Кулата на лястовицата

Десета глава

Грохотът на отварящите се, а след това затварящи се врати на килията събуди по-малката от сестрите Скара. По-голямата седеше до масата и методично изстъргваше кашата, полепнала по дъното на калаената купа.

— Какво стана в съда, Кена?

Йоана Селборн, наричана Кена, безмълвно седна на нара, облегна лакти на коленете си и подпря главата си с ръце.

Младата Скара се прозя, оригна се и гръмко изпусна газове. Разположилият се на противоположния нар Кохут промърмори нещо неразбираемо и се обърна. Той беше обиден на Кена, на сестрите и на целия свят.

По установена традиция в нормалните затвори арестантите се разделяха по пол. Във военните цитадели беше различно. Още император Фергус вар Емрейс, издавайки специален декрет за равноправието на жените в имперската армия, беше заявил, че щом ще има еманципация, нека да е докрай — равноправието трябва да бъде пълно и абсолютно, без никакви изключения или отстъпки за който и да е от половете. Оттогава във всички крепости и цитадели на Империята арестантите и арестантките пребиваваха заедно.

— Е, какво стана? — повтори по-голямата Скара. — Пускат ли те?

— Да, бе! — отвърна с горчивина Кена, без дори да вдига глава от ръцете си. — Ще извадя късмет, ако не ме обесят. По дяволите! Казах цялата истина, нищо не скрих, тоест почти нищо. Когато започнаха да ме разпитват, още отначало тези кучи синове ме изкараха идиотка пред всички, после се оказа, че съм личност, която не заслужава доверие, и престъпен елемент, а накрая се оказа, че съм съучастница в заговор за метеж.

— Метеж? — почеса се по главата голямата Скара, сякаш разбираше за какво става въпрос. — А, щом е метеж, тогава… Дупе да ти е яко, Кена.

— Като че ли не знам.

Малката Скара се протегна, отново се прозя широко и звучно, скочи като леопард от горния нар, с енергичен ритник отблъсна изпречилата й се табуретка на Кохут и се изплю до нея. Кохут изръмжа, но не се осмели да направи нищо повече.

Кохут беше смъртно обиден на Кена. И се страхуваше от сестрите.

Когато три дни по-рано доведоха Кена, твърде скоро се разбра, че макар и по принцип да приемаше еманципацията и равноправието на жените, Кохут имаше собствено мнение по въпроса. Посред нощ той наметна одеяло върху горната половина на тялото на Кена и възнамеряваше да се възползва от долната, което може би щеше да му се удаде, ако изведнъж не беше започнал да вие като върколак и да танцува из килията като ухапан от тарантула. От чиста отмъстителност Кена телепатично го принуди да падне на четири крака и да започне ритмично да си удря главата в обкованата с желязо врата на килията. Когато разтревожените от страшния грохот стражи отвориха вратата, Кохут си блъсна темето в единия от тях, за което веднага получи пет удара с обкована в желязо палка и още толкова ритника. В резултат на това онази нощ Кохут не изпита блаженството, на което се беше надявал. И се разсърди на Кена. Дори не си и помисляше за отмъщение, защото на следващата сутрин в килията попаднаха сестрите Скара и така нежният пол се оказа мнозинство, а както по-късно се изясни, мнението на сестрите за равноправието почти съвпадаше с Кохутовото, но беше напълно противоположно по отношение на предначертаните роли на половете. Младата Скара хвърляше хищнически погледи към мъжа и изричаше недвусмислени закани, а голямата се хилеше, потривайки ръце. В резултат на това Кохут спеше, сграбчил табуретка, която смяташе да използва, ако се наложи, за да защити своята чест. Само че шансовете и перспективите му бяха нищожни — и двете Скара служеха във фронтовите войски и бяха ветеранки от много сражения, така че една табуретка нямаше да ги изплаши; когато решаха да изнасилват, изнасилваха, дори и ако мъжът е въоръжен с бойна брадва. Но Кена беше сигурна, че сестрите просто се шегуват. Е, почти сигурна.

Сестрите Скара лежаха в затвора за нанасяне на побой над офицер, а срещу главен интендант Кохут се водеше дело, свързано с мащабна, прочута и обхващаща все по-широки кръгове афера — кражба на армейски лъкове.

— Да, дупе да ти е яко, Кена — повтори голямата Скара. — Мисля, че си се забъркала в голяма каша. По-точно — забъркали са те. И как, по дяволите, не съобрази веднага, че това е политическа игра!

— Ха! — отвърна Кена.

Скара я погледна, без да е наясно как да разбира едносричното възклицание. Кена отмести поглед.

„Няма да тръгна да ви разправям онова, което премълчах пред съдиите — помисли си тя. — Тоест, че знаех в каква каша се забърквам. И как и по какъв начин разбрах това.“

— Гъста каша си забъркала — мъдро отбеляза малката Скара, по-глупавата, която — Кена беше убедена в това — изобщо не разбираше за какво става дума.

— И какво стана с цинтрийската принцеса? — не отстъпваше голямата Скара. — Накрая я спипахте, нали?

— Спипахме я. Ако може така да се каже. Кой ден сме днес?

— Двайсет и втори септември. Утре е Равноденствието.

— Ха! Какво невероятно съвпадение. Утре става точно година след събитията… Цяла година…

Кена се изпъна върху нара и подложи ръце под главата си. Сестрите мълчаха, надявайки се, че това е встъпление към разказа.

„Нищо няма да получите, сестрички — помисли си Кена, гледайки към надрасканите върху дъските на горния нар неприлични рисунки и още по-неприлични надписи. — Никакъв разказ няма да има. И работата дори не е там, че Кохут вони на проклет доносник или ключов свидетел. Аз просто не искам да си спомням. За онова, което се случи преди година, след като Бонхарт ни се изплъзна в Клармон.

Пристигнахме там със закъснение от два дни — започна да си припомня тя. — Следите вече бяха успели да изстинат. Никой не знаеше накъде е тръгнал ловецът на глави. Никой, освен търговеца Хувенагел, разбира се. Но той не пожела да говори със Скелен и дори не го пусна под покрива си. Предаде му чрез слугите си, че не разполага с време и няма да му даде аудиенция. Кукумявката се надуваше и се пъчеше, но нищо не можа да направи. Нали бяхме в Ебинг, а там той нямаше никакви правомощия. А по другите, нашите си начини, нямаше как да се доберем до Хувенагел, защото той си имаше лична армия в Клармон, а не биваше да започваме война…

Така че Бореас Мун душеше, Дакре Силифант и Ола Харшейм се занимаваха с подкупите, Тил Ехрад — с елфическа магия, а аз подслушвах мислите, но това не ни даде много. Накрая разбрахме, че Бонхарт е излязъл през южните порти на града. А преди да потеглим…

В Клармон имаше един храм, малък, с лиственици… Край южните порти, близо до търговския площад. Преди да напусне Клармон, Бонхарт изтезавал Фалка с ловджийски камшик на площадката пред храма. Пред очите на всички, включително и пред жреците от храма… Крещял, че ще й покаже кой е господарят. Че сега ще й даде да се разбере с тоягата, че никой няма да скочи да я защити, да се застъпи за нея — нито хората, нито боговете.“

Малката Скара гледаше през прозореца, хванала се за решетката. Голямата ядеше каша от паницата. Кохут взе табуретката, легна и се зави с одеялото.

От караулното помещение се разнесе звън, обадиха се стражите от крепостните стени.

Кена се обърна с лице към стената.

„Няколко дни по-късно се срещнахме — помисли си тя. — Аз и Бонхарт. Лице в лице. Гледах го в нечовешките рибешки очи, мислейки само за едно — как е биел момичето. И проникнах в мислите му… За миг. И се почувствах така, сякаш съм си пъхнала главата в разкопан гроб…

Това беше по време на Еквинокцията.

А един ден по-рано, на двайсет и втори септември, усетих, че сред нас се е вмъкнал невидим човек.“

Стефан Скелен, императорският коронер, я изслуша, без да я прекъсва. Но Кена видя как лицето му се променя.

— Повтори, Селборн — процеди през зъби той. — Повтори, че не вярвам на ушите си.

— По-внимателно, господин коронер — промърмори тя. — Преструвайте се на ядосан… Сякаш съм дошла при вас с молба, а вие не разрешавате… Това за пред другите. Не греша, сигурна съм. Вече втори ден сред нас се движи някой невидим. Невидим шпионин.

Не можеше да се отрече, че Кукумявката беше умен, бързо схващаше.

— Не, Селборн, не разрешавам! — отвърна гръмогласно той, без да пести актьорския патос и в тона, и в мимиката. — Дисциплината е задължителна за всички. Никакви изключения. Не разрешавам!

— Но поне ме изслушайте, господин коронер. — Кена нямаше таланта на Кукумявката, не успя да скрие неестествеността в гласа си, но в разиграваната сценка напрегнатостта и безпокойството на молителката бяха оправдани. — Благоволете поне да ме изслушате…

— Говори, Селборн. Само че кратко и ясно.

— Той ни шпионира от два дни — промърмори тя, давайки си вид, че смирено излага своите съображения. — Още от Клармон. Върви тайно след нас, а когато лагеруваме, идва невидим, върти се сред хората, слуша.

— Слуша, проклетият шпионин. — На Скелен не му трябваше да се преструва на суров и ядосан, гласът му и бездруго вибрираше от ярост. — Как го засече?

— Когато онзи ден давахте заповеди на господин Силифант пред кръчмата, котаракът, който спеше на скамейката, изсъска и присви уши. Това ми се стори подозрително, защото край него нямаше никой… А след това чух нещо като мисли, чужди мисли, и воля. Нещо обичайно за мен, господин коронер, такива чужди мисли са като силни викове… И започнах да слушам, силно, двойно по-силно, и го чух.

— Винаги ли можеш да го чуваш?

— Не, невинаги. Той има някаква магическа защита. Чувам го само когато е много близо, и то не всеки път. Затова трябва да се преструваме, защото не е ясно дали не се крие някъде наблизо.

— Само да не го изплашим — процеди през зъби Кукумявката. — Само да не го изплашим. Трябва ми жив, Селборн. Какво предлагаш?

— Да го накараме да сгреши.

— Да сгреши?

— По-тихо, господин коронер.

— Но… няма значение. Добре. Давам ти пълна свобода на действие.

— Утре направете така, че да отседнем в някое село. Останалото е моя работа. А сега за пред останалите ме наругайте както трябва и ще се махна.

— Не мога да те наругая — усмихна й се той с очи и леко намигна, след което веднага си наложи маската на строг началник. — Доволен съм от вас, госпожо Селборн.

Той каза „госпожо“. Госпожо Селборн. Като на офицер.

Скелен отново й намигна и едновременно с това махна с ръка, играейки ролята си по възхитителен начин:

— Не! Отказвам на молбата! Кръгом и марш!

— Слушам, господин коронер.

На следващия ден, надвечер, Скелен обяви престой в едно селце край река Лете. Селото беше богато. Обградено с ограда от колове, в него се влизаше през изящни въртящи се врати от борови греди. Селото се казваше Говорог, а името му идваше от мъничък параклис, в който стоеше изплетена от слама фигурка, изобразяваща еднорог.

„Спомням си — мислеше си Кена, — как се присмивахме на това сламено божество, а кметът с важна физиономия обясняваше, че свещеният говорог, покровител на селото, преди много години бил златен, после станал сребърен, след това меден, имало няколко костени варианта и няколко от благородна дървесина. Но непрекъснато ги крадели. Идвали отдалеч, за да ги отмъкнат. Така че било много по-спокойно, ако говорогът е направен от слама.

Разположихме се на лагер в селото. Както се бяхме уговорили, Скелен се настани в отделна къща за гости.

След по-малко от час хванахме невидимия шпионин. По класическия начин.“

— Моля, приближете се — гръмогласно настоя Кукумявката. — Приближете се и погледнете този документ… Готово ли е? Всички ли са тук? Да не се налага да обяснявам два пъти.

Ола Харшейм, който току-що беше отпил от ведрото малко мляко, облиза устните си и изцапаните с каймак мустаци, остави съда, огледа се и преброи хората. Дакре Силифант. Берт Бригден. Нератин Цека. Тил Ехрад. Йоана Селборн…

— Дуфиций го няма.

— Извикайте го.

— Крийл! Дуфи Крийл! При командира на съвещание! За важни заповеди. Бегом!

Дуфиций Крийл връхлетя задъхан в стаята.

— Всички са тук, господин коронер — доложи Ола Харшейм.

— Отворете прозореца. Така смърди на чесън, че може да се издушим. Отворете и вратата, да стане течение.

Бригден и Крийл бързо отвориха вратата и прозореца. Кена за пореден път се убеди, че от Кукумявката би излязъл отличен актьор.

— Моля, приближете се, господа. Получих от императора ето този документ. Секретен и изключително важен. Моля за внимание…

— Сега! — извика Кена, като същевременно изпрати силен насочен импулс, който по въздействието си върху сетивата би могъл да се сравни с удар на мълния.

Ола Харшейм и Дакре Силифант грабнаха ведрата и едновременно плиснаха млякото към посоченото от Кена място. Тил Ехрад измъкна скритата под масата кофа с брашно и я изсипа със замах. На пода на стаята се материализира млечно-брашняна фигура, първоначално безформена. Но Берт Бригден беше нащрек. Безпогрешно прецени къде може да се намира главата на „пирога“, и с всичка сила стовари върху тази глава железния тиган.

След това всички вкупом се нахвърлиха върху облепения с мляко и брашно шпионин, смъкнаха му шапката-невидимка и го хванаха за ръцете и краката. Обърнаха масата с краката нагоре и завързаха за тях крайниците на пленника. Свалиха му ботушите и партенките, а едната партенка напъхаха в отворената му за вик уста.

За да завърши делото, Дуфиций Крийл цапардоса заловения по ребрата, а останалите с удоволствие наблюдаваха как очите на шпионина се изцъклят.

— Чудесна работа — похвали ги Кукумявката, който през цялото време беше стоял, без да помръдва, със скръстени ръце. — Браво! Поздравявам ви. И най-вече вас, госпожо Селборн.

„Дявол да го вземе — помисли си Кена. — Ако продължава така, наистина може да стана офицер.“

— Господин Бригден — каза студено Стефан Скелен, застанал над разтворените крака на пленника. — Моля, оставете желязото в ъгъла. Господин Ехрад, ако обичате, наглеждайте край къщата да не се навъртат деца.

Той се наведе и погледна пленника в очите.

— Отдавна не си се показвал, Риенс. Вече започвах да си мисля дали не ти се е случило някакво нещастие.

В караулното помещение удари камбаната — сигнал за смяна на вахтата. Сестрите Скара мелодично хъркаха. Кохут примляскваше насън, прегърнал табуретката.

„Преструваше се на смелчага — спомняше си Кена. — Риенс. Магьосникът Риенс, превърнат в прясноизпечена «пирога» и привързан към краката на масата. Преструваше се на смелчага, но никого не можеше да заблуди, най-малко пък мен. Кукумявката ни предупреди, че той е магьосник, затова му разбърках мислите — да не може нито да прави магии, нито да потърси магическа помощ. Като междувременно ги четях. Той блокираше достъпа, но щом надуши дима от въглените в огнището, с които нажежаваха желязото, магическите му защити и блокади се пръснаха по шевовете като стари панталони и аз можех да си чета колкото си искам. Мислите му по нищо не се различаваха от мислите на другите хора, които бях чела в подобни ситуации — хора, които предстои да бъдат изтезавани. Мисли разхвърляни, разпилени, изпълнени със страх и отчаяние. Мисли студени, лигави, мокри и вонящи. Като вътрешностите на труп. И въпреки това, когато измъкнаха партенката от устата му, магьосникът Риенс продължаваше да се прави на смелчага.“

— Е, добре, Скелен! Хванахте ме, печелите! Поздравления! Покланям се пред техниката, професионализма и специализацията! Отлично обучени хора, за завиждане си. А сега те моля да ме освободиш от тази неудобна поза.

Кукумявката си придърпа един стол и седна на него, отпускайки брадичка върху скръстените си върху облегалката ръце. Гледаше пленника си отгоре надолу. И мълчеше.

— Заповядай да ме освободят, Скелен — повтори Риенс. — А после накарай подчинените си да се махнат. Онова, което трябва да ти кажа, е предназначено само за твоите уши.

— Господин Бригден — попита Кукумявката, без да обръща глава, — какъв е цветът на желязото?

— Само още минутка, господин коронер.

— Госпожа Селборн?

— Сега ми е трудно да го чета — сви рамене Кена. — Твърде много го е страх, страхът заглушава всички други мисли. А мисли има предостатъчно! Включително такива, които се опитва да скрие. С магическо покривало. Но за мен това не е проблем, мога…

— Няма да е необходимо. Ще го разпитаме по класическия начин, с нажежено желязо.

— По дяволите! — изкрещя шпионинът. — Скелен! Нали нямаш намерение…

Кукумявката се наведе и изражението на лицето му леко се промени.

— Първо, за теб съм господин Скелен — процеди той през зъби. — Второ, да, точно така, смятам да ти препека ходилата, Риенс. И ще го направя с неописуемо удоволствие. Защото ще гледам на това действие като на възстановяване на историческата справедливост. Мога да се обзаложа, че не ме разбираш.

Риенс мълчеше, затова Скелен продължи:

— Виждаш ли, Риенс, посъветвах Ватие де Ридо да ти препече петите още тогава, преди седем години, когато ти пълзеше в имперското разузнаване, виейки като куче за милост, готов да станеш предател и двоен агент. Повторих съвета си преди четири години, когато лижеше краката на Емхир, посредничейки в контакта му с Вилгефорц. Когато във връзка с преследването на цинтрийката изведнъж израсна от най-обикновен дребен агент под прикритие до едва ли не пръв резидент, се хванах на бас с Ватие, че ако те опекат, ще си кажеш на кого служиш… Не, не се изразих точно. Че ще изброиш всички, на които служиш. И всички, на които изменяш. И му казах, че ще се изненада в колко много точки съвпадат тези два списъка. Какво да се прави, Ватие де Ридо не ме послуша. И сега сигурно съжалява. Но не всичко е загубено. Ще те препека леко, а когато узная всичко, което искам да знам, ще те предам в ръцете на Ватие. А той ще ти съдере кожата, по мъничко, на малки парчета.

Кукумявката измъкна от джоба си парцалче и шишенце с парфюм. Обилно напои парцалчето и го сложи на носа си. Парфюмът ухаеше приятно на мускус, но на Кена й се гадеше.

— Желязото, господин Бригден.

— Следя ви по заповед на Вилгефорц! — изкрещя Риенс. — Заради момичето е! Следейки отряда ви, се надявах да ви изпреваря и да се добера преди вас до този ловец на глави! Трябваше да опитам да му отнема момичето! От него, не от вас! Защото вие се каните да я убиете, а Вилгефорц я иска жива! Какво още искате да знаете? Ще ви кажа. Всичко ще ви кажа!

— Хей, хей! — възкликна Кукумявката. — Не толкова бързо, Риенс, че главата може да ме заболи от този шум и изобилието от информация. Господа, представяте ли си какво ще стане, когато го препечем? Ще ни надуе главите!

Крийл и Силифант се разсмяха гръмко. Кена и Нератин Цека не се присъединиха към веселбата. Не се присъедини и Берт Бригден, който в този момент критично оглеждаше извадения от огъня прът. Желязото беше толкова нажежено, че не приличаше на желязо, а на пълна с течен огън стъклена тръба.

Риенс го видя и пискливо закрещя:

— Знам как да намерите ловеца и момичето! Знам, знам! Ще ви кажа!

— Естествено, че ще ни кажеш.

Кена, която продължаваше да чете мислите му, се намръщи, поемайки вълните от отчаян, безсилен гняв. В мозъка на Риенс нещо отново се скъса, поредната преграда. „От страх той ще си каже всичко — помисли си Кена, — всичко, което смяташе да крие до края, като коз, асо, с което да може да бие всички останали аса по време на последното, решаващо разиграване при най-високите залози. Сега, заради обикновения отвратителен страх от болката, той ще пропилее това асо.“

В този миг в главата й нещо изщрака, тя почувства огън в слепоочията си, последван от неочакван студ.

Сега вече знаеше скритата мисъл на Риенс.

„О, богове — помисли си. — В какво се забърках…“

— Ще кажа — извика магьосникът, изчервявайки се и впивайки изцъклени очи в лицето на коронера. — Ще ви кажа нещо наистина важно! Скелен! Ватие де Ридо…

Кена изведнъж чу друга, чужда мисъл. Видя как Нератин Цека се придвижва към вратата, сложил ръка на дръжката на кинжала си.

Зазвънтяха шпаги, в стаята влетя Бореас Мун.

— Господин коронер! Побързайте, господин коронер! Те пристигнаха… Няма да повярвате кой!

С един жест Стефан спря Бригден, който вече поднасяше желязото към петите на шпионина.

— Трябва да играеш в лотарията, Риенс — каза коронерът, поглеждайки през прозореца. — През живота си не съм виждал на някой да му върви толкова много!

През прозореца се виждаше тълпа, а в центъра на тълпата — двама конници. От пръв поглед Кена разбра кои са те. Знаеше кой е слабият мъж с белите рибешки очи, възседнал едър дорест кон. И кое е момичето с пепеляворуси коси върху прекрасната врана кобила. Ръцете на момичето бяха вързани, около врата й имаше нашийник. Подпухналите й устни бяха насинени.

Висогота се върна в колибата в отвратително настроение — потиснат, мълчалив, дори ядосан. Това беше резултат от разговора със селянина, който беше дошъл с лодка да вземе кожи. Може би за последен път преди пролетта, беше казал селянинът. Времето се разваля все повече с всеки изминал ден. Лапавицата и вятърът са такива, че да те е страх да влезеш във водата. Сутрин локвите са покрити с лед, току-виж и сняг може да завали всеки момент, а след него — студове, скоро и реката ще замръзне, тогава прибирай лодката в плевника и вади шейната. Но из Переплут, нали знаеш, с шейна не става…

Селянинът беше прав. Надвечер се струпаха облаци, от тъмносиньото небе се посипаха бели парцали. Поривистият вятър пречупи сухите тръстики и разпени водната повърхност. Стана пронизващо, осезаемо студено.

„Вдругиден — помисли си Висогота, — е празникът Саовине. По елфическия календар след три дни е Нова година. По човешкия трябва да почакаме още два месеца.“

Келпи, враната кобила на Цири, тропаше и пръхтеше в обора.

Когато влезе в колибата, завари Цири да рови в един сандък. Той й позволяваше това, дори го одобряваше. Първо, това беше съвсем ново занимание след язденето на Келпи и прелистването на книгите. Второ, в сандъците имаше много вещи на дъщеря му, а момичето се нуждаеше от топли дрехи. Няколко пъти смени дрехи, тъй като в студа и влагата бяха необходими дълги дни, преди изпраните парцали да изсъхнат изцяло.

Цири избираше, мереше, отхвърляше, заделяше настрани. Висогота седна на масата, изяде два сварени картофа и оглозга едно пилешко крилце. Мълчеше.

— Добра работа — показа Цири предметите, които Висогота не беше виждал от много години и дори беше забравил за съществуването им. — И те ли са на дъщеря ти? Тя обичаше ли да кара кънки?

— Обожаваше. Не можеше да дочака зимата.

— Мога ли да ги взема?

— Вземай каквото ти хареса — сви той рамене. — На мен не ми трябват. Ако ти вършат работа и обувките ти стават… Багажа ли си приготвяш, Цири? Да не се каниш да тръгваш?

Тя се вторачи в купчината дрехи. След кратко мълчание каза:

— Да, Висогота. Така реших. Разбираш ли… Не трябва да губя нито минута повече.

— Сънищата ти?

— Да. Видях много неприятни неща. Не съм сигурна дали това вече се е случило или ще се случи в бъдеще. Нямам представа дали ще успея да го предотвратя… Но трябва да вървя. Разбираш ли, преди време се сърдех на близките си, че не са дошли да ми помогнат. Че са ме зарязали на произвола на съдбата… А сега си мисля, че самите те се нуждаят от помощ. Трябва да потеглям.

— Зимата идва.

— Затова трябва да тръгна още сега. Ако остана — ще се проточи до пролетта… И до пролетта ще се терзая от безделие и несигурност, ще ме измъчват кошмари. Не, трябва да вървя, да тръгна веднага, да се опитам да намеря Кулата на лястовицата. Онзи телепорт. Ти сам пресметна, че до езерото има петнайсет дни път. Значи ще пристигна преди ноемврийското пълнолуние…

— Точно сега не трябва да напускаш убежището — промълви той с усилие. — Сега — не бива. Ще те хванат… Твоите преследвачи… са много близо. Сега не можеш…

Цири хвърли на пода блузката и скочи като пружина.

— Научил си нещо — рязко отсече тя. — От селянина, който взе кожите. Говори.

— Цири…

— Моля те, кажи ми!

И той й каза. А по-късно съжали за това.

— Сякаш дяволът ги беше изпратил, добри ми господин отшелнико — избъбри селянинът, откъсвайки се за миг от кожите. — Самият дявол. Още от Равноденствието обикаляха из горите, търсеха някаква девойка. Плашеха, крещяха, заканваха се, но после продължаваха нататък, защото никого не успяваха да уплашат. Ала сега измислиха нещо друго: оставиха по някои села и махали едни такива, как ги викаха… Постове някакви… Обаче изобщо не постят, добри господине, защото всеки от тях се тъпче до пръсване, а в село има по трима-четирима от негодниците. Пълно разорение… Ще висят така цяла зима, докато момичето, което причакват, не излезе от скривалището си и не намине през някое село. Тогава най-накрая ще свърши проклетият им пост.

— И при вас ли ги има?

Човекът се натъжи, изскърца със зъби.

— При нас — не. Провървя ни. Но в Дун Дара, на половин ден път от нас, има четирима… Настанили са се в селската кръчма. Проклети мерзавци, господин отшелнико. Закачали момичетата, а когато мъжете им се опълчили, ги убили, добри ми господине, без милост. Утрепали ги…

— Убили са хора?

— Двама. Кмета и още един. И има ли наказание за такива злодеи, добри ми господине? Няма нито наказание, нито закон! Един майстор на колела, който избяга от Дун Дара при нас с жена си и дъщеря си, казва, че някога по света бродели вещери… Те въвеждали ред и изкоренявали всякакво злодейство. Ех, да можехме да извикаме един вещер в Дун Дара, за да се разправи с тези мерзавци…

— Вещерите убиват чудовища, не хора.

— Та това са зверове, добри ми господин отшелнико, не са никакви хора. Чудовища, дошли от пъкъла. Вещер им трябва, казвам ти, вещер… Време е да тръгвам, добри ми господин отшелнико… Студ иде! Скоро ще прибера лодката и ще изкарам шейната… А срещу ония мерзавци в Дун Дара, добри ми господине, е нужен вещер…

— Така е — повтори през зъби Цири. — Самата истина. Нужен е вещер… Или вещерка. Четирима са, така ли? В Дун Дара? А къде се намира това село Дун Дара? Нагоре по реката? Може ли да се стигне през горичката?

— О, богове — прекъсна я Висогота. — Цири, нали не мислиш сериозно…

— Не призовавай боговете, ако не вярваш в тях. А аз знам, че ти не вярваш.

— Да оставим на мира моя мироглед! Цири, какви дяволски мисли ти минават през главата? Как изобщо можеш…

— А сега ти остави на мира моя мироглед, Висогота! Знам как трябва да постъпя! Аз съм вещерка!

— Ти си млада и неуравновесена личност! — избухна Висогота. — Ти си травмирано, огорчено, невротично дете на ръба на нервен срив. На всичко отгоре си обзета от мисълта за отмъщение! Заслепена си от жажда за възмездие! Нима не го разбираш?

— Разбирам го по-добре от теб! — възкликна тя. — Защото ти нямаш никаква представа какво е отмъщение, понеже никога не си преживявал онова, на което бях подложена аз. И нямаш никаква представа какво е истинското зло!

Тя избяга навън, хлопвайки зад гърба си вратата, през която в стаята веднага нахлу пронизващият зимен вятър. След няколко секунди Висогота чу цвилене и тропот на копита.

Висогота грабна раздразнено калаената чиния на масата. „Да върви — помисли си той. — Нека изкара злобата си.“ Той не се страхуваше за нея, тя често яздеше из блатата и денем, и нощем, познаваше пътеките, бентовете, островчетата и плитчините. А ако се изгубеше, беше достатъчно да отпусне поводите и враната Келпи щеше да намери пътя към дома, към кошарата.

След известно време, когато вече доста се стъмни, той излезе и закачи фенер на стълба. Постоя край живия плет, ослушвайки се за тропота на копита и плясъка на вода. Но вятърът и шумоленето на тръстиките заглушаваха всички звуци. Фенерът на стълба се люля известно време като побеснял и накрая угасна.

И тогава той го чу. От далеч. Не, не оттам, накъдето беше тръгнала Цири. От другата страна, противоположната. От блатата.

Див, нечовешки, протяжен виещ писък. Стон.

Минута тишина.

И отново. Beann’shie.

Елфическото призрачно създание. Предвестницата на смъртта.

Висогота затрепери от студ и страх. Бързо се прибра в колибата, мърморейки си под нос, за да не слуша, за да не чува, защото звукът беше непоносим.

Преди отново да запали фенера, от тъмнината се появи Келпи.

— Влез в колибата — каза Цири меко и нежно. — И не излизай. Нощта е отвратителна.

Докато вечеряха, отново започнаха да се карат.

— Мислиш си, че знаеш много за проблемите на доброто и злото!

— Знам! И то съвсем не от университетските книжки!

— Разбира се, че не. Всичко си научила от собствен опит. От практиката. За твоите дълги шестнайсет години си натрупала огромен опит.

— Напълно достатъчен! Това е доста време!

— Поздравявам ви, колежке учен.

— Подиграваш ми се — нацупи устни тя, — без дори да имаш представа колко зло сте създали на този свят вие, прогнилите учени, теоретици, с вашите книги, с вековния ви опит в четенето на морални трактати, и то толкова задълбочено, че не ви остава време да погледнете през прозореца, за да видите как изглежда светът в действителност. Вие, философите, изкуствено поддържате измислените от самите вас философии, за да вземате заплати от университетите. И понеже никой няма да даде и пукната пара за грозната истина за света, вие сте измислили етиката и морала, красиви и оптимистични науки. Само че лъжливи и шарлатански!

— Няма нищо по-шарлатанско от необмислените мнения, сополанке! От прибързаните и необмислени изказвания!

— Вие не намерихте противоотрова срещу злото! А аз, сополивата вещерка, намерих! Безотказна противоотрова!

Той не отговори нищо, но лицето му го издаде и Цири скочи като стрела иззад масата.

— Смяташ, че говоря глупости? Че това са празни приказки?

— Смятам — отвърна спокойно той, — че в теб говори озлоблението. Смятам, че възнамеряваш да отмъстиш от озлобление и горещо те съветвам да се успокоиш.

— Спокойна съм. А отмъщението? Отговори ми: защо не? Защо да се откажа от отмъщението? В името на какво? На някакви висши съображения? А какво може да стои над наказанието за ужасните дела и постъпки? За теб, философ и етик, отмъщението е глупаво дело, лошо, неетично и в края на краищата — незаконно. А аз питам: къде е наказанието за злото? Кой трябва да го определи и изпълни? Кой? Боговете, в които не вярваш? Великият демиург, с когото си решил да замениш боговете? Или законът? А може би нилфгардското правосъдие, императорските съдилища, префектите? Наивно старче!

— Значи око за око, зъб за зъб? Кръв за кръв? А за тази кръв — следващата? Море от кръв? Искаш да потопиш света в кръв? Наивно, обидено момиче! Така ли смяташ да се бориш със злото, вещерке?

— Да. Точно така! Защото знам от какво се бои злото. Не от твоята етика, Висогота, нито от моралните трактати за порядъчен живот. Злото се бои от страшното, бои се да не бъде осакатено, страхува се от страданието и в края на краищата — от смъртта! Раненото Зло вие като куче от болка! Пълзи по пода и пищи, докато гледа как кръвта тече от вените и артериите му, докато гледа стърчащите от отсечените ръце кости, докато гледа червата, изсипващи се от корема му, докато усеща, как заедно със студа идва смъртта. Тогава и само тогава косите на Злото настръхват и то започва да вие: „Милост! Разкайвам се за извършените грехове! Вече ще съм добър и порядъчен, заклевам се! Само ме спасете, спрете кръвта, не ме оставяйте да умра!“.

Да, отшелнико. Така се борят със Злото! Ако Злото се кани да ти навреди, да ти причини болка — изпревари го, най-добре точно в онзи миг, когато Злото не го очаква. Ако не успееш да го изпревариш, ако Злото ти навреди, то върни му го. Най-добре го нападни, когато е забравило всичко, когато се чувства в безопасност. Върни му го двойно. Тройно. Око за око ли? Не! Двете очи за едно! Зъб за зъб ли? Не! Цяло чене за зъб! Върни му го! Направи така, че то да вие от болка, и от този вой да му се пръснат очните ябълки! И чак след това, като погледнеш към земята, можеш смело и сигурно да кажеш: това, което е пльоснато тук, вече няма да навреди на никого. Не е опасно за никого. Защото как можеш да навредиш някому, като нямаш очи? Като ги няма и двете ти ръце? Как можеш да навредиш някому, когато червата ти се влачат по пясъка, а съдържанието им попива в този пясък?

— А ти — изрече бавно отшелникът — стоиш наблизо с окървавен меч в ръка, гледаш кръвта, която попива в пясъка, и имаш безочието да си мислиш, че си разрешила изконната дилема, че най-накрая си осъществила мечтата на философите? Мислиш, че си променила природата на Злото?

— Да — отвърна надменно тя. — Защото онова, което е пльоснато по земята и му изтича кръвта, вече не е Зло. Може би още не е Добро, но със сигурност не е и Зло!

— Казват — заговори бавно Висогота, — че природата не търпи празнота. Онова, което лежи на земята и кръвта му изтича, което е паднало от твоя меч, вече не е Зло? Кое тогава е Злото? Някога замисляла ли си се за това?

— Не. Аз съм вещерка. Докато ме обучаваха, аз се заклех пред себе си, че ще се изправям срещу Злото. Винаги. Без да се замислям… Защото е достатъчно веднъж да се замислиш — добави глухо тя, — и унищожението губи смисъла си. Отмъщението губи смисъла си. А това не бива да се допуска.

Той поклати глава, но тя с жест му попречи да отговори.

— Време е да завърша разказа си, Висогота. Разказвах ти повече от трийсет нощи, от Еквинокцията до Саовине. А не съм ти разказала всичко. Преди да си тръгна, трябва да разбереш какво се случи в деня на Еквинокцията в селцето, наречено Говорог.

Тя застена, когато я смъкнаха от седлото. Болеше я бедрото, по което я беше ритал Бонхарт предишния ден.

Той дръпна прикрепената към нашийника верига и я повлече към къщата.

До вратите стояха няколко въоръжени мъже. И една висока жена.

— Бонхарт — каза единият от мъжете, слаб брюнет с изпито лице, хванал в ръка обкован с бронз камшик. — Трябва да призная, че умееш да се появяваш изненадващо.

— Здрасти, Скелен.

Човекът, когото бяха нарекли Скелен, я гледа известно време право в очите. Тя потрепери под погледа му.

— Е, как ще стане? — обърна се той отново към Бонхарт. — Веднага ли ще ми обясниш всичко, или малко по малко?

— Не обичам да обяснявам на площада, защото в устата ми влизат мухи. Може ли да влезем вътре?

— Заповядай.

Бонхарт дръпна веригата.

В къщата чакаше още един мъж, раздърпан и блед, най-вероятно готвач, защото чистеше дрехите си от брашно и мляко. Щом зърна Цири, очите му светнаха. Той се приближи.

Не беше готвач.

Тя го позна веднага, помнеше мръснишкия му поглед и петното на физиономията. Беше същият, който заедно с „катериците“ ги беше преследвал на Танед, именно от него беше избягала, когато скочи през прозореца, а той заповяда на елфите да скочат след нея. Как се беше обърнал към него онзи елф? Ренс?

— Я виж ти! — каза язвително той, като я мушна силно и болезнено с пръст в гърдите. — Госпожица Цири! Не сме се виждали от Танед. Дълго, дълго ви търсих. И най-накрая ви намерих!

— Не ви знам кой сте, господине — изрече студено Бонхарт, — но онова, което сте намерили, принадлежи на мен, затова си дръжте лапите по-надалеч от нея, ако държите на пръстите си.

— Казвам се Риенс. — Очите на магьосника проблеснаха зловещо. — Благоволете да го запомните, господин ловец на глави. А кой съм аз, ще се изясни ей сега. Както и ще се изясни на кого принадлежи госпожицата. Но защо да изпреварваме събитията? Сега искам просто да й предам един поздрав и да направя едно признание. Надявам се, че нямате нищо против?

— Нямам.

Риенс се приближи до Цири и я погледна в очите.

— Твоята покровителка, вещицата Йенефер — процеди злобно той, — веднъж ме нарани. Когато по-късно ми попадна в ръцете, аз, Риенс, й показах какво значи болка. С тези ръце, с тези пръсти. И й обещах, че когато ми попаднеш в ръцете, принцесо, и на теб ще ти покажа какво значи болка. С тези ръце, с тези пръсти…

— Рискована работа — тихо се обади Бонхарт. — Много рискована, господин Риенс — да дразните момичето ми и да го заплашвате. Тя е отмъстителна и ще го запомни. Повтарям, дръжте по-далеч от нея ръцете, пръстите и други части от тялото си.

— Достатъчно — сряза ги Скелен, без да сваля любопитен поглед от Цири. — Престани, Бонхарт. Ти, Риенс, също по-спокойно. Отнесох се към теб със снизхождение, но все още мога да размисля и да заповядам да те вържат за краката на масата. Сядайте и двамата. Да поговорим като културни хора. Тримата, на три чифта очи. Защото ми се струва, че има за какво да поговорим. А обектът на нашия разговор временно ще го поставим под охрана. Господин Силифант!

— Само я пазете добре. — Бонхарт подаде на Силифант края на веригата. — Като зеницата на окото си.

Кена стоеше настрани. Разбира се, искаше й се да разгледа момичето, за което толкова много се говореше напоследък, но изпитваше странно нежелание да се тика в тълпата, обграждаща Харшейм и Силифант, които водеха загадъчната пленница към стълба на площада.

Всички се опитваха да се приближат, да разгледат девойката, опитваха се дори да я пипнат, блъснат, дръпнат. Тя вървеше с усилие, леко накуцвайки, но държеше главата си високо. „Той я е бил — помисли си Кена, — но не я е пречупил…“

— Значи това е самата Фалка…

— До съвсем скоро е била момиче…

— Момиче! Пфу! Главорезка!

— Казват, че убила шестима мъже на арената в Клармон…

— И колко ли още преди това… Дяволица…

— Вълчица!

— А кобилата, погледнете каква кобила! Расов кон… А там, върху чула на Бонхарт, какъв меч… Ха… Чудо!

— Престанете! — избоботи Дакре Силифант. — Не пипайте! Къде си врете ръцете в чужда собственост? Девойката също не я пипайте, не я щипете и не я нагрубявайте! Покажете малко уважение. Кой знае, може още на разсъмване да я екзекутираме. Нека поне дотогава поживее на спокойствие.

— Щом девойката отива на смърт — озъби му се Киприан Фрип младши, — защо да не й подсладим малко живота? Да я вземем за малко в сеното?

— Да! — промърмори Каберник Турент. — Може и да стане! Хайде да попитаме Кукумявката…

— Казвам ви, не може! — отряза ги Дакре. — Само това ви е в главата, смотаняци! Казах да оставите момичето на мира! Андрес, Стигварт, я застанете до нея. Не сваляйте поглед от нея и не се отделяйте нито на крачка! А онези, които се приближат — бой!

— Добре, де! — каза Фрип. — Щом не, значи не. Хайде, момчета, да отидем при местните, там пекат овен и прасенце. Нали довечера е празник, Равноденствието. Докато господата се съветват, ние можем да се повеселим.

— Да вървим! Деде, донеси някоя манерка от багажа. Да пийнем! Може ли, господин Силифант? Господин Харшейм? Празник е, и без това няма да тръгнем никъде тази нощ.

— Само за пиене и веселба си мислите — намръщи се Силифант. — А кой ще остане тук, за да пази момичето и да тича при господин Стефан, ако стане нещо?

— Аз ще остана — обади се Нератин Цека.

— И аз — подкрепи го Кена.

Дакре Силифант ги изгледа внимателно. Накрая махна примирително с ръка. Фрип и компания им благодариха с хаотичен рев.

— Но внимавайте там, на този празник! — предупреди ги Ола Харшейм. — Не закачайте момичетата, да не ви забоде някой момък вилата в слабините!

— Хе! Идваш ли с нас, Хлое? А ти, Кена? Не размисли ли?

— Не. Ще остана.

— Оставиха ме до стълба, на верига и с вързани ръце. Охраняваха ме двама. А други двама стояха по-настрани и непрекъснато ме наблюдаваха. Висока и интересна жена и мъж с доста женствена външност и движения. Доста странен.

Седящият в средата на стаята котарак се прозя широко от скука, защото измъчваната мишка престана да го забавлява. Висогота мълчеше.

— Бонхарт, Риенс и Скелен Кукумявката продължаваха да се съвещават в къщата. Не знаех за какво. Очаквах най-лошото, но ми беше все едно. Поредната арена? Или просто щяха да ме убият? Беше ми все едно, исках само да свърши по-бързо.

Висогота мълчеше.

Бонхарт въздъхна.

— Не ме гледай като вълк, Скелен — повтори той. — Просто исках да изкарам малко пари. Време ми е да се оттегля, разбираш ли? Заслужен отдих. Да поседя на верандата, да погледам гълъбите. Ти ми даваше сто флорена за Плъхчето и непременно искаше да я получиш мъртва. Това ме озадачи. Запитах се: колко ли струва тази девойка жива? И прецених, че ако я продам или предам, сигурно няма да е толкова ценна, колкото ако я задържа. Старият закон за икономиката и търговията. Цената на стока като нея непрекъснато расте. Може и да се изтъргува…

Кукумявката сбърчи нос, сякаш наблизо нещо засмърдя.

— Откровен си до болка, Бонхарт. Но давай по същество. Към обясненията. Бягаш с девойката из целия Ебинг и изведнъж се появяваш и започваш да ми тълкуваш принципите на икономиката. Обясни какво се случи.

— Че какво има за обяснение — усмихна се противно Риенс. — Просто господин Бонхарт най-накрая е разбрал коя е тази девойка в действителност. И какво струва.

Скелен не го удостои с поглед. Той гледаше Бонхарт — в неговите рибешки, безизразни очи.

— И тази безценна девойка — процеди през зъби той, — тази ценна плячка, която може да му осигури прилични старини, той изкарва на арената в Клармон и я кара да се бие не на живот, а на смърт. Рискува живота й, въпреки че според него жива тя струва много. Как да разбирам това, Бонхарт? Нещо тук не ми се връзва.

— Ако беше загинала на арената — не отмести поглед Бонхарт, — това щеше да означава, че тя нищо не струва.

— Разбирам. — Кукумявката леко се навъси. — Но вместо да отведеш момичето на поредната арена, ти я водиш при мен. Защо, ако мога да попитам?

— Повтарям — намръщи се Риенс, — той е разбрал коя е тя.

— Съобразителен сте, господин Риенс. — Бонхарт се протегна така, че ставите му изпукаха. — Познахте. Вярно, че с тази обучена в Каер Морхен вещерка беше свързана още една загадка. В Гесо, при нападението над една благородна девица, тя си развързала езика. Казала, че е толкова важна, знатна и титулувана, че пред нея баронесата нищо не струва и е длъжна да й се кланя. Значи, помислих си аз, Фалка е най-малкото графиня. Интересно. Първо — вещерка. Колко често срещаме вещерки? Второ — участва в бандата на Плъховете. Трето — лично императорският коронер я гони от Корат до Ебинг и заповядва да я убият. И освен всичко това — дворянка от някакъв виден род. Помислих си, че най-накрая трябва да попитам момичето коя е тя в действителност.

Той замълча за момент.

— Първоначално тя не искаше да говори. — Бонхарт избърса носа си с маншета. — Колкото и да я молех. Молих я с ръка, с крак, с камшик — нито дума. Не исках да я осакатявам… Но така се случи, че наблизо се оказа един фелдшер. С уреди за вадене на зъби. Завързах я на стола…

Скелен преглътна звучно. Риенс се усмихна. Бонхарт си огледа маншета.

— Всичко си каза, още преди да… Още щом зърна инструментите. Всичките тези клещи и пили. Веднага стана разговорчива. Оказа се, че това е…

— Принцесата на Цинтра — каза Риенс, гледайки към Кукумявката. — Наследницата на престола. Кандидатката за съпруга на император Емхир.

— Което господин Скелен не благоволи да ми каже — намръщи се ловецът на глави. — А просто ми поръча да я убия. Повтори ми няколко пъти: убий я на място, без милост! Как така, господин Скелен? Да убия принцеса? Бъдещата съпруга на вашия император? С която, ако се вярва на слуховете, императорът току-виж сключил брак, след което ще бъде обявена мащабна амнистия.

Докато произнасяше речта си, Бонхарт пронизваше с поглед Скелен. Но императорският коронер не отмести поглед.

— Да — продължи Бонхарт. — Получава се много неприятна история. И тогава, макар и не без съжаление, се отказах от плановете си по отношение на вещерката. Доведох тази „неприятна история“ тук, при вас, господин Скелен. За да поговорим, да се договорим… Защото такива неприятности идват малко в повече за Бонхарт, който действа сам…

— Много правилен извод — разнесе се скърцащ глас някъде от пазвата на Риенс. — Много, много правилен извод, господин Бонхарт. Онова, което сте хванали, господа, е твърде голямо за всички вас. За щастие, разполагате и с мен.

— Какво беше това? — Скелен скочи от стола. — Какво е това, дявол да ви вземе?

— Моят господар, магьосникът Вилгефорц. — Риенс измъкна от пазвата си малка сребърна кутийка. — По-точно казано — гласът на моя господар. Който се чува през това приспособление, наречено ксеноглоз.

— Приветствам всички присъстващи — проговори кутийката. — Съжалявам, че ще мога само да ви чувам, но спешни дела не ми позволяват да осъществя телепроекция или телепортация.

— Само това ни липсваше — измърмори Кукумявката. — Но трябваше да се сетя. Риенс е твърде глупав, за да действа сам и по своя воля. Трябваше да се досетя, че през цялото време се криеш някъде в мрака, Вилгефорц. Като някой стар, затлъстял паяк се криеш в мрака и чакаш да трепне паяжината.

— Какво образно сравнение!

Скелен изсумтя.

— И не ни баламосвай, Вилгефорц. Използваш Риенс и неговата кутийка не защото си много зает, а защото те е страх от армията магьосници, бившите ти приятелчета от Капитула, които сканират целия свят в търсене на магии с твоя алгоритъм. Ако се беше опитал да се телепортираш, веднага щяха да те засекат.

— Какви впечатляващи знания!

— Не ни представиха един на друг. — Бонхарт се поклони театрално пред сребърната кутийка. — Но се оказва, господин магьоснико, че по ваша заръка и упълномощен от вас, господин Риенс обещава на девойката мъчения? Нали не греша? Кълна се, че това момиче с всяка изминала секунда става все по-значимо. Оказва се, че е нужна на всички.

— Не ни запознаха — каза от кутийката Вилгефорц, — но аз ви познавам, Лео Бонхарт, и ще се изненадате колко добре ви познавам. А момичето наистина е важно. Все пак тя е Лъвчето от Цинтра, Старата кръв. Според предсказанията на Итлина нейните потомци ще управляват света.

— Затова ли ви трябва толкова?

— На мен ми трябва само плацентата й. Когато я извадя от нея, останалото можете да задържите за себе си. Какво чувам там? Някакво мърморене? Някакви изпълнени с отвращение пъшкания и сумтене? Чии са? На Бонхарт, който ежедневно зверски изтезаваше момичето — и физически, и психически? Или на Стефан Скелен, който по заповед на предатели и заговорници се кани да убие момичето? А?

„Аз ги подслушвах — спомняше си Кена, докато лежеше на нара с подложени под главата ръце. — Стоях зад ъгъла и ги слушах. И космите ми настръхваха. По цялото тяло. Чак тогава разбрах в каква каша съм се забъркала.“

— Да, да — разнесе се от ксеноглоза, — ти предаде своя император, Скелен. Без да се колебаеш, още при първа възможност.

Кукумявката изсумтя пренебрежително.

— Сигурно е голям комплимент да бъда обвинен в предателство от такъв суперпредател като теб, Вилгефорц. Щях да се почувствам поласкан, ако думите ти не воняха на евтина панаирска шега.

— Аз не те обвинявам в предателство, Скелен, а се присмивам на твоята наивност и на неудачното ти предателство. Заради кого измени на своя господар? Заради Ардал аеп Дахи и Де Вет, князе с наранена, болезнена гордост, обидени от това, че императорът е отхвърлил дъщерите им, с намерението да се ожени за цинтрийка. А те са разчитали, че именно от техните родове ще произлезе новата династия, че именно техните родове ще станат първи в империята и бързо ще се издигнат дори над трона. С едно махване на ръката Емхир ги лиши от тези им надежди и тогава те решиха да променят хода на историята. Още не са готови за въоръжено въстание, но пък могат да умъртвят девойката, която Емхир е предпочел пред техните деца. Естествено, не им се иска да цапат собствените си аристократични ръце и си намират наемен убиец, Стефан Скелен, преливащ от амбиции. Как стана точно, Скелен? Няма ли да ни разкажеш?

— Защо? — извика Кукумявката. — И на кого? Ти, както винаги, знаеш всичко, велики магьоснико! Риенс, както винаги, не знае нищо, така и трябва да бъде, а Бонхарт това не го интересува…

— А ти, както вече казах, няма с какво да се похвалиш. Князете те подкупиха с обещания, но ти си достатъчно умен, за да разбереш, че с князете вървите по различни пътища. Днес си им нужен като оръжие за унищожението на цинтрийката, утре ще се отърват от теб, защото ти си парвеню от простолюдието. Обещали са ти длъжността на Ватие де Ридо в новата империя? Та ти сам не го вярваш, Скелен. Ватие им е нужен, защото превратът си е преврат, но тайните служби си остават. С твоите ръце те искат само да убиват, Ватие им е необходим, за да овладеят апарата за държавната сигурност и разузнаването. Освен това Ватие е виконт, а ти си никой.

— Така е — изду устни Кукумявката. — Твърде умен съм, за да не разбера това, следователно сега трябва на свой ред да предам Ардал аеп Дахи и да се присъединя към теб, Вилгефорц? Това ли намекваш? Но аз не съм ветропоказател на кула! Ако поддържам идеята за революция, то е по убеждение и идеология. Необходимо е да се сложи край на самодържавническата тирания, да се наложи конституционна монархия, а след нея — демокрация…

— Какво?!

— Власт на народа. Система, при която ще управлява народът. Всички граждани, независимо от съсловието и богатството, чрез избрани в честни избори най-достойни и най-порядъчни представители…

Риенс се разсмя. Бонхарт се разкикоти диво. Сърдечно, макар и леко врещящо, през ксеноглоза се смееше магьосникът Вилгефорц. Тримата се смяха дълго, докато от очите им не потекоха сълзи.

— Добре — прекъсна веселбата Бонхарт. — Не сме дошли на представление, а да търгуваме. Момичето все още не е част от порядъчните свободни граждани, а ми принадлежи. Но аз мога да я отстъпя. Какво можете да ми предложите, господин магьосник?

— Интересува ли те властта над света?

— Не.

— Значи мога да ти предложа — бавно започна Вилгефорц, — да присъстваш при онова, което се каня да направя с девойката. Можеш да гледаш. Знам, че предпочиташ подобни спектакли пред всички други удоволствия.

В очите на Бонхарт грейна бял пламък. Но той остана спокоен.

— А по-конкретно?

— По-конкретно: готов съм да ти платя двайсет пъти повече. Две хиляди флорена. Помисли, Бонхарт, това е една торба с пари, която сам няма да можеш да вдигнеш, ще ти трябва товарно муле. Парите ще ти стигнат за „заслужената почивка“, веранда, гълъбчета и дори за водка и момичета, ако ги харчиш разумно.

— Съгласен съм, господин магик — засмя се ловецът, видимо безгрижен. — Водката и момичетата ме поразиха право в сърцето. Добре, приключваме с търга. Но и предложеното наблюдение също бих приел. Вярно, че бих предпочел да я видя как издъхва на арената, но с удоволствие бих погледал и вашата работа със скалпела. Добавете го като премия.

— Сделката е сключена.

— Доста бързо се разбрахте — подхвърли язвително Кукумявката. — Наистина, Вилгефорц, бързо и лесно сключихте съюз с Бонхарт. Само че този съюз е и ще бъде societas leonina33. Случайно да сте забравили за нещо? Къщата, в която седите, и цинтрийката, която търгувате, са обкръжени от двайсет въоръжени души. Моите хора.

— Скъпи коронере Скелен — прозвуча от кутийката гласът на Вилгефорц, — оскърбявате ме, като мислите, че при сделката смятам да ви навредя. Напротив. Смятам да бъда невероятно щедър. Вярно, че не мога да ви осигуря онази, както вие се изразихте, демокрация, но ви гарантирам материална помощ, логистична подкрепа и достъп до информация, благодарение на която ще престанете да бъдете само оръдие и наемник за заговорниците, а ще станете партньор. Такъв, с чието присъствие и мнение ще се съобразяват княз Йоахим де Вет, херцог Ардал аеп Дахи, граф Броане, граф Д’Арви и останалите заговорници със синя кръв. И какво от това, че съюзът е societas leonina? Естествено, ако плячката е Цирила, то лъвския пай ще получа аз, което ми се струва в реда на нещата. Притеснява ли те това? Твоята изгода също няма да е малка. Ако ми дадеш цинтрийката, смятай, че мястото на Ватие де Ридо ти е сигурно. А станеш ли шеф на тайните служби, Стефан Скелен, можеш да реализираш всички, дори най-глупавите си идеи, като например демокрацията и честните избори. Така че виждаш ли как една слаба петнайсетгодишна девойка ти осигурява изпълнение на мечтите и амбициите ти. Виждаш ли го?

— Не — поклати глава Кукумявката. — Засега само чувам.

— Риенс.

— Да, господарю?

— Дай на господин Скелен пример за качеството на нашата информация. Кажи какво измъкна от Ватие.

— В този отряд има шпионин — каза Риенс.

— Какво?

— Каквото чу. Ватие де Ридо има свой човек тук. Той знае всичко, което правиш, знае защо го правиш и за кого. Ватие е внедрил сред вас свой агент.

Той се приближи толкова тихо, че тя почти не го чу.

— Кена.

— Нератин.

— Ти чу мислите ми. Там, в къщата. Знаеш за какво си мислех. Значи знаеш кой съм.

— Чуй ме, Нератин…

— Не, ти ме чуй, Йоана Селборн. Стефан Скелен предава страната и императора. Той е заговорник. Всички, които са с него, ще свършат на ешафода. Ще ги разчекнат с коне на площад Хилядолетие.

— Нищо не знам, Нератин. Аз изпълнявам заповеди… Какво искаш от мен? Аз служа на коронера… А на кого служиш ти?

— На императора. На господин де Ридо.

— Повтарям: какво искаш от мен?

— Да проявиш здрав разум.

— Върви си. Няма да те издам, няма да кажа… Само си върви, моля те. Не мога, Нератин. Аз съм обикновена жена. Тези неща не са за мен…

„Не знам какво да правя. Скелен се обръща към мен с «госпожо Селборн». Като към офицер. На кого служа? На него? На императора? На империята? Откъде да знам.“

Кена отлепи гръб от ъгъла на къщата и прогони с размахване на пръчката си и със страшен крясък селските деца, които с любопитство разглеждаха седящата до стълба Фалка.

„Ох, в хубава каша се забърках. Ох, замириса ми на бесило. И на конски тор на площад Хилядолетие.

Не знам как ще завърши всичко това. Но аз трябва да вляза в нея. В тази Фалка. Искам за миг да чуя мислите й. Да науча онова, което знае тя.

Да разбера.“

— Тя се приближи — каза Цири, милвайки котарака. — Висока, спретната, силно отличаваща се от останалите главорези… Красива по свой си начин. И предизвикваща уважение. Двамата, които ме пазеха, вулгарни селяндури, спряха да ругаят, когато тя дойде.

Висогота мълчеше.

— А тя — продължи Цири — се наведе и ме погледна в очите. Веднага почувствах нещо. Нещо странно. Нещо сякаш изхрущя в тила ми, заболя ме. Ушите ми забучаха. Пред очите ми изведнъж стана много светло… Нещо проникна в мен, отвратително и хлъзгаво… Беше ми познато. Йенефер ми го беше показвала в храма… Но не исках да го позволявам на тази жена… Затова просто изтръгнах онова, с което ме проучваше, отблъснах го и го изхвърлих от мен с всичката сила, на която бях способна. А високата жена се преви и се олюля, сякаш беше получила удар с юмрук, направи две крачки назад… И от носа й потече кръв. От двете й ноздри.

Висогота мълчеше.

— А аз — Цири вдигна глава — разбрах, какво се е случило. Изведнъж почувствах в себе си Силата, която бях изгубила там, в пустинята Корат. От която се бях отказала. След това не можех да черпя от нея, не можех да я ползвам. А тя, тази жена, ми върна Силата и сякаш ми сложи оръжие в ръката. Това беше моят шанс.

Кена отстъпи и тежко се отпусна на пясъка, олюлявайки се и опипвайки почвата около себе си като пияна. Кръвта от носа й се стичаше по брадата и шията й.

— Какво стана? — Андрес Виерни скочи, но веднага се хвана с двете ръце за главата, отвори уста и от гърлото му излезе хриптене. Погледна с широко отворени очи към Стигварт, но от носа и ушите на пирата също течеше кръв, а погледът му се замъгляваше. Андрес падна на колене, гледайки към Нератин Цека, който стоеше отстрани и спокойно ги наблюдаваше.

— Нера… тин… Помогни…

Цека не помръдна. Той гледаше момичето. Тя обърна глава и той се олюля.

— Недей. Аз съм на твоя страна — бързо я предупреди той. — Искам да ти помогна. Дай да срежа въжето… Ето, вземи ножа, сама ще си разрежеш нашийника. Аз ще доведа конете.

— Цека… — едва успя да произнесе Андрес Виерни. — Ах ти, предател…

Момичето го удари с поглед, той падна върху лежащия неподвижно Стигварт и се сви като зародиш в майчината утроба. Кена все още не можеше да стане. Гъсти капки кръв падаха върху гърдите и корема й.

— Тревога! — извика внезапно появилата се между къщите Хлое Щиц, изпускайки от ръката си едно овнешко ребро. — Трево-о-ога! Силифант! Скелен! Момичето бяга!

Цири вече беше на седлото. И държеше в ръката си меча.

— Иехууу, Келпи!

— Трево-о-ога!

Кена дращеше с пръсти по пясъка. Не можеше да се изправи. Краката не я слушаха, усещаше ги като дървени. „Псионичка — помисли си тя. — Попаднах на суперпсионичка. Момичето е десетки пъти по-силно от мен… Добре, че не ме уби… Истинско чудо е, че още не съм изгубила съзнание.“

Откъм къщите вече тичаха хора, най-отпред — Ола Харшейм, Берт Бригден и Тил Ехрад. Към площада бягаха и пазачите от портата, Дакре Силифант и Бореас Мун. Цири се обърна, изпищя и препусна в галоп към реката. Но и оттам се задаваха въоръжени хора.

Скелен и Бонхарт изскочиха от къщата. Бонхарт държеше меч в ръката си. Нератин Цека извика, връхлетя върху тях с коня си и ги повали и двамата. След това от седлото се метна върху Бонхарт и го притисна към земята. Риенс изскочи на прага и се огледа объркано.

— Дръжте я! — изрева Скелен, надигайки се от земята. — Хванете я или я убийте!

— Жива! — изкрещя Риенс. — Жива-а-а!

Кена видя как изтласкаха Цири от оградата, минаваща покрай реката, как тя обърна враната кобила и се устреми към портата. Видя как Каберник Турент скочи и се опита да я свали от седлото, видя как проблесна мечът, видя как от шията на Турент плисна червеникава струя. Деде Варгас и Фрип младши също видяха това, не се осмелиха да преградят пътя на девойката и се скриха зад къщите.

Бонхарт скочи, с ефеса на меча отблъсна от себе си Нератин Цека и го съсече по диагонал през гърдите. И веднага се втурна след Цири. Разсеченият и кървящ Нератин успя да го хване за крака и го пусна едва когато Бонхарт го прикова към земята с острието на меча си. Но тези няколко секунди бяха достатъчни.

Момичето пришпори кобилата, отдалечавайки се от Силифант и Мун. Скелен, приведен като вълк, побягна наляво и замахна с ръка. Кена видя как нещо проблесна във въздуха, как девойката потрепна и се олюля в седлото, а от лицето й плисна фонтан от кръв. Наведе се назад така, че за миг почти лежеше по гръб върху задницата на кобилата. Но не падна, изправи се, задържа се на седлото и се притисна към врата на коня. Враната кобила разпръсна въоръжените хора настрани и се втурна към портата. Зад нея тичаха Мун, Силифант и Хлое Щиц с арбалет в ръка.

— Няма да прескочи! В ръцете ни е! — тържествуващо извика Мун. — Няма кон, който да прескочи седем стъпки!

— Не стреляй, Хлое!

Хлое Щиц не го чу в общата глъчка. Спря се. Притисна арбалета към бузата си. Всички знаеха, че Хлое никога не пропуска.

— Труп! — извика тя. — Труп!

Кена видя как някакъв непознат нисък мъж притича, вдигна арбалета си и простреля Хлое в гърба. Стрелата проби жената и излезе отпред, а от гърба й бликна кървав фонтан. Хлое падна, без да издаде нито звук.

Враната кобила долетя до портата, отметна назад глава и скочи. Издигна се над портата, красиво подвила предните си крака, и прелетя като черна копринена лента. Събраните заедно задни копита дори не докоснаха горните греди.

— О, богове! — възкликна Дакре Силифант. — Богове, какъв кон! Струва колкото теглото си в злато!

— Давам кобилата на онзи, който я хване! — изкрещя Скелен. — На конете! На конете и след нея!

През най-накрая отворилата се порта в галоп се втурна потеря, вдигайки облаци прах. Преди всички препускаха Бонхарт и Бореас Мун.

Кена се надигна с усилие, но веднага се олюля и отново се отпусна тежко на земята. Краката й бяха болезнено изтръпнали.

Каберник Турент не помръдваше, лежеше в червена локва, разперил широко ръце и крака. Андрес Виерни се опитваше да изправи изгубилия съзнание Стигварт.

Сгърчената на пясъка Хлое Щиц изглеждаше мъничка като дете.

Ола Харшейм и Берт Бригден повлякоха към Скелен ниския мъж, който беше убил Хлое. Кукумявката дишаше тежко и трепереше от гняв. Измъкна от препасания през гърдите му ремък втора стоманена звезда, същата като онази, с която беше ранил момичето в лицето.

— Дано се продъниш в ада, Скелен — каза ниският мъж.

Кена си спомни името му. Мекесер. Йедия Мекесер, гемериец. Познаваха се още от Рокаин.

Кукумявката се наведе и рязко замахна с ръка. Шестоъгълната звезда излетя във въздуха и се заби дълбоко в лицето на Мекесер, между окото й носа му. Мекесер дори не извика, само започна да се гърчи в ръцете на Харшейм и Бригден. Трепери дълго, оголил зъби толкова животински, че всички се извърнаха от него. Всички, освен Кукумявката.

— Извади от него моя орион, Ола — заповяда Стефан Скелен, когато трупът най-накрая увисна безжизнено в държащите го ръце. — И заровете тая мърша заедно с другата мърша, с онзи хермафродит. Да не остава и следа от краставите предатели.

Внезапно задуха вятър, струпаха се облаци и веднага притъмня.

Часовите се провикваха от стените на цитаделата, сестрите Скара хъркаха в дует, а Кохут шумно се облекчаваше в празната кофа.

Кена придърпа одеялото към брадичката си. Спомняше си.

„Те не догониха девойката. Тя изчезна. Просто изчезна.

Бореас Мун — невероятно! — загуби следите на враната кобила след някакви си три мили. Внезапно, без предупреждение, притъмня, вятърът прегъваше дърветата почти до земята. Изсипа се дъжд, загърмяха гръмотевици, засвяткаха мълнии.

Бонхарт не се успокои. Върна се в Говорог. Всички си крещяха един на друг: Бонхарт, Кукумявката, Риенс и онзи четвъртият, загадъчният, нечовешки, врещящ глас. След това цялата банда се метна на конете, освен онези, които като мен не бяха в състояние да яздят. Събраха селяни с факли, впуснаха се в гората. Върнаха се на сутринта.

С празни ръце. Ако не се брои яростта в очите им.

Слуховете — спомни си Кена — започнаха след няколко дни. Първоначално всички се страхуваха от Кукумявката и Бонхарт, които бяха толкова бесни, че по-добре да не им попадаше човек пред очите. Даже Берт Бригден, офицерът, получи удар с дръжката на камшика по челото заради някаква изпусната дума.

Но след това тръгнаха слуховете за нещата, които са се случили по време на преследването. За малкия сламен еднорог от параклисчето, който изведнъж пораснал до размерите на дракон и така подплашил конете, че ездачите изпопадали от седлата и като по чудо не си строшили вратовете. За препускащата по небето кавалкада от огненооки призраци, яхнали конски скелети и водени от страховит крал-скелет, който заповядал на слугите си да заличат следите от копитата на враната кобила с разпокъсаните си наметала. За ужасния хор на козодоите и за воя на призрачната beann’shie, предвестницата на смъртта.

Вятър, дъжд, облаци и дървета с фантастични форми, в допълнение към страха, на който очите са големи, обясняваше Бореас Мун, който участваше лично в преследването. Ето го цялото обяснение. А козодоите? Какво, козодои като козодои, добавяше той — те винаги си крещят.

А пътеката, следите от копита, които изведнъж изчезват, сякаш конят е излетял в небето?

При този въпрос лицето на Бореас Мун, следотърсачът, умеещ да проследи риба във вода, посърваше. Вятърът, отвръщаше той, вятърът е засипал следите с пясък и листа. Няма друго обяснение.

Някои дори повярваха — спомняше си Кена, — че всичко това са природни явления или миражи. И даже се подсмиваха.

Но спряха да се подсмиват. След Дун Дара. След Дун Дара вече никой не се смееше.“

Когато я видя, той неволно отстъпи назад и си пое дълбоко въздух.

Тя смесваше гъша мас със сажди от печката и с получената гъста боя почерняше областта под очите и клепачите си, като изтегляше дълги линии до ушите и слепоочията.

Изглеждаше като демон.

— От четвъртия остров към високата гора, към самия й край — повтори той. — След това по реката до трите изсъхнали дървета, след тях към габърите в блатото, право на запад. Щом се появят борове, тръгни край тях и започни да броиш просеките. Ще свиеш по деветата и след това право напред. Ще стигнеш до селцето Дун Дара; от северната му страна има няколко къщи на изселници. А зад тях, при кръстопътя, е кръчмата.

— Запомних. Не се безпокой.

— Особено много внимавай на завоите на реката. Избягвай местата, където тръстиката е по-рядка. Места, обрасли с пача трева. А ако все пак още при боровете те застигне здрач, спри се и изчакай до сутринта. В никакъв случай не язди през блатата нощем. Вече е почти новолуние, а и облаците…

— Знам.

— А относно Страната на езерата… Тръгни на север през планината. Избягвай главните пътища, там винаги е пълно с войници. Когато стигнеш до реката, голямата река, която се нарича Силте — значи си стигнала до средата на пътя.

— Знам. Нали имам карта, ти ми я начерта.

— А, да, вярно.

Цири за пореден път провери сбруята и багажа си. Машинално. Не знаеше какво да каже. Отлагаше онова, което трябваше да се каже в края на краищата.

— Беше ми приятно да те приема при себе си — изпревари я той. — Наистина. Сбогом, вещерке.

— Сбогом, отшелнико. Благодаря ти за всичко.

Тя вече седеше на седлото и се приготвяше да пришпори Келпи, когато той се приближи и я хвана за ръката.

— Цири, остани, изчакай зимата…

— До езерото ще се добера преди студовете. А после, ако всичко бъде така, както ти ми каза, вече нито пътищата, нито студовете ще имат някакво значение. Ще се върна през телепорта на Танед. В училището в Аретуза. При госпожа Рита… Колко отдавна беше това, Висогота…

— Кулата на лястовицата е легенда. Не забравяй, че е само легенда.

— Аз също съм само легенда — отвърна тя с горчивина. — Още от раждането ми. Zireael, Лястовицата, Детето на изненадата. Избраницата. Детето на предопределението. Детето на Старата кръв. Тръгвам, Висогота. Бъди здрав.

— Бъди здрава, Цири.

Кръчмата на кръстопътя, зад къщите на изселниците, беше полупразна. Киприан Фрип младши и тримата му приятели бяха забранили на местните да влизат и прогонваха новодошлите. А самите те пируваха по цели дни без прекъсване, насядали в мрачното помещение, което смърдеше така, както обикновено смърдят кръчмите през зимата, когато не се отварят нито прозорците, нито вратите — на пот, котки, мишки, партенки, мас, газове, борови дъски, сажди и мокри, съхнещи дрехи.

— Кучешки живот — повтори за стотен път Юз Яновиц, гемериец, и махна с ръка на прислужничката да донесе водка. — Да го вземат дяволите Кукумявката! Да ни остави да стоим в тая смотана дупка! По-добре да бяхме отишли в гората с патрулите!

— Ама че си глупак! — отвърна му Деде Варгас. — Навън е адска зима. Не, по-добре на топло. Че и с момиче!

Той шляпна със замах момичето по задничето. Тя изписка, не особено убедително и с явно равнодушие. Честно казано, беше глупавичка. Работата в кръчмата я беше научила само на това, че когато я пошляпват и пощипват, трябва да писка.

Киприан Фрип и компанията му се заеха с момичетата още на следващия ден след пристигането си. Кръчмарят го беше страх да се обади, а момичетата имаха достатъчно разум, за да не мислят за протести. Животът вече ги беше научил, че ако момичето протестира, ще яде бой. Затова по-добре да се изчака, докато на мераклиите не им омръзне.

Отегченият Риспат ла Пойнт подхвана поредния досаден вечерен разговор, избирайки една от стандартните теми:

— Тази Фалка е загинала някъде в горите, казвам ви. Видях как Скелен я улучи с ориона в муцуната и как бликна кръв като фонтан! Казвам ви, че не е успяла да се спаси!

— Кукумявката не уцели — заяви Юз Яновиц. — Едва я закачи с ориона. Вярно, че добре я украси по муцуната, с очите си видях. Но това попречи ли на момичето да прескочи портата? А? Падна ли тя от коня? А? Как ли пък не! После премерих портата: точно седем стъпки и два цала. И какво? Прескочи я! И то как!

— Кръвта й се лееше като из ведро — възрази Риспат ла Пойнт. — Казвам ви, продължила е още малко и после се е свлякла в някоя яма, вълците и птиците са изяли мършата, златките са я довършили, а мравките са заличили следите. Край, deireadh! Казвам ви — напразно стоим тук и си пропиваме парите. И то своите си пари, защото не виждам да ни плащат нещо!

— Не може след трупа да не остане нито следа, нито знак — изрече уверено Деде Варгас. — Винаги остава нещо: череп, таз, някоя по-дебела кост. Онзи магьосник Риенс най-накрая ще открие останките на Фалка. Тогава работата вече наистина ще е приключила.

— И може би тогава ще ни пратят на такива места, че ще си спомняме с копнеж сегашното безделничене и тая смотана кочина. — Киприан Фрип младши хвърли уморен поглед към стените на кръчмата, които вече познаваше до последния пирон и последната дупчица. — И тая гадна водка. И тези двете, дето смърдят на чесън, и когато се задоволяваш с тях, лежат като телета, гледат в тавана и си чоплят зъбите.

— Всичко друго е по-добре от тая скука! — каза Юз Яновиц. — Чак ми се вие! Дайте да направим нещо! Каквото и да е! Да подпалим селото или какво?

Вратата изскърца. Звукът беше толкова необичаен, че и четиримата скочиха от местата си.

— Вън! — изкрещя Деде Варгас. — Омитай се оттук, дядо! Просяк! Смрадливец! Изчезвай навън!

— Остави го — махна с ръка отегченият Фрип. — Виждаш ли, има гайда. Може да събира милостиня; изглежда, е стар войник, който преживява със свирене и песни по кръчмите. Навън е дъжд и студ. Нека поседи…

— Само че по-надалеч от нас. — Юз Яновиц показа на стареца къде да седне. — Че ще ни полазят въшки. Оттук се вижда какви екземпляри го лазят. Човек може да си помисли, че това не са въшки, а костенурки.

— Дай му нещо за ядене, стопанино — нареди Фрип младши. — А на нас — водка!

Старецът смъкна голямата кожена шапка от главата си и с достойнство разпръсна вонята край себе си.

— Благодаря, милостиви благородници — промърмори той. — Довечера е празникът Саовине. По празник никой не се гони навън, да се мокри под дъжда и да мръзне. Празникът трябва да се отбележи…

— Вярно — плесна се по челото Риспат ла Пойнт. — Вярно, довечера е Саовине! Краят на октомври!

— Нощта на магиите. — Старецът сръбна от поднесената му рядка супа. — Нощта на духовете и страховете!

— Охо! — каза Юз Яновиц. — Дядото сега ще ни зарадва с някоя история!

— Нека ни зарадва — прозя се Деде Варгас. — Все е по-добре от тая скука.

— Саовине — повтори натъженият Киприан Фрип младши. — Пет седмици минаха след Говорог. И две, откакто седим тук. Цели две седмици. Саовине, ха!

— Нощта на чудесата. — Старецът облиза лъжицата и обра с пръст нещо от дъното на купата. — Нощта на страховете и магиите!

— Не ви ли казах, а? — озъби се Юз Яновиц. — Ще има някоя история!

Старецът се изправи, почеса се и хлъцна.

— Празникът Саовине — започна той високопарно, — е последната нощ преди ноемврийското новолуние, при елфите — последната нощ от старата година. Когато настъпи новият ден, при елфите вече е новата година. Затова елфите имат обичай в нощта на Саовине всички огньове в дома и наоколо да се разпалят от една смолиста треска, а остатъкът й да се скрие както трябва, чак до май, и с нея да се разпали огънят на Белетейн, при новолуние. Тогава ще има късмет и сполука. Затова не само елфите, но и някои от нас също го правят. За да се предпазят от зли духове…

— Духове — изфуча Юз. — Чуйте го само какви ги говори тоя дъртак!

— Това е нощта на Саовине! — продължи старецът с тържествен тон. — В тази нощ духовете бродят по земята! Душите на покойниците чукат по прозорците: пуснете ни, пуснете ни. Тогава трябва да им се дадат мед и каша, напръскани с водка…

— Предпочитам да напръскам с водка собственото си гърло — разсмя се Риспат ла Пойнт. — А твоите духове, старче, могат да ме целунат отзад!

— Ох, господине, не се шегувай с духовете, че те са отмъстителни! Днес е Саовине, нощ на страхове и магии. Ослушайте се, чувате ли наоколо шумове и потропвания? Това са мъртвите, които идват от оня свят и искат да влязат в къщата, за да се стоплят край огъня и да се нахранят. Там, по голите поля и обезлистените гори, се разхождат вятърът и студът. Изгубените души мръзнат, привличат ги къщите, където е топло и има огън. Не бива да забравяте да им оставите храна в купичка на прага или някъде на хармана, защото ако мъртвите не намерят нищо там, то в полунощ сами ще влязат в къщата, за да потърсят…

— О, богове! — прошепна силно едната от девойките и веднага изписка, защото Фрип я щипна по задника.

— Не е лоша приказката — каза той. — Но не е и нещо особено! Налей на стареца една халба греяна бира, да се постопли! Може пък да разкаже нещо по-добро! Добрата приказка за духове, момчета, се познава по това, че заслушалите се момичета дори не усещат, когато ги ощипеш!

Мъжете се разсмяха и чуха писъците на двете девойки, върху които се изпробваше качеството на приказката. Дядото отпи от топлата бира, смръкна силно с нос и се оригна.

— Гледай да не се напиеш или да заспиш! — закани му се Деде Варгас. — Не те поим даром! Хайде, говори, пей, свири с гайдата! Трябва да е весело!

Старецът отвори уста, в които се белееше само един зъб като стълб сред тъмната степ.

— Но днес е Саовине, господарю! Каква музика, каква свирня? Не може. Музиката на Саовине е ей онзи вятър, който вие зад прозореца. Вият върколаци и вампири, стенат мамуни, гулове скърцат със зъби. Beann’shie вие и крещи, а онзи, който чуе този крясък, го чака близка смърт. Всички зли духове напускат своите скривалища, вещици летят към последния си сбор преди зимата! Саовине — това е нощ на страхове, чудеса и вълшебства! В гората не се ходи, защото горските духове ще ви разкъсат! Не се минава през гробища, защото мъртвите ще ви сграбчат! Изобщо, най-добре не излизайте от къщата, а за по-сигурно забийте нов железен нож над прага, злото няма да се осмели да премине над него. Жените трябва да пазят най-вече децата, защото в нощта на Саовине русалка или оплаквачка може да ги открадне и да подхвърли на тяхно място отвратителен изрод. А бременна жена не бива да излиза на двора, защото някоя нощарка може да урочаса плода в утробата й! Вместо дете ще се роди стрига с железни зъби…

— О, богове!

— С железни зъби! Първо ще изгризе гръдта на майка си. После ръцете. Ще оглозга лицето… Ох, нещо поогладнях…

— Вземи кокала, по него има останало още месо. За възрастните не е полезно да ядат много, защото може да получат запек и — край, ха-ха! Хайде, донеси му още бира, момиче. Е, старче, разкажи ни още за духовете!

— Саовине, милостиви господари, е последната нощ, в която духовете могат да вилнеят. После студът им отнема силите и те се събират в Бездната, под земята, откъдето цяла зима не си показват носа навън. Затова от Саовине до февруари, до празника Имбаелк, е най-доброто време за походи до обитаваните от духове места, за да се търсят там съкровища. Ако например в топло време човек започне да копае в някоя могила, обитавана от вихт, оттам ще изскочи разгневеният вихт и ще изяде копача. А от Саовине до Имбаелк — копай и граби колкото щеш, вихтът спи дълбоко, като стара мечка.

— Говориш глупости, дъртако!

— Истина ви казвам, господарю. Да, да. Вълшебна нощ е тази, Саовине, страшна, но също и най-добра за врачуване и всякакви предсказания. В тази нощ трябва да се гадае и да се врачува по костите, и на ръка да се гледа, и на бял петел, и на лук, и на сирене, и по заешки вътрешности, и на умрял прилеп…

— Пфу!

— Нощта на Саовине, нощ на страх и духове… По-добре да си стоите по къщите. Цялото семейство… Край огъня…

— Цялото семейство, казваш? — повтори Киприан Фрип, хищно озъбвайки се на приятелите си. — Цялото семейство, чувате ли? Заедно с оная, дето вече цяла седмица хитро се крие от нас сред тръстиките!

— Жената на ковача! — веднага се досети Юз Яновиц. — Златокосата красавица! Умна глава си, Фрип! Днес може да се прибере в колибата! Е, момчета? Да нападнем ли къщата на ковача?

— Уха, готов съм още сега. — Деде Варгас се протегна. — Направо я виждам, жената на ковача, как върви през селото, гърдите й подскачат, върти задниче… Трябваше още тогава да я вземем, не да слушаме Дакре Силифант, глупавия педант… Но тази нощ Силифант го няма тук, а жената на ковача си е вкъщи! Чака!

— Вече заклахме кмета на тая дупка — намръщи се Риспат. — Видяхме сметката на оня, дето му се притече на помощ. Какво, мъртъвците не ни ли стигат? Ковачът и синът му са мъже като дъбове. Няма да им вземеш страха. Трябва да ги…

— Осакатим — спокойно довърши Фрип. — Само ще ги осакатим, нищо повече. Допийте си бирата, да ставаме, и в селото. Ще си устроим едно Саовине! Ще си облечем кожусите с козината навън, ще започнем да ревем и да ръмжим, селяците ще си помислят, че са дошли или дяволи, или вихти.

— А жената на ковача тук ли ще я доведем или ще се позабавляваме по нашенски, по гемерски, пред очите на семейството?

— Едното не изключва другото. — Фрип младши погледна през прозореца в нощта. — Ама каква виелица започна, мамка му! Чак тополите навежда!

— О, хо, хо! — въздъхна над халбата си старецът. — Това не е вятър, милостиви господа, не е виелица! Летят магьоснички — едни на метли, други в хавани, и с метли си замитат следите. Не се знае кога някоя такава ще пресече пътя на човек в гората или ще му скочи изотзад, не се знае кога ще го нападне! А зъбите й — ей такива!

— Ходи да плашиш децата с магьоснички, старче!

— Друго ще говорите, господа, ако закъсате! Защото ще ви кажа още, че най-страшните вещици са графините и княгините, хо-хо, а те не летят нито на метли, нито на ръжени, нито в хавани! Те яздят черните си котараци!

— Хе, хе, хе, хе!

— Истина ви казвам! Защото в Саовине, в тази единствена нощ в годината, котките на вещиците се превръщат в черни като смола кобили. И лошо се пише на онзи, който в такава тъмна нощ чуе тропота на копитата и види вещица на черна кобила. Който се срещне с нея, от смъртта няма да избяга. Вещицата ще го завърти, както виелицата завърта листата, и ще го отнесе от тоя свят!

— Като се върнем, ще довършиш. Измисли нещо по-хубаво и си приготви гайдата. Като се върнем ще има пиршество! Ще танцуваме и ще се забавляваме с жената на ковача… Какво има, Риспат?

Риспат ла Пойнт, който беше излязъл навън да се облекчи, връхлетя обратно на бегом, а лицето му беше по-бяло от сняг. Той бурно жестикулираше, сочейки към вратата. Не успя да каже нищо, но нямаше и нужда. На двора силно затропаха конски копита.

— Врана кобила — обади се Фрип, почти прилепил лице към прозореца. — Същата врана кобила. Това е тя.

— Магьосницата?

— Фалка, глупако!

— Това е духът й! — Риспат рязко си пое дъх. — Привидение! Не може да е оживяла! Умряла е и се връща като дух. В нощта на Саовине…

— Ще дойде в тъмна като черно наметало нощ — забърбори старецът, притискайки към корема си празната халба. — И срещне ли я някой, сигурна му е смъртта…

— Оръжията, грабвайте оръжията! — изкрещя трескаво Фрип. — Бързо! Обкръжете вратата от двете страни! Не разбирате ли? Излезе ни късметът! Фалка не знае за нас, дошла е да се стопли, студът и гладът са я прогонили от скривалището й! Право в ръцете ни! Кукумявката и Риенс ще ни посипят със злато! Грабвайте оръжието…

Вратата изскърца.

Старецът се наведе над масата и присви очи. Той не виждаше добре. Очите му бяха стари, увредени от глаукомата и хроничното възпаление на ставите. Освен това в кръчмата беше мрачно и задимено. Затова дядото едва успя да види влязлата в помещението слабичка фигура, облечена със салтамарка от ондатрова кожа, с качулка и шал, който скриваше лицето й. За сметка на това слухът на стареца беше добър. Той чу тихия писък на една от прислужниците, потропването на обувките на другата, тихата ругатня на кръчмаря. Чу скърцането на мечове в ножниците. И тихия, злобен глас на Киприан Фрип:

— Пипнахме те, Фалка! Май не очакваше да ни видиш тук?

— Очаквах — чу старецът. И потрепери при звука на този глас.

Забеляза движението на слабичката фигура. И чу едно ужасено ахване. Приглушеният вик на едното момиче. Той не можеше да види, че девойката, която нарекоха Фалка, е свалила качулката и шала. Не можа да види чудовищно обезобразеното лице. И очите, очертани с боята от мас и пепел така, че приличаха на очи на демон.

— Аз не съм Фалка — каза момичето. Старецът отново зърна бързото, размазано движение, видя как нещо огнено проблесна на светлината от светилниците. — Аз съм Цири от Каер Морхен. Аз съм вещерка! Дойдох тук, за да убивам.

Старецът, който през живота си беше ставал свидетел на не едно пиянско сбиване, отдавна беше разработил прекрасен способ за избягване на наранявания: пъхна се под масата и здраво се вкопчи в краката й. Естествено, от тази позиция не можеше да види нищо. Но той и не се опитваше. Стискаше здраво масата, а тя вече се местеше из кръчмата заедно с останалите мебели сред трясъците, ударите, бученето и скърцането, сред тропота на обути крака, ругатните, виковете, ударите и звъна на стомана.

Едното от момичетата виеше диво и непрестанно.

Някой се стовари върху масата, премести я заедно с вкопчилия се в краката й старец, и почти веднага се стовари до него на пода. Дядото изръмжа, усещайки как го опръска горещата кръв. Деде Варгас, онзи, който първоначално искаше да го изгони — старецът го позна по месинговите копчета на куртката, — хриптеше тежко, повръщаше, разпръсквайки кръв, и размахваше ръце. Един от безцелните му удари улучи дядото в очите. Той съвсем престана да вижда каквото и да било. Ревящото момиче захълца, утихна, въздъхна и отново писна, този път на по-висок тон.

Някой се стовари с грохот на пода и по измитите борови дъски отново плисна кръв. Старецът не видя, че този път умираше Риспат ла Пойнт, когото Цири беше улучила в гърлото. Той не видя как Цири направи пирует под носовете на Фрип и Яновиц, как се плъзна край тях като сянка, като сив дим. Яновиц се обърна след нея с бързо, меко, котешко завъртане. Той беше отличен фехтовач. Уверено подпрян на десния си крак, нанесе дълъг удар, целейки се в лицето на девойката, право в отвратителния й белег. Би трябвало да я улучи.

Но не успя.

Както не успя и да се защити. Цири го съсече със замах, отблизо, с две ръце, през гърдите и корема. И веднага отскочи, завъртя се, избягвайки удара на Фрип, и удари превилия се Яновиц по врата. Той се заби с чело в пейката. Фрип прескочи пейката и трупа, и удари със замах, широко. Цири парира удара, направи полупирует и бързо го прободе отстрани в бедрото. Фрип се олюля, залитна към масата и опитвайки се да запази равновесие, инстинктивно протегна ръка напред. Когато се подпря с длан на масата, Цири с един бърз удар му отсече китката.

Фрип вдигна чуканчето, от което бликаше кръв, съсредоточено го погледна, след което се обърна към лежащата на масата ръка. И изведнъж падна — стовари се рязко по задник на пода, сякаш се беше подхлъзнал върху сапун. Така, седейки, той закрещя, след което започна да вие с див, висок, протяжен вълчи вой.

Свитият под масата, залят с чужда кръв старец няколко минути слушаше този зловещ дует — монотонно пищящото момиче и виещият диво Фрип.

Момичето млъкна първо, завършвайки писъка с нечовешки, сподавен стон. Фрип просто утихна.

— Мамо… — неочаквано проговори той съвършено ясно и трезво. — Майчице… Как така… Как… Какво ми… се случи? Какво ми… е?

— Умираш — отвърна обезобразената девойка.

Малкото останала коса по темето на стареца настръхна. За да не извика, той захапа ръкава на дрехата си с единствения си зъб.

Киприан Фрип младши издаде такъв звук, сякаш преглъща с усилие. И повече не се обади. Изобщо.

Настана пълна тишина.

— Какво направи… — прозвуча в тишината треперещият глас на кръчмаря. — Какво направи, момиче…

— Аз съм вещерка. Убивам чудовища.

— Ще ни обесят… Ще подпалят селото и кръчмата.

— Убивам чудовища — повтори тя, а в гласа й се промъкна нещо като изненада. Като съмнение. Неувереност.

Кръчмарят застена, захленчи. И заплака.

Старецът полека се измъкна изпод масата, избутвайки трупа на Деде Варгас с жестоко разсеченото му лице.

— Яздиш черна кобила… — промърмори той. — В нощ, тъмна като черно наметало… Следите си заличаваш…

Девойката се обърна и го погледна. Тя вече беше успяла да увие лицето си с шала, а над него гледаха оградените с черни кръгове демонски очи.

— Срещне ли те някой, сигурна му е смъртта — промърмори старецът. — Или самата ти си смъртта.

Девойката го гледа дълго. И напълно спокойно.

— Прав си — каза най-накрая тя.

Някъде в блатата, далеч, но много по-близо отпреди, за втори път се разнесе плачещият вой на beann’shie.

Висогота лежеше на пода, на който се беше свлякъл, когато ставаше от леглото. С изненада забеляза, че не може да стане. Сърцето му блъскаше в гърдите, пулсираше в гърлото му, задавяше го.

Той вече знаеше чия смърт предвещава нощният вик на елфическия призрак.

„Животът беше прекрасен. Въпреки всичко“ — помисли си той и прошепна:

— Богове… Не вярвам във вас… Но ако наистина съществувате…

Внезапно ужасна болка разкъса гърдите му. Някъде по пътеките, далеч, но още по-близо отпреди, beann’shie извряска диво за трети път.

— Ако съществувате — закриляйте вещерката по пътя й…