Кулата на лястовицата

Втора глава

Западният вятър носеше със себе си нощна буря.

Тъмновиолетовото небе бе пресечено от линията на светкавица, експлодира протяжен гръм. Внезапен дъжд удари прашните пътища с капки, гъсти като масло, забарабани по покривите, размаза прахта по прозорците. Но силният вятър бързо прогони пороя, прогони бурята някъде далеч, отвъд пламтящия от светкавиците хоризонт.

И тогава се разлаяха кучета. Зазвънтяха копита, задрънча оръжие. Диви крясъци и свистене изправиха косите на пробудилите се селяни, които в паника започнаха да скачат от леглата си и да подпират с копия вратите и капаците на прозорците. Изпотените ръце стискаха брадви и вили. Стискаха ги здраво. Но безполезно.

Ужас, ужас се носи през селото. Преследвани или преследвачи? Обезумели и ожесточени от ярост или от страх? Ще профучат ли, без да спират конете? Или нощта всеки момент ще се освети от блясъка на пламтящи покриви?

Тихо, тихо, деца…

Мамо, това демони ли са? Това Дивия лов ли е? Кошмари, дошли от ада? Мамо, мамо!

Тихо, тихо, деца! Това не са демони, не са дяволи…

По-лошо.

Това са хора.

Кучетата лаеха. Вятърът виеше. Конете цвилеха, подковите звънтяха. През селото и през нощта се носеше безчинстващ отряд.

Хотспорн излетя на хълма, задържа коня и го обърна. Беше внимателен и предпазлив, не обичаше да рискува, още повече че предпазливостта не струваше нищо. Не бързаше да се спуска долу, при реката, при пощенската станция. Предпочиташе преди това да се огледа добре.

Пред станцията нямаше нито коне, нито впрягове, а само едно фургонче с впрегнати в него две мулета. На платнището имаше надпис, който Хотспорн не можеше да прочете отдалеч. Но той не надушваше опасност. А Хотспорн определено усещаше опасностите. Беше професионалист.

Спусна се на обраслия с храсталаци и върби бряг, решително вкара коня в реката, премина в галоп през плискащата се вода. Гмуркащите се край брега патици се разпръснаха с гръмко крякане.

Хотспорн пришпори коня и влезе в двора на станцията през разбитата ограда. Сега вече можеше да се разчете надписът на платнището на фургона: „Маестро Алмавера, специалист по татуировките“. Всяка от думите беше изписана с различен цвят и започваше с твърде голяма, изящно изрисувана буква. А на корпуса на фургона, над предното колело, се виждаше изрисувана малка пурпурна раздвоена стрела.

— Скачай от коня! — разнесе се иззад гърба му. — На земята, по-бързо! И ръцете по-далеч от дръжката на меча!

Приближиха се и беззвучно го обкръжиха: отдясно Асе, с черна кожена куртка, обшита със сребро, отляво — Фалка, със зелен велурен кафтан и шапка с пера. Хотспорн свали качулката, която закриваше лицето му.

— Ха! — Асе отпусна меча. — Това сте вие, Хотспорн. Щях да ви позная, но този вран кон ме заблуди.

— Но кобилката е прекрасна! — изрече възхитено Фалка, килвайки шапката си към ухото. — Черна е и блести като въглен, няма нито един по-светъл косъм. И колко е стройна! Красавица!

— Аха, дадох за нея почти сто флорена — усмихна се небрежно Хотспорн. — Къде е Гиселхер? Вътре?

Асе кимна. Фалка, която гледаше кобилата като омагьосана, я потупа по шията и погледна Хотспорн с големите си зелени очи.

— Когато бягаше през водата — каза тя, — беше като истинско келпи! Ако беше излязла от морето, а не от река, не бих повярвала, че не е истинско келпи!

— А вие, Фалка, виждали ли сте някога истинско келпи?

— На картинка. — Момичето изведнъж се изчерви. — Стига сме бъбрили. Да влезем. Гиселхер чака.

При прозореца, през който влизаше някаква светлина, беше сложена маса. На масата, облегната на лактите си, лежеше Мистле, която не носеше надолу от кръста нищо, освен черни чорапи. Между непристойно разтворените й крака клечеше слаб и дългокос тип с червеникавокафява престилка. Това не можеше да е друг освен маестро Алмавера, специалистът по татуировки, тъй като точно в момента изографисваше върху бедрото на Мистле цветна картинка.

— Приближи се, Хотспорн — повика го Гиселхер от по-далечната маса, на която седеше заедно с Искра, Кайли и Реф. Последните двама, подобно на Асе, също бяха облечени с кафтани от черна телешка кожа, осеяни с катарами, гвоздеи, вериги и други интересни украшения от сребро. „Някой занаятчия здравата е заработил“ — помисли си Хотспорн. Когато на Плъховете им се приискаше да се понагиздят, плащаха на шивачите, обущарите и седларите наистина по кралски. Естествено, те също така никога не пропускаха случая просто да отнемат от нападнатите хора дрехи или скъпоценности, които им хванат окото.

— Виждам, че си намерил съобщението ни в руините на старата станция? — провлачи Гиселхер. — Ха, защо изобщо те питам, ако не беше така, нямаше да си тук. Трябва да призная, че дойде бързо.

— Защото кобилата е прекрасна — вметна Фалка. — Обзалагам се, че е и бърза!

— Намерих съобщението ви. — Хотспорн не откъсваше поглед от Гиселхер. — А моето? Достигна ли до вас?

— Достигна… — кимна главатарят на Плъховете. — Но… накратко казано… Тогава нямахме време. А после се напихме и се наложи да поотпочинем. А след това се получи така, че пътят ни беше в друга посока.

„Проклети гадини“ — помисли си Хотспорн.

— Накратко казано, не си изпълнил поръчението?

— Аха, не съм. Извинявай, Хотспорн. Нямаше как… Но следващия път — хо, хо! Непременно!

— Непременно! — потвърди на висок глас Кайли, макар че никой не го беше молил за това.

„Проклети безотговорни гадини. Напили се. А след това се получило, че пътят им е в друга посока. Към шивачите на модни дрехи, несъмнено“.

— Ще пийнеш ли?

— Благодаря, не.

— А може би ще пробваш това? — Гиселхер посочи сложената сред бутилките и чашите кутийка, боядисана с лак. Хотспорн вече знаеше защо очите на Крис така блестят, защо движенията им са така нервни и бързи.

— Първокласен прах — увери го Гиселхер. — Няма ли да си щипнеш малко?

— Благодаря, не. — Хотспорн посочи многозначително към кървавото петно на пода и водещата към страничното помещение следа, ясно показваща накъде е бил влачен трупът. Гиселхер забеляза погледа му.

— Един тип тук се правеше на герой — процеди той. — Наложи се Искра да го порицае.

Искра се засмя гърлено. Личеше си, че е под силното въздействие на наркотика.

— Да, така го порицах, че се задави от кръвта си — похвали се тя. — И останалите веднага се укротиха. Това се казва терор!

Както обикновено беше окичена със скъпоценности, даже на носа си имаше диамантена халка. Не беше с кожено облекло, а с вишневия кафтан с брокатена бродерия, който вече беше достатъчно знаменит, за да се смята за последен писък на модата сред златната младеж в Турн. Както и копринената кърпа, обвиваща главата на Гиселхер. Хотспорн вече беше чувал за девойки, които се подстригват „като Мистле“.

— Това се казва „терор“… — повтори замислено той, продължавайки да разглежда кървавата ивица на пода. — А стопанинът на станцията? Жена му? Синът?

— Не, не — намръщи се Гиселхер. — Мислиш, че всичките сме ги изклали? Какви ги говориш? Временно ги затворихме в килера. Сега, както виждаш, станцията е наша.

Кайли шумно изплакна устата си с вино, изплю го на пода. Взе си с малка лъжичка от кутията малко фистех, както наричаха наркотика, внимателно го изсипа на върха на показалеца си и го втри във венците си. Подаде лъжичката на Фалка, тя повтори ритуала и предаде фистеха на Реф. Нилфгардецът отказа, зает с разглеждане на каталога с цветни татуировки, и предаде лъжичката на Искра. Елфката я връчи на Гиселхер, без да се възползва.

— Терор! — промърмори тя, присвивайки лъщящите си очи и подсмърквайки. — Държим станцията под терор! Император Емхир държи така целия свят, а ние само тази съборетина. Но принципът е един и същ.

— Аууу, мамка му! — извика Мистле откъм масата. — Внимавай къде бодеш! Направи така още веднъж и аз ще те бодна. Така ще те бодна, че острието ще излезе от другата страна!

Всички плъхове — с изключение на Фалка и Гиселхер — се разкикотиха.

— Ако искаш да си красива, трябва да търпиш — обади се Искра.

— Боди я, маестро, боди я — добави Кайли. — Тя е закалена между краката!

Фалка изруга грубо и запрати по него чашата си. Кайли успя да се отмести. Плъховете отново избухнаха в смях.

— Така значи. — Хотспорн реши да сложи край на веселбата. — Държите станцията под терор. А защо? Ако се остави настрана удоволствието от тероризирането?

— Тук сме на пост — каза Гиселхер, докато втриваше фистеха във венците си. — Който мине да си смени коня или да отдъхне — обираме го. Това е по-удобно, отколкото да висим на някой кръстопът или в храсталака. Защото, както каза Искра току-що, принципът е един и същ.

— Но днес, от изгрев-слънце досега, ни попадна само този — вметна Реф, сочейки маестро Алмавера, почти скрил се между разтворените бедра на Мистле. — Голтак, както всеки човек на изкуството; нямаше какво да му вземем, и затова ограбваме от майсторството му. Хвърлете един поглед, да видите колко го бива в рисуването.

Реф вдигна ръкава си и показа татуировката си — гола жена, която помръдваше задника си при стискането на юмрука му. Кайли също се похвали — около ръката му, над гривната с шипове, се виеше зелена змия с отворена уста и ален раздвоен език.

— Изящна работа — изрече равнодушно Хотспорн. — И полезно при разпознаването на труповете. Нищо няма да се получи от грабежа ви, драги Плъхове. Ще се наложи да заплатите на художника за майсторството му. Нямаше кога да ви предупредя: вече седем дни, от първи септември, знакът е пурпурна раздвоена стрела. Той има такава, изрисувана на фургона си.

Реф изруга тихо. Кайли се разсмя. Гиселхер махна равнодушно с ръка.

— Какво да се прави. Ще му платим за иглата и боята. Пурпурна стрела, казваш? Ще го запомним. Ако до утре се появи още един такъв със стрела, няма да му направим нищо лошо.

— Мислите да висите тук до утре? — учуди се малко пресилено Хотспорн. — Неразумно е, Плъхове. Рисковано и опасно!

— Какво?

— Рисковано и опасно.

Гиселхер сви рамене. Искра изсумтя и се изсекна на пода. Реф, Кайли и Фалка гледаха търговеца така, сякаш той току-що им е съобщил, че слънцето е паднало в реката и трябва бързо да го извадят оттам, преди раците да са го нащипали. Хотспорн проумя, че се опитва да вразуми побъркани сополанковци. Да предупреди за риска и опасността надути и безразсъдни младоци, на които понятието за страх им е напълно чуждо.

— Преследват ви, Плъхове.

— И какво от това?

Хотспорн въздъхна.

Разговорът беше прекъснат от Мистле, която се приближи към тях, без дори да си направи труда да се облече. Тя сложи крака си на пейката и въртейки бедра, демонстрира на всички произведението на маестро Алмавера: яркочервена роза на зелено стъбло с две листенца, разположена на бедрото, почти до венериния хълм.

— Е? — попита тя, сложила ръце на кръста. Гривните й, нанизани почти до лактите, проблеснаха като диаманти. — Какво ще кажете?

— Прекрасно! — изсумтя Кайли, отмятайки косите си назад. Хотспорн забеляза, че Плъхът носи обеци на ушите си. Не будеше съмнения, че тези обеци — както и осеяното с метал кожено облекло — скоро щяха да са на мода сред златната младеж в Турн и в цяло Гесо.

— Твой ред е, Фалка — каза Мистле. — Какво ще искаш да ти изрисува?

Фалка докосна бедрото й, наведе се и се вгледа в татуировката. Отблизо, Мистле нежно разроши пепелявите й коси. Фалка се разкикоти и без никакви церемонии започна да се съблича.

— Искам същата роза — отговори тя. — На същото място, като при теб, любима.

— Ама че мишки има при тебе, Висогота. — Цири прекъсна разказа, гледайки към пода, където в кръга от падащата от газеничето светлина се разиграваше истински миши турнир. Можеше само да се предполага какво става извън кръга, в тъмнината. — Няма да е лошо да се сдобиеш с котка. Или, още по-добре — с две.

— Гризачите — изкашля се отшелникът — се стремят към топлината, защото наближава зимата. А котарак имах, но изчезна, горкичкият.

— Сигурно го е изяла някоя лисица или златка.

— Не си виждала котарака ми, Цири. Ако го е изяло нещо, не е било по-малко от дракон.

— Такъв ли е бил? Е, жалко. Той не би позволил на тези мишки да ми лазят по леглото. Жалко.

— Жалко. Но аз мисля, че ще се върне. Котките винаги се връщат.

— Ще хвърля дърва в огъня. Студено е.

— Студено е. Нощите сега са адски студени… А още не е дори средата на октомври… Продължавай, Цири.

Цири седя неподвижно известно време, вторачила се в огнището. Огънят оживя, запращя, затрещя, хвърли върху обезобразеното лице на девойката златист отблясък и подвижни сенки.

— Разказвай!

Маестро Алмавера я бодеше, а Цири усещаше как сълзите парят крайчетата на очите й. Макар че преди процедурата тя предвидливо се опияни с вино и бял прашец, болката беше непоносима. Тя стискаше зъби, за да не стене, и разбира се, не стенеше, а се правеше, че не обръща внимание на иглата и презира болката. Стараеше се изобщо да не забелязва болката, да участва в разговора, който плъховете водеха с Хотспорн — типът, който се опитваше да се представи за търговец, макар че в действителност — ако не се смята фактът, че живееше за сметка на търговците — нямаше нищо общо с тях.

— Над главите ви са се струпали черни облаци — говореше Хотспорн, като местеше поглед по лицата на Плъховете. — Не стига, че ви преследва префектът от Амарило, не стига, че ви преследват Варнхагенови, барон Касадей…

— И този ли? — намръщи се Гиселхер. — За префекта и Варнхагенови разбирам, но защо някакъв си Касадей се е захванал с нас?

— Увил се вълкът в овча кожа — усмихна се Хотспорн — и започнал да блее жалостиво: „Беее, беее, никой не ме обича, никой не ме разбира, където и да се покажа, ме замерват с камъни и крещят по мене, защо е тази несправедливост?“. Защото, драги ми Плъхове, след произшествието при река Стърчиопашка дъщерята на барон Касадей и до днес е в треска и слабее…

— Аай… — спомни си Гиселхер. — Каретата с четирите пъстри коня. Това тази госпожица ли е?

— Тя е. Сега, както ви казах, боледува, нощем скача с викове, споменава господин Кайли… И особено госпожица Фалка. И брошката, спомен от покойната й майка. Госпожица Фалка е изтръгнала насила тази брошка от роклята й. При това е изрекла разни думи.

— Изобщо не става въпрос за това! — извика Цири откъм масата, възползвайки се от удобния случай, за да не реагира с вик на болката. — Ние проявихме презрение и неуважение към принцесата, като я пуснахме да си ходи, оставяйки я на сухо. Трябваше да се позабавляваме с нея.

— Наистина. — Хотспорн гледаше в голите бедра на Цири. Тя усети това. — Голямо безчестие е, че не сте се позабавлявали. Нищо чудно, че оскърбеният баща Касадей е събрал въоръжен отряд и е обявил награда. Заклел се е публично, че всички вие ще висите надолу с главите от стените на замъка му. Обещал е също, че заради изтръгнатата от роклята на девойката брошка ще съдере кожата на госпожица Фалка. На ленти.

Цири изруга, а Плъховете избухнаха в див смях. Искра кихна и ужасно се осополиви — фостехът бе раздразнил лигавицата й.

— Изобщо не ни интересуват тези преследвания — заяви тя, докато бършеше с шала си устата, носа, брадичката си и масата. — Префектът, баронът, Варнхагенови! Преследват ни, но няма да ни догонят. Ние сме Плъховете! След Велда завихме на три пъти и сега тези глупаци вървят в обратната посока. Докато съобразят каква е работата, ще бъдат прекалено далеч, за да могат да се върнат.

— А дори и да се върнат, какво от това? — възникна разпалено Асе, който преди известно време се беше върнал от караул, без никой да го смени или да има намерение да го смени. — Просто ще ги избием!

— Точно така! — извика откъм масата Цири, вече забравила как предишната нощ бягаха от потерята през селата край Велда и колко я беше страх тогава.

— Добре. — Гиселхер удари с разтворената си длан по масата, слагайки край на надвикването. — Говори, Хотспорн. Защото виждам, че искаш да ни кажеш нещо, нещо по-важно от префекта, Варнхагенови, барон Касадей и чувствителната му дъщеря.

— Бонхарт е по следите ви.

Настана тишина, необичайно дълга. Дори маестро Алмавера спря работата си за момент.

— Бонхарт — повтори бавно Гиселхер. — Старият белокос обесник. Сигурно здравата сме досадили на някого.

— На някой богатичък — съгласи се Мистле. — Не всеки може да си позволи Бонхарт.

Цири вече се готвеше да попита кой е този Бонхарт, но я изпревариха — почти едновременно, в един глас — Асе и Реф.

— Ловец на глави — поясни навъсено Гиселхер. — Някога май е бил войник, после търговец, а най-накрая се захванал да убива хора срещу възнаграждение. Истински кучи син, малко са като него.

— Говори се — добави доста безгрижно Кайли, — че ако всички, убити от Бонхарт, трябва да се погребат на едно гробище, ще е необходима площ от половин морга8.

Мистле взе щипка от белия прашец между палеца и показалеца си и рязко го изсмърка с ноздри.

— Бонхарт разби бандата на Големия Лотар — каза тя. — Уби него и брат му — оня, на когото му викаха Мухоморката.

— Разправят, че с удар в гърба — добави Кайли.

— Уби и Валдез — добави Гиселхер. — А когато Валдез умря, бандата му се разпадна. А беше една от най-добрите. Стегнат, боеви отряд. Задружен. Навремето мислех да се присъединя към тях. Преди да ви срещна.

— Всичко това е истина — каза Хотспорн. — Такава банда като бандата на Валдез не е имало и няма да има. Пеят се песни за това как са се измъкнали от обсадата при Сарда. Буйни глави, мъжка храброст. Малцина можеха да им съперничат.

Плъховете млъкнаха и се вторачиха в него със своите искрящи и зли очи.

— Когато бяхме шестима — процеди след кратко мълчание Кайли, — си пробихме път през ескадрон от нилфгардски конници.

— Освободихме Кайли от нисирите! — извика Асе.

— С нас също малцина могат да се сравняват! — изсъска Реф.

— Това е вярно, Хотспорн — изпъчи гърди Гиселхер. — Плъховете не са по-лоши от никоя друга банда, включително и от валдезовата. Мъжка храброст, казваш? Ще ти разкажа нещо за женската храброст. Искра, Мистле и Фалка, трите, дето седят тука, посред бял ден преминаха през град Друи, а когато разбраха, че в кръчмата са Варнхагенови, минаха през кръчмата. През нея! Влязоха отпред, излязоха през задния вход. А Варнхагенови останаха да седят с отворени уста, над преобърнатите си халби и разлятата бира. Сигурно ще кажеш, че не е особено храбро?

— Няма да го каже — изпревари отговора Мистле, усмихвайки се зловещо. — Няма да каже, защото добре знае кои са Плъховете. Неговата гилдия също знае.

Маестро Алмавера довърши татуировката. Цири му благодари с гордо изражение, облече се и седна при компанията. Изсумтя, чувствайки странния, изучаващ и сякаш насмешлив поглед на Хотспорн. Погледна го злобно, демонстративно притискайки се към рамото на Мистле. Тя вече беше успяла да се убеди, че такива демонстрации смущават мъжете, възнамеряващи да флиртуват, и охлаждат ентусиазма им. В случая с Хотспорн тя действаше малко предварително, защото търговецът не беше нахалствал в това отношение.

Хотспорн беше загадка за Цири. Тя го беше виждала само веднъж преди, за останалото й разказа Мистле. Хотспорн и Гиселхер, поясни тя, се познават и дружат отдавна, имат си условни сигнали, пароли и места за срещи. По време на тези срещи Хотспорн предава информация — и тогава те отиват на посочения път и нападат посочения търговец, конвой или обоз. Понякога убиват посочения човек. Винаги се уговарят за определен знак върху нечий фургон, при наличието на който съответният търговец не се напада.

Отначало Цири беше изненадана и леко разочарована — тя уважаваше Гиселхер, смяташе Плъховете за образец за свобода и независимост, беше обикнала тази свобода, това презрение към всички и всичко. Но неочаквано се оказа, че изпълняват и работа по поръчка. Като наемни убийци — някой им нареждаше кого да убият. Нещо повече — някой им поръчваше да убият някого, а те слушаха с наведени глави.

— Услуга срещу услуга — беше свила рамене Мистле в отговор на думите й. — Хотспорн ни дава нареждания, но и ни предоставя информация, благодарение на която оцеляваме. Свободата и презрението си имат свои граници. В края на краищата винаги се получава така, че си оръдие на някой друг. Такъв е животът, Соколче.

Цири беше учудена и разочарована, но това бързо отмина. Тя се учеше — да не се учудва твърде много и да няма прекалено високи очаквания, защото тогава разочарованията не са толкова силни.

— Аз, драги Плъхове — продължаваше да говори Хотспорн, — имам лекарство за всичките ви грижи. За нисирите, бароните, префектите и дори за Бонхарт. Да, да. Защото макар и той да стяга примката около вратовете ви, аз разполагам с начин, по който да се измъкнете.

Искра прихна, Реф се закикоти. Но Гиселхер ги спря с жест, позволявайки на Хотспорн да продължи.

— Говори се — каза след кратка пауза търговецът, — че всеки момент ще бъде обявена амнистия. Дори и някого да го очаква съд, дори и да го очаква бесило, ще бъде помилван, ако се предаде и признае вината си. Това се отнася и за вас.

— Глупости! — извика Кайли с насълзени очи, заради твърде голямата доза фистех, попаднала в носа му. — Нилфгардски номер, клопка! Ние, старите кучета, няма да се хванем на това!

— Почакай — спря го Гиселхер. — Успокой се, Кайли. Хотспорн, доколкото го познаваме, не е свикнал да говори празни приказки. Той е свикнал да е наясно какво говори и по каква причина го казва. Така че със сигурност знае и ще ни каже откъде се е взела тази неочаквана нилфгардска милост.

— Император Емхир се жени — изрече спокойно Хотспорн. — Скоро в Нилфгард ще си имаме императрица. Затова и ще бъде обявена амнистия. Разправят, че императорът е безумно щастлив и желае щастие на всички останали.

— Пука ми за императорското щастие — обяви тържествено Мистле. — А от амнистията ще си позволя да не се възползвам, защото нилфгардската милост нещо намирисва на стърготини. От прясно наострен кол, хе-хе.

— Съмнявам се, че това е измама — сви рамене Хотспорн. — Въпрос на политика е. И е нещо голямо. По-голямо от вас, Плъховете, или всички местни разбойници накуп. Става въпрос за политика.

— Тоест за какво? — смръщи вежди Гиселхер. — Защото аз нищичко не разбрах.

— Сватбата на Емхир е политически въпрос и с помощта на тази сватба могат да бъдат решени много политически проблеми. Императорът сключва този брак, за да сплоти още по-силно империята, да сложи край на пограничните сблъсъци и разпри, да осигури мир. Знаете ли за кого се жени? За Цирила, наследницата на престола на Цинтра.

— Лъжа! — извика Цири. — Измишльотина!

— На какво основание ме обвинявате в лъжа, госпожице Фалка? — вдигна поглед към нея Хотспорн. — Може би сте по-добре осведомена?

— Със сигурност!

— По-тихо, Фалка — намръщи се Гиселхер. — Когато беше на масата и те боцкаха в задника, пазеше тишина, какво се развика сега? Каква е тази Цинтра, Хотспорн? И тази Цирила? Защо са толкова важни?

— Цинтра — намеси се Реф, сипвайки от фистеха върху пръста си — е малка държава на север, за която Империята е воювала с тамошните владетели. Преди три или четири години.

— Точно така — потвърди Хотспорн. — Имперските войски превзеха Цинтра и дори преминаха през Яра, но после бяха принудени да отстъпят.

— Защото си го получиха при Соденския хълм — измърмори Цири. — Така отстъпиха, че пушек се вдигна!

— Както виждам, сте запозната с най-новата история, госпожице Фалка. Похвално, в такава млада възраст. Мога ли да попитам къде сте ходили на училище?

— Не можете!

— Достатъчно! — намеси се отново Гиселхер. — Продължи за тази Цинтра, Хотспорн. И за амнистията.

— Император Емхир — рече търговецът — е решил да направи от Цинтра бръшлянена държава…

— Каква?

— Бръшлянена. Като бръшляна, който не може да съществува без могъщ дънер, около който да се увива. А този дънер, разбира се, ще бъде Нилфгард. Вече има такива държави. Например Метина, Маехт, Тоусайнт… Там управляват местните династии. Наужким, разбира се.

— Това се нарича мнима автономия — похвали се Реф. — Така съм чувал.

— Но проблемът с Цинтра е, че кралската линия там е угаснала…

— Угаснала?! — Изглеждаше, сякаш от очите на Цири всеки момент ще се посипят зелени искри. — Друг път е угаснала! Нилфгардците са убили Каланте. Просто са я убили!

— Признавам — Хотспорн спря с жест Гиселхер, който се готвеше отново да скастри Цири за намесата й, — че ни поразявате със знанията си, госпожице Фалка. Кралица Каланте наистина загина по време на войната. Смяташе се, че е загинала и внучката й Цирила, последната с кралска кръв. Получи се така, че император Емхир нямаше от какво да създаде тази — както мъдро отбеляза господин Реф — мнима автономия. И изведнъж тази Цирила се намери.

— Това са някакви детски приказки — изсумтя Искра, облягайки се на рамото на Гиселхер.

— Наистина — кимна Хотспорн, — трябва да призная, че малко прилича на приказка. Говори се, че зла магьосница държала Цири някъде далеч на Север, в магическа кула. Но Цирила успяла да избяга и поискала убежище от Империята.

— Това е една голяма, гадна, глупава лъжа и измислица! — развика се Цири, протягайки треперещите си ръце към кутийката с фистеха.

— Според слуховете — продължи смутеният Хотспорн, — когато я видял, император Емхир се влюбил безумно в нея и иска да я вземе за жена.

— Соколчето има право — изрече твърдо Мистле, подкрепяйки думите си с удар на юмрука си по масата. — Това е глупава измишльотина. Изобщо не мога да разбера за какво става въпрос! Но едно е ясно — да се основава на тази глупост надеждата за нилфгардска милост е още по-голяма глупост.

— Така е! — подкрепи я Реф. — Какво ни интересува сватбата на императора? За която и да се ожени, нас винаги ще ни очаква друга невяста. Конопена!

— Работата не е във вашите шии, драги Плъхове — напомни Хотспорн. — Това е политика. На северните граници на империята се ширят въстания, бунтове и вълнения, особено в Цинтра и околностите й. А ако императорът вземе за жена наследницата на кралството, Цинтра ще се успокои. Ако тържествено бъде обявена амнистия, то бунтовническите отряди ще слязат от планините и ще престанат да тормозят Империята и да причиняват безредици. Пък и ако цинтрийка седне на императорския трон, бунтовниците ще се присъединят към императорската армия. А вие знаете, че на север от Яра войната продължава, всеки войник е от полза.

— Аха! — намръщи се Кайли. — Сега разбрах! Значи такава амнистия! Дават ти избор: ето го наостреният кол, ето я имперската емблема. Или колът в задника, или емблемата на гърба. И на война, за да умреш за Империята.

— По време на война — изрече бавно Хотспорн — наистина може да стане какво ли не, както в онази известна песен. Но не е необходимо всички да воюват, драги Плъхове. Може пък след изпълнението на условията на амнистията, тоест явяването пред властите и признаването на вината, да бъде въведена… някаква алтернативна служба.

— Какво?

— Аз знам за какво става въпрос. — Зъбите на Гиселхер за миг проблеснаха на фона на загорялото, леко посиняло от скорошно бръснене лице. — Търговската гилдия, деца, иска да ни привлече. Да ни привлече и приласкае. Като родна майка.

— Като мащеха по-скоро — промърмори под нос Искра.

Хотспорн се направи, че не е чул.

— Напълно си прав, Гиселхер — изрече той студено. — Ако поиска, гилдията може да ви даде работа. Официално, под формата на алтернативна служба в армията. Да ви даде защита.

Кайли искаше да каже нещо. Мистле също искаше да се обади, но бързият поглед на Гиселхер им затвори устата.

— Предай на гилдията, Хотспорн — изрече ледено главатарят на Плъховете, — че благодарим за предложението. Ще помислим и ще обсъдим как да постъпим.

Хотспорн се изправи.

— Тръгвам си.

— Сега, през нощта?

— Ще пренощувам в селото. Тук ми е някак неуютно. А утре тръгвам право към границата с Метина, после по главния път към Форгехам, където ще прекарам до Еквинокцията, а кой знае, може и по-дълго. Защото там ще очаквам онези, които вече са помислили, обсъдили, решили, и са готови да се явят и да изчакат амнистията под моя опека. Съветвам ви и вие да не се бавите прекалено с размишленията и обсъжданията. Защото Бонхарт може да изпревари амнистията.

— Постоянно ни плашиш с този Бонхарт — изрече бавно Гиселхер, който също се изправи. — Някой би си помислил, че мерзавецът вече е на прага… А всъщност той е отвъд горите, планините…

— … в Ревност — довърши спокойно Хотспорн. — В странноприемницата „Под главата на химерата“. На трийсет мили оттук. Ако не бяха зигзагите ви край Велда, сигурно щяхте да се натъкнете на него още вчера. Но това не ви вълнува, знам. Всичко хубаво, Гиселхер. Всичко хубаво, Плъхове. Маестро Алмавера? Аз съм към Метина и винаги се радвам на компания по пътя… Какво казвате, маестро? С удоволствие? Така и предполагах. Е, опаковайте си принадлежностите. Платете на маестрото за труда му, Плъхове.

Пощенската станция се изпълни с аромата на пържен лук и картофена супа, които готвеше жената на стопанина, временно пусната от заточението в килера. Огненото езиче на свещта на масата танцуваше и се удължаваше. Плъховете се бяха навели над масата така, че огънят огряваше почти докосващите им се глави.

— Той е в Ревност — говореше тихо Гиселхер. — В странноприемницата „Под главата на химерата“. Точно на един ден езда оттук. Какво мислите за това?

— Същото, което и ти — промърмори Кайли. — Да отидем там и да убием кучия син.

— Да отмъстим за Валдез — каза Реф. — И за Мухоморката.

— И такива като Хотспорн повече няма да ни обясняват за чужди дела и храброст — изсъска Искра. — Да убием Бонхарт, този трупоядец, този върколак. Ще му побием главата над портата на странноприемницата, за да съответства на името й! И за да знаят всички, че той не е никакъв свръхчовек, а обикновен смъртен, като всички останали, и че най-накрая се е натъкнал на по-силни от него. И ще се види коя е най-добрата банда от Корат до Переплут!

— Ще започнат да пеят песни за нас по панаирите! — изрече разпалено Кайли. — И из замъците!

— Да вървим! — Асе удари по масата с ръка. — Да вървим и да убием мерзавеца!

— А след това — разсъждаваше Гиселхер — може и да помислим за тази амнистия… За гилдията… Какво се мръщиш, като че ли си глътнал дървеница, Кайли? По петите ни са, а зимата наближава. Аз си мисля следното, Плъхове: да презимуваме, да си стоплим задниците на огнището, да се предпазим чрез амнистията от студа, да си пийнем амнистийна греяна бира. Да изтърпим тази амнистия учтиво и порядъчно по някакъв начин до пролетта. А напролет… Когато тревичките се подадат над снега…

Плъховете се разсмяха в един глас, тихо, зловещо. Очите им горяха, като на истински плъхове, когато нощем, в тъмна пресечка, се прокрадват към ранен човек, неспособен да се защити.

— Да пием за гибелта на Бонхарт! — каза Гиселхер. — Да изсърбаме супата и да лягаме да спим. Да си отдъхнем, защото на разсъмване тръгваме.

— Ясно — изсумтя Искра. — Вземете пример от Мистле и Фалка, те вече от един час са в леглото.

Жената на стопанина на пощенската станция затрепери пред гърнето, чувайки откъм масата тихото, злобно, отвратително кикотене.

Цири вдигна глава и дълго мълча, загледана в едва тлеещото пламъче на газеничето, в което вече догаряше остатъкът от фитила.

— Тогава аз се измъкнах от станцията, като крадла — продължи тя разказа си. — Преди разсъмване, в пълна тъмнина… Но не успях да избягам незабелязано. Мистле сигурно се е събудила, когато се измъквах от леглото. Завари ме в конюшнята, как оседлавам коня. Но не показа, че е учудена. И изобщо не се опита да ме задържи… Започваше да се развиделява…

— И сега не е много далеч от изгрева — прозина се Висогота. — Време е за сън, Цири. Утре ще продължиш.

— Сигурно си прав. — Тя също се прозина, изправи се, протегна се. — И на мен са ми натежали клепачите. Но с това темпо никога няма да завърша, отшелнико. Колко вечери минаха? Поне десет. Боя се, че за целия разказ ще са необходими хиляда и една нощ.

— Имаме време, Цири. Имаме време.

— От кого искаш да избягаш, Соколче? От мен? Или от себе си?

— Край с бягствата. Сега трябва да преследвам. За целта трябва да се върна… там, където започна всичко. Трябва. Разбери ме, Мистле.

— Значи затова… Затова беше толкова мила с мен снощи. За първи път от толкова дни… Прощален последен път? А после — забравяш за всичко?

— Никога няма да те забравя, Мистле.

— Ще ме забравиш.

— Никога. Заклевам се. И това не беше последният път. Ще те намеря. Ще дойда за теб… Ще дойда със златна карета. Със свита от дворяни. Ще видиш. Скоро ще имам… възможности. Големи възможности. Ще направя така, че съдбата ти да се промени… Ще видиш. Ще се убедиш колко много мога да направя. Колко много мога да променя.

— За това е необходима голяма сила — въздъхна Мистле. — И голяма магия.

— И това също е възможно. — Цири облиза устни. — Магията също… Мога да намеря… Всичко, което някога съм загубила, може да се върне… И отново да бъде мое. Обещавам ти, че ще се учудиш, когато се срещнем отново.

Мистле се извърна и дълго време гледа розово-синкавите облаци, които изгревът вече беше изрисувал над източния край на света.

— Вярно е — каза тя тихо. — Ще съм много учудена, ако някога се срещнем отново. Ако някога те видя пак, малката. Тръгвай вече. Да не протакаме.

— Чакай ме. — Цири изсмърка. — И не допускай да те убият. Помисли си за амнистията, за която говореше Хотспорн. Дори ако Гиселхер и другите не поискат… Все пак си помисли, Мистле. Това може и да е начин да оцелееш… Защото аз ще се върна за теб. Заклевам се.

— Целуни ме.

Ставаше все по-светло, развиделяваше се, студът се усилваше.

— Обичам те, Птиченце.

— Обичам те, Соколче. Тръгвай вече.

— Разбира се, тя не ми вярваше. Мислеше, че съм се уплашила и съм хукнала подир Хотспорн, за да търся спасение, да го умолявам за амнистията, с която той ни съблазняваше. Откъде можеше да знае какви чувства ме вълнуваха, докато слушах дрънканиците на Хотспорн за Цинтра, за баба ми Каланте… И за това, че „някаква Цирила“ ще стане жена на императора на Нилфгард? Същият този император, който уби баба Каланте, и изпрати за мен онзи черен рицар с перата на шлема. Разказвах ти, нали си спомняш? На остров Танед, когато той протегна ръка към мен, му пуснах кръв! Трябваше да го убия тогава… Но кой знае защо, не успях… Бях глупава! Но кой знае, може там, на Танед, да му е изтекла кръвта и да е умрял… Защо ме гледаш така?

— Разказвай, Разкажи как си тръгнала подир Хотспорн, за да си върнеш наследството. Да си върнеш това, което ти принадлежи.

— Напразно говориш с неодобрение и сарказъм. Да, знам, че беше глупаво, сега го виждам, но тогава не го виждах… Бях по-умна в Каер Морхен и в храма на Мелителе, там знаех, че миналото не може да се върне, че вече не съм принцеса на Цинтра, а нещо съвсем друго, че вече нямам никакво наследство, всичко е загубено и нищо не може да се направи, трябва да се примиря. Обясниха ми това, деликатно и спокойно, и аз го приех. Също спокойно. И изведнъж всичко започна да се връща. Първо, когато се опитаха да ми тикнат в очите титлата на тази баронеса Касадей… Никога не са ме вълнували подобни неща, но тогава изведнъж се вбесих, вирнах нос и се развиках, че титлата ми е по-висока от нейната и че родът ми е по-знатен. И оттогава това нещо повече не ми излезе от главата. Чувствах, че гневът в мен расте. Разбираш ли това, Висогота?

— Разбирам.

— А при думите на Хотспорн чашата преля. За малко да кипна от ярост… По-рано толкова ми бяха говорили за предопределението… А сега се получаваше, че някой друг се възползва от моето предопределение, чрез обикновена измама. Някой се беше представил за мен, за Цири от Цинтра, и щеше да получи всичко, да се къпе в разкош. Не, не можех да мисля за нищо друго… Изведнъж осъзнах, че се налага да изтърпявам недояждане, студ, спане под открито небе, принудена съм да си мия интимните места в ледени потоци… Аз! Която трябваше да имам вана от злато! С вода, ухаеща на лавандула и рози! И топли кърпи! Чисти чаршафи! Разбираш ли, Висогота?

— Разбирам.

— Изведнъж се оказа, че съм готова да отида до най-близката префектура, в най-близкия форт, до същите тези „черни“ нилфгардци, от които толкова се страхувах и които толкова мразех… Бях готова да им кажа: „Аз съм Цири, нилфгардски тъпаци; не нея, а мен трябва да вземе за жена вашият глупав нилфгардски император. Пробутали са му някаква нагла авантюристка, а този идиот не е прозрял измамата“. Бях толкова вбесена, че щях да постъпя точно така, ако ми се беше удал удобен случай. Без да се замислям. Разбираш ли, Висогота?

— Разбирам.

— За щастие успях да се успокоя.

— За голямо твое щастие — сериозно кимна отшелникът. — Личи си, че в историята с женитбата на императора са забъркани различни интереси, борби на партии и фракции. Ако се беше разкрила, осуетявайки нечии планове, нямаше да избегнеш кинжала или отровата.

— И аз го съзнавах. Но го забравих. Напълно го забравих. Да си призная коя съм беше равносилно на смърт. Успях да се убедя в това. Но да не избързвам.

Мълчаха известно време, занимавайки се с кожите. Преди няколко дни уловът се беше оказал доста богат, в капаните и мрежите бяха попаднали доста ондатри и нутрии, две видри и един бобър. Така че имаше достатъчно работа.

— Настигна ли Хотспорн? — попита най-накрая Висогота.

— Настигнах го. — Цири изтри челото си с ръкав. — Даже доста бързо, защото той не бързаше особено. И изобщо не се учуди, когато ме видя!

— Госпожице Фалка! — Хотспорн дръпна юздата и обърна с танцова стъпка враната кобила. — Каква приятна изненада! Макар че, признавам си, не е чак толкова голяма. Очаквах я, не крия, че я очаквах. Знаех, че ще направите избор. Мъдър избор. Забелязах изблик на интелигентност в прекрасните ви и очарователни очи.

Цири се приближи, така че стремената им почти се допряха. После се изхрачи шумно, наведе се и се изплю на пясъчната настилка на пътя. Беше се научила да плюе с такъв маниер, отвратителен, но ефективен, когато трябваше да охлади ентусиазма на някой обожател.

— Както разбирам — леко се усмихна Хотспорн, — искате да се възползвате от амнистията?

— Лошо си разбрал.

— Тогава трябва ли да се радвам при вида на красивото ви лице?

— Защо не? — изсумтя тя. — На станцията говореше, че се радваш на всяка компания по пътя.

— Винаги — усмихна се той широко. — Но ако не става въпрос за амнистията, не съм сигурен, че сме в една и съща посока. Както виждате, намираме се на кръстопът. Четирите страни на света, необходимост от избор… Символика, като в онази добре позната легенда. Ако тръгнеш на запад — няма да се върнеш. Ако тръгнеш на изток — няма да се върнеш. На север… Хммм… На север от този стълб е амнистията…

— Стига с тази амнистия!

— Както желаете. Тогава накъде води пътят, ако мога да попитам? В коя от посоките на символичния кръстопът? Маестро Алмавера, специалистът по татуировките, поведе мулетата си на запад, към градчето Фано. Източният път води към селището Ревност, но аз на ваше място бих избегнал тази посока…

— Река Яра — изрече бавно Цири, — за която стана въпрос на станцията, е нилфгардското име на Яруга, нали?

— Такава сте учена — наведе глава той, поглеждайки в очите й, — а не знаете това?

— Не можеш ли да отговориш по човешки, когато те питат по човешки?

— Просто се пошегувах, защо се ядосвате? Да, това е същата река. На елфически и нилфгардски — Яра, на северен език — Яруга.

— А устието на тази река е Цинтра? — продължи Цири.

— Да. Цинтра.

— Цинтра далече ли е оттук? На колко мили е?

— Не са малко. И зависи в какви мили се смята. Почти всяка държава има своя миля, не е трудно да се сбърка. По-удобен е методът на всички пътуващи търговци — да се смята в дни. За да се достигне оттук до Цинтра, ще са необходими двайсет и пет — трийсет дни.

— Накъде? Право на север?

— Много ви е интересна тази Цинтра, госпожице Фалка. Защо?

— Искам да се възкача на трона й.

— Добре, добре. — Хотспорн вдигна длан, сякаш за да се защити. — Разбрах деликатния намек, няма да задавам повече въпроси. Най-краткият път за Цинтра, колкото и да е парадоксално, води право на север, защото нататък няма пътища, а само блата. Първо трябва да се насочите към град Форгехам, а след това да потеглите на северозапад, към Метина, столицата на страната със същото име. После трябва да прекосите равнината Маг Деира, по търговския път чак до град Нойнройт. Едва оттам трябва да поемете по северния път, водещ към долината на река Йелена. Оттам вече е по-лесно — по пътя непрестанно се точат войскови подразделения. Той минава през Назаир и Стълбата Марнадал — проход, водещ към долината Марнадал. А долината Марнадал — това вече е Цинтра.

— Хммм… — Цири се вторачи в зеления хоризонт, в размитата линия на черните възвишения. — До Форгехам, а после на северозапад… Това значи… По кой път?

— Знаете ли — усмихна се леко Хотспорн, — аз съм тръгнал точно към Форгехам, а после — до Метина. Ето този път, където се жълтее пясъкът между боровете. Яздете подир мен — и няма да се заблудите. Амнистията си е амнистия, но ще ми е приятно да пътешествам с такава очарователна госпожица.

Цири го измери с най-студения поглед, на който беше способна. Хотспорн насмешливо прехапа устни.

— Е, какво?

— Да вървим.

— Браво, госпожице Фалка. Мъдро решение. Вече казах, че колкото сте красива, толкова сте и умна.

— Престани да ми викаш госпожица, Хотспорн. От твоите уста това звучи обидно, а аз не позволявам да ме обиждат безнаказано.

— Както желаете, госпожице…

Въпреки красивия изгрев, денят се оказа сив и мокър. Влажната мъгла притъпяваше яркостта на есенния листак на надвисналите над пътя дървета, пламнали в хиляди оттенъци на охрата, червеното и златистото.

Във влажния въздух се носеше аромат на кора и гъби.

Яздеха бавно върху килима от паднали листа, но Хотспорн често пришпорваше враната кобила, като от време на време я караше да се движи в тръс или дори в галоп. В такива моменти Цири ги гледаше възхитено.

— Тя има ли си име?

— Не. — Зъбите на Хотспорн проблеснаха. — Отнасям се към конете експлоататорски, сменям ги твърде често и не се привързвам към тях. Смятам за много претенциозно да се дават имена на конете, без да имаш коневъдна ферма. Съгласна ли си с мен? Кон Вранчо, пес Кучо, котак Мърчо. Претенциозно!

На Цири не й харесваха неговите погледи и многозначителни усмивки, още по-малко пък — насмешливия тон на неговите въпроси и отговори. Ето защо възприе най-простата тактика — мълчеше, отговаряше с кратки реплики, не го провокираше. Ако успееше. Невинаги успяваше. Особено когато той заговореше за онази своя амнистия. Когато тя за пореден път доста рязко изрази недоволство, Хотспорн изненадващо смени тактиката — зае се да й доказва, че в нейния случай амнистията е излишна и че даже изобщо не я засяга. Амнистират се престъпниците, а не техните жертви. Цири прихна:

— Самият ти си жертва, Хотспорн!

— Казах го напълно сериозно — увери я той. — Не за да те развеселя, а за да те посъветвам как да отървеш кожата, в случай че те хванат. Разбира се, това няма да подейства на барон Касадей, от Варнхагенови също не можеш да очакваш снизхождение, те в най-добрия случай ще те линчуват на място, бързо и — ако имаш късмет — безболезнено. Но ако попаднеш в ръцете на префекта и се изправиш пред съда, пред суровото, но справедливо лице на имперския закон… В този случай бих ти препоръчал следната защитна линия: избухни в плач и настоявай, че си невинна жертва на обстоятелствата.

— И кой ще повярва в това?

— Всеки. — Хотспорн се наведе в седлото и я погледна в очите. — Защото това си е самата истина. Ти си невинна жертва, Фалка. Ти все още нямаш шестнайсет, по законите на Империята си непълнолетна. Оказала си се по случайност в бандата на Плъховете. Не си виновна, че ти е хвърлила око една от бандитките, Мистле, чийто противоестествени наклонности не са тайна за никого. Попаднала си под влиянието на Мистле, от теб са се възползвали сексуално и са те принудили…

— Ето че всичко се изясни — прекъсна го Цири, като се изненада от спокойствието си. — Най-накрая стана ясно какво целиш. Вече съм виждала такива като теб.

— Наистина ли?

— Както при всяко петле — продължи тя все така спокойно, — гребенчето ти се надигна при мисълта за мен и Мистле. Както при всеки глупав самец, в глупавата ти глава се е мярнала мисълта да опиташ да ме излекуваш от противоестествената болест и да ме обърнеш към правата вяра. А знаеш ли кое е най-противоестествено в цялата тази история? Точно тези мисли!

Хотспорн я наблюдаваше безмълвно, запазвайки загадъчна усмивка върху тънките си устни.

— Мислите ми, драга Фалка — каза той след кратко мълчание, — може и да не са благопристойни, може и да не са съвсем прилични, и явно не са невинни… Но, богове, те съответстват на природата ми. Моята. Обиждаш ме, предполагайки, че привличането ми към теб се дължи на някакво… перверзно любопитство. Ха, ти обиждаш самата себе си, като не забелязваш или не искаш да забележиш, че пленителният ти чар и необикновената ти красота могат да накарат всеки мъж да застане на колене. Че очарователният ти поглед…

— Слушай, Хотспорн — прекъсна го тя, — да не искаш да спиш с мен?

— Каква интелигентност — разпери ръце той. — Просто нямам думи.

— Тогава аз ще ти помогна. — Тя леко пришпори коня, за да може да погледне Хотспорн през рамо. — Защото аз имам достатъчно думи. Чувствам се поласкана. Във всеки друг случай — кой знае… Ако беше някой друг… Но ти, Хотспорн, изобщо не ми харесваш. Нищо в теб не ме привлича, абсолютно нищичко. И даже бих казала обратното — всичко в теб ме отблъсква. Трябва да си наясно, че при такива условия половият акт би бил нещо противоестествено.

Хотспорн се разсмя, също пришпорвайки коня си. Кобилата затанцува по пътя, красиво вдигнала изящната си глава. Цири се завъртя в седлото, борейки се със странното чувство, което изведнъж оживя в нея, оживя някъде дълбоко, в най-долната част на корема, но бързо и отчаяно се стремеше да излезе навън, към раздразнената от дрехите кожа. „Казах му истината — помисли си тя. — Той не ми харесва, по дяволите, но конят му ми харесва, тази врана кобила… Не той, а конят… Що за безумие! Не, не, не! Дори и да я нямаше Мистле, щеше да е смешно и глупаво да му се отдам само защото ме възбужда видът на танцуващата по пътя врана кобила.“

Хотспорн я изчака да се приближи, като я гледаше в очите и странно се усмихваше. После отново дръпна юздата, карайки кобилата да тропа с крака, да се завърта, да пристъпва танцово встрани. „Знае — помисли си Цири. — Старият негодник знае какво чувствам. По дяволите! Аз просто съм любопитна!“

— Имаш борови иглички по косата — подхвърли меко Хотспорн, приближавайки се много близо и протягайки ръка. — Ще ги махна, ако позволиш. Ще добавя, че жестът ми е изключително резултат от моята галантност, а не от извратено желание.

Тя много се учуди, че докосването е приятно. Все още не беше взела решение, но за всеки случай преброи колко дни са минали от последната й менструация. На това я беше научила Йенефер — да брои предварително, а не когато е разгорещена, защото после, когато стане горещо, се появява странно нежелание човек да се занимава с изчисления и да мисли за възможните последствия.

Хотспорн я гледаше в очите и се усмихваше, сякаш знаеше, че изчисленията ще бъдат в негова полза. „Само да не беше толкова стар — въздъхна крадешком Цири. — Но той сигурно вече има трийсет години…“

— Турмалин. — Пръстите на Хотспорн докоснаха нежно ухото й и обецата. — Красиво, но само турмалин. С удоволствие бих ти подарил изумруди. Те са много по-зелени, което значи че ще отиват много повече на красотата и очите ти.

— Знай — процеди тя, гледайки го безсрамно, — че ако се стигне до нещо, ще взема изумрудите предварително. Защото ти се отнасяш експлоататорски не само с конете, Хотспорн. На сутринта след замайващата нощ може да решиш, че е твърде претенциозно да си спомниш името ми. Пес Кучо, котак Мърчо и момиче Мацка.

— Ле-ле! — засмя се той пресилено. — Можеш да накараш и най-горещото желание да замръзне, Снежна кралице.

— Минала съм добро обучение.

Мъглата се поразсея, но беше все така мрачно. И сънливо. Сънливостта им беше прекъсната грубо от викове и тропот. Иззад дъбовете, покрай които минаваха в момента, изскочиха конници.

Цири и Хотспорн действаха толкова бързо и съгласувано, сякаш бяха тренирали това със седмици. Обърнаха конете и потеглиха в галоп, притиснати към гривите и подкарвайки конете с викове и удари с пети. Над главите им засвистяха перата на стрели, дочуха се крясъци, звънтене, тропот.

— Към гората! — извика Хотспорн. — Свърни към гората! В гъсталака!

Те завиха, без да намаляват скоростта. Цири се притисна още по-силно към шията на коня, за да не я свалят от седлото удрящите я по раменете клони. Тя видя как една стрела от арбалет отцепи треска от един елшов дънер. Пришпори с вик коня, очаквайки всеки момент да получи стрела в гърба. Движещият се пред нея Хотспорн изведнъж странно изохка.

Прескочиха дълбока яма и стремително навлязоха в трънестия гъсталак. И в този момент Хотспорн се плъзна от седлото и рухна в клюквата. Кобилата изцвили, хвърли къч, размаха опашка и се понесе нататък. Цири не се поколеба — скочи и удари коня си по задницата. Той последва враната кобила, а Цири помогна на Хотспорн да се изправи, и двамата се гмурнаха в храстите, в елшака, претърколиха се, плъзнаха се надолу по склона и паднаха сред високите папрати на дъното на дерето. Мъхът смекчи падането им.

Горе, по склона, тракаха копитата на преследвачите — за щастие, насочили се към високата гора след отдалечаващите се коне. Изглежда, не бяха забелязали падането на ездачите в папратите.

— Какви са тези? — изсъска Цири, докато се измъкваше изпод Хотспорн и чистеше косата си от пухчетата. — Хора на префекта? Варнхагенови?

— Обикновени бандити… — Хотспорн изплю едно листо. — От онези, които вилнеят по пътищата.

— Предложи им амнистия. — Между зъбите на Цири проскърца пясък. — Обещай им…

— Тихо. Ще чуят.

— Хе-е-ей! Хе-е-ей! Ту-у-ук! — долетя отгоре. — Мини отляво! Отляво-о-о!

— Хотспорн?

— Какво?

— Имаш кръв по гърба.

— Знам — отговори той студено, като измъкна от пазвата си навита кърпичка и се обърна странично към нея. — Мушни я под ризата. На височината на лявата плешка…

— Къде са те уцелили? Не виждам стрела.

— Това беше арбалет… Желязно парче, най-вероятно срязан пирон за подкова. Остави, не пипай. До гръбначния стълб е.

— Проклятие! Какво да направя?

— Говори по-тихо. Връщат се.

Затропаха копита, някой изсвири пронизително. Някой крещеше, призоваваше, нареждаше някому да се върне. Цири наостри уши.

— Тръгват си — промърмори тя. — Отказаха се от преследването. Не са хванали конете.

— Това е добре.

— И ние няма да можем да ги хванем. Ще можеш ли да ходиш?

— Няма да се наложи — усмихна се той, показвайки и доста мизерно изглеждащата гривна на китката си. — Купих тази дрънкулка заедно с коня. Тя е магическа. Кобилата я е носила от малка. Ако потъркам гривната ето така, ще е все едно, че съм повикал кобилата. Все едно е чула гласа ми. Ще дойде. Не веднага, но със сигурност ще дойде. Ако имаме късмет, и твоят сивушко ще дотича заедно с нея.

— А ако нямаме късмет? Ще тръгнеш сам?

— Фалка — каза той, вече с по-сериозен тон, — няма да тръгна сам, разчитам на помощта ти. Ще се наложи да ме придържаш върху седлото. Пръстите на краката ми вече изтръпват. Може да изгубя съзнание. Чуй ме: дерето ще те отведе до долината на поток. Ще тръгнеш нагоре срещу течението, на север. Ще ме отведеш до местност, наречена Тегамо. Там ще намериш човек, който ще може да извади желязото от гърба ми, без при това да ме убие или парализира.

— Това ли е най-близкото населено място?

— Не. Ревност е по-близо. Котловина на двайсетина мили в противоположната посока, надолу по течението. Но в никакъв случай не бива да ходиш в тази посока.

— Защо?

— В никакъв случай — повтори той, мръщейки се. — Не става въпрос за мен, а за теб. Ревност означава смърт за теб.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва. Просто ми повярвай.

— Ти каза на Гиселхер…

— Забрави за Гиселхер. Ако искаш да живееш, забрави за него и за всички тях.

— Защо?

— Остани с мен. Ще удържа обещанието си, Снежна кралице. Ще те украся с изумруди. Ще те обсипя с тях…

— Наистина, подходящ момент за шеги.

— Винаги е подходящ момент за шеги.

Хотспорн изведнъж я прегърна, притисна я с ръце и започна да разкопчава блузата й. Безцеремонно, но без да бърза, Цири отблъсна ръката му.

— Да — промърмори тя, — определено подходящ момент и за това.

— За това всеки момент е добър. Особено за мен в момента. Нали ти казах за гръбначния стълб. Утре могат да възникнат трудности… Какво правиш? О, по дяволите…

Този път тя го отблъсна по-силно. Твърде силно. Хотспорн пребледня, прехапа устни, изстена от болка.

— Извинявай. Но когато човек е ранен, трябва да лежи спокойно.

— Близостта на тялото ти ме кара да забравя за болката.

— Престани, по дяволите!

— Фалка… Бъди по-мила със страдащия човек.

— Ще страдаш, ако не си махнеш ръцете. Веднага!

— По-тихо… Бандитите може да ни чуят… Кожата ти е като атлаз… Не се върти, по дяволите!

„О, проклятие — помисли си Цири. — Да става каквото ще става. В края на краищата, какво толкова? Интересно ми е. Имам право да съм любопитна. Тук няма никакви чувства. Ще действам експлоататорски — и толкоз. И после непретенциозно ще забравя.“

Тя се остави на докосванията и на удоволствието, което й носеха. Извърна глава, но сметна това за излишна скромност и превзето — не искаше той да мисли, че е съблазнил самата невинност. Погледна го право в очите, но това й се стори твърде смело и предизвикателно — не искаше да мине и за такава. Затова просто затвори очи, прегърна го през шията и му помогна да се справи с копчетата, защото на него не му се получаваше лесно и само напразно губеше време.

Към докосването с пръсти бе прибавено докосването с устни. Тя вече беше близо до това да забрави за целия свят, когато Хотспорн изведнъж застина. Тя почака търпеливо известно време, давайки си сметка, че е ранен и раната сигурно му пречи. Но бездействието му продължаваше твърде дълго. Слюнката му върху зърната й започваше да застива.

— Хей, Хотспорн? Заспа ли?

Нещо потече по гърдите й. Тя опипа мястото с пръсти. Кръв.

— Хотспорн! — Тя го отблъсна от себе си. — Хотспорн, да не умря?

„Глупав въпрос — помисли си тя. — Нали виждам. Нали виждам, че е умрял.“

— Умря с глава върху гърдите ми. — Цири се извърна. Жарта в огнището хвърли червен отблясък върху обезобразената й буза. Може би там имаше и руменина. Но Висогота не беше сигурен в това. — Единственото, което изпитах тогава — добави тя, все още извърната, — беше разочарование. Шокира ли те това?

— Не. Точно това — не.

— Разбирам. Старая се да не украсявам разказа, да не променям нищо. Да не скривам нищо. Макар и понякога да ми се иска. — Тя изсмърка и потърка с кокалчето на пръста си крайчеца на окото си. — Затрупах го с клони и камъни. Стъмваше се, наложи ми се да пренощувам там. Бандитите все още се въртяха наоколо, чувах виковете им и бях почти сигурна, че това не са обикновени бандити. Не знаех само кого преследват: мен или него. Но бях принудена да седя тихо. През цялата нощ. До съмване. Край трупа. Бррр.

Тя помълча, и след малко продължи:

— На разсъмване не беше останала нито следа от преследвачите, и можех да тръгвам. Вече имах кон. Вълшебната гривна, която свалих от ръката на Хотспорн, наистина действаше. Враната кобила се върна. Сега тя беше моя. Това беше наградата ми. Има такъв обичай на островите Скелиге, знаеш ли? Девойката трябва да получи скъп подарък от първия си любовник. Какво от това, че моят умря, преди да успее да стане първи?

Кобилата тропна с предните си копита в земята, изцвили, завъртя се настрани, сякаш настоявайки да й се любуват. Цири не можа да сдържи възхищението си при вида на малката й изящна шия, права и стройна, но мускулеста; на малката й глава с изпъкнало чело; на високия й задник; на строежа на тялото й и на изумителните му пропорции.

Приближи се внимателно, показвайки на кобилата гривната на китката си. Кобилата изпръхтя протяжно, прибра подвижните си уши, но позволи на девойката да я хване за трензелата и да я погали по кадифения нос.

— Келпи — каза Цири. — Ти си черна и гъвкава като морско келпи. Вълшебна си като келпи. Така че ще се казваш Келпи. И не ме интересува дали е претенциозно, или не.

Кобилата изпръхтя, вдигна уши и размаха копринената си опашка, достигаща до ставите й. Цири, която обичаше язденето нависоко, скъси ремъците на стремената и потърка нетипично плоското седло без преден лък. Сложи ботуш на стремената и хвана кобилата за гривата.

— Спокойно, Келпи.

Въпреки опасенията й, седлото се оказа напълно удобно. И по очевидни причини — много по-леко от обикновените кавалерийски седла.

— А сега — каза Цири, потупвайки коня по топлата шия, — да видим дали си толкова буйна, колкото и красива. Дали си истински яздитен кон, или ставаш само за паради. Какво ще кажеш за двайсет мили галоп, Келпи?

Ако в дълбоката нощ някой беше успял да се прокрадне тихичко до загубената сред мочурищата къщичка с порутена и обрасла с мъх стряха и ако беше погледнал през процепите в капаците на прозорците, би видял белобрад старец, слушащ разказа на девойка със зелени очи и пепелявосиви коси.

Би видял как догарящите въглени в огнището оживяват и проблясват, сякаш предчувствайки какво ще бъде разказано.

Но това беше невъзможно. Никой не можеше да види тази гледка. Колибата на стария Висогота беше добре скрита сред тръстиките в блатото. Във вечно обхванатата от мъгли пустош, в която никой не се осмеляваше да навлезе.

— Долината на потока беше равна, подходяща за езда, така че Келпи летеше като вихър. Разбира се, аз се носех не нагоре срещу течението, а надолу по течението. Спомних си какво беше казал Хотспорн на Гиселхер на станцията. Разбрах защо ме е предупредил. В Ревност имаше капан. Когато Гиселхер отхвърли предложението за амнистия и работа за гилдията, Хотспорн съзнателно му напомни за отседналия в селището ловец на глави. Знаеше на каква примамка ще клъвнат плъховете, знаеше, че ще отидат там и ще попаднат в капан. Трябваше да се добера до Ревност преди тях, да им пресека пътя, да ги предупредя. Да ги накарам да се върнат. Всичките. Или поне само Мистле.

— Досещам се, че не се е получило — промърмори Висогота.

— Тогава — изрече тя приглушено — очаквах, че в Ревност ни очаква въоръжен до зъби многоброен отряд. Изобщо не предполагах, че засадата се състои само от един човек.

Тя млъкна, вперила поглед в тъмнината.

— Нямах си никаква представа какъв е този човек.

Бирка някога е било богато и красиво село с живописно местоположение — жълтите му стрехи и червените покриви са запълвали плътно котловината със стръмни гористи склонове, променящи цвета си в зависимост от сезона. Особено през есента Бирка е радвала погледа и е впечатлявала сърцето.

Това продължило, докато селището не сменило името си. Което станало по следния начин: един млад фермер, елф от близката елфическа колония, бил безумно влюбен в дъщерята на мелничар от Бирка. Кокетката се надсмивала над ухажването на елфа и продължавала да се отдава интензивно на съседи, познати и дори роднини. Те започнали да се подиграват на елфа и на сляпата му любов. Елфът се изпълнил с омраза и жажда за мъст, доста нетипични за расата му. Една нощ, в която духал силен вятър, благоприятстващ замисъла му, той подхвърлил огън и запалил цяла Бирка.

Разорените жертви на пожара паднали духом. Едни тръгнали по света, други се отдали на безделие и пиянство. Парите, които събирали за възстановяване, постоянно се харчели и изпивали, и богатото някога селище станало пример за нищета и отчаяние, превърнало се в струпване от отвратителни и бараки, построени надве-натри под голия и опушен до черно склон на котловината. Преди пожара Бирка имаше кръгъл пазарен площад, а сега сред малобройните повече или по-малко възстановени къщи, хамбари и винарни се беше оформило нещо като дълга улица, завършваща с фасадата на издигнатата с общи усилия странноприемница „Под главата на химерата“, държана от вдовицата Гулю.

И вече седем години никой не използваше името Бирка. Казваха Огнена ревност, или за по-кратко — само Ревност.

По улицата на Ревност яздеха Плъховете.

Беше студено, облачно, мрачно утро. Хората се криеха в къщите си, хамбарите и магазините. Който имаше капаци на прозорците — с трясък ги затваряше, който имаше врати — подпираше ги отвътре с кол. На когото все още му беше останала водка, пиеше за кураж. Плъховете яздеха в крачка, демонстративно бавно, стреме до стреме. Върху лицата им беше изписано равнодушно презрение, но присвитите очи внимателно разглеждаха прозорците, навесите и ъглите на сградите.

— Само един изстрел с арбалет — предупреди гръмко за всеки случай Гиселхер. — Само едно изщракване на тетива — и ще започнем да колим!

— И пак ще играе огънят — добави Искра със звънко и високо сопрано. — Само вода и земя ще останат!

Някои от селяните със сигурност имаха арбалети, но не се намери такъв, който да провери дали Плъховете говорят празни приказки.

Плъховете наскачаха от конете. Изминаха последната четвърт стаяние9 до странноприемницата „Под главата на химерата“ пеша, рамо до рамо, ритмично подрънквайки с шпорите, украшенията и бижутата си.

При вида им трима жители на селото, които седяха на стъпалата и лекуваха снощния махмурлук с бира, веднага изчезнаха.

— Добре ще е, ако още е тук — промърмори Кайли. — Замотахме се. Не трябваше да отлагаме, трябваше да дойдем още през нощта…

— Глупости — озъби се Искра. — Ако искаме бардовете да пеят песни за това, не можем да го правим нощем, по тъмно. Хората трябва да видят! Най-добре е сутрин, докато хората още са трезви, нали, Гиселхер?

Гиселхер не отговори. Той вдигна един камък и със замах го запрати във вратата на странноприемницата.

— Излизай, Бонхарт!

— Излизай, Бонхарт! — подеха в хор Плъховете. — Излизай, Бонхарт!

Отвътре се чуха стъпки. Бавни и тежки. Мистле почувства как я побиват тръпки.

Бонхарт застана на вратата.

Плъховете неволно отстъпиха крачка назад, токовете на високите ботуши се опряха в земята, ръцете им хванаха дръжките на мечовете. Ловецът на глави държеше своя меч в ножницата, под мишницата си. По този начин ръцете му бяха свободни; в едната държеше сварено, обелено яйце, а в другата — къшей хляб.

Той бавно се приближи към оградата и погледна Плъховете отвисоко. Стоеше на верандата, пък и самият той беше висок. Огромен, макар и слаб като вейка.

Гледаше ги, местейки безцветните си очи от един на друг. След това отхапа първо част от яйцето, после — залък хляб.

— А къде е Фалка? — попита той неразбираемо. От устните и мустаците му се посипаха парченца жълтък.

— Дий, Келпи! Дий, красавице! Дий, с всички сили!

Враната кобила изцвили гръмко и изпъна шия, носейки се в стремителен галоп. Изпод копитата й пръскаше пясък, макар да изглеждаше, че едва докосват земята.

Бонхарт се протегна лениво, при което кожената му салтамарка изскърца; бавно си сложи ръкавиците от лосева кожа и старателно ги изпъна.

— Така значи? — намръщи се той. — Искате да ме убиете? И защо?

— Да речем заради Мухоморката, за да не се задълбаваме — отговори Кайли.

— И защото ни е забавно — добави Искра.

— И за собственото ни спокойствие — вметна Реф.

— Ааа — изрече бавно Бонхарт. — Ето каква била работата! А ако ви обещая, че ще ви оставя на мира, ще го направите ли и вие?

— Не, проскубано куче, няма да го направим — усмихна се пленително Мистле. — Познаваме те. Знаем, че няма да ни простиш, че ще се мъкнеш подире ни и ще чакаш удобен случай да прободеш някой от нас в гърба. Излез!

— По-спокойно, по-спокойно! — Бонхарт се усмихна зловещо, показвайки зъбите си под прошарените мустаци. — Винаги можем да потанцуваме, няма защо да се горещите. Първо ще ви направя едно предложение, Плъхове. Предлагам ви избор, пък вие ще решите как да постъпите.

— Какво си мърмориш, старче? — извика Кайли, привеждайки се. — Говори по-ясно!

Бонхарт поклати глава и се почеса по бедрото.

— За вас е обявена награда, Плъхове. Не е малка. А трябва да се живее от нещо.

Искра изсъска като дива котка, разтваряйки по котешки очите си. Бонхарт скръсти ръце, премествайки меча при сгъвката на лакътя си.

— Наградата в случай, че сте мъртви, не е малка — каза той. — Но ако сте живи, е още по-голяма. Така че, честно казано, на мен ми е все едно. Нямам нищо лично против вас. Само преди ден си мислех, че ще ви убия просто ей така, за удоволствие и развлечение, но вие дойдохте сами, като ми спестихте време и усилия, и с това ме спечелихте. Така че ще ви дам избор: как искате да ви убия — с добро или с лошо?

Върху челюстите на Кайли заиграха мускули. Мистле се наведе, приготвяйки се за скок. Гиселхер я хвана за рамото.

— Иска да ни вбеси — изсъска той. — Нека да си говори, негодникът.

Бонхарт изсумтя.

— Е? — повтори той. — С добро или с лошо? Аз ви съветвам да е първото. Защото, нали разбирате — това означава доста по-малко болка.

Плъховете като по команда извадиха оръжията си. Гиселхер махна с острието си и застана във фехтовална поза. Мистле се изплю сочно на земята.

— Ела тук, хилаво старче — изрече тя, спокойна на вид. — Ела, мерзавецо. Ще те убием като старо, проскубано псе.

— Явно предпочитате с лошо. — Гледайки някъде над покривите на къщите, Бонхарт бавно извади меча си и хвърли встрани ножницата. Без да бърза, слезе по стъпалата, подрънквайки с шпорите си.

Плъховете бързо се наредиха по ширината на улицата. Кайли отиде най-вляво, почти при стената на винарната. До него застана Искра, изкривила тънките си устни в присъщата за нея страховита усмивка. Мистле, Асе и Реф отидоха вляво, а Гиселхер остана по средата, гледайки ловеца на глави изпод спуснатите си клепачи.

— Е, добре, Плъхове. — Бонхарт се огледа, хвърли поглед към небето, след което вдигна меча си и се изплю върху острието.

— Щом искате да танцуваме, нека да потанцуваме. Да свири музика!

Хвърлиха се един срещу друг като вълци — мигновено, тихо, без предупреждение. Във въздуха запяха мечове, изпълвайки улицата със звънките удари на метал. Отначало се чуваха само ударите на остриетата, въздишки, стонове и ускорено дишане.

А после, внезапно и неочаквано, Плъховете започнаха да крещят. И да умират.

Реф излетя пръв от мелето, удари гръб в стената, опръсквайки с кръв мръснобялата вар. Последва го с несигурна крачка Асе, който се преви и падна настрани, свивайки и изпъвайки колене.

Бонхарт се въртеше и скачаше като обезумял, обкръжен от блясъка и свистенето на меча си. Плъховете отстъпваха от него, подскачаха, правеха нападения и отскачаха — яростно, ожесточено, безмилостно. И безрезултатно. Бонхарт парираше, сечеше, парираше, сечеше, атакуваше, атакуваше непрекъснато, не им даваше да си отдъхнат, налагаше темпото. А Плъховете отстъпваха. И умираха.

Искра, съсечена през шията, падна в прахта, сви се на кълбо като котка, кръвта от артериите й пръсна върху прасците и коленете на прекрачващия през нея Бонхарт. Ловецът на глави с широк замах отрази нападенията на Мистле и Гиселхер, обърна се и с мълниеносен удар със самия връх на меча разпори Кайли от ключицата до бедрото. Кайли изпусна меча си, но не падна, само се хвана с двете ръце за гърдите и корема, а изпод дланите му рукна кръв. Бонхарт отново се изплъзна от удара на Гиселхер, парира нападението на Мистле и съсече Кайли още веднъж, този път превръщайки бузата му в кървава маса. Светлокосият Плъх падна в локва от собствената му кръв, смесена с кал.

Мистле и Гиселхер застинаха за миг, но вместо да хукнат да бягат, закрещяха в един глас, диво и бясно. Нахвърлиха се върху Бонхарт.

И намериха смъртта си.

Цири влетя в селището и се понесе в галоп по улицата. Изпод копитата на враната кобила полетяха пръски кал.

Бонхарт изрита проснатия до стената Гиселхер. Главатарят на Плъховете не показваше признаци на живот. От разцепения му череп вече не течеше кръв.

Мистле, паднала на колене, търсеше меча си, шарейки с ръцете си из мръсотията, без да вижда, че лази в увеличаваща се локва кръв. Бонхарт бавно се приближи към нея.

— Не-е-е!

Ловецът вдигна глава.

Цири в движение скочи от коня, завъртя се, падна на едно коляно.

Бонхарт се усмихна.

— Плъхче — каза той. — Седмото Плъхче. Липсваше ми в комплекта.

Мистле напипа меча си, но не беше в състояние да го вдигне. Тя захриптя и се хвърли в краката на Бонхарт, вкопчвайки се с треперещи пръсти в ботушите му. Отвори уста, за да извика, но вместо вик, от гърлото й изригна лъщяща тъмночервена струя. Бонхарт я изрита силно и тя се строполи в калта. Но все пак успя да се надигне отново, хванала се за корема.

— Не-е-е! — извика Цири. — Мистле-е-е!

Ловецът на глави не обърна внимание на вика й, дори не обърна глава, а завъртя меча си и нанесе рязък, скосен удар, който повдигна Мистле от земята и я запрати към стената като мека парцалена кукла.

Викът в гърлото на Цири застина. Ръцете й трепереха, когато тя хвана меча.

— Убиец — процеди тя през стиснатите си зъби, учудвайки се колко чуждо звучи гласът й. И колко чудовищно сухи са станали устните й. — Убиец! Мерзавец!

Бонхарт леко наведе глава, разглеждайки я.

— Ще умираме ли? — попита.

Цири вървеше към него, заобикаляйки го в полукръг. Мечът в нейните вдигнати и изпънати ръце се местеше, правеше измамни движения.

Ловецът на глави се разсмя гръмко.

— Ще умираме! — повтори. — Плъхчето е решило да умре.

Той се въртеше бавно, без да се помръдва от мястото си, без да позволява да бъде хванат неподготвен от измамното движение в полукръг. Но на Цири й беше все едно. Тя кипеше от ярост и омраза, трепереше от желание да убие този страшен старец, да усети как острието навлиза в плътта му. Искаше да види кръвта му, плискаща от разсечените му вени в ритъма на последните удари на сърцето му.

— Е, Плъхче — Бонхарт вдигна омазания меч и се изплю върху острието му, — преди да умреш, покажи на какво си способна. Музиката да свири!

— Изобщо не знам как се получи така, че не се убиха взаимно при първия сблъсък — разказваше след шест дни Никлар, синът на гробаря. — Много искаха да се убият, личеше си. Тя него, и той — нея. Хвърлиха се един към друг, сблъскаха се, мечовете им иззвънтяха. Размениха може би два, може би три удара. Никой не би могъл да прецени това от гледане или слушане. Толкова бързо удряха, че човешкото око или ухо не можеше да долови движенията им. Танцуваха и скачаха като невестулки!

Стефан Скелен, наричан Кукумявката, слушаше внимателно, играейки си с камшика си.

— Отскочиха един от друг — продължи младежът, — а по тях нямаше нито драскотина. Плъхчето беше бясна като самия дявол и съскаше като котка, на която искат да вземат мишката. А негова милост господин Бонхарт беше съвсем спокоен.

— Фалка — каза Бонхарт, като се усмихна и показа зъбите си, — ти наистина умееш да танцуваш и да въртиш меча. Заинтригува ме, момиче. Коя си ти? Кажи ми, преди да умреш.

Цири дишаше тежко. Чувстваше как започва да я обзема ужас. Беше разбрала с кого си има работа.

— Кажи коя си и ще ти подаря живота.

Тя стисна ръкохватката на меча още по-силно. Трябваше да преодолее защитата му и да го съсече, преди той да успее да се предпази. Не биваше да допуска той да отбива ударите й, не биваше и да посреща с меча неговите удари, трябваше да избегне болката и парализата, която я пронизваше и караше лактите и бицепсите й да се сковават при атаките му. Не трябваше да изразходва енергията си за пасивни отскачания от ударите му, минаващи на косъм от нея. „Ще го принудя да сбърка — помисли си тя. — Сега, в този сблъсък. Или ще умра.“

— Ще умреш, Плъхче — каза той, пристъпвайки към нея с протегнат напред меч. — Не те ли е страх? Това е, защото не знаеш как изглежда смъртта.

„Каер Морхен — помисли си тя, отскачайки. — Ламберт. Гребенът. Салто.“

Тя направи три крачки и пирует, а когато той я нападна, избягвайки финта й, тя направи задно салто, падна ловко прикляквайки, и веднага се хвърли върху него, гмуркайки се под меча му и извивайки ставата си, за да нанесе удар — страшен удар, подсилен от мощното разгръщане на бедрата. Изведнъж я обхвана еуфория, тя вече почти усещаше как острието се забива в тялото му.

Вместо това последва твърд, звънък удар на метал в метал. И неочаквано просветване пред очите, разтърсване и болка. Почувства, че пада, усети, че е паднала. „Той парира удара и отвърна — помисли си тя. — Умирам.“

Бонхарт я ритна в корема. Втори ритник, прецизно и болезнено насочен към лакътя, изби меча й. Цири се хвана за главата. Почувства тъпа болка, но под пръстите й нямаше рана и кръв. „Ударил ме е с юмрук — помисли си тя ужасено. — Просто ме е ударил с юмрук. Или с дръжката на меча. Но не ме уби. Просто ме е фраснал, сякаш съм някоя сополанка.“

Отвори очи.

Ловецът на глави стоеше над нея, страшен, кльощав като скелет, извисяващ се като огромно безлистно дърво. Вонеше на пот и кръв.

Той я хвана за косата на тила, вдигна я, накара я да стане, но веднага я дръпна пак, поваляйки я, и започна да я влачи по земята, към проснатата до стената Мистле.

— Не те е страх от смъртта, а? — промърмори той, притискайки главата й към земята. — Тогава погледни, Плъхче. Ето я смъртта. Ето така се умира. Виж, това са черва. Това е кръв. А това са лайна. Това човек носи вътре в себе си.

Цири се напрегна, изви се, здраво стисната от ръката му, закашля се в опит да повърне. Мистле все още беше жива, но погледът й вече беше замъглен, очите й започваха да се оцъклят. Пръстите й се свиваха и изпъваха като ястребови нокти, риеха се в калта. Цири почувства остра, пронизваща воня на урина. Бонхарт прихна.

— Ето така се умира, Плъхче. В собствените лайна и черва!

Той я пусна. Тя падна на колене, разтърсвана от сухи, резки хлипания. Мистле беше до нея. Ръката на Мистле, тънката, нежна, мека, умна ръка на Мистле…

Тя вече не помръдваше.

— Той не ме уби. Завърза ме за коневръза.

Висогота седеше неподвижно. Седеше така от дълго време. Дори сдържаше дъха си. Цири продължи да разказва, гласът й ставаше все по-приглушен, все по-неестествен и неприятен.

— Нареди на дотичалите хора да му донесат торба сол и бъчонка оцет. И трион. Аз не знаех… Не можех да проумея какво е замислил. Тогава още не знаех на какво е способен. Бях завързана… за коневръза… Той извика някакви селяни, нареди им да ме държат за косата… и да не ми дават да си затварям очите… Показа им как… Така че не можех нито да се извърна, нито да зажумя… Налагаше се да гледам какво прави. „Трябва да се погрижим стоката да не се развали — каза той. — Да не се разложи.“

Гласът на Цири се разтрепери, застърга сухо в гърлото й. Неочаквано осъзнавайки какво ще чуе сега, Висогота почувства как устата му се изпълва със слюнка.

— Отряза им главите — каза глухо Цири. — С триона. На Гиселхер, Кайли, Асе, Реф, Искра… и Мистле. Отряза им главите. На всички подред. Пред очите ми.

Ако през тази нощ някой беше успял да се промъкне до изгубената сред тръстиките къщурка с порутена и обрасла с мъх стряха, ако беше погледнал през процепите в капаците на прозорците, щеше да види в оскъдно осветената стая белобрад старец с кожух и девойка с пепеляви коси и лице, обезобразено от белег по дължината на цялата буза. Щеше да види как девойката се тресе от плач, как ридае в прегръдката на стареца, а той се опитва да я успокои, неловко и машинално галейки я и потупвайки я по треперещите от спазмите рамене.

Но това беше невъзможно. Никой не би могъл да види това. Колибата беше добре скрита сред тръстиките в блатото. Във вечно покритата с мъгли пустош, в която никой не се осмеляваше да навлезе.