бокса. Имате ли познати, които притежават бокс?

Виктор изпи на екс коняка си. Пред очите му поразително ясно изплува Павор с почервенелия от хремата нос, който изважда от джоба си носна кърпичка и боксът издрънчава на пода — тежък, матовосив и добре прилягащ на ръката.

— Я стига — рече Виктор и се закашля. — Глупости. Не може Павор…

— Не съм споменавал никакви имена — възрази Голем. Виктор сложи ръце на масата и загледа свитите си юмруци.

— Какво общо имат тук неговите задължения? — попита той.

— Явно на някого му е потрябвал жив мокрец. Киднапинг21.

— А аз съм попречил, така ли?

— Опитали сте се да попречите.

— Значи все пак са го хванали?

— И са го отвлекли. Бъдете благодарен, че и вас не са ви отвлекли, за да предотвратят изтичането на информация. Та тях изобщо не ги интересува съдбата на литературата.

— Значи Павор… — рече бавно Виктор.

— Никакви имена — напомни строго Голем.

— Кучи син — възкликна Виктор. — Добре, ще видим… А за какво им е притрябвал мокрецът?

— Как за какво? Информация… Откъде да вземат информация? Сам знаете — бодливата тел, войниците, генерал Пферд…

— Значи сега го разпитват, така ли? — попита Виктор. Голем мълча дълго. После каза:

— Той почина.

— Пребили са го?

— Не. Напротив — Голем отново помълча. — Те са глупаци. Не му давали да чете и той умрял от глад.

Виктор бързо го погледна. Голем се усмихваше тъжно. Или плачеше от мъка. Внезапно Виктор почувства, че го обземат ужас и безпокойство и започват да го душат. Светлината от лампиона помръкна. Виктор се задъха, сякаш беше получил сърдечен пристъп. С усилие разхлаби възела на вратовръзката си. „Боже мой — помисли си, — каква мерзост, каква гадост, бандит, хладнокръвен убиец… и след всичко това, само след час, си е измил ръцете, напръскал се е с парфюм, пресметнал е с какви благодарности ще го обсипе началството и седна до мен, вдигаше наздравици с мен, усмихваше ми се и говореше с мен като с приятел, и постоянно е лъгал, усмихвал се е и е лъгал, и е лъгал с удоволствие, наслаждавал се е на лъжите си, гаврел се е с мен, кискал се е в шепите си, когато съм извръщал глава, намигнал си е, а после с престорено съчувствие ме е питал откъде е тази цицина на главата ми…“ Сякаш през черна пелена Виктор видя как доктор Р. Квадрига бавно надигна глава, отвори в безгласен вик пресъхналата си уста и зашари трескаво с треперещите си ръце по покривката като слепец, и очите му бяха като на слепец, когато въртеше главата си и все крещеше и крещеше, а Виктор нищо не чуваше… „И така трябва, защото самият аз съм боклук, дребен човечец. Трябвало е да ме ритат в муцуната, с ботуши, и да ми държат ръцете, да не ми дават да се избърша, и за какъв дявол ще съм нужен на някого, трябвало е да ме бият по-здраво, така че да не мога да стана, а като насън да размахвам омекнали юмруци и… Господи, за какъв дявол живея, и изобщо — за какъв дявол живеят всички, та нали това е толкова просто — приближаваш се отзад и удряш с желязо по главата, и нищо няма да се промени, нищо няма да се промени на този свят, защото в същата тази секунда някъде на хиляда километра оттук ще се роди друг такъв изрод…“ Тлъстото лице на Голем беше подпухнало още повече и изглеждаше черно от наболата брада, очите му бяха съвсем отекли. Той лежеше неподвижно в креслото, отпуснат като мях с граниво масло, само пръстите му помръдваха, когато бавно вземаше чаша след чаша, беззвучно отчупваше столчето й, пускаше парчетата на масата, вземаше друга, чупеше я и я хвърляше… „И никого не обичам, не мога да обичам и Диана, с какви ли не жени спя, всички могат да спят, но нима можеш да обичаш жена, която не те обича, пък и жената не може да обича, когато ти пе я обичаш, и така всичко се върти в проклет нечовешки кръг, върти се като змия и се мъчи да захапе опашката си, като животни, които се съвкупяват и се разбягват, само животните не се мъчат да намерят подходящи думи и да съчиняват стихове, а просто се съвкупяват и се разбягват…“ А Теди плачеше, опрял лакти на бара и подложил кокалестата си брадичка върху кокалестите си юмруци, плешивото му чело блестеше като шафран под лампата и по хлътналите му страни течаха сълзи, без да спират, и те също блестяха под лампата… „А всичко това е така, защото съм боклук, и никакъв писател не съм, та какъв писател мога да бъда, по дяволите, когато не мога да понасям писането, когато писането е мъчение за мен, срамно и неприятно занимание, нещо като болезнена физиологическа дейност, като диария, като изстискване на гной от цирей, мразя го, страх ме хваща, като си помисля, че цял живот ще трябва да се занимавам с това, че вече съм обречен, че сега вече не мога да се отърва, а от мен постоянно ще изискват: давай, давай още, и аз ще давам, но сега не мога, не мога дори да мисля за това, Господи, нека не мисля за това, защото ще се пръсна…“ Бол Кунац стоеше зад гърба на Р. Квадрига и гледаше часовника си, слабичък, вир-вода, с мокро свежо лице, с прекрасни тъмни очи, и от него, разкъсвайки гъстия, горещ въздух, се носеше свеж мирис — мирис на трева и изворна вода, мирис на лилии, слънце и водни кончета над езеро… И светът се върна. Само някакъв смътен спомен или усещане, или спомен за усещане се хвърли зад ъгъла: нечий отчаян, сподавен вик, странно скърцане на зъби, звън, хрущене на стъкло…

Виктор си облиза устните и посегна за бутилката. Положил глава на покривката, доктор Р. Квадрига бърбореше хрипливо:

— Нищо не искам. Скрийте ме. Да ме оставят на мира… Голем загрижено отстраняваше от масата парчетата стъкло. Бол Кунац каза:

— Господин Голем, моля да ме извините. Имате писмо. Той сложи пред Голем един плик, отново погледна часовника си и рече:

— Добър вечер, господин Банев.

— Добър вечер — отвърна Виктор и си наля коняк. Голем внимателно четеше писмото. Зад бара Теди шумно се секнеше в голяма карирана носна кърпичка.

— Слушай, Бол Кунац — попита Виктор, — ти видя ли тогава кой ме удари?

— Не — отвърна Бол Кунац, като го погледна право в очите.

— Как така — не? — намръщи се Виктор.

— Той стоеше с гръб към мен — обясни Бол Кунац.

— Ти го познаваш — каза Виктор. — Кой беше?

Голем издаде неясен звук. Виктор му хвърли бърз поглед. Без да обръща внимание на никого, Голем замислено късаше писмото на дребни парчета. После събра късчетата и ги мушна в джоба си.

— Грешите — каза Бол Кунац. — Не го познавам.

— Банев — промърмори Р. Квадрига. — Моля те… Не мога да стоя там самичък… Ела с мен… Много е зловещо…

Голем се надигна, порови с пръсти в джоба на жилетката си, после извика:

— Теди! Пишете днешното на сметката ми… и включете четирите чаши, които счупих… Е, аз тръгвам — каза той на Виктор. — Помислете си и вземете разумно решение. Може би за вас ще бъде най-добре дори да заминете.

— Довиждане, господин Банев — рече учтиво Бол Кунац. На Виктор му се стори, че момчето едва забележимо поклати глава в знак на отрицание.

— Довиждане, Бол Кунац — каза той. — Довиждане.

Двамата излязоха. Дълбоко замислен, Виктор си допи коняка. Дойде един сервитьор с подуто лице, цялото на червени петна, и започна да почиства масата. Движенията му бяха необичайно непохватни и неуверени.

— Отскоро ли сте тук? — попита го Виктор.

— Да, господин Банев. От тази сутрин.

— А какво стана с Питър? Да не е болен?

— Не, господин Банев. Той замина. Не издържа. Сигурно и аз ще се махна оттук…

Виктор погледна Р. Квадрига.

— Заведете го после в стаята му — помоли той.

— Да, разбира се, господин Банев — отвърна сервитьорът с неуверен глас.

Виктор си плати сметката, махна на Теди за довиждане и излезе във фоайето. Качи се на втория етаж, пристъпи до вратата на Павор, вдигна ръка да почука, постоя малко така и слезе пак долу. На гишето портиерът разглеждаше изумено ръцете си. Те бяха мокри, с полепнали кичури коса, с коса беше посипан и униформеният му редингот, а по лицето му, на двете бузи, имаше пресни драскотини. Той вдигна глава към Виктор — изражението му беше смаяно. Но сега Виктор не биваше да забелязва всичките тия странности, би било нетактично и жестоко, още повече пък не биваше да говори за това, трябваше да се престори, че нищо не се е случило, трябваше да отложи всичко за после, за утре или може би дори за вдругиден. Попита:

— В коя стая е онзи… нали го знаете, младия мъж с очилата, който винаги ходи с дипломатическо куфарче?

Портиерът се обърка. Сякаш за да се измъкне от неловкото положение, погледна към таблото с ключовете, а после все пак отговори:

— В триста и дванайсета, господин Банев.

— Благодаря — отвърна Виктор и остави на гишето една монета.

— Само че те не обичат да ги безпокоят — предупреди го нерешително портиерът.

— Знам — отвърна Виктор. — Не съм си и помислил да ги безпокоя. Попитах просто така… намислих си, нали разбирате, че ако са в четна стая, всичко ще се оправи.

Портиерът леко се усмихна.

— Че какви неприятности можете да имате вие, господин Банев — рече учтиво той.

— Всякакви неприятности мога да имам — въздъхна Виктор. — И големи, и малки. Лека нощ.

Качи се на третия етаж. Вървеше бавно, преднамерено бавно, сякаш за да може да прецени и обмисли всичко, да пресметне възможните последици и да вземе под внимание онова, което можеше да се случи през следващите три години, но всъщност мислеше само за това, че на пътеката по стълбите много отдавна й е дошло време за смяна, доста овехтяла е тази пътека, протрила се е. И едва преди да почука на вратата с табелка „312“ (луксозен апартамент, с две спални и гостна, с телевизор, висококачествен радиоприемник, хладилник и барче), замалко не каза на глас: „Вие ли сте крокодилите, господа? Много ми е приятно. Сега искам да се излапате един друг.“

Наложи се да чука доста дълго: отначало деликатно с кокалчето на пръста си, а когато не отвориха — по-настойчиво, с юмрук, а щом и тогава никой не се обади — само дъските изскърцаха и някой тежко задиша в процепа на ключалката, — той се обърна гърбом към вратата и вече съвсем грубо заблъска с токовете на обувките си.

— Кой е? — попита най-сетне един глас зад вратата.

— Съседът — отвърна Виктор. — Отворете за момент.

— Какво искате?

— Трябва да ви кажа две думи.

— Елате утре — каза гласът зад вратата. — Вече спим.

— Да ви вземат дяволите — каза Виктор, вече доста раздразнен. — Да не би да искате да ме видят, че вися пред вратата ви? Отворете, от какво толкова се страхувате?

Изщрака ключ и вратата се открехна. В пролуката се появи помътнялото око на високия професионалист. Виктор му показа разтворените си длани.

— Само две думи — рече той.

— Влизайте — каза дългият. — Само без глупости. Виктор пристъпи в антрето, дългият затвори вратата след него и светна лампата. Антрето беше тясно, двамата едва се побираха в него.

— Е, казвайте какво има — рече дългият.

Той беше по пижама, изцапана с нещо отпред. Виктор, изумен, усети остра миризма — от дългия лъхаше на алкохол. Дясната си ръка, както си му беше редът, той държеше в джоба си.

— Тука ли смятате да разговаряме? — попита го Виктор.

— Да.

— Не — каза Виктор. — Тук няма да разговарям.

— Както искате — отвърна дългият.

— Както искате вие — рече Виктор. — И без това тези неща не са моя работа.

Помълчаха. Вече без да се крие, дългият внимателно претърси Виктор с поглед.

— Май се казвате Банев, нали? — попита той.

— Май да.

— Аха — кимна мрачно дългият. — Че какъв съсед сте ни? Вие живеете на втория етаж.

— Съсед по хотел — обясни Виктор.

— Аха… Но не разбирам какво искате.

— Трябва да ви съобщя нещо — каза Виктор. — Разполагам с известна информация. Но вече започвам да се чудя дали си заслужава да разговарям с вас.

— Е, добре — каза дългият. — Да отидем в банята.

— Знаете ли — отвърна Виктор, — аз май ще си тръгвам.

— А защо не искате да разговаряме в банята? Що за капризи?

— Вижте какво — каза Виктор, — размислих. Най-добре ще е да си тръгна. В края на краищата това не е моя работа.

Той пристъпи към вратата. Дългият чак започна да пъшка, раздиран от противоречия.

— Вие сте писател, нали? — попита той. — Или ви бъркам с някого?

— Писател съм, да — отговори Виктор. — Довиждане.

— Ама не, почакайте. Защо не казахте веднага? Да вървим. Ето оттук.

Влязоха в гостната, цялата в плътни тежки завеси. Вляво висяха завеси, вдясно — също, завеси имаше и на огромния прозорец отсреща. В ъгъла проблясваше цветният екран на огромен телевизор, звукът беше изключен. А в другия ъгъл, от мекото кресло под лампиона, над разтворения вестник към Виктор гледаше младият мъж с очилата, също по пижама и пантофи. На масичката за вестници до него стърчаха квадратна бутилка и сифон. Дипломатическото куфарче не се виждаше никъде.

— Добър вечер — каза Виктор. Младият мъж мълчаливо кимна.

— Той търси мен — каза дългият. — Не ни обръщай внимание.

Младият мъж отново кимна и се скри зад вестника.

— Заповядайте тук — каза дългият.

Влязоха в спалнята отдясно и дългият седна на леглото.

— Ето там е креслото — рече той. — Сядайте и казвайте какво има.

Виктор седна. В спалнята доста силно се усещаше миризмата на застоял тютюнев дим и офицерски одеколон. Дългият седеше на леглото и гледаше Виктор, без да изважда ръка от джоба си. От гостната се дочуваше шумолене на вестник.

— Добре — каза Виктор. Не че беше успял напълно да преодолее отвращението си, но след като веднъж беше дошъл, трябваше да говори. — Имам известна представа кои сте вие. Може би греша, и тогава всичко е наред. Но ако не греша, за вас ще бъде от полза да знаете, че ви следят и се мъчат да ви попречат.

— Да предположим — рече дългият. — И кои са тези, които ни следят?

— От вас твърде много се интересува един човек на име Павор Суман.

— Какво? — попита дългият. — Санитарният инспектор, така ли?

— Той не е санитарен инспектор. И всъщност това е всичко, което исках да ви кажа.

Виктор стана, но дългият не помръдна.

— Да предположим — повтори той. — А вие, всъщност, откъде знаете всичко това?

— Има ли значение?

Известно време дългият размишлява, после рече:

— Да предположим, че няма.

— Ваша работа е да проверите — каза Виктор. — Аз нищо друго не знам. Довиждане.

— Къде се разбързахте изведнъж, почакайте малко — каза дългият. Той се пресегна към тоалетното шкафче и извади бутилка и чаша. — Толкова искахте да влезете, а сега вече си тръгвате… Имате ли нещо против, ако пием от една чаша?

— Зависи какво — отвърна Виктор и отново седна.

— Шотландско е — каза дългият. — Устройва ли ви?

— Оригинално шотландско?

— Истински скоч. Дръжте.

Той се пресегна да подаде чашата на Виктор.

— Добре си живеят някои хора — рече Виктор и отпи.

— Къде можем да се сравняваме с писателите — каза дългият и също отпи. — Защо не разкажете всичко по-подробно…

— Няма смисъл да настоявате — каза Виктор. — На вас ви плащат за това. Аз ви казах името, адреса сам го знаете, така че се залавяйте за работа. Още повече, че наистина нищо не знам. Освен… — Позамисли се и се престори, че изведнъж се е сетил за нещо. Дългият веднага се хвана на въдицата.

— Освен? — попита той. — Какво?

— Знам, че е отвлякъл един мокрец, и че е действал заедно с градските легионери. Как беше онзи там… Фламента… Ювента…

— Фламин Ювента — подсказа му дългият.

— Точно така.

— Това за мокреца сигурно ли е? — попита дългият.

— Да. Аз се опитах да попреча и господин санитарният инспектор ме цапардоса с бокс по главата. А после, докато се търкалях по тротоара, те отмъкнаха мокреца с една кола.

— Така, така — кимна дългият. — Значи е бил Суман… Виж ти, браво на вас, Банев! Искате ли още уиски?

— Искам — каза Виктор.

Каквото и да говореше, колкото и да се напрягаше, както и да се настройваше, всичко това му беше противно. „Е, нищо — помисли си. — Слава богу, че поне за доносник не ставам. Никакво удоволствие не изпитвам, макар че сега ще започнат да се ядат един друг. Голем беше прав: не биваше да се забърквам в тази работа… Или пък Голем е по-хитър, отколкото си мисля?“

— Моля — каза дългият и му подаде пълна чаша.