Кулата на лястовицата

Шеста глава

Отклониха се от главния път, преминаващ през долината на Неви, и продължиха, съкращавайки пътя през планината. Вървяха толкова бързо, колкото позволяваше пътечката — тясна, стръмна, долепена за скалите с фантастични форми, покрити с петна от разноцветни мъхове и лишеи. Вървяха между отвесни каменни склонове, от които се спускаха водопади и извираха ручеи. Преминаваха през дълбоки клисури и дерета, над пропасти и през рушащи се мостове, под които се пенеха бързи потоци.

Струваше им се, че лъскавият стълб на Горгона се издига право над главите им. Не можеха да видят билото на Планината на дявола — то тънеше в облаците и мъглите, забулили небето. Както често се случва в планините, след няколко часа времето се развали и заваля досаден и неприятен дъжд.

Когато започна да се смрачава, всички нетърпеливо се заоглеждаха за някоя пастирска колиба, разрушен овчарник или дори пещера. Каквото и да е, стига да могат да се скрият от изливащата се от небето вода.

— Като че ли дъждът спря — обади се с надежда в гласа Ангулеме. — Капе само през процепите в покрива на колибата. За щастие утре вече ще бъдем в Белхавен — винаги можем да пренощуваме в някой плевник или кошара в покрайнините му.

— Няма ли да влезем в града?

— В никакъв случай. Чужденците на коне се набиват в очи, а Славея има сума ти доносници в града.

— Нали щяхме да се представим в качеството ни на примамка…

— Не — прекъсна ги тя. — Това е лош план. Нашата група ще породи подозрения. Славея е хитър негодник, а вестта, че са ме заловили, сигурно вече се е разнесла. Така че ако нещо разтревожи Славея, то ще достигне и до полуелфа.

— Какво предлагаш тогава?

— Да приближим града откъм изток, от изхода на долината на Сансретур. Там се намират рудниците. В един от тях имам познат. Ще го навестим. Кой знае, може да ни свърши работа. Ако ни провърви.

— Не може ли да говориш по-ясно?

— Утре ще ви кажа. В рудника. За да не урочасаме работата.

Кахир подхвърли в огъня няколко брезови клонки. Дъждът не беше спирал цял ден, друго дърво едва ли щеше да гори. Но брезата, макар и мокра, само малко посъска и над нея веднага се изви синкав пламък.

— Откъде си, Ангулеме?

— От Цинтра, вещерю. Има такава страна до морето, при устието на река Яруга.

— Знам къде се намира Цинтра.

— Тогава защо питаш, като толкова много знаеш? Толкова много ли те интересува?

— Да речем, че донякъде да.

Замълчаха.

Огънят пукаше.

— Майка ми — каза най-накрая Ангулеме, гледайки в пламъците — беше дворянка в Цинтра, при това от знатен род. На герба на този род имаше морска котка, можех да ти го покажа — имах едно медальонче с проклетата котка, от майка ми, но го проиграх на хвърляне на кокалче… Ала този род, да го ядат морските кучета дано, се отказа от мен, защото майка ми се била обвързала с някакъв селяндур, едва ли не коняр, и се оказа, че аз съм копеле — срам, позор и петно върху честта им. Дадоха ме на едни далечни роднини да ме отглеждат — наистина, на техния герб нямаше нито котка, нито куче, нито някакво друго животно, но те не се отнасяха зле с мен. Изпратиха ме на училище и не ме биеха много… Макар че доста често ми напомняха коя съм и каква съм никаквица, зачената и родена в копривата. Майка ми ме посети три или четири пъти, когато бях още малка. След това престана. Впрочем, изобщо не ми пукаше…

— А как попадна при бандитите?

— Разпитваш ме като съдия-следовател! — изсумтя тя, мръщейки се. — Между бандитите, пфу! Откъм правия път, бля!

Тя изръмжа, бръкна в пазвата си и измъкна нещо, което вещерът не можа да види добре.

— Едноокият Фулко — каза тя неясно, докато яростно втриваше нещото във венците си и го смъркаше с нос — се оказа разбран човек. Каквото ми взе — взе, но ми остави прашеца. Ще си вземеш ли щипка, вещерю?

— Не. По-добре и ти не вземай.

— Защо?

— Така.

— Кахир, а ти?

— Не употребявам фистех.

— Леле, на какви светци съм попаднала — поклати глава тя. — Веднага се хванаха да ми четат морал. Като че ли от прашеца ще ослепея, оглушея и оплешивея. Ще родя недоразвито дете?

— Престани, Ангулеме, и си довърши разказа.

Девойката кихна гръмко.

— Хубаво, както искаш. Докъде бях… А, да. Започна войната с Нилфгард, роднините ми изгубиха цялото си имущество и бяха принудени да напуснат дома си. Те имаха няколко деца, а аз се превърнах в бреме за тях, така че ме дадоха в приют, държан от жреците в някакъв храм. Оказа се, че това е весело местенце. Най-обикновен бордей за такива, които обичат недозрели ябълки, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Млади девойки, че и момчета също. Когато попаднах там, вече бях твърде голяма, не се намираха мераклии за мен…

Съвсем неочаквано лицето й се покри с руменина, която си пролича дори на светлината на огъня.

— Е, почти не се намираха — добави тя през зъби.

— На колко години беше тогава?

— На петнайсет. Запознах се там с едно момиче и пет момчета на моята възраст и малко по-големи. Бързо намерихме общ език. Знаехме много легенди и предания. За Безумния Дей, за Чернобрадия, за братята Касини… Прииска ни се да тръгнем по пътищата, на свобода, по грабежи! И какво, казахме си, само заради това, че ни хранят два пъти на ден, трябва още при първото повикване да си подлагаме задниците на разни извратеняци…

— Сдържай си езика, Ангулеме. Нали знаеш, никоя крайност не е хубава…

Девойката се изхрачи продължително и се изплю в огъня.

— Я го виж какъв светец! Добре де, ще карам направо, нещо не ми се приказва. Взехме ножове от кухнята на приюта, достатъчно беше да ги наострим на камъните и да си ги закачим на колана. От заострените крака на една дъбова маса се получиха добри колове. Трябваха ни само коне и пари, така че изчакахме пристигането на двама развратници, редовни посетители, старци, почти на по четирийсет. Дойдоха и както обикновено седнаха да пийнат вино, докато чакат жреците да завържат избраното дете за специално пригодената за целта хитроумна мебел… Но този ден не им се удаде да се покефят!

— Ангулеме!

— Добре де, добре. Накратко: заклахме развратните старци и убихме още трима жреци и единствения прислужник, който не избяга, а остана да брани конете. Икономът на храма, който не искаше да ни даде ключовете от сандъка с пари, го поопекохме малко на огъня, докато не ни ги даде, но му запазихме живота, защото беше мил старец, винаги доброжелателен и отстъпчив. И тръгнахме по пътищата да грабим. Понякога имахме късмет, понякога нямахме; ту биехме, ту ни биеха. Понякога бяхме сити, понякога бяхме гладни. По-често — гладни. От нещата, които пълзят, съм яла всичко, което съм успяла да хвана. А от нещата, които летят, веднъж ядох дори въздушен змей, защото беше омазан с брашнено лепило.

Тя замълча и яростно се почеса по главата, покрита със светли като слама коси.

— Каквото било, било. Ето какво ще ти кажа: от онези, които бяха с мен в приюта, никой вече не е жив. Последните двама, Оуен и Абел, ги убиха преди няколко дни кнехтите на господин Фулко. Абел се предаде, също като мен, но го убиха, въпреки че хвърли меча. Мен ме пощадиха. Не мисли, че от добро сърце. Не, тъкмо ме разпъваха на кръст на площада, когато дотича един офицер и им развали забавлението. Ти направо ме спаси от ешафода…

Тя замълча за момент.

— Вещерю?

— Да?

— Знам как да ти се отблагодаря. Само ако поискаш…

— Какво?

— Ще ида да видя как са конете — бързо каза Кахир и стана, загръщайки се с наметалото. — Ще се поразходя малко… наоколо…

Девойката кихна, потърка носа си и се изкашля.

— Нито дума повече, Ангулеме — изпревари я наистина ядосаният, наистина засрамен и наистина смутен Гералт. — Нито дума.

Тя отново се изкашля.

— Наистина ли не ме искаш? Ни най-малко?

— Милва вече те би с колана, сополанке. Ако не млъкнеш веднага, ще си изядеш боя и от мен.

— Добре, млъквам.

— Добро момиче.

На планинския склон, обрасъл с изнемощели и изкривени борчета, зееха дупки и ями, покрити или обковани с дъски и съединени с мостчета, стълбички и скелета. От дупките стърчаха разположени върху кръстосани стълбове платформи. По някои от тях тичаха хора, бутащи талиги и колички. Съдържанието на талигите и количките — което на пръв поглед изглеждаше като кална, смесена с камъни пръст, — се изсипваше от платформите в голямо четириъгълно корито, или по-скоро в множество от постепенно смаляващи се, преградени с дъски корита. По тях непрекъснато течеше вода, която се спускаше от възвишението по дървени жлебове, разположени върху не особено високи кръстачки.

Ангулеме слезе от коня и даде знак на Гералт и Кахир да направят същото. Те оставиха конете до оградата и се отправиха към постройките, газейки в калта, която се беше насъбрала около не особено плътно разположените жлебове и тръби.

— Промивка на желязна руда — каза Ангулеме, показвайки приспособленията. — Ето оттук, от шахтите на рудника, се изкарва добивът, разтоварват го в коритата и го промиват с вода, която вземат от ручеите. Рудата се утаява на подложката, откъдето я събират. Около Белхавен има много рудници и подобни промиващи съоръжения. А рудата се откарва в долината, в Маг Турга, където са разположени пещите и топилните, защото в околността има много гори, а за топилните са нужни дърва.

— Благодаря за лекцията — кисело я прекъсна Гералт. — В живота ми се е случвало да видя няколко рудника и знам какво е необходимо за топилните. Кога ще ни кажеш най-накрая защо дойдохме тук?

— За да поговорим с един мой познат. Тукашния минен майстор. Елате с мен. А, ето го и него! До дърводелската работилница. Да вървим.

— Джудже?

— Аха. Казва се Голан Дроздек. Той, както вече казах…

— … е тукашният минен майстор. Това го каза, но забрави да споменеш защо искаш да говориш с него.

— Погледнете си ботушите.

Гералт и Кахир послушно погледнаха към ботушите си, изцапани със странна червеникава кал.

— Полуелфът, когото търсим — изпревари въпроса им Ангулеме, — имаше същата кал по обувките си по време на разговора си със Славея. Схващате ли?

— Вече да. А джуджето какво общо има?

— Изобщо не го заговаряйте. Аз ще говоря. Вас той трябва да ви смята за такива, които не говорят, а въртят мечовете. Направете страшни физиономии.

Всъщност не се налагаше да си придават страховит вид. Някои от наблюдаващите ги миньори бързо отместваха погледи, други се спираха и ги зяпваха с отворени уста. Онези, които се оказваха на пътя им, бързаха да се отместят. Гералт се досещаше защо. На лицето на Кахир и на неговото собствено още се виждаха синини, кръвоизливи, цицини и подутини — ярки свидетелства от боя с камшик, който им беше нанесла Милва. В този си вид приличаха на хора, които обожават да се бият помежду си и нямат нужда от дълго убеждаване, за да се нахвърлят и на други.

Познатото на Ангулеме джудже стоеше до къщичка с табела „Дърводелска работилница“ и рисуваше нещо на табелка, скована от две рендосани дъски. Забелязвайки приближаващите се хора, той остави четката, отмести кутията с боя и ги погледна изпод вежди. На физиономията му, украсена от изцапана с боя брада, се изписа изумление.

— Ангулеме?

— Как я караш, Дроздек?

— Ти ли си? — Джуджето зяпна. — Наистина ли си ти?

— Не. Не съм. Възкръсналият пророк Лобода съм! Попитай ме още нещо, Голан. Нещо друго. По-умно. За разнообразие.

— Не се шегувай, Блонди. Не очаквах, че ще те видя отново. Преди пет дни тук беше Мулица, каза, че са те хванали и са те побили на кол в Ридбрун. Кълнеше се, че не лъже.

— От всичко това има някаква полза — сви рамене девойката. — Сега ако Мулица ти поиска пари назаем и се закълне, че ще ти ги върне, ще знаеш колко струват клетвите му.

— И без това отдавна знаех — отвърна джуджето, мръщейки се и мърдайки бързо нос, като заек. — Не бих му заел и счупен шелонг17, колкото и да ми се моли. Но се радвам, че си жива и здрава. Хей, а може би по този случай ще си върнеш и дълга?

— Може. Кой знае?

— А кои са тези с тебе, Блонди?

— Добри приятели.

— Ама че мутри… А накъде сте тръгнали?

— Както обикновено, накъдето ни видят очите. — Без да обръща внимание на изпепеляващите погледи на вещера, Ангулеме пъхна в носа си щипка прах, остатъка втри във венците си. — Ще си смръкнеш ли, Голан?

— Защо не? — Джуджето протегна ръка и пъхна в носа си подарената щипка наркотик.

— Всъщност — продължи девойката, — мисля да се появя и в Белхавен. Случайно да знаеш дали Славея и бандата му са там?

Голан Дроздек наведе глава.

— Блонди, ти по-добре избягвай Славея. Казват, че ти е много ядосан, като мечка, разбудена от зимен сън.

— Оле-ле-е! А ако до ушите му е достигнала новината, че са ме побили на остър кол, дали не му се е смекчило сърцето? Дали не му е станало жал? Дали не е отронил сълза, дали не си е насополивил брадата?

— Никак даже. Дори разправят, че казал: Ангулеме получи онова, което отдавна й се полагаше — прът в задника.

— Ох, грубиян. Вулгарна селска мутра. Господин префектът Фулко би казал: дъното на обществото. А аз ще кажа: дъното на клоаката!

— По-добре не му казвай това в очите, Блонди. И не ходи в Белхавен, заобиколи го отдалеч. А ако все пак мислиш да влезеш в него, по-добре се предреши…

— Не ме учи, Голан.

— Как бих посмял!

— Слушай, джудже — Ангулеме вдигна крак върху стълбата, — ще ти задам един въпрос. Не бързай да ми отговаряш. Първо помисли хубаво.

— Питай.

— Мяркал ли си наоколо един полуелф? Чужд, не тукашен.

Голан Дроздек си пое дълбоко въздух, кихна мощно и си избърса носа с опакото на ръката.

— Полуелф, казваш? Какъв полуелф?

— Не се прави на глупак, Дроздек. Същият, който нае Славея за една работа. За мокра поръчка. За един вещер…

— Вещер? — разсмя се Голан Дроздек, вдигайки табелата от земята. — Я виж ти! Много интересно! Та ние точно вещер търсим, разлепили сме обяви из цялата околност. Погледни: Търси се вещер, добро заплащане, храна и жилище, подробности в рудника „Малката Бабета“… Между другото, как е правилно да се напише: „подробности“ или „по-дробности“?

— Напиши „детайли“. А защо ви е вещер в рудника?

— Що за въпрос? За какво, ако не за чудовища?

— Какви чудовища?

— Чукачи и барбегази. Страшно са се наплодили в долните шахти.

Ангулеме погледна към Гералт, който кимна в знак, че знае за какво става въпрос. И с многозначително покашляне й подсказа, че е време да се върне към темата.

— Да се върнем на въпроса — веднага се усети момичето. — Какво ти е известно за този полуелф?

— Нищо не ми е известно.

— Казах ти първо да помислиш.

— Помислих. — Голан Дроздек внезапно направи хитра физиономия. — И измислих, че е най-добре нищо да не знам за това.

— В смисъл?

— В смисъл, че тук е неспокойно. Районът е неспокоен и времената са неспокойни. Банди, нилфгардци, партизаните от „Свободни Склонове“… и разни чужди елементи, полуелфи. Всеки изгаря от желание да създава неприятности.

— В смисъл?

— В смисъл, че ми дължиш пари, Блонди. И вместо да ми ги върнеш, искаш да направиш нов дълг. Сериозен дълг, защото заради онова, за което питаш, човек може да отнесе един по кратуната и то не с юмрук, а с брадва. Какво печеля от това? Какво ще получа, ако знам нещо за тоя елф? Защото ако само рискувам, а няма печалба…

Гералт не издържа. Разговорът му омръзна, дразнеше го жаргонът, както и маниерът на воденето му. С мълниеносно движение сграбчи джуджето за брадата, дръпна го и го блъсна. Голан Дроздек се спъна в кофата с боята и падна. Вещерът скочи към него, притисна го с коляно в гърдите и опря нож в слепоочието му.

— Можеш да смяташ за печалба това, че ще останеш жив — промърмори той. — Говори.

Очите на Голан като че ли всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

— Говори — повтори Гералт. — Разправяй какво знаеш. Иначе ще ти резна адамовата ябълка така, че ще се задушиш, преди да ти изтече кръвта…

— „Риалто“… — процеди джуджето. — В рудника „Риалто“…

Рудникът „Риалто“ не се различаваше особено от рудника „Малката Бабета“, както, впрочем, и от останалите шахти и кариери, покрай които бяха минали Ангулеме, Гералт и Кахир, и които носеха звучните имена „Есенен манифест“, „Стария рудник“, „Новия рудник“, „Рудник Юлка“, „Целестинка“, „Общо дело“ и „Дупката на късмета“. Във всички кипеше работа, във всички изсипваха калната пръст в корита и я промиваха. Във всички имаше предостатъчно червеникава кал.

„Риалто“ беше голям рудник, разположен близо до билото на планината. Самото било беше пресечено и образуваше кариера, тоест открито находище. Промиването се извършваше на изсечена в склона тераса. Тук, до отвесната стена, в която зееха отвори на шахти и минни галерии, имаше корита, подложки, жлебове и други принадлежности и съоръжения на минната промишленост. Наблизо имаше и планинско селце, състоящо се от дървени къщички, палатки, навеси и покрити с дървесна кора колиби.

— Тук нямам познати — каза момичето, завързвайки коня си за оградата. — Ще се опитам да поговоря с управителя. Гералт, ако може, не го хващай веднага за гърлото и не размахвай оръжие. Първо ще поговорим…

— Не ме учи, Ангулеме.

Не успяха да поговорят. Не успяха дори да се приближат до къщата, в която предполагаха, че се намира управителят. На площадката, където рудата се товареше в талигите, се натъкнаха на петима конници.

— Ох, по дяволите! — каза Ангулеме. — По дяволите! Вижте какво е донесла котката!

— Какво има?

— Това са хора на Славея. Дошли са да събират рекет. Вече ме видяха и ме познаха… Мамка му… Ама че загазихме…

— Ще успееш ли да им се измъкнеш?

— Не мисля.

— Защо?

— Когато избягах от бандата, обрах Славея. Това няма да ми го простят. Но ще се опитам. Вие мълчете и бъдете готови. На всичко.

Конниците се приближиха. Напред яздеха двама — дългокос прошарен тип с шуба от вълча кожа и млад дангалак с брада, която несъмнено беше пуснал, за да прикрие обезобразяващите лицето му пъпки. Те се преструваха на равнодушни, но Гералт забеляза прикритите искри на омраза в погледите, които хвърляха към Ангулеме.

— Блонди!

— Новосад! Ирел! Здравейте. Хубав ден е днес. Жалко само, че вали.

Прошареният слезе, по-скоро скочи от коня, премятайки крак над главата му. Останалите също слязоха. Прошареният предаде поводите на дангалака с брадата, когото Ангулеме нарече Ирел.

— Вижте, моля ви се — възкликна той. — Нашата бъбрива сврака. Оказва се, че си жива и здрава?

— И ритам даже.

— Устата сополанка! Носеше се слух, че наистина риташ, и то на кол. Носеше се слух, че Едноокия Фулко добре те е нанизал. Носеше се слух, че си се разпяла и си издала всичко, за което са те питали!

— Носеше се слух — изфуча Ангулеме, — че майка ти, Новосад, искала от клиентите си само по четири тинфа18, а никой не й давал повече от два.

Разбойникът се изплю в краката й с презрителна гримаса. Ангулеме отново изфуча, съвсем като котка.

— Новосад — каза нагло тя, сложила ръце на кръста. — Искам да се видя със Славея.

— Интересно. Защото той също иска да те види.

— Млъкни и слушай, докато още ми се говори. Преди два дни, на около миля от Ридбрун, аз и тия мои приятели убихме онзи вещер, за който на Славея беше дадена мокра поръчка. Схващаш ли?

Новосад погледна многозначително към спътниците си, после затегна ръкавицата си, преценявайки с поглед Гералт и Кахир.

— Твоите нови приятелчета — повтори провлачено той. — По мутрите им личи, че не са жреци. И сте убили вещер, казваш? Но как? С нож в гърба? Или докато спи?

— Подробностите не са важни — сбърчи лице Ангулеме. — Важното е, че въпросният вещер лежи в земята. Чуй ме, Новосад. Нямам намерение да си меря силите със Славея и не искам да му заставам на пътя. Но бизнесът си е бизнес. Полуелфът ни даде аванс към договора, към този аванс нямам никакви претенции, той е за покриване на разходите ви. Но втората вноска, която полуелфът обеща да даде след свършването на работата, по закон е моя.

— По закон?

— Точно така! — Ангулеме не обърна внимание на саркастичния тон на Новосад. — Защото ние изпълнихме договора и убихме вещера, за което можем да представим и доказателства на полуелфа. Значи вземам онова, което ми се полага, и изчезвам в синята, мъглива далечина. Както казах, не искам да се конкурирам със Славея, защото Склоновете са тесни за двама ни. Така му кажи, Новосад.

— Само това ли? — попита саркастично Новосад.

— И го целуни — изсумтя Ангулеме. — Можеш и да му предложиш задника си вместо моя.

— На мен ми хрумна една по-добра идея — обяви Новосад и бързо погледна към спътниците си. — Ще му доставя твоя задник в оригинал, Ангулеме. Ще му предам теб, окована, и тогава той лично ще обсъди всичко с теб и ще се договорите. За всичко. За спора ви относно това на кого се полагат парите от договора с полуелфа Ширу. За онова, което открадна от него. И за това, че Склоновете са тесни за двама ви. Всичко ще уредите в подробности.

— Но има един проблем — отпусна ръката си Ангулеме. — Как смяташ да ме отведеш при Славея, Новосад?

— Ето как! — Бандитът протегна ръка. — За шията!

Гералт веднага изтегли сихила и го мушна под носа на Новосад.

— Не те съветвам — процеди той.

Новосад отскочи назад и изтегли меча си. Със съскане Ирел измъкна от ножницата на гърба си крива сабя. Останалите последваха примера им.

— Не ви съветвам — повтори вещерът.

Новосад изруга. Погледна към приятелите си. Той не беше много силен в аритметиката, но все пак можеше да пресметне, че петима са много повече от трима.

— Бийте се! — изрева той и се хвърли върху Гералт. — Убийте ги!

С полузавъртане вещерът избегна удара и със силен замах удари Новосад в челото. Още преди бандитът да падне, Ангулеме се наведе с рязък замах, ножът й изсвистя във въздуха и нападащият я Ирел се олюля — под брадичката му стърчеше костената дръжка. Разбойникът изпусна сабята си, измъкна ножа с двете си ръце и от раната бликна кръв, а Ангулеме скочи, изрита го с крак в гърдите и го повали на земята. През това време Гералт съсече другия бандит, а Кахир уби третия — силният удар на нилфгардския меч отсече от черепа на разбойника парче с размера на резен диня. Последният бандит отстъпи назад и скочи към коня си. Кахир подхвърли меча си във въздуха, хвана го за острието и го метна като копие. Уцели бандита точно между лопатките. Конят зацвили и вдигна глава, приклекна, затропа с копита, теглейки по червената кал трупа със заплетена в поводите ръка.

Всичко продължи не повече от пет удара на сърцето.

— Хора-а-а! — извика някой между къщите. — Хора-а-а! На помо-о-ощ! Убиват! Убиват! Убиват!

— Войската! Извикайте войската! — изкрещя друг миньор, прогонвайки децата, които, подобно на всички деца по света, се бяха появили незнайно откъде, за да гледат и да се пречкат из краката.

— Някой да извика войската!

Ангулеме вдигна ножа си, избърса го и го пъхна в джоба на ботуша си.

— Моля, нека да я извика! — изкрещя тя в отговор, оглеждайки се наоколо. — Вие какво, миньори, слепи ли сте? Това беше самоотбрана! Нападнаха ни, бандитите! А вие като че ли не ги знаете? Малко ли зло са ви сторили? Малко ли рекет са ви взели?

Тя силно кихна. После измъкна от колана на Новосад кесията му и се наведе над Ирел.

— Ангулеме!

— Какво?

— Остави ги.

— Защо? Та това е плячка! Ти да не береш парите от дърветата?

— Ангулеме…

— Ей, вие — разнесе се изведнъж звучен глас. — Елате тук!

До отворените врати на бараката, служеща за склад на инструменти, стояха трима мъже. Двама от тях бяха късо подстригани здравеняци с ниски чела и несъмнено с ниска интелигентност. Третият — онзи, който им беше извикал — беше необичайно висок, тъмнокос, красив мъж.

— Неволно подслушах разговора, предхождащ това произшествие — каза мъжът. — Нещо не ми се вярваше, че вещерът е мъртъв, мислех си, че това е обикновена хвалба. Но сега вече не мисля така. Влезте при нас, в бараката.

Ангулеме дълбоко си пое дъх. Погледна към вещера и едва забележимо кимна.

Този мъж беше полуелфът.

Полуелфът Ширу беше висок — определено доста над шест стъпки. Дългите тъмни коси, които носеше вързани на опашка, падаха върху гърба му. Смесената кръв си личеше по очите му — големи, бадемовидни, жълто-зелени — като на котка.

— Значи вие сте убили вещера? — повтори той, усмихвайки се неприятно. — Изпреварили сте Омер Страген, по прякор Славея? Интересно, интересно. Значи на вас трябва да платя петдесет флорена? Втората вноска? Излиза, че Страген е получил своите петдесет за нищо. Вярвате ли, че доброволно ще ви ги даде?

— Как ще се оправям със Славея си е моя работа — каза Ангулеме, която седеше на един сандък и си клатеше краката. — А договорът за вещера е свързан с определена работа. Ние я свършихме. Ние, не Славея. Вещерът лежи под земята. Приятелите му, и тримата, са под земята. Излиза, че договорът е изпълнен.

— Поне така твърдите вие. И как се случи това?

Ангулеме не спря да си клати краката.

— Като остарея — обяви тя с обичайния си нагъл тон, — ще напиша историята на живота си. В нея ще опиша как се е случило това-онова. А дотогава се запасете с търпение, господин Ширу.

— Нима толкова ви е неудобно да говорите за това? — подхвърли студено метисът. — Толкова ли подло и вероломно сте го извършили?

— Това пречи ли ви? — попита Гералт.

Ширу го изгледа внимателно и след кратко мълчание отговори:

— Не. Вещерът Гералт от Ривия не заслужава по-добра съдба. Той беше наивен и глупав. Ако го беше постигнала по-красива, почетна смърт, щяха да се родят легенди. А той не заслужава легенди.

— Смъртта винаги е еднаква.

— Невинаги — поклати глава елфът, продължавайки да се опитва да погледне в прикритите от сянката на качулката очи на Гералт. — Уверявам те, че невинаги. Досещам се, че тъкмо ти си нанесъл смъртоносния удар.

Гералт не отговори. Изпитваше непоносимо желание да хване метиса за конската опашка, да го повали на пода и да изкара от него всичко, което знае, едно по едно, налагайки го по главата с дръжката на меча. Но се сдържа. Разумът му подсказваше, че замислената от Ангулеме мистификация може би щеше да даде по-добри резултати.

— Както искате — каза Ширу, без да дочака отговор. — Няма да настоявам да ми описвате хода на събитията. По някаква причина не желаете да говорите за това. Вероятно защото няма с какво да се похвалите. Освен ако вашето мълчание не е породено от някаква друга причина… Например, че нищо не сте направили. Може би ще можете да представите някакви доказателства за истинността на думите си?

— Отрязахме дясната китка на убития — равнодушно подхвърли Ангулеме. — Но след това един енот я открадна и я изяде.

— Така че ни остана само това. — Гералт бавно разтвори ризата си и извади медальона с вълчата глава. — Висеше на шията на вещера.

— Може ли да го видя?

Гералт не се поколеба нито за миг. Полуелфът подхвърли медальона в дланта си.

— Сега ви вярвам — изрече бавно той. — Украшението силно излъчва магия. Само вещер би могъл да има такова нещо.

— А вещерът — допълни Ангулеме — не би позволил да му го вземат, ако беше жив. Значи доказателството е желязно. Така че слагайте парите на масата!

Ширу грижливо скри медальона, измъкна от пазвата си лист хартия, сложи я на масата и я изглади с длан.

— Моля за разписка.

Ангулеме скочи от сандъка, приближи се, кривейки се и поклащайки бедра. Наведе се над масата. А Ширу веднага я сграбчи за косата, повали я върху плота и опря нож в гърлото й. Момичето дори не успя да извика.

Гералт и Кахир вече се бяха хванали за мечовете. Но твърде късно.

Помагачите на елфа, здравеняци с ниски чела, държаха в ръце метални куки. Но не бързаха да се приближат.

— Мечовете на пода — измърмори Ширу. — И двамата. Мечовете на пода. Иначе ще й разширя усмивката.

— Не го слушай… — започна Ангулеме и завърши с вик, защото полуелфът завъртя вкопчената в косата й ръка. И веднага поряза кожата й с кинжала. По шията на девойката се проточи блестящо червено змийче.

— Мечовете на земята! Не се шегувам!

— Не може ли да се разберем някак? — Въпреки кипящия в гърдите му гняв, Гералт реши да печели време. — Като културни хора?

Полуелфът се изсмя злобно.

— Да се разберем? С теб ли, вещерю? Изпратиха ме не да си приказвам с теб, а да те убия. Да, да, изроде. Ще ми се преструваш, комедии ще ми играеш, а аз те познах от пръв поглед! Дадоха ми много точно твое описание. Досещаш ли се кой ми го даде? Кой ми описа много точно къде и в каква компания да те намеря? О, сигурно се досещаш.

— Пусни момичето.

— Но аз те познавам не само по описанието — продължи Ширу, без дори да си помисля да пуска Ангулеме. — Вече съм те виждал. Дори те преследвах веднъж. В Темерия. През юли. Вървях след теб чак до град Дориан. До дома на адвокатите Кодрингер и Фен. Схващаш ли?

Гералт обърна меча си така, че слънчевото зайче от острието заслепи полуелфа.

— Интересно — попита студено той, — как възнамеряваш да се измъкнеш от тази патова ситуация, Ширу? Аз виждам два изхода. Първият: веднага пускаш момичето. Вторият: убиваш момичето… И само след секунда кръвта ти изящно украсява стените и пода.

— Вашите оръжия — Ширу грубо дръпна Ангулеме за косата — трябва да се озоват на пода преди да съм преброил до три. След това започвам да кълцам момичето.

— Да видим колко ще успееш да накълцаш. Според мен не много.

— Едно!

— Две! — започна да брои и Гералт, въртейки във въздуха сихила като свистяща мелница.

Отвън се разнесе тропот на копита, цвилене и пръхтене на коне, викове.

— И сега какво? — засмя се Ширу. — Точно това чаках. Сега вече не е пат, а мат. Приятелите ми пристигнаха.

— Наистина ли? — каза Кахир, поглеждайки през прозореца. — Аз виждам униформите на имперската лека кавалерия.

— Значи наистина е мат, но за теб — каза Гералт. — Ти изгуби, Ширу. Пусни момичето.

— Да бе!

Чу се тропот на крака, вратата се отвори широко и в бараката се втурнаха няколко души, почти всичките облечени в черно. Водеше ти светлокос брадатко със сребърна мечка на нараменника си.

— Que aen suecc’s? — попита страшно той. — Какво става тук? Кой е отговорен за този смут? За труповете на двора? Веднага отговаряйте!

— Господин командир…

— Glaeddyvan vort! Хвърлете мечовете!

Те се подчиниха. Защото към тях бяха насочени арбалети и лъкове. Ширу пусна Ангулеме, тя се накани да скочи, но изведнъж се озова в прегръдките на здрав дангалак, облечен с ярки дрехи, с опулени като на жаба очи. Поиска да изкрещи, но дангалакът й запуши устата с облечената си в ръкавица ръка.

— Предлагам да се въздържаме от употребата на сила — студено предложи Гералт на командира с мечката на нагръдника. — Ние не сме престъпници.

— Виж ти!

— Действаме със знанието и съгласието на господин Фулко Артевелде, префекта на Ридбрун.

— Виж ти! — повтори Мечока и даде знак на войниците си да приберат мечовете на Гералт и Кахир. — Със знанието и съгласието? На господин Фулко Артевелде? Важният господин Фулко Артевелде, значи. Чухте ли, момчета?

Хората му — и черните, и пъстроцветните — се засмяха в един глас.

Ангулеме се дърпаше в обятията на жабоокия, опитвайки се безуспешно да изкрещи. Гералт вече беше разбрал. Беше го разбрал още преди ухиленият Ширу да стисне подадената му десница. Преди четирима черни нилфгардци да хванат Кахир, а други трима да насочат арбалетите си в лицето му.

Жабоокия блъсна Ангулеме към другарите си. Момичето увисна в ръцете им като кукла, без дори да се опита да се съпротивлява.

Мечока се приближи бавно към Гералт и неочаквано заби юмрука си, облечен в желязна ръкавица, в слънчевия му сплит. Гералт се преви, но не падна. Студената му ярост го задържа на крака.

— Може би ще те зарадва новината — каза Мечока, — че вие не сте първите идиоти, които Едноокия Фулко използва за собствените си цели. Той не може да се примири с бизнеса, който въртим тук заедно с господин Омер Страген, наричан от някои Славея. Не може да се примири, че заради този бизнес взех на държавна служба Омер Страген и го назначих за командир на отряда по охрана на минното производство. И тъй Фулко, като няма възможност да си отмъсти официално, за целта наема всякакви негодници.

— И вещери — злобно се ухили Ширу.

— Отвън — гръмко произнесе Мечока, — под дъжда, киснат пет трупа. Убили сте хора, които са на императорска служба! Нарушили сте работния процес на рудника! За мен няма никакво съмнение: вие сте шпиони, диверсанти и терористи. На тази територия действа военновременен закон. Прилагайки го, незабавно заповядвам да ви екзекутират на място.

Жабоокия се разкикоти. Приближи се към държаната от бандитите Ангулеме и бързо я хвана за гръдта. И стисна силно.

— Е, как е, Блонди? — изврещя той и гласът му се оказа още по-жабешки от очите. Бандитският прякор, който сам си беше дал, показваше чувство за хумор. Ако това беше просто камуфлаж, то той успешно изпълняваше предназначението си. — Ето че пак се срещнахме — изскрибуца жабоподобният Славей и отново ощипа Ангулеме по гръдта. — Доволна ли си?

Момичето болезнено изохка.

— Е, курво, къде са перлите и скъпоценните камъни, които ми открадна?

— Едноокия Фулко ги взе на съхранение — изскимтя Ангулеме, опитвайки се да се престори, че не се страхува. — Обърни се към него за получаването им!

Славея изврещя и се опули — сега изглеждаше като истинска жаба, която се опитва да улови муха с език. Той ощипа Ангулеме още по-грубо, а тя се опита да се отскубне и извика още по-силно. През червената мъгла на гнева, която покриваше очите на Гералт, момичето отново му заприлича на Цири.

— Хванете ги! — заповяда загубилият търпение Мечок. — Изведете ги.

— Това е вещер — неуверено произнесе един бандит от групата на Славея за охрана на минните дейности. — Как да го хванем с голи ръце? Той може просто да ни омагьоса с някаква магия или с нещо друго…

— Няма страшно. — Усмихнатият Ширу се потупа по джоба. — Без вещерския амулет той не може да омагьосва, а амулетът му е в мен. Хващайте го смело.

Навън чакаха останалите въоръжени нилфгардци с черни наметала, както и пъстрата орда на Славея. Събрала се беше и група миньори. Навъртаха се и вездесъщите деца и кучета.

Изведнъж Славея изгуби самообладание. В него сякаш се всели дяволът. Врещейки яростно, той удари Ангулеме с юмрук, а когато тя падна, я изрита няколко пъти. Гералт опита да се изтръгне от ръцете на бандитите, но веднага получи удар от твърд предмет по врата.

— Говореше се — врещеше Славея, скачайки около Ангулеме като обезумяла жаба, — че в Ридбрун са набили задника ти на кол, малолетна развратнице! Много добре звучеше! И сега ще загинеш от кол! Ей, момчета, намерете някой прът и хубаво го наострете. По-живо!

— Господин Страген — намръщи се Мечока, — не виждам причина да се занимаваме с толкова трудоемка и зверска екзекуция. Пленниците просто трябва да се обесят…

Той замълча, срещнал злия поглед на жабешките очи.

— Млъкнете, капитане — изврещя бандитът. — Достатъчно много ви плащам, за да ми правите глупави забележки. Заклех се, че ще осигуря ужасна смърт на Ангулеме и сега ще си поиграя с нея. Ако искате, обесете другите двама. Не държа на тях.

— Но аз държа — намеси се Ширу. — Двамата ми трябват. Особено вещерът. Особено той. И тъй като набиването на момичето на кол ще отнеме време, аз също ще се възползвам от това.

Той се приближи към Гералт и го погледна с котешките си очи.

— Добре е да знаеш, изроде — каза той, — че аз убих приятелчето ти Кодрингер в Дориан. И го направих по заповед на моя господар, магистър Вилгефорц, на когото служа от много години. Направих го с огромно удоволствие.

Полуелфът млъкна за момент, но продължи, без да дочака реакция:

— Старият негодник Кодрингер имаше наглостта да си вре носа в делата на магистър Вилгефорц. Изкормих го. А отвратителното дребно чудовище Фен го запалих заедно с книгите и той изгоря жив. Можех просто да го заколя, но реших да пожертвам малко повече време, за да го послушам как вие и квичи. И той виеше и квичеше направо като клано прасе. Нищо, абсолютно нищо човешко нямаше в крясъците му.

Знаеш ли защо ти казвам всичко това? Защото и теб мога просто ей така да те заколя или да заповядам на някой друг да го направи. Но ще пожертвам малко време заради теб. Ще послушам как виеш. Каза, че смъртта винаги е една и съща. Сега ще видиш, че не е така. Момчета, подгрейте малко смола в казана. И донесете някаква верига.

Нещо се разби с грохот в ъгъла на бараката; веднага пламна огън и запращя страховито.

Втори съд с каменно масло — Гералт го разпозна по миризмата — падна точно в казана, трети се разби съвсем близо до бандитите, които държаха конете. Разнесе се пращене, изви се пламък, конете обезумяха. От пламъците изскочи горящо и скимтящо куче. Един от бандитите на Славея внезапно разпери ръце и се строполи в калта със стърчаща от гърба стрела.

— Да живеят Свободните Склонове!

На билото на планината, в горите и по платформите започнаха да се мяркат фигури със сиви наметала и кожени калпаци. Към хората, конете и миньорските бараки полетяха нови запалителни снаряди, подобни на фойерверки, които избухваха в огън и дим. Два от тях попаднаха в работилницата, на пода, застлан със стружки и стърготини.

— Да живеят Свободните Склонове! Смърт на нилфгардските окупатори!

Запяха стрели от лъкове и арбалети.

Един от нилфгардците рухна под коня си, един от бандитите на Славея падна с прерязано гърло, единият от късо подстриганите здравеняци се строполи със стрела в гърдите. С ужасяващ стон на земята се свлече и Мечока. Една стрела се беше забила в слънчевия му сплит. Това беше — въпреки че никой нямаше как да знае — стрела, открадната от армейски керван, стандартно въоръжение на императорската армия, леко модифицирано. Широкият накрайник беше изпилен на няколко места така, че да се получи ефект на разцепване.

Накрайникът отлично изпълни предназначението си — разцепи се във вътрешността на Мечока.

— Долу тиранина Емхир! Свободни Склонове!

Славея захриптя и се хвана за рамото, от което стърчеше стрела от арбалет.

В червената кал закуцука едно от момченцата, улучено със стрела от някой неточно прицелил се борец за свобода. Падна един от онези, които държаха Гералт. Строполи се единият от бандитите, държащи Ангулеме. Момичето се изтръгна от ръцете на втория, мълниеносно измъкна ножа от джоба на ботуша си и замахна. Целеше се в гърлото на Славея, но от вълнение не уцели и разпори бузата му почти до зъбите. Славея заврещя още по-силно, а очите му изпъкнаха още повече. Падна на колене, притисна длан към лицето си и между пръстите му потече кръв. Ангулеме нададе див вой, скочи, за да довърши делото си, но не успя, защото между нея и Славея се взриви поредната бомба, изпускаща огън и кълба вонящ дим.

Наоколо бучеше огнен ад. Конете цвилеха и се дърпаха. Бандитите и нилфгардците крещяха. Миньорите изпаднаха в паника — едни бягаха, други се опитваха да гасят горящите постройки.

Гералт успя да вземе изпуснатия от Мечока сихил. Бързо съсече през челото висока жена с ризница, която замахваше към Ангулеме с моргенщерн19. Разсече бедрото на един черен нилфгардец, който му налетя с шпонтон20. Прободе гърлото на следващия, който се изпречи на пътя му.

В този миг един обезумял, опърлен, препускащ стремително кон повали и стъпка друго дете.

— Хвани коня! Хвани коня! — До него се беше озовал Кахир, който си проправяше път, размахвайки меча си.

Гералт не го чуваше, не го виждаше. Съсече следващия нилфгардец. Потърси с поглед Ширу.

Паднала на колене, Ангулеме простреля с арбалет от три крачки гениталиите на приближаващия се бандит от охранителната група на мината. След това скочи на крака и хвана за юздата препускащия покрай нея кон.

— Хвани някой кон, Гералт! — извика Кахир. — И да се махаме оттук!

Със силен удар отгоре надолу вещерът разпори от гърдите до бедрата поредния нилфгардец. Рязко тръсна глава, за да отърси кръвта от веждите и миглите си.

— Ширу! Къде си, мерзавецо?!

Удар. Вик. Топли капки по лицето.

— Милост! — извика пълзящият в калта младеж в черна униформа.

Вещерът се поколеба.

— Опомни се! — кресна Кахир, хвана го за рамото и силно го разтърси. — Опомни се! Ела на себе си! Ти си обезумял!

Ангулеме се връщаше в галоп, хванала за повода друг кон. Зад нея препускаха двама конници. Единият падна, улучен със стрела от боец на Свободните Склонове. Кахир повали с меча си другия от седлото.

Гералт скочи на коня. И в светлината на пожара забеляза Ширу, който събираше около себе си паникьосаните нилфгардци. До полуелфа врещеше и кряскаше ругатни Славея, който с разкървавената си физиономия приличаше на истински трол-човекоядец.

Гералт изрева, обърна коня си, завъртя меча. Оказалият се до него Кахир се олюля в седлото, кръвта от челото му веднага заля очите и лицето му.

— Гералт! Помогни ми!

Ширу вече беше събрал около себе си групичка бойци и закрещя заповеди за стрелба с арбалетите. Гералт удари коня по задницата с плоското на меча, готов за самоубийствена атака. Ширу трябваше да умре. Нищо друго нямаше значение. Ангулеме нямаше значение. Кахир нямаше значение.

— Гералт! — извика Ангулеме. — Помогни на Кахир!

Той се опомни. И се засрами.

Подкрепи Кахир, подпря го с рамо. Кахир избърса очите си с ръкав, но кръвта отново ги заля.

— Нищо особено, просто драскотина… — Гласът му трепереше. — Да тръгваме, вещерю… В галоп след Ангулеме… В галоп!

От подножието на планината се разнесе вик, оттам се носеше тълпа, въоръжена с кирки, лопати и брадви. На помощ на другарите си от рудника „Риалто“ идваха миньорите от съседните мини — от „Дупката на късмета“ или „Общото дело“. Или някоя от другите. Кой би могъл да знае?

Гералт срита коня с пети. Те препуснаха в безумен галоп.

Препускаха, без да се оглеждат, притиснати към конските шии. Най-добрият кон се беше паднал на Ангулеме — малък и късокрак, но много бърз. Конят на Гералт, дорест, с нилфгардска сбруя, вече започваше да хрипти, беше му трудно да си държи главата нагоре. Конят на Кахир, също армейски, беше по-силен и издръжлив, но каква полза от това, щом конникът едва се държеше на седлото, машинално стискаше бедра и не успяваше да спре шуртящата върху гривата и врата на коня кръв.

Но те продължаваха да препускат. Откъсналата се напред Ангулеме ги изчака на завоя, където пътят започваше да се спуска надолу, виейки се между скалите.

— Потеря… — въздъхна тя, размазвайки калта по лицето си. — Ще ни преследват, няма да ни простят… Миньорите видяха накъде побягнахме. Не трябва да оставаме на пътя… Трябва да отбием в гората, където няма пътища… Да ги заблудим.

— Не — възрази вещерът, вслушвайки се тревожно в разнасящите се от гърдите на коня му звуци. — Трябва да продължим по пътя… Най-краткият и най-пряк път до Сансретур…

— Защо?

— Няма време за обяснения… Напред! Изцедете конете докрай.

Препуснаха в галоп.

Дорестият кон на вещера хриптеше. Той не беше подходящ за продължителна езда. Едва се движеше с вдървените си като колове крака, силно залиташе. Най-накрая се строполи на една страна и пририта със задните си крака. В помътнелите му очи застина упрек.

Конят на Кахир не беше в по-добро състояние, а самият Кахир, изглежда, беше още по-зле. Той просто се свлече от седлото. Успя да се задържи на четири крака, опитвайки се да повърне, макар че нямаше какво.

Когато Гералт и Ангулеме се опитаха да докоснат окървавената му глава, той закрещя.

— Дявол да го вземе — каза момичето. — Ама че прическа са му направили.

Голяма част от кожата над челото и слепоочията на младия нилфгардец се беше отделила от черепа. Ако съсирената кръв не беше образувала лепкава каша, откъснатото парче сигурно щеше да се свлече. Видът му беше ужасяващ.

— Как се случи това?

— Хвърлиха брадва право в челото ми. И не беше някой от черните или от бандата на Славея, а миньор.

— Има ли значение кой я е хвърлил? — Вещерът плътно превърза главата на Кахир с откъснатия ръкав на ризата си. — За щастие не е бил кой знае какъв хвърляч. Само те е скалпирал, а можеше да ти строши черепа. Но и черепът ти е пострадал здравата. И мозъкът го е усетил. — Гералт се обърна към Ангулеме. — Той няма да се задържи на седлото, дори и конят му да го издържи.

— Какво да правим тогава? Твоят кон издъхна, неговият е на път, а моят е плувнал в пот… И подир нас иде потеря. Не трябва да оставаме тук…

— Ще трябва да останем тук. Аз и Кахир. И конят на Кахир. Ти продължи напред. Бързо. Конят ти е здрав, ще издържи галопа. А ако се наложи да го оставиш… Ангулеме, някъде в долината на Сансретур ни чакат Регис, Милва и Лютичето. Те не знаят нищо и може да попаднат в лапите на Ширу. Трябва да ги намериш и да ги предупредиш, а след това препуснете с всички сили към Тусент. Там няма да ви търсят. Надявам се.

— А вие двамата с Кахир? — прехапа устни Ангулеме. — Какво ще стане с вас? Славея не е глупак, когато види полумъртвия кон, ще прерови всички дупки в околността! А ти няма да стигнеш далеч, носейки Кахир.

— Ширу, защото всъщност той ни преследва, ще тръгне след теб.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Тръгвай.

— А какво ще каже лелката, когато ме види без вас?

— Ще им обясниш. Не на Милва, а на Регис. Той знае какво да прави. А ние… Когато кожата на Кахир позарасне, ще тръгнем към Тусент. Там все някак ще успеем да се намерим. Не се инати, момиче. На коня и напред! Не позволявай на потерята да те настигне. Не им позволявай да те видят.

— Не ме учи, чичко. Дръжте се! Довиждане!

— Довиждане, Ангулеме.

Той не се отдалечи много от пътя. Не можеше да се лиши от удоволствието да хвърли поглед на преследвачите си. По принцип не очакваше някакви действия от тяхна страна, знаеше, че без да губят време, ще поемат след Ангулеме.

И не сбърка.

Наистина, конниците, които се появиха на прохода след по-малко от четвърт час, се спряха до лежащия кон, но почти веднага продължиха преследването по пътя. Несъмнено бяха решили, че двама от бегълците сега препускат на един кон, и ако не губят много време, ще успеят да ги настигнат бързо. Гералт забеляза, че някои от конете на преследвачите също не са в много добро състояние.

Само неколцина от конниците носеха черните наметала на нилфгардската лека кавалерия. Преобладаваха пъстроцветните разбойници на Славея. Гералт не можа да разбере дали в потерята участва и самият Славей или главатарят е останал да лекува съсечената си физиономия.

Когато тропотът на копита утихна, Гералт излезе от укритието си в папратите. Изправи на крака и задържа стенещия и охкащ Кахир.

— Конят е твърде слаб, за да те носи. Ще можеш ли да вървиш сам?

Нилфгардецът издаде звук, който би могъл да мине и за потвърждение, и за отрицание, както и за нещо друго. Но успяваше да мести краката си, а това сега беше най-важното.

Спуснаха се към руслото на реката. Кахир преодоля последните няколко крачки от хлъзгавия склон, като направо се влачеше. Допълзя до водата и започна да пие, обилно намокряйки превръзката на главата. Вещерът не го караше да бърза — самият той дишаше тежко и събираше сили.

Тръгна нагоре по течението, придържайки Кахир и водейки коня за юздата; газеше до колене във вода, спъваше се в облите камъни и повалените дънери. След известно време Кахир вече не можеше да мести непослушните си крака, въобще не можеше да ги помръдне, и вещерът просто го влачеше. Нямаше как да продължат, още повече, че руслото на реката беше преградено от прагове и водопади. Гералт изпъшка и метна ранения на гръб. Воденият за юздата кон също не го улесняваше. Когато най-накрая се измъкнаха от дерето, вещерът просто се строполи на мократа земя и остана да лежи, дишайки тежко, абсолютно изтощен, до стенещия Кахир. Лежа дълго. Коляното отново започна ужасно да го боли.

Най-накрая Кахир започна да показва признаци на живот, а скоро — о, чудо! — стана, като ругаеше и се държеше за главата. Тръгнаха. В началото Кахир се движеше добре. После забави ход. Накрая падна.

Гералт отново го метна на гръб и го понесе, подхлъзвайки се по камъните. Чувстваше разкъсваща болка в коляното си, пред очите му кръжаха черни и огнени пчели.

— Кой би си помислил само преди месец — изпъшка зад гърба му Кахир, — че ще ме мъкнеш на гръб…

— Млъквай, нилфгардецо… Когато дърдориш, ставаш още по-тежък…

Когато най-накрая се добраха до скалите, вече съвсем се беше стъмнило. Вещерът попадна на пещерата, без изобщо да я търси — просто, останал без сили, се строполи в първата срещната дупка.

По земята се търкаляха човешки черепи, тазови и бедрени кости, ребра. Но най-важното беше, че се намираха и сухи клони.

Кахир вдигна температура, започна да го тресе. Понесе мъжествено пришиването на парчето кожа на главата му с помощта на крива игла и насмолен обущарски конец, без да изгуби съзнание. Кризата настъпи по-късно. През нощта Гералт запали огън в пещерата, пренебрегвайки съображенията за безопасност. Всъщност отвън валеше дъжд и подухваше вятър, така че едва ли някой щеше да се мотае наоколо и да дебне за проблясъци от огън. А Кахир трябваше да се сгрее.

Цяла нощ го тресе. Трепереше, стенеше, бълнуваше. Гералт не заспиваше, поддържаше огъня. А коляното адски го болеше.

Кахир беше млад и силен — на сутринта дойде в съзнание. Беше пребледнял и облян в път, от него лъхаше топлина. Зъбите му силно тракаха. Но въпреки това се разбираше, че той говори. А говореше напълно смислено. Оплакваше се от болка в главата — съвсем нормално явление за човек, на когото са му смъкнали с брадва кожата от черепа.

Гералт прекарваше времето си в неспокойна дрямка и събиране на дъждовна вода от скалите в импровизирани чаши от брезова кора. И двамата с Кахир умираха от жажда.

— Гералт?

— Да?

Кахир подбутна клонките в огъня с помощта на намерена наблизо бедрена кост.

— В рудника, където се бихме… Изплаших се, знаеш ли?

— Знам.

— За миг ми се стори, че те е обхванало безумие. Че за теб всичко е изгубило смисъл… Освен убийствата…

— Знам.

— Уплаших се — довърши спокойно Кахир, — че в изстъпленията си ще съсечеш онзи Ширу. А от убития не може да се получи никаква информация.

Гералт се закашля. Младият нилфгардец му харесваше все повече. Беше не само мъжествен, но и интелигентен.

— Постъпи правилно, като отпрати Ангулеме — продължи Кахир, като не спираше лекичко да потраква със зъби. — Тази работа не е за момичета… Дори за такива като нея. Сами ще я довършим. Ще тръгнем след потерята. Но не за да убиваме с берсеркерски бяс. Това, което ти тогава каза за отмъщението… Гералт, дори в отмъщението трябва да има някаква методичност. Ще се доберем до полуелфа… Ще го накараме да ни каже къде се намира Цири…

— Цири е мъртва.

— Не е вярно. Аз не вярвам в нейната смърт… Нито пък ти. Признай си.

— Не искам да вярвам.

Отвън свистеше вятър, шумеше дъжд. В пещерата беше уютно.

— Гералт?

— Да?

— Цири е жива. Пак сънувах… Наистина, нещо се е случило по време на Еквинокцията, нещо фатално… Да, несъмнено аз също го почувствах и видях… Но тя е жива… Със сигурност е жива. Да побързаме… Но не за да отмъщаваме и да убиваме. А за да идем при нея.

— Да. Да, Кахир. Прав си.

— А ти? Не сънуваш ли вече?

— Сънувам — отвърна той с горчивина. — Но след като прекосихме Яруга, много рядко. И като се събудя, не помня сънищата. Нещо в мен се скъса, Кахир. Нещо изгоря. Нещо в мен свърши…

— Няма страшно, Гералт. Аз ще сънувам и за двама ни.

На разсъмване продължиха нататък. Дъждът спря, дори им се стори, че слънцето се опитва да намери някаква пролука сред забуленото в сиво небе.

Придвижваха се бавно, яхнали и двамата коня с нилфгардска бойна сбруя.

Животното шляпаше по чакъла и голите камъни по брега на Сансретур, рекичката, която водеше към Тусент. Гералт знаеше пътя. Някога беше идвал тук. Много отдавна. Много неща се бяха променили оттогава. Но не и долината и рекичката Сансретур, която нататък по течението си все повече и повече се превръщаше в река. Не се бяха променили планините Амел и издигащият се над тях обелиск на Горгона, Дяволската планина.

Някои неща изобщо не се променят.

— Войникът не обсъжда заповедите — каза Кахир, опипвайки превръзката на главата си. — Не анализира, не ги обмисля, не чака някой да му обясни смисъла им. Това е първото нещо, на което се научава войникът в Нилфгард.

Така че не е трудно да се разбере, че нито за миг не се поколебах дали да изпълня дадената ми заповед. Дори не ми мина през ума въпросът защо точно аз трябва да хвана цинтрийската кралица или принцеса. Заповедта си е заповед. Е, бях и озлобен, защото исках да се прославя, встъпвайки в бой с рицарството, с редовната армия… Но при нас работата в разузнаването също се счита за почетна. Вярно, ако става въпрос за някаква по-трудна задача, за някой важен пленник… Но момиче?

Гералт хвърли в огъня гръбначната кост на една пъстърва. Вечерта бяха хванали във вливащия се в Сансретур ручей достатъчно риба, за да се нахранят. Пъстървата си хвърляше хайвера и беше лесно да се хване.

Той слушаше разказа на Кахир и в гърдите му любопитството се бореше с чувството на ужасна досада.

— Общо взето, това беше случайност — продължи Кахир, гледайки в огъня. — Чиста случайност. Имахме шпионин в цинтрийския кралски двор, камериер. Когато превзехме града и се готвехме да обкръжим замъка, този шпионин се измъкна и ни уведоми, че цинтрийците се опитват да изведат принцесата от града. Бяха сформирани няколко групи като моята. По случайност онзи, който водеше Цири, попадна точно на моята група.

Започна преследване по улиците, нажежени от пожарите. Беше същински ад. Нищо друго, само ревът на пламъците и стените от огън. Конете не искаха да препускат, а хората… няма какво да се лъжем, хората нямаха желание да ги пришпорват. Моите подчинени, те бяха четирима, започнаха да се молят, да крещят, че съм се побъркал, че ги водя към гибел… Едва успях да въведа ред…

Продължихме да преследваме бегълците в този огнен ад и ги настигнахме. Внезапно ни нападнаха петима цинтрийци на коне. И се започна една сеч, не успях дори да извикам на моите войници да внимават за девойката. Всъщност тя веднага се озова на земята — онзи, който я държеше пред себе си на седлото, загина пръв. Един от моите я подхвана и я метна на коня си, но не стигна далеч, някой от цинтрийците го промуши в гърба. Видях как острието премина на един цал от главата на Цири, която отново падна в калта. Беше почти вцепенена от страх, видях, как се доближава до убития и се опитва да пропълзи под него… Като котенце до убитата си майка…

Той замълча и звучно преглътна.

— Дори не знаеше, че се приближава до врага. До омразния нилфгардец. Останахме двамата — продължи Кахир след кратка пауза, — аз и тя, сред трупове и огън. Цири пълзеше в калта, а водата и кръвта започнаха силно да пушат. До нас се срути една къща, вече почти нищо не виждах през искрите и дима. Конят ми не искаше да тръгне натам. Виках я, призовавах я, прегракнах, докато се опитвах да надвикам бученето на пожара. Тя ме виждаше и чуваше, но не реагираше. Конят ми не искаше да върви и по никакъв начин не можех да го накарам. Налагаше се да бързам. Не можех да я вдигна с една ръка, другата ми беше заета с поводите, а конят се дърпаше, едва не ме повали. Когато най-накрая я вдигнах, тя започна да крещи. След това изгуби съзнание. Покрих я с наметалото си, което се беше просмукало с кал, конска тор и кървища. И тръгнахме. Право през огъня.

Самият аз не знам как успяхме да се измъкнем оттам. Но изведнъж се появи проход в стената и ние скочихме в реката. За беда точно на същото място, което бяха избрали отстъпващите нордлинги. Аз свалих офицерския си шлем, защото веднага щяха да ме разпознаят по него, нищо че крилете му бяха изгорели. Останалите ми дрехи бяха толкова плътно покрити със сажди, че нямаше да ме издадат. Само ако момичето дойдеше в съзнание и започнеше да крещи, веднага щяха да ме съсекат с мечовете си. Провървя ми.

Изминах заедно с отстъпващите около две стаяния, но се изморих и се скрих в един храсталак край реката, по чието течение се носеха трупове.

Кахир замълча, закашля се и потупа с две ръце увития около главата му парцал. И се изчерви. А може би това бяха просто отблясъци от огъня?

— Цири беше цялата в кал. Трябваше да я съблека… Тя не се съпротивляваше, не викаше. Само трепереше, без да отваря очи. Всеки път, когато я докосвах, за да я измия или избърша, тя се напрягаше и замираше… Знам, че трябваше да й говоря, да я успокоя… но изведнъж забравих всички думи от вашия език… Майчиния ми език, който знам от дете. Не бях в състояние да намеря нужните думи, исках да я успокоя с докосване, с нежност. Но тя замираше и пискаше… Като птиче…

— Това я преследваше в кошмарите й — прошепна Гералт.

— Знам. Мен също.

— Какво стана после?

— Тя заспа. Аз също. От умора. А когато се събудих, нея я нямаше. Никъде. Останалото не помня. Онези, които ме намериха, твърдят, че съм тичал в кръг и съм виел като вълк. Били са принудени да ме вържат. Когато се успокоих, с мен се захванаха хората от разузнаването, подчинените на Ватие де Ридо. Интересуваше ги Цирила. Накъде и кога е избягала. Разгневен, аз изтърсих нещо за императора — че не е по-добър от ястреб, който преследва малко птиче. Заради това прекарах повече от година в цитаделата. После императорът се смили над мен, защото му бях необходим. Нуждаеха се от човек на Танед, който да знае всеобщия език и да познава Цири. Императорът искаше да отида на Танед. И този път да не сбъркам. Да му заведа Цири.

Кахир замълча за момент.

— Емхир ми даде възможност да се реабилитирам. Можех да откажа, но това означаваше абсолютна, окончателна, доживотна немилост. И все пак можех да се откажа. Но не го направих. Защото, разбираш ли, Гералт… Не можех да я забравя.

Няма да те лъжа. Непрекъснато я виждах в сънищата си. И не само слабичката девойка край реката, която съблякох и измих. Виждах я… И продължавам да я виждам като жена — прекрасна, със здрав разум, провокираща… С такива подробности, като пурпурната роза, татуирана на слабините…

— За какво говориш?

— Не знам. Самият аз още не знам… Но беше така и продължава да бъде. Продължавам да я виждам в сънищата си точно така, както я виждах някога… Затова се съгласих да отида на Танед. Затова по-късно поисках да се присъединя към вас. Аз… Аз искам още веднъж… да я видя. Още веднъж да докосна косите й, да погледна в очите й… Искам да я гледам. Убий ме, твоя воля. Но повече няма да се преструвам. Мисля… Мисля, че я обичам. Моля те, не се смей.

— Въобще не ми е до смях.

— Точно затова тръгнах с вас. Разбираш ли?

— За себе си ли я искаш или за твоя император?

— Аз съм реалист — прошепна Кахир. — Тя няма да ме пожелае. А като съпруга на императора поне понякога ще мога да я виждам.

— Като реалист — изсумтя Гералт — би трябвало да разбираш, че първо трябва да я намериш и спасиш. Ако предположим, че сънищата ти са верни и Цири наистина е още жива.

— Знам това. А когато я намерим, какво ще правим?

— Ще видим. Ще видим, Кахир.

— Не ме лъжи, Гералт. Бъди откровен. Ти няма да ми позволиш да я отведа.

Вещерът не отвърна нищо. Кахир не повтори въпроса си.

— А дотогава можем ли да останем приятели? — попита той хладно.

— Можем, Кахир. Още веднъж ми прости за тогава. Не знам какъв бяс се беше вселил в мен. Честно казано, никога не съм те подозирал наистина в измяна или двуличие.

— Аз не съм предател. Никога няма да те предам, вещерю.

Вървяха в дълбоката клисура, издълбана сред планините от бистрата и вече широка река Сансретур. Вървяха на изток, към границата на княжество Тусент. Над тях се издигаше Дяволската планина, Горгона. За да види билото й, човек трябваше да вдигне глава.

Но те не вдигаха глави.

Първо надушиха дима, след минутка видяха огъня, а над него шиш, на който се печаха изкормени пъстърви. Видяха и седящия край огъня сам човек.

До неотдавна Гералт би подиграл грубо и би нарекъл пълен идиот всеки, който се осмели да твърди, че той, вещерът, ще се зарадва толкова много при вида на един вампир.

— Охо — спокойно каза Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой, въртейки шиша. — Я виж ти какво е донесла котката.