Къде е президентът?

ГЛАВА 4

Събудих се рязко, взрях се в мрака, затърсих телефона. Няколко минути след четири сутринта. Пратих съобщение на Каролин.

НОВИНИ?

Отговори ми веднага; не спеше.

НЕ, СЪР.

Ясно ми беше. Каролин щеше да ми звънне веднага, ако нещо се беше случило. Но откакто открихме пред какво сме изправени, тя свикна с тази ранна размяна на съобщения.

Издишах и протегнах ръце, за да се освободя от напрежението. Изключено беше да заспя отново. Днес беше денят.

Прекарах известно време на пътеката в спалнята. Както винаги имах нужда да потренирам. След като престанах да играя бейзбол, тази нужда не беше изчезнала, а откакто бях на този пост, добрата тренировка беше особено важна. Беше като масаж преди напрегнатия работен ден. Когато ракът на Рейчъл се върна, накарах да поставят уреда в спалнята, за да мога да я наблюдавам дори като тренирам.

Днес тренировката беше лека, не тичах, дори не вървях бързо заради физическото ми състояние; последното, което ми трябваше в момента, беше отново да се разболея.

Измих си зъбите и след като приключих, огледах четката. По нея нямаше друго освен слизестите останки от пастата. Усмихнах се широко и огледах венците си.

Съблякох се и се обърнах, огледах тялото си в гръб на огледалото. Синините бяха най-вече по прасците ми и горната част на бедрата. Бяха по-забележими.

След душа беше време за доклада за предстоящия ден на президента и информацията за последното развитие на събитията, която не бе отразена в него. Следваше закуска в трапезарията. Преди с Рейчъл закусвахме заедно. „През останалите шестнайсет часа принадлежиш на света — казваше тя, — но на закуска си само мой.“

На вечеря също обикновено бях неин. Използвахме всеки удобен случай да сме заедно, но докато Рейчъл беше жива, не се хранехме в трапезарията нито на закуска, нито на вечеря. Използвахме масичката в кухнята, която се намираше в съседство — обстановката там ни осигуряваше повече близост. Понякога, когато за разнообразие искахме да се почувстваме като нормалните хора, си готвехме. Това бяха едни от най-щастливите ни мигове — времето, което споделяхме тук, докато обръщахме палачинки или месехме тесто за пица, само двамата, както правехме у дома в Северна Каролина.

Разрязах твърдо свареното яйце с вилицата си и разсеяно погледнах през прозореца на президентското жилище към парка „Лафайет“. Жуженето на телевизора изпълняваше ролята на бял шум за фон. Включеният телевизор беше привичка, появила се след смъртта на Рейчъл.

Не ми беше много ясно защо изобщо си правех труда да гледам новините. Всички се занимаваха с отстраняването ми от президентския пост, журналистите изкривяваха всяка история, така че да отговаря на онова, което са решили да кажат.

По една от телевизиите кореспондентът, следящ външните работи, твърдеше, че правителството на Израел прехвърля изключително опасен палестински терорист в друг затвор. Дали това не е част от „договорка“, която президентът е сключил със Сулиман Синдурук? Има ли договорка с участието на Израел и включва ли тя споразумение за размяна на затворници?

Новинарският канал на Си Би Ес обясняваше как съм бил обмислял да назнача на освободено място в правителството сенатор от Юга от опозиционната партия, който да отговаря за селското стопанство. Дали с подобни назначения в кабинета президентът не печели гласове в своя полза при взимането на решението за неговото отстраняване?

Сигурно и по готварския канал в момента споделяха прозренията си, че когато ги посрещнах в Белия дом и им казах за любимата си зеленчукова рецепта с царевица, всъщност тайно съм се опитвал да спечеля благоволението на сенатори от Айова и Небраска, които са сред изгарящите от желание да ме махнат от поста ми.

Под надпис СМУТ В БЕЛИЯ ДОМ „Фокс Нюз“ твърдеше, че екипът ми е силно разединен по въпроса дали да свидетелствам. Съгласните за изслушването били предвождани от началника на кабинета в Белия дом Каролин Брок, а фракцията на противниците се оглавявала от вицепрезидента Катрин Бранд. „Вече са в ход извънредни планове — обясняваше репортерът, който в този момент стоеше пред Белия дом, — които да докажат, че изслушването в Камарата цели президентът да бъде злепоставен от негови противници, и с помощта на тези планове президентът да намери извинение да промени намеренията си и да се откаже от изслушването.“

В сутрешно предаване оцветена карта показваше петдесет и петимата сенатори от опозиционната партия, както и сенаторите от моята, които се готвеха за нови избори и които се чувствали притиснати да са част от дванайсетте отстъпници, които трябвало да се съгласят с процедурата по отстраняването ми от президентския пост.

Си Ен Ен твърдеше, че тази сутрин с екипа ми звъним на сенаторите и ги уговаряме да гласуват с „невинен“ на съда по отстраняването ми.

„Добро утро, Америка“ разправяше за източници от Белия дом, които споделили, че вече съм бил решил да не се кандидатирам за нов мандат и съм щял да се мъча да сключа сделка с председателя на Камарата, за да ми се размине отстраняването, стига да се задоволя с един президентски мандат.

Как ги измисляха подобни дивотии? Трябваше да призная, че бяха сензации. А в наше време сензациите продаваха повече от фактите.

Ширещите се спекулации за отстраняването ми от поста затрудняваха работата на екипа ми, който в по-голямата си част знаеше за случилото се в Алжир и за разговора ми по телефона със Сулиман Синдурук не повече от Конгреса, медиите или американския народ. Но сега, при тези нападки срещу Белия дом, хората бяха сплотени и считаха за въпрос на чест да останат заедно. Никога нямаше да разберат колко много означава подкрепата им за мен.

Натиснах един бутон на телефона си. Рейчъл би ме убила, ако на закуска телефонът беше до мен.

— Джоан, къде е Джени?

— Тук е, сър. Трябва ли ви?

— Да. Благодаря.

Влезе Каролин Брок, единственият човек, който се чувстваше свободен да идва при мен, докато се храня. Всъщност никога не съм казвал, че е забранено. Това е едно от многото неща, които шефът на кабинета прави вместо президента — контролира, действа като пазач на портата, той е лошият с екипа, за да не ми се налага да се занимавам с подобни въпроси.

Каролин както винаги беше готова за снимка — с изрядно закопчан, изискан костюм и пригладена назад тъмна коса. Работата й — повтаряла ми беше тя няколко пъти — не беше да се сприятелява с членовете на кабинета и персонала, а да ги организира, да хвали постиженията им и да проявява взискателност и за най-дребните неща, за да мога аз да се съсредоточа върху трудните, важните въпроси.

Но подобно описание на задълженията й беше крайно недостатъчно и ограничено. Всъщност като началник на кабинета Каролин вършеше най-тежката работа в Белия дом. Тя имаше грижата за дребните неща, разбира се — решаваше проблемите с персонала и графика. Но беше до мен и за решаващите въпроси. Налагаше й се, защото беше човекът, който осъществяваше връзката с членовете на Конгреса, кабинета, отделните лобита, медиите. Нямах по-добър заместник. Каролин се занимаваше с тези задължения и добре владееше егото си. Изключено беше да й направиш комплимент. Отхвърляше похвалата нехайно, като прашинка, лепнала се на безукорния й костюм.

Съвсем доскоро хората предричаха, че един ден Каролин Брок ще бъде председател на Камарата. Имаше три мандата в Конгреса, беше напредничава дама, успяла да спечели изборите в консервативен район в Югоизточен Охайо, и ловко се изкачваше по стъпалата към върховете на Камарата. Притежаваше ум, открояваше се, изглеждаше добре на екран, беше като играч с многостранен талант. Спечели си популярност сред набиращите средства кръгове и създаде връзки, които й позволиха да се придвижи до примамливата позиция на водач на нашето политическо крило в партията, комитета, водещ кампанията за изборите за Конгреса. Едва на четирийсет години, тя устремено вървеше към върха в Камарата, ако не и по-високо.

Но настъпи 2010 година. Нямаше човек, който да не си дава сметка, че междинните избори за нашата партия ще са безмилостни. Другата страна поддържаше силна кандидатура, син на бивш губернатор. Седмица преди изборите проучванията показваха равен резултат.

Пет дни преди изборите, докато посред нощ изпускала парата пред двамата си най-близки помощници на чаша вино, Каролин направила пренебрежителен коментар относно своя съперник, който точно пуснал предизборен клип, злобно уязвяващ съпруга на Каролин, по онова време виден съдебен адвокат. Коментарът й бил уловен от включен микрофон. Никой не знаел кой е направил записа и как. Каролин си мислела, че е в затворен ресторант, сама с двама сътрудници.

Нарекла противника си „минетаджия“. За часове записът стигна до новините по кабелните телевизии и интернет.

На този етап имаше избор. Можеше да каже, че на записа не е нейният глас. Който и да е от присъствалите в ресторанта двама нейни сътрудници, жени в случая, можеха да кажат, че те са направили коментара. Или можеше да твърди, че записът е истински, но е била уморена, леко пияна и разгневена от обидата към съпруга й.

Каролин не направи нито едно от двете. Каза само: „Съжалявам, че са ме подслушвали, докато водя личен разговор. Ако бях мъж, никой нямаше да направи проблем от думите ми“.

На мен лично отговорът й страшно ми допадна. Днес може би щеше да свърши работа. Но тогава случилото се подрони подкрепата, която имаше сред консервативната част от обществото, и тя загуби изборите. Обидната дума щеше да остане завинаги прикрепена към името й и тя беше наясно, че вероятно няма да получи втори шанс. Политиката може да е жестока спрямо ранените.

От загубата на Каролин спечелих аз. Тя основа консултантска фирма и използва интелекта и уменията си, за да осигури победите на други кандидати из страната. Когато реших да се кандидатирам за президентския пост и имах нужда от човек, който да ръководи кампанията ми, в списъка ми стоеше само нейното име.

— Да бяхте престанали да гледате тези глупости, сър — каза Каролин, докато някакъв политически анализатор, за когото не бях чувал, разясняваше по Си Ен Ен как съм допускал „сериозна политическа грешка“ с отказа си да коментирам телефонния разговор и така оставям председателя на Камарата да „задава тона по темата“.

— Всъщност ти знаеш ли, че искаш да свидетелствам пред комисията? Че в гражданската война, която бушува в Белия дом, ти оглавяваш крилото, което подкрепя тази идея?

— Не го знаех.

Тя се загледа в тапета в трапезарията, който изобразяваше сцени от Войната за независимост. Първа го окачила Джаки Кенеди, бил подарък от приятел. Бети Форд не го харесала и го свалила. Президентът Картър го върнал. И оттогава го сваляли и слагали. Рейчъл много го хареса, затова пак го окачихме.

— Пийни кафе, Кари. Изнервяш ме.

— Добро утро, господин президент — поздрави Джени Брикман, моят заместник-началник на кабинета и старши политически съветник.

Тя ръководеше кампаниите ми за губернатор и работеше под ръководството на Каролин за президентската надпревара. Дребничка, с бухнала и непокорна изрусена коса и речник на тираджия. Тя беше моето оръжие, скрито зад фасадата на усмивка. Готова беше да води войни за мен и го правеше. Тя не просто разсичаше противниците ми. Ако не я удържах, щеше да ги разсича от брадичката до пъпа. После би ги насякла на парчета с настървението на питбул, но с по-малко очарование.

След победата ми Каролин промени насоката си. Тя все така държеше под око политиката, но най-важната й роля бе да прокарва плановете ми в Конгреса и отговаряше за външната ми политика.

Джени, от друга страна, се съсредоточи само върху политиката, за да осигури преизбирането ми. И за нещастие, сега се притесняваше дали изобщо ще изкарам до края на първия мандат.

— Групата ни в Камарата в момента е стабилна — каза, след като бе разговаряла с нашата страна от ръководството на Камарата. — Казват, че изгарят от желание да чуят вашата версия за случилото се в Алжир.

Не успях да потисна усмивката си.

— А дали не са се изказали по-скоро така: „Кажи му да си извади главата от задника и да се защити“. Познах ли, или почти?

— Почти точен цитат, сър.

Не улеснявах съюзниците си. Те искаха да ме защитят, но мълчанието ми го правеше невъзможно. Заслужаваха повече, но в момента не можех да им помогна по никакъв начин.

— И за това ще имаме време — казах.

Не хранехме илюзии за гласуването в Камарата. Лестър имаше мнозинство и неговата група нямаше търпение да започне процедурата по отстраняване. Ако Лестър предложеше въпроса за гласуване, с мен беше свършено.

Една солидна защита в Камарата обаче щеше да укрепи надмощието ни в Сената, където партията на Лестър имаше петдесет и пет гласа, но се нуждаеше от пълно мнозинство от шейсет и седем за отстраняването ми. Ако нашата група в Камарата беше единна, за хората ни в Сената щеше да е по-трудно да бият отбой.

— От нашето крило в Сената чуваме сходни неща — съобщи Джени. — Водачът Джейкъби се опитва да осигури „подкрепа по презумпция“ — по нейните думи. — Идеята е, че отстраняването е крайна мярка и трябва да знаем повече, преди да вземем такива сериозни решения. Но те нямат желание да правят каквото и да било, освен да следят внимателно развитието на ситуацията от всички гледни точки.

— Никой не се е втурнал да ме брани.

— Не им давате причина, сър. Оставяте Роудс да ви рита по топките, без да отвръщате. Непрекъснато чувам: „Тази работа в Алжир вони адски, ама адски гадно. Дано обяснението си го бива“.

— Добре, много ме зарадва с тези новини, Джени. Следващият въпрос

— Да поговорим още малко за…

— Нататък, Джени. Твоите десет минути по въпроса с отстраняването ми изтекоха, снощи ти дадох цял час в пробното изслушване. Засега слагаме край на приказките по тази тема. Имам и други проблеми. Е, нещо друго?

— Да, сър — намеси се Каролин. — Списъкът с проблеми, върху които да изградим кампанията ви по преизбирането? Трябва да започнем с него, с проблемите, които вълнуват и интересуват американския народ: минималната заплата, забраната върху притежаването на оръжие и студентските заеми. Нуждаем се от положителни новини, с които да противостоим на отрицателните. Така ще постигнем обрат, ще покажем, че въпреки политическите игрички вие сте решен да работите за развитието на страната. Нека те си се занимават със своя салемски лов на вещици, а вие работете по разрешаването на истинските проблеми на истинските хора.

— И няма ли това да потъне сред всичките приказки за отстраняването ми?

— Сенатор Джейкъби е на друго мнение, сър. Умоляват ви да изберете силна тема, около която да започнат да се обединяват.

— Същото чух и в Камарата — намеси се Джени. — Ако им дадете нещо, което да захапят, тема, която ги вълнува истински, ще си спомнят колко важно е да защитят президентската институция.

— Щом трябва и това да им се напомня — въздъхнах.

— Честно казано, сър, в момента трябва.

Вдигнах ръце.

— Добре. Убедихте ме.

— Започваме с увеличаване на минималната заплата, още следващата седмица — обяви Каролин. — След това е забраната за притежаването на оръжия. После — студентските кредити…

— Забраната за притежаването на оръжия ще мине през Камарата толкова, колкото летище „Рейгън“ ще бъде прекръстено на мен.

Каролин сви устни, кимна.

— Имате право, сър, няма да мине.

И двамата бяхме наясно, че тя настоява за забраната на оръжията, защото можехме да я прокараме, поне в този конгрес. Каролин продължи:

— Но вие вярвате в необходимостта от нея и се ползвате с достатъчно доверие, за да се преборите за нея. След това, когато опозиционната партия я забрани, а също така се провали и с увеличаването на минималната заплата, подкрепяно от много американци, вие ясно ще дадете да се разбере що за стока са. И ще запушите устата на сенатор Гордън.

Лорънс Гордън беше три пъти член на Сената от моята партия и като всеки сенатор си въобразяваше, че трябва да е президент. За разлика от повечето сенатори обаче, беше склонен да влезе в надпревара с настоящия президент, който беше от неговата партия.

И по двата въпроса застъпваше погрешната позиция както за партията, така и за бъдещето на страната. Гласува срещу увеличаването на минималната заплата, харесва Втората поправка^[2], поне по начина, по който я изтълкува Националната асоциация на притежателите на оръжие, повече отколкото Първата, Четвъртата и Петата поправка^[3], взети заедно. Джени искаше да му строши коленете, преди още да му хрумне да си върже обувките.

— Гордън няма да ме победи — уверих я. — Няма куража.

— Никой не следи събитията, свързани със случилото се в Алжир, с по-голям интерес от Гордън — поясни Джени.

Погледнах към Каролин. Джени притежаваше силен инстинкт за политиката, Каролин обаче освен инстинкт притежаваше и опит в институциите, натрупан през времето й в Конгреса. А и не познавах по-умен човек от нея.

— Не ме е страх, че Гордън ще вземе преднина пред вас — каза Каролин. — Страх ме е да не си помисли, че ще вземе преднина пред вас. Скришом насърчава спекулациите. Позволява да го ухажват. Иска да прочете името си в „Таймс“ или да го види по Си Ен Ен. Има ли какво да губи? Печели преднина. А и се отразява добре на егото му. Има ли по-популярен от претендента? Той е като резервен куотърбек — докато седи на скамейката, всички го обичат. От всичко случващо се суетата на Гордън ще спечели много, но междувременно основите на доверието към вас ще се рушат с всеки изминал миг. Той изглежда свеж и бляскав, а вие изглеждате слаб.

Кимнах. В думите й имаше истина.

— Моето мнение е, че трябва да вкараме темата за минималната заплата или забраната за притежаването на оръжие — настоя тя. — Да принудим Гордън да застане на наша страна и да поискаме от него да застъпва нашата позиция по тези теми. Дължи ни го. А и той знае, че ако ни прецака, ще му запари от някой и друг правен проблем.

— Каролин, не ме оставяй да забравя, че не бива да те ядосвам.

— Вицепрезидентът е на наша страна — обади се Джени.

— Как иначе — направи физиономия Каролин.

Към основния ми противник при номинирането Кати Бранд тя хранеше здравословна подозрителност. Бранд беше правилният избор за вицепрезидент, но това не я превърна в мой най-близък съюзник. Във всеки случай, би направила същите сметки в свой интерес. Махнеха ли ме от поста, тя ставаше президент и начаса щеше да се включи в президентската надпревара. Не й е притрябвал Дари Гордън или който и да било друг, за да й подсказва разни идеи.

— Макар да съм съгласен с твоя анализ на проблема — казах, — мисля, че предложеното от теб решение е прекалено хубаво. Държа да изляза силен и от двете изпитания. Но няма да отстъпя заради Гордън. С това само ще дадем козове на опозицията. Така е правилно и независимо дали ще победим, или ще изгубим, ние ще бъдем силните, а те ще са допуснали грешка.

Джени подсвирна.

— Това е човекът, за когото гласувах, сър. Мисля, че така трябва да постъпите, но все още не смятам, че ще е достатъчно. В момента сте в много слаба позиция, която няма да се подобри с решения за вътрешната политика. Телефонното обаждане до Сулиман. Кошмарът в Алжир. Сега ни трябва истински командир. Обединител, който…

— Не — отсякох, разгадал мислите й. — Джени, няма да наредя военен удар само за да изглеждам силен.

— Има много сигурни цели, господин президент. Няма да нападате Франция в крайна сметка! Какво ще кажете за дронове в Близкия изток, но вместо дрон да се стигне до истински въздушен…

— Не. Отговорът е не.

Джени сложи ръце на кръста си и поклати глава.

— Съпругата ви имаше право. Наистина сте скапан политик.

— Тя обаче считаше това за комплимент.

— Господин президент, може ли да говоря направо? — попита Джени.

— Че досега как говореше?

Тя постави ръце пред себе си, сякаш се опитваше да ми обрисува проблема с тях или може би ме умоляваше.

— Ще ви отстранят — заяви тя. — И ако не направите нещо, за да обърнете хода на събитията, и не се случи нещо драматично, сенаторите от собствената ви партия ще напуснат кораба. А знам, че няма да подадете оставка. Не ви е в характера. Което означава, че президентът Джонатан Линкълн Дънкан ще остане в историята с едно-единствено нещо: като първия отстранен от поста си президент.

ГЛАВА 5

След разговора с Джени и Каролин минах през хола и отидох в спалнята. Дебора Лейн вече отваряше там чантата си с изненади.

— Добро утро, господин президент — поздрави тя.

Издърпах вратовръзката си, разкопчах ризата.

— И на теб добро утро, докторе.

Тя ме огледа, прецени ме, не остана доволна от видяното. Очевидно напоследък така въздействах на хората.

— Пак сте пропуснали да се обръснете — отбеляза тя.

— По-късно ще го направя.

Всъщност не се бях бръснал от четири дни. Когато бях в колежа в Университета на Северна Каролина, имах този суеверен навик — не се бръснех през последните седмици на изпитите. Това като че ли стряскаше хората, защото косата ми в най-добрия случай може да се опише като светлокестенява, но брадата ми не се вписва в картината: незнайно защо светлата ми коса преминаваше в яркооранжева брада. А брадата ми растеше бързо; до края на изпитите всички ме наричаха Пол Бъниан^[4].

Много-много не се бях замислял за това след колежа. Досега.

— Изглеждате уморен — каза лекарката. — Колко часа спахте снощи?

— Два-три.

— Не са достатъчни, господин президент.

— Точно сега играя на няколко фронта.

— А без сън няма да успеете да ги отиграете правилно.

Постави стетоскопа на голите ми гърди.

Доктор Дебора Лейн не е официалният ми лекар, а хематолог в Джорджтаун. Израснала по време на апартейда в Южна Африка, избягала в Съединените щати, за да учи в гимназия, и останала тук. Късо подстриганата й коса вече е съвсем посивяла. Погледът й е хем пронизващ, хем мил.

През последната седмица идваше всеки ден в Белия дом, защото така беше по-лесно, а и посещенията на дама с делови вид не предизвикват толкова въпроси (макар лекарската й чанта да не е кой знае колко прикрита), колкото всекидневните посещения на президента в университетската болница.

Постави ръкава на уреда за измерване на кръвното налягане на ръката ми.

— Как се чувствате?

— Мъчи ме болка в задника — отговорих. — Ще погледнете ли да проверите да не би пък оттам да стърчи председателят на Камарата на представителите?

Стрелна ме с поглед, но не се разсмя. Нямаше и помен от усмивка.

— Физически — обясних — се чувствам добре.

Светна с фенерче в устата ми. Огледа щателно торса ми, коремната област, ръцете и краката, обърна ме и направи същото от другата страна.

— Синините се влошават — каза тя.

— Знам.

Преди приличаха на обрив. Сега изглеждаха така, сякаш някой ме е бил с чукове по прасците.

По време на първия ми мандат като губернатор на Северна Каролина ми поставиха диагноза заболяване на кръвта, което наричаха автоимунна тромбоцитопения, което означаваше, че броят на тромбоцитите ми е нисък. Кръвта ми не се съсирваше, както би трябвало. Обявих състоянието си публично още тогава и казах истината — през повечето време то не създаваше проблем. Препоръчаха ми да избягвам дейности, които биха могли да доведат до кръвотечение — съвет, който човек над четирийсетте може да спазва без някакви големи затруднения. Бейзболните ми дни отдавна бяха приключили, а никога не съм бил горещ привърженик на бикоборството или мятането на ножове.

Заболяването ми се отключи, докато бях губернатор, но не ми създаде проблеми по време на кампанията за президентския пост. Възобнови се, когато ракът на Рейчъл отново се прояви — моят лекар ме убеди, че рецидивът се дължи на огромния стрес, — но пак се възстанових безпроблемно. За пореден път напомни за себе си преди седмица, когато на прасците ми се появи и започна да нараства синина. Бързото обезцветяване и разпростирането на синината говореше за едно: че това е най-лошият пристъп до момента.

— Главоболие? — попита доктор Деб. — Замайване? Треска?

— Не, не и не.

— Умора?

— Естествено, но заради липсата на сън.

— Кървене от носа?

— Не, госпожо.

— Кръв по четката и от венците?

— Четката ми за зъби е чиста.

— Кръв в урината или в изпражненията?

— Не.

Никак не е лесно да останеш смирен и скромен, щом всеки път когато влезеш в стаята, зазвучава химн в твоя чест, когато световните финансови пазари зависят от всяка твоя дума и когато под твое командване е най-големият военен арсенал, но ако искаш да си посмачкаш фасона, провери дали в изпражненията ти няма кръв.

Тя се отдръпна няколко крачки и си замърмори.

— Отново ще взема кръв — каза. — Кръвните ви резултати от вчера много ме разтревожиха. Броят на тромбоцитите ви беше под двайсет хиляди. Не знам как ме убедихте да не ви вкарам в болница веднага.

— Разубедих те, защото съм президентът на Съединените щати.

— Все забравям.

— Мога да стигна до двайсет хиляди, докторе.

Нормалният брой на тромбоцитите е между 150 000 и 450 000 на микролитър. Ако са под 20 000, това със сигурност не е повод за радост, но все пак цифрата е над критичното ниво.

— Взимате ли стероидите?

— С религиозна всеотдайност.

Тя бръкна в чантата си, след това дезинфекцира ръката ми с памуче със спирт. Докато ми взимаше кръв, бях извърнал поглед, защото не я бива със спринцовките. Изгубила е умението. Като специалист от такава величина обикновено разчита някой друг да върши рутинните задачи. Само че се налагаше възможно най-малко хора да знаят за състоянието ми. Заболяването ми може и да беше публично известно, но беше излишно да се разчува колко лошо е положението в момента, особено в този момент. Засега доктор Лейн е единственият изпълнител в спектакъла.

— Да проведем лечение с протеини — предложи тя.

— Моля, сега ли?

— Да, сега.

— Последния път след такова лечение не можех да вържа и едно изречение през по-голямата част от деня. Изключено е, докторе. Днес нищо няма да започваме.

Тя спря, тампонът между пръстите й се спусна до кокалчетата на ръката ми.

— Тогава стероиди венозно.

— Не. Дори само хапчетата ми омотават достатъчно главата.

Нейната леко се наклони, докато обмисляше отговора си. Нали не бях обикновен пациент. Повечето пациенти правят каквото лекарите им кажат. Повечето пациенти не са водачи на свободния свят.

Силно намръщена, тя отново се залови да подготвя ръката ми, докато нагласяше иглата.

— Господин президент — захвана тя с тона на учителите ми в гимназията, — можете да кажете на всеки друг в света какво да прави. Но не можете да заповядвате на тялото си.

— Докторе, аз…

— Вие рискувате да получите вътрешен кръвоизлив. В мозъка. Може да получите удар. С каквото и да си имате работа сега, такъв риск не бива да поемате.

Погледна ме в очите. Не отговорих. Което само по себе си беше отговор.

— Чак толкова ли е страшно? — попита тя шепнешком. Поклати глава, махна с ръка. — Недейте. Знам… знам, че не може да ми кажете.

Да, чак толкова страшно беше. И нападението може да се случи във всеки миг, сега или по-късно днес. Възможно беше дори вече да се е случило преди двайсет секунди и в този момент Каролин да тича да ме предупреди.

Не можех да не изпълнявам задълженията си дори за час, какво остава за няколко. Ето този риск за мен беше изключен.

— Трябва да почакате — казах й. — Вероятно няколко дни.

Леко изнервена от онова, което не знаеше, Деб просто кимна и заби иглата в ръката ми.

— Ще увелича стероидите — казах, което означаваше, че ще се чувствам като изпил четири бири вместо две.

Налагаше се да го преживея. Не можех да пренебрегна дълга си, но трябваше и да остана жив.

Лекарката приключи мълчаливо работата си, опакова взетата кръвна проба в медицинската чанта и се приготви да си тръгва.

— Всеки от нас трябва да върши работата си — каза тя. — Ще получа резултатите от лабораторията до два часа. Но и двамата знаем, че броят на тромбоцитите е много нисък.

— Така е.

Спря на вратата и се обърна към мен.

— Нямате няколко дни, господин президент — каза тя. — Може би нямате дори един.

ГЛАВА 6

Днес, само днес щяха да празнуват.

Трябваше да им го позволи. Малкият му екип беше работил денонощно, с всеотдайност и с огромен успех. Всички се нуждаеха от почивка.

Порив на вятъра от реката повдигна косата му. Извади цигара, оранжевото връхче засвети в сумрака на ранната привечер. От терасата на луксозния си апартамент с изглед към Шпрее се наслаждаваше на изпълнения с живот развлекателен център от другата страна на реката. В „Мерцедес-Бенц Арена“ тази вечер имаше концерт. Не разпознаваше групата, но в приглушените звуци, които се чуваха дори от тази страна на реката, долови тежка китара и басове. Тази част на Берлин се беше променила много след последното му идване преди почти четири години.

Обърна се да погледне в апартамента, сто и шейсет квадратни метра, с четири спални и обзаведена от дизайнер кухня, в която хората му се смееха и ръкомахаха, разливаха шампанско и вероятно вече бяха полупияни. И четиримата бяха гении, постигнали всичко със собствени усилия, нямаха и двайсет и пет, някои от тях вероятно бяха още девствени. Елмурод, чието шкембе висеше над колана, имаше рошава брада и носеше безвкусна синя шапка, на която пишеше „BET II Световна“. Махмад, вече със свалена риза, показваше своите далеч не впечатляващи бицепси в шеговита поза на културист. И четиримата се обърнаха към вратата, а Елмурод отиде да отвори. Влязоха осем жени с направени прически, тесни роклички и тела за плакат, които бяха получили царско заплащане, за да могат хората от екипа му да изживеят най-великата нощ в живота си.

Тръгна предпазливо по терасата, нащрек заради сензорите за топлина и натиск — в момента дезактивирани, разбира се, — поставени, за да взривят цялата тераса, ако на нея кацне нещо по-тежко от птичка. Предпазните мерки му струваха почти милион евро.

Но какво беше един милион евро, щом щеше да получи сто милиона?

Една от проститутките, азиатка, която беше на по-малко от двайсет, с гърди, които нямаше как да са истински, прояви внезапен интерес към него — беше изключено да е искрен — и се приближи, когато той влезе в апартамента и затвори плъзгащата се врата.

— Wie lautet dein Name^[5]? — попита тя.

Усмихна се. Тя просто флиртуваше, играеше роля. Не я беше грижа какво ще й отговаря.

Но имаше хора, които биха дали мило и драго, биха сторили каквото и да е, за да научат отговора на въпроса й. И само този път му се прииска да свали гарда и да отговори с истината.

Аз съм Сулиман Синдурук — да каже. — И се каня да рестартирам света.

ГЛАВА 7

Затворих папката на бюрото си, след като прегледах няколко точки, които моят съветник по въпросите на Белия дом, Дани Ейкърс, и неговият екип ми бяха подготвили след консултация с министъра на правосъдието.

Проект на указ за въвеждането на военно положение и законов меморандум с изложение на конституционните основания за въвеждането му.

Проектозакони за Конгреса и проект на указ за отменянето на закона за неприкосновеността на личността в страната.

Указ за установяване на контрол върху цените и дажбите на различни стоки, заедно с необходимите закони там, където се налагаше. Молех се да не се стига дотам.

— Господин президент — каза Джоан, секретарката ми, — председателят на Камарата.

Лестър Роудс се усмихна учтиво на Джоан и влезе в Овалния кабинет, протегнал ръка. Вече бях станал от бюрото си, за да го поздравя.

— Добро утро, господин президент — ръкува се с мен и ме измери с поглед, вероятно се чудеше на наболата ми брада.

— Господин председател — рекох.

Обикновено след това казвах „Благодаря, че дойдохте“ или „Радвам се да ви видя“, но не успях да се насиля да любезнича. Роудс беше архитектът на възстановяването на позициите на своята партия в Камарата по време на междинните избори. Постигна го с обещанието да „си върнем страната“ и онази нелепица — „отчета“ за моето представяне, — който той разпространи до всички кандидати. В този отчет ми поставяше оценка за външната политика, икономиката и множество проблемни въпроси, обобщени с мотото „Провалът Дънкан“.

Избра дивана, аз — стола. Опъна маншетите на ризата си и се разположи. Облеклото му подхождаше на законодател с власт: сиво-синя риза с бяла яка и маншети, яркочервена вратовръзка с безукорен възел, всички цветове на знамето, което представляваше.

Все още не беше изгубил напереността на наскоро придобитата власт. Едва от пет месеца беше председател. Не беше заемал поста достатъчно, че да осъзнае ограниченията му. И затова беше още по-опасен.

— Учудих се на поканата ви тук — продължи той. — Известно ви е, че една от новините, които се разпространяват из медиите, е, че се готвим за сделка — вие и аз. Вие се съгласявате да не се кандидатирате отново, а аз отменям изслушването.

Бавно кимнах. Чул го бях.

— Казах на помощниците си да гледат видеозаписите на военнопленници, заловени в „Пустинна буря“ заедно с ефрейтор Джон Дънкан. Вижте колко са изплашени. Колко изплашени трябва да са, за да предадат собствената си страна пред камерата. И след като сте видели тези записи, запитайте се, какво трябва да са сторили иракчаните на Джон Дънкан, защото е единственият военнопленник, отказал да застане пред камера. И след като ви просветне, казах им, задайте си въпроса дали Джон Дънкан е човек, който няма да влезе в битка с шепа конгресмени.

Думите му означаваха, че той все още не знаеше защо е тук.

— Лестър — започнах, — знаеш ли защо никога не говоря по темата? За случилото се с мен в Ирак?

— Не знам, предполагам — от скромност.

Поклатих глава.

— В този град скромни няма. Не, причината да не говоря по темата е, че има и по-важни въпроси от политиката. Повечето конгресмени изобщо не усвояват този урок. Но за да работи правителството и за доброто на страната председателят на Камарата трябва да го усвои. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Той разпери ръце, което означаваше, че е готов за удари.

— Лестър, колко пъти, откакто съм президент, не съм бил в състояние да обсъждам с комисиите по разузнаването и контрашпионажа секретни операции? Или — ако въпросът е от изключителна важност — с Групата на осемте?

Съгласно закона трябваше да открия достатъчно доказателства за провеждането на секретна операция и да ги споделя с комисията по разузнаването в Камарата и тази в Сената — по възможност преди операцията. Но ако въпросът е от изключителна важност, можех да огранича обсъждането й с така наречената Група на осемте — председателя на Камарата, лидера на малцинството, лидерите на мнозинството и малцинството в Сената, председателите и членове на двете комисии по разузнаването.

— Господин президент, едва от няколко месеца съм председател. Но през това време, доколкото разбирам, вие винаги сте изпълнявали задължението си да обсъждате въпросите със съответните отговорни лица.

— Убеден съм, че вашият предшественик ви е казал и че по време на неговия мандат също винаги съм изпълнявал задълженията си.

— Именно това ми беше казано — съгласи се той — и тъкмо затова е толкова притеснително, че дори Групата на осемте е останала в неведение за Алжир.

— Лестър, а мен ме притеснява, че вие не осъзнавате, че вероятно имам много важна причина да не разкривам информация за случилото се.

Стисна челюст, по бледото му лице се появи руменина.

— Дори след като вече е факт, така ли, господин президент? Имате право първо да действате, след това да осведомявате за действията си, ако времето е от особена важност, но вие дори сега не разкривате нищо, дори след като фиаското в Алжир е факт. След като сте позволили на онова чудовище да избяга. Нарушавате закона.

— Запитайте се каква е причината, Лестър. — Облегнах се на стола си. — Защо бих постъпил така? След като съм наясно каква ще е реакцията ви? След като ми е известно, че ви поднасям на тепсия основания за моето отстраняване от поста?

— Отговорът може да е само един, сър.

— Нима? И какъв ще да е този отговор, Лестър?

— Ами… може ли да говоря свободно?

— Че тук сме си само свои.

— Добре — кимна. — Отговорът е, че нямате добро обяснение за стореното от вас. Опитвате се да договорите някакво споразумение с този кучи син, терориста, и сте попречили на паравоенната групировка да го убие, за да можете да продължите да преговаряте за някаква сделка за възцаряването на мир, любов и хармония, която май си въобразявате, че сте измислили. И сте били на косъм да ви се размине. И дума не бяхме чули за Алжир. Щяхте да отречете всичко.

Приведе се, погледна ме от упор и така се втренчи, че очите му почти плувнаха в сълзи.

— Само че американско момче се прощава с живота и онези го записват, после пускат записа в мрежата, та цял свят да го види. И така ви спипват по бели гащи. А вие продължавате да упорствате и да не ни казвате нищо. Защото не искате никой да научи какво правите, докато всичко не е подписано, подпечатано и изпратено на получателя. — Той насочи пръст към мен. — Е, Конгресът няма да отрече правото ни на контрол и проверка на случая. Докато съм председател, никой президент няма да действа на своя глава и да сключва сделки с терористи, които със сигурност няма да спазват въпросните споразумения и заради които ще изглеждаме като окаяни завареничета. Докато…

— Достатъчно, Лестър.

— … съм председател, тази страна…

— Достатъчно! — изправих се. Миг по-късно и стреснатият Лестър се изправи. — Да караме направо. Тук няма камери. Не се преструвайте, че вярвате в думите си. Не се преструвайте, че наистина си мислите, че всяка сутрин си шепна сладникави глупости с терористи. И двамата сме наясно, че бих премахнал на мига този кучи син, ако мислех, че това е в интерес на нацията. От темата може да извлечете невероятна политическа изгода, Лестър, признавам го — цялата помия, която изливате върху мен, че уж съм искал да „правя любов, а не война“ със „Синове на джихада“. Но не си позволявайте да идвате в Овалния кабинет и да се преструвате дори за миг, че вярвате в нея.

Премигна, хванат натясно. Напоследък не са му повишавали глас, отвикнал е. Замълча си обаче, знаеше, че съм прав.

— Правя ви страхотна услуга, Лестър. С мълчанието си аз ви помагам и ви подтиквам да действате. Всяка секунда, която прекарвам в мълчание, налива масло в огъня ви. Публично прегазвате моята скромна особа. А аз си седя и повтарям: „Благодаря, сър, може ли още?“. Несъмнено сте достатъчно умен, за да осъзнавате, че щом пренебрегвам всичките си политически инстинкти и запазвам мълчание, трябва да има страшно основателна причина да го правя. Въпросът трябва да е на живот и смърт.

Лестър удържа втренчения си поглед още малко. После бавно го сведе. Пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

— Кажете ми тогава — подзе той. — Не на разузнаването. Не на Групата от осемте. На мен. Щом е толкова важно, колкото твърдите, кажете ми какво е.

Лестър Роудс беше последният човек, на когото бих разказал всичко с подробности. Но не можех да му позволя да разбере, че е така.

— Не мога, Лестър. Не мога. Моля да ми се доверите.

Имаше време, когато тези думи, казани от президента на председателя на Камарата, щяха да са достатъчни. Тези дни отдавна са отминали.

— Не мога да се съглася, господин президент.

Интересен избор на думи — „не мога“, а не „не искам“. Лестър е подложен на страшен натиск в своята партия, най-вече от страна на онези, които бълват огън и жупел в социалните и електронните медии и подклаждат огъня. Дали беше истина, или не беше, дали вярваха в нея, или не вярваха — тези хора вече ме бяха превърнали в карикатура, а председателят Лестър Роудс не можеше да допусне да се разбере, че той вярва на карикатурата в този важен момент.

— Нали знаете за кибератаката в Торонто — казах. — „Синове на джихада“ не поеха отговорност за нея. Помислете каква ли ще да е причината. Тези типове винаги поемат отговорност. При всяка атака, която извършват, изпращат послание към Запада да стои далеч от тяхната част на света — Централна и Югоизточна Европа. Да си приберем парите, да си приберем войските. Но този път не постъпиха така. Защо, Лестър?

— Вие ми кажете причината.

Посочих му да седне отново, същото направих и аз.

— Не го споделяйте — казах.

— Разбира се, сър.

— Отговорът е, че не знаем защо. А какви са моите предположения? Случилото се в Торонто е само проверка. Дали Синдурук разполага с необходимото за осъществяването на замисъла си. Вероятно — за да получи парите за истинската задача.

Облегнах се и го оставих да осмисли чутото. Лестър имаше глуповатото изражение на дете, което осъзнава, че трябва да разбере нещо, но не може, и не иска да си го признае.

— Тогава защо не го убихте? — попита Лестър. — Защо го спасихте от нападението в Алжир?

Вперих поглед в Лестър.

— Само аз ще знам — настоя той.

Не мога да кажа на Лестър всичко, но мога да му дам достатъчно храна за размисъл.

— Не се опитвахме да спасим Сулиман Синдурук — казах. — Опитвахме се да го заловим.

— Тогава… — Лестър разпери ръце. — Защо сте спрели паравоенната групировка?

— Тяхната цел не беше да го заловят, Лестър. Искаха да го убият. Канеха се да стрелят с гранатомети по къщата, в която се намираше.

— И? — Лестър сви рамене. — Заловен терорист, мъртъв терорист, каква е разликата?

— Огромна в този случай. Сулиман Синдурук ми трябва жив.

Лестър погледна към ръцете си и започна да върти халката си. Мълчеше, пазеше мислите си за себе си.

— Разузнаването ни съобщи, че паравоенната групировка го е открила. Знаехме единствено това. Можехме само да проследим операцията им в Алжир, да се опитаме да провалим замисъла им и ние да заловим Сулиман. Спряхме нападението им, но в суматохата Сулиман се измъкна. И наистина, един американец изгуби живота си. Факт, който искахме да запазим в тайна и засекретен, но се разпространи за часове из социалните медии.

Присвил очи и кимайки, Лестър слушаше внимателно думите ми.

— Съмнявам се, че Сулиман работи сам — продължих. — Според мен някой го е наел. Освен това мисля, че Торонто е бил загрявката, пробата, предястието.

— А ние сме основното блюдо — прошепна Лестър.

— Именно.

— Кибератака — измърмори той. — По-мощна от тази в Торонто.

— Толкова мощна, че пред нея тази в Торонто ще изглежда като убождане.

— Мили боже!

— Сулиман ми трябва жив, защото може би той е единственият, който е в състояние да я спре. И може да посочи онези, които са го наели, и хората — ако има такива, — които работят с него. Но не искам никой да знае каква е целта ми и какви са намеренията ми. Опитвам се да направя нещо, което е изключително трудно за Съединените щати — да се сниша под обхвата на радара.

В изражението на председателя за миг просветна разбиране. Облегна се на дивана като човек, който държи всички карти.

— И твърдите, че изслушването ви ще повлияе на вашата цел.

— Не се съмнявам.

— Тогава защо се съгласихте да свидетелствате?

— За да спечеля време. Исках да събера целия си екип по национална сигурност преди явяването пред вашата комисия тази седмица. Не успях. Предложих да се явя, за да спечеля време.

— Но сега времето отново ви притиска. До следващият понеделник няма да успеете.

— Няма.

— И искате да се върна при хората от моята партия и да ги убедя да ви го дадат.

— Точно така.

— Без да им кажа причината. Не мога да им доверя нищо от това, което споделихте с мен. Трябва само да им кажа, че съм решил да ви „вярвам“.

— Вие сте водач на партията, Лестър. Затова водете. Кажете им, че сте решили, че е в интерес на нацията да отложим временно изслушването.

Сведе глава, потри ръце, загряваше за речта, която вероятно беше рецитирал пред огледалото десет пъти, преди да се появи тук.

— Господин президент — каза той, — разбирам, че не искате да се явявате на изслушването. Но така както вие имате своите отговорности, ние имаме по-висшата отговорност да служим като коректив на изпълнителната власт. Съпартийците ми са ме избрали, за да го правим. Не мога да се върна при тях и да им кажа, че ще избягаме от нашата отговорност.

От самото начало е било без значение какво ще му кажа днес. Той действаше по предварителен план. Любовта към родината не играеше никаква роля в неговия живот. Ако в главата на този тип изобщо някога се пръкнеше мисъл, която да не е себична — както би казала майка ми, — тази мисъл щеше да умре от самота.

Само че аз не се отказвах.

— Ако всичко приключи добре — казах — и спрем терористичното нападение, вие ще стоите до мен. Ще кажа на света, че председателят на Камарата е загърбил партийните различия и е постъпил правилно в името на своята страна. Ще ви посоча като пример за достойно поведение във Вашингтон, окръг Колумбия. Ще останете пожизнен председател.

Той не спираше да кима, прокашля се. Взе да потупва с крак по пода.

— Но ако… — не му стигнаха силите да довърши изречението.

— Ако нещата се объркат ли? Тогава ще поема вината. Цялата.

— Но ако обвинят и мен — рече той. — Защото съм спрял изслушването, без да дам на членовете на партията и Камарата, нито на обществеността каквото и да било обяснение за действията си. Не можете да ми обещаете, че ще изляза от това положение невредим…

— Лестър, това е работата, която сте се съгласили да вършите. Независимо дали ви е било известно, или не, дали ви харесва, или напротив. Имате право. В случая няма гаранции. Нищо не е сигурно. Аз съм онзи, който дава заповедите, гледам ви в очите и ви казвам, че сигурността на страната е поставена на карта и имам нужда от помощта ви. Ще ми помогнете ли, или отказвате да го направите?

Не му трябваше много време. Размърда челюст, погледна към ръцете си.

— Господин президент, ще ми се да ви помогна, но трябва да разберете, имаме отговори…

— По дяволите, Лестър, постави на първо място страната си! — изправих се рязко от стола си и се замаях, гневът ме изгаряше. — Напразно си хабя думите.

Лестър стана от дивана, отново протегна ръце, за да изпъне маншетите си, пристегна вратовръзката си.

— Тогава ще се видим в понеделник, нали?

Сякаш не беше чул и дума от всичко, което му казах. Искаше да се върне при съпартийците си и да им каже, че е устоял на натиска от моя страна, друго не го интересуваше.

— Мислите, че знаете какво правите — казах, — но нямате ни най-малка представа.

ГЛАВА 8

Стоях с вперен във вратата поглед, след като председателят Роудс излезе. Не бях сигурен какво точно очаквах от него. Старомоден патриотизъм? Чувство за дълг вероятно? Малко доверие в президента?

Какви мечти само! Доверието вече не съществуваше. При настоящото положение от него нямаше никаква полза. Всичко подстрекаваше хората към разделение.

Е, Роудс щеше да отиде при своите хора, да положи огромни усилия да ги усмири, което всъщност не му беше по силите, защото съпартийците му трепваха при всеки туит. Имаше дни, в които и сред моите хора беше същото. Изглежда, участието в нашата демокрация се обуславяше от световете на Туитър, Снапчат, Фейсбук и денонощните новинарски канали. Използваме модерните технологии, за да се върнем към примитивни човешки отношения. Медиите знаят какво се продава — конфликти и разделение. Освен това е бързо и лесно. Твърде често гневът върши повече работа от отговорите; озлоблението е за предпочитане пред обосноваването; емоциите стъпкват доказателствата. Лицемерният, злобно-подигравателен единен ред, независимо колко лъжлив е, изглежда по-искрен, докато спокойният, добре аргументиран отговор се счита за лукав и измамен. Това ми напомня за старата политическа шега: защо хората веднага ти стават антипатични? Защото така се спестява много време.

Какво се случи с изпълнените с факти, подробни и добре структурирани отчети? Вече беше трудно дори да им се намери определение, защото границата между измислицата и действителността, между истината и лъжата се размиваше с всеки изминал ден.

Не можем и ден да преживеем без свободната преса, посветена на опазването на тази тънка граница и натоварена със задължението да проследява докрай фактите. Съществуващата в момента среда налагаше сериозен натиск върху журналистите ни, поне върху тези, които отразяваха политиката, принуждаваше ги да правят точно обратното: да упражняват властта, която имат, и — по думите на един мъдър анализатор от пресата — да „изкарат ненормални“ всички политици, дори честните и способните, нерядко заради относително незначителни проблеми.

Учените наричат това фалшиво равенство. Ще рече, че когато откриеш проблем с размера на планина в един човек или партия, трябва да намериш при отсрещната страна къртичина и да я превърнеш в планина, за да не те обвинят в пристрастност. Издигането на къртичини си има огромни предимства: увеличава зрителския интерес във вечерните новини, предизвиква милиони постове в Туитър и създава много теми за предаванията. Щом планините и къртичините наглед се изравнят, компаниите и правителствата отделят твърде малко време и енергия да обсъждат проблемите, които са важни за по-голямата част от народа ни. Дори когато се опитваме да го направим, често се давим в разразилите се страсти на деня.

Това си има и реална цена. Подхранва клокочещия гняв, разделението, парализата, лошите решения и пропуснатите възможности. И без стимули действително да се свърши нещо, все повече и повече политици просто се пускат по течението, подсилват пламъците на гнева и озлоблението, когато трябва да се държат като пожарникари. Всеки знае, че това поведение е вредно, но временните изгоди са толкова големи, че не проявяваме твърдост, просто приемаме, че нашата Конституция, обществените институции и силата на закона могат да удържат на всяко нападение, без да нанесат необратимо увреждане на нашите свободи и начина ни на живот.

Кандидатирах се за президент, за да променя този порочен кръг. Надявах се, че все още мога да го направя. Но точно сега трябваше да се справя с вълка пред вратата.

Джоан влезе с думите:

— Дани и Алекс са тук.

Джоан беше работила за губернатора, когото наследих в Северна Каролина. Докато той напускаше кабинета, а аз се нанасях, тя ръководеше предаването на властта с такава ефикасност, че ме впечатли. Всички се страхуваха от нея. Съветваха ме да не я наемам, защото е една от „тях“ — опозиционната политическа партия, — но Джоан ми каза: „Господин губернатор, току-що се разведох, имам две деца в гимназията и съм без пукната пара. Никога не закъснявам, никога не боледувам, мога да водя записки по-бързо, отколкото вие говорите, и ако се държите като тъпак, първа ще ви го кажа“. Оттогава е с мен. Голямото й дете наскоро започна работа в Министерството на финансите.

— Господин президент — поздрави Дани Ейкърс, съветникът по въпросите на Белия дом.

С Дани бяхме израснали врата до врата в Уилкс Каунти, Северна Каролина — градче, което се побираше в километър и половина на километър и половина, сгушено между магистралата и единственото кръстовище със светофар. Заедно плувахме, ловяхме риба, карахме скейтове, ритахме и ловувахме. Учехме се един друг как се връзва вратовръзка, да палим кола на късо, да поставяме стръв и да нанасяме решителния удар в мача. Заедно преминахме през всичко — от детската градина до колежа в Университета на Северна Каролина. Дори заедно се записахме в армията, след колежа отидохме в специалните части. Единственото, което не преживяхме заедно, беше „Пустинна буря“: за разлика от мен, не включиха Дани в рота „Браво“, затова така и не участва във войната в Ирак.

Докато безуспешно се опитвах да преодолея травмите си от „Пустинна буря“ и да играя в професионалната бейзболна лига в Мемфис, Дани започна да учи право в Университета в Северна Каролина. Той гарантира за мен пред Рейчъл Карсън, студентка по право в трети курс, когато и аз се записах да уча право в същия университет.

— Господин президент — каза Алекс Тримбъл, широкоплещест и с къса прическа, която буквално кресна „Тайни служби“, когато го видях за пръв път.

Не е точно забавен, но щом се налага, е праволинеен и силен и провежда всички задачи, свързани с охраната ми, като военни операции.

— Сядайте, сядайте. — Трябваше да се върна на бюрото си, но се настаних на дивана.

— Господин президент — каза Дани, — меморандумът ми по глава 18, раздел 3056. — Подаде ми документ и ме попита, след като отговорът вече му беше известен: — Кратката или дългата версия да ви дам?

— Кратката.

Последното, което исках в този момент, беше да чета правни документи. Не се съмнявах, че е изготвил безукорен меморандум. Като прокурор обичах бойното поле на съдебната зала, но Дани беше роден юрист, обичаше да разнищва новите становища на Върховния съд, обсъждаше хубавите страни на даден закон и ценеше писаното слово. Изостави правната си кантора, за да бъде мой съветник, докато бях губернатор на Северна Каролина. И страшно го биваше. После тогавашният президент го номинира за Апелативния съд в Четвърти съдебен окръг. Обичаше работата си в Апелативния, можеше да си остане на нея и да бъде щастлив до края на живота си, ако не ме бяха избрали за президент и не го бях помолил отново да се присъедини към мен.

— Само ми кажи какво мога и какво не мога да правя — казах.

Дани ми смигна.

— Законът казва, че не можеш да откажеш закрила. Но съществува прецедент на временен отказ от нея като част от правото ти на лично пространство.

Погледът на Алекс Тимбъл вече очакваше да срещне моя. Обсъждахме темата с него, така че чутото не го изненада, но очевидно се беше надявал Дани да ме разубеди.

— Господин президент — обади се Алекс, — с цялото ми уважение, струва ми се, че се шегувате.

— Сериозен съм като инфаркт.

— Сър, точно този момент ли…

— Решено е — заявих.

— Може да осигурим лека охрана — каза той. — Или поне предварително да се подготвим.

— Не.

Алекс стисна здраво подлакътниците на стола си, устата му беше леко полуотворена.

— Дайте ми минута с моя съветник по въпросите на Белия дом — казах му.

— Господин президент, моля ви, недейте…

— Алекс. Трябва ми минута с Дани.

Алекс въздъхна тежко и ни остави. Дани се обърна към вратата, за да се увери, че сме сами. И погледна към мен.

— Синко, ти си луд-полудял — в думите му се долавяше старият акцент, докато изговаряше една от любимите фрази на моята майка.

Знаеше всичките й любими реплики, както ги знаех и аз. Родителите на Дани бяха свестни, трудолюбиви хора, които обаче често отсъстваха от къщи. Баща му прекарваше много време на път като шофьор на камион, а майка му работеше нощна смяна в местния завод.

Когато бях на четири, баща ми — учител по математика в гимназията — загина в автомобилна катастрофа. Затова в детството ми живеехме от частичната пенсия на прогимназиален учител и онова, което мама припечелваше като сервитьорка в „Кърли Рейс“ до Милърс Крийк. Но вечер си беше у дома, затова помагаше на семейство Ейкърс с Дани. Беше й като втори син. Дани прекарваше толкова време в нашия дом, колкото и в своя.

Обикновено тези спомени извикваха усмивка. Но сега, вместо да се усмихна, се приведох и потрих ръце.

— Добре, ще ми кажеш ли какво става? — попита той. — Заради теб започвам да откачам.

Добре дошъл в клуба, помислих. Усетих как полека свалям гарда, докато съм насаме с Дани. Двамата с Рейчъл неизменно бяха моите пристанища в бурите на тази моя работа.

Погледнах го.

— Много време мина, откакто ловяхме риба в реката у дома — казах.

— Хубаво. Защото не те бива да хвърлиш читаво и една въдица, ако ще животът ти да зависи от това.

Отново не се усмихнах.

— Ти си точно там, където трябва да си, господин президент — каза той. — Ако затънем до гуша, искам ти да си на кормилото.

Издишах, кимнах.

— Ей! — Дани стана от стола си и седна до мен на дивана. Удари леко коляното ми. — Да командваш не означава да си сам. Аз съм до теб. Където винаги към бил, независимо от поста ти. На мястото, на което винаги ще бъда.

— Да, аз… знам — погледнах го. — Знам го.

— Тук не става дума за отстраняването от президентския пост, нали? Защото тази работа няма да мине. Лестър Роудс? Той е толкова тъп, че ще си опикае обувките дори ако на пода има стрелки да го насочват.

Използваше всички номера, изтупваше от праха всички най-големи хитове на мама Лил. Опитваше се да ме върне към нея, към силата й. След смъртта на татко тя не си поплюваше — подобно на сержантите, които срещнах по-късно, перваше ме по главата при всеки неправилен или жаргонен израз, уверяваше ме, че ако не вляза в колеж, ще ми насини задника. Излизаше рано за работа и се прибираше следобед с две кутии с храна за мен и Дани. Разтривах й краката, докато проверяваше домашните ми и ни разпитваше как е минал денят ни в училище. Все повтаряше: „Момчета, не сте толкова богати, че да не внимавате в час“.

— Другото е, нали? — попита Дани. — Онова, което не можеш да ми споделиш, заради което отмени половината ангажименти в графика си през последните две седмици? Причината, поради която изведнъж така се заинтересува от военното положение, закона за неприкосновеността на личността и контрола на цените? Нещото, заради което си тих като падащ сняг по темата за Сулиман Синдурук и Алжир, докато Лестър Роудс те разбива на пух и прах?

— Да. Това е.

— Така. — Дани се прокашля, забарабани с пръсти. — Колко е сериозно по скалата от едно до десет?

— Хиляда.

— Господи. И няма спасение, така ли? Трябва да ти кажа, че идеята ти звучи много зле.

Вероятно. Само че по-добра нямах.

— Страх те е — каза той.

— Да. Страх ме е.

Дълго мълчахме.

— Знаеш ли кога за последно те видях изплашен?

— Когато Охайо поведе пред мен с 270 електорални гласа?

— Не.

— Когато открих, че рота „Браво“ се включва във военните действия?

— Не, сър.

Погледнах го.

— Когато слизахме от автобуса за Форт Бенинг — каза той, — а сержант Мелтън ревна: „Къде са специалните? Къде са тия колежански гниди?“. Още не бяхме слезли от автобуса, а той вече точеше ножовете за колежанчетата, които започваха с по-висока заплата и ранг.

Изсмях се.

— Помня.

— Да. Няма как да забравиш първото си обучение, нали? Видях ти физиономията, докато вървяхме по пътеката на автобуса. Сигурно и моята е била същата. Откачил от страх като мишка в змийско леговище. Помниш ли какво направих?

— Изпусна се в панталоните?

Дани се обърна и ме погледна от упор.

— Забравил си, нали, рейнджър?

— Не съм, заклевам се.

— Излезе преди мен.

— Така ли?

— Така, и още как. Бях на пътеката, а ти — до прозореца. Затова се падах пред теб на пътеката. Но в момента, в който сержантът зарева за специалните, ти си проправи път с лакти, за да излезеш преди мен от автобуса и ти да застанеш пред него, а не аз. Направо беше откачил от страх, но по инстинкт направи първо това, погрижи се за мен.

— Аха — не помнех.

Дани ме потупа по крака.

— Така че давай и се страхувай, президент Дънкан — каза той. — Оставаш си човекът, който искам да ни закриля.

ГЛАВА 9

Докато слънцето огряваше лицето й, а в слушалките й звучаха сонатите и партиите за цигулка на Йохан Себастиан, изпълнявани от Вилхелм Фридеман Херцог, Бах реши, че има и по-лоши начини да прекарваш времето си от разходки из Мемориалния парк.

Мемориалът на Линкълн с неговите гръцки колони и внушителна мраморна статуя, издигната над привидно безкрайно стълбище, беше неуместно величествен, по-подходящ за божество, отколкото за президент, почитан заради своята скромност. Но това противоречие беше изначално американско, типично за страна, изградена върху идеята за свободата и правата на личността, които обаче спокойно погазваше в чужбина.

Тези й мисли бяха просто наблюдения; не се интересуваше от геополитиката. И намираше за еднакво величествени както страната, така и този мемориал — колкото и ирония да имаше в него.

Водата в езерото блещукаше на късното утринно слънце. Мемориалите на ветераните, особено този от войната в Корея, неочаквано я трогнаха.

Вече беше посетила любимата си забележителност — „Фордс Тиътър“, мястото на най-дръзкото покушение над президент в историята на американската нация.

Навън светлината беше достатъчно силна, за да присвиеш очи, това оправдаваше огромните й слънчеви очила. За всеки случай, беше окачила фотоапарат на шията си и прилежно снимаше често и наред — Паметника на Вашингтон, на Ейбрахам Линкълн и Франклин Делано Рузвелт и Елинор Рузвелт, надписите на паметниците на ветераните, — за да обясни, в случай че разследват как Исабела Меркадо, името в паспорта й, е прекарала деня си.

В слушалките й сега се чуваха скръбните вопли на хора и танцуващите цигулки от „Йоханес Пасион“, драматичния сблъсък между Пилат, Христос и тълпата.

Weg, Weg mit dem, kreuzige ihn!^[6]

Притвори очи, както често правеше, и се потопи в музиката, представи си как седи в църквата „Свети Николай“ в Лайпциг по време на първото изпълнение на произведението през 1724 година, и се замисли как ли се е чувствал композиторът, докато е слушал творбата си да оживява, докато е наблюдавал как красотата й облива вярващите.

Родила се беше в грешния век.

Отвори очи и на пейка срещу себе си видя жена да кърми детето си. Потръпна. Махна слушалките и се загледа в нея, наблюдаваше как бебето се храни от майка си, а на лицето на жената имаше нежна усмивка. Това, знаеше Бах, имат предвид хората, когато казват „обич“.

Помнеше какво е обич. Помнеше майка си, по-скоро помнеше чувство, което свързваше с нея, отколкото някакъв образ, макар образът да беше съхранен благодарение на двете снимки, с които беше успяла да избяга. Помнеше по-ясно брат си, въпреки че трудно извикваше в мислите си друго освен намръщеното му лице и омразата в погледа му от последния път, когато се видяха. Сега имаше съпруга и две дъщери. Щастлив беше, така мислеше тя. Обичаха го, поне така се надяваше.

Лапна нов джинджифилов бонбон и спря такси.

Каза адреса, вероятно звучеше като туристка, но това й беше само от полза.

Потисна гаденето, предизвикано от тежката миризма и друсането в таксито. Постави слушалките, за да попречи на приказливия шофьор от африкански произход да я заговори. Плати в брой и вдишваше и издишваше свежия въздух няколко мига преди да влезе в ресторанта.

Пъб, така го наричаха, заведение, където се сервираха всякакви заклани животни на огромни подноси с различни печени зеленчуци. Поканиха я с ОПИТАЙТЕ НАШИТЕ НАЧОС! — които, доколкото можеше да прецени, се състояха от пържени тортили и топено сирене, малко зеленчуци за цвят и пак месо от други заклани животни.

Не ядеше животни. Не би убила животно. Животните не бяха сторили каквото и да било, за да заслужат подобна участ.

Настани се на стол с лице към прозореца в частта, предназначена за клиенти, дошли да се хранят сами. Мястото й гледаше към улицата, огромни коли се редяха пред светофара, на билбордове се въртяха реклами за бира и заведения за бързо хранене, за „заеми за закупуване на кола“, магазини за дрехи и кина. Улиците гъмжаха от народ. Ресторантът обаче още беше полупразен; нямаше и единайсет сутринта, така че пикът за обяд, както го наричаха, все още не беше настъпил. Менюто почти не предлагаше храна, която стомахът й да понесе. Поръча безалкохолно и супа и зачака.

В небето се бяха появили облаци с цвят на пепел. Според вестника вероятността да вали беше трийсет процента. Което означаваше седемдесет процента вероятност за нея да изпълни задачата си още тази вечер.

До нея, на стола от лявата й страна, се настани мъж. Не го погледна. Без да извръща лице, очите й почти недоловимо се втренчиха в плота, очакваше да се появи кръстословицата.

Миг по-късно мъжът шумно сложи вестника, сгънат на кръстословицата, и започна да вписва букви в квадратчетата по хоризонтала.

Буквите се подредиха в ПОТВЪРДЕНО.

Погледна към картата на Националния мемориал, която имаше, и с химикалка написа в бялото поле отгоре: „Служебен асансьор?“

Мъжът, който се престори, че чете ново условие, почука с молива по думата, която току-що беше написал.

Сервитьорът донесе безалкохолното й. Тя отпи жадно и се наслади на газираното питие, което успокои разбъркания й стомах. Написа „Резерва?“.

Той пак потупа по същата дума, отново потвърди.

След това във вертикалната колонка от кръстословицата написа: ИМАШГО.

„Имам го“ написа и тя. После добави, „Ако вали, среща в девет?“.

Той написа: БЕЗДЪЖД.

Тя се ядоса, но с нищо не го показа.

ДАВДЕВЕТ, написа мъжът в по-долната хоризонтална редица.

Стана, преди сервитьорът да дойде за неговата поръчка. Кръстословицата остави до нея на масата. Тя побутна и леко разтвори вестника, сякаш някаква статия е привлякла вниманието й. Картата и вестникът щяха да бъдат унищожени и изхвърлени в различни кофи за боклук.

Бах вече нямаше търпение да си тръгне тази вечер. Почти не се съмняваше, че ще изпълни задачата си. Нямаше контрол единствено над времето.

Никога не се беше молила, но ако трябваше да се моли, щеше да се помоли да не вали.

ГЛАВА 10

Беше един и половина следобед. Кризисната зала беше прохладна, звукоизолирана и без прозорци.

— Утре Монтехо ще обяви военно положение в Хондурас — каза Брендан Мохан, моят съветник по националната сигурност. — Вече е пратил в затвора повечето си политически противници, но ще направи и това. Храната не достига, ще въведе контрол върху цените, за да успокои населението за още няколко дни, докато не установи пълен контрол. По наши преценки патриотите разполагат с армия от двеста хиляди души на прага на Манагуа и само чакат заповед. Ако той не отстъпи…

— Няма да отстъпи — прекъсна го вицепрезидентът Кати Бранд. Мохан, бивш генерал, не обичаше да го прекъсват, но беше наясно с йерархията. Сви едрите си рамене и се обърна към нея.

— Съгласен съм, госпожо вицепрезидент, няма да отстъпи. Но може би няма да е в състояние да задържи властта над армията. Не успее ли, ще го свалят. По наши оценки, ако това стане, до един месец в Хондурас ще се разрази гражданска война.

Обърнах се към Ерика Бийти, директор на ЦРУ, начетена жена, която говореше внимателно, имаше тъмни, издължени очи и ниско подстригана посивяла коса. Беше истински шпионин, прекарала целия си живот в ЦРУ. Агенцията я вербувала в колежа и станала офицер под прикритие в Западна Германия през 80-те. През 1987 година била пленена от „Щази“ — тайните служби на Източна Германия — с твърдението, че са я заловили от тяхната страна на Берлинската стена с фалшив паспорт и плановете на сградата на Министерския съвет на ГДР. Разпитвали я близо месец, преди да я освободят. Според документите на „Щази“, оповестени публично след падането на Стената и обединението на Германия, била изтезавана жестоко, но не издала никаква информация.

Дните й като агент под прикритие приключили, издигнала се в йерархията и станала един от най-добрите експерти по Русия в страната, съветвала високопоставени служители и отдела на ЦРУ за Централна Евразия, който контролира операциите в бившите съветски сателити и страните от Варшавския договор, накрая работила и в Главната разузнавателна служба. Тя беше основният ми съветник по въпросите, свързани с Русия. Рядко говореше, но успееше ли човек да я накара да си отвори устата, можеше да разкаже повече за президента Дмитри Чернокев от самия него.

— Какво мислиш, Ерика? — попитах.

— Монтехо играе точно според указанията на Чернокев — отбеляза тя. — Откакто пое президентския пост, Чернокев се стреми да наложи влиянието си в Централна Америка. Засега това е най-добрата му възможност. Монтехо се превръща във фашист, така патриотите получават доверие, стават борци за свобода, а не в руски марионетки. Играе точно според ролята, която Чернокев му е изготвил. Монтехо е страхливец и тъпанар.

— Но е наш тъпанар — заяви Кати.

Кати имаше право. Не можехме да позволим подкрепяните от Русия патриоти, които бяха марионетки на Чернокев, да получат власт в региона. Можехме да обявим всеки провал на Монтехо за преврат и да прекъснем американската помощ, но как това щеше да се отрази на нашите интереси? Така правителството на Хондурас щеше да се настърви още повече срещу нас, а Русия с радост щеше да се възползва да затвърди позиции в Централна Америка.

— Имам ли някакви полезни ходове в тази ситуация? — попитах.

Никой не се сети за такива.

— Сега да видим Саудитска Арабия — предложих. — Какво, по дяволите, се случва там?

Ерика Бийти ми подаде следната информация: „В Саудитска Арабия са арестували няколко десетки души заради предполагаем заговор за убийството на крал Саад ибн Сауд. Очевидно са открили оръжия и експлозиви. Не се е стигнало до покушение, но властите твърдят, че подготовката е била в „последните етапи“, когато „Мабахит“ е извършила обиски и масови арести“.

Саад ибн Сауд беше само на трийсет и пет, най-малкият син на предишния крал. Едва преди година баща му се отказа от управлението и за изненада на мнозина определи принц Саад за свой наследник на трона. Решението му разгневи много хора в кралската фамилия. Три месеца след възкачването му на престола баща му почина и Саад ибн Сауд стана най-младият крал на Саудитска Арабия.

Оттогава пътят му беше изпълнен с препятствия. Той се опитваше да се справи, като използваше тайната полиция „Мабахит“, за да сломи дисидентите, а една нощ преди няколко месеца беше екзекутирал десет от тях. Това не ми хареса, но не можех да направя кой знае какво. Той ми беше необходим в този регион. Страната му е нашият най-близък съюзник. И без стабилна Саудитска Арабия влиянието ни щеше да отслабне.

— Кой стои зад това, Ерика? Иран? Йемен? Работа на вътрешни хора ли е?

— Не е ясно, сър. Не знаем. Неправителствените организации за защита на човешките права твърдят, че не е имало никакъв заговор за убийство, че това е само извинение, с което да отстранят още от политическите противници на краля. Знаем, че част от богатите, но почти лишени от влияние членове на кралската фамилия също са били отстранени. По тези места се задават тежки времена.

— Помагаме ли?

— Предложихме помощ. Засега не са я приели. Положението е… напрегнато.

В голяма част от Близкия изток цареше смут. Докато се справях с проблема у дома. А точно в този момент нестабилността беше последното, от което имах нужда.

В два и трийсет, отново в Овалния кабинет, говорех по телефона:

— Госпожо Копеки, синът ви е герой. Изключително високо ценим службата му за страната. Моля се за вас и вашето семейство.

— Той обичаше… обичаше страната си, президент Дънкан. — Гласът й трепереше. — Вярваше в мисията си.

— Сигурен съм, че той…

— Аз не — прекъсна ме тя. — Не знам защо все още трябва да сме там. Не могат ли онези хора сами да решат как да управляват глупавата си страна?

Отгоре светлините премигнаха за кратко. Какво им стана на тези лампи?

— Разбирам, госпожо Копеки — казах.

— Наричайте ме Маргарет, всички ми казват така. Може ли да ви наричам Джон?

— Маргарет — казах на жената, която наскоро беше изгубила своя деветнайсетгодишен син — може да ме наричате както решите.

— Знам, че се опитвате да ни измъкнете от Ирак, Джон. Но се постарайте повече. Да се махаме оттам.

Три без десет, в Овалния кабинет с Дани Ейкърс и Джени Брикман, моя съветник по политическите въпроси.

Влезе Каролин и ме погледна, поклащайки предупредително глава — все още никакви новини, никаква промяна.

Трудно беше да се съсредоточа върху каквото и да било друго. Но нямах избор. Светът нямаше да спре заради заплахата.

Каролин се присъедини към нас и седна.

— Това е от Министерството на здравеопазването и социалната политика — каза Дани.

Днес обаче не бях в настроение за докладите на министъра на здравеопазването, исках да съкратя времето за несъществени въпроси, затова накарах Дани да обобщи написаното.

— Проблемът е с „Медикейд“^[7] — подзе Дани, — засяга Алабама. Помниш ли, че Алабама беше един от щатите, които отказаха разширяване на „Медикейд“ въз основа на Закона за достъпна здравна грижа?

— Помня.

Каролин скочи от мястото си и се втурна към вратата, която се отвори, щом тя стигна до нея. Секретарката ми Джоан държеше бележка.

Дани млъкна вероятно защото беше забелязал изражението на лицето ми.

Каролин прочете бележката и ме погледна.

— Трябва да дойдете в Кризисната зала, сър — каза тя.

Ако беше това, от което се страхувахме, щяхме да го чуем заедно за пръв път.

ГЛАВА 11

Седем минути по-късно с Каролин влязохме в Кризисната зала.

Веднага разбрахме: не беше това, от което се страхувахме. Атаката все още не беше започнала. Пулсът ми се успокои. Не бяхме тук за забавление и игри, но не ставаше дума и за кошмара. Все още.

В залата се събрахме аз, вицепрезидентът Кати Бранд, съветникът ми по националната сигурност Брендан Мохан, председателят на Комитета на началник-щабовете адмирал Родриго Санчес, секретарят по отбраната Доминик Дейтън, секретарят по вътрешната сигурност Сам Хейбър, директорът на ЦРУ Ерика Бийти.

— Намират се в град, наречен Ал Байда — съобщи адмирал Санчес. — Централен Йемен. Не са в центъра на бойните действия. Саудитската коалиция е на по-малко от сто километра.

— За какво са тези две срещи? — попитах.

Ерика Бийти от ЦРУ отговори:

— Не знаем, господин президент. Но Абу Дик оглавява военните операции на „Ал Шабааб“, а Ал Фадхли е военен командир на АКАП. — Тя вдигна вежди.

Главнокомандващите на сомалийските терористи и „Ал Кайда“ на Арабския полуостров се срещат.

— Кой още присъства?

— Изглежда, Абу Дик е пристигнал с малък антураж — каза тя, — затова пък Ал Фадхли е довел семейството си. Винаги го прави.

Така. Взел е семейството си, за да не бъде лесна мишена.

— Колко са?

— Седем деца — каза тя. — Пет момчета, две момичета. На възраст от две до шестнайсет. И съпругата му.

— Кажете ми точно къде се намират. С прости думи, а не с географски термини.

— Срещата е в сградата на основно училище — каза тя и бързо добави: — Но в момента в него няма деца. Да не забравяме, че те са осем часа преди нас. Там е нощ.

— Искате да кажете, че няма други деца, освен петте момчета и двете момичета на Ал Фадхли — уточних аз.

— Разбира се, сър.

Копелето използваше децата си като щит, предизвикваше ни да избием цялото му семейство, за да го премахнем. Що за страхливец постъпва така?

— Няма ли възможност Ал Фадхли да бъде отделен от децата си?

— Изглежда, той е в друга част на училището — каза Санчес. — Срещата е в някакъв вътрешен кабинет. Децата спят в широко пространство, което вероятно е салон или зала.

— Но ракетите ще разрушат цялото училище — отбелязах аз.

— По всяка вероятност, сър.

— Генерал Бърк? — казах в микрофона. — Коментар?

Бърк е генерал от най-висок ранг и оглавяваше Централното командване на Съединените щати, в този момент беше на телефона от Катар.

— Господин президент, излишно е да ми казвате, че тези двама души са изключително важни мишени. Те са най-добрите военни мозъци в съответните организации. Абу Дик е Дъглас Маккартър на „Ал Шабааб“. Ал Фадхли не само е най-високопоставеният военен командир, но и върховният стратег на „Ал Кайда“ за Арабския полуостров. Това е нещо голямо, сър. Може никога повече да не получим такава възможност.

„Голямо“ беше относително понятие. Тези мъже щяха да бъдат заместени. И в зависимост от броя на невинните жертви, можехме да създадем повече бъдещи терористи, отколкото щяхме да отстраним сега. Но това би било загуба за организациите им, в това нямаше съмнение. А не можехме да оставим терористите да си въобразяват, че са в безопасност дори когато се крият зад семействата си.

— Господин президент — каза Ерика Бийти, — не знаем колко ще продължи срещата. Всеки момент може да свърши. Очевидно двамата военни командири се срещат във връзка с някакъв важен въпрос или за да споделят ключова информация, но се страхуват да го направят чрез посредници или по електронен път. Нищо чудно обаче да си тръгнат след пет минути.

Сега или никога, с други думи.

— Род? — обърнах се към адмирал Санчес.

— Препоръчвам удар — отговори той.

— Дом? — обърнах се към секретаря по отбраната.

— Съгласен.

— Брендан?

— Съгласен.

— Кати? — попитах вицепрезидента.

Вицепрезидентът не отговори веднага, само въздъхна. Затъкна кичур сива коса зад ухото си.

— Той е решил да използва децата си като жив щит, а не ние — каза тя. — Съгласна съм, че трябва да нападнем.

Погледнах към директора на ЦРУ.

— Ерика, известни ли са имената на децата?

Тя вече ме познаваше добре. Подаде ми лист хартия със седем имена.

Прочетох ги — от шестнайсетгодишното момче на име Ясин до двегодишно момиченце на име Салма.

— Салма — произнесох високо — означава „мир“, нали?

Тя се прокашля.

— Така мисля, сър.

Представих си малко дете, сгушено в ръцете на майка си, спи спокойно и не знае нищо за изпълнения с омраза свят. Може би Салма ще порасне и ще се превърне в жената, която ще промени всичко. Може би тя ще бъде онази, която ще ни накара да загърбим военните действия и да се приближи към разбирателството. Трябваше да вярваме, че някой ден това може да се случи, нали?

— Може да изчакаме до края на срещата — казах. — Когато се разделят, ще последваме конвоя на Абу Дийк и ще го унищожим. Това прави един терористичен водач по-малко. Не са двама, но е по-добре от нищо.

— Ами Ал Фадхли? — попита генерал Санчес.

— Ще проследим и неговия конвой с надеждата, че ще се раздели с децата си. След това ще ударим.

— Няма да го направи, сър. Искам да кажа, че няма да се отдели от семейството си. Ще се върне в гъстонаселен район и ще изчезне, както винаги прави. Ще го изгубим.

— Ал Фадхли рядко се появява на открито — потвърди Ерика Бийти. — Затова възможността е невероятна.

— Невероятна — махнах с ръка. — Да. Убийството на седем деца поражда… Невероятно чувство.

Станах и се отдалечих от стола си, закрачих покрай стената. Обърнах се с гръб към екипа си и чух гласа на Кати Бранд.

— Господин президент — каза тя, — Ал Фадхли изобщо не е глупав. Ако убием Ал Дик на километър или два от мястото на срещата, той ще разбере, че сме проследили и двамата до основното училище. Ще знае, че сме го пощадили. Ще разкаже на събратята си по оръжие. Дръжте децата си близо до вас и американците няма да ви убият.

— Те не се притесняват за нашите деца — натърти Ерика Бийти.

— Тогава с какво сме по-различни? — попитах. — Излиза, че не сме по-добри, нали? Тях не ги е грижа за децата ни, затова и ние да не се грижим за техните, така ли?

Кати вдигна ръка.

— Не, сър, не казвам това. Те умишлено превръщат цивилните в мишени. Ние не го правим. Само когато нямаме друг изход. Провеждаме насочен военен удар срещу водач на терористи, не срещу случайно избрани за цели цивилни и деца.

Това е разумен довод, така е. Но терористите, с които се борехме, не виждаха разликата между военен удар, провеждан от Съединените щати, и тези, които сами осъществяват. Те не можеха да ни обстрелват с ракети от дронове. Не можеха да победят армията ни, военновъздушните ни сили. Вместо това взривяваха и нападаха цивилни цели и за тях това беше насочен военен удар.

Различни бяхме, така ли? Не планирахме ли да извършим военен удар, за който знаехме, че ще убие невинни деца? Неочакваните последствия са едно на ръка. Този път знаехме резултата, преди да започнем.

Род Санчес погледна часовника си.

— Обсъждането може да приключи всеки момент. Надали още дълго ще останат заедно…

— Така е, това вече го казахме — рекох. — Чух го и първия път.

Сведох глава и затворих очи, изключих останалите в стаята. Разполагах с екип от изключително компетентни, добре обучени професионалисти, които ме съветваха. Но решенията взимах сам. Създателите на тази страна имаха причина да поставят военните под командването на гражданите. Защото невинаги става дума за военна ефикасност. Става дума и за политика, за добродетели, за онова, което защитаваме като нация.

Как да убия седем деца?

Не убиваш деца. Убиваш двама терористи, които заговорничат как да избият следващите невинни цивилни. Ал Фадхли убива децата си, като се крие зад тях.

Така е, но това са само думи. Изборът е мой. Ще живеят или ще умрат в зависимост от решението ми. Как един ден ще се изправя пред Създателя и ще оправдая смъртта на тези деца?

Не са само думи. Не предприемеш ли действия, значи ги възнаграждаваш за страхливата им тактика.

Но това е без значение. Тук става дума за седем невинни деца. Не защитават ли това Съединените щати?

Защо обаче тези толкова високопоставени терористи се срещаха очи в очи? За пръв път се случваше. Сигурно планираха нещо голямо. По-мащабно от смъртта на седем деца. Да ги спра сега означаваше да предотвратя нападение. Мрежа, която спасява човешки живот.

Отворих очи. Поех дълбоко дъх, чаках сърцето ми да се успокои. Не се случи. Ритъмът му се ускори.

Знаех отговора. Знаех от самото начало отговора. До този момент не бях търсил отговор. Търсех оправдание.

Забавих се още миг и прошепнах молитва. Помолих се за децата. Помолих се един ден никой президент да не е принуден да взима такова решение.

— Бог да ни е на помощ — казах. — Разрешавам удара.

ГЛАВА 12

Върнах се в Овалния кабинет заедно с Каролин, докато часовникът агонизиращо бавно наближаваше пет. Не разговаряхме. Много работещи мъже и жени очакваха с нетърпение пет часа в петък, защото това означаваше край на работната седмица, начало на така необходимата почивка и време със семейството.

Но през последните четири дни с Каролин градяхме планове точно за този ден и час, без да знаем дали ще става дума за началото или края на нещо, или и за двете.

Миналия понеделник малко след обяд позвъниха на личния ми мобилен. С Каролин си приготвяхме сандвичи с пуешко в кухнята. Вече знаехме, че над нас е надвиснала опасност. Не бяхме наясно с мащаба на заплахата. Нямахме представа как да я спрем. Мисията ни в Алжир вече се беше провалила по зрелищен начин и цял свят разбра за провала. Сулиман Синдурук остана на свобода. Целият ми екип по национална сигурност беше призован да свидетелства на следващия ден, вторник, пред комисията.

Но когато оставих сандвича си и отговорих на позвъняването, заварило ме в кухнята, всичко се промени. Динамиката на събитията се ускори. За първи път имах искра надежда. Но и бях изплашен като никога досега.

— Пет следобед източно време, петък, единайсети май — казаха ми по телефона.

И с наближаването на петък, единайсети май, пет следобед, вече не мислех за седемте невинни деца в Йемен, които бяха загинали под купища пепел и отломки заради взетото от мен решение.

Сега се чудех какво, по дяволите, ще се случи в нашата страна и как най-добре да се справя с опасността.

— Къде е тя? — промърморих.

— Все още няма пет, сър. Ще се появи.

— Не съм сигурен — отговорих, докато крачех. — Не може да си сигурен. Обади се.

Преди да успее, телефонът й иззвъня. Каролин отговори.

— Да, Алекс… тя, добре… сама ли е?… Да, добре, направи необходимото… да, но побързай.

Свали телефона и ме погледна.

— Тук е, сър. Претърсват я.

Загледах се през прозореца към навъсеното небе, всеки момент щеше да завали.

— Какво ли ще ни каже, Кари?

— Де да знаех, сър. Ще гледам на мониторите.

Според дадените ми указания трябваше да се срещна с нея насаме, никакви изключения не се допускаха. Затова щях да съм сам — физически — в Овалния кабинет, заедно с моята гостенка. Но Каролин трябваше да наблюдава на екран от зала „Рузвелт“.

Не ме свърташе, не знаех къде да дяна ръцете си. Стомахът ми свирепо се бунтуваше.

— Боже, не съм бил така нервен от… — не довърших. — Толкова нервен никога не съм бил.

— Не ви личи, сър.

Кимнах.

— И на теб.

Каролин никога не показваше слабост. Не й беше в стила. И сега това нейно качество ми подейства успокояващо, защото само на нея можех да разчитам.

Тя бе единственият човек в правителството на САЩ освен мен, който знаеше за срещата.

Каролин излезе. Застанах при бюрото си и зачаках Джоан да отвори вратата и да въведе посетителката.

Минаващите минути ми се сториха цяла вечност, часовникът едва-едва се движеше. Накрая Джоан отвори вратата.

— Господин президент — каза тя.

Кимнах. Започваше се.

— Покани я — казах.

ГЛАВА 13

Момичето влезе, носеше работни ботуши, скъсани джинси и сива тениска с дълги ръкави и надпис ПРИНСТЪН. Беше кожа и кости, с дълга шия, изпъкнали скули и тесни, раздалечени очи, които говореха за източноевропейски произход. Косата й беше подстригана според мода, която никога нямаше да разбера — от дясната й страна я носеше по войнишки късо, а от другата стигаше до костеливите й рамене. Съчетание от модел на Келвин Клайн и изпаднала пънкарка.

Огледа кабинета, но не по начина, по който го правят хората, които влизат за пръв път в него. Те го възприемат с всичките си сетива, поглъщат атмосферата му, жадно оглеждат портретите и украсите, дивят се на президентския стол, на бюрото „Резолют“^[8].

Тя не направи нищо подобно. В очите й, зад непроницаемото изражение, се четеше само чиста ненавист. Мразеше мен, този кабинет, всичко, което олицетворявахме.

Личеше и че е напрегната, беше нащрек — чудеше се дали някой няма да скочи към нея, да й щракне белезниците, да й нахлузи качулка. Отговаряше точно на описанието, което получих. Даде на портиера името, което очаквахме. Тя беше. Но въпреки това ми трябваше потвърждение.

— Кажете думите — подканих я.

Вдигна вежди. Не се изненада.

— Кажете ги.

Завъртя очи.

— Тъмни векове^[9] — каза тя, натъртвайки на м, сякаш думите бяха отрова на езика й. Силният й акцент несъмнено беше източноевропейски.

— Откъде ви е известен изразът?

Поклати глава и цъкна с език. Нямаше да ми отговори.

— Вашите… Тайни служби… не ме харесват — каза.

— Задействали сте детекторите за метал.

— Все така… става. Онези… Как беше думата? От бомбите… шарп… онези…

— Шрапнели — помогнах й. — Части от бомба. Получават се при експлозия.

— Точно, да. — Потупа се по челото. — Казаха ми, че два… сантиметра вдясно… и нямало да се събудя.

Пъхна и провеси пръст в гайката на джинсите си. В очите й се четеше агресивност, предизвикателност.

— Искате ли да знаете… Какво направих, за да получа шрапнелите?

Предположих, че са свързани с военен удар, извършен по заповед на американския президент — може би от мен — в някоя далечна страна. Всъщност не знам почти нищо за тази жена. Не знам истинското й име, нито откъде е. Не знам какви са мотивите й или планът й. След като преди четири дни в понеделник се свърза с мен за пръв път — чрез посредник, — тя се покри и макар всячески да се постарах, не научих нищо за нея. Не знаех нищо сигурно за нея.

Но имах изключително сериозни основания да вярвам, че тази млада жена държи в ръцете си съдбата на свободния свят.

— Водех моя… братовчед… на литургия, когато удари ракетата — обясни тя.

Размърдах ръце в джобовете.

— Тук сте в безопасност — казах.

Очите й се стрелнаха встрани, разшири ги, бяха с красив бакърен цвят. Правеха я по-млада. Нарушаваха неумолимия вид, който се мъчеше да си придаде, и приличаше повече на изплашено дете, каквото сигурно и беше зад тази поза.

Трябваше да е изплашена. Надявах се да се страхува. Аз се страхувах — и още как, но също така бях решен да се прикривам, точно както и тя правеше.

— Не — отговори. — Не вярвам.

— Имате думата ми.

Премигна тежко, извърна поглед, изпълнен с неприязън.

— Американският президент дава дума.

Бръкна в задния джоб на джинсите си и извади плик, смачкан и свит на две. Изпъна го и го постави на масата до дивана.

— Партньорът ми не знае това, което аз знам — каза тя. — Знам го само аз. Не съм го записала. — Потупа с пръст дясното си слепоочие. — Само тук е.

Тайната си, за нея говореше. Не я беше написала на компютър, който можехме да хакнем, нито в имейл, който да прихванем. Съхраняваше я на единственото място, където напредничавата ни технология не можеше да проникне — своя ум.

— И аз не знам онова, което знае партньорът ми — рече тя.

Така. Отдели себе си от партньора си. Всеки от двамата, казваше ми тя, държи част от пъзела. Всеки от тях бе незаменим.

— Разбирам, значи имам нужда и от двамата — казах. — Съобщението ви от понеделник беше съвсем ясно в това отношение.

— И тази вечер ще бъдете сам.

— Да. И това стана ясно от съобщението ти.

Кимна, сякаш сме постигнали някакво споразумение.

— Откъде знаеш за „Тъмните векове“? — попитах отново.

Сведе поглед. Взе снимка от масата до дивана; на нея с дъщеря ми слизахме от президентския хеликоптер на път към Белия дом.

— Помня първия път, когато видях хеликоптер — каза тя. — Бях момиченце. По телевизията беше. В Дубай се откриваше някакъв хотел. „Мари-Посейдон“, така се казваше. Онзи… величествен хотел на брега на Персийския залив. Имаше… за хеликоптери, как се казваше…?

— Площадка за хеликоптери, да — помогнах й. — Съоръжение на покрива, където могат да кацат машините.

— Точно, да. Хеликоптерът кацна на покрива на хотела. Помня как си мислех, че тези хора могат да летят, да правят… каквото поискат.

Зачудих се защо ми разказва за хотелите в Дубай и хеликоптерите. Може би просто от нерви само си дърдореше. Приближих се към нея. Тя се обърна, остави снимката и се стегна.

— Ако не изляза оттук — заяви тя, — никога няма да видите партньора ми. Няма как да спрете заплахата.

Вдигнах плика от масата. Беше съвсем лек, обикновен. През хартията от вътрешността му прозираше цвят. Тайните служби вероятно го бяха прегледали, проверили за съмнителни вещества и подобни заплахи.

Тя се отдръпна, остана напрегната, все още очакваше правителствените агенти да се втурнат през вратата и да я завлекат в зала за разпит, подобна на тези в Гуантанамо. Ако мислех, че ще е от полза, на мига бих я пратил в такава зала за разпит. Но тя беше подготвила всичко така, че да не мога да го направя. Тази млада жена беше успяла да постигне нещо, което се удаваше на малцина.

Беше ме принудила да играя по нейните правила.

— Какво искате? — попитах. — Защо правите всичко това?

За пръв път изражението й на стоик се пропука, изви устни, но нямаше вид на мъченица.

— Само президентът на тази страна може да зададе такъв въпрос.

Поклати глава, а лицето й отново си върна непроницаемото изражение.

— Ще разберете защо. — Тя кимна към плика в ръката ми. — Довечера.

— Явно трябва да ви се доверя — казах.

Като чу думите ми, тя ме погледна с повдигнати вежди и блеснали очи.

— Не ви ли убедих?

— Постигнахте много, но не успяхте да ме убедите напълно.

Измери ме с очи, погледът й беше уверен и дързък, сякаш казваше, че ще съм пълен глупак, ако я обвиня в блъфиране.

— Тогава решавайте — отсече тя.

— Почакайте — опитах се да я спра, щом се запъти към вратата и посегна към дръжката.

Тя настръхна, замръзна на място. Без да отмества очи от вратата, без да ме поглежда, каза:

— Ако не ми позволите да си тръгна, никога няма да видите партньора ми. Ако ме следят, никога няма да видят парт…

— Никой няма да ви спира — уверих я. — Никой няма да ви следи.

Остана неподвижна, с ръка на дръжката. Мислеше. Спореше със себе си. За какво — не знаех. Не знаех толкова много неща.

— Ако нещо се случи с партньора ми — каза тя, — страната ти е пепел.

Завъртя дръжката и излезе. След миг вече я нямаше.

Останах сам с плика. Нямах друг избор, освен да я пусна. Никакъв избор нямах. Не можех да рискувам единствената възможност, която имах. Приех да й вярвам. Приех, че всичко, което казва, е истина. Почти сто процента сигурен бях и процентите нямаше как да са повече от „почти сто“.

Отворих плика, който щеше да ми каже къде ще се състои следващата среща довечера. Прехвърлих в ума си всичко, което се случи. Толкова малко беше. Не беше казала нищо съществено.

Постигна две неща, осъзнах. Първо ми предаде този плик. И второ, искаше да провери дали може да ми се довери, дали ще я пусна да си тръгне.

Отидох да седна на дивана. Не откъсвах поглед от плика, мъчех се да намеря нишка в думите й, за която да се уловя. Опитвах се да мисля с няколко хода напред в шахматната игра.

На вратата се почука и влезе Каролин.

— Издържах изпита, на който ме подложи — осведомих я аз.

— Такава беше идеята — каза тя. — И да получите това — кимна към плика в ръката ми.

— Въпросът е дали тя издържа моя изпит. Откъде да знам дали казва истината?

— Мисля, че да, сър.

— Защо?

Над нас лампите отново премигнаха, кратък токов удар. Каролин погледна нагоре и изруга тихо. Още една задача, за която трябваше да се погрижи наред с другите.

— Ти защо й имаш доверие? — попитах.

— Причината, поради която се забавих няколко минути, преди да вляза, сър. — Тя посочи телефона. — Току-що позвъниха от Дубай. Имало е инцидент.

Инцидент в Дубай.

— С хеликоптер?

Тя кимна.

— Хеликоптер се е взривил при кацането на площадката на хотел „Мари-Посейдон“.

Вдигнах ръка към лицето си.

— Проверих времето, сър. Случило се е, след като е влязла в Овалния кабинет. Няма как вече да е знаела за катастрофата.

Смъкнах се пак на дивана. Изпълнила беше и третата си цел. Показа ми, че не се шегува.

— Добре — прошепнах. — И аз й вярвам.

ГЛАВА 14

Горе в президентския апартамент отворих едно от чекмеджетата на скрина. В него имаше само един предмет: снимка на Рейчъл. Имах купища нейни снимки из жилището, на които тя беше изпълнена с живот, щастлива, вдигнала чаша към камерата, в прегръдка или засмяна. Тази снимка беше само за моите очи. Направих я седмица преди да почине. Лицето й, само кожа и кости, беше на петна от лекарствата; от косата й бяха останали отделни кичури. Снимката би се сторила страшна на повечето хора — Рейчъл Карсън Дънкан в най-лошия си вид, най-накрая предала се пред безжалостната болест. Но за мен това беше най-хубавата снимка на Рейчъл, на нея тя беше най-силна, най-красива — с усмивка в очите, спокойна и изпълнена с решимост.

В този момент битката вече беше приключила. Беше въпрос на време, така ни казаха — месеци или седмици. Оказаха се шест дни. И тези шест дни не бих заменил за никои други в живота си. Говорихме за всичко, което беше важно за нас, за любовта ни. За страховете ни. За Лили. За Бог. Четяхме Библията, молехме се, смеехме се и плачехме, докато сълзите ни не пресъхнаха. За пръв път изживявах толкова истинска близост, така пречистваща. За пръв път се чувствах толкова неотделима част от друг човек.

„Нека те снимам“, бях й прошепнал.

Отначало понечи да възрази, но разбра: исках да запомня този момент, защото в него я обичах най-силно.

— Сър — каза Каролин Брок, докато леко потропваше по вратата.

— Да, знам.

Поставих пръсти на устните си, после ги допрях до снимката на Рейчъл. Затворих чекмеджето и вдигнах поглед.

— Да вървим — казах, облечен в обикновените си дрехи и с малка чанта на рамо.

Алекс Тримбъл наведе глава, стиснал челюсти неодобрително. Най-лошият кошмар за един шеф на Тайните служби в този момент се превръщаше в действителност за Алекс. Можеше да се успокоява с факта, че изпълнява мое нареждане, и затова нямаше друг избор, освен да ме пусне.

— Отдалече? — попита той. — Изобщо няма да ни виждате.

Усмихнах му се така, че да прочете отказа по лицето ми.

Алекс беше с мен, откакто ми назначиха охрана по време на първичните избори, докато бях губернатор и хранех смътни въжделения за номинация. Едва след първия голям дебат, когато проучванията започнаха да показват високия ми рейтинг и ме поставиха сред първите трима кандидати зад водещия претендент Кати Бранд, ми назначиха охрана. Не знаех как Тайните служби разпределят назначенията си, но мислех, че понеже съм само непредвидената изненада сред кандидатите, няма да получа най-добрите и най-умните. Алекс обаче все ми повтаряше: „Господин губернатор, мен ако питате, вие сте президентът“, беше организиран и дисциплиниран. Екипът му се страхуваше от него, така както новобранците се боят от сержантите си. И както му казах, след като го направих шеф на охраната на Белия дом, никой не ме уби, така че явно си беше свършил работата.

Човек не се сближава с охранителите си, както и те не се сближават с него. Всяка от страните разбира необходимостта да не се поддава на емоции. Но винаги съм бил наясно, че Алекс е добър човек. Беше женен за любимото си момиче от колежа — Гуен; всеки ден четеше Библията и изпращаше всеки месец пари на майка си. Беше човек, който пръв признаваше, че не е по книгите, но като отличен футболист получил стипендия за Държавния университет на Айова, където учил криминалистика и мечтаел за Тайните служби, за да може и в живота да прави онова, което правел на игрището — защитавал уязвимите места на онези, за които отговарял.

Когато го помолих да оглави охраната на Белия дом, той запази обичайното си стоическо изражение и изправена стойка, но улових вълнението, проблеснало в погледа му. „Това ще е най-голямата чест в живота ми, сър“, бяха думите, с които ми отговори.

— Ще използваме джипиес — казваше ми в този момент той. — Така ще знаем къде сте.

— Извинявай.

— Контролни пунктове — направи той отчаян опит да ми обясни. — Просто ни кажете къде отивате…

— Не, Алекс — настоях.

Не можеше да разбере. Убеден беше, че може да ме наблюдава незабележимо. Сигурен бях, че може. Защо тогава му пречех да го направи ли? Той не знаеше истината, а аз не можех да му обясня положението.

— Поне носете бронирана жилетка — настоя той.

— Не — отговорих. — Твърде се набива на очи.

Дори най-новите модели бяха прекалено обемисти.

Алекс беше готов да спори още. Отвътре му идеше да ми каже, че съм задник, но никога не би си позволил да говори така с мен. Премисли апела си наум и той вероятно не се отличаваше с нищо от доводите, които вече ми беше съобщил, накрая отпусна рамене и се предаде.

— Пазете се. — Думи, които хората изговарят всеки ден, безвредни слова за довиждане, които в този момент бяха изпълнени със страх и вълнение.

— Ще се пазя.

Погледнах към Дани и Каролин, само те бяха в стаята. Време беше да тръгвам, сам и извън протокола. От години постоянно ходех някъде, но никога сам и никога извън протокола. Тайните служби винаги следяха всяка моя стъпка и най-малко един агент беше непрекъснато някъде около мен дори когато съм на почивка. Записваше се къде съм във всеки един час.

Знаех, че това беше единствената възможност страната да се спаси от невъобразима беда и да изпълня дълга си да бдя, да пазя и да защитавам родината си. Знаех, че моите американски сънародници непрекъснато се движат без охрана и без протокол, макар видеокамерите за наблюдение, мобилните телефони и социалните медии да подкопаваха, нарушаваха и стесняваха личното пространство на всеки. И въпреки това случващото се беше голяма промяна и се чувствах леко дезориентиран и обезоръжен.

Дани и Каролин бяха до мен при последните стъпки, с които излизах от официалните очертания на службата си. Бяхме се умълчали. И двамата бяха положили всички усилия да ме разубедят. Вече се бяха отказали и ми помагаха да осъществя замисъла си.

Да се измъкне човек от Белия дом не беше никак лесно. Слязохме по стъпалата от жилището. Вървяхме бавно, всяка стъпка ни приближаваше към онова, което предстоеше. С всяка стъпка се отказвах от контрола и се предавах на несигурната съдба.

— Помните ли кога за пръв път минахме оттук? — спомних си аз обиколката след изборите, преди да положа клетва.

— Сякаш беше вчера — отговори Каролин.

— Никога няма до го забравя — рече Дани.

— Бяхме толкова… обнадеждени. Толкова сигурни бяхме, че ще направим света по-добро място.

— Може би вие сте се чувствали така. Аз бях изплашена до смърт — призна Каролин.

Както и аз. Знаехме какъв свят наследяваме. Не се заблуждавахме, че ще оставим всичко в съвършен ред. Когато вечер полагах глава на възглавницата си след тежките дни преди встъпването в длъжност, в ума ми шеметно се въртяха мечти за невероятни промени в националната сигурност, външната политика, за споделено благоденствие, добро здравеопазване и реформа в правосъдието, както и кошмари за пълен провал и потапяне на страната в криза.

— По-сигурни, по-силни, по-честни, по-добри — Дани ми напомни думите, които изричах всяка сутрин, докато шлифовахме политиката си и градяхме екипа за предстоящия четиригодишен мандат.

Накрая стигнахме до подземие, където имаше писта за боулинг, подобен на бункер, но добре обзаведен оперативен център, който Дик Чейни беше използвал след 11 септември, и две други помещения, предназначени за срещи или за спане на койки.

Минахме през вратите и се насочихме към тесен тунел, който свързваше сградата с Министерството на финансите на изток, на Петнайсета улица и „Пенсилвания“. Митове и слухове витаят за подземията на Белия дом още от времето на Гражданската война, когато Съюзническата армия се страхувала от нападение над Белия дом и създали планове как да евакуират президента Линкълн към подземието на Министерството на финансите като последно убежище. Истинската работа по тунела започнала обаче едва при Франклин Делано Рузвелт през Втората световната война, когато опасността от въздушните нападения над Белия дом наистина надвиснала над страната. Операционният център бил изграден в зигзаг именно за да се намали ударната сила на евентуален бомбен удар.

Входът към тунела имаше аларма, но Каролин се беше погрижила за нея. Самият тунел бе дълъг десетина метра и висок около два — нямаше много място за човек като мен, който е над метър и осемдесет. Може да предизвика пристъп на клаустрофобия, но не усещах такъв. За човек, който не прави и крачка без Тайните служби или без помощници, празното, открито пространство на тунела действа освобождаващо.

Тримата вървяхме почти до края тунела, преди да стигнем до друго отклонение, което свиваше надясно към малък подземен паркинг, запазен за високопоставените служители на Финансовото министерство и важни гости. Тази вечер тук беше и моята кола, с която щях да се измъкна.

Каролин ми подаде ключовете за колата, мобилен телефон, който пъхнах в левия си джоб, след това плика, който момичето ми връчи преди половин час.

— Номерата са въведени. — Тя имаше предвид телефона. — Всички, за които говорихме. Както и Лили.

Лили. Нещо в мен се счупи.

— Помните ли кода? — попита ме тя.

— Помня. Не се притеснявай.

Аз също извадих плик с президентския печат, съдържащ само един лист. Дани го видя и самообладанието му се разклати.

— Не — заяви той. — Няма да го отворя.

Каролин протегна ръка и го взе.

— Отвори го — казах й, — ако се наложи.

Дани постави ръка на челото си, приглади коса назад.

— Господи, Джон — прошепна той, за пръв път ме нарече по име, откакто бях станал президент. — Наистина ли ще го направиш?

— Дани — прошепнах, — ако нещо ми се случи…

— Ей, ей, стига! — Той постави ръце на раменете ми. Говореше неуверено, опитваше се да сдържи емоциите си. — За мен тя е като моя плът и кръв. Знаеш го. Обичам това дете повече от всичко друго на света.

Дани беше разведен, с един син в гимназията. Но той чакаше пред залата в родилното, когато се роди Лили; той стоеше пред олтара, когато я кръщавахме; той се просълзяваше всеки път, когато тя получаваше диплома, той държа ръката й на погребението на Рейчъл. Преди беше „чичо Дани“ за Лили. По някое време „чичо“ отпадна. Той щеше да е най-близкото до родител, което Лили щеше да има, ако с мен се случеше нещо.

— Носиш ли си рейнджърската монета? — попита ме той.

— Ти откъде-накъде се сети да ме проверяваш за монетата сега? — потупах джоба си. — Не се разделям с нея. А ти?

— Не мога да кажа същото. Май трябва да те черпя едно. Затова ти… — Гласът му секна от вълнение. — Така че сега трябва да се върнеш.

Погледът ми остана прикован към Дани, който без кръвна връзка беше човек от моето семейство.

— Стегни се, брат!

Обърнах се към Каролин. Отношенията ни не бяха такива, че да предполагат другарска прегръдка; освен в случаите, когато спечелих номинацията и след това изборите, не се бяхме прегръщали.

Сега обаче се прегърнахме.

— Залагам на вас, сър — прошепна ми тя в ухото. — Онези не знаят срещу кого се изправят.

— Ако е така — отвърнах, — то е, защото ти си на моя страна.

Наблюдавах ги как се отдалечават, разтърсен, но изпълнен с решимост. Следващите двайсет и четири или четирийсет и осем часа нямаше да са лесни за Каролин, която трябваше да изпълнява ролята на моя човек в Белия дом. Преживявахме нещо, каквото никой не беше преживявал. Ние буквално създавахме правилата в крачка.

Когато те си отидоха и останах сам в тунела, аз се наведох и опрях ръце на коленете си. Поех няколко пъти дълбоко дъх, за да преборя вълнението.

— Надявам се, че знаеш какво, по дяволите, правиш — казах си.

Обърнах се и се насочих към тунела.

ГЛАВА 15

Влязох в подземния гараж на Министерството на финансите, леко наклонил глава настрани и с ръце в джобовете на сините джинси. Кожените ми обувки пъргаво се движеха върху асфалта. Не бях единственият човек в този час тук, затова присъствието ми не събуждаше подозрения, макар да бях облечен по-небрежно от тръгващите си от работа служители от Министерството, които носеха костюми, куфарчета и пропуски. Лесно беше да се скрия сред потропването на токове върху паважа, пиукането на дистанционни за кола, щракането на отварящите се автоматични ключалки, двигателите, които палят, и най-вече беше лесно, защото служителите бяха отдадени на плановете си за почивните дни и не им беше до някакъв тип в памучна риза и сини джинси.

Може да се криех и това съвсем не беше игра, положението беше изключително сериозно, но не можех да отрека леката тръпка на свобода, която почувствах, докато се движех сред хората, без да ме забелязват. Повече от десет години бяха минали, откакто бях стъпвал на публично място, без да съм обект на внимание, без да усещам как ме снимат във всеки момент, без да виждам десетки хора, които очакват да се приближа към тях да се ръкувам, да ги поздравя набързо, да поискат снимка с мен, услуга или дори задълбочен разговор за политика.

Както ми бяха обещали, колата беше четвъртата вляво, безличен седан, по-стар модел, сребрист, с регистрационен номер от Вирджиния. Извадих дистанционното и натиснах бутона за отключване, но задържах твърде дълго, затова вратата се заключи и се чу пиукане. Отвикнал бях. От десет години някой друг ми отваряше вратата.

Зад волана се почувствах като излязъл от машина на времето, пренесен в бъдещето от тази тайнствена измишльотина. Нагласих седалката, запалих двигателя и натиснах веднъж газта, включих на задна скорост и се обърнах да погледна назад, опрял ръка на седалката на пасажера. Докато бавно излизах от мястото, колата започна да пиука все по-настойчиво. Натиснах спирачките и видях жена, която минаваше зад колата на път към нейната. Щом мина, пиукането спря.

Нещо като радар, технология, предотвратяваща сблъсъка. Погледнах към таблото и забелязах камера за обратно виждане. За да мога да карам на заден, докато гледам напред, като следя екрана? Преди десет години нямаше такива, моята кола със сигурност нямаше.

Потеглих към изхода на гаража, платната бяха удивително тесни, завоите — остри. Отне ми няколко минути, преди да свикна наново, твърде рязко давах газ и колата подскачаше напред, твърде отривисто натисках спирачките, сякаш отново бях на шестнайсет и изкарвах очукания шевролет за хиляда и двеста долара от паркинга на магазина за нови и употребявани коли на Лудия Сам.

Наблюдавах автомобилите на платното пред мен, които напускаха гаража. Вратата автоматично се отваряше с наближаването на всяка кола. Нямаше никаква нужда шофьорът да отваря прозореца, за да притисне карта към някакъв скенер или някакво друго устройство. Дори не се бях сетил да предвидя подобна ситуация.

Когато дойде моят ред, вратата се отвори. Бавно минах през рампата, приближих дневната светлина, като внимавах за минувачи, после на улицата се включих в движението.

Трафикът беше натоварен, затова инстинктът ми да натисна газта и да почувствам тази временна независимост бе потиснат от задръстванията на всяко кръстовище. Погледнах през предното стъкло към покритото с облаци небе, надявах се да не завали.

Радиото. Натиснах бутон да го включа — нищо не се случи. Натиснах друг — същото. Натиснах трети и звукът от него гръмна в купето и мина през мен като вълна. В предаването двама души спореха и се прекъсваха дали президентът Джонатан Дънкан е извършил нарушение, което да налага отстраняването му от поста. Натиснах същия бутон, намалих го и се съсредоточих върху шофирането.

Замислих се накъде съм се запътил, за човека, с когото щях да се срещна, и в ума ми нахлуха спомени…

ГЛАВА 16

С ръце на гърба професор Уейт се разхождаше пред катедрата на аудиторията.

— Каква е обосновката за възражението на съдия Стивънс? — Върна се на катедрата, прегледа списъка си с имена. — Господин… Дънкан?

Вдигна поглед към мен.

Мамка му. Бях натъпкал устатата си с тютюн за дъвчене, за да остана буден, след като цяла нощ бях подготвял домашното си. Бях прегледал само отгоре-отгоре случая за днес. В края на краищата в аудиторията имаше стотина студенти и аз бях само един от многото, затова почти нямаше вероятност да ме изпитат. Само че в този ден късметът ми изневери. Спипаха ме неподготвен.

— Съдия Стивънс… Не е съгласен с мнозинството, защото… с… — Запрелиствах страниците и усещах как лицето ми пламва.

— Добре, сър, господин Дънкан, възраженията обикновено означават несъгласие.

Из залата се чуха притеснени хихикания.

— Да, сър, той… той не е съгласен с направеното от мнозинството тълкуване на Четвъртата поправка…

— Май не сте много наясно. Бъркате възражението на съдия Стивънс с възражението на съдия Брендан, господин Дънкан. Във възражението на съдия Стивънс Четвъртата поправка е само спомената.

— Ами да, объркал съм се… имам предвид…

— Сега вече сте на прав път, господин Дънкан. Госпожице Карсън, ще бъдете ли така добра да спасите господин Дънкан от неговото объркване?

— Възражението на съдия Стивънс стъпва на принципа, че Върховният съд не бива да се намесва в решенията на щатски съд, това би означавало промяна в обхвата на действие на федералната Конституция.

Прочутият професор Уайт за пръв път ме взимаше на мушка, това беше едва четвъртата ми седмица в Юридическия факултет на Университета на Северна Каролина. Погледнах в другата част на залата, към жената на третата редица, която говореше, и си помислих: „За последен път се явяваш в час неподготвен, глупако“.

След това вперих поглед в момичето, което седеше на третата редица, говореше уверено и почти без никакво притеснение. „… Тук става дума за долната граница, а не за горната в обхвата на федералната Конституция, и ако съществува адекватно и независимо щатско законодателство, което да обосновава решението…“

Имах чувството, че са ми изкарали въздуха.

— Коя… е тя? — прошепнах на Дани, който седеше до мен. Дани караше трета година и познаваше почти всички.

— Рейчъл — шепнешком ми отговори той. — Рейчъл Карсън. Трети курс право. Тя ме победи в конкурса за главен редактор на правното списание.

— Знаеш ли нещо повече за нея?

— Питаш дали има приятел? Нямам представа. Ти обаче направи невероятно първо впечатление.

Когато лекцията свърши, сърцето ми още биеше бясно. Скочих от мястото си и се втурнах към вратата, надявах се да я настигна в коридора сред морето от студенти.

Късо подстригана кестенява коса, джинсов жакет…

— … Рейчъл Карсън… Рейчъл Карсън…

Там. Видях я. Проправих си път през множеството и я настигнах, когато се отделяше от основния поток студенти и се насочваше към една от вратите.

— Ей — извиках колебливо. Този треперещ гласец мой ли беше?

Тя се обърна и ме погледна със зелените си очи, извила вежди. Най-финото, изваяно лице, което бях виждал.

— Здрасти… — каза тя несигурно, мъчейки се да си спомни кой съм.

— Ами. Здрасти. — Метнах раницата си на рамо. — Аз, ами, исках само да ти благодаря, ами, сещаш се, че ме спаси преди малко.

— О, няма проблем. Ти си първи курс, нали?

— Виновен.

— На всички се случва — каза тя.

Поех дъх.

— Такова, ами, какво ще… Имам предвид… какво, ами, ще правиш сега?

Какво по дяволите ми ставаше? Бях преминал през всички обучения, назначени от сержант Мелтън; бях заливан с вода при мъчения, пребиван, разпъван, убиван в тренировъчни екзекуции от Иракската републиканска гвардия. И изведнъж не можех да вържа и две думи?

— Сега ли? Ами, аз… — кимна. Едва тогава забелязах къде се е канела да влезе: дамската тоалетна.

— О, ще…

— Е, да…

— Ами тогава трябва…

— Трябва ли? — развесели се тя.

— Да, имам предвид, не е добре… да стискаш или… имам предвид… щом трябва да отидеш, трябва да отидеш, нали?

Как така се бях побъркал напълно?

— Правилно — каза тя. — Така че, беше ми приятно.

Чух смеха й от другата страна на вратата.

Седмица след като я бях видял за пръв път, не спирах да мисля за нея. Порицавах се: първата година в правния е годината да залягаш, да се докажеш, момче. Но независимо колко упорито се опитвах да се съсредоточа върху условията да бъдеш съден в определен щат, формулировката на престъпна небрежност или изискването за пълно приемане на договор в търговското право, това момиче, което седеше на третата редица в лекцията ми по федерално избирателно право, непрекъснато изникваше в ума ми.

Дани ми донесе сведенията от разузнавателната си мисия: Рейчъл Карсън беше от малко градче в западната част на Минесота, беше учила в Харвард, след което беше спечелила стипендия за Юридическия факултет на Северна Каролина. Беше главен редактор на правното списание, първа по успех в курса си и я очакваше работно място в организация с идеална цел, която осигуряваше правна помощ на бедни. Беше красива, но притеснителна. Не беше много общителна, поддържаше връзка с по-големите студенти, онези, които не идваха в университета направо от колежа.

„Добре, мамка му — бях си помислил. — И аз не идвам направо от колежа.“

Най-накрая събрах смелост и я открих в библиотеката, седнала на дълга маса с няколко приятели. Помислих си, че идеята ми е много лоша. Краката ми обаче не ме слушаха и неочаквано цъфнах до нея.

Когато ме видя да идвам, тя остави химикалката и впери поглед в мен.

Щеше ми се да направя насаме онова, което бях намислил, но се страхувах, че ако не го направя сега, никога няма да събера смелост.

„Затова действай, тъпанар такъв, преди някой да е извикал охраната.“

Извадих лист от джоба си, разгънах го и се прокашлях. Вече всички на масата гледаха в мен. Зачетох:

Погледнах към нея, на лицето й имаше развеселена усмивка.

— Още не е избягала — казах и за награда успях да разсмея една от приятелките й, добро начало.

Последният ред ми спечели отново смеха на приятелите й.

— Така е наистина — казах на Рейчъл. — Владея четмо и писмо и всичките тези дивотии.

— Не се съмнявам, не се съмнявам.

— Може ли да продължа?

— И още как — махна тя с ръка.

Тя не успя да скрие усмивката си, поруменя. Другите момичета на масата заръкопляскаха.

Направих дълбок поклон.

— Много благодаря — казах, докарвайки най-добрата си имитация на Елвис. — Цяла седмица ще бъда тук.

Рейчъл не ме гледаше.

— Имам предвид, ако не друго, поне това, че римувах „зеленооко“…

— Така е, това точно беше впечатляващо — съгласи се тя със затворени очи.

— Ами добре. Дами, моля да ме извините, ще се преструвам, че всичко тук е протекло добре, и ще си тръгна, докато още съм на гребена на вълната.

Бавно си тръгнах, давах й възможност да ме настигне, ако иска.

ГЛАВА 17

Стреснато се върнах от спомените и влязох в паркинга, разположен точно където ми бяха казали, че ще бъде, на по-малко от пет километра от Белия дом. Паркирах и загасих двигателя. Не се виждаше жива душа.

Грабнах чантата и излязох. Задният вход приличаше на товарна рампа, със стъпала, които водеха към широка врата без дръжка отвън.

От интеркома прозвуча писклив глас:

— Кой е, моля?

— Чарлс Кейн — отговорих.

Миг по-късно масивната врата се открехна с изщракване. Протегнах ръка и я отворих по-широко. Вътре имаше товарна зона, безлюдна, претъпкана с кутии на куриерски фирми, големи касетки и колички. Вдясно се намираше голям асансьор, вратите му бяха отворени, а вътре стените бяха с дебела облицовка.

Натиснах най-горния бутон и вратата се затвори. Поех дълбоко въздух, когато асансьорът потегли тромаво. Леко се спусна надолу, преди да започне да се издига. Работата на механизма се чуваше отчетливо. Отново за миг главата ми се замая. Опрях ръка на стената и зачаках, докато думите на доктор Лейн отекваха в главата ми.

Когато стигнах най-горния етаж, вратите се отвориха, излязох предпазливо в стилен коридор с боядисани в светложълто стени и репродукции на Моне, който водеше към единствената врата на горния етаж.

Когато стигнах до нея, тя се отвори, без да съм направил нищо.

— Чарлс Кейн, на вашите услуги — казах.

Аманда Брейдууд стоеше на прага на луксозното жилище и държеше вратата отворена с изпъната ръка, за да ме посрещне. Тънък пуловер се спускаше свободно над прилепнала риза. Носеше черни ластични панталони и беше боса. Косата й беше дълга заради филма, чиито снимки приключиха преди месец, но тази вечер я бе вързала на конска опашка с няколко измъкнати кичура, обрамчващи лицето й.

— Добре дошли, господин Кейн — поздрави ме тя. — Ще ме прощавате за потайността, но портиерът на главния вход си пада клюкарка.

Миналата година едно списание определи Манди като една от двайсетте най-красиви жени на планетата. Друго я посочи за една от първите двайсет най-добре платени актьори в Холивуд, по-малко от година след като получи втория си „Оскар“.

Двете с Рейчъл били съквартирантки цели четири години в Харвард и продължиха да поддържат връзка през годините — бяха толкова близки, колкото могат да бъдат адвокатка от Северна Каролина и световна кинозвезда. Кодовото име Чарлс Кейн беше идея на Манди: преди осем години, докато пиехме бутилка вино в задния двор на дома на губернатора, Рейчъл, Манди и аз се съгласихме, че шедьовърът на Оскар Уелс е най-великият филм в историята на киното.

Поклати глава и на лицето й бавно изгря усмивка.

— Леле, леле — каза. — Бакенбарди, занемарена външност — добави тя, докато ме целуваше по страните. — Много изпаднало. Е, стига си стърчал като бездомен, влизай.

Уханието й, ароматът на жена, ме обгърна. Рейчъл не беше много по парфюмите, но душгелът й и лосионът й за тяло — или както там наричат кремовете, лосионите и сапуните — бяха с аромат на ванилия. Докато съм жив, никога повече няма да доловя това ухание, без в мислите ми да изникне образът на голото рамо на Рейчъл и да си представя нежната й шия.

Казват, че няма наръчник как да преодолееш смъртта на съпруг или съпруга. Това е още по-вярно, когато оцелелият съпруг е президент, а адът е на път да се разтвори, защото нямах време да скърбя. Чакаха ме твърде много решения, постоянни заплахи за сигурността, които — забравени дори за миг — можеха да имат катастрофални последици. Когато Рейчъл навлезе в последния етап от болестта си, наблюдавахме Северна Корея, Русия и Китай по-отблизо от всякога, защото знаехме, че ръководителите на тези страни търсят слабото място на Белия дом. Обмислях временно да се оттегля от поста — Дани дори подготви документите, — но Рейчъл не позволи. Тя беше решила, че болестта й няма да доведе до прекъсване на моето президентство. За нея това беше важно, настояваше с упоритост, която така и не обясни, а аз не разбрах напълно.

Три дни преди Рейчъл да почине — по това време се бяхме върнали в Роли, за да може тя да умре у дома, — Северна Корея проведе изпитания на междуконтинентална балистична ракета в международни води и наредих самолетоносач да се насочи към Жълто море. В деня, в който я погребахме, докато стоях над гроба й, уловил ръката на дъщеря си, в посолството ни във Венесуела терорист камикадзе извърши атентат и светкавично се озовах в кухнята ни с генерали и хората от екипа за национална сигурност, за да обсъдим възможността за ответен удар.

В краткосрочен план вероятно справянето с личната загуба е по-лесно, когато светът, който те заобикаля, постоянно изисква вниманието ти. Отначало си твърде зает, за да тъгуваш и да си самотен. После истината се стоварва върху теб — изгубил си любовта на своя живот, дъщеря ти е останала без майка, а на една прекрасна жена е отнет шансът да изживее дълъг и щастлив живот. И си благодарен за ангажиментите в работата си. Но имаше моменти на огромна самота, макар да бях президент. Никога преди не я бях усещал. Взимал съм поредица тежки решения през първите две години като президент, много пъти единственото, което ми е оставало, е да се моля да съм се обадил на точния човек, моменти, в които е без значение колко помощници имам, защото решението е мое и само мое. Но никога не се бях чувствал сам. Рейчъл неизменно беше до мен, винаги разчитах на откровеността й за начина, по който взимам решенията, казваше ми да правя възможно най-доброто, а когато всичко свършваше, ме прегръщаше.

Рейчъл все така ми липсваше, както съпругата липсва на един мъж. Тази вечер ми липсваше свръхестественият й усет кога да ме порицае и кога да ме подкрепи, да ме убеди, че независимо от всичко краят ще е добър.

Никога няма да има втора Рейчъл. Знаех го. Но ми се искаше да не бъда непрекъснато сам. Рейчъл искаше да обсъдим какво ще се случи, след като тя умре. Шегуваше се, че ще бъда най-търсеният ерген на планетата. Може би. Точно сега се чувствах като най-объркания кретен, който ще разочарова всички.

— Питие? — попита през рамо Манди.

— Няма време. Няма да се бавя.

— Честно казано, не разбирам защо ти е притрябвало такова нещо. Но съм готова. Да се залавяме.

Последвах я в апартамента й.

ГЛАВА 18

— Чувствам се странно — признах.

— Добре се справяш — прошепна Манди. — За пръв път ли ти е?

— Да. И се надявам да е за последен.

— И за двама ни ще е по-приятно — каза тя, — ако спреш да се оплакваш. За Бога, Джон, изтезавали са те в Багдад, а такова нещо да не можеш да понесеш?

— При теб всеки ден ли е така?

— В повечето. Сега стой… мирен. По-лесно е.

За нея може и да беше. Опитах се да седя спокойно на розовия стол в гардеробната на Манди, докато тя очертаваше с молив веждите ми. Куфарчето за гримове от дясната ми страна беше пълно с тубички, шишенца, четки, пудри, кремове и фондьотен във всевъзможни размери и цветове. Приличаше на сцена от евтин филм за вампири и зомбита.

— Само недей да ме докарваш като Граучо Маркс.

— Няма, няма — успокои ме Манди. — Като отворихме дума… Протегна ръка, бръкна в чантата си и ми показа какво извади — очила като на Граучо Маркс, гъсти вежди и мустаци.

Взех ги.

— На Рейчъл — казах.

Когато болестта на Рейчъл напредна, тя се притесняваше, че всички я съжаляват. Затова когато я посещаваха приятели, тя разведряваше обстановката. Предупреждавах гостите с думите „Днес Рейчъл изобщо не прилича на себе си“. Влизаха в стаята и я виждаха в леглото с очилата на Граучо. Понякога слагаше клоунски нос. Имаше и маска на Ричард Никсън и при вида й хората избухваха в смях.

Такава си беше Рейчъл, точно такава. Винаги се притесняваше за всички други, но не и за себе си.

— Както и да е — Манди пресече възможността настроението съвсем да помръкне, — не се притеснявай за веждите си. Само малко ги удебелих. Ще се изненадаш колко променят външния вид. Очите и веждите.

Седна рязко на стола и ме огледа.

— Да ти кажа честно, момче, с тази брада, дето си пуснал, наполовина си спечелил битката. И каквато е огненочервена! Направо е като фалшива. Искаш ли да ти боядисам и косата, за да са в тон?

— Как не!

Поклати глава, продължаваше да оглежда лицето ми като лабораторен екземпляр.

— Косата ти не е достатъчно дълга, за да се позанимая с нея — промърмори повече на себе си, отколкото на мен. — Ако я среша наляво вместо надясно, нищо няма да постигна. Може да я срешим напред. — Постави ръце на косата ми, започна да я разресва с пръсти, разроши я. — Поне ще изглеждаш в крак с модата от това десетилетие.

— Ами ако си сложа бейзболна шапка? — предложих.

— А! — Тя се отдръпна. — Ами да, с шапка ще стане по-лесно. Дали? Шапка носиш ли си?

— Да — извадих от чантата си бейзболна шапка и си я сложих.

— Връщаме дните на нашата слава, а? Добре, така, с брадата, червената бейзболна шапка, веждите и… хм. — Закима. — Ключът са очите. — Тя посочи лицето си. Въздъхна. — Погледът ти е друг, скъпи.

— Какво искаш да кажеш?

— Откакто Рейчъл си отиде — уточни тя. — Погледът ти е друг. — Рязко сложи край на тези размишления. — Извини ме. Я да ти намерим някакви очила. Не носиш очила, нали?

— За четене, когато съм уморен.

— Стой така.

Отиде в дрешника си и се върна с правоъгълна кадифена кутия. Отвори я и показа около петдесет чифта слънчеви очила, всеки чифт лежеше върху малка издатинка.

— Боже, Манди.

— Взех ги назаем от Джейми. Когато снимахме продължението на „Лондон“ миналата година. Излиза тази Коледа.

— Чух за филма. Поздравления.

— Да, ами казах на Стивън, че ще е последен. Родни не си свали лапите от мен през цялото време на снимките. Но го удържах.

Подаде ми очила с дебели кафяви рамки. Сложих си ги.

— Хм — не одобри тя. — Свали ги. Виж тези.

Сложих си други.

— Не стават, ами тези?

— Целта ми не е да победя в моден конкурс.

Тя ме изгледа с каменно лице.

— Няма такава опасност, мили мой, довери ми се. Ето. — Подаде ми други. — Да, тези са.

Подаде ми отново чифт с дебели рамки, този път кафявото имаше червени отблясъци. Сложих си ги и лицето й грейна.

— Отиват на брадата ти — каза ми.

Направих физиономия.

— Недей, исках да кажа, че напълно променят тена на лицето ти. Ти си светъл. Тъмнорус и със светла кожа. Очилата и брадата изпъкват с наситено тъмночервено.

Станах и отидох до огледалото над тоалетката й.

— Отслабнал си — отбеляза Манди. — Никога не си бил пълен, но сега изглеждаш измършавял.

— Не ми прозвуча като комплимент.

Огледах се. Бях си аз, но разбрах какво имаше предвид с промяната на тена. Шапката, очилата и брадата. За пръв път си давах сметка до каква степен и лекото удебеляване на веждите може да промени вида на човек. Бях напълно преобразен и без свита от тайни агенти. Никой нямаше да ме познае.

— Знаеш ли, Джон, ще е хубаво да продължиш с живота си. Ти си само на петдесет. И тя искаше същото. Всъщност тя ме накара да й обещ…

Спря се, лицето й леко поруменя, погледът й заискри.

— Говорили сте с Рейчъл по темата, така ли?

Кимна, постави ръка на гърдите си, изчака миг, за да се разсеят емоциите.

— Каза ми, цитирам: „Не позволявай Джон да прекара сам живота си, воден от някакво сбъркано чувство за вярност“.

Рязко поех дъх. Тези думи — „сбъркано чувство за вярност“ — бяха точно думите, които неведнъж ми беше повтаряла. С тях тя отново оживя в стаята, сякаш усетих дъха й на лицето си, наклонила глава, какъвто навик имаше, когато искаше да каже нещо важно. Уханието й на ванилия, трапчинката на дясната й буза, бръчиците от смях покрай очите й…

Ръката й, вкопчила се в моята в онзи последен ден, гласът й — дрезгав от болкоуспокояващите, толкова слаба, но достатъчно силна да стисне ръката ми за последен път.

Обещай ми, че ще срещнеш друга, Джонатан. Обещай ми.

— Мисълта ми е — гласът на Манди преливаше от емоции, — че всеки разбира кога е дошъл моментът отново да излезе на сцената. Излишно е да се дегизираш само и само за да излезеш на среща.

Отне ми известно време да се съвзема и да си спомня подробност, която не биваше изобщо да забравям: Манди нямаше ни най-малка представа какво става. Като се позамислих, разбрах защо тя с пълно право предполага, че имам среща с жена — вечеря или питие, или кино — и че вероятно не искам тя да става достояние на световните медии.

— Отиваш на среща, нали?

Безукорно оформените й вежди се сключиха, докато се взираше в мен и обмисляше ситуацията. Ако не отивах на среща, къде бих могъл да се явя в този вид и защо? По каква причина президентът би се измъквал от охраната си и би пътувал инкогнито?

Трябваше да сменя посоката, в която се беше насочило въображението й. Но след смъртта на Рейчъл тя беше човекът, който ненатрапчиво и изключително внимателно се грижеше за мен, и нямаше да ме притиска да й се доверявам против волята си.

Изкашлях се и погледнах часовника. Графикът ми беше натоварен. Винаги бе разчетен до секундата, но президентът никога не закъснява. Всички го чакат. Този път не бе така.

— Трябва да вървя — казах на Манди.

ГЛАВА 19

Слязох със служебния асансьор и излязох на улицата. Колата ме чакаше на паркинга. Потеглих към Капитолия и открих паркинг близо до Седма улица и улица „Северна Каролина“, оставих ключовете на служител, който едва-едва ме погледна.

Смесих се с пешеходците и се потопих в шума от хората, които се наслаждаваха на пролетната петъчна вечер в кипящ от живот квартал с ресторанти и барове с широко отворени прозорци. Посетителите се смееха и разговаряха, от усилвателите гърмеше музика.

Приближих се до парцаливо облечен мъж, седнал до стената на разположено на ъгъла кафене. Край него лежеше немска овчарка, която дишаше тежко, с отворена уста, до празна купа. И той като много от бездомниците носеше повече дрехи от необходимото. Беше сложил и тъмни, надраскани очила. Имаше табела с надпис БЕЗДОМЕН ВЕТЕРАН, но в момента табелата стоеше опряна на стената на сградата. Сигурно беше в почивка. От другата страна лежеше малка картонена кутия с няколко банкноти. От радиото тихо звучеше музика.

Отклоних се от основния поток пешеходци и се наведох към него. Познах песента от радиото — „В музиката“ на „Ван Морисън“. Спомените ме върнаха към бавен танц в Савана по време на основното ми обучение, когато затваряха бара на улица „Ривър“, умът ми беше замъглен от пиенето, крайниците ме боляха от тренировките.

— Ветеран от войната в Залива ли сте, сър? — попитах.

По външния му вид можеше да се предположи, че дори е ветеран от Виетнам, после отчетох, че тежките години вероятно го бяха състарили повече.

— Е, как — отговори ми той. — Ама никъв сър не бех. Печелех си парите, приятел. Взводен сержант в Първа пехотна. Бех, когато резнаха въженцето на Саддам.

Почувствах как у него се надига гордост. Добре ми подейства, че го накарах да си спомни. Исках да разпаля още огъня на гордостта му, да му купя сандвич, да послушам за него. Но усещах, че времето ме притиска, и погледнах часовника си.

— Първа пехотна дивизия, а? Вие, момчета, първи влязохте в Ирак, нали?

— Острието на копието, човек. Сгазихме ги ония слабаци от Републиканската гвардия, докато спят.

— Не е зле за пешак — казах.

— Пешак ли? — звучеше изненадано. — Служили ли сте? Какъв бяхте, от военновъздушните ли?

— Бях войник като теб — казах. — Да, прекарах две години в Седемдесет и пети.

Той се поизправи и изви гъстите си, слели се вежди.

— Рейнджър от военновъздушните, а? Бас държа, че си видял много мазало, момче. Атаки и разузнавателни акции, нали?

— Не толкова, колкото вас, момчетата, които бяхте в по-големите подразделения — отново насочих темата към него. — Колко ви трябваше да превземете половината страна, седмица?

— И после спряхме — рече, извил уста. — Винаги съм си мислил, че това беше грешка.

— Ей, бих хапнал един сандвич. Ами ти?

— Предложението ще се посрещне с истинска благодарност — каза той. Когато се насочих към вратата, добави: — Впрочем в това кафене правят убийствен сандвич с пуешко.

— Тогава да е сандвич с пуешко.

Върнах се, но вече времето ме притискаше. Преди да си тръгна обаче, научих още някои важни факти.

— Как се казваш, пешак? — попитах.

— Старши сержант Кристофър Найт — отговори.

— Заповядай, сержант. — Подадох му пакет с храна. Напълних с вода купата за кучето, което я излочи до капка.

— За мен беше чест да се запознаем, сержант. Къде полагаш глава нощем?

— Приют през две улици. Повечето сутрини идвам тук. Хората са малко по-мили.

— Трябва да вървя, но ето, Крис, вземи това.

Извадих рестото от джоба си и му го дадох.

— Бог да те благослови — стисна ръката ми със силната ръка на войник.

Незнайно защо гърлото ми се сви. Посещавал бях клиники и болници, дал бях всичко от себе си да реформирам Отдела за работа с ветерани, но ето това не виждах — бездомните с посттравматично стресово разстройство, които не могат да си намерят работа.

Тръгнах по тротоара, извадих телефона си, за да запиша името му и адреса на кафенето, за да се погрижи някой за този човек, преди да е станало твърде късно.

Като него имаше хиляди. Обзе ме познато чувство — че способността ми да помогна на тези хора е едновременно огромна и ограничена. Човек се научава да живее с този парадокс. Ако не може, вторачването в ограниченията ще му попречи да направи най-доброто, на което е способен. Междувременно трябва да търси възможности да надделява над ограниченията, да прави всичко по силите си всеки ден. Дори в лошите дни винаги има възможност да се направи добро.

Две пресечки след сержант Найт се придвижвах в сенките от залязващото слънце и забелязах, че тълпата пред мен беше спряла. Подминах неколцина и стъпих на улицата, за да виждам по-добре.

Двама полицаи от охраната на вашингтонското метро се опитваха да повалят по очи някакъв мъж, тъмнокож младеж с бяла тениска и джинси. Младежът се съпротивяваше, опитваше се да освободи ръцете си, докато един от полицаите се мъчеше да му сложи белезници. Полицаите имаха оръжие и палки, но не ги използваха, поне не още. Двама или трима от хората на тротоара снимаха с телефоните си случващото се.

— На земята! По очи! — крещяха офицерите.

Младежът, когото арестуваха, тръгна надясно, препъвайки се, офицерите го последваха към улицата със спряно движение, блокирано от полицейска кола.

Инстинктивно направих крачка напред, след това се върнах. Какво щях да направя — да заявя, че съм президентът и че се заемам със случая? Можех само да зяпам или да си тръгна.

Нямах представа как се беше стигнало до този арест. Възможно беше този мъж да е извършил сериозно престъпление или да е отмъкнал нечия чанта, или просто е вдигнал кръвното на полицаите. Надявах се, че те само изпълняват своя дълг и предприемат съответните действия. Повечето полицаи даваха всичко от себе си през повечето време, знаех го. Знаех и че има лоши полицаи, точно както има лоши хора във всяка професия. И знаех, че има полицаи, които се мислят за добри полицаи, но — макар и подсъзнателно — щом видят чернокож с тениска и джинси, го възприемат за по-голяма заплаха от бял мъж, облечен по същия начин.

Огледах наблюдаващата сцената тълпа, хора от всички раси и с всякакъв цвят на кожата. Десет души могат да гледат едно и също нещо и да го възприемат по десет различни начина. Някои ще видят добрите полицаи, които си вършат работата. Други ще видят чернокож мъж, с когото се държат агресивно заради цвета на кожата му. Понякога е едното, друг път — другото. Понякога са и двете едновременно. Но независимо от това в ума на всеки от зрителите имаше един и същ въпрос: дали невъоръженият мъж ще се отърве без куршум?

Втора полицейска кола наближаваше по улицата, полицаите повалиха младежа, сложиха му белезниците и го изправиха на крака.

Пресякох и се запътих натам, закъдето бях тръгнал. Нямаше лесни решения на подобни проблеми, затова се опитах да следвам собствения си съвет — да осъзнавам ограниченията си и да не спирам да правя каквото мога, за да подобрявам положението. Указ, закон, който е на бюрото ми, речи, думи от моя амвон — всичко това, представено с правилния тон, ни движи в правилната посока.

Но тази битка беше стара като човечеството: ние срещу тях. Във всяка епоха отделни хора, семейства, родове и нации са решавали въпроса „Как да се отнасяме с онези, които не са като нас?“. В Америка расизмът е наше старо проклятие. Но има и други проблеми, които ни разделят — религия, имиграция, сексуална ориентация. Понякога стратегията „онези“ е наркотик, който подхранва звяра в нас. Твърде често тези, които тръгват на нож срещу „онези“, надделяват над призивите да си спомним, че „ние“ можем да живеем и да работим заедно. Умовете ни са работили твърде дълго по този начин. Може би винаги така ще работят. Но не бива да се отказваме да опитваме. Това е постоянната мисия, която са ни завещали Бащите основатели на нацията — да се стремим към „по-съвършен съюз“.

Завих и вятърът ме връхлетя. Погледнах към покритото с пепеляво-сиви облаци небе.

Докато вървях към края на улицата, към бара на ъгъла, се страхувах, че се изправям пред най-трудната част от предстоящата много тежка нощ.

ГЛАВА 20

Поех дълбоко въздух и влязох в бара.

Вътре видях плакати на бейзболни отбори и вдигнати високо в ъглите телевизори на фона на неизмазани тухлени стени, чух силна музика, която се надвикваше с разгорещените разговори на насъбралата се за евтино пиене тълпа. Много от присъстващите бяха във всекидневни дрехи, младежи, които учеха, но имаше и служители, отбили се след работа, облечени в костюми с разхлабени вратовръзки или пък с пуловери и панталони. Вътрешният двор на бара беше пълен. Подът лепнеше, носеше се мирис на изветряла бира. У мен се пробудиха спомени за първите месеци в армията в Савана, когато обикаляхме улица „Ривър“ в почивните дни.

Кимнах към двамата агенти от Тайните служби, облечени в костюми, които стояха на пост. Осведомени бяха за идването ми и как ще съм облечен. Наредено им беше да не показват, че ме познават, и те следваха заповедта, поздравиха ме с кратки кимвания и леко сковаване на позата.

Отзад в ъгъла дъщеря ми седеше на маса, заобиколена от хора — някои бяха приятели, други просто искаха да са в компанията на дъщерята на президента, — пиеше цветна плодова течност от чаша, а друга жена й шепнеше нещо на ухото заради високата музика. Като чу думите й, дъщеря ми вдигна ръка към устата си, сякаш едновременно се опитваше да преглътне и да се разсмее. Но изглеждаше престорено. Просто проявяваше учтивост.

Очите й оглеждаха помещението. Първия път погледът й ме подмина, след това се върна към мен. Устата на Лили се отвори, очите й се присвиха. Най-накрая изражението й омекна. Отне й миг-два, следователно дегизировката ми беше на ниво.

Продължих, подминах тоалетните и влязох в сервизните помещения в задната част на бара, вратата се отвори по план. Вътре миришеше като в стая на студентско братство, имаше купища рафтове, отрупани с подбрани алкохолни питиета, покрай стените бяха наредени кегове, а на бетонния под бяха оставени кутии със салфетки и чаши за бара.

Сърцето ми се разтопи, когато дъщеря ми влезе — кръглоликото дете с огромни очи, което посягаше с ръчички към лицето ми, малкото момиченце, което се повдигаше на пръсти, за да ме целуне, а лицето му беше намазано с фъстъчено масло, младото момиче, което ръкомахаше отсечено, докато убеждаваше в предимствата от стимулите за алтернативна енергия на финала на щатското състезание по дебати.

Когато се отдръпна и ме погледна в очите, усмивката й беше изчезнала.

— Значи е истина?

— Истина е.

— Тя идва ли в Белия дом?

— Да, дойде. Повече не мога да ти кажа.

— Ти къде отиваш? — попита тя. — Какво ще правиш? Защо си без охрана? Защо си облечен така, сякаш си дегизиран…

— Ей, ей. — Поставих ръце на раменете й. — Всичко е наред, Лил. Пак ще се срещна с тях.

— С Нина и нейния партньор ли?

Много се съмнявах, че момичето с тениска от Принстън е казала на дъщеря ми истинското си име. Но колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Да — казах.

— След като говори с мен, повече не съм я виждала — каза ми Лили. — Нито веднъж. Изчезна напълно от курса.

— Не мисля, че изобщо е била записана в Сорбоната. Мисля, че е отишла в Париж, за да те види. За да предаде съобщението.

— Но защо ще говори точно с мен?

Не отговорих. Не исках да споделям повече подробности от необходимото. Но Лили беше умна като майка си. Бързо се досети.

— Знаела е, че ще предам съобщението й направо на теб. Без посредници. Без проверки.

— Именно.

— И какво е имала предвид? — попита Лили. — С тези думи — „Тъмни векове“?

— Лил… — Придърпах я към себе си, но не й отговорих.

— Няма да ми кажеш. Не можеш — добави тя, разкривайки ме, прощавайки ми. — Сигурно е важно. Толкова важно, че ме помоли да се кача на самолета от Париж, и сега ти… правиш там, каквото правиш. — Погледна през рамо. — Къде е Алекс? Къде е охраната ти? Освен Фрик и Фрак, хората, които си изпратил, за да ме пазят.

След дипломирането си в колежа Лили реши да се движи без охрана, имаше такова право. Но в момента, в който ми се обади миналия понеделник, изпратих светкавично агентите да я пазят. Необходими бяха два дни, за да я прибера у дома, защото имаше още един изпит, а ме увериха, че в Париж е в безопасност.

— Охраната ми е наоколо — отговорих.

Не беше необходимо да знае, че съм сам. Вече и без това беше разтревожена. Майка й беше починала едва преди година, все още се съвземаше от загубата. Излишно беше да се притеснява, че може да остане и без баща. Не беше дете и за годините си беше доста зряла, но беше само на двайсет и три, за бога, съвсем беззащитно дете за онова, което щеше да й поднесе животът.

Усетих стягане в гърдите при мисълта за всичко, което би означавало случващото се за Лили. Но нямах избор. Бях дал клетва да защитавам тази страна и бях единственият човек, който можеше да го направи.

— Слушай — взех ръката й. — Искам да прекараш няколко дни в Белия дом. Стаята ти вече е готова. Ако ти трябва нещо от твоя апартамент, агентите ще ти го осигурят.

— Не… разбирам. — Обърна се и ме погледна, устните й леко трепереха. — Тате, ти в опасност ли си?

Едва удържах вълнението си. Отдавна беше престанала да се обръща към мен с „тате“, макар след смъртта на Рейчъл да се беше случило веднъж или два пъти да го чуя. Използваше това обръщение в моменти, когато се чувстваше най-уязвима, най-ужасена. Издържал бях на сержанти садисти, на жестоки иракчани мъчители, на нападащи в гръб лобисти и на вашингтонските журналисти, но дъщеря ми предизвикваше реакция, която не беше по силите на никой друг.

Наведох се и притиснах глава о нейната.

— Аз ли? Стига. Само проявявам предпазливост. Искам да съм сигурен, че си в безопасност.

Не я убедих. Уви ръце около врата ми и ме притисна силно. И аз я прегърнах. Чувах как хлипа, тялото й потръпваше.

— Ти си моята гордост, Лили — прошепнах, за да преодолея чувствата, от които гърлото ми се свиваше. — Казвал ли съм ти го?

— Все ми го повтаряш — каза тя на ухото ми.

Погалих по косата моята блестяща, силна, независима дъщеря. Вече беше жена, притежаваше красотата на майка си, ума й, духа й, но все още беше момиченцето, което грейваше, когато ме види, което пискаше, когато я целувах бурно-бурно, което не можеше да заспи след кошмар, ако тате не я държи за ръка.

— Сега върви с агентите — прошепнах. — Става ли?

Тя се отдръпна от мен, избърса страните си, пое дъх, погледна ме с изпълнени с надежда очи и кимна.

После отново се хвърли към мен и ме прегърна.

Затворих здраво очи, държах треперещото й тяло. Изведнъж порасналата ми дъщеря се превърна в петнайсетгодишна гимназистка, която се нуждаеше от своя татко, от бащата, който уж трябваше да е нейната непоклатима скала, която никога нямаше да я предаде.

Искаше ми се да я прегръщам, да избърша сълзите й, да премахна всяка нейна грижа. Трябваше да се науча много, много отдавна, че не мога да вървя непрекъснато след малкото си момиченце и да го предпазвам от всякакви злини. А сега се налагаше да се отскубна от прегръдката й и да се залавям за работа, макар да не исках да я пусна за нищо на света.

Улових в шепи лицето й. Подпухналите, изпълнени с надежда очи на дъщеря ми ме погледнаха.

— На този свят теб обичам най-много — казах. — И ти обещавам, че ще се върна при теб.

ГЛАВА 21

Щом Лили излезе от бара с охраната си, помолих бармана за чаша вода. Бръкнах в джоба си и извадих хапчетата — стероидите, които щяха да увеличат броя на тромбоцитите ми. Мразех тези хапчета. Замайваха ме. Но или щях да работя със замаян мозък, или щях да изляза от строя. Нямаше средно положение. А второто беше изключено.

Върнах се при колата си. Облаците бяха черни като подметките им. Не беше валяло, но миришеше на дъжд.

Извадих телефона си от джоба и докато вървях, позвъних на доктор Лейн. Нямаше да разпознае номера ми, но все пак вдигна.

— Доктор Лейн, обажда се Джон Дънкан.

— Господин президент? Цял следобед ви звъня.

— Знам. Имах работа.

— Тромбоцитите ви продължават да падат. Вече са под шестнайсет хиляди.

— Добре, ще удвоя стероидите, обещавам.

— Това не е достатъчно. Трябва незабавно да започнете лечение.

За малко да се изпреча пред колите, забравих да внимавам на кръстовището. Шофьорът на един ван натисна силно клаксона, да не би да не съм забелязал грешката си.

— Все още не са паднали на десет хиляди — възразих на доктор Лейн.

— Тези показания са ориентировъчни. Всеки организъм е различен. Може в този момент да имате вътрешен кръвоизлив.

— Но е малко вероятно. Магнитно-резонансната томография от вчера не показва такива резултати.

— За вчера не показва. Ами днес? Кой знае?

Стигнах до мястото, където беше паркирана колата ми. Подадох талона си и пари в брой и служителят ми връчи ключовете.

— Господин президент, заобиколен сте от талантливи и способни хора. Убедена съм, че те са в състояние да се справят блестящо за няколко часа, докато сте на лечение. Мислех, че президентите могат да възлагат задачи и на други.

Могат. През повечето време. Но не и тази. И не мога да споделя с нея или с когото и да било друг защо.

— Чух всичко, което каза, Дебора. Сега трябва да вървя. Дръж телефона си подръка.

Изключих мобилния, запалих колата и потеглих в натоварения трафик. Мислех за момичето с тениска на Принстън — Нина, и за дъщеря ми.

Мислех за „Тъмните векове“.

Мислех за следващата си среща тази вечер, за заплахите и предложенията, които мога да отправя.

Мъж с табела, на която пишеше ПАРКИНГ, ми махна да вляза. Платих и последвах указанията на друг, който ме упъти до самото място. Задържах ключовете си и изминах пеша две пресечки, докато спрях пред средно висок жилищен блок с надпис КАМДЪН САУТ КАПИТОЛ над входа. От другата страна на улицата се чуваше ревът на тълпата.

Пресякох булеварда, което не беше лесно, тъй като движението беше натоварено. Подмина ме мъж с думите:

— На кого му трябват два? На кого му трябват два?

Извадих плика, който Нина ми даде, и взех цветен билет за мача тази вечер, „Нешънълс“ срещу „Мете“.

На входа отляво на „Нешънъл парк“ служителите пропускаха хората през метален детектор, отпращаха онези, които не издържаха проверката, претърсваха чанти за оръжия. Чаках реда си на опашката, но тя вървеше бързо. Мачът вече беше започнал.

Мястото ми беше в сектор 104 с яркочервени седалки. Свикнал съм на най-добрите места, ложа на най-високо, зад хоум базата или точно над резервната скамейка на линията на трета база. Но така повече ми харесваше. Нямах най-добрата видимост, но усещането беше по-истинско.

Огледах се, макар да беше безсмислено. Щеше да се случи, когато се случи. Моята задача беше да седя тук и да чакам.

Обикновено тук се чувствах като хлапе в магазин за бонбони. Щях да си купя бира и хотдог. Тук не беше мястото за крафт бира, на мач няма по-добра напитка от леденостудена „Бъд“. И няма по-вкусна храна от хотдога с горчица, в този случай той превъзхождаше дори ребърцата с винен сос на майка ми.

Спомените ми ме върнаха към дните, в които запращах бързи топки в отбора на Университета на Северна Каролина, към мечтите за кариера в професионалната лига, когато „Роялс“ ме привлякоха в четвъртия кръг, към годината ми в Дабъл Ей с „Мемфис Чикс“, към потенето на базите, ледените компреси на лакътя нощем в евтини хотели, мачовете пред малобройна публика, хамбургерите и дъвченето на тютюн.

Тази вечер обаче беше изключено да пия бира. Стомахът ми вече се бунтуваше, докато чаках партньора на момичето с тениска на Принстън.

Телефонът ми завибрира в джоба на джинсите. На екрана прочетох: К Брок. Съобщението на Каролин се състоеше само от едно число: 3. Написах ЕКСТРА и го изпратих.

Това беше нашият код за положението: дотук добре. Но не бях сигурен, че дотук всичко е добре. Закъснях за началото на мача. Дали вече не си е отишъл? Дали не съм го пропуснал?

Надали. Но можех само да седя, да чакам и да наблюдавам играта. Питчъра на „Мете“ си го биваше, но хвърли твърде високо топката, затова тя не се спусна. Батърът на „Нешънълс“ беше добър, въпреки че очевидно беше в безизходно положение. Питчърът трябваше да хвърля по-високо и навътре, само че не го правеше. Извади късмет, когато батърът на два пъти не се справи. Накрая с два страйка хлапето изпрати дълга летяща топка към дъното на полето вляво, но се наведе прекалено и левият филдър на „Мете“ я отигра бързо.

Когато всички отново седнахме, с периферното си зрение забелязах, че един човек все още стои и си проправя път към мен по редицата. Носеше шапка на „Нешънълс“, която изглеждаше съвсем нова, но иначе изобщо не се вписваше на бейзболен мач. Веднага разбрах, че ще седне на свободното място до мен.

Партньорът на Нина. Моментът беше настъпил.

ГЛАВА 22

Убийцата, известна като Бах, затвори вратата и се заключи в малката тоалетна. Дишаше трескаво, падна на колене и повърна. Пристъпът отмина, но очите й щипеха, стомахът й беше свит на топка, пое дъх и приклекна. Тази работа не беше добре. Така не можеше да продължава.

Когато се посъвзе, тя се изправи, пусна водата и избърса старателно чинията с дезинфекционни кърпички, след което ги хвърли в тоалетната. Никакви следи, никаква ДНК.

Тази вечер за последен път повръщаше. Точка.

Огледа се в мърлявото огледало над умивалника. Перуката й беше руса, с кок. Носеше морскосиня униформа. Не беше най-доброто, но нямаше как да избира дрехите, които носят екипите за почистване на апартаментите в „Камдън Саут Капитол“.

От банята влезе в помещението за поддръжка, където вече я чакаха тримата мъже, облечени също в светлосини ризи и тъмни панталони. Единият от тях беше толкова мускулест, че бицепсите и гърдите му изглеждаха като буци под ризата. Не го беше харесала от мига, в който го видя по-рано днес. На първо място, защото се набиваше на очи. В тяхната професия човек не трябва да изпъква. И второ, защото по всяка вероятност той често разчиташе на грубата сила и не се доверяваше достатъчно на разума си, на уменията си и на гадния си характер.

Другите двама бяха приемливи. Жилави и яки, но без да се отличават физически. Обикновени лица, които лесно се забравят.

— По-добре ли си? — попита мускулестият.

Другите двама реагираха само с усмивка, докато не видяха изражението на Бах.

— По-добре, отколкото ти ще се почувстваш — рече тя, — попиташ ли ме още веднъж същото.

Не се шегувайте с жена, която е в първите три месеца на бременността и страда от сутрешно гадене, което не се ограничава само до ранните часове. Особено ако жената е специализирана в рискови убийства по поръчка.

Обърна се към водача на тримата, плешив мъж със стъклено око. Той вдигна ръце в знак на извинение.

— Не искаше да прояви неуважение, не искаше — увери я той. Английският му беше добър, но със силен акцент, вероятно беше чех, предположи тя.

Протегна ръка. Водачът й подаде слушалката. Бах я постави в ухото си, мъжът направи същото.

— Статус? — попита тя.

В слушалката си чу отговора.

— Дойде. Екипът ни е готов.

— Всички заемаме позиции — заяви Бах.

С оръжието си в калъфа и куфара на колела, Бах се качи в служебния асансьор. Докато беше вътре, извади черно палто от чантата си и го облече. Махна перуката за момента и сложи черна скиорска шапка. Сега вече беше облечена от глава до пети в черно.

Излезе от асансьора на последния етаж и изкачи стъпалата до вратата на покрива. Както бяха обещали, тя беше отключена. На покрива духаше бурен вятър, но това не представляваше проблем за нея. Усещаше как всеки момент ще завали. Но поне засега удържаше. Ако глупавото спортно събитие беше отложено, операцията й щеше да бъде отменена.

Затова сега трябваше да е готова дъждът да прекъсне мача и да принуди хиляди хора да тръгнат едновременно към изхода, скрити под море от чадъри. Веднъж беше убила турски посланик, като го простреля в мозъка през чадъра, но той беше сам на безлюдна улица. Тази вечер задачата й щеше да е да се справи с целта според първия сценарий, ако зрителите тръгнат едновременно към изходите.

Ето за това служеха наземните екипи.

Отвори калъфа на оръжието си с разпознаване на отпечатъка от палеца и сглоби Ана Магдалена, полуавтоматичната пушка, постави оптичния мерник, зареди. Отиде до мястото и приклекна под прикритието на почти пълния мрак. Слънцето щеше да залезе след по-малко от двайсет минути и така на покрива щеше да стане още по-тъмно.

Застана удобно и погледна през мерника. Откри входа, който търсеше, този отляво. Щеше да чака. Можеше да отнеме пет минути. Можеше да отнеме и три часа. А след това трябваше да действа почти светкавично и със смъртоносна точност. Но това беше нейната специалност и никога не пропускаше.

О, как копнееше да постави слушалките и да послуша концерт за пиано! Но всяка задача беше различна и за тази й беше необходим добре обучен екип, който да я насочва през слушалката. Указанията можеше да дойдат всеки момент, затова, вместо да слуша как Андреа Бачети изпълнява Концерт за пиано в „Театро Олимпико ди Виченца“, тя попиваше звуците от автомобилния трафик, възгласите на тълпата на стадиона, музикалните акценти, които възпламеняваха публиката, и кратките съобщения от помощния екип.

Пое дъх, издиша. Така забавяше пулса си. Държеше пръста си близо до спусъка, но без да го докосва. Нетърпението беше излишно. Целта щеше да дойде на мушка, както винаги.

И както винаги, тя щеше да бъде точна.

ГЛАВА 23

Мъжът седна безмълвно, свел глава, докато се придвижваше вляво от мен, настани се, сякаш сме непознати, които по случайност са се озовали на съседни места.

Всъщност ние наистина бяхме непознати. Нищо не знаех за него. Неочакваните ситуации са нещо често срещано в моята работа, но когато възникне такава, разполагам с екип от съветници, които да ми помогнат да я анализирам, да съберем цялата възможна информация и да я разнищим, да внесем някакъв ред в хаоса. Този път бях сам и нямах никакви указания.

Този човек можеше да е просто куриер, доставящ сведения, които дори не разбира, и да не поддаде при разпит, защото няма нищо ценно, което да каже. Ако е така, то този човек ми беше представен по погрешен начин, не че съм се доверил на източника — жена, известна под името Нина.

Той може и да беше убиец. Цялата работа можеше да е хитър план да остана сам и беззащитен. Ако беше така, дъщеря ми оставаше пълно сираче. А аз щях да опозоря президентския пост, защото съм бил примамен на тайна среща от елементарен заговор.

Но трябваше да рискувам заради онези две думи. Тъмни векове.

Той се обърна и за пръв път погледна човека, за когото знаеше, че е президентът Дънкан, но който с червената си брада, очилата и бейзболната шапка не приличаше кой знае колко на гладко избръснатия, облечен в костюм лидер, когото виждаше по телевизията.

Леко кимна в знак на одобрение и реших, че оценява не моята дегизировка, а факта, че нося такава. Това означаваше, че съм в играта — или поне засега. Бях се съгласил на тайна среща. Така бях признал нейното значение.

Последното, което исках, е да се направи такъв извод, но се налагаше. Този мъж като нищо можеше да е най-опасният човек в света в този момент.

Огледах се. Никой не седеше от двете ни страни, никой не седеше и зад нас.

— Кажи паролата — подканих мъжа.

Партньорът на Нина беше млад като нея, може би двайсетинагодишен. И също толкова слаб. Костната му структура издаваше източноевропейски произход както при нея. Беше европоиден тип, с по-тъмен тен от този на своята партньорка. Вероятно се дължеше на средиземноморско влияние сред предците му, възможни бяха гени от Близкия изток или африкански. По-голямата част от лицето му беше закрита, имаше дълга проскубана брада и гъста, сплъстена коса, която се подаваше изпод бейзболната шапка. Очите му бяха хлътнали, сякаш насинени. Носът му беше дълъг и крив — по рождение или пък е бил чупен.

Носеше плътна черна тениска, тъмни спортни панталони и спортни обувки. Нямаше нито чанта, нито раница.

Нямаше оръжие. Не би успял да мине през охраната. Но тук беше пълно с предмети, които можеха да се използват като оръжие. Можеш да убиеш човек с ключ, с парче дърво, дори с химикалка, ако я насочиш с хирургическа точност към тялото на жертвата. В обучението за рейнджъри, преди да бъда пратен в Ирак, ни показаха разни неща — тактики за самозащита, възможни оръжия, — които никога не биха ми хрумнали. Едно бързо движение с остър предмет към сънната ми артерия — и щях да умра от кръвозагубата, преди да дойде бърза помощ.

Улових го за тънката ръка. Дланта ми напълно я обви.

— Кажи паролата. Веднага.

Той се стресна от жеста ми. Погледна към ръката ми, която стискаше неговия бицепс, после отново погледна към мен, но — забелязах аз — не беше кой знае колко стреснат.

— Синко — напомних си да контролирам изражението си и тона си, — това не е игра. Нямаш представа, с кого си се забъркал. Нямаш представа колко си загазил.

Искаше ми се моята позиция да е толкова силна, колкото я представях.

Очите му се присвиха, преди да проговори.

— Каква парола бихте искали да ви кажа? — попита той. — Армагедон? Ядрен холокост?

Акцентът му беше същият като на партньорката му. Но английският му беше по-добър.

— Последна възможност — заявих. — Онова, което ще последва, няма да ти хареса.

Отклони поглед.

— Говорите, сякаш аз искам нещо от вас. А всъщност е точното обратното.

Нямаше спор. Присъствието ми тук го потвърждаваше. Но и обратното беше вярно. Не знаех какво искаше да ми каже. Ако беше само информация, той си имаше цена. Ако трябваше да ми предаде заплаха, искаше откуп. Не беше преминал през всичко това напразно. Аз също имах нещо, което той искаше. Просто не знаех какво е.

Отпуснах хватката на ръката му.

— Няма да излезеш от стадиона — казах и се надигнах от мястото си.

— Тъмни векове — изсъска той, сякаш проклинаше с всяка от думите.

На игрището Рендън отигра висока топка, която противниковият играч трябваше да улови и да я хвърли тичешком.

Отпуснах се на мястото си. Поех дъх.

— Как да те наричам?

— Наричайте ме… Оги.

Агресивността, сарказмът бяха изчезнали. Малка победа за мен. Вероятно картите му бяха по-добри от моите, но той беше хлапе, а аз играех покер на живот и смърт.

— А как… да ви наричам аз? — попита той почти шепнешком.

— Наричай ме господин президент.

Поставих ръката си на седалката му, сякаш бяхме стари семейни приятели.

— Ето как ще стане работата — започнах. — Ти ще ми кажеш как си научил тези думи. Ще ми кажеш и всичко, което си дошъл да ми съобщиш. И след това аз ще реша какво да правя. Ако двамата се сработим, ако съм доволен от разговора ни, тогава нещата може да се наредят добре за теб, Оги.

Дадох му момент да осмисли чутото, светлината в края на тунела за него. При всички преговори трябва да има такава.

— Но ако не остана доволен — продължих, — ще направя необходимото с теб, с приятелката ти и с всеки, за когото ви е грижа на този свят, за да защитя страната си. Няма нещо, което да не мога да направя. Няма нещо, което да не направя.

Устата му се изви в ехидна усмивка. В изражението му безпогрешно се четеше омраза към мен и към всичко, което представлявах. Но и беше изплашен. До този момент си беше имал работа с мен отдалече, използвал беше партньорката си, която да установи контакт с дъщеря ми в Европа, използвал беше технологията си от разстояние, но сега беше тук, лично, с президента на Съединените щати. Оттук нататък нямаше връщане назад.

Приведе се напред, опря лакти на колене, опита се да се отдръпне от мен. Добре. Поразтърсил го бях.

— Искате да знаете как разбрах за „Тъмните векове“, така ли? — Гласът му не беше толкова уверен, трепереше. — А искате ли да знаете защо в Белия дом токът прекъсва за кратко?

Не реагирах на последните му думи. Казваше, че е отговорен за премигването на лампите в Белия дом. Блъфираше ли? Опитах се да си спомня дали Нина видя премигването, докато беше там.

— Досадно е, така би решил човек — продължи той. — Занимава си се човек с важни въпроси, свързани с националната сигурност, икономическата политика и политическите… игрички в своя Овален кабинет, занимава си се и лампите премигват, сякаш живее в някаква колиба в третия свят.

Пое дълбоко дъх.

— Техниците ви нямат представа какво става, нали? Естествено, че нямат. — Гласът му отново звучеше уверено.

— Имаш две минути, хлапе. Започват сега. Ако не говориш с мен, ще говориш с хората, които работят за мен, и няма да са никак приятелски настроени.

Той поклати глава, въпреки че беше трудно да се каже кого се опитва да убеди: мен или себе си.

— Не, дойдохте сам — каза той, в гласа му се долавяше надежда, а не убеденост.

— Нима?

Тълпата ревна при звука на бухалката, която удари топката. Хората около нас наскачаха на крака, нададоха радостни възгласи, след това се умърлушиха, когато летящата топка излезе в нарушение. Оги не помръдна, все още приведен напред, на лицето му се четеше упоритост, докато се взираше в гърба на седалката пред себе си.

— Минута и трийсет секунди — казах.

В играта батърът изпълни трети удар, летящата топка излезе в корнер, тълпата засвири и закрещя.

Погледнах часовника си.

— Минута — казах. — И после край с живота ти.

Оги се облегна, за да ме погледне отново в очите. Гледах към полето, не го уважих достатъчно, за да се обърна.

Накрая се обърнах към него, сякаш вече бях готов да чуя онова, което имаше да каже. Изражението му се беше променило, сега беше напрегнато и студено.

В скута си държеше оръжие, насочено към мен.

— Край с моя живот ли? — попита той.

ГЛАВА 24

Съсредоточих се върху Оги, не върху оръжието.

Държеше го ниско, така че другите зрители да не го видят. Сега ми просветна защо седалките от двете ни страни са празни, както и четири седалки зад нас и пред нас Оги беше купил билетите за тях, за да си осигури уединение.

По вида му не можех да позная дали държи глок — оръжие, с което никога не бях стрелял, но си беше деветмилиметров пистолет и можеше да стреля по мен от непосредствена близост.

Вероятно някога бих могъл да го обезоръжа, преди дори да си помисли да натисне спусъка. Но времето ми като рейнджър беше отдавна отминало. Бях на петдесет и бях изгубил форма.

Не за първи път срещу мен насочваха оръжие. Докато бях военнопленник, един иракчанин, пазач в затвора, всеки ден опираше пистолет до главата ми и дръпваше спусъка. Но се случваше за пръв път от много време и за пръв път, откакто бях президент.

Чувах оглушителния си пулс, обмислях положението: вече имаше възможност да стреля, ако планът му е бил да ме убие. Излишно беше да чака, докато се обърна към него. Искаше да видя оръжието. Искаше да промени ритъма.

Надявах се да съм прав. Не приличаше на човек с много опит с огнестрелните оръжия. Притеснително близко и опасно бях до куршум в ребрата.

— Дошъл си по някаква причина — казах. — Затова махни оръжието и ми кажи каква е.

Изви устни.

— Може пък така да се чувствам в по-голяма безопасност.

Наведох се напред, снижих глас.

— С това оръжие не си в безопасност. То изнервя моите хора. Подтикваш ги да ти пратят куршум право в главата, както си седиш тук на стола.

Той премигна тежко на думите ми, погледът му зашари, опита се да се овладее. Мисълта, че някой е насочил мощна пушка към него, здраво опъва нервите на човек.

— Не можеш да ги видиш, Оги. Но повярвай ми, те те виждат.

Имаше риск в това, което правех. Може и да не постъпвах по най-умния начин в желанието си да изкарам ангелите на този човек, който държеше пръст на спусъка на насочено към мен оръжие. Но исках да махне това оръжие. И възнамерявах да продължа да го убеждавам, че не е изправен пред сам човек, а пред цяла страна, и то страна, която разполага с огромна сила, възможности да сее ужас и ресурси, които той не може дори да си представи.

— Никой не иска да ти стори зло, Оги — казах. — Но ако дръпнеш спусъка, след две секунди ще си мъртъв.

— Няма — възрази той. — Дойдохте… — Гласът му потрепери.

— Какво, сам ли дойдох? Нали не го вярваш наистина? Твърде умен си, за да се хванеш на това. Затова махни оръжието и ми кажи защо си тук. Иначе си тръгвам.

Оръжието в скута му помръдна. Очите му отново се присвиха.

— Ако си тръгнете — каза, — няма да можете да спрете онова, което следва.

— А ти няма да получиш онова, което искаш от мен, каквото и да е то.

Замисли се. За него най-добре щеше да е да ме послуша, предвид всички обстоятелства, но искаше идеята да е негова, а не моя. Най-накрая кимна и издърпа нагоре крачола си, върна оръжието в кобура.

Затаил бях дъх, затова сега въздъхнах.

— Как, по дяволите, успя да вкараш това оръжие през металните детектори?

Спусна крачола на панталона си. Изглежда и на него му беше олекнало, както и на мен.

— Елементарна машина — отговори ми той, — знае само онова, което й е казано да знае. Не мисли самостоятелно. Ако и се каже, че не вижда нищо, тогава не вижда нищо. Ако й се каже да затвори очи, тя затваря очи. Машините не разпитват за причината.

Сетих се за металния детектор, през който сам бях преминал. Нямаше рентген, както е на летищата. Представляваше просто врата и когато човек минаваше през нея, пиукаше или оставаше безмълвна, докато охраната стоеше и чакаше да чуе сигнал.

Той някак я беше заглушил. Обезвредил я беше, когато е минавал през нея.

Този човек беше извършил хакерска атака върху електронната система на „Пенсилвания авеню“ 1600. Свалил беше хеликоптер в Дубай. И знаеше думите „Тъмните векове“.

— Тук съм, Оги — казах. — Поиска среща, ето ти я. Кажи ми как си научил за „Тъмните векове“.

Той повдигна вежди. Почти се усмихна. Да научи човек тези думи беше голямо постижение и той беше наясно.

— С хакерска атака? — попитах. — Или…

Сега вече наистина се усмихна.

— Именно това „или“ ви притеснява. Толкова много ви притеснява, че не можете да се насилите да изречете думите.

Не му възразих. Имаше право.

— Защото не съм го получил косвено — каза, — има само един начин, по който бих могъл да го науча. И знаете какво имам предвид.

Щом Оги не беше научил за „Тъмните векове“ чрез хакерска атака — а беше трудно да си представи човек как би могъл, — следователно беше научил израза от човек, а списъкът с хората, които имаха достъп до „Тъмните векове“, беше съвсем кратък.

— По тази причина сте се съгласили да се срещнете с мен — каза той. — Съвсем ясно разбирате… какво означава.

Кимнах.

— Означава, че в Белия дом има предател — уточних аз.

ГЛАВА 25

Тълпата около нас избухна възторжено. Засвири орган. „Нешънълс“ изтичаха вън от игрището. Някой тръгна към нас по пътеката. Завидях на този човек, чиято най-голяма грижа в този момент беше дали да отиде да се изпикае, или да се нареди на опашката, за да си вземе начос.

Телефонът ми позвъни. Посегнах към джоба, после осъзнах, че движението ми може да предизвика тревога.

— Телефонът ми — обясни?. — Просто телефонът ми. Проверка дали съм добре.

Оги събра вежди.

— Какво е това?

— Началникът на кабинета ми. Проверява дали съм добре. Нищо повече.

Оги се отдръпна, изпълнен с подозрение. Не изчаках разрешението му. Ако не отговорех на Каролин, тя щеше да предположи най-лошото. И това щеше да доведе до последствия. Щеше да отвори писмото, което й бях дал.

Съобщението отново беше от К Брок. Отново число, този път 4. Написах СРЕЩА и го изпратих.

Оставих телефона си настрана.

— Сега ми кажи. Как научи за „Тъмните векове“?

Той поклати глава. Нямаше да е толкова лесно. Партньорката му не би споделила тази информация, нито пък той. Все още. Тя беше част от козовете им. Вероятно дори беше единственият им коз.

— Трябва да знам — настоях.

— Не, не трябва. Искате да знаете. Онова, което задължително трябва да научите, е далеч по-важно.

Трудно беше да си представя, че има нещо по-важно от това дали някой от вътрешния ми кръг е предал страната ни.

— Тогава ми кажи онова, което искам да науча.

— Страната ви няма да оцелее — каза той.

— Какво означава това? Как?

Сви рамене.

— Честно казано, като се замисли човек, това е просто неизбежно. Мислите ли, че можете завинаги да изключите вероятността за ядрена експлозия в Съединените щати? Чели ли сте „Кантата за Лейбовиц“^[10]?

Поклатих глава, запрехвърлях в ума си заглавието. Звучеше познато, от час по английски в гимназията.

— Или „Четвъртото преобразуване“^[11]— продължи той. — Възхитително изследване на… цикличната природа на историята. Човечеството е предсказуемо. Правителствата се отнасят зле с хората — със собствения си народ и с другите. Винаги са го правили и никога няма да спрат. Затова народът се надига. Има действие и противодействие. Така се е движил прогресът и така ще продължи.

Размаха пръст.

— Обаче сега, сега вече технологията позволява на един човек да предизвика пълна разруха. Това променя ситуацията, нали? Сигурното взаимно унищожение вече не може да се предотврати. Стана излишно вербуването на хиляди, на милиони за дадена кауза. Няма нужда от армия за действие. Необходим е само един човек, който да иска да унищожи всичко, да иска да умре, ако е необходимо, да не се поддава на принуда, нито на преговори.

От вещаещото буря небе дойде първият гръм. Гръмотевица без мълния. Все още без дъжд. Прожекторите на бейзболното игрище вече светеха и беше без значение, че небето се смрачава.

Приведох се, впил поглед в очите му.

— Това да не е урок по история? Или ми казваш за събитие, което предстои?

Той премигна. Преглътна с мъка, адамовата му ябълка подскочи.

— Неизбежно събитие — каза с променен глас.

— Колко неизбежно?

— Въпрос на часове.

Кръвта ми се смрази.

— За какво точно говориш? — попитах.

— Вече сте наясно.

Разбира се, че бях. Но исках да го чуя от него. Нямаше да му споделя каквото и да било без нищо в замяна.

— Кажи ми — настоях.

— Вирусът — започна той, — онзи, който видяхте за миг — щракна с пръсти, — преди да изчезне. Причината да позвъните на Сулиман Синдурук. Вирусът, който не успяхте да откриете. Вирусът, който озадачава целия ви екип. Вирусът, който никога няма да спрете без нас.

Огледах се да проверя дали някой не ни слуша. Никой.

— „Синове на джихада“ ли стоят зад това? — попитах шепнешком. — Сулиман Синдурук?

— Да. Тук не грешите.

Преглътнах буцата, която нарастваше в гърлото ми.

— Какво иска този човек?

Оги премигна с мъка, изражението му се промени, изглеждаше объркан.

— Какво иска той ли?

— Да — казах. — Сулиман Синдурук. Какво иска?

— Това не знам.

— Не знаеш…

Облегнах се на седалката си. Има ли смисъл да иска човек откуп, ако не е наясно какво иска? Пари, освобождаване на затворник, опрощаване на престъпления, промяна на външната политика — нещо. Дошъл е тук, за да ме заплашва, да получи нещо, а не знае какво иска?

Може би задачата му е да покаже тази заплаха. Някой друг по-късно ще отправи самото искане. Възможно беше, но някак не се връзваше.

И после се сетих. Възможността беше съществувала от самото начало, но когато размишлявах над потенциалните сценарии за тази вечер, тя не заемаше челно място.

— Вие не сте тук от името на Сулиман Синдурук — казах.

Вдигна рамене.

— Интересите ми вече не са… същите като тези на Сули, така е.

— Но някога са били. Ти си част от „Синове на джихада“.

Горната му устна се изви ехидно, лицето му поруменя, в погледа му се появиха искри.

— Бях — каза той, — вече не съм.

Гневът му, този емоционален отговор — дължащ се на огорчение от „Синове на джихада“ или от техния водач, или на борба за надмощие — беше нещо, което отбелязах, за да обмисля по-късно, нещо, което бих могъл да използвам.

Удар на топка в бухалка. Тълпата се надигна, ревна възторжено. От високоговорителите гръмна музика. Бяха отбелязали хоумрън. В момента бейзболният мач сякаш беше на светлинни години от нас.

Разперих ръце.

— И така, кажи ми какво искаш?

Поклати глава.

— Не, все още не — каза той.

Първите капки дъжд паднаха на ръката ми. Малки, спорадични, а не като от порой, из тълпата се разнесоха стонове, но никой не помръдна, никой не хукна да се скрие.

— Сега тръгваме — каза Оги.

— Ние ли?

— Да, ние.

Цялото ми тяло потръпна. Но приех, че срещата в крайна сметка ще се премести на друго място. Не беше безопасно, но и тази среща не беше безопасна. Нищо в случая не беше безопасно.

— Добре — съгласих се и се надигнах от мястото си.

— Телефонът ви — каза той. — Дръжте го в ръка. Погледнах го озадачено.

Той също стана и кимна.

— Ще разберете защо след миг.

ГЛАВА 26

Дишай. Отпусни се. Прицели се. Натисни.

Бах лежеше на покрива, дишаше равномерно, не беше нервна, гледаше през мерника на пушката, насочена надолу към бейзболния стадион, към изхода вляво. Спомняше си думите на Ранко, първия си учител, клечката за зъби стърчеше от едната страна на устата му, яркочервената му щръкнала коса — бостанско плашило с изгоряла коса, както веднъж описа себе си.

Нека тялото ти и оръжието се сраснат. Мисли за пушката като за част от тялото си. Прицели се с тялото, не с оръжието.

Трябва да останеш спокойна.

Избери прицелната си точка, не целта.

Дърпаш спусъка. Показалецът ти е отделен от останалата ти ръка.

Не, не, мръдна оръжието. Останалата част от ръката ти трябва да е неподвижна. Не дишаш. Дишай нормално.

Дишай. Издишай. Прицели се. Натисни.

Първата капка падна върху врата й. Дъждът можеше да ускори много събитията.

Отдели глава от мерника и вдигна бинокъла, за да провери членовете на екипа си.

Първият екип от северната страна на изхода, трима мъже, скупчени заедно, се смееха и разговаряха, изглеждаха като трима приятели, които са се срещнали на улицата.

Вторият екип от южната част на изхода правеше същото.

Точно под мястото, на което беше тя, от другата страна на стадиона, извън полезрението й, трябваше да е третият екип, членовете му, застанали по същия начин, готови да предотвратят всяко бягство в тяхната посока.

Изходът щеше да е обкръжен, екипите бяха готови да се приближат едновременно от трите посоки и да стегнат хватката.

— Става от мястото си.

Сърцето й трепна, адреналинът й се вдигна, когато думите се разнесоха в слушалките й.

Дишай.

Отпусни се.

Всичко мина на забавен каданс. Бавно. Полека.

Задачата нямаше да протече според съвършено изготвения план. Никога не ставаше така. Частица от нея, състезателят в нея, предпочиташе да не става, да й се налага да предприема промени на място.

— Запъти се към изхода — чу в слушалките си.

— Първи и втори екип тръгвайте — нареди тя. — Трети екип, останете на място.

— Първи екип, начало — чу тя в отговор.

— Втори екип, начало.

— Трети екип е в готовност.

Насочи погледа си през мерника на пушката.

Вдиша.

Отпусна се.

Прицели се.

Сви пръст над спусъка, готова да го натисне.

ГЛАВА 27

Двамата с Оги тръгнахме към изхода от лявата страна на игрището, откъдето дойдох. Държах смартфона си, както ми беше казано. Шепа хора вече се отказваха да гледат мача при първите дъждовни капки, но повече от трийсет хиляди все още хранеха надежда, така че не се присъединихме към тълпата. А ми се щеше да стане така. Но решението не беше мое.

Нищо не беше останало от самообладанието и увереността, които Оги показваше. Докато наближавахме изхода и онова, което следваше, той ставаше все по-нервен, очите му шареха насам-натам, пръстите му мърдаха без причина. Провери телефона си, може би за да види колко е часът, или за съобщение — не видях, защото го прикриваше с ръце.

Поехме през изхода. Спря, докато все още бяхме в тунела, вече във външната част, откъм улица „Капитол“, но продължавахме да сме защитени от стените на стадиона. За него излизането от стадиона беше важно. Сигурно се е чувствал в безопасност сред тълпата.

Вдигнах очи към вече непрогледното небе, върху лицето ми падна капка.

Оги пое дъх и кимна.

— Сега — каза той.

Полека тръгна напред, излезе изпод козирката на тротоара. Някакви хора се движеха наоколо, но бяха малко. От дясната ни страна, на север, огромен товарен камион стоеше паркирал до тротоара. До него двама потни чистачи използваха почивката, за да изпушат по цигара под уличната лампа.

От юг, вляво от нас, полицейска кола беше паркирала до тротоара, в нея нямаше никой.

Точно зад полицейската кола в този момент спираше ван, паркираше на около десетина метра от нас. Оги като че се взря в него, опитваше се да види шофьора. И аз погледнах. Трудно беше да различа подробности, но този външен вид не можеше да се сбърка — очертанието на кльощавите рамене, острото, ъгловато лице. Партньорката на Оги, жената от Принстън — Нина.

Явно в отговор ванът премигна два пъти с дългите светлини. Фаровете загаснаха.

Оги наведе глава към телефона си, чиято клавиатура светна при допира на пръстите му. След това спря, вдигна поглед и зачака. За миг остана неподвижен. Всичко застина.

„Някакъв сигнал, — помислих си. — Нещо предстои.“

И това беше последната ми мисъл, преди всичко да потъне в мрак.

ГЛАВА 28

Аз, Катрин Емерсън Бранд… тържествено се заклевам… предано да изпълнявам задълженията на президент на Съединените щати… да направя всичко по силите си… да пазя и защитавам… Конституцията на Съединените щати.

Кати Бранд нагласи сакото си и кимна на себе си в огледалото на банята в жилището на вицепрезидента.

Да си вицепрезидент не беше лесно, макар тя да беше напълно наясно, че много хора биха се разменили с нея. Но колко от тези хора са били на косъм от спечелването на номинацията, а после са видели мечтата си унищожена от герой от войната, грубовато привлекателен и с пиперливо чувство за хумор?

Зарекла се беше в така наречения супервторник, когато дошлите късно вечерта резултати от Тексас и Джорджия се бяха оказали в полза на Дънкан, че няма да отстъпи, че няма да го подкрепи, че — Бог да й е на помощ — няма да се присъедини към него.

А впоследствие направи всичко, което си беше обещала да не прави. И сега беше като паразит, който живее благодарение на гостоприемника си. Ако той допуснеше грешка, означаваше, че тя е сгрешила. И на всичкото отгоре тя трябваше да защитава грешката като своя собствена.

Не го ли направеше, ако се разграничеше и критикуваше президента, тогава проявяваше нелоялност. Критиците така или иначе я слагаха в един кюп с Дънкан, а нейните поддръжници щяха да я заклеймят, защото е предала своя президент.

Играта беше много сложна.

— Аз, Катрин Емерсън Бранд… тържествено се…

Телефонът й иззвъня. Тя инстинктивно посегна за този на тоалетката, работния й телефон, макар по звъненето да позна, че всъщност е другият.

Личният.

Отиде в спалнята и го вдигна от масичката до леглото. Видя името на онзи, който звънеше. През нея премина тръпка.

„Започна се“, помисли си и отговори.

ГЛАВА 29

Мрак, само мрак и нищо друго.

Трийсет хиляди души ревнаха като един на стадиона зад нас, когато всичко потъна в тъмнина, уличните лампи и сградите, светофарите, осветлението на блоковете. Фаровете на минаващите по улица „Капитол“ коли хвърляха бели кръгове светлина като прожектори, осветяващи сцена, а фенерчетата на смартфоните бяха като светулки, които танцуват в мрака.

— Използвай телефона си. — Гласът на Оги беше притеснен, побутна ме по ръката. — Хайде, давай!

Забързахме през мрака към вана на Нина, следвайки слабата светлина на телефоните си.

Във вана светна, когато хидравличната странична врата бавно се отвори с плъзгане, за да влезем през нея. Сега ясно се видя открояващото се на фона на мрака около нас лице на момичето от Принстън с характерните черти, изпито като на бездомница, със сключени от притеснение вежди. Сякаш се канеше да каже нещо, вероятно да ни подкани да побързаме…

… Стъклото откъм страната на шофьора се пръсна, лявата страна на лицето й също, кръв, тъкани и мозък полепнаха по предното стъкло.

Главата й клюмна, тялото й провисна на колана, на устните й застинаха неизречени думи, очите й на кошута се взираха безизразно под кървав отвор от лявата страна на черепа й. Уплашено, невинно дете, което изведнъж, по жесток начин беше престанало да се страхува и вече беше в покой…

Ако по вас открият огън, легнете по очи или приклекнете, докато приключи…

— Н-не-не! — закрещя Оги…

Оги.

Стегнах се, улових го за раменете и го дръпнах надолу, залегнахме до полицейската кола, паркирана северно от вана, тялото ми се озова върху неговото на тротоара. Около нас избухваха мънички експлозии от свистящите във въздуха патрони. Прозорците на полицейската кола се пръснаха и ни обсипа дъжд от стъкла. От стените на стадиона към нас захвърчаха твърди частици и прах.

Хаос от писъци и крясъци, свистене на гуми, клаксони, заглушени от думкането в главата ми, оглушителният шум от пулса ми. Полицейската кола се свлече надолу заради спукалите се гуми под неспирния дъжд от куршуми.

Притиснах Оги да легне плътно на тротоара и затършувах в крачола на панталоните му за поставеното в кобур оръжие. Заради бушуващия във вените ми адреналин чувах гърмежите приглушено, както винаги в битка. Ветеранът не се отучва от това.

Глокът беше доста по-лек от беретата, с която бях обучен да стрелям, с по-добър захват и бях чувал, че е по-точен, но оръжията са като колите — знаеш, че има стандартни характеристики, като фарове и стартер, чистачки за предното стъкло, но все пак са необходими няколко секунди да ги откриеш, когато не са ти познати. Затова изгубих ценни мигове, докато проучвах оръжието, с което се прицелих и се готвех да стрелям…

На юг светлината от страничната врата на вана огряваше тротоара. От мрака трима мъже се показаха в полезрението ми и хукнаха към нас. Единият от тях, едър и мускулест, водеше другите двама, тичаше към мен на светлината от вана, държеше с две ръце оръжие.

Стрелях два пъти, целех се в гърдите му. Той се олюля и падна по очи. Другите двама, които не виждах ясно, отстъпиха в мрака… къде бяха… колко патрона имах… онези двамата от другата страна ли минаха… дали пълнителят на пистолета е с десет патрона… къде се дянаха другите двама от юг?

Обърнах се наляво, когато в покрива на колата се забиха два куршума и покрих с тяло Оги. Извърнах се наляво, надясно, наляво, търсех в мрака, още куршуми по тротоара около нас. Снайперистът се опитваше да ни докопа под всеки възможен ъгъл, но не успяваше. Докато се криехме зад колата, стрелецът — където и да беше — не можеше да ни уцели.

Но докато лежахме на земята, бяхме и плячка.

Оги се надигна.

— Трябва да бягаме, трябва да бягаме…

— Не мърдай! — извиках, притиснах го да остане легнал. — Тръгнем ли да бягаме, мъртви сме.

Оги замръзна. Както и аз, сред обвилия ни като пашкул мрак. На стадиона се надигаше оглушителен шум, угасването на тока беше предизвикало всеобщ хаос, свиреха гуми, клаксони — но в полицейската кола не се удряха никакви куршуми.

Нито по тротоара около нас.

Нито по стената на стадиона срещу нас.

Снайперистът вече не стреляше. Спрял беше, защото…

Обърнах се настрани и видях някакъв мъж да се приближава към вана от страна на шофьора, осветен от фаровете, на нивото на раменете си държеше оръжие. Натиснах спусъка веднъж, два пъти, три пъти, когато от неговото оръжие също присветна, куршумите рикошираха в капака на полицейската кола, но аз имах предимство, както бях приклекнал ниско в мрака, докато той стоеше осветен.

Дръзнах да погледна над капака, сърцето ми биеше лудо. Никаква следа от стрелеца, нито от третия член на екипа от юг.

Остро свистене на спирачки, викове на мъже, гласове, които разпознавах, думи, които разпознавах…

— Тайни служби! Тайни служби!

Свалих оръжието си, стигнаха при мен, обкръжиха ме с автоматични оръжия, насочени във всички възможни посоки. Някой ме сграбчи под мишниците и ме изправи, а аз се опитах да кажа „снайперист“, но не бях сигурен, че съм го изрекъл, мислех, но не можех да говоря и чувах виковете „Хайде! Хайде! Хайде“, докато ме носеха към чакащата кола, заобиколен от всички страни от хора, обучени да жертват живота си за моя…

Лумна ослепителна светлина, разнесе се продължителен ехтящ звук, всички лампи отново грейнаха, ярки като прожектор, насочен в лицето ми. Възстановили бяха електрозахранването.

Чух се да казвам:

— Оги. Докарайте го.

Вратата се затвори и аз лежах в колата, а хората от службите крещяха „Хайде! Хайде! Хайде!“. Потеглихме рязко по пресечен терен, затревената разделителна линия в средата на улица „Капитол“.

— Ранен ли сте? Ранен ли сте? — Алекс Тримбъл трескаво прокарваше ръце по тялото ми, оглеждаше за следи от рана.

— Не — отговорих, но той не се довери на думите ми, провери гърдите ми, торса, обърна ме със сила на една страна, провери гърба, врата, главата ми, след това краката.

— Не е ранен — извика Алекс

— Оги — казах. — X… хлапето.

— С нас е, господин президент. Той в колата след нас

— Застреляха момичето… приберете и него.

Той въздъхна, погледна през прозореца зад нас, адреналинът спадаше…

— Охраната на метрото може да…

— Не, Алекс, не… — възразих. — Момичето… мъртво е, защото… Погрижи се за него… Кажи на охраната на метрото… каквото трябва… каквото трябва…

— Да, сър.

Алекс извика на шофьора. Опитах се да осмисля случилото се. Точките бяха налице, пръснати като звезди в галактика, но не успявах да ги свържа, засега.

Телефонът ми завибрира. Открих го долу на пода, до седалката. Каролин. Можеше да е само Каролин.

— Трябва да… се обадя — казах на Алекс.

Той протегна ръка и го постави във все още треперещата ми ръка.

Числото, което Каролин ми беше изпратила в съобщението, беше 1. Толкова бях объркан, че не помнех името на учителката си в първи глас. Представих си я. Висока, с голям крив нос…

Трябваше да си го спомня. Трябваше да й го изпратя в съобщение… Ако можех…

Ричардс. Не, Ричардсън, госпожа Ричардсън.

Телефонът се изплъзна от ръката ми. Толкова силно треперех, че не бях в състояние да го държа, не можех да й изпратя съобщението. Казах на Алекс да го напише на телефона и той го направи вместо мен.

— Искам да… пътувам с Оги — казах. — Човека… с когото бях.

— Ще ви осигурим среща в Белия дом, господин президент, можем да…

— Не — възразих. — Не.

— Не какво, сър?

— Няма да се връщаме… в Белия дом.

ГЛАВА 30

Не спряхме чак докато не излязохме на магистралата, едва тогава наредих на Алекс да свие в един от изходите. Небето се продъни, върху предното стъкло се лееше проливен дъжд, чистачките бързо летяха наляво-надясно и в синхрон с бесния ритъм на сърцето ми.

Алекс Тримбъл говореше отсечено с някого по телефона, а с едно око ме следеше, проверяваше дали не съм в шок. Шок е неточна дума. Адреналинът бушуваше из тялото ми, докато връщах назад събитията, след това се успокои при осъзнаването, че съм в безопасност в бронирания джип, но после отново изригна, заля тялото ми като мощен прилив.

Докато не умра, съм жив. Това си повтарях постоянно като военнопленник, когато дните и нощите се сливаха в килията ми без прозорци, когато ми увиваха кърпа около главата и ме заливаха с вода, когато използваха кучетата, когато ми връзваха очите, пееха молитва и натискаха спусъка на оръжието, опряно в слепоочието ми.

Не съм полужив. Жив съм, точка, повече от всякога, еуфорията изпълни тялото ми като електричество, всички сетива се пробудиха, чувствах мириса на кожените седалки, вкуса на жлъчка в устата ми, потта, която се стичаше по лицето ми.

— Не мога да ви кажа повече от това — заяви Алекс по телефона на някого в полицейското управление, използваше по-високия си ранг или поне се опитваше.

Нямаше да е лесно. Имахме много за обясняване. Улица „Капитол“ сигурно приличаше на малко бойно поле. Нашарен от куршумите тротоар, съсипаната стена на „Нешънъл парк“, надупчена от куршуми полицейска кола, навсякъде счупени стъкла. И трупове, поне три — на едрия мъжага, който тичаше към мен, на другия член на екипа, който се опита да заобиколи вана, за да стигне до нас, и на Нина.

Улових мощната ръка на Алекс Обърна се към мен, а на телефона каза:

— Ще ти се обадя по-късно — и го изключи.

— Колко са мъртвите? — попитах, страхувайки се от най-лошото — че невинни хора са пострадали от изстрелите на снайпериста или на екипа долу.

— Само момичето във вана, сър.

— Ами мъжете? Имаше двама.

Поклати глава.

— Изчезнали са, сър. Който и да е бил с тях, се е погрижил. Нападението е било внимателно планирано.

Без съмнение. Снайперист и поне един екип на земята.

И все пак съм още жив.

— Прибрахме само момичето, сър. Казахме им, че е било контраразузнавателна операция на Тайните служби.

Умно. Нямаше да е лесно да бъдат убедени — контраразузнавателна операция, завършила с кървава престрелка пред бейзболен стадион, — но Алекс нямаше други карти, които да изиграе.

— Предполагам, че така е по-добре, отколкото да кажем, че президентът се е промъкнал на бейзболен мач и някой се е опитал да го убие.

— И аз си помислих същото, сър — съгласи се Алекс с безизразно лице.

Срещнах погледа му. Гледаше ме намръщен. Без дума да произнесе, казваше, че точно такива усложнения се получават, когато президентът се отделя от охраната си.

— Токът беше изгаснал — каза той, отклонявайки поглед. — От стадиона се вдигаше много шум. Беше страхотна врява. А сега вали проливно, трийсет-четирийсет хиляди души ще тръгнат да излизат, докато полицията се опитва да разбере какво, по дяволите, се е случило, а дъждът измива повечето следи.

Имаше право. Хаосът в този случай беше в наша полза. Мястото щеше да загъмжи от журналисти, но по-голямата част от случилото се протече в пълен мрак, а Министерството на финансите щеше да прикрие останалото като официално разследване. Дали щеше да мине? Дано.

— Последвали сте ме — казах му.

Той сви рамене.

— Не съвсем, сър. Когато жената дойде в Белия дом, ние я претърсихме.

— Сканирали сте плика.

— Естествено.

Така. И в плика бяха видели билета за мача тази вечер на „Нешънъл парк“. Мислите ми бяха толкова накъсани и хаотични, че дори не се бях сетил за тази възможност.

Алекс ме погледна, очаквайки да го укоря. Но е трудно да скастриш човек, който ти е спасил живота.

— Благодаря ти, Алекс. Повече никога да не си престъпил моя заповед.

Вече се движехме извън магистралата, забавихме скоростта в откритото пространство и отбихме на някакъв огромен паркинг, празен по това време на нощта. Едва виждах втората кола в дъжда. Едва виждах каквото и да било.

— Доведете Оги при мен — казах.

— Той е заплаха, сър.

— Не е.

Поне не беше по начина, който Алекс имаше предвид.

— Не го знаете, сър. Може би задачата му е била да ви изведе от стадиона…

— Ако аз бях целта, Алекс, вече да съм мъртъв. Самият Оги можеше да ме убие. А снайперистът застреля първо Нина. Според мен Оги е бил втората цел, а не аз.

— Господин президент, моята работа е да предполагам, че мишената сте вие.

— Добре. Ако искаш, сложи му белезници. Поставете му усмирителна риза. Но го доведете при мен.

— Вече е с белезници, сър. Много е… неспокоен. — Алекс се замисли за момент. — Сър, може би е най-добре, ако аз ви последвам в другата кола. Трябва да съм в течение какво се случва на стадиона. Полицейското управление иска отговори.

Само той можеше да се справи със ситуацията. Само той знаеше какво може да каже и какво да премълчи.

— Джейкъбсън ще пътува с вас, сър.

— Добре — съгласих се. — Само доведете тук Оги.

Алекс заговори в радиостанцията, прикрепена към якето му. Миг по-късно отвори страничната врата на колата с известно усилие и вътре нахлу свиреп порив на вятъра, безмилостно ни заля дъжд.

Агентите размениха местата си. Джейкъбсън, заместникът на Алекс, се качи в колата след секунда. Той беше по-дребен от Алекс, жилав и слаб, с неумолима сила. Вир-вода беше, капки се стичаха от дъждобрана му, докато заемаше мястото до мен.

— Господин президент — каза той делово, но с напрегната нотка, докато поглеждаше през вратата, готов да се спусне.

В следващия момент направи точно това, за да поеме от друг агент задържания. Главата на Оги се показа през вратата, след това и останалата част от него, Джейкъбсън го набута безжалостно на място срещу мен, отзад в купето. Ръцете на Оги бяха оковани в белезници пред тялото му. Косата му висеше на мокри клечки около лицето му.

— Седиш и не мърдаш, ясно? — ревна Джейкъбсън срещу него. — Ясно?

Оги започна да се мята, съпротивяваше се срещу колана, който Джейкъбсън му постави.

— Разбира — намесих се.

Джейкъбсън седна до мен, приведе се напред. Очите на Оги, доколкото ги виждах през падналата около лицето му коса, най-накрая срещнаха моите. Вероятно беше плакал, но беше трудно да се различи на мокрото му от дъжда лице. Очите му бяха широко отворени от ярост.

— Убихте я! — изсъска. — Убихте я!

— Оги — възразих делово, опитвах се да го успокоя с тона си, — каква полза бих имал да я убивам? Това беше твоят план, не моят.

Лицето му се изкриви в озъбване, от очите му се стичаха сълзи, хлипаше и подсмърчаше. Можеше да е актьор, който играе въдворен в лудница, мята се срещу стените, стене, проклина, плаче, само дето болката му беше истинска, а не дело на болен мозък.

Още беше рано да казвам каквото и да било. Трябваше първо да си изкара яда.

Колата отново потегли, върна се на магистралата и пое към мястото, към което се бяхме отправили. Чакаше ни дълъг път.

Известно време пътувахме в мълчание, докато окованият Оги мърмореше, като преминаваше от английски на родния си език, хлипаше и стенеше от болка и с мъка си поемаше дъх между риданията.

Използвах следващите няколко минути, за да проумея случилото се. Задавах си въпроси. Защо съм жив? Защо убиха първо момичето? Кой беше изпратил тези хора?

Потънал в мисли, изведнъж осъзнах тишината в колата. Оги ме наблюдаваше, чакаше да го забележа.

— Очаквате… — Гласът му секна. — Очаквате да ви помогна след всичко това?

ГЛАВА 31

Бах безшумно се измъкна през задния вход на сградата, тренчкотът й беше закопчан до брадичката. Вървеше преметнала чанта през рамо, скрила лице под чадъра, по който плющеше дъждът. Тръгна по улицата, когато се разнесе воят на полицейските сирени, а колите на силите на реда зафучаха по улицата към стадиона.

Ранко, първият й наставник, червенокосото плашило — сръбски войник, който я беше съжалил след онова, което хората му бяха направили с баща й, и я беше взел под крилото си (и под тялото си), — може и да я беше научил как да стреля, но не я научи как да се измъква. На сръбските снайперисти това не им трябваше, изобщо не напускаха Требевич, откъдето стреляха по гражданите и противниковите бойци по време на войната, докато армията им задушаваше Сараево като питон.

Не, тя сама се научи как да се измъква, да планира пътища за бягство и да се крие, когато крадеше храна от преките или от кофите за боклук на пазара, бдеше за мини, оглеждаше се за снайперисти и засади, ослушваше се за постоянно присъстващата заплаха от картечен огън или за среднощен пиянски разговор на свободните войници, които не си поплюваха с босненските момичета на улицата.

Понякога, докато търсеше хляб или ориз, или дърва за огрев, Бах успяваше бързо да се измъкне от войниците. Понякога не успяваше.

— Имаме два допълнителни билета — чу се мъжки глас в слушалката й.

Два билета — двама ранени.

— Можеш ли да ги прибереш? — попита тя.

— Нямаме време — каза мъжът.

Имаше предвид, че състоянието им не го позволява.

— У дома ще е по-добре — рече тя. — Ще се видим у дома.

Вече трябваше да са разбрали, че единствената възможност е изтеглянето. Бяха изпаднали в паника, преценката им беше замъглена. Вероятно заради появата на Тайните служби. Или заради изгасването на тока, което, трябваше да признае тя, беше впечатляваща тактическа стъпка. Тя, разбира се, вече беше готова да смени мерника си с такъв за нощно виждане, но изгасването на тока явно беше смутило наземните екипи.

Махна слушалката и я натъпка в десния джоб на тренчкота.

Протегна ръка към левия джоб и сложи друга слушалка в ухото си.

— Играта не е приключила — каза. — Тръгнаха на север.

ГЛАВА 32

— Вашите хора… бяха — каза Оги, гърдите му се вдигаха и спускаха, очите му бяха подпухнали и зачервени. Изглеждаше като момче, каквото всъщност беше.

— Не моите хора застреляха приятелката ти, Оги. — Положих усилия в гласа ми да проличат най-вече съчувствието, спокойствието и логиката. — Чието и дело да е убийството на Нина, те искаха да застрелят и нас. Ние сме невредими в този джип благодарение на моите хора.

Думите ми не спряха сълзите му. Не знаех какви точно са отношенията му с Нина, но беше ясно, че е разстроен не само от страх. Която и да беше тя, чувствата му към нея бяха много сериозни.

Болеше ме за загубата му, но нямах време за съжаление. Не биваше да забравям и за миг онова, което ни очакваше. Трябваше да защитя триста милиона души. Затова единственият въпрос, който стоеше пред мен, беше как да използвам емоциите му в своя полза.

Защото случващото се бързо можеше да се обърне против мен. Ако вярвах на онова, което Нина ми беше казала в Овалния кабинет, двамата с Оги имаха различни части от информацията, различни парченца от пъзела. А сега тя беше мъртва. Ако изгубех и Оги — ако откажеше да говори с мен, — нищо не ми оставаше.

Шофьорът, агент Дейвис, мълчеше, докато следеше пътя в това отвратително време. Пасажерът на предната седалка, агент Онтиверос, взе радиостанцията от таблото и тихо заговори по нея. Джейкъбсън, който седеше до мен отзад в купето, държеше пръст на слушалката, слушаше напрегнато, докато получаваше сведения от Алекс Тримбъл от другата кола.

— Господин президент — каза Джейкъбсън. — Прибрахме вана, който е използвала. И тя, и ванът са отстранени от мястото. Останала е само съсипаната тротоарна настилка и надупчената от куршуми полицейска кола. И куп вбесени полицаи — добави той.

Наведох се към Джейкъбсън, за да ме чуе само той.

— Задръжте трупа на жената и вана под охрана. Знаеш ли процедурата, с която да запазим трупа?

Кимна отривисто.

— Ще го измислим, сър.

— Остава в Тайните служби.

— Разбрах, сър.

— Сега ми дай ключовете за белезниците на Оги.

Джейкъбсън се отдръпна.

— Сър?

Не повторих. Президентът не повтаря. Само срещнах погледа му.

Джейкъбсън беше от Специалните части, към които доста отдавна принадлежах и аз, но с това приликите свършваха. Неговата енергия не беше следствие от дисциплина или самоотверженост, по-скоро беше начин на живот. Сякаш друго не знаеше. Той беше човек, който ставаше сутрин от леглото, правеше сто лицеви опори и сто коремни преси. Беше войник, който търси война, герой в очакване на мига на героизма.

Подаде ми ключа.

— Господин президент, предлагам да оставите на мен.

— Не.

Показах ключа на Оги, както бих протегнал предпазливо ръка към ранено животно, за да му дам знак, че ще се приближа. Преживели бяхме заедно опасност, но Оги все още си оставаше загадка за мен. Знаех само, че някога е принадлежал към „Синове на джихада“ и вече не е един от тях. Не знаех причината да ги напусне. Не знаех как иска да използва този факт. Знаех само, че има причина да е тук. Винаги има причина.

Преместих се от неговата страна, усетих мирис на мокри дрехи и пот. Наведох се и пъхнах ключа в белезниците му.

— Оги, знам, че си държал на нея.

— Обичах я.

— Добре. Знам какво е да изгубиш човек, когото обичаш. Когато изгубих жена си, нямах никакво време да скърбя. Точно това трябва да направим и сега двамата с теб. Ще имаме предостатъчно време да тъгуваме после, не сега. Не си дошъл при мен без причина. Не знам каква е, но сигурно е важна, щом си направил всички тези усилия и си поел толкова голям риск. Довери ми се вече. Довери ми се сега.

— Доверих ви се, а сега тя е мъртва — прошепна.

— А ако сега не помогнеш на мен, на кого ще помогнеш? На хората, които я убиха.

Чувах ускореното му дишане, когато се отдръпнах от него. Седнах обратно на мястото си, белезниците се люлееха на пръста ми.

Джейкъбсън издърпа вместо мен колана на седалката. Аз изтеглих колкото е необходимо, и го закопчах. Момчетата наистина осигуряваха пълно обслужване.

Оги потри китките си, в погледа му се четеше чувство, което не беше точно омраза. Любопитство. Удивление. Знаеше, че имам право. Знаеше колко близо бяхме до смъртта, че можех да наредя да бъде задържан, разпитван, дори убит — вместо това от самото начало изпълнявах неговите желания.

— Къде отиваме? — попита той с безизразен глас.

— На уединено място — отговорих, когато поехме по магистралата и моста над река Потомак и навлязохме във Вирджиния. — Където ще сме в безопасност.

— Безопасност — повтори Оги, отвърнал поглед.

— Какво е това? — кресна Дейвис, шофьорът. — Велосипедна алея…

— Какво по…

Преди агент Онтиверос да успее да довърши, нещо се стовари с оглушителен трясък в средата на предното стъкло и потънахме в мрак. Колата забави ход, лумна пламък, куршуми обсипаха дясната страна на бронираната машина.

— Измъкни ни оттук! — изкрещя Джейкъбсън, когато се ударих в него, докато се мъчеше да извади оръжието си. Джипът ни се завъртя неудържимо върху хлъзгавата от дъжда настилка под вражеския огън, засипал моста.

ГЛАВА 33

Бах наклони чадъра, за да се предпази от дъжда, който валеше косо заради неумолимия вятър, и положи усилия да върви по-бавно, отколкото й се искаше.

Валеше също както първия път, когато дойдоха войниците. Спомни си как дъждът плющеше по покрива. Тъмнината в дома й, в квартала от седмици нямаше ток. Топлината на огнището във всекидневната. Студен порив се блъсна във външната врата и тя се отвори — първата й мисъл беше, че вятърът я е отворил. После виковете на войниците, стрелбата, потрошените чинии в кухнята, гневната съпротива на баща й, докато го измъкваха от къщата. Тогава чу гласа му за последен път.

Най-накрая стигна до склада и влезе през задната врата, напъха чадъра си през нея и го остави отворен и обърнат върху бетонния под. Чу мъжете, които бяха близо до откритото пространство, където се грижеха за ранените. Крещяха си един на друг, обвиняваха се на неразбираем за нея език.

Но разпознаваше паниката в гласовете им.

Токчетата й шумно отекваха по пода, за да я чуят, че идва. Не искаше да обявява пристигането си, за да не я чака засада — старите навици трудно умираха, — но и не виждаше каква е ползата да стряска група тежковъоръжени жестоки мъже.

Обърнаха се, като чуха екота от токчетата й, който се издигаше чак до тавана на склада. Двама от деветте инстинктивно посегнаха към оръжията си, после се отпуснаха.

— Той се измъкна — каза водачът на групата, плешив мъж, все още облечен в пепелявосиня риза и тъмни панталони, докато се приближаваше.

Мъжете се отдръпнаха, направиха й път, за да се приближи към двамата, които лежаха на пода, облегнати на щайгите. Единият беше културистът, когото никак не беше харесала, с присвити очи, кривеше лице и стенеше, бяха му махнали ризата и бяха стъкмили превръзка близо до дясното му рамо. Вероятно куршумът беше влязъл и излязъл от тялото му, разкъсал беше тъкани и мускули, но не и кост.

Вторият също беше без риза, дишаше трудно, очите му бяха безжизнени, лицето му — побеляло, друг мъж притискаше окървавено парче плат вляво на гърдите му.

— Къде е медицинската помощ? — попита друг мъж.

Не тя беше избрала хората. Увериха я, че са най-добрите в света. И след като бяха наели нея и като се има предвид каква сума й бяха платили, тя беше решила, че няма да се скъпят, за да намерят деветте най-добри за тази част от задачата.

От джоба на тренчкота си извади оръжието си — заглушителят вече беше поставен — и изстреля куршум в слепоочието на културиста, простреля и другия в черепа.

Сега разполагаше със седемте най-добри.

Другите мъже се отдръпнаха, слисани и безмълвни от светкавичните действия, с които беше сложила край на живота на двамата си партньори. Нито един от тях — направи й впечатление — не посегна за оръжието си.

Изгледа ги един по един и с поглед уреди въпроса. Не се изненадаха. Онзи, който имаше рана в гърдите, така или иначе щеше да умре. Културистът, ако не получеше инфекция, може би щеше да оцелее, но и да се превърне в тежест. Играеха игра, в която слабите места бяха недопустими. И играта продължаваше.

Последният, когото потърси, беше плешивият, водачът на групата.

— Погрижи се за труповете — нареди. Той кимна. — Знаете ли къде да ги отнесете?

Той отново кимна.

Тя се приближи към него.

— Въпроси имате ли?

Поклати глава — всичко му беше ясно.

ГЛАВА 34

— Нападнаха ни, повтарям, нападнаха ни…

Джипът ни се въртеше, останал без контрол. Обстрелваха ни ожесточено от едната страна на моста. Обзе ни замайващото, безпомощно чувство, все едно бяхме в хидроплан, докато агент Дейвис отчаяно се мъчеше да овладее колата.

Тримата на задната седалка се блъскахме като топчета за флипер, вкопчени в коланите, Джейкъбсън и аз се удряхме един в друг, люшкахме се от едната на другата страна.

Отзад ни удари кола. От сблъсъка джипът ни се завъртя пред другите коли. Нов удар от дясната страна, фаровете бяха само на сантиметри от лицето на Джейкъбсън, усетих удара чак в зъбите, във врата си, когато се стоварих на лявата си страна.

Всичко се въртеше. Крясъци, куршуми, които се забиваха в бронята на колата, отляво, отдясно, от север, от юг, всичко се сливаше…

Задницата на джипа се удари в бетонния парапет. Спряхме внезапно, срещу движението по моста, колата сочеше на север, а колите се движеха на юг. Сега ни обстрелваха с автоматично оръжие от лявата ни страна, куршумите валяха, някои отскачаха от бронята, други се забиваха в нея и в бронираното стъкло.

— Осигурете ни изход! — изкрещя Джейкъбсън.

Най-важната заповед в техния занаят — осигурете път за изтегляне на президента и го измъкнете.

— Оги — прошепнах.

Той висеше отпуснат на колана си, в съзнание, невредим, но замаян, опитваше се да се овладее, да възстанови дишането си. През ума ми мина: от този мост и в тази посока можеш да видиш Белия дом. На шест пресечки оттук имаше двайсет агенти и екип за бързо реагиране, които бяха толкова безполезни, колкото и ако се намираха на което и да е друго място на планетата.

Агент Дейвис изруга, докато се мъчеше да смени скоростта и предното стъкло се изчисти достатъчно, за да видим какво има пред нас в южна посока. Обстрелваха ни не само от пътеката за пешеходци, ами и от задната кола. Алекс Тримбъл и екипът му отговаряха на огъня на нападателите.

Как да се измъкнем от това положение? Трябва да се измъкнем…

— Хайде! Хайде! Хайде! — крещеше Джейкъбсън в заучен порядък, оставаше прикован от колана си, но държеше автоматичното си оръжие в готовност.

Дейвис най-накрая включи на задна с помощта на радара на таблото и когато гумите зацепиха на хлъзгавия асфалт, ние се люшнахме назад, огънят пред нас се смали и накрая напълно изчезна. В нашето платно се появи друга кола, по-голяма от джипа ни.

Камион, който се движеше два пъти по-бързо от нас.

Дадохме газ и джипът поднесе. Дейвис с всички сили се мъчеше да ускори, но не можеше да се мери с мощта на камиона, който бързо скъсяваше дистанцията пред нас. Стегнах се в очакване на удара, през предното стъкло се виждаше само решетката на камиона.

Стиснал с ръце волана, Дейвис изви рязко веднъж и успя да направи завой. Блъснах се в Джейкъбсън, когато задната част поднесе пак надясно, колата отново се изпречи на пътя на приближаващия камион, застанала напряко на платното в момента на сблъсъка.

Мощният удар ми изкара дъха, пред очите ми заиграха звезди, мълния проряза тялото ми. Решетката на камиона се заби на мястото на пасажера отпред и изпрати Онтиверос върху шофьора Дейвис като парцалена кукла. Задната част на джипа ни се изви надясно под шейсет градуса. Предният край остана закачен към решетката на камиона, огъващото се желязо свистеше и стържеше. Горещ въздух изпълни купето, докато колата ни отчаяно се мъчеше да остане цяла.

Джейкъбсън някак успя да свали прозореца, стреля с полуавтоматичната си пушка в купето на камиона. Заля ни горещ въздух и дъжд. Съединените коли спряха рязко. Джейкъбсън продължаваше да стреля, докато втората кола наближаваше. Алекс и екипът му вече стреляха към камиона от прозорците й.

Измъкнете Оги.

— Оги — казах, като откопчах колана си.

— Не мърдайте, господин президент! — ревна Джейкъбсън, когато капакът на колата ни избухна в оранжев пламък.

С побеляло от ужас лице Оги откопча колана си. Отворих лявата врата, извлякох го за ръката.

— Наведи се! — извиках, заобиколихме на бегом зад колата, която ни прикриваше от камиона, после хукнахме към джипа на Алекс в леещия се дъжд, тичахме на зигзаг, така че стрелците от камиона да не ни уцелят — ако оцелееха от безмилостния обстрел на Джейкъбсън.

— Господин президент, влезте в колата! — извика Алекс от средата на моста, когато се приближихме. Той и двама други агенти бяха излезли от втория джип и обстрелваха с автомати камиона.

С Оги хукнахме към втората кола. Зад нея множество коли на моста се въртяха във всички посоки.

— Влизай отзад! — извиках му, дъждът плющеше по лицето ми. Заех мястото на шофьора. Включих на скорост и натиснах докрай газта.

Задната част на колата беше пострадала, но машината все още работеше достатъчно добре, за да ни измъкне. Не ми хареса, че се наложи да оставя хората си. Това противоречеше на всичко, което бях научил по време на военната си служба. Но нямах оръжие, така че бях безполезен. И защитавах най-важния човек — Оги.

Неизбежната втора експлозия ни настигна, докато навлизахме през моста във Вирджиния. Имахме повече въпроси от преди и нито един отговор.

Но докато не умрем, живеем.

ГЛАВА 35

Ръцете ми трепереха, стиснали волана; сърцето ми биеше лудо, докато се взирах през предното стъкло, осеяно с дупки от куршуми и посипано с дъждовни пръски, чистачките бясно се движеха напред-назад.

От лицето ми се лееше пот, в гърдите ми лъхаше топлина, искаше ми се да намаля парното, но се страхувах да отклоня очи от пътя, страхувах се да спра колата, дори да намаля, за да проверя в задното огледало дали другата кола ни следва. Задницата на този джип беше повредена, от гумата се чуваше стържене на метал, леко придърпване, докато пътувахме. Не можех да карам дълго.

— Оги — казах. — Оги!

Изненадах се от гнева, от раздразнението в гласа си.

Моят загадъчен спътник седеше изправен на задната седалка, но не отговори. Изглеждаше, все едно е в ступор, загубил ума и дума, взираше се някъде надалеч, леко отворил уста, трепваше при всяка мълния или неравност на пътя.

— Умират хора, Оги. Каквото и да знаеш, най-добре е да ми го кажеш, по дяволите, веднага!

Но дори не бях сигурен, че мога да му вярвам. Откакто го срещнах на стадиона и ми намекна закодирано за Армагедон, постоянно полагахме усилия да останем живи. Не знаех дали е приятел или враг, герой или обикновена пешка.

Едно беше сигурно — той беше важен. Беше заплаха за някого. Иначе нямаше да ни се случи нищо от това. Колкото повече се опитваха да ни спрат, толкова по-важен ставаше той.

— Оги! — извиках. — По дяволите, момче, стегни се! Не ми изпадай в шок. Нямаме време да сме в шок…

Телефонът ми зазвъня в джоба. Посегнах към него с дясната ръка, опитах се да го извадя, преди да се включи гласовата поща.

— Господин президент, добре сте — каза Каролин Брок, усетих облекчението в гласа й. — Вие ли бяхте на моста?

Нищо чудно, че знаеше. Новината за подобни събития стигаше за минута до Белия дом, който беше на километър и нещо оттам. Веднага щяха да се надигнат опасения за терористичен акт, нападение върху столицата.

— Затворете Белия дом, Кари — наредих, докато следвах пътя, уличните лампи преминаваха като размазани цветни петна през мокрото предно стъкло. — Само като…

— Вече е затворен, сър.

— И отведете на сигурно място…

— Вицепрезидентът вече е отведен на безопасно място в оперативния център, сър.

Поех дъх. Боже, в такава буря ми трябваше пристан като Каролин, да предугажда действията ми и дори да ги подобрява.

Обясних й възможно най-кратко, опитах се да говоря смислено, спокойно да й съобщя, че да, участвал съм в случилото се на моста, в случилото се на „Нешънъл парк“.

— В момента с Тайните служби ли сте, сър?

— Не. Само двамата с Оги сме.

— Оги ли се казва? А момичето…

— Момичето е мъртво.

— Мъртво? Как?

— На бейзболния стадион. Някой я застреля. С Оги избягахме. Виж, трябва да се махна от магистралата, Кари. Пътувам към Синята къща. Съжалявам, но нямам избор.

— Разбира се, сър, разбира се.

— Сега ме свържи с Грийнфийлд.

— Номерът й е въведен в телефона ви, сър, освен ако не държите аз да ви свържа.

Така, добре. Каролин беше записала номера на Лиз Грийнфийлд в този телефон.

— Разбрах. Скоро пак ще ти звънна — казах.

— Господин президент! Там ли сте?

Думите с гласа на Алекс пискливо прозвучаха от таблото. Оставих телефона си на мястото до мен и издърпах радиостанцията от поставката, натиснах бутона с десния палец, за да говоря.

— Алекс, добре съм. Карам по магистралата. Говори — отпуснах палец.

— Неутрализирани са, сър. Четирима мъртви на пътеката за пешеходци. Камионът се взриви. Нямам представа колко са загиналите в него, но със сигурност няма оцелели.

— Камион бомба?

— Не, сър. Не бяха самоубийци. Ако бяха, никой от нас нямаше да е жив. Пробихме резервоара на камиона и той се възпламени. Други експлозии не последваха. Няма загинали цивилни.

Това ни казваше поне нещо. Не бяха фанатици, нито радикализирани. Не бяха от „Ислямска държава“, нито от „Ал Кайда“, нито от някое от метастазните им разклонения. Бяха наемници.

Поех дъх и зададох въпроса, от който се страхувах до смърт.

— Ами нашите хора, Алекс?

Безмълвно се помолих, преди да чуя отговора.

— Изгубихме Дейвис и Онтиверос, сър.

Ударих с юмрук по волана. Колата кривна от пътя, но бързо я овладях, за миг ми напомни, че не бива и за секунда да забравям за задълженията си.

Направех ли го, значи моите хора бяха пожертвали напразно живота си.

— Съжалявам, Алекс — казах в радиото. — Много съжалявам.

— Да, сър — делово отговори той. — Господин президент, в момента тук е ад. Пристигнаха пожарни. Охраната на метрото, полицията от участъка в Арлингтън. Всички се опитват да разберат какво, по дяволите, се е случило и чия е вината.

Така. И как иначе! Експлозия на моста между Вашингтон и Вирджиния, юридически кошмар. Тотален хаос.

— Дай да се разбере, че ти командваш — казах му. — Просто кажи „федерално разследване“ засега. Идва помощ.

— Да, сър. Сър, продължавайте по магистралата. Ще ви проследим с джипиеса и скоро ще изпратим коли да ви съпроводят. Останете в тази кола, сър. Тя е най-сигурното място, докато не ви върнем в Белия дом.

— Няма да се връщам в Белия дом, Алекс. И не искам конвой. Една кола. Една.

— Сър, каквото и да се случва или да се е случило, обстоятелствата се промениха. Имат разузнаване и технологии, разполагат с хора и оръжие. Знаят местонахождението ви.

— Не знаем дали е така — възразих. — Може да са организирали няколко засади. Вероятно са ни чакали, ако се насочим към Белия дом или ако се запътим на юг от стадиона. По дяволите, може би само са се надявали да минем по моста над Потомак.

— Не знаем, господин президент, там е работата…

— Една кола, Алекс. Това е заповед.

Затворих и напипах телефона си на седалката до мен. Открих в него ФБР ЛИЗ и позвъних.

— Здравейте, господин президент — каза настоящият директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд. — Знаете ли за взрива на моста?

— Лиз, от кога си на поста директор на ФБР?

— От десет дни, сър.

— Добре, госпожо директор — казах, — време е наистина да поемете командването.

ГЛАВА 36

— Следващата къща, сър.

Гласът на Джейкъбсън се разнася от таблото ми, все още не откривах къщата.

Спрях колата до тротоара, олекна ми, че успях да стигна дотук. Колите на Тайните служби са бойни машини, но не бях сигурен колко още мога да измина с повредена задница.

Колата на Джейкъбсън спря зад мен. Той ме беше настигнал на магистралата и ме напътстваше с джипиеса. Много пъти бях идвал в тази къща, но никога не бях обръщал кой знае какво внимание на различните пътища, по които са ме возили.

Паркирах и загасих двигателя. Щом го направих, у мен веднага като прилив се надигна тревогата, както си знаех, че ще стане — треперенето, адреналинът след случилото се, посттравматичната физическа реакция. До този момент трябваше да се владея, за да докарам двама ни с Оги невредими. Работата ми далеч не приключваше с това — всъщност още по-сложно ставаше, — но си позволих кратка почивка, да поема няколко пъти дълбоко дъх, да се опитам да загърбя залозите на живот и смърт, да се освободя от паниката и гнева, които ме изпълваха.

— Трябва да се държиш — прошепнах на себе си, треперейки. — Не се ли стегнеш сам, никой няма да успее да го направи вместо теб.

Подходих като към всяка друга задача, сякаш напълно владея ситуацията, наложих си да не треперя.

Джейкъбсън скочи и отвори вратата на колата. Можех и сам да изляза, но той все пак ми помогна. По лицето му имаше порезни рани и кал, иначе изглеждаше невредим.

Щом се изправих, усетих замайването, колебливостта в краката си. Доктор Лейн нямаше да ми се зарадва в този момент.

— Добре ли си? — попитах Джейкъбсън.

— Дали аз съм добре? Аз съм добре. Вие как сте, сър?

— Наред. Спасихте ми живота.

— Дейвис спаси живота ви, сър.

Такава беше истината. С маневрата с извиването на волана, с обратния завой, благодарение на който колата застана перпендикулярно на идващия камион, може би Дейвис беше поел удара, за да не го поема аз. Маневрата беше блестяща и резултат от действията на добре обучен агент. И Джейкъбсън не се беше разтакавал, стреляше по камиона, преди двете закачени една за друга машини дори да спрат. С Оги нямаше да успеем да избягаме, ако не ни беше прикривал.

Агентите от Тайните служби никога не получаваха отношението, което заслужават за работата, която всеки ден вършат, за да бъда в безопасност, за това, че излагат на риск живота си заради мен, да вършат онова, което нито един здравомислещ човек не би направил доброволно — да препречат пътя на куршума, а не да избягат от него. От време на време някой агент допуска нищо и никакво глупаво нарушение с данъците — ето това обаче всички помнят. А никой не забелязва онези деветдесет и девет процента от работата им, която са свършили безукорно.

— Дейвис имаше жена и малък син, нали? — попитах.

Ако знаех, че Тайните служби ще ме последват тази вечер, щях да направя онова, което правех, когато посещавах опасни точки по света, където Тайните служби имат най-много опасения за моята сигурност — Пакистан, Бангладеш или Афганистан: щях да настоявам да не ме придружават агенти с малки деца.

— Такава ни е работата — отвърна Джейкъбсън.

Кажете го на съпругата и сина му.

— Ами Онтиверос?

— Сър — заяви той и отсечено поклати глава.

Имаше право. Щеше да има значение по-нататък. Щях да имам грижата да не забравим семейството на Дейвис и близките на Онтиверос. Това се превръщаше в мой личен ангажимент. Но в момента не можех да се занимая с този проблем.

„Скърбете за загубите по-късно, след края на битката — обичаше да казва сержант Мелтън. — Щом сте в боя, бийте се.“

Оги излезе от колата също с омекнали колена и стъпи в локва на пътя. Дъждът беше спрял, след него във въздуха беше останал мирис на свежест и пръст, който се носеше из заспалата, потънала в мрак улица с жилищни сгради, сякаш Майката природа ни казваше: Успя да преминеш от другата страна, стигна до ново начало. Надявах се да е истина, но не чувствах да е така.

Оги ме погледна като изгубено кутре на чуждо място, останал без партньор, без нищо, което да нарече свое, с изключение на смартфона си.

Пред нас се издигаше къща във викториански стил, с грижливо поддържана морава, алея, която водеше към гараж за две коли, и лампа, която осветяваше пътеката до входа — изглежда, това беше единствената запалена лампа след десет вечерта. Къщата беше боядисана в светлосиньо, откъдето идваше и името й: Синята къща.

Оги и Джейкъбсън ме последваха по алеята.

Вратата се отвори, преди да стигнем до нея. Съпругът на Каролин Брок ни очакваше.

ГЛАВА 37

Грег Мортън, съпругът на Каролин Брок, носеше риза на ситно райе, сини джинси и сандали. Махна ни да влезем.

— Съжалявам, че дойдохме тук, Морти — казах.

— Няма нищо, няма нищо.

Морти и Каролин отпразнуваха петнайсет години брак тази година, но заради задълженията й на началник на кабинета на президента това беше отбелязано — доколкото си спомнях — само с дълъг уикенд в Мартас Винярд. Морти беше на петдесет и две, пенсионирал се след блестяща кариера като адвокат, която приключила с инфаркт в съдебната зала на окръг Каяхога, докато стоял пред заседателите. Второто му дете Джеймс по онова време нямало и годинка. И тъй като искал да види как децата му растат, а и без това не можел да похарчи всички пари, които бил спечелил, той слязъл завинаги от ринга. Понастоящем правеше късометражни документални филми и гледаше двете си деца.

Огледа мен и окаяния ми екип. Забравил бях докъде бях стигнал, за да прикрия външния си вид — брадата, която никой дотогава не беше виждал, всекидневните ми, прогизнали от дъжда дрехи, косата, от която все още се стичаха капки. А и Оги, който изглеждаше плачевно и преди дъжда. Поне Джейкъбсън изглеждаше като агент от Тайните служби.

— Май имате доста за разказване — каза Морти със своя баритон, развълнувал не един съдебен заседател през годините. — Но няма да чуя и дума от този разказ.

Влязохме. По средата на извитото стълбище, което свършваше във фоайето, седяха две деца, вперили поглед през парапета — шестгодишният Джеймс с пижама на Батман и щръкнала коса и десетгодишната Дженифър, която приличаше на майка си и не откъсваше поглед от мен. За тях не бях непознат, но обикновено не изглеждах като изплют.

— Ако можех да контролирам дребосъците — заяви Морти, — вече да са по леглата.

— Имаш червена брада — намръщи се Дженифър. — Не приличаш на президент.

— Грант е имал брада. Кулидж е имал червена коса.

— Кой? — не разбра Джеймс.

— Те са били президенти, гений такъв — поучи го сестра му и замахна към него. — И то доста отдавана. Мама и татко тогава са били малки.

— Ау, ти колко стар мислиш, че съм? — попита Морти.

— Петдесет и пет — обяви Дженифър. — Но ние те състаряваме преждевременно.

— Тук вече имаш право. — Морти се обърна към мен. — Кари каза да ползваме кабинета в мазето, господин президент. Искате ли?

— Чудесно.

— Знаете пътя. Ще ви донеса кърпи. А децата ми ще си легнат, нали, деца?

— Еееее…

— Край на звуковите ефекти. В леглата!

Каролин беше превърнала мазето в първокласен кабинет с обезопасени телекомуникационни връзки, които й позволяваха да работи късно вечер у дома.

Пръв мина Джейкъбсън. Той слезе по стълбите, огледа мястото и вдигна палец, за да ми покаже, че е чисто.

С Оги тръгнахме надолу. Мазето беше чисто и добре уредено, както човек би очаквал да бъде в дома на Каролин. Имаше голяма стая за игри, обзаведена с грамадни меки кресла, бюро, стол и диван; имаше и телевизор на стената, винена изба, киносалон с екран и дълбоки, предразполагащи столове, а по-нататък по коридора беше разположена баня с всичко необходимо и спалня; кабинетът на Каролин беше в дъното. В него имаше извито като подкова бюро с множество компютри, огромна коркова дъска на стената, няколко папки и грамаден телевизор с плосък екран.

— Заповядайте, момчета. — Морти подаде на всеки по една кърпа. — Готов ли сте за връзка с Кари, господин президент? Само натиснете този бутон тук — посочи мишката на компютъра.

— Секунда. Има ли къде да отиде нашият приятел? — попитах за Оги. Не бях го представил на Морти и Морти не беше поискал да се запознаят. Знаеше как е.

— В стаята за почивка — отговори Морти. — Голямото открито помещение до стълбището.

— Страхотно. Иди при него — обърнах се към Джейкъбсън.

Двамата напуснаха стаята. Морти ми кимна.

— Кари каза, че ще искате да се преоблечете.

— Това ще е прекрасно.

В чантата, която носех, имаше дрехи за съботата, но беше останала в колата, която паркирах при стадиона.

— Ще се погрижа. Добре, сега ви оставям. Ще се моля за вас, господин президент.

Погледнах го озадачено. Силни думи. Несъмнено беше необичайно, че се появявах инкогнито по този начин, но знаех, че Каролин не споделя поверителна информация със съпруга си.

Той се приведе към мен.

— Познавам Кари от осемнайсет години — каза той. — Виждал съм я да губи избори за Конгреса. Виждал съм я, след като пометна, след като получих инфаркт на миокарда и когато изгубихме Джени в търговския център в Александрия и два часа не знаехме къде е; виждал съм я притеснена, разтревожена. Но до тази вечер не я бях виждал ужасена.

Не отговорих. Не можех. И той го знаеше.

Протегна ръка.

— Каквото и да се случва, залагам на вас двамата.

Поех ръката му.

— Въпреки това се помоли.

ГЛАВА 38

Затворих вратата на кабинета на Каролин, останах зад звукоизолираните стени и седнах на бюрото. Взех мишката. Щом го направих, черният монитор на компютъра трепна и се появи екран, разделен на две.

— Здравейте, господин президент — поздрави Каролин Брок от Белия дом.

— Здравейте, господин президент — каза и изпълняващият длъжността директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд на втората половина на екрана.

Низ беше заела поста, след като постоянно заемащият длъжността неин предшественик почина от аневризъм. Нея бях избрал и като постоянен директор, беше най-подходящата за работата — бивш агент, федерален прокурор, началник на криминалния отдел в Департамента по правосъдие, уважавана като безпристрастен и праволинеен човек.

Ударът срещу нея, който изобщо не считах за удар, е, че преди повече от десет години тя се беше присъединила към протестите срещу нахлуването в Ирак, затова някои хиени в Сената я подозираха в липса на патриотизъм и удобно забравяха, че мирният протест е една от най-достойните прояви на патриотизъм.

Освен това твърдяха, че просто искам да съм първият президент, поставил начело на ФБР афроамериканка.

— Разкажете ми за моста — казах — и за „Нешънъл парк“.

— За събитията на стадиона знаем много, много малко, спирането на тока е заличило всички записи, а дъждът е измил останалите следи. Дори извън стадиона да са били убити хора, няма и помен от това. И да са останали някакви знаци за съществуването им, може да минат дни, преди да ги открием. Но е малко вероятно.

— Ами снайперистът?

— Снайперистът. Колата е иззета от Тайните служби, но разполагаме с куршумите, попаднали в тротоара и стените на стадиона, затова можем да изчислим сравнително точно траекторията им. От събраните данни изглежда, че снайперистът е стрелял от покрива на блок срещу стадиона. Сградата се казва „Камдън Саут Капитол“. Горе не открихме никого, разбира се, проблемът е, че нямаше и нищо друго. Следователно снайперистът се е погрижил да заличи всички следи. Дъждът също има заслуга.

— Така.

— Господин президент, ако са били в онази сграда, ще разберем кои са. Необходимо е било предварително планиране. Осигуряване на достъп. Кражба на униформи вероятно. Ще проверим записите от вътрешните камери. Ще използваме технологията за разпознаване на лица. Имаме начини. Но вие казвате, че не разполагаме с време.

— Почти никакво.

— Работим толкова бързо, колкото е възможно, сър. Не мога обаче да ви обещая, че ще намерим отговорите до няколко часа.

— Постарай се. Ами жената? — говорех за партньорката на Оги.

— Нина, да. Тайните служби току-що предадоха колата и тялото. Ще разполагаме с нейните отпечатъци и ДНК до няколко минути и ще ги проверим. Ще проследим и колата, всичко.

— Добре.

— А мостът? — попита Каролин.

— По случилото се на моста все още се работи — каза Лиз. — Пожарът е потушен. Прибрахме четири тела от пътеката за пешеходци и проверяваме данните им в базата. С онези, които са били в камиона, ще бъде по-трудно, но работим по въпроса. Господин президент, дори да научим кои са и какви са, който и да е наел тези хора, не би оставил следи. Ще има бушони. Посредници. В крайна сметка може и да ги проследим, но не ми се вярва…

— Няма да успеете до няколко часа, разбирам. Въпреки това си струва усилието. И го направете дискретно.

— Искате от мен да държа секретар Хейбър в неведение относно събитията ли?

Лиз е все още нова на тази работа, затова не се възприема като равна на другите членове от моя екип по национална сигурност, част от който е и Сам Хейбър, от Департамента за вътрешна сигурност.

— Сам може да е в течение, че проследявате тези хора. Най-малкото той ще го очаква. Но не докладвайте резултатите си на никой друг, освен на мен или на Каролин. Ако той попита — ако изобщо някой попита, — отговорът ви ще бъде „Все още не разполагаме с нищо“. Нали?

— Господин президент, може ли да говоря свободно?

— Разбира се, Лиз. Иначе ще се ядосам.

У подчинените си не ценя нищо друго така, както готовността да ми кажат, че бъркам, да ме предизвикат, да изострят уменията ми да взимам решения. Най-сигурният път към провала е да се заобиколя с подлизурковци и блюдолизци.

— Защо, сър? Защо не бива да съгласуваме работата си по възможно най-открития начин? Ще бъдем по-ефикасни, ако едната ръка знае какво прави другата. На това ни научи 11 септември.

Погледнах към лицето на Каролин върху разделения екран. Тя сви рамене в отговор, съгласи се с мен, че е добре да кажа на изпълняващия длъжността директор на ФБР истината.

— Кодовите думи „Тъмни векове“, Лиз. Освен мен само осем души в света знаят тези кодови думи. Те никога не са били записвани, по моя заповед. Никога не са били повтаряни извън нашия кръг, по моя заповед. Нали?

— Да, сър, разбира се.

— Дори специално създаденият екип от технически лица, които имат за задача да намерят и обезвредят вируса, дори те не знаят за „Тъмните векове“, разбирате ли?

— Да, сър. Само ние, осем души, и вие.

— Един от тези осем души е съобщил кодовите думи на „Синове на джихада“ — казах.

Настъпи мълчание, докато изпълняващият длъжността директор осмисли чутото.

— Което означава — продължих, — че изтичането на информация не е единственото дело на този човек.

— Да, сър.

— Преди четири дни, в понеделник, една млада жена прошепнала тези думи на дъщеря ми в Париж, за да ми ги повтори. Тази жена е Нина, която снайперист застреля при стадиона.

— Боже мили.

— Тя се приближила към дъщеря ми и й казала да ми предаде думите „Тъмни векове“ и да ми каже, че времето ми изтича и че ще се срещне с мен в петък.

Брадичката на Грийнфийлд леко се вирна, докато осмисляше чутото.

— Господин президент… Аз съм една от тези осем — каза тя. — Как така съм извън подозрение?

Браво на нея.

— Преди да те посоча за изпълняващ длъжността директор преди десет дни, ти не беше част от това. Който и да е външният човек, който ни разиграва така, който и да е този от осемте, който му помага — било е необходимо време за изготвянето на плана. Не се е случило от вчера за днес

— Следователно не може аз да съм предателят — направи извода тя, — защото не съм имала достатъчно време.

— Да, времето е факторът, който те оневини. Така че като изключим теб, Каролин и мен, остават шестима, Лиз. Шестима, които биха могли да бъдат нашият Бенедикт Арнолд^[12].

— Допускате ли, че един от тези шестима е споделил със съпруг или съпруга, или пък с приятел, който да е продал информацията? Това би било нарушение на нареждането ви за спазване на правилата за поверителност, но все пак…

— И върху тази възможност мислих. Но който и да ни е предал, не просто е съобщил кодов израз. Той е част от това. Ничия съпруга или съпруг, ничий приятел няма такъв достъп и източници, за да го направи. Говорим за служители на правителството.

— Следователно един от нашите шестима.

— Един от нашите шестима — потвърдих. — Разбираш, Лиз, че само на теб вярвам безрезервно.

ГЛАВА 39

Щом приключих с временния директор на ФБР Грийнфийлд, Каролин ми каза, че ме чака следващото обаждане.

Миг по-късно, след кратко трептене, на екрана се появи образът на плешив мъж с дебел врат, сериозно изражение и добре поддържана брада. Торбичките под очите му издаваха не възрастта му, а тежката седмица, която бяхме преживели.

— Господин… президент — каза той. Английският му беше безукорен, акцентът едва-едва се долавяше.

— Давид, радвам се да те видя.

— Аз също се радвам, господин президент. Предвид събитията от последните няколко часа, това не е просто любезност.

Самата истина.

— Жената е мъртва, Давид. Знаехте ли?

— Така предположихме.

— Но мъжът е с мен. Името му е Оги.

— Той ли ви каза, че се казва Оги?

— Той. Така ли е? Снимахте ли го в лице?

След като получих билета за мача на „Нешънълс“ от Нина, позвъних на Давид и му казах номера на мястото, на което щях да седя в лявата част на трибуните. Трябваше да положи доста усилия, но екипът му се сдоби с билети за мача и се настаниха така, че да виждат лицето на Оги, за да го прекарат през програма за разпознаване.

— Получихме прилична снимка въпреки бейзболната шапка, която носеше. Смятаме, че човекът, който седи до вас на мача, е Аугустус Косленко. Роден през 1996-а в Славянск, Донецка област, Източна Украйна.

— Донецк ли? Интересно.

— И ние това си помислихме. Майка му е литовка. Баща му е украинец, работник в машиностроителен завод. Никакви политически пристрастия, нито пък данни за дейност като активист, доколкото ни е известно.

— А за Оги какво знаем?

— Напуска Украйна, когато е в гимназията. Бил е дете чудо в областта на математиката, истински гений. Със стипендия заминава да учи в пансион в Източна Турция. Допускаме, всъщност приемаме, че именно там се е запознал със Сулиман Синдурук. Не знаем нито какво е правил, нито какво е говорил преди това като активист.

— Но казвате, че е бил истински активист. Бил е член на „Синове на джихада“.

— Бил е, господин президент. Имам съмнения, че продължава да е.

Аз също. Съмнявах се във всичко, свързано с Оги. Не знаех какво иска, нито защо прави това. Сега поне бях наясно, че ми е казал истинското си име, но ако е такъв умник, за какъвто го имахме, вероятно е бил наясно, че и без това ще го научим. И ако не разполагаше с нищо друго, с което да ме накара да му повярвам, освен връзката със „Синове на джихада“, тогава беше в негов интерес да науча името му, да потвърдя този факт. Но не бяхме отбелязали напредък с него.

— Заяви ми, че е напуснал „Синове на джихада“.

— Заявил е. Очевидно допускате, че все още е един от тях? Че работи за тях.

Свих рамене.

— Естествено, но… какво цели? Можеше да ме убие на стадиона.

— Така е.

— А и някой искаше да го убие.

— Така се оказва. Или искат да се убедите, че е така, господин президент.

— Давид, разберете, че ако всичко това е инсценировка, то е страшно добре подготвена. Не знам какво сте научили за случилото се пред стадиона, и предполагам, че не сте видели нищо от събитията на моста. Не се преструваха. Можеше да умрем като нищо и пред стадиона, и на моста.

— Не се съмнявам в думите ви, господин президент. Само казвам, че не бива да пренебрегвате и други възможни обяснения. От опит знам, че тези хора са блестящи тактици. Трябва да сме постоянно нащрек.

Полезно напомняне.

— Кажи ми какво се говори навън — подканих го.

Давид се умълча за момент, премисляше думите си.

— Чуваме, че Америка била поставена на колене. Чуваме апокалиптични предсказания. Че настъпва краят на света. Често слушаме подобни приказки от джихадисти, разбира се, как щял да дойде денят на Антихриста, че този ден наближавал, но…

— Но какво?

— Но никога не сме чували точна дата за събитието. А онова, което чуваме сега, е, че ще се случи утре. Говорят за събота.

Поех дъх. Събота настъпваше само след два часа.

— Кой стои зад това, Давид? — попитах.

— Не можем да сме сигурни, господин президент. Известно ви е, че Сулиман Синдурук не играе официално за нито едно правителство. Чуваме за най-различни заподозрени. Обичайните, предполагам, че ще кажете вие. ИДИЛ. Северна Корея. Китай. Моята родина. Дори вашата страна — говорят, че събитието ще бъде пропаганда, създадена от самите вас криза, която да оправдае продажбата на оръжия, обичайните конспиративни глупости.

— Кое е най-достоверното предположение? — попитах.

Но бях почти сигурен, че знам отговора. Стратегическо разпространяване на слуха, предаване на тайни сведения, които всъщност трябва да бъдат прихванати от разузнаването. Контрашпионаж от най-висш порядък, доведен до съвършенство. Всичко носеше отпечатъка на една страна и изключваше останалите.

Давид Гуралник, директорът на израелския Институт за разследване и специални задачи — „Мосад“, — пое дълбоко въздух. За повече драматичност екранът трепна и се замъгли, преди лицето му отново да стане ясно.

— Най-достоверното предположение е Русия — отговори той.

ГЛАВА 40

Приключих разговора с директора на „Мосад“ и си събрах мислите, преди да говоря с Оги. Разговорът можеше да протече по най-различни начини, но нямах време за увъртане.

Събота, каза Давид. След час и половина.

Станах от стола и тръгнах към вратата, когато ми се зави свят, сякаш някой си играеше на „шише“ с вътрешния ми компас. Улових се за бюрото, за да не изгубя равновесие, и се опитах да овладея дишането си. Бръкнах в джоба си за хапчетата. Трябваха ми хапчетата.

Но ги нямаше. В джоба ми нямаше хапчета, а другите бяха останали в чантата в седана на паркинга на стадиона.

— По дяволите — набрах Каролин от моя телефон. — Кари, трябват ми още стероиди. Нямам в Белия дом, а изгубих шишенцето, което носех. Обади се на доктор Лейн. Може би тя има допъл…

— Ще имам грижата, господин президент.

— Страхотно — затворих и излязох от звукоизолирания кабинет. Тръгнах внимателно по коридора към стаята за почивка до стълбището.

Оги седеше на дивана, приличаше на обикновено размъкнато момче, което виси пред телевизора. Но не беше момче и далеч не обикновено.

Окаченият високо телевизор, който гледаше, беше на новинарски канал — предаваха за покушението над крал Саад ибн Сауд от Саудитска Арабия и все по-сериозните вълнения в Хондурас.

— Оги — казах, — стани.

Послуша ме, изправи се обърнат с лице към мен.

— Кой ни нападна? — попитах.

Махна косата от лицето си, сви рамене.

— Не зная.

— Опитай пак. Да започнем с това кой те изпрати. Каза, че със Сулиман Синдурук сте прекъснали връзка и не си част от „Синове на джихада“.

— Така е. Не съм.

— Тогава кой те праща?

— Никой. Дойдохме по собствена воля.

— Защо?

— Не е ли очевидно?

Сграбчих го за ризата.

— Оги, тази вечер загинаха много хора. Включително човек, когото ти обичаше, и двама агенти на Тайните служби, на които държах, хора, които оставиха семейства с малки деца. Затова отговаряй на…

— Дойдохме да го спрем — освободи се той от хватката ми.

— Да спрете „Тъмните векове“ ли? Но защо?

Поклати глава, изсмя се горчиво и пресекливо.

— Питате какво искаме да спечелим ли? Какво… искам аз?

— Това имам предвид. Преди не пожела да ми кажеш. Сега ми кажи. Какво иска от Съединените щати едно хлапе от Донецк?

Оги се отдръпна, изненадан за миг. Всъщност далеч не беше толкова изненадан.

— Бързо се ориентирахте.

— Ти към кой лагер си, проруския или проукраинския? В Донецк и двата лагера имат предостатъчно привърженици, по последните ми сведения.

— Нима? И откога са тези сведения, господин президент? — Лицето му се промени, потъмня. — Получили сте ги, когато ви е изнасяло, тогава. Ето това — размаха пръст към мен той — е разликата между нас. Нищо не искам от вас, нищо. Искам… Да не унищожавам страна с милиони хора. Стига ли ви?

И само толкова? Оги и приятелката му са се опитвали да постъпят правилно, така ли? В днешно време първият ти инстинкт е да не вземеш нещо такова за чиста монета.

Не бях сигурен, че му имам доверие. Не знаех в какво да вярвам.

— Но вие сте създали „Тъмните векове“ — казах.

Той поклати глава.

— Сули, Нина и аз го създадохме. Истинският мозък обаче беше Нина, тя беше движещата сила. Без нея никога не бихме успели. Помогнах им с кодирането и най-вече с разпространението.

— Нина? Това ли е истинското й име?

— Да.

— Те са го създали, а ти си го вкарал в нашите системи.

— Да, в общи линии.

— И можеш ли да го спреш?

Сви рамене.

— Това не знам.

— Моля? — Сграбчих го за рамо, сякаш ако го разтърсех, щях да получа друг отговор. — Каза, че можеш, Оги. Така каза преди.

— Наистина го казах. — Кимна, гледаше ме с блеснали очи. — Но тогава Нина беше жива.

Пуснах го, отидох до стената и ударих с юмрук по нея. Направехме ли крачка напред, веднага се връщахме две назад.

Поех дълбоко дъх. Казаното от Оги звучеше логично. Нина беше мозъкът. И затова беше първата цел на снайпериста. От практична гледна точка по-логично беше най-напред да застреля Оги, защото той се движеше, а след това Нина, която седеше в паркираната кола. Очевидно Нина е била по-важната.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна — заяви Оги.

— Добре, кой ни нападна? — повторих въпроса си. — Поне с това можеш ли да ми помогнеш?

— Господин президент, „Синове на джихада“ не са демократична организация. Сули не би споделил подобна информация с мен. Мога да ви кажа само две неща. Явно Сули знае, че с Нина сме се отделили от него, това е първото, и по някакъв начин ни е проследил до Съединените щати.

— Очевидно.

— А второто е — продължи той, — че доколкото ми е известно, способностите на Сули се свеждат до компютрите. Той е невероятен. В състояние е да нанесе големи поражения, както добре знаете. Но не разполага с обучени наемници.

Опрях ръка на стената.

— Което означава…

— Което означава, че работи с други — довърши Оги. — С държава, която иска да види Съединените щати на колене.

— И която е подкупила човек от моите приближени — добавих.

ГЛАВА 41

— Добре, Оги, следващ въпрос. Какво иска Сулиман? Трябва да иска нещо. Няма как иначе. Или тези, които работят с него. Какво искат?

Оги наклони глава.

— Защо питате?

— Защо ли? Защо иначе ще ни правят предварителна демонстрация на вируса? — Махнах с ръка. — Оги, преди две седмици неочаквано в системите ни в Пентагона се появи вирус. Появи се и изчезна. Известно ти е. Сам ми го каза на стадиона. Появи се неочаквано и след това също толкова неочаквано изчезна — щракнах с пръсти, — ето така.

— Игра на криеница.

— Игра на криеница, именно, точно това ми казаха и моите специалисти. Игра на криеница. Без никакво предупреждение, без нашите свръхмощни антивирусни системи да се задействат, изведнъж този вирус заля компютрите на Департамента на отбраната, след това изчезна със същата скорост и без следа. Ето така започна всичко. Нарекохме го „Тъмните векове“ и сформирахме кризисен екип. Нашите киберспециалисти работят денонощно, за да го открият, опитват се да го спрат, но не могат.

Оги кимна.

— И това ви ужасява.

— Естествено.

— Защото е влязъл в системите ви без предупреждение и се е изпарил също толкова светкавично. Наясно сте, че може отново да се появи или че може би изобщо не е изчезвал. И нямате представа какво може да направи със системите ви.

— Всичко изброено, да — потвърдих. — Но за тази прелюдия, за тази игра на криеница има някаква причина. Ако онзи, който го е направил, просто иска да срине системите ни, вече да го е постигнал. Нямаше да ни предупреждава. Предупреждаваш само ако искаш нещо от онзи, когото предупреждаваш, ако ще искаш откуп.

— Откуп. Да, ясен ми е ходът на вашите разсъждения. Когато сте видели предупреждението, сте очаквали да бъде придружено с някакво искане.

— Точно така.

— А, значи затова… затова сте се обадили на Сули — кимна Оги. — Да го попитате какво иска.

— Да. Той се опитваше да привлече вниманието ми. Затова му дадох да разбере, че е успял. Исках да чуя какво е искането му, без да го питам направо, без да намеквам, че Съединените щати ще се огънат пред изнудването.

— Но той не ви е предявил никакво искане.

— Не. Увърташе. И май… загуби ума и дума. Сякаш не беше очаквал обаждането. О, плю по адрес на страната ми, обичайните приказки, но не поиска нищо. Не призна за играта на криеница. Не ми оставаше друго, освен да го заплаша. Казах му, че ако вирусът порази страната ми, ще го преследвам с всички сили, с които разполагам.

— Този разговор май… е бил доста странен.

— Да — съгласих се аз. — Специалистите ми са убедени, че е работа на „Синове на джихада“. И твърдят, че играта на криеница не е била случаен проблем, а умишлено действие. Затова искам да знам къде е искането за откуп. Защо ще си докарва главоболия с игра на криеница, без да иска нищо в замяна?

Оги кимна.

— А след това се появява Нина. Решили сте, че тя ще отправи искането.

— Да. Ти или Нина? Е? — Вдигнах ръце, отчаянието ми взе връх. — Къде, по дяволите, е проклетият откуп?

Оги пое дълбоко дъх.

— Няма да има такова искане — заяви той.

— Няма ли, защо? Защо тогава ми изпратиха предупреждението?

— Господин президент, „Синове на джихада“ не са ви изпратили предупреждението — каза той. — Нито го е направил този, който финансира групировката, който и да е той.

Не свалях поглед от него. Отне ми миг да проумея. Най-накрая се сетих.

— Ти си го изпратил.

— Нина и аз, да. За да ви предупредим. За да се подготвите за ответни действия. И после с Нина се свързахме с вас, така щяхте да ни приемете сериозно. Сулиман не знаеше нищо. Последното, което би искал, е да ви предупреждава за вируса.

Осмислях случилото се. Оги и Нина изпращат предупреждението преди две седмици. А седмица след това Нина намира Лили в Париж и й прошепва вълшебните думички.

Дошли са да ме предупредят. Да ми помогнат.

Това бяха добри новини.

Кои бяха лошите ли? Че Сулиман Синдурук и чуждият поръчител изобщо не са искали Съединените щати да разбират за намеренията им предварително.

Не са възнамерявали да поискат каквото и да било. Не са се стремили към промяна във външната ни политика. Не са очаквали да бъдат освободени затворници. Не са искали пари.

Не са целели никакъв откуп.

Искали са само да пуснат вируса.

Да ни унищожат.

ГЛАВА 42

— С колко време разполагаме? — попитах Оги. — Кога ще се задейства вирусът?

— Събота в Америка — каза той. — Само това знам.

Същото, което каза и директорът на „Мосад“.

— Тогава трябва да тръгваме — втурнах се аз, хващайки Оги за ръката. — Къде отиваме?

— Ще ти кажа в…

Твърде бързо се обърнах, усетих как стаята се върти, загубих равновесие, прониза ме остра болка в ребрата, дърво, което ме удари — ръбът на дивана, — таванът присветна отгоре ми и се завъртя…

Направих стъпка напред, но нещо не беше както трябва, кракът ми не беше стабилен, подът не беше там, където трябваше да бъде — всичко беше някак под ъгъл…

— Господин президент! — Ръцете на Джейкъбсън ме уловиха, лицето ми беше само на сантиметри от килима.

— Доктор Дейн — прошепнах и бръкнах в джоба си.

Стаята танцуваше около мен.

— Позвънете на… Каролин — успях да кажа. Извадих телефона си, размахах го, преди Джейкъбсън да го вземе от ръката ми. — Тя знае… какво да прави..

— Госпожо Брок! — извика Джейкъбсън в телефона.

Даване на указания, приемане на заповеди, всичко беше като някакво далечно ехо, Джейкъбсън не говореше с обикновения си глас, а сякаш беше в битка.

Не сега. Не може да се случи сега.

— Той ще се оправи, нали?

— След колко време?

Събота в Америка. Събота в Америка е съвсем скоро.

Облак като гъба. Изпепеляващ червен пламък помиташе страната. Къде е водачът? Къде е президентът?

— Не… сега…

— Кажи й да побърза!

Не сме в състояние да отговорим, господин президент.

Извадиха системите ни от строя, господин президент.

Какво ще правим, господин президент?

Вие какво ще направите, господин президент?

— Останете легнал, сър. Идва помощ.

Не съм готов. Все още не съм.

Не, Рейчъл, все още не съм готов да дойда при теб.

Събота в Америка.

Тишина и приглушеното ехо в мъртво, безкрайно, безформено пространство.

— Къде, по дяволите, е докторът?

И ярка светлина.