Седма глава

Чукач, също наричан кнакер, коблинау, полтърдук, каркориос, рубезал, ковчежник или пустек, е разновидност на коболода, но значително по-едър и по-силен. Също така Ч. обикновено има огромна брада, каквато най-често липсва при коболодите. Ч. живее в мини, шахти, развалини, пропасти, тъмни ями, във всякакви скални кухини и пещери. Там, където живее, със сигурност има някакви богатства, скрити в земята: самородно злато, руди, вкаменелости, сол или каменно масло. Поради тази причина Ч. често се среща в рудници, особено изоставени, но обича да се появява и в действащи. Злонамерен пакостник, проклятие и истинска напаст божия за миньорите, които вилнеещият Ч. води за носа, подмамва ги и ги плаши с почукване по скалите. Освен това Ч. затрупва проходи, краде и поврежда минното и всякакво друго имущество, а и често може да причака някого зад ъгъла и да го фрасне с тояга по челото.

Но може да бъде и подкупен, за да не безобразничи прекалено, като се сложат някъде в тъмните галерии или в шахтите хляб и масло, овче сирене, парче пушено свинско месо, или, най-добре — дамаджана с домашна водка, защото Ч. ужасно я обича.

Physiologus

— Те са в безопасност — увери го вампирът, подкарвайки мулето Дракул. — И тримата. Милва, Лютичето и, разбира се, Ангулеме, която се добра навреме при нас, в долината на Сансретур и ни разказа всичко, без да пести разни цветисти думи. Никога не съм можел да разбера защо при вас, хората, повечето ругатни и обидни изрази са свързани с областта на еротиката? Нали сексът е нещо красиво и се асоциира с красотата, радостта, удоволствието? Как може наименованието на полов орган да се използва като вулгарен синоним…

— Не се отклонявай от темата, Регис — прекъсна го Гералт.

— Разбира се, извинявай. След като Ангулеме ни предупреди за приближаващите се бандити, ние незабавно пресякохме границата на Тусент. Наистина, Милва не беше във възторг, опита се да се върне, за да ви се притече на помощ. Но аз успях да я разубедя. А Лютичето, вместо да се радва на убежището, което предоставят границите на княжеството, явно беше готов да избяга във всеки момент. Не знаеш ли случайно от какво толкова го е страх в Тусент?

— Не знам, но се досещам — отговори кисело Гералт. — Защото това далеч не е първият град, където нашият бард е забъркал разни истории. Сега малко е поулегнал, защото се движи в отбрано общество, но на млади години за него не е имало нищо свято. Бих казал, че при появата му в безопасност са били само онези жени, които са се покатервали на самия връх на най-високите дървета. А съпрузите на жените, с които си е имал вземане-даване Лютичето, кой знае защо, са враждебно настроени към него. В Тусент със сигурност има нечий съпруг, у когото може да се пробудят някои спомени при вида на Лютичето… Но това са маловажни неща, да се върнем към конкретните проблеми. Какво стана с преследвачите? Надявам се, че…

— Не мисля, че са преминали подир нас в Тусент — усмихна се Регис. — Границата гъмжи от странстващи рицари, които страшно скучаят и само чакат удобен случай да се сбият с някого. Освен това ние, заедно с група пилигрими, които срещнахме на границата, веднага попаднахме в свещената гора Мирквид. А това място буди страх. Дори пилигримите и болните, които идват от най-далечни краища в Мирквид за изцеляване, се спират в селището близо до края на гората, без да смеят да навлизат навътре. Защото се носят слухове, че който се осмели да наближи свещените дъбове, ще завърши живота си на бавен огън във Върбова жена.

Гералт си пое дъх.

— Нима…

— Разбира се. — Вампирът отново не му позволи да довърши изречението си. — В гората Мирквид живеят друиди. Тези, които по-рано са живеели в Ангрен, в Каед Дху, после са се преместили към езерото Мондуирн и най-накрая — в Мирквид, в Тусент. На нас ни беше предопределено да попаднем при тях. Не помня дали ти казах, че това ни е предопределено?

Гералт въздъхна дълбоко. Седналият зад гърба му Кахир — също.

— Сред тези друиди беше ли твоят познат?

Вампирът отново се усмихна.

— Не познат, а позната — поясни той. — Да, тя е там. И даже се е издигнала. Ръководи целия Кръг.

— Йерофантка?

— Фламиника. Това е наименованието на висшата друидска титла, ако я носи жена. Йерофантите са само мъже.

— Вярно, бях забравил. Както разбирам, Милва и останалите…

— Сега се намират под опеката на фламиниката и Кръга. — Вампирът по навик отговори на въпроса, без да дочака да бъде зададен докрай, после незабавно пристъпи към отговорите на въпросите, които още не бяха зададени. — А аз побързах да ви посрещна. Тъй като се случи нещо загадъчно. Фламиниката, пред която започнах да излагам вашия проблем, не ми позволи да довърша. Каза, че знае всичко. Че от известно време вече очаква пристигането ни…

— Моля?

— Аз също не можах да скрия учудването си. — Вампирът спря мулето, надигна се на стремената, огледа се.

— Търсиш ли някого или нещо? — попита Кахир.

— Вече не търся, намерих го. Да се спуснем.

— Иска ми се колкото се може по-скоро…

— Да слезем. Ще ви обясня всичко.

Трябваше да си говорят гръмко, за да се чуят в шума на спускащия се по отвесната скала от голяма височина водопад. Долу, там, където водопадът беше издълбал солидно езерце, в скалата зееше отвор на пещера.

— Да, точно там — потвърди Регис догадката на вещера. — Тръгнах да ви посрещна, защото ме посъветваха да те доведа тук. Ще ти се наложи да влезеш в пещерата. Работата е там, че друидите знаеха за теб, за Цири, за нашата мисия. И са узнали това от една личност, която живее там. Тази личност, ако се вярва на друидката, жадува да поговори с теб.

— Ако се вярва на друидката… — повтори неодобрително Гералт. — Бил съм вече по тези места. Знам кой живее в дълбоките пещери под Планината на дявола. Там има най-различни обитатели. Но с огромното мнозинство от тях не може да се разговаря, освен с помощта на меча. Какво още каза тази твоя друидка? В какво друго трябва да повярвам?

— Тя съвсем ясно ми даде да разбера — вампирът впери в Гералт черните си очи, — че не обича лица, които унищожават и убиват живата природа, особено пък вещерите. Аз поясних, че понастоящем ти си вещер само формално. Че в момента абсолютно не вредиш на живата природа, стига тя да не се опитва да навреди на теб. Фламиниката — трябва да знаеш, че тя е изключително проницателна жена — веднага отбеляза, че си се отказал от вещерството не заради промяна в мирогледа, а защото си бил принуден от обстоятелствата. „Знам със сигурност — каза тя, — че близка на вещера личност е изпаднала в беда. Вещерът е бил принуден да изостави вещерския занаят и да й се притече на помощ…“

Гералт се въздържа от коментар, но погледът му беше толкова красноречив, че вампирът побърза да направи разяснения:

— Тя каза, цитирам: „Отказвайки се от вещерството, вещерът доказва, че е способен на смирение и саможертва. Нека влезе в мрачната утроба на земята. Невъоръжен. Да остави навън всяко оръжие, всяко остро желязо. Всякакви остри мисли. Всякаква агресия, гняв, злоба, арогантност. Да влезе смирен. И тогава там, в утробата на земята, смиреният невещер ще намери отговорите на измъчващите го въпроси. На много въпроси. Но ако вещерът си остане вещер, няма да намери нищо.“

Гералт се изплю в посока на водопада и пещерата.

— Обичайната игра — отбеляза той. — Забавление! Номера! Ясновидство, жертвоготовност, тайнствени срещи в пещери, отговори на въпроси… Такива изтъркани номера могат да се срещнат само при странстващите старци — разказвачи на приказки. Някой тук ми се подиграва. В най-добрия случай. А ако не е подигравка…

— В никакъв случай не бих нарекъл това подигравка — каза решително Регис. — В никакъв случай, Гералт от Ривия.

— Тогава какво е? Едно от прочутите друидски чудеса?

— Няма да узнаем, докато не проверим — обади се Кахир. — Да вървим, Гералт, ще влезем там заедно…

— Не — поклати глава вампирът. — Фламиниката беше абсолютно категорична в това отношение. Вещерът е длъжен да влезе сам. Без оръжие. Дай си меча. Ще го наглеждам по време на отсъствието ти.

— Дяволите да ме… — започна Гералт, но Регис с бърз жест прекъсна изказването му.

— Дай ми меча си — протегна ръка той. — Ако имаш още някакво оръжие, остави ми и него. Спомни си думите на фламиниката. Никаква агресия. Жертвоготовност. Смирение.

— Знаеш ли с кого ще се срещна там? Кой… или какво ще ме очаква в пещерата?

— Не, не знам. Подземните тунели под Горгона се обитават от най-различни същества.

— Дяволите да ме вземат!

Вампирът се изкашля тихо.

— И това не е изключено — каза тихо той. — Но си длъжен да рискуваш. И знам, че ще рискуваш.

* * *

Гералт не се излъга — както и очакваше, входът на пещерата беше затрупан с внушителна купчина черепи, ребра, пищяли и кости. Но не се усещаше миризма на мърша. Явно Тленните останки бяха многовековни и играеха ролята на декорация, която да подплашва натрапниците.

Или поне така му се струваше.

Той пристъпи в тъмнината, под краката му захрущяха кости.

Очите му бързо привикнаха към тъмнината.

Намираше се в гигантска пещера, скална камера с размери, които окото не можеше да обхване, тъй като пропорциите се нарушаваха и се губеха в гората от сталактити, спускащи се в живописни фестони. От почвата, блестяща от влага, израстваха бели и розови сталагмити, дебели в основата си и изтъняващи нагоре. Някои се издигаха доста над главата на вещера. Други се съединяваха със сталактитите, образувайки подобни на колони сталактони. Никой не го повика. Единственият вик, който чуваше, беше звънкото ехо от плискащата и капеща вода.

Той вървеше бавно, потъвайки в сгъстяващия се мрак между колоните на сталактоните. Знаеше, че го наблюдават.

Усещаше силно липсата на меча на гърба си — както отсъствието на неотдавна избития зъб.

Забави крачка.

Нещата, което преди секунди смяташе за лежащи до основите на сталагмитите заоблени камъни, сега бяха опулили срещу него огромни, пламтящи очи. Сред плътната маса от сивкаво-кафяви, покрити с прах косми, се отваряха огромни уста и проблясваха конусовидни зъби.

Барбегази.

Той вървеше бавно, пристъпваше предпазливо — барбегазите бяха навсякъде, големи, средни и малки; те лежаха на пътя му и не мислеха да отстъпват. Засега се държаха удивително спокойно, но той не можеше да знае какво ще стане, ако настъпи някой от тях.

Сталагмитите станаха гъсти като гора. Невъзможно беше да върви напред, налагаше се да завива. Отгоре, от издадените игли на свода, капеше вода.

Барбегазите — те ставаха все повече и повече — го съпровождаха, движейки се подире му. Той чуваше монотонното им бърборене и сумтене. Долавяше острата им, кисела миризма.

Наложи се да спре. Между два сталагмита, на място, което не можеше да заобиколи, лежеше едър ехинопс, от който стърчеше плътна маса от дълги бодли. Гералт преглътна. Той знаеше много добре, че ехинопсите могат да изстрелват бодлите си на разстояние десет стъпки. Бодлите имаха едно особено свойство — след като се забиеха в тялото, те се чупеха, а острите им краища проникваха по-надълбоко и по-надълбоко, докато не достигнат някой чувствителен орган.

— Глупав вещер — чу се от мрака. — Страхлив вещер! Страх го е, ха-ха-ха!

Гласът звучеше необичайно и чуждо, но Гералт вече неведнъж беше чувал такива гласове. Така говореха същества, които не са свикнали да общуват чрез членоразделна реч и затова използват странни ударения и интонация и разтягат неестествено сричките.

— Глупав вещер! Глупав вещер!

Въздържа се от коментар. Прехапа устни и внимателно премина покрай ехинопса. Бодлите на чудовището се разклатиха като пипала на анемона. Но това продължи само миг, после ехинопсът замря и отново заприлича на голяма купчина блатна трева.

Два гигантски барбегаза му пресякоха пътя, мърморейки нещо. Отгоре, под свода, долетя плясък на ципести криле и съскащ кикот, безпогрешно сигнализиращ за присъствието на листоноси и веспертили.

— Той е дошъл тук, убиецът, унищожителят! — разлая се в мрака същият глас, който се беше обадил и по-рано. — Влязъл е тук! Осмелил се е! Но унищожителят е без меч! Как смята да ни убие? С поглед? Ха-ха-ха.

— А може би — разнесе се в мрака друг глас, с още по-неестествена артикулация — ние ще убием него? Ха така?

Мърморенето на барбегазите се сля в гръмък хор. Един с големината на зряла тиква се претърколи много близо и щракна със зъби почти до петата на Гералт. Вещерът сдържа напиращата ругатня. Продължи нататък. От сталактитите капеше вода, ехото отразяваше звънтенето й.

Нещо се вкопчи в крака му. Той се сдържа да не го отхвърли веднага.

Създанието беше малко, не по-едро от куче-пекинез. А и донякъде приличаше на пекинез. По муцуната. Останалото наподобяваше маймунка. Гералт нямаше никаква представа какво е това. Не беше виждал нищо подобно през живота си.

— Ве-щер! — изрече пискливо, но напълно разбираемо пекинезът, вкопчил се здраво в ботуша на Гералт. — Ве-щер. Кучи-син!

— Пусни се — процеди вещерът през стиснатите си зъби. — Пусни се от ботуша ми, или ще получиш ритник в задника.

Барбегазите заломотиха по-гръмко, рязко и заплашително. В мрака нещо заръмжа. Гералт не знаеше какво е то — звукът наподобяваше кравешко мучене, но можеше да се обзаложи, че това не е крава.

— Ве-щер, кучи-син.

— Пусни ми ботуша — повтори Гералт, сдържайки се с усилие. — Дойдох тук невъоръжен, с мир. Пречиш ми…

Той млъкна, задъхвайки се от вълна отвратителна воня, от която очите му сълзяха, а косите му се къдреха.

Вкопчилото се в крака му пекинезоподобно създание беше опулило очи и се изхождаше направо върху ботуша му. Отвратителната воня беше съпроводена от още по-отвратителни звуци.

Гералт изруга адекватно на ситуацията и изтърси от крака си нахалното създание. Много по-деликатно, отколкото би трябвало. Но все пак се случи онова, което беше очаквал.

— Той изрита малкия! — заръмжа нещо в тъмнината, надвиквайки ураганния рев и вой на барбегазите. — Той изрита малкия! Нарани малкия!

Най-близките барбегази се изтърколиха досами краката му. Той почувства как грапавите им и твърди като камъни лапи го обхващат и не му дават да се помръдне. Изтри изцапания си ботуш в козината на най-големия и най-агресивния. Дръпнаха го за дрехата и той седна.

Нещо голямо се спусна по близкия сталактон и скочи на земята. Още в първия миг Гералт разбра какво е това. Чукач. Нисък и набит, топчест, космат, кривокрак, широк около сажен в раменете и с още по-широка червеникава брада.

Приближаването на чукача беше съпроводено с разтърсване на почвата, сякаш се движеше не чукач, а першерон. Вроговените широки стъпала на чудовището бяха дълги по една и половина човешки стъпки.

Чукачът се наведе над него и го лъхна на водка. „Пакостниците си варят тук домашна водка“ — помисли си машинално Гералт.

— Ти удари малкия, вещерю — изрече вонящият на водка чукач. — Без основание нападна и нарани малко, нежно, невинно същество. Знаехме, че не бива да ти се доверяваме. Ти си агресивен. Ти имаш инстинкт на убиец. Колко от нашите си убил, мерзавецо?

Гералт не счете за нужно да отговаря.

— Ооо! — Чукачът засмърдя още по-силно на преварен алкохол. — От детството си мечтая за това! От детството! Най-накрая мечтата ми се сбъдна! Погледни наляво.

Вещерът погледна като последния глупак. И веднага получи дясно кроше в зъбите, толкова силно, че изскочиха искри.

— Ооо! — Насред плетеницата от вонящата брада на чукача се показаха огромни криви зъби. — От дете си мечтая за това. Погледни надясно.

— Достатъчно! — разнесе се някъде откъм вътрешността на пещерата гръмка и звучна заповед. — Стига игрички и шеги. Пуснете го.

Гералт изплю кръв от цепнатата си устна. Изми ботуша си в струя спускаща се по скалата вода. Скунксът с муцуна на пекинез го гледаше насмешливо, но от безопасно разстояние. Чукачът също го зяпаше, масажирайки юмрука си.

— Иди, вещерю — промърмори той. — Иди при него, щом те вика. Аз ще почакам. Защото после ще се върнеш по този път.

* * *

Пещерата, в която той влезе — о, чудо! — беше изпълнена със светлина. През пролука сред стърчащите сталактити проникваха пресичащи се стълбове светлина, изтръгващи от камъка и скалните образувания феерия от отблясъци и цветове. Във въздуха висеше и пламтящо магическо кълбо, чиято светлина подсилваше кварцовите отблясъци в стените. Въпреки цялата тази илюминация, противоположната стена на пещерата тънеше в полумрак, а някъде в края на колонадата от сталактони се беше стаила непрогледна тъмнина.

На стената, която природата сякаш беше подготвила специално за тази цел, се рисуваше голяма скална картина. Художникът се оказа висок светлокос елф с изцапана от боята мантия. В комбинацията между вълшебна и естествена светлина главата му изглеждаше като обхваната от сияещ ореол.

— Сядай. — Без да се откъсва от картината, елфът посочи на Гералт един камък с движение на китката си. — Направиха ли ти нещо?

— Не. Като че ли не.

— Трябва да им простиш.

— Разбира се. Трябва.

— Те са малко като деца. Страшно се зарадваха на идването ти.

— Забелязах.

Едва сега елфът го погледна.

— Седни — повтори той. — Още малко — и ще съм на твое разположение. Вече приключвам.

Това, което приключваше да рисува елфът, беше стилизирано животно, най-вероятно — бизон. Но засега беше готов само контурът му — от внушителните рога до не по-малко забележителната опашка. Гералт приседна на предложения му камък и си заръча да бъде търпелив и смирен — доколкото е възможно.

Подсвирквайки си тихичко през стиснатите зъби, елфът потопи четката си в канчето с боята и с бързи движения оцвети бизона във виолетово. След кратък размисъл нарисува отстрани тигрови ивици.

Гералт гледаше безмълвно.

Най-накрая елфът отстъпи крачка назад, разглеждайки скалната фреска, вече напълно изобразяваща ловна сцена. Виолетовият ивичест бизон беше преследван от диво подскачащи, нарисувани с леки движения на китката тънки фигурки на хора с лъкове и копия.

— И какво трябва да изобразява това? — не издържа Гералт.

Елфът му хвърли бегъл поглед и пъхна чистия край на четката в устата си.

— Това — обяви той — е праисторическа картина, нарисувана от първобитните хора, живели в тази пещера преди хиляди години и занимавали се предимно с лов на вече отдавна измрелите виолетови бизони. Някои от праисторическите хора са били художници и са усещали дълбока потребност от художествено отражение на действителността. Увековечаване на онова, което е играело в душите им.

— Очарователно.

— Определено — съгласи се елфът. — Вашите учени от години пълзят из пещерите в търсене на следи от първобитния човек. И всеки път, когато намерят такива, скачат от възторг, защото са открили доказателства, че вие не сте пришълци на тази земя и в този свят. Доказателство, че уж вашите предци са живеели тук открай време, и следователно светът принадлежи на наследниците им, тоест на вас. Е, всяка раса има право на някакви корени. Даже вашата, човешката, чиито корени трябва да се търсят по върховете на дърветата. Ха, смешен каламбур, не намираш ли? Достоен за епиграма. Обичаш ли леката поезия? Как мислиш, какво трябва да се дорисува тук?

— Нарисувай на праисторическите ловци големи, стърчащи фалоси.

— Това е идея. — Елфът потопи четката в боята. — Фалическият култ е бил характерен за примитивните цивилизации. Това може да послужи като подтик за възникване на теорията, че човешката раса е претърпяла физическа деградация. Предците ви са имали фалоси като жезли, които при потомците са се превърнали в смешни, вегетирали израстъци… Благодаря, вещерю.

— Няма за какво. Играеше ми в душата… Боята изглежда доста прясна за праисторическа.

— След три-четири дни цветовете ще избледнеят под влияние на солта, отделяна от стената, и картината ще стане толкова праисторическа, че няма накъде повече. Учените ви ще се напикаят от радост, когато я намерят. Залагам главата си, че нито един няма да разбере, че е фалшификация.

— Ще разберат.

— По какъв начин?

— Нима ще издържиш да не подпишеш шедьовъра си?

Елфът се засмя сухо.

— Правилно! Разгада ме! Ех, огънят на тщеславието — колко е трудно на художника да го загаси в себе си. Вече подписах картината. Тук.

— А това не е ли водно конче?

— Не. Идеограма, означаваща името ми. Казвам се Crevan Espane aep Caomhan Macha. За удобство използвам псевдонима Авалак’х — можеш да се обръщаш така към мен.

— Няма да пропусна.

— Ти си Гералт от Ривия. Вещер. Но в момента не преследваш зверове и чудовища, защото си зает с издирването на една девойка.

— Новините се разнасят поразително бързо. Поразително надалеч. И поразително надълбоко. Изглежда, ти си предвидил, че ще дойда тук. Излиза, че можеш да предсказваш бъдещето, както разбирам?

— Всеки може да предсказва бъдещето — рече Авалак’х, избърсвайки ръцете си с парцал. — И всеки го прави, защото това е много лесно. Няма нищо сложно в предсказването. Трудното е да предсказващ правилно.

— Изящен извод, достоен за епиграма. Ти, естествено, умееш да предсказваш точно?

— Даже много често. Аз, драги Гералт, умея много неща и знам много неща. Впрочем, за това подсказва, както бихте се изразили вие, хората, научната ми титла. В пълната й форма: Aen Saeyherne.

— Просветен.

— Точно така.

— И, надявам се, ще споделиш знанията си?

Авалак’х помълча известно време.

— Да ги споделя? — провлачи той най-накрая. — С теб? Знанието, драги мой, е привилегия, а привилегиите се споделят само с равни на теб. И защо аз, елф, Просветен, част от елита, да споделям нещо с потомък на същество, което се е появило във Вселената едва преди пет милиона години и е еволюирало от маймуната, плъха, чакала или някое друго млекопитаещо? Същество, на което са му били необходими около милион години, за да осъзнае, че с помощта на две космати лапи може да извършва някакви действия, използвайки оглозгана кост? След което съществото си е напъхало тази кост в задника и запищяло от радост?

Елфът млъкна, извърна се и се вторачи в картината си.

— На какво основание — повтори той — се осмели да си помислиш, че ще споделя с теб каквото и да било знание, човеко? Кажи ми.

Гералт изчисти от ботуша си остатъците от изпражненията.

— Може би защото това е неизбежно? — отговори той сухо.

Елфът се обърна рязко.

— Кое е неизбежно? — попита той през стиснатите си зъби.

— Може би това — на Гералт не му се искаше да повишава глас, — че ще измине още някоя и друга година, и хората ще си вземат всички знания, независимо дали някой желае да ги сподели с тях, или не? Включително и знанието за това, което ти, елф и Просветен, ловко криеш зад скалните фрески, мислейки, че хората няма да пожелаят да разбият с кирки стената, украсена с фалшиво доказателство за човешкото съществуване? Е, драги огъне на тщеславието?

Елфът изсумтя. С напълно весело изражение.

— О, да — каза той. — Да се смята, че ще оставите нещо неразбито, е тщеславие, доведено до глупост. Ще разбиете всичко. Само че какво от това? Какво от това, човеко?

— Не знам. Ти ми кажи. А ако не смяташ за нужно, тогава ще си тръгна. За предпочитане през друг изход, защото при този, от който влязох, ме чакат игривите ти приятелчета, жадуващи да ми строшат ребрата.

— Моля? — Елфът рязко изпъна ръката си, и каменната стена се разтвори със стържене и трясък, грубо разделяйки виолетовия бизон на две. — Излез оттук. Пристъпи към светлината. В пряк или преносен смисъл, това по правило е верният път.

— Малко ми е жал — промърмори Гералт. — За фреската.

— Сигурно се шегуваш — каза след кратко мълчание елфът, изумително меко и дружелюбно. — На фреската нищо няма да й стане, със същото заклинание ще затворя скалата, няма да остане дори следа от процепа. Тръгвай. Ще дойда след теб да те изпратя. Реших, че все пак имам нещо за казване. И за показване.

Наоколо беше мрак, но вещерът веднага разбра, че пещерата е огромна. Това стана ясно по температурата и по движението на въздуха. Чакълът, по който вървяха, беше влажен.

Авалак’х измагьоса светлина — по елфическа мода само с жест, без да произнася заклинание на глас. Светещото кълбо излетя към свода, образуванията от планински кристал в стените на пещерата се разгоряха с множество отблясъци, затанцуваха сенки. Вещерът неволно въздъхна.

Не за първи път виждаше елфически барелефи и статуи, но всеки път усещането беше еднакво: застиналите насред движенията си елфи и елфки, изработени не с длетото на скулптор, а възникнали чрез могъща магия, способна да превърне белия мрамор от Амел в илюзия за жива тъкан.

Най-близката статуя изобразяваше елфка, седнала с подвити крака върху базалтов постамент. Елфката беше обърнала глава така, сякаш я е разтревожило шумоленето от приближаващите се крачки. Върху нея нямаше нищо. Белият, полиран до млечен блясък мрамор караше зрителя направо да почувства излъчваната от тялото топлина.

Авалак’х се спря и се облегна на една от колоните, отбелязващи пътя край редицата от скулптури.

— За втори път ме разкриваш, Гералт — изрече тихо той. — Беше прав — изображението на лова на бизон върху скалата е камуфлаж. С цел да предпази стената от разбиване. Да защити всичко това от разграбване и разрушаване. Всяка раса, включително и елфическата, има право на свои корени. Това, което виждаш, са нашите корени. Моля те, движи се по-внимателно. Мястото всъщност е гробище.

Танцуващите по планинските кристали отблясъци изтръгваха от мрака поредните подробности — зад редицата от статуи започнаха да се забелязват колонади, стълбища, амфитеатрални галерии, аркади и перистили. Всичко изработено от бял мрамор.

— Искам това да се съхрани — заговори Авалак’х, като се спря и посочи всичко наоколо с широк жест. — Дори когато ние си отидем, когато целият континент заедно с целия този свят се покрие със слой от лед и сняг, дебел цяла миля. Tir na Bea Arainne ще се запази. Ние ще си отидем оттук, но някога ще се върнем. Ние, елфите. Така предсказва Aen Ithlinnespeath, пророчеството на Ithlinne Aegli aep Aevenien.

— И вие наистина вярвате в предсказанието? Колко дълбок е вашият фанатизъм?

— Всичко е било предсказано. — Елфът не гледаше в него, а в мраморните колони, покрити с тънки като паяжина барелефи. — Вашето пристигане на континента, войните, потоците елфическа и човешка кръв. Възходът на вашата раса, упадъкът на нашата. Битката между владетелите на Севера и Юга. „И ще се надигне кралят на Юга против кралете на Севера и ще залее земите им като море, и те ще бъдат разбити, а народите им — унищожени… И така ще започне гибелта на света.“ Помниш ли текста на Итлина, вещерю? „Който е далеч, ще умре от болест, който е близо, ще падне от меч, който остане, ще умре от глад, който оцелее, ще го погуби студът… И ще настъпи Tedd Deireadh, времето на края, времето на меча и брадвата, време на презрение, времето на белия студ и вълчата виелица…“

— Поезия.

— Искаш нещо не толкова поетично? Ще се промени ъгълът на падането на слънчевите лъчи, значително ще се премести границата на вечните ледове. Планините ще бъдат разбити и изтласкани далеч на юг от настъпващите от север ледници. Всичко ще се покрие с бял сняг с дебелина повече от миля. И ще стане много, много студено.

— Ще си носим топли дрехи — обяви равнодушно Гералт. — Кожуси. И кожени шапки.

— Взе ми го от устата — съгласи се спокойно елфът. — И в тези топли кожуси и шапки вие ще преживеете катастрофата, за да се върнете един ден тук и да копаете ями и да вилнеете в тези пещери, да унищожавате и да грабите. Пророчеството на Итлина не казва нищо за това, но аз го знам. Хората, както и хлебарките, е невъзможно да бъдат унищожени, винаги ще остане поне една двойка. Що се отнася до елфите, тук Итлина е по-категорична: ще оцелеят само онези, които тръгнат след Лястовицата. Лястовицата, символът на пролетта, избавителката, тази, която ще отвори Забранените порти, ще посочи пътя към спасението. И ще възвести възраждането на света. Лястовицата, Детето на Старата кръв.

— Цири ли е това? — не издържа Гералт. — Или детето на Цири? Как? И защо?

Авалак’х като че ли не го чу.

— Лястовицата принадлежи на Старата кръв — повтори той. — Нейната кръв. Иди и виж.

Посочената от Авалак’х статуя се открояваше дори сред останалите, реалистични, уловени по време на движението си фигури. Бялата мраморна елфка, полулегнала върху постамента, изглеждаше така, сякаш току-що се е събудила и всеки момент ще стане. Лицето й беше обърнато към празното място до нея, а вдигнатата й ръка сякаш докосваше нещо невидимо там.

Лицето на елфката изразяваше покой и щастие.

Измина много време, преди Авалак’х да наруши тишината:

— Това е Лара Дорен аеп Шиадал. Разбира се, това не е гроб, а само надгробен паметник. Учудва ли те позата на статуята? Е, повечето не подкрепили предложението да бъдат изваяни от мрамор и двамата легендарни любовници — Лара и Крегенан от Лод. Крегенан е бил човек и са решили, че би било светотатство да хабят амелски мрамор за неговата статуя. Би било кощунство да слагат статуя на човек тук, в Tir na Bea Arainne. От друга страна, не по-малко престъпно би било умишлено и преднамерено да се разрушава споменът за техните чувства. Затова са избрали златната среда. Формално… Крегенан го няма тук. И все пак присъства. В погледа и позата на Лара. Любовниците са заедно. Нищо не е могло да ги радели. Нито смъртта, нито забравата… Нито омразата.

На вещера му се стори, че безизразният глас на елфа за миг се промени. Но това едва ли беше възможно.

Авалак’х се приближи към статуята и с предпазливо, меко движение погали мраморната ръка. После се извърна, а върху триъгълното му лице отново беше застинала обичайната му, леко подигравателна усмивка.

— Знаеш ли, вещерю, кой е най-големият недостатък на дълголетието?

— Не.

— Сексът.

— Какво?

— Правилно ме чу. Сексът. Не минават и сто години, и той става скучен. В него вече няма нищо, което би могло да те увлече или възбуди, да носи в себе си предизвикателната прелест на новото. Всичко вече го е имало… По един или друг начин, но го е имало. И изведнъж се случва Сливането на сферите и тук се появявате вие, хората. Тук проникват шепа хора, дошли от друг свят, от вашия предишен свят, който сте успели да унищожите тотално със своите собствени, все още окосмени ръце, едва пет милиона години след възникването ви като вид. Вие сте една шепа, средната ви продължителност на живота е смешно ниска, поради което оцеляването ви зависи от темповете на раждаемост, затова похотта никога не ви напуска, сексът ви управлява тотално, това влечение е по-силно даже от инстинкта за самосъхранение. Нямате нищо против да умрете, ако преди това се сношите — в това се заключава накратко цялата ви философия.

Гералт не го прекъсваше и не коментираше, въпреки че имаше огромно желание.

— И какво се оказа изведнъж? — продължи Авалак’х. — Елфите, отегчени от отегчилите се елфки, вземат за съпруги винаги готовите на това човешки жени, а отегчените елфки са тласкани от извратено любопитство към винаги изпълнените с темперамент и плам човешки самци. И се случва нещо, което никой не може да обясни: елфките, които при нормални условия имат овулация веднъж на десет-дванайсет години, при свързването с хора започват да овулират при всеки силен оргазъм. Пробужда се някакъв скрит хормон, може би комбинация от хормони. Елфките разбират, че на практика могат да имат деца само от хора. Точно елфките са виновни за това, че не сме ви унищожили, когато сме били по-силни. А после вече по-силните сте били вие и веднага сте се заели да унищожите нас. Но винаги сте имали за съюзници елфките. Именно те са били застъпниците на съжителството, сътрудничеството и съвместното съществуване. И не са искали да признаят, че всъщност става въпрос за съвместна постеля.

— Какво общо има всичко това с мен? — изкашля се Гералт.

— С теб — абсолютно нищо. Но с Цири — много. Защото тя е потомка на Лара Дорен аеп Шиадал, а Лара Дорен е била привърженичка на съвместното съществуване с хората. Главно — с един човек. С Крегенан от Лод, човешки магьосник. Лара Дорен е съществувала съвместно с него често и ефективно, или по-просто казано — забременяла е.

Вещерът отново запази мълчание.

— Проблемът е бил в това, че Лара Дорен не е била обикновена елфка. Тя е носела генетичен заряд. Специално приготвен. Плод на многогодишни усилия. При свързването й с друг заряд — елфически, разбира се — й предстояло да роди още по-специално дете. Зачевайки от човек, тя погребала този шанс и обезсмислила стотици години планиране и подготовка. Или поне така си мислели тогава. Никой не предполагал, че метисът, наследник на Крегенан, може да е наследил нещо положително от чистокръвната си майка. Не, в такъв неравен брак не можело да има нищо положително.

— И затова Крегенан е бил сурово наказан — вметна Гералт.

— Но не така, както ти си мислиш. — Авалак’х бързо го погледна. — Макар че връзката между Лара и Крегенан е донесла неизброими беди за елфите, а за гората е била само от полза, именно хората, а не елфите, са убили Крегенан. Хората, а не елфите, са погубили Лара. Точно така се е случило, въпреки че много елфи са имали причини да мразят любовниците. Включително и лични причини.

Гералт за втори път се зачуди дали гласът на елфа не се е променил леко.

— Така или иначе — продължи Авалак’х, — съвместното съществуване се пукнало като сапунен мехур и двете раси скочили да си прегризват гърлата. Започнала война, която продължава и до днес. А през това време генетичният материал на Лара… продължавал да съществува, както несъмнено се досещаш. И дори се развивал. За съжаление е мутирал. Да, твоята Цири е мутант.

Елфът и този път не дочака коментар.

— Разбира се, в това имат пръст и вашите магьосници, които хитро са свързвали носителите на гена в двойки, но и при тях нещата са излезли от контрол. Малцина се досещат по какво чудо генетичният материал на Лара Дорен се е възродил толкова мощно в Цири. Кое е послужило за тласък. Мисля, че това е известно на Вилгефорц — същият, който ти потроши костите на Танед. Магьосниците, експериментирали с потомците на Лара и Рианон, известно време са следили резултатите, но после са се уморили и са оставили нещата да се развиват от само себе си. Обаче, експериментът продължавал, макар и спонтанно. Цири, дъщерята на Павета, внучката на Каланте, прапраправнучката на Рианон, е била истинска потомка на Лара Дорен. Вилгефорц е узнал това най-вероятно случайно. Знае го и Емхир вар Емрейс, императорът на Нилфгард.

— И ти.

— Аз знам дори повече от тях двамата, взети заедно. Но това няма значение. Колелото на предопределението се върти, мелницата на съдбата действа… Предопределеното трябва да се сбъдне.

— А какво точно трябва да стане?

— Това, което е предначертано свише, в преносен смисъл, разбира се. Това, което е предопределено от действието на безотказно функциониращия механизъм, в основата на който лежат Целта, Планът и Резултатът.

— Всичко това е или поезия, или метафизика. Или и едното, и другото, защото понякога е трудно да се разграничат. Дали е възможно да кажеш нещо конкретно? Дори и нещо дребно? С радост бих поспорил с теб за това-онова, но така се получи, че имам спешна работа.

Авалак’х го измери с продължителен поглед.

— И закъде си се разбързал? О, извинявай… Ти, струва ми се, не си разбрал нищо от нещата, които ти говорих. Така че ще ти кажа направо: твоят велик спасителен поход вече е лишен от смисъл. Напълно. Поради няколко причини. — Елфът погледна каменното лице на вещера. — Първо, вече е твърде късно — главното зло вече е станало, не си в състояние да предпазиш момичето от него. Второ, сега, след като вече е стъпила на съответния път, Лястовицата ще се справи прекрасно сама — тя носи прекалено голяма сила в себе си, за да се опасява от каквото и да било. Не се нуждае от помощта ти. И трето… Хммм…

— Слушам те внимателно, Авалак’х. През цялото време.

— Трето… Трето, сега ще й помогне някой друг. Предполагам, че не си толкова арогантен, че да мислиш, че предопределението свързва тази девойка единствено с теб?

— Това ли е всичко?

— Да.

— Довиждане тогава.

— Почакай.

— Казах ти — бързам.

— Да предположим за минутка — изрече спокойно елфът, — че наистина знам какво ще се случи, че виждам бъдещето. Ако ти кажа, че това, което е съдено да се случи, ще се случи независимо от твоите усилия? От твоите стъпки и решения? Ако ти кажа, че би могъл да си потърсиш някое спокойно място на света и да си седиш там, без да правиш нищо, а само да очакваш неизбежните последствия от хода на събитията, би ли се решил да направиш нещо такова?

— Не.

— А ако ти кажа, че твоята активност, показваща липса на вяра в непоколебимите механизми на Целта, Плана и Резултата, може — макар и вероятността за това да е незначителна — все пак наистина да промени нещо, но само в посока към влошаване на нещата? Ще обмислиш ли този проблем отново? Ах, вече виждам по изражението на лицето ти, че не. Тогава ще те попитам направо: защо не?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Защото просто не вярвам в метафизичните ти баналности за цели, планове и идващи някъде отгоре божествени замисли. Не вярвам също в знаменитото ви предсказание на Итлина, нито пък в други пророчества. Представи си, смятам ги за същата глупост и мистификация, както и твоята скална картина. Виолетов бизон, Авалак’х. Нищо повече. Не знам дали не можеш или не искаш да ми помогнеш. Но не ти се сърдя…

— Казваш, че не мога или не искам да ти помогна. А по какъв начин бих могъл да го направя?

Гералт се замисли, разбирайки прекрасно, че много зависи от правилното формулиране на въпроса.

— Ще намеря ли Цири?

Отговорът последва моментално.

— Ще я намериш, но само за да я загубиш. Завинаги, безвъзвратно. А преди това да се случи, ще загубиш всичките си приятели. Един от приятелите си ще загубиш още в близките седмици, може би дори дни. Или даже часове.

— Благодаря.

— Още не съм свършил. Непосредствен и скорошен резултат от твоята намеса във въртенето на мелницата на Целта и Плана ще бъде смъртта на няколко десетки хиляди души. Което, впрочем, няма особено значение, защото скоро след това с живота си ще се простят десетки милиони души. Светът, какъвто го познаваш, просто ще изчезне, ще престане да съществува, за да се възроди след известно време в съвсем друг вид. Но точно върху това никой няма и няма да има никакво влияние, никой не е в състояние да го предотврати или да промени хода на събитията. Нито ти, нито аз, нито магьосниците, нито Просветените. Нито дори Цири. Какво ще кажеш?

— Виолетов бизон. И все пак ти благодаря, Авалак’х.

— Впрочем — сви рамене елфът, — на мен ми е интересно какво може да направи едно камъче, попаднало в мелницата… Мога ли да направя още нещо за теб?

— Като че ли не. Защото явно не можеш да ми покажеш Цири, нали?

— Кой ти каза това?

Гералт затаи дъх.

Авалак’х бързо се насочи към стената на пещерата, като даде знак на вещера да го последва.

— Стените на Tir na Bea Arainne — посочи той искрящите планински кристали — притежават особени свойства. А аз, без фалшива скромност, притежавам особени умения. Сложи ръка тук. Загледай се. Мисли интензивно. За това колко много си й нужен сега. И прояви мислено желание да й помогнеш. Мисли си за това, че искаш да й се притечеш на помощ, да бъдеш до нея, нещо от този род. Изображението трябва да се появи само. И да бъде ясно. Гледай, но се въздържай от бурни реакции. И не говори нищо. Това ще бъде изображение, а не връзка.

Гералт го послуша.

Първите картини, въпреки уверенията на елфа, не бяха ясни. Бяха размити, но в същото време толкова неочаквани, че той неволно отскочи назад. Отсечена ръка върху някаква маса… Пръски кръв върху стъклена повърхност… Човешки скелети, яхнали конски скелети… Йенефер, окована във верига…

Кула. Черна кула. А зад нея, в далечината… Полярно сияние?

И изведнъж, съвсем неочаквано, изображението стана ясно. Даже прекалено ясно.

— Лютиче! Милва! — извика Гералт. — Ангулеме!

— Какво? — поинтересува се Авалак’х. — А, да. Струва ми се, че развали всичко.

Гералт отскочи от стената. Едва не падна, спъвайки се от един базалтов постамент.

— Няма значение, по дяволите! — извика той. — Слушай, Авалак’х, трябва да се добера колкото се може по-бързо до гората на друидите…

— Каед Мирквид?

— Май да! Приятелите ми са заплашени от смъртна опасност! Борят се за живота си! Под заплаха са и други хора… Кой е най-бързият… Ох, по дяволите! Връщам се за меча и коня си…

— Нито един кон — прекъсна го спокойно елфът — няма да успее да те отнесе до гората Мирквид преди залез-слънце…

— Но аз…

— Още не съм довършил. Отиди за този твой прочут меч, а аз през това време ще потърся носител за теб. Прекрасен носител по планински пътеки. Ще е малко нетипичен, бих казал… Но благодарение на него ще стигнеш до Каед Мирквид за по-малко от половин час.

* * *

Чукачът вонеше на кон — но с това свършваха всички прилики. Някога в Махакам Гералт беше присъствал на състезания между джуджета по обяздване на планински муфлони, и тогава това му се стори напълно екстремен спорт. Но едва сега, седнал на гърба на носещия се като вятър чукач, той осъзнаваше какво е това екстремен спорт!

За да не падне, той конвулсивно се беше вкопчил в твърдата козина и стискаше с бедра косматия торс на чудовището. Чукачът вонеше на конска пот, урина и водка. Тичаше като побъркан, от ударите на гигантските му стъпала в земята се чуваше тътен, сякаш чукачът имаше бронзови подкови. Леко намаляваше скоростта, когато се изкачваше по склоновете, а надолу се спускаше с такава скорост, че въздухът звънтеше в ушите на Гералт. Носеше се по билата на хълмовете, по стръмни планински пътечки и по толкова тесни скални тераси, че Гералт зажумяваше, за да не гледа надолу. Прескачаше водопади, каскади, пропасти и пукнатини, които не би прескочил и муфлон, а всеки успешен скок биваше съпроводен с див, оглушителен рев. Тоест по-див и по-оглушителен от обикновено — защото на практика чукачът ревеше непрестанно.

— Не тичай толкова бързо! — Насрещният вятър вкарваше думите на вещера обратно в гърлото.

— Защо?

— Пил си!

— Уху-у-у!

Дивият бяг продължаваше. Въздухът свистеше в ушите на вещера.

Чукачът смърдеше.

Грохотът на удрящите камъните огромни стъпала спря, захрущя чакъл. После почвата вече не беше толкова камениста, мярна се нещо зелено, което можеха да бъдат и планински борове. След това зеленото се примеси с кафяво — чукачът се носеше в самоубийствени скокове през елова гора. Вонята на чудовището се смесваше с мириса на смола, създавайки неповторим букет.

— Уху-у-у!

Елите свършиха, зашумяха окапали листа. Сега наоколо беше жълто-оранжево-червено.

— По-бавно-о-о!

— Уху-у-у!

Чукачът прелетя с дълъг скок през купчина повалени дървета. Гералт за малко да си прехапе езика.

* * *

Дивата езда свърши толкова безцеремонно, колкото и беше започнала. Чукачът заби пети в земята, изрева и хвърли вещера върху покритата с листа почва. Гералт лежа известно време, неспособен дори да изругае. После се изправи, съскайки, и замасажира коляното си, в което отново се беше обадила болката.

— Не падна нито веднъж — изумено констатира чукачът. — Виж ти!

Гералт премълча.

— Пристигнахме. — Чукачът посочи с косматата си лапа. — Това е Каед Мирквид.

Долу, под тях, се стелеше котловина, плътно обгърната от мъгла, над която се подаваха върховете на най-високите дървета.

— Тази мъгла — изпревари въпроса чукачът, подушвайки въздуха — не е естествена. Освен това мирише и на дим. На твое място бих побързал. Ех, да можех да дойда с теб! Страшно ми се иска да вляза в битка! Още от детските си години си мечтая да нападна хора, с вещер върху гърба си! Но Авалак’х ми забрани да се показвам. Става въпрос за безопасността на цялата ни общност.

— Знам.

— Не се сърди, че те ударих по зъбите.

— Не ти се сърдя.

— Ти си достоен мъж.

— Благодаря. Благодаря и че ме докара.

Чукачът подаде зъби от червеникавата си брада и лъхна на водка.

— Удоволствието беше изцяло мое.

* * *

Мъглата, обгърнала гората Мирквид, беше гъста и имаше неправилна форма, наподобяваща къс бита сметана, сложена върху парче торта от безумна готвачка. Тази мъгла напомняше на Гералт за Брокилон — гората на дриадите често биваше обхваната от такива гъсти защитни и камуфлажни магически изпарения. Подобно на Брокилон, и тук я имаше благородната и страховита атмосфера на гората — тук, в покрайнините й, състоящи се предимно от елши и букове.

И, съвсем както в Брокилон, в самия край на гората, на застлания с листа път, Гералт за малко да се спъне в някакви трупове.

* * *

Зверски закланите хора не бяха друиди, нито пък нилфгардци, със сигурност не влизаха и в бандата на Славея и Ширу. Още преди Гералт да успее да види контурите на фургоните в мъглата, той си спомни, че Регис беше споменал за някакви пилигрими. Явно поклонението не беше приключило по най-удачния начин за някои от тях.

Неприятната смрад на изгоряло и сажди във влажния въздух ставаше все по-осезаема. Тя му сочеше пътя. Скоро към нея се присъединиха и гласове. Викове. И фалшива, мяукаща музика на гусла.

Гералт ускори крачка.

Върху разкаляния от дъжда път имаше фургон. До колелата му бяха проснати поредните трупове.

Един от бандитите вилнееше във фургона, изхвърляйки на пътя предмети и вещи. Друг държеше разпрегнатите коне, трети сваляше от един убит пилигрим шубата му от лисича кожа. Четвъртият терзаеше с лъка някаква гусла, явно намерена сред вещите на пилигримите. Не успяваше да изтръгне нито един чист звук.

Какофонията помогна — заглуши крачките на Гералт.

Музиката спря рязко, струните на гуслата изстенаха сърцераздирателно, разбойникът рухна върху листата и ги обагри с кръв. Хваналият конете бандит не успя дори да извика — сихилът преряза гърлото му. Третият не успя да скочи от фургона — строполи се, крещейки, с разсечена бедрена артерия. Последният успя да извади меча си от ножницата. Но не можа да го вдигне.

Гералт забърса с палец кръвта от бузата си.

— Да, момчета — подхвърли той в посока към гората и миризмата на дим. — Това е било глупава идея. Не е трябвало да слушате Славея и Ширу. Трябвало е да си останете вкъщи.

* * *

Скоро се натъкна на нови фургони и нови убити. Сред множеството съсечени и заклани пилигрими лежаха друиди с окървавени бели роби. Димът от вече недалечния пожар се стелеше ниско над земята.

Този път разбойниците бяха по-бдителни. Той успя да завари неподготвен само един, зает със свалянето на евтините пръстени и гривни от окървавените ръце на една убита жена. Без да се замисля, Гералт съсече бандита. Останалите — разбойници и нилфгардци — веднага се развикаха и се нахвърлиха върху него.

Той отскочи към гората, към най-близкото дърво, така че дънерът да защитава гърба му. Но разбойниците още не бяха дотичали при него, когато затропаха копита и от гъсталака и мъглата изскочи огромен кон, покрит с чул, върху който имаше поле от редуващи се червени и златисти квадратчета. Ездачът върху коня беше в пълно въоръжение, със снежнобяло наметало и шлем с клюнообразно решетъчно забрало. Преди бандитите да осъзнаят какво става, рицарят вече сечеше с меча си наляво и надясно. Лиснаха фонтани от кръв. Зрелището беше впечатляващо.

Обаче, Гералт нямаше време да се заглежда, към него вече се бяха приближили двама — разбойник с вишнева салтамарка и черен нилфгардец. Разбойникът се разкри при атаката си и вещерът го съсече през лицето. Нилфгардецът, виждайки как излитат зъбите на партньора му, си плю на петите и изчезна в мъглата.

Гералт за малко да бъде стъпкан от коня с чула на квадратчета, който профуча покрай него без ездача си.

Вещерът незабавно се насочи към мястото, откъдето се чуваха викове, ругатни и дрънчене на оръжия.

Трима бандити бяха свалили рицаря с бялото наметало от седлото и сега се опитваха да го довършат. Единият, разтворил крака на ширината на раменете си, размахваше брадва, вторият нападаше с меч, а третият, дребен и червенокос, скачаше като заек наоколо, търсейки незащитено място, през което да промуши рохатината21 си. Поваленият на земята рицар мърмореше нещо нечленоразделно във вътрешността на шлема си и отбиваше ударите с щита си, който държеше и с двете си ръце. След всеки удар на брадвата щитът се спускаше все по-надолу. Беше ясно — още един-два такива удари, и вътрешностите на рицаря ще бликнат от всички отвори на бронята му.

Гералт се добра с три скока до мелето, съсече през врата подскачащия червенокоско с рохатината и с широк замах уцели в корема онзи с брадвата. Рицарят, въпреки явно пречещата му броня, заби ръба на щита си в коляното на третия разбойник, после го измлати три пъти в лицето така, че по щита плисна кръв. Надигна се някак на колене и заопипва земята, търсейки меча си, жужейки като огромен метален търтей. В този момент забеляза Гералт и застина.

— В чии ръце съм? — избуча той от вътрешността на шлема си.

— В ничии. Всички, които лежат тук, са и мои врагове.

— Аха… — Рицарят се опита да вдигне забралото, но металът беше смачкан и механизмът блокира. — Стократно благодаря за помощта.

— Аз ви благодаря. Вие ми се притекохте на помощ.

— Сериозно? Кога?

„Той нищо не е видял — помисли си Гералт. — Дори не ме е забелязал през процепите в желязното си гърне.“

— Как се казвате?

— Гералт. От Ривия.

— Гербът ви?

— Сега не е време за хералдика, господин рицар.

— Честна дума, абсолютно сте прав, храбри кавалере Гералт. — Рицарят най-накрая намери меча си и се изправи. Нащърбеният му щит беше украсен с поле от червени и златисти квадратчета, също както чула на коня. В краищата на щита бяха изписани буквите „А“ и „Х“. — Това не е родовият ми герб — избоботи той. — Това са инициалите на моята сюзеренка, принцеса Ана Хенриета. Викат ми Шахматния рицар. Странстващ рицар съм. Не мога да разкривам името и герба си. Дал съм рицарски обет. Още веднъж ти благодаря за помощта, кавалере.

— И аз ти благодаря още веднъж.

Един от повалените бандити застена и се надигна. Шахматният рицар подскочи и с мощен удар с меча го прикова към земята. Разбойникът заразмахва ръце и крака като прободен с карфица паяк.

— Да побързаме — каза рицарят. — Бандата все още вилнее тук.

— Вярно е — съгласи се Гералт. — Бандата вилнее в гората, убива пилигрими и друиди. Приятелите ми са в опасност…

— Извинете ме за момент.

Друг от разбойниците все още показваше признаци на живот. И също беше прикован с удар към земята, а вирнатите му крака така изритаха във въздуха, че ботушите изхвърчаха от тях.

— Честна дума. — Шахматният рицар избърса меча си с парче мъх. — Тези мерзавци се разделят трудно с живота! Не се учудвайте, че доубивам ранените, кавалере. Честна дума, отдавна не съм постъпвал така. Но тези негодници идват на себе си толкова бързо, че един порядъчен човек може само да им завиди. Откакто ми се наложи да си имам работа с един подобен мизерник три пъти подред, приех за правило да ги убивам грижливо. За по-сигурно.

— Разбирам.

— Може да съм странстващ, но не съм мръднал! А, ето го и конят ми. Ела тук, Буцефал.

* * *

Гората ставаше по-просторна и по-светла. Основно място в нея започнаха да заемат огромни дъбове с разклонени, но редки корони. Гералт и рицарят още отдалеч надушиха дима и вонята на пожара. А след минута и го видяха.

Горяха покритите с тръстика колиби, от които се състоеше малкото селище. Горяха и платнищата на фургоните. Между фургоните лежаха трупове — отдалеч се забелязваха множество бели друидски роби.

Бандитите и нилфгардците, придавайки си смелост с крясъци и криейки се зад фургоните, които бутаха пред себе си, атакуваха голяма къща на колове, долепена до дънера на гигантски дъб. Къщата беше направена от дебели дънери и беше покрита с полегати дървени плочи — хвърлените върху тях факли се плъзгаха надолу, без да причиняват вреди. Обсадената къща се отбраняваше успешно — пред очите на Гералт един от бандитите непредпазливо се подаде иззад каруцата и рухна, поразен като гръм от стрела в черепа.

— Приятелите ти сигурно са в тази къща! — прояви съобразителност Шахматният рицар. — Честна дума, здравата са ги обсадили! Напред, да побързаме да помогнем!

Гералт чу врещящи викове и заповеди и разпозна разбойника Славея, който беше с бинтовано теме. За миг мярна и полуелфа Ширу, който се криеше зад гърбовете на нилфгардците с черни наметала.

Изведнъж загърмяха рогове, и то така, че от дъбовете се посипаха листа.

— Честна дума! — изрева Шахматният рицар, пришпорвайки коня си. — Това са моите приятели! Изпревариха ни! Напред, за да остане и за нас малко слава! На оръжие!

Пришпорвайки Буцефал, Шахматният рицар налетя пръв върху обърналите се в бяг бандити, моментално съсече двама и разгони останалите както ястреб — врабци. Двама свърнаха към приближаващия се вещер и Гералт за миг се разправи с тях.

Друг бандит стреля към него с „габриел“. Миниатюрният арбалет беше изобретен от някой си Габриел, оръжейник от Верден. Той рекламираше оръжието си по следния начин: „Защити се сам! Навсякъде процъфтяват бандитизмът и насилието. Не излизай от дома си без джобния арбалет марка «Габриел». Габриел е твой защитник. Габриел ще защити теб и близките ти.“

Разпродадоха се миниарбалети в рекордни количества. Скоро и всички бандити се въоръжиха с изключително удобните при нападения габриели.

Гералт беше вещер, умееше да отскача от стрелите. Но беше забравил за болното си коляно — финтът му закъсня мъничко и листовидният накрайник му разкъса ухото. Болката го заслепи, но само за миг. Бандитът не успя да зареди арбалета и „да се защити сам“. Разяреният Гералт го съсече през ръцете, а после го изкорми с широк удар на сихила.

Той дори не беше успял да избърше кръвта от ухото и шията си, когато го връхлетя дребен и пъргав като невестулка тип с неестествено искрящ поглед, въоръжен с крива зериканска сабя, която въртеше с изумителна ловкост. Успя да парира два от ударите на Гералт. Стоманата на остриетата звънтеше, сипеха се искри.

Невестулката беше бърз и наблюдателен — веднага забеляза, че вещерът накуцва и започна да го заобикаля и да го напада от удобната за себе си страна. Да, беше невероятно бърз, острието на сабята свистеше, извършвайки много опасни движения. Гералт все по-трудно се изплъзваше от ударите. И все повече и повече накуцваше, принуден да се опира на болния си крак.

Неочаквано Невестулката скочи, направи ловък финт и удари от въздуха. Гералт успя да парира. Бандитът се приземи ловко и вече приклякваше, за да нанесе много опасен удар отдолу, когато изведнъж се опули, кихна мощно и се осополиви, за момент сваляйки гарда. Вещерът мълниеносно го съсече през шията.

— Е, нека сега някой да каже — въздъхна той, гледайки потрепващия труп, — че наркотиците не са вредни.

Атакуващият го с вдигната тояга бандит се строполи и заби нос в калта. От тила му стърчеше стрела.

— Идвам, вещерю! — извика Милва. — Идвам! Дръж се!

Гералт се обърна, но вече нямаше с кого да се бие. Милва беше повалила единствения бандит наблизо. Останалите бягаха към гората, преследвани от разноцветните рицари. Шахматният рицар преследваше няколко от разбойниците, яхнал Буцефал. Явно ги догони, защото от гората се дочуха свирепите му ругатни.

Един от черните нилфгардци, явно недоубит, изведнъж скочи и хукна да бяга. Милва мигновено вдигна лъка и опъна тетивата; чу се свистене и нилфгардецът заби лице в листака. Между плешките му стърчеше стрела.

Стрелкинята въздъхна тежко.

— Ще ни обесят — изрече тя.

— Защо?

— Нали е нилфгардец. А тук е Нилфгард. И аз вече втори месец стрелям предимно по нилфгардци.

— Тук е Тусент, а не Нилфгард. — Гералт опипа главата си и свали ръка. Беше цялата в кръв. — По дяволите! Погледни, Милва — какво има там?

Стрелкинята го огледа внимателно и критично.

— Просто ухото ти е разкъсано. Нищо страшно.

— Лесно ти е да го кажеш. Обичах го това ухо. Помогни ми да го омотая с нещо, че ми се стича кръв във врата. Къде са Лютичето и Ангулеме?

— В къщата, с пилигримите… О, по дяволите…

Затропаха копита, от мъглата в галоп изскочиха три бойни коня, с ездачи, развяващи наметала и знамена. Бойният им вик още не беше утихнал, а Гералт вече беше хванал Милва за ръката и я беше изблъскал под близкия фургон. Не бива шега с нападатели, въоръжени с копия, дълги четиринайсет стъпки и позволяващи да се порази ефективно противник на десет стъпки пред главата на коня.

— Излизайте! — Конете на рицарите започнаха да рият земята с копита до самия фургон. — Хвърляйте оръжията и излизайте!

— Ще ни обесят! — промърмори Милва. И като нищо можеше да е права.

— Ей, бандити! — извика звънко един от рицарите, на чийто щит беше нарисувана черна глава на бик върху сребърно поле. — Ей, мерзавци! Ще ви обесим, честна дума!

— Честна дума — подзе с юношески глас друг, въоръжен с едноцветен син щит. — Ще ги разсечем на място!

— Стига! Достатъчно!

От мъглата се появи Шахматният рицар, яхнал Буцефал. Най-накрая беше успял, да вдигне смачканото забрало на шлема, и сега от отвора стърчаха буйни светли мустаци.

— Освободете ги, по-живо! — извика той. — Това не са бандити, а честни и порядъчни хора. Жената се би храбро, за да защити пилигримите, а този кавалер е отличен рицар!

— Отличен рицар? — Бичата глава вдигна забралото на шлема си и се вгледа недоверчиво в Гералт. — Честна дума! Не може да бъде!

— Честна дума! — Шахматният рицар се удари с юмрук по нагръдника на ризницата. — Може да бъде! Давам ти думата си! Този мъжествен кавалер ми спаси живота, когато се оказах в затруднено положение, повален на земята от бандитите. Казва се Гералт от Ривия.

— Герб?

— Не мога да го издавам — промърмори вещерът. — Нито него, нито истинското си име. Дал съм рицарски обет. Аз съм странстващ Гералт.

— Ооо! — разнесе се изведнъж познат нагъл глас. — Я вижте кого е довлякла котката! Казвах ти, лелче, че вещерът със сигурност ще ни се притече на помощ!

— И тъкмо навреме! — извика приближаващият се заедно с Ангулеме и с група изплашени пилигрими Лютичето, носещ лютнята си и тубуса, с който бяха неразделни. — Нито секунда по-рано! Ти имаш изумителен усет към драматизма, Гералт. Трябва да пишеш театрални пиеси!

Внезапно той млъкна. Бичата глава върху седлото се наведе, очите му припламнаха.

— Виконт Юлиан?

— Барон Де Пейрак-Пейран?

Иззад дъбовете излязоха още двама рицари. Единият от тях, с подобен на гърне шлем, украсен много удачно с чучело на бял лебед с разперени криле, водеше на ласо двама пленници. Вторият рицар, явно практичен, беше направил примка на въжето си и оглеждаше дърветата в търсене на удобни клони.

— Нито Славея, нито Ширу — каза Ангулеме, забелязвайки погледа на вещера. — Жалко.

— Жалко — съгласи се Гералт. — Но ще се опитаме да поправим този пропуск. Господин рицар…

Но Бичата глава — или барон Де Пейрак-Пейран — не му обърна никакво внимание. Той сякаш виждаше само Лютичето.

— Честна дума — провлачи той, — наистина не ме лъжат очите! Това е самият виконт Юлиан! Ха! Госпожа принцесата ще се зарадва!

— Кой е този виконт Юлиан? — поинтересува се вещерът.

— Това съм аз — обади се шепнешком Лютичето. — Не се меси, Гералт.

— Госпожа Анариета ще се зарадва — повтори барон Де Пейрак-Пейран. — О, да! Честна дума! Вземаме ви всичките в замъка Боклер. Само без уговорки, виконте, няма да слушам никакви уговорки!

— Част от разбойниците избягаха. — Гералт си позволи доста студен тон. — Предлагам първо да ги хванем. После ще помислим какво да правим с толкова интересно започналия ден. Какво ще кажете, господин бароне?

— Честна дума — отвърна Бичата глава, — няма да стане. Престъпниците избягаха от другата страна на потока, а там не бива да стъпваме дори с крайчеца на копитото. Онази част на гората Мирквид е неприкосновено светилище според договорите, сключени между друидите и Нейно Височество принцеса Ана Хенриета…

— Но бандитите избягаха там, по дяволите! — вбесено го прекъсна Гералт, — и сега ще започнат да убиват в това неприкосновено светилище! А ние тук си говорим за разни договори…

— Дали сме рицарската си дума! — Явно на барон Де Пейрак-Пейран щеше да му подхожда повече да има на щита си не бича, а овча глава. — Не бива! Договори! Нито крачка на друидска територия!

— Който не може — не може — изсумтя Ангулеме, дърпайки за поводите два от конете на бандитите. — Стига празни приказки, вещерю. Да вървим. Аз имам още сметки за разчистване със Славея, а ти, ако не се лъжа, би искал да си поговориш с полуелфа.

— Аз съм с вас — каза Милва. — Само да си намеря някаква кобила.

— Аз също — измънка Лютичето. — И аз съм с вас…

— А, не, това — не! — възкликна бичеглавият барон. — Честна дума, виконт Юлиан ще дойде с нас в замъка Боклер. Принцесата няма да ни прости, че сме го срещнали, и не сме го довели. Вас не ви задържаме, вие сте свободни в плановете си и намеренията си. Като приятели на виконт Юлиан, Нейно Величество би ви приела в замъка и би ви посрещнала подобаващо, но щом искате да пренебрегнете гостоприемството й…

— Не искаме да го пренебрегнем — прекъсна го Гералт, правейки страшна физиономия на Ангулеме, която зад гърба на барона правеше разни неприлични жестове с ръка, свита в лакътя. — Далеч сме от тази мисъл. Няма да пропуснем да се поклоним на принцесата и да й отдадем съответните почести. Но първо трябва да довършим онова, което сме длъжни да направим. Ние също сме дали дума, може да се каже, че също сме сключили договор. Когато си свършим работата, веднага ще дойдем в замъка Боклер. Дори и само за да се уверим — добави той многозначително и с натъртване, — че никой не е навредил на нашия приятел Лютичето. Тоест, пу, Юлиан.

— Честна дума! — засмя се изведнъж баронът. — Никой няма да навреди на виконт Юлиан или да се отнесе неуважително към него. О, между другото, забравих да ви кажа, виконте: принц Реймунд почина преди две години от инсулт.

— Ха-ха-ха! — възкликна Лютичето, веднага засиявайки. — Принцът е пукнал! Ама че неочаквана и радостна новина! Тоест, исках да кажа, каква тъжна новина, каква загуба! Лека му пръст… Но щом нещата стоят така, нека да вървим по-скоро в Боклер, господа рицари! Гералт, Милва, Ангулеме, до после в замъка!

* * *

Преминаха потока през един брод и пришпориха конете към гората, между клонестите дъбове. Милва без усилия намери следите на бягащата шайка. Потеглиха с максималната възможна скорост. Гералт се страхуваше за друидите. Боеше се, че когато се почувстват в безопасност, оцелелите бандити ще решат да си отмъстят на друидите за разгрома, причинен им от странстващите рицари от Тусент.

— Провървя му на Лютичето — обади се неочаквано Ангулеме. — Когато хората на Славея ни бяха обградили в къщата, той ми призна от какво го е страх в Тусент.

— Досещах се — отговори вещерът. — Само не очаквах, че се е целил толкова високо. Принцесата, хо-хо-хо!

— Това е било преди няколко години, а принц Реймунд, онзи, който се е гътнал, май се е заклел да изтръгне сърцето на поета, да го изпече и да го поднесе за вечеря на невярната принцеса. И да я накара да го изяде. Лютичето има късмет, че не е паднал в ръцете на принца, докато е бил още жив. Ние също имаме късмет…

— Това тепърва ще се разбере.

— Лютичето ми каза, че принцеса Анариета го обича безумно.

— Лютичето винаги така казва.

— Затваряйте си устата! — промърмори Милва, спирайки коня си и вдигайки лъка.

Прибягвайки от дърво до дърво, към тях се носеше разбойник без шапка и без оръжие. Без да забележи нищо около себе си, той тичаше напред, падаше, ставаше, пак побягваше и отново падаше. И при това пищеше. Тънко, пронизващо, зловещо.

— Какво става? — учуди се Ангулеме.

Милва безмълвно опъна лъка. Но не стреля — изчакваше бандитът да се приближи, а той тичаше право към тях, сякаш не ги виждаше. Притича между конете на вещера и Ангулеме. Те видяха лицето му, бяло като извара и изкривено от ужас, видяха изцъклените му очи.

— Какво става, по дяволите? — повтори Ангулеме.

Милва се отърси от вцепенението, обърна се в седлото и пусна една стрела в кръста на беглеца. Разбойникът изкрещя и рухна в папратта.

Земята потрепери. От близкия дъб се посипаха жълъди.

— Интересно, от какво ли бягаше така? — попита Ангулеме.

Земята потрепери отново. Зашумяха храсти, затрещяха клони.

— Какво е това? — едва не изстена Милва, надигайки се на стремената. — Какво е това, вещерю?

Гералт вдигна поглед, видя какво се приближава и въздъхна гръмко. Ангулеме също го видя. И пребледня.

— О, мамка му!

Конят на Милва също го видя и зацвили панически, вдигайки се на задните си крака, и се разтресе. Стрелкинята излетя от седлото и тежко се строполи на земята. Конят се понесе към гората. Кобилата на вещера, без да мисли, хукна подире му, неудачно избирайки път под ниско спускащ се дъбов клон. Клонът изхвърли вещера от седлото. От удара и болката в коляното той едва не изгуби съзнание.

Ангулеме успя да задържи буйстващия си кон, но в края на краищата и тя се озова на земята, а конят избяга, като за малко не стъпка надигащата се от земята Милва.

И тогава те видяха ясно това, което се приближаваше към тях. И изобщо престанаха да се учудват на паниката на животните.

Съществото наподобяваше гигантско дърво, клонест вековен дъб, а може би и наистина беше дъб. Но много нетипичен дъб. Вместо да стои на някоя поляна сред окапалите листа и жълъди, и да позволява на катериците да тичат по него и на птичетата да цвъкат върху него, този дъб спокойно маршируваше из гората, отмерено топуркаше с дебелите си корени и размахваше клони. Дебелият дънер — или туловище? — на чудовището беше около два сажена в диаметър, а зеещата в него дупка май изобщо не беше дупка, а паст, защото мляскаше със звук, наподобяващ хлопане на тежки порти.

Макар че под гигантската му тежест земята трепереше така, че му беше трудно да запази равновесие, съществото се носеше през неравностите удивително ловко. И придвижването му си имаше своята цел.

Пред очите им то замахна с клони и със свистене измъкна от една яма скрил се бандит — толкова ловко, колкото щъркел изважда от тревата криеща се там жаба. Оплетеният с клони негодник увисна в короната, виейки толкова пронизително, че да му стане жал на човек. Гералт забеляза, че в короната на дървото вече висят трима хванати по подобен начин разбойници. И един нилфгардец.

— Бягайте… — прошепна той, напразно опитвайки се да се изправи. Усещането беше такова, сякаш някой ритмично забиваше пирон в коляното му. — Милва, Ангулеме… Бягайте…

— Няма да те изоставим!

Дъбозвярът ги чу, радостно размаха клони и се насочи към тях. Полагайки усилия напразно да вдигне Гералт, Ангулеме изруга особено цветисто. С треперещи ръце Милва се опита да сложи стрела на тетивата, което беше безсмислено и глупаво.

— Бягайте!

Беше твърде късно. Дъбозвярът вече беше при тях. Парализирани от ужас, сега те ясно виждаха плячката му — четирима разбойници, висящи в оплелите ги клони. Двама явно бяха живи, защото издаваха хрипливи звуци и ритаха с крака. Третият, изглежда, беше изгубил съзнание и висеше отпуснато. Чудовището явно се стараеше да ги хване живи. Но с четвъртия май не му беше провървяло — явно по невнимание го беше стиснало прекалено силно, което си личеше по изцъклените очи на жертвата и по прехапания език, паднал върху изцапаната с кръв и повръщано брадичка.

В следващата секунда те също висяха във въздуха, оплетени с клони, и крещяха в един глас.

— Дий, дий, дий — чуха отдолу, откъм корените. — Дий, дий, Дръвче.

Зад дървото, леко подкарвайки го с пръчка, тичаше млада друидка с бяла роба и венец на косата.

— Не ги наранявай, Дръвче, не ги стискай. По-нежно. Дий, дий, дий.

— Ние не сме разбойници… — простена отгоре Гералт, едва изтръгвайки глас от своите стиснати от клоните гърди. — Кажи му да ни пусне. За нищо не сме виновни…

— Всички така казват. — Друидката прогони пеперудата, кръжаща над главата й. — Дий, дий, дий.

— Напишках се… — застена Ангулеме. — Мамка му, напишках се!

Милва само изхриптя. Главата й се отпусна върху гърдите. Гералт изруга грозно. Това беше единственото, което можеше да направи.

Подкарваният от друидката дъбозвяр бягаше спокойно из гората. Всички, които все още бяха в съзнание, тракаха със зъби в ритъма на подскоците на съществото. Чак се носеше ехо.

Скоро се озоваха на просторна поляна. Гералт видя група облечени в бяло друиди, а до тях — втори дъбозвяр. Той имаше по-слаб улов — от клоните му висяха трима бандити, и като че ли само един от тях беше жив.

— Престъпници, разбойници, мерзавци — обади се отдолу един от друидите, старец, опиращ се на дълга тояга. — Разгледайте ги както трябва. Вижте какво наказание очаква в гората Мирквид престъпниците и негодниците. Вижте и запомнете. Ще ви пуснем, за да може да разкажете на другите всичко, което видите сега. Като предупреждение!

В самия център на поляната се издигаше огромен куп от трупи и клони, а върху купа, подпряна с прътове, стоеше изплетена от върбови клони клетка във формата на огромна кукла. Клетката беше пълна с гърчещи се и крещящи хора. Вещерът ясно чуваше ужасеното жабешко врещене на разбойника Славея. Виждаше бялото като платно, изкривено от панически страх лице на полуелфа Ширу, притиснато към прътите на клетката.

— Друиди! — изкрещя Гералт, влагайки във вика всичките си сили. — Госпожо фламиника! Аз съм вещерът Гералт!

— Не разбрах? — отговори отдолу висока слаба жена с прихванати от имелов венец коси с цвят на сива стомана, падащи върху гърба й.

— Аз съм Гералт… Вещерът… Приятелят на Емиел Регис…

— Повтори, че не те чух.

— Гера-а-алт! Приятелят на вампира!

— А! Защо не каза веднага!

Друидката със стоманените коси даде знак и дъбозвярът ги пусна на земята. Не особено нежно. Те паднаха, неспособни да се изправят. Милва беше в безсъзнание, от носа й течеше кръв. Гералт с усилие застана на колене и се наведе към нея.

Стоманокосата фламиника застана отстрани, изкашля се. Лицето й беше много слабо и дори костеливо, неприятно напомнящо за череп, облечен с кожа. Светлосивите й като синчец очи гледаха меко и добродушно.

— Изглежда, са й счупени ребрата — каза тя, гледайки Милва. — Но ние сега ще оправим всичко. Лечителите ни незабавно ще й окажат помощ. Съжалявам за случилото се. Но откъде можехме да знаем какви сте? Не съм ви канила в Каед Мирквид и не съм давала съгласието си да влизате във владенията ни. Наистина, Емиел Регис гарантира за вас, но присъствието в нашата гора на вещер, наемен убиец на живи създания…

— Ще си тръгна веднага, уважаема фламиника — увери я Гералт. — Веднага, след като…

Той млъкна, виждайки друидите с горящи съчки, приближаващи се към кладата и към пълната с хора върбова кукла.

— Не! — извика той, стискайки юмруци. — Почакайте!

— Тази клетка — каза фламиниката, сякаш не го е чула — трябваше да служи за зимна хранилка за гладуващите животни и да стои в гората, пълна със сено. Но когато хванахме тези мерзавци, си спомних за гнусните клевети и слухове, които разпространяват за нас хората. Добре, помислих си, ще получите вашата Върбова жена. Вие сами измислихте този ужасен кошмар, така че сега ще ви го осигуря…

— Заповядай им да спрат — задъха се вещерът, — уважаема фламиника… Не ги палете… Един от бандитите има важни за мен сведения…

Фламиниката скръсти ръце на гърдите си. Светлосивите й очи бяха все така меки и добри.

— О, не — каза тя сухо. — Аз не вярвам в институцията ключов свидетел. Избягването на наказанието е неморално.

— Стойте! — извика вещерът. — Не палете огъня. Стойте…

Фламиниката направи кратък жест с ръка и дъбозвярът, все още стоящ наблизо, раздвижи един от клоните си и го сложи на рамото на вещера. Гералт рязко седна.

— Палете огъня! — заповяда фламиниката. — Досадно е, вещерю, но така трябва. Ние, друидите, ценим живота във всичките му форми. Но да се дари живота на престъпник е просто глупост. Престъпниците ги възпира само ужасът. Затова аз ще им дам пример за ужас. Много се надявам, че няма да ми се налага да повтарям този пример.

Друидите моментално поднесоха съчките, кладата се разгоря, огънят я обви. Изтръгващите се от Върбовата жена ревове и вопли караха косите да се изправят. Разбира се, не беше възможно да се чуе нищо в усилващия се пукот на огъня и в какофонията, но на Гералт му се стори, че различава отчаяното хриптене на Славея и високите, изпълнени с болка викове на полуелфа Ширу.

„Той беше прав — помисли си вещерът, — смъртта невинаги е еднаква.“

А после — далеч не веднага — кладата и Върбовата жена най-накрая избухнаха в ада на бушуващия огън, в който не можеше да оцелее нищо.

— Медальонът ти, Гералт — каза застаналата до него Ангулеме.

— Какво? — изкашля се той, прочиствайки свитото си гърло. — Какво каза?

— Сребърният ти медальон с вълка. Беше в Ширу. Сега си го изгубил завинаги. Разтопил се е в тази огнена стихия.

— Какво да се прави — отвърна вещерът след кратко мълчание, гледайки в светлосивите очи на фламиниката. — Аз вече не съм вещер. Престанах да съм вещер. На Танед, в Кулата на чайката. В Брокилон. На моста над Яруга. В пещерата под Горгона. И тук, в гората Мирквид. Не, сега вече не съм вещер. Явно ще ми се наложи да се справям без вещерския медальон.

Загрузка...