Към небето

Пролог

Единствено глупаците се качваха на повърхността. Беше пълна простотия да се изложиш на подобна опасност, поне така казваше мама. Не само че непрекъснато се сипеха късове от пояса с отломки, а и никога не се знаеше кога ще нападнат креляните.

Татко, разбира се, пътуваше до повърхността почти всеки ден — налагаше му се, нали беше пилот. Както казваше мама, това го правеше супер глупак, но аз открай време го възприемах като супер храбрец.

Останах безкрайно изненадана, когато един ден, след като години наред не спирах да го моля, той най-сетне се съгласи да ме вземе със себе си.

Бях на седем, въпреки че аз се възприемах като пораснала и страхотно способна. Забързах след татко, понесла фенер, за да осветявам пълната с каменни отломки пещера. Много от скалните късове в тунела бяха счупени и напукани, най-вероятно от бомбардировките на креляните — нещо, което познавах от живота си долу като тракане на чинии или треперене на лампите.

Представях си тези изпочупени скали като прекършените тела на враговете, костите им разпилени, разтрепераните ръце протегнати нагоре в безсмислен жест на тотално и окончателно поражение.

Бях много странно малко момиченце.

Настигнах татко, а той погледна назад, след това се усмихна. Имаше най-красивата усмивка, толкова самоуверена, сякаш никога не се впечатляваше от онова, което хората разправяха за него. Никога не се тревожеше, че е странен или не се приспособява сред останалите.

А и защо да се тревожи за подобно нещо? Всички го харесваха. Дори хората, които ненавиждаха сладолед и размахани мечове — дори мрънкалото Родж Макафри, — харесваха татко ми.

Татко ме стисна за ръката и посочи нагоре.

— Следващата част е малко по-трудна. Дай да те повдигна.

— Аз мога да се справя — заявих и измъкнах ръка от неговата. Вече бях голяма. Сама си бях приготвила раничката, дори оставих Кърваво писмо, плюшеното си мече у дома. Плюшените мечета бяха за бебета, дори когато си създала измислена енергийна броня за твоето от връвчици и счупени керамични плочки и съдове.

Не пропуснах обаче да пъхна малкия звезден изтребител в раничката. Не бях луда. Ами ако ни заловят по време на крелянска атака и враговете вземат, че избомбят скривалището ни и ни се наложи през остатъка от живота си да оцеляваме сред пустошта, без следа от общество или цивилизация?

Всяко момиче трябва да има до себе си малък звезден изтребител, просто за всеки случай.

Подадох раницата на татко и вдигнах очи към пукнатината сред камъните. Имаше нещо… имаше нещо в тази дупка горе. Неестествена светлина се процеждаше през нея и тя нямаше нищо общо с меките отблясъци на фенерите ни.

Повърхността… небето! Усмихнах се широко и започнах да се изкачвам по стръмния хълм, който беше отчасти отломъци, отчасти скали. Ръцете ми се изплъзнаха, ожулих се на остър ръб, но не заплаках. Дъщерите на пилотите не плачат.

Пукнатината на тавана на пещерата изглеждаше поне на сто метра. Никак не ми беше приятно, че съм толкова малка. През някой от следващите дни щях да порасна висока като татко. Тогава най-сетне нямаше да бъда най-дребното дете. Щях да се присмивам на всички отвисоко, а те щяха да бъдат принудени да признаят, че съм страхотна.

Изръмжах тихо, когато се добрах до върха на скалата. Само че нямаше начин да достигна следващия захват. Огледах го. След това скочих, изпълнена с решителност. Също като добро момиче от Дръзки. Притежавах сърцето на звезден дракон.

Истината бе, че имах тялото на седемгодишно хлапе. Затова пропуснах с цял половин метър.

Силна ръка ме улови преди да успея да падна прекалено далече. След като прихна, татко ме хвана за задната част на гащеризона, който бях изрисувала с маркери, за да прилича на неговия боен екип. Дори бях нарисувала значката от лявата страна, точно над сърцето, същата като неговата — тази значка издаваше, че е пилот. Имаше формата на малък звезден изтребител с линии под него.

Татко ме изтегли на скалата до него, след това протегна свободната си ръка и активира светлинната гривна. Тя наистина приличаше на метална гривна, но щом той докосна с два пръста дланта си, лентичката заблестя с ярка, разтопена светлина. Той докосна един от камъните над нас и когато отдръпна ръка, тя остави плътна светла линия също като въже, от което блика светлина, прикрепено към скалата. Уви другия край около мен, така че то ме обхвана под ръцете, след това го отдели от гривната. Светлината там избледня, но луминесцентното въже остана на място, прикрепено към скалите.

Открай време си мислех, че светлинните гривни парят при допир, то се оказа, че са просто топли. Също като прегръдка.

— Добре, Пумпалче — обърна се той към мен с прякора ми. — Пробвай отново.

— Това изобщо не ми трябва — заявих и подръпнах обезопасителното въже.

— Достави удоволствие на един уплашен баща.

— Уплашен ли? Че ти не се страхуваш от нищо. Ти се биеш с креляните.

Той се разсмя.

— Предпочитам да се озова срещу сто крелянски кораба, вместо пред майка ти, ако те върна със счупена ръка, мъничката ми.

— Изобщо не съм мъничка. Ако си счупя ръката, можеш да ме оставиш тук, докато заздравее. Ще се бия със зверовете в пещерите, ще стана хищник, ще се обличам в кожите им и…

— Катери се — прекъсна ме той, все още широко усмихнат. — Можеш да се биеш с пещерните зверове някой друг път, макар да съм сигурен, че единствените, които ще откриеш, имат дълги опашки и криви зъби.

Не можех да отрека, че светлинното въже се оказа много полезно. Можех да го подръпвам, за да ми е по-лесно. Добрахме се до пукнатината и татко ме изтласка първа. Хванах се за ръба и се измъкнах от пещерите, стъпих на повърхността за пръв път в живота.

Беше толкова необятно.

Останах с отворена уста, вдигнах поглед към… към нищото. Просто… просто… всичко се беше ширнало нагоре. Нямаше таван. Нямаше и стени. Винаги си бях представяла повърхността като една голяма, ама много голяма пещера. Само че тя се оказа много повече и същевременно много по-малко.

Леле.

Татко се измъкна след мен и изтупа прахоляка от пилотския си костюм. Погледнах го, след това вдигнах отново очи към небето. Усмихнах се широко.

— Не те ли е страх? — попита той.

Погледнах го гневно.

— Извинявай — разсмя се той. — Грешен избор на дума. Просто мнозина се плашат от небето, Спенса.

— Красиво е — прошепнах и погледнах към безбрежното нищо, въздух, ширнал се към безкрайна сивота, която се преливаше в черно.

Повърхността беше още по-ярка, отколкото си бях представяла. Нашата планета, Метален рой, беше защитена от няколко плътни пласта космически отломки. Боклуците бяха най-горе, от външната страна, в космоса. Разрушени космически станции, масивни метални щитове, стари парчета метал с размерите на планина — бяха много пластове, нещо като счупени щитове около планетата.

Ние не бяхме построили всичко това. Катастрофирали сме на тази планета, когато баба е била момиченце, а тези отломки са били древни още тогава. Въпреки това някои от тях работеха. Долният слой например — най-близкият до планетата — се състоеше от огромни блестящи правоъгълници. Бях чувала за тях. Светлини от висините: огромни плаващи светлини, които излъчваха отблясъци и топлина за планетата.

Предполагаше се, че там има много по-дребни части, най-вече в долните слоеве. Присвих очи, опитах се да различа някои от тях, но космосът беше твърде далече. Освен двете най-близки светлини от висините — нито една от тях точно над нас — единственото, което успях да различа, бяха смътни очертания някъде високо в сивотата. По-ярки късове и по-тъмни парчета.

— Креляните там горе ли живеят? — полюбопитствах. — Отвъд пояса с боклуци ли?

— Да — потвърди татко. — Те прелитат през пролуките в пластовете, за да нападат.

— Как ни откриват? — недоумявах. — Тук е толкова просторно. — Светът ми се струваше много по-обширно място, отколкото си бях представяла в пещерите долу.

— По някакъв начин усещат, когато хората се събират на едно място — поясни татко. — Веднага щом населението на някоя пещера се увеличи, креляните атакуват и бомбардират.

Преди десетилетия хората ни са били част от флота космически кораби. Креляните са ни преследвали до тази планета, тук сме катастрофирали и сме били принудени да се разделим, за да оцелеем. Сега живеем на кланове и всеки може да проследи родословното си дърво до екипажите на един от космическите кораби.

Бабчето ми беше разказвала тези истории много пъти. Живели сме седемдесет години тук, на Метален рой, обикаляли сме пещерите като кланове от номади, страхували сме се да се събираме. Досега е било все така. Сега обаче започнахме да строим космически кораби и създадохме скрита база на повърхността. Вече започвахме да отбиваме атаките.

— Къде се намира база Висина? Нали каза, че ще излезем близо до нея. Това ли е? — посочих някакви подозрителни на пръв поглед скали. — Там се намира, нали? Искам да видя изтребителите.

Татко се наведе и ме обърна на деветдесетина градуса, след това посочи.

— Там.

— Къде? — Заоглеждах повърхността, почти навсякъде сивосинкава от прах и скали, с кратери от паднали отломки от пояса. — Не я виждам.

— Така трябва, Спенса. Трябва да останем скрити.

— Но вие се биете, нали? Няма ли те рано или късно да разберат откъде излитат изтребителите? Защо не преместите базата?

— Налага се да я задържим тук, над Огнен рай. Говоря за голямата пещера, която ти показах миналата седмица.

— Онази с машините ли?

Той кимна.

— Вътре в Огнен рай открихме фабрики и това ни дава възможност да строим кораби. Трябва да живеем някъде наблизо, за да защитаваме машините, но летателните ни мисии са навсякъде, където креляните нахлуват, за да бомбардират.

— Защитаваш ли други кланове?

— За мен има само един важен клан: човечеството. Преди да катастрофираме тук, бяхме част от един флот — и някой ден всички странстващи кланове ще си спомнят този факт. Ще дойдат, когато ги повикаме. Ще се съберат, ще построим град и ще изградим отново цивилизация.

— Няма ли креляните да я бомбардират? — попитах, но го прекъснах, преди да успее да отговори. — Не. Не и ако сме достатъчно силни. Не и ако им се опълчим и отвърнем на ударите.

Той се усмихна.

— Ще имам собствен кораб — заявих. — Ще го пилотирам, също като теб. И тогава никой от клановете няма да ми се присмива, защото ще бъда по-силна от тях.

Баща ми ме изгледа преди да продължи.

— Затова ли искаш да станеш пилот?

— Не могат да ти кажат, че си прекалено малка, когато си пилот — подчертах. — Никой няма да мисли, че съм странна и аз няма да се забърквам в неприятности, защото работата ми ще бъде да се бия. Няма да ми лепят какви ли не прякори и всички ще ме обичат.

Както обичат теб, помислих си аз.

Това накара татко да ме прегърне, поради някаква тъпа причина, въпреки че казвах истината. Аз също го прегърнах, защото родителите обичаха такива неща. А и беше приятно да притискаш някого до себе си. Може би не трябваше да оставям Кърваво писмо.

Татко притаи дъх и ме се стори, че ще заплаче, но не беше това.

— Пумпалче! — посочи той небето. — Погледни!

Отново останах поразена от необятността му. Беше ОГРОМНО!

Татко сочеше нещо определено. Присвих очи, забелязах, че част от сиво-черното небе беше по-тъмно от останалото. Дупка в пластовете отломки ли беше това?

В този момент се взрях в безкрайността. Усетих, че треперя, сякаш цял милиард метеори бяха попаднали наблизо. Виждах необятния космос с малки бели точици. Те трепкаха и изглеждаха толкова далечни.

— Какви са тези светлинки? — прошепнах.

— Звезди — каза той. — Летя близо до отломките, но почти никога не виждам през тях. Пластовете са твърде много. Винаги съм се питал дали мога да стигна до звездите.

В гласа му долових страхопочитание, каквото не бях чувала никога досега.

— Затова ли… ти затова ли летиш? — попитах.

Татко изглежда не се интересуваше от хвалбите на останалите членове на клана. Колкото и да беше странно, те го смущаваха.

— Навремето сме живели там, сред звездите — промълви той. — Там ни е мястото, не в тези пещери. Децата, които ти се присмиват, са закотвени на тази скала. Главите им са каменни, сърцата са изковани от камък. Насочи очи към висините. Към нещо по-грандиозно.

Отломките се разместиха и пролуката бавно се сви, докато накрая виждах само една-единствена звезда, по-ярка от останалите.

— Устреми се към звездите, Спенса — посъветва ме той.

Някой ден наистина щях да стана пилот. Щях да летя там горе и да се бия. Надявах се единствено татко да остави малко креляни и за мен.

Присвих очи, когато нещо проблесна в небето. Далечен къс от нещо се разгоря с ярка светлина, когато навлезе в атмосферата. След това падна друг, после и трети. След това станаха десетки.

Татко се намръщи и посегна към радиото — свръхмодерна технология, с която разполагаха единствено пилотите. Той вдигна страничната част пред устата си.

— Тук Преследвач — започна той. — На повърхността съм. Виждам отломки, които падат близо до Висина.

— Вече ги забелязахме, Преследвач — разнесе се по радиото женски глас. — В момента получаваме данни от радара и… По дяволите. Нахлуват креляни.

— Към коя пещера са се насочили? — попита татко.

— Насочват се към… Преследвач, идват насам. Летят право към Огнен рай. Звездите да ни закрилят. Открили са базата!

Татко свали радиото.

— Забелязан значителен крелянски пробив — носеше се женският глас по радиото. — До всички, тревога. Огромна група креляни е преминала през пояса. Всички изтребители да се явят. Насочили са се към Висина!

Татко ме стисна за ръката.

— Хайде да се прибираме.

— Те имат нужда от теб! — настоях. — Трябва да се биеш!

— Трябва да те върна…

— Мога да се върна и сама. Само направо през тунелите.

Татко вдигна отново поглед към отломките.

— Преследвач! — разнесе се нов глас от радиото. — Преследвач, чуваш ли ме?

— Мелез? — отвърна татко, щракна някакво копче и вдигна отново радиото. — На повърхността съм.

— Трябва да набиеш малко разум в главите на Вираж и Танца. Настояват да бягаме.

Татко изруга тихо и щракна друго копче. Разнесе се различен глас.

— … все още не са готови за истинска битка. Ще бъде пълна съсипия.

— Не — заговори друга жена. — Трябва да се стегнем и да се бием.

Десетки гласове заговориха едновременно.

— Железен юмрук е права — намеси се татко и — направо не беше за вярване — всички замълчаха.

— Ако им позволим да бомбардират Огнен рай, тогава ще изгубим апарата — обясни татко. — Ще изгубим фабриката. Ще изгубим всичко. Ако искаме отново да имаме цивилизация, свят, трябва да останем тук!

Чаках притихнала, притаила дъх, обзета от надеждата, че той ще се разсее и няма да ме отпрати. Треперех при мисълта, че ще има битка, въпреки това исках да я видя.

— Ще се бием — отсече жената.

— Ще се бием — подкрепи я Мелез. Познавах го по име, макар да не го бях срещала. Той беше партньорът на татко по изтребител. — Магмени скали, това е супер. Ще ти натрия носа в небето, Преследвач! Стой и гледай колко ще сваля!

Човекът изглежда беше нетърпелив, може би прекалено развълнуван, за да влезе в битка. Харесах го на мига.

Татко се поколеба само за момент преди да извади светлинната гривна и да я пъхне в ръката ми.

— Обещай, че ще се върнеш незабавно.

— Обещавам.

— И никакво мотаене.

— Няма.

Той вдигна радиото.

— Добре, Мелез, да я видим тази работа. Хуквам към Висина веднага. Преследвач, край.

Той хукна по прашната земя в посоката, която ми беше показал по-рано. След това спря и се обърна назад. Свали си значката и я хвърли — също като проблясваща звезда — към мен, а след това продължи да тича към скритата база.

Аз, разбира се, веднага наруших обещанието си. Пъхнах се в пукнатината, но се скрих там, стисках значката на татко и наблюдавах, докато изтребителите не напуснаха Висина и не се устремиха към небето. Присвих очи и различих тъмните крелянски кораби, които се скупчиха над тях.

Най-сетне проявих необичаен момент на разум и реших, че е най-добре да направя онова, което татко ми беше казал. Използвах въжето на светлинната гривна, за да се спусна в пещерата, където намерих раничката си и се отправих към тунелите. Прецених, че ако побързам, ще се върна при клана навреме, за да чуя как предават битката по единственото ни комунално радио.

Оказа се, че греша. Връщането се оказа по-дълго, отколкото помнех и благополучно успях да се загубя. Затова се лутах долу, представях си величието на невероятната битка над мен, когато баща ми за срам и позор се откъснал от другарите си и избягал от врага. Собствената му ескадра го свалили за отмъщение. Когато се върнах у дома, битката бе спечелена, а татко вече го нямаше.

Аз пък бях заклеймена като дъщеря на страхливец.