Къде е президентът?

ГЛАВА 124

— Ваше Величество — обърнах се по телефона към крал Саад ибн Сауд от Саудитска Арабия, седнал зад бюрото си в Овалния кабинет. Поднесох чашата с кафе към устните си. Обикновено не пиех кафе следобед, но след два часа сън и след преживените петък и събота „обикновено“ не значеше нищо.

— Господин президент — каза той, — изглежда, сте имали напрегнати дни.

— Както и вие. Как сте?

— Предполагам, американец би казал, че съм се отървал на косъм. Но в моя случай не става дума за метафора. Имах късмет, че заговорът беше разкрит, преди да се опитат да ме убият. Благословен съм. Редът в кралството ни е възстановен.

— При обичайните обстоятелства бих ви се обадил веднага след като научих новината. Но в случая…

— Не е необходимо да обяснявате, господин президент. Напълно разбирам. Разбирам, че сте запознат с причината да ви се обадя.

— Директорът на ЦРУ ми каза.

— Да. Както знаете, господин президент, саудитското кралско семейство е многобройно и в него има най-различни хора.

На това му се казва омаловажаване. Саудитското кралско семейство се състоеше от хиляди членове и имаше много разклонения. Повечето членове на семейството имаха малко или никакво влияние и просто получаваха тлъсти чекове от приходите от нефта. Но дори в ядрото на водачите му, които наброяваха около двеста, имаше клонове и йерархия. И както във всяко семейство и във всяка политическа йерархия, имаше огорчение и завист. Когато Саад ибн Сауд прескочи много хора, за да стане престолонаследник, огорчението и завистта нараснаха достатъчно, за да задвижат и финансират схемата, довела ни до ръба на пропастта.

— Членовете, които направиха опит за преврат, бяха… против моето управление.

— Поздравявам ви, Ваше Величество, задето така омаловажавате отношението към вас и за залавянето на заговорниците.

— Изпитвам огромно неудобство, че подобни планове са покълнали и процъфтели без моето знание. Точно под носа ми, както бихте казали, а аз не съм знаел. Това е такъв пропуск в нашето разузнаване, за който — уверявам ви — ще бъдат взети мерки.

Наясно бях какво е да пропуснеш нещо, което е било точно под носа ти.

— Какъв е бил планът им? Какво са искали?

— Завръщане към старите времена. Свят без доминираща Америка и следователно доминиращ Израел. Искали са да управляват Саудитското кралство и да владеят Близкия изток. Намерението им е било, както разбирам, не толкова да унищожат Америка, колкото да я отслабят до такава степен, че да изгуби положението си на суперсила. Завръщане към стари времена, както казах. Да има регионално господство. Без световна сила.

— Мислили са, че ще имаме толкова проблеми, че изобщо няма да се сещаме за Близкия изток, така ли?

— Колкото и нереалистично да е, да. Точно описахте намеренията им.

Не бях сигурен доколко са нереалистични. Малко оставаше да се осъществят. Продължавах да мисля за немислимото: какво щеше да стане, ако Нина не беше вградила прекъсвача, паролата, която да обезвреди вируса? Или ако не ни беше стреснала предварително, като ни показа силата на вируса? Какво щеше да стане без Нина и Оги? Изобщо нямаше да разберем какво се готви. „Тъмните векове“ щяха да се превърнат в действителност. Щяха да ни съсипят.

Да ни съсипят, но не и да ни унищожат. Съсипването обаче щеше да е достатъчно от тяхна гледна точка. Щяхме да сме прекалено заети със собствените си грижи у дома, за да се занимаваме с останалата част на света.

Не са искали да ни унищожават. Не са искали да ни заличават от лицето на земята. Искали са само да ни принудят да се оттеглим от тяхната част на света.

— Разпитите на задържаните дадоха резултат — каза кралят.

Саудитците си позволяват повече свобода в своите техники за „разпит“ от нас.

— Проговориха ли?

— Разбира се — каза той, сякаш е очевидно. — И естествено, ще ви предадем цялата информация.

— Ще ви бъда много признателен.

— Накратко, господин президент, отцепническата група в кралското семейство е платила на терористичната организация „Синове на джихада“ огромна сума, за да разрушат американската инфраструктура. Очевидно това е включвало и наемането на убиец, който да отстрани членовете на „Синове на джихада“, напуснали групата.

— Да. Задържахме наемния убиец.

— А тя съдейства ли при разпитите?

— Да — казах. — Постигнахме споразумение с нея.

— Тогава знаете какво ще ви кажа сега.

— Вероятно, Ваше Величество. Но все пак бих искал да го чуя от вас.

ГЛАВА 125

— Заповядайте, седнете — казах в зала „Рузвелт“. Обикновено за подобни задачи използвахме Овалния кабинет. Но не исках да водя този разговор в Овалния кабинет.

Посетителят разкопча сакото си и се настани. Седнах начело на масата.

— Господин президент, излишно е да казвам, че сме въодушевени от вчерашните резултати. И сме благодарни, че станахме част от вашия успех.

— Така е, господин посланик.

— Андрей, моля.

Андрей Иваненко приличаше на човек, който успешно би изиграл ролята на дядото в реклама за зърнени закуски — плешиво теме и оредяла, тънка бяла коса отстрани, намусено изражение.

Външният му вид му беше много полезен. Защото под тази безобидна външност се криеше шпионин, истински представител на руската школа по галантност и един от високопоставените служители в бившето КГБ, който в напреднала възраст беше прехвърлен на дипломатическото поле и изпратен като посланик в Съединените щати.

— Можеше да сте още по-голяма част от нашия успех — казах, — ако ни бяхте предупредили за компютърния вирус.

— Да ви… предупредим? — Разпери ръце. — Не разбирам.

— Русия е знаела, Андрей. Разбрахме какво са целели онези членове на саудитското кралско семейство. Искали сте същото, което и те са искали. Не да ни унищожите напълно, но да ни смажете до степен, в която да загубим влияние. Вече нямаше да бъдем пречка за амбициите ви. Докато си ближехме раните, щяхте да се възползвате от възможността да възстановите Съветската империя.

— Господин президент — каза той почти с южняшки акцент, подсилен от подозрителността.

Този човек беше в състояние да гледа другия в очите и да разправя, че земята е плоска, слънцето изгрява от запад, а луната се прави от синьо сирене, и вероятно щеше да мине през детектора на лъжата с тези приказки.

— Саудитците са ви издали — казах.

— Това са отчаяни хора, господин президент — изобщо не трепна той, — какво ли няма да разправят за…

— Убиецът, когото сте наели, ни каза същото. Съвпаденията във версиите им… разказите им си приличат твърде много, за да са измислени. Проследихме и парите — онези, които Русия е превела на наемниците от групата „Ратници“. И на Бах.

— Какви „Ратници“? — попита той. — Какъв Бах?

— Странно, как така Бах и наемниците изчакаха руската делегация да си тръгне, преди да нападнат хижата.

— Това е… това е безпочвено обвинение.

Кимнах, дори му се усмихнах студено.

— Използвали сте бушони, естествено. Руснаците не са глупави. Имате правдоподобно алиби. Но за мен не е такова.

От казаното от задържаните саудитци разбрахме, че Сулиман им е продал идеята, а те са платили щедро за неговите услуги. Руснаците не са били замесени в началото. Но са научили. Саудитците са се страхували да използват собствените си пари и са се обърнали към руски посредници, осъзнали са, че както те, така и руснаците искат да видят Съединените щати на колене. Освен прехвърлянето на парите, Русия е осигурила наемниците и убиеца — Бах.

Станах.

— Андрей, време е да си вървите.

Поклати глава, докато ставаше.

— Господин президент, щом се върна в посолството, ще се свържа с президента Чернокев и съм увер…

— Ще говорите с него очи в очи, Андрей.

Той замръзна.

— Вие сте експулсиран. Веднага се качвате на самолета за Москва. Останалият персонал на посолството да е заминал до вечерта.

Ченето му увисна. За пръв път се поизпоти.

— Вие… Затваряте Руското посолство в Съединените щати, така ли? Прекъсвате дипломатическите…

— Това е началото — казах. — Когато видите целия набор от санкции, които сме планирали, ще проклинате деня, в който сте сключили сделка със саудитските отстъпници. А и за онези противоракетни системи за отбраната, които Латвия и Литва искаха да купят? Същите, които помолихте да не им продаваме? Не се притеснявайте, Андрей, няма да им ги продадем.

Той преглътна с мъка, по лицето му се изписа облекчение.

— Добре, поне това, господин през…

— Ще им ги предоставим безплатно — поясних аз.

— Аз… господин президент, трябва да… не мога…

Пристъпих към него, бях толкова близо, че и да шепнех, щеше да ме чуе. Но въпреки това продължих да говоря високо.

— Предайте на Чернокев, че има късмет, че спряхме вируса, преди да е нанесъл поражения. В противен случай Русия щеше да е във война с НАТО. И Русия щеше да изгуби.

— Повече никога не ме подлагайте на проверка, Андрей — заявих. — И не се намесвайте в изборите ни. След речта ми утре ще сте твърде заети с манипулации във вашите избори, върху които да се съсредоточите. Сега се махайте от моята страна, по дяволите.

ГЛАВА 126

Джоан влезе в Овалния кабинет, където седях със Сам Хейбър, преглеждахме доклада на Департамента за вътрешна сигурност относно събитията, оценката за справянето с вируса „Сулиман“.

— Господин президент, председателят на Камарата е на телефона. Погледнах към Сам, после към Джоан.

— Не сега — казах.

— Той отменя утрешното изслушване пред комисията, сър. Иска да говорите на общото заседание на Конгреса утре вечер.

Нищо изненадващо. Лестър Роудс, естествено, запя друга песен пред обществото, след като спряхме вируса.

— Кажете му, че за нищо на света не бих го пропуснал — отговорих.