Към небето

7.

Вратите на асансьора се отвориха и аз погледнах към града, който не трябваше да съществува.

Висина беше преди всичко военна база, така че град беше доста гръмко название. Въпреки това асансьорът се отваряше двеста метра извън самата база. Между тях имаше магазини и домове. Беше истински град, населен с инатливи фермери, които обработваха зелените площи отстрани.

Останах в огромния асансьор, докато хората излязоха. Той представляваше прага към нов живот, живот, за който винаги бях мечтала. Обзе ме необичайно колебание, докато стоях там, раницата ми пълна с дрехи метната на рамо. Все още усещах прощалната целувка на мама на челото.

— Не е ли най-красивото нещо, което си виждала? — чух глас зад себе си.

Погледнах през рамо. Говореше момиче на моя възраст. Беше по-висока от мен, със смугла кожа и дълга, къдрава, черна коса. Говореше с лек акцент, който не ми беше познат.

— Все си мисля, че няма начин да е истинско — продължи тя. — Мислиш ли, че ни правят някоя жестока шега?

— Какво тактическо предимство ще имат, ако е така? — попитах я аз.

Момичето стисна ръката ми доста фамилиарно.

— Можем да се справим. Просто си поеми дълбоко дъх. Протегни се нагоре. Грабни звезда. Така казва Светицата.

Нямах представа какво да мисля и очаквам от подобно поведение. Хората обикновено се отнасяха към мен като към парий; не ме хващаха за ръката. Бях толкова потресена, че не се съпротивлявах, когато тя ме изведе след себе си от асансьора. Излязохме на широка алея през града, която отвеждаше към базата.

Предпочитах да отида с Родж, но снощи го бяха повикали късно, за да го питат нещо за теста му и досега не ми беше казал какво точно са искали от него. Надявах се да не е загазил.

Скоро двете с момичето минахме покрай един фонтан. Беше истински фонтан, като онези от приказките. И двете спряхме, за да го погледаме и аз изтеглих ръка от ръката на момичето. От една страна ми се искаше да се обидя, но тя ми се стори толкова истинска.

— Музиката, която издава водата — промълви тя. — Не е ли най-прекрасният звук?

— Най-прекрасният звук са воплите на враговете ми, които крещят името ми към небесата с накъсаните немощни гласове на умиращи.

Момичето ме погледна и наклони глава.

— Бог да благослови звездите ти.

— Извинявай — рекох. — Това е изречение от една приказка. — Протегнах ръка към нея. Най-добре да се сприятеля с другите кадети. — Аз съм с позивна Пумпал.

— Кималин — стисна тя ръката ми. — Трябва ли вече да имаме позивни?

— Аз съм вече готова. Ти в коя стая трябва да се явиш?

— Ами… — Тя бръкна в джоба си и извади лист. — C-14? Кадет от ескадра B.

— И аз.

— Позивна… позивна… — продължи да мърмори Кималин. — Какво да избера?

— Убиец — предложих. — Пожар. Не, това е твърде объркващо. Унищожител.

— Не може ли да не е толкова кърваво?

— Ти ще ставаш воин. Имаш нужда от воинско име.

— Не всичко е свързано с войната!

— Напротив, особено пилотската школа. — Намръщих се, когато забелязах отново акцента ѝ. — Ти откъде си? Не си от Огнен рай, нали?

— Родена съм и съм расла в Пещерата на изобилието! — Тя се приведе към мен. — Така я наричаме, въпреки че там нищо не расте.

— Изобилие — повторих. Тази пещера беше сравнително близо до Огнен рай, също част от Защитните сили. — Там са се заселили клановете от екипажа на Ентиок, нали? — Ентиок беше един от бойните кораби на стария флот, преди да бъдем принудени да търсим убежище тук, на Метален рой.

— А-ха. Прабаба ми е била помощник-интендант. — Тя ме погледна. — Каза, че позивната ти е Пумпал. Не трябва ли да е нещо като Вопъл или Врагоубиец?

Свих рамене.

— Татко ме наричаше така.

При тези думи тя се усмихна лъчезарно. Господи, бяха допуснали това момиче, а на мен отказваха. Какви ги вършеха тези от ЗСД? Да не би да искаха да създадат клуб на плетачките?

Приближихме базата, група високи, строги сгради, заобиколени от стена. Точно отвън фермите отстъпваха пред истинска овощна градина. Спрях на алеята и зяпнах отново. Бях виждала тези дървета от разстояние, но от толкова близо изглеждаха огромни. Бяха почти три метра високи! Преди това най-високото растение, което бях виждала, бяха гъбите, които ми стигаха до кръста.

— Засадили са ги непосредствено след Битката за Висина — посочи Кималин. — Нужни са смелчаци, които да служат тук, изложени под открито небе за крелянските атаки. — Тя вдигна поглед към небето, обзета от страхопочитание и аз се запитах дали не го вижда за пръв път. Приближихме пропускателния пункт на стената и аз показах значката на охраната. Очаквах грубо отношение, както се държеше Алуко винаги, когато влизах в Огнен рай. Отегченият охранител единствено отбеляза имената ни в един списък и ни махна да влезем. Нямаше нищо тържествено в първото ми официално влизане във Висина. Много скоро щях да бъда известна и охранителят щеше да ми отдава чест, щом ме види.

Вътре преброихме сградите и се присъединихме към други кадети. Доколкото разбрах, около двайсет и петима бяха издържали изпита и бяха разделени в три обучителни програми. Единствено най-добрите щяха да завършат пилотската школа и да бъдат назначени за пълноправни пилоти.

Двете с Кималин скоро стигнахме пред широка едноетажна сграда близо до площадките за излитане. Пилотска школа. Едва се сдържах да не се втурна към лъскавите изтребители, подредени един до друг, готови за излитане — този ден зяпах и се кокорих достатъчно.

Вътре в сградата попаднахме в широки коридори. Повечето отвеждаха към класни стаи. Кималин изписка, след това се хвърли да си побъбри с друг кадет, когото очевидно познаваше. Затова спрях до прозореца на външната стена и погледнах небето, докато я чаках.

Открих, че ме завладява… нетърпение. Не да започна обучението, а към това място. То беше твърде голямо, твърде открито. Коридорите тук бяха поне с един метър по-широки в сравнение с повечето сгради в Огнен рай, а другите сгради в базата се разстилаха настрани, не бяха построени една върху друга. Небето беше над нас, винаги се виждаше, надвиснало застрашително. Дори със защитното поле между мен и него — невидимо като това на изтребителите — аз се чувствах гола.

Трябваше да спя тук. Да живея, да се храня, да съществувам. И всичко това щеше да се случва на открито. Харесвах небето, но това не означаваше, че искам то да наднича към мен във всеки един момент.

Просто се налага да го приема, казах си аз. Воинът не може да си избира леглото; трябва да благославя звездите, ако успее да избере бойното си поле. Това беше цитат от „Завладяването на космоса“ от Джунми. Обичах приказките на бабчето за Джунми не по-малко от древните викингски легенди, нищо че нямаше чак толкова много отрязани глави.

Кималин се върна и двете намерихме класната си стая. Поех си дълбоко дъх. Време бе да стана пилот. Отворихме вратата.

8.

Десет симулатора с пилотски кабини бяха инсталирани в средата на стаята, подредени в кръг, обърнати навътре. Всеки обемен симулатор имаше седалка, контролна конзола и част от корпуса, вграден около нея — въпреки че нямаше капак. Изглеждаха така, сякаш бяха откъснати от истински изтребители.

Вместо конусовидните носове на корабите всеки един имаше огромна кутия, монтирана отпред, висока може би един метър и петдесет сантиметра широка. Двете с Кималин очевидно бяхме първите пристигнали и аз погледнах часовника на стената. Беше 0615. За пръв път в живота аз бях не само подранила, бях първа.

Всъщност, втора, защото Кималин се втурна напред, за да огледа тренажорите.

— Я! Май сме първи. Светицата винаги казва: „Ако не можеш да пристигнеш първа, поне се постарай да не закъсняваш“.

Влязох в стаята, оставих раницата и заразглеждах тренажорите. Познах контролния панел — бяха взети от кораби клас Поко, базов модел на бързия модел изтребители на ЗСД. Вратата се отвори и влязоха още двама кадети. По-ниското момче отпред имаше тъмносиня коса и беше йонгиец. По-голямата част от екипажа на Йонг-Гуанг, от стария флот, беше от Китай и Корея на земята.

Момчето със синя коса се усмихна широко, когато огледа стаята, и остави раницата си до моята.

— Леле. Класната ни стая!

Момичето зад него влезе наперено, сякаш притежаваше всичко тук. Беше слаба, атлетична, с руса коса, вързана на опашка. Беше с яке от униформа на ЗСД върху гащеризон, който висеше свободно, сякаш бе излязла на разходка в града.

Скоро бяха последвани от момиче с татуировка на долната челюст. Тя беше вичианка — от пещерата Вичи. Не знаех много за тях, единствено че са наследници на тюлените от стария космически флот. Вичианите си имаха своя култура и се държаха настрани, въпреки че им се носеше славата на страхотни воини.

Усмихнах ѝ се, но тя побърза да извърне поглед и не отговори, когато Кималин се представи дръзко. Добре тогава, помислих си аз.

Кималин изкопчи имената и родните пещери на другите двама. Момчето със синята коса беше Бим и наистина беше йонгиец. Кланът му беше част от екипа по хидропоника1 на стария кораб и се бяха настанили в близка пещера, където разработваха подземни ферми, осветени и поддържани от древните машини. Никога не бях опитвала храната, отглеждана там; тя се пазеше за онези, които бележеха завидни постижения или имаха принос за индустрията.

Атлетичното момиче беше Худия, от Огнен рай. Не я познавах, но пещерата беше огромна, с многобройно население. Времето за начало на часа наближаваше, когато високо момиче влезе и се представи като Фрея. Красиво име от митологията на древните норвежци, което харесах. Името отиваше на вида ѝ. Макар да беше слаба, тя бе висока, може би метър осемдесет и пет, имаше руса, късо подстригана коса. Ботушите ѝ бяха чисто нови, лъснати до блясък, стегнати със златни катарами.

Ставахме шест. Щяха да дойдат още. Около десет минути преди началото на часа трима млади мъже влязоха заедно. Двама от тях не познавах, но първият — с кафява кожа и къса къдрава коса — се забелязваше заради красивото лице с бебешко излъчване.

Момчето от теста, сетих се аз. Синът на Първи гражданин, който бе допуснат без изпит.

Браво. Бяха ни натресли безполезен аристократ, който живееше в най-ниските — и най-безопасни — пещери на Дръзки. Беше в школата не благодарение на умения или интереси, а защото искаше да има значка на кадет и да се чувства важен. Ако можех да съдя по начина, но който другите двама говореха, веднага ги набелязах като негови близки приятели. Бях готова да се обзаложа, че и тримата са влезли, без да полагат изпит, така че в групата ни имаше трима, които не заслужаваха да са тук.

Високият с бебешкото лице отиде към централните места на кръга. Как бе възможно момче да има лице само за удари? Той прочисти гърло, след това плесна силно с ръце.

— Внимание, кадети! Така ли искате да се представим на инструктора? Пръснати наоколо, докато бърборим? Стройте се!

Кималин, господ да благослови звездите ѝ, скочи и се опита да застане мирно. Двамата приятели пристъпиха напред и също се подредиха, изпънаха гърбове и гърди по-добре от истински войници. Всички останали просто гледаха момчето.

— Какво ти дава право да ни нареждаш? — попита Худия, атлетичното момиче от моята пещера. Тя остана облегната на стената, със скръстени ръце.

— Искам да направя добро първо впечатление на инструктора, кадет — отвърна досадникът. — Помислете си колко вдъхновяващо ще бъде, когато влезе и ни намери строени и стегнати.

Худия изсумтя.

— Вдъхновяващо ли? Ще приличаме на група подмазвачи.

Досадникът не ѝ отвърна и огледа тримата кадети. Поклати глава към Кималин, чиято версия на „мирно“ бе да застане на пръсти и да отдаде чест с две ръце. Беше направо нелепо.

— Изглеждаш нелепо — сряза я досадникът.

Момичето посърна, отпусна рамене. Веднага ме завладя гняв и желание да я защитя. Да, той беше прав, но нямаше нужда да я излага по този начин.

— Кой те е учил да заставаш мирно? — попита той. — Ще ни засрамиш всички. Няма да търпя подобно нещо.

— Да — намесих се аз. — Ще ти открадне призванието, тъй като очевидно това е твоя работа, досаднико.

Той ме огледа от главата до петите и очевидно забеляза кръпката на пилотския ми гащеризон. Беше на татко и му бяха нужни сериозни поправки, за да ми стане.

— Познавам ли те, кадет? — попита той. — Струваш ми се позната.

— Седях на първия ред за теста — отвърнах, — когато ти предаде листата си, без да си попълнил дори един въпрос. Може би си ме видял, когато огледа останалите в стаята, за да видиш как изглеждат хората, когато им се налага да работят, за да постигнат нещо.

Той стисна устни в права линия. Май бях засегнала болно място. Чудесно. Първа кръв.

— Избрах да не разхищавам ресурси — отвърна той, — да не карам някой да оценява теста ми, след като вече ми е предложено място.

— Място, което не си заслужил.

Той погледна към останалите кадети в стаята, които ни наблюдаваха с интерес, след това сниши глас.

— Виж…

— Да се строя ли? — повторих. — Пак ли се опитваш да ни командваш?

— Очевидно е, че аз ще ви бъда щурмови командир. Свиквай да изпълняваш онова, което кажа.

Арогантен син на супернова.

— Само защото си се намъкнал с измама в…

— Не съм се намъкнал с измама!

— Само защото си купил мястото си в пилотската школа не означава, че ще бъдеш щурмови командир. Я внимавай. Не ме превръщай в свой враг.

— А ако го направя?

По дяволите, беше толкова дразнещо, че се налагаше да вдигам лице към него. Скочих от мястото си, за да стана малко по-висока за спора — нещо, което силно го изненада.

Той наклони глава.

— Какво…

— Винаги атакувай от благоприятна позиция! — заявих. — Когато приключим, досаднико, ще задържа мръсната ти, разтопена значка като трофей, докато димящият ти кораб обозначава погребалната ти клада и последния ти дом на мястото, където се намира смазаният ти, пречупен труп.

В стаята се възцари пълно мълчание.

— Добре… — въздъхна досадникът. — Това беше… доста описателно.

— Благословени да са звездите ти — добави Кималин. Худия вдигна палци към мен и се ухили, въпреки че останалите в стаята очевидно нямаха никаква представа какво да мислят за мен.

Ами… май бях прекалила. Бях свикнала да вдигам скандали; животът ме беше научил да редя агресивни заплахи, за да накарам хората да се отдръпнат. Трябваше ли обаче да го правя тук?

Усетих нещо странно в този момент. Изглежда нито един от тези хора нямаше представа коя съм. Те не бяха расли близо до моя квартал; не бяха ходили на училище с мен. Може и да бяха чували за татко, но за тях бях просто поредният кадет.

Тук не бях момичето с плъховете, нито дъщеря на страхливец.

Тук бях свободна.

Тъкмо в този момент вратата се отвори и инструкторът ни — Мелез — застана на прага, стиснал чаша горещо кафе в едната ръка и клипборд в другата. На светлината го познах от снимките на Първи граждани, въпреки че косата му беше посивяла, а мустаците го състаряваха.

Сигурно сме му се сторили истинска менажерия. Аз все още бях стъпила на седалката на тренажора и стърчах над натрапника. Някои от останалите се кискаха на разправията ни, докато Кималин отново се опита да отдаде чест.

Мелез погледна часовника. Беше точно седем.

— Дано не прекъсвам нищо интимно.

— Ами… — започнах аз. Скочих от седалката и се опитах да се засмея.

— Това не беше шега! — излая Мелез. — Аз не се шегувам! Стройте се пред далечната стена, до един!

Подчинихме се бързо. Докато се подреждахме, Досадник отдаде чест по съвършен начин и застана мирно.

Мелез го погледна и заговори.

— Не се подмазвай, синко. Това не е базово обучение и вие не сте мухльовци от сухоземните сили.

Досадник посърна и отпусна ръка, след това застана мирно.

— Моля за извинение, господине!

Мелез изви очи.

— Казвам се капитан Коб. Позивната ми е Мелез, но можете да ме наричате Коб или господине, ако държите. — Той пристъпи покрай редицата, личеше му, че куца и отпи глътка кафе. — Правилата в тази класна стая са простички. Аз преподавам. Вие учите. Всичко, което пречи на този процес, ще стане причина някой от вас да загине. — Той спря до мястото, където се бях подредила до Досадник. — Това включва и флиртуването.

Усетих как лицето ми се вледенява.

— Господине! Не съм…

— Това включва и да не си позволявате да ми отговаряте! Вече сте в школата за пилоти, звездите да са ви на помощ. Четири месеца обучение. Ако искате това време да мине, без да ви изритат или свалят, тогава завършвате. Това е всичко. Няма тестове. Няма оценки. Вие сте в кокпита и трябва да ме убедите, че заслужавате да сте там. Отсега нататък аз съм единственият човек с власт за вас.

Той зачака, наблюдаваше как ще откликнем. Всички проявиха здрав разум и не казаха нищо.

— Повечето от вас няма да изкарат — продължи той. — Четири месеца може и да не е дълго време, но ще ви се стори цяла вечност. Някои от вас ще напуснат заради стреса, други ще бъдат убити от креляните. Обикновено ескадра от десетима приключва с един завършил за пилот, може би двама. — Той спря в края на редицата, където Кималин хапеше устни.

— От вашата група обаче… — добави Коб, — ще остана силно изненадан, ако дори един от вас успее. — Закуцука настрани, остави чашата кафе на малък чин в предната част на стаята, след това разрови листовете в клипборда. — Кой от вас е Джорген Уейт?

— Аз, господине! — отговори Досадник и се изпъна още повече.

— Браво. Ти си щурмови командир.

Ахнах.

Коб ме погледна, но не каза нищо.

— Джорген, ще ти трябват двама помощник-командири. Искам имената до края на деня.

— Мога да ви ги кажа още сега, господине. — Той посочи двамата си приятели — по-ниско момче и друго, по-високо. — Артуро и Нед.

Коб отбеляза нещо на клипборда.

— Чудесно. Всички да си изберат места. Сега ще…

— Чакайте — прекъснах го аз. — Това ли е? Така ли се избира щурмови командир? Няма ли поне да видите как се справяме преди това?

— Заемете местата си, кадети — повтори Коб, без да ми обръща внимание.

— Ама… — не се примирявах аз.

— Освен кадет Спенса — продължи той, — която да ме чака в коридора.

Прехапах език и изфучах към коридора. Трябваше да потисна негодуванието си, но… я стига! Той веднага посочи Досадник. Просто така ли?

Коб ме последва, след това затвори спокойно вратата. Подготвих се за избухване, но той се врътна към мен и засъска.

— Да не би да се опитваш да провалиш всичко, Спенса?

Преглътнах отговора, шокирана от неочаквания му гняв.

— Ти имаш ли представа, че ми се наложи да си заложа главата, за да те вкарам в този клас? — продължи той. — Отрекох, че си седяла в стаята часове наред, настоявах, че тестът ти е почти съвършен. Независимо от това ми бяха нужни цялата ми репутация и влияние, които съм си извоювал през годините, за да постигна своето! А ти при първия възможен случай надигаш глас.

— Ами… Но вие не видяхте какво правеше този преди часа! Той се перчеше, твърдеше, че ще стане щурмови командир.

— Оказва се, че има основателна причина!

— Ама…

— Ама какво? — попита Коб.

Преглътнах думите, които се канех да избълвам и замълчах.

Той си пое дълбоко дъх.

— Добре. Успяваш да се контролираш поне донякъде. — Той потри вежди с палец и показалец. — Съвсем същата си като баща си. През половината време имах желание да го удуша. За съжаление, ти не си той — налага ти се да живееш с онова, което той е направил. Трябва да се контролираш, Спенса. Ако излезе така, сякаш те закрилям, някой ще изпищи, че не е редно и ще те извадят от класа ми за нула време.

— Значи не можете да ме закриляте? — попитах. — А може да закриляте сина на аристократ, на когото дори не му се е налагало да попълва теста.

Коб въздъхна.

— Извинявам се — подхвърлих.

— Не, аз започнах темата — съгласи се той. — Ти знаеш ли кое е това момче?

— Син на Първи гражданин.

— Синът на Джешуа Уейт, героиня от Битката за Висина. Тя е летяла седем години със ЗСД и има над сто потвърдени сваляния. Съпругът ѝ е Алджърнън Уейт, председател на Народното събрание и старши майстор в най-голямата междупещерна компания за строеж на изтребители. Те са сред най-видните личности в долните пещери.

— Значи синът им и приятелите му ни стават командири само заради онова, което са направили родителите им, така ли?

— Семейството на Джорген притежава три частни изтребителя и той е тренирал на тях, откакто е навършил четиринайсет. Има почти хиляда часа в кокпита. Ти колко имаш?

Изчервих се.

— Приятелите му — продължи Коб, — са Нед Стронг — който има двама братя в ЗСД в момента, а Артуро Мендес, син на пилот от търговския флот, е от шестнайсет години в ЗСД. Артуро е бил копилот на баща си и има двеста часа летателно време. Пак ще те попитам, ти колко имаш?

— Ами… — поех си дълбоко дъх. — Извинявам се, че поставих под съмнение решението ви, господине. Сега ли е моментът, когато трябва да правя лицеви опори или да почистя тоалетната с четка за зъби или нещо подобно?

— Вече казах, че това не е обучение за пехотата. Наказанията тук не са някакви тъпотии. — Коб отвори вратата към стаята. — Докарай ме до ръба и наказанието ще бъде съвсем простичко: няма да ти дам шанс да летиш.

9.

Няма да ти дам шанс да летиш.

Никога не бях чувала по-смазващи думи. Когато двамата се върнахме в тренировъчната стая, Коб посочи място до стената. Не кокпит, ами празен стол.

Прегърбих се и седнах, почувствах се напълно разгромена.

— Тези устройства — посочи Коб и почука с кокалчета на една от кутиите пред симулаторите, — са холографски прожектори. Стара технология от дните, когато сме били флот. Когато се включат, ще имате чувството, че се намирате в кокпит; те ще дадат възможност да ви научим как се лети, без да рискувате истински изтребител. Симулациите не са съвършени. Има фийдбек за осезанията, но не може да възпроизведе джи форса. Трябва да тренирате в центрофугата, за да свикнете.

— Според традицията на ЗСД трябва да си изберете позивна. Предлагам да започнете да мислите, тъй като това име ще го носите до края на живота си. Така най-важните за вас хора — останалите от ескадрата — ще се обръщат към вас.

Досадник вдигна ръка.

— Не ми го казвайте още отсега, кадет — тросна се Коб. — Нека оставим това за един от следващите дни. В момента искам да…

Вратата на стаята се отвори със замах. Скочих от мястото си, но се оказа, че не е нито нападение, нито спешен случай.

Беше Дърдорко. Имаше кадетска значка.

— Питах се дали ще се появиш — подхвърли Коб и посегна към листата. — Родж Макафри, нали? Мислиш ли, че е разумно да закъсняваш на първия ден от пилотската школа? Да не би да възнамеряваш да закъснееш и когато креляните атакуват?

Дърдорко си пое дъх и поклати глава, пребледня също като знаме на примирието. И… и Дърдорко беше кадет. Когато отиде снощи, за да говори с тях за теста, аз се тревожех, но изглежда го бяха приели! Имах желание да извикам от радост.

Само че нямаше начин Дърдорко да закъснее без основателна причина. Това момче винаги си оставяше допълнително време, за да киха, когато настинеше. Отворих уста, но погледът на Коб ме спря.

— Господине — заговори най-сетне приятелят ми от детството и си пое дъх. — Асансьор. Развален.

Коб пристъпи към страничната стена и натисна копче на интеркома.

— Джакс — започна той, — би ли проверил дали днес е имало авария с някой асансьор?

— Няма нужда да проверявам, капитане — отвърна гласът. — Асансьор 103-D беше развален за два часа и вътре имаше хора. От месеци ни създава неприятности.

Коб отдръпна пръст от копчето, след това погледна Дърдорко.

— Казват, че ти си изкарал най-високия успех тази година, кадет.

— И на мен така ми казаха, господине. Повикаха ме и адмиралът ми даде награда, както си му е редът. Много се извинявам, че закъснях. Не исках да стане така, още по-малко на първия ми ден. За малко да умра, когато…

— Достатъчно — прекъсна го Коб и му махна да се настани на една от седалките. — Не насилвай късмета си, синко.

Дърдорко седна с облекчение, но след това ме видя отстрани и вдигна доволно палци. Бяхме успели. И двамата бяхме успели, той беше на първо място, което бе страхотно, така че поне за него тестът беше преминал безпроблемно.

Коб пристъпи към Досадник, след това щракна някакво копче отстрани на кутията. Симулаторът бе обгърнат от светлина — тиха, потрепваща, също като блестящ балон. Седналият вътре Досадник изрече тиха — въпреки това ясно доловима — молитва към Северната звезда. Аз се наведох напред на стола.

— Може да се почувствате дезориентирани — рече Коб, премести се и включи машината на Артуро, след това на Нед. — Въпреки че не може да се сравнява с усещането, когато си във въздуха, това е доста добър заместител.

Аз чаках напрегнато, докато той обикаляше кръга и щракваше устройствата едно след друго. Всеки кадет издаваше някакъв възторжен звук — или ахване, или възклицание „Леле!“. Сърцето ми направо се разкъса, когато Коб се обърна, без да пусне последния симулатор и тръгна към предната част на стаята.

Накрая, сякаш спомнил си нещо, което е забравил, той погледна през рамо към мен.

Бях готова да се пръсна от нетърпение и очакване.

Най-сетне той кимна към празния тренажор. Вдигнах се от стола и се качих в авиосимулатора, а той щракна копчето. Около мен засия светлина и за секунда се озовах седнала в кокпита на изтребител клас Поко на площадката за изстрелване пред сградата. Илюзията беше толкова невероятна, че ахнах, след това извадих ръка от „балона“, за да се уверя. Холограмата потръпна и се разпадна на малки зрънца светлина — също като сипещ се прах — когато ръката ми се показа навън.

Отдръпнах ръка вътре, след това разгледах контролните уреди: дросел, табло, пълно с копчета, контролна сфера за дясната ми ръка. Сферата представляваше глобус, който се побираше в дланта ми, с улеи за пръстите и бутони на местата, където се падаха върховете.

Извън холографския кокпит виждах другите „кораби“ подредени един до друг до съвършена репродукция на база Висина. Дори можех да вдигна поглед и да видя небето, бледите очертания на пояса отломки… абсолютно всичко.

Мустакатото лице на Коб се появи от небето — като един от Светците — наведе се през холограмата и заговори.

— Харесва ли ти усещането, кадет?

— Да, господине — отвърнах. — Повече от всичко друго на света.

— Браво. Не го губи.

Срещнах погледа му и кимнах.

Той се отдръпна.

— Добре, кадети — каза той. Гласът му звучеше призрачно, сякаш извираше от нищото. — Аз не губя време. През всеки ден от обучението ви добри пилоти измират в битките, защото не сте до тях за подкрепа. Слагайте шлемовете, оставени в краката ви.

Сложих го и гласът на Коб се разнесе през високоговорителя вътре.

— Ще упражняваме излитане — започна той. — Това би трябвало…

— Господине — прекъсна го Досадник. — Мога да им покажа.

Извих очи.

— Добре, командире — съгласи се Коб. — Готов съм да отстъпя трудната работа на друг. Да видим как ще ги вдигнеш в небето.

— Добре, господине! — отвърна Досадник. — Ескадра, изтребителите ви нямат нужда от бустери, за да качите или намалите височината. Това се върши от подемния пръстен, устройството, което прилича на обръч под всеки изтребител. Копчето за него е… ъ-ъ-ъ… най-горе на предната конзола, червено копче. Никога не го изключвайте, докато летите, ако не искате да паднете като отломък.

Един от корабите в редицата неочаквано засия отдолу, когато подемният пръстен се включи.

— Използвайте контролната сфера за вираж наляво или надясно — продължи Досадник, — или за незначителни отклонения в движението. За бързо изкачване използвайте по-малката ръчка до дросела, изтеглете я нагоре.

Изтребителят на Досадник се вдигна уверено право нагоре. Корабът му, както и на останалите, беше клас Поко. Приличаха на причудливи моливи с крила, но си бяха изтребители, а аз се намирах в кокпита. Може и да се намирах в холограма, но най-сетне се случваше.

Щракнах червения ключ и цялото ми табло светна. Ухилих се, задържах контролната сфера в дясната ръка и придърпах ръчката за набиране на височина с лявата.

Корабът ми най-неочаквано отскочи назад и аз успешно го разбих в сградата зад нас.

Не бях единствената. Изтребителите ни се оказаха много по-чувствителни от очакваното. Незнайно как Дърдорко преобърна своя; Кималин се стрелна във въздуха, след това изпищя заради неочакваното движение, върна го надолу и го размаза на пистата.

— Единствено контрол на височината — напомни Досадник. — Все още не докосвайте контролната сфера, кадети!

Коб се изсмя някъде отвън.

— Господине! — надигна глас Досадник. — Аз… ъ-ъ-ъ… Това… — Замълча. — Ами…

Бях доволна, че никой не вижда как съм се изчервила. Бях разбила изтребителя си в холографската версия на училищния стол, ако можех да съдя по масите и разпиляната храна. Имах чувството, че вратът ми би трябвало да е счупен, но макар столът ми да се поклащаше, когато корабът се движеше, той не можеше да пресъздаде истинските движения по време на полет.

— Поздравления, кадети — зазвуча отново гласът на Коб. — Сигурен съм, че поне половината от вас вече са мъртви. Нещо да кажеш, командире?

— Не очаквах да са чак толкова зле, господине.

— Не сме чак толкова зле — обадих се аз. — Просто сме нетърпеливи.

— И може би малко смутени — вметна Кималин.

— Говори за себе си — чух момичешки глас. Тя как се казваше? Худия, момичето с опашка и широко яке. Смееше се. — О, коремът ми. Май ще се издрайфам. Може ли да пробвам отново?

— Отново ли? — попита Кималин.

— Беше невероятно!

— Нали току-що каза, че се каниш да драйфаш?

— Казах го в добрия смисъл.

— И как точно се драйфа в добрия смисъл?

— Внимание! — извика Коб. Корабът ми потръпна около мен и неочаквано всички се озовахме отново в една линия, изтребителите ни бяха цели отново, симулацията очевидно бе превключена. — Както много други начинаещи пилоти, вие не сте свикнали колко чувствителни са самолетите ви. С помощта на подемния пръстен и бустера можете да изпълнявате прецизни маневри — най-вече онези, на които ви учим с подкрилния светлинно-ракетен излъчвател.

— Тази пъргавост си има обаче цена. Много е лесно да бъдете убити в изтребител. Затова днес ще упражняваме три неща. Набиране на височина. Спускане. И да не умрете по време на тези две процедури. Ясно ли е?

— Да, господине! — отговорихме в един глас.

— Освен това ще се научите да контролирате радиото си. Наборът от сини копчета най-горе от лявата страна на контролния панел са за тази цел; трябва да свикнете да поддържате отворена линия по време на целия полет или само към партньора си. С останалите копчета ще се занимаваме по-нататък. Единствено звездите знаят дали може да е по-зле от представянето ви досега, но аз нямам намерение да проверявам.

— Да, господине! — изревахме ние, малко засрамено.

И така, през следващите три часа излитахме и кацахме.

Работата ме докара до отчаяние, защото чувствах, че би трябвало да мога много повече. Бях учила толкова упорито и бях практикувала в представите си. Имах чувството, че знам всичко това.

Само че не го знаех и не го владеех. Катастрофата ми в началото го доказа. А липсата на умения ме ядосваше.

Единственият начин да преодолея трудностите беше практика, затова се посветих на инструкциите. Нагоре и надолу. Нагоре и надолу. Опит след опит. Изпълнявах, стиснала зъби, решена да не катастрофирам отново.

Най-сетне всички успяхме да направим по пет издигания и спускания, без да се разбием. Когато Коб ни изпрати отново да се издигнем, аз застопорих на петстотин на висотомера и спрях там. Изпуснах дъха си, облегнах се назад и останалите кадети се подредиха до мен в една редица.

Досадник се стрелна покрай нас, направи малко превъртане и едва тогава се подреди. Надувко.

— Добре, командир — заговори Коб. — Повикай ескадрата и поискай устно потвърждение за готовност от всеки член. Ще го правиш преди всяка операция, за да се увериш, че никой няма механичен или физически проблем. Ескадра, ако имате проблем, съобщете на командира. Ако влезете в битка и знаете, че нещо не е наред с изтребителя ви, тогава отговаряте за повредите, които сте причинили.

— Господине — заговори Бим, — истина ли е, че ако разбием истински изтребител, докато сме все още в школата, не можем да завършим?

— Обикновено — започна да обяснява Коб, — ако някой кадет разбие изтребителя си, това е знак за небрежно отношение, който показва, че не бива да ви се поверява подобна машина.

— Ами ако катапултираме? — любопитстваше Бим. — Чувал съм, че кадетите тренират при истински бойни условия. Ако ни уцелят и ние катапултираме, това означава ли, че сме вън? Като кадети?

Коб мълча известно време.

— Няма установено правило — отвърна той.

— Но е традиция, нали? — не се отказваше Бим. — Кадет, който катапултира и самолетът му се разбие, остава на земята оттам насетне.

— Защото търсят страхливци — намеси се Худия. — Искат да изгонят кадетите, които бързат да катапултират.

Усетих приток на адреналин, както винаги, когато някой споменеше думата страхливец. Тя обаче не се отнасяше за мен и никога нямаше да се отнася. Аз никога нямаше да катапултирам.

— Истинските пилоти — заяви един от приятелите на Досадник, — са най-добрите от най-добрите, нали? Те могат да свалят уцелен изтребител на земята, за да се спаси от него, каквото е възможно. Подемните пръстени са толкова скъпи, че пилотите трябва да ги пазят, защото пилотът не струва колкото…

— Достатъчно, Артуро — сряза го Коб. — Разпространяваш глупави слухове. И пилотите, и корабите са ценни. Вие, кадети, не обръщайте внимание на тези приказки — може да ги чуете от други ескадри — за контролирано приземяване. Сега ме чуйте. Ако ви уцелят, катапултирате. Не се тревожете за последствията, запазете живота си. Ако сте достатъчно добри пилоти, това няма да окаже влияние на кариерата ви, независимо каква е традицията.

Намръщих се. Не бях чувала подобно нещо. Опитните пилоти, които ги свалят, получават втори шанс. Само че кадети? Защо да докараш до завършване човек, който е бил свален, след като търсиш най-добрите от най-добрите?

— Тъпа пилотска гордост — замърмори Коб. — Тя ни струва повече, отколкото креляните, кълна се. Командир, ти не трябваше ли да провериш ескадрата си?

— А, да! — сети се Джорген. — Кадети от ескадра B! Време е за…

— Кадети от ескадра B ли? — прекъсна го Коб. — Не можеш ли да измислиш по-подходящо име, командир?

— Ами… Да, господине. Ъ-ъ-ъ…

— Звездна ескадра — предложих.

— Звездна ескадра — повтори Досадник, одобрил името. — Проверка и потвърждение за готовност по ред на подреждането!

— Звездна ескадра Две — обади се по-високият от приятелите му. — Позивна Никога. Потвърждавам.

— Звездна ескадра Три — чу се гласът на Худия. — Позивна: Драйфа. Потвърждавам.

— Ти сериозно ли? — попита Досадник. — Драйфа?

— Помни се, нали? — попита тя.

Досадник въздъхна.

— Звездна ескадра Четири — обади се Дърдорко. — Ъ-ъ-ъ… Позивна Дърдорко. Леле, че хубаво звучи. А, да, потвърждавам.

— Звездна ескадра Пет — заговори Артуро, по-ниският от двамата приятели. — Позивна: Амфисбена.

— Амфи… какво? — недочу Драйфа.

— Това е двуглав дракон — обясни Артуро. — Страховито животно от митологията. Потвърждавам.

— Звездна ескадра Шест — дойде редът на Кималин. — Та значи… позивна. Трябва ми, така ли?

— Светица — предложих.

— О, звездни небеса, не — отвърна тя.

— Ще си избереш по-нататък — реши Коб. — Засега използвай малкото си име.

— Не, не — опъна се тя. — Просто ме наричайте Странна птица. Няма нужда да протакам с избора; Светицата винаги казва: „Спести си време и свърши работа незабавно“.

— И как точно — недоумяваше Артуро, — като свършиш нещо сега, ще спестиш време? На теория работата ще ти отнеме едно и също време и сега, и после.

— Отплесваш се, Амфи — сряза го Досадник. — Звездна ескадра Седем?

— Звездна ескадра Седем — чух момичешки глас с акцент, който не бях чувала досега. — Позивна Утринна роса. Потвърждавам.

Чакай малко. Коя беше тази? Опитах се да си спомня. Вичианката с татуировката на долната челюст, сетих се аз. Момичето, което ме пренебрегна одеве.

— Звездна ескадра Осем — разнесе се гласът на Бим. — Това е името ми, не позивната. Ще ви кажа моята по-нататък. Не искам да я прецакам. Между другото, потвърждавам.

— Звездна ескадра Девет — дойде редът на Фрея, високото русо момиче. — Позивна Еф Ем. Потвърждавам. — Тя успя да вдигне изтребителя си още първия път, без да се разбие, единствената, с изключение на Досадник и приятелите му, която се справи. Скъпите ѝ дрехи, златните катарами на ботушите ме накараха да реша, че е от най-дълбоката част на пещерата. Очевидно семейството ѝ имаше достатъчно постижения, за да си позволи глезотии.

— Звездна ескадра Десет — заговорих след нея. — Позивна Пумпал. Потвърждавам.

— Колко тъпа позивна — обади се Досадник. — Аз ще бъда Ягер. Означава ловец на един от старите…

— Ягер не става — прекъсна го Коб. — Вече имаме Ягер. Ескадра Кошмар. Завърши преди два месеца.

— О — възкликна Досадник. — Аз… ами… Не знаех.

— Какво ще кажеш за Досадник — предложих. — Поне аз така те наричам. Можем всички да те наричаме така.

— Не. Не може.

Чух останалите да хихикат — включително и Нед „Никога“ Стронг, по-високият от приятелите на Досадник.

— Добре — намеси се Коб, без да ни обръща внимание. — След като свършихте тази работа, можем да поговорим как да се придвижим от едно място до друго.

Кимнах с нетърпение, макар да бях наясно, че никой не ме вижда.

— Хванете леко и внимателно дросела — насочи ни Коб. — Изтласкайте бавно напред, докато стрелката не посочи единица.

Изпълних предпазливо — силно притеснена да не повторя срама от по-рано — и въздъхнах, когато изтребителят се премести скромно напред.

— Браво — похвали ни Коб. — Сега сте на първа степен от Маг. Това е една десета от Маг-1, нормалната скорост по време на бой. Сигурно сте свикнали да казвате сто метра, но по традиция се използват футове за височина, поради някаква скапана причина, но ще свикнете и с тях. Нечетната скала, качвате се с триста. Така ще имате място, за да опитате съвсем леки движения наляво и надясно, докато летите.

Направих точно каквото каза той, гмурнах се надолу, след това изравних. Пробвах завой надясно, след това наляво. Усещането бе… толкова естествено. Сякаш бях създадена за това. Сякаш…

Избухна хор от остри сигнали. Подскочих, след това — изпаднала в паника — огледах таблото, притеснена, че съм направила нещо нередно. Най-сетне умът ми се задейства и разбрах, че звукът не идва от изтребителя ми, че не е и от стаята. Звъняха алармите извън сградата.

Предупреждение за атака, помислих си аз и свалих шлема, за да чувам по-добре. Пищенето беше различно тук във Висина. По-натрапчиво.

Подадох глава извън холограмата и забелязах, че някои от другите правят същото. Коб бе до прозорците на стаята и оглеждаше небето. Успях да различа падащи отломки в далечината, които изгаряха в атмосферата. Крелянско нападение.

Високоговорителят на стената пропука.

— Коб — разнесе се гласът на адмирал Железен юмрук. — Зелените ти кадети все още ли са там?

Коб пристъпи към панела на стената и натисна копче.

— Трудна работа. Все още съм убеден, че един от тях ще намери начин да докара изтребителя си до самоунищожение, въпреки че Поко нямат такава функция.

— Супер. Приготви ги за разгърната формация над Висина.

Коб ни погледна преди да натисне отново копчето.

— Моля за потвърждение, адмирале. Искате новите кадети в небето по време на атаката ли?

— Искам ги горе, Коб. Вълната е доста широка. Ескадра Кошмар е в града на почивка, не разполагаме с време да ги викаме. Железен юмрук, край.

Коб се поколеба, след това излая заповед.

— Чухте адмирала! Звездна ескадра, към площадката за излитане. Вървете!

10.

Към площадката за излитане ли?

Сега ли?

След един-единствен ден обучение, така ли?

Коб удари силно копче на бюрото и изключи всички холограми. Запитах се дали това не е някакъв тест или странен ритуал за приемане на новите, но бледото лице на Коб ми разкри, че има нещо друго. Тази работа не му беше по вкуса.

Къде, в името на звездите, беше акълът на адмирала? Тя със сигурност нямаше да позволи цялата ескадра да бъде избита като наказание, задето Коб ме е допуснал в ЗСД. Нали така?

Излязохме от класната стая без всякакъв ред.

— Дърдорко — повиках го аз и хукнах заедно с най-добрия си приятел по коридора, докато алармата виеше в далечината. — Можеш ли да повярваш? Направо не е истина.

— Не. Все още не мога да повярвам, че съм тук, Пумпал. Когато ме повикаха и ми казаха за резултата, помислих, че ще ме обвинят, че съм преписвал! След това адмиралът ми връчи награда и се снимахме. Беше почти толкова невероятно, колкото и начинът, по който Коб те е допуснал след…

— Това няма значение — срязах го бързо. Не исках някой да подслуша и да разбере, че съм приета при необичайни обстоятелства.

Погледнах настрани и видях Досадник да тича наблизо. Присви очи към мен. Направо супер.

Изскочихме от сградата за обучение и се събрахме на стъпалата отвън точно когато ескадра изтребители клас „Фреза“ се изстреляха към небето. Една от дежурните ескадри; обикновено те бяха по няколко заедно с още една или две ескадри, които да бъдат повикани при спешен случай.

Защо тогава имаха нужда от нас? Просто не разбирах.

Коб излезе от сградата и посочи подредените десет изтребители клас Поко на близка площадка. Наземните техници им слагаха стълби.

— Забързайте! — изкрещя Досадник. — Към изтребителите! Помните ли си номерата?

Кималин спря на място.

— Ти си шест, Страннице — напомни Коб.

— Всъщност позивната беше Странна птица…

— Размърдайте се, глупаци! — изрева Коб. — Имате заповед! — Погледна към небето. Две звукови бомби избухнаха от корабите, които бяха излетели по-рано. Макар да бяха далече, тътенът разтърси прозорците.

Забързах към кораба си, качих се по стълбата към отворения кокпит и спрях. Моят кораб.

Човек от наземния персонал се качи по стълбата след мен.

— Ще влизаш ли? — попита той.

Изчервих се, след това скочих в кокпита.

Той ми подаде шлем и се наведе.

— Този кораб тъкмо излезе от ремонт. Ще го използваш, когато имаш заповеди, въпреки че няма да бъде сто процента твой. Ще го делиш с кадет от друга ескадра, докато не отпаднат достатъчно.

Сложих си шлема и вдигнах палци към човека. Той слезе и прибра стълбата. Капакът на кокпита се затвори, след това се запечата. Седях в мълчание, поемах си дъх, след това протегнах ръка и докоснах копчето, което задействаше подемния пръстен. Таблото светна, корабът зажужа. Това го нямаше в симулацията.

Погледнах настрани — към столовата, в която се бях забила преди по-малко от четири часа.

Никакъв стрес. Правила си го поне сто пъти, Спенса.

Само че не можех да си избия от главата обсъждането от по-рано днес. На кадетите, които катастрофират или катапултират — по традиция — не им позволяват да завършат…

Стиснах лоста за контрол на височината и зачаках заповеди. След това се изчервих отново и натиснах синьото копче, което включваше радиото.

— … някой да ѝ помаха — чух гласа на Артуро в шлема. — Еф Ем, виждаш ли…

— Пумпал на линия — представих се аз. — Извинявайте.

— Добре, ескадра — започна Досадник. — Вдигнете се плавно и леко, както се упражнявахме. Направо на хиляда и петстотин фута, след това кръжим.

Стиснах управлението и открих, че сърцето ми блъска в гърдите. За пръв път в небето.

Излитаме. Вдигнах моя Поко вертикално. Беше великолепно. Чувството за движение, джи форса ме притисна, гледката на базата, която се смаляваше под мен… откритото небе, което ме зовеше към дома…

Изравних надясно, когато висотомерът показа хиляда и петстотин. Останалите се подредиха в редица до мен, яркосините подемни пръстени блестяха под всеки изтребител. В далечината видях светкавици от битката.

— Ескадра докладвай — нареди Досадник.

И деветимата потвърдихме, че всичко е наред, след това замълчахме.

— Сега какво? — попитах.

— Опитвам се да се обадя за заповеди — отвърна Досадник. — Не знам на коя честота трябва да…

— Тук съм — разнесе се гласът на Коб по радиото. — Изглеждате добре, кадети. Линията ви е почти съвършена. Освен теб, Страннице.

— Странна птица, господине — поправи го Кималин — и наистина, нейният изтребител се беше вдигнал с може би петдесет фута над останалите. — И… просто ще си стоя тук доволно, че няма да се блъсна в нищо. Както казва Светицата: „Няма нищо лошо в това от време на време да грешиш“.

— Така си е — съгласи се Коб. — Само че аз имам заповеди от въздушното командване. Командире, отведи ескадрата си на две хиляди фута, след това дросел до точка две Маг и се насочете — внимателно — извън града. Ще ви кажа кога да спрете.

— Разбрано — отвърна Досадник. — Всички на две хиляди и кръжите, този път, Страннице, искам да спреш точно.

— Дадено, Досадник — отвърна тя.

Той изруга тихо, докато ни водеше нагоре — толкова високо, че градът под нас заприлича на играчка. Все още виждах отблясъците в далечината, въпреки че падащите отломки тук бяха повече. Резки червен огън, които оставяха дим след себе си и падаха право през бойното поле.

Следвахме инструкциите на Коб, натиснахме дроселите напред и включихме бустерите. И ето че летях — наистина летях — за пръв път. Не беше бързо и през повечето време се потях и бях прекалено предпазлива за всяко движение. Част от мен бе все още изпълнена със страхопочитание.

Най-сетне мечтата ми се сбъдваше.

Поехме към бойното поле, но преди да стигнем много далече, Коб отново заговори.

— Спрете тук, кадети — нареди той почти спокойно. — Получих по-подробна информация. Няма да се включвате в битката — проблем с асансьорите ни хвана неподготвени. Една от ескадрите, които бяха резерва, са заклещени долу.

— Те ще ви сменят скоро. Дотогава адмиралът иска да изглежда така, сякаш имаме повече подкрепления, отколкото в действителност. Тя изпрати вас и друга ескадра кадети да кръжите извън града. Креляните няма да долетят, за да включат в боя нови кораби.

Кимнах бавно и си спомних един от уроците на бабчето. Всички войни се водят на базата на подвеждане, казал Сун Дзъ. Когато можем да атакуваме, трябва да изглеждаме така, сякаш е невъзможно. Когато сме наблизо, трябва да накараме врага да мисли, че сме далече; когато сме далече, трябва да го убедим, че сме наблизо. Имаше смисъл да използваме няколко фалшиви ескадри, които да притеснят креляните.

— Господине — заговори Джорген, — бихте ли ни казали какво става на бойното поле? За да бъдем готови, просто за всеки случай.

Коб изръмжа.

— Всички сте минали теста, следователно би трябвало да знаете основната крелянска стратегия.

Понечих да отговоря, но Артуро ме изпревари.

— Когато отломките започнат да се сипят — заговори бързо той, — креляните често използват този момент, за да маскират показанията на радарите. Летят ниско под нашите наземни противоавиационни оръдия и се опитват да приближат Висина. Ако се доберат, могат да пуснат животозаличаваща бомба.

Потръпнах. Животозаличаващата бомба не само че щеше да изпари всички във Висина — независимо от щитовете — ами щеше да срути пещерите, да погребе Огнен рай и да разруши апарата.

— Креляните невинаги използват животозаличаващи бомби — намесих се аз. — Тях ги пренася специален бавен бомбардировач. Вероятно са много скъпи или се правят трудно или нещо такова, защото креляните често изтеглят бомбардировача, ако преценят, че е застрашен. — В повечето случаи креляни и ЗСД се биеха над падащи отломки. В тях често се намираха подемни пръстени, които можехме да използваме на направата на повече изтребители.

— Може и да си права — отвърна недоволно Артуро. — Но той попита за базовата им стратегия. Базовата стратегия е да се опитат да разрушат Висина.

— Три от четири сблъсъка никога не включват животозаличаваща! — засякох го аз. — Ние мислим, че се опитват да ни изтощят, да унищожат колкото е възможно повече кораби, тъй като на нас ни е по-трудно да ги заменим, отколкото на креляните.

— Добре — прекъсна ни Коб. — Двамата можете да се перчите някой друг път. И двамата сте много умни. Сега млъквайте.

Останах да седя в кокпита, без да съм сигурна дали да се зарадвам на комплимента, или да се чувствам обидена. Това… изглеждаше обикновен микс от емоции, когато ставаше въпрос за Коб.

— Никой в днешната битка не е виждал животозаличаващ бомбардировач — заяви Коб. — Това не означава, че няма да дойде, но днешният рой от отломки съдържа значителен брой машини със стари подемни пръстени.

Ха, помислих си аз. Бях права. Погледнах настрани, за да видя Артуро и да злорадствам, но така и не го видях в редицата от кораби.

— Господине — заговори отново Досадник, — има нещо, което открай време ме притеснява покрай начина, по който се бием. Ние реагираме на креляните, нали така? Когато започнат да се сипят отломки, ние излитаме, за да ги проверим. Ако открием креляни, започва битка.

— По принцип е така — отвърна Коб.

— Това означава, че ние им позволяваме да изберат бойното поле — продължи Досадник. — А начинът да се спечели една война е като изненадаме врага. Като го държим на нокти. Като го караме да мисли, че няма да нападнем, когато нападаме и обратното.

— Някой е чел твърде много Сун Дзъ — рече Коб. — Той се е бил в различни времена, командире, и тактиката му е била коренно различна.

— Не трябва ли поне да се опитаме да пренесем битките при креляните? — попита Досадник. — Да атакуваме базите им преди да започнат да падат отломки, независимо къде? Защо никой не говори по този въпрос?

— Има си причини — отвърна Коб. — Те не са за кадети. Съсредоточи се над настоящите си заповеди.

Намръщих се при тези думи, защото не можех да не призная — макар и с нежелание — че Досадник задава уместни въпроси. Погледнах праз рамо към зеленото петно, което беше Висина. Още нещо ми се стори странно. Коб беше превъзходен пилот и Първи гражданин. Беше летял в Битката за Висина. Ако имаха нужда от резерви, дори единствено, за да поддържат илюзията, защо той не беше горе в небето, заедно с нас?

Останахме да седим притихнали още няколко минути.

— И така… — заговори Бим. — Някой иска ли да ми помогне да си избера позивна?

— Да — намеси се и Досадник. — И аз имам нужда от позивна.

— Аз пък си мислех, че вече знаем твоята, Досадник — намеси се Нед.

— Не може да наричате командира си с по този срамен начин — възнегодува Досадник.

— Защо да не може? — попита Драйфа. — Какво ѝ беше името на жената известен пилот с името за газ или…

— Пръдня — обадих се аз. — От Първите граждани. Тя се пенсионира наскоро и е била забележителен пилот. Сто и трийсет вражески попадения. При средно двайсет сблъсъка на година.

— Няма да ми викате Досадник — възмути се Досадник. — Това е заповед.

— Както кажеш — намеси се Еф Ем. — Досадник.

Усмихнах се и погледнах към кораба на Еф Ем точно до моя. Познавала ли го е преди? Стори ми се, че долових слаб акцент в гласа ѝ. Същият, с който говореха и трите момчета — акцентът на богати хора от долните пещери. Каква ли беше историята ѝ?

Светлините продължаваха да проблясват в далечината и аз усетих как едва се сдържах да стисна дросела, да подам максимална мощност и да излетя натам. Пилотите се биеха, може би умираха, а аз просто си седях тук. Що за воин бях?

Такъв, който се заби в столовата първия път, в който включи двигателите, помислих си аз. Независимо от всичко наблюдавах светлините, опитах се да си представя битката и присвивах очи, за да зърна крелянски кораб.

Останах шокирана, когато видях един да се носи към нас.

Бях виждала стотици техни кораби, пресъздадени в изкуството. Малки, тумбести, те имаха странно недовършен вид — зад тях се носеха жици също като опашки. Този имаше малък, матов кокпит. Повечето крелянски кораби експлодираха, когато бяха повредени или когато се разбиваха, но в някои, много малко на брой, откривахме изгорели останки от гадните ризници, които носеха. Но така и не бяхме видели истински крелянин.

— Досадник! — повиках го аз.

— Не ме наричай…

— Джорген! Командире! Все едно как се наричаш! Погледни на твое единайсет, на около двеста фута надолу. Виждаш ли го?

Той изруга тихо.

Драйфа заговори.

— Добре! Играта започва!

— Това не е игра, Драйфа — сряза я Досадник. — Инструктор Коб?

— Тук съм. Какво има?

— Крелянски кораб, господине. Лети ниско, под обсега на противовъздушните оръдия и се насочва към Висина.

Коб не отговори веднага. Седях, стиснала с потните си ръце управлението, и следях кораба с очи.

— Въздушното командване знае за него — съобщи след малко Коб. — Попълненията се качват в корабите си в момента. Ще пристигнат след малко.

— Ами ако не побързат? — попитах аз. — Ами ако този кораб носи животозаличаваща?

— Въздушното командване го следи, Пумпал — успокои ме Коб. — Корабът не е бомбардировач. Самотен кораб не е в състояние да нанесе такива щети.

— С цялото ми уважение, господине, но не съм съгласен — намеси се Джорген. — Базата може и да е защитена с щит, но той може да порази фермерите с унищожителна огнена сила и ще избие десетки преди…

— Познавам възможностите на проклетите креляни, момче. Благодаря ти. — Коб си пое дълбоко дъх. — Близо ли е?

— Да, господине, и приближава още повече.

Линията замлъкна, след това, най-сетне, той се обади отново.

— Можете да се включите, но останете на отбранителна позиция. Никакво перчене, кадет. Искам да го разсейвате, докато подкрепленията излетят.

Кимнах, нервна пот изби по лицето ми вътре в шлема. Бях готова да полетя.

— В готовност сме, господине! — заяви Досадник. — Никога, ти ще ми партнираш!

— Разбрано, Джорг — отвърна Нед.

Два кораба се отделиха от редицата ни. Преди да се усетя, бях сграбчила дросела и изфучах след тях.

— Пумпал — обади се Досадник. — Върни се в редицата!

— Имаш нужда от мен — отвърнах. — Колкото повече сме там, толкова по-голяма е вероятността да го уплашим и да го насочим към истинските бойци!

— А тя ще има нужда от партньор — заяви Драйфа, изскочи от редицата и ме последва.

— Не, не! — негодуваше Досадник. — Всички останали да заемат местата си в редицата!

— Вземи я — посъветва го Коб. — Драйфа и Пумпал, вие сте с щурмовия командир и неговия партньор. Останалите задръжте позициите си. Не искам да се сблъскате едни с други, докато сте там.

Досадник мълчеше. Четиримата заедно полетяхме напред, за да пресрещнем натрапника, набрахме скорост, подготвяхме се да застанем пред вражеския изтребител преди да се приближи прекалено много до Висина. Тревожех се, че няма да пристигнем навреме, че той ще прелети покрай нас. Нямаше нужда да се страхувам.

В мига, в който приближихме достатъчно, той се завъртя и се насочи право към нас.

11.

Пулсът ми препускаше. Лицето ми изстина.

Осъзнах, че в този момент не се страхувам.

Все се притеснявах, че ще умирам от страх. Бълвах гръмки думи, преструвах се. Само че в колко битки бях участвала? Една или две с другите деца, когато бях по-малка. Няколко спаринга в часовете по джудо.

От една страна се тревожех, че когато се озова в небето, ще изпадна в паника, че ще докажа, че съм страхливката, както твърдяха останалите. Че ще оправдая лъжите… всички онези лъжи, които разпространяваха за татко.

Сега обаче, със спокойна и стабилна ръка, аз отнех от дросела и завих, опитах се да заема позиция зад врага. Бях запозната с техниките в боя от близко разстояние. Знаех ги наизуст; бях ги записала в полетата на всички бележки, които си водех в час, независимо от предмета.

Независимо от това бях безнадежден случай. Направих завоя прекалено широк и Драйфа едва не се размаза в мен, защото се наклонихме вътре във виража по различно време.

— Леле — възкликна тя, когато и двете се съвзехме. — По-трудно е, отколкото изглежда, а?

Крелянският кораб избра Джорген за атаката си, насочи към него огнен залп. Опитах се да помогна, но този път завоят ми се оказа прекалено остър. Джорген, Нед и крелянският кораб изчезнаха някъде зад мен в поредица от резки, къси маневри.

Изчервих се, почувствах се безпомощна. Винаги си бях представяла, че просто ще… ами, че ще ми идва отвътре. Само че трябваше да се старая дори за да насоча изтребителя си в правилната посока.

Креляните отново заеха позиция зад Досадник — който изруга приглушено, след това изпълни почти съвършено двойно отбранително завъртане. Неочаквано цялата тази работа ми се стори напълно истинска. Та той беше един от колегите ми. А врагът правеше всичко по силите си, за да го убие.

— Браво, Джорген — обади се Коб. — В бъдеще обаче внимавай с тези маневри. Ако летиш много по-добре от останалите, креляните веднага ще те вземат на прицел. Ако успеят да разпознаят командира, ще се опитат да отстранят първо него.

— Не трябва ли първо да атакуват слабите пилоти? — попита Еф Ем. — Онези, които могат да убият най-лесно?

Само че креляните не мислеха по този начин. Те винаги се целеха първо в най-добрите пилоти, които успееха да открият, в опит да разкъсат командната верига.

— Ще ви обясня по-късно — отвърна Коб с напрегнат глас. — Нед, трябва да си по-близо до Джорген, ако има как. Нека креляните се притеснят, че си зад него, ако се опитат да го последват.

Добре че креляните набелязваха добрите пилоти, защото ние с Драйфа щяхме да се окажем лесни мишени. Едва управлявахме изтребителите си. Затова пък Досадник… той изпълни съвършен лупинг на Алстром и почти успя да се изплъзне на крелянския кораб.

За съжаление, следващото завъртане на Досадник не беше толкова умело — той го изпълни добре, но когато излизаше от маневрата, случайно се оказа срещу останалата ескадра. Чух го как изруга по радиото, когато се опита да извие, но това насочи вражеския огън право към останалите.

Те се пръснаха, корабите поеха във всички посоки. Бим неочаквано притисна Утринна роса, мълчаливото момиче с татуировките. Изтребителите им отскочиха един от друг, но не удариха другите. Няколко огнени изстрела удариха кораба на Дърдорко, но щитът му издържа. Той продължаваше да крещи по радиото, докато попаденията разтърсваха неговия Поко.

Стиснах зъби, сърцето ми блъскаше неудържимо, докато двете с Драйфа успяхме — най-сетне — да се отправим в правилната посока. Това означаваше да минем между пръснатите кораби и този път едва не се сблъсках с Бим.

Звездни ангели. Разбирах начина на мислене на адмирала, но нямаше начин да се включим в битката. Както беше тръгнало, единствените погребални клади днес щяха да бъдат нашите. Горката Кималин беше научила как да управлява височината си и се отдръпна на петстотин фута под нас.

Досадник едва успяваше да избяга от креляните, въпреки че отдавна вече бе зарязал Нед. Аз натиснах дросела напред и корабът ми компенсира за кратко джи форса, но след няколко секунди тласъкът ме лепна за седалката и ме накара да се почувствам по-тежка.

— Къде са тези подкрепления! — попита Досадник, докато врагът стреляше по него и поразяваше щита му.

— Идват всеки момент — успокои го Коб.

— Може и да нямам никакъв момент! — негодуваше Джорген. — Ще се опитам да накарам кораба да ме последва по-високо, за да може наземната артилерия да го прихване. Съобщете им по радиото.

— Веднага — съгласи се Коб. — Щитът на крелянския кораб е все още вдигнат, така че може да се наложи да го задържиш на прицел достатъчно дълго, за да могат артилеристите да направят няколко попадения.

— Добре… Ще се опитам… Каква е тази червена светлина на таблото?

— Щитът ти е свален — отвърна тихо Коб.

Аз мога да го спася, помислих си, обзета от отчаяние. Трябва да го спася! Двамата бяха набрали доста височина. Единствената ми надежда беше да се добера до тях бързо, да остана зад крелянския кораб и да го сваля. Затова насочих носа на кораба си нагоре и натиснах дросела напред, влязох на свръхскорост.

Джи форса буквално ме смаза, докато летях, и аз се почувствах по-тежка. Това бе наистина странно усещане, много по-различно от онова, което си бях представяла. Усещах как кожата ми се опъва, сякаш се канеше да се отлепи от лицето, а ръцете ми натежаха и ми стана още по-трудно да управлявам.

Най-лошото бе, че стомахът ми се преобърна и усетих позив за повръщане. След няколко секунди започна да ми причернява.

Не… Бях принудена да стисна дросела и да го върна назад, да забавя кораба си. Едва успях да запазя съзнание.

Под мен масивните оръдия, които защитаваха база Висина, започнаха да стрелят, но ми се сториха тромави и бавни в сравнение с профучаващите изтребители. Експлозиите ехтяха във въздуха зад малкия Поко на Джорген и странния, недовършен крелянски кораб. Избухна светлина, когато едно от наземните оръдия порази вражеския кораб, разруши щита му, но той продължи да лети и да следва Джорген.

Нямаше начин следващият изстрел да го пропусне.

Не!

В този момент един-единствен лъч устремен нагоре прониза крелянския кораб през средата. Той се разцепи сред огън и отломки.

Джорген въздъхна шумно.

— Благодаря за подкреплението, Коб.

— Не бяха те, синко — призна Коб.

— Я! — възкликна Кималин. — Да не би да го уцелих? Уцелила съм го! Добре ли си, Досадник?

Намръщих се и погледнах надолу. Изстрелът беше на Кималин. Тя беше заела позиция по-ниско, настрани, не за да избяга, а за да има добра видимост към врага, без да уцели някой от останалите.

Бях наистина удивена. Джорген изглежда изпитваше същото.

— Звездни ангели! — възкликна той. — Страннице, ти току-що размаза крелянски кораб от разстояние.

Коб се разсмя.

— Май досието ти е истина, Страннице.

— Позивната… — започна тя, след това въздъхна. — Няма значение. Оставам Странница. Благодаря, господине.

— Какво става? — полюбопитства Джорген.

— Тя е дъщеря на наземни артилеристи от Пещерата на изобилието — обясни Коб. — Историята показва, че хората с добра точност на по-малки наземни оръдия стават добри пилоти. Въртящите се седалки на по-малките оръдия създават навика за стрелба в движение, а младата Странница има впечатляващо точен мерник.

— Ако трябва да сме честни, дори нямах намерение да се явявам на теста за пилоти — довери тя. — Само че когато наборната комисия от ЗСД дойде, ме накара да направя демонстрация, така че нямах избор освен да им покажа. „Най-добрата скромност личи, когато се хвалиш“, както е казала Светицата. След като ми казаха, че мога да се справя… признавам, че тази мисъл ме развълнува.

Неочаквано мястото ѝ сред нас придоби смисъл.

— Край на разговорите — нареди Джорген, все още малко разтреперан. — Докладвайте, има ли ранени.

— Ами… — започна Дърдорко. — Уцелиха ме.

— Какви са пораженията?

— Просто съм уплашен — призна той. — Въпреки че… повърнах в кораба си.

Драйфа се изсмя високо, когато чу тези думи.

— Дърдорко, връщай се в базата — нареди на мига Джорген. — Утринна роса, ескортирай го. Останалите, подредете се.

Ние се подчинихме, този път много по-покорно. Приказките утихнаха, докато наблюдавахме битката в далечината, но скоро подкреплението дойде и ни освободиха. Коб нареди да се върнем в базата заедно с другата ескадра кадети, които бяха използвани за фалшиво подкрепление.

Кацнахме близо до корабите на Дърдорко и Утринна роса; двамата си бяха тръгнали, може би за да намерят място, където Дърдорко да седне и да се успокои. Той лесно се стряскаше; трябваше да го намеря, ако искаше да поговори с някого.

Докато излизахме от корабите си, Драйфа извика възторжено и се спусна към Кималин.

— Първият ти свален кораб! Ти успя, преди да си завършила пилотската школа. Направо ще повърна.

Кималин очевидно не знаеше как да приеме хвалебствията на останалите, когато се скупчихме около нея, стиснали шлемовете, за да я поздравим. Дори Досадник ѝ кимна и вдигна победоносно юмрук.

Проправих си път към него. Той беше летял страхотно.

— Досадник… — повиках го аз.

Той се врътна към мен и засъска.

— Ти. Трябва да поговорим, кадет. Имаш спешна нужда да си промениш отношението.

Какво? А пък аз се канех да му направя комплимент.

— По една случайност — сопнах му се аз — ти си този, който трябва да си промени лицето.

— Така ли ще я караме? Проблеми ли искаш да създаваш? Откъде измъкна този пилотски гащеризон? Аз си мислех, че кражбата от трупове е незаконна.

Небесни ангели. Той може и да летеше като бог, но това лице… Все още имах желание да го фрасна.

— Ти внимавай — озъбих се аз и ми се прииска да имаше нещо, на което да стъпя, за да сме на една височина. — Когато си пречупен и не можеш да си намериш място, след като паднеш от високия си пиедестал, аз ще стъпча сянката ти и ще се смея на нещастието ти.

— Ти си едно откачено малко момиченце, Пумпал.

Малко момиченце ли?

Малко момиченце, а?

— Аз…

— Внимание! — изкрещя Коб и докуцука при нас.

Малко момиченце?

Кипях от гняв — спомням си как ме сгълчаха одеве — но успях да се овладея и да се подредя с останалите. Нарочно не поглеждах Досадник.

— Това беше — започна Коб, — едно от най-срамните и най-вдъхновяващи изпълнения, които съм виждал от кадети! Засрамете се. Но имате право и да се почувствате горди. Грабвайте си раниците от тренировъчната стая и ме чакайте в стая Епсилон на школата за разпределение по стаи. Всички трябва да се настаните и да се приведете в приличен вид.

Останалите кадети се втурнаха напред. Опитах се да остана, да попитам къде е Дърдорко, но Коб ми нареди да вървя. Изглежда не му беше приятно хората да го чакат, докато куцука бавно.

Аз останах след другите и се почувствах… както каза Коб. Бях колкото засрамена, толкова и горда.

Бях летяла. Бях участвала в битка. Аз…

Аз бях Защитните сили на Дръзки.

Същевременно, изпълнението ми беше ужасно. Колкото и да се хвалех, независимо от подготовката ми, аз бях по-скоро в тежест, отколкото от помощ. Чакаше ме много работа.

И щях да успея. Щях да се науча. Аз бях воин, както ме беше научила бабчето. А воините не бягаха от провалите, а се стягаха и постигаха по-добри резултати.

Докато вървяхме по коридорите на сградата, високоговорителите пропукаха.

— Днешната битка беше невероятна победа — започна адмирал Железен юмрук. — Тя бе доказателство за силите и упоритостта на Дръзки. — Не забравяйте за какво се биете. Помнете, че ако врагът успее да пусне животозаличаваща бомба, те ще унищожат не само тази база, но и всички долу, всички, които обичаме. Вие сте на огневата линия между цивилизацията и лудостта.

— Най-вече искам да поздравя новите кадети от все още безименните Ескадри B и C. Първото им участие в битка доказва, че те с някои изключения са достойна за възхищение група.

С някои изключения. Небесни ангели. Как бе възможно адмиралът на ЗСД да е толкова дребнава?

Отидохме в класната стая, където си бяхме оставили багажа с дрехите, които бяхме донесли във Висина. Тъкмо мятах раницата на гръб, когато ударих с нея Драйфа. Атлетичното момиче се разсмя и подхвърли, че одеве тя за малко не се била забила в мен и аз се усмихнах. Тя изглеждаше вдъхновена, не отчаяна от начина, по който се бяхме представили.

Докато вървяхме към коридорите със спалните помещения за кадети, Драйфа остана с мен, за да не съм сама. Другите пред нас се смееха на нещо, което Нед беше казал и аз си казах, че няма да позволя Железен юмрук да ме сломи. Хората от ескадрата бяха мои съюзници и изглежда — с изключение на Досадник — бяха свестни. Може би тук, за пръв път, щях да намеря мястото си.

Стигнахме при спалните помещения за кадетите, два коридора със стаи — единият за момчетата и отделен за момичетата. Всички знаеха за стриктното правило, че не се допускат романтични връзки в пилотската школа; никакви откачени прояви не бяха позволени до завършването. Че кой имаше време за подобни неща? Трябваше обаче да призная, че Бим изглеждаше страхотно в пилотски костюм. И синята му коса ми харесваше.

Отидохме с момчетата да видим как е Дърдорко. Стаята им беше почти толкова малка, колкото нашата с мама и бабчето в Огнен рай. Малката стаичка имаше по две легла едно над друго, опрени на всяка стена. Артуро, Нед и Досадник имаха табели на леглата, а Дърдорко вече се беше настанил на четвъртото. За Бим беше внесено походно легло. Горкият.

Дърдорко спеше — поне се правеше, че спи, но това означаваше, че засега иска да е сам. Затова с момичетата тръгнахме към нашия коридор. Намерихме стаята за нас и тя се оказа също толкова малка и претъпкана. Имаше четири легла, също като стаята за момчетата и на всяка табелка пишеше кое легло на кого е. На Кималин, Драйфа, Еф Ем и Утринна роса бяха написани истинските имена — но аз предпочитах да мисля за тях с позивните им. Освен може би за Кималин. Тя наистина ли искаше да я знаят като Странница? Трябваше да поговоря с нея.

В този момент обаче се разсеях от нещо друго. За мен нямаше легло с табелка. Нямаше дори походно легло.

— Неприятно — отбеляза Кималин. — Май походното легло е останало за теб, Пумпал. Когато го донесат. Ако искаш, готова съм да се разменим.

Това момиче беше твърде мило, за да остане при военните.

Та къде беше походното ми легло? Погледнах в коридора и видях, че Коб пристига с накуцване. Двама мъже в униформи на военна полиция спряха зад него, след това останаха там — не дойдоха при нас, но очевидно чакаха нещо.

Отидох при Коб и оставих другите в стаята.

— Господине?

— Постарах се. Отказаха да ме изслушат. — Той направи гримаса. — Няма легло за теб. Няма предвидено и ядене в столовата.

— Какво? — Не бе възможно да съм чула правилно.

— Допускат те в класната ми стая — по този въпрос последната дума е моя — но останалите от ЗСД не одобряват онова, което правя. Нямам никаква власт за настаняването, а те са решили да не отделят ресурси за теб. Можеш да се обучаваш и, за щастие, можеш да летиш на Поко. Това обаче е всичко. Съжалявам.

Усетих как лицето ми изстива и в мен избликва гняв.

— И как ще летя, след като дори не мога да ям?

— Ще трябва да се храниш в Огнен рай — обясни той, — където отпускат дажби за семейството ти. Ще трябва да пътуваш с асансьорите всяка вечер и да се връщаш сутрин.

— Че за асансьорите понякога са нужни часове! — негодувах аз. — Цялото ми свободно време ще минава в пътуване! Как да бъда член на ескадрата, след като не мога да живея с другите? Това е… Това е…

— Възмутително — довърши вместо мен Коб и срещна погледа ми. — Съгласен съм. Означава ли това, че ще се откажеш?

Поех си дълбоко дъх, след това поклатих глава.

— Браво на момичето. Ще кажа на останалите, че ти е отказано легло поради някаква тъпа вътрешна политика. — Той погледна военните полицаи. — Тези приветливи господа ще те изведат от комплекса, за да се уверят, че няма да спиш на улицата. — Той се приведе към мен. — Това е просто поредната битка, Пумпал. Предупредих те. Няма да ти улеснят живота. Ще следя за възможност да оправя тази работа. Дотогава бъди силна.

След това закуцука нанякъде.

Аз се облегнах на стената, останала без сили, сякаш някой ми беше отрязал краката. Никога няма да намеря своето място, осъзнах. Адмиралът ще се погрижи.

Полицаите решиха, че след като Коб си е тръгнал, могат да приближат.

— Тръгвам — казах, метнах на гръб раницата и тръгнах към изхода. Те ме последваха.

Исках да се сбогувам с другите, но… Нямах желание да им обяснявам. Затова просто си тръгнах. Щях да отговоря на въпросите им на сутринта.

Неочаквано се почувствах напълно изтощена.

Не им позволявай да видят, че са те пречупили, помислих си аз и тръгнах с изпънат гръб. Военните полицаи ме изведоха от сградата и в един от коридорите, по които минавахме, бях почти сигурна, че зърнах Железен юмрук да ме наблюдава, докато ме отвеждат.

Щом излязох от школата, войниците ме оставиха. Дотук с желанието да се уверят, че няма да спя на улицата. Може би Железен юмрук искаше точно това — да ме арестуват за скитничество и тя да успее да ме изхвърли от ЗСД.

Започнах да крача пред сградата, не исках да си тръгвам. Не исках да оставя другите и чувството за приятелска близост, което си представях.

Сама. Ето че отново бях сама.

— Просто не мога да го понеса, Коб! — разнесе се глас наблизо.

Това да не би да беше… Досадник?

Пристъпих по-близо до сградата и надникнах иззад ъгъла. Там беше задният вход на школата. Да, видях Досадник близо до входа да разговаря с Коб, който стоеше вътре.

Досадник вдигна ръце.

— Как да бъда щурмови командир, след като те не ме уважават? Как да давам заповеди, след като ме наричат по този начин? Трябва да намеря начин да го избия от тях. Да забраня. Да им наредя да ми се подчиняват.

— Синко — заговори Коб, — ти май не знаеш много за военните.

— Цял живот се обучавам за това!

— Тогава би трябвало да знаеш. Уважението не идва със значката. Идва с опита и времето. А пък името, то вече ти лепна, така че има само два варианта. Или не обръщай внимание и се примири с него и се надявай да го забравят, или го приеми, за да не ти е неприятно.

— Няма да направя такова нещо. То е равносилно на неподчинение.

Поклатих глава. На това му се казваше ужасен лидер.

— Хлапе… — започна Коб.

Досадник скръсти ръце.

— Трябва да се прибера. Очакват ме на официална вечеря с посланика на Високата пещера точно в седем. — Досадник тръгна към невероятно красив автомобил на улицата. Частен хавъркрафт със свой собствен, малък подемен пръстен. На няколко пъти бях виждала такива долу.

Досадник се качи в автомобила и го запали. Моторът измърка, някак по-първично от гладката мощ на бустера.

Небесни ангели-и-и, помислих си аз. Колко е богат този тип?

Семейството му сигурно имаше тонове заслуги, след като можеха да си позволят подобно нещо. А това означаваше, че е прекалено богат, за да спи с останалите. Той потегли с едно плавно движение. Стори ми се несправедливо, че онова, което ми бе отказано на мен, той захвърля като развалена хапка месо от плъх.

Метнах багажа на рамо, след това си тръгнах. Минах през портата на оградения комплекс на ЗСД, където други военни полицаи записаха излизането ми в една тетрадка. След това поех по широката улица към асансьорите. Кварталът ми се намираше в далечния край на Огнен рай, така че наистина щях да пътувам часове по този начин. Май трябваше да си намеря друго място, за да оставам близо до асансьорите долу.

Направо ми се гадеше. Тръгнах към асансьорите, но за тях чакаха дълги опашки, може би заради проблемите, които бяха имали по-рано. Стегнах се, готова да чакам, но след това се обърнах и погледнах наляво — зад сградите, зад полята. База Висина може да имаше щит и ограда, докато този импровизиран град — пълен с фермери, които бяха от Дръзки по различен начин — нямаше ограда. За какво ли? Единственото нещо навън беше прах, скали и… пещери.

Тогава ми хрумна една мисъл. Не беше далече…

Отдръпнах се от опашката за асансьорите и тръгнах покрай сградите, покрай насажденията. Фермерите, които работеха там, ме погледнаха, но не казаха нищо, когато излязох от града. Това беше истинският ми дом: пещерите, скалите, откритото небе. Бях прекарвала тук повече време след смъртта на татко, отколкото в Огнен рай.

Бяха ми нужни трийсет минути, за да се добера до пещерата с катастрофиралия кораб, но се ориентирах без много лутане. Отворът беше по-малък, отколкото го помнех, но аз си носех светлинното въже и успях да се спусна.

Старият кораб ми се стори по-разрушен, отколкото помнех. Може би защото току-що бях летяла на нов изтребител. Въпреки това пилотската кабина беше удобна, а седалката се спускаше до долу.

Идеята беше глупава. Ако паднеха отломки, можех да остана затрупана в пещерата. Само че бях твърде наранена, твърде изтощена и твърде изтръпнала, за да ми пука.

И така — легнала в импровизирано легло на забравен кораб — аз се унесох и заспах.

12.

Да се събудя в кокпита на изтребител се оказа най-невероятното нещо, което ми се беше случвало. Е, след… летенето.

Протегнах се в мрака, впечатлена колко пространство имаше в кокпита. Беше по-голям от тези на корабите на ЗСД. Включих светлинната гривна и погледнах часовника. 0430. Оставаха два и половина часа до явяването ми в час.

След всичко, което се беше случило, не бях уморена. Просто малко ме болеше от…

Нещо седеше и ме наблюдаваше от вътрешната страна на пилотската кабина.

Не бях виждала нищо такова в пещерите. Първо, съществото беше жълто. Плоско, дълго, леко топчесто, имаше си сини шипове по гърба, които се открояваха на яркожълтата кожа. Приличаше на гигантски гол охлюв с размерите на самун хляб, само че по-тънко.

Не различих очите, но начинът, по който се нагъваше — предната част се вдигаше — ми напомни малко за… катерица? Като онези, които в клас бяхме гледали на видео от дивия живот в пещерите за опазване на видовете.

— Ти какво си? — попитах тихо.

Стомахът ми изръмжа.

„И още по-важно“, добавих, „ставаш ли за ядене“?

Той изви „глава“ настрани, за да ме погледне — въпреки че така и не открих очи. Нито уста. Нямаше и лице. Издаде тихо просвирване, като от флейта, от задните шипове.

Ако имаше нещо, което бях научила, докато събирах гъби в пещерите, ярките цветове означаваха: „Не ме яж или много скоро братята ми ще ядат теб, човека“. Най-добре да не слагам странния пещерен охлюв в уста.

Стомахът ми изръмжа, но когато бръкнах в торбата, открих половин старо барче от водорасли. Може и да имах време, колкото да стигна до Огнен рай за храна, но така сякаш щях да се промъкна у дома с подвита опашка, победена.

Адмиралът искаше да ме пречупи, нали така? Тя обаче нямаше представа срещу какво се изправя. Аз бях дългогодишен ловец на плъхове от световна класа, добре обучена.

Облегнах се на седалката и порових отзад в изненадващо просторната кабина. Обикновено всеки сантиметър в изтребителя е нужен за нещо — а този изглежда имаше място за товари точно зад пилотското място и нещо, което приличаше на сгъваем катапулт за пътника.

Снощи си мислех, че съм видяла стари инструменти тук. И наистина открих намотано въже от пластмасови влакна. Запечатаната кабина го беше запазила, въпреки че това нещо бе на практика неразрушимо. Развих малко и го взех.

Подобието на охлюв остана върху контролния панел, наблюдаваше ме и от време на време наклоняваше „глава“, за да издава звуци като от флейта.

— Да — заговорих. — Само гледай. — Отворих капака докрай — снощи не посмях да го затворя от страх, че няма да влиза достатъчно въздух — и скочих долу. Точно както се надявах, чух подтичване в мрака и открих миши изпражнения близо до гъбите по стената.

Предпочитах да имам харпуна си, но засега и една примка щеше да ми свърши работа. Сложих барчето за примамка. Отстъпих доволно назад. Охлювът се беше преместил на крилото на стария кораб и тръбеше към мен по начин, който възприемах като любопитство.

— Тези плъхове — обясних аз, — много скоро ще опознаят гнева на глада ми, раздаден с помощта на малките клупове на справедливостта. — Усмихнах се, след това осъзнах, че говоря на странния пещерен охлюв, което бе ново падение, дори за мен.

Оставаше ми свободно време, затова погледнах към кораба. Във всеки друг случай бих се замислила как да оправя това чудо. След като направих теста, аз бях изградила във фантазиите си цяло бъдеще, в което се явявах със собствен кораб пред ЗСД и ги принуждавах да ме приемат.

Тези фантазии сега ми изглеждаха… прекалени. Това нещо не беше в добра форма. Не само заради извитото крило или счупените бустери отзад. Всичко, което не беше в пилотската кабина, беше надрано, изкривено или разкъсано.

Може би така бе само отвън. Ако вътрешностите бяха в добро състояние, тогава може би корабът можеше да се оправи.

Взех кутията с инструменти. Тя бе издържала проверката на времето не точно като въжето — изглежда малко влага бе попаднала в кутията — но ръждясалият гаечен ключ пак си беше гаечен ключ. Затова разместих част от скалите, след това се пъхнах под кораба, близо до подемния пръстен. Знаех основни неща за механиката, както и всички ученици, въпреки че не бях учила толкова усърдно, колкото маневрите по време на полет и строежа на корабите. Дърдорко винаги ми се караше, настояваше, че добрият пилот трябва да може да си поправи кораба.

Дори не си бях представяла, че ще попадна в стара пещера, осветена единствено от червено-оранжевите отблясъци на светлинната гривна, и ще се опитвам да се добера до панела към вътрешността на тази стара бракма. Най-сетне отстраних панела и надникнах вътре. Опитвах се да си спомня уроците.

Това е сигурно смукателното отвърстие на бустера и инжекционната система, а това трябва да е стабилизаторът на подемния пръстен…

Тук имаше твърде много неща, които не познавах, въпреки че успях да намеря енергийната матрица — кутия, широка половин метър, източникът на мощността на кораба. Откачих я сравнително трудно, след това изпълзях навън и използвах светлинната гривна, за да я изтегля изпод кораба.

Жиците, които я свързваха с кораба, бяха в добро състояние, колкото и да беше изненадващо. Който и да беше построил това нещо, се бе постарал електрониката да издържи. За енергийната матрица бяха използвани същите кабели, каквито ползвахме ние — каквито сме използвали във флота преди да се разбием на Метален рой. Може би това щеше някак да ми помогне да определя възрастта на кораба.

Промъкнах се отново отдолу и погледнах във вътрешността на изтребителя. Това пък какво е, недоумявах, когато одрасках кокалчета на голяма черна кутия. Гладка, с отразяваща повърхност, въпреки влиянието на годините, тя сякаш не се връзваше с останалите части от машината. Но пък коя бях аз, че да кажа кое пасва и кое не на толкова стар кораб?

Хрумна ми да отворя мъничката енергийна матрица на светлинната гривна, след това включих една от по-тънките жици на кораба в нея. Тихо звънтене се разнесе от предната част на кораба и в панела за достъп нещо просветна.

Небесни ангели. Очевидно матрицата на светлинната ми гривна беше твърде слаба, но аз имах истински източник на енергия, който може би щеше да успее да задейства някои от функциите на кораба. Той все още щеше да има извито крило и счупени бустери, но идеята ми се стори вълнуваща. Надникнах отново във вътрешността на кораба.

Охлювът беше вътре, увил се около една жица, висеше и ме наблюдаваше с нескрито любопитство.

— Стига де — подхвърлих аз. — Ти как влезе тук?

В отговор той затръби. Това същият охлюв ли беше или друг? Измъкнах се изпод кораба и проверих, но не видях други охлюви наоколо. Чух обаче драскане откъм близката стена, където в примката ми се беше хванал доста охранен плъх.

— Видя ли? — заговорих аз и се пъхнах под кораба. Охлювът тупна върху скалите. — А ти се съмняваше в мен.

Одрах и изкормих плъха, отделих месото. В кутията за инструменти имаше малка горелка и енергийната матрица на гривната бе напълно достатъчна за нея. С нея и парче метал си направих тиган — и скоро започнах да готвя плъха. Нямах подправки, но поне нямаше да ходя гладна.

Мога да използвам тоалетната в училище, помислих си аз. Това не ми беше забранено вчера. А в тоалетната имаше кабини за миене след тренировки. На сутринта можех да набера гъби, да заложа още капани и…

Наистина ли смятах да живея като пещерен човек?

Погледнах към плъха, който се готвеше. Или щях да живея тук, или да пътувам всяка вечер, както адмиралът очакваше.

Това бе начин да контролирам живота си. Те отказваха да ми осигурят храна и легло. Чудесно. Не ми трябваха подаянията им.

Аз бях от Дръзки.

13.

Както можеше да се очаква, когато пристигнах пред сградата в 0630, от военната полиция не ми забраниха да отида право в тоалетната. Измих си ръцете, изчаках, докато останалите жени излязат. След това бързо се съблякох, хвърлих дрехи и бельо в отделението за дрехи и се пъхнах в кабинката за миене — машина, чиято форма наподобяваше на ковчег, но в тесния край имаше дупка.

Цикълът отне по-малко от две минути, но аз изчаках, докато тоалетната остане празна отново преди да изляза и да си взема вече чистите дрехи. В 0650 бях седнала заедно с останалите в класната стая. Останалите бъбреха оживено за закуската в столовата, където бяха похапнали истински бекон.

Ще оставя гневът да кипи вътре в мен, мислех си аз в опит да се успокоя, до деня, когато той експлодира и отмъщението ще бъде мое! Дотогава нека кипи. Цвърчи като сочен бекон в горещ тиган…

Небесни ангели.

За съжаление, имаше по-голям проблем. Беше 0700 и единият от тренажорите беше все още празен. Дърдорко отново закъсняваше. Как, в името на звездите, успяваше да ходи на училище рано в продължение на цели десет години, а в пилотската школа успя да закъснее два пъти един след друг?

Коб влезе с куцукане в стаята, след това спря до мястото на Дърдорко и се намръщи. След малко самият Дърдорко застана на прага. Проверих разтревожено часовника, след това се отново обърнах към него. Дърдорко носеше раницата си.

Коб не каза и дума. Просто срещна погледа на момчето, след това кимна. Старият ми приятел се обърна, готов да си тръгва.

— Какво? — скочих от мястото си. — Какво става?

— Винаги има един — обясни Коб, — в деня след първата битка. Обикновено се случва по-нататък по време на обучението, но винаги се случва.

Не можех да повярвам, затова хукнах да догоня Дърдорко в коридора.

— Дърдорко?

Той не спря.

— Дърдорко? Какво правиш? — затичах след него. — Отказваш се след една нищо и никаква битка ли? Знам, че си разтърсен, но това беше мечтата ни!

— Не, Спенса — отвърна той и най-сетне спря в празния коридор. — Мечтата беше твоя. Аз просто те придружавах.

— Нашата мечта. Толкова учене, толкова упражнения. Пилотската школа, Дърдорко. Пилотската школа!

— Повтаряш думите така, сякаш не мога да те чуя. — Той се усмихна. — Само че не съм аз този, който не чува.

Зяпнах го.

Той ме погали по рамото.

— Май не съм справедлив. Винаги съм искал да вляза. Как да не се повлияеш, когато близък човек е толкова запален и мечтае само за това. Исках да докажа на себе си, че мога да издържа изпита. И го постигнах.

— Само че когато пристигнах тук, Спенса, и усетих какво е в действителност… Когато онези огнени топки ме поразиха, разбрах, че не мога да правя това всеки ден. Извинявай, Спенса. Не съм пилот.

Тези думи не носеха никакъв смисъл за мен. Дори звуците, които излизаха от устата му, ми се струваха странни, сякаш той говореше на чужд език.

— Мислих цяла нощ — продължи той с тъга. — Знам със сигурност, Спенса, винаги съм знаел, че не съм създаден за битки. Как само ми се иска да знаех какво да правя сега. Да издържа теста бе моята цел, това е.

— Ти се измъкваш — натъртих аз. — Предаваш се. Бягаш.

Той трепна и в този момент се почувствах ужасно.

— Не е нужно всеки да стане пилот, Спенса — засече ме той. — Има и други важни работи.

— Така твърдят. Но не говорят сериозно.

— Може и да си права. Не знам. Предполагам… Трябва да мисля, че има и друго. Има ли работа, която включва единствено полагането на тестове? Излиза, че съм много добър в това.

Той ме прегърна бързо — а през това време аз стоях изпаднала в шок, — след това си тръгна. Останах да гледам след него дълго, докато Коб не излезе, за да ме повика.

— Помотай се още малко, кадет — заяви той, — и ще запиша, че си закъсняла.

— Не мога да повярвам, че просто го оставихте да си тръгне.

— Част от работата ми е да забелязвам кои деца ще помогнат повече навън, вместо да ги оставя тук, за да ги убият. — Той ме побутна леко към стаята. — Неговото място няма да е единственото празно, когато ескадрата завършва. Върви.

Върнах се в стаята и се настаних в авиотренажора си, докато обмислях чутото. Коб сякаш бе доволен да изпрати един от нас. Колко ли студенти са били свалени пред очите му?

— Добре — заговори Коб. — Да видим какво помните от вчера. Сложете коланите, сложете каските и включете холографските прожектори. Вдигни ескадрата във въздуха, командире, и докажете, че не всичко е изтекло от ушите ви върху възглавниците. След това може и да ви науча как да летите наистина.

— Ами оръжия? — попита нетърпеливо Бим.

— Звездни ангели, не — сряза го Коб. — Ще се избиете един друг. Първо основните неща.

— Ами ако отново попаднем във въздуха, в битка? — попита Артуро. Все още нямах представа как да произнасям позивната му. Амфиба? Нещо подобно беше.

— Тогава — обясни Коб — се надявайте Странница да ги сваля, момче. Стига приказки! Дадох ви заповед, кадети!

Сложих си колана и включих устройството. Преди това обаче, преди холограмата да ме обгърне, погледнах за последно празното място на Дърдорко.

Цяла сутрин се упражнявахме как да се обръщаме едновременно.

Управляването на изтребител не беше като да пилотираш стар самолет, каквито някои от външните кланове използваха. Нашите кораби не само че имаха подемни пръстени, които да ни държат във въздуха — без значение каква беше скоростта ни или липсата на такава, — изтребителите имаха мощни устройства, наречени атмосферни гребла, които до голяма степен ни оставяха на прищевките на вятърното съпротивление.

Крилата също бяха важни, а атмосферата бе добре дошла поради много причини. Можехме да изпълним стандартно завъртане, да обърнем корабите си на една страна и да се носим като птици. Можехме да изпълняваме и остри маневри като да завъртим кораба в посоката, която искаме, след това да ускорим в тази посока.

Опознах разликите, докато повтаряхме маневрите и най-сетне ми писна от летене.

Бим не спираше да пита за оръжията. Момчето със синята коса не криеше ентусиазма си и това ми харесваше. Не бях обаче много съгласна с нетърпението му да стреля — ако някой ден исках да стана по-добра от Досадник, трябваше да изуча основното. Нали тъкмо неумелите завъртания ме бяха забавили по време на вчерашния сблъсък. Така че щом Коб искаше да упражнявам завои и завъртания, щях да го правя. Щях да изпълнявам завои и завъртания, докато пръстите ми прокървят — докато не протриех плътта по ръцете си и не се превърнех в скелет.

Скелет, който можеше да се обръща и завърта много, ама много добре.

Последвах формацията наляво, след това се насочих надолу, докато Драйфа се завъртя около оста си твърде далече, чак в моята посока. Размаза се в Еф Ем, чиито невидим щит отби удара. Еф Ем не беше достатъчно добра да компенсира сблъсъка, лашна се в другата посока и изгуби контрол.

И двете паднаха, разбиха се в скалистата повърхност и последваха две експлозии.

— Небесни ангели — възкликна Еф Ем. Тя беше толкова превзета със златните катарами на ботушите и стилната прическа.

Драйфа обаче просто се изсмя. Тя често се смееше и май се забавляваше прекалено много.

— Леле! — подхвърли тя. — На това му се казва експлозия. Колко точки получавам за това изпълнение, Коб?

— Точки ли? Ти да не би да си мислиш, че това е игра, кадет?

— Животът е игра — отвърна Драйфа.

— Ти току-що изгуби всичките си точки и умря — засече я Коб. — Ако отново започнеш да падаш и не можеш да си овладееш машината, катапултирай.

— Ами… как да го направя, ще ми кажете ли още веднъж? — помоли Нед.

— Ти сериозно ли, Нед? — попита Артуро. — Нали това го правихме вчера? Погледни ръчката между краката си. Виждаш ли огромното К между тях? За какво мислиш, че се отнася?

— Реших, че означава катастрофа.

— И какво правиш при катастрофа? Ако си в изтребител? Ти…

— Обаждам ти се — прекъсна го Нед. — И казвам: „Здрасти, Артуро. Къде е скапаният лост за катапултиране?“

Артуро въздъхна. Аз се ухилих и погледнах през прозореца към следващия кораб във формацията — едва виждах момичето вътре. Татуировките на Утринна роса се виждаха дори когато беше с шлем. Тя побърза да извърне поглед. Дори не се усмихна.

Така да бъде.

— Върнете се по местата — нареди Коб. — Почти е време за обяд.

— Да се връщаме ли? — оплака се Бим. — Не може ли просто да изключим холограмите и да отидем да се натъпчем?

— Разбира се. Изключи симулатора, наяж се, след това заминавай там, откъдето си дошъл — защото нямам време за кадети, които отказват да се упражняват в кацане.

— Извинявам се, господине.

— Не хаби радиовълни с извинения, кадет. Просто следвай заповедите.

— Добре, ескадра — обади се Досадник. — Стандартна позиция, завой към 165.

Изпълнихме, подредихме се и полетяхме към виртуалната версия на Алта.

— Коб — попитах аз, — ще практикуваме ли овладяване на кораба при неконтролируемо спускане?

— Пак ли това? — попита той. — Много рядко може да попаднете в такава ситуация и ако това се случи, искам да овладеете дръпването на лоста за катапултиране. Не искам да се разсейвате с гръмки идеи да спасите кораба.

— Ами ако сме могли да го спасим, господине? — попита Джорген. — Не трябва ли добрият пилот да направи всичко по силите си, за да запази подемния пръстен? Те са толкова редки, че традицията повелява да…

— Не ми цитирай разни тъпи традиции — сряза го Коб. — Имаме нужда от добри пилоти колкото и от подемни пръстени. Ако падането ти е неконтролируемо, тогава катапултираш. Ясно ли е?

Някои от другите отговориха. Аз мълчах. Той не оспори най-важния факт — че ако кадет катапултира и корабът му се разбие, няма да лети никога повече. Може би когато станех пълноправен пилот, можех да мисля за катапултиране, но засега нямах никакво намерение да дърпам лоста.

Ако някой ми отнемеше това, бе все едно да умра.

Кацнахме и холограмите се изключиха. Останалите започнаха да се изнизват от стаята към стола за обяд, смееха се заедно колко страхотно изглеждали Еф Ем и Драйфа, когато се сблъскали. Кималин забеляза, че се бавя и се опита да спре, но Коб внимателно я избута от стаята след другите.

— Вече им обясних положението — успокои ме той, когато спря на прага. — От асансьори казаха, че снощи не си слизала в Огнен рай.

— Ами… знам една малка пещера, на около половин час път пеша извън града. Прецених, че ще спестя време, ако остана там. Цял живот съм проучвала тунелите. Там ми е добре.

— Както прецениш. Днес донесе ли си обяд?

Поклатих глава.

— Отсега нататък си носи. Няма да търпя гладът да те разсейва по време на обучението. — След това тръгна. Скоро след това чух гласове в далечината. Откъм столовата се носеше смях.

Замислих се дали да не се поупражнявам още, но не бях сигурна дали ми е позволено да ползвам машините без инструктор. Нямах намерение да седя и да бездействам цял час, затова реших да се поразходя. Странно колко изтощена се чувствах от летенето, а имах още много нервна енергия заради седенето.

Излязох от сградата — забелязах двамата военни полицаи в коридора. Да не би да ме пазеха да не открадна някоя филия хляб? Адмиралът хабеше много ресурси заради враждебното си отношение към един кадет. От друга страна, ако искаш битка, тогава се бий, за да победиш — и аз щях да направя точно това.

Излязох от базата на ЗСД и се насочих към овощната градина извън оградата. Въпреки че имаше работници, които се грижеха за дърветата, други хора в униформи вървяха между тях, по продължение на пътеката имаше пейки. Май не бях единствената, която се наслаждаваше на истинските растения. Не на гъби или мъх, а на истински дървета. Отделих цели пет минути, за да докосвам кората и листата, донякъде убедена, че всичко това е направено от някаква страхотна пластмаса.

Най-сетне излязох и вдигнах поглед към пояса с отломки. Както винаги, различих форми, убито сиво, линии в небето, въпреки че беше твърде далече, за да видя нещо конкретно. Точно над мен се движеше някаква светлина, толкова ярка, че не можех да гледам право в нея, без очите ми да се насълзят.

Не забелязах дупки сред отломките. Онзи случай с татко беше единственият, когато видях космоса — там горе имаше твърде много пластове боклуци, които кръжаха в безсистемна орбита.

Какви ли са били хората, които бяха построили всичко това? Някои от децата в моя клан дори шушукаха, че Метален рой бил всъщност старата земя, но татко се изсмя, когато чу. Очевидно планетата била твърде малка, а ние имахме карти на земята, които не пасваха.

Но те са били човешки същества или поне са използвали нашия език. Поколението на бабчето — екипажът на Дръзки и флотът — са знаели, че Метален рой е тук. Бяха дошли на старата изоставена планета нарочно. Да се скрият, въпреки че кацането е било много по-катастрофално, отколкото са възнамерявали. Опитах се да си представя какво им е било. Да изоставят небето, да слязат от корабите, да бъдат принудени да се разделят на кланове и да се крият. Странно ли са се чувствали, когато са вдигали очи и са виждали тавана на пещера, както се чувствах аз всеки път, когато поглеждах нагоре и виждах небето?

Продължих да обикалям по пътеките на овощната градина. Работниците тук излъчваха някакво грубовато приятелско отношение. Усмихваха ми се, когато минавах. Някои ме поздравяваха бързо, неофициално. Питах се как ли ще реагират, ако разберат, че съм дъщерята на Преследвач, небезизвестния страхливец?

След като обиколих градината и се насочих към класната стая, се разминах с доста хора в костюми и поли, тръгнали на официална обиколка в овощната градина. С такива дрехи се обличаха посетителите от долу; богати на заслуги хора, които се бяха преместили в дълбоките пещери, на по-безопасни, по-защитени места, където да оцелеят след бомбардировка. Хора като Джорген и приятелите му.

Струваха ми се прекалено… чисти.

Докато се отдалечавах, забелязах нещо любопитно: между овощната градина и базата видях редица малки хангари за автомобили. Вратата на единия беше вдигната и там се подаваше хавъркрафта на Досадник. Надникнах, забелязах лъскавия хром и бебешко синия цвят. Готин, удобен и очевидно скъпа кола. Защо беше забутан тук, извън базата?

Може би не иска останалите кадети да го молят да ги вози, помислих си аз. Едва потиснах желанието си да направя някоя гадория на автомобила. Едва.

Минах през портата, след това пристигнах в стаята ни преди останалите. Отидох и седнах на мястото си — вече имах чувството, че много отдавна не съм сядала в кокпит. Настаних се и въздъхнах щастливо. Погледнах настрани и открих, че някой ме наблюдава.

Скочих почти до тавана. Не бях забелязала застаналата до стената Утринна роса. Истинското ѝ име беше Магма или Магна, но така и не го бях запомнила. Ако можех да съдя по подноса на плота пред вичианката, тя си беше донесла храната тук и се хранеше сама.

— Здрасти — започнах. — Какво имаше за обяд? Мирише на сос. Яхния с водорасли ли? Картофено пюре? Свински пържоли? Не се страхувай, че ще ти взема обяда. Аз съм войник. Давай го направо.

Тя просто извърна глава, а лицето ѝ си остана безизразно.

— Твоите хора са от тюлените, нали? — попитах. — На борда на Дръзки. Аз съм наследница на хората от флагманския кораб — екипажа от машинното. Може прабабите и дядовците ни да са се познавали.

Тя не отговори.

Стиснах зъби, след това станах от мястото си. Застанах пред нея и я накарах да ме погледне в очите.

— Проблем ли имаш с мен? — попитах.

Тя сви рамене.

— Справи се с него — продължих.

Тя отново сви рамене.

Докоснах я по ключицата.

— Не ме предизвиквай. Пет пари не давам колко са страховити вичианците; няма да ходя никъде, освен нагоре. И пет пари не давам дали ще ми се наложи да те стъпча и прескоча, за да стигна там.

Врътнах се и се върнах в тренажора, настаних се и се почувствах доволна. Трябваше да покажа такова отношение на Досадник. Спенса воинът. Да… усещането беше велико.

Най-сетне останалите се върнаха и заеха местата си. Кималин застана до мен. Дългата ѝ, къдрава, тъмна коса подскочи, когато се завъртя на една страна, след това на другата, сякаш да провери дали останалите ни гледат.

Пусна питка хляб в скута ми.

— Коб ни каза, че си забравила да си донесеш обяд — прошепна тя. След това се изправи и тръгна в обратната посока, заговори високо. — Каква прекрасна гледка на небето се разкрива оттук! Както казва Светицата: „Добре че е светло през деня, в противен случай нямаше да можем да виждам колко е красив денят!“.

Коб я погледна и изви очи.

— Затегнете коланите — обърна се той към групата. — Време е да научим нещо ново.

— Оръжия ли? — попита нетърпеливо Драйфа. Бим закима, докато се настаняваше.

— Не — отсече Коб. — Обръщане. В другата посока. — Каза го равнодушно, а когато аз се изкисках, той ме погледна гневно. — Това не беше шега. Аз не се шегувам.

Да, бе, сигурно.

— Преди да пуснем холограмите — продължи той, — трябва да ви попитам как се чувствате след досегашните инструкции.

— Какво? — попита Нед и стисна широката рамка, за да влезе в кокпита си. — Нашите чувства ли?

— Да, вашите. Какво?

— Просто съм… изненадан, Коб — призна Нед.

— Задаването на въпроси и слушането са значителна част от ефективното преподаване, Никога! Така че млъквай и ме остави да продължа.

— Ами добре, господине.

— Щурмови командир? Ти какво мислиш по въпроса? — попита Коб.

— Увереност, господине. Тези тук са кръгла нула, но аз мисля, че ще можем да ги обучим. С вашия опит и моя…

— Достатъчно — прекъсна го Коб. — Никога?

— В момента съм малко объркан… — призна Нед. — И ми се струва, че изядох прекалено много енчилади…

— Драйфа!

— Отегчена, господине — не скри тя. — Може ли просто да се върнем към играта?

— Двуглав дракон с тъпо име?

— Амфисбена, господине! — подсказа му Артуро. — Честно казано, не бях много навътре в днешните занимания, но се надявам упражненията на основни неща да ни бъдат от полза.

— Отегчен — повтори Коб и записа нещо в клипборда, — и си мисли, че е по-умен, отколкото е в действителност. Страннице?

— Върховничко!

— Пилотите никога не се чувстват „върховничко“, момиче. Ние сме заредени с енергия.

— Или — добавих аз — нахъсани от възможността да сеем смърт сред нахлуващите врагове.

— И това — кимна Коб, — ако сте психопати. Утринна роса?

— Добре — промълви татуираната.

— По-високо, кадет!

— Добре.

— И? Тук имам три реда. Трябва да запиша все нещо.

— Аз… пет пари не дава… за много… — отговори тя със силен акцент. — Добре. Добре достатъчно, така ли?

Коб вдигна поглед от написаното и присви очи. След това записа нещо на листа.

Утринна роса се изчерви и сведе очи.

Тя не говори английски, осъзнах аз. Ангели небесни. Аз съм пълна идиотка. На старите кораби са били включени различни култури от земята — разбира се, че има групи, които след като в продължение на три поколения са живели в изолирани кланове, не говорят моя език. Дори не бях се замисляла досега.

— Бим? — попита Коб. — Момче, ти имаш ли вече позивна?

— Още мисля по въпроса! — призна Бим. — Искам да попадна на нещо хубаво! Ами… какво да кажа… та кога ще ни научите на оръжията?

— Ще ти връча личното си оръжие — заяви Коб, — ако обещаеш да се застреляш. Просто ще напиша „нетърпелив да бъде убит“. Тъпи формуляри. Еф Ем!

— Непрекъснато се чудя на токсичната агресия, която присъства навсякъде в културата на Дръзки — заяви добре облеченото момиче.

— Това е нещо ново — записа Коб. — На адмирала много ще ѝ хареса. Пумпал?

— Гладна, господине. — Освен това бях тъпа. Невероятно тъпа. Погледнах отново към Утринна роса и се замислих как бях решила, че е надменна. Сега вече виждах нещата в нова светлина, след като чух изразения тромав акцент и грешните изречения. Как тя извръщаше поглед, когато някой разговаряше с нея.

— Добре, приключихме с това — повиши глас Коб. — Затягайте коланите и пуснете холограмите!

14.

— Вие сте слабото звено в нашата защита — натърти Коб, мина през центъра на класната стая и заговори на деветимата в симулаторите преди да пуснем холограмите. — Корабът ви може да ускорява до невероятна скорост и да прави виражи, след които няма да оцелеете. Той е много по-способен от вас. Ако умрете там горе, няма да е, защото корабът ви е предал, а защото вие сте предали кораба.

Беше минала цяла седмица, по-голямата част в пълна мъгла. Всеки ден тренирахме на авиотренажора, влизахме в центрофугата, след това аз всяка нощ спях в кокпита на древния изтребител. Беше ми писнало от неподправени плъхове и гъби.

— Джи форсът е най-големият ви враг — продължи Коб. — Не можете единствено да следите джи форса, трябва да внимавате в коя посока ви изтласкват. Човешките същества могат да понесат разумно количество джи форс на заден, както когато сте в права линия.

— Ако обаче се изстреляте нагоре или направите остър завой, джи форсът ще ви потегли надолу и ще свали кръвта от главата ви в краката. Мнозина ще останат впримчени в гравитационното привличане — ще изпаднат в безсъзнание — след девет или десет джи по този начин. Ако се завъртите по оста си, тогава включете бустерите в обратната посока, както практикувахме… Можете много лесно да минете над сто джи, колкото вътрешностите ви да станат на супа от неочакваното рязко движение и завъртане.

Нед вдигна ръка.

— Защо тогава учим тези маневри?

— Грав капс — обадих се аз.

Коб ме посочи и кимна.

— Корабите ви могат да компенсират неочаквания и краен джи форс. Летателните апарати на ЗСД имат нещото, наречено Гравитационни капацитатори. Когато смените посоката или подадете бързо скорост, Грав капс се включват и противостоят на силата. Грав капс могат да работят в продължение на около три секунди и имат нужда от кратко време за презареждане, така че са най-полезни, когато правите остър завой.

Това вече ми беше известно. Всъщност Нед трябваше да го знае, ако бе принуден да учи за теста. Затова отпуснах мислите си към счупения кораб. Не бях напреднала много по него, тъй като отделях повече време за лов и приготвяне на месото на плъховете. Все още имах нужда от енергийна матрица…

— Корабите ви имат три вида оръжия — продължи Коб.

Чакай малко, оръжия ли? Насочих отново вниманието си към часа и забелязах, че Бим е наострил уши. Беше симпатично как откликваше, също като малко кученце, всеки път, когато някой споменеше оръжия.

— Да, Бим — обърна се към него Коб. — Оръжия. Не се подмокряй от вълнение. Първото е базовият деструктор — главното ви оръжие, но също така най-малко ефективното. То изстрелва концентриран лъч енергия и обикновено стреля на пулсации от кратко разстояние.

Коб спря до мястото на Кималин.

— И по-рядко, може да бъде заредено за много точна стрелба от разстояние. Повечето пилоти използват тази функция, за да довършат повреден кораб или да набележат врага по време на засада. За да поразите активна цел от разстояние с деструктор се изисква невероятен усет и умение.

Кималин се усмихна широко.

— Не се възгордявай — сряза я Коб. — Деструкторът е на практика безполезен срещу враг с щит — въпреки че вие пак ще стреляте по тях при всяка възможност, тъй като човешката природа се надява на късметлийско попадение. Ще се опитам да избия това от главите ви, но честно казано, дори обучени пилоти се държат за деструкторите си, сякаш са тъпи писма от ученическата им любов.

Бим се изкиска.

— Това не беше шега — сопна се Коб. — Включете холограмите.

Включихме тренажорите и неочаквано се озовахме на площадката за излитане. Щом се издигнахме във въздуха и потвърдихме позициите си, гласът на Коб започна да пропуква в каските.

— Така. Звездите да са ни на помощ, време е да започнете да стреляте. Спусъкът на деструктора е копчето до показалеца ви на контролната сфера. Давайте.

Натиснах колебливо копчето. Три бели лъча се изстреляха в бърза последователност от острия като молив нос на изтребителя ми. Ухилих се и продължих да натискам отново и отново. Просто така, бях получила власт над живота и смъртта! И то за нещо повече от най-обикновени плъхове!

— Не го хаби, Пумпал — нареди Коб. — Следи стрелката върху дросела. Онази, която можеш да завъртиш с палеца на лявата ръка. Това е контролът за честотата на стрелба. Топ позицията е непрекъснат огън. Това е любимата позиция на всеки малоумен, видиотен пилот, когото не съм обучавал.

— Ами онези от нас, които си останат малоумни видиотени пилоти? — попита Нед. — И все пак са обучавани от вас?

— Не се подценявай, Никога — отвърна Коб. — Никога не си бил малоумен и видиотен. Втората позиция е за пулсации. Третата е за изстрел на далечно разстояние. Забавлявайте се. Дайте всичко от себе си.

Той накара няколко крелянски кораба да се появят пред нас. Те нито летяха, нито се движеха; просто си стояха. Упражнение за стрелба по мишени ли беше това? Винаги съм искала да се упражнявам в стрелба по мишени — още откакто бях малко момиченце и хвърлях камъни по други камъни с причудлива форма.

Заедно сеехме смърт и разруха във въздуха.

Пропускахме.

Пропускахме с мили, както изглеждаше, макар корабите да не бяха чак толкова далече. Стиснах зъби и пробвах отново, превключех на различни позиции, местех кораба с контролната сфера, стрелях с всичко, което разполагах. Но, ангели небесни… колкото и близо да изглеждаше всичко, все още имаше празно разстояние за стрелба.

Досадник най-сетне уцели, свали един от корабите сред огнени искри. Изпъшках, съсредоточих се над един кораб. Хайде!

— Давай, Страннице — подвикна Коб.

— Мислех да им дам шанс, господине! — отвърна Кималин. — „Победата невинаги означава, че си най-добрият“, нали така.

— Достави ми удоволствие — настоя Коб.

— Ами добре. — Корабът ѝ зарежда няколко секунди, след това съсредоточи лъч светлина, който раздроби крелянски кораб в небето. Тя повтори отново постижението си, след това отново и накрая четвърти път.

— Че това е като да се опитваш да уцелиш пода с камък, господине — заяви тя. — Те дори не се движат.

— Как? — попитах аз изпълнена със страхопочитание. — Как се научи да стреляш така, Страннице?

— Обучението на баща ѝ — досети се Драйфа. — Помниш ли? Историята с гъбата, която приличала на катерица.

Еф Ем се разсмя и аз чух нещо като кикот дори от Утринна роса. Само че аз не знаех нищо за гъби и катерици — сигурно това бе история, която са си разказвали вечерта, в спалното. Докато аз съм се връщала към пещерата.

Натиснах с всички сили копчето за деструктора и успях — забележително — най-сетне да уцеля една от мишените. Искрите, които се разпиляха, ми доставиха огромно удоволствие.

— Добре — обади се Коб. — Стига вече глупости. Спирам ви деструкторите.

— Но ние едва започнахме! — възмути се Бим. — Не може ли малко близък бой?

— Добре — съгласи се Коб. — Ето ти.

Останалите крелянски изтребители — десетината, които не бяхме успели да свалим — неочаквано се устремиха към нас и ни засипаха с огън. Драйфа извика възторжено, но аз прецених и бързо се изтеглих.

Кималин падна първа в облак от светлина и искри. Аз направих двойно завъртане като наблюдавах червената линия на екрана, която показваше какъв джи форс ще изпитвам. Коб беше прав — Грав кап ме защитаваше, когато изпълнявах бърз завой, но трябваше да внимавам да не прекъсне по средата на маневрата, защото тогава щях да бъда прикована от джи форса.

Изтеглих се нагоре сред огън и експлозии, отломки от корабите на останалите кадети.

— Опитахме се да възпроизведем крелянската технология — разнесе се спокойният глас на Коб в контраст с лудостта около мен. Нед изкрещя, когато го уцелиха. Утринна роса падна, без да вдига шум. — Така и не успяхме. Те имат по-добри деструктори и по-добри щитове. Това означава, че в боя с тях сме по-зле и откъм оръжие, и откъм защита.

Аз бях заета с оцеляването си. Правех виражи, избягвах попадения и се стрелках настрани. Три крелянски кораба — цели три — ме следваха и един ме порази с унищожителна огнена сила. Опитах с превъртане надясно, но ме порази нов удар и на таблото се включиха предупредителни светлини. Щитът ми беше паднал.

— Трябва да уцелите един крелянин поне шест пъти, за да свалите щита — обясни Коб. — Те обаче ще постигнат същото с две или три попадения.

Направих лупинг. Изстрелите поразяваха моите хора — те се превръщаха в огньове на фона на смрачилото се небе. Един-единствен кораб все още летеше и аз знаех — нямаше нужда да поглеждам към номера на корпуса — че това е Джорген. Той беше много по-добър пилот от мен.

Това все още не ми даваше мира. Изръмжах, излязох от лупинга, опитах се да мина зад един от враговете. Почти… успях…

Нямах контрол. Корабът престана да ми се подчинява. По време на лупинга бях превишила джи форса и Грав капс бяха изключили. Макар тялото ми да не усещаше тук, ако бях в истински кораб, щях да съм изгубила съзнание.

Крелянски кораб се отърва от мен с почти небрежен изстрел и холограмата ми се размаза. След това балонът изчезна и аз се озовах в класната стая. Джорген издържа още поне седемнайсет секунди. Броих ги.

Отпуснах се на седалката, пулсът ми туптеше бързо. Това бе все едно да наблюдавам края на света.

— Да предположим, че се доближавате до компетентността — рече Коб. — Разбирам, че това е доста откачена фантазия, но аз съм оптимист. Ако можехте да летите по-добре от средния крелянски кораб, щяхте пак да сте в неизгодна позиция, защото използвате единствено деструктори.

— Значи сме прецакани — изправи се Еф Ем.

— Не. Просто трябва да се бием различно и по някакъв начин да компенсираме недостатъците си. Закопчавайте коланите, кадети.

Тя щракна колана и холограмите се включиха отново, а ние се подредихме в редица под небето. Крелянските кораби се появиха в безшумна формация пред нас. Този път ги погледнах по-подозрително и показалецът ми нямаше търпение да ги засипе с огън от деструктора.

— Драконче — обърна се Коб към Артуро. — Натисни копчетата до трети и четвърти пръст. Натисни ги едновременно.

Корабът ми се разклати, а от Артуро изригна светлина, също като разплискана вода.

— Ехо! — възмути се Драйфа. — Щитът ми е паднал.

— И моят — обади се Кималин.

— И моят — не остана по-назад Артуро.

— Моят е вдигнат — похвали се Досадник, както и някои от другите.

Щитът на Артуро падна, помислих си аз, както и на двата кораба в редицата до него. Приведох се напред, погледнах извън балона, който обгръщаше кокпита. Любопитството ми беше събудено. Докато учех, се бях запознала със спецификациите на бустерите, методи за летене, подемни пръстени — на практика всичко за изтребителите, с изключение на спецификациите на оръжията.

— ОМП — подхвърли Коб. — Обърнат Магеланов Пръстен. Той напълно ще премахне всеки щит на кораб — включително и вашите. Има много къс обхват, така че трябва буквално да се промъкнете в двигателя на креляните преди да го активирате.

— Ключът да победите креляните не е да ги обсипете с огън. Важното е да маневрирате по-добре от тях, да се съюзите срещу тях, да мислите по-бързо от тях. Креляните летят индивидуално. Те почти никога не се подкрепят.

— Затова пък вие ще се биете в традиционни двойки. Ще действате така, че да включите ОМП по начин, който дава на партньора ви чисто поле за изстрел. Трябва обаче да знаете, че като задействате ОМП, оставате уязвими, докато не включите отново щита си.

Неочакван взрив светлина наблизо накара Еф Ем да изругае тихо.

— Извинявай! — рече Утринна роса с характерния си акцент. — Извинявай, извинявай! — Това бе всичко, което изрече този ден.

— Кое е третото оръжие? — полюбопитства Досадник.

— Светлинните копия — досетих се аз. Бях чела за тях, но в книгите не пишеше нищо конкретно.

— А-ха, значи знаеш за тях, Пумпал — зарадва се Коб. — Така си и мислех. Разкажи ни малко.

— Ами, добре. Но защо аз?

— Те работят по много подобен начин на по-малките си братовчеди: светлинните гривни. Струва ми се, че имаш известен опит.

Той пък откъде знаеше? Носех си гривната в час, тъй като трябваше да влизам и излизам от пещерата, но мислех, че е скрита под дългите ръкави на гащеризона.

— Палец и малкото пръстче — обясни Коб, — копчета от двете страни на контролната сфера.

Точно така. Защо не? Натиснах дросела напред и излязох от редицата, приближих реещите се крелянски кораби. Избрах си един, жиците отзад потрепваха. Както и всички други кораби, имаше подемен пръстен — стандартен размер от около два метра в диаметър — и той блестеше в меко синьо под него.

Крелянският кораб изглеждаше още по-зловещ отблизо. Имаше странен вид на нещо недовършено, макар да не беше така. Жиците, които висяха отзад, сигурно бяха оставени така нарочно, а дизайнът му определено беше извънземен. Не беше недовършен, а направен от същества, които мислеха различно от хората.

Притаих дъх, след това натиснах копчетата, които Коб беше посочил. Линия от разтопено червено изскочи от предната част на кораба ми и се прикрепи към крелянския кораб. Както Коб беше казал, работеше също като светлинното въже — и се изстреля от моя изтребител като харпун.

Леле, помислих си аз.

— Светлинни копия — повтори Коб. — Вероятно сте виждали по-малките им братовчеди на китките на пилотите; използвани са били от инженерите в стария флот, за да се прикрепят, докато работят над машини при нулева гравитация. Пумпал има такава, незнайно откъде — за която реших да не споменавам пред интенданта.

— Благодаря…

— Можеш да ми благодариш като мълчиш, когато говоря — сложи ме на мястото ми Коб. — Светлинните копия са нещо като енергийно ласо, свързват те с нещото, което искаш да пронижеш. Можете да ги използвате, за да се прикрепите към вражески кораб или пък когато сте на терен.

— На терен ли? — попита Артуро. — Искате да кажете да се прикрепим към земята ли?

— Нищо подобно — отвърна Коб.

Небето експлодира и аз вдигнах поглед, ахнах, когато вечните отломки започнаха да падат като дъжд от огнени топки. Свръхнагрят метал и други боклуци се превърнаха в падащи звезди в атмосферата.

Бързо завъртях кораба си, след това натиснах дросела и се върнах в редицата. На отломките им трябваха няколко минути, за да започнат да падат около нас, някои парчета блестяха по-ярко от други. Те се движеха с различна скорост и аз осъзнах, че някои от падащите отломки имат подемен камък, който блести в синьо вътре в тях и ги задържа нависоко.

Отломките се разбиха в няколко от крелянските изтребители и ги превърнаха в пепел.

— Креляните обикновено атакуват, когато започнат да падат отломки — напомни ни Коб. — Те нямат светлинни копия и въпреки че са маневрени, кораб на ЗСД с добър пилот може да ги изпревари и остави зад себе си. Често ги водим насред падащите отломки. Там светлинният харпун е най-доброто ви оръжие — затова през следващия месец ще тренираме с тях. Всеки идиот с пръст може да стреля с деструктор. Но трябва да си истински пилот, за да прелиташ сред отломките и да ги използваш в своя полза.

— Виждал съм пилоти, които използват светлинните си копня, за да изтеглят креляните така, че да се сблъскат, лепват за тях късове космически боклук или дори изтеглят партньора си от опасна ситуация. Можете да се обърнете неочаквано като се закачите за едро парче и се завъртите около него. Можете да хвърляте отломки по врага като елиминирате щита им и ги разбиете. Колкото по-опасно е бойното поле, толкова повече преимущества има добрият пилот. А когато приключите, вие ще бъдете добри пилоти.

Наблюдавахме как отломките падат и горенето им хвърляше отблясъци върху купола около мен.

— Значи… — започнах аз. — Казвате, че в края на обучението очаквате да използваме хващателни куки, направени от енергия, за да разбиваме враговете с горящи парчета космически отломки, така ли?

— Да.

— Това… — прошепнах, — е най-красивото нещо, което съм чувала.

15.

Свързах две жици — работех на червено-оранжевите отблясъци в иначе тъмната пещера — след това ги омотах с изолирбанд. Така, помислих си аз, отстъпих назад и забърсах чело. През изминалите няколко седмици успях да намеря работеща енергийна матрица в стар нагревател за вода в депо за рециклиране в Огнен рай. Познавах един, който работи там и той се съгласи срещу месо от плъхове да си затвори очите, за да мога да се поразровя в депото.

Освен това си взех част от запасите, скрити извън Огнен рай. Направих си нов харпун и измайсторих подобие на кухня, в която имах истински котлон, дехидратор и малко подправки. Отбих се у дома, за да взема Кърваво писмо, старото плюшено мече. Той се превърна в чудесна възглавница. Зарадвах се, когато видях мама и бабчето, въпреки че не им казах, че живея в пещера.

— Казвай — обърнах се към Кръвожадния охлюв на разрушението. — Ще се получи ли?

Малкият пещерен охлюв в жълто и синьо се настани на една скала наблизо.

— Получи? — затръби той.

Той умееше да имитира шумове, но тръбящото звучене си оставаше във всичко, което повтаряше. Бях почти сигурна, че просто ме имитира. А и честно казано, не знаех дали „той“ е наистина той — не бяха ли охлювите и едното, и другото?

— Получи! — повтори Кръвожадния и аз приех думата оптимистично.

Щракнах ключа на енергийната матрица с надеждата опитът ми да се получи. Диагностичният панел отстрани на стария кораб запримигва и аз чух странен звук откъм кокпита. Забързах натам и се качих върху кутията, която използвах вместо стълба, за да влизам вътре.

Звукът долиташе от един панел — звучеше ниско, като производствен шум. Дали не беше метално вибриране? След като го слушах в продължение на минута, тонът се промени.

— Какво е това? — попитах Кръвожадния, погледнах надясно и както очаквах, той се оказа там. Дребната твар умееше да се движи много бързо, когато искаше, но никога не го правеше, когато го гледах.

Кръвожадния наклони глава на една страна, след това и на другата. Шиповете на гърба му потрепериха и той имитира шума.

— Погледни само колко ниско са светлините. — Докоснах с пръст контролния панел. — И тази енергийна матрица не е достатъчно голяма. Ще ми трябва специална, направена за кораб или сграда, не за нагревател. — Изключих я, след това проверих часовника на светлинната гривна. — Дръж всичко под око, докато ме няма.

— Няма! — отвърна Кръвожадния.

— Не е нужно да се вълнуваш чак толкова. — Побързах да се преоблека в гащеризона и преди да тръгна, погледнах отново кораба. Въобще не ми е по силите да оправя това чудо, помислих си аз. Защо изобщо се опитвам?

Въздъхнах, завързах светлинното въже за един камък, хвърлих другия край така, че да се лепне за камък близо до входа на пещерата, след това го сграбчих и се прехвърлих при пукнатината, за да се измъкна навън и да отида в час.

Приблизително час и половина по-късно аз наместих шлема — който дразнеше кожата на главата ми — след това протегнах ръце към контрола на кораба и профучах покрай огромен отломък. В истинския живот той щеше да пада на огнено кълбо, но на холограмата Коб го беше застопорил във въздуха, за да можем да тренираме.

Бях започнала да избягвам късовете доста умело, въпреки че не бях сигурна как ще се получи това умение, когато те започнат да се сипят с разрушителния си потенциал. Важното беше да напредвам с малки крачки.

Включих светлинното копие, което изскочи изпод кораба ми. Блестяща линия от червено-оранжева енергия прониза огромното парче космически боклук.

— Ха! — възкликнах. — Виж ти! Уцелих!

След като прелетях покрай отломъка, светлинното копие се обтегна и инерцията ме накара да завия. Корабът ми се изви, накъдето го водеше въжето — включи се Грав кап, — след това се заби в друг отломък.

Когато бях по-малка, играехме една игра с топка на връв, прикрепена към висок стълб. Ако удариш топката, тя се завърта около стълба. Светлинните копия бяха нещо подобно, само че в тази игра отломките бяха стълбът, а аз бях топката.

Коб въздъхна до ухото ми в шлема, когато холограмата стана черна в мига, в който умрях.

— Слушай — изтъкнах аз, — поне удари проклетото нещо този път.

— Поздравления — заговори той — за моралната победа, когато умираш. Сигурен съм, че майка ти ще бъде много горда, когато ѝ изпратят значката като разтопен къс метал.

Изсумтях и изпънах гръб, показах се от кокпита, за да погледна Коб. Той вървеше по средата на стаята и говореше в ръчна радиостанция, за да можем да го чуваме в шлемовете, въпреки че бяхме едни до други.

Десетте авиотренажора образуваха кръг, подът в средата си имаше собствен проектор, който бълваше малки репродукции на онова, което преживявахме. Осем малки холографски кораба се стрелкаха около Коб, който ни наблюдаваше като някакъв огромен бог.

Бим се заби в един отломък близо до главата на Коб и дъждът от искри изглеждаше така, сякаш на инструктора ни неочаквано му е хрумнала страхотна идея. Може би беше осъзнал, че всички ние сме напълно безполезни.

— Включи си сензорите за близост, Бим! — нареди Коб. — Трябваше да видиш, че този къс се носи към теб!

Бим излезе от холограмата и си свали шлема. Прокара пръсти през синята си коса, изглеждаше отчаян.

Пъхнах се обратно в моята пилотска кабина, когато корабът ми се появи отново в края на бойното поле. Утринна роса беше там, кръжеше, наблюдаваше как останалите се стрелкат между късове метал. Приличаше на описанията на бабчето на астероиден пояс, въпреки че действието пред нас се развиваше в атмосферата, не в космоса. Обикновено се сблъсквахме с креляните на височина някъде между десет хиляди и четирийсет хиляди фута.

Корабът на Бим се появи близо до нас, въпреки че той не беше в него.

— Утринна роса! — подвикна Коб. — Не се колебай, кадет! Влизай вътре! Искам да се залюлееш на толкова много скапани въжета, че да видя как въжето пуши!

Утринна роса потегли предпазливо през отломките.

Наместих отново шлема; днес наистина ме дразнеше. Май ми трябваше почивка. Изключих холограмата и станах от мястото, за да се протегна, останах да наблюдавам как Коб разглежда маневрите на Досадник, който летеше с Нед за партньор. Оставих шлема на седалката и приближих до холограмата на Утринна роса.

Надникнах вътре и главата ми се появи над кокпита ѝ. Тя се беше свила вътре, татуираното ѝ лице напрегнато. Забеляза ме, след това побърза да свали каската.

— Здрасти — поздравих тихо. — Как върви?

Тя кимна към Коб.

— Въже пуши? — попита тя тихо със силния си акцент.

— Става, когато триеш ръце в нещо толкова бързо, че те заболява. Както когато се одраскаш на нещо. Смисълът е, че иска да се упражняваме много със светлинните копия.

— А-ха. — Тя докосна контролния си панел. — Какво бил казал преди? Нещо за бли… близост?

— Да следим внимателно сензорите за близост — обяснявах бавно аз. Протегнах ръка и посочих продълговато копче. — Можеш да използваш това, за да увеличиш, да стане по-голямо. Разбираш ли?

— А, да. Да. Разбира. — Тя се усмихна с благодарност.

Вдигнах към нея палци и се отдръпнах от холограмата ѝ. Забелязах, че Коб ме наблюдава и изглежда одобри какво правя, въпреки че побърза да се обърне към Драйфа, която се опитваше да накара Еф Ем да заложи десерта си при следващия опит.

Може би щеше да бъде по-лесно, ако Коб обясняваше по-добре какво иска, но Утринна роса изглежда разбираше повечето от инструкциите. Тя просто се чувстваше неловко, когато не разбираше нещо, затова се опитвах да ѝ помагам.

Настаних се на мястото си, опипах шлема отвътре, за да разбера какво точно ме притеснява. Какви бяха тези бучки, помислих си аз и продължих да опипвам. Бяха топчести, точно под подплатата на шлема, всеки имаше малка метална част в средата, която се подаваше през подплатата. Имаше ли ги преди?

— Проблем ли има, кадет? — попита Коб.

Скочих; не бях забелязала, че е приближил моя кокпит.

— Става въпрос за шлема ми, господине. Нещо не му е наред.

— Всичко си му е наред, кадет.

— Не е, погледнете. Пипнете тук. Има едни…

— Всичко е наред, кадет. Медиците наредиха тази сутрин шлемът ти да бъде сменен, преди да пристигнеш. Има сензори, които да следят биосигналите ти.

— А — отдъхнах си аз. — Това ли било? Трябва обаче да кажете на останалите. Може да ги разсее…

— Подменили са единствено твоя шлем, кадет.

Намръщих се. Само моя ли?

— Какви сигнали ще следят при мен?

— Нямам никаква представа. Това проблем ли е?

— По-скоро не — отвърнах, въпреки че се чувствах неловко. Опитах се да разбера нещо от изражението на Коб, но той стоически издържа на погледа ми. Каквото и да беше това, той очевидно нямаше намерение да ми каже. Аз обаче чувствах, че има нещо общо с баща ми и неприязънта на адмирала към мен.

Сложих си шлема, активирах радиото, а след това и холограмата.

— Бим! — чух гласа на Коб в ухото си. Държеше се така, сякаш нищо не се беше случило. — Пуловер ли плетеш или какво? Връщай се отново на мястото си!

— Щом трябва — примири се Бим.

— Трябва ли? Да не би да предпочиташ да миеш подове, вместо да си пилот на изтребител, момче? Виждал съм канари, които летят точно толкова умело, колкото и ти — мога да сложа една на мястото ти, да я боядисам в синьо и поне няма да ми отговаря!

— Извинявам се, Коб — отвърна Бим. — Не исках да отговарям, но… истината е, че разговарях с кадети от Огнена ескадра тази сутрин. Те упражняват близък бой през всичкото време.

— Браво на тях! Когато всички измрат, можеш да се преместиш в стаята им. — Коб въздъхна шумно и подчертано. — Хайде да пробваме.

Блестящи червени кръгове се появиха на бойното поле. Бяха по-големи от кораб и няколко бяха в опасна близост до реещи се отломки.

— Подредете се и докладвайте — нареди Коб.

— Чухте господина! — обади се Досадник. — Подредете се по мой сигнал!

Осмината отлетяхме до кораба на Досадник и се подредихме, след това потвърдихме позициите си.

— Ескадрата готова, господин инструктор! — докладва Досадник.

— Ето и правилата — рече Коб. — През всеки кръг, който преминете, получавате точка. Щом побегнете, трябва да поддържате скорост от поне Маг-1 и не можете да кръжите, ако пропуснете пръстен. Пръстените са общо пет, ще позволя на всеки да направи три пробега на трасето. Най-високият резултат получава два десерта довечера — но ви предупреждавам, че ако катастрофирате, резултатът ви остава такъв, какъвто е бил отпреди да умрете.

Наместих се и си казах, че тази награда е безполезна за мен. Добре поне че нещо щеше да ме разсейва от неудобния шлем.

— Игра — подхвърли Драйфа. — Не че ще ни оставите да се позабавляваме.

— Аз лично ще се забавлявам — отвърна Коб. — Знам как да се забавлявам. През повечето време това включва фантазията как идва денят, в който всички вие ще престанете да ми задавате тъпи въпроси!

Нед се изкиска.

— Това не беше шега! — озъби се Коб. — Заминавайте.

Драйфа извика възторжено и включи на свръхскорост, стрелна се към пояса с отломки. Аз се задействах също толкова бързо, ускорих до Маг-3 и почти я победих при първия пръстен. Прелетях непосредствено зад нея, след това погледнах радара. Бим, Еф Ем и Утринна роса бяха плътно зад мен. Артуро и Нед летяха във формация, както правеха често. Очаквах Кималин да е последна, но тя бе преди Досадник, който беше изостанал поради някаква причина.

Съсредоточих се над трасето, преминах през следващия пръстен. Третият беше точно зад огромно парче метал. Единственият начин да се мине през него беше като използвам светлинното копие, за да направя извънредно остър завой.

Драйфа извика отново и изпълни почти съвършен остър завой през кръга. Взех тактическо решение да прелетя покрай него, което се оказа мъдро, тъй като Бим се опита да се промъкне и се разби в металното парче.

— Ангели небесни! — извика той, когато корабът му експлодира.

Досадник все още не беше започнал, отбелязах аз.

Стигнах до четвъртия пръстен — той се виждаше между две отломки, — но пропуснах последния, който се намираше зад огромна метална кутия, за която бе необходимо светлинно копие, за да я заобиколиш. Завърших с три точки, въпреки че Драйфа взе четири. Не бях броила как е при другите. Горката Кималин катастрофира на четвъртия пръстен.

Останалите заобиколихме отломките отстрани и се приготвяхме за ново преминаване, когато Досадник най-сетне излетя за първия си пробег. Наблюдавал ни е как преминаваме, осъзнах аз. Проучвал е бойното поле.

Умно. И той взе четири точки като Драйфа.

Драйфа веднага се впусна във втора обиколка и аз забелязах, че в нетърпението ни сме надвишили няколко пъти определената от Коб скорост. Защо ни беше да летим по-бързо? За да завършим първи ли? Коб не даваше точки за това.

Тъпо, помислих си аз. Това не е надпревара. Това е шест за точност. Намалих до Маг-1 тъкмо когато Драйфа, докато се опитваше да се закачи за третия обръч за остър завой — изгуби контрол и се разби в близка скала.

— Ха! — възкликна тя. Пет пари не даваше, че е изгубила. Просто бе доволна, че е участвала в игра.

Съсредоточих се над третия пръстен и прехвърлях всичко, на което Коб ни беше научил. Профучах покрай него, забих светлинното копие в един астероид и не само че уцелих, ами — за моя изненада — се завъртях около енергийното въже, така че профучах право през пръстена.

Бим подсвирна.

— Браво, Пумпал.

Освободих въжето и поех нагоре.

— Ти искаш ли да пробваш, Артуро? — попита Нед, докато двамата прелитаха покрай третия пръстен.

— Според мен шансовете ни за победа са по-големи, ако пропускаме този пръстен.

— Жалко! — отвърна Нед, след това се захвана за Артуро със светлинното копие и пое след него, гмурна се към пръстена.

Разбира се, че и двамата се разбиха. Аз преминах четвъртия кръг с лекота, профучах покрай два къса боклук. Пропуснах обаче петия и пронизах единствено въздуха със светлинното копие.

— Нед, идиот такъв — заговори в ухото ми Артуро. — Защо го направи?

— Исках да видя какво ще стане — призна Нед.

— Искал бил… Нед, беше очевидно какво ще се случи. Уби и двама ни!

— По-добре тук, отколкото в истинския свят.

— Нито едното е добре, нито другото. Сега няма да спечелим.

— Аз и без това не ям дори един десерт — отвърна Нед. — Не се отразява добре на тялото ти, приятелю.

Двамата продължиха да се заяждат по радиото. Забелязах, че Еф Ем не опитва трудните пръстени — ограничаваше се до трите лесни.

Стиснах зъби и се съсредоточих над състезанието. Трябваше да победя Джорген. Беше въпрос на чест.

Той завърши втората си обиколка с нови четири точки, мина през третия пръстен, но пропусна последния, който беше най-трудният. Това му осигури осем точки, докато аз бях със седем. Еф Ем залагаше на сигурно и затова беше с шест. Не бях сигурна за Утринна роса, но тя пробва последния пръстен и пропусна, така че сигурно бях пред нея.

Четиримата обърнахме за трети пробег на трасето. Досадник отново изостана, зачака останалите да минем първи. Много добре, помислих си аз, включих на свръхскорост и минах през първия пръстен. Трябваше да мина през всичките, за да имам шанс. Еф Ем, както можеше да се очаква, дори не се опита да мине през първия. Просто прелетя отгоре.

— Какво правиш, Еф Ем? — попита Коб.

— Реших, че всички онези клоуни ще се разбият, господине. Може би ще успея да победя и без точките.

Не, помислих си аз, докато минавах през втория. Той каза, че запазваме точките си дори ако се разбием — което означава, че не можем да изкараме повече. Значи нямаше начин да победи, колкото и да беше внимателна. Коб ни беше предупредил.

Приближих третия пръстен и усетих, че ръцете ми се потят. Хайде… Давай! Задействах светлинното копие и уцелих отломък право в средата, но не натиснах дросела както трябва, затова се завъртях, но пропуснах пръстена.

Стиснах зъби, освободих светлинното копие и успях да изляза от завъртането, без да се забия в нещо друго. Утринна роса пробва пръстена и почти успя, но се разби. Досадник продължаваше да чака извън трасето, наблюдаваше колко пръстена ще премине всеки от нас. Умна постъпка. И този път.

Небесни ангели, мразех това момче.

Бях толкова разсеяна, че пропуснах четвъртия пръстен, който беше един от лесните. Обзета от ярост, лицето ми изстина, използвах светлинното копие, за да се захвана за квадратен отломък, след това се завъртях надолу — извих направо през петия пръстен, който досега поне никой не беше преминал.

Това означаваше, че имам десет точки, а Досадник беше с осем. Той с лекота щеше да покрие разликата. Усетих как гневът ми кипи, когато той най-сетне потегли. Той за какъв се мислеше, та изоставаше като някакъв древен крал, който наблюдава как плебеите се боричкат пред него? Толкова беше арогантен. По-лошото беше, че бе постъпил правилно като изчака. Прояви се като по-умен от мен и затова имаше определено преимущество. Той щеше да победи.

Освен ако…

Ужасна идея се загнезди в ума ми. Направих завой, включих на свръхскорост, ускорих до Маг-5 и се върнах към стартовата линия. Над мен Досадник мина лежерно през първия пръстен, точно с минималната определена скорост.

— Ей, Пумпал? — повика ме Нед. — Какво става?

Не му обърнах никакво внимание, вдигнах се по-високо, като се стараех да избягвам отломките. Пред мен Досадник приближаваше втория пръстен, лесния — който щеше да му донесе десет точки.

Право напред…, — помислих си аз и продължих на свръхскорост. Натиснах ускорителя до червената линия, след която — при подобно изкачване — рискувах да изпадна в безсъзнание.

— Пумпал? — повика ме Бим.

Ухилих се. След това размазах кораба си право в този на Досадник като преодолях и двата щита и изпепелих и двамата. Избухнахме в ярка светлина.

След това и двамата се появихме в края на бойното поле.

— Какво, по дяволите, беше това? — изкрещя Досадник. — Къде ти беше умът?

— Мислех как да победя — отвърнах и се отпуснах доволно на седалката. — Така е при воините, Досадник.

— Ние сме един отбор, Пумпал! — продължи да негодува той. — Ти си една нагла, егоцентрична, мърлява…

— Достатъчно, Джорген — прекъсна го рязко Коб.

Досадник млъкна, но не избълва обичайното си сервилно „Да, господине!“

Холограмите се изключиха и Коб дойде при мен.

— Мъртва си.

— Въпреки това спечелих — подчертах.

— Тази тактика е напълно безполезна в реална битка — заяви Коб. — Няма да отнесеш точки вкъщи, ако си мъртва.

Свих рамене.

— Ти определи правилата, Коб. Десет точки за мен, девет за Досадник. Не е моя вината, че той не се пробва за последните няколко.

— Твоя е! — натърти Досадник и излезе от кокпита. — Вината е единствено и само твоя!

— Достатъчно, синко — спря го Коб. — Не си струва да се дразните заради това. Ти изгуби. Случва се. — Погледна ме. — Май ще трябва да променя правилата на играта.

Изправих се, широко усмихната.

— Пет минути почивка — освободи ни Коб. — Всички да се успокоят и гледайте да не се избиете. Това ще ми създаде прекалено много работа. — Той закуцука към вратата и излезе, може би за да си вземе обичайното кафе.

Кималин дотича до седалката ми. Тъмните ѝ къдрици подскачаха.

— Пумпал, това беше прекрасно!

— Какво казва Светицата за игрите? — попитах.

— „Не можеш да спечелиш, ако не играеш“ — отвърна тя.

— Очевидно.

— Очевидно! — Тя се ухили отново. Бим дойде при мен и вдигна палци. Над рамото му забелязах как Досадник ме гледа лошо, с неприкрита враждебност, докато Артуро и Нед се опитваха да го успокоят.

— Няма страшно, Джорг — говореше Нед. — Ти победи Артуро.

— Много ти благодаря, Нед — сопна му се Артуро.

Кималин излезе от класната стая, за да си вземе нещо за пиене, а аз се настаних на мястото си и извадих една от манерките си от раницата. Всеки ден пълнех и трите в банята.

— Значи — започна Бим и се наведе над холограмния ми прожектор, — наистина си падаш по воини и разни такива, а?

— Вдъхновяват ме — признах. — Баба ми разказва приказки за древни герои.

— Имаш ли любимци?

— Може би Беулф — отвърнах, след това отпих дълга глътка вода от манерката. — Той буквално сразил дракон и откъснал ръката на чудовище — трябвало да разчита на голите си ръце, тъй като мечът му не можел да порази нищо. Да не забравяме обаче Ташенамани — тя посича великия воин Къстър — и Конан от Кимерия, който се е бил в древни времена, когато още нямало писменост.

— Да, били са страхотни — намигна Бим. — Искам да кажа, че… Досега не бях чувал за тях. Сигурен съм обаче, че са били страхотни. Ъ-ъ-ъ. Жаден съм.

Той се изчерви и тръгна нанякъде, остави ме напълно объркана. Какво беше…

Той беше… той да не би да флиртуваше с мен, поколебах се аз в пълно недоумение. Или поне се опитваше.

Възможно ли бе това? Да, той беше готин, защо тогава…

Погледнах го отново и ми се стори, че се е изчервил. Небесни ангели! Това беше най-странното нещо, откакто започнах пилотската школа, а аз прекарвах утрините в разговори с охлюв.

Мислех за момчета, но животът не ми оставяше време за подобно нещо. Последния път когато се радвах на някакво романтично увлечение, бях на осем и подарих на Дърдорко много красива брадвичка, която бях направила от камък и пръчки, а на следващата седмица реших, че е гаден. Да, защото тогава бях на осем.

Скочих на крака.

— Ей, Бим? — повиках го аз.

Той ме погледна отново.

— Ти чувал ли си за Одисей?

— Не — призна той.

— Бил е герой от древността, участвал в най-великата война на земята, Троянската война. Казват, че имал толкова як лък, че освен него единствено гигантите можели да опънат тетивата. Той… имал синя коса.

— Сериозно? — попита Бим.

— Много готино — продължих, след това побързах да седна и отпих дълга глътка от манерката.

Мина гладко и безпроблемно. Гладко беше, нали?

Не бях сигурна какво ще кажат Сун Дзъ или Беулф за флиртуването с готини момчета. Може би да размените черепите на враговете си в знак на обич?

Чувствах се затоплена, размазана (в добрия смисъл), докато не забелязах, че Досадник — в другия край на стаята — ме наблюдава. Изгледах го презрително.

Той нарочно се обърна към Нед и Артуро.

— Май не трябва да очакваме истинска чест — заяви той — от дъщерята на Зийн Нощносянков.

Усетих как през мен премина ледена вълна.

— Кой? — попита Нед. — Чакай, коя е тя?

— Нали се сещаш? — продължи Досадник достатъчно високо, за да го чуят всички в стаята. — Позивна Преследвач. Страхливецът от Висина.

В стаята се възцари мълчание. Усетих как всички се обърнаха към мен. Как ли бе успял да разбере? Кой му беше казал?

Изправих се. Небесни ангели, дори Кималин изглежда знаеше кой е Преследвач. Манерката изпадна от пръстите ѝ и отскочи от пода, разплиска вода, а тя дори не забеляза.

— Кой? — попита Утринна роса. — Какво случи?

Искаше ми се да избягам. Да се скрия. Да се махна от всички тези очи. Само че аз нямах намерение да бягам.

— Баща ми — заявих — не е бил страхливец.

— Извинявай — не млъкваше Досадник. — Просто цитирам официалната история. — Той ме зяпна с арогантното си лице, което плачеше за един удар. Изчервих се от смущение, а след това от гняв.

Не биваше да се чувствам засрамена. Почти цял живот бях живяла с тази сянка. Бях свикнала с подобни погледи и шушукане. А аз не се срамувах от татко, нали така? Защо тогава да ми пука какво са разбрали останалите? Добре. Така да бъде. Бях щастлива, че съм дъщеря на Преследвач.

Просто… досега беше добре и хубаво. Да мога да напредвам сама, без да потъвам в чужда сянка.

Тази мисъл ме накара да се почувствам така, сякаш предавам татко и затова се разгневих още повече.

— Да знаете, че тя живее в пещера — обърна се Досадник към Артуро. — Ходи там всяка вечер. Операторите на асансьорите ми казаха, че я наблюдават как отива в нищото, защото не е…

Млъкна, когато Коб влезе с гореща чаша кафе в ръка. Коб веднага ме погледна, след това се обърна към Досадник.

— Марш по местата — разсъска се той. — Все още ни чака работа днес. Страннице, ти ли си изпусна манерката?

Кималин се опомни и вдигна манерката, всички се настаниха в пилотските кабини, без да кажат и дума повече. По едно време, малко след като отново се заехме да работим със светлинните копия, забелязах, че Коб ме наблюдава мрачно, а погледът му сякаш казваше: „Рано или късно щеше да се случи, кадет. Ще се предадеш ли?“

Никога.

Това обаче не ме спря да ми е гадно по време на упражненията.

Няколко часа по-късно излязох от дамската тоалетна с пълни манерки. Нови военни полицаи ме изпратиха до портата и, както обикновено, ме оставиха там.

Минах с тежка стъпка през базата, разкъсвана от раздразнение, гняв и самота. Вместо да поема по пътеката около тренировъчната сграда, аз отбих към стола.

Надникнах през един прозорец и видях останалите насядали около метална маса — бърбореха, смееха се, спореха. Дори бяха накарали Досадник да седне с тях тази вечер — рядко удоволствие за плебеите, тъй като той обикновено отпрашваше с автомобила си към ексклузивния асансьор. Нед разправяше, че стигал до долните пещери за по-малко от петнайсет минути.

Ето че той се забавляваше и се наслаждаваше на онова, което на мен ми беше забранено, след като размаха тайната ми като шепа порциони с изтекъл срок на годност. Ненавиждах го. В този момент може да се каже, че ги мразех всичките. Почти мразех татко.

Поех в нощта, оставих базата зад себе си. Завих наляво, към овощната градина, по късия път към нищото. Пътеката ме преведе покрай малките хангари, където Досадник паркираше хавъравтомобила си.

Спрях в мрака и погледнах натам. Този път вратата беше затворена, но една странична зееше. Трябваше ми точно половин секунда, за да ми хрумне още една ужасна идея.

Огледах се и не видях никого. Днес се беше стъмнило рано, светлините бяха загасени, а работниците в овощната градина вече се бяха прибрали. Бях достатъчно далече от портата на базата и охраната нямаше да ме види в мрака.

Плъзнах се към малкия хангар отстрани и затворих вратата, след това включих светлинната гривна, за да мога да виждам поне малко. На една стена забелязах гаечен ключ и вдигнах капака на синия хавъравтомобил.

Тази вечер Досадник щеше да се прибере пеша, а аз трябваше да мъкна тежката енергийна матрица като за автомобил на гръб.

16.

На следващата сутрин се събудих смазана, разбита, а лицето ми беше заровено в плюшеното мече. Изпъшках, обърнах се настрани и усетих, че всички мускули ме болят. Откъде дойде тази болка? Да не би…

Скочих и нагласих светлинната гривна, надигнах се от леглото си в кокпита. Светлината се процеждаше върху малката ми кухничка, купчина гъби чакаха да ги нарежа, бях поставила там камъни, които да служат за столове и…

И енергийната матрица на автомобил с размерите на малко нощно шкафче.

Намираше се точно където я зарязах, след като я мъкнах чак до пещерата. След това бях толкова скапана, че не ми останаха сили да я включа, затова си легнах веднага.

Изпъшках и се отпуснах отново, потрих очи с длани. Снощи бях толкова бясна, че… че не мислех трезво. Кражбата на енергийната матрица ми се стори върховна идея — но сега дупките в умния ми план зейнаха.

Леле, интересно кой ти е скапал колата, Досадник? Възможно ли е да е единственият от нас, който не идва на вечеря и има много основателна и очебийна причина да иска да ти отмъсти?

Когато се разчуеше, че съм унищожила собствеността на друг кадет, щяха да ме изхвърлят от пилотската школа толкова бързо, че направо щеше свят да ми се завие. Изпъшках отново и Кръвожадния, настанил се върху таблото, подличко имитира звука.

Защо? Не можех ли да мисля? Защо им позволявах да ме манипулират? Нито Беулф, нито Ксюн Гуан2 щяха да позволят да ги тласнат към подобно тъпо изпълнение!

Прилошаваше ми, докато се тътрех към база Висина същата сутрин. Не ми достигнаха сили дори да пробвам матрицата. Сякаш можех по някакъв начин да предотвратя съдбата си на този етап. Не можеше ли „разумната Спенса“ или „решителната Спенса“ да се стегне за истинска битка от време на време?

Очаквах военните полицаи да ме чакат, но охраната на портата просто ми даде знак да мина. Никой не ме спря, докато отивах към класната стая. Досадник влезе, докато се настанявах и дори не ме погледна. Коб докуцука и започна часа както обикновено.

По едно време, през междучасието, успях да срещна погледа на Досадник. Той не се обърна настрани. В очите му имаше предизвикателство, да, точно така. Но как да го разбирам? Да не би да чакаше някакъв момент, за да ме издаде?

Денят напредваше, упражнявахме се да използваме светлинните копия по движещи се цели, когато започнах да се питам дали все пак неприятностите няма да ми се разминат. Може би… може би той бе решил да поеме по пътя на воина. Вместо да звъни на адмирала за помощ, той планираше лично да си отмъсти.

Ако това бе така… ангели небесни. Може би трябваше да проявя известно уважение към момчето.

Не прекалено много. Не биваше да забравям, че той агресивно и злобно ме бе нарекъл страхливка пред останалите. Артуро, Нед, Еф Ем и дори Бим почти стъпваха на пръсти около мен, поглеждаха ме с ъгълчетата на очите си. Това не оказа влияние на обучението ни, но през междучасията всички танцуваха около новината. Разпитваха ме за други неща, след това водеха развълнувани разговори.

Единствената, която не се държеше странно, бе Кималин. Това, разбира се, не означаваше, че е пренебрегнала казаното.

— И така — започна тя, застана до мястото ми, докато си почивах и пиех от манерката, — затова ли си винаги толкова нападателна?

— Нападателна ли? — попитах, тъй като не познавах думата.

— Толкова изпълнена с готовност да сграбчиш звездите с една ръка и да ги пъхнеш в джоба си — уточни Кималин. Тя се наведе, сякаш следващите ѝ думи щяха да бъдат неприлични. — Нали се сещаш? Разгорещена.

— Разгорещена.

— Може би дори… понякога… ядосана.

— Баща ми ли е причината да съм такава сбъркана каша от гняв, перчене и лошо настроение? Защото го наричат страхливец ли обикалям с меч в ръка и крещя, че ще направя пирамида от черепите на всички, а след това ще се кача на нея, за да обезглавя хората, които са твърде високи, за да ги достигна?

Кималин се усмихна мило.

— Да благословя ли звездите си? — попитах я аз.

— Всичките до една, Спенса. Всяка една трепкаща звезда.

Въздъхнах и отпих нова глътка.

— Не знам. Спомням си, че харесвах приказките на бабчето още преди него да го свалят, но случилото се никак не ми помогна. Когато всички се отнасят към теб като към дъщерята на страхливеца — не на кой да е страхливец, а на определен страхливец, — ти си изработваш поведение.

— Бъди благословена, че си изпънала гръб и вдигнала високо глава — отвърна тя, след това вдигна юмруци. — „Гордостта е качество у онези, които го развиват като такова“.

— Казала Светицата.

— Тя е била много мъдра жена.

— Нали си наясно, че нито един от нас няма представа за коя Светица говориш?

Кималин ме погали по главата.

— Всичко е наред, мила. Няма как да не си еретичка. Светицата ти прощава. — От всеки друг би прозвучало обидно, най-вече онази част с галенето по главата. От Кималин обаче беше… успокояващо.

В края на деня се чувствах много по-добре. Толкова, че усетих съвсем леко гадене, когато ме оставиха, за да отидат на вечеря. Така беше добре.

Навън забелязах Досадник да се качва в дълъг, черен хавъравтомобил с шофьор с бели ръкавици. Горкото момче. Изглежда трябваше да го возят до дома.

Върнах се в пещерата си с енергична походка, докато дъвчех опушеното месо на плъх. Накрая щеше да се наложи да понеса наказанието на Джорген, но щях да се справя. Хайде, давай. Засега изглежда ми се беше разминало с голямото престъпление. Една енергийна матрица с размери като за изтребител бе готова и ме чакаше.

Ухилих се, когато пристигнах пред пукнатината, след това се спуснах по светлинното въже вътре в пещерата. Глупаво бе, че рискувах бъдещето си; този кораб беше толкова стар, така че като задействам светлините му нямаше да ми е от полза. Това обаче беше моята тайна, мое откритие.

Моят кораб.

Смазан, изхабен, с изкривено крило… той си оставаше мой.

Затътрих матрицата до люка на кораба. Кабелите бяха същите, така че не се колебах дълго преди да ги свържа. Погледнах към Кръвожадния — който се приближи по жиците към мен — след това се ухилих и ги свързах.

Светлините на диагностичния панел светнаха и — ако можех да съдя по отблясъците отпред — на таблото вътре в кокпита. Тихото жужене, което бях чула преди се разнесе отново, след това стана по-убедително, дори натрапчиво, докато… докато не се превърна в думи.

— … РЕВОГА НАЧАЛО НА ПРОЦЕДУРА ПО РЕСТАРТИРАНЕ — зазвуча мъжки глас от кокпита. Говореше със странен, старинен акцент, какъвто бях чувала, когато излъчваха известните речи от дните преди да създадем Висина. — ТЕЖКА ПОВРЕДА НА СТРУКТУРНИЯ ИНТЕГРИТЕТ И ДЕФЕКТИ ПО БАЗАТА ДАННИ.

Това запис ли беше? Преместих се при кокпита.

— Здравей! — започна гласът и вече не беше толкова… механичен. — По дрехите и отношението ти предполагам, че си местна жителка на това местопроизшествие. Ще бъдеш ли така добра да се категоризираш — да опишеш националните си предпочитания и имената на прадедите си, за да мога да те включа в таблиците си с данни?

— Аз… — почесах се по главата. — Какво в името на звездите?

— А-ха — продължи гласът. — Чудесно. Минимално лингвистично отклонение от стандартния английски на земята. Прости ми за бавната обработка на данни — което не ми се струва нормално, — но ти си човек, нали? Може ли да ми кажеш… къде се намирам?

Думите ме объркаха напълно. Аз просто коленичих на крилото до кокпита и се опитах да осмисля онова, което се случваше.

Моят кораб ми говореше.

17.

— Обозначението ми е MB-1021, роботизирана корабна интеграция — говореше корабът.

Той не само че говореше — изглежда имаше проблем да млъкне.

— Хората обаче предпочитат „имена“ пред обозначения, затова често ме наричат Ем-бот. Аз съм разузнавателен кораб на дълги разстояния, създаден за стелт операции и соло мисии без подкрепление до локации в дълбокия космос. Освен това…

Машината замълча.

— И? — подканих го аз и се настаних в кокпита, опитах се да си обясня какво, в името на звездите, беше това чудо.

— Базата ми данни е повредена — заяви Ем-бот. — Не мога да съобщя допълнителна информация — не мога дори да се добера до параметрите на мисията си. Единственият запис, с който разполагам, е последната заповед на собственика ми: „Притаи се, Ем-бот. Осигури запаси, никакви боеве и ме чакай тук“.

— Значи собственикът ти е бил пилот, така ли? — попитах.

— Точно така. Командир Спиърс. — Той се опита да ми покаже размазан образ, който за момент замени скенер дисплея на таблото. Въпросният командир Спиърс беше гладко обръснат, млад мъж със загоряла кожа и колосана, непозната униформа.

— Никога не съм го чувала — отвърнах. — А аз знам всички известни пилоти, дори от времето на бабчето във флота. Какво е било положението с креляните, когато си дошъл тук? Те успели ли са вече да нападнат галактиката?

— Нямам спомени за такава група, а думата креляни не се появява в депата за спомени. — Той замълча. — Като проследявам степента на разпад на изотопите в паметта ми става ясно, че са минали… сто седемдесет и две години, откакто съм дезактивиран.

— Я! — възкликнах аз. — Дръзки и флотът му са се разбили на Метален рой преди около осемдесет години, а Крелянската война е започнала известно време преди това. — Бабчето каза, че войната се е водела дълго преди тя да се роди.

— Запознат съм с продължителността на живота на човеците — заяви Ем-бот, — затова стигам до заключението, че пилотът ми е загинал. Колко тъжно.

— Тъжно ли? — попитах, докато се опитвах да осмисля чутото. — Ти имаш чувства, така ли?

— Позволено ми е да се самоусъвършенствам и самостоятелно да подсилвам паметта си за симулация на органични чувства. Това ми позволява да провеждам по-добро общуване с хората, но в действителност не съм жив. Допълнителните данни за емоционален срив сочат, че би трябвало да изпитвам нещо заради смъртта на собственика ми, но депата за спомени, свързани с изчезването му — както и миналото ни заедно, — са повредени. Не помня нищо повече от името и последната му команда.

— Притаи се — повторих. — Осигури запаси, никакви боеве.

— Единствената част от депата за спомени, която е оцеляла — освен основното за самоличността и неща като използването на общия език — е открита база данни за фунгоидната популация на тази планета. Много бих искал да попълня и останалата част.

— Фунгоидна популация ли?

— Гъби. Да имаш гъби, които мога да категоризирам?

— Ти си свръхразвит стелт изтребител, който — незнайно как — притежава машинна самоличност, вградена в него… и искаш да ти донеса гъби?

— Да, много те моля — потвърди Ем-бот. — Осигури запаси. Значи да категоризирам местните форми на живот. Сигурен съм, че това е имал предвид.

— Не съм сигурна — отвърнах. — Стори ми се, че трябва да се скриеш от нещо. — Подадох се навън и погледнах крилата. — Имаш мощни деструктори на всяко крило, както и гнезда за светлинни копия отдолу. Същата огнева мощ, както нашите по-големи кораби. Ти си боен кораб.

— Очевидно не съм — възрази Ем-бот. — Тук съм, за да категоризирам гъби. Не чу ли последната ми заповед? Не бива да влизам в бой.

— Защо тогава имаш оръдия?

— За да стрелям по огромни и опасни зверове, които може би застрашават образците от гъби — изтъкна Ем-бот. — Очевидно е.

— Това е тъпо.

— Аз съм машина, следователно заключенията ми са логични — докато твоите са повлияни от органична проява на неразумност. — Няколко светлини заблестяха на таблото му. — Това е умен начин да кажа, че ти си глупавата, в случай че…

— Разбрах — прекъснах го. — Благодаря.

— Пак заповядай!

Той ми се стори напълно искрен. Само че той беше… как го каза, „роботизирана интеграция“ ли беше? Каквото и да означаваше това. Не бях сигурен доколко мога да се доверя на честността му.

Но пък той беше машина с памет — макар и повредена, — която бе създадена преди стотици години. Може би това беше разрешението на въпросите, които винаги бяхме задавали. Защо креляните не престават да ни нападат? Какво всъщност представляват те? Единствените техни описания бяха реконструкции на базата на защитното облекло, което носеха, тъй като никога не бяхме успели да заловим някой.

Вероятно навремето сме знаели отговорите на тези въпроси, но ако беше така, ги бяхме изгубили преди осемдесет години. Скоро след като сме катастрофирали тук — и сме решили, че сме в безопасност, — повечето офицери, учени и ръководен състав от стария флот се събрали в подземна пещера. Те извадили стария електронен архив от Дръзки и провели спешно съвещание. Тогава била пусната първата животозаличаваща бомба, която унищожила архивите — а заедно с тях почти всички висшестоящи от флота.

Тогава останалите от хората ни се разделили на кланове на базата на задълженията си във флота. Работещите по поддръжката на двигателите като бабчето и нейното семейство. Екипът по хидропоника — великолепни фермери — като дедите на Бим. Пехотинци като семейството на Утринна роса. Те научили по трудния начин на проба и грешка, че ако живеят на малки групи от под сто човека, крелянските сензори не успявали да ги открият, докато се крият в пещерите.

Сега, три поколения по-късно, идваше нашият ред. Бавно си проправяхме път към повърхността с тежки боеве — но за сметка на огромни празнини в спомените и историята ни. Ами ако успеех да извлека най-голямата тайна на ЗСД: начинът за унищожение на креляните, при това веднъж и завинаги?

Въпреки че… беше малко вероятно Ем-бот да има отговора. Все пак, ако старият човешки флот е знаел как да разбие на пух и прах креляните, нямало е да бъдат изправени пред почти пълно унищожение. Със сигурност имаше тайни, скрити в ума на машината.

— Можеш ли да стреляш? — попитах.

— Наредено ми е да избягвам боеве.

— Просто ми отговори — настоях. — Можеш ли да стреляш?

— Не — призна Ем-бот. — Оръжейните системи са извън моя контрол.

— Защо тогава пилотът ти е наредил да избягваш боеве? Вече не си ли в състояние да се биеш?

— Логично е, не се изисква да завършиш битка, ако не си я започнал. На мен са ми позволени минимални, основни, автономни движения и поне на теория мога да се натъкна на битка или конфликт. Това би било фатално за мен, ако съм сам, тъй като ми е нужен пилот за по-важните функции. Мога да асистирам и диагностицирам, но тъй като не съм жив организъм, не са ми поверени деструктивни системи.

— Следователно аз мога да стрелям с тях — отвърнах.

— За съжаление оръжейните системи са офлайн заради повреда.

— Супер. Какво друго е офлайн?

— Освен спомените ми ли? Бустери, подемен пръстен, хипердрайв ускорител, самовъзстановяващи функции, светлинно копие и всички мобилни функции. Освен това изглежда крилото ми е изкривено.

— Браво. Значи всичко.

— Комуникационната система и радарът функционират — подчерта той. — Както и животоподдържащата система за кокпита и сензорите за късо разстояние.

— Това ли е всичко?

— Така изглежда. — Той мълча известно време. — Веднага забелязах — с помощта на вече споменатите сензори за късо разстояние — че разполагаш с няколко вида гъби. Би ли ги поставила в анализатора на кокпита, за да ги каталогизирам?

Въздъхнах и се отпуснах на седалката.

— Когато ти е удобно, разбира се. Аз, като робот, не разбирам крехки неща като човешкото нетърпение.

Какво да правя?

— Но колкото по-скоро, толкова по-добре.

Съмнявам се, не ще успея да поправя това чудо сама, помислих си аз. Дали да не се обърна към ЗСД и да им съобщя какво съм открила? Ще трябва да призная, че съм откраднала енергийната матрица. И, разбира се, те никога няма да ми позволят да запазя кораба за себе си. Ако се обърна към ЗСД означава да го опаковам с панделка и да го поднеса не на друг, ами на адмирала, която полага огромно старание да ми съсипе живота.

— Струват ми се доста хубави гъби.

Не. Нямаше начин да предам находката си на Железен юмрук, не и без да обмисля всичко по-добре. Ако обаче възнамерявах да се опитам да поправя този кораб, тогава определено имах нужда от помощ.

— Не че ми трябва каквото и да било потвърждение, тъй като емоциите ми са най-обикновени симулации… но ти ме слушаш и чуваш какво казвам, нали?

— Слушам те — потвърдих. — Просто мисля.

— Това е добре. Не бих искал да ме поддържа човек, на когото му липсват мозъчни функции.

В този момент ми хрумна третата ужасна идея през последните дни. Ухилих се.

Може би имаше начин да получа помощ за поправката. И то от човек, който имаше много повече „мозъчни функции“ от мен.

Приблизително час и половина по-късно — доста след вечерния час — аз висях надолу с главата от светлинното въже пред прозореца на Дърдорко на третия етаж в жилищния комплекс в Огнен рай. Той се беше сгушил на леглото си и спеше. Имаше си едно малко килерче, където спеше сам и на мен открай време ми се струваше истински лукс. Родителите му се смятаха за образцови във всичките шест критерии за отглеждане на дете и им беше отпуснато жилище за многодетни семейства, но — по ирония на съдбата — Родж бе единственото им дете.

Почуках на прозореца му, косата ми висеше надолу. След това почуках отново. Накрая малко по-силно. Хайде, де; не беше минало кой знае колко време, откакто правех така.

Най-сетне сънливкото се надигна, през прозореца влизаше светлина — от светлинното въже — и подчерта подпухнали очи и бледо лице. Той примига, но не остана ни най-малко учуден, когато пристъпи напред и плъзна прозореца настрани.

— Здрасти — поздрави той. — Много време ти отне.

— Достатъчно дълго ли беше?

— За да дойдеш и да се опиташ да ме убедиш да се върна. Което нямам никакво намерение да направя. Все още не съм обмислил всичко, но съм сигурен, че решението ми…

— Да не чувам нищо по този въпрос — прошепнах. — Грабвай си гащеризона. Трябва да ти покажа нещо.

Той изви вежди.

— Сериозно е — подчертах. — Направо ще си захапеш ботушите, когато го видиш.

Обзе ме раздразнение, когато той се облегна на прозореца и ме погледна, както си висях надолу с главата — което, държа да подчертая, съвсем не беше лесно.

— Почти полунощ е, Пумпал.

— Струва си.

— Ще ме помъкнеш към някоя пещера, нали? Няма да се върна до два, дори до три.

— Ако имаш късмет.

Той си пое дълбоко дъх, след това грабна гащеризона.

— Нали си наясно, че си най-откачената приятелка, която някога съм имал.

— Стига, де. Да не се преструваме, че имаш други приятели.

— Странно — отвърна той, — че родителите ми така и не ми родиха братче или сестриче — но незнайно как се сдобих със сестра, която редовно ми докарва неприятности.

Ухилих се.

— Ще те чакам долу — рекох аз, след това замълчах. — И си вземи ботушите, Дърдорко. Повярвай ми, ще ти трябват.

— Да, да. Дай ми минутка, за да се промъкна покрай нашите. — Той дръпна завесите, а аз се спуснах на улицата и зачаках търпеливо.

Огнен рай беше странно място през нощта. Апаратът работеше винаги, разбира се. Ден и нощ бяха просто думи тук, въпреки че все още ги използвахме. Имаше задължителен цикъл на тишина — през който високоговорителите не излъчваха никакви съобщения или речи — и вечерен час за онези, които не бяха на късна смяна. Никой обаче не ти обръщаше внимание, докато вървиш по улицата, стига да си гледаш работата. Погрешното схващане в Огнен рай беше, че всички вършат нещо полезно.

Дърдорко ме намери на улицата, както бе обещал и двамата тръгнахме през пещерата — подминахме стенопис с хиляди птици в полет, всяка разделена на две от черта, двете половини леко раздалечени. Птиците се отдалечаваха от червено-оранжево слънце, което не се виждаше.

Благодарение на кадетските значки минахме покрай охраната и влязохме в тунелите. Докато вървяхме по една от по-лесните пътеки, Дърдорко ми разказа какво е ставало през изминалите няколко седмици. Родителите му били доволни, че е отпаднал; всички знаеха колко е опасно да си пилот.

— Те са горди, разбира се — подчерта той и изпъшка, докато се катереше по едни камъни след мен. — Всички се държат с мен много странно, след като видят значката. Изслушват ме, когато казвам нещо, казват ми, че идеите ми са добри, дори когато не са. Хората ми правят път, сякаш съм важна личност.

— То си е така.

— Не, аз съм точно толкова важна личност, колкото бях и преди. — Той поклати глава. — Чакат ме поне десет различни предложения за работа и разполагам с два месеца, за да реша.

— Два месеца? — повторих аз. — Без работа и без училище ли? Ще имаш свободно време?

— Да. Госпожа Вмиър се опитва да ме тласне към политиката.

— Политика — едва не спрях в тунела. — Ти?

— Представяш ли си. — Той въздъхна и седна на една близка скала. — Ами ако е права? Не трябва ли да я послушам? Всички останали са на мнение, че политиката е най-доброто, което можеш да направиш с живота си. Може би трябва да направя, каквото казват.

— А ти какво искаш?

— Да не би да те интересува? — попита той.

Трепнах и Дърдорко извърна поглед, изчерви се силно.

— Извинявай, Пумпал. Не бях справедлив. С теб. Аз сам реших да уча за пилотската школа; ти не си ме накарала насила. Да, твоите мечти направо погълнаха моите, но това стана, защото нямах никакви мечти. Почти никакви.

Той се прегърби, облегна се назад и погледна към покрива на тунела.

— Все си мисля какво ще стане, ако се случи отново? Ами ако се запаля по някое работно място, а след това открия, че съм напълно неподходящ за него? Провалих се в летенето, нали? Така че може и да продължа да се провалям.

— Дърдорко — заговорих аз и го стиснах за ръката. — Проблемът не е в това, че ще бъдеш неподходящ за онова, което си избереш. Проблемът е същият, както винаги. Че ти просто се справяш забележително в твърде много неща.

Той вдигна поглед към мен.

— Наистина ли вярваш, че е така, Пумпалче?

— Разбира се. Да, истина е, че ти сам реши, че летенето не е за теб, но аз мисля, че ако имаш недостатък, той не е, че се проваляш често. Той е, че отказваш да признаеш онова, което всички виждат. Фактът, че си невероятен.

Той се усмихна. А да видиш усмивката му бе нещо прекрасно. Напомняше ми за времето като деца, когато един отритнат и едно хлапе, което го тормозеха всички, се бяха сприятелили напук на останалите.

— Пак ще ме въвлечеш в нещо, нали? — попита той. — Нещо нелепо.

Поколебах се.

— Да… Може би.

— Добре — изправи се той. — Участвам. Да вървим да видим изненадата ти.

Продължихме, изкачвахме се, докато не го отведох до отвор на повърхността. Преведох го през входа на импровизирания ми дом и го накарах да се държи за мен, докато ни спусках вътре, тъй като вероятността той да се подхлъзне и падне бе много голяма. Той бе страхотен в много неща… но съм го виждала как изпусна осем книги върху пръстите на краката си, докато учеше през годината.

— Дано не е нещо свързано с плъхове, Пумпалче — въздъхна той, когато стъпихме на земята. — Знам, че си луда по тях, но…

Включих светлината на светлинната гривна и осветих кораба. Сякаш усетил, че е разкрит, Ем-бот включи светлините на таблото и по корпуса. Бях разчистила голяма част от камъните и така осветен, корабът съвсем не изглеждаше зле. Беше счупен, така е, с извито крило. Но определено беше различен от всички други в ЗСД.

Дърдорко остана с отворена уста, а долната му челюст провисна буквално до земята.

— Е? — подхвърлих аз. — Какво ще кажеш?

В отговор той седна на близкия огромен камък и — без да откъсва очи от кораба — започна да сваля десния си ботуш, готов да го захапе.

— Аз обаче казах ботуши, в множествено число. Но и така става.

18.

Тази нощ не спах много.

Няколко часа помагах на Дърдорко да огледа Ем-бот — той държеше да проучи всичките повреди. Накрая обаче очите ми започнаха да се затварят. Приятелят ми все още се държеше, затова разпънах постелка и използвах Кърваво писмо за възглавница.

Всеки път, когато се унасях, се събуждах от гласа на Дърдорко, който говореше на кораба.

— Значи си… машина, но можеш да мислиш.

— Всички машини „мислят“, за да реагират на въведените данни. Аз съм просто по-сложен по отношение на изпълнимите отговори и на данните, които познавам…

Отново се унесох.

— … можеш да обясниш какво не е наред.

— Депата ми със спомени са повредени, затова не мога да предложа друго, освен повърхностни обяснения — но може би те ще бъдат достатъчни.

Обърнах се на една страна и отново заспах.

— … не знам откъде произхождам, въпреки че фрагмент от спомените ми намеква, че съм създаден от човешки същества. Не съм сигурен обаче дали съществуват други същества освен човешките. Сигурно мога да отговоря на този въпрос след като…

Към шест сутринта потрих очи и седнах. Дърдорко седеше под отворения панел и се занимаваше с нещо под кораба. Приседнах до него и се прозях.

— И сега какво?

— Невероятно — призна той. — Каза ли на Коб за него?

— Все още не съм.

— Защо отлагаш? Искам да кажа, че това нещо може да доведе до пробив в битките срещу креляните.

— На теория може — отвърнах, — хората са го имали в началото на войната с креляните. Това обаче не им е помогнало.

— Държа да подчертая — намеси се Ем-бот, — че това „чудо“ слуша.

— И? — попитах и се прозях отново.

— Смята се, че е невъзпитано хората да говорят за друг, който присъства на разговора, а те да се правят, че го няма.

— Не те разбирам, Ем-бот — заяви Дърдорко и се изправи. — Казваш, че подобни неща не те интересуват, нали?

— Очевидно не. Аз съм логично мислеща машина с тънък слой симулирани емоции.

— Добре — съгласи се Родж. — Това има смисъл.

— Независимо от това е невъзпитано — добави Ем-бот.

Погледнах Дърдорко, след това посочих към кокпита.

— Значи, имаме си вълшебен говорещ кораб с тайнствена технология. Искаш ли да ми помогнеш да го оправим?

— Сами ли? — недоумяваше той. — Защо?

— За да го задържим. И да летим на него.

— Сега вече си част от ЗСД, Пумпал! Не ти трябва престарял, повреден кораб.

— Все още съм тук — подчерта Ем-бот. — Просто да знаете.

Наведох се напред.

— Дърдорко, аз не съм в ЗСД. Аз съм в класа на Коб.

— И какво от това? Ще завършиш. Не ме интересува колко човека ще пусне — ти ще бъдеш една от тях.

— А след това? — попитах и усетих, че ми става студено — обзе ме страх, който никога не бях изричала, въпреки това той ме преследваше още от първия ден. — Коб каза, че може да вземе когото пожелае в класа си. Ами ако издържа? Властта му е дотук, Дърдорко.

Той погледна гаечния ключ, който стискаше.

— Страх ме е, че адмиралът няма да ми позволи да се кача на кораб — признах. — Страх ме е, че ще измисли някаква причина да ме изрита в мига, в който Коб вече не ме защитава. Страх ме е, че ще изгубя всичко, Дърдорко. Небето. — Погледнах към кораба, чиито светлини по фюзелажа светеха. — Той е стар, но също така е моята свобода.

Той продължаваше да гледа скептично.

— Помисли само какво забавление ще бъде — продължих. — Да ровиш вътре в древен кораб. Помисли си само какви тайни можеш да откриеш! Може би Ем-бот е с отживяла технология, но може и да не е. Няма ли да е забавно поне да се опитаме да го поправим сами? Ако не се получи, по-късно можем да го предадем.

— Добре — примири се Дърдорко. — Добре, престани да ме убеждаваш. Ще се опитам, Пумпал.

Усмихнах му се широко.

Той погледна кораба.

— Страхувам се, че това не ми е по силите. Бустерите са съсипани. Двамата с теб не можем да възстановим подобно нещо. Сигурен съм, че ще има други части, които трябва да бъдат подменени или оправени с инструменти, каквито нямаме. — Той се замисли за момент. — Въпреки че…

— Какво? — попитах.

— Едно от предложенията ми за работа — призна той, — е от елитния инженерен корпус, хората, които се занимават с поправките на изтребителите — и хората, които разработват дизайна. Те имат най-добрите лаборатории, най-доброто оборудване…

Закимах ентусиазирано.

— Звучи съвършено.

— И без това обмислях дали да не приема предложението им — разказваше той. — Казаха ми, че през следващите два месеца мога да стажувам при тях, да се науча какво се прави в работилниците… Бяха много впечатлени, ама много, от резултатите ми от теста и познанията ми по устройството на корабите и напредналото инженерство.

— Това е, Дърдорко. Страхотно.

— Не обещавам нищо — продължи той. — Може би ако им задавам подходящите въпроси, мога да ги накарам да ми покажат как да поправя някои части на Ем-бот. Трябва обаче да се справя, без да събудя подозренията им. И пак ще имаме нужда от резервни части. Поне един бустер с нормални размери.

— Аз все някак ще намеря.

— Само не ми казвай откъде ще го вземеш — повиши глас той. — Може би когато цялата тази работа гръмне, ще мога с чиста съвест да заявя, че не знам нищо за каквито и да било кражби, които ти си извършила.

— На малка емблема на енергийната матрица пише „Собственост на семейство Уейт“ — обади се услужливо Ем-бот. — Изглежда е била изтръгната доста неумело от малко шаси. Със син цвят, ако мога да съдя по издрасканата боя в ъгъла.

Дърдорко въздъхна.

— Колата на Джорген? Ти сериозно ли?

Насилих се да се усмихна.

— Стажът ще ми отнема доста време всеки ден — предупреди той и потри брадичка. — Но ще мога да посветя останалата част от времето си на това, ако се налага. Ще трябва обаче да измисля нещо за пред родителите си.

— Кажи им, че стажът изисква много време — предложих. — И че ще отнема по-голямата част от времето ти.

— Но — намеси се отново Ем-бот — това не е вярно, нали?

— Не — отвърнах. — Но на кой му пука?

— На мен — натърти машината. — Защо ти трябва да говориш нещо, което не е истина?

— Ти можеш да симулираш чувства — продължих, — но не и лъжи, така ли?

— Изглежда… някакъв код ми липсва — подчерта Ем-бот. — Интересно. Я, какви интересни гъби!

Намръщих се, след това погледнах настрани, където Кръвожадния се беше качил на една скала.

— Ангели небесни — подхвърли Дърдорко. — Откачени неща има тук, близо до повърхността. — Той потръпна. — Можеш ли… да направиш нещо с това нещо?

— Това нещо се казва Кръвожадния — представих му аз охлюва, — и той е моето талисманче. Не го наранявай, докато ме няма. — Наведох се и си взех раницата. — Трябва да вървя в час. Ти надолу ли ще се отправиш?

— Не — отвърна той. — Предположих, че може и да не се върна известно време, затова написах на нашите бележка, в която казах, че отивам на среща с работодатели. Те ще решат, че съм станал преди тях. Ще си тръгна по-късно — искам преди това да прегледам кабелите.

— Супер — съгласих се аз. — Ако си още тук, когато се връщам вечер, ще ти помагам с ремонта. Ако ли не, оставяй ми бележки, в които да пише как да ти помогна. — Поколебах се. — Не забравяй, аз съм малко тъпа в тези неща. Така че най-добре да ми даваш лесни — но дразнещи — задачи.

Дърдорко се усмихна отново, настани се на един камък и погледна Ем-бот. Очите му грееха както по времето, когато започнахме да обмисляме как да станем пилоти. Когато го видях така запален, за пръв път си казах, че тази работа може и да се получи. Незнайно как, но планът можеше да проработи.

— Чакай — спря ме Ем-бот. — С него ли ме оставяш?

— Довечера ще се върна — обещах.

— Разбирам. Може ли да дойдеш при кокпита, за да поговорим насаме?

Погледнах кораба и се намръщих.

— Не искам да обяснявам пред публика защо те харесвам повече от инженера — добави Ем-бот. — Ако той ме чуе да обсъждам — надълго и нашироко — недостатъците му, които няма начин да се променят, може да се почувства нищожен или отчаян.

— Тази част ще бъде направо върхът — изви очи Дърдорко. — Може да намерим начин да изключим личността.

Качих се вътре в пилотската кабина. Капакът се спусна и се затвори със съскане.

— Всичко е наред — успокоих Ем-бот. — Дърдорко е свестен човек. Той ще се погрижи за теб.

— Аз, разбира се, разигравам сценария, в който хората напълно неразумно показват предпочитание към един или друг. Въпреки това може ли да не отиваш?

— Извинявай, но трябва да се науча как да се бия с креляните. — Намръщих се на тона на робота. — Какво има? Нали ти казах, че Дърдорко е…

— Готов съм да приема думите ти поне докато той не докаже обратното. Тъкмо в това е проблемът: изглежда съм изгубил собственика си.

— Аз мога да бъда новият ти собственик.

— Не мога да си сменям собствениците без установения, автентичен код — обясни той. — Който току-що установих, че не помня. Проблемът обаче е по-голям от този незначителен факт. Не помня мисията си. Не знам откъде съм. Не знам каква е целта ми. Ако бях човек, щях да съм… уплашен.

Как да отговоря на това? Уплашен изтребител, а?

— Не се тревожи — отвърнах. — Ще ти дадем нова цел — да унищожиш креляните. Ти си изтребител, Ем-бот. Сигурна съм, че това „ем“ означава нещо вълнуващо. Мародербот… мракоубийственбот. Могъщбот. Това е, сигурна съм. Ти си бойна машина, която сее смърт, създадена, за да изпържи креляните и да спаси човечеството.

— Не се чувствам като машина, която сее смърт — отвърна той. — Не се чувствам като кораб на смъртта.

— Аз ще променя това — обещах. — Вярвай ми.

— А мога ли да ти вярвам, че тези думи не са… лъжи? Като онези, които трябва да бъдат казани на семейството на инженера?

Браво. Той ме захапа по-бързо, отколкото бях очаквала.

— Трябва да те помоля — продължи Ем-бот по-тихо, — да не разказваш на другите за мен. Предполагах, че си го разбрала по-рано, когато обяснявах какви са заповедите ми. От мен се иска да се „притая“, което е другият начин да се каже, че трябва да остана незабелязан. Не трябваше да разказваш за мен на инженера.

— А иначе как да те поправя?

— Не знам. Спенса, аз съм изкуствен интелект — компютър. Длъжен съм да следвам дадените ми заповеди. Моля те. Не можеш да ме предадеш на ЗСД. Не бива да говориш за мен пред никого.

Това щеше да се превърне в проблем. Исках да накарам това нещо да лети и щом го направех, означаваше, че ще мога да летя, за да помагам в битките срещу креляните. Ако не успеехме да го поправим… тогава трябваше да го предам. Каквото и да мислех за Железен юмрук, не можех да живея в този кораб завинаги. Не и ако той щеше да помогне за оцеляването на човечеството, вместо то да бъде изтребено.

Отворих уста, за да продължа спора с Ем-бот, когато две светлини заблестяха на таблото.

— Многобройни форми нахлуват през атмосферата. Засичат ги късообхватните ми сензори — избълва Ем-бот. — Към планетата падат отломъци, последвани от четирийсет и три кораба.

— Четирийсет и три? — ахнах аз и погледнах сензора. Късият му обхват очевидно беше доста дълъг по нашите стандарти. — Леле. Значи можеш да забелязваш, когато падат отломки?

— С лекота.

Това вече беше доказателство, че ЗСД могат да използват тази технология. Нашите скенери не бяха толкова чувствителни и точни. Този факт веднага ме накара да се почувствам неловко.

Но четирийсет и три крелянски кораба? Най-много изпращаха по сто, така че това беше значителна мощ. Натиснах копчето за отваряне на капака, след това излязох навън и скочих на една скала.

— Креляни — подвикнах на Дърдорко. — Голяма битка.

— Тук в опасност ли сме?

— Не, идват от другата посока. Само че кадетите вече се обучават достатъчно дълго и Железен юмрук е започнала да ги включва в битките като поддържащи части. Ескадра Огнена буря излетя преди два дни.

— Е, и?

— Трябва да вървя. За всеки случай.

19.

Хукнах.

В мен се трупаше безпокойство, докато чувах трясъците в далечината, когато падаха отломките. Знаех, че Железен юмрук ще изпрати моята ескадра за тази атака. Тя обичаше да тества кадетите в битки, а ние бяхме напреднали с обучението достатъчно и Коб бе предупреден, че скоро ще ни включат в истински битки.

Редът ни беше дошъл. Моментът бе настъпил. Насилих се да продължа да тичам — след това се втурнах с удвоени сили — по прашната земя.

От лицето ми капеше пот, усетих чувство на неизбежност, докато приближавах базата, където виеха сирени. Не беше точно страх, усещах ужас. Ами ако закъснеех? Ами ако другите влязат в битка без мен?

Влязох в базата, след това заобиколих външната стена към нашата площадка за излитане. Един-единствен кораб чакаше там, сам. Бях права.

Добрах се до кораба си прашна и потна, гласях си стълбата сама, когато неколцина от наземния персонал ме забелязаха и се развикаха.

Една от тях дойде навреме, за да стабилизира стълбата.

— Къде беше досега, кадет? — изкрещя жената. — Останалите са във въздуха от двайсет минути!

Поклатих глава, хлътнах в кокпита, твърде изтощена, за да говоря.

— Нямаш ли защитен екип? — попита тя.

— Няма време.

— Добре. Тогава не прави резки изкачвания. Имаш разрешение за излитане. Обади се на щурмовия си командир, след това излитай.

Кимнах, след това си сложих шлема. И този, както и другия в тренировъчната стая — имаше същите бабунки вътре, за да измерват онова, което искаха да измерват по мен. Нагласих радио честотата, докато капакът се спускаше.

— … не позволявайте нервите да ви играят номера — редеше Досадник по радиото. — Бъдете съсредоточени, следете движенията на партньора си. Чухте Коб. Не ни се налага да стреляме. Просто внимавайте да не ви превърнат в прах.

— Какво? — попитах. — Какво става?

— Пумпал? — попита Досадник. — Ти къде беше?

— В моята пещера! Къде другаде бих могла да бъда? — Включих подемния пръстен, след това се вдигнах право нагоре. Джи форса ме притисна и стомахът ми се почувства така, сякаш се опитваше да изскочи през петите. — Би ли повторил за мен. Влизате в битка ли? Нали няма да стоите в периферията?

— Адмиралът най-сетне ни позволява да се бием! — заяви нетърпеливо Бим.

— Сдържай се, Бим — сряза го Досадник. — Пумпал, намираме се на 11.3-302.7-21000. Яви се колкото е възможно по-бързо. Железен юмрук ни нареди да се включим в малка битка редом с опитните пилоти. Задачата ни е да объркаме врага и, ако е възможно, да отклоним вниманието му.

С други думи, изпращат ни като мишени, помислих си аз и изтрих ръце в гащеризона. Сърцето ми блъскаше, от потта косата ми бе залепнала по лицето. По-точно, бяха изпратили тях. Без мен.

Нямаше да продължи така дълго.

Тласнах дросела напред, минах на свръхскорост. Грав капс ме защитиха за три секунди, след това се лепнах за облегалката на седалката. Можех да понеса джи форс като тази, която ме притискаше назад. Не беше приятно, но не рискувах да изгубя съзнание. Просто трябваше да набера скорост, след това да се изкача внимателно като използвам подемния пръстен.

Бързо достигнах Маг-10 — прага на скоростта на Поко, поне по отношение на безопасността. Дори това бе истинска крайност. Атмосферните гребла — които изтласкваха въздуха около кораба в нещо като балон, ме предпазваха да не откъсна крилата си по време на резки маневри — бяха претоварени и корабът ми се тресеше от движението. От триенето и съпротивлението на въздуха обикновено невидимият ми щит засия.

Качих се нагоре — но вече по-внимателно и бавно, тъй като джи форса в тази посока заплашваше да ме докара до безсъзнание. Изкачването свали кръвта в краката ми. Направих упражненията за стягане на стомаха, на които ни научиха при обучението в центрофугата, въпреки това в периферното ми зрение се появиха черни петна.

Държах се, притисната от тежест шест пъти над моето тегло. Полетът може би щеше да отнеме известно време, затова слушах приятелите си в битката.

— Внимателно, Драйфа. Не толкова нетърпеливо.

— Един е на опашката ми! Един ме следва!

— Отклони се, Еф Ем.

— Отклонявам се! Отклонявам се! Пумпал, ти ли си?

— Нощна буря шест. Това е брат ми, хора! Позивна: Бойница. Еф Ем, дължиш ми картофки или нещо такова.

— Твое дясно! Артуро, гледай нагоре!

— Виждам! Звезди, каква кашория.

Най-сетне таблото ми изпиука, съобщи, че наближавам зададените координати. Отпуснах лоста за височина, след това отнех бързо от скоростта. В Поко с атмосферни гребла, това означаваше да завъртя кораба си във въздуха — Грав капс се включиха — след това задействах бустера назад, за да забавя.

Намалих до Маг-1, стандартната скорост за близък бой. Завъртях изтребителя Поко с носа към бойното поле, където далечни отблясъци озаряваха тъмното, утринно небе. Отломките падаха като червени конци.

— Тук съм — съобщих на останалите.

— Включвай се и помогни на Утринна роса! — изкрещя Джорген. — Виждаш ли я?

— Търся я! — отвърнах нетърпеливо, докато оглеждах екрана. Ето я и нея. Включих на свръхскорост, ускорих към нея.

— Момчета — предупредих, когато погледнах отново скенера. — Утринна роса си има опашка.

— Виждам я — отвърна Досадник. — Утринна роса, чуваш ли?

— Опитва. Опитва избяга.

Корабът ми изфуча към бойното поле. Сега вече различавах отделните бойци — истински хаос покрай унищожителната огнена сила, която бълваше отвсякъде и от време на време по някое светлинно копие. Изтребителят на Утринна роса изви нагоре в лупинг — последван от три крелянски кораба.

Почти пристигнах. Почти пристигнах!

Крелянските разрушители стреляха. Попадение. Второ попадение. След това…

Взрив от светлина. Дъжд от искри.

Утринна роса загина в силна експлозия. Нямаше шанс да катапултира.

Кималин изпищя — остър вик, наситен с паника и болка.

— Не — ахна Досадник. — Не, не, не!

Пристигнах на Маг-3 — твърде бързо за нормални маневри при близък бой, въпреки това успях да пронижа един от крелянските кораби със светлинното си копие. Само че бе твърде късно.

Огнените искри от онова, което беше Утринна роса, угаснаха докато падаха.

Обърнах, освободих светлинното копие и изтласках крелянския кораб настрани. Друг от изтребителите ни се насочи към него, стреля и успя да го свали.

Подредих се до Досадник, безмълвно потисках собствените си викове. Той беше изгубил партньора си. Къде беше Артуро?

Не можех да различа нищо тактическо в мелето. Летях във всички посоки, привличах огъня — да, — но също така допринасях за объркването. Няколко изтребители на ЗСД от по-висок клас се промъкнаха и се смесиха с десетина крелянски кораби, зад всеки провиснали жици, сякаш са недовършени.

Плачех. Въпреки това стиснах зъби и продължих да летя до крилото на Джорген. Той наниза с опитна ръка крелянски кораб и врагът се опита да се измъкне, затова и аз включих светлинното си копие.

— Този отломък, Джорген — посочих, — идва към теб на два часа, пада бавно.

— Видях. — И двамата ускорихме, както ни беше учил Коб, и потеглихме вражеския кораб към отломките. В последната минута освободихме въжетата и се пръснахме настрани, разбихме крелянския кораб в отломъка и последва огнена експлозия.

— Вие двамата какви ги вършите? — попита Коб. — Наредено ви е да сте в готовност за защита.

— Коб! — обадих се аз. — Утринна роса…

— Дръж си главата на раменете, момиче! — изкрещя той. — Скърби колкото желаеш, когато престанат да се сипят отломки. В момента следвай заповедите. Защита. Нищо повече.

Стиснах зъби, но не спорих, последвах Джорген, когато той се промъкна сред димните следи на отломките. Това изглежда бяха Артуро и Нед от дясната ми страна, прескачаха се с бързо подаване на скорост и спускане, за да не може врагът да прихване нито един от двамата. Подобна техника объркваше креляните, както когато пред тях се изправеха множество мишени.

Утринна роса…

— Страннице? — повиши глас Джорген. — Какво правиш?

Осъзнах, че все още чувам тихия болезнен плач на Кималин. Потърсих я на скенера, след това забелязах едно Поко — без партньор — да се рее в периферията на битката.

— Страннице, мърдай! — нареди Джорген. — Там си неподвижна мишена. Ела при нас.

— Ами… — започна Кималин. — Опитвах се да се прицеля. Щях да я спася.

— Присъедини се към битката! — изкрещя Джорген. — Кадет, натисни дросела и ела тук!

— Аз ще я покривам — предложих и се отделих, докато прелитахме покрай двама креляни, появили се от обратната посока. Безкрайно много искри и огнени изстрели озаряваха небето, почти имах чувството, че съм в Огнен рай, погълната от някоя ковачница.

— Не — отсече Джорген. — Виждаш ли Бим? На твое осем. Покрий него. Аз ще се оправя с Кималин.

— Разбрано. — Спуснах се надолу, наляво и Грав капс поеха джи форса на резкия завой. Докато се движех, забелязах на таблото светлина: ярко виолетово предупреждение близо до сензорите за близост.

Бях се сдобила с опашка.

Макар да не се бяхме обучавала за близък бой, аз си спомних инструкциите на Коб. Довери се на скенера. Не губи време да се увериш лично. Съсредоточи се над летенето.

— Пумпал! — повика ме Еф Ем. — Имаш си опашка!

Вече вкарвах кораба си в защитен лупинг, разчитах на Грав капс да се справят с джи форс. Нещо ми прищрака. Обучението, начинът, по който лицето ми изстиваше, а умът ми се насочваше към проблеми въпреки умората, стреса и мъката. Сякаш нямаше значение, че ме следва крелянин. В този момент бяхме само аз и корабът. Едно цяло.

Излязох от лупинга и веднага се насочих право надолу, след това се стрелнах настрани и забих светлинното копие в падащ отломък. Не бях достатъчно бърза и когато Грав капс се задействаха, джи форсът ме лепна за седалката. В ъглите на очите ми причерня, но това бе всичко.

Завъртях се рязко и се захванах за друг къс, който димеше след мен — след това се промуших скоростно между два крелянски кораба, които идваха от другата посока. Опашката ме изгуби при това завъртане и аз забелязах бляскава експлозия зад мен, когато един от опитните пилоти уцели врага, докато се опитваше да ме прихване отново.

— Добра маневра, Пумпал — заговори тихо Коб. — Отлична маневра. Не си позволявай много. Спомни си симулациите. Подобни показни маневри могат да те убият.

Кимнах, въпреки че той нямаше как да ме види.

— Бим е на твое десет, на сто и петдесет по-нагоре. Върви при него. Това момче е прекалено нетърпеливо.

Сякаш по команда, гласът на Бим се разнесе по радиото.

— Хора? Виждате ли това? Точно пред мен?

В далечината пред нас се водеше по-голяма битка; беше ни наредено да участваме в по-малкия сблъсък. Различих падащите искри и пропусналите изстрели там, но Бим не сочеше там.

Когато се подредих до него, забелязах: крелянски кораб, но различен модел от извитите. Този беше по-тумбест също като налят плод и крила отгоре. Или… не, това беше кораб, който летеше с нещо гигантско закачено отдолу.

Бомбардировач, досетих се аз и си спомних наученото. Носи животозаличаваща бомба.

— Животозаличаваща — обади се Джорген. — Коб, потвърждаваме присъствието на животозаличаваща бомба.

— Останалите радио честоти също говорят за нея — добави Коб. — Спокойно, кадет. Адмиралът вече се е заел с този бомбардировач.

— Мога да му видя сметката, Коб — обади се Бим. — Мога да го сваля.

Очаквах Коб да отхвърли тази идея на мига, но той не го направи.

— Нека се обади за заповеди и ще съобщя, че имаш видимост.

Бим прие това като потвърждение.

— С мен ли си, Пумпал?

— Абсолютно — потвърдих. — Да вървим.

— Спокойно, кадет — заговори Коб. — Има нещо странно при тези описания. Можете ли да потвърдите? Тази бомба изглежда по-голяма от обикновено.

Бим не слушаше. Видях през прозореца на кокпита как се гмурна към самотния бомбардировач, който беше — следвайки обичайния крелянски протокол — слязъл на по-ниска височина, за да се опита да избегне наземния огън.

— Нещо не е наред — отбеляза Коб.

Група сенки се отдели от страните на бомбардировача — по-малки крелянски кораби, почти невидими в мрака. Бяха четири.

Те осветиха всичко с унищожителна огнена сила и щитът ми пропука на светлината. Нервите ми се изопнаха, инстинктивно завъртях кораба си настрани.

— Коб — докладвах. — Четири ескортиращи кораба току-що се отделиха от бомбардировача!

Корабите ни се нахвърлиха. Аз успях да се отдръпна, ръцете ми бяха потни върху уредите за управление.

— По-бързи са от обичайните крелянски изтребители.

— Има нещо ново — забеляза Коб. — Вие двамата, оттеглете се.

— Мога да поразя целта, Коб! — похвали се Бим. Светлината на деструктора му заблестя от предната част на кораба в далекообхватен изстрел.

Четирите охраняващи кораба се устремиха към нас, отново откриха огън.

— Бим! — изкрещях.

Бях почти сигурна, че погледна към мен — светлината се отрази във визьора му — когато изстрелите поразиха кораба му, преодоляха щита с концентриран огън.

Изтребителят на Бим експлодира на няколко едри къса, единият от тях се удари в моя кораб. Аз бях запратена настрани, когато моят Поко се завъртя. Странница изпищя името ми, когато светът се разтърси. Светлините на таблото ми полудяха, блесна надпис „Щитът дезактивиран“.

Джи форс ме притисна, тъй като действието на Грав капс беше преодоляно. Усетих как ми прилошава и всичко пред мен се завъртя. Обучението ми обаче си каза думата. Незнайно как — като стиснах силно контролната сфера — успях да напипам контрола за спускане, който завъртя подемния ми пръстен на предните държачи също като капак, който се отваря неочаквано. Това го насочи към носа на кораба ми и маневрата ме изтегли от падането. Светът се изправи отново и аз останах да се рея, носът ми насочен към земята.

На таблото блеснаха нови светлини. Видях как останките на Бим се удрят в повърхността в серия от тихи експлозии.

Та той дори… дори не си беше измислил позивна.

— Врагът се оттегля! — забеляза Нед. — Май им стига толкова!

Слушах изтръпнала останалите доклади. Щурмови екипи опитни пилоти последваха бомбардировача и вместо да рискуват да изгубят оръжието, креляните предпочетоха да се оттеглят.

Бомбардировачът избяга, както и достатъчно кораби, и адмиралът реши да не ги преследва.

Аз продължавах да вися. Синята светлина на подемния пръстен разпръскваше безжизнена, студена светлина около мен.

— Пумпал? — повика ме Джорген. — Докладвай. Добре ли си?

— Не — прошепнах, но най-сетне изместих положението на подемния пръстен и завъртях кораба на стандартната ос. Насочих мощност към щита и зачаках светлината да блесне, след това стиснах ръчката и я изтеглих назад. Друг щит пропука и се включи до моето Поко, след това стана невидим.

Издигнах се, за да се подредя при останалите.

— Потвърждение — нареди Джорген.

Ние отговорихме и всички останали бяхме там. Когато обаче кацнахме в базата, във формацията ни имаше две дупки. Бим и Утринна роса вече ги нямаше.

Звездната ескадра бе намаляла от девет на седем.