Кървавото евангелие

Мъртвите продължаваха да пеят.

На сто метра над главата на Елеазар хорът на деветстотинте юдейски въстаници звънтеше и боботеше предизвикателно към римския легион пред портите им. Защитниците се бяха заклели да отнемат собствения си живот, но да не бъдат заловени. Последните им молитви, отправяни от високата крепост към небето, отекваха долу в тунелите, изсечени в сърцето на планината Масада.

Изоставил обречените си хора на палещата слънчева светлина, Елеазар откъсна поглед от варовиковия таван на коридора. Искаше му се да може да се моли редом с тях, да жертва живота си в последната битка. Но съдбата му беше друга.

Щеше да я срещне по друг път.

Вдигна безценния блок. Стопленият от слънцето камък бе дълъг, стигаше от дланта до лакътя му, колкото едно новородено. Притиснал блока до гърдите си, Елеазар си заповяда да влезе в грубо изсечения проход, пронизващ сърцето на планината. Зидари зазидаха пътя зад него. Никой не можеше да го последва.

Седмината войници, които го съпровождаха, тръгнаха напред с факлите. Мислите им сигурно бяха с деветстотинте им братя горе на изпепеленото от слънцето плато. Крепостта бе под обсада от месеци. Десет хиляди римски легионери, разположени на огромни лагери, бяха наобиколили възвишението и не позволяваха на никого да влезе или излезе. Въстаниците се бяха заклели след края на молитвата да отнемат живота на семействата си и да посегнат на самите себе си, преди римляните да са завладели стените им. И сега те се молеха и се приготвяха да избият невинните.

„Както трябва да направя и аз.“

Задачата му тежеше не по-малко от камъка в ръцете му. Мислите му се насочиха към онова, което го очакваше долу. Гробницата. Беше се молил часове наред в онзи подземен храм, коленичил на каменните блокове, които бяха толкова плътно долепени един до друг, че и мравка не можеше да мине между тях. Беше изучавал гладките стени и високия засводен таван. Беше се възхищавал на изпипаната работа на строителите, с чиито усилия се бе появило онова свещено място.

Но дори тогава не беше посмял да погледне саркофага в храма.

Онази нечиста крипта, която щеше да приеме най-святото Божие слово.

Притисна още по-силно камъка към гърдите си.

„Моля те, Господи, снеми този товар от плещите ми.“

Тази последна молитва, подобно на хилядите преди нея, остана без отговор. Жертвата на въстаниците горе трябваше да бъде почетена. Прокълнатата им кръв трябваше да послужи за по-висша цел.

Стигна арката на храма, ала не можеше да мине през нея. Другите се забутаха един друг и заеха местата си. Елеазар опря чело на студената стена, като се молеше за утеха.

Напразно.

Погледът му се насочи навътре. Трептящата светлина на факлите хвърляше танцуващи сенки по камъните на засводения таван. Пушекът се виеше и се мъчеше да намери изход, но такъв нямаше.

Нямаше изход за никого от тях.

Накрая погледът му се спря върху малкото момиче, паднало на колене и държано от войниците. Сърцето го болеше от жалката гледка, но не можеше да зареже задачата, с която бе натоварен. Надяваше се тя да затвори очи, за да не му се налага да гледа в тях накрая.

„Като от вода...“

Така беше описала тези очи отдавна мъртвата му сестра. Очите на дъщеря ѝ, на малката ѝ Азуба.

Елеазар се взираше в очите на племенницата си.

Все още бяха очи на дете — но онова, което гледаше свирепо към него, не беше дете. Беше видяла неща, които не бива да вижда никое дете. И скоро щеше да спре да вижда.

„Прости ми, Азуба.“

С една последна молитва Елеазар пристъпи в осветената от факли гробница. Немощните пламъци се отразяваха в измъчените очи на седемте войници, които го чакаха. Бяха се сражавали дни наред с римляните със съзнанието, че битката ще приключи със собствената им смърт, но не по този начин. Той им кимна, после кимна и на мъжа в роба сред тях. Деветима мъже в разцвета на силите си се бяха събрали, за да принесат в жертва едно дете.

Всички сведоха глави пред Елеазар, сякаш беше някакъв светец. А всъщност нямаха представа колко нечист беше той. Само той си знаеше. И онзи, на когото служеше.

Всеки мъж имаше кървави рани, някои нанесени от римляните, други от малкото момиче, което държаха в плен.

Пурпурната роба, която я бяха принудили да облече, беше твърде голяма и в нея телцето ѝ изглеждаше още по-дребно. Мръсните ѝ ръце се бяха вкопчили в опърпана кукла от кожа, боядисана в цвета на юдейската пустиня. Едното око на куклата липсваше.

Елеазар затърси в лицето ѝ слънцето, което го озаряваше така често.

Към него обаче гледаше единствено мрак.

Момичето изсъска и оголи зъби.

— Азуба — умолително рече той.

Очите, някога спокойни и прекрасни като на сърничка, сега го гледаха с животинска омраза. Азуба пое дълбоко дъх и изплю гореща кръв в лицето му.

Елеазар залитна назад, замаян от коприненото докосване, от железния привкус на кръвта. Избърса лице с трепереща ръка. Коленичи пред момичето и нежно почисти кръвта от брадичката ѝ, след което захвърли надалеч мръсния парцал.

И тогава чу.

Тя също чу.

Елеазар и Азуба рязко вдигнаха глави. Само те в гробницата чуха писъците от върха на планината. Само те разбраха, че римляните са пробили защитата на крепостта.

Клането горе беше започнало.

Човекът в робата забеляза движението им и разбра какво означава то.

— Нямаме време.

Елеазар погледна към по-стария мъж в прашната кафява роба — той бе техният водач, той бе настоял детето да бъде кръстено сред такъв ужас. Годините бяха оставили белезите си върху брадатото му лице. Сериозните, непроницаеми очи се затвориха. Устните му се раздвижиха в безмълвна молитва. Лицето му засия от увереността на човек, освободен от всякакви съмнения.

Накрая благословените очи се отвориха отново и се взряха в лицето на Елеазар, сякаш търсеха душата му. Елеазар си спомни друг поглед, на друг човек, преди много, много години.

Извърна се засрамен.

Войниците се събраха около отворения каменен саркофаг в центъра на гробницата. Той беше издялан от един варовиков блок, достатъчно голям, за да побере трима едри мъже.

Но щеше да прибере в себе си само едно малко момиче.

Във всеки ъгъл димеше смес от миро и тамян. Елеазар долови през благоуханието по-мрачни миризми — гореща сол и парливи подправки, събрани според предписанията на стар есейски текст.

Всички бяха в готовност, ужасени.

Елеазар сведе глава за последен път, като се молеше да има някакъв друг начин.

„Вземи мен, не нея.“

Но ритуалът изискваше всички да изпълнят ролите си.

Момиче с покварена невинност.

Рицар на Христа.

Воин на Човека.

Водачът в робата заговори. Дрезгавият му глас не потрепна.

— Това, което трябва да се направи, е по Божия воля. За защита на душата ѝ. И на душите на другите. Хванете я!

Но не всички бяха дошли тук доброволно.

Азуба се отскубна от държащите я ръце и се втурна към изхода, бърза като кошута.

Единствено Елеазар се оказа достатъчно бърз, за да я хване. Сграбчи тънката ѝ китка. Тя започна да се съпротивлява, но той беше по-силен. Мъжете ги наобиколиха плътно. Азуба притисна куклата към гърдите си и падна на колене. Изглеждаше толкова окаяно малка.

Водачът направи знак на един от войниците.

— Трябва да се направи.

Войникът пристъпи напред и хвана ръката на Азуба, грабна куклата и я захвърли настрани.

— Не! — изкрещя тя — първата отчаяна дума, изтръгнала се от детското гърло.

Азуба отново се отскубна и се хвърли яростно напред. Скочи към войника пред себе си и обви крака около кръста му. Зъби и нокти раздраха лицето му и мъжът тежко рухна върху камъка.

Други двама войници се втурнаха на помощ, издърпаха подивялото момиче и го приковаха на пода.

— Отнесете я при гроба! — заповяда водачът.

Мъжете се поколебаха. Бояха се да мръднат. Детето се мяташе под тях.

Елеазар видя, че паниката ѝ не е предизвикана от държащите я войници. Погледът ѝ не се откъсваше от онова, което ѝ беше отнето.

Той взе опърпаната кукла и я приближи към окървавеното ѝ лице. Играчката я бе успокоявала толкова много пъти, когато бе малка. Елеазар се помъчи да сподави спомените: как си играеше под яркото слънце със своите засмени сестри и с тази кукла. Играчката затрепери в ръката му.

Погледът ѝ омекна и стана умолителен. Постепенно престана да се съпротивлява. Освободи едната си ръка от хватката на мъжете и посегна за куклата.

Когато пръстите ѝ я докоснаха, тялото ѝ се отпусна и тя се предаде на участта си, прие, че бягството е невъзможно. Затърси утеха в близостта на куклата си, както беше правила като невинно дете. Доближи играчката към лицето си и опря малкото си носле в нея, като символ на детски покой.

Елеазар махна на хората си да се дръпнат и вдигна притихналото момиче. Притисна студеното ѝ телце към гърдите си и тя се сгуши, както го правеше някога. Елеазар се замоли за сила да направи онова, което трябва.

Камъкът в другата му ръка му напомни за дадената клетва.

Отстрани водачът им започна молитвите, свързващи жертвата горе с тази долу, като използваше древни заклинания и свети думи и хвърляше щипки благовония в малките кадилници. На върха на планината въстаниците отнемаха живота си, докато римляните разбиваха портите.

Трагичното плащане с кръв горе щеше да уреди дълга тук.

Стиснал здраво каменния блок, Елеазар отнесе момичето до отворения саркофаг. Той вече беше пълен почти до ръба, течността вътре се плискаше и блещукаше. Саркофагът трябваше да изпълни ролята на микве — ритуална вана за потапяне на онези, които трябва да бъдат пречистени.

Но вместо с благословена вода тази вана бе пълна с вино.

По пода бяха разхвърляни празни глинени кани.

Елеазар стигна до криптата и се загледа в тъмните ѝ дълбини. Светлината на факлите превръщаше виното в кръв.

Азуба зарови лице в гърдите му. Елеазар преглътна горчивата мъка.

— Сега — нареди водачът им.

Елеазар притисна за последен път телцето на момичето към гърдите си и почувства как тя изхлипа. Погледна към тъмния изход. Все още можеше да спаси тялото ѝ, но само ако прокълне нейната душа, както и своята собствена. Това ужасно действие беше единственият път към истинското спасение.

Войникът с най-висок чин взе момичето от ръцете на Елеазар и я задържа над отворения гроб. Азуба притискаше куклата към гърдите си и в очите ѝ се четеше животински ужас, докато мъжът я спускаше към виното. И изведнъж спря. Погледът ѝ намери Елеазар. Той протегна ръка към нея, после я дръпна.

— Слава на Господа Бог наш на небето — напевно произнесе водачът.

Горе припяването беше спряло. Азуба наклони глава, сякаш се вслушваше. Елеазар си представи как кръвта попива в пясъка и се просмуква към сърцето на планината. Вече всичко би трябвало да е свършило. Смъртта на онези горе бележеше последния мрачен акт по запечатването на гробницата.

— Елеазар — каза водачът. — Време е.

Елеазар подаде безценния каменен блок, чиято свята тайна бе единствената сила, способна да го накара да продължава напред. Изобщо не усещаше тежестта му. Само натежалото му сърце не му даваше да си поеме дъх.

— Трябва да бъде направено — каза мъжът в робата, този път по-меко.

Елеазар нямаше вяра на гласа си, за да отговори. Тръгна към момичето.

Командирът пусна Азуба във виното. Тя се загърчи в тъмната течност, малките пръсти драскаха по каменните стени на ковчега ѝ. Червената течност преля през ръба и се плисна по пода. Очите ѝ го гледаха умоляващо, докато той поставяше каменния блок върху слабите ѝ гърди — и после натисна. Тежестта на камъка и потръпващата сила на ръцете му притиснаха момичето дълбоко във ваната с вино.

Тя вече не се съпротивляваше, само притискаше куклата към гърдите си. Лежеше притихнала, сякаш вече бе мъртва. Немите ѝ устни се движеха и образуваха думи, които изчезнаха, когато малкото ѝ лице потъна.

Какви бяха тези изгубени думи?

Елеазар знаеше, че този въпрос ще го преследва във вечността.

— Прости ми — задавено изрече той. — Прости и на нея.

Виното измокри ръкавите на туниката му, опари кожата. Елеазар държа безжизненото ѝ тяло, докато молитвите на водача им не спряха.

Сякаш беше изминала цяла вечност.

Накрая я пусна и се изправи. Азуба остана удавена на дъното, завинаги притисната от тежестта на свещения камък, завинаги негов прокълнат пазител. Елеазар се замоли този акт да пречисти душата ѝ, да е вечно покаяние за покварата в нея.

„Малката ми Азуба...“

Свлече се до саркофага.

— Затворете го — нареди водачът.

Варовиковата плоча бе спусната с въжета и легна върху саркофага. Мъжете намазаха обилно ръбовете на похлупака със смес от пепел и вар, за да залепят камък за камък.

Елеазар долепи длани в стената на затвора ѝ, сякаш докосването може да я утеши. Но тя вече бе отвъд всякаква утеха.

Опря чело в твърдия камък. Това бе единственият начин. Постъпката им служеше за едно по-висше благо. Но тази истина не намаляваше болката му. Нито нейната.

— Хайде — подкани го водачът им. — Каквото трябваше да се стори, е сторено.

Елеазар треперливо пое глътка зловонен въздух. Войниците кашляха и се тътреха към изхода. Елеазар остана сам с нея в тъмната гробница.

— Не можеш да останеш тук — обади се водачът от изхода. — Трябва да поемеш по друг път.

Елеазар се запрепъва към гласа, ослепял от сълзите.

След като си отидеха, гробницата щеше да остане скрита, със зазидан коридор. Нито едно живо същество нямаше да помни за нея. Всеки, който се осмелеше да стъпи в нея, беше обречен.

Усети погледа на водача върху себе си.

— Съжаляваш ли за клетвата си? — попита мъжът. В гласа му се долавяше тъга, но в същото време бе твърд и решителен.

Тази твърдост бе причината Христос да го нарече Петър, или Камъка. Той бе апостолът, който щеше да е основата на новата Му църква.

Елеазар посрещна каменния му поглед.

— Не. Петре, не съжалявам.