Към небето

1.

Дебнех внимателно врага в пещерата.

Бях си свалила ботушите, за да не проскърцват. Бях махнала и чорапите, за да не се подхлъзна. Скалата под краката ми беше приятно хладна, докато правех безшумна крачка напред.

На тази дълбочина единствената светлина идваше от бледото излъчване на червеите на тавана, които се хранеха с влагата, която се просмукваше през пукнатините. Трябваше да седиш минути наред в мрака, за да могат очите ти да се приспособят на бледата светлина.

Ново потрепване в сенките. Ето там, близо до онези тъмни буци сигурно се намираха укрепленията на врага. Застинах както бях клекнала, ослушвах се, за да доловя как врагът драска по скалите, докато се придвижва. Представих си крелянин: ужасяващо извънземно с червени очи и тъмна броня.

С уверена ръка — мъчително бавно — вдигнах пушката на рамо, притаих дъх и стрелях.

Наградата ми беше писък на болка.

Супер!

Докоснах китката и активирах светлинната гривна на татко. Тя оживя с червеникавооранжев отблясък и за миг ме заслепи.

Тогава се втурнах напред, за да си прибера наградата: един мъртъв плъх, проснал се на земята.

На светлината сенки, които си бях представяла като вражески укрепления, се оказаха скали. Врагът ми беше охранен плъх, а пушката самоделен харпун. Девет години и половина бяха минали от онзи съдбовен ден, когато се качих на повърхността с татко, но въображението ми беше по-мощно от когато и да било. То ми помагаше да разчупя монотонността, да се преструвам, че правя нещо много по-вълнуващо от лова на плъхове.

Вдигнах мъртвия гризач за опашката.

— Сега вече познаваш размаха на гнева ми, долен звяр.

Оказа се, че странните малки момиченца порастват и стават странни млади жени. Аз обаче прецених, че е най-добре да практикувам моите подигравки за времето, когато наистина щях да се бия с креляни. Бабчето ме научи, че великият воин знае как да си вдъхне сили, за да пропъди страха и несигурността и да ги внуши на врага.

Натъпках придобивката си в торбата. С този ставаха осем — нелош улов. Щях ли да имам време за още един?

Погледнах към светлинното въже — на гривната, в която се прибираше, имаше малък часовник до скалата за зареждане. 0900. Изглежда беше време да се връщам; не можех да изпусна прекалено много от училище.

Метнах торбата на рамо, взех си харпуна — бях го изработила от ненужни части, които бях открила в пещерите — и се отправих към дома. Следвах картите, които бях начертала сама и непрекъснато обновявах в една малка тетрадка.

От една страна ми беше мъчно, че се връщам и оставям тихите пещери. Те ми напомняха за татко. Освен това ми харесваше колко е… колко е празно тук. Никой не ми се подиграваше, никой не ме зяпаше, никой не шушукаше обиди, докато не бях принудена да защитя честта на семейството с юмрук в тъпото му лице.

Спрях на познато разклонение, където подът и таванът отстъпваха пред странни метални шарки. Кръгове, обозначени със сложни писания, покриваха и двете повърхности; все си мислех, че това са древни карти на галактиката. В далечния край на нишата огромна древна тръба излизаше от скалата — една от многото, които пренасяха вода през пещерите, пречистваха я и я използваха, за да охлаждат машините. От един шев капеше вода в кофата, която бях оставила и тя бе наполовина пълна, затова отпих жадно. Беше хладна, освежаваща, с привкус на нещо метално.

Не знаехме много за хората, които бяха построили тази машинария. Също като пояса отломъци, това е било тук, когато малкият ни флот се разбил на планетата. Били са хора, тъй като написаното на места като тавана и пода на тази ниша бе на човешки езици. Колко далечна връзка имахме с тях си оставаше загадка дори сега. Нито един от тях не живееше вече тук, а разтопените места и древни останки на повърхността издаваха, че са водили своя война.

Налях останалата част от водата в манерката си, след това погалих с признателност широката тръба, върнах кофата на място и продължих. Машината сякаш откликна на допира ми с далечно, познато жужене. Последвах звука и скоро приближих до място от лявата страна, където камъкът прекъсваше.

Влязох в дупката и погледнах Огнен рай. Родната ми пещера и най-големият подземен град, който съставляваше съюза Дръзки. Наблюдателницата ми беше на високо място, осигуряваше ми зашеметяваща гледка на просторна пещера, пълна с тесни апартаменти, построени като кутийки, които се разцепваха една друга.

Мечтата на баща ми се беше сбъднала. Като разбиха креляните онзи ден преди девет години, новоизлюпените пилоти на изтребители бяха вдъхновили създаването на нация. Десетките навремето номадски кланове се бяха събрали, колонизирали Огнен рай и пещерите около него. Всеки клан пазеше името си, което отвеждаше към кораба или онази част от кораба, на която са работили. Моят клан беше Механикови — от старото название на екипа по поддръжка на двигателя.

Всички заедно се наричахме Дръзки. Името беше заимствано от флагманския кораб.

Както може да се предполага, когато се събрахме, привлякохме вниманието на креляните. Извънземните все още се опитваха настървено да унищожат човешката раса, така че войната продължи и ние имаме нужда от непрекъснат поток от изтребители и пилоти, които да защитават новосъздадената нация.

Над сградите на Огнен рай се извисяваше апаратът: древна работилница за топене и рафиниране на метали, които изпомпваха разтопени скали от долу, след това създаваха части за построяването на изтребители. Апаратът бе и невероятен, и уникален; въпреки че машини в други пещери осигуряваха топлина, електричество или филтрирана вода, единствено апаратът на Огнен рай беше в състояние да осигури сложната изработка.

Горещина бликаше от пукнатината и по челото ми избиха капки пот. Огнен рай беше жежко място заради рафинерии, фабрики и цистерни с водорасли. Макар да беше добре осветено, вътре цареше сумрак с червено-оранжевата светлина от рафинериите, която блестеше над всичко.

Оставих пукнатината и тръгнах към старо шкафче за инструменти, което бях открила в стената тук. Заключалката му изглеждаше — на пръв поглед — като всяка друга част от каменния тунел и затова бе сравнително сигурно място. Отворих го и вътре видях малкото си тайни вещи. Части за харпуна, резервната ми манерка, пилотската значка на татко. Потрих я за късмет, след това прибрах светлинната гривна, тетрадката с картите и харпуна в шкафчето.

Извадих грубо копие с каменно острие, затворих, след това метнах торбата на рамо. Осем плъха бяха изненадващо неудобни за носене, особено когато — дори на седемнайсет — имаш тяло, което отказва да стане по-високо от метър и петдесет и един.

Тръгнах към обичайния вход на пещерата. Двама от сухоземните войски — които почти никога не участваха в истински битки — пазеха входа. Макар да ги познавах и да си говорехме на малки имена, те ме накараха да отстъпя настрани, докато уж искаха разрешение, за да ме пуснат да вляза. Истината бе, че им доставяше удоволствие да ме карат да чакам.

Това се случваше всеки ден. Всеки проклет ден.

Най-сетне Алуко пристъпи към мен и започна да преглежда подозрително торбата.

— Каква точно контрабанда очакваш да внеса в града? — попитах го аз. — Камъчета? Мъх? Може би скали, които са обидили майка ти?

Той погледна копието ми, сякаш се питаше как съм успяла да хвана осем плъха с такова просто оръжие. Нека се чуди. Най-сетне тикна торбата в ръцете ми.

— Заминавай, страхливке.

Сили. Вирнах брадичка.

— Някой ден — заявих — ще чуеш името ми и сълзи на благодарност ще се появят в очите ти, когато си помислиш какъв си късметлия, че навремето си помагал на дъщерята на Преследвача.

— Предпочитам да забравя, че съм те познавал. Заминавай.

Все така с вдигната глава влязох в Огнен рай, след това се насочих към Великия индустриален хълм, името на квартала ми. Връщах се по времето, когато смените свършваха и се разминавах с работници в разноцветни гащеризони, всеки цвят показваше мястото им при голямата машина, която поддържаше съюза Дръзки — и войната срещу креляните. Работници в канализацията, техници по поддръжката, специалисти по водораслите.

Нямаше, разбира се, пилоти. Пилотите, които не бяха дежурни, оставаха дълбоко в пещерите като резерва, докато дежурните живееха в база Висина, същата база, която баща ми беше загинал, за да защити. Тя вече не беше тайна, но се беше разраснала до голяма инсталация на повърхността и там имаше десетки самолети с цялата пилотска структура, както и тренировъчна част. Там щях да живея от утре, след като издържа изпита и стана кадет.

Минах под огромната метална статуя на Първите граждани: група хора, които държаха символични оръжия, протегнали ръце към небето, заели предизвикателни пози, зад тях се издигаха кораби и оставяха ленти от метал. Може и да пресъздаваше образите на онези, които бяха водили битката за Висина, но татко не беше сред тях.

Следващият завой ме отведе до апартамента ни, една от многобройните метални кутийки, които излизаха от централна, по-голяма. Нашата беше малка, но достатъчно голяма за трима, особено откакто прекарвах дните си в пещерите, за да ловувам и проучвам.

Мама не беше вкъщи, но открих бабчето на покрива да навива водорасли, за да ги продава на нашата количка. На мама не ѝ беше позволена официална работа заради онова, което се предполагаше, че е направил татко, затова се налагаше да преживяваме като вършим нещо необичайно.

Бабчето вдигна поглед, когато ме чу. Казваше се Бека Нощносянкова — аз носех нейната фамилия — но дори онези, които едва я познаваха, я наричаха бабче. Преди няколко години изгуби почти напълно зрението си и сега очите ѝ бяха млечно бели. Тя се беше прегърбила и работеше с тънките си като клечки ръце. Независимо от всичко си оставаше най-силният човек, когото познавах.

— О-о-о — започна тя. — Тези стъпки май са на Спенса! Колко улови днес?

— Осем! — Стоварих плячката пред нея. — Няколко са особено сочни.

— Сядай, сядай — нареди бабчето и отмести настрани рогозката, пълна с водорасли. — Дай да ги почистим и да ги сготвим! Ако побързаме, ще ги приготвим, за да може майка ти да ги продаде още днес, а аз ще ощавя кожите.

Май трябваше да отида в час — бабчето бе забравила отново — но какъв беше смисълът? Тези дни само ни четяха лекции за различни длъжности, които могат да се изпълняват в пещерите. Аз вече си бях избрала каква да бъда. Въпреки че тестът за пилоти се предполагаше, че е тежък, ние с Родж учехме от десет години. Щяхме със сигурност да издържим. Защо тогава ми трябваше да слушам колко е велико да си работник при водораслите или нещо подобно?

Освен това, тъй като трябваше да ми остава време за лов, пропусках доста часове, така че изобщо не бях подходяща за останалите длъжности. Редовно посещавах часовете, свързани с летенето — поддръжка и поправка на изтребители, математика, военна история. Всички други часове, на които успявах да присъствам, бяха просто бонус.

Седнах и помогнах на бабчето да одере и изкорми плъховете. Тя работеше чисто и ефикасно, по усет.

— За кого — попита тя с наведена глава и почти затворени очи, — искаш да ти разкажа днес?

— За Беулф.

— А, краля на гетите ли? Няма ли да бъде за Лейф Ериксон? Той беше любимецът на баща ти.

— Да не би да е убил дракон?

— Открил е нов свят.

— С дракони ли?

Бабчето прихна.

— Змия с пера, според някои легенди, но не знам да са се били. А Беулф е бил велик човек. Той е от прадедите ти. Чак на стари години сразил дракон; първо се прочул, като се биел с чудовища.

Работех безмълвно с ножа, дерях и изкормвах плъховете, отделях месото и го хвърлях в гърнето, където да се задушава. Повечето хора в града преживяваха на паста от водорасли. Истинско месо — от добитък или прасета, отглеждани в пещерите на специално осветление и със специална апаратура — беше истинска рядкост за всекидневното меню. Затова се купуваха плъхове.

Обичах начина, по който бабчето разказваше истории. Гласът ѝ омекваше, когато чудовищата се разсъскваха, след това зазвучаваше гръмко, когато героите постигаха велики дела. Тя работеше чевръсто, докато редеше приказки за древния викингски герой, който помогнал на датчаните, когато били в нужда. Той бил воин, когото всички обичали, който се биел храбро, дори срещу по-многоброен и силен противник.

— И когато чудовището се притаило, за да умре на спокойствие — разказваше бабчето, — героят вдигнал цялата ръка и рамо на Грендел като зловещ трофей. Той бил отмъстил за кръвта на падналите, доказал се със сила и доблест.

Под апартамента ни се чу цъкане. Мама се беше прибрала. Засега нямаше да обръщам внимание на този факт.

— Той — попитах — с голи ръце ли изтръгнал ръката?

— Бил е силен — уточни бабчето, — и истински воин. Но бил от стареите, които се биели с ръце и мечове. — Тя се приведе напред. — Ти ще се биеш умело и с двете ръце, и с ум. Когато пилотираш звезден изтребител, няма да ти се налага да изтръгваш ръце. Правиш ли си упражненията?

Извих очи.

— Видях те — повиши глас бабчето.

— Нищо не си видяла.

— Затвори очи.

Затворих очи и отпуснах глава назад, вдигнах очи към тавана на пещерата, далече над нас.

— Вслушай се в звездите — нареди бабчето.

— Чувам единствено…

— Вслушай се в звездите. Представи си, че летиш.

Въздъхнах. Обичах бабчето и приказките ѝ, но тази част винаги ме отегчаваше. Въпреки това се стараех да направя онова, на което тя ме учеше — седях с отпусната назад глава и се опитвах да си представя, че се извисявам нагоре. Постарах се да накарам всичко около мен да избледнее, да си представя как ярко блестят звездите.

— Навремето правех това упражнение — спомни си тихо бабчето, — с мама, докато бяхме в машинното на Дръзки. Работехме на самия флагман, боен кораб, по-голям от цялата тази пещера. Седях и слушах жуженето на двигателите и нещо друго. Звездите.

Опитах се да си я представя като малко момиче и това донякъде ми помагаше. Докато бях със затворени очи, имах чувството, че се рея. Извисявам се нагоре…

— Ние от машинното — продължи бабчето — бяхме странни на фона на останалите от екипажа. Те ни имаха за странни, но благодарение на нас корабът се движеше. Ние осъществявахме пътуването сред звездите. Мама казваше, че е така, защото чуваме звездите.

Стори ми се… за секунда… че чувам нещо там далече. Дали не беше въображението ми? Далечен, чист звук…

— Дори след като катастрофирахме тук, ние, хората от машинното, останахме заедно — продължи бабчето. — Кланът Механикови. Ако другите разправят, че си странна, то е защото си спомнят това и може би се страхуват от нас. Това е наследството ти. Наследството на воини, които са пътешествали сред звездите и ще се върнат сред звездите. Слушай.

Изпуснах дълга въздишка за успокоение, когато — каквото и да беше онова, което ми се стори, че чух — заглъхна. Отворих очи и за секунда останах шокирана, че съм отново на покрива, заобиколена от червеникавата светлина на Огнен рай.

— Поддържали сме двигателите — повторих аз, — и сме движели кораба, нали? Това какво общо има с воините? Нямало ли е да е по-добре да стреляме?

— Единствено глупакът си въобразява, че оръжията са по-важни от стратегията и движението! — обясни бабчето. — Утре ще ти разкажа отново за Сун Дзъ, най-великия генерал на всички времена. Той показал, че позицията и подготовката печелят войни — не мечовете и копията. Забележителен човек е бил този Сун Дзъ. Той е от прадедите ти, да знаеш.

— Предпочитам Чингис хан — отвърнах.

— Тиранин и чудовище — отсече бабчето, — въпреки че има много, на което да се научиш от живота на великия хан. Разказвала ли съм ти за сърцатата кралица Боудика, застанала начело на въстание срещу римляните? Тя също е…

— От прадедите ли? — намеси се мама и се качи по стълбата от външната страна на сградата. — Била е от келтските племена. Беулф е бил швед, Чингис хан монголец, а Сун Дзъ китаец. И всички тези хора се предполага, че са прадеди на дъщеря ми, така ли?

— Всичко от старата земя е нашето наследство! — опъна се бабчето. — Ти, Спенса, си от хилядолетен род на воини, който стига до старата земя и най-чистата ѝ кръв.

Мама изви очи. Тя бе моя пълна противоположност — висока, красива, спокойна. Видя плъховете, след това скръсти ръце и ме погледна.

— Може и да има кръвта на воини, но днес е закъсняла за училище.

— Тя е в училище — натърти бабчето. — Важното.

Станах и избърсах ръце в един парцал. Знаех как Беулф ще се изправи срещу чудовища и дракони… но как щеше да се изправи пред майка си в ден, когато би трябвало да е на училище? Задоволих се със свиване на рамене.

Мама ме погледна.

— Той е загинал — заяви тя. — Беулф е загинал, докато се е сражавал с дракона.

— Бил се е дори след като силите са го напуснали! — поправи я бабчето. — Той поразил звяра, макар това да му е коствало живота. И осигурил нечуван мир и просперитет на хората си! Всички велики воини са се борили за мир, Спенса. Не го забравяй.

— Най-малкото — обади се отново мама — са се били за ирония. — Тя погледна отново плъховете. — Благодаря. Но сега върви. Утре не е ли тестът за пилоти?

— Готова съм за теста — отвърнах. — Днес е ден, в който да науча за неща, които не са ми нужни.

Мама ме погледна строго. Всеки велик воин знае кога е сразен, затова прегърнах бабчето и прошепнах:

— Благодаря.

— Душа на воин — прошепна в отговор тя. — Не забравяй упражненията си. Вслушвай се в звездите.

Усмихнах се, след това тръгнах и се измих набързо преди да се отправя към училище и, както се надявах, последния си ден там.

2.

— Бихте ли ни разказали какво правите всеки ден в канализацията, гражданино Алфир? — Госпожа Вмиър, инструкторката по Работни насоки, закима окуражително към човека, застанал пред учениците.

Гражданинът Алфир не отговаряше на представите ми за работник в канализацията. Може и да беше в съответния гащеризон, да носеше чифт гумени ръкавици, но беше красавец: с квадратна челюст, яки ръце, изпод яката на гащеризона се подаваха косми.

Почти си го представих като Беулф. Докато не заговори.

— През повечето време оправяме запушвания в системата — започна да обяснява той. — Почистваме така наречената черна вода — човешки отпадъци — за да бъде преработена, където апаратът я поема и използва — и водата, и полезните минерали.

— Струва ми се съвършено работно място за теб — прошепна Диа и се приведе към мен. — Пречистване на отпадъци? Едно стъпало по-нагоре за дъщерята на страхливец.

За съжаление не можех да я фрасна. Не само че беше дъщеря на госпожа Вмиър, ами вече бях получила предупреждение за сбиване. Още едно порицание нямаше да ми позволи да се явя на теста, което беше глупаво. Ама те не искаха ли пилотите им да са страхотни бойци?

Седяхме на пода в малка стая. За нас днес нямаше чинове; бяха взети от друг инструктор. Чувствах се като четиригодишна, на която ще ѝ четат приказка.

— Може и да не изглежда много примамливо — продължи Алфир, — но без работата в канализацията нито един от нас няма да има вода. Пилотите не могат да летят, ако нямат нищо за пиене. В някои отношения ние вършим най-важната работа в пещерите.

Макар да бях изпуснала някои от тези лекции, бях чула достатъчно. Работниците от корпуса по вентилация, които бяха идвали в началото на седмицата, казали, че тяхната работа е най-важната. Същото бяха казали и строителите предишния ден. Също и ковачите, почистващия персонал, готвачите.

Всички бяха изнесли почти еднакви речи. Бяха ни набивали в главите, че всички сме важни части от машината, която се сражаваше с креляните.

— Всяка работа в пещерите е жизненоважна част от машината, която ни поддържа живи — подчерта Алфир в отговор на мислите ми. — Не можем всички да бъдем пилоти, но нито една работа не е по-важна от останалите.

След това каза нещо за това, че всеки трябвало да открие мястото си и да следва команди.

— За да се присъедините към нас, трябва да умеете да следвате инструкции — продължи човекът. — Трябва да сте изпълнени с желание да вършите вашата част от работата, колкото и незначителна да изглежда. Не забравяйте, че послушанието е предизвикателство.

Разбрах какво искаше да каже и поне донякъде бях съгласна с него. Пилотите нямаше да напреднат много във войната без вода, храна или пречистване на отпадъците.

Независимо от всичко, приемането на подобна работа много приличаше на примирение. Къде отиваше искрата, енергията? Нали трябваше да бъдем дръзки. Ние бяхме воини.

Класът изръкопляска любезно, когато гражданинът Алфир приключи. Пред прозорците други работници вървяха в редици под статуи с прави, геометрични форми. Понякога не приличахме толкова на военна машина, колкото на часовник, който отмерваше колко време продължаваха смените.

Учениците станаха за междучасие и аз се отдалечих преди Диа да пусне поредната хаплива забележка. Това момиче се опитваше да ми докара неприятности вече цяла седмица.

Вместо това се приближих до ученик в задната част на стаята — слабо, високо, червенокосо момче. Веднага след края на лекцията той бе извадил книга, за да чете.

— Родж — повиках го аз. — Дърдорко!

Прякорът му — позивна, която бе избрал за себе си за времето, когато стане пилот — го накара да вдигне поглед.

— Спенса! Ти кога дойде?

— По средата на лекцията. Не ме ли видя, когато влязох?

— Прехвърлях на ум схемите на електрическите вериги. По дяволите. Остава само един ден. Не си ли нервна?

— Не съм, разбира се. Защо да съм нервна? Знам всичко.

— Аз обаче не съм сигурен, че го знам. — Родж наведе глава над учебника.

— Ти шегуваш ли се? Та ти си научил всичко, Дърдорко.

— Защо не ми казваш Родж. Все още не съм си спечелил позивна. Няма и да стане, ако не изкарам теста.

— Ние задължително ще го изкараме.

— Ами ако не съм научил подходящия материал?

— Пет основни маневри за завъртане.

— Обратно зигзаговидно — отговори на мига той, — лупинг на Алстром, двойно завъртане, превъртане от крило и завой на Имбан.

— Граници на джи форс при различни маневри според ЗСД?

— Десет джи при изкачване или вираж, петнайсет джи напред, четири джи при пикиране.

— Типове бустери на изтребител-прихващач клас Поко.

— Кой модел?

— Последен.

— A-19. Да, всичко това го знам, Спенса, но какво ще стане, ако тези въпроси не са включени в теста? Ами ако има нещо, което не сме учили?

При тези думи усетих как покълва семенце съмнение. Бяхме правили практически тестове, но съдържанието на пилотския тест се менеше всяка година. Винаги имаше въпроси за бустери, части на изтребителите и маневри, но на практика можеха да включат всяка част от учебната програма.

Бях пропуснала много часове, но знаех, че не бива да се тревожа. Беулф не би се притеснявал. Самоувереността беше душата на героизма.

— Ще изкарам отличен на този тест, Дърдорко — заявих. — Ти и аз, ние ще станем най-добрите пилоти от Защитните сили на Дръзки. Ще се бием толкова добре, че креляните ще вият до небесата като пред погребална клада и ще реват и пищят от отчаяние щом ни видят, че се извисяваме.

Дърдорко наклони глава.

— Дали не попрекалих? — попитах.

— Откъде ги измисляш тези неща?

— Звучи като нещо, което би казал Беулф.

Родж се наведе отново над учебника и аз сигурно трябваше да седна до него. От една страна обаче ми беше писнало от учене и опити да натъпча ума си с какво ли не. Единственото ми желание бе предизвикателството най-сетне да настъпи.

За съжаление днес имахме още една лекция. Слушах как останалите дванайсетина ученика си бъбрят, но аз не бях в настроение да търпя глупостите им. Вместо това започнах да крача като звяр в клетка, докато не забелязах, че госпожа Вмиър тръгва към мен заедно с Алфир от канализацията.

Беше облечена в яркозелена пола, но сребърната кадетска значка на блузата ѝ беше истинското свидетелство за постижението ѝ. Тя бе издържала пилотския тест. Сигурно е отпаднала в летателната школа — в противен случай щеше да има златна значка, — но отпадането не беше нещо необичайно. А тук, в Огнен рай, дори кадетската значка бе символ на огромно постижение. Госпожа Вмиър имаше специални привилегии за дрехи и храна.

Не беше лоша учителка — не се отнасяше с мен по-различно, отколкото с останалите ученици и почти никога не ми се мръщеше. Донякъде я харесвах, въпреки че дъщеря ѝ беше същество, пръкнало се от мрака, което единствено заслужаваше да бъде пронизано с меч, а трупът ѝ използван за направата на мазила.

— Спенса — повика ме госпожа Вмиър. — Гражданинът Алфир иска да поговорите.

Стегнах се за въпросите за татко, които щяха да последват. Всички винаги ме разпитваха за него. Какво е да живееш като дъщеря на страхливец? Иска ли ми се да се скрия? Замисляла ли съм се някога да си сменя името? Хората, които си въобразяваха, че проявяват емпатия, вечно задаваха подобни въпроси.

— Чух — започна Алфир, — че си неповторима изследователка.

Отворих уста, за да избълвам нещо остро, но след това се отказах. Какво?

— Излизаш в пещерите — продължи той — да ловуваш, нали?

— Ами да — потвърдих. — Плъхове.

— Имаме нужда от хора като теб — заяви Алфир.

— В канализацията ли?

— Голяма част от машините, за които се грижим, минават през отдалечени пещери. Правим експедиции дотам и ни трябват сурови хора за тези излизания. Ако искаш работа, предлагам ти.

Работа, значи. В канализацията?

— Аз ще стана пилот — избъбрих аз.

— Тестът за пилоти е труден — заяви Алфир и погледна учителката ни. — Малцина успяват да издържат. Предлагам ти гарантирано място при нас. Не искаш ли поне да помислиш?

— Не, благодаря.

Алфир сви рамене и се отдалечи. Госпожа Вмиър ме изгледа, след това поклати глава и отиде да посрещне следващия лектор.

Подпрях се на стената и скръстих ръце. Госпожа Вмиър знаеше, че ще ставам пилот. Защо е решила, че ще приема подобно предложение? Алфир няма начин да знае за мен, ако тя не му е казала, така че какво ставаше тук?

— Няма да ти позволят да станеш пилот — разнесе се глас до мен.

Погледнах и видях — със закъснение — че съм минала покрай Диа. Тъмнокосото момиче седеше на пода, облегната на стената. Защо не си говореше с останалите?

— Нямат избор — троснах се аз. — Всеки може да издържи изпита за пилоти.

— Всеки може да го издържи — заяви Диа. — Те обаче решават кой минава и не винаги това е справедливо решение. Децата на Първите граждани влизат автоматично.

Погледнах към снимката на Първите граждани на стената. Имаше ги във всички класни стаи. Да, знаех, че децата им влизат автоматично в пилотската школа. Заслужаваха го, тъй като родителите им бяха участвали в Битката за Висина.

И татко беше участвал — но не разчитах това да ми помогне. Но пък винаги ми бяха казвали, че доброто представяне на теста е достатъчно, за да влезеш в школата, независимо от статута. Защитните сили на Дръзки — ЗСД — не ги интересуваше кой си, стига да можеш да летиш.

— Знам, че няма да ме приемат като дъщеря на Пръв — отвърнах. — Но ако издържа изпита, ще вляза. Както останалите.

— Там е работата, сладурано. Ти няма да издържиш, независимо какво направиш. Чух нашите да си говорят снощи. Адмирал Железен юмрук е дала нареждане да те отрежат. Да не би да си въобразяваш, че ще допуснат дъщерята на Преследвач да лети със ЗСД?

— Лъжкиня. — Усетих как лицето ми става студено от гняв. Тя отново се опитваше да ми се подиграва, да ме накара да се разбеснея.

Диа сви рамене.

— Ще видиш. За мен няма никакво значение. Баща ми вече ми е уредил работа в административния корпус.

Колебаех се. Това не приличаше на обичайните ѝ обиди. Нямаше я злобната нотка, развеселените подмятания. Тя… на нея май ѝ беше все едно дали ще ѝ повярвам или не.

Отправих се през стаята към мястото, където госпожа Вмиър разговаряше с новия лектор, жена от Корпуса на водораслите.

— Трябва да поговорим — казах аз.

— Един момент, Спенса.

Не помръднах от мястото си, пречех на разговора им, чаках със скръстени ръце, докато госпожа Вмиър не въздъхна и не ме дръпна настрани.

— Какво има, дете? — попита тя. — Помисли ли над любезното предложение на гражданина Алфир?

— Вярно ли е, че лично адмиралът е наредила да не издържа пилотския изпит?

Госпожа Вмиър присви очи, след това се обърна и погледна към дъщеря си.

— Истина ли е? — настоях.

— Спенса — рече госпожа Вмиър и ме погледна отново. — Трябва да разбереш, че това е деликатен въпрос. Репутацията на баща ти е…

— Истина ли е?

Госпожа Вмиър сви устни в права линия и не отговори.

— Лъжа ли са? — попитах. — Приказките за равенство, че единствено уменията имат значение? Че трябва да си намериш мястото и да служиш там?

— Сложно е — рече госпожа Вмиър. Тя сниши глас. — Защо не пропуснеш утрешния тест и не спестиш унижението на всички? Ела при мен и ще обсъдим кое може да е подходящо за теб. Ако не е канализацията, тогава, може би, наземните войски.

— За да вися по цял ден на пост ли? — отвърнах и гласът ми стана по-висок. — Трябва да летя. Трябва да се докажа!

Госпожа Вмиър въздъхна, след това поклати глава.

— Много ми е мъчно, Спенса. Само че това никога няма да стане. Ще ми се поне един от учителите ти да беше достатъчно храбър, за да те откаже от тази идея още когато си била по-малка.

В този момент всичко се срути върху мен. Мечтаното бъдеще. Внимателно обмисляния изход от живота ми на подигравки и присмех.

Лъжи. Все лъжи, за които част от мен беше подозирала. Разбира се, че нямаше да ми позволят да издържа теста. Разбира се, че щях да посрамя всички, ако полетя.

Исках да се развилнея. Исках да ударя някого, да счупя нещо, да пищя, докато дробовете ми прокървят.

Вместо това изфучах от стаята, далече от присмехулните очи на останалите ученици.

3.

Скрих се в тихите пещери. Не смеех да се върна при мама и баба. Мама определено щеше да бъде щастлива — беше изгубила съпруг заради креляните и се ужасяваше, че ще ме сполети същата съдба. Бабчето… тя щеше да ме посъветва да се боря.

С кого да се боря. Военните не ме искаха.

Чувствах се като глупачка. От колко време само си казвах, че ще стана пилот, а истината бе, че не съм имала никакъв шанс. Учителите ми са ми се присмивали тайничко години наред.

Минах през непозната пещера в самия край на онази, която бях проучила, намирах се на часове път от Огнен рай. Срамът и гневът продължаваха да ме притискат.

Каква глупачка бях.

Стигнах до самия ръб на подземна скала и коленичих, активирах светлинната гривна на татко като докоснах дланта си с два пръста — действие, което гривната щеше да усети. Тя засия по-ярко. Бабчето каза, че сме ги били донесли с нас на Метален рой, че те били част от екипировката, използвана от изследователи и воини от стария човешки космически флот. Нямах право да имам такава гривна, но нали всички си мислеха, че тя е унищожена при катастрофата на татко.

Поставих китка на камъка и докоснах отново дланта с пръсти. При тази команда енергийното въже се залепваше за скалата, свързваше гривната с камъка.

Потупване с три пръста отпускаше въжето. По този начин можех да се кача до ръба — стиснала въжето — и да се спусна до дъното. След като се добрах там, потупване с два пръста освобождаваше въжето от скалата горе, след това се прибираше вътре в гривната. Не знаех какъв е принципът на работа, единствено, че трябваше да я презареждам на всеки месец или два, нещо, което правех като тайно я включвах в енергоизточниците в пещерата.

Пропълзях в пещера пълна с гъби кърди. Имаха гаден вкус, но бяха ядливи — и плъховете ги обичаха. Тук щеше да се окаже чудесно място за лов. Затова изключих светлината и се настаних, готова да чакам, ослушвах се внимателно.

Никога не се бях страхувала от тъмнината. Тя ми напомняше за упражнението, на което бабчето ме научи, когато се носех нагоре към пеещите звезди. Не можеш да се страхуваш от тъмнината, ако си боец. А аз бях боец.

Аз… аз щях… щях да стана пилот…

Погледнах нагоре, опитах се да отблъсна чувството на загуба. Вместо това се понесох нагоре. Понесох се към звездите. Отново ми се стори, че нещо ме зове — звук, подобен на далечна флейта.

Драскане от някъде наблизо ме върна. Нокти на плъх по камъните. Вдигнах харпуна, познатите движения ме водеха и извикаха едва доловима светлина от гривната.

Плъхът се врътна към мен, обзет от паника. Пръстът ми потрепери на спусъка, но аз не стрелях, когато той припна нанякъде. Какво значение имаше? Наистина ли щях да продължа живота си сякаш нищо не се беше случило?

Обикновено проучванията ме разсейваха от проблемите. Днес обаче те не спираха да се натрапват, измъчваха ме също като камъче, попаднало в обувката. Помниш ли? Нали помниш, че мечтите ти току-що бяха откраднати?

Чувствах се точно както през първите дни след смъртта на татко. Тогава всеки миг, всеки предмет, всяка дума ми напомняше за него и за ненадейно зейналата в гърдите ми дупка.

Въздъхнах, след това закрепих единия край на светлинното въже към копието и му наредих да залепне за следващото нещо, до което се докосне. Прицелих се във върха на друга скала и стрелях, залепих блестящото въже на място. Изкачих се нагоре, харпунът изтрака в презрамките на гърба ми.

Като дете си представях, че татко е оцелял след катастрофата си. Че го държат в плен в безкрайните, непроучени тунели. Представях си как го спасявам, също като герой от приказките на бабчето. Гилгамеш, Жана д’Арк или Тарзан от Грейстоук. Герои. Пещерата потрепери леко, сякаш от възмущение, и от тавана се посипа прах. Имаше взрив на повърхността.

Този път беше близо, помислих си аз. Толкова ли високо се бях качила? Извадих тетрадката с ръчно рисувани карти. Вече бях стояла тук прекалено дълго. Часове наред. Поспах в една от пещерите по-назад…

Погледнах часовника на гривната. Нощта беше дошла и си беше отишла, приближаваше обедно време в деня на теста — той щеше да се състои вечерта. Май трябваше да се връщам. Мама и бабчето щяха да се тревожат, ако не отидех на теста.

По дяволите да върви тестът, помислих си аз и си представих възмущението, което щях да изпитам, ако ме върнат на вратата. Вместо това се покатерих през тясна пукнатина и попаднах в друг тунел. Поне тук, поне този път, ръстът ми беше предимство.

Ново попадение разтресе пещерите. След като падаха толкова много отломки, качването до повърхността си беше пълна глупост. Пет пари не давах. Бях в безотговорно настроение. Усетих, почти чух как нещо ме тласка напред. Продължих да се изкачвам, докато най-сетне се добрах до пукнатина на тавана. През нея влизаше светлина, но тя беше равномерна, стерилно бяла, не достатъчно оранжева. Нахлу и хладен, сух въздух, което бе добър знак. Изтласках раницата си напред, след това се промъкнах през процепа и се озовах при светлината.

Повърхността. Вдигнах поглед и видях отново небето. То винаги ме караше да притаявам дъх.

Далечна светлина в небето огряваше част от земята, но аз бях потънала почти напълно в сенките. Над мен небето проблясваше от пороя падащи отломки. Те изписваха черти също като разрези. Формация от три изтребителя, клас разузнавачи Поко профуча оттам, наблюдаваха. Падащи отломки често поразяваха части от кораби или други космически боклуци, а спасеното от тях можеше да се окаже ценно. Те обаче направо побъркваха радарите ни и можеха да замаскират нашествие на креляните.

Стоях в синьо-сивата прах и оставих страхопочитанието към небето да ме завладее, усетих как ме връхлита особено чувство, когато вятърът докосна бузите ми. Бях излязла съвсем близо до база Висина, виждах я в далечината, тя беше едва на трийсетина минути пеша. След като креляните вече знаеха къде се намираме, нямаше причина да крием базата, така че тя бе разширена от скрит бункер в няколко просторни постройки, около които бе издигната стена, имаха противовъздушна отбрана и невидим щит, който да я защитава от падащите отломки.

Извън стената групи хора работеха над малка площ с нещо, което винаги ми се струваше странно: дървета и поля. Какво точно правеха там? Да не би да се опитваха да отглеждат храна на прашната почва?

Не смеех да се приближа. Охраната щеше да реши, че съм клошар от далечна пещера. Имаше обаче нещо драматично в изпъкващата зеленина на тези поля и високите стени на базата. Висина беше свидетелство за нашата решителност. В продължение на цели три поколения човечеството бе живяло като плъхове и номади на тази планета, но повече нямаше да се крием.

Изтребителите се насочиха към Висина и аз направих крачка към тях. Насочи очи към висините, беше казал татко. Към нещо по-грандиозно…

Къде ме доведе това?

Метнах раницата на гръб, взех харпуна и поех в обратната посока. Бях минавала по близък пасаж преди и реших, че с повече проучване ще съединя някои от моите карти. За съжаление когато пристигнах открих, че входът към пасажа се е срутил.

Отломки от космоса бяха паднали наблизо и бяха вдигнали облаци прах. Видях малки късчета, които падаха отгоре, огнени парчета метал…

Бяха се насочили право към мен.

Небесни ангели!

Хукнах обратно по пътя, по който бях дошла.

Не. Ненененене! Въздухът потръпна и аз усетих топлината на приближаващото срутване.

Там! Забелязах малкия отвор на пещера на повърхността — отчасти пукнатина, отчасти вход към пещера. Хвърлих се натам, подхлъзнах се и се изтъркалях вътре.

Зад мен прозвуча страшен трясък, който сякаш разтърси цялата планета. Обзета от ужас, аз включих светлинното въже и ударих с ръка камъка, докато падах през вихрещия се хаос. Отскочих нагоре, свързах светлинното въже към стената, докато скали и камъни се сипеха около мен. Пещерата потрепери.

След това всичко утихна. Замигах, за да почистя очи от прахта и открих, че вися на светлинното въже в центъра на малка пещера, може би десет или петнайсет метра висока. Бях си изгубила раницата и си бях ожулила силно ръката.

Браво. Направо страхотно, Спенса. Така става, когато побеснееш. Изпъшках, усетих, че главата ми пулсира, след това докоснах с пръсти дланта, за да освободя въжето и се спуснах на пода.

Тупнах долу и притаих дъх. Някъде в далечината проехтяха нови трясъци, но и те заглъхнаха.

Най-сетне се изправих на разтрепераните си крака и се изтупах от прахта. Забелязах, че презрамката на торбата ми се подава от камъните наблизо. Изтеглих я, след това проверих манерката и картите вътре. Всичко беше наред.

Харпунът беше друга работа. Открих дръжката, но от останалото нямаше и следа. Сигурно беше затрупано под планина от боклуци.

Отпуснах гръб на един камък. Знаех, че не трябва да излизам на повърхността, докато падат отломки. Направо си бях изпросила онова, което ми се случи.

Някъде наблизо се чу драскане. Плъх може би? Вдигнах незабавно дръжката на харпуна, след това се почувствах двойно по-глупава. Независимо от всичко се изправих на крака, метнах торбата на рамо и увеличих светлината на гривната. Някаква сянка се дръпна настрани и аз я последвах, куцукайки. Може би щях да открия друг изход.

Вдигнах гривната във въздуха и осветих пещерата. Светлината се отрази в нещо пред мен. Метал ли беше това? Може би една от водоносните тръби?

Тръгнах натам и останах без дъх, когато осъзнах какво виждам. Там, сгушен в един ъгъл на пещерата — заобиколен от каменни късове — стоеше кораб.

4.

Това беше изтребител.

Стар, с напълно непознат за мен дизайн. Имаше по-широк размах на крилата от корабите на ЗСД и формата на малко изчанчено W. Прави като бръсначи крила отстрани очертаваха стара, посипана с прах пилотска кабина в средата. Подемният пръстен — нещото, което караше изтребителите да се вдигат — беше потънал в камъните под кораба, но, доколкото успях да видя, беше цял.

За момент забравих за теста. Кораб.

Колко ли време е бил тук, за да се събере толкова прах и камъни около него? Едното крило беше извито почти до земята, вероятно от срутване в пещерата, а задните бустери бяха направо на каша.

Не познавах модела. Това беше невероятно. Знаех всички модели на ЗСД, всички крелянски кораби, търговските кораби, които използваха номадските човешки кланове. Бях изучила дори старите кораби, които бяха летели през първите десетилетия след катастрофата на Метален рой.

Можех да ги посоча дори насън, да нарисувам силуетите им по памет. Никога обаче не бях виждала такъв модел. Пуснах торбата и се качих — предпазливо — по крилото, извито надолу. Гривната ми осигуряваше светлина, а ботушите ми драскаха по наслоилата се прах, разкрих надраскана метална повърхност. Дясната страна на кораба беше доста очукана.

Той е катастрофирал тук, помислих си аз. Много отдавна.

Качих се близо до кръглата пилотска кабина, която имаше стъклен — вероятно от плексиглас — капак, който бе напълно здрав. Бяха минали поколения и корабът едва ли имаше мощност, за да отвори собствената си пилотска кабина, но аз открих панела за ръчно отваряне точно където предполагах, че ще бъде. Избърсах прахта и попаднах на надпис — на английски. На него пишеше ОСВОБОЖДАВАНЕ НА КАПАКА В СЛУЧАЙ НА АВАРИЯ.

Значи корабът беше човешки. Следователно беше стар. Може би дори древен, също като апарата и пояса от отломки.

Изтеглих ръчката, но напразно. Това чудо заяждаше. Поставих ръце на ханша и се замислих дали да не разбия капака, за да вляза, но ми се стори жалко. Та това беше антика, чието място беше на пиедестал в музея за кораби в Огнен рай, където почитахме воините от миналото. В кабината нямаше скелет, така че пилотът или беше избягал, или корабът беше толкова стар, че дори костите бяха станали на прах.

Добре, ще подходя деликатно. Можех да бъда деликатна. Бях невероятно деликатна. Винаги.

Закачих края на светлинното въже към лоста за освобождаване на капака, след това минах по горната част на кораба към камъните отзад, където закачих другия край към едър камък. Така въжето се отдели напълно от гривната и тя спря да блести. Въжето можеше да функционира час или два след като се отделеше от източника си на захранване, но щеше да запази дължината си, когато бъде освободено.

Отпуснах се по гръб, опрях се на стената и се опитах да изтласкам камъка с крака. Той се търкулна по другите камъни и щом чух прищракване от пилотската кабина, освободих въжето с докосване. То отпусна захвата си и в двата края и гривната го всмука отново.

След като свърших тази работа, отидох да проверя дали ръчката се е вдигнала и заварих древната кабина открехната. Изпълнена със страхопочитание, вдигнах капака докрай и от двете му страни се посипа прах. Вътрешността изглеждаше забележително добре запазена. Когато се плъзнах вътре, седалката се оказа твърда, но кожата не беше нито напукана, нито се разлагаше.

Подобен контрол, помислих си аз и отпуснах лявата ръка на дросела, а дясната върху контролната сфера, пъхнах пръстите в дупчиците. Преди бях седяла в симулатор в музея, но никога в истински кораб.

Бръкнах в джоба си, напипах значката на татко, която бях взела от скривалището преди да вляза в тунелите. Вдигнах я и я оставих да заблести на светлината на гривната. Същото ли беше изпитвал татко, това великолепно чувство на принадлежност, когато е седял в пилотската кабина? Какво ли щеше да си помисли, ако знаеше, че дъщеря му прекарва времето си като лови плъхове? Че се намира в прашна пещера, вместо да се яви на теста за пилоти?

Че се е предала, вместо да се бори?

— Не съм се предала! — заявих. — Не съм избягала!

Е… може и да бях. Но какво друго можех да направя? Как да се боря срещу цялата система. След като лично адмирал Железен юмрук — главата на ЗСД — не ме искаше, не можех да направя нищичко.

В мен нахлу гняв. Разочарование, омраза. Мразех ЗСД заради начина, по който се бяха отнесли към баща ми, гняв към мама и учителите — всички възрастни, които ми бяха позволили да мечтая, макар да са знаели истината.

Затворих очи и почти усетих мощта на корабния бустер зад себе си. Почти усетих тласъка на джи форса, докато завивах. Усетих мириса на свеж, чист въздух, изтеглен от горните слоеве на атмосферата и вкаран в пилотската кабина.

Исках да го почувствам повече от всичко друго. Когато обаче отворих очи, се озовах отново в старата, счупена антика. Никога нямаше да летя. Те щяха да ме отпратят.

Един глас зашепна някъде в ума ми.

Ами ако това е тестът?

Ами ако… ами ако искат да видят какво ще направя? По дяволите, ами ако госпожа Вмиър ме е излъгала? Ами ако избягах за нищо — или по-лошо, ако току-що доказах, че наистина съм страхливка, също като татко, както твърдят всички?

Изругах, проверих часовника на светлинната гривна. Четири часа. Разполагах с четири часа до теста. Бях прекарала почти целия ден в обиколки. Нямаше начин да успея да се върна в Огнен рай навреме. Дали пък нямаше да успея?

— Устреми се към звездите, Спенса — прошепнах.

Трябваше да опитам.

5.

Връхлетях в стаята за теста също като изтребител, включил бустера на свръхскорост.

Прекъснах висока, възрастна жена в бяла униформа на адмирал. Имаше сребърна коса до раменете и тя се намръщи, когато спрях на прага. След това премести веднага поглед към часовника на стената.

Втората стрелка отброи още едно деление. В този миг стана осемнайсет часа.

Бях успяла. От мен течеше пот, гащеризонът ми беше скъсан, прашен от близката ми среща с къс от космическите отломки. Важното обаче бе, че бях успяла.

Никой в стаята не каза и дума. Намирахме се в правителствените сгради в центъра на Огнен рай — близо до асансьорите към повърхността. Стаята беше натъпкана с чинове; имаше поне сто хлапета. Не си бях давала сметка, че има толкова много седемнайсетгодишни в пещерите на Дръзки, а единственото желание на тези бе да станат пилоти.

В този момент всички до един ме бяха зяпнали.

Вирнах брадичка и се опитах да се престоря, че всичко си е в реда на нещата. За съжаление единственият свободен чин, който забелязах, се намираше точно пред жената със сребърната коса.

Познавах ли я? Това лице…

По дяволите.

Тази не беше от младшите адмирали, пред мен стоеше Джуди Айвънс, самата „Железен юмрук“. Тя беше сред Първите граждани, шеф на ЗСД, така че бях виждала лицето ѝ на стотици снимки и статуи. Та тя беше сред най-важните хора на света.

Закуцуках към чина пред нея, постарах се да не издавам смущението си — нито болката си. Тичането насам беше свързано с множество лудешки спускания със светлинното въже през пещери и тунели. Мускулите ми протестираха от усилието, десният ми крак се схвана от крампа в мига, в който седнах.

Намръщих се и пуснах торбата на пода до мястото си. Един помощник я грабна и я отнесе някъде отстрани в стаята, тъй като не ни беше позволено да имаме нищо на чина освен молив.

Затворих очи, но след това ги отворих едва-едва, когато чух далечен глас да шепти наблизо.

— О, благодаря на стария свят.

Дърдорко ли беше това? Вдигнах поглед и го забелязах през няколко редици. Сигурно беше пристигнал три часа по-рано, след това се беше тревожил, че ще закъснея. А нямаше причина да го прави. Пристигнах и дори имах половин свободна секунда. Намигнах му, след това се съсредоточих, за да не изкрещя от болка.

— Както казвах — продължи адмиралът, — ние се гордеем с вас. Работата и подготовката ви доказват, че сте най-доброто и най-обещаващо поколение, което ЗСД познава. Вие сте поколението, което ще наследи повърхността. Вие ще ни изведете към необятна нова ера в борбата срещу креляните.

— Не забравяйте, че този тест не доказва стойността ви. Всички вие сте стойностни хора. За да се вдигне един самолет във въздуха, са нужни стотици техници, механици и персонал по поддръжката. Дори скромните техници по отглеждането на водораслите участват в опитите ни да оцелеем. Бустерът на самолета не бива да се отнася презрително към болтовете, които го държат на място.

— Не всички ще издържат изпита, но като сте избрали да дойдете тук, вие оправдавате очакванията, които имаме. За онези, които издържат: очаквам да следя обучението ви. Проявявам личен интерес към кадетите.

Намръщих се. Тя изглеждаше толкова надменна, толкова безразлична. Със сигурност не я беше грижа за мен, макар на баща ми да се носеше лоша слава.

Докато помощниците се втурнаха да раздават тестовете, Железен юмрук се отдръпна настрани, близо до някакви капитани в безупречни униформи. Нисък човечец с очила ѝ зашепна, след това ме посочи. Железен юмрук се обърна и ме погледна отново, изви устни надолу.

О, не.

Погледнах към другата стена на стаята, където учители — включително госпожа Вмиър — наблюдаваха. Тя ме забеляза, след това поклати глава, сякаш от разочарование. Само че… аз… аз мислех, че съм разбрала. Те просто се опитваха да разберат дали съм достоен представител на Дръзки.

Нали така?

Един от помощниците нарочно извади тест от долната част на купчината и го постави на бюрото ми. Колебливо бръкнах в джобовете за молив, но напипах единствено значката на татко. Някой отстрани изсъска и аз погледнах към Дърдорко — който ми подхвърли резервния си молив.

Благодаря, изрекох с устни, след това отворих теста и се надвесих над първия въпрос.

Стомахът ме присви. Въпрос за водорасли? Да, тестовете често включваха случайни въпроси от ученото в училище, но… водорасли?

Обърнах на следващата страница.

Следващият беше за почистването на отходните канали, както и по-следващият. Усетих как лицето ми изстива, когато осъзнах, че всички петдесет страници съдържат въпроси за неща като водорасли, басейни за отглеждане на водорасли, отходни канали или вентилация. Тези въпроси ги бях пропуснала, докато ходех на лов. Присъствах следобедите на часовете по физика и история, но просто не ми беше останало достатъчно време, за да науча всичко.

Погледнах отново госпожа Вмиър, но тя не срещна очите ми, затова се приведох напред и надникнах в теста на Дарла Мий-Бим. Първият ѝ въпрос беше коренно различен.

Стегнат лупинг, ножица със завъртане, лупинг на Алстром, подаване на обратна тяга и завъртане в зависимост от това колко близо бе врагът до теб, състоянието на бойното поле и какво точно прави партньорът по изтребител. Облегнах се настрани и надзърнах в теста на друг съсед, където забелязах номера с думите бустер и дросел. Въпрос за ускорението и джи форс.

Един от помощниците заговори, достатъчно високо, за да го чуят всички присъстващи в стаята.

— Държа да ви уведомя, че съседите ви по чин са с различни тестове, така че преписването, което се наказва с изгонване, е напълно безсмислено.

Отпуснах се на седалката и в мен кипна гняв. Това бяха пълни дивотии. Да не би да бяха подготвили тест специално за мен, да бяха включили теми, за които са знаели, че съм била принудена да пропусна?

Докато кипях от яд, няколко човека станаха и тръгнаха към предната част на стаята. Нямаше начин да са приключили, нали? Единият — висок, добре сложен млад мъж с кафява кожа, къса къдрава черна коса, по чието лице се беше изписала досада — подаде на адмирала теста си. От мястото си видях, че е празен, освен името. Той ѝ показа значка — специална значка в синьо и златно. Това беше значката на пилот, сражавал се в Битката за Висина.

Деца на Първи граждани, помислих си аз. За тях бе достатъчно да се явят и да попълнят имената си и автоматично ги приемаха в пилотската школа. Днес бяха шестима, всеки получаваше шанс, който трябваше да се падне на друг, трудолюбив ученик.

Шестимата си тръгнаха един след друг и адмиралът остави непопълнените им тестове на чин до предната стена. Оценките им нямаха никакво значение. Както и моите оценки нямаха значение.

Припомних си думите на Диа. Да не би да си въобразяваш, че ще допуснат дъщерята на Преследвач да лети в ЗСД?

Въпреки това се опитах. Обзета от ярост — стисках молива толкова силно, че счупих графита и трябваше да си намеря друг — аз започнах да драскам по тъпия тест. Всеки въпрос имаше за цел да сломи волята ми. Басейни за отглеждане на водорасли. Вентилация. Канализация. Места, на които се предполагаше, че ми е мястото.

Дъщерята на страхливец. Има късмет, че не сме я хвърлили в басейните за водорасли.

Писах часове наред, чувствата се блъскаха вътре в мен. Гневът се бореше с наивните очаквания. Разочарованието се сражаваше с надеждата. Истината бе отвела на разстрел оптимизма.

Постарах се да не оставям непопълнени въпроси, но на почти две трети от тях отговорът ми се изчерпваше с „Не знам. Ще попитам човек, който знае“. Болеше ме да им отговарям, сякаш по този начин доказвах, че съм некомпетентна.

Само че нямаше начин да се предам. Най-сетне звънецът би, отбеляза края на петте часа. Отпуснах се на стола, когато един помощник изтегли теста изпод пръстите ми. Видях как се отдалечава.

Не.

Адмирал Железен юмрук се беше върнала и говореше — след като тестът беше приключил — с малка група хора в костюми и поли, Първи граждани или членове на Националното събрание. На Железен юмрук ѝ се носеше славата, че е строга, но справедлива.

Станах и се приближих до нея, бръкнах в джоба си и стиснах значката на татко. Чаках с уважение, докато учениците излизаха, за да отидат на партито след теста, където към тях щяха да се присъединят онези, които вече бяха с уредена кариера и които цял ден бяха подавали документи и бяха назначавани на съответните работни места. Онези, които се бяха явили на теста и се бяха провалили, щяха да получат насоки за други възможности през седмицата.

Тази вечер обаче всички щяха да празнуват заедно, както бъдещите пилоти, така и бъдещите портиери.

Най-сетне Железен юмрук ме погледна.

Показах ѝ значката на татко.

— Госпожо — започнах. — Като дъщеря на пилот, участвал в Битката за Висина, моля да бъда приета в пилотската школа.

Тя ме огледа от главата до петите, забеляза скъсания ръкав, мръсното лице и засъхналата по ръката ми кръв. Взе значката от ръката ми и аз притаих дъх.

— Ти да не би да си въобразяваш — заяви тя, — че ще приема значката на предател?

Сърцето ми се сви.

— Дори не би трябвало да е в теб, момиче — продължи тя. — Не е ли била унищожена, когато той катастрофира? Да не би да си откраднала чужда значка?

— Госпожо — отвърнах напрегнато. — Не е изгоряла по време на катастрофата. Той ми я даде преди да полети за последен път.

Адмирал Железен юмрук се обърна, готова да си тръгне.

— Госпожо? — повиках я аз. — Моля ви. Много ви моля да ми дадете шанс.

Тя се поколеба, реших, че обмисля, но след това се наведе и зашепна.

— Момиче, ти имаш ли някаква представа какви кошмари в обществените отношения ще предизвикаш? Ако те допусна и се окажеш страхливка като него… Няма начин да те оставя да се качиш в пилотска кабина. Радвай се, че си в тази сграда.

Почувствах се така, сякаш ме беше ударила. Тази жена — героиня в очите ми — се обърна, готова да си тръгне.

Стиснах я за ръката и неколцина от помощниците ахнаха тихо. Аз обаче не я пусках.

— Все още държите значката ми — изтъкнах. — Тези значки принадлежат на пилотите и семействата им. Традицията…

— Значките на истинските пилоти принадлежат на семействата — рече тя. — Не на страхливците. — Тя се изтръгна от пръстите ми с удивително силно дръпване.

Бях готова да я нападна. Почти го направих; в мен бе лумнал огън, въпреки че лицето ми бе студено.

Нечии ръце ме сграбчиха отзад преди да успея да ѝ се нахвърля.

— Пумпал? — заговори Дърдорко. — Спенса! Какви ги вършиш?

— Тя я открадна. Тя взе значката на татко… — Замълчах, когато адмиралът излезе с помощниците си. След това се отпуснах в ръцете на Дърдорко.

— Спенса? — заговори най-добрият ми приятел. — Да вървим на партито. Можем да поговорим там. Как се справи? Аз мисля… аз май не се справих. Спенса?

Отдръпнах се от него и се върнах на бюрото си. Неочаквано се почувствах твърде изтощена, за да стана.

— Пумпал?

— Върви на партито, Дърдорко — прошепнах.

— Ама…

— Остави ме на мира. Моля те. Просто… остави ме сама.

Той никога не знаеше как да се държи с мен, когато изпаднех в подобно настроение, затова поостана за кратко, но сетне се отдалечи.

Аз останах сама в стаята.

6.

Минаха часове.

Гневът ми одеве беше жарък като магма. Сега изпитвах единствено студ. Бях изтръпнала.

Гласове от партито се носеха от друга част на сградата.

Чувствах се използвана и най-вече… празна. Не трябваше ли да си счупя молива, да разхвърлям масите в гнева си? Не трябваше ли да обмислям отмъщение към враговете си, към техните деца и внуци? Не трябваше ли да се държа по типичния за Спенса начин?

Вместо това седях и гледах пред себе си. Не помръднах, докато звуците от партито не заглъхнаха. Най-сетне една помощничка надникна в стаята.

— Ами, трябва да си тръгваш.

Не помръднах.

— Сигурна ли си, че не искаш да си тръгваш?

Трябваше да ме извлекат оттук. Представих си как го правят — много героично и дръзко — но очевидно помощничката нямаше подобно намерение. Тя угаси лампите и ме остави на светлината на червено-оранжевите отблясъци на аварийните лампи.

Най-сетне станах и отидох до чина при стената, където Железен юмрук — може би случайно — беше оставила тестовете, които децата на Първите граждани ѝ бяха дали. Прегледах купчинката; всеки от тях си беше написал единствено името, останалите въпроси бяха празни.

Взех най-горния, първия, който ѝ беше предаден. На него пишеше Джорген Уейт, последвано от въпрос.

Това беше подвеждащ въпрос, тъй като хората сигурно щяха да забравят сблъсъка Юникарн — за него не се говореше много. В него обаче напъпилите ЗСД за пръв път бяха използвали изтребители с второ поколение модели, построени тайно в Огнен рай. Върнах се на чина си и седнах, след това отговорих на въпроса.

Преминах на следващия, след това на следващия. Въпросите бяха хубави. Не просто списъци с дати или части. Имаше математически въпроси за скоростите по време на битка. Повечето обаче бяха въпроси за намерение, мнение и лично предпочитание. Трябваше доста да помисля над два, опитах се да реша дали да кажа онова, което мислех, че се иска в теста, или да дам правилния отговор.

И двата пъти се спрях на второто. А и на кого му пукаше?

Бях завършила, когато чух някакви хора да говорят навън. Портиери и чистачи, ако можех да съдя по разговора.

Неочаквано се почувствах глупаво. Дали да изпищя и да накарам насила някой нещастен чистач да ме извлече за косата? Бях сломена. Не можеш да спечелиш всяка битка, няма нищо срамно в това да изгубиш, когато врагът ти е по-многоброен. Обърнах теста и почуках с молив по него, все още седнала в почти пълния мрак, работех на отблясъците на аварийното осветление.

Започнах да скицирам кораб във формата на W на гърба на теста. Тогава у мен започна да се оформя откачена идея. ЗСД не бяха създадени като военна част; отначало били група мечтатели със своя луда идея. Накарай апарата да проработи, създай кораби по плановете, оцелели след катастрофата на планетата.

Те бяха построили свои собствени кораби.

Вратата се отвори и вътре нахлу светлина от коридора. Чух как отвън изтрака кофа и двама започнаха да се оплакват колко много течности били разплискани в стаята за партита.

— Излизам след малко — подвикнах, докато довършвах скицата. Мислех. Питах се. Мечтаех.

— Защо си все още тук, хлапе? — попита чистачът. — Не ти ли се ходеше на парти?

— Не ми се празнуваше.

Той изсумтя.

— Не се ли справи добре на теста?

— Оказа се, че няма значение — натъртих. Погледнах го, но светлината падаше отзад, очертаваше единствено силуета му на прага. — Някога… — започнах аз. — Някога имали ли сте чувството, че са ви принудили да бъдете какъвто не сте?

— Не. Щях да се наложа.

Въздъхнах. Мама сигурно се тревожеше безумно за мен. Станах и приближих до стената, където помощникът беше оставил торбата ми.

— Защо го искаш толкова много? — попита чистачът. Нямаше ли нещо познато в гласа му? — Опасно е да си пилот. Повечето ги убиват.

— Едва по-малко от петдесет процента ги свалят през първите пет години — отвърнах. — Не всички умират. Някои катапултират. Други се разбиват, но оживяват.

— Да, знам.

Застинах, след това се намръщих и погледнах фигурата. Не виждах лицето, но нещо проблесна на гърдите му. Медали ли бяха това? Може би пилотска значка? Присвих очи и забелязах сако на ЗСД и официални панталони.

Този човек не беше чистач. Все още чувах двамата да си говорят в коридора и да си подхвърлят шеги.

Изпънах гръб. Човекът пристъпи бавно към бюрото ми и аварийното осветление разкри, че е стар, някъде на петдесет, с чисто бели мустаци. Куцаше.

Взе теста, който бях попълнила, след това го прелисти.

— Кажи защо? — попита най-сетне той. — Защо го искаш толкова много? Никога не задават най-важните въпроси на тези тестове. Защо искаш да станеш пилот?

За да се докажа и да изчистя името на татко. Това беше незабавният отговор, въпреки че нещо друго се опитваше да го измести. Нещо, което татко казваше понякога, нещо заровено у мен, често засенчено от мисли за отмъщение и изкупление.

— Защото трябва да видиш небето — промълвих.

Мъжът изсумтя.

— Ние се наричаме наследници на Дръзки — заяви той. — Основната идея на хората ни е фактът, че не се предаваме. А пък Железен юмрук винаги е толкова изненадана, когато някой ѝ се противопостави. — Той поклати глава, след това остави теста и още нещо.

Обърна се и закуцука към вратата.

— Чакайте — повиках го аз. — Кой сте вие?

Той застана на прага и светлината от коридора показа лицето му по-ясно, с мустаците, с очите, които изглеждаха… стари.

— Познавах баща ти.

Чакай малко. Наистина познавах този глас.

— Мелез? — досетих се. — Това си ти. Ти беше неговият партньор.

— В един друг живот — отвърна той. — Седем точно другиден, сграда 5, стая C-14. Покажи значката, за да те пуснат.

Значката ли? Върнах се при чина и открих върху теста ми — значка на кадет.

Грабнах я.

— Само че Железен юмрук каза, че никога няма да ме допусне до пилотска кабина.

— Аз ще се оправя с Железен юмрук. Класът е мой; аз решавам кои ще ми бъдат студенти и дори тя не може да ми попречи. Прекалено важна е за подобни изпълнения.

— Прекалено важна ли? Да дава заповеди ли?

— Военен протокол. Когато станеш достатъчно важен, за да нареждаш как една армада да води битка, си твърде важен, за да се месиш как началникът на снабдяването си върши работата. Ще видиш. Знаеш много, ако може да се съди по теста, но има и неща, които не знаеш. На номер седемнайсет си сбъркала.

Седемнайсет… — прерових бързо теста.

— Численото превъзходство ли?

— Правилният отговор беше да отстъпиш и да чакаш подкрепления.

— Не е вярно.

Той се напрегна, а аз бързо прехапах език. Трябваше ли да споря с човека, който току-що ми беше дал кадетска значка?

— Аз ще те пусна в небето — рече той, — но те няма да те галят с перце. И аз няма да те щадя. Няма да бъде справедливо.

— Има ли изобщо нещо справедливо?

Той се усмихна.

— Смъртта. Тя се отнася към всички ни като с равни. Седем точно. Не закъснявай.