Кулата на лястовицата

Девета глава

— Идват! Идват!

Йенефер, която придържаше с двете си ръце косата си, разрошвана от наситения с влага въздух, се спря до перилата на стълбата, отстъпвайки пред тичащите към брега жени. Прибоят, подпомаган от западния вятър, с грохот разбиваше вълните в брега, от пукнатините между скалите се издигаха бели пискюли от пяна.

— Идват! Идват!

От горните тераси на цитаделата Каер Тролд, главната твърдина на Ард Скелиг, се виждаше почти целият архипелаг. Точно зад теснината лежеше Ан Скелиг, плосък и нисък от южната страна, стръмен и прорязан от фиорди от невидимата северна страна. Далеч вляво от острите върхове на рифовете, вълните се разделяха от високия и зелен Спикерог, чиито планини и върхове се губеха в облаците. Вдясно се виждаха стръмните сипеи на остров Ундвик, гъмжащи от чайки, корморани, буревестници и рибояди. Зад Ундвик се забелязваше гористият конус на Хиндарсфял, най-малкият остров от архипелага. Ако човек се качи на върха на някоя от кулите на Каер Тролд и погледне на юг, ще може да види самотния, сякаш отхвърлен от останалите остров Фаро, издигащ се над водата като гръб на огромна риба, за която океанът е твърде плитък.

Йенефер се спусна до по-ниската тераса и се спря до група жени, на които гордостта и общественото положение не им позволяваха да хукнат към брега и да се смесят с развълнуваната тълпа. Долу, под терасата, се простираше пристанищният град, черен и безформен, като изхвърлено на брега морско ракообразно.

От теснината между Ан Скелиг и Спикерог един след друг се появяваха дракари. Платната им пламнаха на слънцето в бели и червени цветове, блеснаха изпъкналостите на щитовете, окачени по бордовете.

— „Рингхорн“ плава първи — каза една от жените. — След него е „Фенрис“…

— „Тигла“ — възбудено възкликна друга. — След него „Драк“… После виждам „Хавфру“…

— „Ангира“… „Тамара“… „Дария“… Не, това е „Скорпена“, не „Дария“. Няма я „Дария“…

Млада жена с дебела светла плитка, придържаща с ръцете си вече доста наедрелия си корем, изохка приглушено, пребледня и изгуби съзнание, отпускайки се на площадката на терасата като откъснала се от халките завеса. Йенефер веднага скочи към нея, падна на колене, докосна корема на жената с пръсти и произнесе заклинание, прекратявайки спазмите. Силно и уверено стабилизира заплашващата да се прекъсне връзка на матката с плацентата. За по-сигурно произнесе още едно успокояващо и защитно заклинание за детето, чиито движения усещаше под дланите си.

За да не хаби магическата си енергия, тя свести жената с няколко плясвания по бузите.

— Вдигнете я. Внимателно.

— Глупавичката тя… — каза една от по-възрастните жени. — Малко оставаше…

— Паникьоса се… Може нейният Нилс да е още жив, може да е на някой друг дракар…

— Благодарим ви за помощта, госпожо магьоснице.

— Вдигнете я — повтори Йенефер, като се изправи и преглътна една ругатня: когато падна на колене, роклята й се пръсна по шевовете.

Слезе на следващата тераса. Дракарите един по един се приближаваха към брега, войните слизаха на кея. Брадатите, окичени с оръжия берсерки от Скелите. Мнозина носеха бели превръзки. Мнозина не можеха да вървят сами и бяха принудени да използват помощта на другарите си. Някои се налагаше да бъдат носени.

Скупчилите се на кея жени от Скелиге забелязваха мъжете си, викаха и плачеха от щастие — ако щастието им се усмихнеше. А ако не — припадаха. Или си отиваха бавно, тихо, без да произнесат дори една дума. Понякога се оглеждаха с надеждата, че в пролива ще блеснат белите и червени платна на „Дария“.

Но нея я нямаше.

Йенефер забеляза извисяващата се над останалите буйна червена коса на Крах ан Крайт, ярлът на Скелиге, един от последните, слезли от палубата на „Рингхорн“. Ярлът издаваше заповеди, проверяваше, грижеше се за всичко. Две жени, които не откъсваха поглед от него — едната светлокоса, другата тъмнокоса — плачеха. От щастие. След като се увери, че се е погрижил за всичко и нищо не е пропуснал, ярлът се приближи до жените, притисна ги в мечешките си обятия и ги разцелува. А след това вдигна глава и видя Йенефер. Очите му пламнаха, загорялото му лице застина като каменна скала, като бронзова изпъкналост на щит.

„Той знае — помисли си магьосничката. — Новините се разпространяват бързо. Още по време на плаването ярлът е разбрал, че преди два дни са ме хванали с мрежа в пролива до Спикерог. Знаел е, че ще ме завари в Каер Тролд. Магия или пощенски гълъби?“

Той не бързаше да се приближи до нея. От него лъхаше на море, сол, сила и умора. Тя го погледна в светлите очи и веднага в ушите й гръмнаха бойните викове на берсерките, грохотът на щитовете, звънът на мечове, воплите на умиращите, крясъците на хората, скачащи в морето от горящата „Дария“.

— Йенефер от Венгерберг.

— Крах ан Крайт, ярл на Скелиге. — Тя леко наведе глава.

Той не отвърна на поклона й. „Лошо“ — помисли си тя.

В този миг той забеляза синината, спомен за удара с гребло, лицето му отново застина, устните потръпнаха, разкривайки за миг зъбите му.

— Онзи, който те е бил, ще отговаря за това.

— Никой не ме е бил. Спънах се на стълбите.

Той я погледна внимателно, след което сви рамене.

— Щом не искаш да се оплакваш, твоя воля. Нямам време да се занимавам с разследвания. А сега ме чуй какво ще ти кажа. Слушай внимателно, защото това ще бъдат единствените думи, които ще чуеш от мен.

— Слушам те.

— Утре ще те качат на един дракар и ще те отведат в Новиград. Там ще те предадат на градските власти, а след това — на темерските или реданските, в зависимост от това кой ще те поиска пръв. А аз знам, че и едните, и другите те искат еднакво силно.

— Това ли е всичко?

— Почти. Само едно малко пояснение. Твърде често островите Скелиге са ставали убежище на хора, преследвани от закона. Не че при нас, на Островите, няма достатъчно възможности да се изкупи вината с тежък труд, мъжество, самопожертвователност, кръв. Но не и в твоя случай, Йенефер. Няма да ти дам убежище. Ако си разчитала на това, не си познала. Ненавиждам такива като теб, ненавиждам хора, които воюват, за да се сдобият с власт, които поставят личния си интерес над обществения, влизат в съюз с враговете си и предават онези, на които дължат не само послушание, но и благодарност. Ненавиждам те, Йенефер, защото именно тогава, когато заедно със своите другари-бунтовници по нилфгардско внушение вдигна бунт на Танед, моите дракари се намираха при Атре, моите момчета отиваха на помощ на тамошните въстаници. Триста мои момчета се изправиха срещу две хиляди черни! Все някаква награда трябва да има за мъжеството и верността, все някакво наказание трябва да има за подлостта и предателството! С какво мога да наградя загиналите? С празни гробове? С надписи, изсечени на обелиски? Не! Наградите и почестите за падналите ще бъдат други. Заради тяхната кръв, попила в дюните на Атре, Йенефер, твоята кръв ще потече по дъските на ешафода.

— Не съм виновна. Не съм участвала в заговора на Вилгефорц.

— Доказателства за това ще представиш на съдиите. Аз няма да те съдя.

— Само дето вече си ме осъдил, произнесъл си присъдата.

— Стига празни приказки! Казах! Утре сутрин, на изгрев-слънце, ще се отправиш към Новиград, окована във вериги, за да застанеш пред кралския съд, който ще ти определи подходящо и справедливо наказание. А сега ми дай дума, че няма да се опиташ да прилагаш магия.

— А ако не обещая?

— Марквар, нашият магьосник, загина на Танед; сега си нямаме магик, който да може да те държи под контрол. Но знай, че ще се намираш под непрекъснатото наблюдение на най-добрите стрелци на Скелиге. Ако дори само помръднеш подозрително с пръсти, незабавно ще бъдеш застреляна.

— Ясно — кимна тя. — Тогава обещавам.

— Прекрасно. Благодаря. Сбогом, Йенефер. Утре няма да те изпращам.

— Крах.

Той се завъртя на пети.

— Слушам те.

— Нямам никакво желание да се качвам на кораба за Новиград. Нямам време да доказвам невинността си на Дийкстра. Не мога да рискувам скоро след ареста ми да умра от внезапен кръвоизлив в мозъка или да се самоубия по някакъв ефектен начин. Не мога да губя време и да поемам такъв риск. Не мога да ти обясня защо е рисковано за мен. Но нямам намерение да отплавам за Новиград и няма да отплавам.

Той я изгледа продължително.

— Няма ли? Интересно, кое те кара да мислиш така? Да не би това, че някога ни свързваше любовна страст? Не разчитай на това, Йенефер. Каквото било, било.

— Знам и не разчитам на това. Но няма да отплавам за Новиград, ярле, защото трябва спешно да се притека на помощ на една личност, на която се заклех, че няма да я изоставя в беда. И ти, Крах ан Крайт, ярл на Скелиге, ще ми помогнеш. Защото и ти си дал същата клетва. Преди десет години, точно на това място, където стоим сега, на този кей. На същата тази личност, Цири, внучката на Каланте, Лъвчето от Цинтра. Аз, Йенефер от Венгерберг, смятам Цири за своя дъщеря. Затова от нейно име настоявам да спазиш клетвата си. Спази я, Крах ан Крайт, ярл на Скелиге.

— Наистина ли? — попита още веднъж Крах ан Крайт. — Дори няма да опиташ? Нито едно от тези ястия?

— Наистина.

Ярлът не настоя, взе си омар от таблата, сложи го на дъската и със силен и точен удар на късата си брадвичка го разцепи по дължина. Поръси го обилно с лимон и чеснов сос и започна да изчопля месото от черупката. С пръсти.

Йенефер се хранеше благовъзпитано, със сребърни нож и вилица; похапваше овнешка пържола със спанак, приготвена специално за нея от изненадания и като че ли леко обиден готвач. Но магьосницата не пожела нито стриди, нито миди, нито маринована в собствен сос сьомга, нито супа от морски дреболийки, нито задушена опашка от морска жаба, нито запечена риба-меч, нито пържена мурена, нито октоподи, нито крабове, нито омари, нито морски таралежи. И дори отказа пресните водорасли.

Всичко, дори и най-малко свързано с морето, й напомняше за Фрингила Виго и Филипа Ейлхарт, за дяволски рискованата телепортация, падането в морските вълни, морската вода, която трябваше да поглъща противно на желанието си, и с хвърлената върху нея рибарска мрежа, в която, между другото, се бяха заплели водорасли, на вид точно същите, като тези в чинията. Водорасли, превръщани на каша от парализиращите волята й, болезнени удари с весла по главата и гърба й, нанасяни от скелигските рибарки.

— И така — продължи разговора Крах, изсмуквайки месото от прекършените в ставите щипки на омара, — аз реших да ти повярвам, Йенефер. Но знай, че не го правя заради теб. Блодгеас, кръвната клетва, която дадох на Каланте, наистина ми връзва ръцете. Затова, ако намерението ти да помогнеш на Цири не е лъжливо и е искрено — а аз предполагам, че е такова, — то аз нямам друг избор: длъжен съм да ти помогна да изпълниш намеренията си…

— Благодаря. Но, моля те, зарежи този приповдигнат тон. Повтарям, че не съм участвала в заговора на Танед. Повярвай ми.

— Толкова ли е важно — махна с ръка той — в какво вярвам аз? Би трябвало да започнеш с кралете, с Дийкстра, чиито агенти те търсят по цял свят. С Филипа Ейлхарт и верните на кралете магьосници, от които, както сама призна, си избягала тук, на Скелиге. На тях би трябвало да представиш доказателства…

— Не разполагам с доказателства — прекъсна го тя, опитвайки се да подхване с вилицата си една глава брюкселско зеле, която изненаданият готвач беше сервирал заедно с овнешката пържола. — А дори и да имах, нямаше да ми позволят да ги представя. Не мога да ти го обясня, обвързана съм с клетва. Но въпреки това ми повярвай, Крах. Моля те.

— Казах ти…

— Каза — прекъсна го тя. — Обеща ми помощ. Благодаря. Но все така не вярваш в невинността ми. Повярвай ми.

Крах отблъсна настрана изсмуканите черупки от омара и придърпа към себе си чинията с миди. Рови из нея шумно и продължително, избирайки по-големите, и накрая, избърсвайки ръцете си в покривката на масата, каза:

— Съгласен. Вярвам ти. Или поне ми се иска да ти вярвам. Но няма да ти предоставя убежище или скривалище. Не мога. Обаче можеш да напуснеш Скелиге когато поискаш и да тръгнеш накъдето ти се иска. Съветвам те да побързаш. Ти долетя тук, бих казал, на крилата на магията. Други също могат да те последват. Те също знаят заклинания.

— Не търся убежище или скривалище, ярле. Трябва да спася Цири.

— Цири — повтори замислено той. — Лъвчето… Странно дете беше.

— Беше?

— Ох. — Той отново махна с ръка. — Неправилно се изразих. Беше, защото сега тя вече не е дете. Това имах предвид. Само това. Цирила, Лъвчето от Цинтра… тя прекарваше летата и зимите на Скелиге, Понякога такива бели правеше, хе-хе! Дяволче беше тя, не Лъвче… А, по дяволите, за втори път казах „беше“… Йенефер, от континента до нас достигат разни слухове… Според някои Цири е в Нилфгард…

— Не е в Нилфгард.

— Други твърдят, че момичето е мъртво.

Йенефер мълчеше и хапеше устни.

— Но втория слух го отхвърлям — изрече твърдо ярлът. — Цири е жива. Сигурен съм в това. Нямаше никакви знамения… Жива е!

Йенефер повдигна вежди. Но нищо не попита. Те мълчаха дълго, вслушвайки се в рева на вълните, които се разбиваха в скалите на Ард Скелиг.

— Йенефер — каза най-накрая Крах, — от континента до мен достигнаха и други вести. Известно ми е, че твоят вещер, който след битката на Танед се е скрил в Брокилон, си е тръгнал оттам и възнамерява да се добере до Нилфгард, за да освободи Цири.

— Повтарям, Цири не е в Нилфгард. А какво смята да прави моят вещер, както го нарече ти, не знам. Но той… Крах, за никого не е тайна, че аз… му симпатизирам. Но знам, че той няма да спаси Цири, нищо няма да постигне. Познавам го. Той ще се разхленчи, ще се обърка, ще започне да философства и да оплаква съдбата си. После ще излее гнева си, размахвайки меча си наляво и надясно, убивайки когото му падне. После, за да изкупи стореното, ще извърши нещо благородно, но безсмислено. И в края на краищата ще бъде убит по най-глупав начин, без повод, най-вероятно от удар в гърба…

— Разправят… — бързо вметна Крах, уплашен от зловещо изменилия се, странно вибриращ глас на магьосницата. — Разправят, че Цири му е предопределена. Сам видях тогава, в Цинтра, по време на годежа на Павета…

— Предопределението — прекъсна го рязко Йенефер — може да се интерпретира по различни начини. Множество начини. Впрочем, не искам да си губим времето в отклонения от темата. Повтарям, че не знам какво възнамерява да прави Гералт и смята ли въобще да прави нещо. Смятам лично да се заема с тази работа. По мои си начини. И активно, Крах, активно. Не съм свикнала да седя и да хленча, хванала главата си с ръце. Аз действам!

Ярлът повдигна вежди, но нищо не каза.

— Аз ще действам — повтори магьосницата. — Планът вече е измислен. А ти, Крах, ще ми помогнеш, като изпълниш дадената клетва.

— Готов съм — твърдо заяви Крах. — На всичко. Дракарите чакат в пристанището. Дай заповедите си, Йенефер.

Тя не се сдържа и се засмя.

— Все същият си. Не, Крах, не ми трябват никакви доказателства за смелост и мъжество. Няма нужда да се отправяме към Нилфгард и да се разбиват с брадви ключалките на вратите на Града на златните кули. Трябва ми не толкова ефектна помощ. Но много конкретна… Как си с парите?

— Моля?

— Ярл Крах ан Крайт, помощта, която ми е нужна, се измерва в пари.

Всичко започна след един ден, на разсъмване. В предоставените на Йенефер помещения се възцари пълен хаос, овладяван с усилия от назначения на разположение на магьосницата сенешал Гутлаф.

Йенефер седеше до масата и почти не вдигаше глава от книжата. Пресмяташе, събираше, изготвяше сметки, които веднага биваха отнасяни от куриери до министъра на финансите и островния филиал на банка Чианфанели. Рисуваше и чертаеше. Рисунките и чертежите веднага попадаха в ръцете на майстори-алхимици, златари, стъклари, бижутери.

Известно време всичко вървеше идеално, след което започнаха трудностите.

— Съжалявам, госпожо магьосничке — процеди сенешалът Гутлаф, — но щом няма, значи няма. Дадохме всичко, с което разполагаме. Не сме научени на магии и вълшебства! Смея да заявя, че това, което лежи пред вас, са диаманти на обща стойност…

— Какво ме интересува общата им стойност! — изфуча Йенефер. — Трябва ми само един, но с подходящите размери. С каква големина, майсторе?

Шлифовчикът на камъни погледна още веднъж към рисунката.

— За да се получат такава шлифовка и такива фасети? Минимум трийсет карата.

— Такъв камък — категорично заяви Гутлаф — няма в цяло Скелиге.

— Не е вярно — възрази бижутерът. — Има.

— Как си го представяш това, Йенефер? — навъси вежди Крах ан Крайт. — Да изпратя войници, за да превземат с щурм храма и да го ограбят? Да заплаша жриците с гнева си, ако не ми дадат диаманта? Няма да стане! Не защото съм особено религиозен, но храмът си е храм, а жриците му са жрици. Мога просто учтиво да ги помоля. Да им обясня колко е важно за мен и колко голяма ще бъде благодарността ми. Но при всички случаи това ще бъде само молба.

— На която може да се откаже?

— Точно така. Но не пречи да опитаме. Какво рискуваме? Ще отплаваме двамата на Хиндарсфял, ще им предадем молбата си. Аз ще обясня на жриците как стоят нещата, а след това оставям всичко в твоите ръце. Договаряй се. Аргументирай се. Опитай се да ги подкупиш. Погъделичкай амбициите си. Обърни се към по-висши сили. Кърши ръце, плачи, изпадай в конвулсии, апелирай към състраданието им. Всички морски дяволи, трябва ли да те уча на тези неща, Йенефер?

— Всичко това ще е напразно, Крах. Една магьосница никога няма да се спогоди с жриците. Твърде големи са различията в нашите… мирогледи. А за да се позволи на магьосница да използва „свещена“ реликва или артефакт…

— А за какво точно ти е нужен този диамант?

— За да създам „прозорец“, тоест телекомуникационен мегаскоп. Трябва да се свържа с някои хора.

— Вълшебен? От разстояние?

— Ако беше достатъчно да се кача на върха на Каер Тролд и да се развикам оттам, изобщо нямаше да ти надувам главата сега.

Кръжащите над водата чайки и буревестници врещяха. Пронизващо пищяха свилите гнезда на отвесните скали и рифове на Хиндарсфял червеноклюни стридояди, хрипливо скриптяха и гукаха жълтоглавите рибояди. Черните качулати морски корморани внимателно наблюдаваха преминаващите баркаси със зелените си искрящи очи.

— Ето онази голямата, надвиснала над водата скала — посочи облегнатият на релинга Крах ан Крайт, — е Каер Хеймдал, Стражът Хеймдал. Хеймдал е наш митологичен герой. Легендата разказва, че когато настъпи Tedd Deireadh, Времето на края, Времето на Белия студ и Вълчата виелица, Хеймдал ще се изправи срещу злите сили в страната Морхог, срещу демоните и призраците на Хаоса. Ще застане на Моста на дъгата и ще затръби със своя рог, давайки знак, че е време да се грабне оръжието и да се влезе в строя. За Ragh nar Roog, Последната битка, в която ще се реши дали ще се спусне мрак или ще бъде светлина.

Баркасът ловко прескочи една вълна и се плъзна по спокойните води на залива между Стража Хеймдал и друга скала със също толкова фантастични форми.

— По-малката скала е Камби — обясни ярлът. — В нашите митове Камби се нарича вълшебен златен петел, който със своето кукуригане ще предупреди Хеймдал, че се приближава Наглфар, дракар от пъкъла, превозващ армията на Мрака — демони и призраци от Морхог. Наглфар е построен от ноктите на трупове. Няма да повярваш, Йенефер, но на Скелиге все още има хора, които, преди да предадат покойниците си на земята, изрязват ноктите им, за да не снабдяват призраците на Морхог със строителен материал.

— Ще повярвам. Познавам силата на легендите.

Фиордът ги заслони от вятъра, платното заплющя.

— Надуйте рога — заповяда Крах на екипажа. — Приближаваме брега, трябва да предупредим благочестивите госпожи, че им идваме на гости.

Издигнатата на върха на дългата каменна стълба сграда наподобяваше гигантски таралеж — до такава степен беше обрасла с мъх, бръшлян и храсталаци. Йенефер забеляза, че на покрива растат не само храсти, но и малки дръвчета.

— Ето го и храмът — каза Крах. — Гората около него се нарича Хиндар и също е култово място. Оттам берат свещения имел, а на Скелиге, както знаеш, всичко се украсява с имел, от люлките до гробовете. Внимателно, стълбите са хлъзгави… Религията, хе-хе, силно обраства с мъх… Нека те хвана под ръка… Същият парфюм… Йена…

— Крах, моля те. Каквото било — било.

— Извинявай. Да вървим.

Пред храма ги чакаха няколко млади и безмълвни жрици. Ярлът учтиво ги поздрави и пожела да разговаря с Върховната жрица, която нарече Модрон Сигрдрифа. Влязоха в едно помещение във вътрешността на сградата, осветено от лъчи светлина, проникващи през високо разположени витражи. Един от тези лъчи осветяваше олтара.

— Сто морски дяволи! — избъбри Крах ан Крайт. — Съвсем забравих колко е огромен този Брисингамен. От детството си не съм идвал тук… С него могат да се купят всички корабостроителници в Цидарис. Заедно с работниците и продукцията за една година.

Ярлът преувеличаваше. Но не много.

Над огромния мраморен олтар, над изваяните котки и соколи, над каменната чаша за благодарствени приношения, се издигаше статуята на Модрон Фрея, Великата майка, в характерното майчинско превъплъщение — жена със свободно облекло, издаващо нарочно подчертаната бременност. Главата беше наведена, лицето — скрито от воал. Над сложените на гърдите ръце на богинята блещукаше диамант, част от златна огърлица. Диамантът имаше леко синкава окраска. Най-чиста вода. Беше огромен.

На око — около сто и петдесет карата.

— Дори няма да се наложи да го режем — прошепна Йенефер. — Розетката му е точно такава, от каквато се нуждая. Идеалните фасети за отразяване на светлината…

— Значи извадихме късмет.

— Съмнявам се. Сега ще дойде жрицата, а аз, като безбожница, ще бъда нагрубена и изхвърлена оттук.

— Преувеличаваш.

— Ни най-малко.

— Приветствам те в храма на Майката, ярле. Приветствам и теб, уважаема Йенефер от Венгерберг.

Крах ан Крайт се поклони.

— Бъди благословена, почтена майко Сигрдрифа.

Жрицата беше висока, почти колкото Крах, което означаваше с една глава над Йенефер. Имаше светли коси и очи, и продълговато, не особено красиво и не кой знае колко женствено лице.

„Вече съм я виждала някъде — помисли си Йенефер. — Скоро. Къде?“

— На стълбата на Каер Тролд, която води към пристанището — с усмивка й напомни жената. — Когато дракарите излизаха от пролива. Аз стоях над теб, когато оказа помощ на онази бременна жена, без да се притесняваш за роклята от много скъп камлот. Видях това. И повече никога няма да повярвам на приказките за безчувствените и користолюбиви магьоснички.

Йенефер се изкашля и наведе глава в поклон.

— Ти стоиш пред олтара на Майката, Йенефер. Нека милостта й се излее върху теб.

— Почтена, аз… Искам смирено да помоля…

— Замълчи. Ярле, ти сигурно си имаш достатъчно работа. Остави ни сами тук, на Хиндарсфял. Ще успеем да се разберем. Ние сме жени. Не е важно с какво се занимаваме, не е важно кои сме; винаги служим на онази, която е едновременно и Дева, и Майка, и Старица. Падни заедно с мен на колене, Йенефер. Поклони се пред Майката.

— Да сваля Брисингамен от шията на богинята? — повтори Сигрдрифа и в гласа й имаше повече изненада, отколкото праведен гняв. — Не, Йенефер. Това е невъзможно. Работата не е в това, че няма да се осмеля. Дори и да се съглася, Брисингамен не може да бъде свален. Огърлицата няма закопчалки. Тя е споена със статуята.

Йенефер мълча дълго, спокойно изучавайки жрицата.

— Ако знаех това — каза най-накрая студено тя, — веднага щях да отплавам заедно с ярла към Ард Скелиг. Не, не, въобще не смятам за изгубено времето, прекарано в разговори с теб. Но времето ми е ценно. Повярвай ми, изобщо не стига. Признавам, че ме измамиха доброжелателността и сърдечността ти…

— Аз съм доброжелателна — спокойно каза Сигрдрифа. — С цялото си сърце симпатизирам на плановете ти. Познавам Цири, обичам това момиче, съдбата й ме вълнува. Възхищавам се на теб и на решителността, с която се втурваш на помощ на детето. Ще изпълня всяко твое желание. Но не и Брисингамен, Йенефер. Не Брисингамен. Не ме моли за това.

— Сигрдрифа, за да се притека на помощ на Цири, трябва да получа някои сведения. Определена информация. Без нея съм безсилна. Мога да я получа само чрез телекомуникация. За да се свържа от разстояние, трябва да построя един магически артефакт — мегаскоп.

— Устройство, подобно на прочутото ви кристално кълбо?

— Много по-сложно. Кълбото се свързва само с друго кълбо. Дори местната банка на джуджетата има такова кълбо, за да се свързва с централната банка. Мегаскопът има много по-големи възможности… Впрочем, няма нужда да ти обяснявам. Така или иначе, без диаманта няма да се получи. Е, да си вземем довиждане…

— Не бързай толкова…

Сигрдрифа стана, мина през нефа и се спря пред олтара и статуята на Модрон Фрея.

— Богинята покровителства и гадателките, ясновидките, телепатките — каза тя. — Символ на това са нейните свещени животни: котаракът, който вижда и чува скритото, и соколът, който вижда отвисоко. Символ на това е и скъпоценността на богинята — Брисингамен, огърлицата на ясновидството. Защо да се правят разни всевиждащи и всечуващи прибори, Йенефер? Не е ли по-просто да се обърнеш за помощ към богинята?

В последния момент Йенефер се сдържа да не изругае. Все пак това си беше култово място.

— Време е за вечерната молитва — продължи Сигрдрифа. — Заедно с останалите жрици ще се посветя на медитация. Ще моля богинята да помогне на Цири. Тя е идвала безброй пъти в храма, неведнъж е виждала Брисингамен на шията на Великата майка. Пожертвай още час-два от безценното си време, Йенефер. Остани тук, с нас, по време на молитвата. Поддържай ме в молитвите ми. Поддържай ме с мисъл и присъствие.

— Сигрдрифа…

— Моля те. Направи го заради мен. И заради Цири.

Скъпоценност. Брисингамен. На шията на богинята.

Йенефер потисна прозявката си.

„Поне да имаше някакво пеене — помисли си тя, — някакви заклинания, някакви мистерии… Някакъв мистичен фолклор… Нямаше да е толкова отегчително и толкова да ми се спи. Но те просто стоят на колене, навели глави. Неподвижни, безмълвни…

А ако поискат, могат да използват силата не по-зле от нас, магьосниците. И досега остава загадка как успяват да го направят. Никаква подготовка, никакво обучение, никакви занятия… Само медитация и молитва. Вдъхновение? Някаква разновидност на самохипнозата? Така твърдеше Тисая де Врие… Те черпят енергия несъзнателно, в транс, и по време на транса придобиват способността да преобразуват, което ние постигаме чрез нашите заклинания. Трансформират енергията, приемайки това като дар и милосърдие от божеството. Вярата им дава сила.

Защо на нас, магьосничките, подобни неща не ни се удават?

Ами ако се опитам? Да се възползвам от атмосферата и аурата на това място? Нали сама мога да изпадна в транс… Дори и като гледам този диамант… Брисингамен… Да поразмишлявам усилено върху това каква изумителна роля щеше да изпълнява в моя мегаскоп…

Брисингамен… Той гори като утринна звезда там, в мрака, сред дима на кандилата и пукащите свещи…“

— Йенефер!

Тя вдигна глава.

В храма беше тъмно. Миришеше силно на дим.

— Заспах ли? Извинявай…

— Няма за какво да се извиняваш. Ела с мен.

Нощното небе над главите им излъчваше пулсираща, сменяща се като в калейдоскоп светлина. Полярното сияние? Йенефер разтри очи, поразена от видяното. Aurora borealis27? През август?

— Какво си готова да пожертваш, Йенефер?

— Не разбрах.

— Готова ли си да пожертваш себе си? Своята безценна магия?

— Сигрдрифа — ядосано отвърна тя, — не изпробвай вдъхновените си номера върху мен. Аз съм на деветдесет и четири години. Но приеми това като тайна на изповедта. Разкривам ти го само за да разбереш, че не бива да се отнасяш към мен като към дете.

— Не отговори на въпроса ми.

— Нямам и намерение. Заради този мистицизъм, който не приемам. По време на вашите молитви заспах. Измориха ме. Защото не вярвам в твоята богиня.

Сигрдрифа се обърна, а Йенефер неволно си пое дълбоко дъх.

— Няма да кажа, че мнението ти ме ласкае — изрече жената с очи, пълни с разтопено злато. — Но нима неверието ти ще промени нещо?

Единственото, което Йенефер можеше да направи, беше да въздъхне.

— Ще дойде време — каза златооката жена, — когато абсолютно никой, дори и децата, няма да вярва в магьосниците. Това ти го казвам преднамерено злобно. Като един вид реванш. Да вървим.

— Не. — Йенефер най-накрая успя да успокои дишането си. — Не! Никъде няма да ходя! Стига толкова! Това е заговор или хипноза. Илюзия! Транс! Имам изработени защитни механизми… Мога да разпръсна всичко това с едно-единствено заклинание, ето така! О, по дяволите…

Златооката жена се приближи. Диамантът в огърлицата гореше като утринна звезда.

— Вашата реч постепенно ще престане да служи за взаимно разбиране — каза тя. — Тя се превръща в изкуство заради самото изкуство — колкото по-неразбираема става, толкова по-дълбока и мъдра е. Предпочитам ви такива, каквито бяхте, когато не можехте да казвате нищо освен: „Еее“ и „Гу-гу“. Да вървим.

— Това е илюзия, транс… Никъде не отивам!

— Нямам намерение да те принуждавам. Това би било срамно. Та ти си разумно и гордо момиче. С характер.

Равнина. Море от трева. Калунови храсти. Над тях се подава камък като гръб на притаил се хищник.

— Ти пожела да се сдобиеш с тази скъпоценност, Йенефер. Не мога да ти я дам, преди първо да се уверя в нещо. Искам да проверя какво е скрито в теб. Затова те доведох тук, на това място, което от незапомнени времена е било и си остава място на Силата и Могъществото. Твърдят, че безценната ти магия действа навсякъде. Като че ли си струва да протегнеш ръка. Страхуваш ли се да я протегнеш?

Дъхът на Йенефер секна. Тя мълчеше, не беше в състояние да произнесе нито една дума.

— Според теб силата, способна да промени света — каза жената, чието име не биваше да се назовава, — е Хаосът, изкуството и науката? Проклятие, благословия и прогрес? А дали случайно не съществува и Вярата? Любовта? Самоотвержеността?

Чуваш ли? Петелът Камби кукурига. Вълна се разбива в брега. Вълна, разсечена от носа на Наглфар. Пее рогът на Хеймдал, който е обърнал лице към враговете на многоцветната дъга на Бифрост. Наближава Белият студ, надигат се фъртуна и виелица… Земята трепери от стъпките на Змията… Вълкът изяжда Слънцето. Луната потъмнява. Има само студ и мрак. Омраза, мъст и кръв…

На чия страна ще застанеш, Йенефер? Къде ще бъдеш — на източния или на западния край на Бифрост? С Хеймдал ли си, или срещу него?

Петелът Камби кукурига.

Решавай, Йенефер. Избирай. Защото точно затова някога ти върнаха живота, за да може в нужния момент да направиш своя избор.

Светлината или Мрака?

— Добро и Зло, Светлина и Мрак, Ред и Хаос? Всичко това са символи, в действителност такова разделение не съществува! Светлина и Мрак има във всеки, по малко от едното и от другото. Това е безсмислен разговор. Безсмислен. Аз не приемам мистицизма. Ти и Сигрдрифа смятате, че Вълкът изяжда Слънцето. А аз знам, че това е затъмнение. И нека си остане такова.

Да остане? Какво?

Тя почувства как земята се изплъзва изпод краката й, как някаква чудовищна сила й извива ръцете, прекършва ставите й при раменете и лактите, обтяга прешлените като при стрападо28. Тя извика от болка, дръпна се, отвори очи. Не, това не беше сън. Не можеше да бъде сън. Тя висеше на едно дърво, разпъната на клоните на огромен ясен. Високо над нея кръжеше сокол, долу под нея, в мрака, се чуваше съскането на змия, шумоленето на триещите се една в друга люспи.

Нещо наблизо помръдна. По напрегнатото й, измъчено от болка рамо пробяга катеричка.

— Готова ли си? — попита катеричката. — Готова ли си за саможертва? Какво си готова да пожертваш?

— Нищо нямам! — Болката ослепяваше и парализираше. — Но дори и да имах, не вярвам в смисъла на такава саможертва! За никакви милиони не искам да страдам! Въобще не искам да страдам! За нищо и за никого!

— Никой не иска да страда. А това е участта на всички. Просто някои страдат повече. Не е задължително да бъде по свой избор. Работата не е там, че ще изтърпиш страданията. Работата е в това как ще ги изтърпиш.

Янка! Янечка!

Махни от мен това гърбаво чудовище! Не искам да го виждам!

Това е твоята дъщеря, също както и моя.

Така ли? Моите деца са нормални!

Как смееш… Как смееш да намекваш…

В твоя елфически род има магьосници. Ти прекъсна първата си бременност. Оттам дойде всичко. Твоите кръв и утроба са замърсени, жено. Затова раждаш чудовища.

Това клето дете… Такава е била волята на боговете! Тя е твоя дъщеря, също както е и моя! Какво да правя? Да я удуша? Да не завързвам пъпната връв? Какво да правя сега? Да я занеса в гората и да я оставя там? Богове, какво искаш от мен?

Тате! Мамо!

Махай се, изрод!

Как смееш! Как смееш да удряш дете! Стой! Къде тръгна? Къде? При нея, нали? При нея!

Да, жено. Аз съм мъж, позволено ми е да задоволявам желанията си където искам и когато поискам. Това е мое естествено право. А ти си ми противна. Ти и плодът на изродената ти утроба. Не ме чакай за вечеря. Няма да нощувам тук.

Мамо…

Защо плачеш?

Защо ме биеш и ме отблъскваш? Нали бях послушна.

Мамо! Майчице!

— Способна ли си да простиш?

— Отдавна съм простила.

— Засищайки желанието за мъст?

— Да.

— Съжаляваш ли?

— Не.

Болка. Чудовищна болка в изтезаваните ръце и пръсти.

— Да, виновна съм! Това ли искаше да чуеш? Признание и разкаяние? Искаш да видиш как Йенефер от Венгерберг се разкайва и се бие в гърдите? Не, няма да ти доставя това удоволствие. Признавам вината си и чакам наказанието си. Но няма да дочакаш разкаянието ми!

Болката достига предела на онова, което може да понесе човек.

— Броиш предадените, измамените, използваните от мен, обвиняваш ме от името на онези, които са загинали от моята ръка или са сложили край на живота си заради мен? Това, че някога дори съм посягала на себе си? Значи съм имала причини! За нищо не съжалявам! Дори ако можех да върна времето назад… За нищо не съжалявам.

На рамото й кацна сокол.

Кулата на лястовицата. Кулата на лястовицата. Бързай към Кулата на лястовицата. Дъще моя.

Петелът Камби кукурига.

Цири препуска в галоп, яхнала врана кобила, пепеляворусите й коси се развяват на вятъра. От лицето й капе кръв, яркочервена, жива… Враната кобила се издига като птица и леко прелита над портата. Цири се олюлява на седлото, но не пада…

Цири посред нощ, в каменисто-пясъчна пустиня, с вдигната ръка, от ръката се отделя блестящо кълбо… Еднорог, биещ с копито в чакъла… Много еднорози… Огън… Огън…

Гералт на мост. В битка. В огън. Пламъците се отразяват в острието на меча.

Фрингила Виго, с широко отворени от удоволствие зелени очи, тъмната й подстригана глава лежи върху разтворена книга, върху фронтисписа… Вижда се част от заглавието: „Забележки върху неизбежната смърт…“

В очите на Фрингила се отразяват очите на Гералт.

Бездна. Дим. Стълба, водеща надолу. Стълба, по която трябва да се мине. Нещо приключва. Наближава Tedd Deireadh, Времето на края…

Мрак. Влага. Пронизващ студ от каменни стени. Студено на китките, на глезените. Болка, пулсираща болка в осакатените ръце, разкъсваща болка в размазаните пръсти…

Цири я държи за ръката. Дълъг, тъмен коридор, каменни колони, а може би статуи… Мрак. В мрака се носи шепот, тих като шума на вятър.

Врати. Безкраен брой врати с гигантски тежки крила се отварят беззвучно пред тях. А на края, в непрогледната тъма, са онези, които няма да се отворят сами. Които не бива да се отварят.

Ако се страхуваш, върни се.

Тези врати не трябва да се отварят. Знаеш го много добре.

Знам.

И въпреки това ме водиш тук.

Ако се страхуваш, върни се. Още не е късно. Все още има време да се върнеш.

А ти?

За мен е късно.

Петелът Камби кукурига.

Настъпил е Tedd Deireadh.

Aurora borealis.

Разсъмване.

— Йенефер, събуди се.

Тя надигна глава. Погледна към ръцете си. Бяха на мястото си. Цели.

— Сигрдрифа? Заспала съм…

— Да вървим.

— Къде? — попита тя. — Сега пък къде?

— Не разбирам за какво говориш. Да вървим. Трябва да видиш нещо. Случи се нещо… Нещо невероятно… Никоя от нас не знае как да го обясни. Но аз се досещам. Милостта… Богинята е проявила милост към теб, Йенефер.

— За какво говориш, Сигрдрифа?

— Погледни.

Тя погледна. И гръмко въздъхна.

Брисингамен, свещената скъпоценност на Модрон Фрея, вече не висеше на шията на богинята. Тя лежеше в краката й.

— Правилно ли чух? — попита Крах ан Крайт. — Отиваш с това магическо устройство на Хиндарсфял? Жриците ще ти дадат свещения диамант? Ще ти позволят да го използваш в адската си машина?

— Да.

— Я виж ти, Йенефер. Да не би жриците да са те посветили в своята вяра? Какво се случи там, на острова?

— Не е важно. Връщам се в храма и това е.

— А финансовата подкрепа, за която ме помоли? Ще имаш ли нужда от нея?

— Най-вероятно да.

— Сенешал Гутлаф изпълни всичките ти поръчки. Но, Йенефер, побързай да похарчиш парите. Получих нови сведения. Побързай.

— По дяволите! От това се страхувах. Вече знаят къде съм?

— Все още не. Но ме предупредиха, че може да се появиш на Скелиге и ако това се случи, препоръчаха незабавно да те арестувам. Заповядаха дори по време на експедициите да вземам пленници и да изтръгвам от тях информация за теб, дори и да е откъслечна. За твоето пребиваване в Нилфгард или в провинциите. Побързай, Йенефер. Ако те проследят и се доберат дотук, на Скелиге, аз ще се окажа в леко затруднено положение.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Ще се постарая да не те компрометирам. Не се бой.

Крах оголи зъбите си в усмивка.

— Казах „леко“. Не се боя. Нито от крале, нито от магьосници. Нищо не могат да ми направят, защото съм им нужен. А аз съм длъжен да ти помогна по силата на васалната клетва. Да, да, правилно ме разбра. Формално аз си оставам васал на цинтрийската корона. А Цирила има формални права над тази корона. И като представяш Цирила в качеството си на единствен неин опекун, ти имаш формалното право да ми заповядваш, да изискваш послушание и подчинение.

— Казуистични софизми.

— Разбира се — засмя се той. — Самият аз ще го обявя на всеослушание, ако, независимо от всичко се окаже, че Емхир вар Емрейс е принудил девойката да се омъжи за него. Както и в случай, че с помощта на някакви юридически увъртания и формализми лишат Цири от правото й на престола и качат на него някой друг, например безполезния Висегерд. Тогава незабавно ще се отрека от васалната клетва.

— Ами ако — присви очи Йенефер, — въпреки всичко, се окаже, че Цири е… мъртва?

— Жива е — твърдо заяви Крах. — Сигурен съм в това.

— Откъде?

— Няма да повярваш.

— Опитай.

— Кралската кръв на Цинтра — започна Крах, — е свързана по удивителен начин с морето. Когато някоя от жените с тази кръв умре, морето започва да бушува. Тогава хората казват, че Ард Скелиг оплаква дъщерите на Рианон. Защото в такива случаи бурята е толкова зловеща, че идващите от запад вълни проникват през пукнатините и пещерите на източната страна на острова и от скалите неочаквано бликват солени потоци. И целият остров се тресе. Обикновените хорица казват: Ард Скелиг плаче. Пак някой е умрял. Умряла е кръвта на Рианон. Старата кръв.

Йенефер мълчеше.

— И това не е приказка — продължи Крах. — Сам съм го виждал, със собствените си очи. Три пъти. След смъртта на Адалия Гадателката, след смъртта на Каланте… И след смъртта на Павета, майката на Цири.

— Павета — отбеляза Йенефер — загина именно по време на буря, така че е трудно да се говори за…

— Павета — прекъсна я Крах, все още замислен, — не загина по време на буря. Бурята се разбушува след смъртта й — морето, както винаги, реагираше на гибелта на представителка на цинтрийската кралска кръв. Достатъчно дълго съм изучавал това явление. И съм сигурен в своята версия.

— Интересно, каква е точно тя?

— Корабът, на който плаваха Павета и Дуни, изчезна в прочутата падина Седна. Той не беше първият кораб, който изчезва там. Сигурно знаеш това.

— Приказки. Корабите претърпяват корабокрушения, това е нещо напълно естествено…

— На Скелиге — прекъсна я рязко Крах — знаем достатъчно много за корабите и корабоплаването, за да можем да различим естествените катастрофи от неестествените. В падината Седна корабите загиват неестествено. И неслучайно. Това се отнася и за кораба, с който пътуваха Павета и Дуни.

— Няма да споря с теб — въздъхна магьосницата. — А и какво значение има това? Минаха почти петнайсет години оттогава.

— За мен има — стисна зъби ярлът. — Ще разплета тази работа. Въпрос единствено на време е. Ще узная… Ще намеря обяснение. Ще намеря обяснение за всичките тези загадки. Както и за онази по време на цинтрийското клане…

— Каква е тази загадка?

— Когато нилфгардците нахлуха в Цинтра — измърмори той, гледайки през прозореца, — Каланте заповяда тайно да изведат Цири от града. Работата е там, че градът вече гореше. Черните бяха навсякъде, шансовете да се измъкнат от обсадата бяха минимални. Опитваха се да уговорят кралицата да се откаже от рискованото мероприятие. Съветваха я Цири формално да се предаде на нилфгардския предводител и така да спаси себе си и самостоятелността на Цинтра. А на горящите улици тя щеше да загине неизбежно и безсмислено от ръцете на войниците. Но Лъвицата… Знаеш ли какво е отговорила тя, според очевидците?

— Не.

— „По-добре кръвта на момичето да се пролее по калдъръмите на Цинтра, вместо да бъде осквернена.“ Осквернена от какво?

— От брака с император Емхир. Долен нилфгардец. Ярле, късно е вече. Утре на зазоряване започвам… Ще те държа в течение…

— Надявам се. Лека нощ, Йена… Хммм…

— Какво има, Крах?

— Случайно да имаш, хммм, желание…

— Не, ярле. Каквото било, било. Лека нощ.

— Я виж ти! — Крах ан Крайт погледна гостенката си, наклонил глава. — Самата Трис Мериголд. Каква красива рокля. И шубата… Чинчила, нали? Щях да те попитам какво те води на Скелиге… Ако не знаех. Но аз знам.

— Чудесно. — Трис се усмихна съблазнително и оправи красивите си кестеняви коси. — Чудесно е, че знаеш, ярле. Това ще ни спести встъпленията и предварителните пояснения и ще ни позволи да пристъпим към делата.

— Какви дела? — Крах скръсти ръце на гърдите си и погледна студено магьосницата. — За какво е трябвало да има предварителни встъпления, за какви пояснения говориш? Кого представляваш, Трис? По чия заръка си дошла тук? Крал Фолтест, на когото вярно служи, ти се отблагодари с изгнание. Въпреки че не беше виновна за нищо. Прогониха те от Темерия. Чух, че те е взела под крилото си Филипа Ейлхарт, която на този етап фактически управлява Редания заедно с Дийкстра. Изглежда се стараеш да си отработиш правото на убежище. Не се колебаеш да приемеш дори ролята на таен агент, за да следиш бившата си приятелка.

— Бъркаш, ярле.

— Смирено се извинявам. Ако греша. А нима греша?

Те мълчаха дълго, гледайки се недоверчиво. Накрая Трис махна с ръка, изруга и тропна с токче.

— А, дявол да го вземе! Стига сме се баламосвали! Какво значение има кой на кого служи, кой за кого се държи, кой на кого вярва и защо? Йенефер е мъртва. Все още е неизвестно къде и в чия власт се намира Цири… Има ли смисъл да си играем на криеница? Доплавах тук не като шпионин, Крах. Дойдох по собствено желание, като частно лице. Подтиквана от грижата за Цири.

— Всички казват, че ги е грижа за Цири. Върви му на това момиче.

Очите на Трис заблестяха.

— Аз не бих се подигравала. Ако бях на твое място.

— Извинявай.

Те замълчаха, гледайки през прозореца към червеното слънце, залязващо зад гористите върхове на Спикерог.

— Трис Мериголд…

— Слушам те, ярле.

— Каня те на вечеря. А, готвачът каза да те питам дали всички магьоснички се гнусят от добре приготвените морски дарове?

Трис не се гнусеше от морски дарове. Напротив изяде два пъти повече, отколкото възнамеряваше, и сега сериозно се притесняваше за талията си — за онези двайсет и два цала, с които толкова се гордееше. Реши да подпомогне храносмилателния процес с бяло вино, със знаменитото Ест Ест от Тусент. Също като Крах, и тя го пиеше от рог.

— Значи така — каза тя, пресушавайки рога. — Йенефер е дошла тук на деветнайсети август, ефектно стоварвайки се от небето в рибарските мрежи. А ти, като верен васал на Цири, си й предоставил убежище. Помогнал си й при направата на мегаскопа… Разбира се, не знаеш с кого и за какво е разговаряла.

— Не знам — хитро се усмихна Крах. — Разбира се, че не знам. Откъде аз, бедният и прост моряк, ще знам нещо за действията на могъщите магьосници?

Сигрдрифа, жрицата на Модрон Фрея, наведе ниско глава, сякаш въпросът на Крах ан Крайт я е натоварил с хилядафунтов товар.

— Тя ми се довери, ярле — едва чуто промълви жрицата. — Не, не поиска от мен да се закълна, че ще мълча, просто всичко трябваше да бъде запазено в тайна. Повярвай ми, аз не знам…

— Модрон Сигрдрифа — прекъсна я сериозно Крах ан Крайт. — Онова, за което те моля, не е доносничество. И аз, също като теб, симпатизирам на Йенефер, и искам тя да намери и да защити Цири. Освен това съм положил и кръвната клетва Блодгеас. Така че по отношение на Йенефер действията ми се ръководят от грижата за нея. Тя е невероятно горда жена. Не би се унизила да моли някого за нещо, дори и когато поема големи рискове. Затова не изключвам вероятността да се наложи да й отидем на помощ неповикани. Но за това ми е необходима информация.

Сигрдрифа се изкашля и въпреки че лицето й изглеждаше като изрязано от камък, когато заговори, гласът й леко трепереше.

— Тя построи своята машина… Всъщност това не беше никаква машина, там нямаше нито един механизъм, нито една подвижна част, просто две огледала, черна кадифена завеса, сандък, две лещи, четири светилника и Брисингамен, разбира се… Когато изрече заклинанието, светлината от две от лампите падаше…

— Да оставим настрана подробностите. С кого се свърза?

— С няколко души. С магьосници… Ярле, не успях да уловя всичко, но онова, което чух… Сред тях имаше наистина долни хора. Никой не искаше да помага безкористно… Искаха пари… Всички искаха пари…

— Знам — измърмори Крах. — Банката ми съобщи за извършените преводи. Тази моя клетва ще ми струва доста солидна сумичка! Но парите се печелят. Онова, което изгубих заради Йенефер и Цири, ще си го върна от нилфгардските провинции. Продължавай, майко Сигрдрифа.

— Някои откровено ги шантажираше — жрицата наведе глава. — Даваше им да разберат, че разполага с компрометиращи сведения и в случай на отказ да сътрудничат ще разкрие всичко пред света… Ярле… Това е една мъдра и общо взето добра жена… Но в нея няма и следа от морални принципи. Тя е безпощадна. И жестока.

— Всичко това го знам много добре. А подробности за шантажите не искам да знам и теб те съветвам да ги забравиш колкото се може по-скоро. Това са доста опасни знания. С такъв огън не бива да си играят външни хора.

— Знам, ярле. Аз съм длъжна да ти се подчинявам… И вярвам, че твоите цели оправдават средствата. Никой друг няма да узнае нищо от мен. Нито приятели на приятелски разговор, нито врагове по време на разпит.

— Добре, Модрон Сигрдрифа. Много добре… За какво се отнасяха въпросите на Йенефер, помниш ли?

— Невинаги и не всичко разбирах, ярле. Те използваха жаргон, който трудно се проумява… Често ставаше дума за някой си Вилгефорц…

— Че как иначе! — Крах скръцна силно със зъби. Жрицата го погледна изплашено.

— Много говореха за елфи и Просветени — продължи тя. — И за магически портали. Стана въпрос дори за падината Седна… Но ми се струва, че най-вече разговаряха за кулите.

— За кулите?

— Да. За двете кули. Кулата на чайката и Кулата на лястовицата.

— Така си и знаех — каза Трис. — Първото нещо, което Йенефер е направила, е да се сдобие със секретния доклад на комисията „Радклиф“, проучваща събитията на Танед. Не знам какви сведения за тази афера са достигнали дотук, на Скелиге… Чувал ли си за телепорта Кулата на чайката? И за комисията „Радклиф“?

Крах ан Крайт погледна магьосницата с подозрение.

— До нас, на острова — намръщи се той, — не достига нито политика, нито култура. Много сме изостанали.

— Комисията „Радклиф“ — Трис реши, че е по-добре да не обръща внимание нито на тона, нито на изражението му — проучи особено детайлно излизащите от Танед телепортационни следи. Докато е съществувал, разположеният на острова портал, Тор Лара, е осуетявал всякакви опити за телепортационна магия на значително разстояние от себе си. Но както несъмнено знаеш, Кулата на чайката се взриви и се разруши, активизирайки по този начин телепортацията. Повечето участници в събитията на Танед се измъкнаха от острова с помощта на отворили се портали.

— Вярно — усмихна се ярлът. — Например ти, Трис, отлетя направо в Брокилон. С вещера, увиснал на врата ти.

— Виж ти — погледна го в очите Трис. — Политика не достига, култура не достига, но клюките достигали. Ала временно ще оставим това настрана и ще се върнем към комисията „Радклиф“. Тя възнамеряваше да установи точно кой и къде се е телепортирал от Танед. Използваха тъй наречените синопси — магии, способни да възстановят картина от минали събития и да съпоставят засечените телепортационни следи с тяхното направление. И в резултат да ги свържат с конкретни личности, отворили портала. Това им се удаде почти във всички случаи. Освен един. Един телепортал не водеше доникъде. По-точно — водеше в морето. Към падината Седна.

— Някой — досети се ярлът — се е телепортирал на очакващ го на уговореното място кораб. Интересно само защо толкова далеч? И на място с такава лоша слава? Но когато над главата ти виси брадва…

— Именно. Комисията също реши така. И стигна до извода, че самият Вилгефорц, хванал Цири и без изход за бягство, се е възползвал от резервния маршрут — заедно с момичето се е телепортирал при падината Седна, където го е очаквал нилфгардски кораб. Според комисията така може да се обясни фактът, че Цири е била представена пред императорския двор в Лок Грим на десети юли, тоест само десет дни след събитията на Танед.

— Е, да — присви очи ярлът. — Това обяснява много неща. Разбира се, при условие, че комисията не е сбъркала.

— Разбира се. — Магьосницата издържа погледа му и дори си позволи да се усмихне подигравателно. — Всъщност в Лок Грим със същия успех би могла да бъде представена двойничка, а не истинската Цири. И това би могло да обясни много неща. Но не обяснява един друг факт, установен от комисията „Радклиф“. Факт, който е толкова невероятен, че в първия вариант на доклада са го изпуснали като твърде неправдоподобен. Но във втория, строго секретен вариант на доклада, този факт е записан. Като хипотеза.

— Целият съм в слух, Трис.

— Хипотезата на комисията е такава: телепорталът Кулата на чайката се е задействал и през него е минал някой, а енергията на прехода е била толкова силна, че след това телепорталът се е взривил и се е разрушил.

Настана кратко мълчание.

— Йенефер — продължи Трис — е научила онова, което комисията „Радклиф“ първо скри, а после спомена в секретния доклад. Съществува възможност… Мъничка възможност… Цири да е успяла да мине през портала Тор Лара. Да е избягала от Нилфгард и Вилгефорц…

— Тогава къде е тя?

— Аз също бих искала да знам.

Беше дяволски тъмно, скритата зад мъглите луна въобще не осветяваше околността. Но в сравнение с предишната, тази нощ беше напълно безветрена и благодарение на това не чак толкова студена. Лодката се поклащаше съвсем леко върху набръчканата повърхност на езерото. Миришеше на блато. На гнили листа. И на слуз от змиорки.

Някъде край брега бобър плесна с опашка във водата толкова силно, че и двамата подскочиха. Цири беше сигурна, че Висогота дремеше и бобърът го събуди.

— Продължавай — каза тя и избърса носа си с чиста, все още непокрита със слуз част от ръкава. — Недей да спиш. Щом заспиш и моите очи започват да се затварят, и току-виж течението ни отнесло надалеч и ще се събудим в открито море! Разказвай по-нататък за онези портали!

— Когато си избягала от Танед — започна старецът, — ти си минала през портала Кулата на чайката, Tor Lara. А Джефри Монк, автор на произведението „Магията на Стария народ“, която е магнум опус на знанията за елфическите телепортали, пише, че порталът Tor Lara води към Кулата на лястовицата, Tor Zireael…

— Телепорталът в Танед се задейства по погрешка — прекъсна го Цири. — Може би преди да се повреди, той е водел до някоя си лястовица. Но сега води до пустинята. Това се нарича „хаотичен портал“. Учила съм за него.

— Аз също, представи си — изсумтя старецът. — И помня голяма част от онова, което съм учил. Точно затова твоят разказ ме изненада… Части от него. Точно онези, които се отнасят до телепортацията…

— Не можеш ли да говориш по-ясно?

— Мога, Цири. Мога. Но точно сега настъпи моментът за вадене на мрежата. Сигурно вече е пълна със змиорки. Готова ли си?

— Готова съм. — Цири си плю на ръцете и хвана канджата.

Висогота се вкопчи в стърчащото от водата въже.

— Да дърпаме. Раз, два, три! И в лодката! Дръж ги, Цири, дръж ги! В кошницата, иначе ще избягат!

Вече втора нощ те плаваха с лодката до заблатения разлив на реката, разпъваха мрежите и залагаха върбовите кошове за змиорките, които на пасажи се устремяваха към морето. Връщаха се в колибата много след полунощ, вонящи на слуз от главата до петите, мокри и изтощени като дяволи.

Но не лягаха веднага да спят. Уловът, който беше предназначен за размяна, трябваше да се прехвърли в кошница и да се покрие както трябва — дори едно малко ъгълче да останеше открито, на сутринта в кошницата нямаше да е останала нито една змиорка. След работа Висогота одираше кожата на две или три от най-едрите змиорки, нарязваше ги на тънки резенчета, овалваше ги в брашно и ги пържеше в един огромен тиган. След това сядаха да похапнат и разговаряха.

— Разбираш ли, Цири, през цялото време едно нещо не ми дава покой. Не мога да забравя как веднага след като оздравя, не можахме по никакъв начин да се споразумеем за датата, въпреки че раната на бузата ти беше най-точният от всички календари. Тази рана не би могла да е на повече от десет часа, а ти упорито твърдеше, че са те ранили четири дни по-рано. Въпреки че бях повече от сигурен, че това е най-обикновена грешка, аз не спирах да мисля за това и през цялото време се питах къде са се дянали изгубените четири дни?

— И какво? Къде са се изгубили според теб?

— Не знам.

— Изумително!

Котаракът направи рекордно дълъг скок, уловената в ноктите му мишка тънко изписка. Без да бърза, котаракът й прегриза врата, разкъса я и започна да похапва с апетит. Цири го гледаше равнодушно.

— Телепорталът Кулата на чайката — отново заговори Висогота, — води към Кулата на лястовицата. А Кулата на лястовицата…

Котаракът довърши мишката. Остави си опашката й за десерт.

— Телепорталът Tor Lara — каза Цири, прозявайки се — е повреден и води към пустинята. Вече сто пъти ти го повторих.

— Не става въпрос за това, а че съществува връзка между тези два телепортала. Порталът Tor Lara е бил повреден, съгласен съм с това. Но съществува още един телепортал, Tor Zireael. Ако стигнеш до Кулата на лястовицата, би могла да се телепортираш обратно на остров Танед. Ще се окажеш далеч от грозящата те опасност, извън обсега на враговете ти.

— Ха! Това ще ми свърши работа. Има само един проблем: не знам къде се намира Кулата на лястовицата.

— Може и да се намери решение на този проблем. Знаеш ли, Цири, какво получава човек от университетското образование?

— Не. Какво?

— Умението да работи с различни източници.

— Знаех си, че ще го намеря — заяви гордо Висогота. — Търсих, търсих и… А, дявол да го вземе…

Купчината тежки книги се изсипа от ръцете му, томовете изпопадаха по глинения под, листовете се изсипаха от прогнилите корици и се разпиляха в безпорядък.

— Какво намери? — Цири клекна до него и му помогна да събере разпилените страници.

— Кулата на лястовицата! — Отшелникът прогони котарака, който се беше настанил нахално върху една от страниците. — Tor Zireael. Помогни ми.

— Господи, всичко е потънало в прах! Чак лепне! Висогота? Какво е това? Тук, на картинката? Човек, който виси на дърво?

— Това ли? — Висогота се вгледа в изплъзналата се страница. — Сцена от легендата за Хеймдал. Героят Хеймдал висял девет дни и девет нощи на Световния ясен, за да може чрез болка и самоотверженост да придобие знание и сила.

— На мен няколко нощи ми се присънваше нещо такова — потърка чело Цири. — Човек, който виси на дърво…

— Гравюрата излетя от ето тази книга. Ако искаш, можеш да я разгледаш. Но сега по-важното е… А, ето, намерих я. „Странствания по пътища и вълшебни места“ на Буйвид Бекуйзен, книга, смятана от мнозина за апокрифна…

— Тоест пълна с глупости?

— Повече или по-малко. Но имаше и такива, които я оценяваха… Ето, послушай… По дяволите, колко е тъмно тук…

— Светлината е напълно достатъчна, просто зрението ти отслабва с възрастта — каза Цири с характерната за младостта безпощадна жестокост. — Дай да си го прочета. Откъде?

— Оттук. — Посочи той с костеливия си показалец. — Чети на глас.

— На много странен език е писал този твой Буйвид. Ако не греша, Асенгард е бил някакъв замък. А що за област е това „Стоезерие“? Никога не съм чувала за нея. А какво е трифолиум?

— Детелина. А за Асенгард и Стоезерието ще ти разкажа после, когато свършиш с четенето.

— Страната Стоезерие — обясни Висогота — сега се нарича Мил Трахта. Това е доста обширен, прорязван от река Йелена езерен край в южната част на Метина, близо до границата с Назаир и Маг Турга. Буйвид Бекуйзен пише, че са тръгнали към езерото от юг, откъм Асенгард… Днес Асенгард вече не съществува, останали са само развалини, най-близкият град е Нойнройт. Буйвид изброил шестстотин стаяния от Асенгард. Използвали са се различни стойности на мерната единица стаяние, но в случая ще приемем най-популярната стойност, според която шестстотин стаяния са около петдесет мили. Измерени са на юг от Асенгард, който се намира на около триста и петдесет мили от нас, тоест от Переплут. Значи от нас до Кулата на лястовицата има около триста мили. С твоята Келпи ще ги изминеш за две седмици, естествено през пролетта. Не сега, когато след някой и друг ден ще скове студ.

— От Асенгард, за който съм чела — промърмори Цири, замислено мръщейки нос, — са останали само руини. Със собствените си очи съм виждала елфическия град Шеравед в Каедвен, била съм там. Да речем, че от твоята Кула на лястовицата са останали само камъни, и то по-големите, защото малките сигурно вече са се натрошили. Ако там е имало портал…

— Tor Zireael е била вълшебна кула. Не всеки е можел да я види. А телепорталите по принцип са си невидими.

— Така е — съгласи се тя и се замисли. — Онзи на Танед не се виждаше. Той се отвори изведнъж на голата стена… Впрочем, направи го точно навреме, защото магьосникът, който ме гонеше, вече беше съвсем близко… Чувах стъпките му. И тогава се появи порталът.

— Сигурен съм — тихо каза Висогота, — че ако попаднеш в Tor Zireael, тамошният портал също ще се отвори за теб. Дори в руините, сред голите камъни. Вярвам, че ще успееш да го активираш. А той несъмнено ще изпълни заповедта ти. Защото според мен ти, Цири, си от Избраните.

— Косите ти, Трис, са като огнени пламъци на свещ. Очите ти са сини като лазурит. Устните ти са като корал…

— Престани, Крах. Ти какво, напи ли се? Налей ми още вино. И разказвай.

— За какво?

— Не се прави на глупак. За това как Йенефер реши да отплава към падината Седна.

— Как върви, Йенефер? Разкажи ми.

— Не, първо ти ми кажи: кои са тези две жени, които винаги срещам, когато идвам при теб? И които ме гледат така, сякаш съм котешко лайно върху килима?

— Какво те интересува — формално-юридическият или фактическият аспект?

— Втория.

— В такъв случай — това са моите жени.

— Разбирам. Тогава при първия удобен случай им обясни, че онова, което е било между нас, вече го няма. И то отдавна.

— Вече им обясних. Но жените са си жени. Дай да не говорим за това. Разказвай, Йенефер. Интересува ме как върви работата ти.

— Уви. — Магьосницата прехапа устните си. — Едва-едва. А времето лети.

— Лети — кимна ярлът. — И непрекъснато носи изненади. Получих нови вести от континента, сигурно ще те заинтересуват. Източникът е от корпуса на Висегерд. Надявам се, че знаеш кой е Висегерд?

— Генералът от Цинтра?

— Маршал. Командва корпуса на цинтрийските емигранти и доброволци в състава на темерийската армия. Там служат и доста доброволци от островите, затова сведенията, които получавам, са от първа ръка.

— И какво научи?

— Дошла си при нас, на Скелиге, на деветнайсети август, два дни след пълнолуние. В същия ден, по време на битка край Ина, корпусът на Висегерд пленил група бежанци, сред които се оказали Гералт и неговият познат трубадур.

— Лютичето?

— Именно. Висегерд обвинил и двамата в шпионаж, арестувал ги и като че ли възнамерявал да ги екзекутира, но те избягали и му пратили нилфгардците, с които май били в съюз.

— Глупости!

— И аз така мисля. Но според мен вещерът, въпреки това, което си мислиш ти, се опитва да реализира някакъв хитър план. За да спаси Цири, той се е обърнал към Нилфгард…

— Цири не е в Нилфгард. А Гералт не изпълнява никакъв план. Планирането не е от най-силните му страни. Да приключваме с това. Важното е, че сега е двайсет и шести август, а аз, както и преди, знам твърде малко. Твърде малко, за да започна да действам… Макар че…

Тя млъкна, загледана в прозореца, играейки си с прикрепената на черна кадифена лента около врата й обсидианова звезда.

— Макар че? — не издържа Крах ан Крайт.

— Вместо да се присмиваме на Гералт, ще използваме неговите методи.

— Не разбирам.

— Може да пробваме саможертва, ярле. Изглежда, готовността за саможертва дава добри резултати… Дори това да е само благосклонността на богиня, обичаща и ценяща онези, които жертват себе си и страдат в името на правото дело.

— Все още не разбирам — намръщи се ярлът. — Но онова, което казваш, не ми харесва.

— Знам. На мен също. Но и без това отидох твърде далеч… Тигърът вече може да е чул блеенето на козлето…

— От това се страхувах — прошепна Трис. — Точно от това…

— Значи в такъв случай правилно съм разбрал. — Мускулите на скулите на Крах ан Крайт изпъкнаха още повече. — Йенефер знаеше, че или някой подслушва разговорите, които тя водеше с помощта на адската си машина, или някой от събеседниците й подло я е предал…

— А може би и едното, и другото.

— Тя знаеше — скръцна със зъби Крах. — Но продължаваше да работи. Защото това трябваше да изиграе ролята на примамка? Самата тя трябваше да стане примамка? За да провокира враговете си? Преструваше се, че знае повече, отколкото знаеше в действителност. И отплава към падината Седна…

— Отправяйки им покана. Провокирайки ги. Тя е рискувала много, Крах.

— Знам. Тя не искаше да подлага никой от нас на риск. Освен доброволците. Затова помоли да й дам два дракара.

— Двата дракара, за които ме помоли, са готови. „Алкионе“ и „Тамара“. С екипаж, естествено. „Алкионе“ ще бъде командван от Гутлаф, син на Свен, той ме помоли да му окажа тази чест, допаднала си му, Йенефер. „Тамара“ ще е под командването на Аса Тязи — капитан, на който имам абсолютно доверие. А, за малко да забравя. В екипажа на „Тамара“ е и моят син, Халмар Кривоустия.

— Твоят син? На колко години е?

— Деветнайсет!

— Раничко си започнал.

— Кой ми го казва. Халмар ме помоли да го включа в екипажа от лични съображения. Не можех да му откажа.

— Лични?

— Ти наистина ли не знаеш тази история?

— Не. Разкажи ми.

Крах ан Крайт надигна рога и се усмихна на спомените си.

— Децата от Ард Скелиг — започна той — обичат зимно време да се пързалят на кънки и с нетърпение очакват студовете. Първи излизат на леда, когато едва е сковал езерото; толкова е тънък, че не би издържал възрастните. И, разбира се, най-хубавата игра е гоненицата. Разпръскват се и… напред, с всички сили, от единия бряг до другия. А момчетата обичат да се състезават на тъй наречения „скок на сьомгата“. Трябва с кънките да прескачат крайбрежните камъни, които стърчат от леда като зъби на акула. Тоест да скачат като сьомга, която прелита през праговете на водопадите. Избираш си съответната дълга поредица такива камъни, засилваш се… Ха, и аз самият съм скачал така като дете…

Крах ан Крайт се замисли и леко се усмихна.

— Разбира се, тези състезания се печелят от онзи, който прескочи най-дългата поредица от камъни. По мое време, Йенефер, тази чест често се падаше на твоя покорен слуга и настоящ събеседник, хе-хе. А за периода, който ни интересува повече в момента, шампион беше моят син Халмар. Той прескачаше такива камъни, каквито никой друг не се осмеляваше да прескочи. И вървеше с вирнат нос, приканвайки всички да се опитат да го надскочат. И предизвикателството му беше прието. От Цири, дъщерята на Павета от Цинтра. Дори не островитянка, въпреки че се считаше за такава, тъй като прекарваше тук повече време, отколкото в Цинтра.

— Дори и след нещастния случай с Павета? Мислех, че Каланте й беше забранила да идва тук.

— И ти ли знаеш за това? — стрелна я с поглед той. — Да, много неща знаеш, Йенефер. Много. Гневът и забраната на Каланте продължиха половин година, след това Цири отново започна да прекарва тук зимите и летата… Караше кънки като дявол, но да скача „като сьомга“, състезавайки се с момчетата? И да предизвиква Халмар? Това изглеждаше невероятно!

— Ясно. Надскочила го е — досети се магьосницата.

— Надскочи го. Това малко цинтрийско дяволче го надскочи. Истинско Лъвче, с кръвта на Лъвицата. А Халмар, за да не му се смеят, беше принуден да рискува и да прескочи още по-дълъг ред камъни. И той рискува. Счупи си крака, ръката, четири ребра и си разпра лицето. До края на живота ще му остане белег. Халмар Кривоустия! И прочутата му невеста! Хе-хе!

— Невеста?

— А това не го ли знаеш? Толкова неща знаеш, а това не? Тя го посещаваше, когато след „великолепния“ скок той лежа и се лекува. Четеше му, разказваше му приказки, държеше го за ръката… А ако някой влезеше в стаята, и двамата се изчервяваха като макове. И накрая Халмар ме уведоми, че са се сгодили. Едва не получих удар. Ще ти дам един годеж, сополанко, с кожения камшик, казах му аз. Но, честна дума, малко се поуплаших, защото Лъвчето има гореща кръв, не й пука за нищо, тъй като е безстрашна, да не кажа смахната… За щастие Халмар беше целият в шини и превръзки, така че не успяха да направят някоя глупост…

— На колко години бяха тогава?

— Той на петнайсет, тя — на непълни дванайсет.

— Може и малко да си се престарал в опасенията си.

— Може мъничко. Но Каланте, на която бях принуден да разкажа всичко, не пренебрегна проблема. Знам, че тя кроеше някакви брачни планове за Цири; като че ли имаше предвид Танкред Тисен от Ковир, а може би и реданския Радовид, не знам със сигурност. Но слуховете можеха да провалят проектите за сватбата, дори да бяха само слухове за невинни целувчици и почти невинни ласки. Каланте веднага прибра Цири в Цинтра. Момичето вдигна скандал; крещеше, плачеше, но напразно. С Лъвицата от Цинтра не се спори. След това Халмар лежа два дни с лице към стената, без да изрече нито дума. А щом оздравя, възнамеряваше да открадне един скиф и сам да отплава за Цинтра. Отнесе един бой с каиша и се успокои. А след това…

Крах ан Крайт замълча. Замисли се.

— След това настъпи лятото, после есента, и цялото нилфгардско войнство се изсипа в Цинтра от юг, през Марнадалската стълба. А Халмар си намери друг удобен случай да стане мъж. В Марнадал, в Цинтра, в Соден, той се нахвърляше мъжествено срещу черните. И по-късно, когато дракарите нападаха нилфгардските брегове, Халмар с меч в ръка отмъщаваше за своята тъй наречена невеста, за която се носеха слухове, че е загинала. Аз не вярвах, защото не бях забелязал феномена, за който ти разказах… А сега, когато Халмар разбра за евентуалната спасителна експедиция, той се записа доброволец.

— Благодаря ти за разказа, Крах. Докато те слушах, си отпочинах. И забравих за… грижите си.

— Кога тръгваш, Йенефер?

— В близките дни. Може би дори утре. Остана ми още една последна телекомуникационна връзка.

Очите на Крах ан Крайт приличаха на очи на ястреб. Пробождаха дълбоко, до дъно.

— А ти, Трис Мериголд, не знаеш ли случайно с кого разговаря за последно Йенефер, преди да разглоби адската машина? В нощта на двайсет и седми срещу двайсет и осми август? С кого? И за какво?

Трис прикри очите си с мигли.

Пречупеният от диаманта лъч светлина обсипа с отблясъци повърхността на огледалото. Йенефер протегна и двете си ръце и произнесе заклинанието. Ослепителният пламък се превърна в кълбяща се мъгла, която бързо започна да се сгъстява. Появи се изображение на стая, чиито стени бяха покрити с ярки тъкани.

Движение в прозореца. И неспокоен глас:

— Кой е? Кой е там?

— Аз съм, Трис.

— Йенефер? Ти? О, богове! Откъде… Къде си?

— Няма значение. Не ме блокирай, изображението е неустойчиво. И махни свещника, че ме заслепява.

— Готово. Разбира се.

Въпреки че вече беше късно, Трис Мериголд не беше по нощница, но не беше и с работен костюм. Беше облечена с рокля. Както винаги закопчана до шията.

— Можем ли да разговаряме свободно?

— Разбира се.

— Сама ли си?

— Да.

— Лъжеш.

— Йенефер…

— Не можеш да ме измамиш, сополанке. Познавам усмивката ти, нагледала съм й се… Така се подсмихваше, когато започна зад гърба ми да спиш с Гералт. Тогава също си слагаше маска на невинност. И сега тя означава същото, каквото и тогава!

Трис се изчерви. До нея в прозореца се появи Филипа Ейлхарт, облечена с тъмносин мъжки елек със сребърна бродерия.

— Браво — каза тя. — Както винаги проницателна, както винаги мъдра. Както винаги непроницаема. Радвам се да те видя жива и здрава, Йенефер. Радвам се, че безумната телепортация от Монтекалво не е завършила трагично.

— Да допуснем, че наистина се радваш — намръщи се Йенефер. — Въпреки че това е доста смело предположение. Но както и да е. Кой ме предаде?

— Нима това е важно? — вдигна рамене Филипа. — От четири дни се свързваш с предатели. С такива, за които продажността и предателството са втора природа. И с такива, които самата ти подтикна към предателство. Един от тях те предаде. Напълно нормално. Не ми казвай, че не си го очаквала.

— Разбира се, че го очаквах — изсъска Йенефер. — И най-доброто доказателство за това е, че се свързах с вас. А не трябваше.

— Не трябваше. Но щом си се свързала, значи ти е било необходимо.

— Браво. Както винаги мъдра, както винаги проницателна. Свързах се с вас, за да потвърдя, че що се отнася до мен, тайната на вашата ложа е на сигурно място. Няма да ви предам.

Филипа я гледаше изпод спуснатите си мигли.

— Ако смяташ — каза най-накрая тя, — че по този начин ще си купиш време, спокойствие и безопасност, значи си сбъркала. Защо се заблуждаваш, Йенефер? Когато избяга от Монтекалво, ти направи избор, застана от едната страна на барикадата. Който не е с ложата, той е против нея. Сега ще се опиташ да ни изпревариш в търсенето на Цири, а мотивите, от които се ръководиш, са противоположни на нашите. Ти действаш против нас. Не искаш да допуснеш да използваме Цири за нашите политически цели. Тогава знай: ние ще направим всичко, за да не успееш да я използваш ти за своите — сантиментални — цели.

— Значи война?

— Състезание — усмихна се злъчно Филипа. — Само състезание, Йенефер.

— Честно и благородно?

— Шегуваш ли се?

— Аха. Ясно. Но въпреки това искам честно и открито да ви представя един проблем. Всъщност се надявам да получа нещо в замяна.

— Давай.

— В близките няколко дни, може би дори още утре, ще се случат събития, чиито последствия не съм в състояние да предвидя. Може да се окаже, че нашето състезание и съперничество изведнъж ще изгуби смисъл. По една проста причина. Няма да има състезатели.

Филипа Ейлхарт присви гримираните си със сини сенки очи.

— Разбирам.

— Тогава се постарайте да възстановите репутацията и доброто ми име. Посмъртно. За да не ме смятат за предателка и съучастница на Вилгефорц. Моля ложата за това. Моля и лично теб.

Филипа мълча известно време.

— Молбата се отхвърля — каза най-накрая тя. — С прискърбие ти съобщавам, че твоето реабилитиране не е в интерес на ложата. Ако умреш, ще си умреш като предателка. Ще бъдеш предателка и престъпничка в очите на Цири, защото така ще ни бъде по-лесно да манипулираме момичето.

— Преди да предприемеш нещо, което да застраши живота ти — изведнъж се обади Трис, — остави ни…

— Завещание?

— Нещо, което да ни позволи… Да продължим… Да тръгнем по твоите стъпки. Да намерим Цири. Та нали преди всичко става въпрос за нейното щастие! За нейния живот. Йенефер, Дийкстра намери… определени следи. Ако Цири е при Вилгефорц, то тя е заплашена от ужасна смърт.

— Замълчи, Трис! — викна Филипа Ейлхарт. — Никакви пазарлъци и преговори…

— Ще ви оставя указания — бавно каза Йенефер. — Информация за това, което съм научила, и какво съм предприела. Ще ви оставя следи, по които ще можете да продължите. Но не даром. Щом не искате да ме реабилитирате в очите на света, тогава вървете по дяволите и вие, и вашият свят. Но поне ме реабилитирайте в очите на вещера.

— Не — почти незабавно отвърна Филипа. — Това също не е в интерес на ложата. И за своя вещер ще си останеш предателка и продажна магьосница. Не е в интерес на ложата той да вдига скандали и да мъти водата, опитвайки се да отмъсти, а ако те презира, няма да иска да отмъщава. Всъщност той може също вече да е мъртъв. Или скоро ще умре.

— Информация — глухо каза Йенефер — в замяна на живота му. Спаси го, Филипа.

— Не, Йенефер.

— Защото това не е в интерес на ложата. — В очите на магьосницата грейнаха виолетови пламъци. — Чу ли, Трис? Ето какво представлява твоята ложа. Ето какъв е истинският й облик, какви са истинските й интереси. Какво ще кажеш? Ти беше наставница на момичето, почти като по-голяма сестра, както сама каза. А Гералт…

— Не се опитвай да изкушиш Трис с романтика — отвърна Филипа с огън в очите. — Ние ще намерим момичето и ще го спасим без твоя помощ. А ако ти провърви, то ще се радваме и ще ти бъдем благодарни, защото ще ни отървеш от задължението, ще ни спестиш много грижи. Ще измъкнеш момичето от ръцете на Вилгефорц, а ние ще я измъкнем от твоите. А Гералт? Кой е този Гералт?

— Чу ли я, Трис?

— Прости ми — отвърна глухо Трис Мериголд. — Прости ми, Йенефер.

— О, не, Трис. Никога.

Трис седеше, забила поглед в пода. Очите на Крах ан Крайт бяха като ястребови.

— На следващия ден след тайната свръзка — изрече бавно ярлът на островите Скелиге, — тази, за която ти, Трис Мериголд, нищо не знаеш, Йенефер отплава от Скелиге, поемайки курс към падината Седна. Когато я попитах защо отива точно там, тя ме погледна в очите и отвърна, че възнамерява да разбере по какво се различават естествените от неестествените катастрофи. Отплава с два дракара, „Тамара“ и „Алкионе“, с екипажи, съставени изключително от доброволци. Това се случи на двайсет и осми август, преди две седмици. Повече не я видях.

— Кога разбра…

— Пет дни по-късно — прекъсна я грубо той. — Три дни след септемврийското новолуние.

Седящият пред ярла капитан Аса Тязи беше неспокоен. Облизваше устни, въртеше се на пейката, чупеше пръстите си така, че ставите му хрущяха.

Червеното слънце, което най-после беше пробило натрупаните облаци, бавно се спускаше зад Спикерог.

— Говори, Аса — заповяда Крах ан Крайт.

Аса Тязи силно се изкашля.

— Движехме се бързо — започна той. — Вятърът беше попътен, не падахме под дванайсет възела. Тогава, на двайсет и девети, видяхме нощната светлина на фара на Пейкс де Мар. Бяхме се отклонили малко на изток, за да не се натъкнем на някой нилфгардец… На разсъмване, в деня преди септемврийското новолуние, навлязохме в района на падината Седна. И тогава магьосницата повика мен и Гутлаф…

— Трябват ми доброволци — каза Йенефер. — Само доброволци. Не повече, отколкото са нужни, за да управляват за кратко време дракара. Не знам колко хора са необходими, не съм запозната. Но ви моля да не оставяте на „Алкионе“ нито един излишен човек. И повтарям — само доброволци. Онова, което смятам да направя, е много опасно. Много по-опасно от морска битка.

— Разбирам — кимна старият сенешал. — И се кандидатирам пръв. Аз, Гутлаф, син на Свен, ви моля да ми окажете тази чест.

Йенефер дълго го гледа в очите.

— Добре — каза тя. — Но всъщност вие ми оказвате чест.

— Аз също се кандидатирах — каза Аса Тязи. — Но Гутлаф не се съгласи. Каза, че някой трябва да командва „Тамара“. Накрая се събраха петнайсет доброволци. Включително и Халмар…

Крах ан Крайт повдигна вежди.

— Колко души са нужни, Гутлаф? — повтори магьосницата. — Колко са необходими? Моля те, преброй ги точно.

Сенешалът размишлява известно време и накрая каза:

— С девет души ще се оправим. Ако не е много продължително… Но тук разполагаме с толкова доброволци, че няма нужда…

— Избери осем от тези петнайсет — рязко го прекъсна тя. — Сам ги подбери. Заповядай на избраните да се качат на „Алкионе“. Другите да останат на „Тамара“. И да, сама ще определя един от онези, които ще останат. Халмар!

— Не, госпожо! Не можеш да ми причиниш това! Аз сам пожелах и ще остана до теб. Искам да бъда…

— Млъкни! Ти ще останеш на „Тамара“! Това е заповед! Още една дума и ще заповядам да те завържат за мачтата!

— Продължавай, Аса.

— Магичката, Гутлаф и осемте доброволци се качиха на „Алкионе“ и се отправиха към Падината. Както беше заповядано, ние, на „Тамара“, се държахме настрана, но така, че да не изоставаме много. Времето, което до този момент беше на наша страна, изведнъж започна да прави дяволски номера. Истината ви казвам, направо дяволски си бяха, защото това беше нечиста сила, ярле… Нека ме вържат под кила, ако лъжа…

— Разказвай нататък.

— Там, където бяхме ние, тоест „Тамара“, морето беше спокойно. Само леко подухваше ветрец и небето беше притъмняло така, че денят се превърна в нощ. А там, където беше „Алкионе“, се разбушува пъкълът. Внезапно. Истински пъкъл.

Платната на „Алкионе“ изведнъж запляскаха толкова силно, че се чуха чак на „Тамара“. Небето притъмня, покри се с облаци. Морето, което около „Тамара“ беше напълно спокойно, се развълнува и започна да блъска гигантски вълни в корпуса на „Алкионе“. Някой извика нещо, друг подхвана вика и след миг крещяха всички.

Под насочения към „Алкионе“ конус от черни облаци корабът подскачаше по вълните като коркова тапа, въртеше се, усукваше се и се мяташе насам-натам. Ту носът му, ту кърмата се скриваха под водата. Понякога дракарът за по няколко минути се скриваше напълно от погледите им, виждаше се само раираното му платно.

— Това е магия! — извика някой зад гърба на Аса. — Дяволска магия!

Водовъртежът увличаше „Алкионе“ все по-бързо и по-бързо. Щитовете, които центробежната сила откъсна от бордовете, полетяха във въздуха като дискове; наляво и надясно се разлетяха начупени гребла.

— Спускайте платната! — изрева Аса Тязи. — И хващайте греблата! Тръгваме след тях! Трябва да ги спасим!

Но вече беше твърде късно.

Небето над „Алкионе“ стана черно, зигзагообразни мълнии пронизваха мрака и оплитаха дракара като пипала на медуза. Скупчените във фантастични фигури облаци се завъртяха в гигантска фуния. Дракарът също се завъртя в нея с невероятна бързина. Мачтата се счупи като сламка, разкъсаното платно излетя над гребените на вълните като огромен албатрос.

— Гребете, момчета!

Но през собствените си викове, през оглушителния рев на стихията, те продължаваха да чуват воплите на хората от „Алкионе“. Вопли, толкова ужасяващи, че им настръхнаха косите. На тях, старите морски вълци, кървавите берсерки, моряците, които бяха видели и чули толкова много през живота си.

Те отпуснаха греблата, осъзнавайки собственото си безсилие. Седяха замаяни, спряха дори да викат.

„Алкионе“ продължаваше да се върти, постепенно издигайки се над вълните. И се носеше все по-нагоре и по-нагоре. Те видяха изтичащата вода, обраслия с раковини и водорасли кил. Видяха черна фигура, падащо във водата тяло. После второ. И трето.

— Те скачат! — изрева Аса Тязи. — Гребете, момчета, не спирайте! С всички сили! Да вървим на помощ!

„Алкионе“ се издигна още по-нависоко, поне на сто лакти над врящата и кипяща морска повърхност. И продължаваше да се върти. Невидима сила всмукваше в струпаните облаци огромното, просмукано с вода, оплетено в огнена мрежа от мълнии вретено.

Изведнъж въздухът се разцепи от оглушителен взрив. Тласканата напред от силата на петнайсет двойки гребла „Тамара“ подскочи като при таранен удар и отлетя назад. Тязи изгуби палубата под краката си. Той падна, удряйки челото си в борда.

Не успя да се изправи със собствени сили, вдигнаха го. Той беше зашеметен, въртеше и тръскаше глава, залиташе, крещеше нещо нечленоразделно. Чуваше виковете на екипажа приглушено, като през дебела стена. С усилие, олюлявайки се като пиян, той се добра до борда и впи пръсти в релинга.

Вихрите бяха утихнали, вълните се бяха успокоили. Но небето все още беше черно от кълбетата дим.

От „Алкионе“ нямаше нито следа.

— Нямаше никаква следа, ярле. Само части от въжетата и отломки… Нищо друго.

Аса Тязи млъкна, гледайки към слънцето, което изчезваше зад обраслите върхове на Спикерог. Замисленият Крах ан Крайт не го подкани да продължи.

— Не е ясно — продължи най-накрая Аса Тязи — колко са успели да скочат, преди „Алкионе“ да потъне в онези дяволски облаци. Но колкото и да са скочили, нито един не оцеля. А ние, въпреки че не жалехме нито време, нито сили, успяхме да извадим само два трупа. Две тела, които се носеха по водата. Само две.

— И тялото на магьосницата не беше сред тях? — с променен глас попита ярлът.

— Не.

Крах ан Крайт дълго мълча. Слънцето съвсем се скри зад Спикерог.

— Изчезна старият Гутлаф, син на Свен — отново заговори Аса Тязи. — Явно крабовете на дъното на Седна вече са го оглозгали до последната костичка. Безследно изчезна и магьосницата… Ярле, хората започват да говорят… Че всичко това е по нейна вина. Нейното наказание за престъпленията й…

— Глупости!

— Тя загина — промърмори Аса — в падината Седна. На същото място, където някога загинаха Павета и Дуни… Ама че случайност…

— Това не беше случайност, не — убедено отвърна Крах ан Крайт. — Нито тогава, нито сега — не е било случайно.