Къде е президентът?

ГЛАВА 43

Вицепрезидентът Катрин Бранд стреснато отвори очи, излязла от мъглата на съня. Отново чу шума, някой чукаше на вратата на спалнята й.

Вратата се пооткрехна, почукването се усили. Питър Евиан, нейният началник на кабинета, надзърна в пролуката.

— Съжалявам, че ви събуждам, госпожо вицепрезидент — каза той. За миг не можеше да осъзнае къде е, отне й секунда да разпознае вещите си. Намираше се в подземието, спеше сама, макар сама да беше относително с агентите, които стояха пред вратата на малката спалня.

Протегна ръка към телефона на нощното шкафче и провери колко е часът: 1:03 сутринта.

— Да, Питър, влез.

Говореше спокойно. Трябваше да е винаги в готовност. Повтаряше си го всеки ден. Защото можеше да се случи по всяко време, ден или нощ, без никакво предупреждение. Куршум. Аневризма. Инфаркт. Такъв е животът на вицепрезидента.

Седна в леглото. Питър, облечен както винаги с риза с вратовръзка, влезе и й подаде телефона си, на който беше отворен уебсайт, новинарска статия.

Заглавието гласеше: ПРЕЗИДЕНТЪТ Е В НЕИЗВЕСТНОСТ.

Източници в Белия дом, пишеше в статията, потвърждават, че президентът не е в Белия дом. И още по-точно, че неговото местонахождение е неизвестно.

Ширят се слухове, които варират от правдоподобни до пълна измислица и направо нелепи. Рецидив на неговото заболяване на кръвта, той е сериозно болен. Напуснал е града, за да се подготви за изслушването на комисията. Заедно с помощниците си работи над речта за оттеглянето си. Взел е мръсни пари от Сулиман Синдурук и се готви да напусне страната, за да избегне преследването.

Президентът и вицепрезидентът са в безопасност, гласеше официалното изявление от предишната вечер, след експлозията на моста и стрелбата при „Нешънъл парк“. И толкова. Това вероятно беше правилният начин за действие. Да се каже на всички, че водачите им са здрави и в безопасност, но без да се уточнява местонахождението им. Никой няма да очаква или да иска друго.

Само дето според статията излизаше, че дори хората от екипа на президента не знаят къде е той.

Тя също не знаеше.

— Трябва да говоря с Каролин Брок — заяви тя.

ГЛАВА 44

Вицепрезидентът забеляза че Каролин Брок носи същия костюм, с който беше и предишния ден. И не стига това, ами очите й бяха зачервени и потвърждаваха, че не е мигвала.

Изглежда, неуморният началник на кабинета изобщо не се беше прибирала предишната вечер.

Седяха в заседателната зала в оперативния център под Белия дом. Бяха на противоположни краища на дългата маса. Катрин Бранд би предпочела срещата да се провежда в личния й кабинет в западното крило. Само че миналата нощ я бяха пратили в подземието като част от предпазните мерки при извънредни ситуации и тя не виждаше смисъл точно сега да го прави на проблем.

— Къде е Алекс Тримбъл?

— В момента отсъства, госпожо вицепрезидент.

Очите й се присвиха. От това присвиване, казваха помощниците й, всички най-много се страхували, такъв беше леденият й мълчалив начин да изкаже неудоволствието си от някакъв отговор.

— И толкова? Няма го?

— Да, госпожо.

Кръвта й кипна. Технически Катрин Бранд беше вторият по власт човек в страната. Всички се отнасяха към нея като такава, поне официално. Трябваше да признае, че колкото и да хранеше неприязън към Джон Дънкан, задето я беше победил и беше отмъкнал номинацията, която по право се падаше на нея, и макар да се налагаше да си държи езика зад зъбите и да се примирява с мястото на втора цигулка, президентът й беше дал ролята, която беше обещал, търсеше нейното мнение, включваше я в обсъждането на всички важни решения. Дънкан беше изпълнил своята част от сделката.

И все пак и двете знаеха, че всъщност човекът с истинска власт в залата беше Каролин.

— Къде е президентът, Каролин?

Каролин разпери ръце, както винаги дипломатична. Бранд, макар и неохотно, изпита уважение към началника на кабинета, който беше извивал ръце в Конгреса, грижеше се всичко да се случва по график и управляваше персонала в Западното крило, за да е в услуга на президента. Когато Каролин беше в Конгреса, преди онзи гаф с включения микрофон, много хора предполагаха, че тя ще стане следващият председател на Камарата, може би дори кандидат за президент. Притежаваше красноречие, образование, опит, действаше експедитивно, стоеше стабилно в кампаниите, беше привлекателна без лъскавата красота на красавица от конкурс — вечното препятствие, което жените в политиката трябваше да преодоляват: с всички тези качества Каролин можеше да е на върха.

— Попитах къде е президентът, Каролин.

— Не мога да ви дам отговор, госпожо вицепрезидент.

— Не можете или не искате? — Бранд размаха ръка. — Вие знаете ли къде е? Това поне можете ли да ми кажете?

— Знам къде е, госпожо.

— Той дали… — Поклати глава. — Той добре ли е? В безопасност ли е?

Каролин леко наклони глава на една страна.

— Той е с Тайните служби, ако това ще ви…

— О, боже, Каролин, не можете ли да ми дадете точен отговор?

За миг впериха погледи една в друга. Каролин Брок не се даваше лесно. А верността й към президента беше на първо място. Ако трябваше с тялото си да спре куршуми, предназначени за него, щеше да го направи.

— Не ми е разрешено да ви кажа къде е — каза тя.

— Президентът е наредил така. Той ви е наредил да не ми казвате.

— Заповедта не беше предназначена конкретно за вас, госпожо.

— Но включва и мен.

— Не мога да ви дам информацията, която искате, госпожо вицепрезидент.

Вицепрезидентът удари с ръце по масата, стана.

— Откога — попита тя след миг-два — президентът се крие от нас?

Каролин също стана и двете отново впиха поглед една в друга. Не очакваше Каролин да отговори и тя не го направи. Повечето хора биха се огънали пред този поглед, от неудобното мълчание, но Бранд беше убедена, че Каролин няма да отклони очи и цяла нощ, ако е необходимо.

— Има ли друго, госпожо вицепрезидент?

Същата хладнокръвна деловитост в гласа, което само изнерви още повече вицепрезидента.

— Защо са тези ограничения? — попита тя.

— Заради инцидента снощи — отговори Каролин. — Просто предпаз…

— Не — възрази тя. — Инцидентът снощи е свързан с разследване на ФБР и Тайните служби, нали така? Контраразузнавателна операция? Така поне беше обявено публично.

Началникът на кабинета не отговори, не помръдна. Бранд от самото начало не се беше хванала на тази история.

— Този инцидент… може да доведе до кратка изолация — продължи тя. — Няколко минути, час, докато намерим разрешение. Но аз бях долу цяла нощ. Тук ли трябва да остана?

— Засега така се налага, госпожо.

Тръгна към Каролин и спря след няколко крачки.

— Тогава не ми разправяйте, че било заради инцидента в столицата снощи. Кажете ми какво наистина налага това изолиране. Кажете ми защо се пристъпва към мерките за охрана на правителството. Кажете ми защо президентът се страхува за живота си в този момент.

Каролин премигна няколко пъти, но остана невъзмутима.

— Госпожо, получих пряко нареждане от президента за изолирането и пристъпването към мерките. Не съм в положение да поставям под въпрос заповедта. Не съм в положение да разпитвам за причините. И не… — отмести поглед, прехапа устни.

— И аз също не съм в положение, нали това щяхте да кажете, Каролин?

Каролин се обърна и я погледна в очите.

— Да, госпожо. Това се канех да кажа.

Вицепрезидентът кимна и издиша бавно.

— Свързано ли е с отстраняването от президентския пост? — попита, макар да не разбираше как би могло.

— Не, госпожо.

— Това въпрос, касаещ националната сигурност ли е?

Каролин не отговори, умишлено не помръдна.

— За „Тъмните векове“ ли става дума?

Каролин трепна, но не отговори, не пожела да отговори.

— Много добре, госпожо Брок — рече тя, — не съм президент…

Все още.

— …но съм вицепрезидентът. Не приемам заповеди от вас. А не съм чула заповедта за изолирането на Белия дом от президента. Той знае как да се свърже с мен. Има телефона ми. Може да ми позвъни по всяко време и да ми каже какво, по дяволите, се случва.

Обърна се и се запъти към вратата.

— Къде отивате? — попита Каролин, гласът й прозвуча различно, по-силен, не така почтителен.

— Къде мислите, че отивам? Денят ми е запълнен с ангажименти. Очаква ме и среща с пресата и съм сигурна, че първият въпрос, който ще ми зададат, е „Къде е президентът?“.

И още по-важното: имаше среща, която беше уговорила вчера вечерта, след като й позвъниха в жилището й. Можеше да се окаже една от най-интересните срещи в живота й.

— Няма да напускате оперативния център.

Вицепрезидентът спря на прага. Обърна се към началника на кабинета на Белия дом, която току-що й беше говорила, както никой не си беше позволявал след избирането й на този пост — всъщност много отдавна.

— Моля?

— Чухте какво казах — заяви началникът на кабинета с привидно уважение. — Президентът иска да останете в оперативния център.

— Вие също ме чухте, подмазвачке. Приемам нареждания само от президента. Докато не го чуя от него, ще бъда в кабинета си в Западното крило.

Излезе в коридора, където началникът на нейния кабинет Питър Евиан вдигна очи от телефона си.

— Какво става? — попита той, когато се изравни с нея.

— Ще ти кажа какво няма да стане — отвърна тя. — Няма да потъна с този кораб.

ГЛАВА 45

Затишието пред буря.

Затишие, това беше, не за него, а за тях, за неговите хора, малкия му екип от компютърни гении, които бяха прекарали най-веселите и най-бурни дванайсет часа от живота си. В ласки с жени, които иначе не биха си направили и труда да погледнат към тях, които ги изчукаха по десет различни начина и им показаха наслади, които не си и бяха представяли в краткия си живот. Пиха шампанско от бутилки, които обикновено докосваха устните само на световния елит. Гуляха на шведска маса с хайвер и гъши дроб, омари и филе миньон.

Сега спяха до един, последните се бяха оттеглили преди час. Всички щяха да се събудят чак по обяд. Днес нямаше да има никаква полза от тях.

Нямаше проблем. Бяха изпълнили своята част.

Сулиман Синдурук седеше на терасата на апартамента, в пръстите му гореше цигара, на масичката до него имаше смартфони, лаптопи и кафе. Разкъса кроасан, докато вдигаше лице към утринната светлина.

„Порадвай се на спокойната сутрин — напомни си той. — Защото когато слънцето изгрее над Шпрее по това време утре, няма да има никакво спокойствие.“

Остави закуската си настрани. Самият той не можеше да намери спокойствие. Не можеше да се храни, стомахът му беше пълен с киселина.

Придърпа лаптопа си, включи екрана, прегледа новините онлайн.

Водещата новина беше за предотвратения заговор за убийство на крал Саад ибн Сауд от Саудитска Арабия и извършващите се в момента десетки арести на заподозрени. Според репортерите и предполагаемите „информирани“ специалисти, които пълнеха новинарските канали, възможните мотиви бяха демократичните реформи на новия крал. Увеличаването на правата на жените. Непоклатимата му позиция срещу Иран. Участието на Саудитска Арабия в гражданската война в Йемен.

Новина номер две: събитията във Вашингтон от миналата нощ, престрелка и взрив на моста, престрелка на стадиона, временно затваряне на Белия дом. Нямаше данни за тероризъм, твърдяха федералните власти. Не, всичко било част от операция на контраразузнаването, проведено съвместно от ФБР и Министерството на финансите. Досега медиите, изглежда, приемаха информацията за вярна, историята се разпространяваше едва от няколко часа.

А прекъсването на тока на стадиона, което беше предшествало престрелката — съвпадение ли беше? Да, твърдяха федералните вести. Беше просто стечение на обстоятелствата, че хората на стадиона, както и онези в радиус от четвърт миля около него бяха останали на тъмно броени секунди преди федералните агенти и мнимите извършители да осветят улица „Капитол“, сякаш правят възстановка на прочутата престрелка в Окей Корал.

Президентът Дънкан трябваше да знае, че подобна налудничава история няма как да се приема дълго. Но вероятно на него му беше все едно. Той просто печелеше време.

Но не знаеше с колко време разполага.

Един от телефоните на Сули иззвъня. Телефонът на вътрешния човек. Съобщението беше обиколило света, преди да стигне до него, минало през анонимни проксита, прехвърляно на отдалечени сървъри в десет различни страни. Ако някой направеше опит да го проследи, можеше да се окаже къде ли не — от Сидни, Австралия, до Найроби, Кения и Монтевидео, Уругвай.

ПОТВЪРДЕТЕ, ЧЕ СМЕ ПО ГРАФИК, гласеше съобщението.

Той се подсмихна. Сякаш знаеха какъв е графикът.

Написа в отговор: ПОТВЪРЖДАВАМ АЛФА Е МЪРТЪВ.

„Алфа“ означаваше Нина.

В нито една от историите онлайн за престрелката снощи при бейзболния стадион, за престрелката и взрива на моста между столицата и Вирджиния не се споменаваше за мъртва жена.

Натисна „Изпрати“ и зачака съобщението да измине криволичещия си път.

Проряза го тръпка. Жилото от предателството, от предателството на Нина. И от загубата. Може би беше подценил чувствата си към нея. Революционния й ум. Стегнатото й, гъвкаво тяло. Жаждата й да изследва в света на компютрите и на спалнята. Часовете, дните, седмиците, които бяха прекарали в работа рамо до рамо, като се предизвикват един друг, подхранват идеите си, изстрелват хипотези, правят опити, грешки, приведени пред лаптоп, развиват теории над чаша вино или голи в леглото.

Преди тя да изгуби интерес към него. Би могъл да го преживее. Нямаше намерение да остава с една жена. Но никога нямаше да проумее как се беше хванала точно с Оги, точно с него, този грозник.

Спри. Притисна очи с пръсти. Нямаше смисъл.

Отговорът дойде: ПОТВЪРДИХА, ЧЕ АЛФА Е МЪРТВА.

Това не беше точно потвърждение. Уверяваха го в професионализма и уменията на екипа, който бяха изпратили в Америка, нямаше друг избор, освен да им повярва.

Сули им отговори: ЩОМ АЛФА Е МЪРТВА, ТОГАВА СМЕ ПО ГРАФИК.

Отговорът дойде толкова бързо, че Сули предположи, че е бил изпратен едновременно с неговото съобщение.

БЕТА Е ЖИВ, ПОТВЪРДЕНО Е И Е ПОД ЗАКРИЛА.

„Бета“ означаваше Оги. Спасил се беше, значи. С американците беше.

Сули не успя да потисне усмивката.

Ново съобщение дойде твърде бързо след последното. Онези бяха притеснени.

ПОТВЪРДЕТЕ, ЧЕ СМЕ В ГРАФИК ПРИ ТОВА РАЗВИТИЕ.

Веднага отговори: ПОТВЪРДЕНО. ПО ГРАФИК.

Мислеха, че знаят графика за пускането на вируса. Нищо подобно.

Дори Сули не го знаеше. Всичко беше само в ръцете на Оги.

Без значение дали беше наясно, или дори не подозираше.

ГЛАВА 46

— Да го събудим.

— Оставете го сам да се събуди.

— Жена ми каза да го събудим.

Далеч над мен имаше водна повърхност. Слънцето пръскаше искри върху вълните.

Вълните идваха към нас, ръцете ми загребваха, краката ми оттласкваха водата.

В дробовете ми нахлу въздух, светлината беше толкова ярка, пронизваше очите ми…

Премигнах няколко пъти и присвих очи от светлината, която грееше в лицето ми, после бавно фокусирах.

Погледът ми попадна върху Оги, седнал на дивана, с белезници на китките и на глезените, очите му бяха с тъмни кръгове.

Реех се, времето нищо не означаваше, докато наблюдавах очите му да се присвиват съсредоточени, устните му бавно се движеха.

Кой си ти, Аугустус Косленко? Мога ли да ти имам доверие? Нямам избор. Или ти, или нищо.

Леко изви китката си, почти недоловимо. Не гледаше към белезниците. Гледаше часовника си.

Часовника си.

— Какъв ден… какъв ден…

Понечих да се изправя, спря ме болката във врата и гърба ми, от ръката ми се показваше иглата на система, поставена зад мен.

— Събудете се, събудете се! — Гласът на съпруга на Каролин, Морти.

— Господин президент, доктор Лейн е. — Ръката й лежеше на рамото ми. Лицето й застана между мен и светлината. — Преляхме ви тромбоцити. Добре сте. Часът е 3:45, събота сутринта. Бяхте в безсъзнание малко повече от четири часа.

— Трябва да… — отново заговорих, приведох се напред, чувствах нещо под себе си, нещо като възглавница.

Доктор Лейн ме притисна надолу.

— Полека. Знаете ли къде сте?

Опитах се да прогоня замъгляването. Изгубих равновесие, но със сигурност знаех къде съм и пред какво съм изправен.

— Трябва да вървя, докторе. Няма време. Махнете системата.

— Боже. Не мърдайте.

— Махнете системата или сам ще го направя. Морти — казах, когато го видях с телефон в ръка, — Кари ли е?

— Стойте мирно! — нареди ми доктор Лейн, вече без да се усмихва. — Забравете Морти за минута. Дайте ми шейсет секунди и поне веднъж се вслушайте в думите ми.

Поех въздух.

— Шейсет секунди — казах. — Хайде.

— Началникът на вашия кабинет обясни, че не може да останете тук, трябва да отидете на някакво място. Не мога да ви спра. Но мога да дойда с вас.

— Не. Изключено — възразих.

Стисна зъби.

— Същото каза и вашият началник на кабинета. Вземете системата в колата — продължи тя. — Нека изтече. Вашият агент, агент…

— Джейкъбсън — обади се той.

— Да. Той казва, че е преминал курс за оказване на медицинска помощ, когато е бил при „тюлените“. Може да махне системата, когато банката свърши.

— Добре. — Приведох се напред, имах чувството, че са ме изритали в главата седем-осем пъти.

Притисна ме да лежа.

— Моите шейсет секунди все още не са приключили. — Тя се доближи още повече. — Трябва да лежите по гръб в следващите двайсет и четири часа. Знам, че няма да го направите. Но трябва максимално да ограничите физическата си дейност. Седете, не стойте прав. Вървете, не тичайте.

— Разбрах. — Протегнах ръка, раздвижих пръстите си. — Морти, дай ми Каролин.

— Да, сър.

Морти постави телефона в ръката ми. Допрях го до ухото.

— Кари, днес ще бъде. Кажи на всички от екипа. Така официално обявявам, че преминаване към втория етап.

Излишно беше да казвам друго, за да се подготвим за онова, което ни очакваше. При „нормалните“ сценарии за бедствия, поне тези, които са се разиграли след 1959 година, щях да обявя готовност за отбрана, било за всички военни подразделения по света, било за определени части. Това беше различно — изправяхме се пред криза, която никой през 50-те не е бил в състояние да си представи, така че реакцията предполагаше далеч по-различни механизми от онова, което бихме предприели при обичайно ядрено нападение. Кари знаеше точно какво означава „втори етап“, отчасти защото от две седмици бяхме в „първи етап“.

От другата страна се чуваше само дишането й.

— Господин президент — каза тя, — може би вече сме преминали към този етап.

Слушах — през двете най-кратки и най-дълги минути в моя живот.

— Алекс — извиках, — забрави за колата. Осигури ни президентския хеликоптер.

ГЛАВА 47

Шофираше Джейкъбсън. Алекс седеше до мен на задната седалка на джипа, между нас стърчеше системата. Оги беше срещу мен. В скута ми имаше компютър и на него беше отворено видео. Гледахме го през сателитна връзка. Виждаше се голям градски участък, индустриална зона в Лос Анджелис. По-голямата част от него беше заета от една огромна постройка с комини, приличаше на завод.

Всичко тънеше в мрак. В ъгъла на екрана часовникът показваше 02:07 — малко след два сутринта, преди около два часа.

Изведнъж през покрива и страничните прозорци избухнаха огнени пламъци, фасадата на завода се разлюля и срути. Черен и оранжев пушек погълна целия участък.

Поставих на пауза видеозаписа и кликнах на квадратчето в ъгъла на екрана.

Квадратчето запълни целия екран, който се раздели на три. В средата беше Каролин, от Белия дом. Вляво от нея беше временният директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд, а вдясно от Каролин — Сам Хейбър, секретарят по вътрешна сигурност.

Бях сложил включени в лаптопа слушалки, затова разговорът от другия край стигаше само до моите уши. Първо исках аз да чуя какво имат да ми кажат, без да стигне до ушите на Оги.

— Добре, видях го — казах. — Започнете от началото.

Гласът ми беше хриплив, в момента се отърсвах от замайването, причинено от лечението, и се опитвах да се съсредоточа.

— Господин президент — каза Сам Хейбър, — експлозията стана преди около два часа. Пламъците бяха огромни, както можете да си представите. Все още се опитват да овладеят пожара.

— Разкажете ми за компанията.

— Сър, това е завод, който работи по поръчки на отбраната. Те са един от най-големите подизпълнители на Департамента на отбраната. Имат множество заводи в района на Лос Анджелис.

— На този какво точно му е особеното?

— Сър, в този завод се правят разузнавателни самолети.

Не виждах връзката. Подизпълнител на Департамента на отбраната? Разузнавателни самолети.

— Жертви? — попитах.

— Според мен са десетки. Станало е посред нощ, затова жертвите са основно от охраната. Твърде рано е да се каже точната бройка.

— Причина? — попитах, внимавайки какво говоря.

— Сър, можем само да кажем, че това е било експлозия на газ. Което не означава непременно, че е вражеско действие. Случват се такива експлозии.

Погледнах към Оги, който ме наблюдаваше. Премигна и отвърна поглед.

— Има причина да научавам за това събитие — казах.

— Сър, прав сте. Компанията се свърза с Департамента на отбраната. Техните техници настояват, че нещо, някой е препрограмирал скоростта на работа на помпите и клапите. Саботаж, с други думи, за да предизвикат налягане, което да претовари свръзките и спойките. Но не е направено ръчно, на място. Заводи като този имат по-строги охранителни мерки от правителствени учреждения.

— Дистанционно — казах.

— Сър, точно така. Мислят, че е дистанционно. Все още не можем да бъдем сигурни.

Но се обзалагах, че познавах човек, който можеше да каже със сигурност. Насочих поглед към Оги, който гледаше към часовника си, без да усеща, че го наблюдавам.

— Заподозрени? — попитах.

— Все още нищо — призна Сам. — В националния център за киберсигурност и комуникации вече проверяват.

Имаше предвид компютърните специалисти от екипа на Департамента за национална сигурност, който контролира индустриалните системи.

— Но знаем едно, сър. Китайците се опитаха да хакнат компютърната система на газопроводите ни през 2011 и 2012 година — каза той. — Може би това означава, че са успели. Ако са откраднали данни от потребител на системата, биха могли да направят каквото си поискат.

Китайците. Може би.

— Предполагам, че най-важният въпрос е мислим ли, че…

Пак хвърлих поглед към Оги, който гледаше през прозореца.

Каролин каза:

— Възможно ли е да е „Тъмните векове“?

Тя разбираше нежеланието ми да споделям подробности пред Оги. За пореден път беше до мен, четеше мислите ми, довършваше изреченията ми, така че Оги да не ги чуе.

Задавах въпроса, защото исках да знам.

Но също така го задавах, за да чуя отговора на секретаря по вътрешна сигурност. Сам е един от осемте, които знаеха за „Тъмните векове“. Каролин не беше издала кода. Лиз Грийнфийлд не го беше издала. Изключих двама от осемте.

Сам Хейбър е един от шестимата, които все още подозирах.

Сам въздъхна, поклати глава, сякаш нещо го притесняваше.

— Господин президент, госпожа Брок преди малко ме осведоми, че имаме причина да вярваме, че днес е денят.

— Точно така — потвърдих.

— Тя не ми каза кой е източникът на информацията.

— Точно така — повторих. По този начин казвах: И няма да ти кажем кой е източникът ни, Сам.

Той изчака миг и осъзна, че повече нищо няма да чуе по този въпрос.

Наклони глава, но не отговори.

— Ами, сър, щом е така, тогава признавам, че изборът на момент за удара буди подозрения. И все пак трябва да ви кажа, че има разминавания. „Тъмните векове“ са зловреден софтуер, вирус, който открихме.

Не точно го бяхме открили. Оги и Нина ни го показаха. Но Сам не го знае. Не подозира дори, че Оги съществува.

Или?

— Но случилото се изглежда по-традиционно, като фишинг атака — продължи той. — Опит да се злепостави служител на компанията, като са го подвели да отвори прикачен файл в имейл или да кликне на линк, който е зловреден код, позволяващ на хакера достъп до лична и всякаква друга информация. Щом извлечете тези данни и имате подобен достъп, можете да правите какво ли не, например това, което се е случило.

— Как обаче да сме сигурни, че не е „Тъмните векове“? — настоя Каролин. — Не можем да кажем, че „Тъмните векове“ не се е появил с фишинг. Нямаме представа как вирусът е попаднал в системата.

— Имате право. Все още не можем да изключим тази възможност. Минали са само два часа. Тъкмо започваме да работим по въпроса. Възможно най-скоро ще имаме отговор.

„Възможно най-скоро“ днес имаше съвсем ново значение.

— Господин президент — каза Сам, — свързахме се с всички газови компании относно сигурността на газопроводите. Националният център по киберсигурност работи с тях според протоколите за спешно реагиране. Надяваме се, че ще бъдем в състояние да предотвратим друг такъв инцидент.

— Господин президент — побутна ме Алекс.

Джипът ни беше стигнал до площадката за хеликоптери в източна Вирджиния. Величественият зелено-бял президентски хеликоптер се осветяваше само от прожекторите на площадката.

— Сам, засега ще те оставя да се върнеш към работата си — казах. — Дръж Каролин и Лиз непрекъснато в течение. Само тях. Ясно?

— Да, сър. Приключвам връзката.

Третата част от екрана, която беше на Сам, изчезна. Екранът се адаптира и образите на Каролин и Лиз се уголемиха.

Обърнах се към Алекс.

— Качи Оги в хеликоптера. Идвам веднага.

Изчаках Алекс и Оги да излязат от колата. След това се обърнах към Каролин и Лиз.

— Защо им е да взривяват завод за разузнавателни самолети с договор с правителството? — попитах.

ГЛАВА 48

— Нямам представа — отговори Оги, когато му зададох същия въпрос.

В хеликоптера седяхме един срещу друг на седалки, тапицирани с мека кремава кожа, докато машината бавно се издигаше във въздуха.

— Не знам за нищо такова — отговори той. — Нямам никакво участие в тази работа.

— Хакването на газопроводна система. Или на системата на подизпълнител на Департамента на отбраната. Не си правил такива неща, така ли?

— Господин президент, ако говорите по принцип, да, правили сме. Сам казахте, че става дума за фишинг атака, нали?

— Да.

— Ами правили сме подобни неща. Китайците са довели това изкуство до съвършенство. Опитали се да хакнат газопроводните ви системи, нали?

Същото каза и Сам Хейбър.

— Какво правят китайците, го знаят всички — рече Оги. — Но ние не сме правили подобни неща тук. Или трябва да уточня, че аз не съм правил.

— Сулиман Синдурук в състояние ли е да хакне газопроводите без теб?

— Естествено. Има екип от хора като мен. Бих казал, че бях най-добрият, но не говорим за нещо, което е трудно. Всеки може да пусне вирус по имейл и да се надява, че жертвата ще кликне върху него.

Кибертероризъм от Дивия запад. Тази нова, страшна заплаха. Всеки можеше да срине сигурността на цяла нация по гащи на дивана.

— Не си чувал нищо за Лос Анджелис.

— Не съм.

Облегнах се.

— И следователно нищо не знаеш за случилото се.

— Не знам. И не разбирам какво ще спечелят, ако взривят компания, която строи самолети за вас.

Не можех да не се съглася. Какъв смисъл имаше да се разрушава машинен завод?

Друго се криеше тук.

— Добре. Добре, Оги. — Разтрих очи, борейки се с изтощението от преливането на тромбоцитите, с отчаянието, породено от постоянната неизвестност какво следва. — Кажи ми. Кажи ми как проникна в системите ни и какви поражения ще причини вирусът.

Най-накрая имахме шанс. От първата ни среща на стадиона със свистящите куршуми, бягството от засадите с автомобилите и моето рухване към полунощ не бяхме имали възможност да изясним този въпрос.

— Уверявам ви, че съвсем не работехме върху толкова елементарни задачи, като да заразяваме електронни писма с надеждата някой да ги отвори. Мога да ви уверя и че кодът, който използвате, „Тъмни векове“, е съвсем уместен.

ГЛАВА 49

В хеликоптера се насилих да преглътна малко кафе с надеждата мъглата в ума ми от влетите медикаменти да се разсее. В този мой мач сетивата ми трябваше да работят на сто процента. Следващата стъпка можеше да е най-решаващата от всички.

Изгряващото слънце озаряваше облаците в наситен оранжев цвят. Обикновено величествеността на гледката ме разтърсваше, напомняше ми за всемогъществото на природата и колко дребни сме ние в света, който сме наследили. Но сега облаците ми напомниха за огненото кълбо, което бях наблюдавал в Лос Анджелис чрез сателитната връзка, и зората ме подсещаше, че часовникът тиктака с дълбокия, отекващ звън на гонг.

— Очакват ни — обърна се към мен Алекс Тримбъл, вдигнал поглед към мен от разговорите, които водеше през слушалките. — Стаята за съвещания е обезопасена. Стаята на щаба е обезопасена. Зоната е проверена и обезопасена. Поставени са барикади и камери.

Приземихме се без проблеми на място, предназначено за кацане на хеликоптери — открито пространство сред обширни гори в югоизточна Вирджиния. Намирахме се в средата на имение, собственост на мой приятел, богат предприемач, който — по собствените му думи — не знаеше нищо за онова, което наричаше „компютърни неща“, но надушваше победителя и инвестира милиони в новосъздадена софтуерна компания, след което превърна тези милиони в милиарди. Това беше неговото скривалище, мястото, където ловеше риба в езерото или ходеше на лов за елени, когато не беше в Манхатън или Силициевата долина. Имението се разпростираше на повече от хиляда акра, покрити с вирджински борове и диви цветя, с възможности за лов и каране на лодка, за дълги преходи и лагерни огньове. След смъртта на Рейчъл бяхме идвали с Лили тук в почивните дни на няколко пъти, седяхме на понтона, правехме дълги разходки, опитвахме се да открием тайната как да се справим със загубата.

— Ние идваме първи, нали? — попитах Алекс.

— Да, сър.

Добре. Исках поне няколко минути предимство, за да си събера мислите и да се приведа в приличен вид. Вече нямаше място за грешки.

През следващите няколко часа можехме да променим световната история за поколения напред.

На юг от мястото, където кацнахме, имаше пътеки, които водеха до пристан с лодки, но иначе се виждаха само гъсти гори. На север се издигаше хижа, построена преди повече от десет години от цели дънери бял бор. Цветът на дървото се беше променил през годините от светложълт на тъмнооранжев, но така беше в тон с небето по изгрев-слънце.

Една от най-благоприятните особености на това място — най-вече във връзка със задълженията на Алекс — беше, че е труднодостъпно. Нямаше път, по който да се влезе в имота от юг или запад, защото имението беше защитено от деветметрова електрическа ограда, снабдена със сензори и камери. От изток имотът граничеше с огромно езеро. Агенти на Тайните служби го охраняваха, застанали на пристана. А за да се стигне до имението с автомобил, трябваше да се намери необозначена чакълена отбивка от магистралата, а после да се излезе на черен път, преграден от колите на Тайните служби.

Настоях за лека охрана, защото мястото трябваше да остане скрито. Онова, което предстоеше да се случи, трябваше да стане в пълна тайна. Тайните служби се набиват в очи, когато се разгърнат в пълния си мащаб — целта им е такава: да се набиват на очи. Бяхме постигнали равновесие между обезопасяване и ненатрапчивост.

Тръгнах несигурно нагоре по леко възвишение. В едната си ръка носех системата, защото колелцата й трудно щяха да се движат по гъстата трева. Въздухът тук навън беше толкова различен, толкова свеж и чист, изпълнен с уханието на диви треви, че за миг ми се прииска да забравя, че светът е на ръба на катастрофа.

В единия край на поляната беше опъната палатка, цялата в черно. Ако не бяха по-различният цвят и платнищата от всички страни, щеше да прилича на всяка друга тента за тържество на открито. Вместо това беше направена така, че да позволява лични разговори било очи в очи, или по електронен път в пълно уединение, заглушаваше всички други сигнали, всеки опит за подслушване.

На това място днес щяха да се проведат много решаващи и поверителни разговори.

Агентите бяха отворили хижата. Беше обзаведена в рустикален стил — по стените имаше ловни трофеи, висяха картини в борови рамки, издълбано кану служеше за библиотека.

Мъж и жена се изправиха, когато влязох. Системата, която държах в ръката си, им направи впечатление, но замълчаха. Мъжът беше Девин Уитмър, четирийсет и три годишен, приличаше на учител в колеж — беше облечен със спортно сако и панталони, официална риза, разкопчана при яката, дългата му коса беше пригладена назад, в брадата на слабото му лице се прокрадваха сиви косъмчета — младееше, но торбичките под очите издаваха напрежението, което беше преживял през изминалите две седмици.

Жената се казваше Кейси Алварес, трийсет и седем годишна, малко по-висока от Девин и с по-делови вид — прибрана мастиленочерна коса, червени очила, блуза и черни панталони.

Девин и Кейси бяха съпредседатели на екипа за неутрализиране на надвисналата заплаха, част от работната група, свикана от мен, след като вирусът, който нарекохме „Тъмните векове“, направи своята забележителна поява в сървърите на Пентагона преди две седмици. Казах на подчинените си, че искам най-добрите специалисти, независимо какво ще ни струва като усилия и средства, без значение откъде ще дойдат хората.

Събрахме трийсет души, най-добрите експерти по киберсигурност, с които разполагахме. Неколцина заехме със споразумения за строга секретност от частния сектор — софтуерни компании, телекомуникационни гиганти, компании за киберсигурност, военни подизпълнители. Имаше и двама бивши хакери, единият понастоящем излежаваше тринайсетгодишна присъда във федерален затвор. Повечето бяха от агенции на федералното правителство — от Департамента за вътрешна сигурност, ЦРУ, ФБР, АНС

Половината от екипа се занимаваше с неутрализирането на заплахата — как да бъдат ограничени пораженията в системите ни и инфраструктурите след задействането на вируса.

В момента обаче се тревожех за другата половина — кризисния екип, който Девин и Кейси ръководеха. Те се бяха посветили на задачата да спрат вируса, което вече две седмици не им се удаваше.

— Добро утро, господин президент — поздрави Девин Уитмър.

Той идваше от Агенцията за национална сигурност. След дипломирането си в Бъркли се беше занимавал с проектирането на антивирусен софтуер за клиенти като „Епъл“, преди АНС да го привлече. Създал беше инструменти за оценка на федералната киберсигурност, за да помогне на бизнеса и правителството да разберат до каква степен са защитени от кибератака. Когато преди три години най-големите системи за здравни грижи във Франция бяха поразени от изискващ откуп вирус, ние им заехме Девин, който успя да го открие и обезвреди. Никой в Америка, уверяваха ме, не беше по-добър в откриването на пропуски в киберсистемите и в тяхното премахване.

— Господин президент — поздрави ме Кейси Алварес.

Тя беше дъщеря на установили се в Америка мексикански имигранти, които създали семейство и изградили обхващаща Югозапада верига от магазини за хранителни стоки. Кейси не показала никакъв интерес към участие в семейното предприятие, насочила се към компютрите, искала да се присъедини към силите на реда. Докато учела в Университета на Пенсилвания, кандидатствала за работа в Департамента по правосъдие, но била отхвърлена. Кейси седнала пред компютъра и успяла да направи онова, в което щатските и федералните власти се проваляли от години — хакнала нелегален уебсайт за детска порнография и разкрила самоличността на всичките му собственици, буквално ги поднесла на тепсия на федералното разследване и сложила край на дейност, която се считала за най-големия доставчик на детско порно в страната. Департаментът по правосъдие я наел веднага, работила там, докато не се преместила в ЦРУ. Последната й задача беше в Близкия изток с американското главно командване, където тя прихващаше, декодираше и саботираше електронните съобщения на терористичните групи.

Увериха ме, че двамата са най-добрите, с които разполагаме. И ще се срещнат с човека, който до този момент показваше, че ги превъзхожда.

Когато ги представих на Оги, в отношението им се долавяше почит. „Синове на джихада“ бяха елитен екип от кибертерористи, митични фигури за този свят. Но усетих и съперническата нотка, която щеше да е в наша полза.

— Девин и Кейси могат да ти покажат щаба — казах. — Те поддържат връзка с останалите от екипа, които работят над тази задача в Пентагона.

— Последвайте ме — обърна се Кейси към Оги.

Усетих леко облекчение. Поне ги събрах. След всичко, през което преминахме, това само по себе си бе малка победа.

Сега можех да се съсредоточа върху онова, което предстоеше.

— Джейкъбсън — казах, щом напуснаха, — махни системата.

— Преди да е свършила ли, сър?

Вперих поглед в него.

— Знаеш какво предстои, нали?

— Да, сър, разбира се.

— Така. Тази тръба няма да е прикачена към ръката ми. Махни я.

— Сър, да, сър.

Залови се със задачата, сложи си гумени ръкавици от чантата, набави си и останалите необходими неща. Заговори на себе си като дете, което се опитва да запомни стъпките от наръчник с инструкции — затвори дозатора, стабилизирай тръбата, постави превръзката и я залепи върху мястото, и…

— Ох!

— Простете, сър… няма следа от инфекция… тук. — Постави лепенка върху мястото. — Задръжте така.

Миг по-късно вече ми е сложена лепенка и съм готов. Отидох направо в спалнята си, в малката баня към нея. Извадих електрическа самобръсначка и обръснах по-голямата част от червената брада, след това използвах бръснач и крем, за да довърша. Взех си душ, позволих си да се насладя на усещането от течащата вода върху лицето ми, колкото и неудобно да ми беше с лявата ръка, изпъната извън душа, пазех превръзката и лепенката, правех всичко с една ръка. Имах нужда от душ. Имах нужда да се обръсна. Чувствах се по-добре, външният вид беше важен, поне още един ден.

Облякох си чистите дрехи, които съпругът на Каролин ми зае. Останах с моите джинси и обувки, но той ми даде риза, която ми ставаше, чисти боксерки и чорапи. Тъкмо се бях сресал, когато получих съобщение от Лиз от ФБР, искаше да поговорим.

— Алекс! — извиках. Той влезе в спалнята. — Къде са, по дяволите?

— Доколкото разбирам, са близо, сър.

— Всичко наред ли е? Имам предвид случилото се снощи…

— Доколкото знам, сър, те са в безопасност и на път.

— Провери отново, Алекс.

Набрах номера на директора на ФБР.

— Да, Лиз. Какво има?

— Господин президент, новини от Лос Анджелис — каза тя. — Целта не е била подизпълнителят на Департамента на отбраната.

ГЛАВА 50

Запътих се към сутерена, стая в източния край, където собственикът на имота, с помощта на ЦРУ, бе така услужлив да постави звуконепроницаема врата и да прекара безопасни комуникационни връзки, които да използвам, когато гостувам. Тази стая беше на няколко врати от стаята на щаба, в западния край на сутерена, където бяха настанени Оги, Девин и Кейси.

Затворих вратата, включих сигурната линия на лаптопа и на разделен на три екран се свързах с триумвирата, състоящ се от Каролин Брок, Лиз Грийнфийлд и Сам Хейбър.

— Кажете ми — подканих ги. — Бързо.

— Сър, в същия участък, където е бил заводът, работел за отбраната, е имало частна лаборатория за медицински изследвания, която е партнирала на щата Калифорния и нашия ЦКЗ.

— Центъра за контрол на заболяванията — уточних.

— Именно, сър. В рамките на центъра имаме мрежа от лаборатории за реагиране. Разполагаме с около двеста лаборатории из страната, чиято задача е да реагират първи на биологичен или химически тероризъм.

През гърдите ми премина студена тръпка.

— Най-голямата лаборатория от тази мрежа в зоната на Лос Анджелис се е намирала в съседство със завода. При пожара е била изпепелена.

Затворих очи.

— Да не би да ми казвате, че изключително важна лаборатория, предназначена за борба с биотероризма в Лос Анджелис, е изгоряла до основи?

— Да, сър.

— Мамка му — разтрих слепоочия.

— Да, сър. Тези думи обобщават ситуацията.

— И с какво точно се занимава лабораторията? Или по-скоро се е занимавала?

— Тя първа е трябвало да подаде диагнозата — обясни той. — Да предложи лечението. Диагностицирането е решаващият фактор. Най-важната задача на онези, които първи трябва да реагират на биотероризъм, е да разберат на какво точно са били изложени нашите граждани. Не можем да лекуваме пациента, без да не знаем какво лекуваме.

Възцари се мълчание.

— Биологична атака ли имаме в Лос Анджелис? — попитах.

— Всъщност, сър, в момента работим точно по това предположение. Във връзка сме с местните власти.

— Добре, Сам… Имаме ли процедури, с които да преразпределим дейностите на Центъра за контрол на заболяванията из страната?

— В момента го правим, сър. Мобилизираме ресурсите от другите градове по Западното крайбрежие.

Предсказуемо поведение. Точно това щяха да очакват терористите. Не беше ли цялата работа някаква измама? Дали пък не се преструваха, че са се насочили към Лос Анджелис, за да съсредоточим там всички специалисти от Западното крайбрежие, а след това да ударят другаде, например в Сиатъл или Сан Франсиско, докато сме свалили гарда?

Вдигнах и разперих ръце.

— Хора, защо имам чувството, че си гоним опашката?

— Защото в такива случаи точно така се чувства човек, сър — обясни ми Сам. — Това правим. Играем си на отбрана срещу невидими противници. Правим всичко възможно най-напред да ги изкараме наяве.

Опитваме се да предвидим какво може да предприемат. Надяваме се никога да не се случи, но се стремим да сме във възможно най-добрата форма, ако се случи.

— Трябва ли да се почувствам по-добре от това? Защото не се получава.

— Сър, работим по въпроса. Ще направим всичко по силите си.

Прекарах пръсти през косата си.

— Заеми се, Сам. Дръж ме в течение.

— Да, сър.

Екранът се адаптира така, че да показва Каролин и Лиз, Сам се изключи.

— Други по-добри новини? — попитах. — Ураган над Източното крайбрежие? Торнадо? Петролен разлив? Някой проклет вулкан да е изригнал някъде?

— Едно допълнение, сър — каза Лиз. — За газовата експлозия.

— Новини?

Тя наклони глава.

— По-скоро стари сведения.

Лиз ми съобщи онова, с което разполагаше. Не ми се вярваше, че е възможно да се почувствам по-зле.

Десет минути по-късно отворих дебелата врата и излязох от стаята за връзка, Алекс вървеше към мен. Кимна ми.

— Току-що са стигнали до постовете на охраната на пътя — осведоми ме той. — Израелският министър-председател пристигна.

ГЛАВА 51

Делегацията на израелския министър-председател Ноя Барам дойде според предварителните планове: вече беше пристигнала една кола, следваха два бронирани джипа, единият с охраната, а другият — шофиран от самия министър-председател.

Ноя слезе от джипа със слънчеви очила, по яке и панталони. Погледна за момент небето, сякаш за да потвърди, че все още е на мястото си. Такъв беше този ден.

Ноя беше на шейсет и четири, с прошарена, дълга под раменете коса, тъмни очи, които могат да бъдат както свирепи, така и пленителни. Тя е един от най-безстрашните хора, които познавам.

Позвъни ми вечерта, в която бях избран за президент. Попита дали може да ме нарича Джони, а никой в живота ми не ме беше наричал така. Изненадан, смутен, замаян от виното, отговорих: „Естествено!“. И оттогава тя се обръщаше към мен така.

— Джони — каза ми тя сега, махна очилата си и ме разцелува по двете страни. Ръцете й стискаха моите, на лицето й имаше делова усмивка. — Приличаш на човек, който в този момент се нуждае от приятел.

— И още как!

— Знаеш, че Израел винаги ще бъде на твоя страна.

— Знам — отвърнах. — И благодарността ми е безгранична, Ноя.

— Давид беше ли ти от полза?

— Помогна ми много.

Свързах се с Ноя, когато открих изтичането на информация от моя екип по национална сигурност. Не знаех на кого мога да вярвам и на кого не мога, затова се принудих да използвам разузнаването на „Мосад“ и да работя пряко с Давид Гуралник, неговия директор.

С Ноя имахме разногласия относно решенията за Западния бряг, но що се отнасяше до въпросите, които ни събираха сега, в позициите ни нямаше разлика. Сигурни и стабилни Съединени щати означаваха сигурен и стабилен Израел. В техен най-голям интерес беше да ни помагат, а и нямаха никаква причина да ни откажат помощта си.

Освен това разполагаха с най-големите киберспециалисти в света. Отбраняваха се по-добре от всеки друг. Двама от тези специалисти пристигаха с Ноя и щяха да се присъединят към Оги и моите хора.

— Аз ли съм първа?

— Да, Ноя, първа си. И ще се радвам да си поговорим, преди другите да дойдат. Ако имах време да те разведа…

— Моля… да ме разведеш ли? — махна с ръка. — Това е хижа. Виждала съм хижи.

Подминахме хижата и тръгнахме към двора. Забеляза черната палатка.

Отправихме се към гората, дърветата бяха по десетина метра високи, диви цветя цъфтяха в жълто и виолетово, вървяхме по каменната пътека към езерото. Алекс Тримбъл ни следваше, говореше по радиостанцията си.

Запознах я с развитието на събитията, което не беше кой знае какво.

— От онова, което знаем до момента — каза тя, — съдим, че надали става дума за биологично нападение в голям град.

— Съгласен съм. Но може би целта им е да ни попречат да реагираме на нападение, след това да внесат някакъв патоген. Това ще включва унищожаване на сгради и техническата ни инфраструктура.

— Така е, така е — съгласи се тя.

— Може би експлозията на газопровода говори за това.

— Как именно?

— Компютърен вирус, някаква зловредна програма, е причинила нарушението — обясних. — Потвърди се преди няколко минути. Вирусът е предизвикал увеличаване на налягането, което е довело до експлозията.

— Да? И?

Въздъхнах и спрях, обърнах се към нея.

— Ноя, през 1982 година направихме същото в Съветския съюз.

— Моля? Саботирали сте газопроводите им, така ли?

— Директорът на ФБР ми каза. Рейгън научил, че Съветският съюз се опитва да открадне промишлен софтуер. Затова решил да им позволи да го откраднат. Но първо сме го фалшифицирали. Превърнали сме го в скрита бомба. Затова когато Съветският съюз го отмъква и го привежда в действие, се стига до огромна експлозия в Сибирския газопровод. Хората ни казаха, че на сателитните снимки се вижда една от най-големите експлозии на всички времена.

Тя се разсмя въпреки обстоятелствата.

— Рейгън — поклати тя глава. — Не съм чувала тази история. Но звучи като нещо типично за него — наклони глава и ме погледна. — Това обаче е стара история.

— И да, и не. Научихме, че няколко души са били осъдени за грешката. За Кремъл случилото се е било изключително сериозно. Много хора са наказани. Някои получават доживотни присъди. Подробности не са ни известни. Но един от агентите на КГБ, който изчезнал безследно след случилото се, се казвал Виктор Чернокев.

Усмивката й угасна.

— Бащата на руския президент.

— Бащата на руския президент.

Кимна с разбиране.

— Знаех, че баща му е бил от КГБ. Не знаех, че е загинал. Нито защо.

Прехапа устна, имаше този навик, когато трябваше да мисли съсредоточено.

— И… какво ще правиш с тази информация, Джони?

— Господин президент… Извинете ме, сър. Извинете ме, госпожо министър-председател.

Обърнах се към Алекс.

— Какво има, Алекс?

— Сър, пристига германският канцлер.

ГЛАВА 52

Юрген Рихтер, канцлерът на Германия, слезе от джипа, облечен в раиран костюм от три части, приличаше на британска кралска особа. Имаше малко коремче, но благодарение на ръста му — сто деветдесет и три сантиметра — и безукорната осанка то почти не се забелязваше.

Дългото му царствено лице светна, когато видя Ноя Барам. Направи пресилено дълбок поклон, на който тя се разсмя. И се прегърнаха. Тя беше трийсетина сантиметра по-ниска от него, затова се надигна на пръсти, а той се приведе, за да се разцелуват.

Подадох ръка, той я прие, стисна рамото ми с другата. Имаше голямата ръка на бивш баскетболист, участник в немския отбор на Олимпиадата през 1992 година.

— Господин президент — каза той. — Срещаме се все в трудни моменти. Последният път, когато видях Юрген, беше на погребението на Рейчъл.

— Как е съпругата ви, господин канцлер? — попитах. Сега неговата съпруга се бореше с рака и се лекуваше в Съединените щати.

— Тя е силна жена, господин президент, благодаря ви за загрижеността. Никога не е губила битка. Със сигурност не е губила битка с мен.

Погледна към Ноя в очакване тя да се засмее и тя точно това направи. Юрген беше забележителна личност, винаги се опитваше да се шегува. Стремежът му да блесне му беше навличал доста неприятности в интервюта и на пресконференции, когато имаше навика да прави солени шеги, но гласоподавателите му, изглежда, оценяваха неговия свободолюбив стил.

— Благодаря, че дойдохте.

— Приятел в нужда се познава — рече той.

Така бе наистина. Но основната причина да го поканя беше да го убедя, че проблемът засяга не само моята страна, но и неговата — и всички страни от НАТО.

Реших да го разведа набързо из имението, но скоро телефонът ми иззвъня. Извиних се на групата и отговорих на обаждането. Три минути по-късно отново бях в сутерена и говорех през лаптопа си по безопасната линия.

Разговорът отново се водеше между трима души. Каролин и Лиз, на които вярвах, и Сам Хейбър, който се занимаваше с проблемите на вътрешната сигурност и на когото наистина исках също да вярвам.

Сам Хейбър беше служител на ЦРУ отпреди трийсет години, отговарял за вербуването на агенти, после се върнал в Минесота и бил избран в Конгреса. Кандидатирал се за губернатор, изгубил изборите и си уредил назначение като един от заместник-директорите на ЦРУ. Моят предшественик го назначил на поста секретар на Департамента за вътрешна сигурност, където Хейбър получил висока оценка за работата си. Обработваше ме да го направя директор на ЦРУ, но аз избрах Ерика Бийти за този пост и го помолих да остане в Департамента за вътрешна сигурност. Изненадах се, когато той се съгласи. Повечето от нас мислеха, че възприема работата си само като временна и се готви да заеме по-висок пост в друга администрация. Но той се задържа на тази работа повече от две години и ако през това време е бил недоволен, не го е показал пред никого.

Очите на Сам бяха почти винаги присвити, челото му — постоянно намръщено под неизменната късо подстригана коса. Всичко в него беше напрегнато. Това не беше лоша черта за секретар на Департамента за вътрешна сигурност.

— Къде точно се е случило? — попитах.

— В градче близо до самия Лос Анджелис — каза Сам. — Това е най-голямата пречиствателна станция в Калифорния. Изпомпва близо четири милиарда литра вода на ден, най-вече за окръг Лос Анджелис и Ориндж Каунти.

— Какво е станало?

— Сър, след експлозията в частната биологична лаборатория се свързахме с щатските и местните власти, отговарящи за инфраструктурата от критично значение — газ, електричество, компютри, — но най-вече за водопроводите.

Имаше логика. Те бяха най-очевидната цел за биологична атака сред предприятията за комунални услуги. Внесе ли човек патоген във водата, той се разпространява по-бързо от пожар.

— Отделът за водоснабдяване на район Южна Калифорния, служители на Департамента за вътрешна сигурност и Агенцията за опазването на околната среда провеждат изследвания и са открили пробива.

— Обясни какъв е бил — казах. — На разбираем език.

— Хакнали са компютърния софтуер, сър. Успели са да променят настройките на използваните химически вещества. Но също така са изключили алармите, които обикновено биха засекли аномалия в процеса на пречистването.

— Следователно мръсните води, които е трябвало да минат през химическия агент, не са получили необходимата обработка, а предупредителният механизъм в системата, който е имал задачата да засича всеки проблем…

— Не го е засякъл. Точно така, сър. Добрата новина е, че открихме пробива бързо. Засякохме го в рамките на един час от кибертерористичната атака. Необработената вода все още беше в резервоарите.

— Непречистена вода не е напуснала станцията, нали?

— Сър, точно така. Не е изтекла нито капка непречистена вода.

— Водата съдържа ли патогени? Нещо подобно?

— Сър, на този етап не знаем. Екипът ни за реагиране в този район…

— Лабораторията, която обикновено се използва, изгоря преди около четири часа.

— Сър, точно така.

— Сам, искам да се съсредоточиш максимално — приведох се към екрана. — Твърдиш със сто процента убеденост, че нито капка непречистена вода не е стигнала до гражданите на Лос Анджелис или Ориндж Каунти.

— Сър, точно така. Това е единственото засегнато съоръжение. И можем да определим съвсем точно момента на атаката, кога програмата за поставяне на химическия агент и системата за регистриране на нередности са излезли от строя. Физически е невъзможно каквато и да било част от мръсната вода да е отишла към водопроводите.

Въздъхнах.

— Добре. И това е нещо. Браво, Сам.

— Да, сър, добро постижение на екипа. Но не всички новини са добри, сър.

— Разбира се, че не са. Защо, по дяволите, да очакваме само добри новини? — махнах ядно с ръка. — Кажете ми лошите новини, Сам.

— Лошите новини са, че никой от нашите технически специалисти не е виждал подобна хакерска атака. До този момент не са успели да въведат отново химическите агенти в действие.

— Не могат да отстранят проблема ли?

— Именно, сър. По технически причини най-важната пречиствателна станция, обслужваща областите Лос Анджелис и Ориндж Каунти, е затворена.

— Добре, но има и други пречиствателни станции, нали?

— Да, сър, несъмнено има, но няма как на практика да компенсираме загубата за дълъг период. И сър, опасявам се, че хакерската атака все още не е приключила. Ами ако нападнат и друга станция около Лос Анджелис? Вече ги наблюдаваме много зорко, разбира се. Ще затворим всяка заразена система и ще попречим непречистени води да стигнат до водните резервоари.

— Но ще ви се наложи да затворите и станцията — досетих се.

— Да, сър. Може да се окаже, че се налага да затворим няколко пречиствателни станции едновременно.

— Сам, какво точно ми казвате? Че Лос Анджелис е застрашен от недостиг на вода, така ли?

— Точно това ви казвам, сър.

— За колко хора говорим? Лос Анджелис и Ориндж Каунти ли?

— Четиринайсет милиона, сър.

— Господи — сложих ръка на устата си.

— Не говорим само за горещи душове и поливане на моравата пред къщата. Говорим за питейна вода. Говорим за болници, хирургически отделения и бърза помощ.

— И сега какво, отново ще се сблъскаме с Флинт, Мичиган^[13], така ли?

— С Флинт, Мичиган — каза Сам, — умножено по сто и четирийсет.

ГЛАВА 53

— Но не веднага — каза Каролин. — Няма да стане днес.

— Няма да е днес, но скоро. Районът на Лос Анджелис е с по-многобройно население от редица щати, а това е най-големият му източник на чиста вода. Кризата ще започне още днес. Положението няма да е като във Флинт, Мичиган, все още не, но ще бъде истинска криза.

— Мобилизирайте Федералната служба за бедствия — казах.

— Вече е направено, сър.

— Може да обявим бедствено положение на федерално ниво.

— Указът вече е изготвен, сър.

— Но имате друго предвид.

— Да, сър. Да се справим с проблема, сър.

Точно това си мислех, че ще каже.

— Сър, и двамата знаем, че разполагаме с много добри, изключително компетентни специалисти по киберзащита. Но изглежда, че да си много добър и компетентен днес не е достатъчно за Лос Анджелис. Хората ни там казват, че не са виждали подобен вирус. Не знаят какво да правят.

— Нуждаеш се от най-добрите.

— Да, сър. Нуждаем се от кризисния екип, който събрахте.

— Девин Уитмър и Кейси Алварес са с мен, Сам.

Сам не отговори веднага. Продължавах да го държа в неведение. И двамата бяхме наясно. Разполагах с източник, който ми беше казал, че атаката ще се проведе днес, но не му бях казал кой е този източник. Подобна постъпка не беше обичайна. И на всичко отгоре сега му казвах нещо, за което вероятно вече сам се беше досетил — че двамата най-добри киберексперти в страната са с мен на неизвестно място. Сигурно му беше трудно да разбере какво става. Той беше секретар на Департамента за вътрешна сигурност, защо точно от него да го пазя в тайна?

— Сър, ако не може да ползваме Уитмър и Алварес, поне изпратете част от екипа.

Разтрих лице, обмислях думите му.

— Това е „Тъмните векове“, сър. Изключено е да е съвпадение. Това е началото. Какъв е краят, не знам. Другите пречиствателни станции? Електроснабдяването? Язовирите ли ще отворят? Имаме нужда от тях в Лос Анджелис. Днес извадихме късмет. Не искам отново да разчитам на късмета.

Станах от стола си, усещах как ме обхваща клаустрофобия. Започнах да крача, за да се почувствам по-добре. Да нормализирам кръвообращението си. Трябваше да впрегна всички сили, за да взема най-доброто възможно решение.

Газовата експлозия… Изпепелената биологична лаборатория… Аварията в лабораторията в пречиствателната станция.

Чакай малко. Чакай само…

— Дали е било късмет? — попитах.

— Откриването на аварията в пречиствателната станция ли? Не знам как иначе да го нарека. Можеше да минат дни, преди да бъде засечена. Става дума за изключително добре подготвена хакерска атака.

— И само защото беше разрушена лаборатория за реагиране на биотероризъм, ние решихме ръчно да проверим работата на пречиствателната станция.

— Точно така, сър. Това беше очевидната първа предпазна мярка.

— Знам — казах. — Това ми е мисълта.

— Не разбирам, сър.

— Сам, ако ти беше на мястото на терористите, в какъв ред щеше да действаш? Първо щеше да заразиш водата или първо щеше да взривиш лабораторията?

— Ами… аз, ако…

— Ще ти кажа какво бих направил аз на тяхно място. Първо бих заразил водата. Нямаше да се забележи веднага. Вероятно щяха да минат часове, дори дни. И тогава бих взривил лабораторията. Защото ако първо взривиш лабораторията… ако първо взривиш лаборатория за реагиране в случай на биотероризъм…

— Се издаваш — довърши Каролин. — Знаеш, че федералното правителство веднага ще провери водоснабдяването.

— И точно това направихме.

— Издали са се — промърмори Сам, повече на себе си, отколкото на нас, обмисляше чутото.

— Умишлено са се издали — продължих. — Подхлъзнаха ни. Искали са да проверим всички пречиствателни станции. Искали са да открием проникването в системата.

— Не разбирам каква полза… — каза Сам.

— Може би те не искат да отровят водата на Лос Анджелис. Може би просто искат ние да си мислим така. Искат да изпратим най-добрите си хора, най-компетентните си специалисти в Лос Анджелис, на другия край на страната, за да ни хванат неподготвени, когато вирусът се задейства.

Хванах се за главата, премисляйки всичко отново.

— Предприемаме огромен риск с това предположение, сър.

Отново тръгнах напред-назад.

— Лиз, ти имаш ли какво да споделиш?

Изглеждаше изненадана, че съм попитал.

— Искате да знаете какво бих направила аз?

— Да, Лиз. Ти си възпитаница на едно от онези училища от Бръшлянената лига, нали? Ти какво би направила?

— Аз… Лос Анджелис е огромен метрополис. Не бих рискувала с него. Бих изпратила екипа в Лос Анджелис, за да поправят системата.

Кимнах.

— Каролин?

— Сър, разбирам логиката ви, но трябва да се съглася с Лиз и Сам. Представете си какво ще се случи, ако някога се разчуе, че не сте изпратили…

— Не! — извиках и размахах пръст към компютърния екран. — Никаква политика днес. Никакви притеснения какво може да стане по-късно. Това е сбъркана игра, хора. Всяко решение, което взимам днес, е риск. Вървим по тънко въже, под което няма обезопасителна мрежа. Взема ли погрешно решение, край с нас. Тук няма сигурен ход. Има единствено правилен ход и грешен ход.

— Изпратете някой от екипа тогава — каза Каролин. — Нека не са Девин и Кейси, но някой от кризисния екип в Пентагона.

— Този екип беше създаден като едно цяло — казах. — Не можеш да разрежеш велосипеда на две и да очакваш да го караш. Не, залогът е всичко или нищо. Изпращаме ли ги в Лос Анджелис, или не?

В стаята се възцари мълчание.

— Изпратете ги — каза Сам.

— Изпратете ги — каза Каролин.

— Съгласна съм с тях — обади се и Лиз.

Трима изключително интелигентни хора гласуваха по един и същи начин. До каква степен решението им се основаваше на разума и до каква — на страха?

Имаха право. Опитът и знанията казваха да пратим специалистите.

Инстинктът ми казваше друго.

И какво ще стане, господин президент?

— Засега екипът остава по местата си — казах. — Лос Анджелис е примамка.

ГЛАВА 54

Събота сутринта, 6:52 часа. Лимузината беше паркирана на Северозападна тринайсета улица, до тротоара.

Вицепрезидентът Катрин Бранд седеше отзад, стомахът й се беше свил, но не от глад.

Прикритието й беше непоклатимо: всяка събота сутрин в 7:00 запазена маса чакаше нея и съпруга й за омлет в кафене „Блейк“. Масата вече беше подготвена, а и поръчката й беше приета — белтъци с фета сирене и домати, картофки.

Така че имаше пълно право да е тук. Никой не би казал противното, ако се наложеше да обяснява.

Съпругът й, слава богу, беше извън града, поредното пътуване за игра на голф. Или май беше риболов. Вече не знаеше. По-лесно беше, когато живееха в Масачузетс и през седмицата тя отсъстваше, за да е в Сената. Съвместният живот във Вашингтон не им се отразяваше добре. Обичаше съпруга си и все още си прекарваха добре заедно, но той не се интересуваше от политика, мразеше Вашингтон и откакто беше продал фирмата си, нямаше какво да прави. Това обтегна отношенията им, беше й трудно да го включва в своя натоварен двайсет и четири часов работен ден. В този случай добре планираните във времето отсъствия се отразяваха благоприятно на връзката им.

Как ли ще се справя като съпруг на президента?

Може би скоро щеше да научи. Трябваше само да види как ще протече следващият половин час.

До нея мястото на съпруга й за предстоящата закуска беше заето от началника на кабинета й Питър Евиан. Той държеше телефона си, показваше й колко е часът: 6:56.

Кимна му бързо.

— Госпожо вицепрезидент — подзе той, достатъчно силно, за да го чуят агентите, — тъй като остават още няколко минути до резервацията ни, ще имате ли против да се отдалеча за един личен разговор по телефона?

— В никакъв случай, Питър. Давай.

— Ще изляза навън.

— Не се притеснявай.

Знаеше, че за пред хората Питър наистина ще направи каквото беше казал — ще позвъни на майка си и ще проведе с нея дълъг разговор, който ще бъде записан.

Питър излезе от колата и тръгна по Тринайсета улица, долепвайки телефона до ухото си точно когато трима бягащи завиха зад ъгъла и го подминаха. Продължиха в посоката на лимузината на вицепрезидента.

Бягащите забавиха темпото, щом наближиха автомобила на вицепрезидента. Мъжът, който беше най-отпред в групата, доста по-възрастен и в много по-лоша форма от другите, погледна към лимузината и май каза нещо на останалите. Те тръгнаха ходом и привлякоха вниманието на агентите на Тайните служби, които стояха на пост пред колата й.

— Госпожо вицепрезидент — каза шофьорът й, като почука по слушалката в ухото си, — председателят на Камарата е тук в момента. Един от бягащите.

— Лестър Роудс? Шегуваш ли се? — положи усилия да не преиграе с преструвката.

— Иска да ви поздрави набързо.

— По-скоро бих си запалила косата — отвърна тя.

Агентът не се засмя. Обърна се към нея в очакване да каже още нещо.

— Да му предам ли…

— Ами всъщност трудно мога да му откажа, нали? Нека влезе.

— Да, госпожо — каза той и заговори в слушалката.

— Остави ни насаме, Джей. Не искам ти и Ерик да изгорите от фойерверките.

Този път агентът се разсмя, както трябваше.

— Да, госпожо.

Предпазливостта никога не беше излишна. Агентите на Тайните служби можеха да бъдат призовани в съда като всеки друг. Както и охраната на председателя. Така всички щяха да разкажат една и съща история под клетва. Ако се стигнеше дотам. Всичко беше чиста случайност. Председателят се беше появил по време на сутрешния си крос, докато вицепрезидентът чакаше кафенето да отвори.

Двамата агенти на предните седалки напуснаха лимузината. Миризмата на пот изпълни колата, когато Лестър Роудс се настани до Катрин.

— Госпожо вицепрезидент, само исках да ви поздравя!

Вратата се затвори зад него. В колата останаха само двамата.

Лестър не изглеждаше добре в спортно облекло. Трябваше да намали обиколката на талията си с десетина сантиметра и някой да му каже да носи по-дълги долнища. Поне беше сложил шапка — сиво-синя с червен надпис ПОЛИЦИЯ НА КАПИТОЛИЯ, — така че нямаше да й се налага да гледа глупавия път, който докарваше в сивата си коса.

Роудс повдигна шапката и избърса челото с лентата на ръката си. Този идиот носеше и лента на ръката си.

Поправка. Не беше идиот. Той беше безмилостен тактик, който дирижираше превземането на Камарата, познаваше членовете му по-добре от самите тях, играеше политическа игра с дългосрочни цели, никога не забравяше онези, които му се бяха изпречили на пътя, независимо колко лека е била обидата или проявата на неуважение, и който движеше фигурите по шахматната дъска само след внимателна преценка.

Обърна се към нея, смъртоносните му сини очи се бяха присвили.

— Кати.

— Лестър. Бъди кратък.

— Имам гласовете на Камарата — каза той. — В кърпа са ни вързани. Това достатъчно кратко ли е?

Едно от нещата, които беше усвоила, беше изкуството да не отговаря твърде бързо. Забавянето на отговора ти печели време и изглеждаш по-разсъдлив.

— Не се прави на толкова незаинтересована, Кати. Ако не ти пукаше, нямаше сега да седим тук.

Имаше право.

— Ами Сената? — попита тя.

Сви рамене.

— Ти си президент на Сената, а не аз.

Тя се подсмихна.

— Но твоята партия го контролира.

— Намери дванайсет на твоя страна, гарантирам ти петдесет и пет.

Вицепрезидентът се понамести на седалката, така че да го гледа право в очите.

— И защо ми казвате всичко това, господин председател?

— Защото не се налага да натискам спусъка. — Той се облегна назад, настани се удобно. — Не се налага да го отстранявам от длъжност. Мога просто да го оставя съсипан, ранен и обезсилен. Той е политически труп, Кати. Няма да го преизберат. През следващите две години ще ми е в кърпа вързан. Защо да го отстранявам, да гледам как Сенатът го маха от поста му и дава на гласоподавателите ново лице като теб?

Тази възможност беше хрумнала и на нея: че президентът е по-полезен на Лестър Роудс уязвен и уязвим, отколкото отстранен.

— Защото партията ти ще те издигне на пиедестал, ако свалиш президент — каза тя.

— Може и така да е. — Изглежда, се наслади на мисълта. — Но има и по-важни въпроси.

— Нима има по-важни въпроси от това да бъдеш пожизнен председател?

Лестър си взе бутилка вода от страничното отделение, завъртя капачката й, отпи жадно глътка, след това примлясна от удоволствие.

— Има един по-важен въпрос всъщност — призна той.

Тя разпери ръце.

— Казвай, хайде.

Широка усмивка разсече лицето му, след това изчезна.

— Има нещо, което президентът Дънкан никога няма да направи — каза той. — Но президентът Бранд, в своята безкрайна мъдрост, може би ще направи.

ГЛАВА 55

— Във Върховния съд ще се освободи място — каза Дестър.

— О? — Не беше чула. С тези съдии никога нищо не беше сигурно, повечето от тях оставаха на местата си дълго след като бяха прехвърлили осемдесетте. — Кой?

Той се обърна и я погледна присвил очи, с непроницаемо лице.

„Решава — помисли си тя. — Решава дали да ми каже.“

— Миналата седмица Уитман е получил много лоши вести от лекаря си — съобщи Роудс.

— Съдия Уитман е…

— Вестите били лоши — повтори той. — По своя воля или не съвсем той няма да остане до края на този президентски мандат. Налага му се да се оттегли веднага.

— Съжалявам.

— Нима? — По лицето му пропълзя ехидна усмивка. — Няма значение, знаеш ли какво не се е случвало много отдавна? След Джон Пол Стивънс във Върховния съд не е имало представител на Средния запад. Никой от федерален съд като… о, ами като Седми район.

Апелативният съд на Съединените щати от Седми район. Ако паметта не я лъжеше, този съд се занимаваше с федералните дела от Илинойс, Уисконсин…

… и Индиана, щата на Лестър.

Ами да.

— Кого, Лестър?

— Бившия главен прокурор на щата Индиана — каза той. — Жена. Умерена. Уважавана. Получи почти единодушно одобрение от Сената преди четири години за Апелативния съд, включително твоя глас. Бива си я и е млада — четирийсет и три годишна, — така че може да се очаква, че ще остави следа след себе си. Може да остане във Върховния още трийсет години. Тя е от моята фракция, но ще гласува за теб по въпросите, които изглеждат важни за твоите хора.

Вицепрезидентът зяпна. Наведе се към него.

— Господи, Лестър! Искаш от мен да вкарам дъщеря ти във Върховния съд, така ли?

Помъчи се да си спомни какво знае за дъщерята на Лестър. Омъжена, с деца. Завършила право в Харвард. Беше работила във Вашингтон, след което се беше върнала в Индиана и изпълняваше длъжността главен прокурор в умерен противовес на политиката на баща си, който сееше огън и жупел. Всички мислеха, че следващата й стъпка ще бъде губернаторско място, но след това тя прояви колебание и прие назначение във Федералния апелативен съд.

И да, сенатор Катрин Бранд беше гласувала за нея при номинирането й за Апелативния съд. Сведенията за дъщерята на Роудс бяха, че не прилича на баща си — най-малкото посоката й беше друга, независимо от партийните й пристрастия. Умна и чувствителна.

С ръце Лестър имитира кавички на вестникарско заглавие.

— „Подкрепена от двете страни.“ Нова епоха след безизходицата на управлението на Дънкан. Лесно ще бъде одобрена. Гарантирам за сенаторите от моята страна, а и твоите хора ще са доволни. Тя е за правото на аборт, Кати, за което твоите хора така милеят.

Може… и да не беше толкова налудничаво.

— Ще започнеш управлението си като президент с голяма победа. По дяволите, постъпи правилно в този случай, Кати, и ще останеш на президентския пост десет години.

Вицепрезидентът погледна през прозореца. Спомни си устрема, когато за пръв път обяви кандидатурата си, когато водеше, когато можеше да види, да почувства, да вкуси победата.

— Иначе — каза Лестър — няма да служиш и ден. Ще оставя Дънкан на поста му, на следващите избори ще бъде премазан, а ти ще си в безизходица.

Вероятно имаше право за следващите избори. Нямаше да е в безизходица, както се изразяваше, но щеше да е изключително трудно да се пребори за кандидатурата си след четири години като бивш вицепрезидент, който не е бил преизбран.

— А ти си съгласен — каза тя — да съм президент два мандата и половина, така ли?

Председателят на Камарата леко се плъзна към вратата, посегна към дръжката.

— Какво по дяволите ме е грижа мен кой е президент?

Тя поклати глава, развеселена, но без да е особено учудена.

— Ти обаче ще трябва да осигуриш онези дванайсет гласа в Сената — размаха той пръст.

— И предполагам, че знаеш как да го постигна.

Председателят свали ръката от дръжката.

— Всъщност, госпожо вицепрезидент, знам.

ГЛАВА 56

Събралите се държавници хапваха лека закуска от бейгъли, плодове и кафе на масата в кухнята с изглед към задния двор и горите, докато ги запознавах с последните събития. Току-що бях получил новини за случващото се в Лос Анджелис, където служителите на Департамента за вътрешна сигурност и подчинената му Федерална служба за бедствия работеха с управата на града и щата Калифорния за осигуряването на чиста вода. Разполагаха с авариен план в случай на внезапно спиране или срив на пречиствателните станции, така че, макар да се налагаше станцията спешно да се възстанови и да заработи отново, с малко късмет изобщо нямаше да се стигне до разразяването на истинска криза. Нямаше да изпращам членове на кризисния екип в Лос Анджелис, но изпращахме всички други, с които разполагахме.

Възможно беше да допускам грешка за Лос Анджелис. Може и да не беше примамка. Можеше да е само началото на онова, което предстоеше. В такъв случай допусках огромна грешка. Но ако не последваха други подобни събития, не възнамерявах да се разделя с екипа си. В момента хората ми бяха в сутерена с Оги и експертите по киберсигурност от Израел и Германия, работеха заедно с останалата част от екипа, която се намираше в Пентагона.

Канцлер Юрген Рихтер беше с един от помощниците си, светлокос мъж на име Дитер Кол, началник на германската федерална разузнавателна служба. Министър-председателят Ноя Барам беше довела своя началник на кабинета — набит, скован по-възрастен мъж, който някога е бил генерал в израелската армия.

Полагахме усилия да запазим срещата в тайна, което означаваше, че не можем да си позволим събиране с много хора. Един лидер с по един помощник, плюс най-добрият им технически специалист. Това не беше 1942 година, когато Рузвелт и Чърчил се бяха срещали тайно някъде в южна Флорида за поредица от стратегически разговори. Хранели се в страхотен ресторант на име „Капе Плейс“ и изпращали на собственика благодарствени писма, които сега бяха безценно съкровище за заведение, което иначе бе известно със специалитетите си с морски дарове, лимоновия пай и атмосферата от 40-те години.

В наши дни с дръзката и ненаситна преса, интернет и социалните медии, всички денонощно наблюдават световните лидери и е изключително трудно за когото и да било от нас да се движи инкогнито. Единственото, което е в наша полза, са мерките за сигурност: предвид терористичните заплахи можем да пазим в тайна подробностите за планираните пътувания.

Утре Ноя Барам щеше да бъде на конференция в Манхатън и беше казала, че ще използва съботата да погостува на роднини в Съединените щати. Дъщеря й живееше в Бостън, имаше брат, който живееше до Чикаго, и внучка, завършила първата си година в Колумбийския университет, затова алибито й беше правдоподобно. Дали щеше да издържи, беше друг въпрос.

Канцлер Рихтер използва болестта на жена си като прикритие, предприемайки по-рано от предвиденото планирано пътуване до Слоун Кетъринг. Бяха обявили, че ще прекарат почивните дни в Ню Йорк с приятели.

— Извинете ме — казах на групата, събрала се в дневната на хижата, когато телефонът ми звънна. — Трябва да се обадя. Просто… Има такива дни.

Искаше ми се и аз да имам помощник, но Каролин ми беше необходима в Белия дом, там не можех да вярвам на никого.

Отидох на пристана, който гледаше към гората. Хората от Тайните служби бяха най-многобройни, но имаше и малък контингент немски и израелски агенти, пръснати из имота.

— Господин президент — каза Лиз Грийнфийлд. — Момичето, Нина. Получихме пръстовите й отпечатъци. Казва се Нина Шинкуба. Нямаме много информация за нея, но смятаме, че е родена преди двайсет и шест години в Абхазия, Грузия.

— Сепаратистката територия — уточних. — Спорна зона. Русия подкрепи искането на Абхазия за автономия от Грузия. Войната през 2008 между Русия и Грузия беше заради нея, поне привидно.

— Да, сър. Грузинското правителство подозира Нина Шинкуба във връзка с експлозия на гара от грузинската страна на спорната граница през 2008-а. Имало е поредица от нападения от двете страни на границата, преди да избухне войната между Абхазия и Грузия.

Която прерасна във война между Русия и Грузия.

— От сепаратистите ли е била?

— Вероятно. Република Грузия я определя като терористка.

— Следователно това я поставя в групата на враждебно настроените срещу Запада — заключих. — Прави ли я и привърженичка на руснаците?

— Руснаците са ги поддържали. Руснаците и абхазците са се били рамо до рамо във войната. Логично е да се заключи, че е така.

Но не беше задължително.

— Да се свържем ли с грузинците, за да проверим какво друго може да научим за нея?

— Задръж така — казах. — Първо искам да се посъветвам с някого.

ГЛАВА 57

— Познавах я само като Нина. — Измъченият от работата си в сутерена Оги разтри очи, докато стояхме в дневната на хижата. — Не си знаел фамилията й. Не ти ли се струва странно? Влюбил си се в една жена, а не знаеш фамилията й?

Той въздъхна.

— Знаех, че има минало, от което иска да избяга. Не знаех подробности. Не ме интересуваха.

Гледах го, но не каза повече, явно не му се говореше за това.

— Била е от абхазките сепаратисти — казах. — Работила е за руснаците.

— Така казвате вие. Ако е… симпатизирала на Русия, не го е споделяла с мен. Добре знаете, господин президент, че „Синове на джихада“ нападаха западни институции. Противопоставяхме се на влиянието на Запада в Източна Европа. Разбира се, това съвпадаше с плановете на Русия. Но не означава, че сме работили за руснаците. Според мен Сулиман е приемал пари от руснаците в миналото, но вече няма нужда от техните пари.

— Продава услугите си на по-платежоспособен поръчител — поясних.

— Прави каквото иска. Невинаги за пари. Не отговаря пред друг, освен пред себе си.

И нашето разузнаване беше разбрало така.

— Така ли е била ранена Нина? — попитах. — Онзи шрапнел в главата й. Каза, че ракета е паднала близо до църква. Били са грузинците. Сигурно така се е случило.

Погледът на Оги трепна, отмести го, очите му се напълниха със сълзи.

— Има ли значение? — попита той.

— Има, ако е работила за руснаците, Оги. Ако мога да разбера кой стои зад това, ще разполагам с повече възможности за противодействие.

Оги кимна, все още гледаше встрани.

— Заплахи. Сплашване. Господин президент, ако не можем да спрем вируса, заплахите ви ще са напразни. Опитите да ги сплашите няма да помогнат.

Но вирусът все още не беше атакувал. Все още бяхме най-могъщата държава в света.

Може би беше време да го напомня на Русия.

Оги се върна в сутерена. Измъкнах телефона си и набрах Каролин.

— Кари, началниците на службите в съвещателната зала ли са?

— Да, сър.

— След две минути ще се включа.

ГЛАВА 58

— Господин президент — каза канцлер Рихтер с обичайната си царствена официалност, показвайки френските маншети на ризата си, — няма нужда да ме убеждавате, че Русия участва в атаката. Както ви е известно, Германия претърпя няколко подобни инцидента в последно време. Аферата с Бундестага, със седалището на Християндемократическия съюз. До ден-днешен търпим последствията.

Говореше за извършената през 2015 година хакерска атака на сървърите на Бундестага, долната камера на федералното събрание. Хакерите се бяха добрали до имейли и купища важна информация, преди германците да забележат и да ги спрат. До ден-днешен изтеклата информация продължаваше да се появява в интернет, стратегическа капка по капка.

Седалището на Християндемократическия съюз — партията на канцлер Рихтер — също стана жертва на хакери, които откраднаха множество документи с поверително съдържание и понякога твърде резки обсъждания на въпроси относно политическата стратегия, координирането на кампанията и ключови теми.

И двете атаки бяха приписани на хакерска група, известна като АРТ28 или „Фенси Беър“, свързана с ГРУ — Главното разузнавателно управление на Русия.

— Знаем за около седемдесет и пет опита за кибертерористични атаки след тези с Бундестага и Християндемократическия съюз — обади се помощникът на Рихтер, Дитер Кол, началник на германското външно разузнаване. — Говоря за фишинг в сървърите на федералните и местните власти и на различни политически партии, всичките враждебно настроени към Кремъл. Говоря за инциденти, засягащи правителствени институции, индустрия, профсъюзи, консултантски организации. Всички се приписват на „Фенси Беър“.

— Голяма част от информацията, която са… — Канцлер Рихтер се обърна към колегата си за помощ да намери думата. — Извлекли, да. Много от информацията, която са извлекли, още не е изтекла. Очакваме да я видим, тъй като изборите наближават. Затова, господин президент, мога да ви кажа, че на Германия не са й необходими никакви уверения, че руснаците имат пръст в случващото се.

— Но това е различно — намеси се министър-председателят Ноя Барам. — Ако съм разбрала правилно, вирусът, който сте засекли на сървъра в Пентагона, не е… поръсил трохи, май така казвахте.

— Правилно — казах. — Този път хакерите не са оставили никакви следи. Никакви отпечатъци. Никакви трохи. Просто се появи отникъде и изчезна без следа.

— И това не е единствената разлика — продължи тя. — Това, което те притеснява, Джони, не е кражбата на информация. Притеснява те стабилността на твоята инфраструктура.

— И двете — казах, — но си права, Ноя. Страхувам се, че нападат системите ни. Мястото, където вирусът се показа, където ни намигна, преди да изчезне, е част от нашата операционна инфраструктура. Те няма да крадат имейли. Те съсипват системите ни.

— А на мен казаха — намеси се канцлер Рихтер, — че ако някой може да го направи, това са „Синове на джихада“. Хората ни — погледна към своя началник на външното разузнаване, който кимна — твърдят, че „Синове на джихада“ са най-добрите в света. Човек би си помислил, че можем да намерим хора със същите умения и знания. Но виждаме, че не сме в състояние да го направим, всъщност елитните кибертерористи са малко на брой и също така малко, ако не и още по-малко на брой са елитните киберспециалисти, които се занимават със защитата. В нашата страна създадохме нов киберотряд, но ни е трудно да запълним местата в него. Разполагаме с десетина души, които са достатъчно квалифицирани да се занимават със защитата срещу най-способните кибертерористи.

— Във всяка област е така — казах. — В спорта, изкуството, науката. Има хора, които са на върха на пирамидата, просто са надарени повече от другите. Израел разполага с доста такива хора, които се занимават с киберзащитата на страната. Имате най-добрите системи за киберзащита в света. — Кимнах към Ноя, която прие комплимента без възражения; израелците се гордеят с това.

— И ако Израел е най-добър в киберзащитата — каза Рихтер, — Русия е най-добра в кибернападението.

— Но ние имаме Оги.

Рихтер кимна, присви очи. Ноя погледна към Рихтер, после към мен.

— И убеден ли сте, че може да разчитате на този човек, този Аугустус Косленко?

— Ноя — разперих ръце. — Убеден съм, че нямам друг избор, освен да му вярвам. Хората ни не могат да се справят с вируса. Не могат дори да го открият. — Седнах отново на стола си. — Той ни насочи към него. Ако не беше той, дори нямаше да знаем, че съществува.

— Така твърди той.

— Така твърди той — съгласих се. — Това е истината. Вижте, който и в крайна сметка да стои зад това — „Синове на джихада“, Русия или някой друг — да, може да са изпратили Оги при мен. Може да са го направили със скрит мотив. Чаках да го чуя. Чаках да чуя някакво искане, откуп. Но не последва нищо такова. И не забравяйте, че те се опитаха да го убият. Два пъти. Затова вярвам, че той е заплаха за тях. И следователно е ценен за нас. Накарах най-добрите си специалисти и твоите най-добри специалисти, както и тези на Юрген да наблюдават всяка негова стъпка в сутерена, да слушат, да се учат и да изследват. Дори сме поставили камера в стаята, само и само да го държим под око. — Разперих ръце. — Ако някой има по-добра идея, готов съм да я чуя. В противен случай това е най-доброто, което мога да направя, за да се опитам да избегнем…

Не довърших. Нямах сили да изрека думите.

— Да избегнете… какво? — попита Рихтер. — Имаме ли представа какви могат да бъдат пораженията? Можем само да предполагаме. Можем да съчиняваме кошмарни сценарии. Какво казва момчето?

Добро продължение на думите ми, една от основните причини, поради които помолих германския канцлер да дойде тук.

Обърнах се към Алекс, който стоеше в ъгъла на дневната.

— Алекс, доведи Оги — казах. — Държа всички лично да чуете какво има да каже.

ГЛАВА 59

Оги застана пред световните лидери в дневната, уморен, на ръба на силите си, облечен в дрехи, които не му бяха по мярка — намерихме му ги, за да ги сложи след душа. Събитията през последните дванайсет часа го бяха измъчили до краен предел. Въпреки всичко този млад човек ни най-малко не изглеждаше смутен от компанията. Това бяха хора с невероятни постижения, разполагаха с неограничена власт, но на тази арена той беше учителят, а ние — учениците.

— Една от най-големите иронии на съвремието — започна той — е, че напредъкът на човечеството може да ни направи по-могъщи и в същото време по-уязвими. С увеличаването на мощта се увеличава и уязвимостта. Мислите си — и с право, — че вие сте в апогея на силата си, че можете да направите повече от предците си. Но аз ви виждам в апогея на вашата уязвимост. Причината е в доверието. Обществото ни е започнало да се доверява напълно на технологията. Интернет на нещата — чували ли сте това понятие?

— Да — казах. — Става дума за свързването на устройствата с интернет.

— Да, по същество. И не става дума само за лаптопи и смартфони. Всичко, което работи с електричество. Перални, кафе машини, видеокамери, цифрови фотоапарати, термостати, машинни елементи, двигатели на самолети — списъкът на нещата, малки и големи, е почти безкраен. Преди две години имаше петнайсет милиарда устройства, свързани с интернет. Колко са две години по-късно? Прочетох, че според изчисленията са петдесет милиарда. Чувал съм за сто милиарда. Обикновеният човек трудно може вече да си включи телевизора, без да види реклама за поредното умно устройство и как то ще прави нещо, което преди двайсет години никой не би си помислил, че е възможно. Ще поръчва цветя вместо вас. Ще ви помогне да видите някой, който стои пред външната врата на дома ви, докато сте на работа. Ще ви каже, ако някъде напред по пътя има ремонт, и ще ви посочи по-бърз път до мястото, закъдето пътувате.

— И цялата тази свързаност ни прави по-уязвими за зловреден и шпионски софтуер — заключих. — Даваме си сметка. Но в този момент не съм толкова притеснен дали Сири ще ми каже какво е времето в Буенос Айрес, или дали друга държава ме шпионира през тостера ми.

Оги се движеше из стаята, сякаш изнасяше лекция пред аудитория от хиляди.

— Не, не, отплеснах се. Да се върнем на темата, почти всяка сложна форма на автоматизация, почти всяка трансакция в света разчита на интернет. Позволете ми да го кажа така: зависим от електрическата мрежа, нали?

— Да.

— А без електричество? Настъпва хаос. Защо? — Огледа ни един по един, чакаше отговор.

— Защото няма заместител на електричеството — отговорих. — На практика няма.

Посочи ме.

— Правилно. Защото сме зависими от нещо, което няма заместител.

— Същото вече важи и за интернет — каза Ноя повече на себе си, отколкото на друг.

Оги се поклони леко.

— Напълно вярно, госпожо министър-председател. Огромно количество функции, които някога са били изпълнявани без интернет, вече могат да се изпълняват само с интернет. Връщане назад няма. Невъзможно е. И имате право — светът няма да се срине, ако не можем да попитаме смартфоните си коя е столицата на Индонезия. Светът няма да се срине, ако микровълновата престане да ни подгрява бурито за закуска или ако системата ни за видеонаблюдение престане да работи.

Оги направи няколко крачки. Свел поглед надолу, с ръце в джобовете, приличаше на професор по средата на лекцията си.

— Какво ще стане обаче, ако всичко спре да работи? — попита той.

В стаята се възцари мълчание. Канцлер Рихтер, вдигнал чаша кафе да отпие, замръзна по средата на жеста. Ноя изглеждаше, сякаш е забравила да диша.

„Тъмните векове“ помислих си.

— Но интернет не е толкова уязвим, колкото казвате — обади се Дитер Кол, който може и да не беше на нивото на Оги в тази област, но знаеше далеч повече от политиците в стаята. — Един сървър може и да бъде повреден, да забави или да блокира трафика, но тогава се използва друг. Пътищата за предаване на трафика са динамични.

— Ами ако всички пътища бъдат нарушени? — попита Оги.

Кол направи няколко крачки, май се канеше да каже нещо, но спря. Затвори очи и поклати глава.

— Изобщо… как е възможно това?

— С време, с търпение и с умения — отвърна Оги. — Ако вирусът не е бил засечен, когато е заразил сървъра. И ако е останал спящ след заразяването.

— Как заразихте сървърите? С фишинг атаки?

Оги направи физиономия, сякаш е засегнат.

— Понякога. Но като цяло, не. Най-вече използвахме грешно насочване. DDoS атаки, повреда на BGP таблиците.

— Оги — прекъснах го.

— О, да, извинете ме. Да говоря разбираемо, така ми казахте. Много добре. При DDoS атака се разпространява отказ от услуга. Атакува се най-вече потокът в мрежата на сървърите, които преобразуват URL адресите, написани в търсачките, в IP номера, които се използват от интернет рутерите.

— Оги — обадих се пак.

Той се усмихна за извинение.

— Пример: пишете електронния адрес на Си Ен Ен, но мрежата преобразува написаното в рутинг номер, за да пренасочи трафика. Една атака на потока изпраща фалшив трафик към мрежата и я претоварва, тогава мрежата отказва или се срива. През октомври 2016 година подобни атаки затвориха множество сървъри и редица известни уебсайтове в Съединените щати не работиха почти цял ден. Туитър, Плейстейшън, Си Ен Ен, Спотифай, Веризон, Комкаст, да не споменаваме хилядите платформи за търговия онлайн, които бяха засегнати.

— A BGP таблиците са външни протоколи, осигуряващи безциклична маршрутизация между домейни. Доставчиците на услугата, като например Ей Ти & Ти рекламират на тези таблици клиентите си. Ако компанията Ей Би Си използва Ей Ти & Ти за интернет услуги, тогава Ей Ти & Ти ще рекламира на тези таблици: „Ако искате достъп до уебсайта на компания Ей Би Си, ползвайте нас“. Да кажем, че сте в Китай, използвате Велател и искате достъп до уебсайта на компанията Ей Би Си. Ще ви се наложи първо да прескочите от Велател до Ен Ти Ти в Япония, а оттам до Ей Ти & Ти в Америка. BGP таблиците указват пътя. Ние, разбира се, просто написваме този сайт или кликваме върху линк, но често онова, което се случва, е поредица от прескачания през доставчиците на интернет, като BGP таблиците служат за карта.

— Проблемът е, че тези BGP таблици се изграждат на доверие. Сигурно си спомняте, че преди няколко години Велател, тогава под името Чайнател, твърдеше, че е последната точка за скок към Пентагона, и така известно време голям дял от насочения към Пентагона интернет трафик беше прекаран през Китай-

Знаех го сега, но тогава и не подозирах. Бях само губернатор на Северна Каролина. По-обикновени времена. Меко казано.

— Умел хакер — продължи Оги — може да проникне в BGP таблиците на двайсетте водещи интернет доставчици в света, да ги промени и така да обърка трафика. Същото може да се постигне и с DDoS атака. Това временно ще прекрати интернет услугите за всеки, който е обслужван от този доставчик.

— Но как това е свързано със заразяването с вирус? — попита Ноя. — Целта на DDoS атаките, доколкото разбрах, е да възпрепятстват достъпа до интернет на доставчик.

— Да.

— Звучи, сякаш тази промяна на BGP таблиците постига същото.

— Постига го. И както можете да си представите, е много сериозно. Доставчикът на услугата не може да не я осигурява на своите клиенти. Това е предназначението му. Трябва да вземе мерки веднага, за да оправи проблема, в противен случай ще изгуби клиентите си и ще прекрати дейността си.

— Разбира се — съгласи се Ноя.

— Грешно насочване, вече го казах. — Оги размаха ръка. — Използвахме BGP таблиците и DDoS атаките като платформи за завземане на сървърите.

Ноя вирна брадичка, вече схващаше. Аз имах нужда да ми бъде обяснено още веднъж.

— И така, когато доставчиците се съсредоточат върху отстраняването на един належащ проблем, вие се промъквате и внедрявате вируса.

— Доста точно описание, да. — Оги неволно грейна от гордост. — И тъй като вирусът е спящ, защото е скрит и не извършва никакви злонамерени операции, остава незабелязан.

— Колко време остава спящ? — попита Дитер Кол.

— Години. Мисля, че започнахме… — Присвил очи, Оги вдигна поглед нагоре. — Преди три години?

— Вирусът остава спящ цели три години?

— В някои случаи — да.

— И колко сървъра заразихте?

Оги пое дъх като дете, което се приготвя да поднесе лоша новина на родителите си.

— Вирусът е програмиран да стигне до всяко устройство, което получава интернет услуга от доставчика.

— И… — Кол се спря, сякаш се уплаши да довърши думите си, страхуваше се да отвори вратата на тъмния килер и да открие какво се крие вътре. — Приблизително колко интернет доставчика заразихте?

— Приблизително ли? — Оги сви рамене и обяви: — Всички.

Присъстващите посърнаха при тези думи. Рихтер, когото вече не го свърташе, стана от стола си и скръстил ръце, се облегна на стената, Ноя прошепна нещо на помощника си. Хората с огромна власт се чувстваха безпомощни.

— Ако сте заразили всички интернет доставчици в страната, а тези доставчици на свой ред са предали вируса на всеки клиент, на всяко устройство, това означава… — Дитер Кол рухна на стола си.

— Че сме заразили буквално всяко устройство, което използва интернет в Съединените щати.

Министър-председателят и канцлерът ме погледнаха, и двамата с побелели лица. Атаката, която обсъждахме, беше насочена към Америка, но те добре осъзнаваха, че следващата цел са техните страни.

Което отчасти беше и причината да поискам Оги да им обясни случващото се.

— Само в Съединените щати ли? — попита канцлер Рихтер. — Интернет свързва целия свят.

— Добро наблюдение — отбеляза Оги. — Целехме се само в интернет доставчиците в Съединените щати. Несъмнено има известен пренос към други страни, защото данни от устройства от Америка се прехвърлят в чужбина. Няма начин да знаем със сигурност, но не очакваме разпространението да е съществено. Съсредоточихме се върху Съединените щати. Целта беше да осакатим Съединените щати.

Всичко това далеч надминаваше и най-лошите ни страхове. Вирусът се беше появил на сървър на Пентагона. Решихме, че е насочен към военните. Или най-малкото към правителството. Но Оги ни казваше, че последствията ще бъдат далеч по-всеобхватни. Щеше да засегне всяка индустрия, всяко домакинство, всяка част от живота ни.

— От думите ви — каза канцлер Рихтер с треперещ глас — става ясно, че ще оставите Америка без интернет.

Оги погледна Рихтер, след това мен.

— Да, но това е само началото — казах. — Оги, кажи им какво ще направи вирусът.

ГЛАВА 60

— Вирусът по същество е от типа, наречен „чистач“ — каза Оги. — Както личи от името, нападението с чистач заличава — изтрива — целия софтуер на дадено устройство. С вашите лаптопи ще можете само да си подпирате вратите, а рутерите да ползвате като преспапиета. Сървърите ще бъдат изтрити. Не само вече няма да имате интернет връзка, но и устройствата ви няма да работят.

Тъмни векове.

Оги си взе ябълка от купата с плодове и я подхвърли в ръката си.

— Повечето вируси и атакуващи кодове са създадени, за да проникват потайно и да крадат данни — обясни той. — Помислете си за крадец, който се промъква през прозореца и на пръсти обхожда къщата. Иска да влезе и да излезе, без да бъде забелязан. И ако все пак бъде забелязан, вече е твърде късно. Нападенията на чистачите обаче са шумни. Те държат да разберете какво правят. Няма причина да се крият. Защото искат нещо от вас. В общи линии — всъщност не в общи линии, а в действителност те държат съдържанието на вашето устройство като заложник. Плащате откупа или се сбогувате с всичките си файлове. Разбира се, те нямат кой знае какво желание да изтрият всичките ви данни. Искат само парите ви.

Той разтвори ръце.

— А нашият вирус представлява безшумно нападение на чистач. Влязохме тихо и заразихме максимален брой устройства. Не искаме откуп. Искаме да заличим всичките ви файлове.

— А архивните файловете също са безполезни — каза Дитер Кол, поклащайки глава. — Защото сте заразили и тях.

— Разбира се. Вирусът е заразил и архивните файловете със самото създаване на архив на системата.

— Това са бомби с часовников механизъм — казах. — Стоят скрити в устройствата и чакат да бъдат задействани.

— Да.

— И денят е днес.

Присъстващите в стаята се спогледахме. Аз разполагах с няколко часа, за да го осмисля. Оги ми беше обяснил всичко в правителствения хеликоптер. Вероятно тогава съм изглеждал също толкова сащисан, колкото бяха всички останали в момента.

— Значи разбирате какви ще са последствията — каза Оги. — Преди петдесет години сте имали печатни машини и индиго. Днес имате само компютри. Преди петдесет години — в повечето случаи дори преди десет или петнайсет години — не сте разчитали на връзката с интернет за такава огромна част от дейностите си. Но сега вече го правите. Това е единственият начин, по който действате. Ако ви го отнемат, нямате резервен вариант.

Стаята тънеше в тишина. Оги гледаше в обувките си, може би от уважение или като извинение. Той имаше огромна заслуга да се стигне до ситуацията, която описваше.

— Дайте ни насока… — Ноя Барам разтри слепоочия.

— Ами — Оги започна отново да се разхожда, — примерите са безкрайни. Да речем: ще спрат асансьорите. Скенерите в хранителните магазини. Подпечатването на билетите за автобусите и влаковете. Телевизиите. Телефоните. Радиостанциите. Светофарите. Скенерите за кредитни карти. Домашните аларми. Лаптопите ще изгубят целия софтуер, всички файлове, всичко ще бъде заличено. Компютърът ще бъде само една клавиатура и черен екран. Електроснабдяването ще бъде силно засегнато. Което означава проблем с хладилниците. Другаде — с климатиците. Водата — ами, вече видяхме въздействието върху пречиствателните станции. Скоро в Америка ще има недостиг на чиста вода. Това ще доведе до здравословни проблеми в огромен мащаб. Кой ще се грижи за болните? Болниците? Ще имат ли те възможност да ви лекуват? В днешно време хирургическите операции се извършват с помощта на мощни компютри. А те няма да имат достъп до нито едно ваше медицинско изследване онлайн. И изобщо дали ще ви лекуват? Имате ли здравна осигуровка? Можете ли да докажете кой сте? С карта в джоба? Няма да са в състояние да проверят и да потвърдят кой сте. Нито пък ще могат да поискат от вашия застраховател да заплати лечението. И дори да се свържат със застрахователната компания, тя няма да знае дали вие сте техен клиент. Имат ли написани на ръка списъци на застрахованите при тях? Не. Всичко е на компютри. Компютрите са били заличени. Болниците безплатно ли ще работят? Никакви уебсайтове, разбира се. Никаква електронна търговия. Поточните линии. Машините във фабриките. Платежната ведомост. Самолетите ще останат на земята. Дори влаковете няма да могат да се движат на повечето места. Колите, поне тези, които са произведени след 2010-а или там някъде, също ще бъдат засегнати. Съдебната документация. Социалните грижи. Базата данни на силите на реда. Разпознаването на престъпниците от местната полиция, съгласуването на действията с другите щати и федералното правителство чрез споделяне на данните — всичко това ще е невъзможно. Банковата документация. Мислите си, че имате десет хиляди долара в спестовната сметка? Петдесет хиляди в пенсионния си фонд? Мислите си, че имате пенсия, която получавате всеки месец? — Той поклати глава. — Нямате, щом компютърните файлове и техните архивни файлове са заличени. Банките имат ли големи пачки пари в брой с името ви върху тях, заключени в трезор? Разбира се, че не. Всичко това са данни.

— Мили боже! — Канцлер Рихтер изтри лицето си с носна кърпа.

— Разбира се — продължи Оги, — банките са сред първите компании, които са осъзнали своята уязвимост и са съхранили част от документацията в отделени системи. Но ние вече сме ги заразили. Те бяха първият бранш, в който се прицелихме. Затова отделените им системи вече са поразени. Финансовите пазари. Вече не са тържища. Всичко е електронно. Цялата търговия на Американската борса ще спре. Функциите на правителството, разбира се. Правителството зависи от постъпленията на средства. От данъка общ доход. От събирането на търговски такси, акцизи и други подобни. Всичко това ще е изчезнало. Откъде правителството ще намери пари, за да работи, доколкото това изобщо е възможно? Паричният поток изведнъж ще се сведе до размяната на пари в брой. А откъде ще идват пари в брой? Няма да може да отидете до банката си, нито до близкия банкомат, да изтеглите пари в брой, защото банката няма да знае, че сте й клиент. Икономиката на страната ще забуксува. Цели индустриални сектори, зависещи преди всичко от интернет, няма да оцелеят. Другите ще бъдат тежко засегнати. Вследствие на това неизбежно ще се стигне до масова безработица, огромно намаление на възможностите за кредитиране. На фона на тази рецесия вашата Голяма депресия от 30-те ще е само лека засечка. Паника — продължи Оги, — ширещата се навсякъде паника. Нападения над банки. Разграбване на магазини за хранителни стоки. Бунтове. Вилнееща престъпност. Огнища на заболявания. Редът в обществото ще изчезне. А дори не съм споменал сферата на действие на военните и вътрешната сигурност. Проследяването на терористи. Извършване на наблюдения. Високотехнологичните ви военни самолети няма да могат да излетят. Изстрелването на ракети? Изключено. Радари и сонари? Телекомуникацията на армията? Край с тях. Съединените щати ще бъдат уязвими за нападение така, както никога не сте били. Военната ви отбрана ще се върне на нивото от деветнайсети век срещу врагове със способности от двайсет и първи.

Като Русия. Китай. Северна Корея.

Дитер Кол вдигна ръка.

— Ако интернет временно бъде сринат, това ще е… катастрофа от изключителен мащаб. Но тези проблеми са поправими. Америка няма да остане завинаги без интернет.

Оги кимна, леко се поклони.

— Имате право, сър, интернет в крайна сметка ще бъде възстановен. Може да са нужни месеци за възстановяването на цялата мрежа от интернет доставчиците до устройствата на крайните потребители, засегната на всички нива. През това време Съединените щати ще бъдат уязвими за военно или терористично нападение както никога преди. Цели сектори от икономиката, които силно, ако не и изцяло са разчитали на интернет, ще бъдат съсипани. През това време отчаяни болни хора няма да получават нито своите лекарства, нито медицинската помощ, от която се нуждаят. Всяка компания, всяка банка, всяка болница, всяка държавна институция, всеки човек ще трябва да закупи нови устройства, защото старите са били унищожени. Колко време ще издържи цяла една страна без чиста питейна вода? Без електричество? Без хладилници? Без възможност да се извършват жизненоважни медицински процедури и операции? Разбира се, Съединените щати ще се съсредоточат най-напред върху критичните нужди и услуги, но колко бързо могат да се възстановят дори тези най-необходими дейности в страна с триста милиона души? Със сигурност няма да се случи за седмица, невъзможно е да стане за цялата страна. Две седмици? Няколко месеца е по-вероятно. Смъртността според мен ще достигне рекордни нива. А и дори когато интернет услугите бъдат възстановени, приемете, че ще има и необратими поражения. Всички ще са изгубили спестяванията си, инвестициите си, всички документи ще са заличени завинаги. Никой няма да има други пари, освен парите в брой, които по случайност е носел човек по време на нападението на вируса. Същото важи за пенсиите, здравните осигуровки, социалните осигуровки и обезщетения, медицинските картони. Тези данни никога няма да бъдат възстановени. Или ако бъдат възстановени някак си, без електронните данни процесът ще е непълен, неподплатен — и ще отнеме години. Години. Колко време може да издържи човек без пари? А ако хората нямат пари, как който и да е сектор на икономиката може да остане жизнеспособен? Няма да остане нито един магазин където и да било, от онези на Пето авеню до бакалиите в градчетата — как може някой от тях да просъществува без клиенти? Така изясняваме въпроса със секторите, които не се осланят на интернет. От американската икономика няма да остане нищо, съвсем нищо.

— Господи — измърмори канцлер Рихтер. — Много по-лошо е, отколкото си представях.

— По-лошо е отколкото може да си представи който и да било — уточни Оги. — Съединените щати ще се превърнат в страна от Третия свят.

ГЛАВА 61

Оги остави моите двама гости, министър-председателя Ноя Барам и канцлера Юрген Рихтер замаяни и потънали в мълчание. Рихтер свали сакото на костюма си, остана по жилетка и отново избърса челото си с кърпа. Ноя си сипа голяма чаша вода.

— Защо… — Рихтер потри с ръка брадичка. — Защо ще й е на Русия да го прави?

„Ако е Русия“, помислих си.

— Не е ли очевидно? — попита Ноя Барам, след като дълго пи вода и попи устни със салфетка.

— За мен не е. Свързано ли е с военно нападение? Ако американската армия е обезсилена, ако инфраструктурата й е съсипана — това прави ли Съединените щати уязвими на военно нападение? Не е възможно. Нали? Русия да нападне ли Съединените щати? Със сигурност… — Той махна с ръка. — Съединените щати може би временно ще са уязвими, но със сигурност ще възстановят своята мощ. А пък имаме и член 5.

Според член 5 от Северноатлантическия пакт нападение над страна от НАТО означава нападение над всички страни членки. Нападение над Съединените щати би сложило началото на световна война.

Поне на теория. Тази доктрина никога не беше поставяна на истинска проверка. Ако Русия обезвредеше военната ни инфраструктура и след това ни нападнеше с ядрено оръжие, дали страните-членки на НАТО, притежаващи ядрено оръжие — Германия например, или Великобритания, или Франция, — щяха да отвърнат със същото на Русия? Това би подложило на изпитание Алианса както никога досега. Ако нанесе удар, всяка една от тези страни със сигурност ще получи ответен ядрен удар.

Затова беше толкова важно Рихтер да осъзнае, че Германия може да е следващата страна, че не може да остави Русия — или онзи, който е отговорен — да се измъкне.

— Но коя е най-голямата пречка за Русия? — попита Ноя. — От кого се страхува най-много Русия?

— От НАТО — отговори Рихтер.

Ноя вдигна рамене.

— Да, добре, да, Юрген. Да, разширението на НАТО до границите на Русия ги притеснява много. Но за Русия, не искам да проявя неуважение, Юрген, за Русия НАТО означава Америка. Първо Америка, а след това нейните съюзници.

— И какво печели Русия в случая? — Станах от стола си, не ме свърташе на едно място. — Разбирам, че Русия иска да ни обезвреди. Да ни възпрепятства. Да ни уязви. Но да ни унищожи?

— Джони — Ноя остави водата си, — по време на Студената война вие в Америка вярвахте, че Съветският съюз иска да ви унищожи. А те мислеха, че вие искате да унищожите тях. През последните двайсет и пет-трийсет години се случиха много промени. Съветската империя рухна. Военната сила на Русия отслабна. НАТО стигна до границите й. Но всъщност има ли нещо, което наистина се е променило? Русия се чувства застрашена от вас както винаги. В крайна сметка не мислиш ли, че отново има опасност от нападение? Искаш ли да рискуваш и да сгрешиш? — Наклони глава, въздъхна тежко. — Нямаш друг избор, освен да се приготвиш за възможността за удар по Америка.

Беше почти невъобразимо. Почти. Но моята задача беше да се приготвя за най-лошото, дори да се борех за най-доброто. А всеки, който мисли, че напълно е разбрал президента Чернокев, се лъже. Този човек планираше с много ходове напред. Но това не означаваше, че не би минал и по по-кратък път, ако му се удаде възможност.

Канцлер Рихтер погледна часовника си.

— Все още не е дошла една от делегациите — каза той. — Мислех, че вече ще бъдат тук.

— Имат да обмислят някои въпроси — казах.

Алекс Тримбъл влезе в стаята. Обърнах се към него.

— Пристигнаха, господин президент — каза той. — Руснаците са тук.

ГЛАВА 62

Конвоят от черни джипове навлезе по алеята. Руските агенти по сигурността се появиха от първия, поговориха с Джейкъбсън и другите от Тайните служби.

Стоях готов да ги посрещна и една мисъл надделяваше над всички други.

Така започват войните.

Помолих президента Чернокев да вземе участие в нашата среща на върха по същото време, когато се свързах с Израел и Германия. Тогава не знаех за участието на Русия — все още не бях сигурен, — но тази страна разполагаше с най-добрите кибертерористи в света и ако не те стояха зад това, тогава можеха да помогнат, те имаха не по-малко основание да се страхуват. Ако Съединените щати са уязвими, уязвим е и всеки друг. Включително Русия.

А ако Русия стоеше зад това, имаше логика да са тук. Сун Дзъ има право, когато казва: „Дръж приятелите си близо, враговете — още по-близо“.

Но също така беше и проверка. Ако Русия стоеше зад „Тъмните векове“, се съмнявах, че президентът Чернокев ще пожелае да дойде и да разговаря с мен, докато този вирус задейства разрушителната си сила и започне да нанася непоправими поражения. Щеше да изпрати някого на свое място.

Руските агенти отвориха задната врата на втория джип.

От нея излезе министър-председателят Иван Волков.

Лично избраният от Чернокев втори след него в йерархията, бивш полковник от Червената армия. За някои — Палача от Крим. Военачалникът, който стоеше зад предполагаеми военни престъпления в Чечня, Крим и по-късно в Украйна, от изнасилвания и убийства на невинни граждани до безмилостни изтезания над военнопленници и вероятната употреба на химическо оръжие.

Телосложението му бе като грамада тухли, набит и як, косата му беше толкова късо подстригана, че едва-едва тъмнееше върху главата му, приличаше на прическа на мохаук. Наближаваше шейсетте, но физически беше здрав, бивш боксьор, който всеки ден отделяше време за тренировки в залата, доколкото ни беше известно, с дълбоки бръчки на високото си чело и сплескан нос, който неведнъж е бил чупен на ринга.

— Господин министър-председател. — Подадох му ръка, застанал сам на алеята.

— Господин президент.

Лицето му не изразяваше нищо, тъмните му очи се взираха в моите, хватката на ръката му при ръкуването беше желязна. Носеше черен костюм и вратовръзка в два цвята от руското знаме — тъмносиньо отгоре, червено отдолу.

— Съжалявам, че президентът Чернокев не успя да дойде лично.

Меко казано.

— Както и той, господин президент. От няколко дни боледува. Нищо сериозно, но не може да пътува. Уверявам ви, че мога да говоря от негово име. Президентът поиска от мен да предам неговото разочарование. Всъщност повече от разочарование. Загриженост. Дълбока загриженост за неотдавнашните провокативни действия от ваша страна.

С жест посочих към задния двор. Той кимна и тръгнахме нататък.

— Палатката, да — каза той. — Подходяща е за този разговор.

Черната палатка нямаше врата, нито цип, само тежки крила, които се отмятаха отпред. Пъхнах ръце и ги разтворих, влязох, министър-председателят Волков ме последва.

Вътре не проникваше никаква дневна светлина, имаше само керосинови лампи, поставени в ъглите. Бяха сложени дървена масичка и столове, сякаш беше планиран пикник, но не се насочих към тях. За този разговор на четири очи — между мен и човека, за когото се твърдеше, че е отговорен за жестоките кланета на невинни граждани, човека, представляващ държавата, която може би стоеше зад ужасяващата заплаха, надвиснала над страната ми — предпочитах да остана прав.

— Президентът Чернокев беше доста разтревожен от провокативните ви военни действия през последните трийсет и шест часа — каза той. Със силния си акцент, думите сякаш падаха от устата му, особено „провокативни“.

— Просто учения — казах.

Кисела усмивка премина и угасна на устните му.

— Учения. — Думите прозвучаха още по-стипчиво на езика му. — Както през 2014-а.

През 2014 година, след навлизането на Русия в Украйна, Съединените щати пратиха два бомбардировача с технология „Стелт“ в Европа за „учения“. Посланието беше повече от ясно.

— Като тогава, да — отговорих.

— Но много по-мащабни — отбеляза той. — Със самолетоносач и ядрени подводници в Северно море. Учения на самолети със „Стелт“ над Германия. И разбира се, общи учения в Латвия и Полша.

Две страни, които вече са членки на НАТО. Едната има обща граница с Русия, а другата, Полша, не е далеч, на югозапад от Беларус.

— Включително симулиране на ядрен удар — добави той.

— Русия наскоро направи същото — отбелязах.

— Не на осемдесет километра от вашата граница. — Стисна челюст, лицето му стана квадратно. В думите му имаше предизвикателство, но и страх.

Истински страх. Никой от нас не искаше война. Никой от нас нямаше да спечели. Въпросът винаги беше докъде могат да ни предизвикват. Затова трябваше да сме толкова внимателни при начертаването на границите. Останеше ли прекрачването на тези граници без последствия, губехме доверие. Ако те ги прекрачеха и ние отговорехме, тогава резултатът щеше да е нежелана и за двете страни война.

— Господин министър-председател — казах, — знаете причината за поканата. Вирусът.

Той премигна, изви гъстите си вежди, сякаш се изненада от продължението. Но реакцията му беше престорена. Знаеше, че едното следва другото.

— Открихме вируса преди около две седмици. И когато го направихме, първата ни мисъл беше колко уязвими ставаме за военно нападение. Ако вирусът имаше за цел да обезвреди военната ни мощ, щяхме да сме под заплаха от удар. Затова, господин министър-председател, веднага направихме две неща. Най-напред преобразувахме наново континенталните си системи тук, у дома. В основни линии започнахме отново. Може да го наречете повторно изобретяване на колелото или обратно инженерство, както предпочитате. Изградихме наново операционните си системи без връзка с каквото и да е устройство, което би могло да бъде заразено от вируса. Нови сървъри, нови компютри — всичко беше подменено.

Започнахме с най-важните неща — системите ни за стратегическа отбрана, военноморските съдове с ядрени реактори и се уверихме, че при преобразуването вирусът не е наличен. И след това продължихме. С радост мога да ви съобщя, господин министър-председател, че завършихме успешно тази операция. Работихме денонощно през тези две седмици, но успяхме. Изградихме наново цялата военна оперативна инфраструктура на Съединените щати. Ние сме създали тези системи в края на краищата, така че не беше чак толкова трудно да го направим отново, колкото може би ви се струва.

Волков ме слушаше стоически. Не ми вярваше, както и аз на него. Не бяхме обявили никаква част от работата си. Повторното изграждане на военната ни инфраструктура беше приключило, по очевидни причини в пълна секретност. Възможно беше да реши, че блъфирам. Не можеше да потвърди нито една моя дума.

Затова сега щяхме да поговорим по въпроси, които той можеше да провери.

— Второто, което направихме в същото това време — продължих, — е да се уверим, че сме прекъснали връзката между военната ни структура отвъд океана с всичко, което се намира тук, в страната. Извършихме същия тип обратно инженерство. Казано накратко, всички компютризирани системи в нашия европейски арсенал, които зависеха от континенталната ни инфраструктура, бяха заменени с нови. Направихме ги независими. Искахме да се уверим, че ако системите ни в Съединените щати се сринат, ако всичките компютри бъдат съсипани…

Тъмна сянка мина в очите на Волков. Той премигна и отклони поглед. След това бързо отново ме погледна в очите.

— Искахме да се уверим, господин министър-председател — казах, — че дори някой да разруши напълно военните ни оперативни системи, ще бъдем въоръжени и готови с европейските си ресурси, че сме подготвени да отвърнем с военен удар срещу държавата, отговорна за вируса. Или срещу всяка държава, на която й хрумне нелепата идея, че може да се възползва от Съединените щати в това трудно време, като например ни нападне.

— Ето защо бяха необходими тези учения в Европа — продължих. — И добрата новина е, че всички са протекли успешно. Струва ми се, че вече ви е известно.

Цветът на лицето му се промени. Известно му беше. Явно руснаците отблизо следяха ученията ни. Но нямаше да ми направи удоволствието да го признае.

Истината? Само това успяхме да направим за двете седмици. Генералите ни знаеха колко крехки и временни са новите системи, колко елементарни са в сравнение с вече съществуващите. Но ме бяха уверили, че са ефикасни и сигурни. Щяха да изпълняват команди. Да изстрелват ракети. Да поразяват цели.

— Сега вече сме напълно уверени — продължих, — че дори по някакъв начин вирусът все пак да успее да зарази оперативната мрежа на страната, ще бъдем напълно способни да участваме в бойни действия от всякакъв вид — ядрени, военновъздушни, каквито се наложи — от нашите бази на НАТО в Европа. Всеки, отговорен за този вирус, господин министър-председател, или всяка страна, която се опита да извлече полза от трудните времена, през които преминаваме, за да нападне Съединените щати и техните съюзници — ние си запазваме правото и имаме пълния капацитет да им отговорим с още по-голяма сила. Следователно действията ни не са насочени конкретно към Русия. Просто се случи така, че съюзниците ни в НАТО бяха във вашия заден двор. Точно така — подчертах, — във вашия заден двор.

Веждите на Волков се повдигнаха леко при това напомняне. Разширяването на НАТО до границите на Русия, както беше посочила Ноя, ужасяваше Кремъл.

— Но ако Русия няма нищо общо с вируса, както ни увери президентът Чернокев, и стига да не е направила опит да се възползва от положението ни, няма за какво да се тревожи. — Махнах с ръка. — Изобщо няма за какво да се тревожи.

Бавно кимна, изражението му вече не беше толкова навъсено.

— Ще го кажа на всеки — заявих, — който е отговорен за този вирус. Ще открием онзи, който го е направил. А задействането на вируса ще считаме за обявяване на война.

Волков все още кимаше, адамовата му ябълка подскачаше, докато преглъщаше всичко чуто.

— Няма да ударим първи, господин министър-председател. Това е тържествено обещание. Но ако ни нападнат, ще отвърнем на удара.

Поставих ръка на рамото му.

— Затова предайте думите ми на президента Чернокев. И моля, предайте му, че се надявам да оздравее.

Приведох се над него.

— Сега да видим дали можем да спрем този вирус — добавих.

ГЛАВА 63

С Ноя Барам стояхме на пристана с изглед към езерото. Обедното слънце си пробиваше път на небето, лъчите му се отразяваха в искрящата вода, покоят и красотата на пейзажа гротесково контрастираха с усещането за обреченост, което ме завладяваше. За пръв път от времето на Кенеди, който беше заплашвал Хрушчов заради ракетите в Куба, страната беше толкова близо до световна война.

Направил го бях. Бях начертал границата. Сега руснаците знаеха, че военната ни структура действа въпреки вируса. И знаеха още, че ако са създали този вирус и го задействат, Съединените щати ще възприемат действията им като нападение и ще отговорят на удара.

Един от моите агенти от Тайните служби стоеше близо до пристана с членове на германските и израелските тайни служби. На около петдесетина метра от брега трима мъже седяха в сива двайсет и петфутова моторница, двама от тях държаха въдици за параван, макар че не бяха дошли тук, за да хванат костур или сом. И тримата бяха от Тайните служби — хора без малки деца, по мое настояване. Лодката беше модел, използван от Департамента за вътрешна сигурност и Бреговата охрана, наскоро извадена от употреба от залива Гуантанамо и предоставена на Тайните служби. Доста приличаше на обикновена моторница, но това беше така, защото не се виждаше бронираният й корпус. Агентите бяха хвърлили насмолен брезент върху картечниците, монтирани от двете страни и на носа.

Намираха се в малък залив на по-големия изкуствен водоем, стояха близо до тесния отвор, който го отделяше от останалата част от езерото.

Обърнах поглед назад към пътеката до хижата, към черната палатка на поляната.

— Волков влезе и излезе безброй пъти от палатката, ще кажеш че се бори за награда.

През последните три часа на Волков непрекъснато му звъняха от Москва и затова току влизаше в палатката.

— Следователно ти е повярвал — каза Ноя.

— О, те не се съмняват, че можем да нанесем контраудар. Ученията не са оставили никакво място за съмнения. Дали вярват, че наистина ще го направя? Това е друг въпрос.

Инстинктивно опипах портфейла си в джоба, където бяха ядрените кодове. Ноя се обърна и ме погледна.

— А ти самият вярваш ли?

Ето го и най-важния въпрос

— Ти какво би направила, Ноя?

Тя простена.

— Представи си, че вирусът се задейства. Икономически срив, паника, масова истерия. Насред този ад да изпратиш части в Русия? Да изстреляш ядрени ракети срещу Москва?

— Те ще отговорят по един или друг начин — казах.

— Да. Така че няма да се изправиш само пред безпрецедентни вътрешни проблеми, ами и милиони американци ще са изложени на ядрена радиация. Има ли нация, която може да преживее всичко това наведнъж?

Поставих ръце на коленете си. Стар навик, когато съм притеснен, от времето, когато играех бейзбол.

— Но от друга страна — каза тя, — стои въпросът: как да не отговориш? Какво ще се случи със Съединените щати, ако не отвърнеш? Трябва да отвърнеш по някакъв начин, нали?

Намерих камъче в тревата, вдигнах го и го хвърлих към езерото. Заподскача по повърхността. Хрумна ми, че ако не бях счупил рамото си при падането от един хеликоптер „Блек Хоук“ в Ирак, сега нямаше да съм тук.

— Съединените щати ще отвърнат — заявих. — Няма сценарий, в който не отвръщаме.

— Началниците на щабове настояват за война с конвенционални оръжия, предполагам.

Естествено, че за това настояваха. При ядрена война всички губят. Изстрелваш ракета само ако нямаш избор, защото другата страна го е направила първа. Затова никой досега не го е направил. Има си основателна причина заплахата от сигурно взаимно унищожение да дава резултат.

— Но нападение по суша на Русия? — попита тя. — Дори ако твоите съюзници от НАТО се присъединят, войната ще е дълга и кървава.

— Ние ще спечелим — уверих я. — Накрая. Но какво ще направи Чернокев? Ще използва ядрени оръжия, това ще направи. Ако го притиснат до стената? Ако го изблъскат? Няма да има какво да губи. Повече го е грижа за собствения му задник, отколкото за хората му.

— Така че пак стигаме до ядрения холокост.

— Така е. Ще изгубим хиляди на бойното поле в Русия, а след това така или иначе ще изстреляме ядрено оръжие.

Ноя се умълча. Какво можеше да каже?

— Добре — разперих ръце. — Това, което обсъждаме, е изключено. Единствената възможност е да спрем проклетия вирус и да не ни се налага да правим този избор.

— А ти направи каквото можа, Джони. Даде на Русия всички възможни причини да ти помогнат.

Потрих лице, сякаш за да прогоня стреса.

— Това беше смисълът на заплахата ми. — Посочих към пътеката покрай хижата. — Волков все още е в черната палатка, говори с хората у дома. Надявам се, че са приели думите ми сериозно.

— Ако решим, че е Русия — напомни ми тя. — Не знаем със сигурност. Как реагира Китай на ученията в Япония?

В Япония бяхме постъпили така, както и в Европа, проведохме учения на военновъздушните сили и симулиране на ядрен удар.

— Пекин не се зарадва — казах. — Секретарят ми по отбраната, общо взето, стъпи на моя сценарий. Каза им, че изпробваме нови технологии, независими от континенталните ни системи. Не спомена вируса, но ако Китай стои зад него, тогава са разбрали посланието.

— Вероятно са загрижени какво мислят в Пхенян.

Да, можехме да очакваме повече огън и жупел от диктатора в Северна Корея. Ноя улови ръката ми.

— Ако това ще те поуспокои, бих постъпила като теб. Укрепил си военния си капацитет, показа го на цял свят, постави ултиматум на Волков, събра възможно най-големите умове, за да спрат вируса.

— Нямаш представа каква утеха ми вдъхват думите ти — казах, докато завивахме и се отправяхме по пътеката нагоре към хижата.

— Тогава вярвай в плана.

Приближихме се към черната палатка в задния двор, където стояха на пост агентите на руските тайни служби. Мъжете се отдръпнаха, а министър-председателят Волков се показа от палатката, оправяше си вратовръзката, кимна към хората си.

— Ако сега си тръгне — прошепнах на Ноя, — ще получим отговор на въпроса си.

— Ще намери извинение. Ще каже, че си тръгва в знак на протест заради военните учения до тяхната граница.

Правилно. Но изтъкнатата причина нямаше да има значение. Ако руснаците си тръгнеха в този момент, след заплахата, която бях отправил, нямаше да остане никакво съмнение, че те стоят зад случващото се.

Волков се обърна и ни видя да се приближаваме.

— Господин президент, госпожо министър-председател. — Тъй като за пръв път я виждаше, той се ръкува с нея, самата почтителност.

После ме погледна. Мълчах. Той беше на ход.

— Президентът Чернокев ви уверява, господин президент, че Русия държи на обещанието си да ви помогне да предотвратите задействането на този ужасен вирус. — Посочи с ръка към хижата. — Ще влизаме ли? — попита той.

ГЛАВА 64

План Б.

Това беше. Последната й задача. Последната поръчка за убийство. И след него щеше бъде богата и свободна да отгледа неродената си дъщеря далеч от всичко това. Дъщеря й щеше да знае какво е обич. Какво е щастие. Щеше да познава войната и насилието само от книгите и от новините.

Погледна часовника си. Почти беше време.

Присви очи на следобедното слънце. Гадеше й се като всяка сутрин, лекото полюляване на лодката върху езерото още повече го засилваше, но адреналинът й го потушаваше. Точно сега нямаше никакво време за повръщане.

Погледна към другите членове на екипа на борда — изглеждаха нелепо с шапките и въдиците си. Страняха от нея, след като уби двама от другарите им. На нея й беше все едно. По всяка вероятност тяхната роля в мисията така или иначе приключваше с това, че я караха на мястото.

Може би щеше да се наложи да преосмисли мнението си за мъжете. Изследванията показваха, че децата, които имат двама родители, са по-щастливи, по-здрави, по-добре се приспособяват. Може би щеше да се омъжи. Трудно беше да си го представи. Просто никога не беше чувствала нужда от мъж.

Сексът? Сексът за нея беше разменна монета. Цената, която майка й беше плащала на сръбските войници, за да позволят на нея и двете й деца да останат в дома си, след като убиха баща й, уж защото тя беше християнка, а не мюсюлманка като съпруга си, но в действителност заради красотата й и отзивчивостта й. Заради децата си тя задоволяваше нуждите на войниците всяка нощ. Сексът беше цената, която Бах плащаше за хляба и ориза, които крадеше от пазара в онези вечери, когато не успяваше да се измъкне от клопките на войниците. Сексът беше цената, която плащаше, за да се сближи с Ранко, сръбския войник, който се съгласи да я научи да стреля с пушка по далечни цели.

И разбира се, това беше цената, която трябваше да плати, за да си роди дете. Мъжът, от когото беше забременяла, Джефри, беше добър човек, мъж, когато беше избрала специално за тази цел след внимателно проучване. Интелигентност: рентгенолог, завършил образованието си в Йейл. Музикални способности: свиреше на виолончело. Атлетичност: играл беше ръгби в колежа. Хубавец с добро телосложение. Никакви ракови или психически заболявания сред близките му роднини. Родителите му бяха живи и над осемдесет години. Спеше с него не повече от три пъти в седмицата, за да увеличи потентността му. Беше с него, докато не получи положителен резултат на теста за бременност, а след това, без дума да му каже, замина за Мелбърн. Той така и не научи истинското й име.

— Време е — каза един от мъжете и почука часовника си.

Бах метна бутилката с кислород на гърба си, върху чантата. Сложи на рамото си пушката Анна Магдалена, защитена в калъфа й.

Постави маската, нагласи я и кимна към другите от екипа й, изгледа ги един по един за последен път. Чудеше се дали когато приключи, наистина ще я откарат до точката на изтегляне. Или ще се опитат да я убият, след като изпълни мисията си, когато вече няма да им трябва?

Второто беше по-вероятно. С това щеше да се занимае, когато му дойдеше времето. Хвърли се по гръб във водата.

ГЛАВА 65

В залата за съвещания говорех с директора на ЦРУ Ерика Бийти. Дани я наричаше „призрак“ — не като намек за дългогодишната й служба като шпионин в агенцията, ами заради лицето й, което не изразяваше нищо, и тъмните кръгове под подпухналите й очи. „Знам, че е видяла много и е направила много, казваше той, а и не ми се мисли какво са й сторили източногерманците, докато е била в плен, но по дяволите, не мога да се отърва от представата как вари отвари във врящ казан в къщичката си от козунак^[14].“

Нека да е призрак, като е рекъл. Но беше мой призрак. И знаеше повече за Русия от всяко живо същество. Освен това е един от шестимата, които биха могли да издадат „Тъмните векове“.

— И какво прави той, Ерика?

Тя кимна, осмисляше всичко, което й бях казал.

— Господин президент, стилът на Чернокев е друг — каза ми тя. — Той наистина е безмилостен, но не е безразсъден. Разбира се, той има интерес да нанесе огромни поражения на страната ни, но рискът е твърде голям. Ако Русия е замесена в това, той е наясно, че отговорът ни ще е равен по сила. Не ми се вярва да поеме такъв риск.

— Искам обаче да отговориш на въпроса ми — настоях. — Той ли стои зад този вирус и ако стои и вече знае, че сме възстановили военния си капацитет, какво ще направи?

— Очаквам да се откаже от плана си — каза тя. — Рискът вече е твърде голям за него, защото без значение колко парализирани сме у дома, все още можем да му нанесем удар. Само че, господин президент, не виждам в случващото се руския стил на действие.

Телефонът ми иззвъня: К. Брок.

— Трябва да приключваме, Ерика.

— До компютър ли сте? — попита Каролин, когато отговорих на позвъняването й.

Съвсем скоро екранът на компютъра ми беше разделен на две между Каролин Брок в Белия дом и видео на пауза с Тони Уинтърс, водещия на „Говорете с медиите“, прическата му беше вещо оформена, вратовръзката му имаше безукорен възел, ръцете му бяха вдигнати, а устата — застинала насред дума.

— Приключили са преди половин час — каза Каролин. — Тази сутрин започнаха да дават откъси. Цялото интервю ще бъде излъчено утре сутрин.

Кимнах. Видеото започна.

Уинтърс продължи изречението си:

— … зи вечер съобщава, че президентът е в неизвестност, че никой от помощниците му не знае къде е. Госпожо вицепрезидент, в неизвестност ли е президентът?

С мрачно изражение Кати кимна, сякаш очакваше въпроса.

Бих очаквал да се разсмее, все едно й задават нелеп въпрос. Тя вдигна ръка и я свали като томахавка.

— Тони, президентът работи денонощно за народа си, за да има работни места, хората да се чувстват в безопасност, да се намали данъчната тежест над средната класа.

— Въпросът обаче е дали е в неизвестност?

— Тони…

— Знаете ли къде е?

Тя се усмихна учтиво. Най-после!

— Тони, не водя графика на президента на Съединените щати. Мога само да предположа, че непрекъснато е в обкръжението на своите помощници и Тайните служби.

— Репортажите твърдят, че дори помощниците му не знаят къде е.

Разпери ръце.

— Няма да отговарям на голи предположения.

— Според някои сведения президентът е напуснал Вашингтон и се приготвя за явяването си пред комисията на Камарата. Според други заболяването на кръвта, от което страда, отново е напомнило за себе си и в момента той се лекува.

Вицепрезидентът поклати глава.

— Ето — каза Каролин. — Точно тук.

— Тони — започна Кати, — сигурна съм, че критиците с удоволствие ще представят президента като човек в състояние на нервен срив, който се е скрил или панически напуснал столицата. Случаят обаче не е такъв. Независимо дали аз знам с точност неговото местонахождение в този момент, или не го знам, убедена съм, че той има пълен контрол над управлението. Само това ще кажа по темата.

Видеоклипът свърши. Облегнах се на стола си.

Каролин избухна.

— Неговите критици щели с удоволствие да го представят като човек в нервен срив? Който се е скрил? Избягал е панически? Тя им сложи думите в устата! Нервен срив? Шегува ли се?

— Затова ли ми позвъни?

— Този откъс ще се върти цял ден. Няма да остане човек, който да не го е видял. Ще е на първата страница на неделните вестници.

— Все ми е едно.

— В нито един от репортажите от снощи не се споменава за нервен срив или паническо бяг…

— Кари.

— Господин президент, тази работа е внимателно пресметната. Тя не е някой неопитен начинаещ. Очакваше точно този въпрос. Била е готова с отговора…

— Кари! Схванах, ясно ли е? Направила го е умишлено. Удари ме в гръб. Разграничава се от мен. Все ми е едно! Чуваш ли ме? Все ми е едно!

— Трябва да отговорим. Това е проблем.

— В момента, Кари, има само един проблем. Чу ли? Онзи, който може да принуди страната ни да падне на колене всеки миг. Имаме — погледнах часовника си, минаваше два следобед — десет часа, преди да изтече съботата в Щатите, а във всеки миг от този момент до полунощ страната ни може да пламне. Затова колкото и високо да оценявам лоялността ти, не забравяй каква е цената. Разбра ли?

Каролин сведе глава, смутена.

— Да, сър, моля да ме извините. И съжалявам, че не успях да я задържа в оперативния център. Не ме послуша. Не можех да дам заповед на Тайните служби да я задържат.

Издишах, опитах се да се овладея.

— Това е нейна отговорност, не твоя.

Като оставим политиката настрана, беше ли важна тази проява на нелоялност от страна на Кати? В крайна сметка тя е един от шестимата, които не са извън подозрение.

Ако бях загинал снощи, сега тя щеше да е президент.

— Кари, дръж я под контрол. Кажи й, че искам да се върне в оперативния център в подземието. Че когато се прибере там, ще й позвъня.

ГЛАВА 66

Бах се намести на съда, хвана се с две ръце почти като дете, което стиска пояс, докато се учи да плува. Само дето поясите не се задвижват от витла.

Натисна зеления бутон откъм лявата си ръка и насочи подводницата надолу, спусна се под повърхността на езерото, докато се оказа на девет метра под нивото му. Натисна бутона, за да ускори движението на витлата, докато не постигна скорост десет километра в час през калната вода. Имаше доста път да измине. Намираше се в източния край на огромен водоем.

— Насочи се на север — каза глас в слушалките й. — Завий на юг. Наляво. Завий наляво.

Видя лодката на повърхността на водата, но екипът й я беше изпреварил със своите джипиеси и радари.

Направи лек завой наляво през мъгливата зелена вода, тревите и рибите. Джипиесът на конзолата й показваше мястото, към което се беше насочила, с мигаща зелена точка и число отдолу, изчисляваше разстоянието.

1800 м…

1500 м…

— Лодка с водни ски вдясно. Спри. Спри.

Видя лодката отгоре й вдясно, двигателят й пореше и разпенваше водата.

Не спря. Беше доста под тях. Увеличи скоростта на подводния апарат и ги подмина бързо.

Трябваше да си вземе една от тези играчки.

1100 м…

Забави движението на съда. Езерото стигаше до петдесет метра в най-дълбоката част, но когато се приближи към брега, внезапно стана много по-плитко, последното, което искаше, беше да се разбие.

— Задръж. Задръж. Остани долу. Остани долу. Часови. Часови.

Рязко спря на деветстотин метра от брега и не помръдна във водата, почти се отдели от съда, спускайки се по-надълбоко в езерото. Член на охраната — на Тайните служби на САЩ, на Германия или Израел — сигурно беше в гората близо до брега, оглеждаше.

Надали из гората имаше много патрули. Щяха да са необходими стотици хора, които да обезопасят тези повече от хиляда акра гъсти гори, а охраната беше малобройна.

Разбира се, миналата вечер, преди да пристигне президентът, агентите бяха обходили целия периметър, бяха извършили щателна проверка.

Но сега не можеха да си позволят да патрулират в гората. Повечето от охраната щеше да е около и в хижата, с по няколко души на пристана и из задния двор там, където свършва гората.

— Чисто е — чу най-накрая гласа.

Почака още минута за всеки случай, след това продължи напред. Когато беше на триста метра от брега, загаси напълно двигателя. Използва инерцията на малката играчка да я изведе нагоре, докато се показа над водата, сякаш някой караше сърф към брега. Стараеше се да се движи ниско — доколкото беше възможно с бутилката с кислород, раницата и пушката — докато не излезе на малък участък пясък.

Махна маската за гмуркане и пое свеж въздух. Огледа се и не видя никого. Тази част от езерото беше зад завой, затова беше извън полезрението на хората на пристана. Тайните служби не можеха да я видят.

Изкачи се на земята и намери мястото, където трябваше да скрие водния съд и екипировката за гмуркането. Направи го изключително бързо, свали оборудването и измъкна чисти, сухи дрехи от чантата си. Подсуши косата си с кърпа и старателно избърса лицето и врата си, преди да нанесе камуфлажна боя.

Отвори калъфа на пушката си и я преметна на рамо. Провери я под мишницата си.

Вече беше готова. Сама, както предпочиташе, както винаги е била.

ГЛАВА 67

Гората осигури на Бах отлично прикритие. Високите клонести дървета възпираха по-голямата част от лъчите и две неща затрудняваха видимостта — настъпващият здрач и прекъсващите ивици слънчева светлина, които проникваха през короните на дърветата и заблуждаваха очите. Тук трудно се виждаше каквото и да било.

Отново се озова на склона на Требевич, бягаше, криеше се, след като всичко беше приключило, след като си бяха разменили местата с Райко, червенокосия сръбски войник, който от съжаление към нея и заради секса я беше научил да стреля.

— Ти пак напрягаш твърде много ръцете! — каза Ранко, докато седяха в бомбардиран нощен клуб, който служеше за скривалище на снайпериста в планините. — Не те разбирам, момиче. Онзи ден успя да простреляш бутилка бира на дървен пън от сто метра, днес показваш техника на новак? Дай пак да ти покажа. — Взе пушката от нея, зае позиция. — Дръж здраво, ето така — бяха последните му думи, преди тя да забие кухненския нож във врата му.

Взе пушката му, която вече владееше добре, и я насочи през отворения прозорец на нощния клуб над Сараево, взела на прицел другарите на Ранко, сръбските патрули, които бяха пребили баща й до смърт и бяха издълбали кръст на гърдите му заради престъплението да е мюсюлманин. „Па-па-па-па-па-паа“, стреляше в бърза последователност, поваляше ги един след друг, наложи се да проследи последния, който хвърли оръжието си и хукна към дърветата.

След това се кри в планините повече от седмица, гладна, жадна и премръзнала, непрестанно беше в движение, страхуваше се да остане на едно и също място, защото издирваха момичето, което беше убило шестима сръбски войници, един от близко разстояние, а останалите — от сто метра.

С раница и пушка на гръб, тя се придвижваше предпазливо. От дясната й страна нещо подскочи и сърцето й трепна в същия миг, в който посегна към оръжието под мишницата си. Някакво животинче — заек или катерица, изчезна, преди да успее да го види. Изчака адреналинът й да се успокои.

— Два километра на север — казаха й в слушалката.

Продължи да се придвижва предпазливо и безшумно. Инстинктът й казваше бързо да стигне до мястото, но дисциплината надделяваше. Не познаваше тази гора. Никога не я беше обхождала, както би искала. Земята беше тъмна и неравна, закрита от храсти и сенки, пълно беше с корени от дървета и клони и кой знае още какво.

Стъпка напред, прехвърляне на тежестта на тялото, притаяване, ослушване. Стъпка напред, прехвърляне на тежестта, притаяване, ослушване. Стъпка напред, прехвърляне на тежестта…

Движение.

Напред, иззад едно от дърветата.

Животно като голямо куче, с дебела козина в сиво-черно, високи, наострени уши, дълга муцуна и дребни кръгли очи, вперени в нея.

Тук не трябваше да има никакви вълци. Койот? Вероятно.

Койотът стоеше между нея и мястото, където отиваше.

По-нататък се появи и втори, вирнал глава, почти също толкова едър.

Трети, малко по-дребен и по-тъмен на цвят, се отдели от другите, тръгна отляво към Бах, не откъсваше очи от нея, от муцуната му капеше нещо като месо.

Четвърти, от дясната й страна. Полукръг от четири койота — осъзна, че неслучайно се подреждат така.

Заели бяха отбранителна позиция. Или позиция за нападение.

Второто, реши Бах.

Осем искрящи очи, вперени в нея.

Направи стъпка напред и чу тихо ръмжене, видя как дългата муцуна на първото животно потрепери и се оголиха зъбите — вероятно остри резци, — но беше прекалено далеч да ги различи. Другите, подтикнати от водача си, се присъединиха, озъбени и ръмжащи.

Койоти ли бяха? Нали уж се плашеха от хората.

Храна, помисли си тя. Сигурно бяха близо до храна и вече бяха пирували, може би нещо едро и вкусно, като труп на елен. Може би я възприемаха като заплаха за вечерята си.

Ако не бяха решили, че тя е вечерята.

Нямаше време. Твърде рисковано беше да промени пътя си и щеше да отнеме много време. Някой трябваше да се махне и нямаше да е тя.

С напълно неподвижно тяло измъкна оръжието от кобура под мишницата си, своя зиг зауер с дълъг заглушител.

Водачът беше свел глава, ръмжеше по-силно, рязко отваряше и затваряше челюст.

Прицели се в малкото разстояние между очите на животното. След това се прицели към ухото му и стреля веднъж, един-единствен глух звук.

Животното изскимтя пронизително и се претърколи, отдалечи се с бързи подскоци, имаше само малка рана на върха на ухото. Другите също изчезнаха.

Ако бяха нападнали от различни посоки, ситуацията можеше да се усложни. Тогава щеше да й се наложи да ги избие един по един, а това изискваше повече муниции и вероятно щеше да се вдигне повече шум.

Винаги беше по-лесно да се отстрани водачът.

Ако имаше нещо, което можеше да се научи от историята, е, че както при хората, така и при животните, от най-примитивните до най-цивилизованите, повечето същества искат да бъдат водени.

Премахне ли се водачът, другите изпадат в паника.

ГЛАВА 68

— По-добре ще е да дойде от вас — казах на канцлер Рихтер, докато се съвещавахме в помещението, което бях нарекъл семейната стая в хижата. — Другите лидери в Европейския съюз слушат вас, господин канцлер. Наясно сте.

— Ами добре.

Рихтер сложи чашата за кафе върху чинийката, затърси къде да ги остави, печелеше време, за да помисли. Няма нищо лошо да се погали безграничното его на канцлера, най-дълго управлявалия лидер в Европейския съюз и — без да го лаская — все по-влиятелния. Независимо че ако вирусът се задействаше и трябваше да се вземе решение за война, щях да проведа същите телефонни разговори с кажи-речи същите призиви с водачите на Франция, Обединеното кралство, Испания, Италия и другите страни — членки на НАТО.

Ако се наложеше да се пристъпи към член 5 от договора за НАТО и да се започне война с Русия или друга страна, която стои зад случващото се, предпочитах тя да бъде обявена от друга страна, а не от Съединените щати. А най-добре беше — както се случи след 11 септември — да се включат всички членове на НАТО. Най-добре щеше да е да изглежда като спонтанно решение, а не като апел на ранена суперсила.

Канцлерът не отговори веднага. Не го и очаквах. Въпреки това за пръв път виждах Юрген Рихтер да губи дар слово.

Отзад, в ъгъла, телевизорът излъчваше поредица от лоши новини: затрудненията във водоснабдяването в Лос Анджелис, вероятно причинени от терористичен акт; Северна Корея беше провела пореден тест на балистична ракета след нашите военни учения в Япония; граждански бунтове в Хондурас, където половината от хората в президентския кабинет бяха подали оставка; развитие по заговора за убийство на саудитския крал. Но водещата история, разбира се, беше предстоящото явяване на президента на Съединените щати пред комисията на Камарата и благодарение на любезното съдействие на моя вицепрезидент, въпросът дали той не страда от „нервен срив“, или „е избягал панически от столицата“.

Телефонът ми иззвъня — Лиз от ФБР — и спаси канцлера от неловкото мълчание.

— Извинете ме — казах.

Поставих слушалка и застанах в кухнята с изглед към задния двор, черната палатка и стената от безброй дървета отвъд нея.

— Слушам те, Лиз.

— Хората, които Тайните служби елиминираха на моста — каза временният директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд. — Установихме самоличността им.

— И?

— Част са от група, която се нарича „Ратници“. Означава „воини“. Наемници. Идват от цял свят и се бият по цял свят. Наркобароните са ги използвали в Колумбия. Били са се на страната на бунтовниците в Судан, докато от правителството не са им платили да се присъединят към тях. Сражавали са се за тунизийското правителство срещу бунтовниците на ИДИЛ там.

— Както и предполагахме. Бушони. Които не могат да бъдат проследени.

— „Ратници“ обаче не работят безплатно. Те са войници, не са движени от идеология. Някой им е платил. А за подобна задача, господин президент, можете да си представите колко пари са поискали.

— Права си. Добре. Проследи парите.

— Опитваме се, сър. Те са най-надеждната ни следа.

— Не я изпускайте и побързайте — казах, когато вратата към сутерена се отвори зад мен.

По стъпалата се изкачваха американците от техническия ни екип, Девин Уитмър и Кейси Алварес, обвити в цигарен дим. Не знаех те да са пушачи, но вероятно някои от европейците в екипа бяха.

Девин беше свалил спортното сако. Ризата му беше отчасти разкопчана, а ръкавите — навити. Лицето му беше белязано от изтощение.

Но и грееше в усмивка.

Опашката на Кейси беше изгубила изрядния си вид. Тя махна очилата и разтри очите си, но устните й бяха извити леко нагоре, което обещаваше добри новини.

Усетих как в гърдите ми трепна вълнение.

— Открихме го, господин президент — обяви Девин. — Открихме вируса.

ГЛАВА 69

Стъпка, прехвърляне на тежестта, притаяване и ослушване.

Стъпка, прехвърляне на тежестта, притаяване и ослушване.

Така се промъкваше и измъкваше, когато крадеше храна от пазарите в Сараево. Така се промъкваше и измъкваше, когато се криеше от сръбската армия в планината, докато търсеха босненското момиче, наполовина мюсюлманка, убило шестима от техните хора.

Така се промъкна и седмица по-късно, когато най-накрая събра смелост да слезе от планините и да отиде до дома си.

Домът, който беше изпепелен до основи. Двуетажната къща сега беше само купчина сива пепел и отломки. На дърво до нея беше вързана майка й, гола и с прерязано гърло.

Два километра. Бах можеше да ги пробяга за дванайсет минути дори с раница на гръб. Можеше да ги извърви за двайсет. Но вместо това се промъкваше бавно и предпазливо и й отне почти четирийсет минути.

Дребни животни се разбягваха от пътя й, дори няколко елена замръзнаха на място при нейното приближаване, след това се отдалечиха с подскоци. Койоти обаче, или каквото там бяха, не се появиха. Може би се беше разнесла мълвата да не се забъркват с момичето с пушката.

Не се беше отклонила много от източната страна на имението, запътвайки се на север, като се придържаше към брега на езерото. Патрулите надали щяха да се появят от тази страна, по-скоро щяха да дойдат от север, юг или запад.

Стигна до дърво, най-клонестото, което беше виждала из тази гора. Високо шейсет фута и с диаметър два фута, така й бяха казали. За нея това означаваше, че е високо осемнайсет метра и с шейсет сантиметра диаметър на дънера. Високо и тънко.

Това беше мястото. Тук щеше да го убие.

Над нея дървото беше с гъста корона и мощни клони, лесно можеше да се покатери човек на него. Но от земята нямаше за какво да се хване. Екипировката за катерене — въже и котки — щеше да е твърде обемиста и тежка за пренасяне.

Извади от чантата си тънко въже с примка в единия край. Метна го през най-ниския клон, на около четири метра над земята — тринайсет фута височина. Трябваха й три опита, за да прекара примката през клона. След това спусна другия край на въжето, за да стигне до нея примката.

Улови я, промуши края на въжето през примката. После издърпа бавно края, внимавайки да избягва чеповете, докато примката отново се издигаше. Горе на клона двата края образуваха възел.

Отново метна раницата и пушката и улови въжето. Трябваше да действа бързо. Натоварваше много клона, затова, колкото по-бързо се справеше, толкова по-добре.

Пое дъх. Гаденето й беше преминало, но чувстваше адска умора, беше на ръба на силите си и трепереше. Унасяше се в мечти за сън, как ще протегне крака и ще затвори очи.

Екипът й може би имаше право, че не биваше да идва сама. Искаха да разположат десетина-дванайсет души в гората. Това щеше да е добре за нея, но рискът ставаше твърде голям. Не знаеше колко агенти патрулират из гората. Достатъчно трудно беше тя сама да се добери до мястото без инциденти. Ако се умножи едно по дванайсет, това правеше дванайсет различни възможности да бъдат забелязани. И една грешка щеше да е достатъчна, ако само един човек вдигнеше шум или проявеше непохватност — цялата операция се проваляше.

Отново се огледа, нищо не видя, нищо не чу. Закатери се по въжето, бавно напредваше, ръцете й бяха опънати една над друга, краката й бяха сключени около въжето.

Точно се протягаше към клона, когато долови шум. Далече беше. Но не беше звук от бягащо животинче. Нито беше ниското ръмжене или гневен лай на хищник.

Човешки гласове, приближаваха се към нея. Първо чу как някой избухна в смях, след това оживен разговор, приглушен от разстоянието.

Дали да не се спусне пак долу и да извади пистолета? Въжето пак щеше да се вижда как виси от клона.

Гласовете се приближаваха. Пак смях.

Отдели единия си крак от въжето и го опря здраво на дървото, за да се закрепи. Усещаше как клонът се опъва. Ако останеше напълно неподвижна, може би нямаше да я видят. Движението привлича погледа като нищо друго, повече от цвета или шума.

Но ако клонът се счупеше, щеше да я издаде.

Не помръдваше. Доста трудно беше да остане неподвижна, увиснала във въздуха, с напрегнати мускули на ръцете и стичаща се в очите й пот.

Двама — видя ги през дърветата на запад. В ръцете си носеха полуавтоматични оръжия, гласовете им се чуваха все по-силно.

Отдели дясната ръка от въжето и освободи оръжието под мишницата си.

Не можеше да виси вечно. Клонът нямаше да издържи. Рано или късно ръката, с която се държеше, също щеше да отмалее.

Успя да издърпа оръжието от страничния кобур.

Двамата се приближаваха, не вървяха в нейната посока — по-скоро в югоизточна, — но се приближаваха. Щом тя ги виждаше, и те можеха да я видят.

Опита се да прикрие движението на оръжието, държеше го близо до себе си. Трябваше да очисти и двамата, преди да успеят да мръднат, преди да посегнат към радиостанциите си.

А след това щеше да реши как да постъпи.

ГЛАВА 70

Погледнах часовника си: почти три следобед. Вирусът можеше да се задейства всеки момент в рамките на девет часа, считано от този момент.

А хората ми го бяха открили.

— И това е велико, нали? — попитах Девин и Кейси. — Открили сте го! — Да, сър, „велико“ е точната дума. — Кейси намести очилата си нагоре. — Благодарение на Оги. Сами никога нямаше да успеем. Две седмици се мъчим. Какво ли не опивахме. Провеждахме дори ръчно търсене, след това според определени характеристики…

— Но вече сте го открили.

— Да — тя кимна. — Така че това е първата стъпка.

— Каква е втората?

— Да го неутрализираме. Не може просто да натиснем клавиша за изтриване и той да изчезне. А ако допуснем грешка, ами… прилича на бомба. Не се ли обезвреди правилно, избухва.

— Така, добре — казах. — Тогава…

— Тогава ще се опитаме да пресъздадем вируса на други компютри. — Оги не може ли да го направи?

— Оги е хакер, сър, не забравяйте. Нина е създала кода. Всъщност ако има хора, които могат да ни помогнат, това са руснаците.

Огледах се и сниших глас.

— Те помагат ли, или само се правят, че помагат? Да не би да ви подвеждат?

— Внимавахме — каза Каси. — Но нищо не показва, че умишлено ни водят в грешна посока. Никога не бихме разбрали какво правят, а те ни показваха. Изглежда, че нарежданията им са да направят всичко по силите си, за да ни помогнат.

Кимнах. Именно това целях. Но не знаех дали наистина ще се получи.

— Но не те са авторите на кода, а Нина — добави тя. — Този вирус, който е създала, според Оги преди три години, е много по-сложен и по-новаторски от всичко, което сме виждали. Направо удивително.

— Може да й дадем посмъртно награда за най-добър кибертерорист, щом всичко приключи, става ли? Кажете ми какво ще се случи. Ще пресъздадете вируса и след това ще разберете как да го неутрализирате. Като симулирането на военна игра?

— Да, сър.

— И разполагате с всичко, което ви е необходимо?

— Мисля, че тук имаме достатъчно лаптопи, сър. И хиляди в Пентагона, където е останалата част от екипа, който работи по заплахата.

Бях поискал да докарат тук сто компютъра с тази цел. Имахме още петстотин, охранявани от морски пехотинци на летището, само на три мили.

— Ами вода, кафе, храна, всичко необходимо? — Последното, което исках е специалистите ми да рухнат физически. Психическото напрежение им беше достатъчно. — Цигари? — махнах с ръка към вонята.

— Ние имаме всичко. Руснаците и германците пушат като комини.

— Долу е напълно задимено. — Девин се намръщи. — Поне успяхме да ги накараме да пушат в пералното помещение. Там могат да отворят прозорец.

— Там има прозорец, така ли?

— Да, в пералното по…

— Тайните служби затвориха всички прозорци — казах и осъзнах, че това няма да попречи на никого да ги отвори отвътре.

Заслизах по стълбището, Девин и Кейси ме следваха.

— Господин президент? — извика Алекс и също тръгна след мен.

Стигнах долу и завих към щаба, движех се бързо, ушите ми пищяха и в тях кънтяха предупрежденията на моя лекар. Щабът беше претъпкан с бюра и лаптопи, още десетина машини бяха сложени настрани, имаше и грамадна бяла дъска. Ако се изключеше охранителната камера в ъгъла, помещението приличаше на обикновена класна стая. В нея седяха шестима души — по двама руснаци, германци и израелци, говореха си над отворените лаптопи и пишеха по клавиатурите.

Нито помен от Оги.

— Провери в пералното, Алекс — наредих.

Чух го зад себе си как тръгва натам. Чувах и думите му през две стаи.

— Защо е отворен прозорецът?

На Алекс му трябваше само минута, за да огледа сутерена, включително стаята, която бях определил за съвещателна. Разбрах отговора, преди да ми го каже.

— Изчезнал е, господин президент. Оги е изчезнал.

ГЛАВА 71

Двамата членове на охранителния патрул бяха тъмни и яки, с късо подстригани коси, квадратни челюсти и масивно телосложение. Докато вървяха към нея, си говореха нещо на немски, което със сигурност беше смешно. Смехът им щеше да секне, ако някой от тях се обърнеше наляво.

Главата й беше на сантиметри от клона, висеше във въздуха, уловена с една ръка. Бах усети как силите й я напускат. Премигна, за да отмахне потта от очите си, ръката й се разтрепери не на шега. Чуваше и пропукването на клона, цялата й тежест беше съсредоточена върху една точка, която започваше да поддава, пращенето се усилваше.

Вярно, раницата и дрехите й бяха камуфлажни, лицето и вратът й бяха покрити със зеленикава боя в цвета на боровете, но ако клонът започнеше да пращи — край на играта.

Ако стреляше, трябваше да успее от първия път с два бързи изстрела. А след това? Можеше да открадне радиостанциите им, но останалите скоро щяха да разберат, че двама от часовите липсват. Нямаше да има друг изход, освен да остави задачата неизпълнена.

Неизпълнена. Никога не беше оставяла задача неизпълнена. Можеше да го направи сега и вероятно да очаква някакъв ответен удар от онези, които я бяха наели. Но не това беше проблемът: не се страхуваше от разплата. Вече два пъти след успешното изпълнение на възложена поръчка хората, които я наемаха, се опитваха да я убият, за да заличат всички следи, но ето че все още беше жива; а изпратените да я отстранят не бяха.

Сега проблемът беше Делила, така щеше да кръсти дъщеря си — на името на майка си. Делила нямаше да расте с такъв товар. Нямаше да знае с какво се е занимавала майка й. Нямаше да живее в страх. Нямаше да преживее ужас, толкова жесток и продължителен, че да се просмуква във всичките й пори, да се загнезди завинаги, да сложи отпечатъка си върху цялото бъдеще.

Мъжете излязоха от полезрението й след миг и изчезнаха зад дървото, от което висеше. Когато минеха от другата страна на дървото, тя пак щеше да е изложена на показ, само на десет метра от тях. Ако някой от тях се обърнеше наляво, на изток, веднага щяха да я забележат.

Отново ги видя, вече от другата страна на дървото.

Спряха. По-близкият имаше брадавица на бузата и деформирано ухо, вероятно от удари в миналото. Отпи вода от бутилка, адамовата му ябълка подскачаше на небръснатата му шия. Другият мъж беше по-дребен, стоеше в сянката на дърветата, отгоре му се спускаше слънчев лъч. Оглеждаше дърветата, земята.

Не поглеждай вляво.

Естествено, че погледнаха. И времето свърши. Повече не можеше да стои неподвижна.

Клонът издаде силно пращене.

Първият свали бутилката, вдигна поглед, след това се обърна наляво, към нея…

Бах вече беше взела на прицел първия, оръжието беше насочено към точка между очите…

И от двете радиостанции едновременно се разнесе изпращяване, говореха нещо на немски, но тонът показваше, че има проблем.

И двамата посегнаха към радиостанциите на кръста си. Размениха няколко думи, върнаха се и тръгнаха на север, хукнаха през глава към хижата.

Какво се беше случило? Не знаеше и не се интересуваше.

Вече нямаше нито време, нито сили, захапа оръжието, зъбите й се впиха в дългия заглушител. Вече със свободна дясна ръка, тя се залюля и се улови за най-дебелата част на клона, близо до дънера. Отдели и лявата от въжето и се вкопчи в дънера, на косъм й се размина падането. Простена силно, но не я беше грижа. Събрала последните си сили, се изтегли нагоре, кората на клона дращеше лицето й. Оттласкваше се с крака от дървото и напредваше нагоре, докато успя да прехвърли левия си крак на клона.

Не беше най-изящното движение, което беше изпълнявала, но най-накрая се изправи, възседна клона, насмалко да изпусне раницата и пушката. Издиша, избърса челото си, хлъзгаво от потта, камуфлажната боя се беше размазала. Даде си минута почивка. Преброи на глас до шейсет, върна в кобура оръжието, без да обръща внимание на паренето в ръката си, успокои дишането си.

Развърза възела на въжето и го издърпа. Уви го около врата си, в момента не можеше да стигне до раницата си.

Трябваше веднага да се махне от този клон, макар да седеше върху най-дебелата му част.

Опря се на дървото и се изправи на крака, посегна към следващия клон и започна да се катери. Когато стигнеше върха, щеше да си осигури място за наблюдение и да е в идеална позиция да изпълни задачата си незабелязано.

ГЛАВА 72

— Каубоя е изчезнал. Повтарям, Каубоя е изчезнал. Претърсете старателно гората. Алфа-екипите, останете по местата си.

Алекс Тримбъл изключи радиостанцията и ме погледна.

— Господин президент, съжалявам. Допуснах грешка.

Моя беше идеята да ползваме само лека охрана, за да запазим срещата в тайна. Нямахме друг изход. И охраната, с която разполагахме, имаше за цел да наблюдава онези, които влизат в хижата. Не се тревожехме за онези, които излизат.

— Алекс, намери го и толкова.

На път към стълбището минах покрай Девин и Кейси, пребледнели мъртвешки, сякаш са направили грешка. И двамата стояха с отворени уста, опитваха се да намерят думи.

— Оправете проблема — посочих към щаба. — Намерете начин да унищожите вируса. Само това е важно. Хайде.

С Алекс се запътихме към стълбището и отидохме в кухнята, погледнахме към прозореца на юг, към огромния заден двор и гората, която изглеждаше безкрайна. Алекс даваше нареждания по радиостанцията, но оставаше до мен. Агентите вече търсеха Оги, повечето от тях се движеха из гората, но малък брой агенти — алфа-екипът — продължиха да охраняват периметъра.

Не знаех как е успял да се добере до гората незабелязано. Но вече бях наясно, че ако Оги е в гората, малкото ни агенти трудно щяха да го намерят.

По-важното беше защо е избягал.

— Алекс — понечих да споделя мислите си, — ние трябва да…

Но думите ми бяха прекъснати от шум в гората, непогрешим дори от хижата.

Изстрели от автоматично оръжие.

ГЛАВА 73

— Господин президент!

Без да обръщам внимание на Алекс, изтичах по стъпалата и хукнах към гората, по неравната земя, извърнат на една страна, за да се провирам през дърветата.

— Господин президент, моля ви!

Движех се, без да спирам, през потъналия в мрак терен, скрит зад шумата на дърветата, и чувах виковете на мъжете напред.

— Поне ми позволете да мина пред вас — каза той и този път го послушах.

Алекс беше извадил автоматичното си оръжие и се оглеждаше. Когато стигнахме до сечището, Оги седеше на земята, облегнат на дърво, уловил се за гърдите. Над него дървото беше разцепено почти напълно от куршумите. Двама руски агенти стояха отпуснали автоматите си, Джейкъбсън им говореше на висок глас и сочеше с пръст.

Щом ни видя, той млъкна и се обърна. Изпънал ръка, ни показа, че трябва да спрем.

— Добре сме. Всички са добре.

Изгледа гневно руснаците още веднъж, след това се приближи към нас

— Нашите другари от Руската федерация го видели първи — обясни той. — Откриха стрелба. Казаха, че били само предупредителни изстрели.

— Предупредителни? На кого са му притрябвали?

Тръгнах към руснаците и посочих обратно към хижата.

— Върнете се в хижата! Махайте се от моята гора!

Джейкъбсън им каза нещо, дума-две на руски. С неумолими лица кимнаха, обърнаха се и ни оставиха.

— Слава богу, че се оказах наблизо — каза Джейкъбсън. — Наредих им да спрат стрелбата.

— Слава богу, че си бил наблизо… Мислиш ли, че руснаците са се опитали да го убият? — попитах.

Джейкъбсън се позачуди, издиша шумно. Вдигна ръка.

— Предполага се, че хората от Руската национална гвардия са най-добрите в Русия. Ако са искали да го убият, той щеше да е мъртъв.

Президентът Чернокев наскоро беше създал нова структура за вътрешна сигурност, подчинена пряко на него. Говореше се, че неговата Национална гвардия се състои от най-елитните бойци.

— Доколко си сигурен? — попитах Джейкъбсън.

— Изобщо не съм сигурен, сър.

Минах между агентите от Тайните служби и тръгнах към Оги. Приклекнах до него.

— По дяволите, какви ги вършиш, Оги?

Устните му трепереха, дишаше дълбоко, гърдите му все още се движеха от голямото вълнение, а очите му бяха широко отворени и гледаха в нищото.

— Те… — Задави се. Преглътна с мъка. — Опитаха се да ме убият.

Погледнах към дървото над него. При бързия оглед на мястото, където куршумите бяха надупчили ствола на дървото, установих, че бяха на пет стъпки от земята. Не ми приличаха на „предупредителни изстрели“. Но предполагам, че всичко зависеше от мястото, на което човек стои.

— Защо избяга, Оги?

Леко поклащане на глава, погледът му се плъзна встрани.

— Аз… не мога да го спра. Не мога да съм там, когато… Когато вирусът…

— Страх ли те е? Това ли е?

Оги кимна почти глуповато — целият трепереше.

И това беше всичко, така ли? Страх, угризения и чувство за безпомощност?

Или пропусках нещо, свързано с Оги?

— Стани. — Улових го за ръка и насила го накарах да се изправи на крака. — Не е време да се страхуваме, Оги. Хайде да си поговорим в хижата.

ГЛАВА 74

Най-накрая Бах стигна до мястото за наблюдение, което търсеше високо сред белите борове. В ръцете и гърба си усещаше напрежението от катеренето с голяма раница и пушка. В слушалките й Вилхелм Фридеман Херцог изпълняваше Концерт за цигулка в ми мажор преди три години в Будапеща.

През боровете виждаше ясно хижата в далечината и територията на юг.

Клоните в близост до дънера на дървото бяха достатъчно дебели, за да я удържат. Възседна един от тях и постави калъфа пред себе си. Отключи го с отпечатъка от палеца си и извади Ана Магдалена, сглоби я за по-малко от две минути, а междувременно не изпускаше от погледа си дърветата.

Виждаше въоръжените часови, които обхождаха периметъра си. Черна палатка.

Четирима мъже се изкачваха по стълбите към верандата, движеха се бързо…

Трескаво нагласи мерника. Нямаше време да нагласява подпора, на която да постави пушката, и тогава да заеме позиция. Сложи оръжието на рамо и погледна през мерника. Не беше идеално и щеше да има само една възможност за изстрел, преди да се прости с прикритието си, затова нямаше право на грешки…

Оглеждаше ги отпред назад, докато се приближаваха към вратата на хижата.

Едър тъмнокос мъж със слушалка в ухото.

По-нисък, по-слаб, също със слушалка в ухото.

Президентът мина между двамата и влезе в хижата.

Следван от нисък мъж със слабо телосложение и сплъстена тъмна коса…

Това той ли беше?

Той ли беше?

Да.

Секунда да вземе решение.

Дали да стреля?

ГЛАВА 75

Хванах Оги за ръка и го повлякох в хижата. Зад нас Алекс и Джейкъбсън влязоха и затвориха вратата.

Отведох Оги в дневната и го накарах да седне на дивана.

— Донеси му вода — казах на Алекс.

Оги седеше на дивана със замаян и обезумял вид.

— Тя… не искаше… това — прошепна той. — Не би… искала това…

Алекс се върна с водата. Протегнах ръка.

— Дай на мен — казах.

Приближих се до Оги и го напръсках с вода по лицето, намокряйки косата и ризата му. Той се сепна стреснато, разтърси глава, седна изправен.

Наведох се към него.

— Нали беше честен с мен, момче? От теб зависи много.

— Аз… аз… — Погледна ме, вече съвсем различен, изплашен не само от обстоятелствата, но и от мен.

— Алекс — казах, — покажи ми записите от щаба.

— Да, сър.

Алекс извади от джоба си телефона, натисна бутон и ми го подаде. Показаха се кадрите от охранителните камери в щаба, виждаха се Кейси на телефона, Девин на компютъра, другите технически гении, които работеха на лаптопи и чертаеха на бяла дъска.

— Погледни тук, Оги. Да виждаш някой от тези хора да се е предал? Не. Ужасени са, всички до един, но не се предават. Та нали ти, по дяволите, намери вируса. Направи онова, което най-добрите ми хора не успяха да направят в продължение на две седмици.

Оги затвори очи и кимна.

— Съжалявам.

Сритах обувките му и го разтърсих.

— Погледни ме, Оги. Погледни ме!

Погледна ме.

— Разкажи ми за Нина. Каза, че не е искала това. За какво говореше? Не е искала да съсипе Америка, така ли?

Оги сведе поглед, поклати глава.

— Нина беше уморена да бяга. Казваше, че от страшно много време бяга.

— От грузинското правителство ли?

— Да. Грузинското разузнаване я преследваше. Веднъж в Узбекистан за малко да я убият.

— Добре, хубаво, била е уморена да бяга. Какво искаше? Да живее в Америка?

Телефонът в джоба ми иззвъня. Извадих го. Лиз Грийнфийлд. Отклоних позвъняването и отново прибрах телефона в джоба си.

— Искаше да си отиде у дома — каза Оги.

— В Грузия, така ли? Където са я издирвали за военни престъпления?

— Надяваше се, че вие бихте… помогнали.

— Искала е да се намеся. Да помоля Грузия да й даде амнистия. Като услуга към Съединените щати.

Оги кимна.

— Не мислите ли, че Грузия би предприела подобна стъпка при тези обстоятелства? Ако Америка е в опасност, а един от съюзниците й — особено такъв, който може да я използва като приятел, когато руснаците са на границата, — не би ли се съгласил да й направи услуга?

Вероятно щяха да я направят. При достатъчен натиск от моя страна, ако обясня напълно ситуацията — ами да, бихме могли да измислим нещо.

— Искам да се уверя, че съм разбрал всичко правилно — казах. — Нина е помогнала на Сулиман Синдурук да създаде вируса.

— Да.

— Но не е искала да унищожи Америка с него?

Той замълча за миг.

— Трябва да разберете Сули — каза той. — Начина, по който действа. Нина създаде удивителен вирус. Унищожителен, неуловим вирус чистач. Аз работих, както бихте могли да се изразите, по другата част от задачата.

— Бил си хакерът.

— Да. Трябваше да вкарам вируса в американските системи и да го разпространя повсеместно. Но позициите ни бяха… както вие бихте казали, разделени.

Май започвах да схващам.

— Тя е създала изумителен вирус, но не е знаела точно за какво ще бъде използван. А ти си разпространил вируса из американските сървъри, но не си знаел точно какво разпространяваш.

— Така е. — Кимна. Изглежда се поуспокояваше. — Не казвам, че сме невинни. Нина беше наясно с унищожителната сила на своя вирус. Но нямаше представа в какъв мащаб ще бъде разпространен. Не знаеше, че ще го разпространяват в Съединените щати, за да бъдат съсипани стотици милиони хора. А аз… — Отвърна поглед. — Сули ми каза, че разпространявам усъвършенствана форма на шпионски софтуер. Каза ми, че ще го продаде прескъпо, за да финансира другите ни начинания. — Сви рамене. — Когато осъзнахме какво сме направили, не можехме да останем безучастни.

— И Нина е дошла, за да спре вируса — изяснявах си аз. — В замяна е искала да й помогна да получи амнистия.

Оги отново кимна.

— Надявахме се, че ще се съгласите. Но не бяхме сигурни за отговора ви. „Синове на джихада“ носят отговорността за смъртта на много американци. И не може да се каже, че считахме Съединените щати за съюзник. Затова тя настояваше най-напред за среща само с вас.

— За да добие представа за отношението ми.

— За да разбере дали ще й позволите да излезе от Белия дом. А не да я арестувате, изтезавате и каквото там друго можехте да й сторите.

Казаното от него звучеше разумно. Наистина го почувствах като вид проверка.

— Аз не исках тя да идва сама в Белия дом — продължи той. — Но нищо не можеше да я разубеди. Когато се срещнахме в Щатите, планът й вече беше готов.

— Я чакай. — Допрях ръката му. — Как така когато сте се срещнали в Щатите? Какво означава? Не бяхте ли заедно непрекъснато?

— Не — изненада се Оги от предположението ми. — Не, не. Помните ли деня, в който ви показахме вируса на сървъра в Пентагона?

Събота, 28 април. Никога няма да забравя мига, в който за пръв път чух за вируса. Бях в Брюксел, в първия етап от европейската ми обиколка. Обадиха ми се в президентския апартамент. За пръв път виждах моя секретар по отбраната загубил самообладание до такава степен.

— В този ден с Нина напуснахме Сулиман в Алжир. Но се разделихме. Решихме, че така ще бъде по-безопасно. Тя дойде в Съединените щати през Канада. А аз влязох през Мексико. Планът ни беше да се срещнем в сряда в Балтимор, Мериланд.

— Сряда, тази сряда ли? Преди три дни?

— Да. Сряда, на обяд, при паметника на Едгар Алън По пред Университета на Балтимор. Достатъчно близо и достатъчно далеч от Вашингтон, беше логично за хора на нашата възраст да са там, така нямаше да се набиваме на очи и имахме точно място за среща, което и двамата можехме да намерим.

— И тогава Нина ти е казала какъв е планът.

— Да. Тогава вече имаше план. В петък вечер щеше да дойде сама в Белия дом, за да види как ще реагирате. След това щяхме да се срещнем на бейзболния стадион — нова проверка, за да видим дали изобщо ще се появите. И когато се появяхте, щях да преценя дали можем да ви се доверим. Когато дойдохте на стадиона, разбрах, че сте преминали проверката на Нина.

— А след това и твоята.

— Да. Ако не друго, фактът, че насочих оръжие срещу президента на Съединените щати и никой не ме застреля на място, нито ме арестува, ми показа, че ни вярвате и можем да работим заедно, това разбрах.

Поклатих глава.

— А след това се свърза с Нина, така ли?

— Пратих й съобщение. Тя чакаше сигнала ми, за да паркира вана близо до стадиона.

Колко близко сме били — там и тогава.

Оги се изсмя или поне звукът, който издаде, приличаше най-много на смях.

— Това трябваше да е важният момент — каза той с тъга. — Щяхме да сме всички заедно. Аз щях да открия вируса, вие да се свържете с правителството на Грузия, а тя да спре вируса.

Вместо това някой беше спрял Нина.

— Ще се връщам на работа, господин президент. — Надигна се от дивана. — Съжалявам за моментното…

Натиснах го да седне обратно.

— Не сме приключили, Оги — казах. — Искам да знам кой е бил източникът на Нина. Искам да знам кой е предателят в Белия дом.

ГЛАВА 76

Останах приведен над Оги, само дето не бях насочил ослепителна светлина в лицето му.

— Каза, че преди три дни Нина е дошла с вече готов план в Балтимор. Кимна.

— Защо? Какво се е случило от момента, в който сте се разделили в Алжир, до срещата ви в Балтимор. Какво е правила? Къде е ходила?

— Това не ми е известно.

— Мотаеш ме, Оги.

— Съжалявам, как така ви „мотая“?

Приведох се още повече, почти се заврях в лицето му.

— Не се връзва. Двамата нали сте се обичали? Нали сте си вярвали? Имали сте нужда един от друг.

— Имахме нужда да държим информацията си разделена — настоя той. — За наша безопасност. Тя не знаеше как да открие вируса, аз не знаех как да го обезвредя. Така и двамата оставахме ценни за вас.

— Тя какво ти каза за източника си?

— Вече неведнъж отговарях на този въпрос…

— Пак отговори. — Сграбчих го за рамото. — И не забравяй, че съдбите на стотици милиони хора…

— Не ми каза! — рязко и пискливо отговори той, видимо разстроен. — Каза ми, че трябва да знам кодовите думи „Тъмни векове“, попитах я как ги е научила, а тя отвърна, че няма значение, по-добре било да не знам, така и за двама ни било по-сигурно.

Не откъсвах поглед от него, мълчах, оглеждах лицето му.

— Дали съм подозирал, че се е свързала с високопоставен човек във Вашингтон? Естествено, че точно това подозирах. Да не съм идиот! Но това ме успокои, не ме притесни. Означаваше, че имаме невероятен шанс за успех. Доверих й се. Тя беше най-умният човек, когото съм…

Задави се, думите му останаха недовършени.

Телефонът ми отново иззвъня. Отново Лиз от ФБР. Пак пренебрегнах обаждането.

Поставих ръка на рамото му.

— Искаш ли да почетеш паметта й, Оги? Тогава направи всичко по силите си, за да спреш вируса. Хайде. Сега е моментът.

Той пое дълбоко дъх и се надигна от дивана.

— Така ще направя.

Щом Оги вече не можеше да ме чуе, вдигнах телефона на ухото си.

— Слушам те, Лиз.

— Господин президент. Мобилните телефони на Нина във вана.

— Да. Каза, че са били два, нали?

— Да, сър, един у нея и друг, открит под пода в задната част.

— Добре…

— Сър, скритият в задната част на вана — все още не сме го разкодирали. Но най-накрая намерихме кода за телефона, който е бил в джоба й. Има съобщения, дошли от другата страна на океана, които са особено интересни. Отне много време да бъдат проследени, защото са обиколили три континента…

— Лиз, Лиз. Давай накратко.

— Мислим, че го открихме — обяви тя. — Ние мислим, че научихме местонахождението на Сулиман Синдурук.

Дъхът ми секна.

Втори шанс след Алжир.

— Господин президент?

— Искам го жив — казах.

ГЛАBA 77

Вицепрезидентът Катрин Бранд седеше тихо, свела поглед, осмисляйки чутото. Дори на компютърния екран със спорадичното жужене или треперене на картината тя изглеждаше готова за поява по телевизията, със силен грим от участието си в „Среща с медиите“, облечена в елегантен червен костюм и бяла блуза.

— Това е почти… — вдигна поглед към мен.

— Невъобразимо — помогнах й. — Така е. Далеч по-лошо е, отколкото си представяхме. Успяхме да осигурим защита на армията, но в други области на федералното правителство и частния сектор пораженията ще бъдат катастрофални.

— А Лос Анджелис… е бил примамка.

Поклатих глава.

— И аз така предполагам. Планът е хитър. Искали са най-добрите ни технически специалисти да заминат на другия край на страната, да се опитат да разрешат проблема с пречиствателната станция. А когато вирусът се задейства, ще бъдат отрязани — без достъп до интернет, без телефони, без самолети, без влакове. Най-добрите ни хора ще останат на Западното крайбрежие, на хиляди мили от нас

— А аз чак сега научавам какво се случва в страната ни и всичко, което правите, въпреки че съм вицепрезидент на Съединените щати. Защото вие ми нямате доверие. Аз съм един от шестимата, на които нямате доверие.

Образът й не беше достатъчно чист, за да преценя реакцията й. Надали човек се радва, когато научи, че шефът му, главнокомандващият, го счита за предател.

— Господин президент, наистина ли мислите, че бих направила подобно нещо?

— Кати, не би ми дори хрумнало, че можеш да го направиш. Нито за теб, нито за Сам, нито за Брендан, нито за Рот, нито за Доминик, нито за Ерика. Но един от вас го е направил.

Това беше положението. Сам Хейбър от Департамента за вътрешна сигурност. Брендан Мохан, съветник на президента по сигурността. Родриго Санчес, председател на Комитета на началник-щабовете. Секретарят по отбраната Доминик Дейтън. И директорът на ЦРУ Ерика Бийти. И вицепрезидентът. Моят кръг от шестима души, всичките под подозрение.

Катрин Бранд не каза нищо, все така беше цялата в слух, но беше изгубила концентрация.

Алекс влезе и ми подаде бележка от Девин. Лоши новини.

Когато се обърнах отново към Кати, тя изглеждаше готова да ми каже нещо. Досещах се какво ще чуя.

— Господин президент — каза тя, — щом ми нямате доверие, единственото, което ми остава, е да си подам оставката.

ГЛАВА 78

В щаба на компютърните специалисти Девин стана, щом ме видя. Потупа Кейси по рамото и оставиха другите — всички бяха със слушалки или пишеха по клавиатурите, — за да поговорим. До стената бяха натрупани повредени лаптопи. На бялата дъска бяха изписани, различни думи, имена и кодове: ПЕТЯ, НЕЙТНА, ШАМУН и ШНАЙЕР АЛГ., ДОД.

В стаята миришеше на кафе, цигари и пот. Щях да предложа да отворят прозорец, ако бях в настроение за шеги.

Кейси посочи към ъгъла, където стояха лаптопи, натрупани един върху друг като кула, която още малко и щеше да стигне почти до охранителната камера, насочена към нас от тавана.

— Всичките са повредени — каза тя. — Опитахме какво ли не. Нищо не унищожи вируса.

— Седемдесет компютъра досега, така ли?

— Горе-долу — отвърна тя. — И на всеки един, който използваме тук, останалата част от екипа в Пентагона използва три или четири. Това прави близо триста компютъра.

— Компютри, в които… всичко е заличено, така ли?

— Всичко е заличено — потвърди Девин. — Щом се опитаме да го обезвредим, вирусът се задейства. Сега тези лаптопи са като купчина тухли — въздъхна. — Дали ще наредите да докарат другите петстотин лаптопа?

Обърнах се към Алекс и предадох молбата. Морските пехотинци щяха да ни ги осигурят за нула време.

— Петстотин стигат ли? — попитах.

Кейси се подсмихна.

— Нямаме петстотин начина, с които да спрем това чудо. Вече използвахме всичко, което знаехме.

— Оги не ви ли е от полза?

— О, той е удивителен — каза Девин. — Само как е закопал това чудо в компютрите. За пръв път виждам подобно нещо. Но що се отнася до обезвреждането му? Това не е неговата специалност.

Погледнах към часовника си.

— Четири часът е, хора. Размърдайте си въображението.

— Да, сър.

— Друго трябва ли ви от мен?

— Има ли някаква възможност да заловите Сулиман — попита Кейси — и да го доведете тук?

Потупах я по ръката, но не отговорих.

„Работим по въпроса“, премълчах тези думи.

ГЛАВА 79

Върнах се в съвещателната зала, където заварих вицепрезидента Катрин Бранд, свела очи, с отпусната стойка. Разговорът ни беше прекъснал на интересно за мен място.

Изправи се, щом ме видя да влизам, стегна се.

— С вируса още нямаме никакъв пробив — седнах. — Който и да го е създал, играе на шах, а ние — на дама.

— Господин президент — каза Кати. — Преди малко предложих да подам оставка.

— Помня, да. Не му е времето, Кати. Опитаха се да убият мен и Оги на два пъти. И не съм добре, както вече ти обясних.

— Съжалявам за това. Не знаех, че заболяването ви се е проявило отново.

— На никого не съм казвал. Моментът не е подходящ приятелите ни или враговете да си мислят, че президентът е в лошо здраве.

Кимна.

— Слушай, Каролин през цялото време е няколко етажа над теб в Белия дом. Знае всичко. Изготвили сме и документ. Ако нещо ми се беше случило, Каролин щеше да ти разкаже всичко за няколко минути. Както и да ти представи няколко плана за действие в зависимост от това колко мощен е вирусът. Включително военни удари по Русия, Китай и Северна Корея — който и да стои зад вируса. Извънредни планове за въвеждане на военно положение, отменяне на неприкосновеността на личността, контрол върху цените, въвеждането на дажби за стоки от първа необходимост — такива неща.

— Но ако съм предател, господин президент — едва изрече думата, — защо именно на мен ще имате доверие да спра тези хора? Щом съм си сътрудничила с тях.

— Имах ли друг избор, Кати? Не мога да те сменя с друг човек. Какво трябваше да направя в тези четири дни, откакто научих за изтичането на информация от Нина с посредничеството на дъщеря ми? Да поискам оставката ти? А след това? Помисли колко време щеше да е необходимо да ти намерим заместник. Процесът по проверката, номинацията, одобряването от двете камари. Нямах време. А ако ти напуснеше, помисли кой е следващият в йерархията.

Не отговори, отклони поглед. Намекът за председателя Лестър Роудс май я посмути.

— И още по-важното, Кати — не можех да съм сигурен, че си била ти. Можех да уволня и шестима ви, за да се уверя, че съм се отървал от предателя. За да съм напълно сигурен. Но така губех целия си национален екип по сигурността, когато имах най-много нужда да му се доверя.

— Бихте могли да ни подложите на детектор на лъжата — предположи тя.

— Бих могъл, да. Това искаше и Каролин. Всички да минете през детектора на лъжата.

— Но не сте я послушали.

— Не.

— Защо, сър?

— Елементът на изненадата — казах. — Единственото в моя полза беше, че аз знаех за изтичането на информацията, но виновният за него не знаеше, че знам. Ако подложех и шестима ви на детектора и ви попитах дали сте разкрили информация за „Тъмните векове“, щях да се издам. Който и да стои зад случващото се, щеше да разбере, че знам. Най-добре беше да се правя на тъп, така да се каже. Трябваше да се заловя с решаването на проблема — продължих. — Обадих се на заместник-секретаря по отбраната и я накарах да провери отделно дали военните ни системи са в изправност. В случай че секретарят Дейтън е бил Бенедикт Арнолд. Накарах генерал Бърк от Главното командване да провери същото в Европа, в случай че адмирал Санчес е предателят.

— И приехте, че работата е свършена както трябва.

— Достатъчно добре. За две седмици беше невъзможно да направя всичко отново, но ние сме в готовност да изстреляме достатъчно ракети, да използваме военновъздушните сили и пехотинците. Проведените обучения бяха успешни.

— Това означава ли, че Дейтън и Санчес са зачеркнати от списъка ви? Списъкът ви вече се състои от четири имена, така ли?

— Ти как мислиш, Кати? Да зачертая ли тези две имена?

Тя се позамисли за минута.

— Ако един от тях е предателят, нямаше да се издаде, като саботира нещо, за което отговаря пряко. Може анонимно да са предали кода. Може да са дали някаква информация на врага. Но възложените им от вас конкретни задачи са ги поставили в центъра на вниманието. Не биха могли да ги саботират. Щяха да се издадат. Който и да го е направил, дълго е обмислял действията си.

— Така мисля и аз. Затова не са зачеркнати от списъка.

Всичко това беше твърде много за Кати, но беше наясно, че докато говоря за предателя, може да го правя с нейното име наум. Всеки на нейно място трудно би го преглътнал. А пък и в случая точно тя не беше чиста като сълза.

Най-накрая каза:

— Господин президент, ако преминем през всичко това…

— Когато — поправих я аз. — Когато преминем през всичко това. Без „ако“. „Ако“ е изключено.

— Когато преминем през всичко това, в подходящ момент ще ви връча оставката си, за да постъпите според волята си. Щом не можете да ми имате доверие, не съм сигурна, че мога да ви служа.

— И кой е следващият в йерархията? — отново се върнах на старата тема.

Тя премигна няколко пъти, но отговорът не беше от трудните.

— Ами, със сигурност няма да се оттегля, преди да намерите заместник…

— Дори името му не искаш да изречеш, Кати, така ли? Твоят приятел Лестър Роудс.

— Не… не бих го нарекла приятел, сър.

— Нима?

— Не бих, да. Аз… ние случайно се срещнахме тази сутр…

— Спри дотук — предупредих я. — Себе си можеш да лъжеш колкото ти душа иска, Кати. Но не лъжи мен.

Още известно време устата й остана отворена, опитваше се да изрече нещо, после я затвори и остана така.

— Първото, което направих преди четири дни, когато научих за изтичането на информацията — казах. — Първото, което направих, знаеш ли какво беше?

Поклати глава, но не се насили да говори.

— Поставих всички ви под наблюдение.

Вдигна ръка към гърдите си.

— Вие сте… ме…

— Вас шестимата — уточних. — Заповед за наблюдение от външното разузнаване. Лично подписах необходимите документи. Съдиите за пръв път виждаха такова нещо. Лиз Грийнфийлд от ФБР ги приведе в действие. Прихващане на кореспонденция, подслушване, наблюдение.

— Вие сте…

— Спести ми възмущението си. И ти би направила същото. И не ми разправяй как някак си „случайно“ си срещнала Лестър Роудс тази сутрин на път за закуска.

Почти нищо не можеше да каже. Нямаше за какво да се хване, предвид действията си. Изглеждаше така, сякаш й се щеше да пропълзи под камък и да се скрие там.

— Съсредоточи се върху проблема — казах. — Забрави политиката. Забрави изслушването идната седмица. Забрави кой би могъл да е президент след месец. Страната ни има много голям проблем и най-важното е да намерим разрешение за него.

Тя кимна, не беше в състояние и дума да каже.

— Ако нещо ми се случи, на теб се пада да поемеш поста. Затова се стегни и бъди готова.

Отново закима, най-напред бавно, след това по-уверено. Изправи стойка, сякаш оставяше всичко друго настрана, съсредоточаваше се върху новия курс на действие.

— Каролин ще ти покаже извънредните планове. Предназначени са само за твоите очи. Ще останеш в оперативния център. Ще общуваш само с Каролин и с мен. Ясно?

— Да. Ще ми разрешите ли да кажа нещо, сър?

Въздъхнах.

— Да.

— Подложете ме на детектора на лъжата.

Облегнах се.

— Елементът на изненада вече е изгубен — рече тя. — Казахте ми всичко. Подложете ме на детектора и ме попитайте дали аз съм издала „Тъмните векове“. Попитайте ме за Лестър Роудс, ако желаете. Каквото искате ме попитайте. Но бъдете сигурен, че аз никога и по никакъв начин не бих предала страната си.

Трябваше да призная, че ето това някак си не бях го предвидил.

— Попитайте ме — продължи тя — и ще ви кажа истината.

ГЛАВА 80

В Берлин беше 11:03 вечерта.

Четири събития се случиха едновременно.

Първото: жена в дълго бяло палто влезе през главния вход на висок жилищен блок. Носеше куп пазарски чанти, като обемисти придатъци към ръцете си. Насочи се право към служителя в приемната. Огледа се и забеляза камерата в ъгъла на изисканото, просторно фоайе. Остави на земята чантите и се усмихна на служителя. Той я попита за името, тя отвори портфейла си и извади значка.

— Ich bin Polizistin — каза тя, вече без да се усмихва. — Ich brauche Ihre Hilfe jetzt.

Представи се за полицайка. Каза му, че трябва да й помогне.

Второ: голям оранжев боклукчийски камион на компания „Берлинер Щатрайнигунгсбетрибе“ спря до сградата от изток, докато бризът от река Шпрее се виеше около нея. Задната врата на камиона се отвори. Дванайсет мъже, членове на „Командо Шпециалкрефте“, германските елитни части за бързо реагиране, излязоха от камиона, облечени като за операция — с жилетки, шлемове, тежки ботуши — и въоръжени с автомати „Хеклер и Кох МП 5“ или пушки за борба с безредиците. Близката врата на блока автоматично се отвори с любезното съдействие на служителя в приемната и мъжете влязоха в сградата.

Трето: бял хеликоптер с името на местна телевизионна станция, но всъщност машина на немските специални части със заглушаваща шума технология, тихо се приземи на покрива на същата сграда. Четирима командоси, също облечени в бойни униформи, се спуснаха трийсет стъпки до покрива, приземиха се леко и откачиха въжетата от коланите си.

И четвърто: Сулиман Синдурук се разсмя, докато наблюдаваше екипа си в луксозния апартамент. Неговите четирима души — оставащите четирима членове на „Синове на джихада“, ако не броеше себе си. Все още се съвземаха от снощните веселби, тътреха се насам-натам полуоблечени, рошави, брадясали и с махмурлук, ако не и още пияни. Всички се бяха събудили по някое време на обяд и бяха продължили да се размотават.

Елмурод, с опъната върху корема ярковиолетова тениска, се просна на дивана и включи телевизора с дистанционното. Махмад, с потник на петна и боксерки, със сплескана на една страна коса, жадно пиеше вода от бутилка. Хаган, който се беше събудил последен, гол до кръста, с долнище от анцуг, дъвчеше грозде от снощната храна. Леви, върлинест и непохватен, само по бельо и със сигурност простил се с девствеността предната вечер, полегна на възглавница на дивана с доволна усмивка.

Лек ветрец погали лицето на Сули, който затвори очи, за да се отдаде на чувството. Някои хора се оплакваха от ветровете, които идваха от Шпрее, особено вечер, но те бяха едно от нещата, които му носеха огромно удоволствие. Едно от нещата, които най-много щяха да му липсват.

По навик провери оръжието под мишницата си. Правеше го почти всеки час. Проверяваше пълнителя, уверяваше се, че е зареден.

Зареден с един патрон.

ГЛАВА 81

Изкачиха стълбището с отработена тактика, подсигуриха всяка площадка с войник, другите от отряда продължаваха. Навсякъде имаше точки без видимост, възможностите за засада бяха на всяко ниво. Служителят в приемната им беше съобщил, че стълбището е чисто, но той разчиташе само на камерите, които следеше.

Водачът на отряд „Едно“ беше мъж на име Кристоф, вече единайсет години служеше в Специалните части. Когато дванайсетте бойци от отряда стигнаха до площадката на апартамента на последния етаж, той се свърза по радиостанцията с командира.

— Отряд „Едно“ на червена позиция — каза на немски.

— Останете на червена позиция, отряд „Едно“ — извика командирът от колата на улицата.

Командирът на тази мисия беше бригадният генерал, първият човек в КСК. Кристоф дори не беше чувал за подобно нещо — най-високопоставеният офицер в КСК лично да оглави мисия. От друга страна, за пръв път на бригадния генерал му се обаждаше самият канцлер.

„Целта е Сулиман Синдурук — беше казал канцлер Рихтер на бригадния генерал. — Трябва да бъде задържан жив. Трябва да бъде заловен в добро здраве, така че да бъде разпитан незабавно.“

Затова Кристоф държеше АРУЕН, оръжие за контрол на безредици, заредено с патрони, които не бяха смъртоносни, можеше да изстреля и петте само за четири секунди. Шестима от дванайсетте мъже в отряда имаха АРУЕН за обезвреждане на целите си. Другите шестима разполагаха със стандартни МП5 автомати, които при необходимост щяха да изстрелят смъртоносни патрони.

— Отряд „Две“, статус — извика командира.

Отряд „Две“ бяха четиримата мъже на покрива.

— Отряд „Две“ на червена позиция.

Двама от войниците на КСК се подготвиха да се спуснат от покрива на балкона отдолу. Другите двама оставаха на покрива, готови да действат в случай на опит за бягство.

„Няма да има никакво бягство — знаеше Кристоф. — Този тип е мой.“

Това щеше да е неговият Бин Ладен.

В слушалката си чу думите на командира:

— Отряд „Три“, потвърдете брой и разположение на целите.

Отряд „Три“ беше безшумният хеликоптер отгоре, който използваше сензор за топлина, за да определи броя на хората на нивото на апартамента на последния етаж.

— Пет цели, командир — дойде отговорът. — Четири в апартамента, събрани в предната стая, и един на балкона.

— Пет цели, потвърдено. Отряд „Едно“, минете към жълта позиция.

— Отряд „Едно“ минава към жълта позиция. — Кристоф се обърна към мъжете си и кимна.

Вдигнаха оръжия. Кристоф бавно завъртя дръжката на вратата към стълбището, след това внимателно, но бързо я отвори с прилив на адреналин.

Коридорът беше пуст, тих.

Бавно тръгнаха напред, дванайсетте вървяха приведени, с вдигнати оръжия, стъпваха премерено, за да сведат до минимум шума от стъпките си по дебелия килим, плъзгаха се към единствената врата вдясно. С изострени сетива Кристоф улавяше топлината и енергията на хората зад себе си, лимоновия мирис, който идваше от килима, чуваше тежкото дишане зад гърба си и приглушения смях от другия край на коридора.

Осем метра. Шест. Адреналинът бушуваше във вените му. Сърцето му биеше лудо. Но запазваше равновесие и беше изпълнен с увереност…

Щрак, щрак, щрак.

Завъртя глава вляво. Шумът беше тих, но отчетлив. Малка кутия на стената, термостат…

Не, не беше термостат.

— Мамка му! — изруга той.

ГЛАВА 82

Сулиман запали цигара и погледна телефона си. Нищо ново на международния фронт. Изглежда, имаше някакви проблеми с водата в Лос Анджелис. „Американците дали клъвнаха на това“, зачуди се той.

В апартамента Хаган грабна сребриста купа от масата с храна и повърна в нея. Сигурно му беше зле от скъпото шампанско, реши Сули. Хаган може и да беше бог в писането на кодове, но в пиенето от край време не го биваше…

От телефона на Сули се чу пронизително пиукане, тон, който беше запазен само за едно.

Нахлуване. Датчикът в коридора.

Ръката му инстинктивно посегна към пистолета под мишницата, онзи, в който имаше един патрон.

Беше се зарекъл, че няма да го заловят жив, не би допуснал да бъде затворен, разпитван, пребиван, заливан с вода и принуден да живее като скот. Предпочиташе да си отиде по своите правила, да опре пистолета под брадичката си и да дръпне спусъка.

Но никога не се беше залъгвал, въпреки всичките си заричания, че в крайна сметка неизбежно се стига до мига на истината. И се питаше дали ще му стигне смелостта да го направи.

ГЛАВА 83

— Изпържиха ни! — дрезгаво прошепна Кристоф. — Отряд „Едно“ минава към зелена позиция.

— Минете към зелена позиция, отряд „Едно“.

След като безшумното и тайно промъкване вече беше безсмислено, мъжете се втурнаха към вратата, групираха се в две крила, петима от двете страни, двама отзад с разбивана, готови да нанесат удара.

— Целта на балкона влезе в апартамента — съобщи водачът на третия отряд от хеликоптера със сензора за топлина.

Той е, разбра Кристоф, и се приготви.

Разбиха вратата с мощен тласък. Тя се откачи от пантите, падна към апартамента като висящ мост с прекъсната верига.

Войниците, които бяха най-близо до вратата от двете й страни, хвърлиха вътре зашеметяващи гранати и бързо се дръпнаха от прага. Секунда по-късно гранатите се взривиха с разтърсващ и оглушителен взрив и силна, ослепителна светлина.

За пет секунди обитателите щяха да бъдат слепи, глухи и замаяни.

Едно, две. Кристоф влезе първи, докато бялата светлина се разсейваше и още ехтеше от експлозиите.

— Не мърдай! Не мърдай! — извика той на немски, а един от хората му извика същото на турски.

Огледа стаята, завъртя глава навсякъде.

Дебел младеж с виолетова тениска, свлечен наполовина от дивана, стиснал здраво очи. Не беше той.

Мъж по тениска и боксерки, с бутилка вода в ръце, отстъпи назад, препъвайки се, и се стовари на пода. Не беше.

Гол до кръста младеж лежеше зашеметен на пода, плодове от купа се бяха разсипали върху гърдите му. Не.

Кристоф заобиколи зад дивана, където мъж по бельо се беше проснал на пода в безсъзнание. Не…

А до плъзгащата се стъклена врата към балкона последната цел лежеше по очи на пода: млада азиатка по сутиен и бикини, с присвито от болка лице.

— Само пет цели ли, отряд „Три“? — извика той.

— Потвърждавам, водач на отряд. Пет цели.

Кристоф подмина азиатката, вече усмирена от един от войниците. Отвори плъзгащата се стъклена врата и изскочи на балкона, приклекна, въртейки насоченото оръжие за борба с безредиците. Празно.

— Останалата част от апартамента е чиста — каза заместникът му, когато Кристоф се върна в дневната; вълната на адреналин беше преминала, раменете му увиснаха.

Огледа се победен, докато хората му слагаха белезници на петте жертви и ги вдигаха на крака, още замаяни — ако изобщо бяха в съзнание.

След това очите му се насочиха към ъгъла на стаята.

Към него гледаше камера.

ГЛАВА 84

— Guten Tag — поздрави Сулиман, отдавайки чест на войника, който не можеше да го види.

Войникът изглеждаше толкова разочарован, че Сули почти го съжали. Затвори лаптопа си, когато към него се приближи сервитьорът в градината на заведение на брега на Шпрее, на двайсет километра от апартамента.

— Ще желаете ли още нещо тази вечер, сър? — попита сервитьорът. — Донесете ми сметката — отговори Сулиман.

Трябваше да тръгва. Чакаше го дълго пътуване с лодката.

ГЛАВА 85

В черната палатка за съвещания канцлер Рихтер приключи разговора си по телефона.

— Съжалявам, господин президент.

— Безследно изчезнал, така ли? — попитах.

— Да. Другите, които са заловени при акцията, казват, че тръгнал около два часа по-рано.

Както винаги водеше с една крачка пред нас.

— Аз… аз трябва да помисля — казах.

Разтворих платнищата на входа на палатката и тръгнах обратно към хижата. Хранех по-големи надежди, отколкото ми се искаше да призная. Това беше най-големият ни шанс. Последният човек, който можеше да спре вируса.

Слязох към сутерена, следван от Алекс Тримбъл. Чувах ги още от коридора, преди да вляза в щаба.

Спрях на вратата, нарочно останах на разстояние. Компютърните специалисти бяха струпани около микрофона, явно говореха с останалата част от кризисния екип в Пентагона.

— Казвам да обърнем последователността! — обясняваше Девин по телефона. — Нали знаете какво означава „да обърнем“? Все някъде трябва да ви се намира речник?

— Но WannaCry не… — чу се от микрофона.

— Това не е WannaCry, Джаред! Не е вирус за откуп. Няма нищо общо с WannaCry. За пръв път виждам нещо толкова откачено. — Девин метна празната бутилка от вода в другата част на стаята.

— Девин, чуй ме, само казвам, че задната врата…

Докато човекът отсреща продължаваше да говори, Девин погледна към Кейси.

— Още дрънка за WannaCry. Не издържам.

Кейси се разхождаше напред-назад.

— В безизходица сме — заключи тя.

Обърнах се и излязох. Вече бяха отговорили на въпроса ми.

— Отивам в съвещателната зала — казах на Алекс.

Последва ме до вратата, но влязох сам. Затворих зад себе си. Изключих лампата.

Спуснах се на пода и стиснах очи, въпреки че беше пълен мрак.

Посегнах към джоба си, извадих рейнджърската монета и започнах да рецитирам:

— Ставам рейнджър по свое желание, с пълно съзнание за опасностите в избраната от мен професия…

Унищожаването на нация от триста милиона души. Триста милиона души, съсипани, отчаяни и ужасени, загубили безопасността си, сигурността си, спестяванията си, мечтите си. Всичко ще бъде разбито на пух и прах от шепа компютърни гении.

— …за благото на страната си ще действам по-смело и по-бързо, ще се бия по-всеотдайно от всеки друг войник…

— …ще поемам повече от възложеното ми, каквато и да е то, сто процента и…

Бяхме използвали напразно стотици компютри. Най-добрите ни специалисти не знаеха как да спрат вируса. Вирус, който можеше да се задейства всеки миг, единственият човек, който можеше да го спре, си играеше с нас, наблюдавайки от разстояние, докато германските специални части нахлуваха в апартамента му.

— …ще ги победя на бойното поле… Рейнджърът не се предава никога.

Може би рейнджърът не се предава, но ако вирусът се задействаше, щях да бъда принуден да наложа най-строги мерки, само и само да попреча на хората да се избиват за храна, чиста вода и подслон.

Ако това се случеше, край със Съединените американски щати — такива, каквито ги познаваше светът. Да не говорим, че освен всички проблеми, които ни очакваха по улиците на Америка, съществуваше вероятност от размяна на нападения с ядрени ракети, по-голяма дори от времето на Кенеди и Хрушчов.

Трябваше да поговоря с някого, не само със себе си. Грабнах телефона и набрах номера на моя приятел и довереник. След три позвънявания Дани Ейкърс вдигна.

— Господин президент.

Само като чух гласа му, и се ободрих.

— Не знам какво да правя, Дани. Имам чувството, че вървя право към засадата. Изчерпах козовете си. Този път май ще ни бият. Не знам отговора.

— Но ще го намериш. Винаги си успявал, винаги го откриваш.

— Сега е друго.

— Помниш ли, когато те включиха в рота „Браво“ в „Пустинна буря“? Какво стана? Дори не беше учил за рейнджър, а те направиха ефрейтор, за да командваш отряд след раняването на Донлин в Басра. Вероятно това е било най-бързото издигане в чин на командир на отряд в историята на рота „Браво“.

— Тогава беше различно.

— Не са те повишили без причина, Джон. Около теб е имало много хора, завършили академията. Защо са избрали точно теб?

— Не знам. Но това беше…

— Мамка му, стигна дори до мен тук, в Щатите. Разчу се. Лейтенантът каза, че когато Донлин бил повален и сте били изложени на вражески огън, ти си поел командването. Нарече те „роден водач, който е използвал ума си и е намерил изход“. Имаше право. Джонатан Линкълн Дънкан — и ти го казвам, защото те обичам, — за мен ти си най-достойният да бъдеш начело в момента.

Дали беше прав, или не, дали вярвах, или не, аз командвах. Стига вайкане, време беше да действаме.

— Благодаря, Дани. — Изправих се на крака. — Говориш глупости, но ти благодаря.

— Използвайте ума си и намерете изход, господин президент — рече

ГЛАВА 86

Прекъснах връзката и включих лампата. Преди да отворя вратата, телефонът иззвъня. Каролин.

— Господин президент, Лиз е на линия.

— Господин президент, подложихме вицепрезидента на детектора на лъжата — каза Лиз. — Резултатите са неубедителни.

— Какво ще рече това? — попитах.

— Че апаратът не може да се произнесе дали лъже, сър.

— Как да разбираме това?

— Честно казано, сър, това беше най-вероятният резултат. Съставихме набързо въпросите, обикновено ги подготвяме далеч по-внимателно. А и напрежението, на което е подложена, независимо дали е невинна, или виновна, е огромно.

Веднъж съм минавал през детектора на лъжата. Иракчаните ме подложиха на проверка с него. Задаваха ми какви ли не въпроси за придвижването на военните части и разположението на силите. Лъжех от начало до край, но въпреки това издържах проверката. Защото ме бяха учили как да противодействам на детектора на лъжата. Това беше част от обучението ми. Има си начини да надхитриш апарата.

— Ще й пишем ли точки, задето се подложи доброволно на детектора? — попитах.

— Няма — каза Каролин. — Ако се беше провалила на проверката, щеше да го обясни с напрежението и да зададе точно този въпрос: защо да се явявам доброволно на детектора, ако знам, че няма да го издържа?

— И освен това — добави Лиз Грийнфийлд — е била наясно, че рано или късно ще подложим на детектора както нея, така и всички останали. Следователно се е явила доброволно на проверка, за която е знаела, че ще бъде принудена да премине.

Имаха право. Кати беше достатъчно умел тактик, за да обмисли тези ходове.

Господи, нямаше край.

— Каролин — казах, — време е да позвъниш на когото трябва.

ГЛАВА 87

— Господин председател, бих искал да мога да ви разкрия повече — говорех на телефона. — В момента мога да кажа само, че е важно членовете на Върховния съд да са вън от опасност и да се свързвам с вас по всяко време.

— Разбирам, господин президент — каза председателят на Върховния съд на Съединените щати. — Всички сме в безопасност. Всички се молим за вас и страната.

Телефонният разговор с водача на партията с най-много гласове в Сената протече горе-долу по същия начин, докато местеха него и екипа му в подземни бункери.

Лестър Роудс се отнесе с инстинктивно недоверие към мен, след като му съобщих толкова, колкото беше възможно.

— Господин президент, от какво естество е заплахата, надвиснала над нас?

— Не мога да ви отговоря в момента, Лестър. Трябва да съм сигурен обаче, че вие и вашият екип сте в безопасност. Щом мога да ви кажа, ще го направя.

Затворих, преди да успее да ме попита как ще се отрази случващото се на изслушването пред комисията, което със сигурност го вълнуваше.

Вероятно мислеше, че се опитвам да отвлека вниманието на нацията от онова, което се опитваше да ми причини. Умът на човек като Лестър ще се насочи най-напред в тази посока. Ние тук възприемахме случващото се като извънредна ситуация, включително се опитвахме да осигурим безопасността на управленските структури, за да продължат да работят, а той не спираше с евтините си политически машинации.

В съвещателната зала включих лаптопа и се свързах с Каролин Брок.

— Господин президент — каза тя, — всички са в безопасност в оперативния център.

— Брендан Мохан? — попитах за своя съветник по националната сигурност.

— Той също.

— Род Санчес? — Председателят на Комитета на началник-щабовете.

— В безопасност е — отговори Каролин.

— Дом Дейтън? — Секретарят по отбраната.

— В безопасност.

— Ерика Бийти?

— В безопасност.

— Сам Хейбър?

— Да, сър.

— И вицепрезидентът?

Моят кръг от шестима.

— Всички са в безопасност в оперативния център — отговори Каролин.

„Използвай ума си и намери изход.“

— Подготви ги, че ще говорят с мен след няколко минути — казах.

ГЛАВА 88

Върнах се в щаба, където компютърните специалисти продължаваха да полагат усилия. Сравнително младите им лица бяха уморени и със зачервени очи, жестовете им бяха припрени, приличаха повече на студенти, които зубрят за последните изпити, а не на експерти по киберсигурност, които се опитват да спасят света.

— Спрете — казах. — Всички да спрат.

В стаята настъпи тишина. Всички насочиха погледите си към мен.

— А дали пък — започнах — не сте прекалено умни, хора?

— Как прекалено умни, сър?

— Така. Възможно ли е да знаете толкова много и да се борите с нещо толкова сложно, че да не можете да стигнете до просто решение? Да се занимавате с дребните детайли и да не виждате цялото?

Кейси огледа присъстващите в стаята, вдигна ръка.

— На този етап съм готова да…

— Покажете ми го — казах. — Искам да видя това чудо.

— Вируса ли?

— Да, Кейси, вируса. Този, който ще съсипе страната ни, уточнявам, в случай че не си сигурна за кой вирус говоря.

Всички бяха на ръба, уморени, в стаята витаеше отчаяние.

— Съжалявам, сър. — Кейси сведе глава и започна да работи на един от лаптопите. — Ще използвам смартскрийн — каза тя и за пръв път забелязах, че бялата дъска всъщност е нещо като компютърна бяла дъска.

Погледнах към смартскрийна. Изведнъж се появи дълго меню с файлове. Кейси превъртя надолу, накрая избра един и кликна върху него.

— Ето го — каза тя. — Вашият вирус.

Погледнах веднъж, после втори път:

Suliman.exe

— Колко скромно от негова страна — отбелязах. Нарекъл беше вируса на себе си. — И това е файлът, който търсихме две седмици, така ли?

— Сър, вирусът се криеше при търсенето — каза Кейси. — Нина го е програмирала така, че да избягва логването, ами всъщност изчезваше, когато го търсехме.

Поклатих глава.

— И можете да го отворите, нали? Отваря ли се?

— Да, сър. Но и това ни отне доста време.

Започна да пише на лаптопа и съдържанието на вируса се показа на екрана.

Не знаех какво да очаквам. Може би зелено чудовище, готово да лапа данни като някой побъркан Пакман^[15].

А беше само куп разбъркани символи и букви. Шест реда главни и малки букви, цифри, пунктуационни и други знаци, които не приличаха на изписването на нито една дума в който и да е език.

— Това да не е някакъв криптиран код, който трябва да разкодирате?

— Не — каза Оги. — Това е маскиран програмен код. Нина го направи така, за да не може да бъде прочетен, нито пресъздаден в обратен ред. Идеята е да не подлежи на разчитане.

— Но вие сте успели да го пресъздадете, нали?

— Успяхме, до голяма степен — потвърди Оги. — Хората тук са страхотни, но не можем да сме сигурни, че сме го възстановили напълно. И сме наясно, че не успяхме да пресъздадем механизма, с който отчита времето.

Издишах, поставих ръце на кръста, наведох глава.

— Ясно, не можете да го обезвредите. Нито да го унищожите.

Кейси каза:

— Точно така. Когато се опитаме да го обезвредим или премахнем, вирусът се активира.

— Обяснете ми какво означава „активира“. Имате предвид, че заличава всички данни, така ли?

— Вирусът пренаписва всички активни файлове — каза тя. — Не могат да бъдат възстановени.

— Горе-долу като да се изтрие файлът и след това отново да бъде изтрит от кошчето, както правех на моя макинтош през 90-те?

Тя се намръщи.

— Не. Изтриването е друго. Когато триете нещо, то се отбелязва като изтрито. Не е активно и става незаделено пространство на диска, което в крайна сметка може да бъде заместено, когато обемът на информация за съхранение…

— Кейси, за бога. Може ли да говориш разбираемо?

Побутна дебелите си очила нагоре към челото.

— Всъщност няма значение, сър. Искам само да кажа, че когато потребителят изтрие файл, той не изчезва веднага и завинаги. Компютърът го отбелязва като изтрит, така че това място се отваря в неговата памет и изчезва от активните файлове. Но специалист би могъл да го възстанови. Вирусът не действа така. Вирусът чистач премества данните. Това вече е необратима промяна.

— Покажете ми — пак настоях. — Покажете ми как го прави.

— Добре. Направихме симулация, в случай че пожелаете да го видите.

Кейси направи няколко неща на компютъра с такава бързина, че изобщо не схванах какво върши.

— Това е произволен файл. Виждате ли го? Всички редове, различните параметрите на файла?

На смартскрийна се отвори прозорец с параметрите на един-единствен файл. Поредица от хоризонтални редове, всеки зает от число или дума.

— Сега ще ви покажа същия файл след пренаписването.

Изведнъж на смартскрийна се появи друго.

Отново си бях представял нещо драматично, но онова, което се виждаше на екрана, беше лишено от всякакъв драматизъм.

— Еднакви са — казах, — с изключение на това, че последните три реда са заменени с нула.

— Това е пренаписване. Нулата. Не можем да го възстановим, щом веднъж вече е променен.

— Покажи ми отново вируса — помолих.

Кейси показа на екрана комбинацията от цифри, букви и символи.

— Значи това нещо гръмва и всичко изчезва ей така? — щракнах с пръсти.

— Не съвсем — рече Кейси. — Някои вируси чистачи действат по този начин. Този действа файл по файл. Много е бърз, но е по-бавен от щракване с пръсти. Разликата е като между внезапна смърт от масивен инфаркт и бавната смърт от рак.

— Колко бавно е по-бавното?

— Ами, знам ли, към двайсет минути.

„Намери изход.“

— Това чудо си има вграден часовник, така ли?

— Вероятно. Не сме сигурни.

— И каква е другата възможност?

— Да се задейства с команда. Вирусите във всяко заразено устройство да общуват един с друг. Един от тях ще зададе командата и всички едновременно ще се активират.

Погледнах към Оги.

— Кое е?

Сви рамене.

— Не знам. Съжалявам. Нина не ми е казвала.

— Добре, не може ли да играем с времето? — попитах. — Не може ли да променим датата на компютъра, за да стане друга година? Ако е настроен да се задейства днес, не може ли да върнем назад часовника и календара с един век? За да реши, че трябва да чака сто години до задействането? Откъде, по дяволите, вирусът ще разбере коя дата и коя година е, ако му казваме друго, това имам предвид?

Оги поклати глава.

— Нина не би го свързала с часовника на компютъра — рече той. — Прекалено е неточно и твърде лесно за манипулиране. Вирусът или се задейства с команда, или му е задала конкретен час. Вероятно е избрала часа и датата, след това с обратно броене е изчислила периода в секунди и е въвела да се задейства след броя секунди, който остава.

— И го е направила преди три години?

— Да, господин президент. Просто умножение. Секундите ще наброяват трилиони, но няма значение. Остава си просто математика.

Отчаях се.

— Щом не можете да промените таймера — казах, — как тогава накарахте вируса да се задейства?

— Опитвахме да го отстраним или обезвредим — обясни Девин. — И той се задействаше. Има вградена функция за задействане, като заложен капан, който разпознава враждебно действие.

— Нина не очакваше да го забележат — обади се Оги. — И имаше право. Никой не го забеляза. Но вгради отключващия механизъм, в случай че все пак някой го открие.

— Добре. — Тръгнах напред-назад из стаята. — Да поработим заедно. Мислете мащабно. Мащабно, но просто.

Всички закимаха съсредоточено, сякаш пренастройваха начина си на мислене. Тези хора бяха привикнали със сложността, със загадките за ума, с надпреварата с други специалисти.

— Можем ли… можем ли по някакъв начин да подложим вируса в карантина? Да го изолираме в кутия, от която да не може да излезе?

Оги клатеше глава още преди да съм довършил изречението.

— Вирусът ще замести всички активни файлове, господин президент. Никаква „кутия“ няма да промени това.

— Опитахме вече, повярвайте — добави и Кейси. — Пробвахме какви ли не версии на тази идея. Не можем да изолираме вируса от останалите файлове.

— Не може ли… да изключим всички устройства от интернет?

Тя наклони глава.

— Възможно е. Възможно е това да е системата за разпространение, което ще рече, че вирусите общуват между устройствата, както вече казахме, и един от тях ще изпрати командата за задействане на останалите. Възможно е да го е настроила по този начин. Ако е така, тогава да, ако прекъснем интернет връзката на всички устройства, командата за изпълнение няма да бъде получена и вирусът чистач няма да се задейства.

— Добре. Тогава… — приведох се.

— Сър, ако изключим всичко от интернет… Изключваме всичко от интернет. Ако наредим на всеки доставчик на интернет в страната да прекъсне връзката…

— Тогава и всички дейности, които разчитат на интернет, ще бъдат преустановени.

— И ние ще трябва да ги поемем, сър.

— А дори не знаем дали ще има полза, сър — каза Девин. — Доколкото ни е известно, всеки вирус има собствен вграден таймер, независим от интернет. Отделните вируси може и да не общуват един с друг. Просто не знаем.

— Добре. Продължаваме да работим. Продължаваме да мислим. А какво… какво ще се случи с вируса чистач, след като е приключил чистенето?

Девин разпери ръце.

— След като приключи, компютърът вече е повреден. Когато ключовите операционни файлове са заменени, компютърът е повреден необратимо.

— Какво обаче става с вируса?

Кейси сви рамене.

— Какво става с раковата клетка, след като приемникът умре?

— Значи, казвате, че вирусът умира, когато компютърът умре, така ли?

— Аз… — Кейси погледна към Девин, после към Оги. — Всичко умира.

— Добре, какво става, ако компютърът се повреди, но инсталирате повторно операционната система и задействате архивираната система? Вирусът ще чака ли компютърът да бъде включен? Или ще е мъртъв? Или поне заспал завинаги?

Девин се замисли за секунда.

— Ще е без значение, сър. Файловете, които са важни, вече ще са променени завинаги.

— Дали не можем да… предполагам, че не можем просто да изключим всичките си компютри и да чакаме да мине време, нали?

— Не, сър.

Отдръпнах се назад и погледнах към тримата — Кейси, Девин и Оги.

— Залавяйте се за работа. Проявете находчивост. Преобърнете всичко. Намерете начин.

Изхвърчах от стаята, за малко да съборя Алекс и се запътих към съвещателната стая.

Това ще е последната ми възможност. Моят отчаян удар в края на мача.

ГЛАВА 89

Моят кръг от шестима, всичките бяха на екрана на компютъра ми.

Един от тези шестима — Брендан Мохан, директор на Агенцията за национална сигурност; Родриго Санчес, председател на Комитета на началник-щабовете; Доминик Дейтън, секретар по отбраната; Ерика Бийти, директор на ЦРУ; Сам Хейбър, секретар по вътрешната сигурност; вицепрезидентът Катрин Бранд — един от тях…

— Предател? — наруши тишината Сам Хейбър.

— Един от вас е — казах.

Не можех да отрека, че ми олекна малко, след като го изрекох. През последните четири дни знаех, че вътрешен човек помага на врага ни. Този факт беше се отразил на всяко мое действие и на взаимоотношенията ми с групата. Почувствах се по-добре, след като разкрих истината.

— Ето как стоят нещата — казах. — Който и да си, не знам защо си го направил. За пари, предполагам, защото не мога да повярвам, че някой измежду вас, които сте посветили живота си на службата на обществото, ще мрази до такава степен тази страна, че да пожелае да я види как се сгромолясва. Може би не ти е било по силите да схванеш ситуацията. Може би си смятал, че е обикновена хакерска атака. Кражба на секретна информация или нещо такова. Не си си давал сметка, че вкарваш страната ни в ада. А когато вече си го осъзнал, е било твърде късно да се върнеш назад. Мога да повярвам на това. Мога да повярвам, че целта ти не е била да се стигне дотук.

Би трябвало да съм прав. Не можех да повярвам, че нашият предател действително иска да унищожи страната ни. Той или тя може би по някакъв начин се е поддал на изнудване или пък добрият стар подкуп го е подлъгал, но просто не можех да повярвам, че един от тези хора е таен агент на чуждо правителство, който иска да съсипе Съединените щати.

Но дори да грешах, исках предателят да си мисли, че така възприемам нещата. Опитвах се да му дам възможност за изход.

— Но в момента всичко това е без значение — продължих. — Важното е да спрем вируса, преди да се е задействал и да причини невъобразими вреди. Затова ще направя стъпка, която не съм вярвал, че ще предприема.

Не можех да повярвам, че ще го направя, но нямах избор.

— Който и да си, ако се разкриеш и ми помогнеш да спра вируса, ще получиш опрощение за всичките си престъпления.

Оглеждах лицата на шестимата, докато изричах думите, но екраните бяха твърде малки, за да забележа някаква особена реакция.

— Който и да си, другите петима са свидетели на думите ми. Ще ти простя всичките престъпления, ако сътрудничиш, ако ми помогнеш да спрем вируса и ми кажеш кой го е поръчал. И ще засекретя информацията. Ще подадеш оставка от поста си, незабавно ще напуснеш страната и никога няма да се върнеш. Никой няма да знае защо си заминал. Никой няма да разбере какво си направил. Ако си получил пари от враговете ни, задръж ги. Ще напуснеш страната и няма да можеш да се върнеш никога повече. Но ще бъдеш свободен. А това е много повече, отколкото заслужаваш. Ако сега не си признаеш, знай, че няма да се измъкнеш. Няма да се откажа, докато не разбера кой е отговорен. Ще бъдеш разследван и обвинен в толкова много престъпления, че не мога да ги изброя. А едно от тях ще бъде предателство срещу Съединените щати. Чака те смъртна присъда.

Поех дъх.

— Това е — казах. — Можеш да избереш свободата и вероятно богатството, с гарантирано пълно засекретяване на деянията ти. Или да бъдеш запомнен като Етел и Юлиус Розенберг^[16] или Робърт Хансън^[17] на своето поколение. По-лесно решение не си взимал. Предложението изтича след трийсет минути или ако вирусът се задейства преди това. Помисли добре.

Изключих връзката и излязох от стаята.

ГЛАВА 90

Бях в кухнята, гледах към задния двор и гората. Навън бързо се смрачаваше. Оставаше около час до залеза и слънцето се спускаше зад дърветата. Съботата изтичаше след пет часа.

И бяха изминали единайсет минути и трийсет секунди, откакто отправих предложението си пред моя кръг от шестима.

Ноя Барам се приближи зад мен. Улови ме за ръка, обви я с тънките си деликатни пръсти.

— Исках нов дух за страната си — казах. — Исках да се сближим помежду си. Да почувстваме, че всички сме едно цяло. Или поне да направя така, че да вървим в тази посока. Мислех си, че мога. Наистина си мислех, че мога да го постигна.

— И все още можеш — увери ме тя.

— Ще е цяло чудо да останем живи — казах. — И да не се избием за парче хляб или туба бензин.

Страната ни щеше да го преодолее. Убеден бях. Но щяхме да се върнем много назад. Щяхме да понесем огромно страдание.

— Какво пропускам, Ноя? — попитах. — Какво трябва да направя, а не правя?

Въздишката й беше продължителна.

— Готов ли си да мобилизираш всички действащи и запасни военни, ако е необходимо да се опази редът?

— Да.

— В безопасност ли са останалите от управлението?

— Да.

— Подготвил ли си спешни мерки за стабилизирането на пазарите?

— Планът вече е съставен — отговорих. — Ноя, аз говоря за онова, което не правя, за да спра случващото се.

— Какво правиш, когато знаеш, че идва враг и не можеш да го спреш? — обърна се тя към мен. — В историята има много световни водачи, които с радост биха научили отговора на този въпрос.

— Считай ме за един от тях.

Тя ме погледна.

— Какво направи в Ирак, когато самолетът ти беше свален?

Всъщност беше хеликоптер — „Блек Хоук“, излязъл за издирването и спасяването на пилот на Ф-16, паднал близо до Басра. От момента, в който иракската ракета земя-въздух удари опашката, до момента, в който машината се спусна в спирала към земята, имаше не повече от пет-десет секунди.

Свих рамене.

— Молех се за себе си и за отряда си и си казвах, че няма да издам никаква информация.

Това е обичайната ми версия. Само Рейчъл и Дани знаеха истината.

По някакъв начин съм бил изхвърлен от падащата машина. Спомням си мъгляво как стомахът ми се бунтуваше от въртенето, как се давех от дима и миризмата. След това пясъкът в пустинята пое тежкото падане на изкривеното ми тяло, но все пак останах без дъх.

Пясък в очите, пясък в устата. Не можех да се движа. Не можех да виждам. Но можех да чувам. Към мен се приближаваха развълнуваните викове на войниците от Републиканската гвардия, крещяха на родния си език, гласовете им ставаха все по-силни.

Пушката ми не се виждаше никаква. Опитах се да раздвижа дясната си ръка. Опитах се да се претърколя. Но не успях. Оръжието ми под мишницата беше затиснато под тялото.

Не можех да помръдна. Ключицата ми беше счупена, рамото ми беше изкълчено, ръката ми приличаше на счупен крайник на кукла, затисната от тялото ми.

Оставаше ми само едно — не можех да направя друго, — да лежа съвършено неподвижно и да се надявам, че когато иракчаните дойдат за наградата си, ще решат, че вече съм…

Чакай.

Улових ръката на Ноя. Тя подскочи изненадано.

Без да й кажа и дума повече, хукнах по стъпалата към щаба. Кейси почти скочи от стола си, когато видя изражението ми.

— Какво? — попита тя.

— Не можем да убием това нещо — казах. — И не можем да се справим с поразиите, които ще натвори.

— Точно така…

— Ами ако го преметнем? — попитах.

— Преметнем…

— Каза, че когато човек изтрие файлове, те стават неактивни, нали?

— Да.

— А вирусът пренаписва активните файлове, нали? Така каза.

— Да. Тогава…

— Тогава ли? — Втурнах се към Кейси и я сграбчих за раменете. — А ако се престорим на умрели?

ГЛАВА 91

— На умрели — повтори Кейси думите ми. — Искате да кажете да унищожим данните, преди вирусът да успее да ги унищожи?

— Изхождам от казаното от теб — обясних. — Каза, че когато файловете бъдат изтрити, те всъщност не са наистина изтрити. Само биват отбелязани като изтрити. Не изчезват завинаги, а стават неактивни.

Тя кимна.

— Каза ми и че вирусът пренаписва само активните файлове — продължих. — Следователно няма да замести неактивните, онези, които са отбелязани като изтрити файлове.

Оги, който сега седеше близо до смартскрийна, размаха пръст.

— Предлагате да изтрием всички активни файлове на компютъра.

— Да — потвърдих. — Когато дойде време за задействането на вируса, той ще отвори очи и ще види, че няма активни файлове, които да унищожи. Все едно вирусът е убиец, чиято работа е да се вмъкне в стая и да застреля всички в нея. Но когато влиза в стаята, всички вече са мъртви. Или поне така си мисли той. Затова не вади оръжието си. Просто се обръща и си тръгва, защото работата му вече е свършена.

— Така че маркираме всички активни файлове като изтрити — обобщи Кейси. — След това вирусът се задейства. Не прави нищо, защото не намира никакви активни файлове, които да замести.

Погледна към Девин, който имаше скептично изражение.

— И после какво? — попита той. — На някакъв етап ще трябва да възстановим тези файлове, нали така? Имам предвид, че в това е идеята — да спасим файловете, да спасим всички данни. Затова когато ги възстановим, когато отново ги направим активни — вирусът просто ще ги пренапише тогава. Ще се случи по-късно, но все пак ще се случи. Само сме отложили неизбежното.

Огледах хората в помещението, не исках да изоставя идеята. Почти нищо не знаех по въпроса, но колкото повече общувах с тях, толкова повече си мислех, че може би невежеството ми е предимство. Те бяха твърде погълнати от детайлите и не виждаха цялото.

— Мислиш ли? — попитах. — След като вирусът си свърши работата, сигурни ли сме, че няма да заспи отново, да умре или нещо друго? Вече ви задавах този въпрос и вие на свой ред ме попитахте какво се случва с раковата клетка, когато загине тялото. Тогава използвайте моята аналогия. Убиецът влиза в стаята, готов да избие всички, и ги заварва вече мъртви. Тръгва ли си, защото мисли, че работата му е свършена? Или остава да чака за всеки случай, ако някой се събуди?

Кейси се замисли, закима.

— Има право — каза тя на Девин. — Не знаем. При всеки модел, който изпробвахме, вирусът пренаписваше ключовите операционни файлове и убиваше компютъра. Изобщо не сме си задавали въпроса какво се случва с него след това. Не сме изпробвали модел, в който компютърът оцелява след атаката. Не можем да твърдим със сигурност, че вирусът остава активен.

— Но защо да не остане активен? — попита Девин. — Не мога да си представя, че Нина би програмирала вируса Сулиман така, че да спре в който и да е момент. Защо да го прави?

Всички се обърнахме към Оги, който стоеше с пъхнати в джобовете ръце, присвил съсредоточено очи, вперил поглед в някаква точка в настоящето или в миналото. Чувах само тиктакането на часовника. Исках да го сграбча и да го разтърся. Но той обмисляше предложението. Когато отвори уста, всички в стаята сякаш се приведоха към него.

— Мисля, че планът е смислен — каза той. — Несъмнено си струва да се изпробва.

Погледнах часовника си. Бяха изминали осемнайсет минути, откакто предложих опрощаване на предателството. Никой не беше направил опит да се свърже с мен.

Защо? Такова предложение получаваш веднъж в живота.

— Да проверим веднага — каза Кейси.

Девин скръсти ръце, не изглеждаше убеден.

— Какво? — попитах го.

— Няма да стане — отсече. — Пилеем време, с което не разполагаме.

ГЛАВА 92

Група раздърпани, намусени, изморени компютърни специалисти се взираха в смартскрийна в стаята, докато Девин подготвяше проверката.

— Добре — каза той, надвесен над клавиатурата на един от тестовите компютри. — Всички файлове в този компютър бяха отбелязани като изтрити. Дори файловете на операционната система.

— Можете ли да изтриете файловете на операционната система и компютърът да продължи да работи?

— При обичайни обстоятелства не — отговори той. — Но онова, което направихме, беше…

— Няма значение. Не ме интересува — казах. — Е… да видим. Задействайте вируса.

— Ще изтрия вируса, което ще го активира.

Обърнах се към смартскрийна, докато Девин изпълняваше едно от малкото неща, които дори динозавър като мен можеше да направи — кликна върху файла Suliman.exe и натисна бутона за изтриване.

Нищо не се случи.

— Добре, програмата се съпротивява на изтриването — заключи Девин. — Процесът по задействането е започнал.

— Девин…

— Вирусът е активен, господин президент — преведе ми Кейси. — Убиецът влезе в стаята.

На екрана се появиха поредици от файлове като произволните, които ми бяха показани преди, серия от прозорци, параметри в група от низходящи редове за всеки файл.

— Не ги пренаписва — обяви Кейси.

Убиецът все още не беше открил жертви. Дотук добре.

Обърнах се към Кейси.

— Каза, че отнемало около двайсет минути, за да претърси всички файлове. Следователно имаме двайсет…

— Не — прекъсна ме тя, — казах, че отнема двайсет минути да пренапише всички, един по един. Но ги открива далеч по-бързо. Той…

— Ето — Девин натисна клавиш, показа се образ на вируса Сулиман.

Изпълнява се сканиране…

62 %

Тя имаше право. Вирусът се движеше доста по-бързо.

70 процента… 80 процента…

Затворих очи, отворих ги, погледнах смартскрийна:

Сканирането завършено

Брой на откритите файлове: 0

— Добре — каза Дейвид. — Не пренаписа нито един файл. Нито един файл не е заразен.

— Да видим сега дали убиецът ще излезе от стаята след изпълнената мисия — казах.

Оги, който беше останал смълчан в ъгъла и потупваше с крак, хванал се за брадата, се обади:

— Трябва да изтрием вируса сега — отново, — след като е изпълнил функцията си. Може би няма да оцелее.

— Или пък ще го задействаме отново — каза Девин. — Ще го събудим — обърна се той към мен.

— Ако стане така — каза Оги, — тогава ще повторим модела, но вече без изтриването.

Изведнъж осъзнах защо всеки ход, който предприемат, има последствия, защо всяка тактика, която изпробват, трябва да бъде повторена множество пъти — защо бяха необходими толкова тестови компютри, толкова проверки.

— Първо ще изпробвам моя подход — каза Девин. — По-вероятно е вирусът да съжителства с…

В стаята избухна спор на много езици. Всеки имаше мнение. Вдигнах ръка и надвиках врявата.

— Ей! Ей! Направете, както казва Оги — казах. — Изтрийте вируса отново, да видим какво ще се случи. — Кимнах към Девин. — Направи го.

— Добре — съгласи се той.

На смартскрийна наблюдавах как Девин движи курсора над единствения активен файл в целия компютър, този с вируса Suliman.exe. След това натисна бутона за изтриване.

Иконата изчезна.

Дружно ахване се понесе във въздуха и напусна пределите на стаята, докато най-добрите специалисти по кибербезопасност в света затаиха дъх от почуда пред празния екран.

— Мамка му! — избърбори Кейси. — Знаете ли колко пъти се опитвахме да изтрием тази гадост?

— Към петстотин?

— И това наистина е първият път, в който успяваме.

— Злата вещица мъртва ли е? — попита Девин. Трескаво работеше на компютъра, екранът се променяше толкова бързо, че не можех да гледам в него. — Злата вещица е мъртва!

Овладях въодушевлението си, потиснах вълната на облекчение. Все още не бяхме успели.

— Възстановете всички други файлове — каза Кейси. — Да видим дали убиецът наистина е излязъл от стаята.

— Добре, възстановяваме всички файлове, отбелязани като изтрити — каза Девин, докато пишеше трескаво по клавиатурата, за да възстанови файловете, пръстите му издаваха звуци като цвърчене на животинче. — Освен този с вируса, естествено.

Обърнах се, не можех да гледам. В стаята цареше пълна тишина.

Проверих на телефона си колко е часът. Двайсет и осем минути бяха минали, откакто отправих предложението за помилване. Никой не се беше обадил. Не разбирах. Не очаквах някой да признае веднага, разбира се. Без съмнение това беше тежък момент, да признаеш подобно нещо е вероятно най-тежкият момент в живота ти. Трябват ти няколко минути, за да го обмислиш.

Но също така знаеш, че има огромна вероятност да бъдеш уличен в предателство срещу Съединените щати и какви са ужасяващите последствия — затвор, опозоряване, съсипване на семейството. И ето че аз предлагах уникален шанс — не просто спасявах този човек от затвора или от смъртна присъда, но и от позора. Обещах да засекретя информацията. Никой никога нямаше да разбере какво е направил предателят. Ако беше взел пари, а вероятно го беше направил, можеше да ги задържи.

Без затвор, без да изпадне в немилост, без да му се отнеме имуществото — как би могъл човек да отклони подобно предложение? Не ми ли вярваха?

— Господин президент — каза Девин.

Обърнах се към него. Той кимна към екрана. Куп файлове бяха извадени с изредени в низходящ ред параметри.

— Никакви нули — казах.

— Никакви нули — потвърди Девин. — Тези файлове са възстановени и активни, а вирусът не ги е докоснал!

— Браво! — Кейси замахна с юмрук във въздуха. — Измамихме гадния вирус!

Всички се запрегръщаха, удряха ръце, отърсваха се от часовете напрежение.

— Видяхте ли? Знаех си, че идеята е добра — пошегува се Девин.

Телефонът ми иззвъня.

— Подгответе се да го направите в реална среда! — извиках към Девин, Кейси и останалите. — Подгответе сървъра на Пентагона.

— Да, сър!

— Колко време, момчета? Минути?

— Няколко минути — каза Кейси. — Двайсет или трийсет? Ще ни отнеме известно време…

— Не се бавете. Ако не съм тук, когато сте готови, потърсете ме.

И напуснах стаята, за да вдигна телефона.

Двайсет и девет минути бяха изминали, откакто отправих предложението за помилване. Онзи, който звънеше, се беше възползвал от всяка секунда от трийсетте минути.

Извадих телефона от джоба си и погледнах дисплея, името на онзи, който звънеше.

Пишеше: Лиз ФБР.

ГЛАВА 93

В коридора пред щаба приех обаждането на човек, от когото вече бях свалил подозренията си…

— Господин президент?

— Директор Грийнфийлд.

— Току-що разкодирахме втория телефон на Нина — каза тя. — Онзи, който открихме в задната част на вана.

— Това е страхотно, нали?

— Да се надяваме. В момента сваляме всичко от него. Скоро ще разполагаме с информацията.

Защо са й били на Нина два телефона? Нямах представа.

— Все трябва да има нещо полезно в този телефон, Лиз.

— Много е вероятно, сър.

— Трябва да има.

Гледах часовника си. Изминали бяха трийсет и една минути. Предложението ми за помилване беше изтекло, никой не се обади.

ГЛАВА 94

Високо горе на белия бор Бах слушаше и чакаше, мерникът на пушката й сочеше към задната част на къщата през клоните на дърветата.

„Къде е — чудеше се тя. — Къде е хеликоптерът?“

Беше пропуснала възможност. Това беше той, вече беше убедена — слабият, разрошен мъж, който беше влязъл в хижата след президента. Ако имаше още няколко секунди да го потвърди, той вече щеше да е мъртъв, а тя да е в самолет.

Но думите на Ранко от онова лято, от онези три месеца, в които я беше обучавал, гласяха: „Неточният изстрел е далеч по-лош вариант от непроизведения изстрел“.

Най-добре беше да заложи на предпазливостта. Мъжът можеше да излезе през изминалите няколко часа, да й се удаде друга възможност. Фактът, че не беше излязъл, че не се беше появил извън хижата, не означаваше, че тогава е преценила неправилно, дори погрешно.

В слушалките й звучеше нежната музика на гавот в ре мажор, изпълняван от Вилхелм Фридеман Херцог, запис отпреди дванайсетина години, урок за обучаващи се по системата на Сузуки. Това далеч не беше любимото й произведение от Йохан Себастиан: истината беше, че никога не й беше допадало особено и би предпочела да го чуе в изпълнение на оркестър вместо само на цигулка.

Но не можеше да се освободи от него. Помнеше как го изпълняваше на цигулката на майка й, отначало накъсано и непохватно, но с времето узря, поредицата ноти се превърнаха в нещо грациозно и вълнуващо. Майка й стоеше надвесена над нея, внимателно я напътстваше, поправяше всяко движение: „Движението на лъка!.. Сега със замах!.. Първо силно, после леко, леко… повтори… уравновеси лъка, скъпа… по-бавно с пръстите, а не с лъка — не с лъка! Ето, скъпа, нека ти покажа“.

Майка й взимаше цигулката, свиреше гавота по памет, уверено и със страст, потопила се в музиката, заглушила бомбите и изстрелите, които идваха отвън, къщата беше в безопасност, закриляна от фината музикална магия.

Брат й беше далеч по-талантлив с цигулката не само защото беше с две години по-голям от нея, но и защото му се удаваше с лекота, сякаш тя беше част от него, а не отделен музикален инструмент, и създаването на красива музика беше естествено като говоренето или дишането.

За него — цигулка. За нея — пушка.

Да, пушка. За последен път.

Погледа часовника си. Време беше. Закъсняваха.

Защо не се случваше нищо?

Къде беше хеликоптерът?

ГЛАВА 95

— Нямам думи да ви благодаря — казах на канцлер Рихтер.

— Много съм разочарован от провала ни в Берлин.

— Провалът не е ваш. Знаел е, че идвате. — После добавих, като се обърнах към него по малко име, нещо, което рядко му се случваше: — Юрген, влиянието ви в НАТО ще бъде решаващо, ако се стигне дотам.

— Да.

Кимна сериозно. Наясно беше с основната причина да го извикам тук, да го гледам право в очите и да се уверя, че нашите партньори от НАТО ще подкрепят Съединените щати, ако се стигне до военен сблъсък. Член 5 от договора на НАТО щеше да бъде подложен на проверка за пръв път в историята на организацията, ако традиционните роли се обърнат и водещата сила в света се окаже тази, която има нужда от помощ в събития, които като нищо могат да доведат до Трета световна война.

— Ноя. — Задържах я в обятията си дълго, радвах се на утехата на топлата й прегръдка.

— Мога да остана, Джони — прошепна тя в ухото ми.

Отдръпнах се.

— Не. Вече минава седем. Задържах те далеч повече от планираното. Ако това се… случи… не искам да се притеснявам за безопасността ти. А ти и без това би предпочела да си у дома.

Не възрази. Знаеше, че имам право. Ако вирусът се задействаше и се стигнеше до най-лошото, от което се страхувахме, последствията щяха да се разпространят по цял свят. Тези водачи трябваше да бъдат у дома, когато се случеше.

— Специалистите ми могат да останат — каза тя.

Поклатих глава.

— Те дадоха всичко от себе си. Хората ми вече работят по сървъра на Пентагона и трябва да запазим това под секрет, както можеш да си представиш.

— Разбира се.

Свих рамене.

— Освен това всичко приключи, Ноя. Това е последната ни възможност да спрем вируса.

Взе ръката ми в своята, обгърна я леко с покритите си с бръчки ръце.

— Израел няма по-голям приятел — каза тя. — И аз нямам по-голям приятел.

Най-доброто решение, което бях взел, беше да извикам Ноя тук. В отсъствието на помощниците ми нейното присъствие и напътствия ми донесоха успокоение, което не можеше да се опише с думи. Но никакви съветници, никакви напътствия не можеха да променят факта, че всичко зависеше от мен. Всичко се случваше на моя територия. Отговорността беше моя.

— Господин министър-председател — ръкувах се с Иван Волков.

— Господин президент, вярвам, че специалистите ни са ви били от полза.

— Така беше, да. Предайте благодарността ми на президента Чернокев.

Доколкото можеха да преценят моите хора, руските технически специалисти бяха работили всеотдайно. Най-малкото Кейси и Девин не бяха забелязали никакви признаци, че се опитват да ги саботират. Но това не означаваше, че не са били в състояние да прикрият нещо. Нямаше как да се разбере.

— Специалистите ми съобщиха, че вашият план как да се спре вирусът, може би ще успее — каза Волков. — Храним огромни надежди да се окаже така.

Потърсих намек за подигравателност, за ирония в думите на този хладнокръвен мъж с безизразно лице.

— Всички трябва да се надяваме на това — казах. — Защото ако ние пострадаме, всички ще страдат. Но хората, отговорни за това, трябва да се притесняват най-много, господин министър-председател. Защото Съединените щати ще отвърнат както подобава. И имам уверенията на съюзниците ни от НАТО, че ще ни подкрепят.

Той кимна, смръщил чело, с изражение на дълбока загриженост.

— В близките дни — поде — държавните глави ще трябва да вземат решения, които са належащи и изискват огромна предпазливост.

— В следващите дни — казах — ще открием кои са приятелите на Америка и кои са нейните врагове. И тежко на враговете.

След тези ми думи Волков си взе довиждане.

Тримата държавни глави, техните помощници и компютърните им специалисти слязоха по задните стъпала.

Хеликоптер на морските пехотинци се приземи на площадката в задния двор, готов да ги откара.

ГЛАВА 96

Започва се.

От наблюдателницата си на белия бор Бах гледаше през мерника на пушката си към задния двор.

Дишай. Отпусни се. Прицели се. Стреляй.

Военен хеликоптер с шумозаглушител, който превръщаше рева на роторите в лек шепот, кацна на площадката.

Вратата на кабината се отвори. Тя застана нащрек.

Държавните глави излизаха от хижата, осветени от лампите на верандата.

Огледа ги един по един, имаше възможност за чист изстрел в главата. Министър-председателят на Израел.

Канцлерът на Германия.

Министър-председателят на Русия.

Излизаха и други. Оглеждаше лицата им. Секунда, само това й трябваше сега, когато вече беше готова…

Дишай. Отпусни се. Прицели се. Стреляй…

Тъмнокос мъж…

… пръстът й галеше спусъка…

Не беше той.

Адреналинът се втурна из тялото й. Това беше последната поръчка, после край…

Дългокос мъж…

Не. Не беше нейната цел.

Вратата на хижата остана отворена.

После се затвори.

— Йеби га — изруга тя тихо. Не излезе. Все още беше вътре. Хеликоптерът се издигна. Тя усети силното въздушно течение, докато машината се извисяваше и накланяше, след което бързо изчезна в относителна тишина.

Нямаше да излезе от хижата. Нямаше да излезе.

Следователно те трябваше да отидат при него.

Остави пушката си и вдигна бинокъла си. Агентите на Тайните служби на Съединените щати все още стояха на поляната, охраняваха и задната веранда. Поставили бяха факли около двора, за да подсилят осветлението в мрака.

Предстоеше доста по-рискована част от операцията.

— Екип „Едно“ на позиция — чу тя в ухото си.

— Екип „Две“ на позиция.

И много по-кръвопролитна.

ГЛАВА 97

— Побързайте — казах на Девин и Кейси в сутерена, докато Девин се включваше в системите на Пентагона и полагаше усилия да маркира всички негови файлове като изтрити.

Осъзнах още докато го изричах, че той работи с възможно най-голяма бързина и моето подтикване е безсмислено.

Телефонът ми иззвъня. Прочетох „Лиз“ и вдигнах.

— Господин президент, свалихме съдържанието на втория телефон на Нина. Трябва да го видите веднага.

— Добре. Как?

— Ще ви го изпратя на телефона.

— Всичко ли? Какво да търся?

— Използвала е телефона само за едно — поясни Лиз. — Само за едно. Използвала го е да се свързва с един-единствен друг телефон, който също се е свързвал само с този. Нина е общувала с вътрешния човек, господин президент. Изпращала е и е получавала съобщения от нашия… нашия предател.

Кръвта ми изстина. Малка част от мен искаше да няма предател, Нина и Оги да са научили кодовия израз „Тъмните векове“ по друг път, никой от моите хора да не е извършил подобно деяние.

— Кажи ми кой е, Лиз — гласът ми трепна. — Кой го е направил?

— Няма имена, сър. Току-що го изпратих.

— Ще го изчета и ще ти позвъня.

Затворих.

— Девин, Кейси! — извиках. — Отивам в съвещателната стая. Щом сте готови, извикайте ме.

— Да, сър.

Телефонът ми изпиука миг по-късно, съобщение от Лиз. Имаше прикачен документ, който отворих на път към съвещателната зала, а Алекс ме следваше.

Документът беше запис на съобщения, участниците бяха обозначени като „Нина“ и „НН“ за „непознат номер“ — предпочитах „предател“, „Юда“ или „Бенедикт Арнолд“, — съобщенията бяха разбити по дата и час

Първото съобщение идваше от непознат номер на 4 май. Петък. Това беше денят, в който се бях върнал от европейската си обиколка, ден след новината, че Съединените щати са предотвратили покушение над Сулиман Синдурук и че майката на загиналия агент от ЦРУ настоява за отговори.

Погледнах към първата група съобщения от 4 май и ми направи впечатление местонахождението на човека, който използваше непознатия номер.

„Пенсилвания авеню" 1600

Съобщенията идваха от Белия дом. Който и да беше, беше изпращал съобщенията от Белия дом. Това беше… невъобразимо. Оставих го настрана и започнах да чета:

Петък, 4 май

НН: „Пенсилвания авеню“

Нина: неизвестно местонахождение

Източно стандартно време

НН (7:52): Прочетох бележката, очевидно. Кой си ти и откъде да знам, че не блъфираш?

Нина (7:58): Знаеш, че не блъфирам. Как иначе ще знам с точност до секунда момента, в който вирусът се е появил на сървъра на Пентагона?

Нина (8:29): Без отговор? Нищо ли няма да кажеш?

Нина (9:02): Не ми ли вярваш? Супер. Гледай как страната ти отива на кино. Вместо да станеш герой, ще се наложи да обясниш на президента, че е имало възможност да спреш това, но не си го направил. От герой до жертвено агне, колко тъжно!!

Нина (9:43): Защо ми е да лъжа? Какво имам да губя? Защо ме пренебрегваш?

Замислих се за времето на размяната на съобщенията. Имахме среща на екипа по национална сигурност в онази сутрин. С хората от вътрешния ми кръг, всички в Белия дом.

Който и да е изпращал съобщенията, той е присъствал на събранието.

Продължих да чета. Нина не спираше да обстрелва непознатия номер.

Нина (9:45): Предполагам, че не искаш да си герой, тогава просто ще заровиш главата в пясъка и ще се правиш, че ме няма???

Нина (9:59):….

Нина (10:09): Може след Торонто да ми повярваш.

Торонто. Точно така. Онзи петък беше денят, в който системата на метрото в Торонто спря да работи заради компютърен вирус, който приписахме на „Синове на джихада“. Атаката беше станала във вечерния час пик. Нина пишеше за събитието сутринта преди то да се случи. Точно както ми беше казала за катастрофата с хеликоптера в Дубай, преди да се случи.

Това поне обясняваше как се е стигнало до предателството. Чудех се как е започнало всичко, как кибертерорист и член на екипа по национална сигурност изобщо са се запознали. Нина беше започнала разговора. Тя се беше обърнала към нашия Юда.

Но който и да беше този вътрешен човек, защо не ми беше казал веднага? В мига, в който беше получил бележката, защо не ми беше казал? Защо го беше запазил в тайна?

Колко различно можеше да е всичко, ако вътрешният човек беше дошъл при мен в онзи момент.

Превъртях надолу. Това беше за 4 май.

Следващият разговор беше от другия ден — събота, 5 май, сутринта. Отново съобщение от непознат номер до Белия дом.

Хитро, дадох си сметка. Предателят беше осъзнал, че местонахождението му може да се проследи чак до улицата и номера, до „Пенсилвания“ 1600, и се беше погрижил да е в присъствието на други високопоставени служители по това време. Криел се е във вътрешния кръг. Предпазливо. Хитро.

Зачетох:

Събота, 5 май

НН: „Пенсилвания авеню" 1600

Нина: Местонахождение неизвестно

Източно стандартно време

НН (10:40): Значи, не блъфираш. Ще направите с военните ни системи същото, което направихте с метрото в Торонто снощи?

Нина (10:58): Умножено по милион. Вече внимаваш!!

НН (10:59): Да, вярвам ти вече. Можеш ли да спреш вируса?

Нина (11:01) Да, мога да ти кажа как да бъде спрян.

НН (11:02): Не е достатъчно да ми кажеш. Не разбирам много от компютри.

Нина (11:05): Не ти и трябва, ще ти кажа прости неща.

НН (11:24): Тогава се предай. Иди до най-близкото американско посолство.

Нина (11:25): И да замина право за Гуантанамо ли? Мерси!!!

НН (11:28): Тогава просто ми кажи как да спра вируса.

Нина (11:31): Да си издам коза?? Само заради него ще ми дадеш амнистия. Ако ти кажа как да се спре вирусът, откъде да знам, че ти ще изпълниш твоята част от сделката? Съжалявам, но не мога да го направя. Изключено.

НН (11:34): Тогава не мога да ти помогна. Трябва да се справиш сам.

Нина (11:36): Защо да не можеш да ми помогнеш?????

НН (11:49): Защото съм загазил. Ти ми каза вчера за Торонто, преди да се случи, а аз не споделих с никого.

Нина (11:51): Защо не каза на никого??

НН (11:55): Не ти повярвах. Чете ли новините? Президентът е разпънат на кръст само защото се е обадил на Сулиман. А аз си разменям съобщения с някой, който работи с него. Допуснах грешка. Но вече не мога да я поправя.

Но ти вярвам. Нека да намеря решение, става ли? Ще се свържа с теб. Колко време имам? Кога ще се задейства вирусът?

Нина (11:57): След седмица. Давам ти време до утре, повече не.

Тук свършваше разговорът в събота, 5 май. Умът ми препускаше, опитваше се да осмисли наученото. Явно не е било добре обмислен план за предателство. Не е било изнудване. Не е ставало дума за пари. Просто погрешна преценка? Едно лошо решение, което е довело до друго, а то до трето и така сме стигнали до тази каша.

Следващото съобщение от нашия Бенедикт Арнолд отново идваше от Белия дом, на следващата сутрин, събота, 6 май:

НН (7:04): Имам идея какво да направим, без да се замесвам. Близо ли си до Париж?

ГЛАВА 98

Бял ван с логото на „Лодки и пристани Лий“ излезе от щатската магистрала на Вирджиния и пое по чакълен път. В началото му имаше бариера с табела: ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ — НЕ ВЛИЗАЙ. Зад нея два джипа препречваха пътя.

Шофьорът на вана, Лойжик, спря и погледна в огледалото за обратно виждане към осемте мъже в задната част на купето, облечени в бронирани униформи. Четирима бяха въоръжени с АК-47. Другите четирима държаха оръжия с ракети за изстрелване от рамото, пробиващи брони.

— Ако си сваля шапката — напомни им той уговорения сигнал. Лойжик излезе от колата, изглеждаше като човек, който обича да обикаля езерата, носеше шапка с опърпана козирка, фланела и скъсани джинси. Приближи се до автомобилите на барикадата, вдигнал ръка, сякаш има въпрос.

— Здравейте — обади се той. — Приятели, знаете ли как да стигна до шосе 20?

Никакъв отговор. Прозорците на автомобилите бяха тъмни, през тях не се виждаше нищо.

— Има ли някой? — попита.

Повтори въпроса. И пак. Както си и мислеха: колите бяха празни. Агентите от Тайните служби бяха твърде малко, особено след като колегите им от другите служби отлетяха с хеликоптера.

Затова Лойжик не си свали шапката и стрелците не откриха огън по конвоя.

Добре. Куршумите щяха да им трябват за хижата.

Лойжик се върна при колата и кимна на мъжете.

— Май до хижата е чисто — каза той. — Дръжте се.

Даде на заден и се върна в началото на черния път. Спря, даде на първа и натисна докрай педала, за да прелети с вана през барикадата.

Малко по-късно моторница бавно навлезе в малък залив, където агентите на Тайните служби седяха в лодката, която беше добре осветена в мрака. За разлика от екип „Едно“ във вана, проникващ от север, този в лодката се състоеше само от четирима мъже; за тях беше далеч по-трудно да се скрият.

Двама мъже седяха на носа на лодката. В краката им на палубата други двама лежаха по очи, с четири АК-47 с монтирани гранатомети.

— Спри лодката! — извика агент от Тайните служби през мегафон. — Това е ограничена зона!

Водачът, мъж на име Хамид, сви шепа като рупор и извика към агентите:

— Можете ли да ни изтеглите на брега? Двигателят ни се повреди.

— Обърнете лодката!

Хамид разпери ръце.

— Не мога. Двигателят не работи!

Мъжът до Хамид, с леко наведена глава, се обърна към мъжете в краката си:

— Като дам команда.

— Тогава хвърлете котва и ще пратим помощ!

— Искате да…

— Спрете на място! Веднага хвърлете котва!

Агентите на лодката се размърдаха, насочиха се към двете страни и към носа, за да дръпнат насмоления брезент и да открият картечниците.

— Сега! — прошепна Хамид и протегна ръка за едно от оръжията.

Скритите мъже скочиха на крака със своите АК-47 с гранатомети и откриха огън по Тайните служби.

ГЛАВА 99

В съвещателната зала четях съобщенията между Нина и Бенедикт Арнолд от събота, 6 май. Сега разбирах как е била замесена Лили. По този начин нашият вътрешен човек е успял да осигури на Нина достъп до мен без чуждо посредничество, като през цялото време е действал, без да оставя следи. Отговорът на Нина:

Нина (7:23): Искаш да го кажа на дъщерята на президента, така ли? 

НН (7:28): Да. Ако й дадеш тази информация, тя веднага ще я предаде на баща си. И президентът ще преговаря направо с теб.

Нина (7:34): Мислиш ли, че президентът ще преговаря с мен?

НН (7:35): Разбира се. Амнистия от правителството в родината ти в замяна на спасението на нашата страна? Разбира се, че ще го направи! Можеш ли да дойдеш в САЩ?

Нина (7:38): Лично ли трябва да се видя с него?

НН (7:41): Да. По телефона не би ти повярвал.

Нина (7:45): Не знам. Как да съм сигурна, че няма да ме откара в Гуантанамо и да ме изтезава?

НН (7:48): Няма да го направи. Повярвай ми.

Истината беше, че не знаех какво бих направил в желанието си да спра вируса. Ако мислех, че така мога да стигна до отговорите, щях да подложа Нина на разпит.

Но дотам не се стигна, защото Нина ми даде да разбера — чрез Лили и след това, когато дойде да ме види, — че има партньор, който разполага с другата половина от пъзела. Вървяха заедно, така каза Нина, ако бях дал заповед за нейното задържане в Белия дом, никога нямаше да стигна до другата половина от пъзела и нямаше да успея да спра вируса.

А точно на този етап се намирахме в момента.

Нина (7:54): Ако го направя и отида да се срещна с дъщеря му в Париж, как ще разбера, че президентът ме взема насериозно?

НН (7:59): Ще те вземе насериозно.

Нина (8:02): Защо? При теб не стана така.

НН (8:04): Защото ще ти дам кодова дума, заради която веднага ще ти повярват. В мига, в който чуе този код, той ще те вземе насериозно. Без въпроси.

Нина (8:09): Добре, какъв е кодът?

НН (8:12): Трябва да ти вярвам. Кодът е секретна информация, която разкривам. Няма просто да загубя поста си, а ще отида в затвора. Разбираш ли?

Нина (8:15): Да. Едуард Сноудън[18], Челси Манинг[19]?

НН (8:17): В общи линии. Рискувам всичко, за да ти помогна. Доверявам ти се.

Нина (8:22): Трябва да си вярваме ВЗАИМНО. Няма да кажа на никого кой си и какво си ми казал. Кълна се в Бог!!

НН (9:01): Добре. В този момент поемам най-големия риск в живота си. Надявам се, че го разбираш. Надявам се, че мога да ти се доверя.

Нина (9:05): Разбирам. Можеш.

Ето как, значи, Нина е научила за „Тъмните векове“. А ден след размяната на тези съобщения — само преди пет дни, този понеделник — Нина е намерила Лили в Париж, в Сорбоната, и й е прошепнала „Тъмните векове“ на ухото. Лили ми се обади и през последните четири дни аз се опитвам да разбера кой е вътрешният човек.

И още не съм успял. Превъртях надолу към следващата страница…

— Господин президент! — чу се гласът на Кейси. — Готови сме!

Изхвърчах от съвещателната стая, Алекс ме следваше плътно, заварих Кейси, Девин и Оги в щаба.

— Готови сте да активирате вируса, така ли? — попитах.

Оставих телефона на едно от бюрата и застанах зад Девин. Кейси се обърна към мен:

— Господин президент, преди да опитаме: наясно сте, че не знаем дали вирусите на отделните устройства общуват помежду си. Възможно е всеки вирус във всяко устройство в страната да е настроен така, че да се задейства отделно от останалите. Но е възможно и вирусът в един компютър да даде сигнал на другите, да изпрати команда за изпълнение, която да ги задейства едновременно във всички заразени устройства.

— Наясно съм, обясни ми го вече.

— Имах предвид сър, че се надявам идеята ни да проработи — но ако това не стане и вирусът се задейства на сървъра в Пентагона, може да активира милиони, вероятно милиарди устройства в страната. Ще се сбъдне най-лошият ни сценарий, ако планът ни не проработи.

— При пробата се получи — казах.

— Получи се наистина. Дадохме всичко от себе си, за да пресъздадем вируса за нашите проби. Но не можем да ви кажем със стопроцентова сигурност, че нашето пресъздаване е било съвършено. Разполагахме само с броени часове да го направим, работихме твърде бързо. Затова не мога да ви гарантирам, че ще се получи с истинския вирус.

Поех дълбоко въздух.

— Ако не направим нищо, вирусът ще се задейства всеки момент — обясних. — Може би след минута, може би най-късно след няколко часа, но ще стане скоро. И схемата, която изработихме, е най-доброто, което измислихме, за да спрем този вирус. Така ли е?

— Да, сър. Това е единственото, което постигна някакъв успех.

— Тогава? — свих рамене. — Да имате по-добра идея?

— Нямаме, сър. Само исках да сте наясно. Ако не проработи…

— Всичко ще отиде по дяволите. Разбрах. Може да се окаже голяма победа за нас, а може да бъде и Армагедон — погледнах Оги. — Ти какво мислиш, Оги?

— Съгласен съм с вашите доводи, господин президент. Това е най-големият ни шанс. Единственият.

— Кейси?

— Съгласна съм. Трябва да опитаме.

— Девин?

— Съгласен, сър.

Потрих ръце.

— Тогава давайте.

Пръстите на Девин полетяха по клавиатурата.

— Започва се…

— Какво? — стоящият зад мен Алекс Тримбъл скочи и постави пръст на слушалката си. — Има проникване през северния път ли? Вайпър! — извика той в радиостанцията си. — Вайпър, чуваш ли ме, Вайпър? — Алекс тутакси стигна до мен, улови ме за ръка и ме издърпа. — В съвещателната зала, господин президент! Трябва да изолираме мястото. Там е най-безопасно…

— Оставам тук.

Алекс ме дърпаше непоколебимо.

— Не, сър, трябва веднага да дойдете с мен.

— Тогава и те идват — заявих.

— Добре. Да вървим.

Девин изключи лаптопа си. Всички се втурнахме към съвещателната зала.

В този момент се чуха изстрели в далечината.

ГЛАВА 100

След като белият ван връхлетя и помете барикадата, Лойжик забави, почти спря, търсеше неотбелязания черен път. Ето го. Беше го подминал. Спря, даде на заден, върна се и зави наляво. Ако не му бяха казали, че е тук, изобщо нямаше да го забележи.

Пътеката беше тясна, колкото по нея да се движи един автомобил. И беше тъмна, светлината от залязващото слънце изобщо не стигаше дотук от високите дървета, които я обгръщаха от двете страни. Лойжик стисна волана и издал шия напред, бавно започна да ускорява, въпреки че не можеше да кара достатъчно бързо заради неравния терен.

До хижата оставаше само половин миля.

На езерото се водеше престрелка.

Екип „Две“ задейства димни гранати и обсипа лодката на Тайните служби с куршуми от АК-47. Лодката отвърна със стрелба с картечница, принуди нападателите да се снишат на палубата и да използват корпуса на лодката си като прикритие.

Малкото останали на брой агенти на Тайните служби скочиха да покрият задния двор. Тръгнаха към пристана, вдигнаха оръжие и също отговориха на стрелбата от моторницата на екип „Две“.

Щом агентите стигнаха до пристана и насочиха цялото си внимание към лодката, от която се извършваше нападението, Бах прекоси двора, възползвайки се от тъмнината и разсейването на агентите, и скочи през отворения прозорец на пералното помещение в сутерена.

ГЛАВА 101

Алекс Тримбъл затвори и заключи тежката врата на съвещателната стая. Извади телефона от джоба си и го включи.

Девин седеше на стол с отворен лаптоп, готов за действие.

— Давай, Девин — казах. — Задействай вируса.

Погледнах през рамото на Алекс към неговия телефон. Тайните служби бяха монтирали камери на покрива и двамата с Алекс наблюдавахме кадрите от онази, която сочеше на север — бял ван напредваше по черния път към нас

— Къде си, Вайпър? — извика Алекс на радиостанцията.

Сякаш следвайки указания на режисьор, хеликоптер на военноморските сили, част от новата ескадрила бойни хеликоптери „Вайпър“, се появи и се спусна над вана откъм задната част. От крилото му излетя ракета въздух-земя и се насочи в спирала към вана.

Автомобилът избухна в кълбо от оранжев пламък и се превъртя няколко пъти, като накрая остана неподвижен на една страна. Агентите на Тайните служби бавно тръгнаха напред, с готови за стрелба автомати…

Алекс натисна бутон и се показа друга картина: гледахме на югоизток, към престрелката при езерото, агентите на лодката и тези на пристана обстрелваха моторница, опитваха се с всички сили да й попречат да стигне до брега.

С пръст, притиснат към слушалката в ухото му, Алекс извика в радиостанцията:

— Навигатор, разчистете пътя! Разчистете пътя! Всички агенти да се отдръпнат за Вайпър!

След тези думи лодката на Тайните служби промени курса си и тръгна на заден, отдалечаваше се от моторницата, която извършваше нападението. Агентите на пристана се отдръпнаха и залегнаха на земята.

Хеликоптерът пристигна, изстреля още една ракета и изпепели моторницата, издигна се огнено кълбо и мощна струя вода от езерото. Лодката на Тайните служби също се преобърна.

— Сега искам доклад от морските пехотинци! — извика Алекс в радиостанцията си, веднага преминал към следващия етап. Морските пехотинци, разположени във „Вайпър“ на местно летище, бяха негова идея, така около хижата имахме лека охрана, но наблизо чакаше тежко подкрепление.

— Агентите във водата! — побутнах Алекс по рамото.

Той свали радиостанцията си.

— Имат спасителни пояси. Добре са. — Отново заговори на радиостанцията. — Къде са моите морски пехотинци? Трябва ми доклад за жертвите!

— Добре, вирусът е задействан на сървъра в Пентагона — обади се Девин.

Обърнах се към него, докато Алекс се отдалечи към вратата на съвещателната зала и продължи да крещи заповеди.

— Да видим дали ще проработи. — Девин издиша, след като беше затаил дъх. — Помолете се.

Затрака по клавишите. Вече нямахме смартскрийн, около който да се струпаме, затова наблюдавах през рамото му, заедно с Кейси и Оги, докато той изваждаше параметрите на файловете, за да провери дали маркираните като изтрити файлове ще оцелеят.

— Това е нула — казах, вперил поглед в долната част на прозореца с параметрите. — Нулата е лош знак, нали?

— Той… не, не… — заекна Девин. — Пренаписва файловете.

— Не ги ли изтри? — попитах. — Маркира ги като из…

— Да, да, да. — Девин сграбчи вбесен лаптопа. — Мамка му!

Гледах същите параметри на файловете, прозорците с низходящи редици от думи и числа, но виждах нула в дъното.

— Защо не се получава? — попитах. — Какво…

— Може би не сме успели да възпроизведем напълно вируса в нашите тестове — предположи Оги. — Онази част, която не успяхме да дешифрираме.

— Пропуснали сме нещо — каза Кейси.

Кръвта ми замръзна.

— Сървърът на Пентагона ще бъде заличен, така ли?

Кейси вдигна ръка към слушалката в ухото си.

— Повторете! — каза, затвори съсредоточено очи. — Сигурно ли е?

— Какво, Кейси?

Обърна се към мен.

— Господин президент, екипът ни в Пентагона казва, че… вирусът, който току-що активирахме, е дал команда за изпълнение из цялата система. Вирусът се е задействал в Министерството на финансите… — потупа по ухото си, — в Департамента за вътрешна сигурност. В Министерството на транспорта. Нав… навсякъде, сър. — Погледна към телефона си. — И на моя телефон също.

Посегнах към моя.

— Къде ми е телефонът?

— О, не — каза Оги. — О, не, о, не, о, не.

— И на моя телефон — каза Девин. — Разпространява се. Господи, разпространява се навсякъде! Вирусът атакува наред.

Кейси приклекна, уловила се за косите.

— Задействал се е — каза. — Бог да ни е на помощ.

За миг останах като вцепенен, не можех да повярвам. Дълбоко в себе си не бях спирал да вярвам, че няма да се стигне дотук, че ще измислим решение.

„Бог да ни е на помощ“ бяха точните думи.

Настъпили бяха Тъмните векове.

ГЛАВА 102

Частният самолет се приземи на тясна писта извън Загреб. Сулиман Синдурук се протегна, стана и слезе по стъпалата.

Посрещнаха го двама мъже с преметнати на рамо пушки. Високи, мрачни мъже, на чиито лица се четеше уважение и признателност към Сули. Последва ги до джипа. Те се качиха отпред, а той отзад. Скоро се озоваха на двулентов път, който минаваше покрай връх Медведница, толкова величествен в своята…

Подскочи от звука на телефона си. Очакваше този сигнал. Като от избухваща бомба. Мелодията, която беше запазил специално за случая.

Беше подранил с няколко часа. Американците сигурно са се опитали да го изтрият.

Отвори съобщението и прочете сладостните думи: „Вирусът е активиран“.

Затвори очи и остави топлината на удовлетворението да го завладее напълно. Няма нищо по-сексапилно от хубавото, разрушително пренаписване, силата, която можеше да разгърне от клавиатура на хиляди километри от случващото се.

Докато джипът пътуваше и вятърът духаше в тила му, той се наслади на надигналата се у него вълна. Той го беше направил.

Той беше човекът, променил хода на историята.

Той беше човекът, принудил единствената световна суперсила да рухне на колене.

Той беше човекът, който скоро щеше да е достатъчно богат, за да се наслаждава на живота.

ГЛАВА 103

— Не може да бъде!

— Не, боже, не…

Около мен цареше паника, носеха се проклятия и вопли. Тялото ми трепереше, все още не можеше да повярва, очакваше да се пробуди от кошмара. Тръгнах към компютъра в съвещателната зала, подсигурен с отделна линия, до която „Тъмните векове“ не можеха да достигнат.

Преминали бяхме към фазата на намаляване на щетите от заплахата. Трябваше да се свържа с Каролин.

Най-напред щях да уведомя водачите на партиите в Конгреса — да накарам Камарата и Сената възможно най-скоро да приемат законите за въвеждане на военно положение на територията на цялата страна, за премахване на неприкосновеността на личността, за широки правомощия на изпълнителната власт, която да наложи контрол на цените и дажби.

Второ: да пристъпя към прилагането на указите…

— Чакайте, ама какво? — извика Девин. — Чакайте, чакайте, чакайте! Кейси, погледни тук.

Кейси се втурна към него. Аз също.

Девин работеше по компютъра, с някакъв метод за ускорено превъртане прескачаше от едни файлове на други.

— Не… разбирам… не…

— Какво прави? — извиках. — Кажи!

— Вирусът… — Девин пишеше на компютъра, появяваха се и изчезваха различни екрани. — Започна да пренаписва няколко файла, сякаш се опитва да ни покаже, че може… но сега спря.

— Как спря? Вирусът е спрял?

Кейси се наведе до мен, вперила поглед в екрана.

— Това какво е? — изуми се тя.

ГЛАВА 104

Бах стоеше до прозореца на пералното помещение, докато течеше престрелката на езерото.

— Екип „Едно“, статус — зачака тя новини от чеха Лойжик, водача на отряда.

— Движим се… какво е… какво…

— Екип „Едно“, статус! — изсъска тя, опитваше се да не повишава глас.

— Helikoptéra! — извика на родния си език Лойжик. — Odkud pochàzi helicoptéra?

Хеликоптер ли?

— Екип „Едно“…

Чу експлозията два пъти, веднъж от север, втори път в слушалките си чрез предавателя на Лойжик. Погледна на север — пламъци обагряха небето.

Боен хеликоптер? Нещо в нея се скъса.

Опита се да отвори прозореца в пералното помещение. Заключен.

— Йеби га — изсъска тя, усети как у нея се надига паника.

Хвана оръжието под мишницата си за заглушителя, наведе се към прозореца…

— Ularning vertolyotlari bor! — Хамид, водачът на екип „Две“, извика в слушалката й. Тя не знаеше узбекски, но имаше чувството…

— Имат хеликоптер! Имат…

Експлозията този път беше още по-оглушителна, масивен взрив откъм езерото, чийто звук връхлетя тъпанчето й през слушалката, и тя залитна.

За нея страхът, който чувстваше да се надига, беше необичаен; температурата й се повишаваше, усещаше стомаха си разстроен. След Сараево не се беше страхувала от нищо и никого. Не знаеше, че все още може да се страхува.

Стовари дръжката на оръжието върху прозореца, разби стъклото. Промуши ръка и вдигна резето, почака да разбере дали са чули чупенето на стъклото, проявявайки обичайната си предпазливост. Пет секунди. Десет секунди. Никакъв шум.

Отвори прозореца и се промуши с краката напред в пералното помещение.

ГЛАВА 105

— Моля? — не разбрах. — Обяснете ми какво става.

— Ами… — Девин поклати глава. — Нина е вградила прекъсвач на цикъла на вируса.

— Какво е вградила?

— Поставила е прекъсвач и е вградила парола.

— Какво, по дяволите, става, хора?

Оги допря ръката ми.

— Явно — в гласа му се долавяше паника — Нина е вградила механизъм, който да спре вируса, след като е бил активиран. Както каза Девин, вирусът е започнал да пренаписва малка част от данните, показал е какво е в състояние да направи, но сега е спрял, дава ни възможност напълно да прекъсне работата си, ако му кажем паролата.

— Това не сме успели да възстановим, когато пресъздадохме вируса — каза Кейси. — Не знаехме за него.

— Ами вирусите на другите компютри и устройства в страната? — попитах. — Казахте, че е във връзка с тях. И те ли са спрели?

Кейси заговори бързо в микрофона си.

— Джаред, имаме прекъсване на цикъла, вирусът спря действието си… Разбираш ли? Сигурно разбираш, че…

Впих поглед в нея, чаках.

За пръв път двайсет секунди минаваха толкова бавно.

Лицето й грейна, вдигна ръка като сигнал за стоп.

— Да — каза. — Да! Вирусът на сървъра в Пентагона сигурно е разпратил команда за прекъсване чрез системата за разпространение.

— Тоест… вирусът е спрял навсякъде?

— Да, сър. Получаваме нов шанс.

— Нека видя този прозорец с паролата, която ще прекъсне действието му. — Заобиколих Оги и погледнах към компютърния екран.

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА:……..28:47

— Започнало е обратно броене — отбелязах. — От трийсет минути ли?

28:41… 28:33… 28:28…

— Вирусът е спрян за двайсет и осем минути, така ли?

— Да — потвърди Оги. — Имаме двайсет и осем минути, за да напишем паролата. Или вирусът ще се задейства с пълната си мощ. Из цялата мрежа от устройства.

— Сигурно се шегувате. — Хванах се за косите. — Не, това е добре, това е добре, все още сме в играта. Последна възможност. Добре, парола. — Обърнах се към Кейси. — Нямахме ли софтуер, който да декодира пароли?

— Ами… имаме, но не е такъв, който да инсталираме и да задействаме за двайсет и осем минути, особено с този вирус. Ще са ни нужни часове, дори дни или седмици…

— Добре, тогава да започнем с предположенията. Трябва да отгатнем паролата.

„Просто“, беше казала в съобщението си Нина, когато твърдеше, че вирусът може да бъде спрян. Не трябва да си специалист, беше написала.

Просто. Просто е, ако знаеш думата.

— Каква, по дяволите, е паролата? — обърнах се към Оги. — Никога нищо ли не е споменавала?

— Нямах представа — каза той. — Мога само да предположа, че това е бил нейният начин да ме защити, да разделим информацията, с която разполагаме…

— Но може би нещо ти е подхвърлила. Като намек, дала ти е някаква следа? Мисли, Оги, мисли.

— Аз… — Оги постави ръка на челото си. — Аз…

Опитах се да се сетя за нещо, което Нина може да ми е казала в Овалния кабинет. Говореше за страната в пламъци, че с партньора й Оги са заедно в сделката. Даде ми билети за бейзболния мач. Хеликоптера в Дубай…

Можеше да е всичко.

— Напиши „Сулиман“ — казах на Девин.

Той го написа и го потвърди с „Въведи“. Думата изчезна.

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА:…….27:46

— Използвай главни — предложи Кейси. — Може да различава главни от малки букви.

Девин го направи. Нищо.

— Всичко да е с малки.

— Не.

— Напиши цялото име „Сулиман Синдурук“ — предложих.

Девин го написа. Никаква реакция.

— Господи, как ще се справим с това? — попитах.

„Просто“ беше написала Нина в съобщението.

Потупах джобовете си. Огледах стаята.

— Къде ми е телефонът? Къде, по дяволите, е телефонът ми?

— Опитай „Нина“ — предложи Оги.

— Не става. Не става и ако всичко е с главни букви — обяви Девин, след като изпробва и двата варианта. — Нито с малки.

— Опитай с „Нина Шинкуба“ по всички различни начини.

— Как точно се пише „Шинкуба“?

Всички погледнаха Оги, а той сви рамене.

— Научих фамилията й от вас — рече ми той.

Никога не я бих виждал изписана. Лиз ми я каза. Трябваше да й се обадя. Отново пребърках джобовете си, огледах стаята.

— Къде ми е телефонът?

— Вероятно се пише „ш-и-н-к-у-б-а“ — предположи Кейси.

Девин опита най-различни варианти:

Нина Шинкуба

нина шинкуба

НИНА ШИНКУБА

НИНАШИНКУБА

нинашинкуба

Никакъв късмет. Погледнах таймера:

26:35

— Къде, по дяволите, е моят телефон? — отново попитах. — Някой да е… И си спомних. Оставих телефона си в щаба. Когато Девин се канеше да активира вируса. В този момент съобщиха на Алекс за нападението отвън и той веднага ни доведе в съвещателната зала, тогава го бях забравил.

— Веднага се връщам — казах.

Алекс продължаваше да говори по радиостанцията и да наблюдава Случващото се навън, видя ме да излизам и се втурна да препречи пътя ми към вратата.

— Недейте, сър! В изолация сме. Още няма сигнал, че всичко е чисто.

— Телефонът ми, Алекс Трябва ми…

— Не, сър, господин президент.

Сграбчих го за ризата за негова изненада.

— Заповядвам ти, агент. Телефонът е по-важен от моя живот.

— Тогава аз ще го донеса — заяви той.

Посегна към джоба си.

— Тръгвай, Алекс! Върви!

— Момент, сър. — Той извади нещо от джоба си.

— Продължавайте да опитвате! — Викнах към екипа си. — Пробвайте с името на Оги! Оги Косленко!

ГЛАВА 106

Бах седеше върху пералнята със сушилня. Оттласна се и безшумно скочи на пода в тъмното помещение. Надзърна през вратата. Както й бяха казали, сутеренът не беше лабиринт от стаи, а един дълъг коридор с няколко помещения от всяка страна и стълбище в средата, вляво от нея.

От отворения прозорец зад гърба си чу шумове, идващи отвън: кацане на летателен съд, суматоха от извикани на висок глас команди, забързани стъпки по земята, разпръсване на хора.

Хеликоптерът. Пристигаха морските пехотинци, вероятно и Специалните части.

Бързи, тежки стъпки. Отново тичаха. Тичаха към отворения прозорец…

Приклекна, вдигна оръжието си.

Мъжете се приближиха и спряха. Един от тях застана точно до прозореца.

Какво правеха…

После чу гласа:

— Западен отряд, заемете позиция!

Западен отряд.

Това беше западната част на хижата. Западният отряд. Вероятно имаше северен, южен и източен.

Бяха обкръжили мястото от всички страни.

В този момент тя си спомни за майка си Делила и какво беше изтърпяла по време на посещенията на войниците, какво беше правила за децата си всяка нощ, как оставяше сина и дъщеря си в стая, отдалечена от спалнята, в гардероб, слагаше им слушалки, за да слушат Пасакалия^[20] или Концерт за две цигулки, а не шумовете, долитащи от спалнята. „Слушайте само музиката“, нареждаше тя на Бах и на брат й.

Бах се стегна и излезе, застана на прага на първата стая вляво. Наричаха я „щаба“.

Надзърна. На огромен бял екран бяха изписани думите:

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА:…..26:54

В прозорец се четеше име: Нина Шинкуба

После изчезна. Появи се друго: нина шинкуба

Думите продължиха да се появяват, после да изчезват:

НИНА ШИНКУБА

НИНАШИНКУБА

нинашинкуба

Числата отстрани на прозореца бяха някакъв таймер.

26:42

26:39

26:35

Влетя в стаята с вдигнато оръжие. Огледа помещението, но не видя нищо. Бързо провери зад шкафа с папки, зад купчината кутии. Никой не се криеше.

Стаята беше празна. Той трябваше да е тук, а нямаше никой.

Отново погледна към белия екран, където бяха изписани нови думи:

Оги Косленко

ОгиКОсленко

огикосленко

Аугустус Косленко

Знаеше това име, естествено, но не знаеше защо се появи изписано на екрана.

Подскочи от бръмченето, от вибрирането на телефона на дървената маса. На дисплея пишеше: Лиз ФБР.

После погледна нагоре.

И за пръв път забеляза охранителната камера, която гледаше право към нея от ъгъла, премигващата червена светлина не оставяше никакво съмнение, че работи и я наблюдават.

Мина вдясно. Камерата проследи движението й.

През тялото й премина тръпка.

Чу шум от пералното помещение, някой риташе по прозореца, опитваше се да влезе.

След това над нея прозвучаха забързани стъпки, хората бяха толкова много, че не можеше да ги преброи. Изтичаха до вратата, която водеше към сутерена. Тя се отвори със замах.

Още стъпки, отекващи по стълбището, докато мъжете тичаха надолу.

Бах влезе в щаба, заключи вратата и заотстъпва, докато не се удари в отсрещната стена.

Разви заглушителя на оръжието си.

Дишаше дълбоко, опитваше се да овладее пулсирането в гърлото си. Горещи сълзи вече замъгляваха зрението й.

Леко докосна корема си.

— Ти си моят прекрасен дар, драга — прошепна на родния си език с треперещ глас — Винаги ще бъда с теб.

Откачи телефона от кръста си и извади слушалките, чийто кабел минаваше под дрехите й до ушите.

— Ето, драга — каза тя на детето в себе си. — Слушай това, мой прелестен ангел.

Избра кантатата „Selig ist der Mann“. Нежната музика от струнните инструменти, водени от цигулката на Вилхелм Фридеман Херцог, изящното въведение, страстните вопли на сопраното.

Ich ende behände

Mein irdisches Leben,

Mit Freuden zu scheiden

Verlang ich itzt eben.

„На земния си живот слагам край, с радост да си тръгна копнея.“

Спусна се по стената на пода. Постави телефона на корема си и усили звука.

— Слушай само музиката, драга — каза тя.

ГЛАВА 107

Двамата с Алекс гледахме кадрите от щаба на неговия портативен монитор: убийцата се спусна на пода, затворила очи, а покритото й с камуфлажна боя лице изглеждаше спокойно.

Постави пистолета под брадичката си. Сложи телефона на корема си.

— Знае, че е в безизходица — казах.

— Проверихме навсякъде, сама е — увери ме Алекс. — Останалите помещения в сутерена и в хижата са чисти. Само тя е. Отрядът е пред вратата й, готови са да влязат. Време е да тръгваме, господин президент.

— Не можем, Алекс, трябва да…

— Може да носи експлозиви, сър.

— Облечена е в плътно прилепнал по тялото костюм.

— Може да са отдолу. Може телефонът да е детонатор. Държи го ниско на корема си. Защо ще го прави?

Отново погледнах към екрана. Махна слушалките си, преди да постави телефона на корема си.

Спомних си как пеех на Лили, когато тя беше още в корема на Рейчъл. — Трябва да тръгваме веднага, сър. — Алекс ме хвана за ръката. Готов беше да ме влачи, ако не тръгна доброволно.

Девин, Кейси и Оги продължаваха с опитите да намерят паролата.

— Колко време остава, Девин?

— Двайсет и две минути.

— Можеш ли да вземеш лаптопа на хеликоптера? Ще работи ли там?

— Да, разбира се.

— Тогава да тръгваме. Всички.

Отрядът морски пехотинци стоеше пред вратата, когато Алекс я отвори. Съпроводиха ни нагоре по стълбището, преведоха ни през къщата, през верандата, надолу по стъпалата, чак до площадката, където ни чакаше хеликоптерът. Алекс ме покриваше, докато вървяхме. Девин гушкаше като бебе лаптопа си.

— Трябва ми моят телефон — казах на Алекс, докато влизахме припряно в хеликоптера. — Нека се издигнем на безопасна височина, но да останем близо. Някой трябва да ми донесе телефона.

Качихме се в президентския хеликоптер, познатата обстановка в него ме поуспокои. Девин се отпусна на седалката с кремава кожена тапицерия и отново започна да пише по клавиатурата.

— Остават ни само двайсет минути — обяви той, докато машината се издигаше и се наклони към дърветата, над горящите останки от моторницата, която „Вайпър“ беше отстранил.

Гледах над рамото на Алекс към монитора в ръката му. Извиках към Девин:

— Опитай със „Синове на джихада“, различни варианти. Може би „джихад“.

— Да, сър.

На монитора убийцата стоеше неподвижно. Оръжието беше под брадичката й, телефонът — притиснат до корема. До утробата й.

Алекс вдигна радиостанцията.

— Пехотинци, президентът е в безопасност. Влезте в стаята.

Взех радиостанцията от Алекс.

— Говори президент Дънкан — казах. — Искам я жива, ако е възможно.

ГЛАВА 108

Бах седеше със затворени очи и тананикаше музиката, на света бяха останали само нейното неродено още дете Делила и игривите струни, сърцераздирателните гласове на хора.

Шумът от вратата, която се отвори с трясък, не съществуваше. Войниците, които й наредиха да хвърли оръжието си и да се предаде, не съществуваха.

Нейният зиг зауер все още беше опрян в брадичката й, гледаше как мъжете се разпръсват, насочили оръжия към нея. Сигурно имаха заповед да я заловят жива. В противен случай вече щеше да е мъртва.

Не можеха да я наранят сега. Тя беше в мир със себе си.

— Това е най-доброто, което мога да направя за теб, драга — прошепна.

Хвърли оръжието пред себе си и пристъпи напред с вдигнати ръце. Легна по лице на килима.

Пехотинците веднага я вдигнаха, сякаш изобщо не тежеше, и я извлякоха от стаята.

ГЛАВА 109

— Свалете ни долу! — казах на Алекс. — Трябва ми телефонът!

— Още е рано. — Алекс вдигна радиостанцията си. — Докладвайте, когато я проверите!

Когато се потвърди, че не носи експлозиви, имаше предвид той, или когато я отдалечаха достатъчно, за да не представлява заплаха за мен.

Пехотинците бързо я изведоха от стаята. Един войник държеше здраво ръцете й и излязоха извън обсега на камерата.

— Напредък? — попитах Девин, но вече знаех отговора.

— Не, не става нито със „Синове на джихада“, нито с „джихад“ и техните варианти.

— Опитай с „Абхазия“ или „Грузия“ — казах.

— Как точно се пише името на тази страна?

— А-б… Трябва да го напиша. Къде има хартия? Има ли лист и химикалка?

Кейси пъхна малък бележник в ръката ми, даде ми химикалка. Написах думата и му я прочетох.

Той я въведе на клавиатурата.

— Не става с обикновено изписване… нито с главни букви… нито с малки…

— Изпиши националността „абхазка“.

Направи го.

— Не става.

— Сигурен ли си в правописа?

— Мисля, че… да.

— Мислиш? Не е достатъчно само да мислиш, Девин! — Тръгнах към него, за да погледна таймера на екрана на компютъра му…

18:01

17:58

… и се опитвах да си спомня всичко, което Нина ми беше казала, всичко, което бях видял в съобщенията…

— Навсякъде е чисто! — извика Алекс. — Да приземяваме този хеликоптер!

Пилотът маневрира по-бързо от когато и да било, почти заби носа, но успя да изправи машината и внимателно кацна на площадката, от която току-що бяхме излетели.

Агент Джейкъбсън влезе в хеликоптера и ми подаде телефона.

Отворих файла — записа на съобщенията, които още не бях прочел в суматохата от последния час.

Телефонът в ръцете ми иззвъня. На дисплея пишеше: Лиз ФБР.

— Лиз — отговорих. — Няма време, затова бъди кратка.

ГЛАВА 110

Набрах Каролин, моя началник на кабинета, с когото в този ден се бях свързвал десетки пъти, но ми се струваше, че са минали векове, откакто за последно говорихме, след всичко случило се междувременно — проверката на модела „изтрити файлове“ за действието на вируса, разкодирането на втория телефон на Нина от ФБР, нападението над хижата, появата на прекъсвача, който Нина беше вградила и който се задействаше с парола.

— Господин президент! Слава богу! Аз…

— Слушай, Кари, слушай. Нямам време за обяснения. Разполагаме с по-малко от шест минути, преди вирусът да се задейства.

Чух как Каролин ахна.

— Има парола — продължих. — Нина е създала парола, с която вирусът може да бъде спрян. Ако разберем каква е, можем да спрем вируса във всички системи. Ако не успеем, ще се задейства навсякъде — ще настъпят Тъмните векове. С техниците опитахме всичко. Само гадаем. Нуждая се от най-умните хора, които познавам. Нуждая се от нашия екип по национална сигурност. Събери всички.

— Всички ли? — попита тя. — И вицепрезидента?

— Вицепрезидентът е най-важният — казах.

— Да, сър.

— Тя е била, Кари. Ще ти обясня по-късно. Ти също трябва да знаеш. Току-що наредих да бъде претърсен кабинетът на вицепрезидента в Западното крило. Когато дойдат от ФБР, вероятно някой ще ти обясни. Остави ги да работят.

— Да, сър.

— Събери всички за конферентен разговор и ме включи от президентския хеликоптер, на който се намирам в момента.

— Да, сър.

— Веднага, Кари. Имаме… пет минути.

ГЛАВА 111

Минах покрай Девин и Кейси, които бяха рухнали на кожените седалки в централната част на президентския хеликоптер. По лицата им се четеше крайно изтощение, косите им бяха лепкави от пот, очите им се взираха надолу. Преминали бяха през истинска преса и бяха направили всичко по силите си. Повече нямах нужда от тях. Дошъл беше моят ред и на екипа по национална сигурност.

И на Оги, най-близката връзка, която имахме с Нина.

Влязох в задната кабина и затворих вратата зад себе си, след като пуснах Оги да мине. Ръцете ми трепереха, когато вдигнах дистанционното за телевизора с плосък екран и натиснах бутон. Веднага се появиха осем лица — Лиз, Каролин и „кръгът на шестимата“.

Оги седеше в едно от кожените кресла, в скута му лежеше лаптопът, готов беше да пише.

— Каролин обясни ли ви? — обърнах се към екипа си на екрана на телевизора. — Има парола и трябва да я…

Погледнах телефона си, който имаше собствен таймер, синхронизиран с таймера на вируса.

4:26

4:25

— …отгатнем за четири минути и половина. Опитахме всякакви варианти на името й, името на Оги, на Сулиман Синдурук, Абхазия, Грузия, „Синове на джихада“. Трябват ми идеи, хора, и то веднага.

— На коя дата е родена? — попита директорът на ЦРУ Ерика Бийти.

Лиз, която държеше досието на Нина, отговори:

— Според нас на 11 август 1992-ра.

Дадох знак на Оги.

— Опитай с 11 август 1992, август 11 1992 или я изпиши с числа и тирета 8-11-92.

— Не — обади се Ерика. — Европейците поставят датата преди месеца: 11-8-92.

— Правилно — обърнах се към Оги, сърцето ми биеше лудо. — Опитай и двата варианта, ако питаш мен.

Записа бързо, свел глава, съсредоточено сбърчил чело.

— Не — каза след първия опит.

— Не — каза след втория.

— Не — каза след третия.

— Не — каза след четвъртия.

3:57

3:54

Погледнах вицепрезидента Кати Бранд, която до този момент запазваше мълчание.

Внезапно тя вдигна глава.

— Ами семейството й? Имена на нейни близки. Майка, баща, братя или сестри.

— Лиз?

— Майката се казва Надя, н-а-д-я, моминско име неизвестно. Бащата е Михаил, м-и-х-а-и-л.

— Опитай, Оги, всички варианти — главни букви, малки, обикновени, каквото трябва. Опитай и с имената им заедно.

Което, естествено, означаваше и всички комбинации от разстояния и главни букви. Всяко предположение имаше множество варианти. Всеки вариант отнемаше време.

— Давайте предложения, докато пише, хора. Братята и сестрите са добра идея. Ами…

Щракнах с пръсти, спрях насред думата.

— Нина е имала племенница, нали? Нина ми каза, че била убита при бомбардировка. Нина получила шрапнел в главата. Знаем ли името на племенницата? Лиз? Оги?

— Нямам такава информация — каза Лиз.

— С имената на роднините не се получава — каза Оги. — Пробвах всички комбинации.

3:14

3:11

— Ами племенницата, Оги? Казвала ли ти е за племенницата?

— Май… Името й започваше с р…

— Започваше с р, така ли? Трябва ми повече от „започваше с р“. Хайде, хора!

— Какво я е движело? — попита Каролин. — Какво е било важно за нея?

Погледнах към Оги.

— Свобода? Опитай.

Оги написа думата, поклати глава.

— Номерът на паспорта й — предложи секретарят по отбраната Доминик Дейтън.

Лиз разполагаше с него. Оги го написа. Не.

— Къде е родена? — попита Род Санчес, председател на Комитета на началник— щабовете.

— Домашен любимец, куче, котка? — обади се Сам Хейбър от Департамента за вътрешна сигурност.

— Името на гарата, която е взривила — каза Брендан Мохан, съветник на президента по националната сигурност.

— Ами думите „вирус“, „бомба с таймер“, „бум“.

— Армагедон.

— Тъмни векове.

— Вашето име, господин президент.

— САЩ. Съединени щати.

Всички идеи бяха добри. Всички бяха написани на компютъра в различни варианти с главни и малки букви и така нататък.

Никоя от тях не се оказа паролата.

2:01

1:58

Доколкото виждах лицето й, вицепрезидентът се взираше напред със стоманена съсредоточеност. Какво ли минаваше през ума й в този момент?

— Бягала е… нали така знаем? — попита отново Каролин.

— Да.

— Не можем ли да поработим над тази идеи? Какво е било важно за нея?

Погледнах към Оги и кимнах.

— Искаше да се прибере у дома — каза Оги.

— Точно така — съгласих се. — Но вече опитахме по този начин.

— Може би… Абхазия е на Черно море, нали? — каза Каролин. — Черно море липсвало ли й е? Морето? Нещо подобно?

Посочих към Оги.

— Това е добра идея. Опитай „Черно море“ във всички варианти.

Оги пишеше, докато всички се мъчеха да дадат поредната идея, аз не откъсвах поглед от моя вицепрезидент, човека, когото бях избрал за свой партньор в президентската надпревара измежду много други, които с радост биха приели, които биха служили вярно на мен и на тази страна.

Кати Бранд се държеше стоически, но очите й шареха из стаята, в която се намираше в оперативния център под Белия дом. Искаше ми се да виждам по-добре лицето й. Искаше ми се да разбера дали, най-малкото, това й тежи.

— С „Черно море“ не се получава — обяви Оги.

Нови предложения:

— Амнистия.

— Свобода.

— Семейство.

— Но къде е домът й по-точно? — попита Каролин. — Щом за друго не е мислела, щом това е била единствената й цел… от кой град е?

— Каролин има право — казах. — Трябва да проверим тази идея. Къде е живяла, Оги? Къде точно? Или Лиз. Някой друг? Знаем ли къде е живяла?

Лиз каза:

— Родителите й са живели в Сохуми. Води се столицата на Абхазката република.

— Хубаво. Кажи ни как се пише, Лиз.

— С-о-х-у-м-и.

— Давай, Оги… „Сохуми“.

— Сигурен ли сте? — попита Каролин.

Погледнах телефона си, усещах пулса си в гърлото.

0:55

0:52

Наблюдавах вицепрезидента, устните й се раздвижиха. Казваше нещо, но то потъна в шума от другите предположения, които валяха…

— Стоп, всички спрете — наредих. — Кати, какво каза?

Тя, изглежда, се скова, изненадана от моето внимание към нея.

— Казах да опитате с „Лили“.

Вътрешно се сринах. Не биваше да се изненадвам, но въпреки това се изненадах.

Посочих към Оги.

— Давай. Опитай с името на дъщеря ми.

0:32

0:28

Оги изписа името. Поклати глава. Пробва само с главни букви. Поклати глава. Опита пак…

— Господин президент — каза Каролин, — град Сохуми се изписва по друг начин. Когато бях в комисията по разузнаването, виждах името винаги изписано с две „у“, а не с „о“.

Наведох глава и затворих очи. И аз така помнех, че се изписва.

— С „Лили“ не става — обяви Оги.

— С-у-х-у-м-и — казах му.

Изписа го. В стаята се възцари пълна тишина.

0:10

0:09

Пръстите на Оги се отделиха от клавиатурата. Вдигна ръце, докато наблюдаваше монитора.

0:04

0:03

— Паролата е приета — обяви той. — Вирусът е обезвреден.

ГЛАВА 112

Кейси, която вече беше с мен отзад и държеше лаптоп, каза:

— Потвърдихме, че командата за прекъсване е била предадена из цялата система. Вирусът е спрян. Навсякъде.

— Ами компютрите и устройствата, които в момента са извън мрежата и нямат достъп до интернет? — попитах. — Те не са получили съобщението с командата за прекъсване.

— Но също така не са получили и съобщението за изпълнение — посочи Девин. — И такова няма да има. Съобщението с командата за спиране е с постоянно действие.

— Въпреки всичко — каза Кейси — няма да изпускам този лаптоп от погледа си. Ще следя екрана като ястреб.

Поех толкова дълбоко въздух, както рядко бях правил, сладък, прекрасен кислород.

— Тоест нито едно устройство няма да бъде засегнато от вируса, така ли?

— Точно така, сър.

И за всеки случай, за да изключим възможността вирусът „Сулиман“ да се съживи, от Департамента за вътрешна сигурност разпространяваха паролата „Сухуми“ чрез системата за бърза реакция, създадена с различни укази, подписани от мен или от моя предшественик като част от засилените мерки за противодействие на промишления кибертероризъм. Идеята в общи линии беше, че във всеки един час от деня или нощта можехме да изпратим светкавично информация до даден получател, определен човек във всяка компания. Всеки доставчик на интернет, всеки щат и местна управа, всеки член на промишлените сектори — банки, болници, застрахователни компании, производствени предприятия, всички малки фирми, които бяхме убедили да се включат: в следващите няколко минути те щяха да получат паролата.

Паролата щеше да бъде разпространена и от системата за спешни случаи, щеше да стигне до всяка телевизия, до всеки компютър и смартфон.

Кимнах, изправих се, усетих как у мен се надига неочаквано вълнение. Погледнах през прозореца на хеликоптера към небето, покрито с прасковенорозови оттенъци, докато слънцето залязваше в събота.

Запазихме страната си.

Финансовите пазари, спестяванията на хората и пенсиите, застрахователната документация, тази на болниците, на обществените институции — всичко това беше спасено. Лампите щяха да продължат да светят. Частните пенсионни фондове и спестовните сметки щяха да отразяват спестяванията на хората. Социалните и пенсионните плащания нямаше да бъдат преустановени. Асансьорите и ескалаторите щяха да работят. Самолетите щяха да излитат. Храната нямаше да се развали. Водата можеше да се пречиства, за да е годна за пиене. Нямаше да има голяма икономическа депресия. Нито хаос. Нито безредици и бунтове.

Бяхме избегнали Тъмните векове.

Влязох в централната кабина, където заварих Алекс.

— Господин президент — каза той, — наближаваме Белия дом.

Телефонът ми иззвъня. Лиз.

— Господин президент, открили са го в кабинета на вицепрезидента.

— Телефона.

— Да, сър, телефонът, с който Нина е била във връзка.

— Благодаря, Лиз. Очаквам те в Белия дом. И Лиз?

— Да, сър.

— Вземи белезници — казах.

ГЛАВА 113

Сулиман Синдурук седеше в малкото кафене, в което го доведоха, в подножието на планината Медведница, взираше се в телефона, сякаш това можеше да промени нещо.

Вирусът е дезактивиран.

Първото съобщение „вирусът е спрян“ дойде минути след като възтържествува, че е съсипал Съединените щати, докато пътуваше с джипа. А половин час по-късно се получи това. Не откъсваше поглед от думите, все едно от взирането щяха да се променят отново.

Как? Вирусът беше непробиваем. Сигурни бяха в него. Оги… Оги в крайна сметка беше само хакер. Не можеше да дезактивира вируса. Нина, реши той. Нина беше направила нещо, за да го саботира…

Чу се отривисто почукване по вратата, след което се отвори. Един от войниците влезе, носеше кошница с храна — франзела, сирене, голяма бутилка вино.

— Колко време ще съм тук? — попита Сули.

Мъжът го погледна.

— Казаха ми: още четири часа.

Още четири часа. Това означаваше горе-долу до полунощ по източното стандартно време — момента, в който вирусът трябваше да се задейства, ако американците не бяха предизвикали активирането.

Чакаха вируса да свърши работата си, преди да го откарат до неговата крайна цел. Отново погледна телефона си.

Вирусът е дезактивиран.

— Има ли… проблем? — попита войникът.

— Не, не — отвърна той. — Няма никакъв проблем.

ГЛАВА 114

Слязох по стъпалата от президентския хеликоптер, поздравих пехотинците. Поздравът ми продължи по-дълго от обикновено. Бог да благослови морските пехотинци.

Каролин стоеше там, очакваше ме.

— Поздравления, господин президент.

— Поздравление и за теб, Кари. Имаме много да обсъждаме, но ми трябва минута.

— Разбира се, сър.

Затичах се, почти спринтирах, докато стигна до мястото.

— Татко, божичко…

В стаята си Лили скочи от леглото, книгата в скута й падна на пода. Прегърнах я още преди да успее да завърши изречението си.

— Добре си — прошепна тя на рамото ми, докато я галех по косата. — Така се тревожех, татко. Сигурна бях, че ще се случи нещо лошо. Мислех, че ще изгубя и теб…

Тялото й трепереше, докато я прегръщах.

— Тук съм, добре съм — повтарях, вдъхвах неповторимото й ухание, попивах топлината й. Тук бях и отдавна не бях се чувствал толкова добре. Така изпълнен с благодарност, с любов.

Всичко друго остана на заден план. Чакаше ни много работа, но точно в този момент всичко друго беше без значение, сливаше се в мъгла и само моето красиво, талантливо, мило момиче беше важно.

— Все още ми липсва — прошепна. — Липсва ми повече от всякога.

И на мен също. Толкова много ми липсваше, че ми идеше да заплача. Исках в този миг да е тук, до мен, да се радва, да ме прегръща, да се пошегува и да ме сложи на място, преди да съм се главозамаял.

— Тя винаги е с нас — казах. — Днес беше с мен.

Отдръпнах се, отдалечих я от мен, изтрих сълзите от лицето й. Лицето, което ме гледаше, приличаше на лицето на Рейчъл повече от всякога.

— Сега трябва да бъда президент — казах.

ГЛАВА 115

Седях изпълнен с облекчение, но и уморен на дивана в Овалния кабинет. Все още не ми се вярваше, че всичко беше приключило. Разбира се, не беше напълно приключило. В известен смисъл, най-трудното предстоеше.

До мен седеше Дани, който ми беше донесъл чаша бърбън — питието, което ми дължеше, защото не носеше рейнджърската монета. Не говореше много, знаеше, че имам нужда да изпусна парата. Беше тук просто за да е с мен.

Вицепрезидентът все още беше в оперативния център, под стража. Не знаеше причината. Никой не й я беше казал. Вероятно вече беше вир-вода от притеснение.

Това беше добре. Нека се поизпоти.

Сам Хейбър постоянно ме държеше в течение. Поговорката „Липсата на новини е добра новина“ никога не е била по-вярна. Вирусът беше дезактивиран. Никакви изненади, никакво драматично, неочаквано повторно задействане. Но имахме хора, които го наблюдаваха, стояха над компютрите като закрилящи родители.

В новините говореха само за вируса „Сулиман“. Всички канали излъчваха с лента горе на екрана, която гласеше: ПАРОЛА: СУХУМИ.

— Имам да довърша някои неща — казах на Дани. — Трябва да те изритам.

— Разбира се, няма проблем. — Той се надигна от дивана. — Между другото, мисля да си припиша всички заслуги. Онази реч за надъхване, която ти дръпнах, тя свърши работата.

— Никой не спори.

— Ще го запомня така.

— Така го запомни, Даниъл. Точно така.

Усмихвах се, докато Дани излизаше. След това натиснах бутона на телефона си и казах на моята секретарка Джоан, че ще се срещна с Каролин.

Каролин надзърна. Изглеждаше на ръба на силите си, но така изглеждахме всички. Никой не беше спал миналата нощ, а напрежението от последните двайсет и четири часа… Като се имаше предвид всичко това, Каролин изглеждаше по-добре от повечето от нас.

— Директор Грийнфийлд е отвън — каза тя.

— Знам. Аз я повиках. Но исках първо да говоря с теб.

— Добре, сър.

Влезе и седна на един от столовете срещу дивана.

— Ти го направи, Кари — казах. — Ти разреши загадката.

— Вие бяхте, господин президент, а не аз.

Ето така стават тези работи. Винаги президентът носи отговорност, за добро и за лошо. Ако отборът ми спечели победа, аз получавам похвалите. Но и двамата знаехме кой се сети за паролата.

Въздъхнах, все още не можех да се успокоя.

— Сбърках, Кари — признах. — С избора на Кати Бранд за втори човек в кандидатпрезидентската двойка.

Тя не понечи да възрази.

— Изглеждаше логично от политическа гледна точка, сър.

— Затова и го направих. По политически причини. А не трябваше.

Отново не възрази.

— Трябваше да избера втория човек заради качествата му. И мисля, че и двамата знаем кого бих избрал въз основа на качествата. Най-умния човек, когато познавам. Най-дисциплинирания. Най-талантливия.

Лицето й поруменя. Винаги отклоняваше похвалите, вниманието.

— Вместо това ти възложих най-тежката работа във Вашингтон. Най-неблагодарната.

Тя махна с ръка, смутена от похвалата, руменината по лицето й се засили.

— Чест е да ви служа, господин президент, независимо от длъжността, която решите да ми възложите.

Изпих последната голяма глътка от уискито в чашата ми и я оставих.

— Може ли да попитам, сър… какво ще правите с вицепрезидента?

— А ти какво мислиш, че трябва да направя с нея?

Тя обмисли отговора, накланяйки глава от едната на другата страна.

— За доброто на страната — каза тя — не бих я изправила пред съд. Бих я отстранила без много шум. Ще поискам оставката й, ще я накарам да измисли някакво извинение и никога няма да разкрия какво е направила. Бих приключила въпроса тихомълком. В момента американският народ слуша за талантливия екип по национална сигурност под ваше ръководство, който ни е спасил от огромно бедствие. Никой не говори за предателство и предател. Историята е с положително послание, поучителна, но с щастлив завършек. Нека си остане такава.

Помислих над думите й.

— Там е работата — подхванах аз, — че преди да го направя, искам да науча причината.

— Защо го е направила ли, сър?

— Не е била подкупена. Не е била изнудвана. Не е искала да унищожи страната ни. Идеята дори не е била нейна. А на Нина и Оги.

— Откъде да сме сигурни? — попита тя.

— О, да. Ти не знаеш за телефона.

— Какъв телефон, сър?

— Да, в целия хаос накрая ФБР успя да разкодира втория телефон, открит във вана на Нина. Намериха куп съобщения. Между нашия Бенедикт Арнолд и Нина.

— Боже. Не, не знаех.

Махнах с ръка.

— Нина и Оги са били въвлечени в нещо, които се е оказало далеч по-мащабно, отколкото са предполагали. Когато си дали сметка за всеобщата разруха, която са на път да причинят, напуснали Сулиман. Изпратиха ни кратко предупреждение за вируса, за да ни покажат проблема. След това дойдоха да се договорят: ние осигуряваме на Нина амнистия от грузинското правителство, а тя дезактивира вируса. Нашият предател, нашият Бенедикт Арнолд ли? Тя е била само посредник. Просто човекът, с когото са се свързали. Не е замисляла никакъв заговор. Опитала се е да убеди Нина да се предаде в някое американско посолство. Попитала я как ще дезактивира вируса.

— Но не е казала на нас, останалите — отбеляза Каролин.

— Именно. От това, което прочетох, си правя извода, че е имала чувството, че колкото по-дълго общува с Нина тайно, толкова по-дълбоко затъва. Затова е искала да спре с ролята на посредник. Казала е на Нина кодовия израз „Тъмните векове“, за да може тя да се свърже чрез Лили направо с мен и да я взема насериозно.

— В това… наистина има логика, така ми се струва — обади се Каролин.

— Именно там е проблемът, че няма логика — възразих. — Защото в мига, в който Нина ми съобщи кода „Тъмните кодове“, знаех, че във вътрешния ми кръг има Юда. Трябва да е била наясно, че ще преобърна света, за да открия предателя. Тя беше сред осемте заподозрени.

Каролин кимна, замислена над чутото.

— Защо й е било, Кари? Защо ще предизвиква подобно подозрение? Кати Бранд може да е всякаква, но не е глупава.

Каролин разпери ръце.

— Понякога… умните хора правят глупости, нали?

Няма по-мъдри думи от тези.

— Нека ти покажа нещо — казах.

Посегнах към папката с инициалите ФБР. Бях накарал Лиз Грийнфийлд да разпечата два екземпляра със записа на съобщенията. Подадох на Каролин тези от първите три дни — петък, събота и неделя, с които бях започнал.

— Прочети тези — казах — и ми кажи „глупав“ ли е нашият предател.

ГЛАВА 116

— Имате право — Каролин вирна брадичка, след като беше изчела разпечатката на съобщенията от трите дни. — Не става дума за нещо, което е замислила сама. Но… това не може да са всичките съобщения. Свършват в неделя, с нейното обещание да даде кода на Нина.

— Така е, има още. — Подадох й следващия лист. — Това е от понеделник, 7 май. Само преди шест дни. Деня, в който Нина прошепва на ухото на Лили „Тъмни векове“.

Каролин взе разпечатката и зачете. Аз четях моя екземпляр.

Понеделник, 7 май 

НН: „Пенсилвания Авеню" 1600 

Нина: Местонахождение неизвестно Източно стандартно време

Нина (7:43). В Париж съм. Дойдох, макар че още не съм получила кодовата дума!! Ще я даваш ли, няма ли? Мисля, че снощи някой ме следеше. Сули се опитва да ме убие, знаеш.

НН (7:58): Мислих много и стигнах до извода, че ако ще си имаме доверие, наистина не бива да се лъжем и да премълчаваме. А това означава, че трябва да ми кажеш как да спра вируса.

Нина (7:59): Знам ги тези номера. НЕ!!! Колко пъти да ти го казвам??? Откъде-накъде да си издавам коза?!?

НН (8:06): Каза, че си в опасност. А ако не успееш да стигнеш дотук? Ако нещо ти се случи? Тогава няма да можем да спрем вируса.

Нина (8:11): В мига, в който ти кажа как се спира вирусът, вече няма да ти трябвам. Това е единственият ми коз.

НН (8:15): Ти досега нищо ли не разбра? Не мога да издам връзката ни. Как да обясня, че знам как да спра вируса, без да разкрия, че сме разговаряли през изминалите няколко дни? Направя ли го, край с мен. Трябва да подам оставка. Вероятно ще вляза в затвора.

Нина (8:17): Ако е истина, тогава защо ти е да знаеш? Щом никога няма да го използваш?

НН (8:22): Защото ако нещо ти се случи и няма как вирусът да бъде спрян, ще го направя. За да спася страната ни. Иначе няма да си го простя. Но това е сценарий за най-краен случай. Предпочитам да дойдеш, да се срещнеш с президента и сама да му го кажеш и да ме оставиш на мира.

Нина (8:25): Няма начин да го направя.

НН (8:28): Значи сбогом и късмет. Или ми се доверяваш, или забравяш за мен.

Следва дълга пауза, цели три часа. После:

Нина (11:43): В Сорбоната съм. Виждам дъщерята на президента. Кажи ми кодовата дума или ще изчезна завинаги.

НН (11:49): Кажи ми как да спра вируса и ще ти дам кодовата дума. Иначе не се свързвай повече с мен.

Нина (12:09) Преди задействането ще има възможност да се въведе парола. Прозорец от 30 минути. Въвеждаш паролата и вирусът изчезва. Ако ме изпържиш, госпожо, ще разкрия на всички коя си, кълна се в Бога!

НН (12:13): Няма да те изпържа. Искам да успееш! Искаме едно и също.

НН (12:16): Виж, знам, че поемаш огромен риск. Аз също. Знам колко те е страх. Аз изпитвам ужас! Заедно сме в тая работа, хлапе.

Поощрения и заплахи. Манипулираше Нина. Осъзнаваше, че тя е притисната и се нуждае от нея повече, отколкото тя от Нина. Нина беше изключително добър кибертерорист, блестящ автор на кодове, но не можеше да се мери с човек, свикнал да води преговори на високо ниво. Отговорът беше дошъл десет минути по-късно:

Нина (12:25): Паролата е Сухуми.

НН (12:26): Кодовите думи са „Тъмни векове".

Каролин вдигна поглед от страницата.

— Знаела е — каза тя. — Знаела е паролата от понеделник.

Мълчах. Искаше ми се да пийна още малко бърбън, но доктор Лейн вероятно щеше да ме нахока и за една чаша.

— Но… почакайте. Кога прочетохте това, господин президент?

— Тази страница ли, от понеделник? Прочетох я чак в президентския хеликоптер, след като пехотинците ми върнаха телефона.

Тя отклони поглед, съобрази.

— Тогава… последният конферентен разговор, който проведохме, когато бяхте на хеликоптера и ни събрахте всички, за да помогнем с откриването на паролата, докато таймерът отброяваше минутите…

— О, да — казах. — Вече знаех паролата. Девин вече я беше вписал. Опасността беше отминала. Девин и Кейси бяха полуживи от изтощение и облекчение, докато аз бях в задната кабина с Оги и говорех с вас.

Каролин впи поглед в мен.

— Вирусът вече е бил обезвреден, така ли?

— Да, Кари.

— Ще рече, че цялата тази работа с таймера, който отброява времето до задействането, и предположенията за паролата, които всички давахме… това е било измама?

— Нещо такова.

Станах от дивана, краката ми не ме държаха, горещина обля лицето ми. През последните няколко часа се редуваха на вълни притеснение, облекчение и благодарност.

Но точно в този момент бях бесен.

Отидох до бюрото, погледнах снимките на Рейчъл, Лили и родителите ми, на семейство Дънкан и семейство Брок в Кемп Дейвид — децата на Каролин носеха смешни моряшки шапки.

Налях си още два пръста бърбън и ги изпих наведнъж.

— Добре ли сте, сър?

Оставих чашата по-рязко, отколкото бях възнамерявал.

— Съвсем не съм добре, Кари. На светлинни години съм от „добре“.

Стиснах зъби, заобиколих бюрото и се облегнах на него.

— Права си, че умните хора правят глупости. Но Кати трябва да е „луда“, за да издаде „Тъмните векове“ на Нина и да насочи подозренията към себе си. Вероятността да я хванат е била твърде голяма. Можела е да измисли друг начин, по който Нина да се свърже с мен. Друг подход, по-добър от този.

Каролин вдигна вежди. Мислеше, но не можеше да стигне до никакъв извод.

— Тогава… какво имате предвид, сър?

— Имам предвид, че който е издал „Тъмните векове“ на Нина, е искал подозренията да паднат върху вътрешния ми кръг.

Лицето на Каролин се промени от объркването.

— Но кой… би искал да хвърли подозренията върху тях? — попита. — И защо?

ГЛАВА 117

— Не е толкова трудно да разбереш причината, нали? Или пък е. — Махнах с ръка, крачейки из Овалния кабинет. — На мен със сигурност ми убягна. Кой знае? Може би съм най-големият глупак, работил в този кабинет. Или имам в излишък нещо, което според мен изобщо не достига в нашата столица — доверие. То може да заслепява. И именно това се случи с мен.

Подминах масичката и отидох до дивана, където вчера беше седяла Нина, погледнах към снимката, на която бяхме с Лили на поляната пред Белия дом, вървяхме към президентския хеликоптер.

Каролин се намръщи и каза:

— Не… схващам, сър. Не мога да си представя защо някой би искал да разберете, че има предател.

До тази снимка стоеше друга, на която бяхме двамата с Каролин, направена вечерта, в която ме избраха за президент, вдигахме чаши към камерата, прегърнати. Взех я и си спомних колко зашеметен се чувствах в онзи момент, колко изпълнен с щастие, колко благословен.

И треснах снимката в масата. Стъклото се пръсна, рамката се потроши. Каролин едва не подскочи от стола си.

— Ами следвай мисълта ми — казах, вперил поглед в счупената снимка на моя началник на кабинета. — Изтичането на информацията насочи съмненията към екипа по национална сигурност. Един човек от вътрешния кръг, изключително високопоставен — да кажем, вицепрезидент на Съединените щати, — е обвинен в предателство. Тя е лесна мишена. Проявила е нелоялност. Била ми е същински трън в петата. Затова, естествено, бива отстранена. Маха се. Подава оставка и изпада в немилост. Може би ще я съдят, може би не — но вече няма да заема поста, това е идеята. Някой обаче трябва да застане на нейно място, нали? Нали така? — ревнах.

— Да, сър — прошепна Каролин.

— Така! И кой тогава застава на нейно място? Защо да не е героят в историята? Човекът, който е предложил паролата, когато времето е изтичало? Някой, който през цялото време си е мислил, че трябва да е вицепрезидент?

Каролин Брок се надигна от стола, впи поглед в мен зашеметена, отвори уста. От която не излезе и дума. Подобно нещо оставя човек без думи.

— Последният конферентен разговор с екипа по национална сигурност, докато времето изтичаше — казах. — Измамата, както ти го нарече? Това беше проверка. Исках да видя кой ще ми каже паролата. И знаех, че един от вас ще го направи.

Вдигнах ръка към лицето си, притиснах носа си.

— Молих се на Бог. Кълна ти се в гроба на жена си, молих се на Бог. Да е всеки друг, но не и Кари, молих се.

Алекс Тримбъл влезе в кабинета със своя заместник Джейкъбсън и двамата застанаха в готовност до стената. Директорът на ФБР Елизабет Грийнфийлд ги последва.

— Беше много умна до самия край, Кари. Насочи ни към родния град на Нина, само дето не ни каза сама името му.

Засегнатото изражение на Каролин се промени. Тя премигна с мъка, припомни си.

— Умишлено го сбъркахте — прошепна тя.

— А ти ни поправи. Сухуми с две „у“.

Каролин затвори очи.

Кимнах към Лиз Грийнфийлд.

— Каролин Брок — каза тя, — арестувана сте по подозрения за нарушаване на Закона за шпионажа и заговор за предателство. Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.

ГЛАВА 118

— Почакайте секунда! Почакайте!

Сериозният тон на директор Грийнфийлд, обявяването на ареста и прочитането на правата задейства защитните механизми на Каролин, която вдигна ръце за „стоп“.

Обърна се към мен.

— Нина искаше да се прибере у дома. Това беше логично. И понеже знам как се пише името на една източноевропейска столица, изведнъж ставам предателка, така ли? Не може… господин президент, след всичко, през което сме преминали…

— Не ставай нагла — прогърмя гласът ми. — Нищо, през което сме „преминали“, не ти дава право да правиш това.

— Моля ви, господин президент. Не можем ли… не можем ли просто да… ние двамата да поговорим? Две минути. Не може ли да ми дадете поне две минути? И толкова ли не заслужавам?

Лиз Грийнфийлд тръгна към Каролин, но вдигнах ръка.

— Дайте ни две минути. Следи времето, Лиз. Сто и двайсет секунди. С толкова разполага.

Лиз ме погледна.

— Господин президент, това не е добра…

— Сто и двайсет секунди. — Посочих вратата. — Оставете ни. Излезте.

Наблюдавах Каролин, докато представителите на Тайните служби и директорът на ФБР излизаха от Овалния кабинет. Можех само да си представя какво минаваше със светкавична скорост през ума й. Децата й, съпругът й Морти. Разследване. Позор. Някакъв изход от всичко това.

— Хайде — казах, щом останахме сами.

Каролин пое дълбоко дъх, протегнала ръце за повече убедителност.

— Помислете за случилото се днес. Спасихте страната ни. Напълно предотвратихте опасността да ви отстранят от поста ви. Лестър Роудс ще си гризе ноктите в ъгъла. Популярността ви ще скочи до тавана. Ще се ползвате с такова доверие, каквото никога не сте имали. Помислете за онова, което можете да направите през следващата година и половина — следващите пет години и половина. Помислете за мястото си в историята.

Кимнах.

— Но…

— Но си представете и какво ще се случи ако го направите, сър. Ако ме обвините в предателство. Ако публично ме съсипете. Мислите ли, че просто ще понеса наказанието като добро момиченце? — Постави ръка на гърдите си, наклони глава, направи физиономия. — Мислите, че няма да се боря ли? Претърсването на кабинета на вицепрезидента… Какво стана? Намерихте ли нещо, което да върши работа?

Виж ти, зашеметеното изражение отдавна беше изчезнало. Беше готова за битка. Премислила беше всичко. Разбира се, че го беше премислила. Беше го разгледала от всеки ъгъл. Каролин Брок беше невероятна, няма спор.

— Имала си безброй възможности да поставиш онзи телефон в кабинета й — казах. — Кати нямаше да прояви такава глупост, че да сложи телефона зад библиотеката, за бога. Би го потрошила на хиляди парченца.

— Така казвате вие — отговори тя. — Моите адвокати ще кажат друго. Вие вкарвате мен в затвора за предателство, аз изправям нея пред съда за предателство. Помислете какво можете да направите в момента, господин президент.

— Не ме е грижа — казах.

— Ооо, напротив, грижа ви е. — Приближи се към бюрото. — Защото искате да вършите добра работа на този пост. Не желаете събитието, което вероятно е най-великият ви триумф, да се превърне в скандал. „Предателство в Белия дом.“ Кой е бил предателят — най-близкият съветник на президента или настоящият вицепрезидент? На кого му пука? Вие сте човекът, избрал и двете ни. Вашата преценка ще бъде поставена под въпрос. Този огромен, безпрецедентен успех ще се превърне в най-големия ви провал. Чувствата ви ли са засегнати, Джон? Преодолейте го.

Тръгна към мен, събрала ръце като за молитва.

— Помислете за страната. Помислете за хората навън, които имат нужда да бъдете добър президент, дори велик президент.

Мълчах.

— Обвините ли ме в предателство — каза тя, — с президентския ви мандат е свършено.

Лиз Грийнфийлд влезе в стаята и ме погледна.

Не откъсвах очи от Каролин.

— Дай ни още две минути, Лиз — помолих.

ГЛАВА 119

Мой ред беше.

— Ще се признаеш за виновна — заявих на Каролин, щом отново останахме сами. — Преценката ми ще бъде критикувана, както и трябва, защото аз съм те назначил. Ще се справя. Това е проблем от политическо естество. Няма да замета случилото се под килима и няма да отстъпя мирно и кротко. А ти ще се признаеш за виновна.

— Господин прези…

— Загинаха агенти от Тайните служби, Кари. Нина загина. Моят живот беше в опасност. В тази страна такива неща не се замитат под килима.

— Сър…

— Искаш да идеш на съд, така ли? Тогава можеш да обясниш как Нина е успяла да пъхне онази първа бележка в ръцете на Кати Бранд, при положение че Нина е била в Европа, а Кати — тук, във Вашингтон. Как е станало, да не би да я е пратила в имейл? Или в колет по куриер? Не би минал през нашата охрана. Но ти, началникът на кабинета, в последния етап от европейската ни обиколка си в Севиля, нали? Нина би могла да дойде при теб в хотела и да ти я даде. Дали пък не разполагаме със записите от охранителните камери? Испанското правителство ги изпрати.

Последния ден в Испания, няколко часа преди да тръгнем. Нина влиза в хотела и си тръгва час по-късно.

Блясъкът в очите й угасна.

— А колко време ще мине, преди да успеем да прихванем и разшифроваме съобщението, което си изпратила на Сулиман Синдурук?

Погледна ме с ужас.

— В момента ФБР и „Мосад“ го търсят. Ти си му казала, нали? Планът ти щеше да се провали, ако Нина беше оцеляла. Ако тя беше жива, ако двамата с Оги бяхме влезли във вана при бейзболния стадион, двамата с нея щяхме да се споразумеем. Аз щях да уговоря грузинците да я приемат, тя щеше да ми даде паролата, ти нямаше да станеш героиня, а Кати нямаше да бъде изкупителната жертва. И кой знае? Може би Нина в крайна сметка щеше да те издаде.

Каролин вдигна ръка към лицето си, най-лошият й кошмар се беше сбъднал.

— По-добре от всеки друг знаеш как да се свържеш със Сулиман. Ти си тази, която организира първото обаждане чрез посредниците ни в Турция. Можела си да го направиш отново. Тя ти е казала всичко, Кари. Прочетох останалата част от съобщенията. Казала ти е целия си график. За Оги, за бейзболния стадион, за задействането на вируса в полунощ. Доверила ти се е. Доверила ти се е, Кари, а ти я уби.

Изглежда, това беше ударът, който я повали. Нищо не остана от самообладанието на Каролин, захлипа, цялото й тяло се разтресе.

А аз бях по-скоро тъжен, отколкото гневен. Двамата с нея бяхме преминали през какво ли не заедно. Тя беше проправила пътя ми към президентския пост, помагала ми беше да лавирам из минното поле на Вашингтон, пожертвала беше безброй безсънни часове и време, което би могла да прекара със семейството си, за да върви работата в Овалния кабинет с максимална ефикасност. Тя беше най-добрият началник на кабинет, за когото бих могъл да мечтая.

После сълзите спряха. Тя се отърси от отчаянието и избърса лицето си. Главата й все още беше сведена, закрита от ръката й. Дори не ме погледна в очите.

— Спри да се държиш като най-обикновен дребен престъпник — укорих я. — И постъпи правилно. Това не е съдебна зала. Това е Овалният кабинет. Как можа да направиш подобно нещо, Кари?

— Каза човекът, който получи президентския пост.

Думите бяха изречени с глас, който не познавах, който не бях чувал, част от Каролин, която ми беше убягнала през годините ни на съвместна работа. Вдигна глава и ме погледна открито, лицето й беше изкривено от агония и огорчение, каквито не бях виждал досега.

— Казва човекът, който не е видял как политическата му кариера потъва само заради една мръсна дума, уловена от включен микрофон.

Такава не я бях виждал. Пропуснал бях натрупалите се в нея завист, омраза и горчивина. Това е един от рисковете в тази работа — да бъдеш кандидат-президент и президент. Всичко се свежда до теб. Всяка минута от всеки час от всеки ден са посветени на това кое е най-добро за кандидата, от какво има нужда кандидатът, как да помогнем на кандидата, единствения човек, чието име е на избирателната бюлетина. Станеш ли президент, всеки ден е същото, но многократно умножено. Естествено, създадохме помежду си близки отношения. Опознах семейството й. Но тези чувства напълно ми бяха убягнали. В работата си беше добра. Всъщност дори си мислех, че се гордее с успехите, които бележи, намира предизвикателствата за вълнуващи, щастлива е на поста си и е удовлетворена от него.

— Надали… — изхълца тя в огорчен смях. — Предложението за помилване надали още важи.

Изглеждаше смутена, докато го казваше.

Колко бързо беше рухнала. При влизането си в тази стая очакваше да бъде посочена като новия вицепрезидент, героинята на деня, а сега се молеше да не влезе в затвора.

Лиз Грийнфийлд се върна. Този път я поканих да влезе.

Каролин не оказа никаква съпротива, докато я арестуваха.

Погледна към мен, докато я извеждаха от Овалния кабинет, но не успя да срещне погледа ми.

ГЛАВА 120

— Не, не.

Сулиман Синдурук се взираше в телефона си, четеше „извънредната новина“ в сайт след сайт, с различни варианти на заглавието.

АМЕРИКА Е БИЛА ПРЕД УНИЩОЖЕНИЕ

СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ОСУЕТЯВАТ ОПУСТОШИТЕЛНА КИБЕРАТАКА

СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ СПИРАТ СВРЪХОПАСЕН ВИРУС

СПРЯН Е ВИРУС НА „СИНОВЕ НА ДЖИХАДА“,

НАСОЧЕН СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

Всяка от статиите с извънредната новина съобщаваше гръмко и паролата: „Сухуми“, която беше спряла вируса.

Сухуми. Вече нямаше съмнение. Нина го беше направила. Тя беше инсталирала паролата.

Обърна глава към прозореца на къщата, която служеше за скривалище. Видя двамата войници, все още седяха в джипа навън, чакаха следващите указания.

Но хората, които го бяха довели тук, нямаше да чакат до полунощ източно стандартно време, за да потвърдят успеха или провала на вируса. Особено ако четяха новините.

Извади оръжието, пъхнато в чорапа му, все още заредено с един патрон.

Намери вратата, която водеше към двора и планината. Натисна дръжката й, но тя се оказа заключена. Опита да отвори прозореца, но и той беше здраво залостен. Огледа оскъдно обзаведената стая и откри малка стъклена масичка. Запрати я срещу прозореца. С оръжието си отстрани острите парчета стъкло, останали от прозореца.

Чу как входната врата се отвори със замах. Скочи с главата напред през прозореца, стиснал оръжието като спасително въже. Хукна към някакви дървета, шубрак, който щеше да му осигури прикритие в сумрака преди залез.

Викаха след него, но той не спря. Кракът му се удари в нещо — дънер — и той се стовари по очи, от падането му излезе въздухът, пред очите му се появиха звезди, оръжието изскочи от ръката му.

Изстена от болка, когато куршум проряза подметката на обувката му. Извъртя се на дясната си страна, друг куршум разпръсна листата близо до мишницата му. Опипом търсеше пистолета си, но не го откриваше.

Гласовете приближаваха, крещяха към него на език, който не разбираше, предупреждаваха го.

Не можеше да открие оръжието с единствения патрон, който щеше да сложи край. Вече знаеше, че има смелост да го направи. Нямаше да го заловят.

Но не можеше да стигне, да намери оръжието.

Пое дъх и взе решение.

Изправи се, обърна се с лице към тях, събрал празни ръце, все едно се прицелва към двамата мъже.

Те изпразниха пушките си в гърдите му.

ГЛАВА 121

В приземието отворих вратата и застанах на прага на стаята, в която чакаше вицепрезидентът. Кати Бранд ме видя и се изправи.

— Господин президент — каза тя колебливо.

Около очите й имаше кръгове. Изглеждаше уморена и притеснена. Взе дистанционното и заглуши телевизора с плосък екран на стената.

— Гледах…

Да, новините. Гледала ги беше не като втория по ранг човек в страната, а като обикновен гражданин. Изглеждаше унижена от този факт.

— Поздравления — каза ми тя.

Не отговорих, само кимнах.

— Не съм аз, сър.

Отново погледнах към телевизора, постоянно обновяваха новините за вируса „Сулиман“ и паролата, която бяхме открили.

— Знам — казах.

Тя въздъхна от облекчение.

— Все още ли искаш да подадеш оставка? — попитах.

Тя сведе глава.

— Ако искате оставката ми, господин президент, ще ви я връча, когато пожелаете.

— Ти това ли искаш? Да подадеш оставка?

— Не, сър, не искам това. — Погледна ме. — Но ако ми нямате доверие…

— Какво би направила, ако ролите бяха разменени? — попитах.

— Бих приела оставката.

Не това очаквах. Скръстих ръце, облегнах се на вратата.

— Отказах, господин президент. Мисля, че вече сте наясно, щом сте ме подслушвали в лимузината.

Не я подслушвахме там. ФБР нямаше как да го направи, без да обяви намеренията си на нейната охрана от Тайните служби. Но тя не го знаеше.

— Но искам да го чуя от теб — настоях.

— Казах на Лестър, че няма да събера дванайсетте гласа от нашата страна, които са му нужни за Сената. И казах, че това е граница, която не мога да пресека. Аз… аз научих нещо за себе си, да си призная.

— Ами страхотно, Кати. Само че това не ни е епизод от токшоу за лични проблеми. Ти прояви нелоялност още с приемането на срещата.

— Съгласна съм, съгласна съм. — Събра ръце, след това ме погледна. — На детектора не ми поставиха въпрос за Лестър.

— Защото политиката беше без значение. Тогава. Сега, след като кризата вече отмина, за мен е много важно дали мога да имам доверие на своя вицепрезидент.

Нямаше какво да каже. Разпери ръце.

— Приемате ли оставката ми?

— Ще останеш ли, докато ти намеря заместник?

— Да, сър, разбира се. — Раменете й увиснаха.

— И кого трябва да избера за поста? — попитах.

Тя пое дълбоко дъх.

— Веднага се сещам за няколко имена. Но има и един човек, който стои над другите. Болно ми е да го кажа всъщност. Много ми е болно. Но ако бях на ваше място, господин президент, ако аз трябваше да избера някого… Бих избрала Каролин Брок.

Поклатих глава. Поне не само аз съм бил заблуден.

— Кати, оставката ти е отхвърлена. Залавяй се за работа.

ГЛАВА 122

Бах се поклащаше, докато слушаше „Матеус Пасион“. Не звучеше музика, нито разполагаше със слушалки — конфискуваха ги, — имаше само спомените за хора, за солото на сопраното, което тя обичаше да си тананика. Представяше си как е в църквата през осемнайсети век и слуша за първи път произведението.

Спря, когато чу вратата на килията й да се отваря.

Мъжът, който влезе, беше млад, с пясъчноруса коса, облечен неофициално, със закопчана риза и джинси. Донесе със себе си и стол, постави го близо до леглото й, седна.

Бах се надигна, опря гръб в стената и спусна крака. Ръцете й бяха в белезници.

— Казвам се Ранди — представи се мъжът. — Аз съм онзи, който ще задава въпросите любезно. Има други, които няма да го направят.

— За… запозната съм с тактиката — отговори тя.

— Вие сте… Катарина.

Не беше сигурна как са разкрили самоличността й — вероятно по ДНК. Може би с програма за разпознаване на лица, макар да се съмняваше.

— Това е името ви, нали? Катарина Доротея Нинкович. Катарина Доротея — така се е казвала първата дъщеря на Йохан Себастиан, нали?

Не отговори. Взе картонената чаша и изпи остатъка от водата, която й бяха дали.

— Ще ви задам въпрос, Катарина. Според вас дали ще допуснем да ви се размине, защото сте бременна?

Тя се размърда на леглото от твърда стомана.

— Опитали сте се да убиете президент — каза той.

Присви очи.

— Ако исках да убия президента, той щеше да е мъртъв — заяви тя.

Ранди държеше повечето карти и това му харесваше. Закима, почти развеселен.

— Властите на много други страни биха искали да си поговорят с вас — рече той. — Някои от тях нямат толкова напредничави възгледи за човешките права като нас. Може би ще ви предадем на някоя от тях. Те могат да ви върнат по-късно — ако е останало нещо за връщане. Как ви се струва идеята, Бах? Искате ли да рискувате с угандците? Или с никарагуанците? Йорданците горят от нетърпение да си побъбрите. Май са убедени, че миналата година сте простреляли между очите началника на сигурността им.

Изчака го да приключи. После продължи да чака.

— Ще ви кажа каквото искате. Имам само една молба.

— Мислите ли, че сте в състояние да молите за каквото и да било?

— Както и да ви е името…

— Ранди…

— … трябва да ме попитате какво искам.

Той отново седна на стола си.

— Добре, Катарина. Какво искате?

— Наясно съм, че ще остана в затвора до края на живота си. Не храня никакви… илюзии в това отношение.

— Добро начало.

— Искам бебето ми да се роди здраво. Искам тя да се роди в Америка и да бъде осиновена от моя брат.

— Вашия брат — каза Ранди.

Показа се иззад съседната къща, докато тя стоеше до руините на дома им и галеше пребитата си, насечена, мъртва майка, която бяха вързали за дървото.

— Истина ли е? — попита той, щом се приближи. Лицето му беше мокро от сълзи, тялото му трепереше. Погледна я, погледна към пушката, която тя държеше, към пистолета, втъкнат в панталоните й. — Истина е, нали? Ти си ги убила. Ти си убила онези войници!

— Убих войниците, които убиха татко.

— А те убиха мама! — изкрещя той. — Как можа?

— Не… съжалявам… аз… — Тръгна към него, към своя батко, но той се отдръпна, все едно го отблъскваше.

— Не — каза. — Не се приближавай. Никога. Никога!

Обърна се и побягна. Беше по-бърз. Тича след него, умолява го да се върне, вика го по име, но той изчезна.

Повече не го видя.

Дълго време си мислеше, че не е оцелял. След това научи, че сиропиталището е успяло да го изведе от Сараево. За момчетата беше по-лесно, отколкото за момичетата.

Много пъти й се искаше да отиде да го види. Да говори с него. Да го прегърне. Примири се с това да слуша за него.

— Вилхелм Фридеман Херцог — рече Ранди. — Цигулар, който живее във Виена. Приел е името на австрийското семейство, което го е осиновило, но е запазил първото и второто си име. Кръстен е на първия син на Йохан Себастиан. Виждам модела.

Тя беше впила поглед в него, не бързаше да отговаря.

— Добре, искате вашият брат Вилхелм да осинови детето.

— И искам да прехвърлите всичките ми средства на негово име. Искам и адвокат, който да изготви и одобри всички необходими документи.

— Аха. Мислите ли, че вашият брат ще приеме детето ви?

Усети как очите й се навлажниха от въпроса, който и сама си беше задавала много пъти. Това щеше да е удар за Вил, нямаше съмнение. Но той беше добър човек. Нейното дете щеше да носи неговата кръв и Вил нямаше да обвинява малката си племенница за греховете на майка й. А петнайсетте милиона долара щяха да осигурят на Делила и новото й семейство финансово обезпечение.

Най-важното беше, че Делила никога нямаше да бъде сама.

Ранди поклати глава.

— Виждате ли, проблемът е, че ми говорите, сякаш имате коз…

— Мога да ви дам информация за десетки международни инциденти през последното десетилетие. Убийства на много обществени фигури. Мога да ви разкажа от кого съм получила поръчката. Ще съдействам при разследването. Ще свидетелствам пред който и да е трибунал. Ще направя всичко това, стига детето ми да се роди в Америка и да бъде осиновено от брат ми. Ще ви разкажа за всяка задача, която съм изпълнявала.

Ранди все още играеше ролята на човека, който командва, но в изражението му личеше промяната.

— Включително за тази задача — изрично уточни тя.

ГЛАВА 123

Излязох през източната врата на Овалния кабинет и отидох в Розовата градина. С мен беше Оги. В този късен час навън беше мъгливо, канеше се да вали.

Двамата с Рейчъл обичахме да се разхождаме из градината всяка вечер след вечеря. По време на една от тези разходки ми призна, че ракът се е върнал.

— Не знам как точно да ти благодаря — казах.

— Няма и нужда.

— Какво ще правиш сега, Оги?

Той вдигна рамене.

— Това не знам. Ние… аз и Нина… говорехме само как ще се върнем в Сухуми.

Отново тази дума. Думата се превръщаше в „тренд“, както се изразяваха вече в интернет. Щях да я виждам в кошмарите си.

— Странното е — каза той, — че бяхме наясно, че планът ни може и да не успее. Знаехме, че Сулиман ще изпрати хора след нас. Не знаехме какво ще правим. Имаше толкова много…

— Неизвестни.

— Да, неизвестни. И все пак винаги си говорехме така, сякаш ще се случи. Говореше за къщата, която искаше да купи на по-малко от километър от дома на родителите й, недалеч от морето. Говореше за имената, с които щяхме да кръстим децата си някой ден.

Долавях вълнението в гласа му. Очите му блестяха от сълзи.

Поставих ръка на рамото му.

— Може да останеш тук — казах. — Работи за нас.

Направи физиономия.

— Нямам… разрешение за работа като имигрант. Не съм…

Спрях и се обърнах към него.

— Вероятно мога да помогна — казах. — Познавам някои хора.

Той се усмихна.

— Да, разбира се, но…

— Оги, не мога да позволя това да се случи отново. Този път извадихме късмет. Занапред ще ни е необходимо нещо повече от късмет. Трябва да сме по-подготвени, отколкото бяхме. Трябват ми хора като теб. Ти ми трябваш.

Отклони поглед, насочи го към градината, розите, нарцисите и зюмбюлите. Рейчъл познаваше всички цветя в градината по име. За мен бяха само красиви. А сега бяха по-красиви от всякога.

— Америка — каза той, сякаш го обмисляше. — Хареса ми бейзболното състезание.

За пръв път от много дълго време се разсмях искрено.

— Бейзболната игра — казах.