Към небето

Интерлюдия

Още един проблем е разрешен, мислеше си Джуди „Железен юмрук“ Айвънс, докато се връщаше от площадката за излитане и кацане. Риколфр, адютантът ѝ, бързаше до нея, стиснал вечния клипборд, пълен със задачите, които Джуди трябваше да свърши.

На вратата на сградата на командването тя погледна през рамо. Дъщерята на Преследвач — Дефекта — все още бе вдигнала ръка и отдаваше чест, а след това притисна значката към гърдите си.

Джуди усети как я бодна чувство на вина, след това влезе в Командване полети. Водих тази битка, помисли си тя, и нося бойните белези. Последния път, когато пренебрегна дефекта, бе принудена да види как един приятел полудява и избива колегите си пилоти.

Това бе благоприятен изход. Момичето щеше да получи почести, както се полагаше за човек с нейната страст. А сега вече Джуди разполагаше с данни за мозъците на хората с дефекта. Трябваше да признае, че заслугата е на Коб — ако не я беше принудил да допусне детето в ЗСД, Джуди никога нямаше да има подобна възможност.

Сега, за щастие, имаше солидна, традиционна причина никога повече да не допусне дъщерята на Преследвач в изтребител. Освен това можеше да наблюдава всеки нов кадет за следи от дефекта. Това беше идеалният изход във всяко отношение.

Де да можеше и с другите проблеми да се справи с такава лекота. Джуди приближи малката конферентна зала, след това спря и погледна Риколфр.

— Тук ли са?

— Лидерът на Националното събрание Уейт е тук — съобщи Риколфр. — Както и лидери Мендес и Юкрит.

Значи трима лидери. Обикновено изпращаха служители на брифингите след битка, но от известно време Джуди очакваше по-голяма конфронтация. Трябваше да им даде нещо. План.

— Радио техниците потвърдиха ли съществуването на корабостроителницата, която скаутите забелязаха тази вечер?

Риколфр ѝ подаде лист.

— Твърде далече е за традиционните скенери, но успяхме да изпратим горе научен кораб, който да огледа от безопасно разстояние. Корабостроителницата е там, учените са оптимисти. Ако е като предишната — и ако успеем да я опазим от креляните, — ще се сдобием със стотици подемни пръстени.

Тя кимна, докато четеше статистиката.

— Орбитата пада бързо, госпожо — отбеляза Риколфр. — Старата корабостроителница изглежда има сериозен недостиг на мощност. Учените предполагат, че оръдията ѝ за обекти на близко разстояние ще престанат да стрелят до два дена, приблизително по времето, когато ще достигне атмосферата. Креляните със сигурност ще се опитат да слязат и да я унищожат.

— Значи трябва да предотвратим подобна възможност — рече Джуди. — Нещо друго, което трябва да знам?

— При толкова много лидери, госпожо, ми намирисва на засада. Бъдете подготвена.

Тя кимна, доби изражението на политик и влезе в малката стая, последвана от Риколфр. Чакаха я едни от най-влиятелните хора от долните пещери, всички облечени във военни униформи, със значки, свидетелство за заслугите им.

— Дами и господа — започна тя, — радвам се да видя, че проявявате такъв интерес към…

— Спестете ни любезностите, Железен юмрук — прекъсна я Алджърнън Уейт — бащата на младия Джорген. Стегнатият мъж с посивяла коса бе седнал начело на конферентната маса, точно срещу Джуди. — Вие изгубихте нови кораби тази вечер.

— Успешно отблъснахме животозаличаваща, отбелязахме значителна победа над…

— Вие забивате ЗСД в земята — натърти Уейт.

— По време на управлението ви — добави Юкрит, — резервът ни от кораби падна възмутително ниско. Чувам, че счупени изтребители просто си стоят в хангарите, тъй като за тях няма резервни части.

— Да не говорим, че смъртността сред пилотите е страшна — отбеляза Валда Мендес. Тя бе дребничка жена, мургава. Навремето Железен юмрук бе летяла с нея. — Искаме да знаем какъв е планът ви да изтеглите ЗСД от спиралата, по която пропада.

Няма да е зле, помисли си Джуди, ако престанете да ми отмъквате най-добрите пилоти. Валда изобщо не се срамуваше, че е откраднала сина си от ЗСД, за да не участва в битки.

Само че Джуди не можеше да каже това. Не можеше да обясни колко са отчаяни всички в ЗСД, след като най-добрите адмирали и командири са мъртви. Не можеше да обясни как е предвидила това още преди години и всичките ѝ опити и усилия не бяха спрели падението. Не можеше да обясни, че хората ѝ са изтощени от работа, че моралът се срива след толкова много загуби и смъртта на пилотите.

Не можеше да каже нито едно от тези неща, макар да бяха истина, защото те не бяха никакво извинение. Работата ѝ бе да намери разрешение. Да сътвори чудо.

Тя вдигна листовете, които Риколфр ѝ беше дал.

— Законът на Ланчестър — рече тя. — Знаете ли за него?

— Еднакви армии войници с еднакви умения ще си нанесат еднакви загуби — отвърна Уейт. — Колкото по-голяма е липсата на баланс във войската, толкова по-диспропорционално ще бъдат разпределени загубите. Накратко, колкото по-многобройни сме от врага, толкова по-малко загуби ще нанесат войниците им.

— Колкото по-голям е броят на войниците — уточни Валда, — толкова по-малко хора ще изгубиш.

Джуди подаде листа на групата.

— Това — рече тя, — е доклад от скаутите — с първоначален научен анализ — огромен къс, който ще падне след два дена. Креляните никога не изпращат повече от сто кораба — но ако успеем да спасим тази корабостроителница, ще имаме напредък.

— Стотици подемни пръстени — отбеляза Валда, докато четеше доклада. — Мислиш ли, че ще успеете да се справите? Да спасим това?

— Мисля, че нямаме друг избор — отвърна Джуди. — Докато не се сдобием с повече кораби от креляните, ще водим война, в която губим. Ако успеем да ги спрем да разрушат корабостроителницата, докато пада, може би се нуждаем тъкмо от това.

— В доклада се казва, че ще падне в деня на дипломирането — изсумтя Юкрит. — По всичко личи, че церемонията ще бъде кратка.

— Да сме наясно — обади се Уейт. — Айвънс, какво предлагате?

— Ние задължително трябва да хванем този отломък — подчерта Джуди. — Трябва да сме готови да хвърлим всичко, с което разполагаме, за да го защитим. Щом започне да пада и оръдията за близост останат без мощност, трябва да унищожим всички крелянски кораби, които се опитат да се доближат до корабостроителницата.

— Смело — отбеляза Юкрит.

— Те няма лесно да ни оставят този къс — намеси се Риколфр и погледна присъстващите. — Ако не се оттеглят, няма да можем да се оттеглим и ние. Накрая ще се окаже, че участваме в битка, където всеки кораб е от значение. Ако изгубим, това ще ни унищожи.

— Ще бъде втора Битка за Висина — рече тихо Уейт. — Всичко или нищо.

— Аз участвах в Битката за Висина — напомни им Железен юмрук. — И много добре знам какви са рисковете. Честно казано обаче, нямаме други възможности. Или се пробваме, или губим завинаги. Мога ли да разчитам на подкрепата ви за това предложение?

Лидерите кимнаха един след друг. Те знаеха, че казаното от нея е вярно. Времето да действат бе, когато все още имаха възможност за победа.

Бяха съгласни.

Звездите да ни закрилят, помисли си Джуди.

48.

Присъствах на завършването.

Бях сред публиката, заедно с останалите, на парадния плац до парка със статуите в база Висина.

На дървена сцена Железен юмрук сложи на всеки значка, символ за постигнатия успех. Бях в края на малкото множество, сред неколцина други с кадетски значки. Хора, които бяха отпаднали също като мен. Тъй като не можехме да летим, значките ни даваха достъп до асансьорите, когато искахме, и ни канеха на подобни събития. Получих писмо от Железен юмрук.

Чувствата ми бяха сложни, докато наблюдавах как Джорген и Еф Ем получават значките си. Много се гордеех с тях. Също така силно им завиждах и същевременно изпитвах безсрамно облекчение. Не знаех дали може да ми се има доверие, ако сега бях изправена там отпред. Случилото се разреши проблема. Нямаше нужда да решавам аз.

Дълбоко в сърцето си усещах как светът ми се срива. Никога нямаше да летя отново. Можех ли да живея с тази мисъл?

Джорген и Еф Ем отдадоха чест с ръце в ръкавици и нови, колосани бели униформи. Ръкоплясках заедно с останалите на осмината завършващи, но не спирах да си мисля, че през изминалите четири месеца сме изгубили поне три пъти повече кораби от завършващите. До много скоро един добър пилот в ЗСД можеше да лети в продължение на пет години, сваляше двайсетина от враговете и се пенсионираше, отиваше да пилотира търговски самолети. Само че броят на загинали и убити растеше все повече и повече и все по-малко пилоти издържаха пет години.

Креляните побеждаваха. Бавно, но сигурно.

Железен юмрук пристъпи напред и заговори.

— Нормално, вие очаквате да изнеса дълга реч. Това се е превърнало почти в традиция. Днес обаче ни предстои важна информация, затова ще се огранича до няколко думи. Хората зад мен са най-добрите. Те са нашата гордост, символът на нашата дързост. Няма да се крием. Няма да сведем глава. Ще потърсим дома си сред звездите и началото е днес.

Последваха нови аплодисменти и аз разбрах — от разговорите около мен, — че тази кратка реч е крайно необичайна. На масата от дясната ни страна поставиха напитки и адмиралът и командният ѝ състав си тръгнаха, без да останат с гостите. Още по-странно бе, че новите пилоти я последваха.

Проточих врат и видях ескадра изтребители да излитат от близка площадка. Да не би да имаше сблъсък? Наистина ли имаха нужда от всички завършили? След като прекарах последните няколко дни с мама и бабчето, нямах търпение да се видя с Джорген и Еф Ем.

В далечината се чу тътен, когато изтребителите се отдалечиха на безопасно разстояние от базата, след това включиха на свръхскорост и ускориха отвъд слуховата бариера. Човек, застанал наблизо, отбеляза, че важните лидери — включително онези, чиито деца завършваха днес — не присъстват на тържеството. Очевидно нещо се случваше.

Направих крачка към площадката за излитане, след това натъпках ръце в джобовете на гащеризона. Обърнах се, готова да си тръгна, но се спрях. Коб бе застанал наблизо, стискаше бастун със златна дръжка. Странно; никога не го бях виждала с бастун.

Дори в колосаната бяла униформа изглеждаше стар като брулена от ветрищата скала в прахта. Отдадох чест. Не намерих сили да се изправя пред него, пред когото и да било, след като ме свалиха.

Той не отвърна. Закуцука към мен, след това ме огледа цялата.

— Ще се борим срещу това.

— Защо? — попитах, но така и не свалих ръка.

— Свали си ръката, момиче. Беше точно преди дипломирането. Мога да настоявам поне да ти бъде дадена значка на пълноправен пилот като на Артуро.

— Аз никога няма да летя, така че какво значение има?

— Значката на пълноправен пилот означава много в Огнен рай.

— Никога не съм искала значката — отвърнах. Погледнах над рамото му, когато друга ескадра се вдигна във въздуха. — Какво става?

— Корабостроителницата, която ти забеляза, пада от орбита днес. Адмиралът е твърдо решена да я спаси и ако спечели тази битка ще има стотици нови места за пилоти — повече, отколкото можем да напълним.

Най-сетне отпуснах ръка, докато наблюдавах как втората ескадра преминава на свръхскорост. Във въздуха се разнесе далечен пукот, чаши и чинии на масата издрънчаха.

— Пумпал? — повика ме Коб. — Не мислех, че си от хората…

— Чух звездите, Коб.

Той веднага млъкна.

— Видях очите — продължих. — Хиляди връхчета бяла светлина. Не, повече. Бяха милиони. Всички, като една, се обърнаха да ме погледнат. И ме видяха.

Коб пребледня като платно. Ръката, с която се подпираше на бастуна затрепери. Сякаш бяхме сами на пълния с народ плац.

— Аз имам дефекта — прошепнах. — Също като татко.

— Ясно…

— Той имал ли е някакви необясними прояви преди онзи ден? — попитах. — Държал ли се е странно преди да се обърне и да ви нападне?

Коб поклати глава.

— Виждаше разни неща, чуваше други, но нищо опасно. Джуди — Железен юмрук — все му повтаряше, че дори дефектът да е истински, той може да го преодолее. Тя се бореше за него, защитаваше го. Излагаше се на опасност, докато…

Трета ескадра излетя. Те наистина бяха твърдо решени да се доберат до корабостроителницата.

Погледнах към трепкащите сенки. Въздъхнах, след това свалих радиото от колана си и го подадох на Коб.

Той се поколеба, след това го взе. По тревогата в очите му и бледото лице разбрах истината. След като вече знаеше, че съм видяла онези очи… мнението му бе променено. Той не искаше аз да летя. Беше твърде опасно.

— Много ми е мъчно, хлапе — призна той.

— Така е по-добре — отвърнах. — Тъкмо няма да се притесняваме какво ще направя или няма да направя.

Насилих се да се усмихна и тръгнах към масата с напитки. Всичко вътре в мен се разкъсваше.

Човекът, който бях преди четири месеца, никога нямаше да възприеме въображаемия „дефект“ като извинение да спра да летя. Но аз вече не бях онзи човек. Бях съвършено нов, който не възприемаше куража и страхливостта по простичкия начин както преди.

Бях катапултирала. Едва не рухнах под тежестта от загубата на приятелите си. Дори пренебрегнах цялата лудост около чуването на звездите и сега вече не бях сигурна дали заслужавам да летя.

Бе по-добре, ако просто се откажех. Сведох глава и обърнах гръб на масата, тъй като не исках да съм около хора.

Нечия ръка ме стисна.

— Къде си въобразяваш, че отиваш?

Вдигнах поглед, готова да нанеса удар… Нед?

По лицето му се беше разляла глуповата усмивка.

— Пропуснах церемонията, нали? Казах си, че няма проблем да дойда няколко минути по-късно — Железен юмрук винаги говори поне десет часа. Къде е Досадник? Ами Еф Ем? Трябва да ги поздравя.

— На мисия са.

— Точно днес ли? — попита Нед. — Тъпо. И как сега да ги убедя да се присъединят към нас за истинското парти? — Той ми се стори истински разстроен. Зад нас четвърта ескадра кораби се вдигна във въздуха. Нед въздъхна, след това отново ме стисна за ръката. — Поне ще имам теб.

— Нед, аз не успях. Катапултирах. Аз…

— Знам. Това просто означава, че няма да допуснеш грешката да хукнеш нанякъде точно когато има парти. — Той ме потегли след себе си. — Хайде. Останалите са вече там. Семейството на Артуро има достъп до радио. Ще слушаме как върви битката и ще ги аплодираме.

Въздъхнах, но последното, което той каза, ме заинтригува. Докато ме теглеше след себе си, пета ескадра се вдигна във въздуха и отлетя в същата посока както останалите.

— Коб каза, че адмиралът щяла да опита да спаси корабостроителницата — обясних аз, когато Артуро постави обемната кутия на радиото на масата ни в ресторанта и чашите с напитки задрънчаха. — Двамата с Нед видяхме поне две ескадри да излитат. Отнасят се много сериозно към тази работа.

Останалите се скупчиха около масата. Беше толкова хубаво да ги видя отново и странно освежаващо, че не ме гледаха осъдително. Кималин, Нед, Артуро. Останалата част от ресторанта с приглушена светлина беше празна. Бяхме само ние и двама тийнейджъри без пилотски значки — вероятно деца на работници в полето или овощната градина.

— Призоваха всички — рече Артуро, докато вдигаше корда от радиото до стената. — Дори резервистите от долните пещери. Ще бъде грандиозна битка.

— Да — отвърнах. Погледнах напитката си и пържените водорасли, до които така и не се бях докоснала.

— Я! — сръчка ме отстрани Кималин. — Ти да не би да се цупиш?

Свих рамене.

— Добре — отвърна тя. — Днес е денят за цупене!

— Денят на завършването — вдигна чаша Нед. — За клуба на изританите.

— Ура-а-а! — вдигна чаша и Кималин.

— Вие двамата сте идиоти — отвърна Артуро и се заигра с копчетата на радиото. — Аз не съм изритан. Завърших по-рано.

— Сериозно? — попита Нед. — А повикаха ли те да участваш в тази битка, уважаеми господин пълноправен пилот?

Артуро се изчерви. Едва сега забелязах, че не носи пилотската си значка. Почти всички бяха с техните на този ден — независимо дали бяха в униформа или не.

От радиото се разнесе бърборене и Артуро бързо намали, след това продължи напред, докато не попадна на канал с твърд женски глас.

— Готово — съобщи той. — Събранието следи канала. Трябва да има точно обяснение на битката за правителствените лица, а не цензурираната версия като за хората в Огнен рай.

Настанихме се, докато жената по радиото говореше.

— С потеглянето на ескадра Бръшлян имаме единайсет ескадри във въздуха и пет скаутски екипа от по трима човека. Дано Светците и Северната звезда ни закрилят в този ден, докато представителите на Дръзки водят битка.

Нед подсвирна.

— Единайсет? Имаме ли толкова много ескадри?

— Очевидно — отвърна Артуро. — Сериозно, Нед. Ти някога мислиш ли преди да приказваш?

— Не-е-е! — Той отпи шумно от зелената си газирана напитка.

— Мъж, който казва, каквото мисли — рече замислено Кималин, — е мъж, който има какво да каже.

— Обикновено поддържаме дванайсет ескадри — обясни Артуро. — Четири дежурни и в готовност да излетят с един или двама, които патрулират във въздуха. Четири други са в готовност да бъдат повикани. Още четири са резервите, които са защитени в дълбоките пещери. В миналото сме се опитвали всяка ескадра да е с по десет кораба, но напоследък бройката е спаднала на единайсет ескадри като повечето са само с по около седем изтребителя.

— Осемдесет и седем смели пилоти — продължи говорителката, се отправят на бой с креляните, за да спасят отломък. Победата ще даде на нашата страна безпрецедентна слава и трофеи!

Гласът ѝ беше същият като на говорителките, които слушахме долу. Силен, но монотонен — сякаш четеше страниците, които ѝ бяха дадени.

— Това е твърде безлично — заявих. — Може ли да чуем истинските разговори? Ще го настроиш ли на честотите на пилотите?

Артуро погледна другите. Нед сви рамене, но Кималин кимна. Затова Артуро намали звука още повече.

— Не би трябвало да ги слушаме — рече тихо той. — Само че какво ще ни направят? Ще ни изритат от ЗСД ли?

Той въртя едно от копчетата, докато не попадна на канала на командира. Нито едно радио в Огнен рай нямаше да може да декриптира какво казват, но очевидно семейството на Артуро бе достатъчно влиятелно и имаше радио с декодер.

— Идват — заяви непознат глас. — Ангели небесни. Толкова са много.

— Съобщи броя — нареди Железен юмрук. — Колко ескадри? Колко кораба?

— Докладват скаутите. — Познах гласа — беше Плащ. Тя бе от скаутите, които бяха участвали в битка редом с нас и преди. — Ще ви съобщим броя, адмирале.

— Всички активни ескадри — продължи Железен юмрук, — останете в готовност, докато не получим броя на противника. Командване полети, край.

Притеглих стола си напред, заслушах се в разговорите — опитвах се да си представя битката. Друг скаут описа падащата корабостроителница. Тя представляваше огромна, древна метална конструкция със зейнали дупки и плетеница от коридори.

Скаутите съобщиха бройката. Първата вълна креляни бяха петдесет, последвани от още толкова. Врагът знаеше колко е важна тази битка. Бяха изпратили всичките си кораби; бяха точно толкова изпълнени с решителност, колкото и ние.

— Сто кораба — подсвирна тихо Нед. — Каква битка само ще се развихри… — Стори ми се замислен; може би помнеше как се измъквахме през недрата на първата корабостроителница.

— Това е, стремят се към победа — отбеляза Железен юмрук. — Ескадра Бурен прилив, Валкирия, Волфрам, искам да осигурите прикриващ огън. Вътрешни ескадри, дръжте креляните далече от корабостроителницата. Не им позволявайте да детонират бомба върху нея!

Щурмовите командири потвърдиха, че са наясно със заповедта. Затворих очи и си представих рояка изтребители, изстрелите с деструктори. Бойното поле беше сравнително открито, с малко отломки, освен огромната корабостроителница.

Пръстите ми започнаха да описват движенията, сякаш пилотирах кораб. Усещах го. Потреперването на кокпита, нахлуването на въздуха, ръмженето на бустера…

Светци и звезди. Това щеше да ми липсва безкрайно много.

— Това е бомбардировач — съобщи един от командирите. — Имам потвърждение от три кораба.

— Скаутите потвърждават — обади се Плащ. — И ние го виждаме. Командване, бомбардировачът се насочва към корабостроителницата. Носи животозаличаваща.

— Отблъснете го! — нареди Железен юмрук. — Спасяването на отломъка е задача от първостепенно значение.

— Слушам, госпожо — отвърна един от командирите. — Потвърждавам. Отблъскваме, дори това да означава да изтласкаме бомбардировача към Висина.

По линията се възцари мълчание.

— Ще бъдат необходими два или повече часа при скоростта на бомбардировач, за да достигне Висина — отвърна Железен юмрук. — Ще имаме време да ги спрем преди това. Заповедта остава.

— Два часа ли? — обади се Нед. — Значи са много по-далече, отколкото предполагах.

— Бомбардировачите са два пъти по-бавни от Поко — обясни Артуро. — Корабостроителницата е на около час от нас — приблизително времето, необходимо на силите ни да излязат. Връзва се, ако помислиш малко и пресметнеш.

— Че защо да го правя? — учуди се Нед. — Нали ти ще свършиш трудната работа вместо мен?

— Някой от вас не е ли… нетърпелив и притеснен? — попита Кималин.

— Казаха, че има животозаличаваща и по всяка вероятност се е отправила към нас — отвърна Артуро. — Така че, да.

— Не говоря за това — погледна ме Кималин. — Ние просто си седим тук и слушаме.

— Би трябвало да сме горе — промълвих. — Това е. Битка като битката за Висина. Те имат нужда от всички… а ние сме тук. Слушаме. И пием освежаващи напитки.

— Вдигнали са всички кораби годни за бой — обясни Артуро. — Ако бяхме в ЗСД, щяхме да седим там и да слушаме какво става.

— Пред мен е — обади се един от командирите. — Потвърждавам, бомбардировачът се отклони от обекта за спасяване. Но, адмирале, той се опитва да си проправи път към Висина.

— Този бомбардировач е бърз — предупреди Плащ. — По-бърз от повечето.

— Скаути — заговори Железен юмрук, — пресрещнете го. Останалите, не се разсейвайте. Останете при корабостроителницата! Това може да е примамка.

— Останах с три кораба — оплака се командир. — Искам подкрепление. Те ни налитат отвсякъде, командване. Ангели небесни, това…

Мълчание.

— Командир на Валкирия свален — докладва някой друг. — Ще поема останалите им кораби. Командване, тук направо ни смилат.

— Всички кораби — заговори отново Железен юмрук, — пълна офанзива. Отблъснете ги. Не им позволявайте да се доберат до корабостроителницата.

— Слушам, господине — разнесе се хор от гласовете на командирите.

Битката продължи известно време и ние слушахме напрегнато. Не само защото пилотите умираха, докато се опитваха да опазят корабостроителницата, ами защото с всеки момент от битката, бомбардировачът се доближаваше все повече до Висина.

— Скаути — обади се най-сетне Железен юмрук. — Новини за животозаличаващата?

— Все още е във въздуха, госпожо! — докладва Плащ. — Само че бомбардировачът е добре защитен. Десет кораба.

— Разбрано — отвърна Железен юмрук.

— Госпожо! — повика я Плащ. — Лети по-бързо от обичайната скорост за бомбардировач. И току-що ускори. Ако не внимаваме, ще се добере до обхвата на Висина.

— Отблъснете ги — нареди Железен юмрук.

— Само скаути ли?

— Да — потвърди тя.

Чувствах се напълно безсилна. Бях точно като дете, което слуша разкази за война, главата ми пълна с драма и вълнение — величие и убийства. Днес обаче, долавях напрежението в гласовете, докато командирите наблюдаваха как приятелите им умират. Чувах експлозии по канала и всеки път трепвах.

Джорген и Еф Ем бяха някъде там. Трябваше да им помагам. Да ги защитавам.

Затворих очи. Не че исках, просто направих упражнението на бабчето, представих си как се нося сред звездите. Слушах ти. Устремявах се…

Десетина точки бяла светлина се показаха зад затворените ми клепачи. След това станаха стотици. Усетих вниманието на нещо огромно, нещо ужасно, което се обръща към мен.

Ахнах и отворих очи. Светлинките изчезнаха, но сърцето ми блъскаше в ушите и мислех единствено за усещането, когато разни неща ме виждаха. Неестествени неща. Омразни неща.

Когато най-сетне успях да върна вниманието си към битката, Плащ докладва за огнен конфликт с охранителните изтребители на животозаличаващата. Артуро премести малко честотата и попадна на техен разговор — дванайсет скаути се бяха обединили в една ескадра за битката.

Артуро прескачаше между канала на скаутите и този на командирите. Битките върлуваха, но най-сетне дойдоха добри новини.

— Бомбардировачът унищожен! — докладва Плащ. — Животозаличаващата бомба пада свободно към земята. Всички скаути, изтеглете се! Свръхскорост! Незабавно! — Каналът пропука и зашумя.

Чакахме нетърпеливо. Стори ми се, че чух поредица от три експлозии — дори бях сигурна, че ги чух — които отекнаха в далечината. Ангели небесни. Беше толкова близо до Висина.

— Плащ? — повика я Железен юмрук. — Добра работа.

— Мъртва е — съобщи тих глас по линията. Беше Еф Ем. — Тук позивна: Еф Ем. Плащ загина в експлозията. Останахме… госпожо, останахме само трима от ескадрата на скаутите. Останалите загинаха в боя.

— Потвърдено — каза Железен юмрук. — Дано звездите приемат душите им.

— Да се… да се връщаме ли в битката? — попита Еф Ем.

— Да.

— Добре. — Тя ми се стори потресена.

Погледнах безсилно другите. Трябваше да има нещо, което можехме да направим.

— Артуро — започнах, — семейството ти няма ли частни самолети?

— Три изтребителя — рече той. — В дълбоките пещери. По правило не участват в битките на ЗСД.

— Дори в отчаяни като тази ли? — попита Кималин.

Артуро се поколеба, след това заговори по-тихо.

— Най-вече в такива битки. Тяхната работа е да защитават семейството ми, ако се наложи да се евакуираме. Може да се случи най-лошото и тогава няма начин нашите да си дадат изтребителите.

— Ами ако не ги питаме? — обади се Нед. — Ами ако просто ги вземем?

Двамата с Артуро се спогледаха, след това се ухилиха. И двамата ме погледнаха и сърцето ми затрепка от вълнение. Да летя отново. В битка като тази, също като Битката за Висина.

Битката в която… в която татко е бил пречупен. Бе твърде опасно за мен да съм горе. Ами ако сторя същото, което е сторил и той, ако се обърна срещу приятелите си?

— Вземете Кималин — чух гласа си.

— Сигурна ли си? — попита Артуро.

— Аз не съм! — надигна глас Кималин. Стисна ръцете ми. — Пумпалче, ти си по-добра от мен. Аз ще се проваля отново.

— Корабите на семейството ми са в сигурна пещера — рече Артуро. — Ще ни трябват поне петнайсет минути, за да ги качим по частния асансьор за самолети. Не броим онази част, че трябва да се промъкнем и да ги задигнем.

Стиснах ръцете на Кималин.

— Страннице — заговорих, — ти си най-добрият стрелец, който съм виждала, най-добрият, за когото съм чувала. Те имат нужда от теб. Еф Ем и Джорген имат нужда от теб.

— Ами ти…

— Не мога да летя, Страннице — признах. — Има медицинска причина, която не мога да обясня в момента. Затова трябва да отидеш ти. — Стиснах силно ръцете ѝ.

— Аз провалих Драйфа — прошепна тя. — Ще проваля и останалите.

— Няма. Единственият начин, по който можеш да се провалиш, Кималин, е, ако не отидеш горе. Върви там.

Очите ѝ се насълзиха, след това тя ме притисна до себе си. Артуро и Нед изскочиха от заведението и Кималин затича след тях.

Седнах на стола и се облегнах на масата, кръстосах ръце и отпуснах глава.

Разговорите по радиото продължиха, чу се нов глас.

— Командване — заговори дрезгав женски глас. — Тук противовъздушно оръдие четирийсет и седем. Унищожени сме.

— Унищожени ли? — недоумяваше Железен юмрук. Какво се случи?

— Вълната от животозаличаващата ни удари — обясни жената. — Звезди. Тъкмо се измъквам от руините. Измъкнах радиото от трупа на командващия офицер. Прилича на… Постове четирийсет и шест и четирийсет и осем също са унищожени. Бомбата падна наблизо. Имате дупка в отбраната, госпожо. Ангели небесни, о, ангели. Трябва ми медицински транспорт!

— Разбрано, пост четирийсет и седем. Изпращам…

— Госпожо — разнесе се отново гласът на ранената. — Кажете ми, че засичате това на радара?

— Кое?

Усетих, че ме втриса.

— Падат отломки — съобщи тя. — Северно оттук. Чакайте малко, имам бинокъл…

Чаках напрегнато, представих си как единствената оцеляла се изкачва по разрушените си оръдия.

— Виждам много на брой крелянски кораби — съобщи тя. — Втора група се задава от битката за корабостроителницата. Госпожо, отправили са се право към мястото, на което отбраната ни е пробита. Потвърждавам! Чувате ли ме?

— Чуваме — отвърна Железен юмрук.

— Госпожо, насочват се право към Висина. Вдигнете резервистите!

Нямаше такива. Студът в мен се превърна в лед. Железен юмрук беше вкарала всичко, с което разполагахме в битката за корабостроителницата. Сега обаче, втора група креляни се появяваха от небето — точно където бомбата бе сринала защитата ни.

Това беше трик.

Креляните са искали да стане така. Искали са да въвлекат изтребителите ни в битка далече от Висина. Искали са да ни убедят, че всички крелянски кораби участват в битката, за да хвърлим силите си там. Тогава пускат животозаличаваща над артилерийската защита, за да си разчистят пътя.

По този начин щяха да вкарат нови изтребители и нова бомба.

Бум.

Няма повече наследници на Дръзки.

— Ескадра Бурен прилив — заговори адмирал Железен юмрук. — Връщайте се незабавно във Висина! На максимална скорост!

— Какво става, госпожо? — попита командирът. — Можем да излезем от битката, но ще ни трябват цели трийсет минути, за да стигнем, дори на Маг-10.

— Бързо! — повтори тя. — Връщайте се.

Твърде бавно, помислих си аз. Висина беше обречена. Нямаше повече кораби. Нямаше и пилоти.

Освен един.

49.

Независимо от всичко се колебаех.

Бях решила да не отивам с Нед и другите, защото беше твърде опасно. Ами дефектът?

В този момент ме стресна гласът на Драйфа. Никакво отстъпление. Храбри до самия край, нали Пумпал? Разбрахме се.

Никакво отстъпление. Висина беше в опасност и аз щях просто да си седя тук? Защото се страхувах от онова, което можех да направя?

Не. Защото дълбоко в себе си не знаех дали съм страхливка или не. Защото се тревожех не само за дефекта, ами дали съм годна и летене. В този момент истината ме порази. Също като адмирала, аз използвах дефекта като извинение да избегна истинския проблем.

Да избегна да разбера коя съм в действителност.

Станах и изскочих от ресторанта. Забрави тази работа с дефекта — те щяха да пуснат животозаличаваща и да унищожат и Висина, и Огнен рай. Нямаше значение, че съм опасна. Креляните бяха много по-опасни.

Втурнах се по улицата към базата и за момент се замислих дали да не отида да взема Ем-бот. Това обаче щеше да отнеме твърде много време, а и нали той се беше изключил. Представих си как се втурвам в пещерата и заставам пред безжизненото парче метал, което отказва да се включи.

Спрях задъхана на улицата, потна и погледнах към хълмовете, а след това към база Висина.

Имаше още един кораб.

Драснах по улицата, профучах през портала и размахах значката си, за да ме пуснат. Обърнах се надясно, към площадките за изстрелване и дотичах при наземния екип, които подготвяха медицински транспорт за артилеристите. Огромните, бавни кораби, които се вдигаха плавно във въздуха на огромни подемни пръстени.

Забелязах Дорго от наземните, който често работеше по моя кораб, и затичах към него.

— Звездна десет? — извика той. — Ти какво?

— Счупеният кораб, Дорго — рекох задъхано. — Звездна пет. Корабът на Артуро. Дали ще полети?

— Трябва да го разглобим за части — рече той слисано. — Започнахме да го оправяме, но щитът не работи, а няма с какво да го сменим. И управлението не става. Не е годен за битка.

— А ще полети ли?

Няколко човека от наземните се спогледаха.

— На практика, да.

— Подготви ми го! — настоях.

— Адмиралът ще одобри ли?

Погледнах към края на площадката, където радио като на Артуро предаваше канала на командирите. Тук също слушаха.

— Втора група креляни се е насочила право към Висина — посочих аз. — Няма резервисти. Да не би да искаш да говоря с жената, която ме мрази незнайно защо, или предпочиташ да ми помогнеш да се вдигна във въздуха?

Всички мълчаха.

— Подгответе Звездна пет! — извика най-сетне Дорго. — Давайте, бързо!

Двама от наземния екип затичаха, а аз хукнах към шкафчетата и минута по-късно излязох — след като се бях преоблякла по най-бързия начин — в пилотски костюм. Дорго ме поведе към Покото, което екипът му изтегляше на площадката.

Дорго грабна стълба.

— Тони, достатъчно! Стига!

Нагласи стълбата на място, когато изтребителят остана неподвижен.

Качих се и скочих в кокпита, опитах се да не гледам черните следи от деструкторен огън по лявата страна на кораба. Ангели небесни, наистина беше в лоша форма.

— Слушай, Пумпал — последва ме Дорго. — Нямаш щит. Разбираш ли? Системата е напълно изгоряла и сме я отскубнали. Напълно незащитена си.

— Разбрано — отвърнах, докато си слагах коланите.

Дорго тикна шлема в ръцете ми. Моя шлем с моята позивна.

— Освен щита, подемният ти пръстен ще бъде другата ти най-голяма грижа. Има проблем и не е ясно кога ще откаже. Контролната сфера също не е изправна. — Той ме погледна. — Катапултът обаче работи.

— Какво значение има?

— Защото си по-умна от повечето — отвърна той.

— Ами деструкторите?

— В пълна изправност — отвърна той. — Имаш късмет. Щяхме да ги сваляме довечера.

— Не съм сигурна дали това е късмет — рекох и си сложих шлема. — Но с това разполагаме. — Вдигнах палци към него.

Той също вдигна палци и екипът му изтегли стълбата, а капакът ми се спусна и запечата.

Адмирал Джуди „Железен юмрук“ Айвънс стоеше в командния център. Беше сплела ръце зад гърба и гледаше холограмата на пода, малките кораби във формация.

Корабостроителницата се оказа примамка. Джуди беше изиграна; креляните бяха предвидили как ще постъпи и се бяха възползвали.

Това бе едно от най-старите правила във военното дело. Ако знаеш какво ще направи противникът, битката е наполовина спечелена.

По нейно тихо изречено нареждане, холограмата се прехвърли на втора група противникови кораби, които приближаваха Висина. Петнайсет креляни. Блестящи сини клинове, сега видими на радара с по-къс обхват, много по-точен от другия с далечен.

Видя, че един от корабите е наистина бомбардировач.

Корабите приближаваха смъртоносната зона — невидима линия, отвъд която, ако пуснеха животозаличаваща, щяха да унищожат Висина. Креляните обаче нямаше да спрат тук. Щяха да долетят по-близо и да се опитат да я пуснат точно над базата. Така бомбата щеше да проникне дълбоко надолу и да унищожи Огнен рай.

Аз обрекох на смърт цялото човечество, помисли си Айвънс.

Петнайсет сини форми. Без всякаква защита.

След това от Висина се издигна самотен червен силует. Кораб на Дръзки.

— Риколфр? — надигна глас Железен юмрук. — Частниците откликнаха ли на призива ми? Да не би да вдигат техните изтребители? — Те бяха само осем, в дълбоките пещери, но бяха по-добре от нищо. Може и да се окажеха достатъчно, за да предотвратят катастрофата.

— Не, госпожо — отвърна Риколфр. — Последно казаха, че се евакуират.

— Тогава какъв е този кораб? — попита тя.

В обзетата от паника командна стая, хората се обърнаха на работните си места, за да погледнат холограмата и самотната червена форма. По канала на командирите се разнесе глас.

— Дали имам това право? Да потвърдя ли? Говори Звездна десет, позивна: Пумпал.

Беше тя.

— Дефекта — прошепна Железен юмрук.

50.

— Тук командването — каза Железен юмрук по радиото. — Кадет, откъде намерихте този кораб?

— Има ли значение? — попитах. — Дайте ми направление. Къде са тези креляни?

— Ескадрата им се състои от петнайсет кораба, момиче.

Преглътнах.

— Направление?

— 57-113.2-1500.

— Добре. — Пренасочих се и включих на свръхскорост. Грав капс се включиха през първите няколко секунди, след това стиснах зъби, когато джи форсът ме порази. Моят Поко започна да се тресе от усилието, дори на сравнително ниската скорост от Маг-5. Ангели небесни. Какво държеше този кораб? Плюнка и молитва ли?

— Колко остава докато влязат в зоната на смъртта? — попитах.

— Под осем минути — уведоми ме Железен юмрук. — По наши изчисления, ще ги достигнеш след около две.

— Супер. — Поех си дълбоко въздух и увеличих на Маг-6. Не смеех да увелича заради изгорялото крило. — Може да дойдат още подкрепления. Когато ги видите, кажете им какво става.

— Още такива като теб ли има? — попита тя.

— Надявам се. — Всичко зависеше от това дали Артуро и останалите ще успеят да откраднат корабите. — Просто се налага да удържа креляните докато те пристигнат. Сама. С кораб, който няма щит.

— Ти нямаш щит?

— Визуално потвърждение за креляните — съобщих, и напълно пренебрегнах въпроса ѝ. — Започва се!

Крелянските кораби се устремиха към мен. Знаех, че са само петнайсет, но тъй като летях сама, без защита, все едно бяха цяла армада. Веднага се отклоних настрани, а около мен заблестяха деструктори. Поне дванайсет поеха след мен и предупреждението за опасна близост запищя.

Направих остър завой, прииска ми се да имаше отломки, за които да се захвана за по-бързо маневриране. Извих и незнайно как избегнах изстрел. В този момент го видях. Един по-бавен, по-голям кораб. Носеше се напред с огромна бомба под него, голяма почти колкото самия кораб.

— Командване — обадих се аз, докато се гмурвах, а около мен свистеше огън от деструктори. — Потвърждавам наличието на животозаличаваща.

— Свали го, кадет — нареди незабавно адмиралът. — Чуваш ли ме? Ако имаш видимост, свали този кораб.

— Разбрано — отвърнах и направих двоен лупинг. Грав кап индикаторът ми заблестя, краткият му ефект премина и джи форсът ме лепна за едната страна на кокпита.

Останах в съзнание — сама не знам как — докато два крелянски кораба не ми пресякоха пътя. Инстинктът ми казваше да поема след тях. Аз обаче завих в друга посока и корабите зад мен ме последваха с неистов огън на деструктори.

Нямаше да издържа дълго в тази битка. Нямаше да успея да удържа, докато дойдат Артуро и останалите. Креляните щяха да ми видят сметката много преди това.

Трябваше да се добера до бомбардировача.

Креляните се опитаха да ме отклонят настрани, но аз преминах между двама и корабът ми се разтресе, когато пресякох следата им. Това обикновено не се случваше; атмосферните гребла изравняваха следите по време на полет. Моите все още работеха, за щастие, но очевидно не бяха в добра форма.

Зъбите ми тракаха, толкова силно се тресеше корабът. Заобиколих още изтребители и се съсредоточих над целта, стрелях с деструкторите.

Отбелязах няколко попадения върху бомбардировача, но щитът му ги пое, аз не бях достатъчно близо, за да включа ОМП. Малките, странни кораби, които придружаваха бомбардировача се отклониха и полетяха към мен, отблъснаха ме на една страна.

Направих дълъг завой, опитах се да пренебрегна факта, че ме преследват почти две вражески ескадри.

Съсредоточих се над кораба си. Над маневрите.

Аз, контролът, корабът. Заедно откликвахме на…

Дясно.

Отклоних тъкмо когато крелянски изтребител се опита да ме засече.

Те ще изпепелят всичко. Гмурнах се неочаквано под концентрирана барикада.

Ляво. Следващият завой го направих инстинктивно, приплъзнах се между два вражески кораба и станах причина да се сблъскат.

Беше неестествено. Някак, и аз не знам как, чувах всичко в ума си. Някак разбирах и знаех… командите, които дават на вражеските кораби.

Чувах ги.

Джуди стоеше безмълвно пред холограмата и около нея бавно се събраха помощници и младши адмирали. Бяха освободили всички ескадри от битката за корабостроителницата и ги бяха из пратили към Висина.

Те обаче бяха твърде бавни. Дори ескадра Бурен прилив, на която тя нареди по-рано да тръгва, бе още далече. В момента най-важен бе червеният силует сред синия рояк. Едно великолепно червено петно, което се движеше сред атакуващите и някак успяваше да избегне вражеските атаки и огъня от деструкторите.

Незнайно как тя бе изправена пред необичайно предизвикателство и оцеляваше.

— Да сте виждали подобно летене досега? — попита Риколфр.

Джуди кимна.

Беше виждала същото. При един-единствен друг пилот.

Не можех да го обясня. По някакъв начин усещах заповедите, които идваха отгоре и казваха на крелянските кораби какво да правят. Чувах ги… чувах ги как обработват информацията, мислят.

Не беше нещо поразително, но пък ми бе предостатъчно. Беше точно толкова, колкото да пилотирам раздрънканото си Поко и да направя нов лупинг, откъдето стрелях отново по бомбардировача.

Това бяха пет попадения, помислих си аз, докато ме притискаха нови четири кораба от охраната. Щитът на бомбардировача сигурно бе почти свален. Обучението на Коб си каза думата и ме предупреди да съм готова да превключа на свръхскорост веднага щом поразя врага. Щом животозаличаващата паднеше на земята, взривът щеше да…

— Пумпал? — чух гласа на Джорген.

Почти ме изтръгна от концентрацията. Завих, избегнах отново врага.

— Пумпал, ти ли си? — попита той. — Моят командир те спомена по канала. Какво става?

— Ами… — промълвих през стиснати зъби. — Прекарвам си чудесно и без теб. Тъкмо ще има повече креляни за мен.

— Аз съм с ескадра Бурен прилив — продължи Джорген. — Идваме на помощ.

Хитроумните лафове и смелостта изчезнаха.

— Благодаря — промълвих и усетих, че потта овлажнява вътрешността на шлема ми, докато се опитвах да направя завой за нов подход към кораба.

Червени изстрели бяха насочени към мен, драскаха кораба ми. Аз обаче можех да ги избегна. Знаех какво…

Експлозия разряза кораба ми, отнесе част от носа на Покото. Някой ме беше уцелил, нещо, което не бях предвидила.

Изтребителят се разтресе, от носа се вдигна дим, конзолата се превърна в една огромна червена светлина. Все още можех да маневрирам и се отклоних настрани.

Този изстрел, помислих си аз. Един от задните кораби ме уцели и аз не чух заповедите му в ума си.

Отново поех към бомбардировача. Натиснах спусъка, ала нищо не се случи. Ангели небесни… деструкторите бяха на носа ми. Бяха повредени след попадението.

Контролната ми сфера дрънчеше, заплашваше да се счупи. Точно както Дорго ме предупреди.

— Имаш една минута преди бомбардировачът да достигне зоната на смъртта, Звездна десет — предупреди тихо Железен юмрук.

Не отговорих, стараех се да избягам на вражеския рояк.

— Ако навлезе в зоната — продължи адмиралът, — имаш разрешение да свалиш бомбардировача. Потвърждаваш ли, пилот?

Животозаличаващите бяха така създадени, че ако бъдат простреляни или се ударят в земята, да избухнат. Значи, ако успеех да сваля бомбардировача, когато се окажеше прекалено близо, взривът щеше да унищожи Висина, но да защити Огнен рай.

— Потвърдено — отвърнах и завих.

Нямах оръжие.

Чух свистенето на въздуха, сякаш капакът ми го нямаше. Носът ми продължаваше да гори.

По-малко от една минута.

Набрах височина, след това се гмурнах, а креляните продължаваха да ме следват.

Щитът на бомбардировача бе почти свален.

Насочих носа право към бомбардировача под мен, след това включих на свръхскорост.

— Кадет? — повика ме Железен Юмрук. — Пилот, какво правиш?

— Нямам оръжия — изсъсках през стиснати зъби. — Ще се врежа в него.

— Разбрано — прошепна тя. — Светците да бдят над теб, пилот.

— Какво? — извика Джорген по линията. — Какво? Да се врежеш ли? Пумпал!

Устремих се към вражеския бомбардировач.

— Пумпал — повика ме отново Джорген. Гласът му едва се чуваше над пищенето на предупредителните сигнали и рева на въздуха около кокпита ми. — Пумпал, ще умреш.

— Да — прошепнах. — Но въпреки това ще победя.

Насочих се право към кораба, съпроводена от вражески огън. Тогава — най-сетне, тласнат до крайност — горкият ми, счупен кораб се предаде.

Подемният пръстен отказа.

Корабът ми се гмурна неочаквано и аз пропуснах бомбардировача. Тласкан от вятъра, без поддръжката на подемния пръстен, корабът ми започна да се върти, напълно извън контрол.

Всичко се превърна във вихър от дим и огън.

51.

Не би трябвало да можеш да мислиш в такива моменти. Всичко би трябвало да се случва за един-единствен миг.

Ръката ми посегна инстинктивно към ръчката за катапултиране между краката. Корабът ми падаше неконтролируемо, спираловидно, нямаше контрол на височината. Щях да се разбия.

Застинах.

Наоколо нямаше друг. Ако аз не успеех да ги спра, креляните щяха безпроблемно да унищожат Огнен рай.

Ако се разбиех, това щеше да бъде краят.

Ударих с ръка дросела. С другата ръка освободих атмосферното гребло и оставих кораба си напълно на прищевките на въздуха. След това тласнах дросела напред и включих на свръхскорост.

Навремето корабите са летели точно така. Трябваше ми старовремско повдигане, което идваше със скоростта.

Корабът ми се разтресе за един лудешки момент, но аз стиснах контролната сфера и изправих носа.

Хайде, хайде!

Усетих, че се получава. Постарах се да си върна контрола над елероните и усетих как джи форсът намалява, докато корабът ми се изправяше. Можех да успея. Аз…

Плъзнах се по земята.

Грав капс преминаха в червената скала на мига, защитиха ме от удара. За съжаление, не бях си върнала контрола достатъчно бързо и корабът не се беше вдигнал достатъчно.

Той се провлачи по земята и вторият удар ме тласна напред, изкара ми въздуха. Горкият ми Поко се плъзгаше по прашната повърхност, кокпитът се тресеше. Капакът се разби и аз изпищях. Нямах никакъв контрол. Просто трябваше да се стегна и да се надявам, че Грав капс са имали достатъчно време да се презаредят между…

ХРАС.

С раздиращ звук на смачкан метал, Покото спря.

Увиснах на коланите, замаяна и светът се завъртя около мен. Изпъшках, опитах се да си поема дъх.

Зрението ми постепенно се върна. Тръснах глава, след това успях да се отпусна на една страна и да погледна през счупения капак. Корабът ми вече не съществуваше. Бях се размазала в склона, а докато се плъзгах и двете ми крила се бяха откъснали, както и огромно парче от корпуса. В момента бях на стол, привързан към тръба. Дори предупредителните светлини на контролния панел бяха угаснали.

Бях се провалила.

— Изтребителят свален — съобщи някой на командването по радиото в шлема ми. — Бомбардировачът продължава да напредва. — Гласът стана по-тих. — Вече е в зоната на смъртта.

— Тук Звездна пет — разнесе се гласът на Артуро. — Позивна Амфи. С мен са Звездна две и шест.

— Пилоти? — чух гласа на Железен юмрук. — На частни изтребители ли летите?

— Нещо такова — отвърна той. — Ще ви оставя вие да обясните на родителите ми.

— Пумпал — обади се някой от командването. — Докладвай. Видяхме контролирана катастрофа. Корабът ти в движение ли е?

— Не — отвърнах прегракнало.

— Пумпал? — заговори Кималин. — О! Какво си направила?

— Очевидно нищо — отвърнах, без да крия разочарованието си, докато се опитвах да се освободя от коланите. — Скапаните неща заяждат.

— Пумпал — продължиха от командването. — Евакуирай се от мястото на катастрофата. Идват креляни.

Идват креляни ли? Извих врат и погледнах назад през счупения капак. Този черен кораб — един от четирите, които се отделиха от бомбардировача — направи завой, за да провери катастрофата. Очевидно не искаше да се върна във въздуха и да ги атакувам отзад.

Черният кораб летеше ниско, приближаваше към мен. Знаех, че няма да остави оцеляването ми на късмета. Искаше мен. Знаеше.

— Пумпал? — повикаха ме от командването. — Махна ли се оттам?

— Не — прошепнах. — Коланите ми заядоха.

— Идвам! — обади се Кималин.

— Не! — нареди Железен юмрук. — Вие тримата се фокусирайте над бомбардировача. И без това сте твърде далече.

— Тук Бурен прилив осем — заговори Джорген. — Пумпал, идвам! Време шест минути!

Черният крелянски кораб откри огън по смачкания ми изтребител.

В същия момент черна сянка мина над нас, прелетя над хълма пред мен и върху мен се посипа прах. Деструкторите на врага попаднаха върху щита на новодошлия.

Какво?

Огромен изтребител с остри крила… във формата на буквата W.

— Тук позивна Мелез — прозвуча дрезгав глас. — Дръж се, хлапе.

Коб. Коб летеше на Ем-бот.

Коб изстреля светлинното си копие, с опитна ръка прониза черния крелянски кораб, докато двамата се разминаваха. Ем-бот беше много по-масивен. Той изтегли крелянския убиец също както господар дръпва куче за каишката, след това направи добре обмислена маневра, описа с него невиждана арка и го разби в земята.

— Коб? — повиках го аз. — Коб?

— Доколкото си спомням — заговори той по радиото ми, — казал съм да катапултирате при подобни ситуации, пилот.

— Коб? Как? Какво?

Ем-бот се спусна до кораба ми — до онова, което бе останало от него — след това се приземи на подемния си пръстен. С малко повече усилия успях най-сетне да се измъкна от коланите.

Едва не паднах, когато скочих от развалината и затичах напред. Скочих на една скала, след това се качих на крилото на Ем-бот, както много пъти преди това. Коб седеше в отворения кокпит, а до него бе поставено радиото, което му върнах. Същото, което…

— Здравей! — поздрави Ем-бот от кокпита. — Ти едва не умря, затова ще кажа нещо, което да те разсее от главоблъсканицата, над която размишляваш, и мисли за смъртността! Ужасни обувки.

Разсмях се, почти истерично.

— Не исках да бъда предсказуем — добави Ем-бот. — Затова казах, че са ужасни. Всъщност, мисля, че тези обувки са хубавки. Моля те, да не помислиш, че съм излъгал.

Вътре в кокпита Коб трепереше. Ръцете му се тресяха, той гледаше право напред.

— Коб — възкликнах, — ти си се качил в кораб. Летял си.

— Това чудо — рече той, — е откачено. — Обърна се към мен и сякаш едва сега се изтръгна от унеса си. — Помогни ми. — Освободи се от коланите и аз му помогнах да слезе.

Ангели небесни. Той изглеждаше ужасно. Летеше за пръв път от години и това му бе дошло повечко.

Смъкна се от крилото.

— Трябва да качиш този бомбардировач отново в небето. Не му позволявай да се взриви и да ме изпари. Все още не съм си изпил следобедното кафе.

— Коб — казах аз и погледнах от него към крилото. — Аз… струва ми се, че чух креляните в ума си. По някакъв начин успяват да ти влязат в мислите.

Той протегна ръка и стисна китката ми.

— Няма значение, лети.

— Ами ако направя същото като него? Ако се обърна срещу приятелите си?

— Няма — отвърна Ем-бот от кокпита.

— Ти откъде знаеш?

— Защото можеш да избираш — заяви Ем-бот. — Ние можем да избираме.

Погледнах към Коб, но той сви рамене.

— Кадет, на този етап какво имаме да губим?

Стиснах зъби, след това се отпуснах в познатия кокпит на Ем-бот. Сложих си шлема, след това се закопчах и бустерът се включи.

— Аз го повиках — заяви доволно Ем-бот.

— Но как? — попитах. — Ти се беше изключил.

— Ами… не се бях изключил напълно — обясни машината. — Вместо това мислех. Продължавах да мисля. И не спирах да мисля. Тогава те чух да ме викаш. Молеше ме за помощ. И тогава… Написах нова програма.

— Не разбирам.

— Беше съвсем простичка програма — обясни той. — Тя редактира една от точките в базата ми данни, докато не гледах и замени едно име с друго. Аз съм длъжен да следвам командите на пилота си.

От високоговорителите зазвуча глас. Моят глас.

— Моля те — говорех аз. — Имам нужда от теб.

— Аз си избрах нов пилот.

Коб се отдръпна и аз поставих ръце на контрола, вдишах и издишах, почувствах…

Спокойствие.

Да, спокойствие. Това чувство ми напомни как през първия ден в пилотската школа се почувствах спокойна, докато влизах в битка. Бях впечатлена, че изобщо не се страхувам.

Тогава бях невежа. Бях пълна с храброст и високомерие. Предполагах, че знам какво е да съм пилот. Мислех си, че ще успея да се справя.

Сегашното спокойствие беше нещо подобно, същевременно тъкмо обратното. Това бе спокойствие, продиктувано от опита и разбирането. Щом се вдигнахме във въздуха, открих, че ме завладява съвсем различна самоувереност. Тя не беше родена от приказките, които обичах, нито бе наложено чувство за героизъм.

Аз знаех.

Когато ме свалиха първия път, аз катапултирах, защото нямаше смисъл да умра с кораба си. Когато обаче имаше значение, когато бе жизненоважно да защитя кораба си дори с най-малкия шанс за успех, бях останала в кокпита и се опитах да задържа изтребителя си във въздуха.

Самоувереността ми беше тази на човек, който знае. Никой, никога няма да може да ме убеди отново, че съм страхливка. Нямаше значение какво разправят другите, какво мислят или твърдят.

Знаех какво представлявам.

— Готова ли си? — попита Ем-бот.

— За пръв път мисля, че съм готова. Искам всичката скорост, на която си способен. А, да и свали стелта.

— Наистина ли? — попита той. — Защо?

— Защото — отвърнах и натиснах дросела, — искам да видят какво ги сполита.

52.

Джуди „Железен юмрук“ Айвънс наблюдаваше как крелянските сили наближават все повече Висина.

Разговорите по радиото изпълваха командната зала, но това не бяха обичайните коментари по време на битка. Обаждаха се влиятелни фамилии, съобщаваха, че бягат на собствените си кораби. Страхливци, до един. Дълбоко в себе си, Джуди знаеше какво ще стане, въпреки това сърцето ѝ бе разбито.

Риколфр пристъпи към нея, носеше доклади. Той бе единственият останал, който все още гледаше холограмите. Всички останали се лутаха хаотично, и оператори, и младши адмирали трескаво съобщаваха за приближаващото бедствие и нареждаха спешна евакуация.

Не че щяха да постигнат нещо.

— Колко остава, докато бомбардировачът стигне до Висина? — попита Джуди.

— По-малко от пет минути — отвърна Риколфр. — Ще евакуираме ли командния център в някоя от дълбоките пещери? Те може да се окажат безопасни.

Тя поклати глава.

Риколфр преглътна, но продължи да говори.

— Последната оръжейна установка изпрати съобщение. Крелянските изтребители приближават, обстрелват ги. Три оръдия са поразени, останалите три са под тежък обстрел.

Винаги трябваше да има изтребители, които да помогнат на артилеристите. Джуди кимна към три малки червени силуета на холограмата, които се опитваха да привлекат вниманието на противника. Откраднати изтребители, сега вече знаеше. Патриоти, истински дръзки граждани.

— Свържи ме с изтребителите — рече тя, след това активира слушалките и заговори. — Звездна Ескадра?

— Тук сме, госпожо — отвърна позивна Амфи. Това беше синът на Валда. Как се казваше? Артуро? — Пилот — започна тя, — трябва да свалите тази бомба. След по-малко от пет минути тя ще бъде на позиция да унищожи Огнен рай. Разбираш ли? Разрешавам унищожаването на тази бомба без всякакво колебание.

— Ами Висина, госпожо? — попита момчето.

— Вече е мъртва — отсече тя. — Аз съм мъртва. Пускайте бомбата. Имате три изтребителя срещу шестнайсет. — Тя провери докладите. — След две минути ескадра Бурен прилив ще се присъедини към вас. Ще имате още шест изтребителя, три от които са скаути. Останалите от силите ни са твърде далече, така че няма значение.

— Разбрано, командване — отвърна момчето. Стори ѝ се нервен. — Звездите да бдят над вас.

— И над вас, командир.

Тя отстъпи крачка назад, за да наблюдава битката.

— Адмирале! — изкрещя един от радио техниците. — Госпожо! Приближава неидентифициран изтребител. Прибавям го към холограмата!

Появи се зелен силует, отдалечен от очаквания сблъсък между корабите, който приближаваше с нечувана скорост.

Риколфр ахна. Джуди се намръщи.

— Госпожо — повика я техникът. — Този кораб лети на Маг-20. Нашите кораби ще се разпаднат при такава скорост.

— Какво ли са измислили креляните този път? — прошепна Джуди.

— Командване полети — разнесе се познат момичешки глас по линията, — тук е Звездна единайсет, готова за битка. Позивна: Пумпал.

Ем-бот летеше толкова бързо, че от съпротивлението на въздуха щитът му хвърляше огнени отблясъци. Носехме се като устремена напред топка огън, а аз едва усещах лекото потръпване.

След повредения Поко контрастът бе драматичен.

— За съжаление все още не съм в пълна работна форма — оплака се Ем-бот. — Бустер и дросели: онлайн. Подемен пръстен и контрол на височината: онлайн. Комуникации и стелт системи: онлайн. Светлинно копие: онлайн. Хипердрайв ускорител: офлайн. Самовъзстановяване: офлайн. Деструктори: офлайн.

— Нямаме оръжия — рекох. — Звездите така и не позволиха поне веднъж да имам напълно функционален кораб.

— Би трябвало да се обидя. Освен това, не бъди чак толкова кисела. Поне вокално-агресивната подпрограма е онлайн.

— Какво… кое?

— Вокално-агресивната подпрограма. Прецених, че ако ще влизам в битка, трябва да се насладя на преживяването! Затова написах нова програма, с чиято помощ да се изразявам, както подобава.

Направо супер.

— Треперете, изпадайте в страх врагове! — изрева той. — Ние ще разтърсим въздуха с гръм, трясък и кръв! Ще ви сполети незавидна участ!

— Я… — чух гласа на Кималин по линията. — Благословени да са звездите ти, който и да си ти.

Прекрасно. Той избълва всичко това по общия канал, така ли? Значи заповедта „да се притаи“ вече не беше действаща и не му пукаше кой го чува.

— Моят кораб говори, Страннице — поясних аз.

— Пумпалче! — възкликна тя. — Ти си намерила друг кораб?

— Той ме намери — отвърнах. — На твое седем съм и ще се видим в битката след няколко секунди. — Според Ем-бот щях да пристигна едновременно с останалите.

— Чакай — обади се Нед. — Аз ли съм идиот или Пумпал току-що каза, че корабът ѝ говори?

— Здрасти, Нед! — намеси се Ем-бот. — Мога лично да потвърдя, че си идиот, но всички хора са такива. Менталните ти способности са със стандартното отклонение от средната норма.

— Сложно е — опитах се да обясня. — Всъщност, не е. Корабът ми може да говори и най-добре не му обръщайте внимание.

— Треперете и бягайте пред върховната ми деструктивна мощ! — добави Ем-бот.

— Вие двамата много си отивате — отбеляза Артуро. — Радвам се, че си тук, Пумпал. Ти… случайно да имаш план?

— Да — отвърнах. — Първо, да видим как ще реагират, когато ме видят. Бъдете в готовност.

Завъртях Ем-бот на оста му и включих на задна свръхскорост, за да намаля след невероятното приближаване. Дори със съвършените му Грав капс, усетих как джи форсът ме лепна за седалката. Щом свалихме на Маг-2.5, аз ни завъртях във въздуха и прецених обстановката. Шестнайсет крелянски изтребители.

Това бе истината. И мах още един шанс.

Време бе да спрем бомбата.

На тази скорост се врязах сред крелянските кораби, профучах покрай бомбардировача и останалите три черни кораба охрана. Насочих се нагоре, за да огледат добре Ем-бот със застрашително щръкналите крила и опасен силует. Той имаше четири гнезда за деструктори — за които се надявах да не видят, че са празни — и очевидно напреднал дизайн.

Креляните винаги се целеха в онзи кораб, който смятаха за най-опасен или на който има офицер. Разчитах да видят Ем-бот и…

… и те незабавно ме последваха. Рояк от тринайсет кораба, всичките, с изключение на трите черни се отделиха от формацията и се устремиха след мен като стреляха наслуки с деструкторите си.

Чудесно. Ужасяващо, но чудесно.

— Трябва да сме доста пред тях, Ем-бот — рекох. — Дръж ги привидно наблизо, за да си мислят, че печелят безпроблемно.

— Разбрано — отвърна той. — И-ха.

— И-ха ли?

— Предполага се, че така са говорели пиратите, но всъщност е стилизиран западен говор, популяризиран от ролята на определен индивид. Би трябвало да стряска.

— Добре… — поклатих глава и направих сложен лупинг на Алстром.

— Дупките в спомените ми са оставили някои еклектични дреболии — отвърна той. — И-ха.

Направих десен завой, следях сензорите за близост и забелязах, че Артуро, Странница и Нед са пристигнали.

— Това ли сме всички, Амфи? — попитах.

— Ескадра Бурен прилив ще бъде тук след минута и половина — обясни Артуро. — Джорген е с тях, има и двама по-възрастни пилоти, които не познавам. По пътя към тях са се присъединили и скаути, така че Еф Ем може да е с тях.

— Супер — отвърнах, изръмжах и направих още няколко отбранителни маневри. — Докато пристигнат, вижте дали двамата с Нед можете да отклоните бомбардировача. Бъдете внимателни, защото черните охранителни кораби са по-способни от средните креляни. Просто се опитайте да отклоните бомбардировача, за да…

— Не — намеси се Железен юмрук по линията. Супер. Естествено, че тя слушаше. — Пилоти, свалете бомбардировача.

— Колкото и да ми се иска да се жертвате, Железен юмрук — заявих, — нека уточним дали това е най-важното. Амфи, Нед, вижте какво можете да направите.

— Дадено, Пумпал — отвърна Нед.

— Ами аз? — попита Кималин.

— Остани настрани — наредих. — Прицели се в бомбардировача. Изчакай да свалят щита му, а охраната да се разсее.

Частната линия на таблото светна.

— Спенса… — повика ме Кималин. — Сигурна ли си, че искаш да оставиш това на мен? Искам да кажа…

— Аз нямам никакви оръжия, Страннице — обясних. — Ти или никой. Можеш да се справиш. Приготви се.

Гмурнах се ниско, сред дъжда от деструкторен огън. Плъзнахме се над земята, антуражът ми ме следваше като гневен рояк насекоми. Пред мен се виждаше Висина. Бяхме съвсем близо.

Над мен Нед и Артуро бяха в сблъсък с черните охранители. Нямах време да обръщам внимание, тъй като трябваше да се отклоня в нова посока и да избягам от креляните, които се опитваха да ми отрежат пътя.

Два изстрела с деструктор попаднаха върху щита на Ем-бот.

— Ей! — възмути се Ем-бот. — Само затова ще преследвам първородните ви и ще се заливам от смях, когато ви разказвам за смъртта им в най-ужасяващи подробности с много неприятни прилагателни!

Изпъшках. Той каза и това по общия канал.

— Моля ви, кажете ми — започнах, — че не говоря по този начин.

Останалите не отговориха.

— Всички смазващи човешки болести — много от които причиняват противно подуване — да ви се стоварят на главите!

— О, ангели небесни. Така значи говоря, а? — Стиснах зъби и натиснах дросела, за да избягам от врага. Те бяха толкова много. Имаха нужда от няколко късметлийски изстрела.

Аз обаче трябваше да им задържа вниманието още малко. Врязах се надясно и нанизах един със светлинното си копие, използвах инерцията му, за да завия надясно. Стрелнах се покрай партньора му, когато освободих онзи, за когото се бях уловила и той се отплесна настрани.

Сега нагоре. Устремих се по склона на хълм, заобиколих и избягах преди креляните да успеят да ме притиснат.

— Спенса? — повика ме Ем-бот.

Надолу. Гмурнах се, точно преди крелянски кораби да ми пресекат пътя в обратната посока.

— Как го правиш? — попита той.

Дясно. Минах през средата на формация, устремила се към мен. Деструкторен огън докосна крилата ми, но пряко попадение нямаше.

— Ти реагираш — отбеляза той, — на неща, които те все още не са направили.

Усещах заповедите им някъде в ума си. Бяха тихи, но пронизителни, командите се спускаха отгоре и идваха надолу при тези креляни. Те комуникираха през пространството, от друго място и аз можех да се включа. Слушах командите, които им подаваха.

Някак разбирах тези команди и откликвах преди да разбера какво правят.

Постарах се да не позволявам това да ме плаши и стряска.

Ем-бот бе невероятно маневрен, способен на бързи отскоци напред и скорострелни отклонения в една или друга посока. Докато летях, имах чувството, че го усещам — усещах електричеството, което преминаваше заедно със заповедите ми по корпуса му. Летях с подсъзнателните умения на човек, който раздвижва мускулите си. Разчитах на точността на предпазлив хирург, на нахлуващата енергия на най-силния атлет. Беше невероятно.

Бях толкова погълната, че за малко да пропусна Артуро, когато се обади.

— Пумпал, не се получава. Тези черни охранители отказват да се отделят от бомбардировача. Стрелят, ако се приближим, но се отдръпват в мига, в който ние се отдръпнем. А бомбардировачът продължава да лети право към целта.

— Приблизително време, когато врагът ще бъде на позиция, за да унищожи Огнен рай? — попитах.

— Под две минути — отвърна Ем-бот. — При настоящата скорост от…

— Тук лидер на Бурен прилив, позивна: Териер — прекъсна го мъжки глас. — Какво, в името на Северната звезда, става тук?

— Нямам време да обяснявам — отвърнах. — Командир, вземете всички, с които разполагате, и поразете черните кораби, които защитават бомбардировача.

— А ти коя си?

Обърнах се — последвана от групата крелянски кораби — и прелетях над шестимата новодошли, които току-що бяха пристигнали, за да се включат в битката. Едва ги зърнах, защото огънят от деструкторите около мен ме затрудняваше. Поех ново попадение, след това четвърто.

— Щит на четирийсет процента — предупреди Ем-бот.

Имах преднина пред повечето врагове, откривах дупките между изстрелите, инстинктите ми някак разчитаха движенията и маневрите на креляните.

Пред погледа ми се зароиха звезди. Точици светлина.

Очите.

Гласът на Джорген прозвуча по канала.

— Господине, с цялото си уважение искам да ви кажа, че тя е човек, когото можем да слушаме. Действайте.

Териер изръмжа, след това даде заповед.

— Ескадра Бурен прилив, всички кораби, атака над черните изтребители.

— Не всички — обадих се аз и направих десен завой. — Джорген, Еф Ем, там ли сте?

— Тук сме, Пумпал — отвърна Еф Ем.

— Вие двамата. Заемете позиция до бомбардировача. Аз ще отведа рояка креляни около него и се надявам да ги разсея достатъчно, за да можете да се приближите. Когато това стане, включете ОМП, за да обезвредите бомбардировача. Не ни остава много време.

— Разбрано — отвърна Джорген. — Еф Ем, с мен ли си?

— Следвам те.

Направих широк лупинг, подминах Кималин — която летеше внимателно настрани от главното бойно поле. Антуражът ми не ѝ обърна никакво внимание, решили, ме аз съм най-опасният противник.

— Страннице — обадих се по частния канал. — Трябва да свалиш този бомбардировач.

— Ако този кораб се разбие, ще детонира бомбата — отвърна Кималин. — Ти ще умреш. Дори да избягаш, всички във Висина ще умрат.

— Можеш ли да извадиш от строя двигателите на кораба? Или пък направи нещо, за да може бомбардировачът да пусне бомбата.

— Подобен изстрел би…

— Кималин, какво би казала Светицата?

— Не знам!

— Ами ти какво би казала? Помниш ли? Първия ден, когато се запознахме?

Направих завой и се устремих отново към бомбардировача. Териер и неговите кораби заедно с Артуро и Нед се бяха нахвърлили върху черните изтребители. Аз се насочих към тях, поведох останалите кораби, за да създам небивал хаос.

— Под трийсет секунди — уведоми ме тихо Ем-бот.

— Каза ми да си поема дълбоко дъх — напомних на Кималин. — Да посегна…

— И да си грабнеш една звезда — прошепна тя.

Пристигането ми, както и това на преследвачите, създаде тъкмо хаоса, на който се надявах. Корабите се пръснаха във всички посоки, а черните охранители се отдръпнаха, опитаха се да избегнат сблъсък със собствените си колеги.

В ума си чух крелянската заповед, отправена към бомбардировача. Очите ме придружаваха, някак станаха по-ярки — по-изпълнени с омраза — когато чух крелянските думи в ума си.

Започнете обратно броене за детониране след сто секунди.

— Ем-бот! — извиках. — Някой току-що нареди бомбата да избухне след сто секунди!

— Ти откъде знаеш?

— Чувам ги!

— Как ги чуваш? Те не използват радио, което мога да следя! — Той замълча. — Да не би да чуваш комуникациите им, които са по-бързи от скоростта на светлината?

От дясната страна забелязах проблясък.

— ОМП задействан! — изкрещя развълнувано Еф Ем. — Щитът на бомбардировача е свален!

— Страннице, огън! — изкрещях на свой ред.

Червена линия прониза бойното поле. Мина покрай крелянските кораби, точно над крилото на Джорген, когато той включи на свръхскорост, за да избяга от бомбардировача.

Проклета да бъда, но лъчът прониза точното място между бомбардировача и бомбата, прекъсна държачите. Бомбардировачът продължи да лети напред.

Бомбата, освободена, полетя надолу.

— Животозаличаващата падна! — изрева Териер. — Всички кораби, на свръхскорост, изнасяйте се! Незабавно!

Всички се пръснаха, включително креляните. Всички, освен мен. Аз се гмурнах.

53.

— Животозаличаващата падна — изрева Териер. — Всички кораби, на свръхскорост, изнасяйте се! Незабавно!

Джуди въздъхна дълбоко, сви ръце зад гърба и остана загледана в холограмата. Около нея, в командния център, неколцина човека изръкопляскаха. Други се молеха. Риколфр плачеше.

Джуди гледаше как бомбата пада. Беше направила всичко по силите си. Може би човечеството щеше да успее да се възроди с останалите кораби, които оцелееха. Може би наследниците на Дръзки щяха да продължат да съществуват.

Щяха да оцелеят и без Висина. Тя се стегна. Корабите се разпиляха, за да избягат от удара. Всички, освен един.

Този изтребител се насочи към бомбата.

— Дефекта — прошепна Джуди.

Улових бомбата със светлинното копие, след това се устремих нагоре толкова рязко, че невероятните Грав капс на Ем-бот не успяха да поемат ускорението. Бях залепена за седалката, докато следвах очертанията на прашен хълм, повлякла животозаличаващата след себе си.

Ем-бот включи таймер, който да отразява онзи на бомбата. Четирийсет и пет секунди.

— Трябва да изкараме това чудо от опасната зона — заявих и натиснах дросела за пълен напред и включих на свръхскорост.

— Ще успеем на косъм, но ще бъде твърде опасно — предупреди той. — Задействам атмосферните гребла, за да не се откъсне бомбата, когато ускорим, но над Маг-16 покритието на греблата така ще се свие, че ще обхване бомбата, следователно, при сегашната ни скорост…

Отдалечихме се от Висина, ускорихме до скорост, която нито един от корабите на ЗСД не можеше да достигне. Усетих джи форса въпреки Грав капс. Прелетяхме през средата на група кораби на ЗСД и те изчезнаха зад нас след секунда.

— Ще успеем! — съобщи Ем-бот. — На косъм. Само че… О!

— Какво? — попитах.

— Ще бъдем в центъра на удара, когато тя се взриви, Спенса. А аз не искам да умирам. Това е твърде нежелан изход.

Броячът показваше десет. Пред мен видях черни точки във въздуха. Креляни преследваха кораби на ЗСД.

— Трябва да има изход от това положение — замисли се Ем-бот. — Бустър и дросели: онлайн. Не, не са достатъчно бързи. Подемен пръстен и контрол на височината: онлайн. Можем ли да се издигнем достатъчно бързо? Не, не, не!

Завладя ме спокойствие. Пълно спокойствие.

— Комуникации и стелт системи: онлайн, но безполезни. Светлинно копие: онлайн, носи бомбата. Ако я пуснем прекалено скоро, вълната ще помете Висина.

Отпуснах се в кораба и се почувствах — превърнах се — процесорите му, докато работеха. Почувствах как броячът отмерва три.

— Самовъзстановяване: офлайн. Деструктори: офлайн.

Две.

Почувствах, не видях, цветето на първата експлозия на бомбата зад мен. Усетих, не чух как работят диагностичните уреди на Ем-бот.

— Биологичен компонент включен — редеше гласът му.

Едно.

— Хипердрайв ускорител: офлайн.

Заобиколи ни огнена експлозия.

— Какво? — недоумяваше Ем-бот. — Пумпал! Включи…

Направих нещо с ума си.

Изчезнахме, оставихме дупка с формата на изтребител сред разширяващото се цвете от огън и разрушение.

54.

В този миг, между ударите на сърцето, усетих как влизам на някакво тъмно място. Не беше просто черно, ами място на нищото. Там материята не съществуваше и не можеше да съществува.

В онзи миг между ударите на сърцето, някак престанах да съществувам, ала не престанах да усещам. Обгърна ме бяло поле милиарди звезди. Бяха също като очи, които се отварят в миг, озаряват ме.

Древни неща се размърдаха. И ето че в онзи момент между ударите на сърцето, те не само че ме видяха, ами ме опознаха…

Изтръгнах се от онова място, което не беше място и се почувствах така, сякаш висях на коланите, сякаш бях запокитена обратно в кокпита. Ахнах, сърцето ми препускаше, по лицето ми струяха вадички пот.

Корабът ми се рееше, безмълвен, спокоен, светлините на контролния панел мигаха.

— Хипердрайв ускорител офлайн — рече Ем-бот.

— Какво? — попитах аз и се опитах да си поема въздух. — Какво беше това?

— Не знам! — призна той. — Но инструментите ми ни поставят — пресмятам — на сто километра от мястото на детонацията. Леле. Вътрешният ми хронометър не показва никакво несъответствие между нашето време и соларното време, така че сме преживели времево разширение — но някак сме пропътували това разстояние на практика мигновено. По-бързо от светлината, разбира се.

Облегнах се назад на седалката.

— Обади се във Висина. Те в безопасност ли са?

Каналът се включи, чух викове, писъци — трябваха ми няколко секунди, за да разбера, че са викове на радост, не на ужас.

— База Висина — заговори Ем-бот. — Тук Звездна единайсет. Можете да започнете да ни благодарите, че ви спасихме от изтребление.

— Благодаря ви! — извикаха някакви гласове. — Благодаря!

— Гъбите са предпочитаната награда — продължи Ем-бот. — Колкото е възможно повече видове.

— Ти сериозно ли? — попитах аз и свалих шлема, за да избърша чело. — Още ли се занимаваш с гъбите?

— Не изтрих тази част от програмата — отвърна той. — Обичам я. Дава ми възможност да събирам нещо, както хората трупат най-различни вещи от сантименталност или заради тематичната им стойност.

Ухилих се, въпреки че не можех да се отърся от усещането за очите, които ме наблюдаваха. Тези… неща знаеха какво съм направила и не им стана никак приятно. Може би имаше причина уменията на Ем-бот за постигането на скорост, по-бърза от светлината, да бъдат офлайн.

Това, разбира се, водеше до въпрос. Можехме ли да направим отново същото? Бабчето казваше, че майка ѝ е била двигателят на Дръзки. Тя го е карала да работи.

Отговорът не е да се страхуваш от искрата, а да се научиш да я контролираш.

Вдигнах поглед нагоре, към небето.

И там видях дупка. Отломките се бяха изместили така, че се виждаха звездите. Точно както… както в онзи ден, когато бях с татко. Първият ми път на повърхността.

Беше твърде значимо, за да е просто съвпадение.

— Спенса — повика ме Ем-бот. — Адмиралът се опитва да се свърже с теб, но ти си свалила шлема.

Сложих си разсеяно шлема, без да откъсвам поглед от пояса отломки. Това бе пътят към безкрайността. Можех ли да… чуя нещо там? Призоваваше ли ме?

— Спенса — заговори адмиралът. — Как оцеля след взрива?

— Не съм сигурна — признах.

— Май сега ще трябва да реабилитирам баща ти — рече тя.

— Току-що оцеляхте след експлозия на животозаличаваща с няколко метра — натякнах аз — и все още мислите за някаква стара вражда?

Адмиралът не каза нищо.

Да, можех… наистина можех да чуя звездите.

Ела при нас.

— Спенса — продължи тя. — Трябва да знаеш нещо за твоя татко. За онзи ден. Ние излъгахме, но то бе за ваше добро.

— Знам — отвърнах и посегнах към контролните уреди, обърнах подемния пръстен така, че да се насочи надолу. Моят кораб се завъртя и носът щръкна нагоре. Към небето.

— Върни се в базата — нареди адмиралът. — Върни се, за да получиш почести и да отпразнуваме победата.

— Ще се върна. След известно време.

Главите им са каменни, сърцата са изковани от камък.

— Спенса. У теб има дефект. Моля те. Трябва да се върнеш. Всеки момент, който прекараш в небето, е опасен и за теб, и за всички останали.

Бъди различна. Насочи се към нещо по-грандиозно.

— Корабът ми няма деструктори — заявих разсеяно. — Ако се върна полудяла, можете да ме свалите.

— Пумпал — заговори отново Железен юмрук с болка в гласа. — Не го прави.

Нещо по-грандиозно.

— Довиждане, адмирале — отвърнах и прекъснах връзката.

След това включих на свръхскорост и се изстрелях напред.

Устреми се към звездите.

55.

Знаех, че е глупаво.

Адмиралът беше права. Трябваше да се върна в базата.

Само че не можех. Не само защото звездите ме зовяха, примамваха. Не само заради онова, което се случи между два удара на сърцето.

Не ме контролираше нещо друго. Поне така мислех. Само че трябваше да разбера. Трябваше да се изправя срещу това.

Трябваше да видя онова, което бе видял татко.

Летяхме все по-високо и по-високо, където атмосферата изтъня, и видяхме извивката на планетата. Продължихме още по-високо, устремихме се към дупката в пояса от отломки.

Приближих повече от когато и да било преди и този път бях удивена колко стройно и спретнато е всичко. Ние го наричахме пояс от отломки, но всъщност това не бяха отломки. Имаха си форма. Имаха и предназначение.

Огромни платформи, които отправяха светлина надолу. Други приличаха на корабостроителници. Заедно образуваха нещо като счупени черупки около планетата ни. И те се бяха подредили така, че да създадат отвор.

Минах през огромната зейнала паст. Ако се отклоня настрани, сигурно щях да попадна в обсега на защитните оръдия, за които бе споменал Коб. Тук обаче, в този своеобразен коридор, бях в безопасност.

Докато минавах първия пласт отломки, Ем-бот каза, че сме навлезли в истинския космос — въпреки че каза, че линията между атмосферата и не-атмосферата е „произволна граница, тъй като екзосферата не свършва, а изтънява“.

Притаих дъх, изпълнена със страхопочитание, докато подминавахме огромни платформи, които можеха да поберат Висина хиляда пъти, дори повече. Бяха покрити с нещо като сгради — всички притихнали, тъмни. Бяха милиони.

Някога тук са живели хора, помислих си аз. Изкачих се покрай още няколко пласта. Вече пътувахме на невероятна скорост — Маг-55, — но без напора на вятъра това нямаше значение. Скоростта е нещо относително в космоса.

Отклоних поглед от платформите към края на коридора. Там някъде бяха тихите, спокойни светлини.

— Спенса — рече Ем-бот. — Долавям радио комуникация пред нас. Една от тези точки не е звезда.

Приведох се напред, когато минахме покрай нов пласт отломки. Да, отпред виждах блестяща точка, която бе много по-близо от звездите. Кораб ли беше? Не, космическа станция. Приличаше на пумпал, със светлини от всички страни.

Около нея се движеха по-малки светлинки. Кораби. Нагласих курса ни, насочих се към станцията. Под нас една платформа се въртеше в орбитата си, отряза гледката ми към Метален рой. Щях ли да успея да се върна? Изобщо имаше ли значение?

Чух ги по-високо, гласовете на звездите. Говорът не идваше от радиото, не оформяше думи. Зовът на звездите… това беше… това бяха крелянски комуникации. Те използваха това място между ударите на сърцето, за да говорят едни с други, да са в непрекъсната комуникация. И… и умовете на мислещите машини по някакъв начин разчитаха на същата технология, за да обработват данните бързо.

Всичко това изискваше достъп до онова не-място, онова никъде.

Приближихме станцията.

— Те не знаят ли, че е опасно? — прошепнах. — Че нещо живее в онова никъде? Не знаят ли за очите?

Може би тъкмо затова използваме единствено радио, помислих си аз. Затова прадедите ни са изоставили тази напреднала технология за комуникации. Прадедите ни са се страхували от онова, което живее в нищото.

— Объркан съм и не разбирам какво имаш предвид — призна Ем-бот. — Мислех, че креляните използват нормални субсветлинни комуникации освен суперлуминалните. В обикновените мога да проникна и да ги подслушвам. След това да ги преведа.

Забавих Ем-бот, подминах кораби, които се обърнаха към моя. Те изглежда не бяха изтребители; бяха като кутии, с огромни отворени прозорци отпред.

В този момент нещо ме порази като физически удар. Промъкна се в ума ми, замъгли погледа ми. Изпищях, отпуснах се на коланите.

— Спенса! — повика ме Ем-бот. — Какво не е наред? Какво става?

Успях единствено да изскимтя. Каква болка. И… впечатления.

Те ми изпращаха образи. Те се опитваха… опитваха се да заличат онова, което виждах…

— Включвам стелт и заглушаване! — реши Ем-бот. — Спенса, долавям необичайни сигнали. Спенса?

Гласовете изчезнаха. Болката се изпари. Изпуснах дълга въздишка на облекчение.

— Не умирай, моля те — не спираше Ем-бот. — Ако това се случи, ще трябва да направя Родж мой пилот. Това съвсем няма да е най-логичната ми постъпка, защото и на двамата ще ни бъде неприятно.

— Няма да умра — заявих, облегнах се назад и докоснах шлема. — Имам дефект. Дупка вътре в мен.

— Човеците имат много дупки. Искаш ли да ти представя списък?

— Моля те, не го прави.

— Ха-ха. Това беше хумор.

— Имам дупка в ума си — признах. — Тя може да надникне в нищото, но те могат да я използват срещу мен. Мисля… мисля, че на татко са му показали някаква холограма за ума. Когато се е спуснал отново на Метален рой, той е видял онова, което врагът е искал да види.

Спомних си какво повтаряше той. Ще ви избия. Ще ви избия до един… Беше толкова тъжен, толкова мек. Той мислеше, че хората са изгубили, че приятелите му вече са мъртви. Онова, което бе видял, не е било истинско.

— Когато е прострелвал приятелите си — прошепнах, — той е мислел, че сваля креляни.

Няколко кораба като кутии приближиха до Ем-бот в чернотата. Реших, че са куриери или пък шлепове. През широкия преден прозорец видях създания, които бегло приличаха на нашите рисунки на креляни. Тъмни форми в ризници, с червени очи.

Само че тук те бяха в ярки цветове — наситено червено и синьо, изобщо не бяха тъмни. Напомниха ми донякъде на снимките на раци от старата Земя, които бях виждала по време на курса по древна биология. А „защитното облекло“, което носеха, приличаше повече на някакъв жив апарат с отвори за „главата“, така че съществата да могат да гледат навън.

Отстрани малките кораби бяха изписани с нещо като думи на странен език.

— Кетос редгор Артен листро листринс — прочете Ем-бот. — Грубо означава „Затворнически център за задържане на земляни“.

Ангели небесни. Това… звучеше зловещо.

— Можеш ли да ми кажеш какво говорят?

— По радио близо до станцията се води разговор — отвърна той, — но подозирам, че тези кораби използват комуникации, по-бързи от светлинен ускорител.

— Остави всичко, което правиш, за да ни защитиш с щита — помолих, — но не го спускай напълно. Ако изпищя или полудея, спусни го отново.

— Добре… — съгласи се Ем-бот. — Вече ми се виждаш луда, но това, предполагам, не е нищо ново.

Усетът отново се върна, чух гласовете от тъмнината на космоса. Чувах думите им, онези, които изпращаха от нищото. Знаех какво казват, нямах нужда от превод, защото на това място езиците бяха едно.

— То ме наблюдава! — каза едно от съществата. — Струва ми се, че иска да ме изяде. Това изобщо не ми харесва!

— Би трябвало да е обезсилено — върна се отговорът от станцията. — Ако те гледа, не те вижда. Ние пренаписваме образите пред очите му. Изтеглете кораба за оглед. Това не е стандартен модел на ЗСД. Любопитни сме как е построен.

— Изобщо не искам да се доближавам — рече друго същество. — Не знаете ли колко са опасни тези създания?

Любопитно погледнах през капака, когато корабът се приближи, след това се ококорих и оголих зъби. Съществото изпищя, обърна кораба си и избяга. Другите два също се отдръпнаха.

— Тази работа е за бойни дрони — рече едно друго. — Не за кораби с екипажи.

Те ми се струваха толкова уплашени. Съвсем не бяха ужасните чудовища, които си представях открай време.

Отпуснах се на седалката.

— Искаш ли да опитам да хакна системата им? — попита Ем-бот.

— Можеш ли да го направиш?

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — отвърна той. — Ще трябва да прихвана входящ сигнал, след това да разкодирам кодовете им и да създам примерен модел, след това да прехвърля файловете, докато прониквам в местните защитени линии — и това трябва да стане, без да задействам алармите им.

— Значи, можеш ли да го направиш?

— Току-що го направих — отвърна той. — Обяснението беше много дълго. Започвам прехвърляне на данни… А, заловиха ме. Изхвърлиха ме и протокол за сигурност пречи да проникна отново.

В станцията заблестяха светлини и малко по-късно ескадрила малки кораби изскочи от един от входовете отстрани. Познавах тези изтребители. Крелянски прихващачи.

— Време е да вървим — рекох и стиснах контролните уреди, обърнах Ем-бот. — Можеш ли да ни преведеш през пояса отломки, без да задействаш платформите за защита?

— Предполага се, че креляните правят това всеки път, когато атакуват планетата — отвърна той, — така че би трябвало да е възможно.

Включих на свръхскорост, отправихме се към външния пласт отломки. Ем-бот включи някакви насоки на капака и аз ги последвах, отначало доста напрегната. Плъзнахме се близо до някои от платформите, докато си проправяхме път към планетата, но нито една от тях не откри огън по нас.

Чувствах се странно… нащрек. Очарованието, което бях изпитала преди — желанието да разбера какво кара звездите да пеят — бе изчезнало. Беше заменено от неподправен реализъм.

Идването ми тук наистина беше проява на лудост. Дори за мен. Само че докато се промъквахме покрай пластовете отломки, крелянските прихващачи изостанаха. Изглежда щях да успея да се върна на планетата.

— Добра ли се до нещо? — попитах. — От компютрите им?

— Започнах с най-важните заповеди на станцията и продължих нататък. — Не свалих много, но… О-о-о… Това много ще ти хареса.

— Кое? — попитах и включих на свръхскорост на връщане към Метален рой. — Какво си открил?

— Отговори.