Към небето

Интерлюдия

Адмирал Джуди „Железен юмрук“ Айвънс винаги четеше докладите за жертвите.

Бяха убити нейни хора. При всяка битка вземаше решения — някои погрешни — и това слагаше край на човешки живот. Може би съществуваше астрален баланс, който се пазеше сред звездите от древни Светци, които претегляха изгубения живот на Дръзки и онзи, който бе спасен.

Ако бе наистина така, това съотношение бе силно наклонено на една страна от днешната битка. Двама кадети бяха загинали след едва месец обучение в кокпита. Тя прочете имената им, опита се да ги запомни, макар да знаеше, че няма да успее. Те просто бяха прекалено много.

С много уважение остави списъка с имена и къси биографии върху бюрото си. Още двама пилоти бяха загинали, а съставянето на писма до семействата им щеше да отнеме значителна част от вечерта ѝ, но се налагаше да го направи. За тези семейства загубата щеше да отнеме част от живота им.

Беше наполовина приключила — пишеше на ръка, вместо да използва пишеща машина — когато Коб най-сетне нахлу, за да ѝ се разкрещи. Тя видя отражението му в медната повърхност на лъскавата лупа, която държеше на бюрото си. Реликва от много по-ранни времена. Той спря на прага, не ѝ се нахвърли веднага, изчака я да довърши писмото. Тя се подписа най-отдолу, направи завъртулка с писалката — жест, който изглеждаше и необходим, и претенциозен в подобно писмо.

— Доволна ли си, Джуди? — попита най-сетне той. — След като уби двама от тях, доволна ли си, дяволите да те вземат?

— Не съм била доволна от години, Коб. — Тя се обърна в стола, облегна се назад и посрещна гневния му поглед. Очакваше, може би дори се наслаждаваше на неизбежното му идване. Добре че все още имаше някой, който да ѝ се противопоставя. Почти всички останали, които се осмеляваха да го правят, бяха мъртви.

Той закуцука в малката стая, пълна с документи, спомени, книги — безобразно разхвърлян кабинет. Колкото и да беше странно, това бе единственото място, на което тя се чувстваше удобно.

— Не можеш да продължаваш по този начин — заяви Коб. — Първо намаляваш възрастта за теста, сега ги изпращаш в битка преди да знаят как се лети. Не можеш да стреляш безразборно и едновременно с това да крадеш муниции. Рано или късно ще останеш без куршуми.

— Да не би да предпочиташ да оставя Висина да падне?

Той погледна настрани, към стара карта, която тя продължаваше да държи на стената. Стъклото беше прашно от старост, а хартията вътре бе започнала да се навива. Беше план на Висина от разработката ѝ преди почти цяло десетилетие. Бяха си представяли град с огромни квартали и просторни ферми.

Фантазия. Облагородяването на мъртъв свят щеше да се окаже по-трудна работа, отколкото бяха очаквали.

Тя се изправи и старият стол изскърца.

— Ще жертвам живота им, Коб. Без колебание ще поставя всички от ЗСД в опасност, ако това означава да защитя Висина.

— В даден момент загубите вече няма да си струват, Джуди.

— Да, аз знам кой е този момент. — Тя пристъпи към него и задържа погледа му. — Този момент ще настъпи, когато последният жител на Дръзки изпусне последния си дъх. Дотогава ще удържаме базата.

Ако изгубеха Висина, тогава Огнен рай щеше да бъде бомбардиран — апаратът щеше да бъде разрушен, както и възможността хората да правят кораби. Ако това се случеше, земляните от Дръзки щяха да продължат да живеят на разпокъсани кланове и да заприличат на преследвани плъхове.

Или трябваше да удържат, или да се откажат от това да се превърнат отново в истинска цивилизация.

Най-сетне Коб се отказа и си тръгна. От него липсата на оплаквания беше знак на съгласие.

— Забелязах — подметна Джуди, — че малката ти страхливка пристигна за битката едва когато по-голямата част от боя беше приключила.

Той се врътна към нея и засъска.

— Тя живее в гола пещера, Джуди. Съвсем сама. Наясно си с това, нали? Един от пилотите ти живее в импровизиран лагер извън границите на града, защото ти отказваш да ѝ осигуриш легло.

Бе толкова приятно да види гнева му. Тревожеше се, че някой ден ще прегори. Беше друг човек след Битката за Висина.

— Знаеш ли какви са показанията ѝ? — попита Джуди. — Сканирането на мозъка ѝ? Някои от лекарите са сигурни, че са разбрали как да го забележат. Трябва да ти благодаря за тази работа. Да получа възможността да проуча дъщерята на Преследвач по време на полет може най-сетне да ми даде доказателство. Дефектът е у нея.

Това го накара да спре.

— Ние почти не разбираме какво означава — заяви най-сетне той. — А твоите лекари са предубедени. Няколко объркващи събития и някакви истории от миналото не са достатъчни, за да смажеш целия живот на момичето, особено на момиче, което притежава забележителен талант.

— Тъкмо в това е проблемът — отвърна Джуди. Остана изненадана, че Коб спори. Много политици отричаха съществуването на дефекта, но Коб? Той лично бе видял ефекта от него. — Колкото и полезни да са данните, не мога да рискувам да я назнача в ЗСД. Тя единствено ще разсейва хората и ще съсипе духа им.

— Теб може и да те разсейва. Може да съсипва духа ти. Начинът, по който се държиш, е срам и позор за ЗСД.

— Приказвай, каквото щеш, но аз съм ЗСД. Звездите да са ни на помощ. Друг не остана.

Той я изгледа свирепо.

— Ще дам на момичето лично радио. Няма да позволя един от кадетите да е извън обсега ми. Освен ако не размислиш и не ѝ осигуриш легло.

— Ако ѝ е прекалено лесно, може да реши да остане, вместо да постъпи разумно и да продължи напред.

Коб закуцука към вратата — отказваше да използва бастун, дори след толкова много години — но там спря отново и се подпря на рамката.

— Иска ли ти се някой от другите да беше оцелял? — попита той. — Соуса, Славей, Спор. Адмирал Хаймлайн.

— Всеки друг, но не и аз ли? — попита Джуди.

— В общи линии.

— Не съм сигурна, че бих искала те да командват — отвърна тя — Дори онези, които мразех.

Коб изръмжа, след това излезе в коридора.

20.

В деня след като Утринна роса и Бим загинаха пристигнах със закъснение за часа на Коб. Беше само с пет минути, но закъснявах за пръв път.

Просто имах чувството, че нищо не е наред.

Едва помнех как се дотътрих до пещерата вчера, не обърнах никакво внимание на Ем-бот — Дърдорко вече се беше прибрал — и се сгуших в леглото си в пилотската кабина. След това останах да лежа там. Не спях, а много ми се искаше да се унеса. Мислех, а ми се искаше да спра. Не плачех… но ми се искаше да ревна.

Днес никой не ме порица за закъснението. Коб все още не беше дошъл, въпреки че почти всички кадети се бяха събрали. Всички освен Кималин, което ме разтревожи. Дали беше добре?

Ботушите ми проскърцаха по пода, докато отивах да седна на мястото си. Не погледнах празните седалки и се почувствах като страхливка, затова се насилих да се обърна към мястото на Утринна роса. Само преди два дена стоях там и ѝ помагах да разбере…

Тя почти никога не говореше, но стаята бе някак по-тиха без нея.

— Здрасти, Пумпал — обади се най-сетне Нед. — Ти все говориш за „чест“ и за „величието да загинеш като герой“ и разни подобни дивотии.

— Е, и?

— Е… — продължи Нед. — В момента малко от тези дивотии ще ни дойдат добре.

Нед се отпусна на мястото си. Едва се побираше в авиотренажора. Беше най-високият от нас, но също така и едър. Все си казвах, че е най-големият от приятелите на Досадник, но у него имаше и нещо повече. Беше замислен.

— Казвай — подкани ме той.

— Ами… — започнах, докато се опитвах да намеря думи. — Всичко това ми се струва глупаво в момента.

Не можех просто да изтърся нещо за отмъщение. Не и днес. Щях да се почувствам така, сякаш участвам в някоя от приказките на бабчето, докато загубата изглеждаше съвсем истинска. Само че… значеше ли това, че всичко е било единствено за да ми вдъхне смелост? Бях ли чисто и просто една страхливка, която се криеше зад агресивни дрънканици?

Истинският воин щеше да махне с ръка. Наистина ли мислех, че това са последните приятели, които ще изгубя?

Еф Ем стана от мястото си и пристъпи към мен. Стисна рамото ми, стряскащо познат жест от едно момиче, което познавах бегло, въпреки че бяхме в една ескадра. Каква ли беше нейната история? Така и не бях намерила начин да попитам.

Погледнах към тренажора на Бим и се замислих за невероятно неумелия — но пък прекрасен — начин, по който флиртуваше с мен.

— Знаеш ли къде е Кималин? — попитах Еф Ем.

— Стана с нас и закуси с нас — прошепна високото момиче, — но се отби в тоалетната, докато идвахме насам. Може би някой трябва да отиде да види как е.

Преди да успея да стана, Досадник скочи и прочисти гърло. Погледна и петимата останали. Аз и Еф Ем. Драйфа, полулегнала на седалката. Тя вече не се отнасяше към онова, което се случваше, като към игра. Артуро седеше, скръстил ръце, докосваше бързо показалци, сякаш имаше нервен тик. Нед беше вдигнал крака и си почиваше върху невероятно скъпия холограмен проектор пред симулатора си. Колкото и да беше невероятно, връзките на ботушите му бяха развързани.

— Струва ми се — започна Досадник, — че трябва да кажа нещо.

— Разбира се — изви очи Еф Ем, но се върна на мястото си.

Командирът ни заговори напрегнато.

— Според протоколните наръчници на ЗСД да загинеш в кокпита — когато се биеш, за да защитаваш дома си — е най-смелият и велик дар, който някой може да направи. Приятелите ни, макар да ни бяха отнети рано, бяха примери за идеалите на Дръзки.

Той чете, досетих се аз. От бележки, написани… на ръката.

— Ще ги запомним като войници — продължи Досадник и отпусна ръка пред себе си. — Ако имате нужда от съвет покрай тази загуба — или поради каквато и да било причина, — като ваш щурмови командир аз съм насреща. Моля ви, обръщайте се към мен, за да ви помогна да се почувствате по-добре. С радост ще поема товара на мъката ви, за да можете да се съсредоточите над обучението по летене. Благодаря ви.

Той седна. Това беше може би най-тъпата реч, която някога бях чувала. Беше насочена по-скоро към него, отколкото към празните места. Само че… е, той поне опита.

Коб най-сетне докуцука, стиснал някакви листове. Мърмореше нещо.

— Заемете позиции! — излая той. — Днес ще се занимаваме с маневриране по двойки — отново. Начинът, по който се защитавате, е толкова нескопосан, че очаквам да ви видя на поднос в столовата.

Ние не откъсвахме погледи от него.

— Действайте! — повиши глас той.

Всички започнаха да си слагат коланите.

Аз обаче се изправих.

— Това ли е всичко? — попитах. — Няма ли да кажете нещо за тях? За Бим, за Утринна роса и какво направи адмиралът…

— Адмиралът не ти е направила нищо — заяви Коб. — Креляните убиха приятелите ви.

— Миши дарадонки — избълвах аз. — Ако хвърлиш дете в бърлогата на лъва, можеш ли да виниш лъва?

Той срещна погледа ми, но този път нямах намерение да отстъпя. Не бях сигурна какво исках, но поне това чувство — яростта, която изпитвах към него, към адмирала, към ЗСД — бе по-добро, отколкото празнотата.

Гледахме се лошо, докато вратата не проскърца и не се отвори. Влезе Кималин. Въпреки че дългата ѝ черна коса беше сресана — както обикновено — на съвършени къдрици, очите ѝ бяха подпухнали и зачервени. Коб я погледна и се ококори, сякаш остана изненадан, че я вижда.

Мислел си е, че се е отказала, осъзнах аз.

Кималин може и да беше с подпухнали очи, но вирна брадичка.

Коб ѝ кимна да седне и тя се отправи към мястото си — пример за храбростта на Дръзки — и седна. В този момент приличаше много повече на воин от мен.

Аз стиснах зъби, след това седнах и си закопчах колана. Като отговарях на Коб нямаше да облекча гнева си към адмирала. Имах нужда от контролна сфера в ръката и спусъка на деструктор под пръста си. Сигурно затова Коб искаше да ни изпоти днес, да ни накара да забравим поне за кратко. И… още нещо. Нали това бе причината да съм тук.

Коб не пусна проекторите ни. Взе сгъваем стол, след това изкуцука до средата на стаята и го разтвори. Седна и скръсти ръце. Трябваше да се покажа от тренажора, за да го виждам, както и повечето от останалите.

Той ми се стори остарял. Изглеждаше по-стар, отколкото заслужаваше.

— Познавам чувството — започна той. — Сякаш у вас е издълбана дупка. Парче плът, което няма да порасне отново. Вие можете да работите, да летите, но известно време ще оставяте кървава диря.

— Трябва да кажа нещо за загубата. Нещо мъдро. Старата Мара, която ме учеше да летя, щеше да каже нещо. Сега вече е мъртва. — Коб поклати глава. — Понякога не се чувствам като учител. Чувствам се като човек, който презарежда оръдията. Натъпквам ви в една стая, изстрелвам ви в небето, след това грабвам ново попълнение муниции…

Почувствах се неловко, докато го слушах да казва тези неща, беше неестествено. Също като родител, който неочаквано признава, че няма понятие какво е любов. Всички бяхме чували истории за инструктори по летене. Стари, обръгнали, готови на мига да те смачкат, но мъдри.

В този момент обаче аз видях човека, не инструктора. Този човек се страхуваше и беше сломен — и го болеше точно толкова от загубата на студентите му, колкото нас от загубата на приятелите. Той не беше някой закоравял ветеран, който знаеше всички отговори. Беше човек, който по една случайност беше оцелял достатъчно дълго, за да стане учител. Той трябваше да ни научи и на нещата, които знаеше, и на онези, за които все още търсеше обяснение.

— Устреми се към звездите — обадих се аз.

Коб ме погледна.

— Когато бях дете — заразказвах аз, — исках да стана пилот, за да ме уважават всички. И татко ми каза да погледна по-нависоко. Каза ми да се „устремя към звездите“.

Погледнах нагоре и се опитах да си представя трепкащите светлинки. Те бяха над покрива, над небето, отвъд пояса с отломки. Там, където Светците посрещаха душите на падналите в боя.

— Боли — продължих. — Повече, отколкото съм предполагала. Почти нищо не знаех за Бим, освен че обичаше да се усмихва. Утринна роса пък почти не ни разбираше. Независимо от това не се отказваше.

За момент ми се стори, че мога да се извися нагоре, сред онези светлинки. Точно както бабчето ме беше учила. Усетих как всичко под мен пропада, става далечно. Виждах единствено точиците светлина, които прииждаха от всички страни.

— Сега те са в небето — промълвих. — Завинаги ще останат сред звездите. Аз ще се присъединя към тях. — Изтръгнах се от транса и неочаквано се озовах в стаята сред другите. — Ще си сложа колана и съм готова за битка. Така когато умра, поне ще умра в кокпит. И ще се устремя към небето.

Останалите не помръдваха, потънали в несигурно мълчание, също както в мига преди два метеора да се сблъскат. Нед беше изпънал гръб на мястото си, вече не беше полуизлегнат, вдигна ентусиазирано палци към мен и ми кимна. Седналият срещу мен Досадник ме зяпаше, а лицето му бе намръщено, но така и не успях да разбера какво иска да каже.

— Добре — изправи се Коб. — Изгубихме достатъчно време. Слагайте шлемовете.

Грабнах си шлема и го сложих, без да обръщам повече внимание на намръщеното лице на Досадник. След това обаче веднага скочих и свалих шлема.

— Какво? — докуцука при мен Коб.

— Диодите вътре са топли — оплаках се аз. — Какво означава това?

— Нищо — отвърна той, — вероятно…

— Това никак не ме успокоява, Коб. Какво става?

Той сниши глас.

— Разни лекари, които се мислят за умни, вярват, че могат да определят от някакви си там показания, че ти си… че ще избягаш като татко ти.

— Баща ми не е…

— Успокой се. Ще им докажем, че грешат, като летиш безупречно. Това е най-доброто ти средство. Можеш ли да го търпиш? — кимна той към шлема.

— Да. Топлината не е чак толкова силна, че да ме боли; просто останах изненадана.

— Тогава го слагай и да се захващаме за работа.

21.

Коб удържа на обещанието си — накара ни да работим много упорито.

Упражнявахме координирани виражи, формации и упражнения за опазване на партньора. Работихме, докато пръстите ни изтръпнаха и се вдървиха, а ръцете ме боляха, сякаш бях вдигала тежести, умът ми буквално стана на каша. Той дори ни накара да работим през обедната почивка, помоли един от помощниците да донесе сандвичи за всички. Аз, както винаги, ядох пастърма от плъхове и гъби.

Диодите в шлема ми се охладиха, докато работех. Адмиралът си въобразяваше, че от някакви показания ще успее да определи дали съм страхливка. Що за лудост беше това?

Нямаше време за подобни тревоги. Коб ни накара да избягваме отломки, да упражняваме завъртане със светлинно копие, както и превключване на щита. Беше изтощително в добрия смисъл и единствения път, в който се сетих за Бим, беше когато осъзнах, че никой не се оплаква, но този ден не ни позволиха да ползваме оръжия.

Когато Коб най-сетне ни пусна, имах чувството, че мога да се свия на място и да заспя.

— Артуро — обади се Нед, когато стана и се протегна, — тези проектори са доста добри. Мислиш ли, че ще успеят да симулират свят, в който не си безобразно трагичен пилот?

— На всички ни трябва такъв — отвърна другото момче, — както и копче за изключване на твоето радио. Сигурен съм, че ще напредваме с гигантски отскоци, ако не ни се налага да слушаме безкрайното ти дрънкане. Освен това, доколкото си спомням, ти си този, който се блъсна в мен одеве.

— Ти ми пречеше.

— Момчета, момчета — намеси се Драйфа, докато минаваше покрай тях. — Не може ли да сключим примирие? Намерете обща тема и признайте, че и двамата сте трагични пилоти.

— Да, бе! — възмути се Артуро. — Ти само гледай, Драйфа, един ден ще те накарам да си вземеш думите назад.

— Толкова съм гладна, че съм готова още сега да си ги взема и да ги изям — призна тя, — стига да имат приличен сос. Дано столовата не е затворена. Страннице, може ли да изям твоя десерт?

— Какво? — попита момичето и вдигна поглед от защитния гащеризон — който сгъваше, за да го остави на мястото си, както правеше всеки ден, когато излезеше от кокпита си.

— Ти си готина и така нататък — продължи Драйфа. — Предполагам, че ще отстъпиш, ако настоявам достатъчно дълго. Та може ли да ти изям десерта?

— Благословени да са звездите ти — отвърна Кималин. — Ако обаче докоснеш пая ми, ще ти отскубна пръстчетата. — Тя се изчерви, когато го каза и вдигна ръка пред устата си.

— Ще го направи, Драйфа — пошегувах се аз. — Никога не се доварявай на милите и добрите.

— Така си е — съгласи се Драйфа. — Това не е ли… — Тя млъкна, когато разбра, че аз съм го казала. След това се обърна и излезе.

Познавах този поглед. Откакто Джорген издаде, че съм дъщерята на Преследвач, нещата между нас с Драйфа се промениха.

Останалите се изнизаха от стаята. Въздъхнах, събрах си нещата и се подготвих за изтощителния преход до пещерата. Метнах раницата на гръб и забелязах, че Еф Ем не е тръгнала. Беше застанала до стената, наблюдаваше ме. Беше толкова висока и красива. Като кадети на ЗСД облеклото ни е стандартно. За ежедневната работа можем да избираме между гащеризон или стандартни униформи на ЗСД, ако ги предпочитаме. Трябваше обаче да сме готови да се преобличаме в пилотски дрехи, ако ни повикаха.

Повечето от нас носеха гащеризони, тъй като бяха най-удобни. Не и Еф Ем. Освен лъснатите ботуши, тя често носеше шита по поръчка униформа с яке, което изглеждаше по-стилно на нея, отколкото на останалите. Беше толкова съвършена, че приличаше по-скоро на статуя, отколкото на човек.

— Благодаря ти — каза ми тя, — за онова, което каза одеве. За Бим, Утринна роса и звездите.

— Не ти ли се стори „прекалено агресивно“? — попитах. Еф Ем все се оплакваше, че останалите сме прекалено агресивни, което за мен нямаше смисъл. Нали агресията беше част от войната?

— Повечето от онова, което казваш, са пълни глупости — заяви Еф Ем. — Многословното перчене е извинение да пробутваш патриотарски мантри, които са били насадени в теб, след като цял живот са ти набивали в главата индоктринациите на Дръзки. Само че онова, което каза одеве, идваше от сърцето ти. Аз… ами, имах нужда да го чуя. Благодаря ти.

— Ти си странно момиче, Еф Ем — признах. Нямах представа какво означаваше казаното.

Седналият на бюрото си Коб изсумтя и ме погледна над документите. Тъкмо ти ли наричаш някой странен, сякаш питаха очите му.

Поговорих с Еф Ем в празния коридор; кадетите от другите ескадри бяха приключили часовете си много отдавна.

— Искам да сме наясно — каза Еф Ем, докато вървяхме заедно, — че не те виня за отношението ти. Ти си продукт на огромно обществено напрежение, което принуждава младите да заемат все по-агресивна позиция. Сигурна съм, че дълбоко в себе си си сладурана.

— Всъщност не съм — ухилих се аз. — Но нямам нищо против, че хората ме подценяват. Може би и креляните ще направят същото, така че ще се насладя на изненадата в очите им, когато избода очите от черепите им.

Еф Ем ме погледна втрещена.

— Стига да имат очи под броните. Или черепи. Каквото и да имат, аз ще го изтръгна. — Погледнах я, след това се усмихнах още по-широко. — Шегувам се, Еф Ем. Донякъде. Казвам подобни неща, защото ме забавляват. Също както в старите приказки, нали ги знаеш?

— Не съм чела тези приказки.

— Едва ли ще ти харесат. Ти защо винаги подчертаваш, че останалите са прекалено агресивни? Не си ли от Дръзки?

— Отгледана и възпитана съм като дете на Дръзки — призна тя. — Само че избирам сега да съм, както казват долу, от Недоволните — възразявам срещу начина, по който се води войната. Мисля, че трябва да отхвърлим потисничеството на военното правителство.

Заковах се на място, бях шокирана. Никога преди не бях чувала подобни думи.

— Значи… си страхливка.

Еф Ем се изчерви, изпъна гръб и ми се стори още по-висока.

— Мислех, че тъкмо ти трябва да си по-внимателна, когато употребяваш тази дума.

— Извинявай — изчервих се аз. Тя беше права. Въпреки това ми беше трудно да разбера какво казваше. Разбирах думите, но не и значението им. Да се отхвърли военното правителство ли? Че кой тогава ще води войната?

— Все още имам желание да се бия — продължи Еф Ем, вирнала високо глава. — Само защото искам промени не означава, че ще позволя креляните да ни унищожат. Ти обаче даваш ли си сметка как се отразява на обществото ни да се обучават деца още от раждането им да се идеализират и величаят боевете? Да се обожествяват Първите граждани като светци? Би трябвало да учим децата ни да са по-грижовни, по-любопитни — не само да рушат, но и да строят.

Свих рамене. Тези неща можеш да ги кажеш безпроблемно, когато живееш в дълбоките пещери, където бомбата няма да избие семейството ти. Но пък беше хубаво да чуеш някои отговори на жената, която бе толкова изискана, беше ми трудно да мисля за нея като за „момиче“, въпреки че бяхме на една възраст.

Ако продължа да вървя с нея към столовата, сигурно щях да се натъкна на военните полицаи и да си навлека неприятности. Те престанаха да ме изпращат до класната стая всеки ден, но нито за момент не вярвах, че това означава, че мога да отида на вечеря с останалите. Затова казах довиждане на Еф Ем и тя се затича, за да настигне останалите.

Тръгнах към изхода, бръкнах в раницата за вода, но си спомних, че съм оставила последната пълна манерка до мястото си в класната стая. Изтощена след днешните упражнения, аз се затътрих обратно към стаята.

Коб беше включил холограмата в средата на стаята и бе пуснал малка версия на бойно поле. Пред него кораби с размерите на топки прелитаха сред отломки, които падаха, обгърнати от огън и дим. Крелянски кораби, не по-големи от значки, стреляха.

Той гледа отново вчерашната битка, досетих се аз. В която загинаха Бим и Утринна роса. Нямах представа, че битките се записват.

Забелязах кораба си, когато се включи в битката. Отново усетих завладяващия хаос, вълнението, че най-сетне участвам в битка. Почти чувах експлозиите. Долових разтревожения глас на Кималин. Чух собственото си дишане, развълнувано, остро.

Очакване, дори малко страх се надигнаха у мен, докато гледах — напълно безсилна. Утринна роса загина отново.

Коремът ме присви. Само че аз нямаше да извърна поглед.

В стаята корабът ми мина през мелето, сдоби се с опашка. Гмурнах се под падащ отломък — използвах светлинното копие, за да завия, — след това се промуших между два крелянски кораба.

Коб спря симулацията с жест. Пристъпи напред, съсредоточено заоглежда кораба ми — застинал във въздуха сред зрелищно шоу от деструктори, падащи нишки светлина и взривени кораби. След това пренави симулацията и я пусна отново, наблюдаваше маневрата ми.

— Почти изпаднах в безсъзнание — признах от прага. — Не контролирах скоростта си и не овладях завоя преди Грав кап да се претовари.

— Независимо от това, маневрата ти е забележителна — похвали ме той. — Особено за кадет. Страхотна, почти невероятна.

— Досадник е по-добър от мен.

— Джорген е отличен техничен пилот, но той не усеща нещата като теб. Напомняш ми за баща си. — Той го каза… мрачно.

Неочаквано се почувствах неловко, затова отидох до симулатора и си взех манерката. Коб прегледа останалата част от битката и аз се насилих да видя отново как моят кораб и корабът на Бим преследват крелянския бомбардировач. Коб спря симулацията, когато четири странни охранителни кораба се отделиха от вражеския бомбардировач — същите, които след малко щяха да унищожат Бим.

— Какви са? — попитах.

— Нещо ново. Не са променили тактиката си повече от десетилетие. Какво се е променило сега? — Той присви очи. — Оцеляваме благодарение на това, че предвиждаме действията на креляните. Всеки път, когато се досетиш какво ще направи врагът, ти имаш предимство. Без значение колко са опасни, ако знаеш следващия им ход, можеш да го контрираш.

Ха. Това ми направи силно впечатление и аз закимах.

Коб изключи холограмата и закуцука до бюрото си.

— Вземи. — Той плъзна кутия по плота, после ми я подаде. — Одеве забравих да ти го дам.

Лично радио?

— Обикновено ги даваме на обучени пилоти, които не са дежурни и се връщат в Огнен рай. Тъй като ти живееш извън базата, прецених, че трябва да имаш. Да е в теб непрекъснато. Ще получиш общо повикване при крелянска атака.

Взех устройството, което бе правоъгълно, подобно на кутия, може би с размерите на малка гиричка. Татко имаше такова.

Коб махна с ръка, за да ме освободи, след това седна и започна да преглежда документите.

Аз не си тръгнах, имах въпрос.

— Коб?

— Да?

— Защо не летите с нас? Другите инструктори придружават кадетите си.

Стегнах се за гняв и упреци. Коб просто докосна крака си.

— Стари рани, Пумпал. Стари рани. — Той бе свален скоро след Битката за Висина. Кракът му се закачил, когато катапултирал.

— Не ви е нужен крак, за да летите.

— Някои рани — обясни тихо той — не са толкова очевидни колкото изметнатия крак. Трудно е да влезеш в кокпита, след като си видял как умират приятелите ти. Пробвай да го направиш, след като свалиш някои от твоите хора.

Неочаквано ми стана студено, сякаш бях катапултирала на голяма височина. Да не би да искаше да каже…

Да не би да казваше, че той е свалил баща ми?

Коб ме погледна.

— Да не мислиш, че някой друг ще получи заповед да го свали, хлапе? Аз бях негов партньор. Последвах го, когато избяга.

— Той не е избягал.

— Бях там. Той избяга, Спенса. Той…

— Баща ми не беше страхливец!

Срещнах погледа на Коб и за втори път днес той погледна настрани.

— Какво се случи там, Коб? — Присвих очи към него. — Защо си мислят, че ще направя същото, като следят показанията на мозъка ми? Какво не ми казвате?

Макар да не бях приела официалната версия, част от мен винаги предполагаше, че някаква грешка е причината за репутацията на татко. Че в объркването хората са решили, че се е превърнал в страхливец, което не беше вярно.

Сега обаче имах шанс да разговарям с човек, който е бил там. Човекът, който… който бе дръпнал спусъка…

— Какво се случи? — попитах и пристъпих напред. Исках да го кажа дръзко, предизвикателно, но чух единствено шепота си. — Ще ми кажете ли? Какво видяхте?

— Нали си чела официалния доклад? — отвърна Коб, но така и не ме погледна в очите. — Креляните прииждаха на мощна вълна, носеха животозаличаваща. Бяха по-многобройни от когато и да било преди и позицията им издаваше, че са открили база Висина. Отбихме една атака, но те се прегрупираха. Докато се подготвяха да ни нападнат отново, баща ти изпадна в паника. Развика се, че силите на врага били прекалено многобройни, че всички ще умрем. Той…

— На кого го каза? На целия флот ли?

Коб замълча.

— Да. Пред четиримата, които бяхме останали. Той не спираше да крещи, след това се отдели и отлетя настрани. Трябва да разбереш колко опасно беше това за нас. Ние буквално водехме битка за оцеляването на човешкия вид — ако други кораби започнеха да се оттеглят, щеше да настъпи хаос. Не можехме да си позволим…

— Вие го последвахте — прекъснах го аз. — Той се е откъснал и е полетял настрани, а вие го последвахте. Тогава го свалихте, така ли?

— Заповедта дойде почти веднага от щурмовия командир. Свали го за назидание, така че никой да не си въобразява, че може да се спаси с бягство. Бях се закачил на опашката му, той не отговори на повикванията ни. Затова включих ОМП, свалих щита му, след това… след това стрелях. Аз съм войник. Следвам заповеди.

Болката в гласа му беше толкова истинска, толкова лична, че почти се почувствах засрамена, че съм настояла да ми разкаже. За пръв път… решителността ми се пропука. Възможно ли беше да е истина?

— Закълнете се — настоях аз, — че се е случило точно това.

Коб най-сетне срещна погледа ми. Този път го задържа и не се обърна настрани — но също така не отговори на въпроса ми. Видях го как стисна зъби. В този момент разбрах, че липсата на отговор беше самият отговор. Той ми беше разказал официалната версия.

И тя беше лъжа.

— Крайно време е да се прибираш, кадет — заговори Коб. — Ако искаш копие от официалния запис, ще ти дам.

— Но това е лъжа. Нали? — погледнах го отново и той кимна едва забележимо.

Целият ми свят се озари. Трябваше да съм ядосана. Трябваше да съм бясна на Коб, задето е натиснал спусъка. Вместо това бях във възторг.

Татко не беше избягал. Баща ми не беше страхливец.

— Но защо? — попитах. — Какво може да се спечели като се лъже, че един от пилотите е избягал?

— Върви — нареди Коб и посочи вратата. — Това е заповед, кадет.

— Затова Железен юмрук не ме иска в ЗСД — осъзнах. — Тя знае, че ще задавам въпроси. Защото… Ангели небесни, тя е била вашият щурмови командир, нали? Тя е дала заповедта да застреляте баща ми. Името е променено в докладите, но тя е единствената, която пасва…

Погледнах Коб и забелязах, че лицето му е поруменяло от гняв. Може да беше и от смущение. Той ми беше казал тайна, при това важна, а… сега ми се стори, че съжаляваше. В момента нямаше да успея да измъкна повече от него.

Грабнах си раницата и излязох бързо. Сърцето ми беше разбито от загубата на приятелите, а сега трябваше да обмисля и факта, че инструкторът ми е убиецът на татко.

Засега поне… почувствах се като войник, който забива знамето на върха на хълм, отвоюван с много усилия. През всичките тези години бях мечтала и учила с увереността, че баща ми е герой.

И бях права.

22.

— И каква причина — попита Дърдорко, докато работехме заедно, — може да имат от ЗСД, за да лъжат, че баща ти е бил страхливец?

— Сещам се за десетки сценарии — отвърнах, докато лежах под Ем-бот до него.

Бяха минали пет дена след събитието и откакто изгубихме Бим и Утринна роса. Работех с Дърдорко след часовете, ремонтирахме кораба и това бе единственото спасение от мислите ми — въпреки че ми беше трудно да ставам рано както днес, да работя по кораба, а след това да ходя в час и по цял ден да търпя инструкциите на Коб.

Днес разкачихме кабелите от корема на Ем-бот и ги подменихме с нови. Някои от старите изглеждаха добри, но Дърдорко бе решил, че трябва да сменим всички, за всеки случай, а аз нямах намерение да споря с опитен човек като него.

Вързах нов кабел и го прокарах според инструкциите, които Дърдорко беше начертал по-рано. Светлинната ми гривна блестеше вътре в кораба, местеше се, за да ни дава светлина също като светла жица.

— Има буквално стотици причини, поради които ЗСД да лъже за татко — обяснявах, докато работя. — Може татко да е имал конфликт с Железен юмрук за лидерството, може тя да е направила така, че той да претърпи „инцидент“.

— Насред най-важната битка, която ЗСД някога са водили ли? — попита Дърдорко. — Това е прекалено, дори за теб.

— Прекалено ли? — възмутих се аз. — Аз ли прекалявам? Реалистка съм.

— Реалистка. Както всички онези случаи като деца, когато ме караше да се преструвам, че посичам дракони заедно с теб.

— Това бяха бойни тренировки.

Той изръмжа, докато работеше над особено труден кабел и Кръвожадния с удоволствие го имитира. Охлювът седеше на един камък близо до главата ми. Ем-бот беше „пуснал диагностика“ — каквото и да означаваше това. През повечето време подхвърляше неща като „Хм-м-м…“ или „Давай с това…“, за да „покаже, че процесът продължава, тъй като хората често се отегчават без слухова стимулация“.

— Сигурна ли си, че не си разбрала погрешно Коб? — попита Дърдорко. — Сигурна ли си, че кимна?

— Напълно. Официалната версия е лъжа, Дърдорко. Имам доказателство.

— По-скоро бих го нарекъл неубедително, евентуално потвърждение.

— Мога да притискам Коб, докато не ми каже всичко.

— Успех. Освен това, дори той да се разприказва, по-висшестоящите в ЗСД няма да признаят, че лъжат. Ако причиниш твърде много неприятности, ще станеш причината и двамата с Коб да бъдете отстранени.

— Аз задължително ще изчистя името на татко, Дърдорко.

— Не казвам, че не бива да го правиш. Просто изтъквам, че първоначалният ти план — да се научиш да летиш — все още си остава най-добрият начин да го направиш. Първо стани страхотен, известен пилот. Оправи репутацията на семейството и се превърни в човек, чието мнение не могат да пренебрегват. Тогава вече използвай влиянието си и изчисти името на баща си.

— Ще видим.

Дърдорко се изви — на малкото разстояние между Ем-бот и земята — и придърпа тетрадката си, за да запише нещо.

— Това са Грав капс — посочи той с молив механизма. — Само че аз не познавам този дизайн, да не говорим, че при него са на странно място. Тази черна кутия тук — единствената част, която не знам какво представлява — вероятно е мястото на изкуствения интелект. Не смея да я разглобя, въпреки че очевидно не функционира както трябва.

— Откъде знаеш?

— Можеш ли да си представиш някой умишлено да го е създал да се държи както се държи?

Така беше.

— Най-много се интересувам — продължи Дърдорко — от сглобките му, уплътненията и атмосферните гребла. Трудно ми е да обясня, но всички ми се струват… по-стегнати, по-фино конструирани от нашите. Разликата е малка, Спенса, но си мисля, че ако накараме това нещо да полети, то ще бъде страхотно бързо. По-бързо дори от разузнавателните ни кораби.

Потръпнах, когато си го представих. Дърдорко се ухили с тетрадката в ръка, след това я остави и бръкна с гаечния ключ, за да започне да сваля атмосферното гребло.

За момент останах загледана в него, без да пускам кабела в тясното пространство. Бях удивена. Той ми се стори щастлив.

С него бяхме приятели повече от десетилетие и аз бях сигурна, че и преди съм го виждала щастлив. Просто нито един подобен момент не бе забележителен. Спомнях си, че винаги се тревожи за нещо или е нервен заради мен, а понякога се е предал на някаква ужасна съдба.

Днес обаче се усмихваше докато работи, лицето му бе омазано в машинното масло, което слагаше при подмяната на кабелите. И това… това ми помогна да преодолея загубата, която продължаваше да ми тежи, чувството, че съм провалила приятелите си от ескадрата.

— А ти откъде намери тези кабели? — попитах аз, когато се заех отново с работа. — Мислех, че аз ще крада на дребно.

— Не се налага да крада — отвърна той. — Займинг — това е жената, която отговаря за стажа ми — ми даде цял наръч и някакви машини, с които да работя, за да се упражнявам в подмяната на кабели.

— Браво. Значи върви добре.

Дърдорко, колкото и да беше странно, се изчерви — въпреки че бе трудно да различа цвета зад машинното масло, единствено на отблясъците на светлинната гривна. Познавах го обаче добре и виждах.

— Какво? — попитах.

— Нали се сещаш за дизайна на кокпита на Ем-бот? — попита той.

— Коя част?

— Пилотската седалка и контролът са на отделно захранване — обясни той. — Сложно е, но ми напомня за жироскоп. Мисля, че седалката е направена така, че да се върти в посоката на джи форса. Нали знаеш колко е трудно човек да поеме джи форса, който изтласква кръвта в главата или краката?

— Ами да. Повярвай ми, много добре знам.

— Ами ако седалката ти се върти по време на широки завои? Така форсът винаги ще бъде в посоката, която е най-приемлива за тялото — право назад. Това ще помогне при маневрите на висока скорост.

— Я — възкликнах любопитно аз, но по-заинтригувана от начина, по който Дърдорко грейваше, докато говореше.

— Нарисувах някои предложения в тетрадката си и… ами Займинг изглежда ги е видяла и реши, че са мой дизайн. Тя може… може да е решила, че съм гений.

— Но ти си гений.

— Не бих казал — изчерви се отново той. — Просто копирах онова, което видях. Онзи, който е построил Ем-бот, е бил геният.

— Ти обаче се досети сам! — изтъкнах. — За подобно нещо трябва да си гений.

— Не трябва — отвърна той, след това зави един болт с гаечния ключ. — Само че… ами, лъжа или не, това е начин да предадем тази технология на ЗСД. Може да намеря начина как това атмосферно гребло работи и да им покажа. Ако съм внимателен и не правя открития, които са прекалено очебийни, ще можем да помогнем в битката срещу креляните, без да разкрием Ем-бот.

— А ти ще станеш герой! — възкликнах.

— Фалшив герой — поправи ме той. — Но пък… много беше приятно…

Ухилих се, след това се заех отново с кабелите. Можехме да разкрием всичко това пред ЗСД, за да не умират повече пилоти. Като се замислих за това, настроението ми веднага помръкна. Каквото и да направех за бъдещите пилоти, чувството за безсилие щеше да си остане, също и болката за колегите, които вече бяха изгубили живота си.

Насочих отново мислите си към тайната за случилото се с татко, опитах се да обмисля всяка причина, поради която ЗСД биха искали да прикрият случката. Това задържа вниманието ми за около половин час, докато не чух звънване откъм кокпита.

— Диагностиката приключена — заяви Ем-бот с услужливия си — и съвсем не страшен глас. Той проехтя във вътрешността на кораба. — Какво пропуснах?

— Обсъждахме как Дърдорко ще стане герой — обясних. — И причините, поради които ЗСД биха крили нещо. Те твърдят, че татко е избягал от битка, но аз съм абсолютно сигурна, че не го е направил.

— Продължавам да си мисля, че ти прибързваш със заключенията — заяви Дърдорко. — Защо да се занимаваш с такова едромащабно прикриване единствено за да очерниш един пилот?

— Ами ако татко е бил свален по случайност от приятелски огън? — подхвърлих. — В хаоса на битката някой е стрелял по него по грешка и не е искал това да остави петно в досието му. Затова са казали, че татко е избягал, и са принудили Коб да излъже за случилото се.

Дърдорко изръмжа и отхлаби поредния болт.

— Това вече е по-достоверно. Повече от другите ти измишльотини. Но и тук има проблем. Няма ли другите пилоти да забележат? Коб каза, че в ескадрата са били четирима, когато се е случило.

— Ние не знаем колко дълбоко е покрито всичко — заявих. — И въпреки че имената в докладите са променени, аз съм напълно сигурна, че Железен юмрук е била командир. Това обяснява защо държеше толкова много да ме държи далече от ЗСД. Може би се е страхувала, че ще разкрия истината — че некомпетентното ѝ водачество е довело до случайната смърт на един от пилотите ѝ.

— Прекаляваш. Дори не знаеш със сигурност дали официалният доклад е лъжа.

— Той кимна.

— Той уж е направил някакво движение като кимване или просто случайно е трепнал.

— Намери тогава по-добра теория защо ще лъжат всички — настоях аз.

— Аз мога да ти дам — обади се ведро Ем-бот. — Великият спор за хаоса причинен от човека.

— Какво? — недоумяваше Дърдорко.

— Великият спор за хаоса причинен от човека — ВСХПЧ. Това е изключително популярен и много добре документиран феномен; в депата със спомени имам много материали по въпроса.

— И какво точно представлява? — попитах, докато скачвах един кабел. Той често подхвърляше странни неща като това и аз се бях научила просто да го изслушвам. Поне отчасти, защото… ами, начинът, по който той говореше, беше интересен. Той възприемаше света по много странен начин.

Надявах се един от тези разговори да извлече полезна информация от банката му за спомени, въпреки че начинът, по който шашкаха Дърдорко, бе истински бонус.

— ВСХПЧ е свързан със свободната воля — започна да обяснява Ем-бот. — Хората са единствените същества, които притежават свободна воля. Знаем това, защото ти подчерта, че я имаш — а аз, като бездушна машина, трябва да приема думите ти за верни. Между другото, как се чувстваш, когато сама вземаш решения?

— Не знам — отвърнах.

— Същото ли е, както когато ядеш сладолед?

— Не… не точно.

— Аз, разбира се, не знам — отвърна Ем-бот. — Не съм създаден с умението да разбирам вкусовете. Или да вземам сам решения.

— Та ти вземаш решения непрекъснато — обади се Дърдорко и посочи кокпита с гаечния ключ.

— Аз не вземам решения, просто изпълнявам комплекс от рутинни заповеди, заложени в програмата ми, които произлизат от количествени стимули. Аз съм съвършено и напълно рационален.

— Рационален — повторих, — след като непрекъснато се интересуваш от гъби.

— А-ха — потвърди той. — Кажи, възможно ли е някой да е създал сладолед с вкус на гъби?

— Гадост — намръщих се аз. Само веднъж бях опитвала сладолед, когато бях дете и татко имаше заслуги, за да ми вземе. — Защо ни е да ядем подобно нещо?

— Не знам — отвърна Ем-бот. — Великият спор за хаоса причинен от човека. Нали не си забравила.

— Който все още не си обяснил — напомни му Дърдорко.

— А! Мислех, че е очевидно — изненада се Ем-бот. — Човеците имат свободна воля. Свободната воля е способността да вземат нерационални решения — да реагират срещу стимули. Така става невъзможно рационален изкуствен интелект да предвиди напълно човешките действия, защото макар аз да проявявам съвършено разбиране към вашите вложени данни, вие пак можете да направите нещо, което е напълно непредсказуемо.

Обърнах се към Дърдорко, намръщих се, опитах се да осмисля чутото.

— Това означава, че сте странни — добави Ем-бот.

— Ами… — заекнах аз.

— Не се тревожи. Независимо от всичко аз те харесвам.

— Нали каза, че това било популярна теория? — попита Дърдорко.

— За мен — уточни Ем-бот.

— И каза, че има много писано за нея — продължи приятелят ми.

— От мен — добави Ем-бот. — По-рано днес. Написах седем хиляди страници. Процесорите ми работят много бързо, нали разбирате. При условие, че по-голямата част от написаното е само „човеците са странни“, повторено 3756932 пъти.

— Нали трябваше да правиш диагностика? — заяде се Дърдорко.

— Дърдорко, това ми отне около трийсет секунди — заяви Ем-бот. — Трябваше ми нещо по-ангажиращо, което да запълни времето ми.

Момчето въздъхна и пусна нов винт в чашката до него.

— Нали си наясно, че това чудо е ненормално?

— Стига да го накараш да лети, нямам нищо против. Ти… нали можеш да го накараш да лети?

— Не съм ненормален — отбеляза Ем-бот.

— Ами — започна да обяснява Дърдорко, без да обръща внимание на машината — след като сменим кабелите, трябва да прегледаме всмукателните отвърстия, спомагателните системи и останалите сглобки. Ще прегледам атмосферното гребло, а ти разглоби Грав капс и ги прегледай.

— Ако всичко това е наред, значи вътрешностите са в добра форма. След това ще мислим какво да правим с крилото. Наближава част от стажа ми, където ще уча дизайн и производство и може и да успея да поръчам нови части за това крило. Въпреки че може и да ти възложа да изчукаш някои извити места. Така всичко ще бъде наред освен голямото.

— Бустерите — напомних аз. Ем-бот имаше място за три, един голям и два малки.

— Мисля, че ще лети добре с един централен бустер. Няма начин да поръчам да ми направят нещо толкова голямо. Така че, ако искаме това нещо да полети, ще трябва да ми намериш части. Стандартен модел на ЗСД би трябвало да свърши работа — каквото и да е от A-17 до A-32 ще пасне на мястото с малко работа от моя страна.

Въздъхнах и се отпуснах върху камъните. Най-сетне се измъкнах изпод изтребителя, за да пийна.

Нов бустер. Подобно нещо нямаше да намеря в депото за рециклиране, нямаше как да го открадна от случаен хавъравтомобил. Това беше военна технология. Трябваше да открадна от изтребител. А подобна кражба нямаше да мине за нещо дребно и незначително… щеше да е равносилно на измяна.

Не, помислих си аз. Оправянето на Ем-бот беше страхотна мечта, но не можех да стигна чак дотам.

Въздъхнах, отпих дълга глътка от манерката, след това проверих часовника си. 0605. Дърдорко се измъкна и посегна към своята манерка.

Подсвирнах на Кръвожадния, който ме имитира съвършено.

— Трябва да вървя — обърнах се към Дърдорко. — Трябва ми време да се скрия в женската тоалетна и да се почистя преди часовете.

— Разбира се — съгласи се той и потропа по крилото на кораба с гаечния ключ. — Не знам защо ти трябва да ходиш там, след като можеш да използваш почистващото устройство на кораба.

— Той има ли такова? — заковах се на място аз.

— Снабден е с всякакви удобства, включително преработка на отпадъци като част от капсулата в кокпита. Вчера донесох сапун и системата работи; контролът е малката клавиатура в левия край на кокпита. Капакът се затъмнява, за да имаш усамотение. Така нещото няма да ти се присмива, докато се почистваш.

— Че защо ми е да ѝ се присмивам? — попита Ем-бот. — Крехкото човешко същество — и миризмите, причинени от неефективното ѝ излъчване на биологична енергия — не са повод за смях.

Просто се усмихнах. Беше ми омръзнало да се промъквам в почистващата система на базата и непрекъснато се притеснявах, че адмирал Железен юмрук ще използва този факт като извинение, за да ме отстрани.

— Има смисъл, че си снабден с почистващо устройство — заговорих на Ем-бот, когато се качих в кокпита. — Ти каза, че си далекообхватен разузнавателен кораб, нали?

— Екипиран съм за мисии в дълбокия космос.

— С четири деструктора — подчерта отдолу Дърдорко, — и съвършени атмосферни гребла и забележително бърз. Това е боен кораб, Пумпал. Вероятно има и опцията за полети на далечни разстояния, както той каза.

— Значи можеш да се грижиш за пилота дълго — отбелязах аз и затворих капака. — Пътувал си сред звездите.

— Хипердрайв ускорителят е извън строя — оплака се Ем-бот.

— Как си се справял? — попитах. — Какво е „хипердрайв ускорител“? И какво си проучвал?

Колкото и да беше странно, корабът мълчеше. Кокпитът — както бе обещано — притъмня, когато натиснах копче на панела, който ми показа Дърдорко.

— Нямам подобни сведения — отвърна тихо Ем-бот. — Ако можех да изпитвам страх, Пумпал, щях… щях да се страхувам от това. Аз не съм автопилот; не летя сам, това е забранено, освен за много бавни маневри. Затова съм хранилище на знания. В това съм добър.

— Само дето си забравил всичко.

— Почти всичко — отвърна жално той. — Освен… заповедите си.

— Притаи се. Зареди. Не влизай в битка.

— И отвори база данни за каталогизиране на гъби. Това е… в момента съм само това.

— Надявам се Дърдорко да успее да поправи депото ти за спомени, за да възстановим онова, което си изгубил. В противен случай ще запълним депата ти снови спомени. По-хубави.

— Данните не показват подобна възможност.

— Не е и нужно — уверих го аз. — Ще видиш.

— ВСХПЧ — отвърна Ем-бот. — Ще ти позволя да прочетеш седемте хиляди страници, които съм написал, но съм програмиран да избягвам случаи, в които хората се чувстват непълноценни заради невероятно странните си прояви.

Спуснах седалката на легло, след това напипах почистващата капсула в задната част на кабината — тя не се виждаше веднага, но аз знаех какво да търся: дупка, която да отворя, в която да се пъхна. Дългата, тясна почистваща капсула се изтегли от фюзелажа.

Съблякох се, натъпках дрехите в отделението, след това насочих крака към капсулата и се плъзнах навътре. Затворих като натиснах копче до мен и активирах капсулата.

Държах очите си затворени, тъй като бях цялата в пяна и светли проблясъци. Почувствах се разкошно, че си имам собствена почистваща капсула. В моя квартал трите капсули се използваха от дванайсет апартамента. Използването бе определено като време.

— Накарах те да се почувстваш зле, нали? — попита Ем-бот.

Не бях от срамежливите, но гласът му ме накара да се изчервя. Не бях свикнала да говоря, докато съм в капсулата.

— Добре съм — отвърнах, след като и лицето ми беше измито. — Харесва ми как говориш. Различно. Интересно.

— Не аз съм измислил ВСХПЧ, за да се почувстваш зле — обясни той. — Аз просто… трябва ми обяснение. Защо казваш неща, които не са истина.

— Ти никога досега ли не си чувал за лъжи?

— Не знам. Може и да съм. Но това знание го няма.

Стори ми се толкова крехък. Как бе възможно голям, тежко въоръжен изтребител да звучи толкова уязвимо?

— Ти си единственият източник на информация, с който разполагам — призна Ем-бот. — Ако ми кажеш неща, които не са истина, какво да вложа в депото на спомените? Така рискувам да съхранявам неверни данни.

— Това е риск, с който всички живеем, Ем-бот — отвърнах. — Не можем да знаем всичко — а част от онова, което си мислим, че знаем, се оказва, че не е истина.

— Това не те ли плаши?

— Разбира се, че ме плаши. Ще се постарая да не те лъжа.

— Добре. Благодаря ти.

Той замълча и аз се отпуснах, насладих се на дългото почистване и през всичкото време си представих как заедно с Ем-бот влизам в битка, оръдията му стрелят, спасявам моята ескадра от страшна орис, също като Жана д’Арк на верния си жребец.

Това бяха хубави мечти. Нищо че жребецът ми не спираше да пита за гъби.

23.

— Добре — прозвуча гласът на Коб в ухото ми, докато цялата група се носехме по холографското бойно поле. — Почти убеден съм, че няма да се забиете с носа в първия отломък, който падне покрай вас. Може и да сте готови да научите някои напреднали техники с оръжия.

Дори две седмици след като го изгубихме, аз очаквах Бим да се обади възторжено и да попита за деструкторите. Когато не чух гласа му, заговорих в негова памет.

— Ами деструкторите?

— Не — отсече Коб. — Днес ще тренираме с ОМП.

А, ясно. Толкова време бяхме прекарали в тренировки със светлинните копия, че почти бях забравила, че има и трето оръжие, което може да свали щитовете на врага.

Докато чаках Коб да определи днешните партньори, включих радиото на частен канал и се обадих на Драйфа.

— Почти реших, че ще ни позволи да стреляме, какво ще кажеш, Драйфа?

Тя само изръмжа.

— Накара ме да се замисля за Бим — продължих. — Поне да му бяхме помогнали да си избере позивна.

— Днес съм със Странница — рече Драйфа, когато Коб ни подаде сигнали за двойките на сензорите на екраните. — Драйфа край. — Тя прекъсна канала.

Усетих как лицето ми изстива и стиснах зъби, безмълвно наругах Досадник, задето беше издал произхода ми. Може и да бях свикнала с подобно отношение, но харесвах Драйфа. Това енергично момиче, което обичаше забавленията, ми беше почти приятелка.

Преместих кораба си до Нед, партньора ми за деня. Пред нас група крелянски кораби се появиха в небето и започнаха да летят и описват лениво фигури. Падаха отломки, повечето едри късове, огнени парчета, които се сипеха от небето бързо, оставяха димни следи.

— Така — заговори Коб. — Основно използване на щита. Пумпал, разкажи ни.

Понякога го правеше, проверяваше знанията ни.

— Щитовете на кораба могат да погълнат приблизително 80 кас енергия преди да се претоварят и счупят — заговорих аз. — Това е около два до три изстрела от деструктор, удар на малък отломък или челен сблъсък. Ако щитът ти падне, трябва да го превключиш — и той използва мощност от бустера ти. Това означава да изгубиш инерция и маневреност за половин минута.

— Добре. Амфисбена, тя какво пропусна?

Останах много впечатлена, че той може да произнесе позивната на Артуро, която означаваше двуглав дракон.

— Не много — отвърна момчето. — Винаги предупреждавай партньора си, ако щитът ти падне, за да може да те покрие с деструкторите си, докато го включиш отново. Не че знаем много за използването на деструкторите…

— Натискаш спусъка, умнико — сопна му се Коб. — Не ти трябва много мозък, за да използваш деструктор. ОМП е друга работа. Обърнат Магеланов Пулс. Той сваля всеки щит — включително и вашия — на петдесет метра отстояние.

— Петдесет метра — повтори тихо Еф Ем. — Това е съвсем близо.

— Безобразно близък обхват — подчерта Коб. — Буквално ще помиришете крелянската смрад преди да ги поразите с ОМП.

— Господине — обади се Джорген. — Тревожа се за способността на ескадрата да се приближи чак толкова.

— Де да бяхме посветили един месец над маневри и използване на светлинно копие, докато другите кадети си играеха на детски игри — сопна се Коб. — Вижте, крелянските щитове са силни. Ако участвате в боя по моя начин, можете напълно да изключите преимуществата им. Ако не желаете да се биете по моя начин, тогава вървете да си губите времето като станете фермери на водорасли.

След тези думи ни хвърли в симулацията. Аз не се оплаквах. След толкова много седмици упражнения на какви ли не завои и обръщания, нямах търпение да участвам в нещо, което макар и бегло наподобяваше истинска битка.

На всеки определиха по един крелянски кораб, който летеше без много маневри. Работата ни беше да приближим като двойка, точно на петдесет метра един от друг. Щяхме да пресечем пътя на крелянския кораб и един от нас щеше да включи ОМП. След това спираме и изпълняваме упражнение за бързо възстановяване на щита.

Нямаше да обстрелваме крелянския кораб. Щяхме единствено да практикуваме свалянето на щитовете им с ОМП отново и отново. Въпреки че вражеските кораби летяха без много маневри, се оказа трудно. Трябваше да се приближиш толкова плътно, че имах чувството, че ще се забия в тях. Оказа се, че петдесет метра е точно под границата за спокойно минаване покрай врага. Първите двайсетина пъти аз се отдръпвах прекалено бързо и ОМП сваляше моя щит, но не и този на врага.

Приближаваш. Включваш ОМП. Изтегляш се. Презареждаш.

Повторение.

— Да знаеш — заяви Нед, докато летяхме, — много ще ме изкефи да сваля няколко от тези гадове.

— Не екстраполирай, Никога — прозвуча гласът на Коб в ушите ни. — Днес целта на упражнението е да свалим щитовете им. Това е всичко.

— Ама…

— Ще ги унищожаваме по-нататък. През тези няколко дни ще се съсредоточим над основните ОМП стратегии.

Нед въздъхна по груповата линия.

— Няколко дни ще правим само това ли? На някой друг не му ли се струва, че това е безумно скучно?

Неколцина от другите го подкрепиха, но не и аз. Всеки миг на летене, дори в симулация, беше истинска радост. Тази експлозия от скорост, тази точност… това беше свобода.

Спомнях си татко по-добре, когато летях. Искрата на нетърпение в очите му, вдигнатата нагоре глава — и копнежът да се върне. Всеки път, когато летях, споделях нещо ново с него, нещо лично.

Двамата с Нед направихме още няколко ОМП упражнения и колкото и да е странно — при завоя — крелянският кораб излетя от редицата и ме принуди да го последвам по-упорито. Това не беше нормалното упражнение, но то бе истинско предизвикателство за мен. Когато най-сетне успях да сваля щита му с ОМП, аз дишах тежко, но бях широко усмихната от възторг.

— Кажи, че това последното не беше забавно — подхвърлих по частната линия на Нед. Погледнах към неговата холограма, както беше с шлема. Той може и да беше грубиян, едър, с лице, което изглеждаше твърде голямо за главата му. Не можех да си представя какво му е, когато се свие в кокпита при положение, че беше метър и деветдесет и три.

— Забавно е да си стоиш вкъщи — отвърна той — с вдигнати крака, докато се наслаждаваш на някоя топла напитка. Всичко това тук е просто задължение.

— О, моля те — въздъхнах. — Няма да се вържа на преструвките ти, Нед.

— Какво? — възмути се той. — Аз съм напълно нормален човек.

— Който е расъл в дълбоките пещери.

— Всъщност съм расъл тук. Във Висина.

— Наистина ли? — учудих се аз.

— Да, ходех на училище заедно с Джорген и Артуро там долу, но родителите ми имат овощна градина.

— Значи не си напълно нормално момче — заявих. — Учил си с елита, а родителите ти са изявили желание да поемат най-трудната работа на Метален рой. А и колко братя пилоти имаш?

— Не знам — отвърна той. — Не мога да броя толкова много.

— Ти си най-неумелият, когато се преструваш на тъпак.

— Значи и това не успявам да направя като хората — натърти той. — Допълнително доказателство, нали?

Извих очи, докато се подготвяхме за нов пробег. Нед бе твърдо решил да се прави на огромен, тъп смешник. Само че прекаляваше. Дори камъните не бяха толкова тъпи, на колкото се правеше понякога Нед.

На бойното поле Драйфа и Кималин профучаха покрай крелянския кораб. Драйфа включи ОМП навреме, но Кималин не само че летеше прекалено близо — така че и тя бе засегната, — но изпадна в паника, когато щитът ѝ падна и изви на една страна. Тогава се размаза в крелянския кораб.

Намръщих се. От доста време никой не беше допускал толкова тъпа грешка. Нед подсвирна тихо, след това натисна копчето за връзка.

— Добра експлозийка, Страннице. Седем от десет. Пробвай да завъртиш разрушения си кораб малко повече следващия път, когато падаш.

— Благословени да са звездите ти — измърмори тя по начин, който прозвуча като ругатня.

— Ха! — възкликна Нед.

— Не ѝ се подигравай — казах му по частната линия. — Тя много се старае.

— Всеки има нужда от друг, за да изпусне парата, дори тя. Най-вече тя. Понякога е толкова напрегната, че имам чувството, че си е стегнала колана с две дупки по-назад от нужното.

— Тя просто е от различна пещера — уточних. — Културата ѝ я прави по-любезна.

— Нервна е — настоя той. — Знае, че е най-лошият пилот. Ако не обръщаме внимание, само ще я направим още по-нервна. Вярвай ми.

Какво?

— А какво мислиш за Драйфа?

— Тя е добра — отвърна той. — Но не толкова, колкото си въобразява. — За момент замълча. — Тя се преструваше, че всичко е игра. Била е атлет, нали знаеш?

— Истински ли?

— Да. Играч на дигбол. Носач, една от най-добрите в ученическата лига. Изглежда за нея всичко е състезание, но след това изгубихме Бим и Утринна роса и тя взе че стана мълчалива. Не знае как да реагира, откакто престана да възприема летенето като игра.

— А пък на мен ми се стори, че каза, че си глупав.

— Тъп съм като студена скала.

— А задълбочените ти размисли за състудентите ни?

— Просто си приказвам. Дрънкам, каквото ми дойде на ум. Имаш късмет, че хвана някакъв смисъл. Обикновено само грухтя.

— Я стига.

Направихме още упражнения и през всичкото време Нед издаваше грухтящи шумове. Не можех да определя дали се държи по детски или е завършен шегобиец… или, ами дали не е и двете. Може да имаше и още нещо.

Коб най-сетне ни повика да се строим, след това накара двойките да направят пробега една след друга, за да ни наблюдава поотделно и да каже мнението си за това как напредваме. Макар това да ми доставяше удоволствие, аз се зарадвах на прекъсването — работата беше уморителна.

Наблюдавах всеки соло пробег и осъзнах, че започваме да приличаме на истински пилоти. Начинът, по който Драйфа се завърташе, след като се отделеше от крелянски кораб, бе впечатляващ. Еф Ем може и да беше прекалено внимателна, но в летенето ѝ имаше вдъхновяваща прецизност.

Следващата бе Кималин и тя дори успя да изключи щита на креляните с ОМП. Усмихнах се и я повиках, когато се върна.

— Ей — заговорих по частната линия. — Браво.

— Не катастрофирах — отвърна тя. — Това е нещо ново.

— Ти почти никога не катастрофираш.

— Но и почти никога не се справям блестящо на упражненията.

— Всички си имаме таланти. Твоят са изстрелите от разстояние. Моят е да ругая хората.

— Да ругаеш хората ли? Че ти почти никога…

— Млъквай, грозно изчадие.

Тя се изкиска и аз се усмихнах. Може би Нед беше прав. Може би тя наистина имаше нужда от време на време да изпуска парата.

— Слушай сега, мила — заговори Кималин, — съвсем не искам да те критикувам, но това изобщо не може да бъде наречена ругатня с въображение. Чувам такива думи всеки ден, откакто напуснах Пещерата на изобилието! Там, откъдето идвам, трябва да бъдеш благоразумен.

— Какъв е смисълът?

— Не може да даваш на хората да разберат, че се отнасяш към тях с пренебрежение. Така ще ги засегнеш!

— Значи обиждате хората… без да ги обиждате, така ли?

— Това е нашият начин. Не се притеснявай, ако това за теб няма смисъл. Вдъхновяващо е, че се чувстваш добре такава, каквато си. Така си имала много шансове да учиш уроците на живота!

— Нова е… ами… — ухилих се. — Харесва ми.

— Благодаря ти.

Линията ни пропука и неприятният глас на Досадник се разнесе.

— Страннице, Пумпал, гледате ли как се представя Драйфа? Би трябвало да обръщате повече внимание.

— Гледам — сопнах се аз.

— Добре, защото от моето място ми се струва, че не спирате да дрънкотите и да се кискате.

— Джорген — намеси се и Кималин. — Искам да ти кажа как те възприемат като щурмови командир. Както Светицата е Набожна и Справедлива, аз съм сигурна, че ти ще бъдеш възнаграден с всичко, което заслужаваш в този живот!

— Благодаря, Страннице. Следи внимателно какво става. Джорген край.

Наблюдавах, докато светлината, която посочваше, че той е на линия спря да мига, чак тогава избухнах в смях.

— Това беше най-великото нещо, което съм чувала в целия си живот.

— Е — продължи Кималин, — теб те знаем, че на моменти си малко по-драматична, но с удоволствие приемам комплимента. — Тя полетя, за да направи поредния пробег, докато Коб я наставляваше как да използва бустера си.

— Почти ми се струва, че мястото ѝ не е тук — прошепнах на себе си. — Сякаш тя е твърде добра за нас и същевременно недостатъчно…

— Това е противоречие — избълва гласът на Ем-бот в ухото ми. — Толкова съвършено човешко.

— Да — съгласих се аз, след това изпънах гръб. — Ем-бот?

— Да?

— ЕМ-БОТ.

— Не че имам нещо против да ми се крещи, тъй като емоциите ми са синтетични, но имаш ли нещо против…

— Как? — прекъснах го аз. Отпуснах се на седалката, свих се и зашепнах. — Могат ли останалите да те чуят?

— Инфилтрирах линията ти и изпращам комуникациите директно в шлема ти — каза той. — Безжичният ти излъчвател на комуникации ми дава ключова позиция, за да ги изолирам.

— Какво?

— В чантата ти. Май си я оставила до седалката.

Личното радио, което Коб ми беше дал.

— Както вече казах, методите за комуникация на твоите хора са твърде примитивни — продължи Ем-бот. — А това ми се струва любопитно, тъй като останалата част от технологията ви — с изключение на липсата на великолепен изкуствен интелект — изглежда сравнително подобна на моята. А, да, освен това нямате и хипердрайв ускорители. Както и прилична техника за документация на гъбите. Така че мога да предположа, че сте изостанали във всички важни области.

— Мислех, че се притесняваш да не бъдеш открит! — прошепнах. — Защо ми говориш, докато съм тук?

— Аз съм стелт кораб, Спенса — отвърна той. — Напълно съм в състояние да хакна комуникациите, без да се разкрия. Но те предупреждавам, нямам доверие на това ЗСД, дето говориш за него.

— Което показва, че си умен — подчертах честно. — А на мен имаш ли ми доверие? Въпреки че съм те лъгала?

— Напомняш ми за човек, когото съм забравил.

— Това… е противоречие, Ем-бот.

— Нищо подобно. Казах го и съм сто процента рационален.

Извих очи.

— Това се нарича логика. — Той изчака малко, след това добави по-тихо. — И съм супер добър в нея.

Кималин приключи пробега покрай крелянския кораб и избяга. Така и не включи ОМП.

Но тя можеше да размаже тази проклетия във въздуха, помислих си аз, подразнена заради нея. Стига щитът да е бил свален.

Коб продължаваше да повтаря, че имаме нужда от основното и аз реших, че това има смисъл. Въпреки това не изглеждаше справедливо. Все едно… не я използвахме в пълния ѝ капацитет.

— Пумпал — обади се Коб. — Ти си.

— Какво трябва да правиш? — попита Ем-бот. — Какво правим? Нямам видео. Само аудио.

— Летим — прошепнах, след това задействах бустерите и се издигнах сред холографските отломки — които се обновяваха непрекъснато с нови, които се сипеха от небето.

Целта ми се появи, крелянски кораб, който лавираше между боклуците. Ускорих и се понесох след него, включих на свръхскорост, докато минавах между отломките. Бях почти достатъчно близо…

Някаква светлина започна да мига на таблото ми. Да не би да имах опашка? Какво? Нали трябваше да бъде соло изпълнение, самостоятелно упражнение. Очевидно Коб бе решил да направи задачата ми по-трудна.

Така да бъде.

Завъртях се, за да избягам, тъкмо когато опашката започна да стреля с деструкторите си. Маневрата ме спаси, но целта ми се изплъзна. Няма да те оставя, помислих си аз, включих на свръхскорост и се понесох след нея, взех един завой с висока скорост и я настигнах. Опашката не ме оставяше, продължаваше да стреля.

Имаше попадение, което извади от строя щита ми. Аз обаче се съсредоточих над кораба пред мен, който се гмурна надолу. Затова изключих подемния пръстен и се понесох на свръхскорост в изумително гмурване. Светлините заблестяха на контролния панел, за да ме предупредят, че без подемен пръстен нищо няма да ми попречи да се размажа в земята.

— Не знам с кого се биеш — заговори Ем-бот, — но тези предупредителни пиукания показват, че не се справяш добре.

За потвърждение на думите му, линията на капака предупреди, че съм претоварила Грав капс и джи форс индикаторът светна в червено. В истински кораб щеше да ме притисне джи форса, който при гмурване щеше да изтласка кръвта в главата ми и да припадна.

— Постарай се да не умираш — помоли Ем-бот. — Не искам да оставам с Родж. Той е скучен.

Пресякох следата на друг къс метал, който падаше и гореше — искри отскочиха от щита ми, той светна и пропука от енергия. Бях изгубила опашката, тя изостана, но аз не се бях доближила до целта.

Не мога да продължа с гмуркането, помислих си. Приближавам земята.

Стиснах зъби, след това се захванах със светлинното копие за отломъка тъкмо когато целта ми изви настрани и пое нагоре. Завъртях се около къса, след това реактивирах подемния пръстен и включих отново на свръхскорост. С тази маневра описах пълен кръг и се стрелнах нагоре, минах точно покрай крелянския кораб.

Включих ОМП, след това блестящата линия на капака стана ярко червена.

— Ха! — възкликнах по груповата линия. — Децата ти ще ридаят тази вечер, холографен крелянски негоднико!

— Сериозно, Спин? — заговори Еф Ем. — Каза го иронично, нали?

— Иронията е оръжието на страхливците! — отвърнах. — Също като отровата. Или деструкторите на кораба на Досадник.

— Страхливците няма ли да използват една супер голяма бомба? — попита Еф Ем. — Нещо, което да пуснеш отдалече? Трябва да се доближиш твърде много за отрова.

— Като местния експерт — обади се Нед, — искам да изтъкна, че оръжието на истинския страхливец е канапето и купчина що-годе забавни романчета.

— Мъртва си, Пумпал — натякна Досадник и свали кораба си близо до моя. — Червената ти светлина светна, вероятно е причинила перманентна увреда на ретината. Ако това беше истинска битка, със сигурност щеше да си напълно безпомощна — а корабът ти щеше да е останал без щит. Щеше да умреш след секунди, благодарение на крелянина на опашката.

— Няма значение — отвърнах, развеселена от обидата в гласа му. Той да не би наистина да се чувстваше застрашен от отношението ми? — Задачата ми беше да сваля щитовете на целта, което направих. Опашката ми беше без значение; заповедта на Коб беше да включа ОМП до целта.

— Не можеш да продължаваш да мамиш в симулациите — натърти Досадник. — Ще бъдеш напълно безполезна в битка.

— Не мамя в нищо. Печеля.

— Все тая. Поне този път не разби кораба си в моя. Звездите да са на помощ на човека, който застане между Пумпал и опитите ѝ да изглежда добре в очите на другите.

— Какво? — подразних се аз. — Ти…

— Стига приказки — сряза ни Коб. — Пумпал, летя добре, но Джорген е прав. Ти се провали като позволи да бъдеш убита.

— Казах ти — продължи да натяква Досадник.

— Ама… — започнах аз.

— След като имате време да спорите — прекъсна ни Коб, — очевидно не ви давам достатъчно трудни задачи. Всички да се подготвят за три пробега в гама-М формация преди вечеря. Джорген, въведи ред и направете упражнението.

— Чакайте — надигна глас Кималин. — Вие тръгвате ли си?

— Разбира се, че си тръгвам — отвърна Коб. — Няма да закъснея за вечеря. Коб край.

— Браво — избълва Драйфа. — Благодаря ти, Пумпал, не че има защо.

Чакай малко, не бе възможно тя да вини мен за допълнителната работа, вместо Досадник. Досадник ни организира в гама-М формация, монотонно летателно упражнение. Отне ни не повече от десет минути, но аз кипях през всичкото време и се ядосвах все повече и повече. Не обърнах внимание на Ем-бот дори когато се опита да говори с мен.

Щом приключихме, аз си свалих шлема, без да обърна внимание на Досадник, който искаше да се подредим и да докладваме. Просто… имах нужда да се откъсна от всичко. Имах нужда от няколко секунди за себе си. Избърсах потта от лицето си, пригладих назад косата, която беше залепнала за челото под шлема.

Вдишвай. Издишвай.

Холографският ми кокпит изчезна.

— Какво правиш? — попита застаналия до мен Досадник. — Шлема ли си свалила? Казах да се подредите!

— Трябва ми само минутка, става ли? Остави ме на мира.

— Не се подчиняваш на заповеди!

О, ангели небесни. Не можех да се разправям с него точно сега. Бях объркана, изтощена и безкрайно гневна. Тренировките бяха безкрайно дълги.

— Е? — надвеси се над мен Досадник. Останалите изключиха холограмите и се протегнаха.

Лицето ми изстина. Усетих, че ще изгубя контрол.

Спокойно, Спенса. Можеш да бъдеш спокойна. Потиснах гнева и се изправих. Трябваше да изляза от стаята.

— Какво ще кажеш? — попита Досадник. — Защо непрекъснато подкопаваш авторитета ми?

— Какъв авторитет? — сопнах се аз, грабнах си раницата и тръгнах към вратата.

— Бягаш ли? — продължи Досадник. — Напълно в реда на нещата.

Заковах се на място.

— Май трябва да очакваме неподчинение от дъщерята на Зийн Нощносянков — заяви той. — На семейството ти не му се носи славата на хора, които се подчиняват на заповеди, нали?

Лицето ми беше като лед. Отвътре горях.

Достатъчно.

Обърнах се бавно, след това пристъпих към Досадник и без да кажа и дума пуснах раницата.

Той ме погледна и започна да се подсмива.

— Ти…

Отпуснах се на едно коляно, след това забих юмрук в неговото коляно. Той ахна и когато се преви от болка, аз се извих и забих лакът в корема му. Начинът, по който изпъшка ми се стори толкова хубав, подкладе нещо примитивно вътре в мен.

Лакътят ми му изкара въздуха, не му даде възможност да изкрещи. Докато той стоеше слисан, аз плъзнах глезен към неговия и той тупна назад на пода.

Беше по-едър от мен. Ако се възстановеше, щеше да ме надвие, затова скочих върху него и вдигнах юмрук, готова да го фрасна в тъпото лице.

Спрях разтреперана. Бях бясна. Същевременно ми беше студено, чувствах се спокойна, както когато влизах в бой с креляните. Сякаш контролирах всичко, същевременно бях напълно извън контрол.

Досадник ме зяпаше, застинал на място, напълно потресен. Това негово тъпо лице. Това гадно подсмихване. Всички говореха така с мен. Това мислеха за мен!

— Леле! — ахна Нед. — Ангели небесни!

Коленичих върху Досадник, разтреперана, с вдигната ръка.

— Леле и още как! — повтори Нед и коленичи до нас. — Пумпал, това беше невероятно. Ще ме научиш ли?

Погледнах го.

— Не учим ръкопашен бой — продължи той и направи някакви остри движения с ръце. — Коб разправя, че било безсмислено, но какво ще стане, ако някой крелянин се опита — нали се сещаш — да ми скочи в някоя уличка?

— Никой никога не е виждал жив крелянин, глупако — озъби се Драйфа.

— Да, ами ако е така, защото те нападат хората в уличките? Мислила ли си по този въпрос?

Погледнах Досадник. Чух, че си поемам въздух на едри глътки.

— Пумпал — обърна се към мен Нед. — Всичко е наред. Ти просто ни показваше техники за ръкопашен бой, нали? Как успя да направиш този номер? Два пъти по-дребна си от Джорген.

Спокойствие. Дишай.

— Два пъти ли? — обади се Артуро. — Държа да подчертая, че това означава, че е половин метър висока. Математиката ти нещо не я бива.

Отдръпнах се от Досадник, който изпусна сдържания дъх и се отпусна. Еф Ем изглеждаше ужасена, а Нед вдигна възторжено палци. Артуро клатеше глава. Кималин беше покрила уста с ръка, докато Драйфа — не разбрах какво мисли. Беше кръстосала ръце и ме оглеждаше замислено.

Джорген се надигна неуверено, притиснал ръка към корема.

— Тя удари висшестоящ. Тя нападна друг член на ескадрата!

— Тя малко попрекали, да — заговори Нед. — Но ти си го просеше, Джорген. Нищо чак толкова не е станало, нали? Не може ли да забравим за случката?

Джорген ме погледна и се намръщи.

Не. Това нямаше да остане забравено. Този път си бях навлякла сериозни неприятности. Срещнах погледа му, след това — най-сетне — си грабнах раницата и си тръгнах.

24.

От години не си бях изпускала така нервите.

Може и да говорех агресивно, но като дете не се бях забърквала в бой. Преструвах се на воин, на нещо подобно на воин, но истината бе, че когато повечето хлапета ме чуеха как говоря, се отдръпваха. Ако трябва да съм честна, колебанието им не беше от страх, по-скоро от неудобство заради странната ми самоувереност.

Получаваше се. Така ги държах настрани и не попадах в положение, когато да изгубя контрол. Защото това можеше да се случи, но нямаше да се проявя като храбър воин от приказките. Щях да се държа като притиснат в ъгъла, обезумял плъх. Както когато хванах Фин Елстин да краде обяда на Дърдорко. Фин се оказа с насинено око и счупена ръка. Аз трябваше да прекарам една година в младежка пробация и ме изритаха от часовете по джудо, защото съм била прилагала насилие.

Тогава не бях пълнолетна, така че действията ми не застрашиха шансовете ми за пилотската школа. Днешното нападение беше различно. Днес бях на достатъчно години и знаех какво върша.

Седнах на една от пейките в овощната градина пред комплекса на ЗСД. Какво щеше да ми направи Джорген? Ако се обърнеше към адмирала, щяха да ме изритат. Щеше да се приключи. И си го заслужавах.

Наистина не приличах на воините от приказките на бабчето. Нямах нищо общо с тях. Едва си вършех задълженията след като приятелите ми загинаха в битка, а сега изгубих контрол заради няколко тъпи обиди. Защо не успявах да се контролирам? Защо настръхвах, когато Джорген приказваше тези неща? Бях живяла с тях цял живот.

Когато небето притъмня и най-близката светлина се измести, аз продължавах да седя в овощната градина, чаках, очаквах военна полиция да дойде за мен. Единственото, което чувах беше тих звук… жужене. Идваше от раницата.

Намръщих се и порових вътре, докато не напипах радиото. Вдигнах го и натиснах копчето за звук.

— Здравей — каза Ем-бот. — Спенса? Мъртва ли си?

— Може би.

— О-о-о. Също като котка!

— Какво?

— Честно казано, не съм сигурен — отвърна Ем-бот. — Логично е, след като говориш с мен, значи вероятността се е развила в наша полза. Ура!

Облегнах се назад на пейката и с неудоволствие задъвках парче пастърма. Ако ще идват за мен, да идват. По-добре да си похапна. Не се чувствах гладна, но напоследък бе все така. Прекалено много месо на плъх.

— Ще ми обясниш ли с кого се биеше? — попита Ем-бот.

— Вече говорихме по този въпрос. С креляните.

— Говориш нещо неуточнено. Никой обаче не ми обясни. Ти просто очакваш да знам.

Насилих се да преглътна месото и да го отмия с малко вода. След това въздъхнах и вдигнах радиото.

— Креляните са извънземни.

— И двете страни сте извънземни — подчерта Ем-бот. — На практика е така. Тъй като не сте на родната си планета. Поне така мисля.

— Все едно, те се опитват да ни унищожат. Те са създания със странни брони и ужасни оръжия. Старейшините ни казват, че са разрушили нашата империя сред звездите и почти са ни изтребили. Може ние да сме последните останали от човечеството, а креляните са твърдо решени да приключат с нас. Изпращат кораби, някои с бомби, наречени животозаличаващи, които могат да проникнат вътре в пещерите и да унищожат живите същества в тях.

— Хм — изсумтя Ем-бот. — Защо не ви бомбардират от орбита?

— Какво?

— Не че разбирам от подобни неща — добави той. — Не съм бойна машина. Очевидно.

— Имаш четири оръдия.

— Сигурно някой ги е монтирал, когато не съм гледал.

Въздъхнах.

— Ако питаш защо не пускат животозаличаващите бомби отвисоко, тази планета е заобиколена от древна защитна система. Стандартната крелянска стратегия е да прелетят покрай тях, след това да се скупчат и да се опитат да разбият изтребителите ни или да се промъкнат по-ниско. Ако унищожат наземните ни оръдия или пуснат бомби, могат да елиминират уменията ни да правим нови изтребители. Тогава с нас е свършено. Единственото, което стои между човечеството и пълното унищожение, е ЗСД. — Отпуснах се на мястото си.

Което означава, помислих си аз, че трябва да преглътна дребните дрязги и да се съсредоточа над летенето.

Какво ми казваше татко?

Главите им са каменни, сърцата са изковани от камък. Насочи очи към нещо по-грандиозно…

— Ем-бот? — повиках го аз. — Ти помниш ли нещо за човешката цивилизация? Преди креляните. Знаеш ли какво е било?

— Депата ми за спомени по тези въпроси са почти напълно развалени.

Въздъхнах от разочарование и натъпках храната си в раницата, подготвих се да се прибера. Само че не можех да го направя. Не и докато се чувствах така, сякаш някой бе опрял пистолет в главата ми. Нямах намерение да се крия в пещерата си и да чакам да ме повикат, за да давам обяснения за дисциплината си.

Трябваше да посрещна това гордо и да приема наказанието си.

Метнах раницата на гръб и тръгнах обратно към база Висина, минах през пропускателния пункт. Тръгнах по дългия път — пътеката покрай столовата и площадката за излитане — за да видя за последен път моя Поко.

Минах покрай неподвижните смълчани кораби под погледите на наземните екипи. От лявата ми страна забелязах моята ескадра в столовата, вечеряха и се смееха. Джорген го нямаше, но той обикновено не ядеше с обикновените студенти. Освен това сигурно беше отишъл право при адмирала, за да докладва какво съм му направила.

Момчетата от военна полиция отдавна бяха престанали да ме придружават до изхода вечер. Всички бяхме наясно с правилата и те бяха доволни, че ги следвах. Така че никой не ме спря, когато влязох в сградата на школата, минах покрай нашата стая — беше празна — след това спрях пред офиса на Коб. И той беше празен.

Това бяха единствените места, които бях посещавала. Поех си дълбоко дъх, след това спрях преминаваща помощничка и я попитах дали знае къде да намеря адмирала по това време.

— Железен юмрук ли? — попита тя и ме огледа цялата. — Тя обикновено няма време за кадети. Кой е инструкторът ти?

— Коб.

Изражението ѝ се промени.

— А, той ли. Да, този семестър има група, нали? Отдавна не е поемал работа. От него ли искаш да се оплачеш?

— Ами… нещо такова.

— Сграда C — посочи тя с брадичка. — Ще намериш личния персонал на адмирала в залата пред офис D. Те могат да те преместят в друга ескадра. Честно да ти кажа, изненадана съм, че не се случва по-често. Знам, че той е Пръв гражданин и всичко останало, но… Както и да е, успех.

Излязох от сградата. Решителността ми се засилваше с всяка крачка и аз забързах. Щях да обясня какво съм направила и да си поискам наказанието. Аз контролирах съдбата си сама, дори когато тази съдба означаваше изключване.

Сграда C се оказа неприветлива тухлена постройка в далечния край на базата. Беше построена като бункер, с процепи вместо прозорци и ми се стори, че е напълно подходящо място, на което да намеря Железен юмрук. Как щях да убедя персонала ѝ да ме пусне при нея? Не исках някой незначителен служител да ме изхвърли от школата.

Надникнах през няколко прозореца от външната страна на сградата и не ми беше трудно да открия Железен юмрук, въпреки че кабинетът ѝ се оказа изненадващо малък. Малка ъглова стаичка, пълна с книги и морски спомени. През прозореца я видях как погледна към старомоден часовник на стената, след това затвори бележника си и стана.

Ще я хвана, когато излиза, реших аз. Минах отпред на сградата, за да чакам, подготвях речта си. Нямаше извинения. Просто щях да изброя фактите.

Докато чаках, чух ново жужене от раницата. Това ли беше повикването? Да не би да ме викаха задето съм нарушила дисциплината? Извадих радиото и натиснах копчето.

Нещо странно стана по линията. Музика.

Невероятно. Извънземна — не приличаше на нищо, което бях чувала преди. Огромна група инструменти свиреха заедно в завладяваща, трогателна, красива координация. Не беше просто човек с флейта или барабан. Сто великолепни духови инструменти, пулсиращи барабани — тръби, но не като призив за битка, не като боен вик. Много по-… беше като душата за величествена, въздействаща мелодия.

Заковах се на място, слушах, докато музиката се носеше по радиото. Беше като светлина. Красотата на звездите, но… но като звук. Триумфален, удивителен, невероятен звук.

Прекъсна неочаквано.

— Не — казах аз и разтърсих радиото. — Не, искам още.

— Записът ми е развален оттук нататък — отвърна Ем-бот. — Извинявам се.

— Какво беше това?

— Симфония на Дворжак „От новия свят“. Попита ме какво е било човешкото общество преди. Открих този откъс.

Усетих как коленете ми се подгъват. Седнах на една саксия до вратата към сградата и стиснах безценното радио.

Значи сме създавали такива неща? Толкова красиви звуци? Колко ли хора е трябвало да се съберат, за да изсвирят това? Имахме музиканти, разбира се, но преди Висина събирането на твърде много хора на едно място водеше до разрушения. Затова по традиция нашите изпълнители бяха ограничени до трио. А това звучеше сякаш участват стотици.

Колко ли репетиции, колко време бе посветено на нещо толкова фриволно — и толкова прекрасно — като създаването на музика?

Насочи очи към нещо по-велико.

Чух гласове, които приближаваха откъм сградата. Натъпках радиото в раницата и се почувствах глупаво, избърсах ъгълчетата на очите. Точно така. Бях дошла, за да се предам. Време бе да действам.

Вратата се отвори и Железен юмрук — облечена в колосана бяла униформа — излезе.

— Не разбирам защо баща ти мисли така, кадет — казваше тя. — Очевидно щях да ти избера друг инструктор, ако не беше настояването на баща ти…

Тя се закова на място, когато ме забеляза на пътеката. Прехапах устни. Един от адютантите държеше вратата отворена и аз веднага познах адютанта. Млад мъж с кафява кожа, облечен в гащеризон на кадет и униформено палто.

Досадник. Значи ме беше изпреварил.

— Адмирале — отдадох чест аз.

— Ти — рече тя и устните ѝ се извиха надолу. — Не ти ли е забранено да използваш базата на ЗСД след края на часовете? Трябва ли да повикам военна полиция да те изведе? Трябва да поговорим по този въпрос. Наистина ли живееш в непроучена пещера, вместо да се връщаш долу?

— Госпожо — започнах аз, като продължавах да отдавам чест. Не погледнах Джорген. — Поемам пълна отговорност за действията си. Наясно съм, че трябва да помоля официално да ми бъде наложено…

Досадник блъсна вратата, при което адмиралът подскочи и аз млъкнах. Той ме стрелна с яден поглед.

— Аз… — продължих и погледнах отново адмирала. — Трябва официално да помоля да ми бъде наложено дисциплинарно…

— Извинете, адмирале — побърза да ме прекъсне Досадник. — Това е за мен. Само минута. — Той прекрачи към мен и ме стисна за ръката. Трепна, когато вдигнах незабавно юмрук, но аз с нежелание му позволих да ме отведе настрани.

Адмиралът нямаше намерение да чака двама кадети. Тръгна си със сумтене и се качи в елегантен черен хавъркрафт, който чакаше на пътя.

— Какво ти става пък на теб? — разсъска се Досадник.

— Дойдох, за да се предам — вирнах брадичка. — Няма да позволя тя да чуе само твоята версия.

— Звезди над нас. — Той погледна към автомобила и сниши глас. — Върви си у дома, Спенса. Да не би да искаш да те изключат?

— Няма да седя и да чакам да ги изпратиш след мен. Ще се боря.

— Не се ли бори предостатъчно за един ден? — Той потри чело. — Просто си върви. Ще се видим утре в час.

Какво? Не успявах да проследя логиката му. Да не би той да искаше първо да страдам?

— Утре ли си решил да ме издадеш? — попитах.

— Изобщо нямам намерение да те издавам. Да не би да си мислиш, че искам да изгубя още един човек от ескадрата си? Имаме нужда от всеки пилот.

Поставих ръце на ханша и го изгледах. Той ми се стори… искрен. Раздразнен, но искрен.

— Значи… чакай. Защо тогава имаш среща с адмирала?

— Веднъж седмично каним адмирала на официална вечеря в дома на родителите ми в долните пещери — обясни той. — Малко по-зле е от останалите вечери, когато идват на гости лидерите на Народното събрание. Виж, извинявай. Не биваше да те провокирам. Лидерът трябва да води хората след себе си, не да ги тласка пред себе си. — Той ми кимна, сякаш това беше достатъчно.

Не бях убедена. Бях се настроила, стегнала за удар, готова да поема деструктор право в лицето. А сега той просто… щеше да ме пусне ли?

— Аз откраднах енергийната матрица на автомобила ти — избъбрих.

— Какво?

— Знам, че ме подозираш. Да, аз го направих. Така че давай. Предай ме.

— Звезди над нас! Ти ли си била?

— Ами… Да, очевидно. Кой друг?

— Колата имаше скапан стартер и аз повиках механик от гилдията. Реших, че е дошъл и е работил по автомобила.

— В базата ли?

— Не знам! Бюрокрацията по тези места е невероятна. Когато се обадих да се оплача, те започнаха да се извиняват, затова реших… — Той вдигна ръка към челото си. — Защо, за бога, ще ми изтръгнеш енергийната матрица?

— Ами… исках да ти смачкам фасона. — Свих се при тази скапана лъжа. — Като те оставя безсилен и нещастен! Да, символ на пълното, тотално подронване на авторитета ти! Емблема на предизвикателство! Вдигнах го като древен варварски вожд, който ще открадне сърцето на…

— Не ти ли е създала много работа? Не можа ли просто да ликвидираш заряда като нормално човешко същество?

— Не знам как.

— Няма значение. Ще ми се реваншираш по-късно. Като не ме обиждаш пред останалите от ескадрата. Поне за един ден.

Стоях пред него и мислех. Той май не искаше разправия. Я!

— Виж — рече Досадник и погледна към черния автомобил. — Знам какво е да живееш в сянката на родителите си. Така. Извинявай. Няма повече да правя онова, което… направих. Повече обаче няма да ме удряш.

— Добре.

Той ми кимна и хукна, извини се на адмирала, докато се качваше.

— Следващия път ще те изритам! — провикнах се след него. — Ха! — Той, разбира се, не ме чу. Останах да гледам след тях, докато се отдалечаваха, след това поклатих глава и си вдигнах раницата. Изобщо не разбирах Джорген. Все още бях в ЗСД. А той… Джорген не търсеше отмъщение. Не искаше да се разправяме повече.

Навремето може би щях да се изсмея на това, но сега можех единствено да кажа, че начинът, по който се държа, бе благороден. Той слагаше ескадрата на първо място.

Устреми поглед към висините…

Вдигнах радиото към устата си, докато излизах от базата, разкъсвана от противоречиви чувства — но най-вече облекчена.

— Ем-бот. Пусни ми онази песен още няколко пъти, моля те.

25.

Настаних се в моето Поко, облечена в защитен костюм и каска — за пръв път се качвах в истински кокпит след смъртта на Бим и Утринна роса.

Усетих болка някъде вътре. Отсега нататък всеки път ли щеше да бъде така? Тази тревога винаги ли щеше да ме измъчва? Същата, която шептеше: „Кой от приятелите ти няма да се прибере след тази мисия?“

Днес трябваше да бъде рутинен полет. Нямаше да е битка. Включих Поко и усетих прекрасното жужене — което симулацията не можеше да имитира.

Стиснах контролната сфера с дясната ръка, дросела с лявата, след това се вдигнах и се качих в небето до останалите шест изтребителя. Джорген изчака потвържденията за местоположението ни, след това се обади на Коб.

— Звездна ескадра готова. Заповеди, господине?

— Вървете на 304.16-1240-25000 — каза Коб.

— Ескадра, запишете координати — нареди Джорген. — Поемам пръв. В случай на крелянска атака съм с Артуро и Еф Ем. Нед, ти си със Странница в средната формация. Пумпал и Драйфа, искам ви отзад, готови за прикриващ огън.

— Не се очаква засада, кадет — уведоми го Коб, леко развеселен. — Просто вървете на упоменатите координати.

Полетяхме и звездите… Беше толкова хубаво. Корабът потръпваше, докато се движеше, откликваше на командите ми. Теченията бяха много по-живи, отколкото на симулацията. Исках да кривна напред и назад, да полетя ниско, да обходя осеяната с кратери повърхност, след това да се вдигна високо и да проуча пояса с отломки, който ни отделяше от космоса.

Овладях се. Можех да го направя.

Най-сетне приближихме група изтребители, които отлетяха още по-високо. Бяха цели пет.

— Приближаваме координатите — докладва Джорген на Коб. — Какво става? Тренировка ли е това?

— За вас, да — отвърна Коб. Над нас няколко следи от светлина разкриха къде метални късове навлизаха в атмосферата. Наблюдавах ги, обзета от тревога.

— Ей, всезнайко — подвикна Коб.

— Да, господине? — отвърна на мига Артуро.

— Каква е причината за падането на отломки? — попита Коб.

— Причините са различни — заговори Артуро. — Там горе има много древни механизми и макар много от тях все още да работят, енергийните им матрици бавно се изчерпват, така че орбитите им се разпадат и те падат. В други случаи има сблъсък.

— Точно така — потвърди Коб. — С това си имаме работа. Имало е сблъсък между два огромни къса метал и това е станало причина отломките да излязат от орбита. Можем да очакваме крелянска атака и изтребителите са тук за наблюдение. Вие обаче сте тук по друга причина: малко упражнения по мишени.

— По какво, господине?

Няколко едри къса паднаха от небето и се разгоряха покрай ескадрите над нас.

— По отломките — предположих.

— Искам да летите по двойки — нареди Коб. — Ще упражнявате формации и ще правите внимателни обходи. Изберете си голям къс метал, следвайте го няколко секунди, след това го уловете, за да го свалите долу за оглед. Деструкторите ви имат огнени прожектори, ако изтеглите контролния механизъм напред до прищракване.

— Това ли ще правим? — попита Драйфа. — Ще влачим космически боклуци ли?

— Космическите боклуци не могат да ви избягат — обясни Коб, — нямат щитове и ускорението им е предвидимо. Това е напълно подходящо за нивото, на което сте. Освен това често ще ви бъде нареждано да изтегляте метални отломки, когато падат, докато чакате да разберете дали креляните ще нападнат. Това е хубаво упражнение, така че не се оплаквайте или ще ви натъпча отново в симулаторите за още един месец.

— Готови сме и горим от желание, господине — обади се Джорген. — Включително и Драйфа. Благодаря ви за възможността.

Драйфа започна да издава звуци като от повръщане по частната линия на Еф Ем и Кималин — светлините на конзолата под номерата на изтребителите ми показаха кой слуша — и този път не ме изключи. А това определено беше крачка напред.

Джорген ни раздели на двойки и ни накара да започнем. Щом някой едър къс започнеше да пада от небето, ние се стрелвахме след него и се съобразявахме със скоростта — точно както бяхме научени — преди да насочим прожектора към него. Най-полезните отломки бяха тези, които блестяха в синьо и имаха подемни пръстени. Тях можехме да ги задържим, за да използваме пръстените за направата на кораби.

Наслаждавах се на работата. Това не беше истинско летене, но усещането при гмуркането, тръпката, когато се прицелвах и стрелях… Можех да си представя, че космическите късове са крелянски кораби.

— Отново ли не ми обръщаш внимание? — попита Ем-бот в ухото ми. — Струва ми се, че отново ме пренебрегваш.

— Как мога да те пренебрегна — изпъшках аз и се захванах за нов отломък, — ако не знам, че слушаш?

— Аз винаги слушам.

— Не мислиш ли, че е малко зловещо?

— Не! Какво правиш?

Излязох от гмуркането с Драйфа до крилото ми и заех мястото си във формацията, за да изчакам отново да ми дойде редът.

— Стрелям по космически боклуци.

— Те какво са ти направили?

— Нищо. Това е упражнение.

— Но те дори не могат да отвръщат на стрелбата.

— Ем-бот, говорим за космически боклуци.

— Това не е никакво извинение.

— Всъщност… извинение е — отвърнах. — Много добро извинение.

Кималин пое надолу, следвана от Артуро. За нейните възможности се справи отлично, въпреки че Джорген намери причина да се заяде.

— Изпъни въжето — нареди той, докато тя летеше надолу. — Не се приближавай прекалено много — ако използваше истински деструктори, за да стреляш, част от късовете могат да отскочат назад и да те ударят. Гледай да не стискаш прекалено много, когато стреляш…

— Не че се оплаквам — отвърна напрегнато тя, — но сега трябва да се съсредоточа.

— Извинявай — сопна се Джорген. — В бъдеще ще се постарая да не съм ти чак толкова от полза.

— Миличък, мисля, че ще ти бъде трудно. — Тя потегли отломъка и въздъхна облекчено.

— Браво, Страннице — обади се отново Джорген. — Никога, ти си следващият, заедно с Еф Ем.

Кималин се подреди, а над нас няколко къса паднаха едновременно. Обучените пилоти се отдръпнаха и ги пуснаха да минат. Ние летяхме сравнително високо, така че да имаме време да се гмурнем и земята беше далече под нас — въпреки че бяхме много далече от пояса, най-долните пластове летяха на триста километра над повърхността на планетата.

Нед си избра един от късовете и зае позиция зад него, без да обръща внимание на останалите три. Затова Кималин зареди деструкторите си за далечна стрелба и уцели и трите къса един след друг, без да пропусне нито един.

— Престани да се перчиш, Страннице — обади се Коб.

— Извинете, господине.

Намръщих се, след това се свързах с Коб по частната линия.

— Коб? Питаш ли се някога дали не вършим нещата грешно.

— Разбира се, че ги вършите погрешно. Вие сте кадети.

— Не — отвърнах. — Искам да кажа… — Как да му обясня? — Странница е страхотен стрелец. Няма ли по-добър начин да бъде използвана? Тя има чувството, че се проваля в повечето упражнения, защото е най-лошият пилот. Може би трябва единствено да обстрелва.

— И колко време мислиш, че ще издържи да си стои отстрани и да гърми креляните преди да ѝ се нахвърлят? Запомни, ако те преценят, че един пилот е опасен, се съсредоточават над този човек.

— Можем да използваме това. Ти каза, че всеки път, когато предвидим действията на врага е преимущество за нас, нали?

Той изпъшка.

— Остави тактиката на адмирала, Пумпал. — Той изключи линията, когато Нед успешно улови отломъка.

— Лека нощ, сладък принце — прошепна Ем-бот, когато един отломък се стовари на земята. — Или принцесо. Или най-точно безполово и неодушевено парче боклук.

Погледнах нагоре в очакване на нови късове. Драйфа беше следващата, а аз щях да я придружавам. Някои отломки определено се движеха там горе. Няколко… устремиха се надолу…

Не бяха боклуци. Креляни.

Изпънах гръб, ръката ми стисна контролната сфера. Много на брой противникови ескадри се показаха от пояса и неколцина пилоти се насочиха да ги пресрещнат.

— Спуснете се на двайсет хиляди фута, кадети — нареди Коб. — Оставате резерва, но онези пилоти би трябвало да успеят да се справят. Май вражеските кораби са… само трийсетина.

Отпуснах се назад, но не можах да се успокоя, защото експлозиите започнаха да озаряват небето. Скоро отломките, които падаха около нас, не бяха единствено от пояси с отломки. Коб нареди на Драйфа да се върне. Очевидно щяхме да останем, независимо от битката, която, може да се каже, бе добра тренировка, като се замислих.

Драйфа изпълни великолепна маневра с прецизни изстрели накрая.

— Супер — подхвърлих аз, когато тя се подреди. Както очаквах, отговор не последва.

— Уви, нещастен боклук — обади се Ем-бот. — Трябваше да се престоря, че те познавам, ако умеех да лъжа.

— Не можеш ли да направиш нещо полезно?

— Това не е ли полезно?

— Ами креляните там горе? — попитах го аз. — Не можеш ли… Не знам, кажи ми нещо за корабите им, поне нещо.

— При този обхват имам достъп единствено до общите сензори — отвърна той. — За мен това са просто малки примигвания, нищо не мога да кажа с точност.

— Не виждаш ли повече подробности? — попитах. — Коб и адмиралът имат някаква холограма, която възстановява бойното поле, затова използват скенери или нещо подобно, за да възстановят какво се случва.

— Това е нелепо — заяви Ем-бот. — Щях да забележа видео предаване, освен ако не става въпрос за локализиран късообхватен прожектор създаден от ехолокационни уреди в различните кораби, които… О-о-о-о-о!

Горящ изтребител — един от нашите — се понесе надолу в смъртоносна спирала и въпреки че Артуро се опита да се доближи и да го прихване с копие, за да помогне, корабът се оказа прекалено далече.

Пилотът не катапултира. Опитваха до последно да го изтеглят, да спасят кораба. Аз се стегнах, обърнах се отново към бойното поле.

— О-о-о-о-о! — възкликна Ем-бот.

— Какво? — попитах.

— Открих видео излъчването — похвали се той. — Всички сте толкова бавни. Наистина ли летите така? Как издържате?

— Ако летим по-бързо или ще съсипем корабите, или онези вътре ще бъдат размазани от джи форса.

— А, да, коефициентът за смазване на човеците. Затова ли се гневите толкова много на космическите боклуци? Завистта е грозна, Спенса.

— Ти нямаше ли да направиш нещо полезно?

— Пускам през компютъра моделите на атака на врага — рече Ем-бот. — Ще ми бъдат необходими няколко минути, за да довърша симулациите и анализирам данните по предвижданията. — Той замълча. — Ха. Не знаех, че мога да правя тези неща.

— Мой ред ли е? — попита Артуро по общата линия и аз трепнах. Очаквах да чуят как Ем-бот ми говори, въпреки че изкуственият интелект се свързваше с шлема ми, след това прихващаше изходящото, за да редактира всички следи от гласа си или отговорите ми до него. Незнайно как постигаше всичко това за секунди, преди сигналите ми да стигнат до останалите от ескадрата ми.

— Задръж за момент — спря го Коб. — Има нещо странно в тази атака. Не мога обаче да разбера какво.

Огромна сянка се размърда над нас. Беше гигантска. Толкова голяма, че умът ми не можа да я възприеме. Сякаш небето падаше. Неочаквано се посипаха хиляди късове в огнена градушка. Зад тях имаше нещо. Нещо огромно, неописуемо.

— Изтегляйте се — нареди Коб. — Командире, събирай корабите и ги връщай…

С едно неочаквано движение, битката над нас стана битката около нас, когато кораби от двете страни се стрелнаха надолу. Крелянски кораби и човешки кораби се пръснаха пред огромното нещо, което падаше отгоре — тъмен метален куб с размерите на планина.

Кораб ли беше това? Що за кораб имаше подобни размери? Беше по-голям от целия ни град. Възможно ли бе флагманският кораб на флота ни да има подобни размери? Винаги си бях представяла, че е малко по-голям транспортен кораб.

Изтребителите продължаваха да се обстрелват, докато се спускаха по-ниско. Малката ни ескадра неочаквано се озова в средата на огнена буря от изстрели от деструктори и падащи късове горящ метал.

— Вън! — разпореди се Джорген. — Ускорете до Маг-5 и ме следвайте. Координати 132, далече от близкия бой зад нас.

Включих бустерите, стрелнах се напред, следвана от Драйфа.

— На това му се вика кораб — заяви Артуро. — Погледнете колко бавно се спуска. Това са действащи подемни пръстени отдолу. Стотици са.

Сянка обгърна земята. Натиснах дросела, ускорих до Маг-5, значително над нормалната скорост за близък бой. При по-голямо ускорение нямаше да можем да реагираме на онова, което ни заобикаляше. И наистина, когато отломък с размерите на изтребител падна близо до нас, едва ни остана време да реагираме. Половината от ескадрата ни отскочи наляво, другата надясно.

Бях с Кималин и Нед, намалих скоростта, за да имам възможност за повече маневри. Изстрели от деструктор заваляха пред мен, когато два от изтребителите ни профучаха, последвани от шест крелянски кораба. Изругах и ги заобиколих, последвана от хленчещата Кималин, която застана зад крилото ми.

— Анализът завършен! — чух гласа на Ем-бот. — Олеле. Ама ти си заета.

Гмурнах се, но се бяхме сдобили с опашка. Крелянският кораб ме обсипа с изстрели. Изругах, след това се оттеглих назад.

— Върви пред мен, Страннице!

Тя ускори и аз кривнах надясно, накарах крелянския кораб да се съсредоточи над мен — по-близката цел.

— Трябваше да изчакаш изчисленията ми преди да се включиш — отбеляза Ем-бот. — Нетърпението е сериозен недостатък.

Стиснах зъби и се завъртях покрай серия от криввания.

— Пумпал, Страннице, Никога — разнесе се гласът на Джорген по линията. — Къде сте? Защо не последвахте…

— Под обстрел съм, Досадник — сопнах се аз.

— Зад теб съм, Пумпал — съобщи Нед в ухото ми. — Ако застанеш мирно, ще се опитам да го сваля.

— Няма да успееш заради щита. Страннице, все още ли си там?

— На твое три — отвърна разтрепераният ѝ глас.

— Подготви се да гръмнеш този тип.

— А! Ами добре. Добре…

Огромният снишаващ се кораб висеше над нас. Артуро се оказа прав; той се спускаше бавно, уверено. Само че беше стар и разнебитен, със зейнали в него дупки. Бойното поле бе на широк, засенчен участък под него, пълен с кораби, които водеха бой от близко разстояние и се обстрелваха с деструктори.

Опашката ми стреля по мен и щитът пропука.

Съсредоточи се. Бях упражнявала това стотици пъти в симулация. Направих възходящ лупинг, опашката ме последва. На върха на извивката, изпълних маневра за изтребител — без да обръщам внимание на съпротивлението на въздуха, обърнах кораба по оста му и включих на свръхскорост, излязох от лупинга настрани.

Грав капс се задействаха, смекчиха почти напълно джи форса, въпреки това стомахът ми буквално се качи в гърлото. Симулациите не показваха колко дезориентиращо е това, особено когато Грав кап се изключеше и аз се лепнах назад на седалката.

Би трябвало да успея да се справя с подобно въздействие и не изгубих съзнание — така че, на практика, устоях. Само че едва не повърнах.

Алармата ми за близост се включи. Крелянският кораб, както се надявах, не бе успял да компенсира достатъчно бързо. Беше продължил с лупинга и аз изскочих от маневрата точно до него. Потиснах позива на гадене и включих ОМП — свалих и моя щит, и неговия.

Стегнах се. Бях напълно уязвима. Ако крелянинът се обърнеше към мен и стреляше един-единствен път…

Иззад мен присветна и шокова вълна блъсна кораба ми.

— Уцелих го — похвали се Кималин. — Справих се!

— Благодаря — отвърнах и въздъхнах облекчено, намалих скоростта и продължих в права линия, започнах да намалявам, когато изключих бустера и включих щита. Шлемът ми беше горещ и потен до главата, докато пръстите ми изпълняваха познатите движения. Благодаря на звездите за обучението на Коб; тялото ми знаеше какво да прави.

Приближи се нов крелянски кораб, забеляза, че карам по инерция. Свих се, но обстрелът го прогони.

— Покривам те — рече Нед и профуча над мен. — Страннице, идвай с мен за защита.

— Дадено — отвърна Кималин.

— Няма нужда — отвърнах и запалих. — Връщам се. Да се изнасяме ли оттук?

— С радост — отвърна Кималин.

Поведох другите двама по път, който се надявах да ни изведе оттук, след това се обадих на Джорген.

— Намираме се на 304.8 — съобщих му аз. — Останалите успяхте ли да се измъкнете изпод това чудо?

— Изтеглянето успешно — отвърна Джорген. — Извън сянката сме на 303.97-1210.3-21200. Ще ви чакаме там, Пумпал.

Стори ми се спокоен, нещо, което не можех да кажа за себе си. Не можех да си представя нови празни места в класната ни стая.

— Готова ли си за анализа ми? — попита Ем-бот.

— Зависи колко често ще споменаваш гъби.

— За съжаление, само веднъж. Нещото, което е надвиснало над вас, е около половината от C-137-KJM орбитална корабостроителница с допълнителна тренировъчна част за проучване. Не знам какво точно означава това, но предполагам, че се е използвало за създаването на изтребители. Няма и следа от другата половина, но тази част вероятно се е реела там горе векове наред, ако мога да съдя по ниската мощност на подемните пръстени.

— Данните ми сочат, че орбитата се е изместила, след като няма достатъчно мощност, за да коригира измененията. По нищо не личи да има изкуствен интелект, а ако все пак има, той отказва да разговаря с мен, което е проява на грубо отношение. Моделът на крелянската атака сочи за отбранителни действия, с които да ви държат настрани от станцията.

— Наистина ли? — попитах. — Повтори последното, което каза.

— Хм? Очевидно от е от модела им на летене, че не се тревожат дали ще ви избият, дали ще се доберат до базата ви или нещо подобно. Днес единственото им желание е да ви държат далече от този кораб заради фантастичните находки, които ще осигурят материали за изостаналото ви общество на бавнолетящи кораби.

Това се връзваше. Те понякога стреляха по отломки, за да ни попречат да се доберем до подемните пръстени. Колко ли са се разтревожили, че ще уловим това нещо, на което имаше стотици?

— Освен това малко прилича на гъба — добави Ем-бот.

Друга двойка изтребители на ЗСД — може би същите, които видяхме одеве — профуча покрай нас, последвани от огромна група креляни.

— Хей — повика ни Нед. — Пумпал и Странница, вие излизайте. Почти стигнахте. Аз трябва да направя нещо.

— Какво? — попитах и се обърнах да погледна през рамо. — Никога?

Той се отдели от нашата формация и последва крелянските кораби, които ни бяха подминали. Какво си въобразяваше, че прави?

Обърнах се и го последвах.

— Никога? Небесни ангели!

— Пумпал? — повика ме Странница.

— Няма да го изоставим. Хайде.

Аз ускорих след Нед, който следваше шестте крелянски кораба. Те — на свой ред — следваха двата изтребителя клас Сиго, боядисани в синьо, за да се знае, че са от ескадра Нощна буря. Нед очевидно възнамеряваше да помогне, но как ли щеше да го направи сам кадет срещу шест креляни?

— Нед! — извиках. — Готова съм за битка — знаеш го, — но трябва да следваме заповеди.

Той не ми отговори. Пред нас двамата от Нощна буря — притиснати от вражеския огън — направиха нещо отчаяно. Прелетяха близо до огромната корабостроителница, след това се обърнаха и влетяха в дупка на корпуса. Зейнала чернота, където по всяка вероятност навремето е била прикрепена друга част от корабостроителницата.

Цялата структура се разпадаше, но много бавно. Накрая щеше да се стовари долу — а аз искрено се съмнявах, че ние искаме да сме наблизо, когато това се случеше. Видях как крелянските кораби последваха пилотите в търбуха на древния кораб и Нед хлътна след тях. Стиснах зъби и ги последвах за пореден път.

— Пумпал — повика ме Кималин. — Не мога да го направя. Ако се опитам да влетя вътре, кълна се, че ще се разбия.

— Да, добре — отвърнах. — Върви при Джорген и останалите.

— Добре — примири се тя. Отклони се наляво, прелетя под сянката на падащата машина.

Аз продължих навътре, навлизах все по-дълбоко в мрака след Нед.

26.

Носех се през вътрешността на древната корабостроителница — огромно, открито пространство, в което забелязах кранове и други строителни машини, осветени от трепкащо аварийно осветление. Написаното на едната стена, в нещо като кръг, ми напомни за някои от старите машини в пещерите — също като странното помещение, през което рядко минавах, където таванът и подът бяха покрити с разни написани неща. Можех единствено да предполагам, че старите жители на тази планета са конструирали тук кораби — но защо им бе необходимо толкова много пространство? Нашите изтребители бяха погълнати от необятното пространство.

Двата изтребителя на ЗСД набраха височина, последвани от шестимата креляни, които стреляха без прекъсване, разпращаха смъртоносни лъчи от деструкторите си в тъмнината. Нед се опита да ги настигне, а аз не се отделях от него — бях включила на свръхскорост, за да имам повече мощност.

Нямаше как да се обадя на останалите бойци. Кадетските кораби не бяха снабдени с радио канали, за да се обаждат на опитните пилоти. Те не искаха да се месим.

Включих директния канал на Нед.

— Това е истинска лудост — упрекнах го аз. — Благодаря ти, че ми даде извинение да пробвам.

— Пумпал? — учуди се той. — Още ли си с мен?

— Засега. Какъв е планът?

— Да намерим начин да помогнем на изтребителите ни. Може да успеем да се доближим. Тези креляни летят в… — Той замълча, докато прелиташе покрай стар кран, който едва не закачи. — Те летят в група. Можем да ги целнем едновременно, с един точен ОМП.

— Следвам те — уверих го аз и се плъзнах под крана. — Ако обаче Досадник пита, ще настоявам, че съм се опитала да те разубедя.

— Ти ли? В ролята на гласа на разума? Пумпал, аз съм идиот, но дори аз не бих повярвал на подобно нещо.

Ухилих се, след това се присъединих към Нед, когато ускори до Маг-1.2 в опита си да настигне креляните. За съжаление, пилотите на ЗСД се отклониха надясно — право в тунел, който отвеждаше още по-дълбоко в недрата на старата станция.

От една страна не можех да повярвам, че правим подобно нещо. Да летим през древна метална структура, докато тя се е устремила към земята! Колко ни оставаше преди това нещо да се стовари долу? Едва ли разполагахме с повече от няколко минути.

Стиснах зъби, отпуснах дросела също като Нед и завих, последвах креляните в тунела. Вътре блестяха червени светлини, които се размазаха, докато прелитахме покрай тях на Маг-1.2, и без това опасна скорост за затворено пространство. Не смеех да бързам повече, но един бърз поглед към сензора за близост показа, че креляните са все още извън обсега на ОМП.

Нед стреляше с деструктора си и аз последвах примера му — но както Коб ни беше предупредил, прицелването беше трудно, дори с шест цели скупчени пред нас. Крелянските щитове лесно се справиха с няколкото изстрела, които попаднаха в целта.

Далече пред нас нашите пилоти се захванаха за стената със светлинни копия и завиха по нов тунел. Креляните ги последваха, не толкова умело. Пронизах стената с моето светлинно копие, след това направих остър завой, за да ги последвам. Грав кап се включи, пое джи форса и не позволи да бъда лепната смазана за седалката.

Използвах го максимално, докато летяхме през вътрешността на кораба и правехме завой след завой — движехме се толкова напрегнато и бързо, че не можах да стрелям нито веднъж. Вниманието ми бе напълно погълнато от движенията на креляните — използвах ги да ми показват къде да насоча следващия изстрел със светлинно копие. Завой, отпускане, заобикаляне, копие, завой. Повторение.

— Още… малко… по-близо… — обади се Нед.

Копие. Завой. Отпускане.

— Имам обновен план за битката — заяви доволно Ем-бот.

Пред мен един крелянски кораб пропусна завоя и закачи странично стената на тунела. Щитът пое удара, но той запрати кораба към отсрещната стена. Неочакваната, силна експлозия ме накара да намаля скоростта. Завих, едва избегнах стената, боклуците и искрите, които пропукаха по щита на кораба ми.

— Съвсем забрави, че съм тук, нали? — рече Ем-бот.

— Заета съм — отвърнах през стиснати зъби. Нед не намали при експлозията — всъщност той продължаваше да напредва на свръхскорост, приближаваше Маг-1.5 в опита си да се добере до оставащите креляни.

Ускорих, за да го настигна, но това ми се стори прекалено. И наистина беше прекалено дори за мен.

— Мога просто да се върна в състояние на хибернация, ако не искаш да си говорим — уведоми ме Ем-бот. — Но ще ти липсвам, ако го направя, нали?

— Разбира се.

— Вие хората сте толкова сантиментални! Ха-ха-ха. Между другото, разполагаш с точно три минути и половина, докато станцията се удари в земята. Може и по-малко, тъй като креляните започнаха да я обстрелват.

— Какво?

— След като повечето от вашите кораби се оттеглиха, креляните се съсредоточиха над станцията, опитват се да ви я измъкнат изпод носовете. Струва ми се, че едни бомбардировачи подготвят експлозиви отгоре, а обикновените изтребители навън унищожават всички подемни пръстени, за да падне по-бързо.

— Ангели небесни. Сигурно можем да построим няколко ескадри със спасеното от тази станция. — Креляните нямаха намерение да позволят подобно нещо да се случи.

Но защо ще позволят това нещо да падне? Защо не го унищожат, когато е високо?

Опитите да разбера мотивите на врага бяха пълна загуба на време. Завих отново след Нед. Едва различавах вражеските изтребители; те успешно ни бяха избягали.

Далече пред нас яркото оранжево на експлозия освети тунелите. Един от корабите, които се опитвахме да защитим, току-що беше унищожен.

— Нед! — извиках в радиото. — Тази станция пада. Трябва да се измъкнем!

— Не. Трябва да помогна!

Прицелих се, стиснах зъби, рискувах да го пронижа със светлинното копие. Блестящата червена линия от светлина се лепна за него и щитът му пропука. Овладях бустера, след това завъртях кораба на подемния пръстен и извих в обратната посока, потеглих го назад, забавих кораба му.

— Пусни ме! — изкрещя той.

— Нед… Не можем да помогнем. Все още не сме достатъчно добри за подобно нещо. Звезди над нас, истинско чудо е, че оцеляхме в това скоростно препускане през тунелите.

— Но… но…

Изтребителите ни теглеха в различни посоки, свързани от светлинно въже.

— Страхливка — прошепна той.

Думата ме перна като шамар. Не бях — не бе възможно…

Страхливка.

— Изключвам моя бустер — реши той. — Освободи и твоя, иначе ще се размажем в стената.

Аз преглътнах онова, което се канех да избълвам, след това изключих и едва тогава освободих светлинното копие. Все още падахме, но някъде в далечината, цялата структура пъшкаше и се тресеше.

— Накъде? — попита той. — Накъде да поемем?

— Не знам.

Ем-бот издаде звук като прочистване на гърло.

— Искаш ли инструкции как да избягаш горящия смъртоносен капан, в който по една нещастна случайност се озова…

— Да! — сопнах се аз.

— Няма нужда да се ежиш. Лети напред, докато не ти кажа, след това завий наляво.

— Следвай ме! — казах на Нед, натиснах дросела напред и полетях. Минавах през тунели, а светлината на бустера ми се отразяваше в изоставените метални стени. Нед ме следваше.

— Ляво по тунела точно отпред — насочи ме Ем-бот. — Браво. Сега два тунела — не, не този — там. Сега по този.

Използвах светлинното копие, за да направя рязък завой.

— Имаш малко по-малко от две минути преди да загинеш в пламъци и аз ще остана с Дърдорко и охлюва. Така и не можах да установя кой от двамата е по-досаден за разговори. Сега по тунела над теб.

Следвах инструкциите му, стрелках се по влудяващо сложна мрежа от завои и тунели. Звуците навън ставаха все по-ясни. Огъваше се метал. Тресеше се. Глухи експлозии.

Пот напои вътрешната страна на шлема ми. Бях насочила цялото си внимание към летенето, бях погълната от него, посветена на оцеляването. Съсредоточена.

Макар нито за миг да не изгубих контрол над летенето, част от мен се почувства напълно объркана. Вътрешността на шлема започна да става безобразно гореща и можех да се закълна, че чувам гласове в главата си. Просто части от думи.

… детонира…

… завой…

… бустер…

Двамата с Нед изскочихме в подобното на пещера помещение в самия край на корабостроителницата. Вниманието ми се разми от облекчение и вече нямах нужда от напътствията на Ем-бот, за да се насоча към блестящата дупка в стената.

С Нед се стрелнахме през нея и едва не се забихме в земята. Корабостроителницата почти се беше блъснала в земята.

Изтеглих се нагоре, огледах сиво-синкавата повърхност и вдигнах облаци от прах. Нед изруга тихо. Бяхме попаднали в непрекъснато стесняваща се пролука между станцията и земята.

— Креляните току-що детонираха няколко мощни експлозиви върху корабостроителницата — уведоми ме Ем-бот.

Насочих се напред под чудовищната структура. Стоманеният покрив над нас се сниши, парчета метал се откъртваха и падаха около нас, целостта на корабостроителницата бе нарушена.

— При настоящата скорост няма да избягате от взривната вълна.

— Свръхскорост, Нед! — изкрещях аз и натиснах дросела напред. — Маг-10! — Грав капс се включиха, но бързо се изхабиха и аз усетих как се лепвам за седалката.

Лицето ми натежа, кожата се опъна около очите и устата. Ръцете ми натежаха като олово и се опитаха да се изплъзнат от контрола.

Пред нас бе единственият път към свободата, който с всяка секунда се стесняваше.

Моят Поко започна да се тресе, когато достигнах Маг-10, след това се качих на Маг-10.5, вибрациите станаха по-силни, щитът ми припламна от неочакваното съпротивление.

За щастие скоростта се оказа достатъчна. Двамата с Нед изскочихме изпод корабостроителницата, а секунда по-късно тя се стовари на земята и разпръсна прах и отломки след нас. При тази скорост бързо избягахме и от летящите късове, и от звука на катастрофата, тъй като бяхме надминали няколко пъти скоростта на звука.

Изпуснах сдържания въздух и започнах да намалявам бавно. Корабът спря да се тресе.

Нед бе до крилото ми, когато обърнахме и в тези секунди след като избягахме, се добрахме достатъчно далече, за да не видим облака прах от разбилата се корабостроителница. Сензорите ми почти не регистрираха шоковата вълна, когато тя най-сетне ни настигна на път към сборния пункт с останалите.

Най-сетне пристигнахме достатъчно близо, за да видим огромния облак прах, който катастрофата бе причинила. Корабостроителницата представляваше огромна черна сянка сред прахта, а над нея се носеха по-малки частици. Крелянските кораби бяха направили нужното, за да не може да се спаси нищо ценно от огромната станция. Подемните пръстени често можеха да се вземат от паднали отломки, но концентрираният огън от деструктори — или силната горещина от подходяща експлозия можеха да ги съсипят.

— Най-сетне — въздъхна Джорген, когато се строихме при ескадрата. — Къде, в името на звездите, ви беше акълът и на двамата?

Не отговорих, вместо това преброих корабите на екипа. Бяха седем, включително моят. Всички бяхме успели. Бяхме потни, разтърсени и сериозни — почти никой не каза нищо, когато се срещнахме с ескадра Бурен прилив, за да се върнем в базата. Поне бяхме живи.

Страхливка.

Гласът на Нед звучеше в ушите ми и ме разсейваше повече от топлината на сензорите в шлема ми или сюрреалистичната посока, в която бяха поели мислите ми, докато летяхме. Наистина ли бях чула гласове?

Не бях страхливка. Понякога ти се налага да се оттеглиш. Целият ЗСД беше изтеглен от битката. Не бях по-малко войник, защото бях убедила Нед да избягаме. Нали така?

Стъмваше се, когато кацнахме на площадката. Свалих си шлема и излязох от кокпита напълно изтощена. Джорген ме чакаше пред стълбата.

— Все още не си ми отговорила — заяде се той. — Оставих те на мира по време на връщането, защото съм сигурен, че си разтърсена, но е крайно време да ми дадеш обяснение. — Той ме хвана за ръката и я стисна. — За малко да убиеш Нед в тази недомислица.

Въздъхнах, след това погледнах ръката му.

Той внимателно ме пусна.

— Въпросът остава — не спираше той. — Това беше истинска лудост, дори за теб. Не мога да повярвам, че…

— Колкото и да ми се иска аз да съм лудата, Досадник, в момента съм твърде уморена, за да те слушам. — Кимнах към кораба на Нед в сумрака. — Той влетя вътре. Аз го последвах. Да не би да предпочиташ да го бях оставила сам?

— Нед ли? — попита Джорген. — Той е прекалено разсъдлив за подобна проява.

— Може би останалите му влияем. Знам само, че имаше два изтребителя Сиго от ескадра Нощна буря, които си имаха опашка и Нед не искаше да ги остави.

— Ескадра Нощна буря ли? — попита Джорген.

— Да, защо?

Джорген мълчеше, след това се обърна и тръгна към кораба на Нед. Аз го последвах, чувствах се напълно скапана, главата започваше да ме боли по много странен начин — сякаш имах иглички в очите. Корабът на Нед беше празен, той не беше с останалите, които се събраха в стаята близо до площадката, за да свалят защитните костюми. Смееха се заедно, след като стресът от битката беше намалял.

Джорген пое по пътеката между площадките и аз го последвах, напълно объркана, докато не стигнахме при редица от седем изтребителя клас Сиго, маркирани с логото на ескадра Нощна буря. Те се бяха прибрали преди нас и пилотите им вече бяха влезли и оставили корабите на наземния персонал.

Нед бе коленичил на паважа между две празни места в редицата.

— Какво става? — попитах Джорген.

— Братята му, Пумпал. Те бяха партньори, Нощна буря Шест и Седем.

Пилотите, които следвахме. Онези, които сега вече стана ясно, че са намерили смъртта си в тъмните тунели.

27.

Нед не дойде в клас на следващия ден.

Нито на по-следващия. Не дойде цялата седмица.

Коб ни занимаваше упорито с упражнения за преследване. Ние завивахме, лавирахме и се теглехме един друг, също като истински пилоти.

В минутите между упражненията гласът на Нед не ме оставяше на мира.

Страхливка.

Мислех отново и отново за това, докато седях в авиотренажора и правех упражненията. Бях прекъснала преследването и бях накарала Нед да изостави братята си. Имаше ли герой от легендите, който би направил подобно нещо?

— Статистика показва, че ако бяхте участвали в преследването още седем секунди — обясняваше Ем-бот, докато разглеждах холографското упражнение за битка в близък план, — щяхте да умрете при сблъсъка със земята или последвалата експлозия.

— Ти можеше ли да се намесиш в радио канала? — прошепнах, защото бяхме в класната стая. — Можеше ли да се обадиш на братята на Нед?

— Вероятно можех.

— Трябваше да помислим за това. Може би щяхме да се координираме и да им помогнем да избягат.

— И как щеше да обясниш тази неочаквана способност да хакваш комуникационните сигнали на ЗСД?

Гмурнах се в преследването на холографския крелянин и не отговорих. Ако бях истински патриот, отдавна щях да съм предала кораба на висшестоящите. Само че аз не бях патриот. ЗСД бяха предали и убили баща ми, след това бяха излъгали. Мразех ги тъкмо заради това… но независимо дали ги мразех или не, бях стигнала дотам, че да ги моля да ми позволят да летя.

Неочаквано това се превърна в поредната проява на страхливост.

Изръмжах тихо, използвах светлинното копие, за да заобиколя къс космически боклук, след това включих на свръхскорост. Прелетях покрай крелянския кораб и натиснах ОМП, свалих щитовете и на двата ни кораба, след това се завъртях около оста си. Това насочи носа ми назад, докато все още летях напред — но успях да стрелям с деструкторите по креляните зад мен и да ги унищожа.

Маневрата ми беше опасна, тъй като ме обърна наопаки и не виждах къде отивам. И наистина, друг крелянски кораб веднага се лепна от дясната ми страна и стреля по мен. Умрях със свален щит, докато предупредителният сигнал пищеше в ушите ми.

— Добра маневра — каза Коб в ухото ми, когато холограмата превключи. — Страхотен начин да умреш.

Свалих колана и станах, махнах шлема и го хвърлих настрани. Той подскочи на седалката и изтрака на пода, докато вървях към задната част на стаята, където започнах да крача.

Коб стоеше в средата на кръга от симулатори, около него се въртяха малки холографски кораби. Беше със слушалка, за да говори с нас. Погледна ме, докато крачех, но не каза нищо.

— Ангели небесни, Страннице! — изкрещя той на Кималин. — Този изтребител очевидно следваше S-4, очевидно се опитваше да те подведе! Внимавай, момиче!

— Извинявам се! — възкликна тя от кокпита си. — О, и за това се извинявам!

— Господине? — повика го Артуро, скрит вътре в тренировъчната холограма. — Креляните често правят това, нали? Подвеждат ни.

— Трудно може да се каже — изсумтя Коб.

Продължих да крача, изкарвах негодуванието си — главно насочено към мен самата — докато слушах. Макар да бяха подредени в кръг, гласовете им бяха приглушени от шлемовете и холограмите. Когато чух това, се успокоих, че когато шепнех на Ем-бот, останалите не могат да ме чуят, стига да не забравям да съм тиха.

Разговорите им по време на упражнението ме успокоиха. Постепенно спрях да крача и отидох отпред при Коб, близо до централната холограма.

— Онзи ден — продължи Артуро, — с огромната станция. Целта на атаката им не беше да ни победят, а да унищожат онова нещо и вероятно да ни попречат да спасим и използваме каквото можем. Нали така?

— Да — потвърди Коб. — Какво имаш предвид, Амфи?

— Само казвам, господине, че те са знаели, че то ще падне. Те живеят там горе, в космоса. Следователно са видели станцията още преди години. Могли са да я разрушат по всяко време, но са чакали, докато започне да пада. Защо?

Кимнах. И аз си бях задала същия въпрос.

— Няма как да разберем какви са мотивите на креляните — отвърна Коб. — Освен желанието им да ни унищожат, разбира се.

— Защо никога не са ни нападали с повече от сто кораба? — продължи да разпитва Артуро. — Защо продължават да ни въвличат в тези сблъсъци, вместо да организират една смазваща атака?

— Защо изобщо позволяват отломките да падат? — добавих. — Без тях няма да можем да си набавяме достатъчно подемни пръстени, за да им се противопоставяме. Защо ние не ги нападнем в пояса от отломки? Защо ги чакаме да слязат тук и да…

— Достатъчно упражнения — рече Коб и отиде при бюрото си, натисна копчето, което дезактивираше холограмите.

— Извинете, господине — подхвърлих аз.

— Не се извинявай, кадет — обърна се към мен Коб. — Няма нужда и ти да се извиняваш, Амфисбена. И двамата задавате добри въпроси. Свалете всички шлемовете. Изправете се. Сега внимавайте. Знаем от колко време продължава всичко това, а знаем плашещо малко за креляните, но ще ви кажа онова, което все пак ни е известно.

Усетих как нетърпението ми расте, докато останалите сваляха шлемовете си. Отговори. Най-сетне.

— Господине — заговори Джорген и стана от мястото си. — Не е ли информацията за креляните засекретена, достъпна единствено за опитните пилоти?

Артуро изпъшка тихо и изви очи. Изражението му сякаш казваше: „Благодаря ти, Джорген, задето скапваш всичко“.

— Никой не обича дрънкалата, Джорген — озъби се Коб. — Млъквай и слушай. Трябва да знаете следното. Вие заслужавате да знаете. Като Пръв гражданин имам известно право да реша какво да кажа.

Върнах се в тренажора си, когато Коб извика нещо на холограмата си: планета. Метален рой ли беше това? Около нея плаваха късове метал, но поясът боклуци се простираше по-далече — и беше по-дебел — отколкото предполагах.

— Това — посочи той — е приблизителният вид на планетата ни и пояса около нея. Истината е, че имаме бегла идея какво става горе. Изгубили сме много от онова, което сме знаели, когато креляните бомбардирали архива и командването ни в Ден-нула. Някои от учените ни смятат, че някога обвивка е обгръщала цялата планета, като метален щит. Проблемът е, че много от старите механизми горе са все още действащи — и те имат оръжие.

Той се загледа в холограмата на планетата — която блестеше в синьо и беше прозрачна, — от която излетяха холографски изтребители. Те доближиха пояса с космически боклук и бяха свалени от стотици деструктори.

— Там горе е опасно — продължи Коб. — Дори за креляните. Тъкмо затова старият флот е дошъл тук, на тази стара планета, която прилича на гробище. Малкото, което старите хора помнят, сочи, че Метален рой е била позната, но избягвана планета още по онова време. Щитът ѝ пречи на комуникациите, а когато е бил изправен срещу старите орбитални платформи за защита, флотът ни едва е преминал, за да катастрофира на повърхността.

— Креляните не проучват много. На тях може и да им е било известно, че старата корабостроителница ще падне, но за да достигнат до нея през пояса отломки сигурно са щели да платят твърде висока цена. Изглежда са открили няколко безопасни подхода към планетата и използват предимно тях.

— Значи… — заговорих аз. Бях очарована. Всичко това бе съвършено ново за мен. — Можем ли някак да използваме старите платформи за защита?

— Пробвали сме — призна Коб. — Но и за нас е опасно да летим там — платформите ще стрелят и по нас. Освен това креляните са много по-смъртоносни в космоса. Нали не забравяте как е защитена планетата? Креляните имат странни, напреднали начини за комуникация. Щитът на планетата пречи на способността им да разговарят помежду си; предполагаме, че затова летят по-зле тук долу.

— Това е друг въпрос, по-незначителен — продължи Коб и сякаш се поколеба. — В космоса, далече от планетата, креляните могат… старите екипажи твърдят, че крелянската технология им позволява да четат мислите на хората. И че някои хора са по-податливи от други.

Спогледахме се с останалите. Никога досега не бях чувала подобно нещо.

— Не казвайте на никого какво съм ви разказал — помоли Коб.

— Значи… — обади се Артуро. — Това смущение в комуникациите и орбиталната защита са причината, поради която креляните не ни бомбардират от космоса.

— В началото на Висина — не спираше Коб — те се опитаха да прекарат по-големи кораби, но те бяха разрушени от орбиталната защита. Креляните могат единствено да прекарат малки, маневрени кораби, за да ни нападат.

— Това не обяснява защо изпращат сравнително малки части — настоя Артуро. — Освен ако греша, те никога не са изпращали повече от сто кораба. Нали така?

Коб кимна.

— Защо не изпратят двеста? Триста?

— Не знаем. Колкото и да четете секретните доклади, няма да откриете нищо освен откачени теории. Може би стотина кораба са максимумът, който могат да координират едновременно.

— Добре — не спираше Артуро, — но защо изглежда успяват да приготвят по една животозаличаваща бомба? Защо не натоварят по една на всеки кораб и не ги изпратят на самоубийствени мисии към нас? Защо…

— Те какви са? — прекъснах го аз. Артуро задаваше разумни въпроси, но, според мен, моят беше по-важен.

Артуро ме погледна, след това кимна.

— Знаем ли, Коб? — попитах. — В тези секретни файлове, знае ли някой? Виждали ли сме някога крелянин?

Коб смени холограмата на трепкащ образ на изгорял шлем и елементи от ризница. Потръпнах. Крелянски останки. Холограмата му беше много по-подробна, много по-истинска от артистичните образи, които бях виждала. Снимката показваше няколко учени застанали около една маса, на която бе поставено защитното облекло, тумбесто, обемисто. Малко квадратно.

— Това е всичко, което сме успели да възстановим — призна Коб. — И го откриваме само понякога в корабите, които сваляме. Един на сто или дори по-рядко. Не са човешки същества, това поне е сигурно. — Показа ни друг образ, холограма на по-близък план на един от шлемовете, изгорял по време на катастрофата.

— Съществуват теории — продължи Коб. — Старите хора, които са живели на Дръзки, говорят за неща, които са невъзможни за сегашния ни начин на мислене и разбиране. Може би причината, поради която никога не откриваме нищо освен защитно облекло е, защото няма какво друго да открием. Може би креляните са ризниците. В стари времена съществували легенди за нещо странно. Машини, които можели да говорят.

Машини, които могат да мислят.

Машини с напреднала технология за комуникации.

Неочаквано ми стана студено. Стаята сякаш избледня и аз застанах до симулатора и слушах какво казват другите някъде отдалече.

— Това е лудост — заяви Драйфа. — Парче метал може да мисли точно колкото камък. Или тази врата. Или манерката ми.

— Това е дори по-откачено от предположението, че те могат да ни четат мислите — натърти Артуро. — Не съм чувал подобно нещо.

— Очевидно в галактиката има чудеса, които не разбираме — заяви Коб. — Все пак Дръзки и останалите кораби са можели да прекосяват разстоянието между звездите за секунди. Мислещите машини обясняват защо толкова много от крелянските пилотски кабини са празни и защо в „броните“, които сме намирали, няма тела.

Машини, които могат да мислят.

След това Коб ни освободи и ние си събрахме нещата, за да отидем на вечеря. Кималин и Еф Ем се оплакаха, че са настинали — имаше някакъв вирус, — затова Коб предложи да се приберат в стаите си и да си починат. Каза, че ще накара някой от помощниците да им занесе вечерята.

Чух всичко това, но не се замислих. Вместо това седнах силно озадачена. Ем-бот. Кораб, който може да мисли, да се намесва в комуникациите ни, при това с очевидна лекота. Ами ако… ами ако ремонтирах крелянски кораб? Защо никога не се бях замисляла над това? Как бе възможно да съм толкова сляпа към тази очевидна възможност.

Той има пилотска кабина, мислех си аз, с надписи на английски. Има всякакви удобства за пилот. А твърди, че не може сам да управлява кораба.

Това обаче можеше да е лъжа и измама, нали? Той каза, че не може да лъже, но аз разчитах единствено на думата му. Аз…

— Пумпал — повика ме Коб и спря близо до моя тренажор. — Нали не си настинала и ти?

Поклатих глава.

— Просто това е богата тема за размисъл.

Коб изсумтя.

— Може да са просто измишльотини. Истината е, че след като изгубихме архива, почти всичко казано за едно време е просто слух.

— Имате ли нещо против да разкажем на Нед? — попитах го аз. — Когато се върне.

— Той няма да се върне — заяви Коб. — Днес сутринта адмиралът официално го извади от списъците с кадети.

— Какво? — изненадах се аз. — Той ли е поискал да бъде отстранен?

— Той не се яви, Пумпал.

— Само че… братята му…

— Ако не умееш да контролираш чувствата си, включително мъката, е знак, че не си годен за служба. Поне така Железен юмрук и останалите от ЗСД виждат нещата. Според мен е добре, че Нед вече не е с нас. Това момче и без това беше твърде умно за тази работа… — Той закуцука към вратата.

Отпуснах се на мястото си. Значи оставахме шестима. А след като човек не бе годен за служба, ако не успяваше да контролира чувствата си… какво означаваше това за мен? Всичко ми се струпваше. Загубата на приятели, тревогата за Ем-бот, гласовете, които нашепваха дълбоко в мен, че в действителност съм страхливка.

Цял живот се бях борила и държала предизвикателно, тръбях наляво и надясно, че ще стана пилот и ще бъда достатъчно добра. Какво стана със самоувереността ми?

Винаги си бях казвала, че когато успея — когато най-сетне стигна до мястото, на което бях сега, — няма да се чувствам толкова самотна.

Бръкнах в раницата и извадих радиото.

— Ем-бот, там ли си?

— Подемен пръстен: работи, но му липсва мощност. Бустери: не функционират. Хипердрайв ускорител: не работи. — Той замълча. — Искам да кажа да, ако си се объркала. Тук съм, защото няма къде да отида.

— Ти чу ли разговора ни?

— Да.

— И?

— И признавам, че направих някои изчисления за вероятността вътре в сградата да растат гъби, тъй като разговорът ви беше — типично за човеците — малко отегчителен. Но не напълно! Така че можеш да се чувстваш…

— Ем-бот. Ти крелянин ли си?

— Какво? Не! Разбира се, че не съм крелянин. Това откъде ти хрумна? Как можа да си помислиш… чакай, изчислявам. А-ха. Мислиш си, че след като съм изкуствен интелект, а те по всяка вероятност притежават изкуствен интелект, трябва да сме едни и същи.

— Не можеш да отречеш, че е подозрително.

— Щях да се обидя, ако можех да се обиждам — заяви той. — Може би трябва да започна да те наричам крава, тъй като имаш четири крайника и си направена от месо и имаш недоразвит биологичен и ментален капацитет.

— Щеше ли да знаеш, ако си крелянин? — попитах. — Може да си забравил.

— Щях да знам — натърти той.

— Забравил си защо си на Метален рой — изтъкнах. — Имаш една-единствена снимка на пилота си, ако това наистина е той. Не помниш почти нищо за моя вид. Може никога да не си знаел. Може депата ти за спомени да са били пълни единствено с откъслечните неща, които креляните знаят за нас и си измислил цялата тази история.

— В момента пиша нова подпрограма — уведоми ме той. — За да изразя възмущението си. Ще ми отнеме обаче време да я доизкусуря. Дай ми няколко минути.

— Ем-бот…

— Дай ми секунда. Търпението е качество, Спенса.

Въздъхнах, но започнах да си събирам нещата. Чувствах се празна. Куха. Не ме беше страх, разбира се. Аз се потапях в огъня на разрушението и се радвах на писъците на разгромените. Аз не се страхувах.

Може би някъде дълбоко в себе си бях… разтревожена. Отпадането на Нед ми беше оказало по-голямо въздействие, отколкото трябваше.

Метнах раницата на гръб и закачих радиото отстрани. Нагласих го така, че да светне, ако Ем-бот или някой друг се опита да се свърже с мен. Не исках той да започне да ми говори, докато вървя по коридорите, въпреки че нямаше защо да се притеснявам. Сградата беше празна; Коб ни беше освободил късно и останалите ескадри вече бяха отишли на вечеря. Не забелязах момчетата от военна полиция, нито поддържащия персонал, докато вървях бавно към изхода с натежали крака.

Не бях сигурна дали мога да продължавам по този начин. Да ставам рано, да работя цяла сутрин по Ем-бот. Да се изтощавам от уроците всеки ден, след това вечерта да се мъкна до пещерата. Спях на пресекулки, сънувах хората, които бях провалила или — още по-лошо — имах кошмари, че бягам…

— Пссст!

Спрях, след това погледнах към радиото, закачено отстрани на раницата.

— Пссссссссссссссст! Спенса!

Огледах коридора. От дясната страна видях Кималин, застанала на вратата, облечена в черно.

— Страннице?

Тя ми помаха нетърпеливо. Намръщих се подозрително.

След това ми се прииска да се ритна. Глупачка. Та това беше Кималин.

Отидох при нея.

— Ти какво…

— Ш-ш-ш! — прекъсна ме тя, след това се показа в коридора и надникна зад ъгъла. Даде ми знак да я последвам и вече напълно объркана, аз тръгнах.

Направихме два завоя по празните коридори — дори се скрихме в банята и тя ме накара да чакам с нея там, без да обясни каквото и да било, докато най-сетне не стигнахме в коридора с многото врати. Спалните на момичетата. Две непознати млади жени — облечени в гащеризони на пилоти с емблеми на ескадра Звезден дракон — си бъбреха пред една от стаите.

Кималин ме задържа там, присвита зад ъгъла, докато двете най-сетне тръгнаха в обратната посока. Забелязах, че двете с Кималин бяхме влезли през задния вход, обратната посока на столовата. Тя беше ли наистина болна или не?

След като двете момичета тръгнаха, главата на Еф Ем — късата ѝ коса скрита под лъскава барета — се показа от една от вратите. Започна да маха нетърпеливо. Кималин хукна по коридора към нея и аз я последвах, хлътнах в стаята им.

Еф Ем блъсна вратата, след това се ухили. Малката им стая беше точно каквато я помнех, въпреки че едното легло беше изнесено, когато Утринна роса загина. Така на лявата стена оставаха две легла и едно от дясната. Между тях бяха натрупани одеяла, а върху скрина бяха поставени два подноса с храна: гореща супа в купички с тофу от водорасли и резени дебел хляб. Истински хляб. С истинска имитация на масло.

Устата ми се напълни със слюнка.

— Поискахме допълнителни порции — обясни Кималин, но те ни изпратиха супа, защото мислят, че сме болни. Но „Не можеш да искаш допълнително, когато вече имаш“, както казва Светицата.

— Махнаха допълнителното легло — посочи Еф Ем, — затова натрупахме одеяла на пода. Проблемът ще бъде с тоалетните — но ние ще пазим, когато искаш да отидеш.

Най-сетне се усетих. Те се бяха престорили на болни, за да внесат храна в стаята — и да я споделят с мен. Бяха ме вкарали тайно в стаята и ми бяха приготвили „легло“.

Звезди над нас. Усетих как у мен нахлу благодарност.

Щях да се разплача.

Воините не плачат.

— О! Струваш ми се ядосана — рече Кималин. — Не се ядосвай. Не намекваме, че си слаба, за да отидеш до пещерата си! Просто мислехме… нали разбираш…

— Че ще ти бъде приятно да си починеш — добави Еф Ем. — Дори великите воини могат да си починат от време на време, нали, Пумпал?

Кимнах, тъй като се страхувах да не ревна.

— Супер! — зарадва се Кималин. — Да нападаме. От тези тайни планове освирепях от глад.

28.

Тази супа се оказа дори по-вкусна от кръвта на враговете ми.

При положение, че никога не бях вкусвала кръвта на враговете, може и да бях несправедлива към супата.

Вкусът ѝ беше по-хубав, отколкото на супа. Имаше вкус на смях, на любов, на привързаност. Топлината ѝ ме стопли отвътре като ракетно гориво. Сгуших се в одеялата, сложих огромната купа в скута си, докато Кималин и Еф Ем бъбреха.

Борех се със сълзите. Не биваше да плача.

Само че супата имаше вкус на дома. Не знам точно как и защо.

— Казах ти, че костюмът ще я накара да дойде с мен — обясняваше Кималин, седнала с кръстосани крака на леглото. — Черното е цветът на интригата.

— Ти си луда — размаха лъжица Еф Ем. — Имаш късмет, че никой не те видя. Хората от Дръзки вечно си търсят причина да се почувстват обидени и онеправдани.

— И ти си от Дръзки, Еф Ем — напомних ѝ аз. — Родена си тук, също както и останалите от нас. Ти си гражданка на Обединените пещери на Дръзки. Защо винаги се преструваш, че си нещо различно?

Еф Ем се ухили доволно. Стори ми се, че на нея ѝ допадна въпросът ми.

— Да си от Дръзки — започна да обяснява тя — не е просто националност. Това е начин на мислене, нагласа. „Истинският представител на Дръзки ще мисли по този начин“ или „Щом си от Дръзки, никога не трябва да се предаваш“ и разни подобни. Така че, по тяхната логика, мога да се оттегля от Дръзки по свой избор.

— А ти… искаш ли го? — наклоних глава на една страна.

Кималин ми подаде нов резен хляб.

— Тя мисли, че ти може и да си малко… агресивно-нападателна.

— Пак тази дума — отвърнах. — Че кой говори по този начин?

— Ерудитите — заяви Кималин и отпи от супата.

— Отказвам да се озова в капана и ограниченията на автокрацията и национализма — продължи Еф Ем. — За да оцелеят, нашите хора са станали по необходимост коравосърдечни, но също така сме се поробили. Повечето хора никога не задават въпроси и инатливо са прегърнали живота на послушание и покорство. Други са увеличили агресията до такава степен, че им е трудно да изпитват истински чувства.

— Аз имам истински чувства — натъртих. — И ще се бия с всеки, който твърди друго.

Еф Ем ме погледна.

— Аз настоявам за мечове на зазоряване — заявих и отхапах от хляба. — Но сигурно така ще се натъпча с хляб, че няма да мога да стана. Вие наистина ли ядете такива неща всеки ден?

— Ами ти какво ядеш, мила? — попита Кималин.

— Плъхове — отвърнах. — И гъби.

— Всеки ден ли?

— Слагах черен пипер на плъховете, но ми свърши.

Двете момичета се спогледаха.

— Срамота е за ЗСД онова, което адмиралът ти причини — подчерта Еф Ем. — Това е естествена проява на тоталитарната нужда от абсолютна власт над онези, които ѝ се противопоставят — отличен пример за лицемерието на системата. Дръзки за тях не е „дързък“, освен ако не се противопостави на нещо.

Погледнах Кималин, но тя сви рамене.

— Тя е много запалена по тази идея.

— Поддържаме правителство, което е стигнало лимита си в името на обществената сигурност — продължи Еф Ем. — Хората трябва да говорят и да се вдигнат срещу висшата класа, която ги държи поробени!

— Висша класа като теб ли? — попитах.

Еф Ем погледна супата си, след това въздъхна.

— Ходя на сбирките на Недоволните, а родителите ми ме галят по главата и обясняват на хората, че това е просто фаза. Когато ме записаха за пилотската школа и… искам да кажа, че започнах да летя.

Кимнах. Тази част я разбирах.

— Предполагам, че ако стана известен пилот, ще мога да говоря за малките хора, нали така? Ще имам по-голяма възможност да променя нещата тук, отколкото в дълбоките пещери, където ще обличам бални рокли и ще седя безропотно до сестрите си. Нали така? Не мислиш ли, че съм права?

— Определено — отвърнах. — Това се връзва. Нали така, Страннице?

— Все ѝ го казвам — обърна се към мен Кималин, — но ако ти го кажеш, ще има повече тежест.

— Защо аз? — попитах. — Еф Ем, ти не каза ли, че хора като мен имат неестествени емоции?

— Да, но ти няма как да си друга, освен продукт на обществото си! — заяви Еф Ем. — Не е твоя вината, че си кръвожадна топка от агресия и разрушение.

— Така ли? — наежих се аз. — Така ли ме възприемаш?

Тя кимна.

Страхотно.

Вратата към малката стая неочаквано се отвори и аз инстинктивно вдигнах купичката, реших, че все още топлата супа може да отклони нечие внимание, ако я хвърля в лицето на новодошлия.

Влезе Драйфа, слабата ѝ фигура очертана на светлината от коридора. Небесни ангели. Дори не се бях сетила за нея. Другите две ме доведоха, докато тя все още беше на вечеря. Бяха ли се разбрали с нея какво смятат да правят?

Тя срещна погледа ми, след това побърза да затвори вратата.

— Донесох десерти — рече тя и вдигна малко вързопче увито в салфетка. — Досадник ме хвана, когато ги вземах. Мисля, че прави такива неща преди да си тръгне, за да вечеря с по-важни хора.

— Ти какво му каза? — попита Кималин.

— Казах му, че искам да похапна нещо късно вечерта. Надявам се да не е заподозрял нищо. Коридорът беше чист, нямаше нито военна полиция, никой. Май всичко е наред. — Тя махна салфетката и отвътре се показа шоколадова торта, която бе съвсем малко смачкана.

Наблюдавах я замислено, докато тя подаваше на всички ни по едно парче, след това се тръшна на леглото си и натъпка последната хапка в устата си. Това беше момичето, което почти не ми проговори през изминалите няколко седмици. Сега ми беше донесла торта. Останах облекчена, че няма да ме издаде, но иначе не знаех какво да мисля за нея.

Наместих се между одеялата и пробвах тортата.

Беше много, ама много по-хубава от месото на плъхове. Не се стърпях и простенах от удоволствие, при което Кималин се ухили. Седна в крайчеца на леглото на Драйфа, което не бе оправено сутринта. Леглото на Кималин беше грижливо изпънатото горно, с безупречни ръбчета и възглавница с дантели. Еф Ем беше от другата страна, с купища книги върху нощното ѝ шкафче близо до таблата на леглото.

— И така… — започнах аз, докато си облизвах пръстите, — какво правите по цяла вечер?

— Спим — отвърна Драйфа.

— Дванайсет часа ли?

— Имаме лично време — обясни Еф Ем. — Обикновено плуваме в басейна, въпреки че Драйфа предпочита да вдига тежести. Имаме и стрелба по мишени с пистолети или допълнително време в центрофугата…

— Все още не съм се издрайфала в нея — рече Драйфа, — което, според мен, е напълно неподходящо.

— Драйфа ни научи да играем на уолбол — сети се Кималин. — Много е забавно да я гледаме как надиграва момчетата. Те винаги го възприемат като някакво предизвикателство.

— С това иска да каже, че е истинско удоволствие да видиш как Нед губи — подхвърли Еф Ем. — Той всеки път е толкова слисан… — Тя замълча, вероятно се сети, че никога повече няма да го видят да играе.

Стомахът ме присви. Плуване. Стрелба по мишена. Спорт? Знаех какво пропускам, но докато ми разказваха…

— Тази вечер няма да спортуваме — добави Кималин. — Нали сме болни. Ще бъде забавно, Пумпалче! Можем да си говорим цяла нощ.

— За какво? — попитах.

— Обикновени неща — сви рамене Еф Ем.

Кои неща бяха нормални?

— За… момчета ли?

— Звезди над нас, не — възмути се Драйфа и дръпна нещо от таблата над леглото. Показа тетрадка със скици, пълна с малки рисунки на кораби, които изпълняваха различни маневри. — Летателни стратегии!

— Драйфа се опитва да кръсти нови стратегии на себе си — отбеляза Еф Ем. — Ние решихме, че „Маневра Драйфа“ трябва да има поне няколко лупинга. Както онази на петнайсета страница.

— Мразя лупинги — заяви Драйфа. — Трябва да наречем това маневра Странница. Много е цветисто.

— Стига глупости — отвърна Кималин. — Незнайно как ще катастрофирам като се забия в себе си, ако направя толкова лупинги.

— Маневра Странница трябва да включва комплименти към врага, докато го застрелва — ухили се Еф Ем. — О! Ти разпиляваш прелестни искри, докато умираш! Трябва да си много горд със себе си. Браво!

Напрежението ми се оттече, докато момичетата показваха всички маневри, които бяха измислили. Имената бяха ужасни, но пък бе толкова приятно да си бъбрим, да общуваме и… просто да се чувствам желана. На свой ред нарисувах безобразно сложна маневра в тетрадката, нещо между лупинг на Алстром и двойно задно превъртане при страничен вятър.

— Откаченото е — отбеляза Еф Ем, — че тя сигурно ще успее да го изпълни.

— Да — потвърди Кималин. — Може би трябва да наречем излитането маневра Странница. Това е единственото, което мога безпроблемно.

— Не си чак толкова зле — успокои я Драйфа.

— Аз съм най-лошият пилот в ескадрата.

— И най-добрият стрелец.

— Което е едно нищо, ако умра преди да успея да отвърна на огъня.

Изсумтях, все още стиснала тетрадката на Драйфа. Обърнах на нова страница.

— Странница е страхотен стрелец, Драйфа, ти си страхотна в преследването на крелянски кораби. Еф Ем, ти си царицата на защитните маневри.

— Само дето не мога да уцеля и планина — оплака се тя. — Ако обаче има начин да ни съчетаят заедно, тогава ще се получи един страхотен пилот.

— Не можем ли да пробваме нещо такова? — попитах, докато скицирах. — Коб казва, че креляните непрекъснато се оглеждат за пилоти, които се отличават. Казва, че ако набележат някой, за когото решават, че е командир, концентрират огъня си към него.

— Е, и? — попита Драйфа и седна на леглото си. — Какво имаш предвид?

— Ако наистина са машини, може би им е заложено да преследват лидерите ни. Може да са набили това в машинните им мозъци до такава степен, че да следват командите до самия край.

— Това е малко прекалено — реши Еф Ем.

Погледнах раницата и портативното радио отстрани. Светлината примигваше. Ем-бот се беше опитвал да се свърже с мен, вероятно за да пита отново за гъби.

— Вижте — заговорих отново и се върнах към скицата. — Какво ще стане, ако подведем креляните да се съсредоточат над определен човек от ескадрата? Ако съсредоточат огъня си към Еф Ем, която е най-добрата в маневрирането, може да оставят другите на мира. Странница ще може да ги обстрелва. Драйфа изчаква и преследва онези, които са решили да свалят стрелеца.

Момичетата се приведоха към мен. Драйфа кимна, въпреки че Еф Ем поклати глава.

— Не съм сигурна, че ще оцелея, Пумпал. Може да се окажа с десетки опашки. Със сигурност ще ме свалят. Обаче… ти може и да успееш.

— Ти си най-добрият ни пилот — съгласи се Странница. — И не се страхуваш от нищо.

Химикалката ми спря да се движи и аз погледнах наполовина нарисувания летателен план, на който корабът на Странница бе отстрани и сваляше креляни. Бях нарисувала десетина кораба, които преследваха един пилот.

Какво ли щеше да е чувството, ако си на това място и знаеш, че по теб стрелят десетина вражески изтребители? Фантазията ми се разгоря и аз си представих невероятна, драматична битка. Експлозии, въодушевление и слава!

Само че в мен заговори друг глас. Тих, сериозен, шептящ: „Това не е реалност, Пумпал. Истината е, че ще бъдеш ужасена“.

— Ами… — облизах се. — И аз не знам дали мога да го направя. Ами… — Насили се и го кажи. — Понякога ме хваща страх.

Еф Ем се намръщи.

— Е, и?

— Така че част от онова, което казвам… то е… просто перчене. В действителност не съм чак толкова самоуверена.

— Искаш да кажеш, че си човешко същество ли? — обади се Кималин. — Благословени да са звездите. Кой да предположи.

— Звучиш така, сякаш правиш някакво върховно признание — съгласи се Еф Ем. — „Момичета, имам чувства. Те са ужасни.“

Изчервих се.

— За мен означава много. Като дете мечтаех за деня, в който ще летя и ще се бия. Сега, след като вече съм тук и изгубих приятели, ами… Боли ме. По-слаба съм, отколкото предполагах.

— Ако това те прави слаба — повиши глас Еф Ем, — значи аз съм напълно безполезна.

— Точно така — съгласи се Кималин. — Не си луда, Пумпалче. Просто си човек.

— Макар — добави Еф Ем, — и човек, който е напълно индоктриниран от бездушна система, създадена единствено да изплюва послушни патриоти, готови да се подчиняват на всяка заповед роби. Не се обиждай.

Забелязах, че Драйфа си мълчи по време на разговора. Беше се отпуснала по гръб на леглото си и гледаше нагоре.

— Можеш да признаеш тези неща пред нас — подкани ме Странница. — Всичко е наред. Ние сме екип. — Тя се наведе към нас с Еф Ем. — Тъй като сме честни и откровени… може ли да ви кажа нещо? Истината е, че аз измислям повечето от цитатите, които бълвам.

Замигах.

— Наистина ли? Значи Светицата никога не е казала тези неща.

— Не! — прошепна заговорнически Кималин. — Измислих ги сама! Просто не си признавам, защото не искам да изглеждам прекалено мъдра. Не е прилично.

— В момента целият ми свят е разтърсен, Страннице — заяви Еф Ем. — Имам чувството, че току-що ми каза, че горе е долу или дъхът на Драйфа ухае прекрасно.

— Я стига — възмути се Драйфа. — Да видим дали пак ще ти донеса торта.

— Говоря сериозно — натъртих аз. — Страхувам се понякога.

Може тайно да се окажа страхливка.

Еф Ем и Кималин омаловажиха думите ми. Увериха ме, че това не е така, признаха те как се чувстват. Еф Ем все още се имаше за лицемер, защото искаше да свали ЗСД, но същевременно искаше да лети с тях. Кималин притежаваше душата на умница, но бе възпитана като любезна светска дама.

Оценявах милото им държание, но ми хрумна, че Недоволната и момичето от Пещерата на изобилието може и да не са най-подходящите хора, които да разберат колко е важно за мен да не се страхувам. Затова оставих разговора да поеме в друга посока.

Говорихме си до късно през нощта и беше… прекрасно. Радвах се на искреността и приятелското им отношение. Нощта обаче напредваше и аз се почувствах необичайно притеснена. В някои отношения това бе един от най-хубавите дни в живота ми, но също така препотвърди онова, от което се страхувах. Че останалите се сближават с мен.

Мислите ми се лутаха, дори когато се ухилих на нещо, което Кималин каза. Имаше ли начин това да продължи? Колко често можеха момичетата да твърдят, че са болни? Кога щях да се върна?

Най-сетне, биологията започна да иска своето, затова Странница и Еф Ем отидоха да проверят тоалетната. Останах с Драйфа, която се унасяше. Не исках да я събудя, затова отидох да чакам до вратата.

— Знам как се чувстваш — рече неочаквано Драйфа.

Едва не подскочих.

— Ти будна ли си?

Тя кимна. Не ми се стори сънена, макар да можех да се закълна, че одеве я чух да похърква.

— Страхът не ни прави страхливци, нали? — попита тя.

— Не знам — отвърнах и пристъпих към леглото ѝ. — Иска ми се да можех да го задуша.

Драйфа кимна отново.

— Благодаря ти — рекох, — задето позволи на другите да организират тази вечер. Знам, че да прекараш време с мен не е твой избор.

— Видях какво направи за Нед — заяви тя. — Наблюдавах те как летиш след него, как влезе в търбуха на онзи отломък.

— Не можех да го оставя сам.

— Да. — Тя се поколеба. — Мама разказваше истории за баща ти. Когато ме видеше, че се дръпвам на площадката за игра или се пазя от топката по време на тренировка. Разказа ми за пилота, който твърдял, че е храбрец, но вътре в сърцето си бил страхливец. „Да не си посмяла да петниш името на Дръзки“, казваше ми тя. „Да не си посмяла да се превърнеш в Преследвач…“

Трепнах.

— Не е нужно да сме такива — продължи Драйфа. — Това разбрах. Малко страх, малко история, тези неща не означават нищо. Важното е какво правим. — Тя ме погледна. — Извинявай за начина, по който се отнасях с теб. Беше просто от… от шок, когато разбрах. Но ти не си той, нито пък аз, независимо как се чувствам понякога.

— Баща ми не беше страхливец, Драйфа — заявих. — ЗСД лъжат за него.

Тя изглежда не ми повярва, въпреки това кимна. След това седна и вдигна юмрук.

— Не сме страхливки. Никакво отстъпление. Храбри до самия край, нали, Пумпал? Разбрахме се.

Посрещнах юмрука ѝ с моя.

— Храбри до самия край.

29.

Събудих се сгушена в многото одеяла и посегнах да пипна кокпита на Ем-бот, но ръката ми попадна на рамката на легло.

Ясно. Колко ли беше часът? Докоснах светлинната гривна, за да погледна часовника и стаята засия. Малко преди пет сутринта. Два часа до влизането ни в клас.

Трябваше да съм изтощена, тъй като си приказвахме до един. Колкото и да беше странно, чувствах се свежа. Може би умът ми знаеше, че ако искам да използвам тоалетните и да се почистя днес, трябва да го направя сега — докато всички останали в сградата спят.

Всъщност, най-доброто, което можех да направя, бе да се измъкна навън, за да ме видят как отивам към сградата преди часовете. Измъкнах се от гнездото си и се протегнах, след това си грабнах раницата. Опитах се да бъда много тиха, въпреки че не трябваше да се тревожа. След като другите не се будеха от хъркането на Драйфа, това че раницата ми се одраска в пода нямаше да ги притесни.

Отворих вратата, след това се обърнах и погледнах трите спящи момичета.

— Благодаря ви — прошепнах. В този момент реших, че няма да им позволя да направят отново същото. Беше твърде опасно; не исках да им навлека гнева на адмирала.

Беше великолепно, въпреки че разбрах със сигурност какво пропускам. Сърцето ме болеше, че трябва да си тръгна и всичко в мен негодуваше, ала нямаше да сменя тази нощ за нищо. Това бе единственото докосване до това какво е да си част от истинска ескадра пилоти.

Тази мисъл не ме оставяше, докато вървях към банята и се чистех. След това се огледах в огледалото и пригладих назад мократа си коса. Във всички приказки героите имаха чисто черна, златиста или червена коса — нещо драматично. Не мръсно кафяво.

Въздъхнах, метнах раницата на гръб и се шмугнах по празния коридор. Докато вървях към изхода, светлина надолу по коридора привлече вниманието ми. Класната ни стая. Кой ли беше там по това време?

Любопитството надделя над здравия ми разум. Промъкнах се, за да надникна през прозореца на вратата и видях, че кокпитът на Джорген е зает и е пусната холограма. Той пък какво правеше тук в 0530? Имаше нужда от допълнителни упражнения ли?

Холограмата на Коб в средата на стаята показваше миниатюрна версия на тренировъчното бойно поле и аз видях как корабът на Джорген се захваща със светлинното копие за отломък, след това стреля по креляните. Нещо в тази битка ми се стори познато…

Да, това беше битката, в която загинаха Бим и Утринна роса. Коб вече я беше гледал.

Корабът на Утринна роса се понесе надолу сред пламъци и аз трепнах — въпреки че точно преди да бъде ударена, холограмата застина, след това се рестартира. Гледах отново, видях кораба на Джорген, докато летеше от другата страна на бойното поле, избягваше отломки, отправяше се към изтребителя, който щеше да унищожи Утринна роса. Той задейства своя ОМП, но дори след като свали щита на врага, креляните уцелиха кораба на Утринна роса и тя се понесе надолу.

Холограмата се рестартира и Джорген опита отново, този път от различна посока.

Той се опитва да разбере дали е имало начин да ги спаси, досетих се аз.

Когато Утринна роса се понесе надолу за трети път, холограмата продължи — но Джорген се надигна от мястото си. Свали шлема и го заби в стената. Разнесе се трясък. Трепнах и почти отскочих назад, уплаших се, че шумът може да привлече внимание. Когато обаче видях Джорген — обикновено толкова висок и властен — облегнат нещастно на стената… Не можех да си тръгна просто така.

Той ми се стори толкова уязвим. Съвсем човечен. Загубата на Бим и Утринна роса ми се отрази тежко. Не бях се замисляла какво му е било на щурмовия ни командир — онзи, който трябваше да ни пази от беди.

Джорген пусна шлема. Обърна се настрани и застина на място.

Небесни ангели. Беше ме видял.

Аз се дръпнах и изскочих от сградата преди той да успее да ме настигне. Ами… сега какво? Неочаквано в нашата малка измама се появи пробойна. Ами ако пазачите на портала кажат на адмирала, че тази нощ не съм излизала?

Те едва ли рапортуваха на адмирала всеки ден, за всеки човек, който влизаше или излизаше от базата. Нали така? Ако обаче излезех сега, щяха веднага да забележат, че нещо не е наред.

Затова, вместо да тръгна към портала, аз поех безцелно по алеите на базата, между сградите. Навън беше тъмно, светлините приглушени, почти безлюдно. Минах покрай повече статуи, отколкото хора: бюстове на Първи граждани — които гледаха към небето, — подредени в тази част на алеите.

Студен порив на вятъра ме перна, разтърси клоните на близко дърво. В сумрака статуите бяха като нависнали фигури, каменните им очи се губеха в сенките. Миришеше на дим от близките площадки за излитане, на нещо остро. Изглежда някой изтребител беше кацнал наскоро.

Въздъхнах и седнах на близка пейка, пуснах раницата до мен. Почувствах се… завладя ме меланхолия, може би малко тъга. Светлината на радиото продължаваше да мига. Може би разговор с Ем-бот щеше да ме изтръгне от това състояние.

Включих на режим за разговор.

— Здрасти, Ем-бот.

— Възмутен съм! — заяви той. — Това е обида, по-голяма от всички други обиди! Не мога да изразя с думи какво възмущение изпитвам, но вградените ми сензори показват, че съм обиден, пренебрегнат, малтретиран, осквернен, ранен, стъпкан, отритнат и/или може би смазан.

— Извинявай, не исках да те изключа.

— Да ме изключиш ли?

— Цяла нощ държах радиото изключено. Това ли те е ядосало?

— Типично за вас хората да забравяте. Не помниш ли? Написах подпрограма, за да изразя колко съм ти ядосан.

Намръщих се, опитах се да си спомня какви ги приказва корабът.

— Ти каза, че съм крелянин, нали? — напомни ми той. — Побеснях. Беше нещо голямо.

— А, да. Извинявай.

— Извинението се приема! — отвърна Ем-бот. Стори ми се доволен от себе си. — Изразих добро чувство на възмущение, не мислиш ли?

— Беше великолепен.

— Така си и мислех.

Известно време останах смълчана. Имаше нещо свързано със снощи. Замислих се и затова мълчах.

Тя никога няма да ми позволи да летя, помислих си аз, когато усетих мириса на огъня на площадката за излитане. Дори да завърша, но тогава ще бъде безсмислено.

— Ти обаче може и да си права — отбеляза Ем-бот. — Има вероятност да съм крелянин.

— КАКВО? — Едва не се ударих с радиото, когато го вдигнах към устата си.

— Ами да, повечето ми спомени са изгубени — продължи той. — Не може да се каже какво е имало в тях.

— Тогава защо ми се ядоса чак толкова, когато казах, че може да си крелянин?

— Стори ми се, че така е редно. Би трябвало да симулирам, че притежавам личност. Кой човек би се оставил да бъде обиждан по този начин? Дори да беше напълно логично предположение, ти ме обиди като се замисли над тази възможност.

— Просто не знам какво да мисля за теб, Ем-бот.

— И аз не знам. Понякога моите подпрограми отговарят преди симулаторът на главната личност да има време да ги овладее. Много е объркващо. Това е типичен машинен ход, не е ирационален като човешките емоции.

— Разбира се.

— Използваш сарказъм. Внимавай, в противен случай ще включа отново подпрограмата за обида. Ако обаче е от помощ, не мисля, че креляните са изкуствен интелект, независимо какво мислителите от ЗСД приказват.

— Наистина ли? Защо реши така?

— Анализирах моделите им на летене. И твоя, между другото. Може да споделя с теб някои неща, които да ти помогнат да станеш по-добра. Изглежда… Имам подпрограми за подобни анализи.

— Както и да е, не мисля, че всички креляни са изкуствен интелект, въпреки че някои може и да са. Анализът ми потвърждава, че повечето им модели на летене са индивидуални, не се съобразяват с рутина, подчинена на логиката. Същевременно са безразсъдни, което е любопитно. Подозирам, че са някакви дрони, макар да съм готов да потвърдя, че Коб е прав: тази планета има излъчване, което по някакъв начин пречи на комуникациите. Аз обаче имам технология, която ми помага да проникна през това излъчване.

— Ти си стелт кораб. Напредналата технология за комуникация вероятно ти е помагала по време на мисиите.

— Да. Холографските проектори, активният камуфлаж и прикриването на сонарното излъчване са тук вероятно по същата причина.

— Дори не знаех, че можеш да правиш повечето от тези неща. Камуфлаж? Холограми?

— Според показанията, тези системи са на стендбай режим, създават илюзия за паднали върху мен скали и боклуци и са пречели на скенерите да засекат пещерата, поне до много скоро, когато резервната ми мощност бе изчерпана. Ще ти кажа точното време до наносекундата, но човеците обикновено мразят подобна точност, тъй като така изглеждам пресметлив и извънземен.

— Това вероятно обяснява защо никой не те е открил през всичките тези години. — Докоснах замислено радиото.

— Независимо от всичко това — продължи Ем-бот, — надявам се да не съм крелянин. Това ще бъде много жалко.

— Не си крелянин — отвърнах и усетих, че говоря напълно искрено. Одеве се разтревожих, но сега… Просто не мога да обясня защо, но знаех, че не е.

— Може би — отвърна той. — Признавам, че съм… страхувам се, че може да съм нещо зло, но не го знам със сигурност.

— Ако беше крелянин, защо щеше да имаш място за човек и команди за човешки ръце?

— Може да съм бил построен, за да се инфилтрирам в човешкото общество като имитирам един от вашите кораби — предположи той. — Ами ако креляните са до един творения с изкуствен интелект и изменени функции, създадени навремето от хората? Това би обяснило защо по мен има надписи. Или пък аз…

— Не си крелянин — натъртих. — Чувствам го.

— Това го казва нерационалната привързаност — отбеляза той. — Само че подпрограмите ми могат да симулират благодарност… и аз ти благодаря.

Кимнах.

— Това правят те — добави той. — Преценяват и оценяват нещата.

— Нямаше да се сетя.

— Можеш да прецениш нещо за една милионна от секундата. Значи можеш да кажеш, че забележката ти е най-високо оцененото нещо, което някога си правила.

— Аз пък бих оценила високо, ако понякога поне не изтъкваш колко си велик — рекох, но се усмихнах и пъхнах радиото в раницата.

— Тази забележка не мога да я оценя високо — отбеляза тихо той. — Казвам го, за да знаеш.

Изключих радиото, станах и се протегнах. Бюстовете на някои от Първите граждани сякаш ме гледаха лошо. Включително и по-младият Коб. Колко странно да видя лика му сега, след като го познавах толкова добре. Той не трябваше да изглежда млад. Не е ли бил роден съсухрен петдесетгодишен мъж?

Грабнах раницата и тръгнах към сградата на пилотската школа.

Един военен полицай беше застанал на главния вход.

Заковах се на място. След това приближих притеснено.

— Кадет Нощносянкова? — попита военният полицай. — Позивна: Пумпал.

Сърцето ми се сви.

— Адмирал Железен юмрук иска да говори с теб.

Кимнах.

Военният полицай ме поведе към сградата, където бях видяла Джорген и адмирала. Когато приближихме, тревогата ми се засили. Знаех, че това ме очаква. Беше грешка, че останах с момичетата снощи, но… тук не ставаше въпрос за дребно нарушение.

Струваше ми се, докато влизах в сградата, че тази среща беше неизбежна. Заслужавах си го заради всичко, което бях причинила на Джорген. А и адмиралът беше най-влиятелният човек в ЗСД, докато аз бях дъщерята на страхливец. В някои отношения бе истинско чудо, че досега не бе намерила начин да ме изрита.

Бе крайно време всичко да приключи. Бях боец, да, но добрият боец знаеше кога битката не може да бъде спечелена.

Военният полицай ме въведе в шокиращо разхвърляния кабинет на адмирала. Железен юмрук пиеше кафе на бюрото си, четеше някакъв доклад с гръб към мен.

— Затвори вратата — нареди тя.

Подчиних се.

— Получила съм бележка от един от охранителите на портала. Снощи не си излязла. Да не би да си свила гнезденце в някой от шкафовете с материали за поддръжка или нещо подобно?

— Да — отвърнах, облекчена, че тя не знае, че други са ми помагали.

— Яла ли си от храната в столовата? Открадната от теб или изнесена от останалите от ескадрата?

Поколебах се.

— Да.

Адмиралът отпи кафе. Все още не ме беше погледнала. Взирах се в гърба ѝ, в сребристата коса и се подготвях да чуя присъдата. Ти напускаш.

— Не смяташ ли, че е време да спрем този фарс? — попита тя и обърна страница. — Напусни още сега. Ще ти позволя да запазиш кадетската значка.

Намръщих се. Защо… го иска от мен? Защо просто не кажеше думите? Сега имаше власт над мен, нали бях нарушила правилата?

Железен юмрук се обърна в стола си и ме прониза със студения си поглед.

— Нищо ли няма да кажеш, кадет?

— Защо ви е толкова грижа? — попитах. — Аз съм просто едно момиче. Не съм заплаха за вас.

Адмиралът остави кафето, след това се изправи. Изпъна колосаната бяла униформа, след това пристъпи към мен. Както повечето хора, стърчеше над мен.

— Ти да не би да си въобразяваш, че става въпрос за гордостта ми, момиче? — попита Железен юмрук. — Ако ти позволя да продължиш в ЗСД, заради теб ще умрат свестни хора, когато някой ден със сигурност побегнеш. Затова ти предлагам отново. Тръгни си със значката. В града долу ще ти бъде достатъчно, за да си осигуриш каквато искаш работа, достатъчно доходоносна.

Тя ме погледна остро. И неочаквано всичко придоби смисъл.

Тя не можеше да ме изрита. Не защото нямаше власт, а защото… имаше нужда от мен, за да докаже, че е права. Искаше да се откажа, да се предам, защото така постъпват страхливците.

Нейните правила не бяха създадени, за да ме хване в нарушение. Тя искаше да направи живота ми кошмарен, за да се откажа. Ако ме изриташе, можех да продължа разказа. Можех да твърдя, че към семейството ми са се отнесли несправедливо. Отношението ѝ към мен щеше да докаже, че съм жертва. Ами като не ми позволяваше да спя при останалите кадети? Ами като не ми позволяваше да се храня в столовата? Това щеше да изглежда ужасно.

Ако обаче си тръгнех, тя щеше да победи. Това бе единственият начин, по който тя можеше да победи.

В този момент бях много по-силна от който и да било адмирал в командването на ЗСД.

Затова отдадох чест.

— Мога ли да се върна в час, госпожо?

Тя поруменя.

— Ти си страхливка. От семейство на страхливци.

Не помръдвах.

— Мога да те унищожа. Ще те докарам до просешка тояга. Не искаш да ти бъда враг. Ако отхвърлиш любезното ми предложение сега, никога повече няма да имаш подобен шанс.

Така и не помръднах.

— Ах — възкликна тя, обърна ми гръб и се тръшна на стола си. Грабна чашата с кафе и отпи, сякаш ме нямаше.

Реших, че ме отпраща. Обърнах се и излязох и военният полицай ме остави да мина.

Никой не дойде за мен, когато влязох в класната стая. Отидох при тренажора си и седнах, след това поздравих останалите, когато пристигнаха. Когато Коб докуцука, аз усетих, че нямам търпение часът да започне. Имах чувството, че най-сетне съм избягала от сянката, която висеше над мен, откакто Бим и Утринна роса загинаха.

Момичетата и милото им отношение бяха част от това, но още по-важен бе разговорът ми с Железен юмрук. Тя ми даде онова, от което имах нужда, за да продължа да се боря. Тя ми бе вдъхнала сили. По странен начин ме бе върнала към живот.

Щях да продължа да се боря. Щях да открия отговорите и да разбера какво се беше случило с баща ми. А пък Железен юмрук щеше да съжалява, че ме е принудила да направя и двете.